Школа за магии (Книга първа)

13.

Сет Алеви обясняваше на Чарлз Банкс:

— Джон Улман от Консулския отдел тръгна за Шереметиево, за да се заеме с работата, която полковник Холис не е довършил.

Холис забеляза, че Алеви говори предимно на Банкс, като пренебрегва него и Лиза.

Банкс бе облечен официално, докато останалите носеха всекидневни дрехи. Холис се бе изкъпал и сложил дънки и бархетна риза. Алеви бе с панталон и пуловер с остро деколте. Според Холис Лиза изглеждаше чудесно в бялото си поло и тесните дънки, но забеляза, че се държеше с него някак хладно. Холис и Банкс седяха в двата края на заседателната маса в обезопасената стая на посланика, а Лиза и Алеви се бяха настанили по средата един срещу друг. Красиво изписан надпис, поставен в рамка на стената, гласеше:

Холис помисли, че Банкс и посланикът навярно ще докажат това твърдение на практика през идните няколко седмици.

— Очевидно — продължи Алеви — не можем да върнем наетото жигули, така че се обадихме в Интурист и им казахме, че колата се е развалила на жп гара Гагарин. Сигурно ще ни тръснат някоя внушителна сметка за това.

Холис добре знаеше, че Алеви изобщо не се интересува от тези дребни административни проблеми — за разлика от Чарлз Банкс. Едно от основните правила на дипломата беше никога да не се нарушават местните закони и да не се засяга по никакъв начин страната домакин. Дори и когато връчваш декларация за обявяване на война на външния министър, трябва да бъдеш учтив и любезен. Холис забеляза, че Алеви се опитва да печели точки пред Банкс за негова сметка, и реши да му се притече на помощ. Той каза:

— Колата се нуждае от изчукване.

Банкс се обърна към него:

— Изчукване?

— Просто ударих едно дърво. На дървото почти нищо не му стана.

— Ясно — Банкс преглътна. — И така… — Той погледна Лиза, после Холис и с доста сериозен тон каза: — Нито един от двама ви не информира посолството за вашето местонахождение. Това е в противоречие със задълженията ви и е сериозно нарушение на изискванията за сигурност, да не говорим за опасността лично за самите вас. — Банкс отново погледна единия, после другия. — Имате ли някакво обяснение? Госпожице Холис?

— Както разбрахте, бяхме заедно — отговори Лиза. — Не успяхме да свършим работата си в Можайск, преди да се стъмни. В странноприемницата нямаше стаи, всъщност там нямаше никаква странноприемница, така че прекарахме нощта в един колхоз — това е колективно стопанство, Чарлз, там нямаше телефон.

— Напълно съзнавам необичайните условия, които съществуват в провинцията на тая страна. Но ваш дълг е да държите непрекъснато връзка с посолството, а не то с вас — каза Банкс.

— Като по-старши по служба поемам отговорността за нарушението — обади се Холис.

Банкс кимна в знак на удовлетворение.

— Не мога да разбера — каза Алеви — защо сте тръгнали толкова късно оттук и не сте успели да свършите тази обикновена служебна задача, преди да се стъмни.

— Имаше много документи за оправяне, Сет — отговори Холис. — Да не говорим повече за това.

Но Алеви продължи:

— Как се забутахте в онова колективно стопанство? Защо не се обадихте от Можайск?

Холис го погледна право в очите.

— Не мисля, че господин Банкс би искал да се отегчава с тези подробности.

— Добре — кимна Алеви. — Може би малко по-късно ще отегчиш само мен. — Той погледна за момент Лиза, после се обърна към Банкс. — Сър?

— Посланикът подготвя официално съболезнователно писмо до родителите на Фишър — обърна се Банкс към Лиза. — Бих искал да им напишете известие лично от ваше име, в което да посочите, че сте се погрижили за тленните останки на сина им, за личните му вещи и всичко останало по случая. Включете и това, че съветските власти са ви уверили, че Грегъри Фишър е починал на място и не е страдал, и така нататък. В документацията има стандартни модели за тези писма.

— Да напиша стандартно писмо от мое име?

— Не — отговори Банкс студено. — Лично съболезнователно писмо по стандартен модел… — След кратка пауза като че ли осмисли противоречието в тоя израз и каза: — Ще пригодите модела по ваше усмотрение.

Лиза побарабани с пръсти по масата.

— Да им кажа ли, че съм разговаряла със сина им преди смъртта му? Че той се обади в посолството от хотел „Русия“ и помоли за помощ?

— Разбира се, че не. Току-що ви обясних какво да им пишете, госпожице Роудс. Може би полковник Холис също ще напише подобно писмо до родителите на починалия — добави той.

— Ще разгледам стандартните модели — обеща Холис.

Лиза изгледа последователно всички.

— На бюрото ми има телефонни съобщения от Питър Стилс от „Ню Йорк таймс“, Фей Лаури от „Вашингтон пост“, Майк Салерно от информационния център „Пасифик нюз“ и от четири-пет други информационни агенции. Явно в мое отсъствие някой от нашия отдел е изпратил съобщение за пресата относно случая „Грегъри Фишър“. Очевидно някои журналисти подушват тук нещо по-значително.

Банкс се наведе към нея.

— Няма нищо по-значително, освен факта, че един американски турист е загинал при автомобилна катастрофа.

— Ако тая автомобилна катастрофа бе станала във Франция или в Англия, това не би представлявало никаква новина — каза Лиза. — Но тук, в Съветския съюз, хората са любопитни. Това е любопитна страна, Чарлз. Сигурно сте забелязали. — После добави: — Точно затова, когато разговаряме за важни неща, седим в стаи без прозорци като тая, в която сме сега. Това не е параноя, това е реалност, въпреки че надали хората на Запад ще повярват и на половината от тия неща.

Най-накрая Чарлз Банкс й обясни:

— Вашият отдел наистина е изпратил съобщение за пресата. Може да изпрати и още, ако се появят нови факти по случая. С това се е заела Кей. Вие не сте ангажирана с тая история.

Лиза си пое дълбоко дъх.

— А защо в съобщението за пресата не са изнесли всички известни факти? Обаждането от хотел „Русия“…

— По-късно и това може да стане — прекъсна я Алеви. — Засега няма да съобщаваме тези факти. Ние, както и ти, ясно съзнаваме, че в тая история има някаква загадка. Но се опитваме да съберем фактите, преди да отправим каквито и да било обвинения. Трябва да се съобразяваме с топенето на ледовете сред дипломатическите среди. Вярвай ни.

Лиза кимна неохотно. Холис измъкна от джоба си разшифровано радиосъобщение.

— Вече изпратих запитване до Министерството на отбраната съществува ли името майор Джак или Джон Додсън в списъците на безследно изчезналите във Виетнам. Отговорът е отрицателен. — Той хвърли листчето на масата.

— И ние направихме същото запитване пред Държавния департамент. Отговорът също е отрицателен. Така че по тоя въпрос и пред нас остават неизвестни в случая с господин Фишър — каза Чарлз Банкс.

— Така ли? — Холис продължи. — Говорехме за доверието. В моята работа, както и в тая на Сет, правило номер едно е: „Не се доверявай на никого, включително и на своите хора.“ — Той си наля чаша минерална вода. — Така че вчера отидох в библиотеката ни тук и намерих една книга, написана от ваш летец от военноморския флот, военнопленник във Виетнам. В книгата имаше приложен списък на около хиляда души, за които още нищо не се знае. Сред тях е името на Джак Додсън — майор от военновъздушните сили.

Всички мълчаха.

— Отговорът на моето запитване е отрицателен — това го знам, но не съм сигурен дали вашият отговор наистина е отрицателен. Струва ми се, че някой си прави мръсни номера — допълни Холис.

— Сам, стига — каза Алеви.

— Полковник — взе думата Чарлз Банкс. — Ние провеждаме официално разследване по дипломатически и други канали. Нито вие, нито госпожица Роудс трябва да се занимавате със случая, освен ако не се изисква от вас да дадете някакви показания. Това очевидно е извън служебните ви задължения. — После добави: — Посланикът би желал да получи писмен доклад за това къде и какво сте правили от момента, в който сте напуснали Москва вчера следобед, до завръщането ви в посолството. Благодаря ви, че се погрижихте за тленните останки на младежа.

Холис стана.

— Господин Банкс, моля ви, предайте на посланика, че ще продължа разследването си по случая дотогава, докато не ми забранят лично преките ми началници.

Лиза също стана.

— Чарлз, един американски гражданин на име Грегъри Фишър е умрял при загадъчни обстоятелства в Съветския съюз. Същият този Грегъри Фишър ни каза по телефона, че в боровата гора северно от Бородино е срещнал друг американски гражданин, преследван от съветските власти…

Сет Алеви я прекъсна:

— Спомням си от записа, че господин Фишър споменава някаква гора, но не си спомням да казва нещо за борова гора. — Той наведе стола си напред, погледна Лиза, след това Холис. — Каква борова гора?

— Трябва да си сверим записките в някой от близките дни — отговори Холис и излезе.

Той изчака Лиза при асансьора. Минаха две минути, след това пет и той слезе надолу сам.

14.

Сам Холис вървеше по Калинински проспект — московското „Пето авеню“. Беше най-оживеният час от деня и всички мъкнеха чанти, като се опитваха да изкупят всичко, каквото се продаваше в магазините. Московчани и провинциалисти всекидневно се изсипваха в центъра на Москва заради това, което те наричаха пазаруване, въпреки че според Холис то приличаше повече на плячкосване на града.

Холис се спря пред витрината на „Подарки Пятеро“ — Магазин за подаръци номер пет — и се загледа в отражението си на стъклото. Тъмносиньото му вълнено палто бе съвсем типично за Москва, както и черната шапка с тясна периферия и възголямото му дипломатическо куфарче, много подходящо за пазаруване на пресни зеленчуци и месо. Надяваше се, че на пръв поглед се смесва с тълпата, но бе убеден, че московчани веднага подушваха западняците. Освен различните черти на лицето той знаеше, че и поведението му е по-различно от това на хората около него.

Спомни си какво му бе казала Лиза за походката на руснаците.

Холис влезе в магазина за подаръци. Не бе претъпкан както магазините, в които продаваха стоки от първа необходимост, а щандът в дъното, на който се работеше само със западна валута, бе празен.

Холис избра изваяна от дърво мечка, която балансираше топка на крака си, и малка алуминиева значка, на която бе изобразен профилът на Ленин. Той подаде шест долара, а продавачката му върна няколко увити в целофан шоколадови бонбона, като се извиняваше, че няма дребни монети за ресто. Холис бе събрал вече цяло чекмедже шоколадово ресто. Пъхна покупките в джоба си и отново излезе в студения сумрак.

Калинински проспект бе обграден с двайсететажни блокове от стъкло и бетон, с магазини на приземния етаж. Той пресичаше старинния квартал „Арбат“. Улицата бе широка колкото магистрала и магазините бяха на огромни разстояния един от друг, което всъщност нямаше много голямо значение.

Холис отново спря, този път пред витрината на магазин за дамска конфекция, наречен „Москвичка“, което означаваше нещо като „Госпожица Москва“ — наименование, което по неизвестни причини винаги го развеселяваше. Той се загледа в отражението на тълпата, минаваща зад него, но не забеляза „опашката“ си. Продължи на север и пресече площад „Октомври“. Мина по един каменен мост за пешеходци, който водеше към кулата на Троцки, издигната зад кремълската стена от червени тухли. Двама патрули в зелени униформи го изгледаха, но не казаха нищо. Холис влезе в комплекса, пълен с чудесни храмове, паметници и обществени сгради — сърцето на съветската мощ и душата на стара Русия. Сам Холис, който не се впечатляваше лесно, бе изумен от Кремъл.

Той мина покрай Арсенала отвъд Ивановски площад, като си проправяше път сред стотиците туристи, които бързаха да снимат на последните лъчи светлина. Близо до вратата забеляза двама души, унесени в разговор. Бяха с тъмни палта и шапки с тесни периферии — също като него. Но те не носеха куфарчета, нито пък чанти. Бяха пъхнали ръце в джобовете, както правят всички полицаи. Той тръгна към Спаската кула в северозападната стена на крепостта. Очевидно пред нея не се допускаха пешеходци и вратата бе заключена. Но скоро една черна волга излезе от сградата на президиума и Холис забърза след нея. Двама часови отвориха голямата дървена врата и той излезе след волгата, а войниците си размениха нервни погледи, но никой не го спря.

Вратите се затвориха зад него и Холис се озова на Червения площад срещу храма „Василий Блажени“. На площада се допускаха само превозни средства на Кремъл, а сега бе най-оживеният час за пешеходци и тук гъмжеше от хора. Затова Холис харесваше това място точно по това време. Той премина през тълпата по диагонал пред мавзолея на Ленин, където огромна опашка чакаше, да види балсамирания труп. Мина бързо покрай големия ГУМ в северния край на площада и погледна назад, но не забеляза двамата мъже с черни палта. Холис слезе по едни стълбички от тротоара и тръгна надясно към метрото. Пусна пет копейки в турникета и стъпи на ескалатора. Влезе в огромната мраморна метростанция с кристални полилеи. След минута влакът пристигна. Той се шмугна между пътниците и взе метрото до следващата спирка — „Дзержински“. Доближи се до групичка от около двайсетина души, скупчили се един до друг. Младо момиче с огненочервена коса обясняваше нещо на хората. Чу я да говори на английски със слаб акцент:

— Зад вас е Държавният политехнически музей, чиито експонати проследяват развитието на руското инженерство. — Екскурзоводката от Интурист хвърли любопитен поглед към Холис и продължи: — От лявата ви страна се издига Историческият музей на Москва. В него можете да видите как съветското социалистическо строителство е превърнало стара Москва в един от най-красивите градове на света.

Холис забеляза, че американските туристи го поглеждаха едва забележимо. Някои от тях със сигурност си въобразяваха, че той е от КГБ. Всъщност им се искаше да е точно така. Това бе част от цялата екскурзия. После у дома щяха да разказват злокобни историйки.

— Отляво — продължаваше червенокосата с плътен глас, в който имаше нещо много секси — е музеят „Маяковски“ — домът, където прочутият поет е прекарал последните единайсет години от живота си.

— Ще има ли процес? — попита съседа си някой пред него.

Холис помисли, че ако има процес, един от въпросите трябва да бъде: „Вярно ли е, че самоубийството на Владимир Маяковски е резултат от разочарованието му от живота в Съветския съюз?“

— В центъра на площада виждате бронзовата статуя на Феликс Дзержински — велик партиен ръководител, съветски държавник и близък съратник на Ленин.

Холис помисли, че тя трябваше да прибави и: „масов убиец и основател на ужасния апарат за Държавна сигурност“.

Екскурзоводката посочи отвъд площада:

— Онази красива сграда с високите сводести прозорци е „Детский мир“ — най-големият магазин за детски играчки в Москва. Руснаците обичат да глезят децата си — довърши наизустеното тя.

Сред тълпата се понесе шепот и една жена се провикна:

— А може ли да го посетим?

— В свободното ви време.

Някой се изсмя.

— Сега ме последвайте — каза рязко екскурзоводката. — Тръгваме към автобуса, да?

— А коя е голямата сграда ей там? — попита един мъж.

— Онова — отговори момичето спокойно, без дори да погледне накъде сочи човекът — е сградата на Комитета по енергетика.

И това наистина е сградата на Комитета по енергетика, помисли Холис, ако представата ти за електрическа енергия са петдесет вата, включени към ташаците ти. Той се загледа в групичката, която се отправи към червено-белия автобус на Интурист. Минувачите московчани оглеждаха дрехите на чужденците и на него му се прииска американските туристи да се научат да се обличат по-добре. Няколко души от групата се обърнаха и снимаха „Комитета по енергетика“, вероятно осведомени от по-благонадежден източник, че това е главното управление на КГБ — прословутият затвор „Лубянка“.

Уличното осветление светна, въпреки че все още не бе много тъмно. Холис извади значката с лика на Ленин от джоба си и я сложи на ревера, после седна на една пейка, която гледаше към проспект „Маркс“. Извади от куфарчето си зелена ябълка, парче козе сирене и малко джобно ножче. Покри коленете си с памучна салфетка и започна да бели ябълката и да реже сиренето. На пейката отдясно възрастен човек ядеше черен хляб. Пейките в парковете на Москва бяха нещо като заведения за бърза закуска. Холис хвърли парченце ябълка на ято врабчета, които се разхвърчаха, но после отново се върнаха и започнаха да кълват.

Холис го видя да идва по проспект „Маркс“, покрай останките от стени, издигнати през X век, с хубава кожена шапка и препасан колан през кръста, което издаваше, че е военен в цивилно облекло. Походката му също бе като на военен. Носеше познатото му вече дипломатическо куфарче от свинска напа.

Генерал Валентин Суриков от военновъздушните сили на Съветския съюз мина право пред Холис и врабчетата се разпръснаха. Той забеляза значката на ревера на Холис — знак, че всичко е безопасно, и седна на пейката срещу него. Генералът запали цигара, сложи очила с позлатени рамки и извади от куфарчето си един брой на вестник „Правда“. Без да вдига глава, каза на английски:

— Сиренето трябва да е увито в целофан, а не във вестник. Ние имаме целофан. Само селяните използват вестници.

Холис смачка парчето вестник и го пъхна в куфарчето си.

— Защо избра това място? — попита Суриков.

— А защо не?

— Това не е игра, приятелю. Не сме дошли тук, за да разказваш после разни занимателни историйки на приятелите си.

— Да, не сме дошли за това, генерале.

— Ако те пипнат, ще те изритат веднага въпреки дипломатическия ти имунитет. А ако пипнат мене, ще ме тикнат ей там — той кимна с глава към „Лубянка“ — и ще ме застрелят.

Сам Холис не харесваше много генерал Валентин Суриков, но не знаеше точно защо.

— Знаеш ли какво направиха с полковник Пенковски, когато го хванаха? — попита Холис.

— Не знам кой е полковник Пенковски.

— По-точно кой беше. — Холис се изненадваше всеки път, когато откриеше колко малко неща знаят тия хора за обществото, в което живеят. Дори и генералите. — Пенковски вършеше същата работа като теб. Бе много известен на Запад. Ония приятелчета от сградата ей там го измъчвали цели шест месеца, после го изгорили жив в камерата. Разстрелите са за по-малки прегрешения.

Холис си отряза парче ябълка, после го разряза на по-малки парченца, проверявайки дали няма червеи. Не намери нищо, сложи парченцата в устата си и задъвка.

Генерал Суриков запали още една цигара, преди да изгаси първата.

— Абсолютно сигурен ли си, че не са те проследили на идване?

Холис сви рамене.

— Направих всичко възможно. А ти?

— Разбира се, не мога да им се измъквам открито като тебе.

— Каква работа имаш в тая част на града, другарю генерал?

— След един час имам резервация в ресторанта на хотел „Берлин“. Ще обядвам там с внучката си.

— Добре. Харесва ми как си го организирал.

— Откъде знаеш, че са го изгорили жив? — попита Суриков.

— Моля? А-а, Пенковски. Не знам. Шефът ми каза. Но и той лъже като твоя шеф. Звучи добре. Предполагам, че целеше да ме накара да намразя още повече КГБ.

— И намрази ли го?

— Не по лични съображения. Те не са ми провалили живота както твоя и на всички останали от Владивосток до Източен Берлин. А ти мразиш ли го?

Суриков не отговори и това заинтригува Холис. Той не можеше да намери обяснения за мотивите на Суриков.

— В бележката ти пишеше, че е нещо спешно — каза Суриков.

Холис кимна. Бяха си измислили много лесен начин за уговаряне на извънредни срещи. Холис просто изпращаше бележка до полковник Андреев, заемащ същата като него длъжност в съветското Министерство на отбраната, с молба за някаква информация относно текущите преговори за разоръжаване. Андреев предаваше молбата по-нагоре, както си му е редът, и накрая тя стигаше до бюрото на генерала. Суриков налагаше бележката на Холис върху малка, но много подробна карта на центъра на Москва. Дупчица от карфичка показваше мястото на срещата им. Часът винаги беше пет и тридесет на същия ден. Ако в някой ъгъл на бележката имаше петно от молив, това означаваше, че срещата ще се състои на следващия ден. Думата „отговор“ някъде в бележката означаваше „спешно“.

— Да, спешно е, но не е нещо, за което да се притесняваш — отговори Холис. Мина му през ума, че навярно е объркал програмата на генерала за деня. Суриков отгърна дебелия вестник и го нагласи към светлината.

— Е, за какво става въпрос?

— Кой е спечелил битката при Бородино?

Суриков погледна Холис с недоумение.

— Моля?

— Толстой — обясни Холис — подробно описва, че победители са били французите, но има руснаци, които смятат, че победата е за Русия. Ти на какво мнение си? Кой е спечелил битката?

— Не разбирам за какво говориш — каза Суриков.

— За действителната ситуация. Трябва ми истината. Действителната, а не руската истина. Нужна ми е информация за бивша база на съветските военновъздушни сили.

— Така ли?

— Северно от Бородино.

Суриков мълчеше.

— Бивше училище. Сега КГБ го използва за други цели. Знаеш за какво говоря, нали?

Суриков отново не отговори.

— Ако не знаеш нищо за това, веднага си тръгвам — каза Холис.

Суриков преглътна.

— Знам някои неща.

— Навярно незначителни, генерале, защото иначе отдавна щеше да ме информираш.

Суриков не проговори цяла минута, после каза:

— Толкова е важно, полковник, в него се крие такава потенциална опасност за бъдещите съветско — американски отношения и за световния мир, че е по-добре да не говорим за това.

Холис не гледаше към Суриков, но по тона му, обикновено сдържан и леден, прецени, че е развълнуван.

— Ами добре е, че мислиш за световния мир — каза Холис. — Но въпреки това нещо е изтекло и аз искам да го овладея под свой контрол, преди да са го разбрали погрешно, или пък то да попадне в неподходящи ръце.

Суриков отново сгъна вестника си. Холис го погледна скрито и видя, че на лицето му се чете силно безпокойство.

— Кажи ми какво знаеш за това и откъде го знаеш? — попита Холис.

— Първо ти ми кажи какво знаеш.

— Знам, че трябва да те попитам за това място. Това е всичко, което трябва да знаеш.

— Искам да помисля…

— Та нали това правиш още от първия ден, в който се свърза с мен преди година?

— Така ли? Четеш и в душата ми? Та ти дори не си руснак.

— Нито пък ти, генерале. Ти си московчанин, рожба на Съветите, и ние и двамата сме съвременни служители на армията. Добре се разбираме един друг.

— Добре — каза Суриков решително. — Обмислил съм всичко от начало до край. Искам да се измъкна.

— Тогава се смятай свободен. — Най-после Холис намери един червей и изхвърли средата на ябълката на врабчетата. — Желая ти късмет и благодаря.

— Искам да се измъкна оттук. От Русия.

Холис бе разбрал добре какво има предвид Суриков.

— Искам да изживея последните си дни на Запад — каза Суриков.

— Аз също.

Суриков не отговори.

— Мислиш, че са те надушили ли? — попита Холис.

— Не, но ще се усетят, ако ти дам това, което искаш. Искам да отида в Лондон.

— Наистина ли? Жена ми е в Лондон. И на нея не й хареса тук.

— Колко време ще ти е необходимо, за да ме прехвърлиш на Запад?

— Полетът трае около четири часа, генерале. — На Холис му правеше удоволствие да напомня на съветските висши държавни служители за типа държава, която сами си бяха създали. — Той продължи. — Подай документи за туристическа виза, а аз ще се погрижа за резервация в Аерофлот. Еднопосочен билет, нали така?

— Искаш да кажеш, че не можеш да измъкнеш от тук никого?

— Не е много лесно. Вие имате дяволски добра полицейска система.

— Не мисли, че ако ме държиш тук, ще продължавам да те снабдявам със секретна информация, приятелю. Ако не ме измъкнеш, се оттеглям от службата си при тебе.

— Казах ти, че всичко ще се оправи.

— Ще започна да работя за британците.

Холис изтри ръце в салфетката. Да загубиш агент, защото се е панирал и оттеглил, е едно, но да го загубиш, защото е отишъл да работи за други, е съвсем друга работа. Новата тактика бе източникът на информация да се остави да напусне когато си поиска и да не се насилва, както са правили в миналото. Притиснатите агенти неизбежно ги хващат и след това КГБ измъква от тях всичко, което са предали като информация, и предприема необходимите мерки, за да оправи нещата. Но ако Суриков отиде при британците и по-късно се издъни, Холис може никога да не узнае, че Суриков си е изпял всичко в „Лубянка“.

— Или пък за французите — каза генералът. — Говоря френски доста добре. Ще се оправя във Франция.

— Ако ще ходиш при французите, по-добре иди направо при КГБ, за да си спестиш времето. Те са се внедрили дълбоко сред тях, генерале. Повечето са едновременно и агенти на КГБ.

— Не се опитвай да ме изплашиш. Имам и трета възможност — германците. Така че сега изборът е единствено твой.

— Ще говоря с моите хора. Не че не искаме, но е доста опасно. За тебе, имам предвид.

В действителност, помисли Холис, по-скоро наистина не искат. Някои политици много харесваха информатори от висок ранг, но за хората от разузнаването един доброволен информатор съобщава същите неща на КГБ, както и един заловен шпионин, а именно, че всичко, което е минало през бюрото му, е минало и през ръцете на врага. Суриков трябва или да продължи да шпионира за него, или просто да се оттегли и да си затваря устата. Но тъй като той май не бе склонен да приеме нито едното, нито другото, Холис смяташе, че Суриков има нужда просто от една автомобилна катастрофа. Но това не му беше много по вкуса и той се надяваше, че би могъл да измисли нещо по-подходящо.

— Ще го обмислим. Помисли и ти. Западът съвсем не е това, което всички тук си представяте и превъзнасяте.

— Не ме занасяй, полковник. — Суриков запали поредната трета или четвърта цигара от предишната.

Холис извади брой на вестник „Правда“ от куфарчето си. Доста добре можеше да чете на съвременен руски — бюрократичен, журналистически, комунистически руски. Но имаше проблеми с Чехов, Гогол, Толстой и другите класици и той смяташе, че един ден с радост би изучавал езика на тези писатели, ако живее достатъчно дълго, за да седи в люлеещ се стол с Толстой в ръка.

Погледна крадешком към Суриков, който като че ли наистина четеше своята „Правда“ — органа на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Четеше и вярваше в написаното, а в същото време в мислите и убежденията си се разкъсваше по някакъв чудовищен начин. Тези хора, реши Холис, са безнадеждни. Безнадеждни, когато са си тук — в страната, детински наивни и озадачени, когато ги измъкнеш оттук и им дадеш първия брой на „Вашингтон пост“ или лондонския „Таймс“. Холис бързо плъзна поглед по едно от заглавията: „Афганистан се бори и строи. Съветско — афганистанските политически и икономически връзки, които водят началото си още от времето на Вл. И. Ленин, имат дълга история и са ярък пример за добросъседски отношения“ — зачете се той.

Отново погледна Суриков. Цял живот мозъкът на тоя човек е бил захранван с празни калории и никак не бе чудно, че интелектът му е недохранен. Осъзна, че трябва много внимателно да се отнася с него.

— Сигурно добре съзнаваш, полковник, че ако ти дам това, което искаш, нито ти, нито аз трябва да оставаме в Русия след това — каза Суриков.

— Наистина ли?

Холис си припомни кога за пръв път срещна генерал Суриков. Той се бе обърнал директно към него преди година на прием на югославския посланик по случай Деня на независимостта на Югославия. „Полковник Холис, казвам се Валентин Суриков“ — му бе казал Суриков на английски. Беше с униформа на генерал от военновъздушните сили на Съветския съюз, така че Холис му отвърна според военния етикет: „За мен е удоволствие да се запознаем, генерале.“

„Бих желал да предоставям тайна информация на вашето правителство. Предайте на този, който се занимава с подобни въпроси, че можем да се срещнем на приема на финландския посланик следващата седмица“ — бе продължил спокойно Суриков и после се бе оттеглил.

На приема във финландското посолство отиде самият Холис.

Сега, година по-късно, тук — на площад „Дзержински“, Холис бе съгласен със Суриков, че двамата са почти в края на опасната си връзка.

Суриков надникна над вестника към група мъже, които излизаха от „Лубянка“.

— Помоли ме за информация. Казах ти цената си — каза той.

Холис също забеляза мъжете пред главното управление на КГБ. Бяха шестима, говореха и ръкомахаха. Изглеждат в добро настроение, помисли Холис. А и защо да не са? Та те са полицаите в една полицейска държава.

Суриков започваше да става нетърпелив. Много тихо — толкова тихо, че Холис едва го чу — той каза:

— Ако знаеш поне малко за онова, което е при Бородино, ти е съвсем ясно, че да ме измъкнеш оттук, е прекалено ниска цена за информацията, която ми искаш. — После добави един от любимите си, добре заучени американски идиоми: — Когато разбереш, ще ти се съберат очите от изумление.

Холис се усмихна зад вестника. Очите му отново се насочиха към „Лубянка“ — красива осеметажна сграда в италиански стил. Първите два етажа бяха от сив гранит, а горните — с циментова мазилка, боядисана в онова дрисливо жълто, което руснаците много обичат. Бе една от малкото сгради в Москва с чисти прозорци. През тях на слабото флуоресцентно осветление се виждаха хората на работните им места.

Винаги го бе изумявало местоположението на КГБ — точно в сърцето на Москва, на педя разстояние от магазина за детски играчки, сред площад, откъдето десетки хора го виждаха всекидневно. В него са измъчвани и разстрелвани хиляди съветски граждани, и московчани го ненавиждаха. Въпреки това нито КГБ, нито съветското правителство имаха благоразумието да преместят управлението някъде другаде и то се издигаше тук като паметник на човешката бруталност. Може би неслучайно. Сградата наистина служеше за назидание. Всеки път, когато Холис минеше покрай нея, си мислеше, че не трябва да върши неща, които биха го тикнали там.

— Познаваш ли някакъв полковник от КГБ на име Буров? — попита Холис, отмествайки поглед от сградата.

— Навярно да.

Холис се загледа в шестимата мъже, които се разделиха и тръгнаха в различни посоки. Четиримата се запътиха към тях.

— Достатъчно се задържахме тук. Следващата неделя в един часа ще бъда на гроба на Гогол — изправи се генералът.

Както обикновено Суриков избра такова място, че Холис трябваше дълго да се рови в пътеводителя си.

— Не. Утре, генерале.

— В неделя, полковник. Нужно ми е време.

— Добре. А резервен вариант за срещата?

— Няма да има такъв. При гроба на Гогол. В неделя, в един часа следобед. Ще ми кажеш как смяташ да ме прехвърлиш на Запад, а аз ще ти дам едната половина от информацията. Другата половина ще получиш, когато стигна в Лондон.

Суриков пъхна вестника под мишница и взе куфарчето си. Бързаше да тръгне, но застина на място, защото четиримата от КГБ ги приближиха. Погледнаха към Холис и Суриков с вещия поглед на крадци, които се оглеждат за лесна плячка. Забавиха ход, после отминаха.

Холис забеляза, че Суриков пребледня като платно, обърна се и без да каже нито дума повече, прекоси площада.

Самият той остана в очакване да се появи някой духовен побратим на Феликс Дзержински и да го арестува, но нищо такова не се случи. Животът продължаваше — „престъпниците“ Холис и Суриков за пореден път бяха изиграли органите на държавна сигурност точно под носа им.

Имаше случаи, когато Холис се питаше струва ли си заради тая игра да рискува живота си. Но този път помисли за Грегъри Фишър, с който бе свършено, за живота на майор Джак Додсън, който висеше на косъм. Помисли за Ърни Симс и за хилядите други военни летци, които семействата им и американците смятаха за загинали. Дали пък, ако си свърши работата както трябва, не би могъл да ги върне отново по домовете им?

Холис гледаше след Суриков, докато той изчезна сред тълпата, обсадила „Детский мир“. Не, разсъждаваше Сам Холис, не харесвам генерал Валентин Суриков, въпреки че не знам защо точно.

Вече бе разбрал, че генералът не трябва да се подценява. Допускаше, че мотивите за измяната на Суриков не са користни — Суриков никога не бе поискал дори една рубла, долар или франк в някоя швейцарска банка. Нито пък бе досаждал на Холис за разни стоки от магазините на американското посолство. Но мотивите му не бяха и благородни. Той не бе сменил идеологията си. Суриков бе признал, че с нищо не бе засегнат от системата — никой от семейството му не е бил в лагер, нито пък изселван. Нещо повече, генерал Суриков не трябваше да се реди на опашките пред „Детский мир“, за да купува играчки на внуците си. Единственото неудобство за него бе, че трябва да си проправя път сред простолюдието по пътя към хотел „Берлин“, закъдето бе тръгнал, за да си хапне съвсем прилично. Суриков бе част от комунистическата аристокрация — тъй наречената номенклатура, за която има специални магазини и служба „Доставка по домовете“; номенклатура, която е възмутително лицемерна и се ползва с привилегии, непознати дори и в страните с най-големи класови различия на Запад.

И изведнъж, по необясними причини, Валентин Суриков решава, че тук повече не му харесва. Приискало му се да живее в Лондон, въпреки че, доколкото бе известно на Холис, никога не бе напускал границите на Съветския съюз. Тук изобщо не ставаше въпрос за „дребна риба“, както вече бе разбрал Холис. Информацията, с която ги снабдяваше Суриков, се отнасяше за военни от най-висшите кръгове — шефове на военновъздушните сили и сухопътните войски. Такава информация дребен шпионин не можеше да достави. Очевидно Суриков бе единственият генералщабен офицер на всички военновъздушни сили на Съветския съюз, въпреки че никога не бе признавал това.

Днес генерал Суриков му обясни, че има необходимите средства за билет до Лондон, но иска от Холис да му уреди прехвърлянето. Едната половина от секретната информация ще им даде в аванс, другата — след като се приземи в Англия.

Холис поклати учудено глава, докато пъхаше своята „Правда“ в джоба на палтото си. Имаше начин това да се уреди, но той не можеше да се използва твърде често. Пък и не бе наясно дали му се искаше Суриков да живее в Лондон. Суриков заслужаваше да живее в Москва. Тя му подхождаше идеално.

През ума на Холис мина мисълта да се върне обратно, но хората от Седми отдел на КГБ — наблюдателите на посолството, от които се измъкна на Червения площад, щяха най-малкото да засекат времето, когато се прибира. Знаеше, че колкото по-дълго не се мярка пред погледа им — като някоя безпътна съпруга, като неговата безпътна съпруга, — толкова повече ще се ядосат „приятелчетата“ му. Затова реши да се помотае един час из Държавния политехнически музей. Може и да си струваше да го посети. Пък и си падаше по червенокоси екскурзоводки. Холис се изправи, свали значката с лика на Ленин от ревера си и я хвърли на земята. Взе куфарчето и тръгна към музея.

Сети се за Катрин, която сега бе в Лондон. Една от причините, поради които не можеше да си вземе отпуск, за да отиде дотам и да уреди нещата си с нея, бяха именно срещите му със Суриков. А сега Суриков можеше да се добере до Лондон и преди него. „Тази професия е една безкрайна ирония. Безкрайна.“, повтори той на глас.

В мислите му се появи и Лиза Роудс, въпреки че цял ден се опитваше да не мисли за нея. Осъзна, че се чувства отговорен за безопасността й и навярно точно заради това не й се бе обаждал. Тя определено му харесваше, но понеже той се възприемаше като движеща се мишена, не бе наясно дали му се иска Лиза да бъде близо до него. Докато Алеви явно не се бе измъчвал от подобна дилема, както се бе убедил Холис в антикварния магазин на улица „Арбат“. Вече бе разбрал, че в неговата професия връзките между мъжете и жените биват два вида — служебно — сексуални или сексуално — служебни. Знаеше, че Алеви предпочита първата категория. Холис се чувстваше добре без нито една от двете.

Все пак реши, че навярно трябва да попита какво мисли самата Лиза Роудс по този въпрос.

15.

Сам Холис влезе в залата за боулинг в сутерена на осеметажната административна сграда на посолството. Играеха се едновременно три игри. Бе много задушно и той си купи „Хайнекен“ от бара и седна до една празна писта. При съседната забеляза четири служителки от отдел „Обслужващ персонал“, които пиеха и се смееха. Разпозна ги — трите бяха секретарки, а четвъртата — медицинска сестра. Носеха дънки и тениски. Медицинската сестра — дребна блондинка, го погледна. „Ей, Тото, мисля, че вече не сме в Канзас“ — пишеше на фланелката й и Холис се усмихна. Жената му намигна и продължи играта. Той отпи от бирата си. Наблюдаваше ги как играят. Имаше нещо налудничаво и истерично в начина, по който мятаха топките, пиеха и се смееха, сякаш пружините им бяха малко пренавити. Имаше усещането, че всеки момент може да се строполят на пода.

Вдясно играеха семейство Бил и Джоан Хорган. Той работеше в Чуждестранната служба по селскостопанските въпроси, а тя преподаваше в английско — американското училище. С тях бяха и двете им дъщери. Бил и Джоан му махнаха весело. Момичетата изглеждаха отегчени и безучастни. Холис се сети, че едната често изпадаше в истерия и започваше да плаче.

Две писти по-нататък играеха войничета с цивилни дрехи. Патрулите от военноморската пехота в посолството бяха около двайсетина. Избират ги според ръста, телосложението, интелигентността и външния им вид, помисли Холис. Според изискванията за морската пехота те не бяха женени. Това бе предизвикало някои проблеми, най-вече скандала в старото посолство по повод на сексуалното им поведение.

Според Холис Русия променяше хората повече от която и да е друга страна, където бе работил. Идваш един човек, а си тръгваш съвсем друг. Който и да е американец тук — било то турист, бизнесмен или служител от посолството — е център на внимание и обект на непрекъснато наблюдение както от страна на обикновените граждани, така и от страна на държавата. Събуждаш се под напрежение, живееш под напрежение, лягаш си под напрежение. Някои, като Катрин например, избягаха. Едни грохнаха, други станаха някак странни, трети предадоха страната си, а четвърти — като Лиза — прегърнаха руската мечка и започнаха да танцуват с нея, което всъщност, помисли Холис, е може би единственият начин да не си тръгнеш оттук безкрайно разочарован.

Залата за боулинг беше предназначена и за бомбено скривалище и Холис понякога се питаше дали ще дойде ден, когато ще наблюдава автоматичното зареждане на кеглите, докато чака американско ядрено нападение да унищожи Москва над главите им.

Сет Алеви се приближи и седна до него. Клатеше леда в уискито си и оглеждаше четирите жени.

— Точно така — каза най-после той. — Не сме в Канзас. Ние сме под Смарагдовия град.

Една от секретарките хвърли топката, подскочи от радост и стисна ръка на съотборничката си.

— Искаш ли да изиграем някоя и друга игричка? — попита Холис.

— Не, нямам настроение.

Шумът тук бе доста силен и Холис знаеше, че ако има подслушватели, поставени по време на строежа на посолството, те не можеха да уловят нищо; това се отнасяше и за дистанционните микрофони в заобикалящите ги сгради на службите на КГБ. Холис смяташе, че точно затова Алеви обичаше да си устройва срещи тук. Другата причина, поради която Алеви не бе определил срещата в някоя от обезопасените стаи горе, бе подозрението му, че тези стаи се подслушват от разузнавателните служби на Държавния департамент. Като главен шеф на ЦРУ в Москва, отговарящ за цялото американско разузнаване в Съветския съюз, Сет Алеви нямаше желание да бъде подслушван от някаква си дребна организация като разузнавателните служби на Държавния департамент. Той гледаше с пренебрежение дори на управлението на военното разузнаване, към което принадлежеше Холис. Що се отнася до КГБ, Холис смяташе, че Алеви ги възприема с малко по-друга нагласа, защото те не се правеха на негови приятели.

— Аса появи ли се? — попита Алеви.

— Да.

— Може ли да ни помогне с нещо?

— Мисля, че да.

— Защо мислиш така, Сам?

— Просто нюх.

— Предполагам, че не си изложил на опасност един от най-силните ни козове в Съветския съюз, като си го викнал на лична среща само заради собствения си нюх.

— Аса е от военновъздушните сили на Съветския съюз. Додсън е — или е бил — от военновъздушните сили на Съединените щати. Направих го заради това.

— Не звучи много убедително. А сега, след като вече сме сами, защо не ме осведомиш за всичко, което ти каза онова френско семейство, а сетне и за онова, което си правил и видял на отиване в Можайск. Разкажи и за срещата си с Аса тая вечер — дори и онова, за което не съм се сетил да попитам.

— Тук вече опираме до съперничеството между различни служби, Сет. Аз отстоявам интересите на собственото си дребно феодално владение. Това ме кара да се чувствам важен и необходим.

— Струва ми се, че ставаме саркастични — каза Алеви. — Добре, известно време ще разследваме случая поотделно. Единственото нещо, за което те моля, е да внимаваш какво говориш пред Пентагона, а аз от своя страна ще направя същото пред Лангли.

— Защо?

— Знаеш защо. Тая работа е толкова голяма, че те ще се опитат да я ръководят оттам. После ще се намесят департаментът и Белият дом и ще трябва да работим по указанията на ония некадърници от подземията на Белия дом. А ние сме тези, които рискуват живота си тук. Нали така, Сам?

Холис не отговори. Алеви добави:

— Ти веднъж вече си рискувал живота си в една война. Не си ли бесен все още заради това? Не искаш ли да си квит с Вашингтон? Не искаш ли евентуално да върнеш някой и друг летец у дома? Знаеш, че те са тук, нали, Сам? И аз знам.

Холис погледна Алеви право в очите и тихо отговори:

— Сет, ще послушам единствено разума и логиката си. Но не се опитвай никога, никога повече да ме манипулираш с този аргумент. Стой далече от миналото ми. Аз сам ще се оправя с това.

Алеви устоя на погледа на Холис, после кимна и отмести очи.

— Окей.

Холис допи бирата си. Алеви стана и отиде до бара, а след малко се върна с още две питиета. Подаде бира на Холис и каза:

— Знаеш ли, мислех си за Аса. Не съм сигурен дали „не пее“. А ти?

Това клише бе добре познато на Холис и то означаваше: „Докажи ми, че твоят човек не тъче на два стана.“

— Винаги ни е снабдявал с най-доброто.

Алеви погледна Холис.

— Така изглежда. Всичко, което ти е подавал като информация, е било засичано и от моите, и от твоите хора. И все пак…

Холис огледа Алеви: безупречно лъснати обувки ръчна изработка, син копринен костюм, риза по поръчка и вратовръзка от фирмата „Либърти“. Сет Алеви харчеше доста пари за хубави дрехи. Но въпреки това, ако някой го познаваше още от Щатите, би казал, че в Москва той се облича по-хубаво, отколкото във Вашингтон. Холис подозираше, че блясъкът на облеклото му бе просто начин, по който Алеви искаше да дразни руснаците. Доколкото му бе известно, Алеви бе единственият мъж, който някога се бе появявал в Болшой театър в смокинг. Всъщност Холис бе убеден, че Алеви притежава единствения смокинг в цяла Русия.

— Информацията на Аса е супер, но той може да ни подготвя някой гаден номер. Може да си му дал картбланш, ако си споменал нещо за Бородино — каза Алеви.

— Тая възможност винаги е налице.

Холис се бе загледал в четирите жени от обслужващия персонал. Онази с надписаната тениска метна топката накриво и изруга. После вдигна блузката и избърса с нея потта от лицето си, а коремът й се оголи.

— Твърд тумбак.

— Какво? — вдигна очи Алеви. — А-а!

— Как се оправяш сега със секса, Сет?

— Това е доста личен въпрос.

— Не, това е служебен въпрос.

— Ами… не трябва да ти напомням, така както всекидневно се напомня на войничетата, че местните девици са ни забранени. Същото важи и за съпругите на колегите тук, поне на теория.

— На теория.

— В момента — продължи Алеви, без да обръща внимание на забележката му — в посолството има точно трийсет и две неомъжени жени и може би двайсет от тях, или там някъде, имат вече някакви установени връзки.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Водя досиета на всички тук. Не е ли отвратително?

— Без коментар.

— Що се отнася до жените от другите западни посолства, те също са забранени за нас двамата от разузнаването. Не ни остава нищо друго, освен да ухажваме само неомъжени американки. Можеш да пообиколиш баровете, в които се работи с твърда валута, и да намериш някоя свободна американска туристка.

— Правил ли си го?

— Може би да. — Алеви погледна Холис. — Доколкото разбрах, жена ти няма да се връща повече. Въпреки това, докато не получиш официален развод, ще трябва да спазваш правилата. — Алеви се усмихна и потупа Холис по рамото — рядък жест на фамилиарност. — Но ти всъщност все още не знаеш как да живееш като ерген. Твърде дълго си бил женен.

Холис не отговори.

— Имаше ли някоя предвид, като ме попита за това? — каза Алеви.

— Не, просто исках да си изясня правилата.

Алеви задържа погледа си върху Холис, после попита:

— Случи ли се нещо между теб и Лиза? Това е чисто служебен въпрос.

— Тогава погледни досиетата си.

— Е — с малко по-спокоен вид каза той, — сега искам да се съсредоточиш върху Аса.

— Ами, уговорих се да се срещнем на площад „Дзержински“. Появиха се някакви тъпаци от КГБ и Аса пребледня. Човек не може да контролира лесно цвета на лицето си.

Алеви сви рамене.

— Чувал съм за подобен случай — някакъв тип наистина успял, използвайки азотно вещество. Станал блед като пепел. Идеята за „Дзержински“ никак не е лоша. Доста изобретателна за един военен. Въпреки че е било малко рисковано.

Холис отпи от бирата си.

— Що се отнася до Аса — каза Алеви, — ако го чупиш, ние пак имаме преднина в играта, независимо дали него ще го има или не. Ако продължиш да работиш с него, би могъл да разбереш какво замисля. Но ако това, което замисля, е убийство, тогава може да е вече твърде късно.

— Всъщност нещата се развиха по друг начин.

— Моля?

— Той иска да замине на Запад.

— Нима?

— Поне така каза.

Алеви се замисли.

— Навярно иска да разбере как измъкваме хората оттук.

— Може би. Но може пък и наистина да иска просто да се чупи.

Холис разклащаше леко бирената бутилка и наблюдаваше как пяната се надига и след това изчезва. Слабото място на Алеви като професионалист беше, че изпитваше лична неприязън към повечето руснаци. Той не можеше да приеме, че някой, който е плод на съветския режим, може да не бъде предател и подлец. И навярно бе прав. Безспорно генерал Суриков бе ярък пример за „новата съветска личност“.

— Не искам нито да го чупя, нито пък да ти го пусна, ако това се опитваш да ме убедиш.

— Не ме разбра. Очевидно той иска да работи с негов побратим от военновъздушните сили. Аз няма да се оправя с него. А какво предлага в замяна на билета си за Запад? Сензационна тайна за Бородино?

— Да.

— Може би ти си му внушил това. А може и да си измисли някакви небивалици, само и само да се измъкне оттук.

— Скоро ще разберем.

— Отново ли ще се срещаш с него?

— Да. — Холис остави бирата на пода и изтри ръце в панталоните си. — Но не искам да си имам „опашка“.

— И аз бих искал да разговарям с тоя тип.

— Не мисля, че е добра идеята главният шеф на ЦРУ, най-важната личност на западното разузнаване в Съветския съюз, да препуска из Москва, опитвайки се да се срещне с руски информатори. Какво ще кажеш?

— Остави ме сам да се грижа за служебните си задължения.

— Разбира се.

Холис се опита да си спомни какво още знае за Алеви. Лангли го определяше като гений на политическия анализ, чиито предвиждания за съветските намерения, по-специално за плановете на Горбачов за гласност, се оказали толкова точни, че сякаш го бе информирал приятел от политбюро. Алеви бе пристигнал в Москва преди около три години като трети заместник на главния шеф на ЦРУ. А сега той е самият шеф. Не му бе позволено да напуска района на посолството без поне двама бодигардове и едно хапче цианид. Холис знаеше, че Алеви понякога излиза и без охрана, но никога — без хапчето.

Официално длъжността на Алеви в дипломатическата мисия бе съветник по политическите въпроси, но тази маска бе доста прозрачна. КГБ знаеше кой е той, както и по-голямата част от по-висшестоящите в американското посолство.

— Може би точно това цели Аса — каза Холис, опипвайки почвата, — да те подмами навън, за да могат да те убият.

— Дори те не убиват американски дипломати от висок ранг.

— Ще направят изключение за теб. Както и да е, ти не си дипломат.

— Дипломат съм. Имам дипломатически паспорт. Ходя на всички приеми и говоря като дипломат загубеняк.

Холис стана.

— Какво правеше в Садовники в петък вечер?

Алеви също се изправи.

— Бях на Ханука — еврейски празник по случай прибирането на реколтата. Нещо като нашия Ден на благодарността.

Холис кимна. Бе чувал, че навремето Алеви е прекарал няколко месеца в руската еврейска общност в района на Брайтън Бийч в Бруклин. Ето защо той говореше руски с московско — ленинградски акцент и бе навярно единственият човек в посолството, който можеше в действителност да мине за руснак дори и при едно по-щателно наблюдение. Холис смяташе, че от приятелите си в Брайтън Бийч Алеви бе разбрал за религиозните преследвания и бе научил и няколко имена за директен контакт в Москва. Така той бе пристигнал тук с много преимущества, каквито никой друг в посолството нямаше.

— Знаеш ли нещо за юдейската религия? — попита Алеви.

— Знам, че руснаците не си падат много по нея. Знам също, че религиозните обичаи могат да привлекат лесно вниманието на ония глупаци от КГБ.

— Да върви по дяволите негово превъзходителство.

После Алеви добави:

— Евреите тук са политически неблагонадеждни, така че с тях може да се дружи.

Холис се замисли върху иронията в това изказване. Навремето американските евреи също се смятаха за политически неблагонадеждни от ЦРУ. А сега Алеви бе главният шеф на ЦРУ в Москва отчасти и именно заради това, че е евреин. Как се променят времената.

Сякаш прочел мислите на Холис, Алеви каза:

— Еврейските дисиденти са нашата пета колона тук, Сам. Трябва да изграждаме все повече мостове за връзка с тяхната общност.

— Така ли? — Но Холис знаеше, че Алеви играе една много опасна игра: опасна, защото се бе превърнала в лична, без какъвто и да е гръб за прикритие и подкрепа. Някой ден Алеви щеше да се окаже сам с хапчето си цианид. Без да се усети, Холис каза нещо, за което бе мислил в избата на Павел: — Тези хора и без друго си имат достатъчно проблеми, Сет. Не е нужно да утежняваш положението им.

— Дрън-дрън. Положението на евреите се утежнява само когато се опитват да облагодетелстват преследвачите си.

— Може би си прав. Виж какво, не обичам да говоря за политика или религия, предпочитам да говоря за секс и футбол. Просто се опитвам да ти кажа като колега и дори като приятел, идиот такъв, че КГБ ще ти прости шпионирането, но не и юдейството. Имаме нужда от теб, особено сега, докато се изясни тая история.

Алеви изобщо не обърна внимание на думите на Холис.

— Та така, къде и кога ще се срещаш с Аса? — повтори той въпроса си. Холис знаеше, че не можеше да не му отговори.

— При гроба на Гогол. Следващата неделя в три следобед. Плюс-минус няколко часа.

— А къде се намира гробът на Гогол?

— Кажи ми, та да ти кажа.

Докато двамата отиваха към изхода, Холис забеляза, че войниците, трите секретарки и медицинската сестра се бяха оттеглили във фоайето. Семейство Хорган навярно си бяха тръгнали, без да ги забележат. Пистите, игралните зали, плувният басейн и всички останали места за развлечения в посолството, с изключение на баровете бяха празни и тихи. Някаква всеобща летаргия обземаше това място с настъпването на зимата. В никое друго американско посолство досега Холис не бе забелязал подобна отпуснатост и вялост. Нямаше представа какво обяснение би дал един психоаналитик. Според Холис служителите сякаш бяха попили неразположението на хората извън стените на посолството към тях.

Холис се загледа в надписа „Изход“ над асансьора и в паметта му изплува друга дума — безизходност.

Алеви го погледна и сякаш прочете мислите му.

— Ето това остава, когато отделиш човека от Бога.

— Но аз я усещам и тук. Струва ми се, че е заразна.

— Може би — каза Алеви, — но не и за нас. Ние знаем какво правим, нали, Сам?

— Наистина знаем.

— Да ги шибам тия скапани комунисти! — каза Алеви.

— Всички, всеки ден — допълни Холис, съзнавайки в същото време, че това вече не е достатъчно. Той смяташе, че този път му се е удала възможност да извърши нещо полезно, за да избие най-после тежките мисли за Хайфон от съзнанието си и да намери решение за своята страна по въпроса за безследно изчезналите във Виетнам.

Двата асансьора пристигнаха едновременно. Холис се качи в единия, а Алеви — в другия.

16.

Лиза Роудс вдигна слушалката на телефона в офиса си, набра кабинета на Холис и преди да чуе сигнала, затвори.

— Да върви по дяволите!

След това набра кабинета на Алеви и секретарката му я свърза с него.

— Ало, Ли…

— Да не си казал на Сам Холис да не ме закача?

— Не, не бих…

— Да не ме лъжеш?

— Не. Но откровено казано, не смятам, че е много добра идея да се обвър…

— Не се опитвай да се разпореждаш с живота ми, Сет.

— Просто се успокой.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Окей. Съжалявам.

— Чуй, ако те е излъгал… Както и да е, аз все още те обичам. Защо не поговорим за…

— Вече говорихме.

— Наистина трябва да съм ядосан. Какво се случи в онова село?

— Описала съм в доклада си.

— Лиза…

— Трябва да излизам. Дочуване, Сет. — И тя затвори. — Да вървят по дяволите всички мъже! — Погледна часовника си и видя, че е пет следобед. Наля си бърбън. Взе една статия и се опита да работи. След няколко минути в стаята влезе Кей Хофман и зае любимото си място на радиатора.

— А-а! Пробвала ли си някога да седиш тук?

Лиза не отговори и продължи да пише. Кей Хофман взе един брой на „Вашингтон пост“ и започна да го прелиства, после погледна Лиза.

— Добре ли си?

— Да.

— Да не си неразположена?

— Не.

Лиза изтри един ред от напечатания лист. Замисли се върху работата си в Информационната агенция на Съединените щати. Пишеше статии за пресата, но едновременно с това бе и чужд поданик русофил, отговарящ за културните събития тук. Уреждаше пътуванията до Щатите на съветски културни мисии. Те изпращаха там своя „Болшой театър“, а Щатите изпратиха тук „Ван Хален“.

Лиза Роудс обичаше да чете руска поезия в оригинал и особено й харесваше Пастернак. Имаше слабост към иконите, обожаваше руския балет, традиционната руска кухня и руския фолклор. Вярваше, че разбира мистицизма в руската душа — оная неразделна връзка между руската раса, руската земя и православната църква. А откакто посети Яблоня, тя смяташе, че усеща още по-силно руския дух в себе си.

Понякога се възприемаше като тънък въжен мост между две огромни железни конструкции. Но ако американците и руснаците бяха решени да не се разбират, то това си бе техен проблем. Някой ден те можеше и да хвърлят себе си и целия свят в небитието. Тогава и двете култури щяха да се изравнят.

Написа още няколко реда от статията си. Обикновено подготвяше два материала — един за Америка и един на руски, за съветската информационна агенция ТАСС. Агенцията използваше това, което й бе необходимо, без да посочва източника. Поне в това отношение съветската и американската преса си приличаха. Тя вдигна очи към Кей.

— Кого трябва да ухажвам — „Ван Хален“ или публиката?

Кей вдигна глава от вестника.

— О… все още ли работиш върху това? Трябва да е готово за днес. Просто се превъзнасяй.

— На теб кой ти дава заповедите?

— Аз не получавам заповеди, Лиза. Само указания.

— От кого?

— От много високо.

— Някой ден ще започна да пиша каквото си искам. Ще пиша точно това, което съм видяла тук.

— Да, някой ден. Но сега пиши това, което ти казват.

— Точно така са казали и на някой апаратчик от ТАСС снощи.

— Сигурно. Но ние няма да те разстреляме, ако не направиш това, което ти нареждаме. Така че не се опитвай да ми кажеш, че сме същите като тях.

— Не, исках да кажа, че има още нещо… Цялото това увлечение на руската младеж по културата на Запада. Всички на концерта бяха облечени с дънки. Крещяха на английски: „Super! Beautiful, baby.“ Всичко беше… — Лиза се замисли за момент. — Всичко беше някак неестествено. Това дали не бе революция?

Кей Хофман задържа погледа си върху нея.

— Дори и да е било, няма да го опишеш.

Лиза отново се залови за статията, а Кей за вестника.

„Но какво все пак беше това? Какво става тук?“ — питаше се Лиза. Подобни въпроси не бяха от сферата на дейността на Информационната агенция на Съединените щати. Да работиш за Информационната агенция на Съединените щати бе като да работиш за Министерството на истината — когато се смени линията на партията, променяш се и ти.

Точно в този момент съветско-американските отношения бяха на ръба на влошаването. Затова цялата културна дейност трябваше да води към положителни резултати. Всичко трябваше да е добронамерено заради мира.

Такива бяха заповедите допреди няколко години, когато КГБ арестува Николай Данилов — американски кореспондент, заради изфабрикувано обвинение в шпионаж. Тогава спуснаха нови заповеди — да се прекъсне всякакъв културен обмен между двете страни. Така и стана — изведнъж настъпи обрат в стил „Оруел“, компютрите спряха да бълват възторжени дълги съобщения и започнаха да предават само кратки изречения за отменени събития. Но точно сега отново имаше нужда от превъзнасяне въпреки загадъчната смърт на Фишър.

— Не ми харесва, че ти подготвяш съобщението за смъртта на Фишър, а отдолу ще сложиш моето име — обърна се Лиза към Кей.

Кей сви рамене.

— Съжалявам. Това е заповед. — После попита: — Какво наистина се е случило с Фишър?

— Точно това, което си написала в статията си.

— Точно този отговор заслужавам.

Кей се умълча.

— Не смятам, че трябва да се притесняваш — обади се тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми обръщай внимание.

Лиза допуши цигарата си и запали нова. Беше пратена тук за четири години. Оставаха й по-малко от две. Тя бе назначена отвъд океана почти като военните служители. Всъщност постът й в Шести отдел за чуждестранните съветници донякъде съответстваше на капитански чин в армията. Кей Хофман бе главен съветник, а тя заместник-съветник на Отдела за връзки с обществеността. Там имаше още шестима служители — пет жени и един мъж. Беше едновременно и вълнуващо, и отегчително; и много леко, и много уморително.

Лиза погледна часовника на стената, който показваше пет и десет. Реши да се прибере в апартамента си и да озаглави снимките на фотографския си очерк за Москва.

— Достатъчно за днеска.

Тя стана и пъхна няколко листа в куфарчето си.

— Добре ли си? — вдигна Кей очи от вестника.

— Тук никой не се чувства добре. В департамента му казват „командировка за изпитание“. Дали съветското правителство се засяга от това?

Кей се усмихна почти в гримаса.

— Хич не им пука. Цялата им шибана страна е на доживотна командировка за изпитание, организирана от самото им правителство. — След малко добави: — Ще ти бъде по-лесно, ако си имаш любовник.

— Не, не помага.

— Напротив, помага. Питах ли те какво стана с оня съветник по политическите въпроси — Сет?

Докато прибираше нещата си в очакване на още една самотна вечер, Лиза се замисли за Сет Алеви. Любовните връзки в едно посолство според нея отчасти са резултат от наложена интимност. Преди бяха обсъждали с него евентуалната си женитба, конфликтите, които биха възникнали във връзка с кариерата им, бъдещето им на съпрузи, пътуващи по служба в различни краища на света. И двамата стигнаха до извода, че нищо няма да излезе, ако единият от тях не напусне работата си. И с това се свърши.

— Не беше нищо сериозно — отговори тя.

— Сигурно не е било съвсем несериозно, Лиза. Та ти почти се беше пренесла при него.

— Животът в посолството е като живота в един малък град. Не си ли съгласна, Кей?

— Да, така е. Население — 276 души при последното преброяване. Не си мисли, че любопитствам. Просто съм загрижена за теб.

— Знам. — Лиза се усмихна. — Ще си хвана един любовник руснак. Това ще ми помогне да получа пълна представа за руската психика.

— Те са ужасни любовници.

— Откъде знаеш?

Кей й намигна. Тя остави вестника и се изправи.

— Дупето ми се сгорещи, аз — също. Отивам при боулинга. Ела с мен. Войниците са луди по тебе.

— Не, благодаря. Боли ме главата.

— Окей. Ще се видим утре на закуска. — Кей Хофман тръгна към вратата. — Чух, че ти и онова военно аташе Холис сте се скатали някъде през уикенда.

— Глупости. Ходихме да уредим нещата във връзка с експортирането на тленните останки на Грегъри Фишър. Всички тук са толкова дребнави.

Кей Хофман се засмя и излезе.

Лиза стоеше в средата на стаята, вторачена в телефона.

17.

Сам Холис вдигна телефона в кабинета си.

— Холис на телефона.

Тя повтори, опитвайки се да имитира басовия му глас:

— Холис на телефона. Няма ли да ми кажеш „Здравей“?

— Здравей, Лиза. — Холис погледна часовника на стената. Беше пет и трийсет, а той не бе разговарял с нея, откакто бяха заедно на срещата с Алеви и Банкс в неделя следобед. — Как си?

— Чувствам се като захвърлена носна кърпичка. Можеше да се обадиш или да ми изпратиш цветя, или пък каквото и да е там друго.

— Тук не разнасят цветя…

— Какъв си дръвник!

— Виж, не ставам за това. Аз съм женен човек. Не се захващай с мен.

— Преди не ми каза точно това.

— Е, значи не си разбрала. Мога ли да те поканя на едно питие?

— Не.

— Ами… съжалявам…

— Искам да вечеряме заедно. Тази вечер. Извън посолството.

Холис се усмихна.

— Ще те чакам във фоайето. След половин час. Става ли?

— След трийсет и пет минути — и тя затвори.

Холис звънна на заместника си по вътрешния телефон:

— Ед, поръчай ми такси при входа след четирийсет и пет минути.

— Не искате ли кола и шофьор от посолството?

— Не, не, излизам по лична работа.

— Лична или нелична, ще ви поръчам служебна кола.

— По-добре такси.

Холис затвори телефона и отиде до прозореца. Кабинетът му гледаше на изток, към сърцето на града, и кремълските кули представляваха впечатляваща гледка вечер — целите в светлина като изящни бижута на фона на обикновен декор. „Москва!“ — каза той на глас.

Според европейските стандарти градът съвсем не бе стар — основан е през X век като търговско селище с ограда от дървени колове върху ниското възвишение, където сега е Кремъл. Бил неизвестно градче до неизвестна река сред неизвестна гора. И освен дървета, сняг и кал нямало нищо друго. Селището е опожарявано до основи, а населението му е избивано от десетки армии, но вместо да изчезне в забвение като хиляди други селища, то се издигало наново и наново, всеки път по-голямо и по-силно. Тъй като нямал друг съперник, градът се превърнал в център на една царска империя, а по-късно — на една комунистическа империя. Третият Рим, както понякога го наричат, но за разлика от Рим край река Тибър, Москва е цялата в сянка и тъмнина — един град на мрачните настроения, чиито отражения се реят из празното пространство на моралната безтегловност.

„Това се дължи на хората“ — реши Холис. Именно московчани представляваха богатството на града — твърди, дръпнати, цинични копелета. Градът действаше като магнит на всички нестандартни личности в Съветския съюз с подобни разбирания. Холис се възхищаваше на тия копелета.

Отиде в тоалетната, среса се и стегна вратовръзката си. Буров — сети се Холис. Буров не е местен можайски стражар. Той е московчанин, поне по избор, ако не по рождение. Нещо повече, Буров по някакъв начин е свързан с Школата за магии. Холис не можеше да го докаже, но бе убеден, че е така.

Той взе палтото си и отиде в кабинета на Алеви, без да го предупреди. Дръпна тежките завеси и включи касетофона. Боб Дилън пееше „Господинът с дайрето“. Холис примъкна един стол близо до Алеви и каза тихичко:

— Буров.

Алеви кимна.

— Това е единственото име и лице, което имаме засега, нали?

— Трябва да подмамим Буров да се покаже отново, съгласен ли си? Само така ще разберем дали е нещо повече от фантома в можайската морга. Обади се в ресторант „Лефортово“. Направи резервация на мое име за двама.

Алеви се замисли и след малко каза:

— Почваш много отдалече.

— Не съвсем. Слухарите на посолството се редят на опашка за мене. Дори и Буров да е някъде около Можайск, може да пристигне в Москва само за два часа.

— С кого ще излезеш на вечеря?

— Не с теб естествено…

Алеви се усмихна кисело.

— Добре. Но ако Буров се появи и реши да предприеме нещо повече от разговор с теб, ще ми е доста трудно да те измъкна от „Лефортово“.

— Както видя, сам се измъкнах от Можайск.

— Мисля, че предизвикваш съдбата, полковник. Да не говорим за съдбата на нашата приятелка.

Холис стана.

— Ще й кажа истината, а тя сама да реши.

Алеви също се изправи.

— Сам, спомняш ли си лекцията, която ми чете за подкрепата на руските евреи? Нека и аз да ти дам същия съвет за предполагаемите американски летци. Гледай това да си струва живота ти. Или поне гледай някой да може да поеме топката, след като ти изчезнеш. С други думи, просветли ме за всичко, което знаеш, преди да те убият.

— Ако направя това, Сет, няма да се притесняваш толкова много за моята безопасност.

— „За моята безопасност“… Не разсъждаваме ли като някой налудничав шпионин? Ей, разбра ли къде се намира гробът на Гогол?

— Дори не съм съвсем убеден, че Гогол е мъртъв.

Холис излезе от кабинета на Алеви и взе асансьора надолу към приземния етаж. Голямото фоайе бе пълно със служители на посолството, които се разотиваха след работа. Някои чакаха близките или приятелите си, други вече си тръгваха към къщи. Имаше и такива, които слизаха с асансьорите към залите за отдих. Имаше и групи от по няколко души, които излизаха, за да прекарат вечерта в разглеждане на Москва или в забавления.

В някои отношения, мислеше Холис, гледката е типична за което и да е фоайе на административна сграда в края на работното време. Но ако човек се вгледа по-добре, веднага ще разбере, че тук е доста по-различно. Тези мъже и жени, независимо от професията или поста си, имат общи преживявания, общи проблеми, тъги и радости. „Триста американци в един град от осем милиона руснаци.“

Холис забеляза Лиза, която разговаряше с трима мъже от Търговския отдел. Тя не го видя и той продължи да я наблюдава, докато тя се смееше с тях. Двамата бяха симпатични и както изглежда, печелеха точки. Холис установи, че това го дразни.

Лиза се озърна наоколо и го забеляза. Извини се на тримата и тръгна към него.

— Здравей, полковник!

— Здравей, госпожице Роудс!

— Познаваш ли Кевин, Фил и Хю от Търговския отдел? Мога да те запозная.

— Някой друг път. Отвън ни чака такси.

Той се запъти към вратата и тя го последва. Излязоха на студения въздух и тръгнаха към изхода. Лиза потрепери.

— Божичко, тоя вятър идва от север. Така ще бъде чак до май.

— Исках да ти се обадя през последните два дни…

— Остави, Сам. Стъпка по стъпка. И без друго бях потънала до гуша в работа. Идеята да вечеряме заедно е чудесна. Благодаря ти.

— Моля. — Той хвана ръката й и я придърпа към себе си. — И все пак, мисля, че ти дължа някакво обяснение. Просто ме изслушай. Преди да тръгнем за Можайск, ти казах, че ще бъде опасно. Сега знаеш какво имах предвид. Вече всеки ден за нас е пълен с опасности, всеки път, когато излизаме през тая врата. Тая вечер няма просто да вечеряме заедно… Искам да знам можеш ли да се обвържеш с мен и с това, което правя?

— Таксито ни чака.

Хванати за ръка, те излязоха на улицата. Американските войници ги поздравиха, а съветските полицаи ги изгледаха враждебно. Наблюдателите на посолството от КГБ, които седяха в чайките, оставиха вестниците и взеха биноклите.

Холис видя две таксита, спрели до бордюра. По принцип московските таксита не чакат никъде никого, но западните посолства правят изключение. Холис си избра бялата лада, качиха се и той каза на шофьора:

— За Лефортово.

Шофьорът се ококори насреща му.

Холис обясни на руски:

— До ресторанта, не до затвора. Намира се на не знам си коя там червена улица. Това не е ли достатъчно?

Лиза се засмя. Шофьорът потегли.

— Знам къде е.

Холис се обърна назад и видя, че една от чайките направи обратен завой и тръгна след тях. Лиза попита Холис:

— Лефортово име на ресторант ли е?

— Да.

— Никога не съм го чувала. Това да не би да е онова свърталище на КГБ, където ми обеща да ме заведеш?

— Точно така.

— Държавното бюро по наименованията не е правило проучване на общественото мнение, но това име е отблъскващо. Като Лубянка или Дахау.

— Те не преследват туристи.

— Това ще бъде истинско приключение. Ти си много по-забавен, отколкото изглеждаш.

— Благодаря.

Шофьорът се намеси в разговора им, както обичат да правят всички таксиметрови шофьори в Москва:

— Говорите ли руски?

— Малко.

— Защо не си изберете някой друг ресторант?

— Защо?

— Този не е хубав.

— Защо не е?

— Твърде много ченгета го посещават. Никой друг не ходи там.

— Искате да кажете, от КГБ?

Шофьорът не отговори. Запали си цигара и таксито се изпълни с лютив дим.

— Ако ми дадете два долара, ще изключа брояча.

— Не мога да ви дам долари.

— Нямате ли дъвка, червило или цигари?

Лиза затършува из чантата си.

— Ето едно червило за жена ви.

— За гаджето. Жена ми получава заплатата ми. Благодаря.

Лиза се обърна към Холис на английски:

— Всички мъже са прасета.

— Знам.

— И двамата говорите много добре руски. Шпиони ли сте? — попита шофьорът.

— Да — отговори Холис.

Мъжът се изсмя. Той сви по Булеварда на ентусиастите и насочи автомобила на изток към предградието Лефортово.

— Движението става все по-трудно с всеки изминат ден.

Холис не забелязваше да има много движение.

— Знаете ли, че Вашингтон и Москва обсъждат среща на най-високо равнище през януари? — попита той.

— Да, четох за това.

— Какво ви е мнението?

Шофьорът се огледа, сякаш искаше да се убеди, че в таксито няма никой друг, освен тях, после отговори:

— Това го обсъждат цели четиридесет години. Ако искаха мир, да са го постигнали досега.

Холис слушаше, докато шофьорът излагаше несвързаните си възгледи по световните проблеми. Той знаеше мнението на съветските дипломати, но едно случайно интервю с някой Иван от улицата му беше от голяма полза.

Шофьорът зави по улица „Курсант“. Минаха покрай зловещите постройки на затвора „Лефортово“ и таксито спря пред една модерна сграда от стъкло и алуминий. Таксиметраджията заключи:

— Ето защо трябва да се съюзим, преди ония чернокожи маймуни и жълти магарета да ни завладеят, ние ще се избием, а те ще станат господари на света. Предайте това на вашия президент.

— Непременно.

— Наистина ли искате да влезете там?

— Да.

Холис му подаде пет рубли и му каза да задържи рестото. Шофьорът не възрази. Холис знаеше, че преди около десетина години таксиметровите шофьори стриктно са спазвали забраната да не приемат бакшиш. Но вече никой не взимаше тая забрана насериозно. От две години насам не бе чувал обръщението „другарю“. Гордостта и пламенността бяха изчезнали и всички гледаха да се издигнат или да се облагодетелстват. Църквите бяха претъпкани, членуването в партията не ставаше по задължение, а броят на самоубийствата се увеличаваше. Средната раждаемост спадаше и употребата на алкохол растеше въпреки пропагандата против алкохолизма. Русия си оставаше нация втора категория, но имаше първокласно оръжие и тайна полиция от световна класа.

Холис и Лиза се отправиха към входа на ресторанта.

— Тоя човек говореше също като таксиметровия шофьор, който ме вози за последен път в Ню Йорк — каза Лиза.

— Бог да благослови пролетариата. Довели са ги до просешка тояга.

Лиза се обърна и огледа улицата.

— Никога не съм идвала в тоя район на града. Тук е тъмно и зловещо.

— В това се крие част от чара му.

Тя се загледа в затвора на КГБ отвъд улицата. Забеляза спряла кола с неизключен мотор.

— Онова нашата любима чайка ли е?

— Възможно е. В една страна, където има всичко на всичко само четири модела коли, повечето от които са черни, е трудно човек да разбере дали го следят.

Холис я въведе в ресторанта и те оставиха палтата си на гардероба. Влязоха в средна по големина зала с безлично вътрешно оформление, но твърде интересна с клиентелата си. По-голямата част от посетителите бяха мъже и повече от половината носеха униформи. Много от цивилните бяха облечени в кафяви костюми — по-добре ушити от тези на средните московчани. Холис установи, че и тук, както в повечето московски ресторанти, осветлението е оскъдно, въпреки че ефектът от това не бе никак романтичен.

— Злокобно е. Обожавам такива места — промълви Лиза.

Холис съобщи името си на жената зад бюрото за резервации. Тя го изгледа от горе до долу, после огледа и Лиза. Намръщи се, после се обърна и ги поведе към една маса в центъра. Върху масата имаше бяла ленена покривка и тежки прибори. Холис подаде стол на Лиза.

— Всички ни гледат — каза тя.

— Та ти си толкова красива!

— Те знаят, че сме американци.

— По занятие господата, които виждаш, са предимно служители на Лефортово. Те са сбирщина от следователи, мъчители и екзекутори на КГБ. Имат страшен апетит. Храната е добра, а обслужването е най-бързото в цяла Москва, дори и в цяла Русия. А освен това и цените са по-ниски.

Някакъв тип от съседната маса се бе зазяпал в Лиза. Тя отвърна на погледа му.

— КГБ не слага подслушватели под тия маси. Тук КГБ седи на масите — продължи Холис.

Веднага пристигна сервитьорка с бутилка минерална вода и два листа с менюто. Холис поръча бутилка грузинско вино. Сервитьорката си тръгна, без да каже нито дума.

— Докъде е стигнала тая страна — зачуди се Лиза, — американски военен шпионин да седи в един и същ ресторант с още стотина главорези от КГБ. Къде е сега Джо Сталин да им помогне?

Холис прегледа менюто. За разлика от останалите ресторанти в Москва тук можеше да се получи всичко, което бе посочено в листа.

Сервитьорката донесе виното и те поръчаха вечеря.

— Онова гадно копеле още ме зяпа — каза Лиза.

Холис напълни чашите с червено вино.

— Ще го помоля да си излезе.

— Не — усмихна се Лиза. — Вече сме квит с ресторантите.

Тя се изплези на оня, дето я зяпаше. Няколко души се изсмяха. Мъжът стана от масата и Холис се запита дали няма да обере с прическата си тавана. Някои от мъжете започнаха да викат и да подсвиркват.

— Виктор, не се прави на невъзпитан дебелак. Поръчай по едно питие на американците — изкрещя един глас.

— Не, не, покажи им какъв дебелак си и ги изхвърли навън — провикна се друг.

Лиза се огледа, но не видя обслужващ персонал.

— Не искаш ли да си тръгваме? — обърна се тя към Холис.

— Не.

Виктор и Холис се преценяваха взаимно. Всички в ресторанта утихнаха, когато висок слаб мъж в цивилни дрехи прекоси залата.

— Вън! — извика той троснато на Виктор.

Виктор забърза към изхода. Полковник Буров се приближи към масата.

— Моля ви, стойте си. Може ли да седна? — И той се настани на масата им. Щракна, с пръсти и незабавно се появи една сервитьорка. — Още вино. — Погледна Холис и Лиза. — Трябва да ви се извиня от името на моя колега.

— Защо? Той не владее ли човешката реч? — отговори Холис.

Отначало Буров се зачуди, но след малко разбра израза и се усмихна. Обърна се и преведе думите на Холис на останалите. Всички се засмяха.

— Често ли идвате тук? — попита Холис.

— Да. Това е любимото заведение на моята организация. Не го ли знаехте, преди да дойдете?

Холис не обърна внимание на въпроса.

— Да предположа ли, че срещата не е случайна?

— Тя е навярно съдбоносна.

— Какво имате предвид, полковник Буров?

— Много неща, полковник Холис. От последната ни среща в Можайск по повод на оная неприятна история доста често си мисля за вас двамата.

— Както и ние за вас.

— Поласкан съм. Между другото, казаха ми, че изобщо не сте ходили до онова държавно стопанство.

— Е, та?

— Намерихме колата — продължи Буров, — която бяхте наели, там, където сте я оставили — при гарата в Гагарин, и аз наредих на хората от Криминалния отдел на московската полиция да я огледат. Следите по гумите, калта, боровите иглички и така нататък. Стигнах до извода, че сте влизали в забранена зона. По-точно — в една зона на два километра северно от Бородино.

— Бихте ли ми подали маслото, полковник? — помоли Холис.

Буров бутна една купичка масло през масата.

— Е?

Холис се наведе към Буров.

— Щом искате да разговаряте с нас, защо не го направите чрез вашето външно министерство и моето посолство? Довиждане!

Буров започна да почуква с лъжица по масата.

— Да вървят по дяволите! Това е работа за разузнаването. Аз знам кой сте вие. Знам още, че имате белези по врата и по гърба от рани, които сте получили, когато са ви свалили над Хайфон. Знам и това, че сестра ви се казва Мери, а майка ви се е пропила. Дайте да говорим по същество и да забравим за съществуването на дипломатическия етикет.

Холис взе лъжицата от ръката на Буров и каза:

— Добре, край на етикецията. Вие убихте един американски гражданин. Пребихте шофьора ми и навярно щяхте да ни убиете с госпожица Роудс. Въпреки всичко сега си седите тук с нас и ни говорите така, сякаш сте цивилизовано човешко същество. Само че не сте.

Буров, изглежда, не се обиди. Прекара замислено пръст по устните си, после кимна.

— Добре. Няма смисъл да отричаме някои от подробностите, които споменахте току-що. Най-вероятно изводът, който правите от тези подробности, е погрешен. Тоя въпрос е далеч извън рамките на вашата компетентност, полковник Холис, без съмнение и на вашата, госпожице Роудс. Признавам, че той е извън рамките и на моята компетентност. Това е въпрос, който засяга хората на най-високо равнище.

— Тогава защо трябва да се убиват обикновени хора, полковник? — обади се Лиза.

Буров не й обърна внимание и продължи:

— Да, ще задоволя любопитството ви. Нещата стоят така: въпросният майор Джак Додсън, когото покойният господин Фишър споменава в телефонното си обаждане до вас, е дезертьор. Като военнопленник в Народна република Виетнам майор Додсън изпраща писмо до съветското правителство в Ханой с молба за разговор. Интервюто е уредено и по време на дискусията със съветското военно аташе майор Додсън казва, че с удоволствие ще се възползва от възможността да се установи в Съветския съюз и да сподели своите знания в областта на военната авиация срещу освобождаването му от военнопленническия лагер. Чувствал се огорчен и предаден от своята държава. Заявил, че Америка не е воювала честно, че въздушната война е поставила живота му в опасност, опропастила е таланта му и е причинила смъртта на негови приятели. Навярно и вие сте се чувствали така, полковник Холис. Както и да е, Додсън попитал дали можем да го измъкнем от виетнамския военнопленнически лагер. И ние го измъкнахме.

Холис и Лиза мълчаха.

— А защо Съветският съюз не е провъзгласил неговото дезертьорство с цел пропаганда? — попита най-после Холис.

— Додсън не желаеше това. Това е част от сделката, която сключихме с него.

— И той е решил да остави семейството си да го смята за мъртъв? — попита Лиза.

Буров вдигна рамене.

— Майор Додсън говореше за някогашни изневери на съпругата си. Доколкото знам, той няма деца.

— Това ми звучи напълно абсурдно — каза Холис и след малко добави: — А какво е правил Додсън в оная борова гора през нощта, когато е срещнал Грегъри Фишър? Гъби ли е събирал?

— И — допълни Лиза — защо Грегъри Фишър е напуснал хотел „Русия“, след като полковник Холис му каза да стои там, и се е върнал при Бородино, където е загинал при автомобилна катастрофа? Да чуем отговора ви, полковник Буров.

Буров отпи малко вино.

— Злополуката с господин Фишър няма нищо общо със случая с майор Додсън. И все пак, тъй като и аз имах възможността да прослушам записа на разговора между господин Фишър и вас двамата, мисля, че всички признаваме, че той звучеше твърде възбудено. В доклада на милицията пише, че е бил и пиян. Моята версия е, че се е паникьосал и е тръгнал обратно с колата си с намерението да… ами, кой знае какво може да се очаква от един пиян човек? Що се отнася до майор Додсън, той има навика да ходи пеш из гората. Срещнал е господин Фишър съвсем случайно и навярно от чиста носталгия му е разказал нещо за себе си. Но изобщо не е казвал на господин Фишър, че е пленник, защото в действителност той не е.

Буров извади от джоба си сгънат лист и го подаде на Холис:

— Това е писмо от януари 1973 година, написано лично от майор Додсън, в което той моли за политическо убежище в Съветския съюз. Вашето правителство вече е запознато със случая и това, което се опитват да направят и двете правителства, е да се избегнат всякакви усложнения, които биха били предизвикани от дезертьорството на майор Додсън. Навремето той дезертира съвсем тихомълком и всички ние искаме нещата да си останат така.

Холис побутна листчето обратно, без да го погледне.

— Искам да разговарям с майор Додсън и да чуя всичко това лично от него.

— Да, добре — кимна Буров. — Ако той няма нищо против, разбира се.

— Не ме интересува дали има, или няма. Ще го накарате да разговаря с мен. Още утре. Тук, в Москва. Предлагам ви срещата да се състои в хотела на Международния търговски център като един вид неутрална зона.

Буров запали цигара и издиша дима.

— Ще уведомя за това когото трябва.

— Както винаги в тая страна, липсва незабавно решение на нещата. Искам още утре да видя снимка на майор Додсън с утрешната „Правда“ в ръце.

— Много остроумно.

Холис отново се наведе напред.

— Ако не ми представите човека или неговата снимка, ще си направя извода, че сте го убили или пък че не е под ваш контрол. Убеден съм, че той бяга и се крие от вас и може съвсем скоро сам да се покаже на бял свят.

Буров погледна първо Лиза, след това Холис.

— Западняците, които идват в Съветския съюз, често страдат от параноя, а главите им са пълни с разни измишльотини, които са чели за нас. Наблюдават нещата през черни очила и възприемат погрешно всичко, което виждат. Въпреки това от хора като вас очаквах по-трезва преценка.

— Преливате от пусто в празно — каза Холис. — Обадете се утре в кабинета ми във връзка с майор Додсън.

— Ще се опитам. Но утре имам много ангажименти в програмата си, както се изразявате вие, американците. Зает съм с разследването на убийството на двама патрули в оная забранена зона, за която ви говорих. Двамата младежи са простреляни в гърдите и оставени да умрат в агония. Кой ли би могъл да извърши такова нещо? — Той се вторачи в лицето на Холис, после на Лиза.

Холис мушна Буров с пръст в гърдите и процеди през зъби:

— Двамата младежи — той отново мушна Буров, — оставени да умрат в агония ли? Копеле такова. Ти и твоите главорези сте избили хиляди мъже, жени, деца…

Лиза хвана ръката му.

— Сам, успокой се, недей.

Всички в ресторанта мълчаливо ги наблюдаваха, а лицето на Буров сякаш се бе вледенило. Цяла минута никой не помръдна, нито пък проговори, после Буров каза тихо:

— Какъв си глупак! Как смееш да дойдеш тук… Да ме обвиняваш в убийство…

— Между другото — прекъсна го Холис, — кой беше оня, дето ми отвори вратата на стаята на господин Фишър в хотел „Русия“?

— Откъде да знам?

— Оня тип — обясни Холис — приличаше и говореше като американец. Всъщност той бе руснак, човек на КГБ от главния Първи отдел, най-вероятно от служба А. Завършил е Института за САЩ и Канада в Москва, освен другите училища, в които е учил.

Буров бе зяпнал Холис, а той продължаваше:

— Човекът бе безупречен, Буров, така че не го уволнявайте. Но бе прекалено безупречен. По-добър, от колкото възпитаниците на обикновените ви училища. Знаех, че мястото му не е в оная стая. Ето защо реших, че е някой от вашите хора. Отначало помислих, че е истински американец, който работи за вас. После се замислих за Школата за магии на госпожа Иванова, за майор Додсън и другите. И стигнах до изводи, от които ти се завива свят. — Холис наля вино в чашата на Буров. — Май че ожадняхте, полковник.

Буров преглътна и каза грубо:

— Моля да ме последвате, за да разговаряме насаме.

— Смятам първо да се навечеряме — отговори Холис. — Довиждане.

— Последвайте ме. Кабинетът ми е наблизо.

— Вървете по дяволите!

— Страх ли ви е? — каза Буров подигравателно. — Има два начина да се отиде в Лефортово. Единият е доброволен.

Холис се огледа и видя, че няколко души бяха станали. Някои от седящите се усмихваха ехидно.

— В посолството знаят къде се намираме в момента — обади се Лиза.

— Не, госпожице. Те знаят закъде бяхте тръгнали. Как ще знаят дали сте пристигнали? — Буров се изправи. — Хайде с мен. Тръгвайте.

Холис остави салфетката на масата, стана и хвана Лиза за ръка. Тръгнаха след Буров към вратата. След тях се строиха трима яки мъже. Взеха палтата си от гардероба и излязоха навън в студа.

— Наляво — каза Буров.

— Смятам, че тук трябва да си кажем довиждане — обади се Холис, хвана Лиза под ръка и се обърна на другата страна.

Буров направи знак на тримата мъжаги, единият от които беше Виктор. Той блъсна Холис, който се удари в паркираната наблизо кола.

— Гадно копеле! — изкрещя Лиза и ритна Виктор в слабините.

Един от мъжете я зашлеви през лицето, сграбчи я за косата и я бутна на земята.

Холис се завъртя и фрасна Буров по ченето, после понечи да удари и оня, който все още теглеше Лиза за косата. Мъжът извади пистолет и изрева:

— Стой!

Холис замръзна на място.

Буров се изправи, а Виктор, посъвзел се от ритника, също извади пистолета си. Буров попи кръвта от брадата си с носна кърпичка и каза спокойно:

— И двамата сте арестувани.

Холис помогна на Лиза да се изправи.

— Добре ли си? — Да…

— Тръгвайте! Знаете къде отиваме — изсъска Буров.

Лиза и Холис тръгнаха надолу по тъмната тиха улица към затвора „Лефортово“, а зад тях вървяха Буров и тримата от КГБ. Буров се обърна към подчинените си на руски:

— Виктор получи ритник по ташаците от тая мръсница, така че на него се пада честта да я претърси.

Всички се изхилиха.

На около стотина метра от затвора някаква кола тръгна по улицата и светна фаровете си. От противоположната страна се зададе друга кола. Бяха средно големи волги. Колите се приближиха и спряха. Вратите се отвориха и оттам излязоха четирима мъже с черни шушлякови якета и маски на лицата.

Сет Алеви — без маска, се качи на тротоара, мина покрай Холис и Лиза и се запъти право към Буров.

— Добър вечер. Предполагам, че вие сте полковник Буров.

Буров огледа мъжете в черно, които го бяха заобиколили.

— Бих искал да ви уведомя, че всички носят пистолети със заглушители — каза Алеви.

Погледът на Буров се спря върху Алеви:

— Арестуван сте!

— Ще ми се да убия тримата ви приятели и да ви отвлека тук — точно пред Лефортово — озъби му се Алеви. — Въпреки това, ако проявите малко разум, резултатът ще бъде нула на нула и ние ще се разделим като приятели до следващата ни среща. Не се помайвайте. Да или не?

Буров неохотно кимна.

— Кажете им да приберат пистолетите. Веднага!

Буров издаде заповедта.

Алеви се загледа в лицето на Буров, сякаш се опитваше да запамети всяка негова черта, и каза:

— Знаете ли кой съм?

— О, да. Вие сте мръсният дребен евреин, главният шеф на ЦРУ тук.

— Е, няма да спорим за определенията. Само искам да ви уведомя, че в кариерата ви се задава сериозна криза. Разбирате ли за какво говоря?

— Майната ви!

Холис се доближи до Алеви и се обърна към Буров:

— Въпреки всичко очаквам утре да ми се обадите във връзка с Додсън.

Холис и Алеви придружиха Лиза до една от волгите и тримата се качиха на задната седалка. Другите служители от охраната също се качиха в колите и всички потеглиха към центъра на града.

— Искам една цигара — каза Лиза.

— Свали прозореца — помоли Алеви.

Лиза запали цигарата с треперещи ръце.

— Господи!…

— Добре ли си? — попита Холис.

— Да. Искаш ли цигара?

— Точно сега не.

— Мисля, че юмрукът в лицето на един полковник от КГБ не бе много добра идея — обърна се Алеви към Холис.

— В оня момент ми се струваше добра.

Двамата от охраната на предната седалка се засмяха.

— Юмрукът беше заради Бренън, нали така, полковник? — каза шофьорът.

— Отчасти заради Бренън, отчасти заради мен самия.

— Най-добре е физическото насилие да се избягва — каза сериозно Алеви. — Тук няма място за лични отмъщения.

Холис мислеше че има, а знаеше, че и Алеви е убеден в същото.

— Ето така започват тия неща — продължи Алеви. — Сега при първия удобен случай той ще ти счупи ченето.

— Ако му се удаде подобна възможност, значи съм си заслужил да ми счупи ченето.

— Те се отнесоха грубо с нас, Сет — прекъсна го Лиза. — Имаме право да се защитаваме.

— Не, не и тук! — отсече Алеви. — И ти си в техния списък. Не видях точно какво направи…

— Ритнах оня дебелак Виктор в слабините.

Мъжете отпред отново се засмяха. Седналият до шофьора каза:

— Само така, госпожице Роудс.

Алеви повдигна рамене и се обърна към Холис:

— Обзалагам се, че поне за момент си помислил, че ще ви оставя да ви приберат.

— Мисля, че малко се позабави — отговори Холис. — Очаквах да се появиш по-рано.

— Всичко това планирано ли беше? — попита Лиза.

Никой не отговори.

— Вие и двамата сте луди. Сега наистина се чувствам като употребена носна кърпичка. Не съм стръв.

Отново никой нищо не каза. Лиза се облегна назад и дръпна от цигарата си.

— Вижте, ще ви помогна. Но в бъдеще искам да ме информирате как стоят нещата, иначе развалям сделката. Става ли?

Алеви и Холис приеха.

— Сега вече съм убеден, че Буров е един от основните играчи — изрече Холис.

Алеви кимна.

— Не си спомням да съм го виждал, но ще прегледам снимките в архива ни. Разбра ли нещо друго?

— Разбрах, че когато споменеш Школата за магии на госпожа Иванова, отиваш в затвора.

— Интересно.

— Това са безумци, Сет. Никога не съм ги виждал толкова вбесени, че чак да тръгнат да отвличат американци с дипломатически имунитет, да не говорим за убийство.

Алеви отново кимна.

— Съвсем са обезумели. — А после добави: — Те нарушиха правилата на играта, така че и ние ще направим същото. В добрата стара Москва ще стане доста напечено. За съжаление нямаме техните средства. Ще трябва да разнищим тая история много бързо, преди да са ни изгонили или пък убили.

— Ако дадем гласност на случая, ще спечелим малко закрила — каза Холис.

— Да, но нареждането от Вашингтон е дипломатите да уредят нещата без много шум.

— Кои неща? — попита Лиза.

— Репатрирането на майор Джак Додсън — отговори Алеви.

— Ами ако той не иска да бъде репатриран? Буров каза, че е дезертьор.

— Ще трябва да говорим с него за това — каза Холис.

Колата наближи входа на посолството и Холис видя, че близо до чайките бяха паркирани три форда.

— Ние сме в пълна бойна готовност, така ли? — попита той.

— О, да — отговори Алеви.

— В тая история има още нещо, нали? — обади се Лиза. — Не става въпрос само за Додсън. Какво представлява Школата за магии? Място за промиване на мозъци ли? Дали Додсън е при Буров, или пък се крие? Някой ще ми отговори ли на тия въпроси?

Всички мълчаха.

— Имам си начин да накарам мъжете да говорят — заяви Лиза.

18.

Холис, Алеви и Лиза стояха във фоайето на административната сграда.

— Заповядайте у дома да пийнем по нещо — предложи Лиза. — Имам нужда от нещо по-силничко.

— Трябва да изпратя едни съобщения тая вечер, преди във Вашингтон да е станало пет часа. Ще се видим утре — каза Алеви и се запъти към асансьора.

— А ти? И ти ли трябва да изпращаш вечерни съобщения? — обърна се Лиза към Холис.

— Не, ще дойда да пийнем набързо по едно.

— Набързо? — усмихна се тя.

— Както и да е.

Излязоха на терасата отзад и по алеята стигнаха до жилищните постройки. Тя отвори вратата на апартамента си и го поведе към всекидневната.

— Какво ще пиеш?

— Скоч без лед.

Лиза сипа питиетата. Холис се огледа. Апартаментът бе в съвременен стил. В единия край на всекидневната бе кътчето за трапезарията, а оттам се влизаше в малка кухничка. Спалнята трябва да бе на горния етаж. Мебелите, както и повечето дреболийки наоколо, бяха от Финландия — най-близката западна страна, от която най-лесно можеха да се внесат качествени стоки за бита.

Това бе жилище, типично за който и да е американски служител от средната класа, но всеки висш съветски бюрократ би завидял на Лиза.

Тя му подаде питието и вдигна тост:

— За поредната ни приятна среща — после пусна касета с музика на Рахманинов.

Холис се вгледа в една икона на стената.

— Оригинална ли е?

— Да. На баба ми е. Ще ми е доста трудно да я изнеса от страната, като си тръгна оттук.

— Ще я сложа в дипломатическата си чанта.

— Сериозно ли говориш? Благодаря ти, Сам.

— Възнамеряваш да напускаш ли? — попита той.

— Не, но някакво вътрешно чувство ми подсказва, че дните ми тук са преброени.

Холис кимна с глава. Лиза седна на единия край на кушетката, а той на другия.

— Не става въпрос само за Додсън — каза тя. — Там има стотици като него, нали? Точно това искаше да ми кажеш… когато ние… в спалнята на Павел.

Холис я погледна.

— Сигурно съм казал прекалено много неща — отговори той най-после.

— Няма да издам на никого това, което си казал. Вие със Сет обменяте ли си информация?

— Ние си продаваме информация. В тая работа човек не получава нищо просто ей така. Моят отдел — военното разузнаване — стои на малко по-ниско стъпало от ЦРУ. Така че трябва да пазя стола, на който седя. Всичко е доста дребнаво. Но състезанието е типична американска черта.

— Но вие се разбирате добре. Имам предвид, личните ви отношения.

— Да. Той е мой приятел.

Тя кимна.

— Какво ще кажеш, ако сменим темата, а?

Тя се изправи и отиде до прозореца, който гледаше на север, отвъд тухления зид. Между две сгради на отсрещната страна на улицата тъкмо бяха опънали огромен плакат в чест на предстоящото честване на годишнината от Октомврийската революция, която според Григорианския календар се пада на седми ноември.

— Погледни плаката: „Миролюбивият съветски народ настоява за прекратяване на американската агресия“. Това за мен ли е предназначено? — учуди се Лиза.

— Обади се на регионалната комисия и питай.

— Те са затънали в работа по подготовката за техния Великден — измърмори Лиза. — Тези проклети червени знамена навсякъде на това ужасно място призовават, подмамват, прославят — като драсканици по стените, субсидирани от държавата. Боже мой! Знаеш ли, Сам, когато дойдох тук за пръв път, бях потресена от рисунките със сърп и чук, които виждах на всяка крачка, бях просто ужасена, защото ние сме свикнали да реагираме срещу някои символи, както срещу пречупените кръстове. Веднъж един висш партиен служител ми каза, че от вида на кръстовете в Кремъл го побивали тръпки, а като видел държавния печат на нашето посолство, се вбесявал. — Тя се усмихна тъжно: — Иска ми се да не ни се повишава адреналинът, когато видим червени петолъчки, или еврейски жълти звезди, или каквото и да е там друго. Но ние сме като ония глупаци на другаря Павлов, Сам. Приучиха ни да плещим глупости.

— Кои са те?

— Те са това, което ще бъдем ние след двайсет години. Ние се учим да бъдем като тях.

— Налей ми още.

— От същото ли?

— Естествено. Само че този път повече.

Тя му наля двойно уиски, после седна близо до него.

— Може ли да ти кажа нещо? Ужасно се изплаших в Лефортово. За втори път ме поставяш в такава ситуация.

— Утре вечер ще гледаме кино. Ще дават „Рамбо 8“.

— Ей, спомняш ли си — засмя се тя, — когато оня руски хлапак се прехвърли през стената, влезе в кино салона и изгледа целия филм, преди да се усетят, че е вътре?

— Да, спомням си. Тогава посланикът отсече няколко глави от охраната.

— Момчето просто искало да гледа филма. Кой филм даваха всъщност?

— „Роки 9“.

— Кога ще се освободят тия хора, Сам? Според мен им трябват двеста милиона като онова момче. Кога ще стане това?

— Навярно никога, Лиза.

— Не говори така. Човешкият дух…

— Да подхванем някоя по-приятна тема, ако обичаш. Хареса ли ти вечерята?

— Та ние дори не вечеряхме. — Тя скочи: — Умирам от глад. По-миналата вечер готвих разолник. Остана малко от нея.

— Какво е това?

— Супа от мариновани зеленчуци.

— Благодаря, предпочитам да си пия скоча.

— Опитвам се да се науча да готвя традиционната руска кухня.

— Обади ми се, когато се научиш.

Тя отиде до хладилника, извади парче наденица и започна да яде.

— Обичаш ли чесън? Тъпкана е с чесън.

Холис стана.

— Спиш с дрехите си и ядеш чесън преди лягане. Мисля, че е време да си тръгвам.

— Не. Остани. Говори ми. Не искам да оставам сама тая вечер.

— Тук, в района на посолството, си в пълна безопасност.

— Знам. — Тя замислено продължаваше да дъвче наденицата, а след малко добави: — Десетина пъти ти се усмихнах долу в проклетото фоайе, после в асансьора…

— Това ти ли беше? И това усмивки ли се наричат?

— Сам, ти не си спомняш, но аз бях на онова малко празненство по случай изпращането на Катрин. Тогава знаеше ли, че тя няма да се върне?

— Усъмних се, когато я видях да събира всичките си неща.

— А-ха, добра шпионска работа си свършил. Ще се развеждате ли?

— Опитвам се да разбера на коя страна ще бъде правосъдието. Може да отскоча до Щатите и да подам молба за развод, или изобщо да направя нещо. Но не мога да реша в коя държава ще живея. Навярно в Сибир, ако не внимавам.

— Значи сте в процес на развод?

— Да. Но коя женена двойка не е в процес на развод в наше време?

— Да ти разкажа ли за Сет?

— Не, докато не спреш да дъвчеш скапаната наденица.

Тя остави наденицата на барплота.

— Искаш ли да ти покажа моите снимки?

— С удоволствие.

Лиза отиде до шкафа под етажерките с книги и измъкна оттам два албума. Постави единия на масичката за сервиране, седна до Холис и разгърна другия върху скута си.

— Тази е първата снимка, която направих, когато пристигнах в Москва. Това са последните дървени къщи, които някога опасваха пътя до Шереметиево. Сега вече ги няма.

Тя прелистваше страниците и Холис забеляза, че под всички снимки има листчета с напечатан текст. Повечето бяха черно-бели, но имаше и цветни, правени през пролетта и лятото. Това бяха снимки на църкви и храмове, с отбелязани дати на тяхното разрушаване. Имаше и такива, правени по време на самото разрушаване, и други — на новопостроените на същото място сгради. Не беше романтик по отношение на архитектурата, но ефектът на тези фотоси беше потресаващ. Често до заснетите стари дървени къщи се виждаха и хора, някои стояха надвесени на прозорците, други простираха пране в дворовете или пък разговаряха през плетовете. Бяха груби като небоядисаните дървени къщи и също като тях идеално се вписваха в общия пейзаж от тесни улички, заплетени руски брезови дървета и огромни слънчогледи, забулили оградите. На фотосите се виждаха и кучета и котки, въпреки че през двегодишния си престой в Москва Холис не бе видял нито едно куче или котка. За свое най-голямо учудване той не разпозна поне едно от фотографираните места и ако не знаеше, че това е Москва, би помислил, че става въпрос за някой малък провинциален град сред степта. Сякаш сред бетонните грамади на Москва се криеше друг град.

— Много интересно, Лиза. Невероятни снимки!

— Благодаря.

— Къде се намират тия места?

— Всички са непосредствено преди околовръстното шосе, защото нямам право да излизам извън града. Част от тях са били отделни села, но с времето са влезли в границите на Москва. Други са стари квартали в центъра на града, несъборени все още, защото са скрити сред големите бетонни блокове.

— Много американски градове преминават през същия етап на грозно строителство — отбеляза Холис.

— Да — каза Лиза, — но това се дължи на спора между естетиката и печалбата. А тук целта е да се вкарат всички в жилищни блокове, където ще могат лесно да се наблюдават. И това не се отнася само за градовете. Един ден цялата провинция ще изглежда като оня совхоз, който видяхме.

— Това не е наш проблем — каза Холис.

— Сигурно си мислиш, че страдам от някаква мания, и навярно си прав. Но не мога да разбера какво право имат тия бюрократи да унищожават домовете на хората или пък културни и религиозни паметници, които по един или друг начин принадлежат на света. Виж тия снимки — „Малий театър“ точно до „Болшой“, Московския художествен театър „Станиславски“, храма „Свети Николай“. Всички били обявени за разрушение, но няколко московски художници и писатели подочули за това и изпратили протестно писмо. Така станало и с квартал „Арбат“. Моряците корабокрушенци все още се държат, но никой не е в състояние да спре тези набези над миналото. Ще съборят дори Кремъл до основи, ако са сигурни, че ще се измъкнат безнаказано.

— Може би ще могат да го продадат на някой американски бизнесмен, който да го превърне в увеселителен парк.

Холис отгърна следващата страница от албума и видя снимка на Лиза на верандата на някаква къща във викториански стил. Това би могло да бъде нейната собствена къща в Сий Клиф, ако до нея не стоеше някакво семейство, чиито членове много приличаха на руснаци, а възрастните пиеха московска бира от бутилки. На снимката беше и Сет Алеви, сложил ръка на главата на Лиза, необичайно усмихнат. Надписът под снимката гласеше: „Аз и Сет на лов в Татарово с истински брокери на недвижимо имущество.“

— Глупости — намръщи се Лиза и прелисти страницата. Продължи да му показва останалите снимки, но Холис вече не внимаваше. Тя като че ли го усети и остави албума на масичката за сервиране.

— На снимката е едно еврейско семейство. Дисиденти — каза тя, след като помълча.

Холис стана и си наля още едно питие.

— Е, смяташ ли, че някой издател в Ню Йорк би се заинтересувал от това? — попита Лиза.

— Може би. Снимките са много добри. Имаш усет.

— Благодаря. Може ли да те снимам за моя албум?

— Не.

— Сърдиш ли се?

— Може би.

— Ами… съжалявам… Не трябваше да ти казвам за това, но той се заинтересува силно от моята работа, от тоя очерк. Каза, че има връзки в няколко издателства… Затова от време на време ходехме заедно да снимаме.

— Добре, добре.

Холис вярваше, че Алеви е говорел искрено. Всъщност ЦРУ имаше много връзки с издатели, чиято цел бе да издават антисъветска литература. Той не знаеше как точно ги подмамваха и дали издателите знаеха с кого си имат работа, но бе подочул, че тая програма се осъществява доста успешно. Подозираше, че Лиза няма и представа, че и с това Алеви я бе пъхнал в още една от дребните си странични игрички. Така или иначе, албумът имаше големи достойнства. Холис бе убеден, че един ден щеше да види книгата в някоя книжарница, а на първа страница ще има изказани благодарности към Сет Алеви и неговата компания. Тоя мъж наистина знаеше как да съчетава работата с удоволствието.

— Нали ми каза, че ще бъде опасно — прекъсна Лиза недоброжелателните му мисли.

Холис я погледна:

— Моля?

— Това, което става. Опасно ли е.

— Да. Опасно е.

— Не можеш ли да ми дадеш още някои факти?

Хрумна му ужасната мисъл, че Лиза докладва всичко на Сет Алеви. Но ако това наистина бе така, то тогава излизаше, че той съвсем не познава хората, както досега смяташе.

— В основни линии знаеш всичко — каза Холис. — Ще ти обяснявам подробностите тогава, когато обстоятелствата го налагат.

— Ще играя в тая игра, Сам — усмихна се тя, — но няма да говоря с вашите термини. Ще си говоря на английски.

Той също се усмихна в отговор на думите й:

— Когато ти се прииска да се откажеш, просто кажи: „Отказвам се.“ Нищо повече не е необходимо.

— Наистина ли имаш нужда от мен?

— Тук не са много енергичните и пламенни американци. Знам, че това е в противоречие с правилата на твоята Информационна агенция, да не говорим пък за правилата на Пентагона. Но наистина имам нужда от теб.

— Окей. Спечели ме. — Тя се усмихна многозначително. — Е, какво мога да направя сега за теб?

Холис не обърна внимание на този въпрос.

— Обзалагам се, че знаеш къде се намира гробът на Гогол.

— Естествено че знам. — Тя се засмя. — Има ли някой да не го знае?

— Да, необразованите в културно отношение, с които работя, включително и моя милост. Къде се на мира?

— Защо се интересуваш? Забава ли ще има там?

— А, значи вече са те питали за това?

— Разбира се.

— Е?

Тя пъхна пръст под колана му.

— Всяко нещо по реда си. Чувствам се ужасно, когато си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ.

Холис остави питието си на края на масата.

— Така че — каза тя, — нека да го направим още веднъж.

— Ами… — той погледна часовника си.

Тя го прегърна и целуна, после плъзна пръсти и отново усети белезите по гърба му.

— Сега можеше да си в Школата за магии.

— Предполагам, че си права.

— Но вместо това си тук. Жена ти е в Лондон. Грегъри Фишър е мъртъв, а майор Додсън е Бог знае къде. Как ще свърши всичко това?

— Нямам представа.

— Кога изтича назначението ти тука?

— Когато реши Пентагонът. А твоето?

— След двадесет месеца. А при това положение може би и по-рано. Какво ще стане, ако единият от нас трябва да си тръгне преди другия?

Холис не отговори.

— Стъпка по стъпка — Лиза кимна към стълбището. — Нека първо да се изкачим по тези стълби.

Тръгнаха по тях към спалнята й. И там обзавеждането беше финландско — светъл ясен, фински кристал, предмети от Сотка, Фърбиг и Арика — все имена, с които служителите в американското посолство отдавна бяха свикнали и високо ценяха. На тавана беше закрепено едно китайско хвърчило, а опашката му висеше по стената над леглото.

— Много е красиво.

— Ти си третият мъж, който влиза в тая спалня.

— Това наистина е особена привилегия. Виж, съзнаваш ли, че аз съм почти двадесет години по-възрастен от теб?

— Другите двама също. Е, и какво?

Холис я погледна. Нещо в Лиза Роудс силно го привличаше. Тя беше малко мъжкарана, но в същото време много женствена, наивна и пряма, а освен това — и проницателна. Понякога се държеше съвсем трезво, а понякога реагираше по детски необмислено.

— Двадесет и девет определено ми харесва — каза Холис.

— Никога не съм опитвала тая поза.

— Говоря за твоята възраст.

— О-о… — Тя се засмя сконфузено, после изхлузи обувките и разкопча блузата си. — Остани до утре сутринта. Искам, когато се събудя да бъдеш до мен. Както в Яблоня.

— Би било чудесно.

Будилникът иззвъня и Холис се протегна да го натисне, но той не бе на мястото си. Лиза го изключи откъм своята страна.

— А, значи и ти си имаш своя страна.

— Къде съм?

— В Париж. Казвам се Колет.

— Приятно ми е да се запознаем.

Щорите бяха спуснати, а завесите покриваха плътно прозореца според тукашните заповеди. Холис светна лампата.

— Преди обичах много слънцето да влиза сутрин през прозореца ми — каза Лиза.

— Аз също — отговори той, — но тук така или иначе няма слънце, само микровълни, идващи откъм отсрещните сгради.

Тя се сгуши до него и прокара ръка по слабините му, докато в същото време го целуваше по бузата.

— Много си нежна.

— А ти не си — отбеляза тя.

— Дай ми малко време.

— Разбирам. — Тя стана от леглото и отиде в банята.

Холис чу, че пусна водата. Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Той го остави да звъни известно време. После, в противоречие с трезвия разум, вдигна слушалката.

— Ало?

— Добро утро — беше гласът на Сет Алеви.

— Добро утро.

— Исках да говоря с теб.

— Тогава ми се обади в моя апартамент.

— Но тебе те няма там.

Холис провеси крака от леглото.

— Опитай пак.

— Искам да се видим в единадесет тази сутрин — троснато отговори Алеви.

— В 10,30 имам среща с двама полковници от съветските военновъздушни сили.

— Тя е отложена.

— Кой я отложи?

— Помоли и Лиза да дойде на срещата. И нейната програма е освободена за този час. Ще се видим в обезопасената стая на Отдела за разузнаване. — Алеви затвори.

— Къде си? — провикна се Лиза от банята.

— Сега съм си на моята страна. — Холис стана.

„Копеле.“ Помисли, че Алеви би могъл да изчака и да се обади в кабинета му. Замисли се за живота на американците тук, между тухлените стени. Тук човек би могъл да играе боулинг, да плува в закрития басейн, да играе скуош или да гледа някой филм в киното. Но ако нито едно от тия занимания не ти е по вкуса, би могъл да се побъркаш, както твърдеше за себе си жена му, или пък да се отпуснеш в едно или друго що-годе относително приемливо за обществото поведение — сексът извън семейството, алкохолизмът или социалната отчужденост бяха тук твърде често срещано явление. По-приемливите начинания включваха четенето на дълги руски романи, работа по шестнадесет часа в денонощието или пък опознаване на местните хора и страната им, така както правеше Лиза. Последното хоби обаче би могло да те изправи пред разочарования и проблеми, защото страната домакин, за разлика от повечето други страни, не се ласкаеше от подобен интерес и не искаше другите да я опознават. Дори перфектното владеене на езика им вече те правеше потенциален шпионин. Ксенофобията е толкова присъща на руснаците, колкото и борша им, мислеше Холис. И ако нещата тук, между стените, не са достатъчни, за да те сломят, отвъд стените са мъжете и жените на Седми отдел на КГБ — така наречените „слухари на посолството“, които непрекъснато държаха под строго наблюдение сградите и всеки индивид вътре в тях.

Холис дръпна завесите само няколко сантиметра и надникна навън в току-що пукналото се утро.

Новото посолство трябваше да бъде построено точно тук, защото това бе единственото място, отпуснато им от съветското правителство. Освен нездравословните изпарения от реката имаше още един проблем. Ниското местоположение даваше чудесна възможност на КГБ да инсталира в целия участък наоколо подслушвателни устройства, чиито микровълни действаха с дълъг обхват и техният ефект върху човешкия живот не беше изяснен, но се подозираше, че един от резултатите е левкемия.

Дори телефонните разговори вътре в самия район, например между апартаментите на Алеви и Лиза, се подслушваха, а стаите непрекъснато се наблюдаваха, поради което щорите почти винаги бяха спуснати.

Лиза излезе от банята само с една кърпа около врата си.

— Кой се обади?

Холис я погледна в сумрака. С дрехи изглеждаше слаба, почти фина. Но гола — имаше едри гърди и добре закръглени бедра. Космите й отпред бяха леко червеникави.

— Лицето ми е тук горе.

— О, да… — каза Холис. — Обади се Сет.

— А…

— Иска да разговаря и с двама ни в единадесет. Програмата ти за деня е изчистена.

— Сега пък какво мислиш, че ще искат?

— Кой знае?

— Да не би да си имаме неприятности заради… това? — попита Лиза.

— Аз — може би да. Аз съм женен. Вие, несемейните, винаги се измъквате.

Тя се замисли, после каза:

— Това не бе много добра идея. Постъпих егоистично. Ти можеш да изгубиш повече неща от мен.

— Дами и господа, току-що приключи задължителната реч след коитус.

Те стояха на метър разстояние един от друг, и двамата голи. Погледът на Лиза мина по тялото му от горе до долу.

— Я какво чудо си имаш там! Малкият е много палав.

Холис се усмихна, въпреки че бе ядосан от обаждането на Сет.

— Хайде да сбъркаме ония слухари от КГБ с нашите сексуални желания — каза Лиза.

Тя хвана ръката му и го поведе към банята. Любиха се под душа и въпреки протестите му тя го обръсна с розовото си пластмасово ножче. Даде му четка за зъби, после слезе в кухнята да приготви кафе.

Докато се триеше с хавлията, Холис разгледа множеството женски дреболии на етажерката в банята. Предположи, че и Катрин е имала почти същите, но никога не ги бе забелязал. Всичко това тук му се струваше съвсем непознато. Несъзнателно взе някакво шишенце с тоалетно мляко и го помириса.

19.

Тоя път срещата им бе в обезопасената стая на Отдела за разузнаване, защото в своята обезопасена стая посланикът имаше среща с четирима мъже, пристигнали току-що от Вашингтон. Очевидно положението бе доста напечено. Служителите в посолството, дори и тези, които нямаха нищо общо с дипломацията и разузнаването, разбраха, че става нещо необичайно, защото се случиха доста неща: Бренън отлетя за Лондон, целият в бинтове; волги, фордове и чайки фучаха нощем.

След като си тръгна от Лиза, Холис както обикновено отиде в снекбара. Установи, че закусва в компания от шестима на маса за четирима. Опитаха се да го подмамят да говори, като му пуснаха най-различни слухове, но Холис им отговори кратко и неопределено нещо от рода на: „Аз съм само служител на военновъздушните сили. Не знам нищо повече от това, което знаете вие.“

Чарлз Банкс се покашля леко. Погледът му срещна очите на Холис, после и на Лиза, и той започна:

— Полковник Холис, госпожице Роудс, имам неприятното задължение да ви информирам, че съветското правителство е изпратило официално оплакване срещу вас двамата. Подробностите не са важни. И двамата сте обявени за персони нон грата. — Той ги изгледа отново: — Имате пет дни да оправите нещата си тук и да напуснете страната. Ще отлетите в понеделник сутринта.

Лиза погледна Алеви, после Холис. И двамата мълчаха. След малко тя заговори с развълнуван глас:

— Това не е честно. Не е честно, Чарлз.

Банкс не й обърна внимание и продължи:

— Както може би знаете от работата си тук, съветско — американските отношения са на път да се подобрят. В резултат на това се влошават китайско — американските отношения. Китайците сега искат да започнат преговори с руснаците. Подготвя се ново преразпределяне на световните сили и нашето правителство се тревожи да не остане изолирано.

— Не съм имала намерение да нарушавам баланса на световните сили — прекъсна го саркастично Лиза. — Не мисля, че това е целял и Сам. Нали, Сам?

Холис се направи, че не я е чул. Алеви едва сдържа усмивката си. Банкс преглътна и се облегна назад.

— Балансът на световните сили, госпожице Роудс, не е шега работа.

— Не съм някоя празноглавка, Чарлз — отвърна троснато Лиза. — Нито пък имам намерение да променям същността си, или пък да правя компромиси с принципите си, за да угодя на моментните нужди на своето правителство. Убийството си е убийство. Освен това там, някъде навън, се намира един американски военнопленник, който е в опасност. Щом не мога да му помогна, а и вие няма да го направите, тогава ще подам оставката си и ще направя този случай публично достояние.

— Благодаря за разсъжденията ви, госпожице Роудс — отговори Банкс хладно. — Моля да разберете, че оттук не ви изритват Щатите, а съветското външно министерство. Ние не искаме нито сътрудничеството, нито оставката ви, нито каквото и да е друго от вас. Искаме само да си съберете багажа и да си тръгнете, така както ни умоляват. И нищо няма да правите публично достояние.

Лиза се извърна на другата страна и като че ли не обърна никакво внимание на Банкс.

— Във вашето досие — обърна се той към Холис, — както и в досието на госпожица Роудс, няма да има нищо, което да уронва престижа ви. Ще направим изявление, в което ще съобщим, че напускането ви не се дължи на непристойно поведение. Това задоволява ли ви, полковник?

— Генерал.

— Моля?

— Искам да получа звание „генерал“, господин Банкс.

— О… разбирам. Да, ще предам това на… съответните хора. Ако имате необходимите прослужени години, необходимите заслуги и други…

— Не, нямам, но ще предадете на главнокомандващия да пренебрегне тия подробности.

Банкс задържа погледа си върху Холис, после продължи:

— И на двама ви ще дадат тридесетдневен отпуск. Ще получите и нови назначения, които ще бъдат перспективни за бъдещите ви кариери.

— Искаме да бъдем назначени на едно и също място — обади се Лиза.

Банкс погледна Алеви, после се обърна към нея.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— От гледна точка на сигурността.

— Какво означава това?

Банкс погледна часовника си така, че всички да го забележат.

— Трябва да се кача горе. Господин Алеви през това време ще ви разясни подробностите по отпътуването ви. — После добави с по-мек тон. — Лично аз съжалявам, че си тръгвате. Всички смятаме, че работата ви е изключително ценна за цялата дипломатическа мисия. Вашият руски е просто несравним. Сам, Лиза, желая ви късмет. — И Банкс излезе.

Алеви отиде до барчето и си наля водка и леденостуден портокалов сок. Имаше и подноси с различни деликатеси.

— Заповядайте, вземете си. Чарлз нареди да сервират някои вкусни неща, за да се почувствате по-добре.

Лиза стана и си наля гореща вода за чай от сребърна кана.

— Сам, искаш ли нещо? — попита тя Холис.

— Кафе, ако обичаш.

Тя му поднесе кафето и седна на стола до него. Алеви сложи на масата табла, отрупана с червен и черен хайвер, сметана, препечени филийки и масло.

— Когато тук ти бият дузпата, поне замазват положението с масло — забеляза Лиза.

Алеви дъвчеше някаква сладка.

— Не си справедлива, Лиза. — Той изтри пръстите си с памучна салфетка. — Сега ще ви прочета някои точки от Закона за държавна сигурност, в който се казва, че сте длъжни да не говорите за това, което сте видели, чули или чели, докато сте заемали своите длъжности тук.

Алеви им прочете инструкциите и накрая ги помоли да разпишат някакви заявления — част от стандартната процедура в подобни случаи.

Алеви седна срещу тях и остави питието си на масата. Намаза си триъгълна филийка със сметана и хайвер и се обърна към тях:

— Така е по-добре.

— Мисля, че с масло е по-хубаво — отговори Холис.

Алеви отхапа от филийката и го погледна хладно.

— Исках да кажа, че е по-добре, че ви изритват. Ако не ви гонеха, това би означавало, че КГБ е убедило политбюро да им даде още една възможност да ви пипнат. Очевидно политбюро, в ролята си на пъдар, е отговорило на КГБ, че вече са пропуснали шанса си и че ловният сезон за разни там Лизи и Самовци е приключил.

Холис допи кафето си.

— Това ли е всичко, Сет?

— Не. Съветвам и двама ви да не напускате района на посолството през дните, които ви остават.

— Възнамерявам да си купя някои изделия на руските художествени занаяти, преди да си тръгна, да направя снимки, и други такива неща — каза Лиза.

— Това е моят личен съвет — вдигна рамене Алеви. — А следващото е официална заповед — не трябва да напускате вратите на посолството сами и не трябва да излизате след залез-слънце.

— Мислех, че за нас сезонът е приключил — обади се Холис.

Алеви стана и си наля още едно питие.

— Там, където има пъдари, има и бракониери. — После добави: — Ако от това ще се почувствате по-добре, искам да ви осведомя, че и нашето правителство е изритало военното им аташе и съветника им към масмедиите от Вашингтон. В утрешните вестници ще пише.

— Освободена ли съм от служебните си задължения? — попита Лиза.

— О, да. И двамата. „Интердийн“ — една западногерманска компания, ще се погрижи за багажа ви. Трябва ви време, за да си подготвите нещата.

— Кой ще се срещне с Аса в неделя? — попита Холис.

— Ще се наложи ти да го направиш. Кажи му, че за него ще се погрижи някой друг. Ще уточните подробностите. Не го изпускай.

— Ще го измъкнем ли?

— Ако ти даде това, което му поиска.

— А защо не изритаха и тебе? — попита Лиза Алеви. — Ти си тоя, дето насочи пистолет срещу Буров.

— Ами — отговори Алеви — самото КГБ иска аз да си остана тук, водено от принципа, че е по-добре да си имаш работа с дявола, когото познаваш. А и ако ме бяха изритали, тогава и ние щяхме да изритаме техния висш резидент във Вашингтон, така както се случи през 1986-а. Това пък ще доведе и до други изритани. Вече никой не иска това да се случва. Резултатът е равен — два на два.

— Дипломацията притежава някаква невероятна алогичност, която се превръща в своего рода нейна логичност — отбеляза Лиза.

— Ще сложа мисълта ти в рамка и ще я закача в обезопасената стая на посланика. — Алеви се усмихна на Лиза и се загледа за момент в нея, след това попита, като се опитваше гласът му да звучи по-меко: — Е, лейди Лиза, къде ще прекарате отпуската си?

— Не знам… това ми дойде съвсем изневиделица. Сигурно в Ню Йорк…

Алеви погледна Холис:

— А ти?

— Не съм много сигурен. Предполагам, в Лондон, за да се заема с оная работа. После, може би, в Япония — да видя как старите се справят с религията на Зен. След това — в Ню Йорк, да видя брат си, който не желае да напуска своята астрономическа зона. — Замисли се и добави: — Може да отида и до Ню Канаан, за да изкажа съболезнования на семейство Фишър.

— И аз ще отида — кимна Лиза.

— Да не сте посмели — каза Алеви ядосано. — Добре ще се погрижат за вас, ако се опитате да проявите съпричастие. И двамата можете да си изберете да работите където пожелаете по света, с изключение на страните зад желязната завеса. Това ви предлагат.

Лиза продължи думите му:

— Стига да не сме заедно. Това твоя идея ли беше?

— Няма да удостоя този твой въпрос с отговор.

— Е, аз ще обсъдя всичко това с моите хора — изправи се Холис. — Моята служба има предимство при уреждане на подобни въпроси.

— Свърши ли?

— Не. Сега бих искал да ми разкажете за отклонението си до Бородино.

— Няма много за разказване — отговори Холис. — Все пак аз наистина застрелях двама от патрула на КГБ.

— Господи! Сериозно ли говориш? — скочи на крака Алеви.

— За съжаление да.

— Боже мой! От това им е прекипяло. Защо, по дяволите, не ми каза? Големи късметлии сте, щом сте още живи.

— Беше неизбежно.

— Добре, добре. Какво друго се случи при Бородино?

— Ще ти дам подробен доклад преди отпътуването си. — След кратка пауза той продължи: — Но както се казва сред дипломатическите кръгове, quid pro quo8.

— Не искаш ли сега да го направим? — запита в отговор Алеви. — Е, но както също се казва, аз няма да се съглася при каквото и да е задължително условие. Ще ми кажеш всичко без никакви предварителни условия и без каквито и да е гаранции, че ще получиш нещо в замяна. Ако не го направиш, ви гарантирам и на двамата, че покривът над главите ви ще се срути.

— Не заплашвай един убиец, Сет — отговори Холис съвсем спокойно.

Алеви и Холис се гледаха вторачено, после Алеви се усмихна.

— Съжалявам. Просто предавам заповеди.

Лиза се доближи до Алеви и каза доста троснато:

— Когато ни информираш как ще бъде разследвано убийството на Грегъри Фишър и какво правиш за майор Додсън, ние ще ти кажем какво видяхме при Бородино. Това няма да бъде поредният случай, при който просто се отписва от дневния ред смъртта на един американски гражданин заради интереса на някакви дипломатически маневри.

— Не си играй на журналист, който разследва разни интересни случаи, Лиза — отвърна Алеви. — Ти си кореспондентка на Информационната агенция на Съединените Щати.

— Чух, че приятелите ти във Вашингтон вече са го направили — каза Холис.

— Нямам нищо общо с онова — отговори Алеви.

— С кое? — попита Лиза.

— Нищо. — Алеви тръгна към тапицираната с кожа, добре уплътнена врата. — Вижте, съгласен съм, че това е гадна работа, която унищожава човешкото у човека, но са необходими събития като тези от последните дни, за да стане всичко реалност. Не съм ли прав? Във военното разузнаване се занимавате с разни статути, цифри, способности и дърдорите за термоядрено разрушение. Празни приказки. Но сетне някой вонящ тъпак те залепва за някоя кола така, както на мен ми натикаха ташаците чак в корема с ритници и… гледай ти! Съветско — американската борба за надмощие взела съвсем нова насока и се задълбочила. — Алеви отвори вратата. — Имам много добри основания да се погрижа за всичко това. Чарли Банкс може да вдига пара и да плещи баналности ако ще и цял ден, а аз цял ден ще се усмихвам и ще кимам с глава. Но си гледам работата, а той да си гледа неговата. Що се отнася до вас двамата, дипломатите ще кажат, че този проблем не е по силите ви и е извън вашата власт.

— Аз сам ще реша това — каза Холис, докато излизаше заедно с Лиза. — Не ти или дипломатите.

— Знам, че ще го направиш, Сам. — Алеви продължи с по-мек тон: — О, тържеството е в събота, в шест и тридесет, в залата за приеми. Ще дойде и посланикът. Тържествата в чест на заминаващи си персони нон грата са много по-забавни, отколкото обикновените прощални тържества за някой, чието назначение е изтекло. Подгответе се за малко майтапи. Имайте готовност да изнесете остроумни речи поради какви причини са ви били шута и други такива неща. — Алеви протегна ръка за довиждане.

— Не позволявай на това място, на тая работа да унищожи човешкото у теб — каза Лиза.

Алеви се замисли за момент, преди да отговори:

— Докато все още съм в състояние да изляза в студената нощ, за да помогна на една преследвана от закона жена, със сигурност съм окей.

— Надявам се.

— Аз също — Алеви затвори вратата.

— Какво е станало във Вашингтон? — попита Лиза Холис, докато отиваха към асансьора. Холис помисли малко, после отговори:

— Приятелите на Сет във Вашингтон организирали нападение на едно момиче — дъщеря на съветски дипломат. Оставили я в района на Американския университет със счупена челюст.

Лиза застина на място.

— Но… Сет не е знаел, нали?

— Мисля, че не. — Ала Холис бе сигурен, че Сет е знаел за това.

Тя отново тръгна.

— В службата на Сет има хора, които се разправят с руснаците по неофициален начин — на междуличностна основа — поясни Холис. — Сами са се нарекли банда „Зъб за зъб“. Една счупена ръка в Москва или Будапеща е сигурна гаранция за нещо подобно във Вашингтон или Лондон.

Лиза поклати глава.

— Тая философия на разплата на всяка цена в действителност е довела до намаляване броя на счупените крайници. Всъщност нещата през последните няколко години доста поулегнаха. Фактът, че Буров е избрал да действа грубо, е доста красноречив… Той показва колко загрижени са ония от КГБ. Това е сигнал за Сет и за мен, че нещата могат много бързо да излязат извън контрол.

— Те не са много остроумни, нали?

— Не, те реагираха прекалено твърдо и привлякоха вниманието на всички.

Качиха се с асансьора на седмия етаж и тръгнаха към кабинета на Лиза.

— Не можем ли да свършим нещо полезно до понеделник? — попита Лиза.

— Не трябва да говорим много извън обезопасените места.

Тя кимна.

— Вярно ли е, че ние самите се подслушваме? За да се види кой нарушава правилника за сигурност и разговаря там, където не му е мястото?

— Навярно е така. Уморих се да шепна на ушите на разни хора, с които не се познавам чак толкова добре.

— Ти не съжаляваш, че си тръгваш, нали?

— Не, но не ми харесват обстоятелствата, при които си тръгвам. А ти?

— Аз съм тъжна. Но се радвам, че това засяга едновременно и двама ни. Можем да се сближим още повече там навън, Сам. — Тя се усмихна. — Генерале.

Отвърна й също с усмивка.

— Те ще си сътрудничат. Ако преди това ние не го направим. — Той погледна часовника си. Ще отида да прибера нещата си от кабинета.

— И аз.

Постояха така за момент, после Лиза каза:

— Запиши следното в досието ми: мисля, че се влюбвам в тебе.

— Малко по-силно, ако обичаш, за да стигне до микрофона.

Тя се усмихна.

— Ще се видим ли довечера?

Той отвори вратата на кабинета й.

— За вечеря, става ли?

— Да, при теб. Но аз ще готвя.

— Имам само бира и горчица. Но ще отида да напазарувам, ако ми дадеш списък с необходимите продукти.

— Не, аз ще отида до Първи гастроном. — И тя обясни: — Ще приготвя нещо типично руско. Ти купи водката.

— Не трябва да напускаш района сама — напомни й Холис.

— Да, но Първи гастроном няма обслужване по домовете.

— Бъди предпазлива.

— Отивам само до гастронома.

— Бъди внимателна.

— Разбрано, сър. — Лиза се обърна и влезе в кабинета си.

20.

В шест часа вечерта телефонът в кабинета на Холис иззвъня.

— Холис на телефона.

— Алеви се обажда. Свободен ли си да отидем на един коктейл?

— Не. Имам уговорка за вечеря след половин час.

— Ще се наложи да я отложиш за след един час.

— Тогава защо ме питаш? От къде на къде се разпореждаш с моята лична и служебна програма?

— Само със служебната. Имаме работа.

Холис огледа кашоните с нещата си наоколо.

— Вече не съм на работа.

— О, не вярвай на всичко, което чуваш. Освободен си само от задълженията си на военно аташе. Наистина ли повярва, че си освободен и от задълженията си на таен агент?

— Не.

— Ще те чакам у дома след десет минути. Знаеш ли къде живея?

— Мисля, че ще те намеря. — Холис затвори и позвъни в апартамента на Лиза, но никой не му отговори. Набра номера на помощника си, капитан О’Шей.

— Ед, на работа ли си довечера?

— Да, сър, докъм осем часа.

— Окей, ако госпожица Роудс… познаваш ли я?

— Да, сър.

— Ако се обади или мине да ме търси — тя е на пазар из града, — кажи й, че ще бъда… в апартамента си към седем и трийсет.

— Да, сър. А дотогава може ли да ви намеря някъде?

— Предполагам.

— В града ли ще ходите?

— Не, капитане, ще си бъда тук. Защо?

— Просто питам, полковник.

— Кой ти нареди?

О’Шей замълча за няколко секунди, след това отговори:

— Никой, сър. Нали съм ваш адютант.

Холис остави слушалката, а след малко О’Шей се появи в кабинета му с черна дъсчица и написа с тебешир: „Генерал Бруър от Вашингтон ми заповяда да му докладвам за всичко, което правите.“ В отговор Холис написа на своята дъсчица: „Дръж ме в течение.“ О’Шей кимна и каза на глас с тон, сякаш току-що влиза в стаята:

— Извинете ме, полковник, реших, че е редно да ви информирам, че се обаждаха от информационните служби на почти всички посолства тук, включително от британското, австралийското, канадското, а също и от някои западноевропейски. Искат да разберат поради какви причини сте обявен за персона нон грата. Естествено препратих ги към пресофиса. Но те настояват да разговарят лично с вас извън протокола.

— Някой спомена ли името на Фишър?

— Да, сър. Опитват се да намерят връзка между смъртта на Фишър, пътуването до Можайск и изгонването ви.

— Доста подозрителни хора, а?

— Да, сър.

Холис си облече палтото.

— Ако ме потърси някой си полковник Буров, прехвърли разговора в апартамента на господин Алеви. Ще бъда там.

— Да, сър. — О’Шей изтри написаното върху двете дъски.

— Дръж здраво форта, Ед.

Холис излезе, взе асансьора надолу към фоайето и през задната тераса се озова в двора. Тръгна направо, като гледаше да заобикаля алеите. Беше студено и от сивото небе се сипеше ситен сняг. Част от жилищата наоколо светеха и през прозорците им се виждаха хора. Някои — насядали пред синия екран на телевизорите, други вперили очи в първия сняг през прозорците на спалните си на третия етаж. Жилището на Лиза не светеше.

„Всичко наоколо толкова много прилича на Америка с червените си тухли“, помисли Холис. Гледката му напомняше залепените една за друга тухлени къщи от предградията на американски град или пък жилищните сгради в някоя въздушна база или колеж. Всичко е толкова обикновено и спокойно, че чак ти става скучно. Връщайки се назад към женитбата и изминатия си жизнен път, той осъзна, че бе поел прекомерно големи рискове в личния си живот. Толкова големи, колкото никой нормален човек не би дръзнал да предприеме. Дано поне Катрин да се е поучила от всичко това.

Стигна до дома на Алеви и натисна звънеца. Алеви го посрещна и поведе нагоре по стълбите. Изкачиха се във всекидневната. Холис идваше тук за пръв път и беше изненадан от размерите и мебелировката на жилището му. Наоколо бе пълно с разкошни руски антики — такива, каквито Холис бе виждал досега единствено в музеите. По стените висяха маслени картини, подът бе застлан с два самаркандски килима, а върху полираните дървени мебели изобилстваха изящни порцеланови и дървени предмети. На перваза на прозореца лъщеше огромен сребърен самовар.

— Никак не е зле за един съветник по политическите въпроси — забеляза Холис.

Алеви натисна някакво копче в стената и стаята се изпълни с тиха музика, която трябваше да заглуши гласовете им за подслушвателните устройства. Оркестър балалайки изпълняваше руски народни мелодии.

— За всичко това плаща моята компания. Нищо не е от бюджета на дипломатическата мисия — отговори Алеви.

— Добре, добре. Не съм и помислил, че ние — останалите простосмъртни от посолството, ще трябва да пестим дори от кламерите, за да мериш сили с експонатите на Зимния дворец.

— Заповядай, седни. — Алеви се доближи до махагонов бюфет с дърворезба. — Скоч, нали?

— Да, благодаря. — Холис седна във фотьойл, покрит с плюшено зелено кадифе. — Пентагонът не проявява такова разбиране към правата на гражданите както твоята компания.

Алеви му подаде едно питие.

— Ами ела да работиш в моята компания. С удоволствие ще те приемем.

— Не, благодаря. Иска ми се отново да летя. Точно това искам след цялата тая каша.

— Е — каза Алеви, — и моята компания има самолети. Но според мен това ще бъде чиста загуба за истинския ти талант.

— А какъв е истинският ми талант?

— Шпионажът — отговори Алеви. — В тая област ти си по-добър, отколкото сам смяташ. — Той вдигна чашата си. — За твоето благополучно завръщане у дома!

Те отпиха от питиетата си. Холис остави чашата си върху сребърен поднос в единия край на масата.

— Според мен аз съм експерт именно в областта на летенето.

Алеви седна в дървено кресло, полирано в черно.

— Летенето може да е твоята любов, но шрапнелът в задника ти ме кара да оспорвам качествата ти като пилот.

— Измъкнал съм се от шестнадесет ракети, но всички ми натякват за седемнадесетата — усмихна се Холис.

— Животът е едно лайно, Сам. Виж, не съм те викнал тук, за да те вербувам. Но това си е сериозно предложение. Помисли.

— Разбира се.

— Не каня много хора тук — каза Алеви.

Холис огледа стаята. Лиза, естествено, бе сред канените. Можеше да си представи как се прелъстява една русофилка в такава обстановка.

— Бих могъл да ти разясня някои неща по въпроса, защото си в тоя занаят — продължи Алеви.

— По отношение на вътрешното обзавеждане ли?

— Не, по отношение на разузнаването. Всичко, дето виждаш тук, струва цяло състояние. Има дори едно ювелирно яйце на Фаберже, царски сервиз за хранене и разни други подобни ценности. Както и да е, това е един от начините, по които плащаме, за работата ни в Съюза. Чувал си за магазини за комисионна търговия, нали, където съветските могат да носят за продажба семейни реликви и други вещи с неизяснен произход. Чу за тези магазини съвсем наскоро. Няма да изпадам в подробности, но тая истина на съветската система ни дава възможност да осигуряваме пари тук и там. Ясно ли ти е?

— Не си длъжен да ми даваш обяснения.

— Не, но въпреки това получи едно. Но то има класифициран печат „свръхсекретно“.

Холис се замисли за момент, после каза:

— Лиза не е много благонадеждна по отношение на сигурността.

— На нея никога не съм казвал това, което ти току-що чу. Обясних й, че нещата тук са били собственост на посолството ни през дореволюционния период. — Той погледна Холис. — Един от хората ми случайно ви е видял да излизате от антикварния магазин на улица „Арбат“. Ето защо си помислих, че някои нейни приказки са разпалили любопитството ти. — Алеви стана и си наля още едно питие. С гръб към Холис той продължи: — На това му се вика конфузна ситуация, нали така? Искам да кажа, тая работа с една и съща жена и така нататък. Сега седиш тук и си мислиш, че с Лиза навярно сме го правили на онова там, и сигурно си прав.

Холис не отговори.

— Вече си наясно със себе си, че я харесваш, и поради тази причина си решил, че пък не харесваш мен.

— Винаги сме се разбирали с теб.

— Точно така. И аз не мога да реша, че не те харесвам. Защото тя все още не ми е безразлична и ми се ще да я върна отново при мен.

— Тя си тръгва оттук — каза Холис.

— Да, вярно. Както и да е, исках двамата с теб да сме наясно.

— Тогава стига си дрънкал празни приказки.

— Прав си. Пространството наоколо съвсем не е празно. И с теб трябва да свършим някои неща, преди да си тръгнеш, затова да се заемаме за работа.

— Каква работа?

— Трябва да ми докладваш за Бородино. Сега сме само двамата и можем да не се преструваме както пред Банкс и Лиза.

— Недей да говориш от мое име, Сет.

— Искаш ли още едно питие?

— Не.

— Ела. — Алеви отвори някаква тясна вратичка в коридора.

Холис очакваше, че зад нея има килер, но вместо това се озова в тъмна стая без прозорци и тапицирани с кожа стени, голяма около три й половина квадратни метра. Стаята се осветяваше от 60-инчов видеоекран. — Това е моята малка обезопасена стая. Тук си имам само няколко електронни дреболийки. Напълно са ми достатъчни да си подготвям упражненията за домашна работа. Сядай.

Той му посочи стол и Холис седна. Алеви се настани до него на един въртящ се стол и се обърна към екрана. От масичката пред тях взе дистанционно устройство и натисна едно от бутончетата. На екрана се появи снимката на мъж на около трийсет години, облечен в униформа на офицер от въздушните сили.

— Майор Джак Додсън — каза Алеви. — Безследно изчезнал по време на бойна акция на 11 ноември 1970 година. Видян за последен път от един пилот да катапултира от ударен „Фантом“ над долината на Червената река между Ханой и Хайфон. Свидетелят съобщава, че е бил невредим. И въпреки това Додсън никога не се е появявал в ханойските списъци на военнопленници. Сега вече смятаме, че сме наясно къде е изчезнал.

— По подобен начин изчезна и моят щурман — Ърни Симс.

— Да, знам.

След снимката на Додсън се появи друга. На Холис му бяха нужни няколко секунди, за да разпознае Ърни Симс.

И двамата замълчаха.

— Не знам дали той е тук, в Русия, Сам.

Холис не отговори.

— Не можем да започнем войната отначало, но понякога ни се удава възможност да променим малко настоящето, за да направим миналото да изглежда по-добро — добави Алеви.

Холис го погледна в сумрака, но не проговори. Алеви изключи видеоекрана и те останаха в тъмната стая смълчани. Алеви пръв наруши мълчанието:

— Имам още снимки за показване, но сега е твой ред да разказваш. Бородино. Хайде, Сам, започвай.

— Обещай, че ще ни назначат на едно място с Лиза, ако пожелаем. Услуга за услуга.

Алеви изу обувките си и вдигна крака върху някаква поставка. Обели една дъвка и я лапна.

— Е… мисля, че това е по-лесно, отколкото да я убеди човек, че справедливостта ще възтържествува.

Холис се вторачи в тъмнината и започна:

— Отидохме на север от полето при Бородино. То е опасано от хребет, покрит с борове. — Холис разказа подробно на Алеви за цялата им екскурзия и за изводите, до които бе стигнал по отношение на онова място. Алеви го слушаше напрегнато и съсредоточено.

— Приличаше ти повече на затвор, отколкото на забранена зона, така ли? — попита той.

— Да. Нещо като местен ГУЛАГ.

— Патрулни двойки от КГБ ли каза?

— Да.

— Какви бяха униформите им? Масленозелени, с вишневи околожки?

— Да.

— С фуражки или с каски?

— С фуражки. Защо питаш?

— С автомати АК–47 ли бяха?

— Да. Освен това в открития всъдеход видях прожектор и картечница с оптически мерник, предполагам. Но защо питаш за всички тия неща? Нищо не разбирам.

Алеви не отговори.

— Ти си луд — промърмори Холис.

— О, знам, знам. — Алеви продължи да го разпитва. — Не видя ли дали не бяха от съветските военновъздушни сили, не различи ли техни отличителни знаци или маркировка?

— Не, никакви.

— Окей. И като се върна в кабинета си, се зарови из папките с документи, нали така? Какво намери?

Холис потупа с пръсти облегалката на фотьойла. Не му беше лесно да споделя военни тайни с друг, да ги изрича на глас, но реши, че му е дошло времето.

— Открих, че въздушното пространство над района е забранено за граждански полети.

— Това се отнася за деветдесет процента от въздушното пространство на тая страна.

— Да, прав си. Открих също един стар доклад за базите на съветските военновъздушни сили, направен от моята служба преди около петнадесет години. Папката бе озаглавена „Бородино — север“ поради липса на съответно руско наименование. Тъй като на мястото не е имало въздушна площадка, в доклада се казва, че това е сухоземно училище. Навярно там са се провеждали тренировки за оцеляване, въпреки че по-голямата част от земите наоколо са изключително плодородни. Дори и гората е с много ценен дървен материал. Но в доклада няма нищо повече.

Алеви кимна.

— Доскоро районът не представляваше интерес за нас. Но когато се заинтересувах, там се намесиха някои хора. От разказите на местни жители излезе, че преди около петнайсет години това наистина е било база на съветските военновъздушни сили, което напълно съвпада с твоя стар доклад. Но после униформите на военните летци били заменени с униформи на КГБ и с цивилни облекла. По думите на местното население служителите от базата на практика преустановили всякакви контакти със село Бородино, с Можайск и с останалите околни селища. Оттам излитали и се връщали хеликоптери, очевидно за и откъм Москва. Изводът е: базата е свръхсекретна. Личният състав се ползва с преференции в Москва — и така нататък, и така нататък. — Алеви погледна Холис. — Добре. Твой ред е.

— Намерих някакви стари спътникови фотографии — каза Холис. — Но са правени през 1974-а или 1975-а от височина 2400 метра с камери, които нямат разделителните способности на сегашните сателити.

— Какво са казали фотоекспертите за тях? — попита Алеви.

— От въздушното разузнаване са търсели неща, интересуващи ги лично. Направили са извода, че базата, която, както изглежда, е разположена на площ от около триста хектара, няма военностратегическо значение, нито пък е от особена важност в тактическо отношение. Точно тук свършват материалите в папката за „Бородино — север“. С това случаят е бил приключен.

— А ти как смяташ, какво е това място? — попита Алеви.

— Школата за магии на госпожа Иванова — отговори Холис.

— А какво представлява тая школа?

— Ти ще отговориш на тоя въпрос. И ако имаш още снимки, а аз съм сигурен, че имаш, дай да ги видим.

Алеви отново натисна дистанционното устройство, екранът светна и на него се появи забавено спътниково изображение на обработваеми земи.

— Сателитът преминава от североизток на югозапад — каза Алеви. — Снимката е правена в един чудесен летен ден. Онова там е пшеница. Сега ще я увеличим. — Кадърът се увеличи и на екрана в едър план се появи мъж, седнал в червен трактор, пълен със слама. — Ей сега ще се появи и Москва река.

„Снимката като че ли е направена от около шестстотин метра, помисли Холис, въпреки че сателитът може да се е намирал на сто и шейсет хиляди километра над земята.“

— Така… — продължи Алеви. — Виждаш ли началото на боровата гора? А ето и онова, което си видял от земята — изсечена от боровете площ на около петдесет метра в дълбочина. Ако се вгледаш по-силно, ще различиш и концентричните кръгове бодлива тел. Ето там… виж наблюдателната кула. — Алеви натисна бутона за стоп и фокусира изображението още по-близо. — Часовоят в кулата си чеше задника и изобщо не подозира, че този момент ще остане за бъдещите поколения, заснет от силното око на сателита.

— Кога са правени тия снимки? — попита Холис.

— Миналия юни. Добре. А сега — към центъра на базата. Там се виждат доста борови дървета и няма почти нищо друго. Но да спрем ето тук. — Той отново спря картината. — Сега погледни в горния край на екрана. Това изсечено пространство е площадка за хеликоптери. Виждаш ли как е повалена тревата от перките на ротора? Ето тук са и отпечатъците, където са кацали хеликоптерите. Виждаш ли?

— Не.

— Е, и аз не ги виждам. Но така ми обясниха фотоекспертите. Добре. А сега се озоваваме при някаква постройка — дървена колиба, но нищо друго почти не се вижда поради покривалото на вечнозелената гора. Съветските хора обичат да използват боровите си гори като прикритие от нашите сателити. Някой ден цялата им шибана държава ще се скрие под вечнозелени гори. Окей. Това пък е началото на полето при Бородино, онова там е старият път Минск — Москва, а ей там е новата магистрала Минск — Москва. Чудесно постижение на съвременната наука, а? Руснаците сигурно се пукат по шевовете, като си помислят за нашите сателити. — Алеви изключи видеото. — Това е всичко.

Известно време и двамата стояха мълчаливи в сумрака, после Алеви каза:

— Направихме спектрален и инфрачервен анализ на боровата гора. Там долу има топлинни източници, превозни средства, хора, множество малки постройки и няколко по-големи — повечето дървени, — разпръснати из тоя квадратен километър и половина. Населението е между четиристотин и осемстотин души, макар мястото да има възможност да побере и повече. Всъщност навремето броят им сигурно е бил доста по-голям.

— Там има около триста американски военнопленници — каза Холис.

Алеви го стрелна с поглед.

— Откъде знаеш това?

— Французойката ми каза. Знае го от Фишър, а той от своя страна е получил информацията от Додсън.

Алеви кимна.

— Свързахме се с нея в Хелзинки, но тя отказа да говори. — После попита: — Има ли още нещо?

— Това, което ти вече знаеш. Бившето училище на съветските въздушни сили е сега школа за подготовка на кадри за КГБ.

Алеви се почеса по брадичката.

— Триста ли каза?

Холис кимна.

— Господи Боже мой!

— Така реагирах и аз, когато научих.

Алеви погледна Холис.

— Това ли са в основни линии нещата, които трябва да знам?

— Да, това са. А аз?

— Е, за останалото може да се досетиш, Сам. Тези хора там не са дезертьори, естествено: те са военнопленници от Виетнам. Северновиетнамците са ги заменили с руснаците навярно за някоя от ония ракети „земя — въздух“, дето са ви сваляли. Руснаците получиха плодовете от ракетите си — живи американски пилоти. Quid pro quo.

Холис кимна.

— Съществуват… — продължи Алеви — всъщност колко? Навярно хиляда пилоти, за които все още нищо не се знае, нали? За Северновиетнамците те са били само едни военнопленници, които трябва да се пребиват от бой до смърт, да се държат гладни, докато умрат, и да се показват пред репортерските камери. За руснаците обаче те са били ценен източник на информация за съветските военновъздушни сили.

— Да. — Холис се изправи. — И ето че създават училище за подготовка на кадри за тези войски, в което за инструктори използват потенциалните си врагове. Винаги сме имали някакви подозрения за това.

— А тези пилоти — попита Алеви — дали са им били полезни по отношение на военната подготовка? Какво ти подсказва твоят професионален инстинкт?

— Ще ти издам една военна тайна, защото си ми симпатичен — отговори Холис. — Преди години израелците ни предадоха пленени от тях египетски и сирийски пилоти, обучавани в Съветския съюз. С помощта на опиати и хипноза успяхме да изтръгнем от тях доста ценна информация за програмата за обучение на пилоти изтребители във въздушните сили на Съюза.

— Добре, но каква е ползата, след като и летателните машини, и тактиката се променят непрекъснато?

— Ползата не е кой знае каква, защото врагът може да се използва само за определен период от време. Както ти отбеляза, оборудването и тактиката непрекъснато се обновяват.

— Ами тогава — попита Алеви — какво правят сега тия американски пилоти от времето на войната във Виетнам там — на онова място, Сам? Преди петнайсет — шестнайсет години те са обучавали пилоти за техните военни самолети. Но сега са безполезни. Защо не се отърват от тях? За какво ги използват сега? Ето това е въпросът. Имаш ли някаква идея?

— Ще си помисля.

Телефонът иззвъня.

— Това може да е за мене — каза Холис.

Алеви махна с ръка към телефона и Холис вдигна слушалката.

— Холис на телефона.

Беше капитан О’Шей.

— Обажда се Буров.

— Свържи ме. — Холис се обърна към Алеви: — Фантомът от моргата в Можайск.

Алеви го посъветва:

— Не бъди груб с него. — После вдигна другата слушалка, за да чува разговора.

В слушалката прозвуча гласът на Буров:

— Полковник Холис ли е?

— Да, на телефона.

— Как се чувствате? — тонът на Буров бе дружелюбен.

— Отлично. А вие?

— Исках да ви се обадя през работно време, но все още съм много зает с историята около двамата убити, за които ви казах по-рано. Да не би да прекъсвам вечерята ви?

— Не, тук, в малка Америка, вечеряме в осем. Тъкмо гледах един видеофилм за Съветския съюз, направен от сателитите на разузнавателните служби.

Буров се изсмя.

— Какво съвпадение! Аз пък тъкмо прослушвах някакви записи на разговори, проведени във вашето посолство.

— Живеем в света на електрониката. Кога ще мога да се срещна с майор Додсън в Търговския център?

— Вече разговарях с него. Той не желае да се среща с когото и да е от вашето посолство.

— От неговото посолство. А защо не желае?

— Не вижда никакъв смисъл.

— Смисълът е да се уверим, че е жив и здрав и че иска да остане в Съветския съюз.

— Това е сто на сто сигурно — отговори Буров.

Холис малко се изненада от лекотата, с която Буров използваше американския военен жаргон.

— Не че проявявам недоверие към един полковник от КГБ, но какво става със снимката във вестник „Правда“? — попита той.

— Мога да ви я покажа.

— Без фотомонтажи, нали? Искам снимката и негатива.

— Това не мога да направя. Мога само да ви я покажа.

— Тогава си я задръжте за вас.

— Не зная какво друго мога да кажа, полковник Холис.

— Можете да кажете „да“.

— Ще разговарям отново с майор Додсън.

— Нима? Ами как ще реагирате, ако ви кажа, че майор Додсън е тук, в посолството, и че ни разказа невероятно интересни неща?

— Не насилвай нещата — прошепна Алеви на Холис.

В първия момент Буров замълча, след това отговори:

— Не е възможно, полковник. Само преди двадесет минути разговарях с него.

— Не ми се вярва.

— Ами щом е при вас, дайте ми го да го чуя.

— След няколко дни можете да го видите по телевизията.

Макар и сдържан, тонът на Буров издаваше вълнението му.

— Пак ще ви потърся във връзка с майор Додсън.

— Чудесно! Къде мога да ви намеря, полковник Буров?

— Можете да се обадите в Лефортово и да оставите съобщение за мен.

— Нямате ли домашен телефон, на който да ви търся в почивните дни?

— Съжалявам, но нямам. Просто звъннете в Лефортово. Там работят денонощно без прекъсване.

— А не мога ли да ви търся в Можайск или Бородино?

— Не, аз работя тук.

— В кой отдел?

— Не е важно за вас.

— А имате ли собствено име?

— Да, Пьотр.

— Съвсем християнско. Обзалагам се, че родителите ви са били християни.

— Това не е ваша работа — отговори Буров троснато.

— Добре, добре, Пьотр.

— Не се заяждайте с мен, Холис. И без друго вече ви дължа нещо.

— Е, това вече си е оня Буров, когото познавам. Как ви е ченето?

Алеви се усмихна.

— Непрекъснато ми напомня за вас — отговори Буров. — Знаете ли, Сам, от това, което съм чувал за вас, разбрах, че животът ви досега върви добре. Гледайте късметът да не ви напусне.

— Това заплаха ли е?

— Не, ясновидство. Не мога да си позволя да ви заплашвам по телефона. Вашите хора записват всичко.

— Тогава да запишем и вашия отговор на моя следващ въпрос: къде е колата на господин Фишър?

— Задайте тоя въпрос на московската полиция.

— Оттам отговориха, че не е при тях. От Америка пристигна екип от съдебни експерти, за да направи оглед на колата. Къде е тя, полковник Буров?

— Ще се опитам да разбера.

— Моля ви, направете го. И се постарайте този път да се справите по-добре, отколкото с другите неща, за които ви бях помолил. Е, полковник, извинете ме, но ако няма какво друго да кажете, нека да приключим, защото трябва да продължа с оня видеоматериал, подготвен от разузнавателните сателити. Тъкмо бях стигнал до новия завод за ракети на твърдо гориво край Калининград, който се вижда съвсем ясно, но около него се забелязват множество разхвърляни материали. Предайте на когото трябва, че е добре всичко това да се подреди.

Буров отговори, без да обърне внимание на казаното:

— Между другото един мой приятел от Лондон ми съобщи, че жена ви прекарва половината част от времето си на Бонд Стрийт. Надявам се, че не разполага с вашите кредитни карти. Или пък всичко е за сметка на мъжа, с когото излиза всекидневно. От това, което чух, излиза, че е доста заможен.

— Сам, откажи се. Не можеш да спечелиш тая битка — прошепна Алеви. Холис кимна.

— Окей, Буров. Ще ви държа в течение по отношение на майор Додсън.

— И аз вас, полковник. Случайно ми се обади един друг мой приятел от Министерството на външните работи и ми съобщи неприятната вест за преждевременното ви отпътуване от страната ни. За мен бе истинско удоволствие да работя с вас. Бихме могли да обядваме заедно, преди да си тръгнете. Да речем, в понеделник. Искате ли отново да се срещнем в ресторант „Лефортово“?

— Разбира се. Ще се опитам да го вместя в програмата си.

— Добре. А с кого ще работя след понеделник?

Алеви посочи с пръст към себе си.

Холис отговори по телефона:

— Със Сет Алеви. Познавате го, нали?

— О, да. Тук всички познават господин Алеви. С нетърпение очаквам отново да се срещна с него. Предайте му моите сърдечни поздрави.

— Непременно ще му ги предам.

— Ако не се видим, полковник, или пък ако не се чуем, ви пожелавам пътуването към къщи да мине без проблеми.

— И аз това искам.

— Лека нощ.

— Лека нощ, полковник Буров. — Холис остави телефонната слушалка. — Мръсен кучи син!

— Боже мой, та той така добре говори английски, нали? — забеляза Алеви.

— Защото си има работа с много американци.

Алеви поклати глава.

— Ама и ти го вдигна под пара за майор Додсън. Сега има да се чуди дали знаем само някои неща за Школата за магии, или пък знаем всичко. От време на време е добре човек да го увърта и да чака да види какво ще излезе накрая. Понякога излиза заек, понякога — мечка стръвница.

— Нямам проблеми с мечките. Заредил съм се добре с ловни патрони.

— Това е страна на мечките — засмя се Алеви.

— Без паника, Сет. Ти можеш да се справиш. Ще ми пишеш как вървят нещата.

Алеви отново се засмя.

— Голям идиот си. Вбесяваш, го, после ме оставяш да се оправям сам-самичък.

— Та нали ти пожела. Иначе щях да го предам на моя заместник.

— Не, аз ще се заема с Буров. Той е надежден източник. Струва ми се, че след като се изясни цялата тая история, ще мога даже да излизам на разходка с него. Дори бих могъл да работя с него.

— Нали сте от един дол дренки.

Алеви не отговори.

— Трябва да тръгвам.

Холис отвори вратата на обезопасената стая и излезе. Алеви го последва в коридора. Когато влязоха във всекидневната, Алеви каза:

— Довечера трябва да чакам и да изпращам няколко съобщения. Ела пак към един след полунощ.

Холис тръгна към стълбите.

— Защо?

— Дотогава може да имам отговори на още въпроси. А пък и сам ще имам още въпроси. Мисли за това за какво се използва Школата за магии.

Холис слезе по стълбите, взе палтото си и излезе навън. „А за какво, по дяволите, смяташ, че мисля?“ — каза на себе си.

21.

Сам Холис се огледа за кърпа и тъй като не намери, изтри кухненския плот с носната си кърпичка, а после я изхвърли в кофата за боклук.

Липсваха му руските камериерки, но броят на чуждия обслужващ персонал в посолството бе сведен до минимум — останали бяха само дванадесет души. За сметка на това беше засилена охраната. Госпожа и господин Келъм — американското семейство, което сега се грижеше за почистването, бяха по-прецизни, отколкото чистачките рускини. Но това се дължеше на факта, че семейство Келъм се ровеха само из мръсотията, докато рускините се ровеха и в разни други неща. За съжаление обаче семейство Келъм идваха в дома му само веднъж на две седмици и това си личеше. Холис напъха чашите от кафе и бира в съдомиялната машина и затвори вратата със замах. Някой звънна на вратата. „По дяволите!“

Той влезе във всекидневната и бутна с крак списанията и вестниците под кушетката, после сграбчи трите вратовръзки, разпилени наоколо, и ги пъхна на топка зад книгите на етажерката. Отново се позвъни.

— Един момент!

Премести един от пепелниците върху някакво петно от уиски на покривката и се затича надолу по стълбите. Отвори вратата.

— Здравей!

Тя влезе. Беше облечена в бяло вълнено палто, дълго до глезените, на главата си имаше руска шапка от синя лисица и държеше платнена торба. Целуна го леко по бузата, което му се стори дори по-интимно, отколкото целувката по устните. Потропа с крака върху пътеката в антрето, за да изтръска снега от ботушите си, и му подаде торбата.

— Вали — каза тя.

Помогна й да се съблече и закачи палтото и шапката й в килера до входа. Холис забеляза, че под стилното палто, с което бе ходила из града, бе облечена с черен велурен костюм.

Тя седна на стълбите, събу си ботушите и късите чорапки и заразтрива пръстите си.

— Къде беше?

— В кухнята.

— Не, не. Искам да кажа, по-рано тая вечер.

— О, да. Изпращах и получавах съобщения в офиса.

— Боже мой, как ми се иска да си имам една тайна стаичка и да разправям на хората, че съм била там, а пък всъщност да съм била някъде другаде. От време на време това би ми вършило чудесна работа.

Той я поведе нагоре по стълбите.

— Капитан О’Шей доста се притесни, като го попитах къде си. Търсих те в бара.

— Бях в свързочната. Изпращах и приемах съобщения.

Влязоха във всекидневната.

— Срещаш ли се и с някоя друга жена? — попита тя. — Никога досега не съм се интересувала от това, защото съм доста наивна. Но сега ми идва наум да те питам.

За момент Холис изпита носталгия по съпружеския живот, при който никога не те питат къде си бил.

— Няма друга. Какво носиш в торбата?

— Най-доброто, което се предлага в Първи гастроном. — Тя се заразхожда из стаята и започна да оглежда мебелите наоколо, които бяха в най-различни стилове — азиатски, южноамерикански, европейски. — Това по вкуса на жена ти ли е?

— Събирахме разни неща оттук-оттам от цял свят.

— Така ли? Тя не си ли ги иска?

— Не знам.

— Къде ще ги преместиш сега?

— Най-вероятно на новото ми местоназначение. Да занеса ли тия неща в кухнята?

— Да… — Тя го последва и извади продуктите от торбата. Холис огледа бурканите и консервите — туршия, хрян, солена риба, консервирани кренвирши, парче пушена херинга, кутия чай и кутия бисквити, поне така пишеше на етикета. Руснаците си падаха по нещата с широко приложение. Холис бе опитвал веднъж тези бисквити и бе установил, че миришат на гранясала свинска мас и стърготини от молив.

— А къде е говеждото? — попита той.

— О, в тоя гастроном не продават пресни храни. Само специалитети. Ще приготвя плато сандвичи от туй-онуй. Не съм много гладна.

— Да, но аз съм. Ще отскоча до нашия магазин тук.

— Накупих предостатъчно неща. Сипи ми една водка с лимон, докато приготвя мезетата. Къде ти е отварачката за консерви?

— Ей там. — Холис извади бутилката „Столичная“ от фризера и напълни две чаши. — Нямам лимон. Тук човек никъде не може да намери лимони.

Лиза бръкна в джоба си и извади един лимон.

— Виж какво нося от бара. Барманът си пада по мене.

Холис наряза лимона и пусна по едно кръгче в двете чаши. Чукнаха се. Започнаха да отварят консервите и бурканите, да вадят купи и чинии и да подреждат храните в тях. Холис установи, че не познава кухнята си както трябва.

— Иди и седни на дивана — каза тя. — Ще ти сервирам. Хайде.

Холис отиде във всекидневната и извади някакво списание изпод дивана. Тя влезе с поднос и го остави върху малката масичка, после седна до него и се опита да премести пепелника настрани.

— Залепил се е.

Започнаха да си хапват от мезетата, да отпиват от водката и да разговарят. Холис я попита за работата й.

— Аз съм една лъжкиня. Пиша това, което знам, че се иска от мен, в стил, който им се харесва и толкова по обем, колкото им е угодно…

— Кои са тия „те“?

— Не знам. Точно това ме плаши. А ти знаеш ли? При военните човек знае.

Тя кимна.

— А всъщност съм добра журналистка. Мога да пиша чудесни материали. Но ми харесват блясъкът и чарът на работата в дипломатическите мисии. Какво да направя?

— Продължавай да работиш за дипломацията. Едновременно пиши и това, което искаш. Под псевдоним, разбира се.

— Добра идея. Мислиш ли, че ще ни назначат заедно?

— Това ли искаш?

— Аз ли съм много нахална, или пък ти се правиш на твърде глупав?

— Лесно мога да го уредя — усмихна се той.

— Можеш ли?

— Мисля, че мога.

Тя извади цигарите си.

— Имаш ли нещо против да запаля?

— Не.

— Искаш ли една?

— По-късно.

Тя дръпна пепелника към себе си.

— Защо се е залепил?

Холис си наля още водка.

— Как ти минаха последните шест месеца, Сам? Тя липсваше ли ти?

— Не, но ергенството ми не бе кой знае колко емоционално. Във „весела“ Москва няма много възможности за развлечения, а още по-малко тук, в посолството. Вече не мога да играя бридж със семейните, а пък не обичам да се мотая в бара с вас, несемейните. Не съм нито за едните, нито за другите.

— Доста си изнервен.

— Тия шест месеца малко ме изтормозиха.

— Значи всички истории за любовните ти похождения са измислица, така ли?

— Е, може би само три от тях. — Той се усмихна.

— Аз първата жена ли съм, която се качва тук горе?

— Започваш да броиш, значи.

Тя го погледна уж сърдито и сграбчи вратовръзката му.

— Много силно стягаш.

Тя едва се сдържаше да не се засмее.

— Отговори ми!

Той се засмя.

— Да, да. Казах ти. Не съм имал друга. — Стисна китките й и я притисна към дивана. Започнаха да се целуват.

— Почакай малко — отдръпна се тя. — Донесла съм една видеокасета. — Изправи се, извади касетата от чантата си и я пусна. — „Доктор Живаго“. Цял месец чаках за тая касета, така че трябва да я изгледаме. — Отпусна се на дивана и сложи босите си крака на коленете му. — Обичаш ли да разтриваш стъпала?

— Не съм се замислял по тоя въпрос.

— Имаш ли нещо против да разтриеш моите?

— Добре. — Той триеше стъпалата й, докато гледаха филма и пиеха водка.

— Гледала съм тоя филм вече четири пъти — каза тя. — И всеки път плача.

— Защо не го пуснеш отзад напред? Тогава в края на филма царят ще се възкачи на трона.

— Не се прави на идиот. О, виж го. Колко е внушителен!

— Прилича на търговец на стари килими.

— Обожавам цикъла „Поеми за Лара“.

— Аз пък обожавам Лара. Бих могъл да я схрускам.

— Не ставай простак. О, Сам, толкова исках да отида в Переделкино, за да поставя цветя на гроба на Пастернак и да послушам как русите четат стиховете му в църковния двор.

— Както изглежда, няма да успееш да свършиш всичко набелязано, за да удовлетвориш порива на руската си душа.

— Знам. Толкова е тъжно. Та аз почти си бях у дома…

— Гледай филма. След малко Лара ще стреля в оня дебелак.

Те се сгушиха на дивана и продължиха да гледат. Прозорците се тресяха от силен вятър й от време на време прехвърчаха снежинки.

Любиха се на дивана и заспаха. В един през нощта Холис се събуди и обу панталона си. Тя отвори очи.

— Къде отиваш?

— До денонощния за цигари.

— С кого имаш среща?

— С жената на посланика. Ще й кажа, че искам да скъсаме.

— Имаш среща със Сет, нали?

— Правилно. Ревнуваш ли?

Тя затвори очи и се обърна на другата страна. Изведнъж здравият разум му изневери и Холис попита:

— Защо не си ми казала, че живее като цар? Той ли ти даде иконата?

— Казах ти, че е от баба ми.

— Точно така. И когато ти обещах, че мога да я изнеса оттук в дипломатическата си чанта, радостта ти ми се стори толкова естествена. Господи! Та твоят приятел Алеви би могъл да изнесе дори кубетата на Кремъл, ако пожелаеш.

— Не се дръж като животно след полово сношение. — Тя затвори очи и отново се обърна на другата страна.

Холис излезе, затръшвайки вратата след себе си.