Шумът на времето

3. В колата

Той знаеше само, че по-лошо от това никога не е било.

Най-лошото време не беше същото като най-опасното. Защото най-опасното време не беше онова, когато си най-застрашен.

Досега не го бе разбрал.

Седеше в колата зад шофьора, а пейзажът отвън подскачаше и отлиташе назад. Задаваше си един въпрос. Ето този:

Ленин смяташе музиката за потискаща.

Сталин си мислеше, че разбира и цени музиката. Хрушчов презираше музиката.

Кое е най-лошото за един композитор?

На някои въпроси нямаше отговори. Поне въпросите спираха, когато умреш. Само гробът лекува гърбавия, както обичаше да казва Хрушчов. Той не бе роден гърбав, но може би се бе превърнал в такъв - морално, духовно. Гърбав човек, задаващ въпроси. А може би смъртта лекува въпросите, както и питащия. И от дистанцията на времето трагедията заприличва на фарс. Когато Ленин пристигна на Финландската гара, Дмитрий Дмитриевич и група негови съученици се втурнаха натам да приветстват завърналия се герой.

Той много пъти бе разказвал тази история. Но тъй като беше болнаво и изнежено дете, едва ли го бяха пуснали току-така. По-правдоподобно изглеждаше да е отишъл на гарата е вуйчо си, стария болшевик Максим

Лаврентиевич Кострикин. Много пъти беше разказвал и тази версия. И двете му помагаха да внесе революционен ореол в биографията си. Десетгодишният Митя пред Финландската гара, вдъхновен от Великия вожд! Такава картина можеше да е само от полза за ранната му кариера. Но имаше и трета възможност: изобщо да не е видял Ленин и дори да не е припарвал до гарата. Можеше просто да е приел разказа на някой съученик за свой спомен. Днес вече не знаеше на коя версия да вярва. Честно, откровено - наистина ли е бил на Финландската гара? Е, имаше една поговорка: „Лъже като очевидец“.

Напук на забраната запали нова цигара и се загледа в ухото на шофьора. Това поне беше нещо реално и сигурно: шофьорът имаше ухо. И без съмнение още едно от другата страна, макар че той не можеше да го види. Второто ухо съществуваше само в паметта му - или по-точно във въображението му, - докато не го видеше отново. Той се приведе напред и пред погледа му се появи част от другото ухо на шофьора. Още един ре-шен въпрос. Засега.

Когато беше малък, се възхищаваше на Нансен, норвежкия полярен изследовател. Той беше неговият герой. Като порасна, самото усещане на снега под ските го плашеше, а най-шлемият му изследователски подвиг бе да отиде по молба на Нита до съседното село за краставички. Сега, на стари години, го возеха из Москва. Обикновено това правеше Ирина, но понякога му пращаха служебен шофьор. Беше се превърнал в един квартален изследовател.

На нощното му шкафче стоеше пощенска картичка с картината на Тициан „Кесаревото Кесарю“.

Чехов казваше, че човек трябва да пише всичко освен доноси.

Горкият Анатолий Башанжин. Обявен за наемник на Тито.

Ахматова бе казала, че по времето на Хрушчов Властта е станала вегетарианка. Може би; макар че да убиеш човека, като му тъпчеш в гърлото зеленчуци, не бе по-трудно, отколкото чрез традиционните методи на старите месоядни времена.

След завръщането си от Ню Йорк той написа „Песен за горите“ по чудовищно празно словен текст на Долматовски. Темата беше възстановяването на степите и как Сталин, Вождът и Учителят, Приятелят на децата, Великият кормчия, Великият баща на нацията, Великият железопътен инженер, вече е станал и Велик градинар. „Да облечем Родината в гори!“ - повеля, която Долматовски повтаряше десет-дванайсет пъти. При Сталин, възвестяваше ораторията, дори ябълковите дървета растат по-храбро и отблъскват сланите, както Червената армия отблъсна нацистите. Гръмката баналност на творбата осигури незабавния й успех. Тя му помогна да спечели четвъртата си Сталинска премия: 100 000 рубли и вила. Той бе платил на Кесаря и

Кесарят го възнагради щедро. Общо беше спечелил шест Сталински премии. Получаваше и ордена „Ленин“ на редовни десетгодишни интервали: през 1946, 1956 и 1966 г. Плуваше в почести като скарида в сос. И се надяваше да е умрял преди 1976 г.

Навярно смелостта беше като красотата. Красивата жена остарява и вижда само каквото е загубила; другите виждат само каквото е останало. Някои го поздравяваха за неговата издръжливост, за отказа да се предаде, за твърдото ядро под истеричната обвивка. Той виждаше само онова, което вече го нямаше.

Самият Сталин отдавна си беше заминал. Великият градинар отиде да поддържа тревата в Елисейските полета и да укрепва духа на тамошните ябълкови дървета.

Червени рози, разпръснати по целия гроб на Нита. Всеки път когато го посещаваше. Ц,ветя, изпратени не от него.

Гликман му беше разказал една история за Луи XIV Кралят Слънце бил същият абсолютен владетел като Сталин. И все пак винаги бил готов да отдаде дължимото на творците; да признае тяхната тайна магия. Такъв творец бил поетът Никола Боало-Депрео. И Луи XIV обявил пред целия двор във Версай, сякаш споделял всекидневна истина: „Мосю Депрео разбира поезията по-добре от мен“. Несъмнено бе избухнал ласкателно недоверчив смях откъм онези, които и насаме, и публично уверявали великия крал, че неговото разбиране за поезия (и музика, и живопис, и архитектура) е несравнимо за всички времена и народи. А може би забележката по начало е представлявала израз на тактическа, дипломатическа скромност. Но все пак била изречена.

Сталин обаче имаше толкова много предимства пред онзи някогашен крал. Неговото дълбоко вникване в марксистко-ленинската теория, интуитивното му разбиране на Народа, неговата любов към фолклорната музика, способността му да надушва заговорите на формалистите... О, стига, стига. Ето че сам започваше да си проглушава ушите.

Но дори и Великият градинар в облика си на Велик музиковед не успя да надуши къде е Червения Бетовен. Давиденко се оказа разочарование - не на последно място, като умря, преди да навърши четирийсет. Червения Бетовен така и не се появи.

Той обичаше да разказва историята на Тиняков.

Красив мъж, добър поет. Живеел в Петербург и пишел за любовта, за цветята и други възвишени теми. После дошла Революцията и скоро той станал ленинградският поет Тиняков, които пишел не за любов и цветя, а за това колко е гладен. След известно време станало толкова зле, че той заставал на някой уличен ъгъл с табелка на шията: ПОЕТ. И тъй като руснаците ценят своите поети, минувачите му подхвърляли по някоя монета. Тиняков често твърдял, че е спечелил много повече от просия, отколкото от стиховете си, и можел всяка вечер да посещава скъп ресторант Дали последното е вярно, запита се той. Но на поетите се разрешава известно преувеличение. Колкото до самия него, той не се нуждаеше от табелка - имаше на врата си три ордена „Ленин“ и шест Сталински премии и ядеше в ресторанта на Съюза на композиторите.

Един лукав мургав мъж с висяща рубинена обица стиска монета между палеца и показалеца си. Показва я на друг, по-блед мъж, който не я докосва, а гледа първия право в очите.

Имаше и един странен момент, когато Властта реши, че Дмитрий Дмитриевич Шостакович не е съвсем загубена кауза, и опита нова тактика спрямо него. Вместо да чака крайния резултат - готово произведение, което после да мине през политико-музиковедските експерти, преди да бъде одобрено или осъдено, - Партията в своята мъдрост реши да започне от самото начало: от състоянието на неговата идейна душа. Грижовно, великодушно, Съюзът на композиторите определи наставник, другаря Трошин, сериозен престарял социолог, за да му помогне да разбере принципите на марксизма-ленинизма - да му помогне да се превъзпита. Изпратиха му списък със задължителни четива, съставен изцяло от творби на другаря Сталин, като „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ и „Икономически проблеми на социализма в СССР“. После Трошин дойде в неговия апартамент и обясни задачата си. Идва, защото, уви, дори изтъкнатите композитори не са застраховани от сериозни грешки, както стана публично известно през последните години. За да се избегне повторението на подобни грешки, нивото на политическото, икономическото и идеологическото съзнание на Дмитрий Дмитриевич трябва да бъде повдигнато. Композиторът прие изявлението на своя неканен гост е дължимата сериозност, като същевременно изрази съжалението си, че работата над нова симфония, посветена на Ленин, засега го възпрепятства да прочете цялата литература, която му е любезно доставена.

Другарят Трошин огледа кабинета на композитора.

Той не беше нито подлец, нито грубиян - просто един от онези усърдни и покорни функционери, каквито отглежда всеки режим.

- Значи тук работите.

-Да.

Политпросветникът стана, поразходи се из стаята и похвали подредбата. След което изтъкна е извинителна усмивка:

- Но липсва нещо важно за всеки виден съветски композитор.

Видният съветски композитор стана на свой ред, огледа добре познатите стени и библиотеки и смутено поклати глава, сякаш се притесняваше, че е закъсал още на първия въпрос на учителя си.

- На стената няма портрет на другаря Сталин. Последва тягостно мълчание. Композиторът запали цигара и закрачи из стаята, като че търсеше причината за тази ужасна грешка или се надяваше да открие задължителната икона под някоя възглавница или под килима. Накрая увери Трошин, че ще вземе незабавни мерки да си набави възможно най-хубавата снимка на Великия вожд.

- Добре, чудесно - отвърна Трошин. - А сега да се хващаме на работа.

От него се искаше от време на време да представя конспекти с помпозните мъдрости на Сталин. За щастие, Гликман предложи да върши тази работа вместо него и патриотичните прозрения на композитора относно творчеството на Великия градинар му се пращаха редовно от Ленинград. След известно време в учебната програма влязоха и други ключови текстове, например „Характеристики на художественото творчество“ - брошура с речта на Г. М. Маленков пред XIX партиен конгрес.

Той приемаше добросъвестното и трайно присъствие на Трошин в живота си е любезна уклончивост и таен присмех.

Двамата играеха ролите си на наставник и ученик е пределно сериозни физиономии; без съмнение Трошин не разполагаше е друго изражение. Той очевидно вярваше в благородната цел на задачата си, а композиторът се държеше учтиво, осъзнавайки, че тези нежелани посещения са своеобразна защита за него. И двамата бяха наясно, че това манкиране може да има сериозни последици.

По онова време имаше две фрази (един въпрос и едно твърдение), които караха и най-силните мъже да се обливат в пот и да пълнят гащите. Въпросът гласеше: „Сталин знае ли?“. А още по-тревожно звучеше твърдението: „Сталин знае“. И тъй като на Сталин се приписваха свръж сте отвени сили - той никога не грешеше, командваше всичко и беше навсякъде, - просто смъртните под негова власт усещаха или си въобразяваха, че усещат, погледа му, неотклонно вперен в тях. Ами ако другарят Трошин не успееше да разясни по задоволителен начин повелите на Карло-Марло и техните последователи? Ами ако неговият ученик -външно прилежен, ала вътрешно несериозен - не успееше да усвои уроците? Какво следваше тогава за хората като Трошин? И двамата знаеха отговора. Ако учителят осигурява защита на своя ученик, то и ученикът има известна отговорност към своя учител.

Но за него се нашепваше и трета фраза, както и за някои други - например за Пастернак. „Сталин казва да не се пипа.“ Понякога това твърдение беше факт, понякога безумна теория или завистливо предположение. Защо беше оцелял след дружбата с предателя Тухачев-ски? Защо бе оцелял след думите: „Подобно заиграва-не с непонятни негца може да свърши много зле“? Защо бе оцелял, след като вестниците го обявиха за народен враг? Защо Закревски изчезна между събота и понеделник? Защо го пощадиха, когато толкова много хора наоколо бяха арестувани, заточени, убити или просто изчезваха и съдбата им можеше да се изясни едва след десетилетия? Само един отговор подхождаше на всички тези въпроси: „Сталин казва да не се пипа“.

Ако беше така - а той нямаше начин да знае, както впрочем и онези, които нашепваха фразата, - би било лудост да си въобразява, че това му осигурява постоянна защита. Да бъдеш забелязан от Сталин беше далеч по-опасно, отколкото да съществуваш в безименна неизвестност. Любимците рядко оставаха на върха; въпросът бе само кога ще се сгромолясат. Колко важни колелца в машината на съветския живот изведнъж се оказваха пречки за другите колелца след едно почти неусетно изместване на светлината?

На едно кръстовище колата намали ход, после той чу стържене, когато шофьорът дръпна ръчната спирачка. Спомни си как купи първата си „Победа“. По онова време беше задължително купувачът да присъства при получаване на колата. Шофьорската му книжка отпреди войната все още важеше, така че отиде лично в гаража и прие автомобила. На връщане към дома победата никак не му допадна и той се зачуди дали не са му продали пълен боклук. Паркира и докато се суетеше е ключовете пред входа, един минувач подвикна: „Ей, очилатият, какво ти е на колата?“ Колелата бълваха дим - по целия път от гаража беше карал на ръчна спирачка. Изглежда, колите не го харесваха -това беше истината.

Помнеше и едно друго момиче, което бе изпитвал в мнимата си роля на асистент по болшевишка идеология в Консерваторията. Старшият преподавател бе излязъл за малко и властта над изпита премина изцяло в неговите ръце. Студентката беше толкова нервна, така отчаяно въртеше в ръка листчето е въпроса, че му до-жаля за нея.

Е - каза той, - да оставим настрана темите от конспекта. Вместо това ще ви попитам: що е ревизионизъм?

На такъв въпрос дори и той можеше да отговори. Ревизионизмът беше толкова гнусна и еретична идея, че самата дума сякаш имаше дяволски рога.

Момичето се позамисли, а след това уверено отговори:

- Ревизионизмът е най-висшият етап в развитието на марксизма-ленинизма.

При което той се усмихна и й писа „отличен“.

Когато всичко останало се проваляше, когато в света сякаш нямаше нищо друго освен безсмислие, той се придържаше към едно: хубавата музика винаги ще бъде хубава музика, а великата музика е непобедима. Можеш да свириш прелюдиите и фугите на Бах във всякакво темпо, е всякаква динамика, и те пак ще бъдат велика музика, пък макар и обвинение срещу не щастника, посегнал е две леви ръце към клавиатурата.

По същата причина такава музика не може да се свири цинично.

През 1949 г., когато атаките срещу него все още продължаваха, той написа своя четвърти струнен квартет Момчетата от „Бородин“ го изсвириха пред Дирекцията по музика към Министерството на културата, която трябваше да одобри всяка нова творба, преди тя да види бял свят - и преди композиторът да получи възнаграждение. Предвид несигурното си положение той не беше оптимист; но за всеобща изненада прослушването мина успешно, произведението бе одобрено и хонорарът преведен. Скоро след това плъзна слух, че в „Бородин“ се изхитрили да свирят квартета по два различни начина: автентичен и стратегически. Първият бил, както е предвидил композиторът; вторият имал за цел да се промъкне покрай музикалните чиновници - музикантите подсилвали „оптимистичните“ аспекти на творбата и нейното съответствие с нормите на социалистическото изкуство. Това се смяташе за идеален пример как иронията може да бъде използвана като защита срещу Властта.

Нямаше нищо подобно, разбира се, но случката се разказваше толкова често, че накрая я приеха за истина. Всъщност бе пълна глупост. Не беше истина - не можеше да е истина, - защото в музиката не можеш да лъжеш. Музикантите от „Бородин“ можеха да свирят Четвъртия квартет само както го е предвидил композиторът. Музиката - хубавата, великата музика - притежаваше сурова, непобедима чистота. Тя можеше да бъде горчива, отчаяна и песимистична, но никога цинична. Ако музиката е трагична, онези с магарешките уши я обвиняват в цинизъм. Но когато композиторът е огорчен, отчаян или песимистичен, това все пак означава, че той вярва в нещо.

Какво може да се опълчи срещу шума. на времето? Само онази музика, която е вътре в нас - музиката на нашето съществуване, - преобразена от някои хора в истинска музика. Която в хода на десетилетията, ако е достатъчно силна и истинска, за да заглуши шума на времето, се превръща в шепота на историята.

Към това се придържаше той.

Неговите любезни, досадни и притворни разговори с другаря Трошин продължиха. Един ден наставникът му беше в необичайно приповдигнато настроение.

- Вярно ли е - попита той, - вярно ли е... съвсем наскоро ми казаха... че преди няколко години Йосиф Ви-сарионович ви е позвънил лично?

- Да, вярно е.

Композиторът посочи телефона на стената, макар и да не беше използвал точно него. Трошин се взря в апарата, като че ли вече трябваше да е в музей.

- Колко велик човек е Сталин! При цялото бреме на държавата, при всичко, с което трябва да се занимава, той знае дори и за някой си Шостакович. Управлява половината свят и все пак намира време за вас!

- Да, да - съгласи се той с престорен възторг. - Това е наистина невероятно.

- Разбирам, че сте известен композитор - продължи наставникът, - но кой сте вие в сравнение е напия Велик вожд?

Уверен, че Трошин не знае текста на романса на Даршмижски, той отговори сериозно:

- Аз съм червей в сравнение е негово сиятелство.

Аз съм червей.

- Да, точно така, вие сте червей наистина. И е хубаво, че вече явно притежавате здравословно чувство за самокритика.

Сякаш жадувайки за още такива похвали, той повтори колкото се може по-сериозно:

- Да, аз съм червей, просто червей.

Трошин си тръгна много доволен от постигнатия напредък.

Но най-хубавият възможен лик на Великия вожд така и не се появи в кабинета на композитора. Само няколко месеца след като започна превъзпитанието на Дмитрий Дмитриевич, обективните обстоятелства на съветската действителност се промениха. С други думи, Сталин умря. И посещенията на наставника секнаха.

Шофьорът натисна спирачката и отби вляво. Колата беше „Волга“, доста удобен автомобил. Той отдавна искаше да има чуждестранна кола. По-конкретно мерцедес. Имаше чужда валута в Бюрото за авторски права, но никога не му разрешиха да я похарчи за вносна кола. Какво им е на нашите съветски автомобили, Дмитрий Дмитриевич? Не ви ли возят от място на място, не са ли надеждни и проектирани конкретно за съветските пътища? Как ще изглежда, ако нашият най-изтъкнат композитор обиди съветската автомобилна промишленост, като си купи мерцедес? Нима членовете на Политбюро се возят в капиталистически автомобили? Сам виждате, че е напълно невъзможно.

На Прокофиев обаче му позволиха да си внесе нов форд от Запада. Сергей Сергеевич беше много доволен от него - до деня, когато не успя да го овладее и блъсна млада жена насред Москва. Това бе някак типично за Прокофиев. Той винаги подхождаше към света от погрешната посока.

Разбира се, никой не умира точно навреме: едни твърде рано, други твърде късно. Някои налучкват годината, но избират напълно погрешна дата. Като горкия Прокофиев - да умре точно в същия ден като Сталин! Сергей Сергеевич получи инсулт в осем вечерта и почина в девет. Сталин умря петдесет минути по-късно. Да умре, без дори да узнае, че Великият тиранин е издъхнал! Е, такъв си беше Сергей Сергеевич. Макар и прецизен до педантичност, винаги изоставаше или избьрзваше е половин такт от Русия. А смъртта му се оказа глупаво синхронична.

Имената на Прокофиев и Шостакович винаги щяха да вървят заедно. Но въпреки че бяха вързани е общ синджир, те така и не се сприятелиха. Възхищаваха се един на друг - най-вече относно музиката си, - но Западът беше проникнал твърде дълбоко в Сергей Сергее-вич. Той бе напуснал Русия през 1918 г. и ако не се броят няколкото кратки завръщания - като онова със загадъчната пижама, - бе останал в чужбина чак до 1936 г. Дотогава вече бе загубил напълно връзка със съветската действителност Представяше си, че ще му ръкопляскат за патриотичното завръщане у дома, че тиранията ще му е благодарна - каква наивност! И когато ги изправяха заедно пред трибунала на музикалните бюрократи, Сергей Сергеевич мислеше само за музикални решения. Веднъж го попитаха какво не е наред е Осмата симфония на колегата му Дмитрий Дмитриевич. „Нищо сериозно, всичко може да се поправи - отговори той е типичния си прагматизъм. - Просто се нуждае от по-ясна мелодична линия, а втората и четвъртата част трябва да се съкратят.“ А когато се сблъскваше е критика на собственото си творчество, отговорът му беше: „Вижте, аз имам много стилове, просто кажете кой бихте искали да използвам“. Гордееше се със своята отстъпчивост - но не това се искаше от него. Те не искаха да се преструваш, че приемаш баналния им вкус и безсмислените критически лозунги, - искаха истински да повярваш в тях. Очакваха от теб съучастие, пригаждане, поквара. А Сергей Сергеевич така и не разбра това. Той казваше - и това бе истинска храброст, - че когато една творба получи убийственото обвинение във формализъм, то „просто нещо е недоразбрано на първо слушане“. Притежаваше някаква странна, изтънчена наивност. Ама наистина, този човек имаше душата на гъска. Често си мислеше за военновременното изгнание на Сергей Сергеевич и разпродажбата на неговите отлично скроени европейски костюми на пазара в Алма Ата. Казваха, че го бивало да се пазари и винаги си докарвал най-добрата цена. Чии ли рамене носеха днес тези костюми? Но не беше само до дрехите - Проко-фиев се наслаждаваше на всички атрибути на успеха. И разбираше славата по западен начин. Обичаше да казва за едно или друго, че е „забавно“. Макар да бе похвалил публично „Лейди Макбет“, когато прелисти партитурата в присъствието на създателя й, той нарече творбата „забавна“. Тази дума трябваше да се забрани до деня след смъртта на Сталин. Която Сергей Сергее-вич така и не доживя да види.

Самият той никога не се изкуши от живота в чужбина. Беше руски композитор и живееше в Русия. Отказваше да си представи алтернатива. Макар че бе имал своя кратък миг на западна слава. В Ню Йорк отиде до аптеката за аспирин. Десет минути след като излезе, видяха помощник-аптекаря да слага на витрината табела:

Вече не очакваше да го убият - онзи страх бе отминал отдавна. Но да те убият не беше най-лошото. През януари 1948 г. старият му приятел Соломон Михоелс, директор на Московския еврейски театър, бе убит по заповед на Сталин. В деня, когато новината се разчу, той бе изтърпял пет часа рендосване от Жданов за изопачаване на съветската действителност, отказ да възхвалява славните народни победи и съглашателство с враговете. След това отиде направо в апартамента на Михоелс. Прегърна дъщерята и съпругата на своя приятел. После застана с гръб към тълпата от безмълвни, плахи опечалени и, почти притиснал лице в библиотеката, им каза с тих, ясен глас:

- Завиждам му.

Говореше искрено - смъртта беше за предпочитане пред безкрайния ужас.

Но безкрайният ужас продължи още пет години. До смъртта на Сталин и издигането на Никита Хрушчов. Имаше обещания за размразяване, плаха надежда, безразсъден възторг. И, да, наистина стана по-лесно и изплуваха някои мръсни тайни; но това не бе някаква внезапна идеалистична привързаност към истината, само разбиране, че сега тя може да се използва за политически дивиденти. А самата Власт не намаля; тя просто мутира. Ужасяващото чакане пред асансьора и куршумът в тила останаха в миналото. Но Властта не загуби интерес към него; все още посягаше да го сграбчи - а той още от детството си се боеше от протегнати ръце.

Никита Кукурузника. Който се впускаше в тиради за „абстракционистите и педерастите“ - те очевидно бяха едно и също. Точно както Жданов някога беше заклеймил Ахматова като едновременно „блудница и монахиня“. На среща с писатели и художници Никита Кукурузника беше казал за Дмитрий Дмитриевич: „О, неговата музика е само джаз - направо да те присвие коремът. И аз да му ръкопляскам? От джаза човек хваща колики“. Все пак това беше далеч по-добре, откол-кото да те обвинят в съглашателство с народните врагове. И в тези по-либерални времена някои от привиканите на среща с Първия секретар получаваха разрешение да изкажат противоположно становище, макар и с подобаващата почтителност. Намери се дори един поет, достатъчно смел - или луд, - за да твърди, че сред абстракционистите имало велики художници. Той спомена името на Пикасо. На което Кукурузника отговори рязко:

- Само гробът лекува гърбавия.

В старите времена подобен разговор би довел до напомняне на наглия поет, че играе опасна игра, която може да свърни много зле. Но това беше Хрушчов. Брътвежите му караха неговите лакеи е бронзови лица да се люшкат ту насам, ту натам; но можеше да не се страхуваш за непосредственото си бъдеще. Един ден Кукурузника можеше да заяви, че от музиката ти го заболява корем, а на следващия, след пищен банкет по случай Конгреса на Съюза на композиторите, невъзмутимо да те похвали. Същата тази вечер той обясни как, ако музиката била поне що-годе прилична, би я слушал по радиото - само че това, дето го пускали, звучало... ами като грачене на гарвани. И докато лаке-ите му е бронзови лица се смееха в захлас, погледът му падна върху известния композитор на предизвикващ колики джаз. Но Първият секретар беше в благосклонно, опрощаващо настроение.

- Вижте например Дмитрий Дмитриевич. Той видя светлината още в самото начало на войната е неговата... как се казваше... а, да, симфония.

Изведнъж той престана да бъде в немилост и Людмила Дядова, съчинителка на популярни песни, се приближи и го целуна, а след това обясни е глуповата усмивка колко го обичали всички. Е, и в двата случая нямаше значение, защото нещата вече не бяха такива, каквито преди.

Но точно тук той сгреши. Преди имаше смърт; сега имаше живот. Преди хората пълнеха гащите; сега им се разрешаваше да възразяват. Преди имаше заповеди; сега имаше препоръки. И тъй, разговорите му е Властта станаха, без да усети в началото, по-опасни за душата. По-рано проверяваха докъде стига куражът му; сега изпробваха размера на малодушието му Действаха е усърдие и ноу-хау е напрегнат, но на практика безразличен професионализъм - като свещеници, работещи върху душата на смъртник.

Той не разбираше много от живопис и едва ли можеше да спори е онзи поет за абстракционизма; но знаеше, че Пикасо е мръсник и страхливец. Колко лесно е да си комунист, когато не живееш при комунизма! Пикасо цял живот рисуваше глупости и възхваляваше съветската власт. Но недай си боже, някое бедно худож-ниче, страдащо под съветска власт, да се опита да рисува като него. Пикасо имаше свободата да каже истината - защо тогава не го направи от името на онези, които я нямаха? Вместо това си седеше като богаташ в Париж и Южна Франция и драскаше пак и пак отвратителния си гълъб на мира. Той не можеше да понася този гаден гълъб. И ненавиждаше робството на идеите, колкото физическо робство.

Или Жан-Пол Сартр. Веднъж Дмитрий Дмитриевич отиде с Максим в Бюрото за авторски права, близо до Третяковската галерия, и там, застанал на касата, великият философ броеше много внимателно тлъста пачка рубли. В онези дни възнагражденията на чуждестранните писатели се изплащаха само в изключителни случаи. Той шепнешком обясни тези обстоятелства на сина си: „Ние не отричаме материалните стимули, ако човек се прехвърли от лагера на реакцията в лагера на прогреса“.

Стравински бе друга работа. Обичта и почитта му към музиката на Стравински оставаха неизменни. И като доказателство държеше голяма снимка на своя колега под стъклото на бюрото си. Гледаше го всеки ден и си спомняше онзи позлатен салон в „Уолдорф Астория“; спомняше си предателството и непоносимия срам.

Когато настъпи Размразяването, отново започнаха да свирят Стравински и Хрушчов, който разбираше от музика колкото прасе от кладенчова вода, бе уговорен да покани на гости известния изгнаник. Освен всичко друго това щяло да бъде голям пропаганден удар. Може би се надяваха някак си отново да превърнат Стравин-ски от космополитен в чисто руски композитор. И може би Игор Фьодорович от своя страна се надяваше да пре-открие някои останки от старата Русия, която отдавна беше загърбил. Ако бе тъй, и двете мечти се оказаха разочарование. Но този човек поне се позабавлява. В продължение на десетилетия съветските власти го заклеймяваха като лакей на капитализма. Затова, когато някой музикален бюрократ тръгнеше към него с фалшива усмивка и протегната ръка, Стравински, вместо да отвърне на жеста, подаваше на чиновника топката на бастуна си. Жестът бе ясен: кой е лакеят сега?

Но едно е да унижиш съветски бюрократ, след като Властта е станала вегетарианка; съвсем друго - да протестираш, когато Властта е месоядна. А Стравински бе седял цели десетилетия върху своя американски Олимп - сдържан, ешцентричен, безучастен, докато в родината му преследваха художници, писатели и техните семейства, докато ги пращаха в затвора, на заточение, на смърт Изрече ли публично една-единствена дума на протест, докато дишаше въздуха на свободата? Това мълчание беше позорно; и той презираше Стравински мислителя толкова, колкото почиташе Стравински композитора. Е, може би това отговаряше на въпроса му за личната и творческата честност; липсата на първата невинаги заразява втората.

Бяха се срещнали на два пъти при посещението на изгнаника. И двете срещи не минаха успешно. Той беше плахи стеснителен, а Стравински дързък и самоуверен. Какво биха могли да си кажат един на друг? Не му хрумна нищо друго, освен да попита:

- Какво мислите за Пучини?

- Ненавиждам го - отговори Стравински.

На което той отвърна:

Аз също.

Дали го мислеха искрено - толкова категорично, колкото го изрекоха? Вероятно не. Единият беше инстинктивно властен, другият инстинктивно покорен.

Това беше проблемът с „историческите срещи“.

Той бе имал „историческа среща“ и с Ахматова. Покани я да го посети в Репино. Тя дойде. Той седеше и мълчеше, Ахматова също. След двайсет минути тя стана и си тръгна. По-късно каза: „Беше чудесно“. Много можеше да се каже за мълчанието - онова място, където думите се изчерпват и започва музиката; а също и където свършва музиката. Понякога той сравняваше положението си с това на Сибелиус, който не написал нищо през последната третина от своя живот - просто си седял, въплъщавайки Славата на финландския народ. Това не бе лош начин за съществуване; но той подозираше, че няма сили за мълчание.

Очевидно Сибелиус е бил изпълнен е недоволство и презрение към самия себе. Говореше се, че в деня, когато изгорил всичките си оцелели ръкописи, сякаш камък паднал от раменете му. Това звучеше логично. Както и връзката между самопрезрението и алкохола - едното стимулираше другото. Той познаваше твърде добре тази връзка, този взаимен стимул. Мълвата разнасяше и друга версия за посещението на Ахматова в Репино. В нея се твърдеше, че казала: „Разговаряхме двайсет минути. Беше чудесно“. Ако наистина го бе казала, значи си фантазираше. Но това беше проблемът е „историческите срещи“. На какво да вярват потомците? Понякога той си мислеше, че за всичко може да се намери различна версия.

Когато със Стравински си говореха за дирижирането, той призна: „Аз не знам как да не се страхувам“. По онова време си мислеше, че говори само за дирижирането. Днес не беше толкова сигурен.

Вече не се боеше, че може да бъде убит - това беше вярно и би трябвало да е предимство. Знаеше, че ще му позволят да живее и да получава най-добрата медицинска помощ. Но в известен смисъл така бе още по-зле. Защото винаги е възможно да тласнеш живия по-надолу. Но не и мъртвия.

Той отиде в Хелзинки, за да получи наградата „Си-белиус“. През същата година, само за кратките месеци между май и октомври, стана член на академията „Сайта Чечилия“ в Рим, командор на Ордена на изкуствата и литературата в Париж, почетен доктор на Оксфордския университет и член на Кралската музикална академия в Лондон. Плуваше в почести като скарида в сос. В Оксфорд се срещна е Пуленк, който също бе получил почетно звание. Показаха им пиано, за което се твърдеше, че е било собственост на Форе. Двамата почтително изсвириха на него по няколко акорда.

На един обикновен човек подобни събития биха му доставили голямо удоволствие като сладки и заслужени утехи за възрастта. Но той не беше обикновен човек; така че, докато го обсипваха е почести, го тъпчеха със зеленчуци. Колко лукаво различни бяха днес атаките срешу него. Те идваха е усмивка, няколко чаши водка и добродушни шеги как от музиката му Първият секретар хващал колики, после идваха ласкателствата, увещанията, мълчанието и очакванията... и понякога той се напиваше, понякога сам не знаеше какво става, докато не се прибереше у дома или в апартамента на някой приятел, където можеше да избухне в сълзи, хълцане и крясъци на омраза към самия себе си. Беше стигнал до точката, в която презираше собствената си личност почти ежедневно. Трябваше да умре преди години.

А освен това убиха повторно „Лейди Макбет от Мценска околия“. Тя бе забранена за двайсет години след онзи ден, когато Молотов, Микоян и Жданов се кискаха и присмиваха, докато Сталин се спотайваше зад завесата. След като Сталин и Жданов умряха и Размразяването бе обявено, той преработи операта е помощта на Гликман, негов приятел и сътрудник от началото на трийсетте години. Гликман, който седеше до него в деня, когато той залепи в албума си „Дандания вместо музика“. Техният нов вариант на операта отиде в ленинградския Малий театър, който помоли за разрешение да я постави. Но подготовката забуксува и го посъветваха, че най-добрият начин да се ускорят нещата ще е композиторът лично да напише писмена молба до първия заместник-председател на Съвета на министрите на СССР. Което, разбира се, бе унизително, тъй като първи заместник-председател на Съвета на министрите беше не друг, а Вячеслав Михайлович Молотов. Все пак той написа молбата и от Министерството на културата назначиха комисия, която да даде оценка на новия вариант. Като жест на уважение към най-вид-ния композитор на нацията комисията дойде в апартамента му на улица „Можайская“. И Гликман бе там заедно е директора и диригента на Малий театър. В самата комисия участваха композиторите Кабалевски и Чулаки, музиковедът Хубов и диригентът Целиков-ски. Той беше много нервен преди пристигането им. Раздаде им машинописни копия на либретото. След това изсвири цялата опера, като пееше всички роли, а Максим седеше до него и прелистваше партитурата. Настана пауза, която прерасна в неловко мълчание, после комисията започна работа. Бяха минали двайсет години и те не бяха четирима властници, седнали в бронирана ложа, а просто четирима музиканти - изтънчени хора без кръв по ръцете, - седнали в апартамента на свой колега. И все пак сякаш нищо не се бе променило. Сравняваха току-що чутото е онова, което беше написал преди две десетилетия, и го намираха за също толкова незадоволително. Изтъкнаха, че понеже статията „Дандания вместо музика“ не е официално отречена, нейните заключения са все още валидни. А едно от тях беше, че музиката му реве, кряка, пъшка и се задъхва. Гликман се опита да спори, но Хубов го на-

хока. Кабалевски похвали някои части от операта, но заяви, че като цяло е морално осъдителна, защото оправдава действията на една убийца и развратница. Двамата от Малий театър мълчаха; самият той седеше на дивана със затворени очи и слушаше как членовете на комисията се надпреварват да го хулят Те гласуваха единодушно да не препоръчват възраждането на операта поради явни художествени и идеологически грешки. Опитвайки се да подслади горчивия хап, Кабалевски му каза:

- Митя, защо бързаш? Времето за твоята опера още не е дошло.

Не му се вярваше то да дойде някога. Благодари на комисията за „критиката“, а след това отиде с Гликман в частния салон на ресторант „Арагви“, където се напиха здраво. Това беше едно от малкото предимства, които откриваше в остаряването: вече не падаше под масата след няколко чаши. Ако искаше, можеше да пиянства цяла нощ.

Дягилев непрекъснато увещавал Римски-Корсаков да дойде в Париж. Композиторът твърдо отказвал. В крайна сметка аристократичният импресарио измислил хитрина, която принудила композитора да се съгласи. Примиреният Корсаков изпратил пощенска картичка със следния текст: „Като ще ходим, да ходим, както рекъл папагалът на котката, докато тя го влачела за опашката надолу по стълбището“.

Да, животът му често изглеждаше точно така. И главата му се бе удряла в твърде много стъпала.

Открай време си беше педантичен. Подстригваше се веднъж на два месеца и посещаваше зъболекаря също толкова често, защото колкото бе педантичен, толкова и неспокоен. Постоянно си миеше ръцете; изпразваше пепелниците веднага щом зърнеше в тях повече от една угарка. Обичаше да е сигурен, че нещата работят правилно: вода, електричество, водопровод. Календарът му беше запълнен е рождените дни на роднини, приятели и колеги и за хората от списъка винаги имаше картичка или телеграма. Когато отиваше във вилата си край Москва, първата му работа беше сам да си прати картичка, за да провери надеждността на пощите. Понякога това се превръщаше в лека мания, но беше необходимо. Ако широкият свят става неуправляем, трябва да се погрижиш да контролираш каквото все още можеш. Колкото и да е малко.

Тялото му бе все така нервно, както винаги; може би дори повече. Но умът му вече не препускаше и не скачаше от едно на друго; днес умът му куцукаше внимателно от една тревога към друга.

Чудеше се какво ли би си помислил младежът е препускащ ум за стареца, надничащ от задната седалка на колата си.

Не можеше да си спомни какво ставаше в края на онзи разказ от Мопасан, който толкова силно го впечатли на младини - историята за страстната, безразсъдна любов. Разказваше ли авторът на читателя за утрото след драматичната среща на влюбените? Трябваше да провери дали книгата може да се намери. Вярваше ли все още в свободната любов? Може би да, теоретично; за младите, дръзките, безгрижните.

Но когато дойдеха децата, не можеше и двамата родители да гонят само личното си удоволствие - не и без да причинят беди със своята безотговорност. Той познаваше двойки, които толкова държаха на сексуалната си разкрепостеност, че децата им попаднаха в сиропиталища.

Тази цена беше твърде висока. Значи трябваше да има някакви отстъпки. Такъв бе животът, след като отминеш онази негова част, където всичко мирише на карамфилово масло. Например единият партньор можеше да практикува свободна любов, докато другият се грижи за децата. Най-често мъжът си позволяваше тази свобода; но понякога беше жената. Така можеше да изглежда и собственият му случай за външен човек, който не знаеше всички подробности. Такъв наблюдател би видял, че Нина Василиевна отсъства често - по работа, за удоволствие или и двете. Нита не беше до-мошарка нито по темперамент, нито по нагласа.

Човек можеше искрено да вярва в правата на другия - например правото на свободна любов. Но, да, между принципа и неговото осъществяване често лежеше душевна мъка. И той се заравяше в своята музика, която поглъщаше цялото му внимание и така го утешаваше. Макар че, когато присъстваше в музиката, той неминуемо отсъстваше за децата си. И вярно, понякога имаше свои собствени флиртове. Повече от флиртове. Опитваше се да направи каквото му е по силите, а това е всичко, което можеше да направи един мъж.

Нина Василиевна беше толкова жизнерадостна, толкова общителна и непосредствена - едва ли бе изненадващо, че и други я обичаха. Така си казваше той; и то бе вярно и съвсем разбираемо, макар и болезнено от време на време. Но знаеше също, че тя го обича и го е предпазвала от много неща, е които той не можеше или не желаеше да се занимава; и че се гордее е него.

Всичко това бе важно. Защото онзи неразбиращ външен наблюдател би разбрал още по-малко какво стана, когато тя почина. По онова време Нита беше заминала за Армения е А. и изведнъж се разболя. Той и Галя отлетяха за там, но Нита почина почти веднага след пристигането им.

Ето какви бяха голите факти: той и Галя се върнаха в Москва е влак, а тялото на Нина Василиевна пристигна със самолет, придружено от А. На погребението всичко бе черно, бяло и червено: земята, снегът и червените рози, поръчани от А. Пред гроба той застана до А. И остана до него - или по-скоро го задържа до себе си - през целия следващ месец. Когато по-късно ходеше да посети Нита, често заварваше гроба обсипан е червени рози от А. Гледката му носеше утеха. Някои хора не биха разбрали това.

Веднъж той попита Нита дали смята да го напусне.

Тя се засмя и отвърна: „Не, освен ако А. открие нова частица и спечели Нобелова награда“. И той също се засмя, защото не можеше да пресметне вероятността за двете събития. Някои хора не биха разбрали това, че той се засмя. Е, нищо чудно.

Едно нещо обаче го възмущаваше. Когато всички заедно ходеха да почиват на Черно море, обикновено в различни санаториуми, А. често пристигаше със своя буик да изведе Нита на разходка. Тия разходки не бяха проблем. Той пък си имаше своята музика - умееше да намира пиано където и да е. А. не умееше да кара, затова имаше шофьор. Не, и шофьорът не беше проблем. Цялата работа беше в буика. А. беше купил буика от репатрирани арменци. Бяха му позволили да го направи. Там беше проблемът. На Прокофиев му разрешиха форд; на А. разрешиха буик; на Слава Ростропович му дадоха опел, след това още един опел, после лендровьр и накрая мерцедес. Но на него, Дмитрий Дмитриевич Шостакович, не се полагаше вносен автомобил. С течение на годините можеше да избира между КИМ-10-50, ГАЗ-МИ, „Победа“, „Москвич“ и „Волга“... Така че, да, завиждаше на А. заради буика е хромираните части, кожените седалки, красивите фарове и перките отзад, мекия шум на двигателя и оживлението, което създаваше където и да отидеше. Този буик беше почти като живо същество. А вътре седеше жена му, Нина Ва-силиевна със златните очи. И въпреки всичките му принципи това понякога също беше проблем.

Той намери разказа на Мопасан - онзи за любовта без граници, без мисъл за утрешния ден. Ето какво бе забравил: че на другия ден младият гарнизонен комендант бил строго порицан за произволно обявеното извънредно положение, а целият му батальон - наказан е прехвърляне в другия край на Франция. А после Мопасан си позволяваше да фантазира за собственото си повествование. Може би това не било (както предполагал той, авторът, отначало) героична любовна история, достойна за Омир и античността, а просто някаква случка от евтино модерно романче; и може би комендантът вече се хвалел пред препълнената офицерска столова с мелодраматичния си жест и неговата сексуална награда. Подобно оскверняване на роман-тиката е твърде вероятно в съвременния свят, заключаваше Мопасан, дори първоначалният жест и любовната нощ да са били с чисти помисли.

От размишленията за разказа той премина към мисли за някои от нещата, които се бяха случили в неговия живот. Радостта на Нита от чуждото възхищение; шегата й за Нобеловата награда. И сега се питаше дали не би трябвало да се види по друг начин - като мосю Парне, съпруга търговец, заключен извън града и принуден да прекара една нощ под стража в чакалнята на ан-тибската гара.

Той отново насочи вниманието си към ухото на шофьора. На запад шофьорът беше слуга. В Съветския съюз - представител на добре платена и достойна професия. След края на войната мнозина шофьори бяха механици е военен опит. Към шофьора трябваше да се отнасяш е уважение. Никога да не критикуваш стила му на каране или състоянието на колата, защото и най-дребният такъв коментар често вкарваше колата в сервиз за две седмици поради някакво тайнствено заболяване. Трябваше и да си затваряш очите пред факта, че когато не ти трябва шофьор, той вероятно работи за себе си. Трябваше да му се докарваш и така бе правилно - в някои отношения той беше по-важен от теб. Имаше дори толкова преуспели шофьори, че разполагаха със свои лични шофьори. Имаше ли толкова преуспели композитори, че други да композират за тях? Вероятно; носеха се такива слухове. Говореше се, че Хренников бил толкова зает да печели обичта на Властта, че му оставало време само да нахвърля своята музика, а други я оркестрирали вместо него. Може би, но и да беше вярно, нямаше кой знае какво значение - музиката нито щеше да спечели, нито да загуби, ако Хренников я оркестрираше сам.

Хренников все още го имаше. Слугата на Жданов, който толкова усърдно плашеше и тормозеше; който бе преследвал дори собствения си бивш учител Шеба-лин; който се държеше така, сякаш лично подписва всяка бележчица, позволяваща на композиторите да си купуват нотна хартия. Хренников, подбран лично от Сталин, защото рибарят вижда рибаря отдалече. Принудените да се подчиняват на Хренников обичаха да разказват за него една история. Веднъж първият секретар на Съюза на композиторите бил извикан в Кремъл, за да обсъдят кандидатите за Сталинска премия. Както обикновено, списъкът бил изготвен в Съюза, но Сталин правел окончателния избор. По някаква неизвестна причина в този случай Сталин решил да не се прави на благ кормчия, а да напомни на своя чиновник жалкото му положение. Въвели Хренников; Сталин не му обърнал внимание и се престорил, че работи. Уплахата на Хренников ставала все по-силна. Сталин вдигнал глава. Хренников смънкал нещо за списъка с кандидатите. Вместо отговор Сталин го ца-пардосал с поглед. И Хренников се насрал. Сащисано избьбрил някакво извинение и избягал от лицето на Властта.

Навън налетял на двама яки санитари, привикнали с подобна реакция, които го грабнали, отмъкнали го в специална стая, изкъпали го с маркуч, изчакали го да се опомни и му върнали панталоните.

Разбира се, подобно поведение не бе единичен случай. И със сигурност човек не заслужава презрение за слабостта на червата си пред един тиранин, способен да унищожи всекиго по прищявка. Не, Тихон Николаевич Хренников заслужаваше презрение за това, че разказваше за срама си с възторг.

Днес Сталин го нямаше и Жданов го нямаше, и тиранията беше отречена - но Хренников все още бе тук,непоклатим, целуващ задниците на новото началство, както някога на старото; признаващ че да, може да е имало някои грешки, но, за щастие, всички те са поправени. Хренников щеше да надживее всички, разбира се, но един ден дори и той щеше да умре. Освен ако природните закони не се отнасяха до него - може би Тихон Николаевич щеше да живее вечно като постоянен и необходим символ на човек, който обича Властта и знае как да печели обичта й. А ако не самият Хренников, то негови двойници и потомци - те щяха да живеят вечно, независимо как се променяше обществото. Той обичаше да си мисли, че не се страхува от смъртта. Боеше се от живота, а не от смъртта. Вярваше, че хората трябва по-често да мислят за смъртта и да свикнат е представата за нея. Да я оставиш да се прокрадне незабелязано не е най-добрият начин да живееш.

Трябва да я опознаеш. Трябва да пишеш за нея - е думи, или в неговия случай е музика. Вярваше, че ако мислим за смъртта по-отрано в живота си, ще допускаме по-малко грешки.

Не че самият той не бе допускал купища грешки.

А понякога си мислеше, че би допуснал същия брой грешки, дори и ако не се тревожеше толкова често за смъртта.

Друг път си мислеше, че именно смъртта го ужасява най-мнош.

Вторият брак - това беше една от грешките му.

Нита почина, а след това, само година по-късно, почина и майка му. Двете най-силни женски присъствия в живота му - неговите водачки, наставнички, защит-нички. Чувстваше се много самотен. Току-що бяха убили операта му за втори път. Знаеше, че е неспособен на неангажиращи връзки е жени; нуждаеше се от съпруга до себе си. И тъй, докато председателстваше журито за най-добър масов хор на Световния младежки фестивал, Маргарита привлече погледа му. Някои казваха, че приличала на Нина Василиевна, но той лично не забелязваше прилика. Работеше в Комсомола и може би нарочно я бяха поставили на пътя му, макар че това не го извиняваше. Тя не познаваше музиката и нямаше отношение към нея. Опита се да прояви интерес, за да му ушди, но не успя. Никой от неговите приятели не я хареса, никой не одобри брака му, който, разбира се, бе сключен внезапно и тайно. Галя и Максим не я приеха - какво друго би могъл да очаква, след като тя така бързо замести майка им?, - а поради това и тя не ги прие. Един ден, докато му се оплакваше от тях, той каза е напълно сериозна физиономия:

- Защо не убием децата и после да си живеем щастливо?

Разделиха се, после се разведоха. Не по нейна вина -изцяло по негова. Той я бе поставил в невъзможно положение. От самота бе изпаднал в паника. Е, това не беше нещо ново за него.

Освен съдия по волейбол той беше и арбитър по тение. Веднъж в един кримски санаториум за висиш служители му се наложи да ръководи игра с участието на генерал Серов, тогавашния началник на КГБ. Всеки път когато генералът оспорваше някое негово решение, той се наслаждаваше на временната си власт и отсичаше: „Със съдия не се спори“. Това бе един от малкото разговори с Властта, които му бяха приятни. Беше ли наивен? Разбира се. Но дотолкова бе свикнал със заплахи, натиск и гнусно насилие, че не проявяваше необходимата подозрителност към хвалбите и приветствените думи. А и не беше единственият заблуден. Когато Никита Кукурузника заклейми култа към личността, когато грешките на Сталин бяха признати и някои от жертвите посмъртно реабилитирани, когато хората започнаха да се връщат от лагерите и когато издадоха „Един ден на Иван Денисович“, как милиони мъже и жени да не се обнадеждят? Нямаше значение, че свалянето на Сталин означаваше реабилитация на Ленин, че промените в политическата линия често имаха за цел просто да отстранят съперниците и че според нега романът на Солженицин беше позамазал действителността, която бе десет пъти по-лоша -дори и така, как милиони мъже и жени да не се изпълнят е надежда и да не вярват, че новите управници са по-добри от старите?

И това, разбира се, бе моментът, в който към него се протегнаха алчни ръце. Вижте как се промениха нещата, Дмитрий Дмитриевич, как ви обсипваме е отличия като гордост на нацията, как ви позволяваме пътувания в чужбина, за да получавате награди и титли като посланик на Съветския съюз - вижте как ви ценим! Вярваме, че вилата и шофьорът са ви допаднали, желаете ли още нещо, Дмитрий Дмитриевич, пийнете още една водка, хайде да се чукнем, колата ще ви чака, няма къде да иде. Животът при днешния Първи секретар е много по-хубав, не сте ли съгласен?

С какъвто и аршин да мереше, той трябваше да се съгласи. Наистина беше по-добре, също както животът на един затворник в единична килия става по-хубав, ако му пратят съкилийник, ако му позволят да се изкачи на решетката и да вдъхне есенния въздух и ако тъмничарят вече не плюе в супата - поне не пред затворника. Да, в този смисъл беше по-добре. И затова, Дмитрий Дмитриевич, Партията иска да ви прегърне. Всички помним как страдахте през култа към личността, но Партията си направи ползотворна самокритика. Дойдоха щастливи времена. Затова бихме искали от вас само едно признание, че Партията се е променила. Което не е чак толкова много, нали, Дмитрий Дмитриевич?

Дмитрий Дмитриевич. Преди толкова много години му беше предначертано да бъде Ярослав Дмитриевич. Докато баща му и майка му не се оставиха да ги разубеди един безцеремонен свещеник. Можеше да се каже, че родителите му просто са проявили добро възпитание и благочестивост под собствения си покрив. Или пък можеше да се каже, че е бил роден - или поне кръстен - под звездата на малодушието.

Човекът, когото избраха за неговия Трети (и последен) разговор е Властта, беше Пьотър Николаевич Поспелов. Кандидат-член на Президиума на ЦК, главен идеолог на Партията през четирийсетте години, бивш главен редактор на „Правда“, автор на една от онези книги, които той не успя да прочете, докато другарят Трошин го обучаваше. Благовидна физиономия, орден на ревера - един от шестте му ордена „Ленин“. Поспелов беше страстен привърженик на Сталин, докато не се превърна в страстен привърженик на Хрушчов. Той можеше да обясни на разбираем език как победата на Сталин над Троцки е съхранила чистотата на ленинизма в Съветския съюз. Днес Сталин беше в немилост, но Ленин отново излизаше на върха. Още няколко оборота на колелото и Никита Кукурузника също ще изпадне в немилост; още няколко след това и може би сталинизмът ще се завърне. А Поспеловците на този свят - както и Хренниковците - ще усещат всяко разместване още преди да е дошло, ще притискат ухо към земята, ще се озъртат за сгоден случай и ще вдигат наплюнчен пръст, за да изпреварят всяка промяна на вятъра.

Но това нямаше значение. Важното бе, че Поспе-лов му стана събеседник в неговия последен и най-па-губен Разговор с Властта.

- Имам чудесна новина за вас!- обяви Поспелов, като го придърпа настрани на някакъв прием, където той бе отишъл само защото го обсипаха с покани. -Никита Сергеевич лично предложи да ви назначим за председател на Съюза на композиторите на РСФСР.

- Това е твърде голяма чест - инстинктивно отговори той.

- На която не можете да откажете, след като идва от Първия секретар.

Не съм достоен за такава чест

- Може би не е редно сам да решавате достоен ли сте. Никита Сергеевич може да прецени по-добре от вас - Не бих могъл да приема.

- Хайде, хайде, Дмитрий Дмитриевич, та вие приехте високи отличия от цял свят и ние е радост гледахме как ги приемате. Така че просто не виждам как бихте отхвърлили подобна чест, предлагана от собствената ви родина.

- Съжалявам, нямам никакво време, което да отделя. Аз съм композитор, а не общественик.

- Председателството ще ви отнема съвсем малко време. Имаме грижата за това.

- Аз съм композитор, а не общественик.

- Вие сте нашият най-велик жив композитор. Всички го признават. Трудните години са зад гърба ви. Ето защо е толкова важно.

- Не ви разбирам.

- Дмитрий Дмитриевич, всички знаем, че вие не успяхте да избегнете някои санкции по време на култа към личността. Макар че, струва ме си, бяхте по-защи-тен, отколкото някои други.

- Мога да ви уверя, че не се чувствах така.

- Именно затова е толкова важно да приемете председателството. За да докажете, че с култа към личността е свършено. Да си го кажем откровено, Дмитрий Дмитриевич, ако искаме промените, извършени от Първия секретар, да се затвърдят, те трябва да бъдат подкрепени с публични изявления и назначения като вашето.

- Винаги съм готов да подпиша писмо.

- Знаете, че не за това ви моля.

- Аз съм недостоен - повтори той и добави: - Аз съм просто червей в сравнение с Първия секретар.

Не вярваше алюзията да бъде схваната от Поспе-лов, който наистина се разсмя недоверчиво.

- Сигурен съм, че ще успеем да се преборим с вродената ви скромност, Дмитрий Дмитриевич. Но друг

път ще си поговорим повече.

Всяка сутрин вместо молитва той си рецитираше две стихотворения от Евтушенко. Едното от тях беше „Кариера“ и описваше как се живее в сянката на Властта:

Това беше стихотворение за съвестта и стоицизма.

Вярно ли беше? Той така и не успя да реши. Стихотворението завършваше е подчертаване на разликата между амбиция и творческа честност.

Тези стихове го утешаваха и същевременно го караха да си задава въпроси. Въпреки цялата си тревожност, страх и ленинградска цивилизованост той всъщност бе упорит човек, опитващ се да следва истината в музиката така, както я вижда.

Но „Кариера“ беше преди всичко стихотворение за съвестта; а собствената му съвест го обвиняваше. В края на краищата каква полза от нея, ако не е като език, опипващ зъбите за дупки - ако не търси проявите на слабост, лицемерие, малодушие, самозаблуда? Той ходеше на зъболекар през два месеца, подозирайки постоянно, че нещо не е наред в устата му, но съвестта си преглеждаше всеки ден, подозирайки постоянно, че нещо не е наред в душата му. Имаше в какво да се обвинява: бездействие, колебливост, компромиси, плащане на Кесаря. Понякога се виждаше едновременно като Галилей и като онзи негов колега с деца, които трябваше да храни. Беше смел само до-колкото му позволяваше характерът; но съвестта винаги бе налице, за да настоява, че е могъл да прояви повече смелост.

През следващите седмици той се надяваше - и се опитваше - да избегне Поспелов, но една вечер пак го видя да се задава сред всеобщото бъбрене, лицемерие и препълнени чаши.

- Е, Дмитрий Дмитриевич, помислихте ли си по въпроса?

- О, аз съм съвсем недостоен, както ви казах.

- Предадох за вашето съгласие да обмислите сериозно председателския пост и казах на Никита Сергее-вич, че само скромността ви възпира.

Той се замисли над това изопачаване на предишния им разговор, но Поспелов побърза да продължи:

- Хайде, хайде, Дмитрий Дмитриевич, от някакъв момент нататък скромността става един вид суета. Разчитаме на вас да приемете и вие ще приемете. Разбира се, както и двамата знаем, не ви притеснява самият пост. И затова напълно разбирам вашето колебание. Но всички сме единодушни, че е дошло времето.

- Какво време е дошло?

- Е, не можете да станете председател на Съюза на руските композитори без партийно членство. Би било нарушение на всички конституционни норми. Вие, естествено, го съзнавате и затова реагирате така. Но мога да ви уверя, че пред вас няма да има пречки. Всъщност трябва само да подпишете формуляра за кандидатстване. Останалото е наша грижа.

Изведнъж му се стори, че са му изкарали всичкия въздух. Как, защо не бе усетил накъде отиват нещата? През годините на терора можеше да каже, че поне никога не се е опитвал да си облекчи положението, като стане партиен член. А сега най-сетне, след края на големия страх, идваха за душата му.

Помъчи се да събере мислите си, преди да отговори, но дори и така думите излетяха забързано.

- Пьотър Николаевич, аз съм съвсем недостоен, напълно неподходящ. Нямам политическа закваска.

Трябва да призная, че никога не съм схващал истински основните принципи на марксизма-ленинизма. Всъщност навремето дори ми назначиха наставник, другаря Трошин, и аз усърдно прочетох всички книги, които ми предоставиха, включително, както си спомням, една от вашите, но се справих толкова зле, че, за жалост, би трябвало да изчакам, докато се подготвя по-добре.

- Дмитрий Дмитриевич, всички знаем за това жалко и ако мога така да се изразя, излишно назначаване на политически наставник. Толкова унизително за вас и толкова типично за годините на култа към личността. Още една причина да покажем как са се променили времената и как от членовете на Партията не се изисква дълбоко разбиране на политическата теория. В днешно време, под ръководството на Никита Сергее-вич, всички дишаме по-свободно. Първият секретар е все още млад, а плановете му са за дълги години напред. За нас е важно хората да видят, че одобрявате новите пътища, възможността да се диша свободно.

В момента той със сигурност не дишаше свободно и потърси друга защита.

- Истината е, Пьотър Николаевич, че имам някои религиозни вярвания, които, доколкото разбирам, са твърде несъвместими с членството в Партията.

- Разбира се, че имате вярвания, които мъдро пазихте в тайна толкова много години. И тъй като не са ши-рокоизвестни, те не представляват проблем. Няма да пратим наставник да ви помага за преодоляване на тази... как да се изразя, тази старомодна ексцентрично ст.

- Сергей Сергеевич Прокофиев беше последовател на Християнската научна църква - отвърна замислено той. И разбирайки, че се отклонява от темата, все пак попита: - Да не би да намеквате, че пак ще отворите църквите?

- Не, не намеквам това, Дмитрий Дмитриевич. Но, разбира се, днес, когато ни обгръща по-чист въздух, кой знае какво ще можем да обсъдим свободно е нашия нов и изтъкнат партиен член.

- И все пак - отговори той, отклонявайки се от божественото към частното, - и все пак... поправете ме, ако греша, но няма категорично изискване председателят на Съюза да бъде партиен член.

- Всичко друго би било немислимо.

- Но Константин Федин и Леонид Соболев заемаха високи постове в Съюза на писателите, без да бъдат партийни членове.

- Вярно. Но кой е чувал за Федин и Соболев в сравнение е тези, които знаят името на Шостакович? Това не е аргумент. Вие сте най-известният, най-прочутият наш композитор. Би било немислимо да станете председател на Съюза, без да сте член на Партията. Още повече след като Никита Сергеевич има такива планове за бъдещото развитие на музиката в Съветския съюз. Търсейки изход, той попита:

- Какви планове? Не съм чел нищо за негови планове в музиката.

- Разбира се, че не. Тъй като вие ще бъдете поканен да помогнете на съответната комисия да ги формулира.

- Не мога да се присъединя към партия, която забрани музиката ми.

- Коя ваша музика е забранена, Дмитрий Дмитри-евич? Извинявайте, че не...

- „Лейди Макбет от Мценска околия“. Забраниха я първо през периода на култа към личността и после пак, след падането на култа.

-Да - отговори Поспелов успокоително. - Разбирам, че това може да ви изглежда пречка. Но нека си поговорим като практични хора. Най-добрият, най-вероятният начин вашата опера да излезе на сцената ще е да влезете в Партията. На този свят трябва да даващ за да получиш.

Повратливостта на този човек го вбеси. И той посегна към последния си аргумент.

- Добре, нека да си говорим като практични хора.

Винаги съм казвал, и това е един от основните принципи в моя живот, че никога няма да вляза в партия, която убива.

Поспелов дори не трепна.

- Но нали точно това ви говоря, Дмитрий Дмитри-евич. Ние - Партията - се променихме. В днешно време не убиват никого. Можете ли да ми назовете един човек, убит при Никита Сергеевич? Един-единствен човек? Напротив, жертвите на култа към личността се връщат към нормален живот. Имената на репресираните се изчистват от калта. Тази дейност трябва да продължи. Силите на реакцията са навсякъде и не бива да се подценяват. Ето защо ние ви молим за помощ- като встъпите в лагера на прогреса.

Той си тръгна от срещата изтощен. По-късно имаше още една среща. И още една. Сякаш накъдето и да се обърнеше, виждаше Поспелов да се задава с чаша в ръка. Този човек започна дори да витае из сънищата му, вечно говореше със спокоен, разсъдлив глас и все пак го докарваше до лудост. Какво друго бе искал през целия си живот, освен да го оставят на мира? Той сподели с Гликман, но не и с близките си. Пиеше, не можеше да работи, нервите му се късаха. Човешката издръжливост си има предел.

1936 г.; 1948 г.; 1960 г. Те идваха за него на всеки дванайсет години. И, разбира се, винаги през високосна година.

„Той не може да живее със себе си.“ Това беше само фраза, но много точна. Под натиска на Властта личното „аз“ се пропуква и разпада. Публичният страхливец живее е частния герой. Или обратното. Или, най-често, публичният страхливец живее е частния страхливец. Но това бе твърде просто: идеята за човек, разцепен на две като е брадва. Нещо по-точно: човек, разбит на стотици отломки, напразно се опитва да си припомни как те - всъщност самият той - са били едно цяло някога.

Приятелят му Слава Ростропович твърдеше, че колкото по-голям е творческият талант, толкова по-устойчив е на гоненията. Може и да бе вярно за други -със сигурност за Слава, който във всеки случай имаше толкова оптимистични възгледи. И който бе по-млад и не знаеше как е било в предишните десетилетия. Или какво е да си е прекършен дух, със скъсани нерви. Ко-гато нервът се скъса, не можеш да го замениш като струна на цигулка. Нещо дълбоко в душата ти липсва и ти остава само - какво? - известна тактическа хитрост, способността да се правиш на наивен творец и решимостта да защитиш своята музика и семейството си с цената на всичко. Е, вероятно това е днешната цена - всичко, каза си най-накрая, обзет от толкова мрачно и пораженческо настроение, че едва ли можеше да се нарече настроение.

И той се подчини на Поспелов, както умиращият се подчинява на свещеника. Или както предател е вцепенен от водката ум застава на разстрел. Помисли си за

самоубийство, разбира се, когато подписа поставения пред него документ; но след като вече бе извършил моралното самоубийство, какъв смисъл щеше да има физическото? Въпросът дори не бе в липсата на кураж да купи хапчета и тайно да ги изгълта. По-скоро не му бе останало дори самоуважението, необходимо за този акт Но пък имаше предостатъчно малодушие, за да избяга, както онова малко момче се изтръгна от майчината ръка, когато наближиха къщичката на Юргенсен. Подписа формуляра за кандидатстване в Партията, а после избяга в Ленинград и се укри при сестра си. Можеха да му отнемат душата, но не и тялото. Можеха да обявят, че видният композитор се е оказал истински плужек и е влязъл в Партията, за да помогне на Никита Кукурузника да развива своите прекрасни, макар и все още неоформени идеи за бъдещето на съветската музика. Но можеха да обявят моралната му смърт без него. Той щеше да остане при сестра си, докато всичко свърши.

Тогава заваляха телеграмите. Официалното обявяване ще се състои в Москва на тази и тази дата. Неговото присъствие е не само желателно, но и необходимо. Няма значение, помисли си той, ще остана в Ленинград, а ако ме искат в Москва, ще трябва да ме отмъкнат вързан. Нека светът види как набират нови партийни членове - вързани и превозвани като чували е лук.

Държеше се наивно, безкрайно наивно - като уплашен заек. Прати телеграма, че не е добре и, за съжаление, не може да присъства на собствената си екзекуция. Те отговориха, че в такъв случай обявяването ще се отложи, докато му стане по-добре. И, разбира се, междувременно новината бе плъзнала из цяла Москва. Звъняха приятели, звъняха журналисти - от кои се боеше повече? Вярно беше, няма как да избягаш от съдбата си. И тъй, той се върна в Москва и прочете поредното натрапено изявление: че е подал молба за встъпване в Партията и молбата му е била удовлетворена. Изглежда, съветската власт най-сетне бе решила да го заобича; и той никога не бе чувствал по-лепкава прегръдка.

Когато се ожени за Нина Василиевна, беше твърде уплашен, за да каже на майка си предварително. Когато влезе в Партията, беше твърде уплашен, за да каже на децата си предварително. Единствената права линия в неговия живот бе линията на малодушието. Максим видя баща си да плаче само два пъти: когато Нина умря и когато постъпи в Партията.

И тъй, той беше страхливец. И тъй, въртеше се като катерица в колело. И тъй, щеше да вложи цялата си останала смелост в музиката, а малодушието - в живота си. Не, това беше твърде... утешително. Да казва: О, извинете ме, но нали виждате, че съм страхливец и нищо не мога да променя, ваше сиятелство, другарю, Велики вожде, стари приятелю, съпруго, дъще, сине.

Това би опростило всичко, а животът винаги отхвърля простотата. Така например той се страхуваше от властта на Сталин, но не и от самия Сталин - нито по телефона, нито лично. Беше способен да ходатайства за другите, макар че никога не би се застъпил за себе си. Понякога сам се изненадваше. Така че може и да не беше съвсем безнадежден.

Но не беше лесно да си страхливец. Да бъдеш герой бе много по-лесно. За да бъдеш герой, трябваше да си смел само за миг - докато вадиш пистолета, хвърляш бомбата, натискаш детонатора, премахваш тиранина, а заедно с него и себе си. Но кариерата на страхливец траеше цял живот. Никога не можеше да се отпуснеш. Трябваше да предугаждаш следващия случай, когато ще ти се наложи да се извиняващ да лазиш, да изгаряш от срам, да си припомниш вкуса на гумени ботуши и състоянието на собствения си жалък, противен образ. От страхливеца се изискваха стоицизъм, упорство, отказ да се промени - което го правеше нещо като своеобразен храбрец.

Той се подсмихна и запали нова цигара. Поне малките радости на иронията все още не го бяха изоставили.

Дмитрий Дмитриевич Шостакович встъпи в КПСС. „Не може да бъде, защото никога не е могло“, бе казал майорът, когато видял жирафа. Но можеше да бъде и беше.

През целия си живот той бе обичал футбола. Отдавна мечтаеше да съчини химн за играта. Беше квалифициран съдия. Държеше специална тетрадка, в която записваше резултатите за сезона. На младини подкрепяше „Динамо“ и веднъж летя хиляди километри чак до Тбилиси само за да гледа един мач. Това бе смисълът: трябваше да е там, когато се случват нещата, сред тълпи от безумно крещящи хора. В днешно време хората гледаха футбол по телевизията. За него това беше като да пиеш минерална вода вместо водка „Столичная“ за износ.

Футболът беше чист, точно затова го обикна. Свят, изграден от честна борба и моменти на красота, къде-то въпросите за правилното и грешното се решаваха в един миг от сигнала на рефера. Футболът винаги му се бе струвал безкрайно далечен от Властта, идеологията, скудоумния език и осакатяването на човешката душа. Само че - постепенно, година след година - той разбра, че това е просто негова фантазия, сантиментално идеализиране на играта. Властта използваше футбола точно както използваше всичко останало. И тъй: щом съветското общество бе най-доброто и най-развитото в световната история, то от съветския футбол се очакваше да отрази това. И ако невинаги можеше да е най-добрият, то поне трябваше да е по-добър от футбола на онези народи, които подло бяха изоставили верния път на марксизма-ленинизма.

Той си спомни за Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г., когато СССР игра срещу Югославия, феодално владение на ревизионистичния гестаповски гангстер Тито. За всеобща изненада и ужас, юшславяните спечелиха е 3:1. Всички очакваха той да бъде покрусен от резултата, който чу по радиото рано сутринта в Комарово. Вместо това той се втурна към вилата на Гликман и заедно изпразниха бутилка френски коняк. Но в мача имаше нещо повече от самия резултат; той даваше пример за всепроникващата мръсотия при една тиранична власт Башашкин и Бобров: и двамата малко под трийсет, и двамата стожери на отбора. Ана-толий Башашкин, капитан и централен полузащитник; Всеволод Бобров, великолепен автор на пет гола в първите три мача на отбора. При разгрома от Югославия един от противниковите голове дойде след досадна грешка на Башашкин - така си беше. И Бобров му крещеше както на терена, така и след мача:

- Наемник на Тито!

Всички ръкопляскаха на забележката, която би изглеждала глупава и смешна, ако не се знаеха много добре последствията от обвинението. И ако Бобров не беше най-добрият приятел на сина на Сталин, Василий. Наемникът на Тито срещу големия родолюбец Бобров. Фалитът в тази игра на думи го отврати. Добрият играч Башашкин бе отстранен от капитанския пост, а Бобров се превърна в национален спортен герой.

Ето, тук беше въпросът: как е изглеждал Дмитрий Дмитриевич Шостакович пред другите, пред младите композитори и пианисти, пред оптимистите, идеалистите и неопетнените, когато подаде молба за членство в Партията и беше приет? Като наемник на Хрушчов?

Шофьорът наду клаксона срещу един автомобил, който сякаш се канеше да се блъсне в тях. Другата кола отвърна по същия начин. В тези два звука нямаше никакъв смисъл - прост сбор от механични шумове. Но той умееше да създава нещо от повечето съчетания на звуци. Неговата Втора симфония съдържаше четири взрива на фабрична сирена във фа диез.

Той обичаше звъна на часовниците. Имаше много часовници и обичаше да си представя дом, където всички те бият заедно. Тогава на всеки час щеше да идва златно съчетание от звуци - интимен домашен вариант на онова, което навярно е ставало в старите руски градове, когато всички камбани биели едновременно. Ако изобщо някога са го правили. Може би, типично по руски, половината са биели със закъснение, половината предварително.

В московския му апартамент имаше два часовника, които биеха точно в един и същ момент. Това не беше случайно. Той включваше радиото една-две минути преди точния час. Галя стоеше в трапезарията пред отворения часовник и задържаше махалото е пръст. Той правеше същото в кабинета си е часовника на бюрото. Когато прозвучеше сигналът за точно време, те отпускаха махалата и часовниците биеха едновременно. Този синхрон редовно му доставяше удоволствие. Веднъж той посети Кеймбридж в Англия като гост на бившия британски посланик в Москва. Семейството също притежаваше два часовника, които обявяваха за присъствието си с една-две минути разлика. Това го смути. Той предложи да ги коригира, като използва системата, която бяха измислили с Галя. Посланикът му благодари учтиво, но каза, че предпочита часовниците да бият поотделно: ако не си чул добре първия, знаещ че другият скоро ще потвърди дали часът е три или четири. Да, той разбираше довода, но все пак това го подразни. Искаше нещата да са хармонични. Това бе в основата на характера му.

Обичаше и свещниците. Полилеите с истински свещи, а не с електрически крушки; и единичните свещници, носещи свое самотно трепкащо пламъче. Наслаждаваше се на подготовката им: да проверява дали всяка свещ е изправена вертикално, да поднася предварително клечка кибрит към фитила и след това да го духне, за да се запали по-лесно, когато дойде момент. На рождения му ден имаше по едно пламъче за всяка година от неговия живот. И приятелите знаеха какъв подарък да носят Веднъж Хачатурян му подари два прекрасни разклонени свещника - бронзови, е кристални висулки.

И тъй, той беше човек, който обича свещниците и стенните часовници. Притежаваше частен автомобил още отпреди Великата отечествена война. Имаше шофьор и вила. Слугите го съпровождаха през целия му живот. Беше член на Комунистическата партия и герой на социалистическия труд. Живееше на седмия етаж в блока на Съюза на композиторите на улица „Неждановой“. Откакто стана депутат във Върховния съвет на СССР, трябваше само да напише бележка до управителя на местното кино, за да получи Максим незабавно два безплатни билети. Имаше достъп до закритите магазини, използвани от номенклатурата. Бе участвал в организационния комитет за честване на седемдесетгодишнината на Сталин. Под негово име често излизаха възхвали на партийната политика в сферата на културата. Снимки показваха как общува с политическия елит Все още беше най-известният композитор в Русия.

Които го познаваха - познаваха го. Които имаха уши - чуваха музиката му. Но как изглеждаше на онези, които не го познаваха, на младите, които искаха да разберат как се движи светът? Как можеха да не го съдят? И как би изглеждал на самия себе си като млад, застанал край пътя, по който прелита призрачно лице в служебен автомобил? Навярно това беше една от трагедиите, които ни поднася животът: обречени сме на стари години да се превърнем в онова, което най-мнош сме презирали в младостта си.

Той присъстваше на партийни събрания, както го инструктираха. Оставяше ума си да се рее по време на безкрайните изказвания и ръкопляскаше, когато другите ръкопляскаха. Веднъж един приятел го попита защо е ръкопляскал на реч, в която Хренников яростно го критикува. Приятелят си мислеше, че е било ирония или самоунижение. Но истината бе, че изобщо не слушаше.

Онези, които не го познаваха и следяха музиката му отдалече, можеше и да забележат, че Властта спази уговорката, която Поспелов предложи от нейно име. Дмитрий Дмитриевич Шостакович бе приет в Светата църква на Партията, а след малко повече от две години неговата опера - вече преименувана на „Катерина Из-майлова“ - бе одобрена и имаше премиера в Москва. „Правда“ благочестиво коментира, че творбата е била несправедливо дискредитирана по време на култа към личността.

Последваха постановки в страната и чужбина. Всеки път той си представяше какви опери би могъл да напише, ако тази част от кариерата му не беше убита. Можеше да постави на сцена не само „Нос“, но и целия Гошл. Или поне разказа „Портрет“, който отдавна го очароваше и не излизаше от главата му. Това бе разказ за млад и талантлив художник на име Чартков, който продава душата си на дявола срешу една торба златни рубли: фаустовски договор, носещ успех и популярност Кариерата му влиза в контраст е тази на един негов състудент от академията, който отдавна е заминал да работи и учи в Италия и чиято почтеност може да се мери само е неговата неизвестност Когато най-после се връща от чужбина, той показва една-един-ствена картина; тя обаче посрамва цялото творчество на Чартков - и Чарков го знае. Почти библейската поука на разказа бе следната: Който притежава талант, трябва да бъде по-чист по душа от всеки друг.

В „Портрет“ имаше ясен, двупосочен избор: почтеност или поквара. Почтеността е като девствеността: веднъж загубена, не подлежи на възстановяване. Но в реалния свят, особено в онзи негов екстремен вариант, където бе живял той, нещата не стояха така. Имаше и трети вариант: почтеност, съчетана е поквара. Можеше да бъдеш едновременно и Чертков, и неговото посрамващо го алтер еш. Точно както можеше да бъдеш и Галилей, и неговият колега.

По времето на цар Николай I един хусар отвлякъл генералска дъщеря. И още по-лошо - или по-добре -дори се оженил за нея. Генералът се оплакал на царя. Николай решил проблема, като постановил: първо, че бракът е нищожен; второ, че девствеността на момичето е официално възстановена. Всичко бе възможно в родината на слоновете. И все пак не му се вярваше да има владетел или чудо, способно да възстанови девствеността му.

От дистанцията на времето трагедията заприличва на фарс. Винаги го бе казвал и го вярваше. И собственият му случай не беше по-различен. На моменти бе имал чувството, че животът му, както този на мнозина други, както на цялата му страна, е трагедия; трагедия, чийто герой може да реши непоносимата дилема единствено чрез самоубийство. Само че той не го направи. Не, не беше Шекспиров образ. И сега, след като бе живял твьр-де дълго, дори започваше да вижда живота си като фарс. Колкото до Шекспир: поглеждайки назад, той се питаше дали не е бил несправедлив към него. Смяташе англичанина за сантиментален, защото неговите тирани страдаха от чувство за вина, кошмари, разкаяние. Днес, когато бе видял повече от живота и почтиоглуша от шума на времето, смяташе за възможно Шекспир да е бил прав, да е бил достоверен, но само за собствените си времена. През младите дни на света, когато са властвали магията и религията, изглеждаше вероятно чудовищата да са имали съвест. Вече не. Све-тът бе напреднал, бе станал по-научен, по-практичен, не толкова подвластен на старите суеверия. И тираните също бяха напреднали. Може би съвестта вече нямаше еволюционна функция и подлежеше на изкореняване. Влез под кожата на съвременния тиранин, слез надолу слой след слой и ще откриеш, че същината не се променя, че под гранита се крие само друг гранит; и няма никъде да намериш пещера на съвестта.

Две години след като влезе в Партията, той се ожени отново - за Ирина Антоновна. Баща й беше жертва на култа към личността; тя самата бе израснала в сиропиталище за деца на народните врагове; сега работеше в музикално издателство. Имаше някои незначителни пречки: тя беше на двайсет и седем, само е две години по-възрастна от Галя, и вече бе женена за друг по-възрастен мъж. И, разбира се, този негов трети брак бе също толкова потаен и импулсивен, както първите два. Но за него бе новост да има жена, която обича както музиката, така и семейния уют, а отгоре на всичко да е колкото практична и дейна, толкова и възхитителна. И някак плахо той стана нежен и верен съпруг. Бяха обещали да го оставят на мира. Така и не го оставиха. Властта продължи да говори е него, но това вече не беше разговор, а нещо едностранчиво и неизменно банално - ту хленчене, ту ухажване, ту мърморене. В днешно време среднощният звън на вратата не означаваше НКВД, КГБ или МВД, а куриер, носещ текста на негова статия за сутрешния брой на „Правда“. Статия, е която, разбира се, нямаше нищо общо, но трябваше да подпише. Той не искаше дори да поглежда, просто надраскваше инициалите си. Същото се отнасяше и до повечето научни статии, излизащи под негово име в „Съветска музика“.

„Но какво ще означава това, Дмитрий Дмитриевич, когато публикуват събраните ви съчинения?“ „Ще означава, че не си струва да се четат.“ „Но обикновените хора ще бъдат подведени.“ „Като знам до каква степен са подведени вече, бих казал, че за една статия по музикознание няма кой знае какво значение дали е написана от композитор или не. Според мен, ако я прочета и направя поправки, само ще е още по-подвеждаща.“

Но имаше и по-лошо от това, много по-лошо. Той подписа гнусно открито писмо срещу Солженицин, макар че му се възхищаваше и го препрочиташе постоянно. Няколко години по-късно е друго гнусно пие-мо осъди Сахаров. Неговият подпис се появяваше заедно с тези на Хачатурян, Кабалевски и, естествено, Хренников. В дъното на душата си се надяваше, че никой няма да повярва - никой не би могъл да повярва, -че той наистина е съгласен с това, което казваха буквите. Но хората вярваха. Приятели и колеги музиканти отказваха да му стиснат ръката, обръщаха му гръб. Иронията си има граници - не можеш да подписваш писма със запушен нос или сплетени зад гърба пръсти, очаквайки хората да се досетят, че не си искал да кажеш това. И тъй, той измени на Чехов и взе да подписва доноси. Предаде се и предаде доброто мнение, което все още имаха за него. Бе живял твърде дълго. Научи много и за унищожаването на човешката душа. Е, животът не е разходка в полето, както се казва. Душата може да бъде унищожена по един от следните три начина: чрез това, което ти причиняват другите; чрез това, което те карат да си причиняваш; и чрез това, което доброволно избираш да си причиниш. Всеки отделен метод е напълно достатъчен; но ако се приложат и трите, резултатът е неминуем.

Той мислеше за живота си като поредица от дванай-сетшдишни цикли на лош късмет. 1936 г.; 1948 г.;

1960 г... След още дванайсет години идваше неизбежно високосната 1972 г., в която той твърдо се надяваше да умре. Със сигурност бе сторил всичко по силите си. Здравето му, открай време крехко, бе разклатено дотам, че вече не можеше да се изкачва по стълбища. Забраниха му алкохола и цигарите - забрани, които сами по себе си могат да убият човека. А вегетарианската Власт се стараеше да помогне, подмяташе го от единия край на страната до другия, за да присъства на еди-коя си премиера, да получи еди-какви си почести. Краят на годината го завари в болница е камъни в бъбреците, плюс една допълнителна радост - лъчетера-пия за киста на белия дроб. Той понасяше всичко стоиче ски като инвалид; притесняваше го не толкова собственото му състояние, колкото реакциите на хората спрямо него. Съжалението го притесняваше точно толкова, колкото и хвалбите.

Изглежда обаче, бе разбрал погрешно: лошият късмет, предвиден за него през 1972 г., не бе да умре, а да продължи да живее. Той правеше всичко по силите си, но животът все още не беше приключил е него. Животът бе котката, която влачи папагала за опашката надолу по стълбището; главата му се удряше във всяко стъпало.

Когато тия времена отминат... ако изобщо отминат, ще са отлетели поне 200 000 000 000 години. Карло-Марло и техните наследници вечно разобличаваха вътрешните противоречия на капитализма, които според всяка логика му гарантираха рухването. И все пак капитализмът не падаше. Който имаше очи да види, беше наясно е вътрешните противоречия на комунизма; но кой знаеше дали те са достатъчни, за да го свалят? Можеше да е сигурен само в едно: че когато - ако -тези времена отминат, хората ще поискат опростен вариант на станалото. Е, това си бе тяхно право.

Един да чува, един да помни и един да пие - така казваше народът. Не му се вярваше, че ще може да спре да пие, каквото и да препоръчваха лекарите; не можеше да спре да чува; и най-лошото - не можеше да спре да си спомня. Толкова му се искаше паметта да може да се изключва по желание, като пускането на автомобил по инерция. Точно това използваха шофьорите, когато караха по надолнище или когато достигаха максимална скорост: продължаваха по инерция, за да пестят бензин. Но той нито веднъж не успя да направи същото е паметта си. Мозъкът му упорито подслоняваше неговите провали, униженията, самоотвраще-нието, сбърканите решения. Той искаше да си спомня само каквото сам избере: музиката, Таня, Нина, родителите си, верните и надеждни приятели, как Галя си играе е прасето, как Максим имитира български милиционер, прекрасен гол, смях, радост, любовта на младата му жена. Спомняше си всички тези неща, но те често бяха наслоени и преплетени е онова, което не искаше да си спомня. И тези зловредни примеси, това разложение на паметта го измъчваше.

През последните години неговите тикове и мимики се засилиха. Той можеше да бъде спокоен и да седи кротко е Ирина; но сложеха ли го на трибуна като официално лице, дори и пред напълно приятелска публика, едва успяваше да остане на място. Чешеше се по главата, подпираше си брадичката е длан, забиваше показалеца и малкия си пръст в бузата; потрепваше и се въртеше като човек, очакващ да бъде арестуван. До-като слушаше собствената си музика, понякога закриваше устата си е длан, сякаш искаше да каже: Не вярвайте на това, което излиза от устата ми, вярвайте само на онова, което влиза в ушите ви. Или пък е изненада откриваше, че се щипе е върховете на пръстите, сякаш проверяваше дали сънува или чешеше внезапни ухапвания от комари.

Често мислеше за баща си, на когото покорно бе кръстен. Този благ, добродушен човек, който всяка сутрин се събуждаше е усмивка на лицето - ако можеше да има „оптимистичен Шостакович“, това би бил той. Дмитрий Болеславович оставаше завинаги в паметта на сина си е игра в ръката и песен на устата; втренчен през пенснето си в тесте карти или телена главоблъс-каница; със запалената лула; загледан в растящите си деца. Един човек, който не живя достатъчно дълго, за да разочарова другите или да се разочарова от живота. „Отдавна прецъфтяха хризантемите в градината...“

И после... как продължаваше? Да, „но любовта все още тлее в болно ми сърце“. Синът се усмихваше, но не като баща си. Той имаше истински болно сърце и вече бе претърпял два инфаркта. Третият се задаваше, защото той вече разпознаваше предупредителния знак: когато пиенето на водка не му доставяше удоволствие.

Баща му почина в годината, преди той да срещне Таня - така беше, нали? Татяна Гливенко, неговата първа любов, която му каза, че го обича, защото е чист Те поддържаха връзка и след години тя казваше, че ако са се срещнали в санаториума само няколко седмици по-рано, целият им живот щял да бъде различен. Кога-то дойдел мигът за раздялата, тяхната любов щяла да е толкова силна, че нищо да не може да я изкорени. Това била тяхната съдба, а те я пропуснали, подлъгани от случайностите на календара. Може би. Той знаеше колко обичат хората да мелодраматизират младежкия си живот и да си блъскат главите над избори и реше-ния, които навремето са направили необмислено. Знаеше също, че Съдбата е само в думите „И тъй...“.

И все пак те бяха първата любов един на друг и той продължаваше да си спомня онези седмици в Анапа като идилия. Макар че идилията става идилия едва след като свърши. Във вилата в Жуковка монтираха асансьор, за да се качва от коридора право в стаята си.

Ала това бе не другаде, а в Съветския съюз, където законите и наредбите повеляваха, че дори и в частно жилище асансьорът може да се управлява само от надлежно квалифициран служител. И какво направи тогава Ирина Антоновна, която се грижеше чудесно за него? Записа се в съответното училище и учи, докато не получи удостоверение за завършване. Кой би си помислил, че му е писано да се ожени за квалифициран оператор на асансьор?

Той не правеше сравнение между Таня и Ирина, между първата и последната любов; не това бе важното. Беше верен на Ирина. Тя много се стараеше животът му да е поносим и приятен. Просто неговите възможности за живот отдавна не бяха същите. Докато в Кавказ тези възможности не знаеха граници. Но в това превръщаше времето човека.

Преди да се срещне с Таня в Анапа, имаше изпълнение на Първата му симфония в градската градина на Харков. Както и да го погледнеш, беше си пълен провал. Струнните инструменти звучаха пискливо; пианото не се чуваше; тимпаните заглушаваха всичко; първият фашт беше отчайващо некадърен, а диригентът безпомощен; в началото всички кучета на града се присъединиха към концерта и публиката изпадна в неистов смях. И все пак го обявиха за голям успех. Невежата публика ръкопляска дълго и шумно; некадърният диригент обра лаврите; оркестърът поддържаше илюзията за компетентност; а композиторът трябваше да се качи на сцената и да се кланя за благодарност на всички страни. Вярно, беше много ядосан; вярно бе също така, че беше достатъчно млад, за да се наслади на иронията.

„Ето как българският милиционер си връзва обувките!“, обявяваше Максим пред приятели на баща си. Момчето още от малко обичаше шегите и пакостите, прашките и въздушните пушки; а е годините отработи комичната сценка до съвършенство. Влизаше е провиснали връзки на обувките, носейки стол, който начумерено слагаше насред стаята, като го влачеше бавно, докато намери най-доброто положение. После правеше важна физиономия и е две ръце вдигаше и наместваше десния си крак върху стола. Озърташе се, крайно доволен от това простичко постижение. Сетне е тромаво движение, което зрителите отначало не успяваха да разберат, той се прегъваше, без да обръща внимание на крака върху стола, и завързваше връзките на другата обувка - долу на пода. Извънредно доволен от резултата, той сменяше краката, вдигаше левия горе на стола и се навеждаше да завърже връзките на дясната си обувка. Когато приключваше и публиката се превиваше от смях, Максим заставаше мирно, проверяваше двете успешно завързани обувки, кимваше замислено и помъкваше стола обратно на място.

Той подозираше, че хората го намират за толкова смешно не само защото Максим беше комик по рождение, не само защото харесваха българските вицове, но и по друга, по-дълбока причина: защото малката сценка съдържаше толкова съвършена поука. Свръхелож-ни маневри, за да бъде постигнат най-простият резултат; глупост; самодоволство; слепота за чуждото мнение; повтаряне на едни и същи грешки. Нима всичко това, умножено по милиони и милиони човешки животи, не отразяваше как стоят нещата под слънцето на Сталиновата конституция - необятен каталог от малки фарсове, съчетани в една огромна трагедия?

Или един друг образ от собственото му детство -тяхната дача в Ириновка, в онова имение, забогатяло от подземните слоеве торф под него. Къщата от някакъв сън или кошмар, е огромни стаи и тесни прозорчета, които караха възрастните да се смеят, а децата да треперят от страх. Сега той осъзнаваше, че държавата, в която бе живял толкова време, е също такава. Сякаш, чертаейки плановете си за Съветска Русия, архитектите са били мъдри, старателни и добронамерени, но са се провалили на най-елементарно ниво: сбъркали са метрите със сантиметри, а понякога и обратното. В резултат на това Домът на комунизма бе построен без каквито и да било пропорции и без човешки мащаб. Той навяваше сънища, навяваше кошмари и караше всички - както възрастните, така и децата - да се страхуват.

Оптимистична трагедия. Този израз, много старателно използван от бюрократите и музиковедите, които рецензираха неговата Пета симфония, би подхождал по-добре на самата Революция и създадената от нея Русия.

Също както не можеше да възпре ума си от спомени, той не можеше да попречи и на непрестанните му безплодни въпроси. Последните въпроси в човешкия живот идват без отговори; такава е тяхната същност.

Те просто вият в главата като фабрична сирена във фа диез.

И тъй, талантът се крие в теб като торфени залежи. Колко си извлякъл? Колко остават да лежат недокоснати? Малцина творци извличат само най-добрите залежи; малцина дори ги разпознават като такива. А в собствения му случай преди повече от трийсет години бяха опънали ограда от бодлива тел с предупредителен надпис: НЕ ПРЕМИНАВАЙ! Кой знае какво се криеше - какво би могло да се крие - отвъд заграждението? Следваше логичен въпрос: колко слаба музика се разрешава на един добър композитор? Някога той си мислеше, че знае отговора; днес нямаше представа.

Беше писал слаба музика за много слаби филми. Макар да можеше да се каже, че слабата му музика е направила тези филми още по-слаби и така е оказала услуга на истината и изкуството. Или просто си търсеше оправдание чрез софистика?

Финалният вой на сирената в главата му беше както за неговия живот, така и за неговото изкуство. Той питаше: в кой момент песимизмът се превръща в отчаяние? Последните му камерни творби подчертаваха този въпрос. Той каза на виолиста Фьодор Дружинин, че първата част на неговия Петнайсети квартет трябва да се свири „така, че мухите да падат мъртви, а публиката да си излезе от скука“.

През целия си живот той разчиташе на иронията. Предполагаше, че тя се ражда на обичайното място - в пропастта между човешките представи, предположения или надежди за бъдещия живот и това какъв се оказва всъщност. Така иронията се превръща в защита на личността и душата; тя ти позволява да дишаш във всекидневието. Пишеш в писмо, че някой е „прекрасен човек“, а получателят знае да си направи обратния извод. Иронията ти позволява да имитираш жаргона на Властта, да четеш безсмислени речи, написани от твое име, да съжаляваш сериозно за липсата на портрет на Сталин в кабинета ти, докато зад открехнатата врата жена ти едва се удържа да не избухне в забранен смях. Можеш да приветстваш назначаването на нов министър на културата, отбелязвайки каква радост ще настане в прогресивните музикални среди, които винаги са залагали на него най-ш лемите си надежди. Пишеш финална част на Петата си симфония, което е като да изрисуваш клоунска усмивка върху лицето на труп, а после изслушваш невъзмутимо реакцията на Властта: „Ето, видяхте ли, той умира щастлив, уверен в справедливата и неизбежна победа на Революцията“. И в дъното на душата си вярващ че докато можеш да разчиташ на иронията, ще успяваш да оцелееш.

Така например през годината, когато влезе в Партията, той написа своя Осми квартет. Пред приятели каза, че го е посветил „в памет на композитора“. Което музикалните власти без съмнение биха сметнали за недопустимо егоистично и песимистично. Затова в крайна сметка посвещението на публикуваната творба гласеше: „На жертвите на фашизма и войната“.

Това със сигурност би било прието като голям напредък. Но всъщност той само смени единственото число с множествено.

Ала вече не беше толкова сигурен. Вярно, в иронията можеше да има самодоволство, както и в протеста. Селско хлапе замерва лъскав автомобил с огризка от ябълка. Пиян просяк смъква гащи и си разгалва задника пред почтени хора. Виден съветски композитор вмъква изтънчена подигравка в симфония или струнен квартет. Имаше ли разлика, било то в мотива или в резултата?

Днес осъзнаваше: иронията бе също толкова уязвима за ударите на живота и времето, както всяка друга способност. Една сутрин се събуждаш и вече не знаеш дали ти е останала и капка насмешливост; а и да е -има ли вече значение, усеща ли я някой? Въобразяваш си, че излъчваш ултравиолетова светлина - ами ако тя остава незабелязана, защото е извън спектъра, познат на всички останали? Той бе вмъкнал в първия си концерт за виолончело мотиви от „Сулико“, любимата песен на Сталин. Но Ростропович изсвири мелодията, без изобщо да забележи. Ако намекът трябваше да се изтъкне дори пред Слава Ростропович, то кой друг по света би го усетил?

А и иронията си имаше граници. Например не можеш да бъдеш ироничен мъчител; или иронична жертва на изтезания. Не можеш иронично да влезеш в Партията. Можеш да влезеш честно или цинично - друго няма. За външния наблюдател можеше и да няма значение какъв е случаят, тъй като и двете биха изглеждали достойни за презрение. Неговото по-младо „аз“, застанало край пътя, би видяло на задната седалка в колата някакъв съсухрен стар слънчоглед, който вече не се върти към слънцето на Сталиновата конституция, но все още го влече към светлинния източник на Властта.

Ако обърнеш гръб на иронията, тя се вкисва до сарказъм. И каква полза тогава? Сарказмът беше ирония, загубила душата си.

Под стъклото на бюрото му във вилата в Жуковка имаше огромна снимка на Мусоргски, навъсен и грубоват като мечок - тя го подтикваше да изхвърли всяка посредствена творба. Под стъклото на бюрото в московския му апартамент имаше огромна снимка на Стравински, най-великия композитор на столетието -тя го подтикваше да пише най-добрата възможна музика. А на нощното му шкафче неизменно стоеше картичката, която донесе от Дрезден - Тициан, „Кесаревото Кесаря“.

Фарисеите се опитали да подведат Исус с въпроса дали евреите трябва да плащат данък на Кесаря. През цялата човешка история Властта винаги е гледала да измами и поквари онези, от които се чувства застрашена. Той направи опити да не се поддаде на нейните хитрини, но не беше Исус Христос, а само Дмитрий Дмитриевич Шостакович. И макар че отговорът на Исус към фарисея, който му показва златен образ на Кесаря, всъщност беше разумно двусмислен - не уточняваше кое е за Бога и кое за Кесаря, - днес подобен отговор нямаше как да се повтори. „Дайте на изкуството онова, което е за изкуството?“ Такова бе веруюто на изкуството заради самото изкуство, на формализма, ешцентричния песимизъм, ревизионизма и всички други „-изми“, с които го замеряха през годините. А отговорът на Властта винаги щеше да бъде един и същ. „Повтаряйте след мен - казваше тя, -

И тъй, той щеше да умре скоро, най-вероятно през следващата високосна година. После всички щяха да умрат един по един - неговите приятели и врагове; тези, които разбираха колко е сложно да живееш под тирания, и тези, които биха предпочели да е мъченик; тези, които познаваха и обичаха музиката му, и шепа старци, които все още си подсвиркваха „Песен за насрещния план“, без дори да знаят кой я е написал.

Всички щяха да умрат - освен може би Хренников.

През последните си години той все по-често вписваше в струнните си квартети morendo'. замиращо, сякаш умира. Така бележеше и собствения си живот Е, животът на някои свършваше във фортисимо и мажор.

И никой не умираше точно навреме. Мусоргски, Пушкин, Лермонтов - те всички бяха умрели твърде рано. Чайковски, Росини, Гошл - те всички трябваше да умрат по-рано; може би и Бетовен. Това, разбира се, беше проблем не само за известните писатели и композитори, но и за обикновените хора: проблемът да живееш отвъд най-добрите години, отвъд онази точка, където животът престава да носи радост, а само разочарования и страховити случки.

Той бе живял достатъчно дълго, за да се ужаси от себе си. С творците често ставаше така: поддаваха се или на суетата да се смятат за по-велики, отколкото са в действителност, или пък на разочарованието. Напоследък той често бе склонен да се смята за скучен, посредствен композитор. Младежката неувереност бе нищо в сравнение е тази на старците. И може би тук беше крайната им победа над него. Вместо да го убият, те го оставиха да живее и така в действителност го убиха. Това беше последната, неоспорима ирония на неговия живот: че като го оставиха да живее, те го убиха.

А след смъртта? Искаше му се безмълвно да вдигне чаша за тост: „Да пием за това да не става по-добре!“. Дори и смъртта да дойдеше като облекчение от живота е неговите перфидни унижения, той не очакваше нещата да станат по-малко сложни. Ето например какво се случи е горкия Прокофиев. Пет години след смъртта му, точно когато из цяла Москва монтираха негови мемориални плочи, първата му съпруга заръча на адвокатите да анулират втория брак на композитора. И на какво основание? На основание, че откакто се завърнал в Русия през 1936 г., Сергей Сергеевич бил импотентен. Следователно вторият му брак не може да е

бил консумиран; и следователно тя, първата съпруга, е негова единствена законна съпруга и наследница. Дори бе изкопчила от лекаря, преглеждал Сергей Сергее-вич преди две десетилетия, клетвена декларация, че неговата импотентност е била установена безспорно. Но така ставаше. Идваха да се ровят из мръсното бельо. Ей, Шости, блондинки ли предпочиташ или брюнетки? Търсеха всяка възможна слабост, всяка мръсотийка. И винаги намираха негцо. Съчинителите на клюки и митове имаха своя собствена версия за формализма, както казваше Сергей Сергеевич Проко-фиев: ако не сме разбрали нещо на първо слушане, то вероятно е неморално и отвратително - това бе тяхната позиция. И те гцяха да правят с живота му каквото си искат.

Колкото до музиката му - той не страдаше от илюзията, че времето ще отсее хубавото от лошото. Не виждаше причина потомството да прецени качеството по-добре от онези, за които е написана музиката. Твърде разочарован бе за подобни илюзии. Потомството ще одобри каквото одобри. Познаваше много добре върховете и паденията на композиторските репутации; някои биваха незаслужено забравени, други, непонятно защо, обезсмъртени. Неговото скромно желание за бъдещето бе хората пак да плачат, щом чуят „Отдавна прецъфтяха хризантемите в градината“, колкото и зле да звучеше през някой раздрънкан усилвател в евтино кафене; а някъде нататък по улицата можеше други хора мълчаливо да се затрогнат от някой негов струнен квартет; и може би един ден в далечното бъдеще двете публики щяха да се смесят и слеят.

Той беше наредил на близките си да не се занимават е неговото „безсмъртие“. Музиката му трябваше да се свири заради собствените си достойнства, а не заради някаква посмъртна кампания. Сред мношто молители, които го обсаждаха напоследък, беше вдовицата на един известен композитор. „Съпругът ми умря и си нямам никого“ - така звучеше неуморният й рефрен.

Тя все му повтаряше, че трябва само „да вдигне слушалката“ и да нареди на този или онзи да свири музиката на покойния й съпруг. И той неведнъж я послуша -отначало от съжаление и учтивост, по-късно просто за да се отърве от нея. Но това никога не й стигаше. „Съпругът ми умря и си нямам никого.“ И той пак посягаше към слушалката.

Но един ден познатите думи разбудиха в него нещо повече от познатото раздразнение. И той отговори сериозно:

- Да... Да... А Йохан Себастиан Бахе имал двайсет деца и всички те са рекламирали музиката му.

- Точно така - съгласи се вдовицата. - Затова музиката му продължава да се свири и до днес!

Надяваше се смъртта да освободи музиката му - да

я освободи от неговия живот. Времето щеше да отлети и макар музиковедите да продължават своите спорове, творчеството му щеше да се очертае само за себе си. Историята щеше да избледнее, както и биографиите-може би някой ден фашизъм и комунизъм щяха да станат просто думи в учебниците. И тогава, ако все още имаше стойност - ако все още имаше уши да я чуят,неговата музика щеше да бъде... просто музика. Това бе всичко, на което може да се надява един композитор. На кого принадлежи изкуството, бе попитал той разтрепераната студентка и макар че отговорът беше изписан е главни букви върху лозунга над главата му, момичето не можа да отговори. Да не можеш да отговориш- това бе верният отговор. Защото музиката в крайна сметка принадлежеше на музиката. Нищо повече не би могло да се каже или пожелае.

Просякът навярно отдавна беше умрял, а Дмитрий Цмитриевич почти веднага забрави какво бе казал при срещата им. Но онзи, чието име се губи в историята, помнеше. Той беше онзи, който осмисли, който разбра. Намираха се насред Русия, насред една война, насред всички възможни страдания в тази война.

Слънцето току-що бе изгряло над един дълъг перон. И един човек, всъщност половин човек, се търкаляше на количка, прикрепена за него с въже през горния край на панталоните му. Двамата пътници имаха бутилка водка. Те слязоха от влака. Просякът спря да пее мръсната си песен. Дмитрий Дмитриевич държеше бутилката, приятелят му чашите. Дмитрий Дмитриевич наля водка във всяка чаша; при това движение изпод ръкава му се подаде гривна от чесън. Той не беше барман и нивото на водката в трите чаши не беше съвсем еднакво. Просякът видя само каквото излезе от бутилката; приятелят му пък си мислеше как Митя вечно бърза да помага на другите, макар че бе неспособен да си помогне сам. Но Дмитрий Дмитриевич слушаше и чуваше както винаги. Затова, когато трите чаши с техните различни нива се събраха с един общ звън, той се усмихна, приведе глава настрани, така че слънчев лъч проблесна за миг в очилата му,и прошепна: - Тризвучие.

Ето, това бе запомнил онзи, който си спомняше.

Война, страх, бедност, тиф и мръсотия, но насред всичко това, над него, под него и вътре в него Дмитрий Цмитриевич бе чул едно съвършено тризвучие. Несъмнено войната щеше да свърши... освен ако не свършеше никога. Страхът щеше да продължи и неоправданата смърт, и бедността, и мръсотията - може би те също щяха да продължават вечно, кой знае? И все пак тризвучието, сътворено от три не много чисти чаши и тяхното съдържание, бе звук, който отекна ясно през шума на времето и щеше да надживее всичко и всекиго. И може би в крайна сметка само това имаше значение.