Шумът на времето

2. В самолета

Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.

Страх страха избива, както клин клина. И затова, докато излитащият самолет сякаш се сблъскваше с плътни слоеве въздух, той се съсредоточи върху местния, непосредствен страх: от злополука, разпадане, мигновена забрава. Обикновено страхът прогонва всички други чувства; но не и срама. Страх и срам се вихреха на воля в стомаха му.

Виждаше крилото и трептящото витло на самолета на „Американ Овърсийз Еърлайнс“; виждаше и облаците, към които се насочваха. Други членове на делегацията, с по-добри места и по-силно любопитство, притискаха лица до малките прозорчета за един последен поглед към очертанията на Ню Йорк. По гласовете им усещаше, че шестимата са в празнично настроение и нетърпеливо чакат стюардесата да се появи с първото предложение за напитки. Щяха да вдигнат тост за големия успех на конгреса и да се уверяват взаимно, че именно заради техния принос в делото на световния мир войнолюбците от Държавния департамент отмениха визите им и ги отпратиха да си вървят по-рано. Той чакаше стюардесата и напитките със същото нетърпение, макар и по други причини. Искаше да забрави какво се бе случило. Дръпна пъстрите за-вески пред прозореца, сякаш за да заличи спомена.

Ала колкото и да изпиеше, едва ли щеше да успее.

„Има само хубава водка и много хубава водка -лоша водка не съществува.“ Тази мъдрост властваше от Москва до Ленинград, от Архангелск до Куйбишев. Но имаше и американска водка, за която той вече знаеше, че ритуално се подправя е плодови есенции, лимон, лед и тоник, докато вкусът й напълно изчезне в коктейлите. Значи не беше изключено да съществува и лоша водка.

През войната преди дълго пътуване го обземаха пристъпи на тревожност и заради тях понякога ходеше на хипнотерапия. Искаше му се да бе минал подобна терапия преди заминаването, след това всеки ден от едноседмичния престой в Ню Йорк и накрая още веднъж преди обратния полет. Или още по-добре - да го бяха пъхнали в сандък с едноседмичен запас от салам и водка, който да изхвърлят на летище „Ла Гуардия“ и на връщане отново да го качат в самолета. Е, Дмитрий Дмитриевич, как беше пътуването? Чудесно, благодаря. Видях всичко, което исках, а компанията беше много приятна.

По време на полета съседното място бе заето от неговия официален придружител, пазач, преводач и нов най-добър приятел от двайсет и четири часа насам. Който, естествено, пушеше „Беломор“. Когато им дадоха менюта на английски и френски език, той помоли придружителя си за превод. Отдясно бяха коктейлите, алкохолните напитки и цигарите. Предположи, че отляво е храната. Не, отговори придружителят му, това са други неща, които може да се поръчат. И педантичният му показалец плъзна надолу по списъка. Домино, шах, зарове, табла. Вестници, канцеларски материали, списания, пощенски картички. Електрически самобръсначки, торбички с лед, комплекти за пиене, за първа помощ дъвки, четки за зъби, хартиени кърпички.

- А това? - попита той, сочейки единствения не-преведен артикул.

Повикаха стюардесата и последва дълго обяснение. В крайна сметка му казаха:

- Инхалатор с бензедрин.

- Инхалатор с бензедрин?

- За капиталистите наркомани, дето пълнят гащите при излитане и кацане - каза новият му най-добър приятел с не скрито идеологическо самодоволство. Самият той страдаше от некапиталистически страх при излитане и кацане. Ако не знаеше, че това незабавно ще влезе в официалното му досие, би могъл да опита упадъчното западно изобретение.

Страх: какво знаеха за него тези, които го всяваха? Знаеха, че действа, знаеха дори как действа, но не и какво е усещането. Както се казва, вълкът не може да говори за страха на овцете. Докато той очакваше заповед от Големия дом в Санкт Ленинсбург, Ойстрах бе очаквал арест в Москва. Цигуларят му бе описал как нощ след нощ идвали за някого в неговия жилищен блок. Никога масов арест; само една жертва, а на следващата вечер друга - система, постепенно засилваща страха на онези, които остават, които са временно оцелели. В крайна сметка всички наематели били прибрани освен тези в неговия апартамент и отсрещния. На следващата вечер милиционерската камионетка отново пристигнала, чули как долу се тряска врата, стъпки се задали по коридора... и отишли към другия апартамент. Ойстрах му бе казал, че точно от този момент вече не спирал да се страхува; и знаел, че ще е така до края на живота му.

Сега, по време на обратния полет, неговият придружител го остави на мира. Щяха да минат трийсет часа, преди да стигнат до Москва със спирки в Нюфаунд-ленд, Рейкявик, Франкфурт и Берлин. Но поне щеше да е комфортно: седалките бяха удобни, нивото на шума поносимо, стюардесите - красиви и елегантни. Поднесоха храната в истински порцелан с ленени салфетки и масивни прибори. Огромни скариди, мазни и хлъзгави като политици, плуваха в гъст сос. Пържола, дебела почти колкото беше широка, с гъби, картофи и зелен фасул. Плодова салата. Той яде, но повече наблегна на пиенето. Алкохолът вече не го хващаше бързо, както на младини. Чашите уиски със сода следваха една след друга, но не успяваха да го замаят. Никой не го възпря - нито авиокомпанията, нито спътниците му,които шумно се веселяха и вероятно пиеха не по-малко от него. По-късно, след като поднесоха кафето, в салона сякаш стана по-топло и всички се унесоха в сън, включително и той.

На какво се бе надявал в Америка? Да се срещне със Стравински. Макар да знаеше, че това е само мечта, дори чиста фантазия. Заяви, че винаги е почитал музиката на Стравински. Почти не пропуска представление на „Петрушка“ в Мариинския театър. Свирил е второ пиано на руската премиера на „Сватба“, изпълнявал е пред публика неговата „Серенада в ла“ и дори е аранжирал „Симфония на псалмите“ за четири ръце. Ако има композитор на XX век, който може да бъде наречен велик, това е Стравински. „Симфония на псалмите“ е една от най-гениалните творби в историята на музиката. Заяви всичко това без съмнение или колебание.

Но Стравински нямаше да дойде. Той бе изпратил високомерна и широко разгласена телеграма: „Съжалявам, но не мога да бъда сред тези, които ще приветстват съветските творци при посещението им в тази страна. Всичките ми морални и естетични убеждения противоречат на подобен жест“.

А какво бе очаквал от самата Америка? Разбира се, не карикатурни капиталисти е цилиндри и жилетки на звезди и райета, които маршируват по Пето Авеню и тъпчат гладуващия пролетариат. Както не бе очаквал да се убеди, че това е прословутата Земя на свободата съмняваше се подобно място да съществува където и да било. Може би си беше представял комбинация от технологичен напредък, социално съгласие и трезво поведение на една пионерска нация, която е забогатяла. След своето пътуване из цялата страна Илф и Петров бяха писали, че мислите за Америка ги изпълват с меланхолия, но върху самите американци имали точно обратен ефект. Разказваха също, че американците, противно на собствената си пропаганда, били много пасивни по природа, тъй като всичко им се поднасяло предварително обработено - от идеите до храната. Дори кравите, застанали неподвижно в ливадите, приличали на реклами за кондензирано мляко. Първата му изненада бе поведението на американските жулналисти. Техният авангард ги причака в засада още на летище Франкфурт. Крещяха въпроси и размахваха камери пред лицето му. В тях имаше някаква весела грубост, родена от убеждението, че притежават по-висши стойности. Ако не могат да произнесат името ти, виновно е името, а не те. Затова го съкратиха.

- Хей, Шости, погледни насам! Помахай ни е шапка! Това беше по-късно, на летище „Ла Гуардия“. Той послушно повдигна шапка и я размаха, същото сториха и другите делегати.

- Хей, Шости, усмихни ни се!

- Хей, Шости, как ти се струва Америка?

- Хей, Шости, блондинки ли предпочиташ или брюнетки?

Да, дори за това го питаха. Ако у дома те следяха мъжете, които пушат „Беломор“, тук, в Америка, пресата вършеше същата работа. След кацането на самолета някакъв журналист се докопа до една стюардеса и я разпита за поведението на съветската делегация по време на полета. Тя им съобщи, че са си приказвали е другите пътници, а от напитките предпочитали сухо мартини и уиски със сода. И тази информация бе надлежно отпечатана в „Ню Йорк Таймс“ като нещо безкрайно интересно!

Най-напред хубавото. Куфарът му беше пълен е грамофонни плочи и американски цигари. Бе изслушал три квартета на Барток в изпълнение на студенти от „Джулиардс“ и след това се срещна е тях зад кулисите. Бе посетил Нюйоркската филхармония, където Стоковски дирижираше концерт от творби на Пануф-ник, Върджил Томсън, Сибелиус, Хачатурян и Брамс. Лично изпълни - със своите малки, „неклавирни“ ръце - втората част на Петата си симфония пред петнайсет хиляди души в Медисън Скуеър Гардън. Аплодисментите им бяха гръмотевични и все по-неудържими, сякаш публиката се състезаваше помежду си. Е, Америка беше страната на конкуренцията, може би просто искаха да докажат, че могат да ръкопляскат по-дълго и по-силно от руската публика. Това го смути - а кой знае, може би смути и Държавния департамент. Запозна се с някои американски творци, които го посрещнаха най-сърдечно: Арон Копланд, Клифърд Одетс, Артър Милър, един млад писател на име Мейлър. Получи голям свитък с благодарности за посещението, подписан от четирийсет и двама музиканти - от Арти Шоу до Бруно Уолтър. И с това хубавите неща приключваха. Те бяха неговата лъжица мед в бъчва с катран.

Беше се надявал на известна анонимност сред стотиците други участници, но за свой ужас откри, че е звездното име на съветската делегация. В петък вечерта му се наложи да държи кратка реч, а в събота вечер -огромна. Отговаряше на въпроси и позираше за снимки. Приемаха го много добре; това бе публичен успех и същевременно най-шлямото унижение в живота му. Не изпитваше нищо друго освен отвращение и презрение към самия себе си. Това бе най-съвършеният капан, при все че двете му части не бяха свързани. Комунистите от едната страна, капиталистите от другата, той по средата. И нямаше какво да направи, освен да подтичва по ярко осветените коридори на някакъв експеримент, докато поредица от врати се отваряха пред него и мигом се затваряха зад гърба му.

И всичко започна отново заради поредното посещение на Сталин в операта. Каква ирония. Фактът, че операта дори не беше негова, а на Мурадели, нямаше абсолютно никакво значение - нито в края, нито пък от самото начало. Естествено, годината беше високосна- 1948-а.

Банално е да се казва, че тиранията преобръща света е главата надолу; и все пак е истина. През дванайсетте години от 1936 до 1948 г. той никога не се бе чувствал по-сигурен, отколкото по време на Великата отечествена война. Бедата идва на помощ както се казваше. Милиони и милиони загинаха, но поне страданието стана по-общо и в това се криеше временното му спасение. Загцото, макар и параноична, тиранията не беше непременно глупава. Ако беше глупава, нямаше да оцелее; също както не би оцеляла, ако имаше принципи. Тиранията разбираше как действат някои части -слабите части - у повечето хора. Години наред тя убиваше свещеници и затваряше църкви, но ако войниците се сражаваха по-неустрашимо под благословията на свещениците, тогава свещениците можеха да бъдат върнати в църквите заради своята краткосрочна полезност. А ако по време на война хората се нуждаеха от музика, за да съхранят бодрия дух, тогава и композиторите щяха да бъдат пуснати да работят.

Щом държавата направи отстъпки, същото сториха и нейните граждани. Той държеше политически речи, написани за него от други, но (дотолкова се бе преобърнал светът) това бяха речи, с чиито настроения, ако не с езика им, можеше искрено да се съгласи. На антифашисткия митинг на артистите говори за „нашата гигантска битка с германския вандализъм“ и „мисията да освободим човечеството от кафявата чума“.

„Всичко за фронта“, призова той почти като самата Власт Беше самоуверен, сладкодумен, убедителен. „Скоро ще дойдат по-щастливи времена“, обеща той

на колегите си творци, имитирайки Сталин.

Кафявата чума включваше и Вагнер - композитор, когото Властта отдавна използваше. Музиката му ту ставаше модна, ту тънеше в забрава според политиката на деня. Когато бе подписан пактът „Молотов-Ри-бентроп“, Майка Русия прегърна новия си фашистки съюзник, както вдовица на средна възраст прегръща наперен млад съсед и страстта й се разпалва все повече тъкмо защото е закъсняла и неразумна. Вагнер отново стана велик композитор и Айзенщайн получи нареждане да режисира „Валкюра“ в Болшой театър. След по-малко от две години Хитлер нахлу в Русия и Вагнер пак се превърна в гнусен фашист, в кафява отровна пяна.

Всичко това беше мрачна комедия, но прикриваше един по-важен въпрос. Пушкин бе вложил думите в устата на Моцарт:

Геният и злото несъвместими са. Нали е тъй?

Той лично беше съгласен. Вагнер имаше зла душа и му личеше. Бе яростен в своя антисемитизъм и в другите си расистки възгледи. Ето защо не можеше да бъде гений въпреки целия блясък и разкош на музиката му. Той прекара по-шлямата част от войната със семейството си в Куйбишев. Там бяха в безопасност и след като майка му се измъкна от Ленинград и успя да дойде при тях, тревогите му поотслабнаха. А и по малко котки си точеха ноктите върху душата му. Разбира се, като патриотичен член на Съюза на композиторите често го викаха в Москва. Приготвяше си за път солиден запас от чеснов салам и водка. „Най-хубавата птица е колбасът“, както казваха в Украйна. Влаковете спираха за часове, понякога за дни; не се знаеше кога внезапно прехвърляне на войски или липса на вьглища ще прекъсне пътуването ти.

Пътуваше в първа класа, което беше чудесно, загцо-то третокласните вагони приличаха на болнични отделения, претъпкани е потенциални преносители на петнист тиф. За да се предпази от заразата, той носеше на врата си наниз от чесън и по още един на двете китки. „Миризмата пропъжда момичета - обясняваше той, - но по време на война се налагат такива жертви.“ Веднъж се прибираше от Москва заедно е... Не, не можеше да си спомни е кого. На третия ден влакът спря на някакъв дълъг прашен перон. Отвориха прозореца и надникнаха навън. Ранното утринно слънце ги заслепи, а в ушите им нахлу гръмогласната мръсна песничка на някакъв просяк. Салам ли му дадоха? Водка? Няколко копейки? Защо в паметта му се мержелееше точно тази гара, този просяк сред хилядите други? С някаква шега ли бе свързано? Дали някой от тях бе подхвърлил шега? Но кой? Не, не можеше да си спомни.

Не можеше да си спомни казармените вулгарности на просяка. Вместо това в паметта му изплуваше войнишка песен от миналия век. Не знаеше мелодията, само думите, които някога бе открил, преглеждайки писмата на Тургенев:

Русия, майчицата мила, не взема нищичко насила; тя взема доброволна дан със нож на гърлото опрян.

Тургенев не му допадаше - беше твърде цивилизован и недостатъчно фантастичен. Предпочиташе Пушкин, Чехов и Гошл. Но дори и Тургенев въпреки всичките си недостатъци притежаваше истински руски песимизъм. Всъщност той разбираше, че да бъдеш руснак означава да си песимист. Бе писал още, че кол-кото и да миеш и търкаш руснака, той пак си остава руснак. Точно това не бяха разбрали Карло-Марло и техните потомци. Те искаха да бъдат инженери на човешките души; но руснаците въпреки всичките си недостатъци не бяха машини. Затова вместо с инженерство се занимаваха с елементарно стържене. Търкай, търкай, търкай, да отмием всичко староруско и да теглим отгоре един слой лъскава нова съветска боя. Но не се получаваше нищо - боята почваше да се лющи почти веднага след като я положеха.

Да бъдеш руснак означаваше да си песимист; да бъдеш съветски човек означаваше да си оптимист. Ето защо думите Съветска Русия бяха абсурд. Властта така и не разбра това. Тя смяташе, че ако убиеш достатъчна част от населението и сложиш останалите на диета от пропаганда и терор, ще се получи оптимизъм. Но къде оставаше логиката? Точно както упорито му повтаряха по разни начини и с различни думи, чрез музикални бюрократи и вестникарски статии, че искат един „оптимистичен Шостакович“. Още един абсурд.

Едно от малкото места, където можеха мирно да съжителстват оптимизмът и песимизмът - всъщност от съвместното им наличие зависеше оцеляването, - беше семейният живот Така например той обичаше Нита (оптимизъм), но не знаеше дали е добър съпруг (песимизъм). Беше боязлив и знаеше, че тревогите превръщат човека в недружелюбен егоист Сутрин Нита тръгваше за работа; но веднага щом пристигнеше в института, той вече й звънеше да пита кога ще се прибере. Сам разбираше, че това е досадно; но тревогата надделяваше.

Той обичаше децата си (оптимизъм), но не бе сигурен дали е добър баща (песимизъм). Понякога имаше чувството, че любовта му към децата е ненормална, дори болестна. Е, животът не е разходка през полето, както се казва.

Учеха Галя и Максим да не лъжат и винаги да бъдат любезни. Той държеше на добрите обноски. Още в ранна възраст обясни на Максим, че при изкачване по стълбище вървиш след дамата, а при слизане пред нея.

Когато двамата се сдобиха с велосипеди, той ги накара да научат правилата на уличното движение и да ги спазват, дори ако са на пуста горска пътека - сигнал с лявата ръка за ляв завой, с дясната ръка за десен. Освен това в Куйбишев наглеждаше гимнастическите им упражнения всяка сутрин. Включваше радиото и тримата изпълняваха бодрите инструкции на говорителя Гордеев. „Точно така! Стъпалата на ширината на раменете! Първо упражнение...“ И тъй нататък.

Извън тези родителски физкултурни епизоди той не тренираше тялото си; само го обитаваше. Веднъж един негов приятел му показа нещо, наречено гимнастика за интелигенцията. Вземаш кутия кибрит и разсипваш клечките по пода, после се навеждаш и ги вдигаш една по една. Първия път, когато лично опита упражнението, той загуби търпение и събра клечките с шепи. Не се отказа, но при следващия опит, точно докато се навеждаше, спешно го повикаха на телефона; и така събирането на клечките остана за прислужницата.

Нита обичаше ските и планинския туризъм; той умираше от страх, щом усетеше коварния сняг под ските. Тя харесваше боксовите мачове; той не понасяше да гледа как някой пребива друг почти до смърт. Не успя дори да овладее онова физическо упражнение, което бе най-близо до собственото му изкуство - танците. Можеше да напише полка, умееше да я изсвири весело на пиано, но стъпеше ли на дансинга, краката му преставаха да го слушат.

Обичаше да реди пасианси, това го успокояваше; или да играе на карти е приятели, стига да е със залози. И макар че нямаше необходимата сила или координация за футбола, обичаше тази игра. Преди войната в Ленинград бе получил свидетелство за футболен съдия. По време на заточението си в Куйбишев организира и ръководи състезания по волейбол. Обявяваше тържествено началото е една от малкото английски фрази, които бе чул отнякъде: „ It is time to play volleyball“. А после добавяше на руски любима фраза на спортните коментатори: „Мачът ще се проведе независимо от времето“.

Рядко наказваха Галя и Максим. Ако направеха някоя пакост или излъжеха, това веднага хвърляше родителите им в крайна тревожност. Нита се мръщеше и ги гледаше е укор; той палеше цигара от цигара и сновеше напред-назад. Тази пантомима често бе достатъчно наказание за децата. Освен това цялата страна се бе превърнала в наказателна килия - защо толкова отра-но да ги запознават е онова, което тепърва им предстоеше в живота?

И все пак понякога пакостите бяха прекалени. Веднъж Максим разигра велосипедна злополука - престори се, че е пострадал зле и май дори, че губи съзнание, но като видя колко разстроени са родителите му, скочи на крака и избухна в смях. В такива случаи той казваше на сина си (защото обикновено виновникът беше той): „Моля те, ела в кабинета ми. Трябва да си поговорим сериозно“. Дори само тези думи причиняваха болка на момчето. В кабинета си той караше Максим да опише на хартия какво е направил, после да обещае, че никога вече няма да прави така, и накрая да сложи подпис и дата на декларацията. Ако повтореше прегрешението, той го поканваше в кабинета си, вадеше от бюрото писменото обещание и го караше да го прочете на глас. Но момчето обикновено се засрамваше толкова, че наказанието сякаш се стоварваше върху баща му.

Най-хубавите му спомени от военновременното изгнание бяха прости: как той и Галя си играят с новородени прасенца, опитвайки се да удържат грухтящите мъхести телца; или как Максим разиграва коронната си роля на български милиционер, клекнал да си завърже обувките. През лятото отсядаха в едно бивше имение в Иваново, където Птицеферма номер 69 беше превърната във временен Дом на композиторите. Там написа своята Осма симфония върху бюро от парче шперплат, заковано за вътрешната стена на преобо-руцвания кокошарник. Той винаги можеше да работи независимо от хаоса и неудобствата. Това бе неговото спасение. Другите се разсейваха от звуците на нормалния живот. Прокофиев яростно би прогонил Максим и Галя, ако се държаха като нормални деца някъде близо до кабинета му; той обаче бе неподвластен на шума. Дразнеше го единствено кучешкият лай - този настоятелен, истеричен звук се врязваше право в музиката, която чуваше в главата си. Ето защо предпочиташе котките. Те на драго сърце го оставяха да композира.

Онези, които не го познаваха и следяха музиката само от разстояние, може би предполагаха, че травмата от 1936 г. вече е някъде далече в миналото. Той бе допуснал голям грях, създавайки „Лейди Макбет от Мценска околия“, и Властта го порица заслужено. В знак на покаяние той написа отговор на истински съветски творец след заслужената критика. После, през Великата отечествена война, написа Седмата симфония, чието антифашистко послание отекна по целия свят И така получи опрощение.

Но онези, които разбраха как действа религията - а следователно и Властта, - не се залъгваха. Грешникът можеше и да е бил реабилитиран, но това не означаваше, че самият грях е заличен от лицето на Земята; нищо подобно. Щом най-известният композитор в страната можеше да изпадне в заблуда, то колко коварна трябваше да е тази заблуда и колко опасна за другите? Затова грехът трябваше да бъде наименован и заклеймен, е непрестанни предупреждения за неговите последици. С други думи, „Дандания вместо музика“ се превърна в учебен текст и стана част от курса по история на музиката в консерваториите.

А и не можеше да се позволи на главния грешник да продължи по пътя си без надзор. Онези специалисти по теолингвистика, които бяха проучили всяка фраза от статията в „Правда“ с необходимото старание, със сигурност бяха забелязали намека за филмова музика. Сталин бе оценил много високо музиката на Дмитрий Дмитриевич за филмовата трилогия „Максим“; за Жданов пък се говореше, че всяка сутрин свирел на пиано пред жена си „Песен за насрещния план“. Хората на най-високо ниво смятаха, че Дмитрий Дмитриевич Шостакович не е загубена кауза и ако бъде насочван правилно, умее да пише ясна, реалистична музика. Изкуството принадлежи на народа, като бе постановил Ленин; а киното беше далеч по-полезно и ценно за съветския народ, отколкото операта. И тъй, сега Дмитрий Дмитриевич следваше правилната посока, в резултат на което през 1940 г. получи ,Дервено знаме на труда“ като конкретна награда за филмовата му зика. Ако продължаваше да върви по правилния път, това със сигурност щеше да се окаже първата от редица такива почести.

На 5 януари 1948 г. - дванайсет години след недовършеното посещение на „Лейди Макбет от Мценска околия“ - Сталин и неговото обкръжение отново бяха в Болшой театър, този път за „Великата дружба“ на Вано Мурадели. Композиторът, който беше и председател на Съветския музикален фонд, се гордееше, че пише музика, която е мелодична, патриотична и изпълнена със социалистически реализъм. Неговата опера, поръчана в чест на трийсетгодишнината на Октомврийската революция и насърчавана най-щедро, вече два месеца се радваше на огромен успех. Тя разказваше за утвърждаването на комунистическата власт в Северен Кавказ през Гражданската война. Мурадели беше грузинец и познаваше историята; за негово нещастие, Сталин също беше грузинец и я познаваше по-добре. Мурадели бе представил как грузинците и осетинците въстават срещу Червената армия, докато Сталин - не на последно място защото майка му бе осетинка - знаеше, че всъщност през 1918-1920 г. грузинците и осетинците са подали ръце на руските болшевики, за да се борят в защита на Революцията. Не те, а чеченците и ингушите бяха попречили със своята контрареволюционна дейност да се изкове Великата дружба между множеството народи на бъдещия Съветски съюз.

Мурадели бе утежнил тази политико-историческа грешка със също толкова груб музикален грях. Той бевключил в операта си танца лезгинка, знаейки несъмнено, че това е любимият танц на Сталин. Но вместо да избере автентична и позната лезгинка, прославяйки по такъв начин народните традиции на хората от Кавказ, композиторът бе решил егоистично да измисли свой танц „в стил лезгинка“.

Пет дни по-късно Жданов привика седемдесет композитори и музиковеди на съвещание, за да обсъдят продължаващото разложително влияние на формализма; а няколко дни след това ЦК издаде своята присъда във вид на постановление, озаглавено „За операта на Мурадели „Великата дружба“. Композито рът узна, че музиката му далеч не е толкова мелодична и патриотична, както бе предполагал, а се състои от хаотични звукосъчетания, угнетяващи слушателя. Освен това го обявиха за формалист, който поднася „объркани невропатични комбинации“, за да се хареса на „тесен кръг специалисти и музикални гурмета“. Опитвайки се да спаси кариерата си, а дори и кожата си, Мурадели поднесе най-доброто възможно обяснение: че е бил подведен от други. Бил подмамен да тръгне по погрешен път конкретно от Дмитрий Дмитри-евич Шостакович, и още по-конкретно, от неговата опера „Лейди Макбет от Мценска околия“.

Жданов отново напомни на съветските композитори, че критиките в статията на „Правда“ от 1936 г. все още са в сила: иска се Музика - хармонична, изящна музика, - а не дандания. За главни виновници бяха посочени Шостакович, Прокофиев, Хачатурян, Мясков-ски и Шебалин. Тяхната музика се сравняваше е миньорски пистолет, а нейните звуци - е „музикална газова камера“. Жданов използва думата „душегубка“- названието на затворените камиони, е които фашистите бяха обикаляли по пътищата, докато вътре техните жертви се задушавали от изгорелите газове.

Мирът се завърна и светът пак се преобърна е главата надолу. Завърна се терорът, а е него и лудостта. На специален конгрес, свикан от Съюза на композиторите, един музиковед, чието престъпление бе написването на наивно-ласкателна книга за Дмитрий Дмитриевич, призна в отчаян опит за оправдание, че не е стъпвал в апартамента му. Призова композитора Юри Левитин да потвърди изявлението му. Левитин потвърди „с чиста съвест“, че музиковедът никога не е вдъхвал заразния въздух в жилището на формалиста.

За основни мишени на конгреса бяха набелязани неговата Осма симфония и Шестата на Прокофиев. Симфонии, имащи за тема войната; симфонии, които знаят, че войната е трагична и ужасна. Но колко малко са разбрали техните автори формалисти: войната е героична, победоносна и трябва да се прославя! Вместо това те се отдават на „нездрав индивидуализъм“, както и на „песимизъм“. Той отказа да присъства на конгреса. Беше болен. Всъщност беше на крачка от самоубийството. Изпрати своите извинения. Извиненията не бяха приети. Конгресът ще продължи дотогава, докато великият рецидивист Дмитрий Дмитриевич Шостакович не се появи - ако трябва, ще пратят лекари да установят здравословното му състояние и да го излекуват. „Не можеш да избягаш от съдбата си“ - и той се яви. Инструктираха го да се разкае публично. Докато вървеше към трибуната, чудейки се какво всъщност би могъл да каже, пъхнаха в ръката му реч. Той я прочете е безизразен глас. Обеща занапред да следва партийните директиви и да пише мелодична музика за народа. Някъде към средата на официалното празно елови е той се откъсна от текста, вдигна глава, огледа залата и изрече безпомощно:

- Винаги ми се е струвало, че когато пиша искрено за това, което чувствам, музиката ми не може да бъде против народа, и че в края на краищата аз самият съм представител... макар и в малка степен... на народа. Завърна се от конгреса смазан. Отнеха му професу-рата както в Московската, така и в Ленинградската консерватория. Питаше се дали не е най-добре да замълчи. Но за да запази разсъдъка си, реши по примера на Бах да напише поредица от прелюдии и фуги. Естествено, те бяха обречени от самото начало - казаха му, че противоречали на „обкръжаващата действителност“. А и не можеше да забрави какви думи - някои негови собствени, други внушени отвън - бяха излезли от устата му през последните седмици. Той не просто прие критиките на творчеството си, но и ръкопляска при това. Публично се отрече от „Лейди Макбет“. Помнеше какво бе казал някога на един колега композитор за творческата и личната честност и че всеки си има определени запаси от тях.

А после, след една година в немилост, дойде неговият Втори разговор с Властта. „Гръмотевицата идва от небето, а не от бунището“, както е казал поетът На 16 март 1949 г. той седеше у дома с Нита и композитора Левитин, когато телефонът иззвъня. Вдигна го, вслуша се, сбърчи вежди и се обърна към другите двама. - Ще се обади Сталин.

Нита веднага изтича в съседната стая и вдигна слушалката на деривата.

- Дмитрий Дмитриевич - започна гласът на Властта, - как сте?

- Благодаря, Йосиф Висарионович, всичко е наред. Само понякога имам стомашни болки.

- Съжалявам да го чуя. Ще ви намерим лекар.

- Не, благодаря. Нямам нужда от нищо. Имам всичко необходимо.

- Това е добре.

Настана кратко мълчание. После гласът със силен грузински акцент - гласът на един милион радиоапарати и високоговорители - го попита дали знае за предстоящия културен и научен Конгрес за световен мир в Ню Йорк. Той каза, че знае.

- А какво мислите за него?

- Мисля, Йосиф Висарионович, че мирът винаги е по-добър от войната.

- Добре. Значи ще се радвате да присъствате като един от нашите делегати.

- Не, за жалост, не мога.

- Не можете ли?

- Другарят Молотов вече ме попита. Казах му, че здравето ми не позволява.

- Тогава, както казах, ще пратим лекар да ви излекува.

- Не е само това. В самолет ми прилошава. Не мога да летя.

- Това няма да е проблем. Лекарят ще ви предпише хапчета.

- Много любезно от ваша страна.

- Значи ще отидете?

Той замълча. Част от него осъзнаваше, че и най-дребната погрешна сричка може да го запрати в трудов лагер, а една друга част, за негова изненада, беше отвъд страха.

- Не, аз наистина не мога да отида, Йосиф Висари-онович. По друга причина.

-Да?

- Нямам фрак. Не мога да свиря на обществени места без фрак. И, за съжаление, не мога да си позволя такава покупка.

- Това едва ли е моя работа, Дмитрий Дмитриевич, но съм сигурен, че шивашката работилница към администрацията на Централния комитет ще може да ви ушие каквото пожелаете.

- Благодаря. Но се боя, че има и друга причина.

- Която също ще ми кажете.

Да, имаше шанс - имаше някакъв минимален шанс Сталин да не знае.

- Разбирате ли, истината е, че аз съм в много трудно положение. Там, в Америка, често свирят моята музика, а тук тя не се изпълнява. Ще ме питат за това. Как да се държа в подобна ситуация?

- Как тъй музиката ви да не се изпълнява, Дмитрий Дмитриевич?

- Забранена е. Както и музиката на много мои колеги от Съюза на композиторите.

- Забранена ли? Кой я е забранил?

- Държавната комисия по репертоара. От четири-найсети февруари миналата година. Има дълъг списък е творби, които не бива да се изпълняват. В резултат на това, както и сам разбирате, Йосиф Висарионович, организаторите на концерти избягват да включват в програмата каквито и да било мои творби. А музикантите се боят да ги свирят. На практика съм в черния списък. Както и други мои колеги.

- А кой е дал такова нареждане?

- Трябва да е бил някой от ръководните другари.

-Не - отговори гласът на Властта. - Не сме давали такова нареждане.

Той остави Властта да разсъждава по въпроса и тя наистина се замисли.

- Не, не сме давали такова нареждане. Това е грешка. Грешката ще бъде поправена. Нито една от творбите ви не е била забранена. Всички могат да се изпълняват свободно. Винаги е било така. Ще трябва официално да порицаем някого.

Няколко дни по-късно заедно е други композитори той получи копие от оригиналната забранителна заповед. Към горния край е телбод бе закрепен документ, обявяващ постановлението за незаконно и порицаващ Държавната комисия по репертоара за това, че го е издала. Корекцията бе подписана: „Председател на Съвета на министрите на СССР, Й. Сталин“.

И тъй, той замина за Ню Йорк.

В съзнанието му грубостта и тиранията бяха тясно свързани. Той не бе пропуснал да забележи, че когато диктувал политическото си завещание и обсъждал евентуалните си наследници, Ленин изтъкнал като основен недостатък на Сталин неговата „грубост“. И в собствения си свят мразеше да вижда диригенти, описвани е възхищение като „диктатори“. Да се държиш грубо е оркестрант, който полага всички усилия, беше позорно. А тези тирани, тези императори на палката, се наслаждаваха на такава терминология - сякаш оркестърът можеше да свири добре само ако бъде подлаган на насмешки и унижения.

Тосканини беше най-лошият. Той никога не го бе виждал в действие; познаваше го само от плочите. Но всичко бе сбъркано - темпото, духът, нюансите... Тосканини кълцаше музиката на кайма и после я заливаше е отвратителен сос. Това много го ядосваше. Веднъж „маестрото“ му изпрати запис на неговата Седма симфония. Той отговори е писмо, изтъквайки мношто грешки на видния диригент. Не знаеше дали Тосканини е получил писмото и ако е така, дали го е разбрал. Може би бе приел, че вътре трябва да има само похвали, защото скоро след това до Москва стигна славната новина, че той, Дмитрий Дмитриевич Шостакович, е избран за почетен член на дружество „Тосканини“! И не след дълго започна да получава като подарък грамофонни плочи - все от концерти на великия диригент робовладелец. Никога не ги слушаше, разбира се, но ги прибираше за бъдещи подаръци. Не на приятели, а на някои познати, за които знаеше предварително, че ще се развълнуват.

Не беше само въпрос на самолюбие; нито пък само на музика. Подобни диригенти крещяха и ругаеха оркестрите, правеха сцени, заплашваха да уволнят първия кларинет за някое едва доловимо забавяне. И оркестърът, принуден да се примири с това, отвръщаше на удара, разказвайки разни истории зад гърба на диригента - истории, които го представяха като „твърд характер“. После започваха да вярват в каквото вярваше и самият император на палката: че свирят добре само под камшика. Сгушваха се в мазохистично стадо, от време на време си подмятаха по някоя иронична забележка, но всъщност се възхищаваха на своя водач за неговото благородство, идеализъм и целенасоче-ност, за способността му да вижда по-нашироко от онези, които просто седят зад бюрата и драскат. Макар че от време на време му се налага да бъде суров, маест-рото е велик водач, който трябва да бъде следван. Е, кой би отрекъл сега, че оркестърът е микрокосмос на обществото?

Затова, когато някой такъв диригент, недоволен от партитурата пред себе си, изтъкваше въображаема грешка или дефект, той винаги даваше любезния ритуален отговор, отработен отдавна.

Често си представяше следния разговор:

Властта: „Вижте, ние направихме Революцията!“. Гражданин Втори обой: „Да, това е прекрасна революция, разбира се. И голям напредък в сравнение е онова, което беше преди. Наистина е огромно постижение. Но аз просто се питам от време на време... Може и да греша, разбира се, но беше ли абсолютно необходимо да се разстрелват всички тези инженери, генерали, учени, музиковеди? Да се изпращат милиони в лагерите, да се използва робски труд до смърт, да се вдъхва ужас у всекиш, да се изтръгват неверни показания в името на Революцията? Да се създаде система, в която дори и по периферията стотици хора чакат всяка нощ да бъдат измъкнати от леглата си и отведени в Големия дом или на „Лубянка“, да бъдат измъчвани и заставяни да подписват пълни измислици, а след това застрелвани в тила? Просто питах, нали разбирате“. Властта: „Да, да, разбирам вашите доводи. Сигурен съм, че сте прав. Но да оставим това засега. Ще извършим тази промяна на следващия етап“.

От известно време той винаги вдигаше един и същ тост за Нова година. През триста шейсет и четири дни от годината страната бе длъжна да слуша всекидневните безумни твърдения на Властта, че всичко е прекрасно в най-добрия от възможните светове, че Земният рай е създаден или ще бъде създаден съвсем скоро, когато бъдат отсечени още малко дървета и отхвръкнат още милион трески, и още неколкостотин хиляди саботьори бъдат разстреляни. Тогава ще дойдат по-щастливи времена - ако вече не са дошли. А на триста шейсет и петия ден той вдигаше чашата си и изричаше най-търже ствено:

- Да пием за това да не става по-добре.

Разбира се, Русия бе виждала тирани и преди; тъкмо затова иронията намираше тук плодотворна почва. Както се казваше, „Русия е родината на слоновете“. Русия беше измислила всичко, защото... ами първо, за-щото това беше Русия, където заблудите са нещо нормално; и второ, защото вече беше Съветска Русия, най-напредналата страна в човешката история, където е нормално нещата да се откриват най-напред. Така че, когато Форд Мотър Къмпани престана да произвежда своя Форд модел А, съветските власти закупиха целия завод производител - и ето че на бял свят изникваше автентичен двайсетместен автобус или камионетка по съветски проект! Същото беше и е фабриките за трактори: американска производствена линия, внесена от Америка, сглобена от американски експерти, изведнъж започваше да произвежда съветски трактори. Или пък копираш фотоапарат „Лайка“ и той се преражда като ФЕД, кръстен на Феликс Дзержински и поради това още по-съветски. Кой казва, че епохата на чудесата е отминала? И всичко се правеше е думи, чиято преобразуваща мощ беше наистина революционна. Например френските франзели. Всички ги знаеха под това име и ги наричаха така от години. Но един ден френските франзели изчезнаха от магазините. Вместо тях се появи „градски хляб“ - точно същият, разбира се, но вече патриотичен продукт на съветския град. Когато стана невъзможно да се говори истината -защото това водеше до мигновена смърт, - тя трябваше да бъде прикрита. В еврейската народна музика отчаянието е маскирано като танц. И тъй, прикритие на истината стана иронията. Защото ухото на тиранина рядко е настроено да я чува. Предишното поколение -онези стари болшевики, извършили Революцията - не бяха разбрали това и отчасти по тази причина мнозина от тях загинаха. Неговото поколение схвана нещата по-инстинктивно. И тъй, в деня, след като се съгласи да замине за Ню Йорк, той написа следното писмо: Уважаеми Йосиф Висарионович,

Преди всичко, моля Ви да приемете моята сърдечна благодарност за разговора, който проведохме вчера. Вашата подкрепа означава много за мен, тъй като предстоящото пътуване до Америка ме тревожеше силно. Не мога да не се гордея с оказаното ми доверие; ще изпълня дълга си. Да се говори от името на нашия велик съветски народ в защита на мира е голяма чест за мен. Здравословното ми неразположение не може да бъде пречка за изпълнението на толкова отговорна задача.

Подписа се, без да вярва, че Великият вожд и кормчия ще го прочете лично. Може би щяха да му предадат съдържанието, а после писмото щеше да изчезне в някоя архивна папка. Можеше да остане там в продължение на десетилетия, поколения или 200 000 000 000 години; а след това някой да го прочете и да се зачуди какво точно е мислил авторът - ако изобщо е мислил.

В един идеален свят младият човек не бива да бъде ироничен. На тази възраст иронията възпира растежа, съсухря въображението. Най-добре е да започнеш живота си с ведра и открита нагласа, да вярваш в другите, да бъдеш оптимистичен и откровен с всеки за всичко.

А после, когато започнеш по-добре да разбираш нещата и хората, да развиеш усет за ирония. Естественото развитие на човешкия живот е от оптимизъм към песимизъм; а чувството за ирония помага да усмириш песимизма, да създадеш равновесие и хармония.

Но светът не бе идеален и затова иронията израстваше по внезапни и странни начини. За една нощ, като гъба; катастрофално като рак.

Сарказмът е опасен за своя потребител, той лесно се разпознава като език на саботьорите и вредителите. Но иронията може понякога - поне така се надяваше той - да ти помогне да съхраниш най-скъпото си, дори и когато шумът на времето става тъй мощен, че разтърсва стъклата. Кое беше скъпо за него? Музиката, семейството, любовта. Любовта, семейството, музиката. Редът на важност можеше да се променя. Способна ли бе иронията да защити музиката му? Да, до-колкото музиката оставаше таен език, позволяващ ти да пренесеш контрабандно едно или друго покрай дебнещите уши. Но тя не можеше да съществува само като шифър: понякога ти се искаше до болка да кажеш нещата открито. Можеше ли иронията да предпази децата му? В училище принудиха десетгодишния Максим публично да охули баща си в час по музика. При такива обстоятелства с какво можеше да помогне иронията на Галя и Максим?

Колкото до любовта - не неговите лични, неловки, смутени, заекващи и досадни прояви на обич, а любовта като цяло, - той винаги бе вярвал, че тя, като природна сила, е неразрушима; и че когато е застрашена, може да бъде опазена, покрита, обвита в ирония. Ала вече започваше да се съмнява. Тиранията бе станала толкова опитна в унищожението - тогава защо да не унищожи и любовта, било то умишлено или не? Тиранията изискваше да обичаш Партията, Държавата, Великия вожд и кормчия, Народа. Но индивидуалната любов - буржоазна и отцепническа - отклоняваше човека от всички други велики, благородни, безсмислени и натрапени видове „обич“. А в днешно време хората винаги бяха под заплаха да се превърнат в нещо по-дребно от себе си. Ако ги тероризираш достатъчно, те се преобразяват, смаляват и опростяват до елементарен стремеж за оцеляване. Затова той често изпитваше не просто тревога, а ужасен страх - страха, че настават последните дни на любовта.

Когато сечеш дърва, хвърчат трески: така обичаха да казват строителите на социализма. Ами ако накрая отпуснеш брадвата и откриеш, че си превърнал в трески цялата гора?

В разгара на войната той написа „Шест песни по стихове на английски поети“ - едно от произведенията, забранени от Държавната комисия по репертоара, а след това реабилитирани лично от Сталин. Петата песен бе по Сонет 66 на Шекспир: „Зова смъртта, на този свят съм сит...“ Както всички руснаци той обичаше Шекспир и го познаваше добре от преводите на Пас-тернак. Когато Пастернак четеше на сцена Сонет 66, публиката нетърпеливо изчакваше първите осем стиха, жадувайки за деветия:

И творчеството с вързана уста.

И в този момент те се присъединяваха - някои едва доловимо, други шепнешком, най-смелите гръмогласно, но всички оспорваха този стих, всички отказваха да бъдат с вързана уста.

Да, той обичаше Шекспир; преди войната бе написал музиката за постановка на „Хамлет“. Кой можеше да се съмнява, че Шекспир дълбоко разбира човешката душа и човешката участ? Имаше ли по-ярка картина на рухналите човешки илюзии от „Крал Лир“? Не, това не бе съвсем точно: не рухнали, защото тази дума предполага една-единствена голяма криза. Човешките илюзии по-скоро се разпадат, пресъхват. Това е дълъг и изморителен процес, като зъбобол, проникващ дълбоко в душата. Но зъбът може да се извади и да изчезне. Илюзиите обаче, дори и когато са мъртви, продължават да гният зловонно в нас. Не можем да избягаме от техния вкус и мирис. Носим ги е нас през цялото време. Така беше и е него.

Как можеше да не обича Шекспир? Шекспир в края

на краищата бе обичал музиката. Пиесите му бяха пълни е нея, дори и трагедиите. Онзи момент, когато Лир се събужда от лудостта под звуците на музика... И онзи момент от „Венецианският търговец“, където Шекспир казва, че човек, който не обича музиката, не е надежден; че такъв човек е способен на най-долни дела, дори на убийство или предателство. Така че, разбира се, тираните мразеха музиката, но упорито се преструваха, че я обичат. А поезията мразеха още повече. Искаше му се да е бил на онова четене на ленинградски поети, когато Ахматова излязла на сцената и цялата публика инстинктивно станала на крака да я аплодира. Жест, който накарал Сталин яростно да попита: „Кой организира ставането?“. Но дори повече от поезията тираните мразеха и се бояха от театъра. Шекспир вдигаше огледало пред човешката същност, а кой би понесъл да види собственото си отражение? Затова „Хамлет“ бе забранен задълго; Сталин ненавиждаше пиесата почти толкова, колкото ненавиждаше „Макбет“.

И все пак, макар да бе несравним в изобразяването на тирани, газещи до коляно в кръв, Шекспир си оставаше малко наивен. Защото неговите чудовища имаха съмнения, кошмари, угризения на съвестта, чувство за вина. Те виждаха как пред тях се изправят духовете на онези, които са убили. Но в истинския живот, под истинския терор, за каква гузна съвест можеше да се говори? За какви кошмари? Всичко това беше сантименталност, фалшив оптимизъм, надежда, че светът ще бъде какъвто желаем да бъде, а не какъвто е в действителност. Онези, които сечаха дърва и разпръскваха трески, които пушеха „Беломор“ зад бюрата си в Големия дом, които подписваха заповедите и водеха телефонните разговори, които закриваха едно или друго досие, а заедно е него и човешки живот - колко от тях сънуваха кошмари или виждаха как духовете на мъртвите идват да ги упрекнат?

Илф и Петров бяха написали: „Не е достатъчно да обичаш съветската власт Тя трябва да те обича“. Самият той никога нямаше да бъде обичан от съветската власт Произлизаше от неправилна среда - либералната интелигенция на този съмнителен град, Санкт Ле-нинсбург. Пролетарската чистокръвност беше толкова важна за руснаците, колкото арийската за нацистите. Освен това той притежаваше суетата, или глупостта, да забелязва и помни, че казаното от Партията вчера често е в пряко противоречие с казаното от нея днес. Искаше да го оставят на мира с музиката, семейството и приятелите му - най-простото желание на света, ала категорично неизпълнимо. Те искаха да го проектират както всички останали. Искаха от него да се прероди като робите, копаещи Беломорканал. Искаха „оптимистичен Шостакович“. Дори ако светът е затънал до гуша в кръв и мръсотия, от теб се очаква да запазиш усмивката на лицето си. Ала природата на твореца е точно такава - да бъде песимист и невротик. Затова искаха да не бъдеш творец. Но вече имаха толкова много творци, които не бяха творци! Както се бе изразил Че-хов, „когато ти поднесат кафе, недей да търсиш бира в него“.

Освен това той не притежаваше нито едно от необходимите политически умения: липсваше му желанието да лиже гумени ботуши; не знаеше кога да заш-ворничи против невинните, кога да предава приятели. За тия неща трябваше някой като Хренников. Тихон Николаевич Хренников - композитор е душа на кариерист. Хренников имаше посредствен музикален слух, но несравним усет, когато станеше дума за власт. Говореше се, че бил подбран лично от Сталин, който имаше инстинкт за подобни назначения. Рибарят вижда рибаря отдалече, както гласеше поговорката. Хренников имаше сравнително подходящ произход - беше от семейство на конетършвци. Смяташе за естествено да приема заповеди - както и уроци по композиране - от онези е магарешките уши. Нападаше творците, надарени е повече талант и оригиналност от него, още от средата на трийсетте години, но когато Сталин го назначи за първи секретар на Съюза на съветските композитори през 1948 г., неговата власт стана официална. Той водеше атаката срещу формалистите и безродните космополити, използвайки цялата онази терминология, от която кървят ушите. Рухваха кариери, забраняваха се творби, разпадаха се семейства...

Но нямаше как да не се възхитиш на усета му за власт; в това отношение не отстъпваше никому. В магазините лепяха табели, съветващи хората как да се държат: КУПУВАЧИ И ПРОДАВАЧИ, БЪДЕТЕ УЧТИВИ ЕДНИ КЪМ ДРУГИ. Продавачът винаги беше по-важен от купувачите - те бяха много, а той само един. По същия начин имаше много композитори, но само един първи секретар. Към колегите си Хренников се държеше като продавач, който никога не е чел табелите. Той направи малката си власт абсолютна: отнемаше им едно, възна-

граждаваше ги с друш. И като всеки преуспял кариерист никога не забрави къде е истинската власт Едно от някогашните задължения на Дмитрий Дмитриевич като професор в Консерваторията бе да помага при студентските изпити по марксистко-ленинска идеология. Сядаше заедно с преподавателя под огромен лозунг, обявяващ: ИЗКУСТВОТО ПРИНАДЛЕЖИ НА НАРОДА. В. И. ЛЕНИН. Тъй като самият той не разбираше кой знае колко от политическа теория, предимно мълчеше, докато един ден началството не го смъмри за пасивност. Затова, когато влезе следващата студентка и старшият преподавател кимна многозначително на младия си колега, той й зададе най-простия въпрос, който му хрумна:

- На кого принадлежи изкуството?

Студентката изглеждаше напълно объркана. Той внимателно се опита да й помогне с допълнителен въпрос: - Е, какво е казал Ленин?

Но тя беше прекадено стресната, за да схване намека, и въпреки неговото кимане и извъртане на очи, така и не успя да намери отговора.

Според него момичето се представи добре и от време на време, когато я забелязваше в коридорите или по стълбищата на Консерваторията, той се опитваше да й прати окуражаваща усмивка. Макар че, ако се имаше предвид как не бе успяла да разбере онези усилени намеци, тя може би смяташе тези усмивки, както и някогашното странно кимане, за лицеви спазми, които видният композитор не може да овладее. И все пак, щом я зърнеше, в главата му неизменно отекваше същият въпрос: „На кого принадлежи изкуството?“.

Изкуството принадлежи на всички и на никого. Изкуството принадлежи на всички времена и на никое време. Изкуството принадлежи на тези, които го създават, и на тези, които му се наслаждават. Изкуството принадлежи на народа и Партията не повече, отколкото някога е принадлежало на аристокрацията и меценатите. Изкуството е шепотът на историята, който звучи по-силно от пума на времето. Изкуството не съществува заради самото изкуство - то съществува заради хората. Но кои хора и кой ги определя? Той винаги смяташе своето творчество за антиаристократично. Пишеше ли музика, както твърдяха неговите противници, за буржоазния космополитен елит? Не. Пишеше ли музика, както изискваха неговите противници, за уморения донбаски миньор, който се нуждае от ободряваща песен след тежката смяна? Не, той пишеше за всекиш и за никого. Пишеше за онези, които най-добре оценяват неговата музика, независимо от социалния произход. Създаваше музика за ушите, които могат да чуят.

И следователно знаеше, че всички истински определения за изкуството са косвени, а всички неверни определения за изкуството му приписват конкретна функция. Някакъв кранист написа песен и му я изпрати. Той отговори: „Вие имате толкова прекрасна професия.

Строите сгради, които са толкова нужни. Моят съвет към вас е да продължавате тази полезна работа“. Направи го не защото смяташе, че един кранист не е способен да напише песен, а защото този конкретен кандидат-композитор проявяваше точно толкова талант, колкото би проявил той самият, ако го сложеха в кабината на крана да дърпа лостовете. И се надяваше, че ако в старата епоха някой дворянин му бе изпратил композиция със същите качества, е щял да има куража да отговори: „Ваше височество, вие имате толкова доблестна и отговорна задача - от една страна, да поддържате достойнството на аристокрацията, а от друга, да се грижите за добруването на онези, които се трудят във вашите имения. Моят съвет към вас е да продължавате тази полезна работа“.

Сталин обичаше Бетовен. Така казваше самият той и това повтаряха мнозина музиканти. Сталин обичаше

Бетовен, защото бил истински революционер и защо-то се възвисявал като планина. Сталин обичаше всичко възвишено и затова обичаше Бетовен.

Повръщаше му се, когато чуеше хората да говорят така.

Но имаше и логично следствие от обичта на Сталин към Бетовен. Германецът бе живял, разбира се, в буржоазни, капиталистически времена; така че неговата солидарност е пролетариите и желанието му да ги види как отхвърлят ярема на робството възникваше от дореволюционно политическо съзнание. Той бе предшественик. Но сега, когато мечтаната революция се бе състояла, когато бе построено най-напредналото общество на Земята, когато Утопията, Райската градина и Обетованата земя се обединиха в едно, се очакваше логичният резултат - Червен Бетовен.

Откъдето и да се бе пръкнала тази нелепа идея -може би, подобно на много други, бе изхвръкнала напълно оформена от челото на самия Велик вожд и кормчия, - тя трябваше да намери своето изпълнение, след като вече бе огласена. Къде е Червения Бетовен? И се започна национално издирване, несравнимо с нищо друго, откакто Ирод е търсил младенеца Исус.

Е, щом Русия е родината на слоновете, то защо да не бъде и родината на Червения Бетовен?

Сталин ги уверяваше, че всички са винтчета в механизма на държавата. Но Червения Бетовен щеше да бъде могъща зъбчатка, която не се крие лесно. Очевидно трябваше да бъде чистокръвен пролетарий и член на Партията. Условия, които, за щастие, изключваха Дмитрий Дмитриевич Шостакович. Вместо него посочиха за известно време Александър Давиденко, един от лидерите на Руската асоциация на пролетарските музиканти. Неговата песен „Искаха да ни бият, да ни бият“, написана в чест на славната победа на Червената армия над китайците през 1929 г., беше дори по-популярна от „Песен за насрещния план“. Изпълнявана от солисти и хорове, от пианисти, цигулари и струнни квартети, тя огласяше и веселеше страната цяло десетилетие. По някое време имаше изгледи да замени цялата друга налична музика.

Давиденко имаше безупречна биография. Беше преподавал в московски рабфак за сираци; бе ръководил музикалната самодейност в Съюза на обущарите, Съюза на текстилните работници и дори на Черноморския флот в Севастопол. Бе написал истинска пролетарска опера за революцията през 1905 г. И все пак, и все пак... въпреки всички тези достойнства той упорито си оставаше авторът на „Искаха да ни бият, да ни бият“. Много мелодична творба, разбира се, и напълно лишена от формалистични тенденции. Но Давиденко някак си не успя да надгради този голям успех и да спечели титлата, която Сталин копнееше да даде някому. Навярно за свое добро. След като бъдеше коронован, Червения Бетовен можеше в крайна сметка да сподели съдбата на Червения Наполеон. Или на Борис Корни-лов, който написа текста на „Песен за насрещния план“. Всички тези любими думи, които включи в песента, както и всички гърла, през които се лееха, не успяха да го спасят от арест през 1937 г. и „чистка“, според официалната терминология, през 1938 г.

Търсенето на Червения Бетовен можеше и да е комедия; само че около Сталин нищо и никога не беше комедия. Великият вожд и кормчия лесно можеше да реши, че провалът в издирването на Червения Бетовен няма нищо общо с организацията на музикалния живот в Съветския съюз, а се дължи изцяло на дейността на вредители и саботьори. А кой би искал да саботира търсенето на Червения Бетовен? Ами музиковедите формалисти, разбира се! Дайте на НКВД достатъчно време и те със сигурност ще изровят заговор на музиковедите. И това нямаше да е шега.

Илф и Петров разказваха, че в Америка няма политически престъпления, а само криминални; и че Ал Капоне, докато лежал в „Алкатраз“, пишел антисъвет-ски статии за вестниците на Хърст. Те отбелязваха също така, че американците имат примитивни кулинарни умения и примитивно, назубрено сладострастие. Той нямаше как да прецени за последното, макар че веднъж по време на антракт му се случи нещо странно. Стоеше в заградената зона, когато чу женски глас упорито да вика името му. Предполагайки, че жената иска да поговорят за музиката му, той направи знак да я пуснат. Тя застана пред него и каза с усмихна-та, дружелюбна откровеност:

- Здравейте. Много приличате на братовчед ми.

Звучеше като шпионска парола и той веднага настръхна. Попита я дали братовчедът случайно не е руснак.

-Не - отвърна тя, - той е сто процента американец. Дори сто и десет на сто.

Изчака я да спомене за музиката му - или за концерта, на който присъстваха, - но тя бе предала посланието си и се отдалечи с още една лъчезарна усмивка. Той беше озадачен. Значи приличаше на някого. Или някой приличаше на него. Имаше ли в това някакъв смисъл или не?

Когато се съгласи да участва в културния и научен Конгрес за световен мир, той знаеше, че няма избор. Предполагаше също, че може да го представят като образец на съветските ценности. Очакваше някои американци да бъдат дружелюбни, други враждебни. Инструктираха го, че след конгреса ще пътува извън Ню Йорк, за да посети мирните демонстрации в Ню-арк и Болтимор; освен това щеше да говори и свири в Йейл и Харвард. Не се изненада, че когато кацнаха на „Ла Гуардия“, някои от тези покани вече бяха отменени; не се разочарова и когато Държавният департамент ги отпрати у дома по-рано. Всичко това можеше да се предвиди. Ала не се бе подготвил за факта, че Ню Йорк ще се окаже мястото на неговото най-дълбоко унижение и морален позор.

Предишната година една млада жена, работеща в съветското консулство, бе скочила през прозореца и бе поискала политическо убежище. И затова по време на конгреса един човек обикаляше всеки ден пред „Уол-дорф Астория“ с плакат:

Имаше дори предложение около сградата, където бяха настанени руските делегати, да се опънат предпазни мрежи, та да могат, ако поискат, да се хвърлят към свободата. Към края на конгреса той знаеше, че изкушението е налице - но ако скочеше, щеше да е така, че да не падне върху мрежата.

Не, това не бе вярно; самозалъгваше се. Не би се хвърлил на тротоара по простата причина, че нямаше да скочи. Колко пъти през годините бе заплашвал, че ще се самоубие? Безброй. И колко пъти опита наистина? Нито веднъж. Не че не си го мислеше. В онези моменти наистина се стремеше към самоубийство, до-колкото е възможно, без да извършиш самия акт. Един-два пъти дори си купи хапчета, които да свършат работата, но така и не успя да запази в тайна този факт и след дълги сълзливи спорове хапчетата биваха конфискувани. Беше плашил майка си със самоубийство, после Таня, след това Нита. Всичко беше съвсем ис-крено... и пълна детинщина.

Таня се присмиваше на неговите заплахи; майка му и Нита ги вземаха на сериозно. Когато се върна, смазан от унижението на конгреса на композиторите, той намери опора в Нита. Спаси го не просто нейната морална сила, а и разбирането какво точно върши. Този път той не заплашваше със самоубийство Таня, Нита или майка си; заплашваше Властта. Казваше на Съюза на композиторите, на котките, които си точеха ноктите върху душата му, на Тихон Николаевич Хренников и на самия Сталин: Вижте докъде ме докарахте, скоро моята смърт ще тежи на съвестта ви. Но разбираше, че това е празна заплаха, а отговорът на Властта едва ли се нуждаеше от изричане. Той би бил такъв: Добре, давай, тогава ще разкажем на света твоята история. Историята как си затънал до гуша в убийствения заговор на Тухачевски, как в продължение на десетилетия коварно си подкопавал съветската музика, как си поква-рявал младите композитори, как си се борил да възстановиш капитализма в СССР и си бил водеща фигура в заговора на музиковедите, който скоро ще бъде разкрит пред света. Всичко това ще стане ясно от предсмъртното ти писмо. Именно затова не можеше да се самоубие - защото тогава те щяха да откраднат историята му и да я пренапишат. Макар и само по своя безнадежден, истеричен начин, той се нуждаеше от някаква власт над живота си.

Причината за неговия морален позор бе един мъж на име Набоков. Николай Набоков. Композитор без големи претенции, напуснал Русия през трийсетте години и намерил родина в Америка. Макиавели казваше, че никога не бива да се доверяваш на изгнаник. Този беглец вероятно работеше за ЦРУ Не че от това на него му ставаше по-леко.

На първата публична среща в „Уолдорф Астория“

Набоков седеше на първия ред, точно срещу него -толкова близо, че коленете им почти се докосваха. Този нагло фамилиарен руснак с добре скроено американско сако от туид и лъснала от брилянтин коса изтъкна, че заседателната зала, в която се намират, се нарича Perroquet Room. Обясни, че perroquet означава „папагал“. Преведе думата на руски и се подсмихна, сякаш иронията трябваше да е очевидна за всички. Лекотата, с която той се бе настанил на първия ред, подсказваше, че наистина е на заплата към американските служби. Това още повече изнерви Дмитрий Дмитриевич. Кога-то се опитваше да запали цигара, той драсваше клечка кибрит; или пък се разсейваше и оставяше цигарата да изгасне. И всеки път изгнаникът с туидено сако щракваше самодоволно запалката си под носа му, сякаш искаше да каже: Скочиш ли през прозореца, можеш да имаш хубава лъскава запалка като моята.

Всеки човек с капчица политически усет би бил наясно, че той не е написал речите си - кратката в петък и много по-дългата в събота. Връчиха му ги предварително със заръка да се подготви. Естествено, той не го направи. Ако им хрумнеше да го смъмрят, щеше да изтъкне, че е композитор, а не оратор. Прочете речта в петък с бързо, безизразно мънкане, подсилвайки впечатлението, че не е запознат с текста. Прегазваше препинателните знаци, сякаш изобщо не съществуваха, без да спира нито за ефект, нито заради реакциите на публиката. Това няма абсолютно нищо общо с мен, заявяваше поведението му. И докато един преводач четеше английската версия, той избягваше погледа на мистър Николай Набоков и не запали цигара от страх, че може да изгасне.

Речта на другия ден бе по-различна. Той усети нейната дължина и тежест в ръката си и тогава, без предварителен знак към загрижените за неговото благополучие, просто прочете първата страница и седна, оставяйки пълния текст на преводача. Докато вървеше английският превод, той следеше руския оригинал, любопитен да открие собствените си банални мнения за музиката, мира и заплахите към едното и другото. Започна е атаки срешу враговете на мирното съвместно съществуване и агресивните действия на група мили-таристи и подпалвачи на омраза, устремени към трета световна война. Обвини конкретно американското правителство за изграждането на военни бази на хиляди километри от страната, за провокативното погазване на международните задължения и договори, както и за разработката на нови видове оръжия за масово унищожение. Тази проява на груба неучтивост получи солидна доза аплодисменти.

След това той снизходително обясни на американците, че съветската музикална система превъзхожда всяка друга в света. Толкова много цивилни и военни оркестри, фолклорни групи, хорове - доказателство за активната роля на музиката в по-нататъшното развитие на обществото. Така например народите на Съветска Средна Азия и Съветския Далечен изток през последните години са ликвидирали останките от колониалния статут на своите култури при царизма. Узбе-ки и таджики заедно с други народи от необятния Съветски съюз са облагодетелствани от безпрецедентното ниво и обхват на музикалното развитие. Тук той направи отклонение, за да нападне конкретно мистър Хансън Болдуин, военен редактор на „Ню Йорк Таймс“, заради презрителните му отзиви за народите на Съветска Азия в една неотдавнашна статия, която, разбира се, не бе чел, нито пък бе чувал за нея.

Подобно развитие, продължи той, неминуемо води до сближаване и разбирателство между народа, Партията и съветския композитор. Ако композиторът трябва да води и вдъхновява народа, то народът чрез Партията трябва също да води и вдъхновява композитора. Духът на активна, конструктивна критика съществува, за да може композиторът да бъде предупреден, ако се подхлъзва към грешките на дребнавата субективност и само съзерцателния индивидуализъм, на формализма или космополитизма; или, накратко казано, ако загуби връзка е народа. Самият той не е безгрешен в това отношение. Отклонявал се е от верния път на съветски композитор, от големите теми и съвременните образи. Губил е връзка е масите, опитвайки се да се хареса само на една тясна прослойка от изтънчени музиканти. Но народът не може да остане безразличен към такива заблуди и затова той е бил подложен на публична критика, която го е насочила обратно към верния път. Извинил се е за този провал и сега отново се извинява. Ще се стреми в бъдеще да не допуска подобни грешки.

Дотук банално - или поне се надяваше да е така за американските уши. Поредната наложителна изповед за греховете, макар и на екзотично място. Но после погледът му прескочи напред и съзнанието му замръзна. Видя в текста името на най-шлемия композитор на столетието и чу как гласът е американски акцент безмилостно наближава към него. Най-напред дойде общото осъждане на всички музиканти, вярващи в доктрината на изкуството заради самото изкуство, а не в изкуството за масите; позиция, довела до всеизвестните извращения на музика. Най-яркият пример за такова извращение, чу се да казва той, е творчеството на Игор Стравински, който предаде родината си и се откъсна от своя народ, заставайки в кликата на реакционните съвременни музиканти. В изгнание композиторът прояви моралното си безплодие, както личи от неговите откровено нихилистични писания, в които той пренебрегва масите като „количествено понятие, което никога не е влизало в моите съображения“ и открито се хвали е твърдения от рода на „моята музика не изразява нищо реалистично“. По този начин той сам е потвърдил безсмислието и липсата на съдържание в творбите си.

Набеденият автор на тези думи седеше неподвижен и безучастен, но вътре в него кипеше вълна от срам и самопрезрение. Защо не го бе предвидил? Можеше да го промени, да вмъкне някои корекции - та макар и само в руския текст Глупаво си бе въобразявал, че публичното безразличие към собствената му реч ще означава морална неутралност Колкото глупаво, толкова и наивно. Зави му се свят и едва успя да се съсредоточи, когато неговият американски глас насочи вниманието си към Прокофиев. Напоследък Сергей Сер-геевич също се е отклонил от партийната линия и има сериозна опасност да изпадне във формализъм, ако не се вслуша в директивите на Централния комитет Но докато Стравински е загубена кауза, Прокофиев тепърва може да постигне големи творчески успехи, ако прояви прозорливост и следва верния път Той пристъпи към равносметка, в която пламенните надежди за световен мир се смесваха е фанатично музикално невежество, за което отново получи бурни аплодисменти. Овациите не отстъпваха на съветските. Последваха няколко безобидни въпроса от залата и той отговори с помощта на своя преводач и любезен съветник, който изведнъж изникна до него. Но после видя една фигура с туидено сако да става на крака.

Този път не от първия ред, а от място, от което публиката ще може да види и чуе предстоящия разпит. Най-напред мистър Николай Набоков обясни със сладникава настоятелност колко ясно разбира, че композиторът е тук като официално лице и че становищата, изразени в речта му, са тези на делегат от режима на Сталин. Той обаче иска да му зададе няколко въпроса не като на делегат, а по-скоро като на композитор -разговор между творци, така да се каже.

- Присъединявате ли се към цялостното и жлъчно осъждане на западната музика, изразявано всекидневно от съветската преса и съветското правителство?

Той усети присъствието на съветника до ухото си, но нямаше нужда от него. Знаеше какво да отговори, защото нямаше избор. Бяха го отвели през лабиринта до последната стая, където нямаше храна за награда, а само замаскиран капан. И отговори с безизразно мънкане:

- Да, аз лично се присъединявам към тези становища. - Вие лично подкрепяте ли забраната на западната музика в съветските концертни зали?

Това му даваше малко повече свобода на действие и той отговори:

- Ако музиката е добра, ще се свири.

- Вие лично подкрепяте ли забраната на произведенията на Хиндемит, Шьонберг и Стравински в съветските концертни зали?

Сега той усети как зад ушите му започва да се стича пот. Докато печелеше малко време в уточнения с преводача, за миг си спомни как маршалът стискаше писалката.

- Да, подкрепям тези действия.

- А подкрепяте ли лично становищата, изразени в днешната ви реч за музиката на Стравински?

- Да, подкрепям тези становища.

- А подкрепяте ли лично мненията, изказани от министър Жданов за вашата музика и тази на други композитори?

Жданов, който го преследваше от 1936 г., който го забраняваше, осмиваше и заплашваше, който сравняваше музиката му е шума на миньорски пистолет и ду-шегубка.

- Да, лично подкрепям мненията, изказани от председателя Жданов.

- Благодаря ви - каза Набоков, оглеждайки залата, сякаш очакваше аплодисменти. - Вече всичко е ясно. Имаше една история за Жданов, която често се разказваше в Москва и Ленинград: историята е урока по музика. Гошл би я харесал, дори навярно би я описал. След Постановлението на ЦК от 1948 г., Жданов наредил на водещите композитори в страната да се съберат в неговото министерство. Според някои версии присъствали само той и Прокофиев; според други - цялата стан от грешници и бандити. Поканили ги в голяма зала. На подиума имало катедра, а до нея пиано. Нямало почерпка - нито водка за притъпяване на страха, нито сандвичи за усмиряване на стомасите. Оставили ги да чакат известно време. После Жданов се появил е двама младши сътрудници. Качил се на подиума и огледал отвисоко вредителите и саботьорите на съветската музика. Изнесъл им поредната лекция за техните прегрешения, заблуди и суета. Обяснил, че ако не променят поведението си, това заиграване е непонятни неща може да свърши много зле. И тогава, точно когато композиторите били на път да напълнят гащите, дошъл майсторският театрален обрат. Жданов пристъпил до пианото и провел бърз урок по музикално майсторство. Това - той заблъскал по клавишите, заставяйки ги да грухтят и грачат - е упадъчна, форма-листична музика. А това - той засвирил сълзлива нео-романтична мелодия, която в някой филм би озвучавала сцена с високомерно момиче, признаващо наи-накрая любовта си, - това е мелодична, реалистична музика, за каквато народът жадува и каквато изисква Партията. Станал, кимнал подигравателно и ги освободил с едно презрително махване. Композиторите на нацията се изнизали навън, някои обещавали да се поправят, други не смеели да вдигнат глави от срам. Нямаше нищо подобно, разбира се. Жданов им бе чел конско до премаляване, но беше твърде умен, за да позволи на мазните си пръсти да осквернят клавиатурата по такъв начин. И все пак историята придобиваше сила с всеки пореден преразказ, докато накрая някои от уж присъствалите взеха да потвърждават, че да, точно така е било. И една част от него желаеше този разговор с Властта, в който тя високомерно избира оръжието на своя противник, наистина да се е състоял. Така или иначе, случката бързо попадна сред правдоподобните митове, които се носеха от уста на уста по онова време. Важното беше не дали една или друга история е фактически вярна, а по-скоро какво означава.

Макар че имаше и още нещо - колкото повече се разнасяше една история, толкова по-вярна ставаше.

Той и Прокофиев бяха нападани заедно, унижавани заедно, забранявани заедно и реабилитирани заедно. Но според него Сергей Сергеевич така и не бе разбрал какво става. Той не беше страхливец нито в живота си, нито в музиката си, но виждаше всичко - дори безумните и убийствени атаки на Жданов срещу интелигенцията - като личен проблем, за който все някъде има решение. Ето тук е музиката, тук е неговият личен талант; там пък е Властта, бюрокрацията и политико-музиковедската теория. Значи е само въпрос на споразумение той да продължи да бъде себе си и да пише своята музика. Или казано по друг начин, Прокофиев изобщо не успя да види трагичното измерение на онова, което се случваше.

Още нещо добро в пътуването до Ню Йорк: фракът му пожъна голям успех. Стоеше му много добре.

Докато самолетът се снижаваше към Рейкявик, той се запита дали да не повика стюардесата и да поиска инхалатор с бензедрин. Но вече едва ли имаше значение. Предполагаше, че макар и малко вероятно, не е изключено Набоков по някакъв свой сложен начин да е съчувствал на положението му, да се е опитвал да обясни на другите делегати истинската същност на този публичен маскарад. Но в такъв случай той беше или платен провокатор, или политически идиот. За да докаже липсата на индивидуална свобода под слънцето на Сталиновата конституция, Набоков охотно жертваше един отделен живот. Защото правеше точно това: Ако не искаш да скочиш през прозореца, то защо да не пъхнеш глава в тази примка, която изплетох за теб?

Защо да не кажеш истината и да умреш?

Един от демонстрантите пред „Уолдорф Астория“ носеше плакат с текст:

Колко малко разбираха те, дори онези като Набоков, живели известно време под съветска власт И колко самодоволно се завръщаха в своите уютни американски апартаменти, щастливи от днешните си усилия в името на добродетелите, свободата и световния мир. Те нямаха нито познания, нито въображение, тези мили западни човеколюбци. Идваха в Русия на нетърпеливи групички, въоръжени е ваучери за обеди и вечери, всеки един от тях одобрен от съветската държава, всеки бързащ да се срещне е „истински руснаци“ и да разбере „как се чувстват и в какво вярват в действителност“. А това бе последното, което някой би им казал, защото не трябваше да си параноик, за да знаещ че всяка групичка си има информатор, а и екскурзоводите също пишат най-прилежни доклади. Една такава групичка се срещна е Ахматова и Зошченко. Това бе още един от триковете на Сталин. Чули сте, че някои от нашите творци са преследвани? Ни най-малко, това е само пропаганда на вашето правителство. Искате да се срещнете е Ахматова и Зошченко? Вижте, ето ги - питаите каквото желаете.

И тази групичка западни човеколюбци, изпаднала в телешки възторг от Сталин, не се сети за нищо по-умно от това да попита Ахматова какво мисли за забележките на председателя Жданов и резолюцията на 1ДК против нея. Жданов бе казал, че Ахматова трови съзнанието на съветската младеж е прогнилия и зловонен дух на своята поезия. Ахматова стана на крака и отговори, че смята както думите на председателя Жданов, така и резолюцията на Централния комитет за напълно правилни. И тези загрижени посетители си заминаха, стискайки ваучерите за храна и повтаряйки помежду си, че западният възглед за Съветска Русия е злобна измислица; че творците не само се радват на добро отношение, но и имат правото да водят конструктивни критични спорове е най-високите етажи на властта. Което доказва колко повече се ценят изкуствата в Русия, откол-кото в собствените им упадъчни държави.

Но по-силно го възмущаваха прочутите западни ху-манитаристи, които идваха в Русия и обясняваха на нейните граждани, че живеят в рая. Малро, който възхваляваше Беломорканал, без изобщо да споменава, че неговите строители са работили до смърт Фойхгван-гер, които се умилкваше на Сталин и „разбираше“, че показните процеси са необходима част от развитието на демокрацията. Певеца Робсън, възхваляващ гръмогласно политическите убийства. Ромеи Ролан и Бър-нард Шоу, които го отвращаваха още повече, понеже имаха наглостта да се възхищават на музиката му, пренебрегвайки в същото време отношението на Властта към него и всички други хора на изкуството. Той бе отказал да се срещне с Ролан, престори се на болен. Но Шоу беше още по-лош. „Глад в Русия ли? - риторично попита той. - Глупости, там ме хранеха както навсякъде по света.“ И пак той каза: „Няма да ме уплашите с думата диктатор“. Лековерният глупак раболепно се завъртя около Сталин и не видя нищо. Макар че защо наистина трябваше да се бои от един диктатор? В Англия не бяха имали такъв от времето на Кромуел. Принудиха го да изпрати на Шоу нотния ръкопис на своята Седма симфония. Би трябвало да прибави към подписа си върху заглавната страница и броя на селяните, умрели от глад, докато драматургът е плюскал в Москва.

А имаше и такива, които разбират малко по-добре, които те подкрепят и все пак са разочаровани от теб.

Те не схващаха един прост факт за Съветския съюз: че тук е невъзможно да кажеш истината и да оцелееш. Въобразяваха си, че знаят как действа Властта, и искаха да се бориш е нея, както вярваха, че ще направят на твое място. С други думи, искаха кръвта ти. Искаха чрез мъченици да докажат жестокостта на режима. Но мъченикът трябва да бъдеш ти, не те. И колко мъченици ще са нужни, за да се докаже, че режимът е наистина пагубен и чудовищен? Все повече и повече. Те искаха творецът да бъде гладиатор, който влиза в публична схватка е дивите зверове и кръвта му обагря пясъка. Това искаха: „Всеобща смърт, сериозно“, по думите на Пастернак. Е, той щеше да се опита да разочарова подобни идеалисти колкото се може по-дълго.

Тези самозвани приятели не разбираха колко са близки по дух със самата Власт: колкото и да им даващ винаги искат повече.

Всички винаги искаха от него повече, отколкото можеше да им даде. А той никога не бе искал да им даде друго освен музика.

Ех, ако беше толкова просто.

Във въображаемите разговори, които понякога водеше с тези разочаровани свои поддръжници, той най-напред обясняваше един дребен, основен факт, който едва ли им беше известен: че в Съветския съюз е невъзможно да си купиш нотна хартия, ако не си член на Съюза на композиторите. Знаеха ли го? Разбира се, че не. Но, Дмитрий Дмитриевич, без съмнение биха отвърнали те, ако е така, то със сигурност можете да си купите празен лист хартия и да го разчертаете е линийка и молив. Едва ли е толкова лесно да ви накарат да се откажете от изкуството.

Много добре, би отговорил той, но нека да започнем от другия край. Ако си обявен за народен враг, какъвго бе някога той, всички около теб са опетнени и заразени. Близките и приятелите ти, разбира се. Но дори и диригентът, който изпълнява или е изпълнявал, или предлага да се изпълни твоя творба; участниците в струнния квартет; концертната зала, дори и най-малката, която представя творбата ти; самата публика.

Колко често в течение на кариерата му се случваше диригенти и солисти изведнъж да станат недостъпни в последния момент? Понякога от естествен страх или разбираема предпазливост, а понякога след намек от Властта. Всеки, от Сталин до Хренников, можеше да спре изпълнението на неговите творби в цялата страна за толкова дълго, колкото си поиска. Те вече бяха убили кариерата му на оперен композитор. В ранните му години мнозина смятаха - и той бе съгласен е тях, - че в операта ще постигне най-шлям успех. Но откакто унищожиха „Лейди Макбет от Мценска околия“, повече никой не постави негова опера; затова не бе завършил нито една от започнатите.

Но, Дмитрий Дмитриевич, сигурно можете да пишете тайно в апартамента си; можете да разпространявате своята музика, за да я свирят в приятелска компания; може да бъде изнесена тайно на Запад, както ръкописите на поетите и писателите. Да, благодаря ви, отлична идея: нова негова музика, забранена в Русия, но изпълнявана на Запад. Можеха ли да си представят в каква мишена ще го превърне това? То ще е идеалното доказателство, че се опитва да възстанови капитализма в Съветския съюз. Но все пак бихте могли да пишете музика? Да, все пак би могъл да пише музика, която не се изпълнява. Но музиката е предназначена да бъде чута в периода, когато се създава. Тя не е като китайските яйца: не става по-хубава, ако я държиш заровена в земята дълги години.

Но, Дмитрий Дмитриевич, вие изпадате в песимизъм. Музиката е безсмъртна, тя ще съществува вечно и винаги ще е необходима, музиката може да каже всичко, музиката... и така нататък. Той си запушваше ушите, докато те му обясняваха същността на собственото му изкуство. Ръкопляскаше на техния идеализъм. И, да, музиката може да е безсмъртна, но уви, композиторите не са. Лесно е да им запушиш устата и още по-лесно да ги убиеш. Колкото до обвинението в песимизъм - не за пръв път го чуваше. А те възразяваха: Не, не, вие не разбирате, ние просто се опитваме да помогнем. И когато пак идваха от своите безопасни, богати страни, те му носеха купища нотна хартия.

През войната, в онези бавни, изпълнени е тифозна зараза влакове между Куйбишев и Москва, той носеше връзки чесън на китките и врата си; те му бяха помогнали да оцелее. Но сега трябваше да ги носи постоянно - не против тифа, а против Властта, против враговете, против лицемерите и дори против добронамерените приятели.

Възхищаваше се на тези, които се изправят и казват на Властта истината. Възхищаваше се на тяхната смелост и морал. И понякога им завиждаше; но всичко бе много сложно, тъй като донякъде им завиждаше заради тяхната смърт, заради спасението от мъките на живота. Някога, докато стоеше и чакаше асансьорът да се отвори на петия етаж на улица „Болшая Пушкарская“, ужасът се смесваше е тръпнещото желание да бъде отведен. Той също бе изпитвал суетата на мимолетната храброст.

Но тези герои, тези мъченици, чиято смърт често носеше двойно задоволство - на тиранина, който я е поръчал, и на наблюдаващите народи, които желаят да съчувстват, ала не могат да потиснат своята надменност, - те не умираха сами. Мнозина около тях щяха да бъдат унищожени в резултат на техния героизъм. И поради това нищо не беше просто, дори и когато бе ясно.

А, разбира се, безпощадната логика водеше и в обратна посока. Ако спасиш себе си, можеш да спасиш и тези около теб, тези, които обичаш. И тъй като си готов на всичко, за да спасиш любимите хора, правиш всичко възможно, за да спасиш себе си. И понеже няма избор, няма и шанс да избегнеш моралния упадък.

Това беше предателство. Той предаде Стравински и по този начин предаде музиката. По-късно каза на Мра-вински, че това е бил най-ужасният миг в живота му. Когато стигнаха до Исландия, самолетът се повреди и два дни чакаха нов. После лошото време им попречи да отлетят за Франкфурт и вместо това се насочиха към Стокхолм. Шведските музиканти бяха възхитени от непредвиденото кацане на техния изтъкнат колега. Макар че, когато го помолиха да назове любимите си шведски композитори, той се почувства като момченце е къси панталони - или като онази студентка, която не знаеше на кого принадлежи изкуството. Канеше се да спомене Свендсен, но си спомни, че той е норвежец. И все пак шведите бяха твърде възпитани, за да покажат, че са засегнати, а на следващата сутрин той откри в хотелската си стая голям пакет е плочи на местни композитори.

Наскоро след завръщането му в Москва списание „Нов свят“ отпечата една статия под негово име. Заинтригуван да узнае какво трябва да мисли, той прочете за огромния успех на конгреса и за яростното решение на Държавния департамент да съкрати престоя на съветската делегация. „На път за вкъщи си мислих много за това“, прочете той за себе си. „Да, господарите на Вашингтон се страхуват от нашата литература, от музиката ни, от нашите речи за мир - страхуват се от тях, защото истината във всякаква форма им пречи да организират заговори срещу мира.“

„Животът не е разходка в полето“ - така казваше последният ред от стихотворението на Пастернак за Хамлет А предишният казваше: „Сам съм. Всичко тъне във фарисейство“.