Сигнал за опасност

10

Честър Стоун беше сам в банята на осемдесет и осмия етаж. Тони го беше принудил да влезе там. Не със сила. Просто беше застанал пред него и бе посочил безмълвно вратата, а Стоун бе прекосил стаята както беше, по фланелка и долни гащи, с черните чорапи и лъснатите обувки на краката си. След това Тони бе свалил ръката си, бе му казал да стои вътре и да не излиза и бе затворил вратата. След това бе чул приглушени шумове в офиса навън, а след още няколко минути реши, че двамата са излезли — бе чул отварянето и затварянето на вратите и шума от асансьора. След това бе станало тъмно и тихо.

Честър седна на пода, опря гръб в сивите гранитни плочи на стената и се загледа в тъмнината. Вратата на банята не беше заключена. Знаеше го. Не бе чул щракване, когато Тони я затвори. Беше му студено. Подът беше твърд и студът се просмукваше през тънкия плат на гащетата му. Започна да трепери. Беше гладен и жаден.

Ослуша се внимателно. Нищо. Стана от пода и отиде до мивката. Пусна водата и се ослуша пак. Нищо. Наведе се и пи. Зъбите му докоснаха метала на чешмата, почувства вкуса на хлорираната градска вода. Задържа една глътка в устата си и я остави да накваси езика му. След това преглътна и затегна крана.

Изчака час. Цял час, седнал на пода, вперил поглед в незаключената врата, заслушан в тишината. Чувстваше божа там, където онзи го бе ударил. Остра болка в ребрата — там се бе стоварил юмрукът му. Кост в кост, солиден удар, срязваща болка. И гаденето в стомаха. Впери поглед в пода и се опита да се абстрахира от болката. Сградата бучеше и бумтеше тихо — сякаш в този свят имаше и други хора, но те бяха някъде много далеч. Асансьорите, климатиците, течащата в тръбите вода, вятърът в прозорците — всичко това се наслагваше и се превръщаше в нисък, приятен шепот, който едва се долавяше. Имаше чувството, че чува как се отварят и затварят вратите на асансьорите може би осемдесет и осем етажа по-долу — слаби басови звуци, които трептяха нагоре по шахтите.

Беше му студено, мускулите му бяха изтръпнали, беше гладен, болеше го и се страхуваше. Успя да се изправи на схванатите си от седенето крака и се ослуша. Нищо. Отиде до вратата и стисна дръжката. Пак се ослуша. Пак не чу нищо. Отвори. Големият офис беше полутъмен и притихнал. Нямаше никого. Мина по килима и застана до вратата към приемната. Сега беше по-близо до асансьорите. Чуваше как кабините се движат нагоре-надолу в шахтите. Ослуша се пред вратата. Нищо. Отвори я. Приемната беше тъмна и пуста. Дъбовото дърво светлееше в полумрака, месинговите орнаменти проблясваха. Чуваше мотора на хладилника в кухнята вдясно. Долавяше мирис на студено, старо кафе.

Вратата към коридора вън беше заключена. Беше голяма и дебела, вероятно и огнеупорна, за да е в съответствие със строгите противопожарни правила. Беше облицована със светъл дъб, но в пролуката между нея и рамката се виждаше блясък на стомана. Натисна дръжката, но изобщо не успя да я помръдне. Остана пред вратата дълго — надничаше през прозорчето от армирано стъкло, само на няколко крачки от бутоните на асансьора и свободата. След това се върна до преградата.

Беше висока до гърдите му. Отзад имаше бюро, а в самата преграда имаше отделения, в които бяха подредени канцеларски материали и папки. На плота, до стола на Тони, имаше телефон. Беше сложен апарат със слушалка вляво и бутони вдясно, под малко продълговато прозорче. Прозорчето всъщност беше дисплей от течни кристали, на който беше изписано OFF. Вдигна слушалката, но не чу нищо освен пулсирането на кръвта в ушите си. Натисна няколко бутона. Нищо. Прокара пръст по бутоните, за да намери копче за включване. Откри го и го натисна, но на дисплея се появи надпис: „Въведи код“. Натисна хаотично няколко бутона и на дисплея отново се появи OFF.

Под бюрото имаше малки дъбови вратички. Бяха заключени. Опита ги всичките, но само чу как езичетата на ключалките чаткат в металните си гнезда. Върна се в кабинета на Хоби и отиде до бюрото му. На канапетата нямаше нищо — дрехите му не бяха там. И на бюрото нямаше нищо. Чекмеджетата бяха заключени. Бюрото беше тежко, скъпо, но с издраскан от куката плот, ключалките на чекмеджетата изглеждаха солидни. Клекна — изглеждаше нелепо както беше, само по бельо — и дръпна дръжките. Помръдваха леко, но нищо повече. Видя кошчето за боклук под бюрото. Месингов цилиндър, не много висок. Наклони го. Портфейлът му все още се търкаляше там, празен и тъжен. До него беше снимката на Мерилин, с гърба нагоре. Върху хартията многократно бе изписано КОДАК. Бръкна в кошчето и я извади. Обърна я. Мерилин му се усмихваше. Беше облечена с онази секси рокля, копринената, която си бе ушила специално. Нямаше представа, че той знае. Когато се обадиха от шивашкото ателие, той беше сам у дома. Каза им да се обадят по-късно и я остави да си мисли, че не е разбрал. Снимката беше направена, когато я бе облякла за първи път. Усмихваше се свенливо, но и някак дръзко, сякаш му казваше да не спуска обектива прекалено ниско — тънката коприна прилепваше твърде плътно до гърдите й. Задържа снимката в ръка, после пак я пусна в кошчето, защото нямаше джобове.

Изправи се енергично, заобиколи кожения стол и застана до прозорците. Раздалечи щорите с две ръце и погледна навън. Трябваше да направи нещо. Но беше осемдесет и осем етажа над земята. Нямаше какво да види оттук освен реката и Ню Джърси. Отсреща нямаше съседи, чието внимание да привлече с жестове. Нямаше нищо чак дотам, където Апалачите достигаха Пенсилвания. Пусна щорите и огледа кабинета сантиметър по сантиметър, после и приемната. Безнадеждно. Намираше се в затвор. Стоеше по средата на стаята, трепереше, не мислеше за нищо конкретно.

Беше гладен. Нямаше представа колко е часът. Бяха взели часовника му, в офиса също нямаше. Слънцето се спускаше на запад. Късен следобед или ранна вечер, а той не беше обядвал. Отиде отново до вратата към коридора и се ослуша. Нищо освен приятния шум на сградата и бръмченето на мотора на хладилника. Отиде в кухнята. Спря за момент, с пръст над електрическия ключ, после събра смелост и пусна осветлението. Запали се флуоресцентна тръба — затрептя за момент, после обля помещението с равен блясък и го изпълни със сърдито жужене. Кухнята беше маломерна, с малка мивка и малък плот. Видя обърнати наопаки измити чаши, зацапана машина за кафе. Под плота имаше малък хладилник. Вътре откри мляко, шест кутии бира и старателно сгъната найлонова торба. Извади я. Съдържаше нещо, увито във вестник, доста тежко и плътно. Изправи се и разгъна вестника върху плота. Найлонов плик. Улови го за дъното и отрязаната ръка тупна върху плота. Пръстите бяха бели и сгърчени, виждаше се поресто червено месо, счупени бели кости и синкави вени. Тогава блясъкът на флуоресцентната лампа се завъртя, изчезна от полезрението му и Честър Стоун се свлече на пода.

Ричър остави кутията с пицата на пода в асансьора, измъкна пистолета от колана си и го сложи в сака при патроните. После вдигна пицата и вратата се плъзна настрани; беше стигнал на четвъртия етаж. Джоди му отвори веднага щом се появи в обсега на шпионката. Беше го чакала в коридорчето зад вратата. Все още бе с ленената рокля, леко смачкана на бедрата, защото бе седяла цял ден. Дългите й загорели от слънцето крака бяха леко разкрачени.

— Донесох вечеря — каза той.

Погледът на Джоди обаче се насочи към сака.

— Последен шанс, Ричър. Трябва да кажем на някого за всичко това.

— Не — отвърна той.

Остави сака на пода, а Джоди мина зад него, за да заключи вратата.

— Добре — каза тя след малко. — Може би си прав, ако си имаме работа с властите. Може би, ако е така, трябва да стоим настрана от полицията.

— Да — отвърна Ричър.

— Значи по този пункт съм с теб.

— Хайде да хапнем.

Занесе пицата в кухнята, а Джоди подреди масата — за двама, един срещу друг, чинии, ножове и вилици, книжни салфетки, чаши вода с лед. Като двама души, които живеят в апартамента постоянно. Ричър остави пицата на плота и я отвори.

— Избирай.

Джоди застана зад него. Усещаше присъствието й. Долавяше парфюма й. Почувства дланта й върху гърба си. Изгаряше го. Джоди я задържа там за миг, после леко го дръпна настрани.

— Хайде да я разделим — каза тя.

Закрепи кутията на ръката си и я занесе до масата, после я разряза и сложи парчетата в двете чинии. Ричър седеше и я наблюдаваше. Беше стройна и енергична, превръщаше и най-обикновената дейност в грациозен танц. След като свърши, Джоди отиде до кошчето, за да хвърли кутията, и се върна. Роклята подчертаваше извивките на тялото й. Седна. Ричър чу шумоленето на ленения плат и после кракът й неволно докосна коляното му.

— Извинявай — каза тя.

Избърса пръстите си в салфетката, прибра косата си зад раменете и наклони леко глава за първата хапка. Хранеше се с лявата ръка, поглъщаше парчетата лакомо.

— Не съм обядвала — каза тя. — Нали ми каза да не излизам от сградата.

Прокара език по устните си, за да прибере капка разтопено сирене, и се усмихна смутено. Устните й блестяха от мазнината. Отпи голяма глътка вода и каза:

— Аншоа. Много обичам. Как разбра? Само че след това ожадняваш, нали? Много е солена.

Роклята й беше без ръкави и откриваше целите й ръце. Бяха слаби, загорели от слънцето, деликатни. Почти нямаше мускули — бицепсът й приличаше на сухожилие. Беше страхотна и дъхът му секваше от нея, но физически беше загадка. Висока и толкова слаба, че се чудеше как в тялото й се побират всичките важни органи. Беше като вейка и в същото време жизнена, корава и силна. Загадка. Спомни си ръката й, обвила кръста му преди петнайсет години — сякаш някой го бе стегнал с дебело въже.

— Не мога да остана тук тази вечер — каза той.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Защо? Ако трябва да правиш нещо, ще дойда с теб. Както ти казах, с теб съм.

— Не, просто не мога да остана.

— Защо? — попита Джоди пак.

Ричър пое въздух и го задържа в гърдите си. Косата й блестеше от светлината.

— Не е уместно да остана.

— Защо да не е?

Той сви рамене смутен.

— Защото не е, Джоди. Защото гледаш на мен като на брат или чичо, заради Лион… Но аз не съм това, нали?

Тя го гледаше.

— Съжалявам — добави той.

Очите й се разшириха.

— Какво?

— Не е редно — каза Ричър тихо. — Ти не си ми сестра или племенница. Това е само илюзия, защото бях близък с баща ти. За мен ти си красива жена и не мога да стоя тук насаме с теб.

— Защо? — попита тя още веднъж, останала без дъх.

— За бога, Джоди! Защо! Защото не е редно, ето защо. Не е нужно да чуеш всички подробности. Ти не си ми сестра или племенница и аз не мога да се преструвам, че си. Това ме побърква.

Джоди замълча. Гледаше го. Все още не можеше да си поеме дъх.

— Откога се чувстваш по този начин? — попита го.

Ричър сви рамене. Смути се.

— Отдавна, струва ми се. Откакто те видях за първи път. Джоди, ти вече не беше дете. Аз бях по-близо до твоята възраст, отколкото до възрастта на баща ти.

Тя мълчеше. Той беше стаил дъх в очакване на сълзи, гняв, обида. Тя просто го гледаше. Той започваше да съжалява, че е заговорил за това. Може би щеше да е по-добре, ако беше държал проклетата си уста затворена. Ако беше прехапал устни и си бе мълчал. Със сигурност бе преживявал и по-лоши моменти, макар и да не помнеше къде и кога.

— Съжалявам — повтори той.

Лицето й не изразяваше нищо. Големи, сини очи, втренчени в него. Бе опряла лакти на масата. Предната част на роклята й се издигаше и спускаше. Виждаше презрамката на сутиена й, тънка и бяла на загорялото рамо. Погледна я, затвори очи и въздъхна отчаяно. Дали честността наистина беше най-добрата политика? Едва ли.

След това тя направи нещо интересно. Изправи се бавно, избута стола назад и го махна от пътя си, после се наклони напред и улови ръба на масата с две ръце. Малките й мускули се издуха и тя премести цялата маса на една страна, после с хълбок я избута плътно до плота. Ричър остана на стола си, изолиран в средата на стаята. Джоди отстъпи назад и застана пред него. Дъхът му замря.

— Значи гледаш на мен просто като на жена? — попита тя бавно.

Той кимна.

— А не като на малка сестричка или нещо такова?

Ричър поклати глава. Тя замълча.

— Сексуално? — попита го.

Той кимна, все още смутен, примирен.

— Разбира се, че сексуално. Какво си мислиш? Погледни се! Миналата нощ не можах да спя.

Джоди продължаваше да стои там.

— Трябваше да ти го кажа. Наистина съжалявам, Джоди.

Тя затвори очи. Стисна клепачи. След това се усмихна.

Усмивката постепенно се разля по цялото й лице. Сви длани. Спусна се напред към него. Седна в скута му, обгърна раменете му с ръце и започна да го целува така, сякаш щеше да умре, ако престане.

Колата беше на Шерил, но той накара Мерилин да шофира. Седна зад Мерилин, до Шерил, чиито ръце бяха стегнати зад гърба. Лепенката също беше на устата й и затрудняваше дишането й. Бе сложил куката в скута й — острието опираше кожата на бедрото й. Пистолетът беше в лявата му ръка. От време на време го опираше в тила на Мерилин, за да не забравя, че е там.

Тони ги посрещна в подземния гараж. Работното време бе свършило и наоколо нямаше жива душа. Тони пое Шерил, а Хоби — Мерилин и четиримата се качиха с товарния асансьор. След това отвориха вратата на приемната и влязоха. Лампата в кухнята светеше. Стоун все още беше проснат на пода по бельо. Мерилин изохка и се спусна към него. Хоби забеляза люлеенето на тялото й под тънката копринена рокля и се усмихна. Обърна се и заключи вратата, после прибра ключовете и пистолета. Мерилин бе спряла по средата и гледаше към кухнята. Бе вдигнала ръце към устата си, очите й се бяха разширили от ужас. Хоби проследи погледа й. Ръката се търкаляше върху плота с дланта нагоре, със свити като на просяк пръсти. Мерилин, все така ужасена, погледна надолу, към мъжа си.

— Не се тревожи — каза Хоби. — Не е негова. Но това е идея, нали? Ако не направи каквото искам, мога да му отрежа ръката.

Мерилин го изгледа ужасено.

— Другата възможност е да отрежа твоите. Той ще гледа. Може би така ще бъде по-отстъпчив.

— Ти си побъркан! — отвърна Мерилин.

— Ще бъде отстъпчив, сигурен съм — продължи Хоби. — Би направил всичко. Той е жалък. Погледни го, по долни гащи! Смяташ ли, че изглежда добре по бельо?

Мерилин не каза нищо.

— Ами ти? — попита Хоби. — Добре ли изглеждаш по бельо? Искаш ли да свалиш тази рокля, за да ми покажеш?

Тя го гледаше ужасено.

— Не? — продължи той. — Добре. Може би по-късно. Ами специалистката по недвижими имоти? Мислиш ли, че изглежда добре по бельо?

Обърна се към Шерил, която отстъпваше назад, към вратата. Завързаните й ръце опряха в дървото и тя замря.

— Е, какво ще кажеш? — попита той. — Добре ли изглеждаш по бельо?

Шерил поклати отчаяно глава. Дъхът й свистеше през дупката в лепенката. Хоби се приближи, притисна я към вратата и мушна острието на куката си под колана на полата й.

— Да проверим.

Завъртя острието, Шерил загуби равновесие и платът се скъса. Копчетата се разпиляха по пода и тя падна на колене. Хоби вдигна крак и я обърна. Кимна на Тони. Тони се спусна веднага и дръпна остатъка от полата й.

— Чорапогащник — отбеляза Хоби. — Мразя чорапогащниците. Толкова са неромантични.

Наведе се леко и с куката разкъса найлона. Обувките й паднаха. Тони взе скъсаната пола, обувките и чорапогащника и ги занесе в кухнята. Хвърли ги в кошчето за боклук. Шерил сви краката си към тялото. Дишаше тежко. Беше с малки бикини и се опитваше да ги прикрие с долния край на блузата си. Мерилин я наблюдаваше с увиснала от ужас челюст.

— Е, сега вече е забавно — каза Хоби. — Нали?

— И още как — обади се Тони. — Но не толкова, колкото ще стане.

Хоби се разсмя и Стоун се раздвижи. Мерилин се наведе и му помогна да седне на пода. Хоби отиде до плота и взе отрязаната ръка.

— Тази е на един, който си позволи да ме ядоса.

Стоун отваряше и затваряше очи, сякаш се опитваше да промени сцената, като я заличи от възприятията си. След това се втренчи в Шерил. Мерилин си даде сметка, че никога не я е виждал и няма представа коя е тя.

— В банята — каза Хоби.

Тони дръпна Шерил, за да я изправи на крака, Мерилин помогна на Честър. Хоби тръгна след тях. Минаха през големия кабинет и стигнаха до вратата на банята.

— Влезте вътре — нареди Хоби.

Стоун влезе първи, жените го последваха. Пред вратата Хоби кимна на Стоун.

— Тони ще прекара нощта тук. Ще спи на канапето, така че не излизайте. И те съветвам да използваш времето рационално. Поговори с жена си. Ще прехвърлим акциите утре. За нея ще е много по-добре, ако това стане в атмосфера на взаимно разбирателство. Много по-добре. Всичко друго би довело до лоши последствия. Разбираш ли какво имам предвид?

Стоун го гледаше мълчаливо. Хоби огледа още веднъж жените, махна с отрязаната ръка за довиждане и затвори вратата.

Бялата спалня на Джоди бе окъпана в светлина. В продължение на пет минути всяка вечер през юни слънчевите лъчи намираха пролука между високите сгради на Манхатън и огряваха прозореца й. Щорите пламтяха, сякаш сами излъчваха светлина, стените я отразяваха и разсейваха и всичко се обливаше в меко бяло сияние. Ричър смяташе, че това е много подходящо за момента. Лежеше по гръб, по-щастлив, отколкото когато и да било преди.

Ако се бе замислил, можеше и да се разтревожи. Би могъл да си спомни поговорки като: „Жалко за този, който получава каквото иска“ и „По-добре да пътуваш с надежда, отколкото да пристигнеш“. Ако получиш нещо, което си искал в продължение на цели петнайсет години, може да се почувстваш странно. Но той не се чувстваше странно. Чувстваше се като след блажено пътуване с ракета до място, за чието съществуване не е и подозирал. Беше точно така, както си го бе представял, умножено по милион. Тя не беше мит. Беше живо, дишащо същество, силно и жилаво, ухаещо, топло, свенливо и готово да се раздава.

Джоди лежеше с глава върху рамото му, а косата й бе паднала върху лицето и върху устата му. Ръката му беше върху гърба й. Чувстваше ребрата й, гръбначния стълб във вдлъбнатината между тръбните мускули. Прокара пръст надолу по браздата. Очите й бяха затворени и тя се усмихваше. Знаеше го. Бе почувствал гъделичкането на миглите й по врата си, а с рамо усещаше движенията на устните й. Можеше да отгатне какво е това. Усмихваше се. Погали я. Кожата й беше хладна и мека.

— Би трябвало да плача — каза Джоди тихо. — Винаги съм си мислила, че ще плача. Мислех, ако това някога се случи, после ще плача.

Той я притисна по-силно.

— Защо трябва да плачем?

— Заради всичките тези пропилени години — отвърна тя.

— По-добре късно, отколкото никога — каза той.

Джоди се надигна на лакти и пропълзя върху него. Гърдите й се притиснаха в неговите.

— Това, което ми каза… Бих могла да ти го кажа същото, дума по дума. Ще ми се да го бях направила отдавна, преди години. Но не бях в състояние.

— И аз не бях — каза той. — Тайно изпитвах чувство за вина.

— Да. Вината беше моя. — Възседна го и се изправи. Усмихваше се. — Сега вече няма вина, нали?

— Не — отговори той.

Джоди протегна ръце нагоре и се усмихна доволно. Той сложи длани на кръста й, после ги плъзна нагоре, към гърдите. Усмивката й стана още по-широка.

— Пак ли?

Той я бутна леко с бедра и внимателно я положи на леглото до себе си.

— Трябва да догоним пропуснатото, нали. Всичките тези пропилени години…

Тя кимна едва забележимо и се усмихна.

Мерилин пое нещата в свои ръце. Шерил и Честър не бяха на себе си, което беше обяснимо, защото те двамата бяха понесли по-голямата част от гадостите. Представяше си колко уязвими се чувстват без дрехите. Тя самата се чувстваше полугола, но нямаше намерение да се безпокои за това сега. Свали лепенката от устата на Шерил и я прегърна, защото се разплака. После застана зад нея и освободи ръцете й. Смачка лепенката на топка, хвърли я в кошчето за боклук и се върна при нея, за да разтрие раменете й — може би така щеше да им вдъхне малко живот. След това намери някаква салфетка, напои я с вода и се зае да почисти лицето й от изсъхналата кръв. Носът на Шерил беше подут и посинял. Трябваше да отиде на лекар. Мерилин започна да разсъждава. Беше гледала доста филми, в които се разказва за заложници. Някой винаги се обявяваше за говорител на останалите, обещаваше да не се обажда в полицията и осигуряваше възможността болните да бъдат изпратени в болница. Как точно го постигаха обаче?

Извади кърпите от шкафа, даде на Шерил един чаршаф, който да увие около себе си като пола, после раздели останалите неща на три купчини и ги постла на пода. Щеше да е студено. Беше много важно да се изолират от плочите на пода колкото може по-добре. Тя бутна постелките край стената, после накара Шерил и Честър да седнат от двете й страни. Стисна ръцете им. Честър също стисна нейната.

— Безкрайно съжалявам — каза той.

— Колко дължим? — попита Мерилин.

— Повече от седемнайсет милиона.

Не си направи труда да го попита дали е в състояние да ги изплати. Ако можеше, нямаше да лежи на пода в тази баня полугол.

— Какво иска той?

Честър сви тъжно рамене.

— Всичко — отговори. — Иска цялата компания.

Тя кимна и се вгледа в тръбите под мивката.

— Какво ще ни остане след това?

Честър се замисли за момент, после пак сви рамене.

— Трохите, които реши да ни подхвърли. Най-вероятно нищо.

— Ами къщата? Все още ще притежаваме къщата, нали? Обявих я за продажба. Тази жена се занимава с недвижими имоти. Според нея ще можем да я продадем за близо два милиона.

Стоун погледна странично към Шерил и поклати глава.

— Къщата е собственост на компанията. Така беше технически по-лесно да се оформи сделката. Хоби ще я получи заедно с всичко останало.

Мерилин кимна и се загледа пред себе си. Шерил, вдясно от нея, бе заспала седнала. Ужасът я бе изтощил.

— И ти опитай да поспиш — каза Мерилин. — Аз ще се опитам да измисля нещо.

Честър стисна ръката й още веднъж, облегна глава на стената и затвори очи.

— Ужасно съжалявам — повтори той.

Мерилин не отговори. Приглади тънката коприна върху бедрата си, загледа се напред и потъна в мисли.

Преди да свършат втория път, слънцето си бе отишло. Бе се превърнало в светла ивица, която се плъзгаше странично по прозореца. След това стана хоризонтален лъч, в който се гонеха прашинки. След това изчезна, угасна като лампа и остави в стаята приглушеното сияние на вечерта. Лежаха изтощени сред омотаните завивки. Телата им бяха отпуснати, дишаха равномерно. Ричър почувства, че Джоди се усмихва отново. Тя се надигна на лакът и го изгледа със същата закачлива усмивка, която бе видял пред входа на офиса й.

— Какво има? — попита я.

— Трябва да ти кажа нещо — отговори тя.

Ричър чакаше.

— В качеството ми на официално лице.

Вгледа се в лицето й. Не преставаше да се усмихва. Зъбите й бяха бели, очите — яркосини дори и в спускащия се здрач. Какво официално лице? — помисли си той. Тя беше адвокат, който се справя с хаоса, който настъпва, когато някой дължи на някой друг стотина милиона долара.

— Не дължа пари на никого. И не мисля, че някой дължи на мен.

Тя поклати глава. Все още се усмихваше.

— Като изпълнител на завещанието на татко.

Той кимна. Логично беше Лион да определи нея. След като в семейството има адвокат, това е очевидният избор.

— Отворих го и го прочетох — продължи Джоди. — Днес, в офиса.

— Е, какво пише в него? Бил е таен скъперник? Събрал е милиард долара в някой килер?

Тя поклати глава, но не каза нищо.

— Знаел е какво се е случило с Виктор Хоби и го е записал в завещанието си?

Джоди продължаваше да се усмихва.

— Оставил ти е нещо. Наследство.

Ричър кимна. Това можеше да се очаква. Лион беше такъв. Помнеше. Би избрал нещо дребно, заради миналото. Но какво? Замисли се. Някакъв спомен. Медали? Или карабината с оптически мерник, която бе донесъл от Корея? Беше стара, маузер — някога бе принадлежала на немец, предполагаше се, че после някой руснак го бе пленил на Източния фронт и десет години по-късно я бе продал на клиент от Корея. Беше чудна машина. Лион често се питаше в колко сражения ли е участвала. Би била чудесен подарък. Скъп спомен. Само че… къде, по дяволите, щеше да я държи?

— Оставил ти е къщата си — каза Джоди.

— Какво?

— Къщата си — повтори тя. — Онази, в Гарисън.

Той я изгледа объркано.

— Неговата къща?

Джоди кимна. Още се усмихваше.

— Не вярвам — отсече Ричър. — И не мога да я приема. Какво ще правя с нея?

— Какво ще правиш с нея ли? Ще живееш там, Ричър. Къщите са за това, нали?

— Да, но аз не живея в къщи — възрази той. — Никога не съм живял в къща.

— Е, сега ще можеш да го направиш.

Той замълча, после поклати глава.

— Джоди, просто не мога да я приема. Тази къща трябва да е твоя. Трябвало е да я завещае на теб. Тя е твое наследство.

— Не я искам — отвърна Джоди. — И той го знаеше. Предпочитам да живея в града.

— Добре, тогава я продай. Продай я и вземи парите.

— Тези пари не са ми нужни. Той знаеше и това. Струва по-малко, отколкото печеля за една година.

Ричър я изгледа.

— Мислех, че онова място край реката е скъп имот.

Джоди кимна.

— Скъп е.

Той замълча объркан.

— Неговата къща? — каза след малко.

Тя кимна.

— Знаеше ли, че ще направи това?

— Не точно. Все пак знаех, че няма да я остави на мен. Предполагах, че ще иска да я продам и да дам парите за благотворителност. На ветерани или нещо подобно.

— Добре, тогава го направи.

Джоди се усмихна.

— Ричър, не мога. Не зависи от мен. Това е изрично искане в завещанието му. Трябва да го изпълня.

— Неговата къща — повтори той машинално. — Оставил ми е къщата си?

— Безпокоеше се за теб. Цели две години, откакто те освободиха. Знаеше как става… Служиш цял живот, а накрая се оказва, че нямаш абсолютно нищо. Безпокоеше се заради начина ти на живот.

— Но той не знаеше какъв е начинът ми на живот, нали?

Джоди кимна.

— Все пак се е досещал. Беше умен старец. Знаеше, че скиташ някъде. Казваше, че няма нищо лошо в това да скиташ три-четири години, но какво става, когато навършиш петдесет, шейсет или седемдесет? Татко мислеше за тези неща.

Ричър сви рамене. Лежеше по гръб гол и гледаше тавана.

— Никога не съм мислил за тези неща — каза той. — Девизът ми беше „живей ден за ден“.

Джоди не отговори. Само наведе глава и го целуна по гърдите.

— Имам чувството, че ще я открадна от теб. Тя е твое наследство, Джоди. Трябва да я получиш ти.

Тя го целуна отново.

— Къщата беше негова. Дори и да исках да я взема, щях да съм принудена да изпълня желанието му. Истината обаче е, че не я искам. Никога не съм я искала. Той го знаеше. Беше напълно свободен да направи с нея онова, което желае. И го направи. Остави я на теб, защото искаше да е твоя.

Ричър гледаше тавана, но мислено обикаляше из къщата. Алеята, гаражът, навесът, самата сграда. Кабинетът, всекидневната, широката река отпред. Мебелите. Беше му се сторила доста комфортна. Може би наистина щеше да си купи стереоуредба. Книги. Къща. Негова собствена къща. Повтори думите мислено: Моята къща… Моята къща. Сякаш не знаеше как се произнася. Моята къща. Потрепери.

— Искаше да е твоя — повтори Джоди. — Това е последната му воля. Не можеш да спориш с нея. Вече всичко е свършило. И за мен не е никакъв проблем, повярвай ми.

Ричър кимна замислено.

— Добре. Но е странно. Наистина е странно.

— Искаш ли кафе?

Обърна се и я погледна. Би могъл да си купи собствена машина за кафе. В собствената си кухня. И в нея щеше да има електричество. Негово електричество.

— Кафе? — попита Джоди пак.

— Да, предполагам — отвърна той.

Тя се измъкна от леглото и намери обувките си.

— Без мляко и захар, нали?

Беше съвсем гола, ако не се броят обувките. Лачени, на високи токчета. Забеляза, че я гледа.

— Подът на кухнята е студен. Там ходя само с обувки.

— Остави кафето, искаш ли?

Спаха в нейното легло цяла нощ и се събудиха доста след разсъмване. Първи отвори очи Ричър, измъкна ръката си и погледна колко е часът. Почти седем. Беше спал девет часа. Най-хубавият сън през живота му. Най-хубавото легло. Бе спал в много легла. Стотици, може би хиляди. Това бе най-хубавото от всички. Джоди продължаваше да спи до него. Просната по корем, отметнала завивката. Гърбът й беше открит чак до кръста. Виждаше издутините на гърдите й под тялото. Косата й бе разпиляна по раменете. Едното й коляно беше вдигнато нагоре и опираше в бедрото му. Главата й беше леко извита в посоката на коляното и това й придаваше вид на спортист. Целуна я по шията. Тя се раздвижи.

— Добро утро, Джоди.

Тя отвори очи, затвори ги, после пак ги отвори. Усмихна се. Топла, утринна усмивка.

— Страхувах се да не съм сънувала всичко това. Някога го сънувах.

Той я целуна пак. Нежно, по бузата. После не толкова нежно, по устните. Ръцете й го обгърнаха и той се претърколи върху нея. Правиха любов отново — четвърти път за петнайсет години. След това се изкъпаха заедно — за първи път. После закуска. Храниха се като умрели от глад.

— Трябва да отида в Бронкс — каза той.

Тя кимна.

— При Ратър ли? Аз ще карам. Горе-долу се сещам къде е.

— Ами работата ти? Не трябва ли да си в офиса?

Тя го изгледа озадачено.

— Каза ми, че трябва да ходиш на работа и да се срещаш с богати клиенти. Стори ми се, че си много заета.

Тя се усмихна.

— Измислих си го. Всъщност съм доста напред. Предложиха ми да взема цяла седмица отпуска. Истината е, че не исках да съм край теб, защото се чувствах ужасно. Затова и онази вечер си легнах веднага. Би трябвало да ти покажа стаята като истинска домакиня, но не исках да съм сама с теб. Сигурно щях да полудея. Толкова близо, а всъщност толкова далеч… разбираш ли какво искам да кажа?

Той кимна.

— Тогава какво прави в офиса цял ден?

Джоди се изкиска.

— Нищо. Просто седях и не правих нищо.

— Ти си луда — отбеляза той. — Защо просто не ми каза?

— А защо ти не ми каза?

— Казах ти.

— Да, най-накрая. След цели петнайсет години.

— Така е, но се притеснявах. Мислех си, че можеш да се обидиш или нещо такова. Смятах, че това е последното нещо, което би искала да чуеш.

— И при мен беше същото. Мислех, че ще ме намразиш за цял живот.

Спогледаха се и се усмихнаха. После се разсмяха и се кикотиха близо пет минути.

— Ще се облека — каза след малко Джоди. Той отиде с нея до спалнята и намери дрехите си. Бяха на пода. Тя беше отворила гардероба и търсеше нещо чисто. Наблюдаваше я. Зачуди се дали в къщата на Лион има гардероби. Не… дали в неговата къща има гардероби. Разбира се, че има. Всички къщи имат. Значеше ли това, че трябваше да започне да събира неща, с които да ги пълни?

Джоди взе джинси и риза, сложи си кожен колан и скъпи обувки. Ричър занесе новото си яке в коридора, извади пистолета от спортния сак и го мушна в един от джобовете. В другия джоб сложи двайсет резервни патрона. От толкова много метал якето натежа значително. Джоди се появи след малко. Бе взела кожената папка, за да провери адреса.

— Готов ли си? — попита го тя.

— Напълно — отговори той.

Накара я да чака на няколко места по пътя, докато провери дали няма нещо подозрително. Направи съвсем същото, което бе направил и предния ден. Безопасността й тогава бе важна за него. Сега бе най-важното нещо на света. Всичко се оказа тихо и спокойно. Нямаше никой в коридора, асансьора, във фоайето, в гаража. Качиха се в колата, Джоди заобиколи по пресечките и се насочиха на север и изток.

— Ще минем по Ист Ривър Драйв, съгласен ли си? — попита го тя. — Когато се движиш на изток, това е най-добрият начин да прекосиш Бронкс.

Ричър сви рамене и се опита да си припомни картата.

— След това карай по Бронкс Ривър Паркуей на север. Трябва да отидем в зоологическата градина.

— В зоологическата градина? Ратър не живее близо до нея.

— Не точно зоологическата градина. Имах предвид ботаническата. Трябва да видиш нещо.

Джоди го погледна странично и продължи да шофира. Движението беше натоварено, защото пиковият час все още не беше отминал, но все пак се придвижваха. Караха покрай реката на север, после на северозапад до моста Джордж Вашингтон, след това завиха и се отправиха на изток, към Бронкс. Пътят на север беше по-бърз, защото водеше извън града, а в този час на денонощието Ню Йорк поглъщаше хора. Движението в обратната посока беше кошмарно.

— Добре — каза тя. — Сега накъде?

— Мини покрай университета Фордъм, покрай оранжерията и спри в горния край.

Джоди кимна и навлезе с колата в другата лента. Минаха покрай университета и оранжерията. Джоди влезе през портала на музея и спря на паркинга отзад. Беше почти празен.

— А сега какво?

Ричър взе кожената папка.

— Просто гледай внимателно — отвърна Ричър.

Оранжерията беше на стотина метра пред тях. Предния ден бе прочел всичко за нея в една брошура. Беше наречена на името на някой си Инид Хопт и бе струвала цяло състояние през 1902 година, когато бе построена. При ремонта, деветдесет и пет години след това, бяха похарчени десет пъти повече пари, но те определено не бяха хвърлени на боклука, защото резултатът беше величествен. Беше огромна, с богати орнаменти, абсолютна дефиниция за градска благотворителност, изразена чрез стомана и млечнобяло стъкло.

Вътре беше топло и влажно. Ричър заведе Джоди до мястото, което искаше да й покаже. Екзотичните цветя бяха засети в големи лехи, зад ниски огради от ковано желязо и парапети. На места по алеите имаше пейки. Матовото стъкло създаваше впечатление, че навън е облачно. Миришеше на влажна пръст и цветя.

— Какво? — попита Джоди. Донякъде се забавляваше, донякъде губеше търпение. Ричър откри пейката, която търсеше, близо до ниската ограда. Направи половин крачка вляво, после още една, докато наистина не намери точното място.

— Застани тук — нареди той.

Улови я за раменете отзад и я дръпна към себе си. Приклекна до нейната височина, за да провери.

— Застани на пръсти — беше новата заповед. — Кажи ми какво виждаш.

— Нищо — отвърна Джоди. — Е… растения и други неща.

Ричър поклати глава и отвори кожената папка. Извади гланцираната снимка на болезнено слабия бял човек, уплашен от карабината на своя надзирател. Вдигна я нагоре, на ръка разстояние пред очите й, малко встрани от полезрението й. Тя я погледна.

— Е? — попита го объркана и учудена едновременно.

— Сравни — каза Ричър.

Очите й зашариха между снимката и гледката отпред. След миг грабна снимката от ръката му и сама я задържа пред себе си. Очите й се разшириха, лицето й пребледня.

— Боже! — възкликна. — По дяволите! Тази снимка е била направена тук!? Растенията са съвсем същите!

Ричър приклекна и провери още веднъж. Джоди държеше снимката така, че всичко съвпадаше — някаква палма вляво, висока около пет метра, папратови листа вдясно и отзад. Двете фигури, изглежда, бяха стояли на около два метра в гъсто засадената леха и бяха снимани с телеобектив, така че перспективата да бъде изкривена и предният план да не е на фокус. По-назад се виждаха други растения, които фотоапаратът бе слял в неразличима маса. Всъщност те бяха в друга леха.

— По дяволите! — изруга Джоди още веднъж. — Не мога да повярвам!

И светлината беше подходяща. Млечното стъкло отгоре създаваше отлично впечатление за облачно небе над джунгла. Във Виетнам почти непрекъснато имаше облаци. Назъбените планини смучеха облаците надолу и никой, който ги е видял, не може да забрави мъглите, които се стелят така, сякаш самата земя изпуска пара. Джоди продължаваше да гледа снимката и реалността пред себе си, като от време на време променяше положението си, за да сравнява по-добре.

— Ами бодливата тел? — попита тя. — Бамбуковите колове? Изглеждат толкова истински.

— Това е реквизит — отговори Ричър. — Три кола, десет метра бодлива тел. Не е трудно да се намерят. Донесли са всичко това тук, вероятно увито в нещо.

— Кога? Как?

Той сви рамене.

— Може би рано сутрин. Или когато е затворено за посетители. Може би са познавали някой от служителите тук. А може би са направили снимката, докато е траел ремонтът.

Джоди продължаваше да се взира.

— Чакай малко! — извика тя изведнъж. — Виждаш ли тази пейка? Ето това тук е ъгълче от нея.

Показа му какво имаше предвид — посочи с показалец гланцовата повърхност на снимката. Там се виждаше малко квадратно петно, бяло на цвят. Това беше ъгълът на чугунената пейка вдясно, зад предния план. Телеобективът беше подбрал съдържанието на кадъра, но не съвсем прецизно.

— Не го бях забелязал — каза той. — Учиш се.

Тя се обърна към него.

— Не само се уча, но и съм бясна, Ричър. Този тип Ратър е измъкнал осемнайсет хиляди долара за една фалшива снимка.

— Още по-лошо. Дал им е напразни надежди.

— Какво ще правим?

— Ще го посетим — отговори Ричър.

Качиха се отново в колата шестнайсет минути след като слязоха от нея. Джоди подкара назад. Барабанеше с пръсти по волана и говореше разпалено.

— Ти ми каза, че вярваш на тази история. Аз ти казах, че снимката доказва, че такъв лагер съществува, а ти се съгласи. Освен това твърдеше, че си бил съвсем близо до мястото, където е бил Ратър, при това неотдавна.

— Така е — съгласи се Ричър. — Вярвах, че ботаническата градина съществува. Тъкмо се бях върнал оттам. И успях да намеря мястото, където е бил Ратър. Бях точно до малката ограда, откъдето е направил снимката.

— Ричър, по дяволите, какво е това? Някаква игра ли?

Той сви рамене.

— Вчера не знаех какво е. Имам предвид, нямах представа до каква степен да споделя с теб.

Тя кимна и се усмихна кисело. Спомни си разликата между предишния ден и днес.

— А защо си е мислел, че ще му се размине безнаказано? Та това е оранжерията в нюйоркската ботаническа градина, за бога!

Ричър се протегна на седалката и опря ръцете си на арматурното табло.

— Психология — обясни той. — Това е в основата на всяка измама. Казваш на хората това, което искат да чуят. Онези старци са искали да чуят, че синът им все още е жив. Той им е казал точно това и те са вложили много надежди и пари, чакали са като на тръни цели три месеца, после той им е дал снимката, а на нея те са видели точно това, което са искали да видят. Ратър е голям хитрец. Поискал е да му дадат точното име и военната част, поискал е снимка на сина им, така че да намери човек на средна възраст, който има някаква външна прилика, а след това е споменал пред тях същото име и същата военна част. Психология. Видели са това, което са искали да видят. Би могъл да снима човек, маскиран като горила, и старците биха повярвали, че това е представител на местната фауна.

— Ти как забеляза фалшификацията?

— По същия начин — отговори той. — Същата психология, само че с обратен знак. Подложих твърдението на съмнение, защото знаех, че не може да е вярно. Започнах да търся нещо, което не е наред. Накрая забелязах униформата на снимания. Забеляза ли това? Стара, износена американска бойна униформа? Този тип е заминал за Виетнам преди трийсет години. Няма никакъв начин каквато и да било дреха да оцелее цели трийсет години в джунглата. Би изгнила за месец и половина.

— А защо в ботаническата градина? Кое те накара да търсиш там?

Ричър натисна с пръсти предното стъкло, за да освободи напрежението в раменете си.

— А къде иначе можеш да намериш такава растителност? Може би в Хавай, само че защо да харчиш пари за самолетни билети за трима души, след като същата я няма и тук?

— А виетнамецът?

— Вероятно е някой студент — отговори Ричър. — Може би тук, във Фордъм. Или в Колумбийския университет. Може и изобщо да не е бил виетнамец, а келнер от някой китайски ресторант. Ратър може би му е платил двайсет долара за тази снимка. Може би има трима-четирима приятели, които се редуват в ролята на американски пленници. Едър бял мъж, дребен бял мъж, едър негър, дребен негър, и готово. Всичките са бездомници и безработни, така че изглеждат слаби и болни. Може да им е платил в уиски. Може да е направил всички снимки наведнъж и после да ги е използвал според обстоятелствата. Може да е продал същата тази снимка няколко десетки пъти. Всички родители, чиито синове са били високи и бели, са получили екземпляр. След това ги е накарал да си мълчат, като ги е изплашил с глупостите, че става дума за измама от страна на правителството, така че след това да не се говори много-много.

— Това е отвратително — каза Джоди.

Ричър кимна.

— Няма никакво съмнение. Семействата на всички Т. Н. и до днес представляват твърде голям и уязвим пазар, а той се е хранел от тях като паразит.

— Т. Н.? Какво е това?

— Безследно изчезнал. Така ги наричат: З. В. С./Т. Н. „Загинал в сражение“, „труп неоткрит“.

— Убит? Значи не смяташ, че все още има пленници?

Той поклати глава.

— Няма пленници, Джоди. Не и след толкова време. Всичко това са глупости.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Как можеш да си сигурен?

— Просто го знам — отговори той. — Така както знам, че небето е синьо, че тревата е зелена и че ти имаш страхотно тяло.

Джоди се усмихна над волана.

— Ричър, аз съм адвокат. Подобно доказателство не ми върши никаква работа.

— Погледни историческите факти — каза той. — Най-напред всички приказки за това, че са държали заложници, за да измъкнат помощ от Америка, са пълни дивотии. Възнамеряваха да се спуснат надолу по пътя Хо Ши Мин веднага след като си тръгнехме оттам, а това бе в пълен разрез с Парижките договорености, така че им беше пределно ясно, че няма да получат никаква помощ, каквото и да направят. Пуснаха пленниците през седемдесет и трета. Малко мудно, съгласен съм, но ги пуснаха. Когато излязохме от Виетнам през седемдесет и пета, събраха около стотина изостанали и веднага ни ги предадоха, което не потвърждава никакви приказки за стратегии със заложници. Освен това за тях беше абсолютно задължително да ни накарат да разминираме пристанищата им, така че не биха играли глупави игри.

— Не бързаха кой знае колко да върнат тленните останки — отбеляза Джоди. — Имам предвид труповете на нашите момчета, убити в сраженията или в свалени самолети. С това играха глупави игри.

Ричър кимна.

— Всъщност те не си даваха сметка за какво става дума. За нас това беше важно, но не и за тях. Искахме да ни върнат две хиляди трупа. Просто не бяха в състояние да разберат защо. Воювали са повече от четирийсет години с японците, французите, с нас, с Китай. Може би са дали милион жертви. Нашите две хиляди са капка в морето. Освен това са комунисти, а комунистите не дават пет пари за отделния човек. Това също е психология, но то не означава, че тайно са държали пленници в секретни лагери.

— Аргументите ти не са кой знае колко убедителни — отбеляза тя сухо.

Той кимна.

— Убедителният аргумент е Лион. Твоят старец и хората като него. Познавам ги. Те са смели и почтени, Джоди. Там са се сражавали, издигнали са се и са получили постове и власт по-късно. Знам, че Пентагонът е пълен със задници, но около тях винаги е имало достатъчно на брой други като Лион, за да не им позволяват да лъжат. Отговори ми на един въпрос. Ако Лион знаеше, че във Виетнам все още има пленници, какво би направил?

Джоди сви рамене.

— Не знам. Ясно е, че би направил нещо.

— Можеш да се обзаложиш. Лион щеше да кърти Белия дом тухла по тухла, докато не се върнат момчетата. Не го направи. И не защото не е знаел. Лион знаеше всичко, което имаше смисъл да се знае. Просто няма начин да опазят всичко в тайна от множеството като него, не и толкова дълго време. Такава голяма конспирация да оцелее шест президентски администрации? И хората като Лион да не я надушат? Няма начин. Хората като него не реагираха, така че не е имало за какво да реагират. За мен това е повече от убедително доказателство.

— Не, това е вяра — възрази тя.

— Няма значение. За мен е достатъчно.

Джоди се загледа в пътя пред себе си и се замисли. След малко кимна, защото в края на краищата тя също вярваше в баща си.

— Значи Виктор Хоби е мъртъв?

Ричър кимна.

— Трябва да е така. Убит е в сражение, трупът му не е намерен.

Движеха се бавно — в южна посока движението беше натоварено.

— Добре — каза тя. — Няма пленници, няма лагери. Няма правителствени конспирации. Значи по нас не са стреляли хора на правителството. Не те ни блъснаха с колата си.

— И през ум не ми е минавало, че може да са те — каза Ричър. — Повечето от тях са далеч по-компетентни от тези. Аз самият бях човек на правителството в известен смисъл. Смяташ ли, че бих се провалил два дни подред?

Тя сви рязко и спря край пътя, после се обърна и го погледна с широко отворени очи.

— Значи трябва да е Ратър. Кой друг може да бъде? Той върти изгоден бизнес, нали? Би се опитал да го защити. Решил е, че можем да разкрием мошеничествата му. Той ни търси, а ние ще се напъхаме право в ръцете му.

Ричър се усмихна.

— Ей! — каза той. — Животът е пълен с опасности.

Мерилин разбра, че е спала, защото се събуди схваната и премръзнала. През вратата долитаха шумове. В банята нямаше прозорец и не можеше да се ориентира колко е часът. Предполагаше, че вече е сутрин, защото все пак бе спала доста време. Вляво от нея лежеше Честър, с поглед, вперен на хиляди мили отвъд тръбите под мивката. Не беше на себе си. Погледна го, но той не реагира. Шерил се бе свила на пода и дишаше тежко през устата си. Носът й бе черен, лъщящ и подут. Мерилин я погледна и преглътна. След това долепи ухо до вратата и се ослуша.

Там, отвън, имаше двама мъже. Разговаряха тихо. Някъде в далечината се чуваха асансьорите. Много тих уличен шум, от време на време сирени, които изведнъж заглъхваха. Рев на самолети — идваха от летище Кенеди, прелитаха на запад, над пристанището. Тя се отпусна на пода.

През нощта бе свалила обувките си. Намери ги мушнати под нейната купчина кърпи. Обу се и тихо отиде до мивката. Честър гледаше към нея, но не я виждаше. Погледна се в огледалото. Не е зле. Никак не е зле, каза си. За последен път бе прекарала нощта в баня преди двайсет години на един купон в университета и сега не изглеждаше по-зле, отколкото тогава. Приглади косата си с длани и наплиска очите си с вода. След това се върна до вратата и пак се ослуша.

Там имаше двама мъже, но тя бе сигурна, че Хоби не е сред тях. Интонацията на двамата говореше за някакво равенство — беше нормален диалог, а не нареждания и послушание. Бутна купчината кърпи назад с крак, пое дълбоко въздух и отвори вратата.

Двамата мъже млъкнаха и се вторачиха в нея. Този, когото наричаха Тони, седеше странично на едно от канапетата пред бюрото. Другият, когото досега не бе виждала, бе седнал на масичката пред него. Беше набит, в тъмен костюм, невисок, но тежък. Хоби го нямаше. Щорите бяха затворени почти изцяло, но Мерилин все пак успя да забележи, че навън грее слънце. Беше по-късно, отколкото смяташе. Обърна се към канапето и видя, че Тони й се усмихва.

— Добре ли спа? — попита я той.

Не отговори. Запази неутрално изражение на лицето, докато усмивката на Тони не угасна. Едно на нула, каза си.

— Обсъдихме положението със съпруга ми — излъга тя.

Тони я изгледа — чакаше да продължи. Тя го остави да чака. Две на нула, помисли си.

— Съгласни сме на прехвърлянето. Това обаче е сложно. Ще отнеме известно време. Има фактори, които не мисля, че оценявате. Ще го направим, но ще очакваме някакво минимално съдействие от ваша страна.

Тони кимна.

— Какво например?

— Ще разговарям за това с мистър Хоби, не с теб — каза тя.

Настъпи тишина. Чуваха се само шумовете от външния свят. Мерилин се съсредоточи върху дишането си. Навън, навътре, навън, навътре.

— Добре — каза Тони.

Три на нула.

— Искаме кафе — продължи тя. — Три чаши, сметана и захар.

Пак стана тихо. След това Тони кимна и набитият мъж тръгна към кухнята. Четири на нула, каза си Мерилин.

Обратният адрес от писмото на Ратър съответстваше на една разнебитена постройка край водата, на няколко преки от всякаква надежда за градско благоустройство. Беше дъсчена, натикана между две рушащи се четириетажни тухлени сгради, които може би са били складове или фабрики, преди да бъдат изоставени преди десетилетия. Постройката на Ратър имаше прозорец вляво, вход в средата и вдигаща се нагоре врата на гараж вдясно. Беше отворена и в гаража се виждаше съвсем нов линкълн навигатор. Ричър знаеше за този модел от рекламите, които беше гледал. Беше гигантски форд с двойно предаване, с добавен дебел пласт лукс, за да се оправдае издигането до нивото на марката „Линкълн“. Този беше черен металик и по всяка вероятност струваше доста повече от имота, в който се намираше.

Джоди мина покрай постройката — не бързо, но не и бавно, а с нормална, небудеща подозрения скорост на автомобил по изровена градска улица. Ричър се огледа, за да почувства мястото. Джоди сви вляво и се върна, като заобиколи карето. Зад редицата имаше малка уличка с надвиснали над купища боклуци противопожарни стълби, тънещи в ръжда.

— Какво ще направим сега? — попита Джоди.

— Ще влезем направо вътре — отговори Ричър. — Най-напред ще видим реакцията му. Ако знае кои сме, ще играем по един начин, ако не знае, по друг.

Джоди паркира малко по-надолу на предната улица, в сянката на почернял някогашен склад. Заключи колата и тръгнаха към постройката на Ратър заедно. През мръсния прозорец успяха да видят какво има вътре. Беше магазин за излишъци от армията — прашни маскировъчни якета, манерки и ботуши. Имаше полеви радиостанции, санитарни пакети и пехотни каски. Някои от нещата бяха излезли от употреба още преди Ричър да завърши Уест Пойнт.

Вратата се отваряше трудно и задействаше звънец. Беше груба, механична система — вратата дръпваше една пружина, която пък дръпваше обикновена камбанка. В магазина нямаше никого. Вдясно имаше тезгях, а зад него — изход към гаража. Върху кръгла никелирана рамка бяха окачени дрехи, а на единствения рафт бяха натрупани още боклуци. Имаше още една врата към задната уличка, но беше заключена и защитена с алармена система. До нея бяха подредени пет пластмасови стола, а около тях беше осеяно с фасове и бирени бутилки. Светлината беше слаба, но трупаният с години прахоляк се забелязваше навсякъде.

Ричър вървеше пред Джоди. Подът скърцаше под краката им. След две крачки навътре видя, че на пода зад тезгяха има отворен капак. Беше солиден, от стари чамови дъски и месингови панти, излъскан до блясък там, където поколения ръце са го улавяли, за да го отворят или затворят. През отвора се виждаха гредите на пода и тясна стълба, направена от същото старо дърво, която се спускаше към осветено с електрическа светлина помещение. Чуваше стъпки по циментовия под.

— Качвам се веднага, който и да си, по дяволите! — извика някой отдолу.

Явно мъж на средна възраст, демонстриращ нещо средно между изненада и лошо настроение. Глас на човек, който не очаква посетители. Джоди погледна към Ричър, а той стисна пистолета в джоба си.

На нивото на пода се появи мъжка глава, после раменете и торсът. Едрият мъж се изкачваше по тясната стълба с усилие. Беше облечен в избеляла маслиненозелена военна униформа, имаше мазна сива коса, щръкнала на всички посоки сива брада, месесто лице и малки очи. Изпълзя на четири крака и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

В този момент от дупката се появи още една глава. После още една. И още една. И още една. Общо четирима мъже изпълзяха от избата. Всички те се изправиха, изгледаха Ричър и Джоди изпитателно и се отдалечиха към редицата столове. Бяха едри мъже — възпълни, татуирани, облечени с приличащи си стари военни дрехи. Седнаха и скръстиха големите си ръце на гърдите.

— Е? — подкани първият.

— Ти ли си Ратър? — попита Ричър.

Онзи кимна. Нямаше никакви признаци, че ги познава. Ричър хвърли поглед към редицата мъже на столовете. Това бе усложнение, което не бе предвиждал.

— Какво искате? — попита Ратър.

Ричър промени плана си. Предполагаше каква е истинската търговия, с която се занимава Ратър, и какво има в избата долу.

— Търся заглушител — отговори той. — За щаер.

Ратър се усмихна. На лицето му се изписа искрено удоволствие.

— Ще наруша закона, ако ти продам заглушител. И ти ще нарушиш закона, ако притежаваш заглушител.

Изпя го като изтъркана песен и това беше пряко признание, че има заглушители и че ги продава. В интонацията му се долавяше и още нещо — снизхождение, породено от съзнанието, че притежава нещо, от което те се нуждаят, и следователно е в по-добра позиция от тях. В гласа му не звучеше никаква предпазливост. Никакво подозрение, че Ричър би могъл да е ченге, дошло, за да му скрои номер. Никой никога не бе вземал Ричър за ченге. Беше твърде едър и твърде силен. Не беше блед като хората, които работят в полицейски участък, нито пък в поведението му се долавяше любезната прикритост, която хората свързват с полицаите. Ратър не се безпокоеше заради него. Безпокоеше се по-скоро заради Джоди. Нямаше представа каква е тя. Говореше на Ричър, но всъщност гледаше нея. Тя не се притесняваше от това и също го гледаше от упор.

— За кой закон става дума? — попита тя пренебрежително.

Ратър се почеса по брадата.

— Това ги оскъпява.

— В сравнение с какво? — попита Джоди.

Ричър се усмихна вътрешно. Ратър не беше сигурен що за птица е тя, но с двата си отговора, само с няколко думи, го бе накарала да мисли, че може да е всичко — светска дама от Манхатън, разтревожена заради заплахи, че ще отвлекат децата й, милионерша, която иска да получи наследството си по-рано, или съпруга на ротарианец, която иска да надживее скандален любовен триъгълник. Гледаше го като жена, свикнала да получава каквото иска, без да й възразяват и без да се съобразява с когото и с каквото и да било. Не и със закона, още по-малко пък с някакъв си жалък търговец на дребно от Бронкс.

— За щаер? — попита Ратър. — Какъв искаш? Оригинален, австрийско производство?

Ричър кимна като човек, чиято задача е да се занимава с досадните подробности. Ратър щракна с пръсти и един от мъжете стана от стола си и се спусна в избата. След малко се върна и донесе черен цилиндър, увит в промазана с оръжейна смазка хартия.

— Две хиляди долара — каза Ратър.

Ричър кимна. Цената беше почти нормална. Тези пистолети вече не се произвеждаха, но предполагаше, че навремето са се продавали за осем или деветстотин долара. Вероятно заводската цена на заглушителя беше повече от двеста. Две хиляди за нелегална доставка десет години по-късно на четири хиляди мили разстояние изглеждаше почти разумно.

— Искам да го видя — каза той.

Ратър избърса заглушителя в панталоните си и му го подаде. Ричър извади пистолета, за да го сложи на място. Не беше като по филмите — вдигаш оръжието пред очите си и съвсем бавно, замислено и с наслада завинтваш заглушителя върху цевта. Просто се натиска леко и се завърта половин оборот, както се поставя обектив на фотоапарат.

Подобряваше оръжието. Подобряваше баланса му. Деветдесет и девет пъти на всеки сто пистолетите стрелят по-високо от целта, защото откатът изтласква цевта нагоре. Тежестта на заглушителя щеше да неутрализира до известна степен това. И тъй като принципът му на действие бе да забавя газовата струя, излизаща от цевта при изстрел, щеше да намали и самия откат.

— Добре ли работи? — попита Ричър.

— Разбира се — увери го Ратър. — Оригинален е, направо от завода.

Онзи, който го бе донесъл, се бе върнал на стола си. Четирима души, пет стола. Ако искаш да се справиш с банда, най-напред трябва да удариш тартора. Универсална истина. Ричър я бе научил още четиригодишен. Разбери кой е шефът и го свали на земята. За дълго. Сегашната ситуация обаче беше различна. Ратър беше шефът, но засега трябваше да остане цял, защото Ричър имаше други планове във връзка с него.

— Две хиляди долара — повтори Ратър.

— Ще го изпробвам в действие — заяви Ричър.

Системата „Щаер“ няма предпазител. Първият изстрел изисква осем килограма натиск върху спусъка и при това положение е невъзможно да се стигне до случаен изстрел, ако изпуснеш оръжието например или по невнимание. Нужно е целенасочено усилие. Ричър насочи цевта вляво и приложи натиска. Пистолетът гръмна и празният стол се счупи. Звукът беше силен. Не както по филмите. Не приличаше на лека кашлица или деликатно потропване. По-скоро напомняше удар с всичка сила на дебел телефонен указател върху бюро. Звукът не беше много тих, но все пак доста по-тих, отколкото би могъл да бъде.

Четиримата замръзнаха от изненада. Във въздуха се разлетяха парченца пластмаса и мръсни конски косми от пълнежа на възглавничката. Ратър го гледаше неподвижно. Ричър го удари силно в стомаха с лявата ръка, подкоси краката му и го събори на пода. После насочи пистолета към този, който седеше до простреляния стол.

— Слезте долу — каза им. — Всичките. Веднага, разбрахте ли ме?

Никой не помръдна. Ричър преброи на глас едно, две и стреля. От дъските на пода пред краката на първия се разлетяха трески. Едно, две и пак стреля. И пак — едно, две, изстрел. Вдигна се прахоляк. Трясъкът беше доста силен. Разнесе се миризма на барут. След третия куршум мъжете скочиха едновременно. Струпаха се пред капака и се спуснаха надолу един през друг. Ричър затвори капака след тях и премести тезгяха, за да го затисне. Ратър се бе надигнал на колене и лакти. Ричър го ритна, за да го обърне по гръб, и продължи да го рита, докато главата му не опря в преместения тезгях.

Джоди извади фалшивата снимка, клекна до него и му я показа. Ратър премигна и се вгледа в нея. Устата му помръдваше — приличаше на неравна дупка на лицето му. Ричър също клекна и улови лявата му китка. С другата ръка стисна кутрето му.

— Започвам с въпросите — каза той. — И ще чупя по един пръст всеки път, когато ме излъжеш.

Ратър понечи да се измъкне — искаше да се извърти и да се освободи. Ричър го удари пак в корема и го усмири.

— Знаеш ли кои сме?

— Не — изпъшка Ратър.

— Къде е направена тази снимка?

— Това е секретен лагер във Виетнам.

Ричър счупи кутрето му. Просто го изви встрани и прекъсна ставата. Така беше по-лесно, отколкото да го извива назад. Ратър изпищя от болка, а Ричър стисна следващия пръст. На него имаше златен пръстен.

— Къде?

— В ботаническата градина.

— Кое е момчето?

— Някакво хлапе.

— Кой е мъжът?

— Приятел — изпъшка Ратър.

— Колко пъти си правил това?

— Може би петнайсет.

Ричър изви леко пръста с пръстена.

— Това е истината — изрева Ратър. — Не са повече от петнайсет, кълна се! И не съм ви направил нищо! Не ви познавам.

— А познаваш ли семейство Хоби? — попита Ричър. — От Брайтън?

Видя, че Ратър тършува в паметта си объркан. Спомни си. След това по физиономията му се изписа недоумение — как така онези двама скапаняци са могли да му докарат тази беля?

— Ти си долнопробен боклук, нали?

Ратър поклати глава като обезумял.

— Кажи го, Ратър! — изрева Ричър.

— Аз съм боклук — проскимтя онзи.

— Къде е банката ти?

— Банката ми? — попита Ратър с недоумение.

— Банката ти — повтори Ричър.

Ратър се поколеба. Ричър изви пръста с пръстена още малко.

— Близо е — изпищя онзи. — На десет пресечки.

— Къде са документите за собственост на джипа ти?

— В чекмеджето.

Ричър направи знак на Джоди. Тя стана и отиде зад тезгяха. Претърси чекмеджетата и намери папка с документи. Прегледа ги и кимна.

— Регистриран е на негово име. Струва четирийсет хиляди долара.

Ричър пусна пръста и го стисна за гушата. Напрегна сили, докато главата му се изправи.

— Ще купя джипа ти за долар — каза той. — Ако имаш проблем с това, само поклати глава.

Ратър не помръдна. Очите му се бяха изцъклили от стискането за гърлото.

— След това ще отидем до банката ти. С новия ми джип. Ще изтеглиш осемнайсет хиляди долара в брой, за да ги върнем на старците.

— Не е така — възрази Джоди. — Деветнайсет хиляди шестстотин и петдесет. Били са в спестовен фонд, по шест процента за година и половина с натрупване.

— Добре — съгласи се Ричър и стисна още повече. — Деветнайсет хиляди шестстотин и петдесет за семейство Хоби и още толкова за нас.

Ратър се опитваше да види лицето му. Не разбираше. Умоляваше.

— Ти ги измами — добави Ричър. — Обещал си им да разбереш какво е станало със сина им. Не си го направил. Сега ще трябва да го направим ние. Нужни са ни пари за разноските.

Лицето на Ратър започна да посинява. Бе стиснал здраво китката на Ричър и отчаяно се опитваше да облекчи натиска.

— Съгласен ли си? — попита Ричър. — Ако имаш някакви възражения за каквото и да било, само поклати глава.

Онзи продължаваше да дърпа китката му, но главата му не помръдна.

— Отпиши парите като платен данък. Данък, с който се облагат лъжливите боклуци като теб.

Пусна врата му и стана. След петнайсет минути бяха в банката. Ратър бе прибрал лявата си ръка в джоба и подписа чека с дясната. Пет минути след това Ричър прибра в спортния сак 39 300 долара в брой. След още петнайсет минути остави Ратър на уличката зад магазина и натика две банкноти по един долар в устата му — за заглушителя и за джипа. Подкара след Джоди в тауруса, за да върнат колата в бюрото на „Херц“ на летище Ла Гуардия. После се качиха на новия линкълн и се отправиха назад към Манхатън.