Сигнал за опасност

17

Ричър бе получил името Джак от баща си, който беше обикновен янки от Ню Хемпшир и изпитваше ужас от всичко нетрадиционно. Онзи вторник, сутринта след раждането му, беше отишъл в родилното отделение с букет цветя и бе казал на жена си: „Ще го кръстим Джак.“ Без второ име — само Джак Ричър и това вече бе вписано в акта за раждане, защото по пътя се бе отбил при ротния си командир и го беше накарал да съобщи за раждането в американското посолство в Берлин. Бе се появил още един потомък на американски военен, служещ в чужбина.

Майка му не бе възразила. Обичаше аскетичните инстинкти на мъжа си, защото беше французойка, а аскетизмът беше по-характерен за Европа, отколкото за Америка. Беше открила огромната бездна между двата континента през десетилетията след войната. Богатството и излишествата в Америка нямаха нищо общо с бедна и изтощена Европа. Нейният янки обаче не се интересуваше от богатства. Изобщо. Обичаше простите, ясни неща и тя нямаше нищо против, дори когато се отнасяше до имената на бебетата й.

Беше нарекъл първородния им син Джо. Не Джоузеф, а Джо. И пак без второ име. Тя обичаше детето, разбира се, но й бе трудно да преглътне името. Беше много кратко и грубо, а и звукът „дж“ в началото й създаваше трудности заради френския й акцент. Произнасяше го като „ж“. Наричаше сина си Жо. „Джак“ беше много по-добре. Произнасяше го като „Жак“, което бе често срещано френско име. Английският еквивалент беше Джеймс и за нея вторият й син беше Джеймс.

Никой никога обаче не го наричаше с първото му име. Едва ли някой би могъл да го обясни, но откакто се помнеше, Джо за всички беше Джо, а той бе Ричър. Включително и за майка им. И тя не знаеше защо. Често се показваше на прозореца на служебното жилище и викаше след тях: „Жо, забравихте си закуската! Елате с Ричър да я вземете!“ И двете момчета се връщаха у дома, за да вземат нещо за хапване.

Същото се получи и в училище. Това беше и първият му спомен оттам. Беше трудолюбиво, сериозно момче и винаги го бе озадачавал фактът, че имената му са наопаки. Имената на брат му винаги бяха в нормален порядък — първо първото, после второто. Неговите не бяха така. Другите деца в игрите винаги ги наричаха Джо и Ричър. Учителите също. Наричаха го Ричър дори и в детската градина. И някак си това бе останало. Като син на военен бе сменил десетки училища. Още в самото начало навсякъде, на съвсем нови места, съвсем нови учители му казваха: „Ричър, ела тук.“

Свикна с това бързо и нямаше нищо против да изживее живота си само с второто си име. Открай време беше Ричър за всички и щеше да бъде така и занапред. Първото момиче, което му бе харесало, го бе попитало как се казва. Той бе отговорил „Ричър“ без никакво колебание. Всички жени в живота му го бяха наричали така. Без изключение. Джоди също. Когато я видя за първи път след толкова години, застанал на стъпалата в двора на Лион, тя му бе казала „Здравей, Ричър.“ Дори и след петнайсет дълги години помнеше как го наричат.

Сега по телефона обаче тя не каза „Здравей, Ричър“. Нарече го Джак. Това прозвуча като сирена в главата му. Бе го попитала къде е и гласът й беше толкова напрегнат, че се бе изплашил и в първия момент не бе успял да разбере. Джоди имаше проблеми. Сериозни проблеми, но бе дъщеря на Лион и бе достатъчно умна, за да намери начин да го предупреди.

Това беше предупреждение. Бойно предупреждение. Той присви очи, прогони страховете и се зае за работа. Първото нещо, което направи, беше да я излъже. Сраженията се водят в пространството и времето от противостоящи сили. Като огромна четириизмерна диаграма. Първа стъпка — заблуди противника. Накарай го да си мисли, че диаграмата ти има съвсем друга форма. Предполагаш, че всички комуникации са разсекретени и ги използваш, за да сееш лъжи и измами. За да си купиш преимущества.

Не беше в Сейнт Луис. Защо да ходи там? Защо, след като имаше телефони, а и вече бе установил контакт с Конрад? Обади му се от тротоара на Гринич Авеню, каза му от какво има нужда и Конрад му позвъни точно три минути след това, защото папката, която му бе поискал, се намираше в самото начало, в секция „А“. Конрад започна да чете каквото искаше да чуе, още там, сред пешеходците на тротоара, а десетина минути след това Ричър прекъсна линията. Вече знаеше всичко.

После подкара джипа на юг, по Седмо Авеню, и го остави в един подземен гараж на една пресечка от Световния търговски център. Забърза към южния небостъргач и когато Джоди се обади, вече беше във фоайето и разговаряше с човек от охраната. Бе чула неговия глас. Ричър разбра, че е в опасност, и се втурна към експресния асансьор с пребледняло лице. Слезе на осемдесет и деветия етаж и спря за момент, за да овладее дишането си. Успокой се и направи план. Предполагаше, че разположението на осемдесет и осмия ще е същото. Беше тихо и спокойно. Коридорът обикаляше около асансьорните шахти, беше тесен, осветен с електрически крушки на тавана. Вратите към офисите имаха малки прозорчета от армирано стъкло на височината на очите на нисък човек. Край тях имаше метални табели с името на обитателя и звънец.

Намери аварийното стълбище и тръгна към долния етаж. Тук нямаше никакви декоративни елементи, само стъпала от гол бетон и метални парапети. Край вратите към коридорите имаше пожарогасители, над пожарогасителите имаше табла, зад чиито стъкла бяха сложени брадви, боядисани в червено. Имаше и големи табели, на които бе изписан етажът.

Излезе в коридора на осемдесет и осмия етаж. И тук беше тихо. Беше също толкова тесен, колкото и горният, със същото осветление, същите врати. Тръгна в погрешната посока, така че стигна до офиса на Кейман Корпорит Тръст най-накрая. Светла на цвят дъбова врата, табела с името, звънец. Опита да отвори вратата внимателно. Беше заключено. Приведе се и надникна през прозорчето. Видя нещо като приемна. Силна светлина, стилно обзавеждане. Вдясно имаше висок плот. Точно срещу него имаше друга врата. Беше затворена, в приемната нямаше никой. Вгледа се натам и гърлото му се сви от тревога.

Тя беше там, във вътрешния кабинет. Чувстваше го. Беше там сама, в плен, и се нуждаеше от него. Трябваше да бъде с нея. Залепи чело до армираното стъкло и продължи да гледа вътрешната врата. Тогава си спомни какво казваше Лион: Когато нещо се обърка, не се чуди защо се е объркало, а се заеми да оправиш нещата.

Отдръпна се от прозорчето и се огледа вляво и вдясно. Застана под крушката, която беше най-близо до вратата, протегна ръка нагоре и я развинти, докато угасна. Нагорещеното стъкло опари пръстите му. Пренебрегна болката и се върна пред вратата, за да провери пак — вътре беше много светло, коридорът вече беше тъмен. Виждаше се какво става в приемната, но отвътре не можеха да видят какво става в коридора. Много важна разлика. Изправи се и се ослуша.

Тогава вътрешната врата се отвори и в приемната излезе набит мъж. Затвори след себе си. Набит, с черен костюм. Позната физиономия. От бара в Кий Уест. От Гарисън. Там бе стрелял по него с беретата си. После бе увиснал на вратата на колата им на Бродуей. Прекоси приемната и се скри от погледа му. Ричър се приближи отново и огледа вътрешната врата през стъклото. Беше все така затворена. Почука леко на вратата. Онзи се приближи и надникна през прозорчето. Ричър се изправи и се приближи, така че да се вижда само кафявото му яке.

— Куриерска служба — каза той тихо.

В сградата имаше само офиси, беше тъмно, якето беше кафяво, така че набитият отвори. Ричър пристъпи напред, протегна ръка и го сграбчи за гърлото. Ако го направиш достатъчно бързо и достатъчно силно, ще парализираш гласните струни на противника, преди да успее и да гъкне. Стисна го и го измъкна навън, чак до площадката на стълбите, до противопожарното табло, после го блъсна с всички сили в стената и онзи се свлече със сподавено стенание.

— Време е да избираш — каза му Ричър. — Или ще ми помогнеш, или ще умреш.

Онзи тръсна глава, за да проясни мозъка си, и скочи напред. Ричър го изрита в гърдите, обърна го обратно, с едната си ръка го притисна към себе си, с другата улови брадичката му, изви я рязко и му счупи врата. Нямаше навик да пита повече от веднъж.

Един по-малко. Само че беше заминал, без да отговори на въпросите му, а в сражението информацията е всичко. Бе сигурен, че не са много, но можеше да са трима или петима, а далеч не бе все едно дали ще излезеш слепешката срещу двама, трима или петима противници. Замисли се за момент и погледът му се спря върху брадвата зад стъклото на противопожарното табло. Ако не разполагаш с информация, можеш да прибегнеш до нещо друго — някакъв приковаващ вниманието ход. Нещо, което да ги обърка и разтревожи. Нещо, което да ги накара да блокират.

Направи го колкото може по-тихо, после се увери, че в коридора няма никой, и замъкна трупа в приемната. Остави го на пода, точно срещу вратата, намести крайниците и главата му така, както смяташе, че трябва, после се скри зад преградата. Беше дълга към три метра, висока до гърдите. Извади от якето си пистолета със заглушителя и се приготви да чака.

Струваше му се, че ще чака дълго. Мокетът беше тънък, под него беше твърдият бетон, който потрепваше едва доловимо с вибрациите на гигантската сграда. Чуваше бученето на асансьорите, долавяше чаткането на изпънатите въжета, шума на климатиците и воя на вятъра. Мускулите му бяха напрегнати, готови за действие.

Чу стъпките секунда преди да чуе щракването на бравата. Разбра, че се е отворила вътрешната врата, защото се промени акустиката — изведнъж тясната приемна се бе съединила с по-просторно помещение. Чу два чифта стъпки, които спряха на прага, както очакваше. Чакаше. Когато покажеш на някого някаква ужасяваща гледка, нужни са около три секунди, за да се достигне максималният ефект. Знаеше го от опит. Поглеждат, виждат, мозъкът им отказва да го възприеме, поглеждат пак и едва тогава осъзнават. Цели три секунди от началото до края. Преброи мислено: едно, две, три, после пропълзя напред, с насочен пистолет.

Осъзна, че се е провалил. Мъжът с куката и обгорялата физиономия се стресна, изпусна оръжието си и се улови за вратата, но беше встрани и малко по-назад от Джоди. Нямаше начин да стреля, без да я нарани. Никакъв. Не и от положението, в което беше.

Обезобразеният започна да издава някакви гърлени звуци, Джоди гледаше втренчено надолу. На прага след тях се появи още един мъж — този, който ги бе блъснал на Бродуей. Спря зад Джоди и също се вторачи надолу. В дясната си ръка държеше берета. След миг направи крачка напред, мина покрай нея и застана по средата на стаята. Беше сам.

Ричър натисна спусъка, заглушителят изтрещя и главата на онзи се пръсна на парчета. Куршумът я улучи точно по средата. Наоколо се пръснаха парченца кости и кръв, стигнаха чак до тавана. Джоди замръзна на място, на сантиметри от онзи с куката. А той беше много бърз. По-бърз, отколкото би могло да се очаква от осакатен петдесетгодишен мъж. Наведе се с лявата ръка и грабна пушката от пода. С другата стисна Джоди през кръста. Куката блестеше върху плата на костюма й. Успя да направи всичко това още преди другият да се свлече на пода. Стисна Джоди през корема с всички сили и я дръпна назад. Изстрелът все още не беше заглъхнал.

— Колко са? — извика Ричър.

— Един, двама са мъртви — извика тя в отговор.

Значи този с куката беше сам, но пушката вече беше в ръката му. Вдигна я рязко и използва инерцията на движението, за да я зареди. Ричър беше наполовина извън прикритието на преградата и се опитваше да се изправи. Възможността за попадение беше съвсем малка, но мъжът с куката се възползва от нея — стреля ниско и преградата се пръсна на трески. Ричър успя да наведе глава, но тънки дървени иглички, сачми и парченца метал удариха едната страна на лицето му. Почувства го като удар с чук, от слепоочието до брадичката. Усети остра пареща болка — бе пострадал сериозно. Все едно да полетиш през прозореца и да паднеш надолу с главата. Претърколи се, а онзи задърпа Джоди към кабинета, като същевременно отново вдигна пушката. Ричър все още лежеше неподвижно на пода, а цевта вече се насочваше към него. Чувстваше челото си ледено и сковано. Болката беше ужасна. С безкрайно усилие насочи щаера право към Джоди. Сакатият се прикриваше зад нея. Ричър премести мерника малко вляво, после малко вдясно. Отново виждаше само нея. Онзи се прицели с пушката и пръстът му започна да се свива върху спусъка. Ричър не можеше да помръдне. Отвори широко очи, за да запечати лицето й в съзнанието си, преди да умре. Изведнъж зад тях се появи руса жена, която впи пръсти в гърба на сакатия и го задърпа, извади го от равновесие. Той се олюля, обърна се и замахна с цевта. Удари я и Ричър видя, че тя се свлече на пода.

После пушката отново се насочи към него, но този път Джоди започна да се съпротивлява и да се опитва да бутне ръката на похитителя си. Риташе и се гърчеше, за да се отскубне. Онзи се олюля, защото беше доста силна, после направи няколко крачки напред, в приемната, спъна се в крака на единия труп и падна заедно с Джоди. Отекна оглушителен трясък, разнесе се дим. Куршумът попадна в трупа и отново се разлетяха парченца кости и мъртва тъкан. Сакатият се надигна на колене, а Ричър го взе на прицел с пистолета си. Онзи пусна пушката, бръкна в джоба си и извади блестящ револвер с къса цев. Дръпна ударника назад с палец. Оръжието изщрака силно. Джоди не преставаше да се дърпа и да се съпротивлява срещу дясната му ръка с куката, която все още я стискаше през кръста. Мяташе се наляво, надясно, хаотично. Ричър не можеше да стреля. В лявото му око се стичаше кръв. Челото му пулсираше и кървеше. Затвори го, защото престана да вижда с него, и примижа с другото. Блестящият револвер се вдигна нагоре и цевта му се заби в хълбока на Джоди. Тя изпъшка и престана да се движи, а физиономията на сакатия се появи иззад главата й злокобно усмихната.

— Пусни пистолета, задник — изпъшка той.

Ричър не реагира. Щаерът бе все така насочен към кривата усмивка. Едното му око беше затворено, болката блъскаше в главата му.

— Ще я застрелям — просъска сакатият.

— След това аз ще застрелям теб — отвърна Ричър. — Ако тя умре, умираш и ти.

Онзи го изгледа втренчено, после кимна.

— Патова ситуация.

Ричър кимна в отговор. Така изглеждаше. Тръсна глава, за да я проясни, но това само засили болката. Патова ситуация. И да стреляше пръв, онзи би могъл да натисне спусъка, дори и в предсмъртен гърч. Рискът беше неоправдано голям. Без да сваля пистолета, Ричър постепенно се изправи, измъкна ризата от колана си и с края й избърса кръвта от лявото си око, без да изпуска противника си от поглед. Той също се изправи и дръпна Джоди със себе си. Тя се опита да се дръпне встрани, за да намали натиска на револвера, но сакатият я стискаше достатъчно здраво. Дори извъртя леко куката и върхът се впи в кожата й.

— Значи трябва да се споразумеем — каза той.

Ричър избърса окото си с края на ризата. Не отговори. Болката в главата му ставаше все по-непоносима. Режеща, смазваща. Постепенно осъзнаваше, че е пострадал много сериозно.

— Трябва да се споразумеем — повтори онзи.

— Няма начин — отвърна Ричър.

Онзи завъртя куката и притисна дулото на пистолета малко по-силно. Джоди изохка. Оръжието беше „Смит и Уесън“, модел 60. Двусантиметрова цев, неръждаема стомана, 38-и калибър, барабан с пет куршума. Малко оръжие, идеално за дамска чанта. Или за да го скриеш някъде по тялото си, без да бие на очи. Сакатият натискаше цевта толкова силно в хълбока на Джоди, че юмрукът му бе опрял в плътта й. Тя бе увиснала напред на ръката му. Косата й бе паднала върху лицето. Очите й бяха приковани в Ричър и това бяха най-хубавите очи, които някога бе виждал.

— Никой не казва „не“ на Виктор Хоби — изсъска сакатият.

Ричър продължаваше да се бори с болката, без да сваля пистолета от целта.

— Ти не си Виктор Хоби — каза той. — Ти си Карл Алън и си долен боклук.

Последва тишина. Болката пулсираше в главата му. Джоди го гледаше с недоумение.

— Ти не си Виктор Хоби — повтори Ричър. — Ти си Карл Алън.

Каза го натъртено и сакатият сякаш се сепна. Окопити се светкавично и задърпа Джоди назад, към вратата на кабинета. Ричър го последва, без да го изпуска от очи. Вътре имаше още хора. Видя затъмнени прозорци, мебели, русата жена с копринената рокля и двама мъже в костюми. Всички те го гледаха втренчено. Гледаха пистолета, заглушителя, челото му и кръвта, която се стичаше по ризата. След това тримата започнаха да се движат, машинално, като автомати, седнаха на канапетата, опряха длани на масата. Вдигнаха очи към него — в погледите им прочете надежда, страх, изненада.

— Лъжеш се — каза сакатият и задърпа Джоди назад, докато не застана зад най-далечното канапе. Ричър също продължи напред и застана точно срещу тях. Кръвта се стичаше по брадичката му и капеше по облегалката на канапето.

— Не се лъжа — каза той. — Ти си Карл Алън, роден на осемнайсети април четирийсет и девета година в едно спокойно предградие на Бостън. Нормално семейство, без кой знае какви перспективи. Получил си призовка през лятото на шейсет и осма. Редник, оценен по всички възможни показатели под средното ниво. Изпратен във Виетнам като пехотинец. Кашик. Войната променя хората и когато си попаднал там, си проявил всичките си способности. Започнал си с мошеничества. Продавал си наркотици, момичета и всичко, до което си успял да се докопаш с мръсните си ръце. Започнал си да даваш заеми и си бил жесток. Дълго време си живял като император, но после някой се е усетил, измъкнал те е от райския живот и те е изпратил във вътрешността. В джунглата, където е била истинската война. В гадна част, с гаден офицер, който ти се е качвал на главата. Това те е вбесило и при първа възможност си му видял сметката. Също и на сержанта. Само че войниците са те издали. Доста необичайно, нали? Изглежда, не си им бил любимец. Може би са ти дължали пари. Издали са те и от щаба са изпратили двама военни полицаи, Гънстън и Забрински, за да те арестуват. Ще отречеш ли?

Онзи не каза нищо. Ричър преглътна. Главата го болеше жестоко. Болката се промъкваше все по-дълбоко под раните. Истинска, сериозна болка.

— Дошли са с хеликоптер — продължи той. — Пилотирал го е един свестен младеж на име Каплан. На следващия ден се е върнал, за да ги вземе, вече като помощник-пилот на истински ас, Виктор Хоби. Гънстън и Забрински са те арестували и са чакали да ги приберат. Хеликоптерът на Хоби е излетял, но малко след това е бил улучен и е паднал на около четири мили от мястото. Целият екипаж е загинал заедно с двамата военни полицаи. Оцелял си единствено ти. Обгорял си и си загубил ръката си, но си останал жив, а зловещият ти мозък не е престанал да крои планове нито за миг. Разменил си табелата с името си с тази на първия, до когото си се добрал. Виктор Хоби. Взел си неговата и си оставил своята. Тогава Карл Алън е престанал да съществува заедно с криминалното си минало. Добрал си се до една полева болница и си ги убедил, че лекуват Хоби. Във всички медицински документи е вписано неговото име. После си убил един санитар и си избягал. Не си искал да се върнеш, защото си знаел, че веднага ще стане ясно, че не си Виктор Хоби. Щели са да разберат кой си и отново да затънеш в лайната. Решил си да изчезнеш. Нов живот под ново име. Чисто досие. Ще отречеш ли?

Алън стисна Джоди по-силно.

— Това са глупости — каза той.

Ричър поклати глава. Болката проблясваше в очите му като мълния.

— Не, не са. Наш Нюмън току-що идентифицира скелета на Виктор Хоби. В момента се намира в един ковчег в Хавай, а на шийните му прешлени е окачена табелата с твоето име.

— Глупости — повтори Алън.

— Зъбите — продължи Ричър. — Разпознал го е по зъбите. Родителите на Виктор Хоби са го водили на зъболекар цели трийсет и пет пъти, за да има здрави зъби. Всичко е добре документирано. Нюмън е прегледал щателно рентгеновите снимки и ги е сравнил с един от черепите. Всичко съвпада. Не може да има грешка.

Алън мълчеше.

— Крил си се успешно цели трийсет години — продължи Ричър. — Докато старците на Хоби не са решили да вдигнат шум и да изпратят някого по следите на сина си. Вече не можеш да се криеш, защото ще трябва да отговаряш за постъпките си. Пред мен.

Алън изсумтя подигравателно. От гримасата здравата част на лицето му стана зловеща като обгорената.

— Защо ще отговарям пред теб?

Ричър премигна, за да прогони капка кръв от окото си. Пистолетът в ръката му не трепваше.

— Поради много причини — отговори той. — Аз съм тук като представител на много хора. Като Виктор Труман Хоби например. Той е бил герой, но е отписан като дезертьор. Родителите му са страдали цели трийсет години. Тук съм и от тяхно име. И от името на Гънстън и Забрински. И двамата са били лейтенанти от военната полиция, и двамата са били по на двайсет и четири. На двайсет и четири и аз бях лейтенант от военната полиция. Те са били убити заради гадостите, които си направил. Смятай, че си имаш работа с тях. Заради боклук като теб са умрели свестни хора. Затова ще отговаряш пред мен.

Алън го гледаше безизразно. Придърпа Джоди към себе си, за да я намести точно отпред, после заби куката още по-силно и кимна едва забележимо.

— Добре, бях Карл Алън — каза той след малко. — Вече няма значение. Бях Карл Алън, а после станах Виктор Хоби. Бях Виктор Хоби много дълго, по-дълго, отколкото бях Алън. Сега, струва ми се, и това свърши. Сега ще стана Джак Ричър.

— Какво?

— Това е сделката — каза Алън. — Това са условията ми. Даваш ми името си и получаваш живота на тази жена.

— Какво? — попита Ричър още веднъж.

— Трябва ми самоличността ти — отвърна Алън. — Името ти.

Ричър го гледаше втренчено.

— Ти си скитник — продължи сакатият. — Нямаш семейство, никой няма да тъгува за теб.

— И какво после?

— После ще умреш — каза Алън. — Не може да има двама души с едно и също име, нали? Сделката е почтена. Твоят живот срещу живота на жената.

Джоди гледаше Ричър безмълвно.

— Няма начин — каза той.

— Ще я застрелям — каза Алън.

Ричър отново поклати глава. Болката беше страхотна. Усилваше се и се разпространяваше и зад двете му очи.

— Няма да я застреляш. Помисли малко, Алън. Ти си боклук, невероятен егоист. Ако я застреляш, аз ще застрелям теб. Веднага. Достатъчно близо си, за да те улуча. Целя се в главата ти. Ако натиснеш спусъка, ще го натисна и аз. Ако тя умре, ти ще умреш само стотна от секундата след това. Няма да успееш да се прицелиш в мен. Няма да имаш време. Безизходица. Патова ситуация. Помисли си.

Втренчи се в него в полумрака през болката. Класическа ситуация. Имаше обаче един проблем. Сериозен недостатък в анализа му. Знаеше го. Осъзна го и го обзе страх. Алън го осъзна в същия момент. Ричър разбра, защото го прочете в очите му.

— Грешиш — каза Алън. — Пропускаш нещо много важно.

Ричър мълчеше.

— В момента ситуацията е патова — продължи Алън — и това няма да се промени, докато аз стоя тук, а ти там. Само че… колко време ще останеш на мястото си?

Ричър преглътна. Болката го разкъсваше.

— Колкото е необходимо. Имам предостатъчно време. Сам каза, че съм скитник. Нямам никаква бърза работа.

Алън се усмихна.

— Храбри думи — рече той. — Само че от главата ти тече кръв. В черепа ти е забито парче метал. Виждам го много добре.

Джоди кимна отчаяно. Очите й бяха изпълнени с ужас.

— Къри, погледни и му кажи.

Мъжът на канапето изви врат назад и го погледна. Очите му се разшириха от ужас.

— Това е пирон — каза той. — Най-обикновен гвоздей. Забил се е в главата ти.

— От плота в приемната — добави Алън.

Къри отново се обърна напред и Ричър разбра, че бе казал истината. Болката се усили още повече. Прорязваше го някъде в челото, малко над очите. Адреналинът я бе потискал дълго време, но не беше възможно да издържи дълго само на адреналин. Наложи си да не мисли за нея, напрегна волята си, но болката не намаляваше. Беше едновременно прорязваща като бръснач и тъпа, пулсираща. Пред очите му проблясваха мълнии. Кръвта беше напоила цялата предна част на ризата му. Премигна, но вече не виждаше нищо с лявото си око. Кръвта се стичаше и по ръката му и капеше на пода от краищата на пръстите му.

— Добре съм — каза той. — Не се безпокойте за мен.

— Храбри думи — повтори Алън. — Само че те боли и губиш много кръв. Няма да живееш по-дълго от мен, Ричър. Смяташ се за издръжлив, но в сравнение с мен си нула. Изпълзях от онзи хеликоптер без една ръка, с прерязани артерии. Горях. Оцелях в джунглата така цели три седмици. След това се добрах до дома свободен. После живях с опасността цели трийсет години. Ако някой тук е издръжлив, това съм аз. Физически и психически. Никой не може да се сравнява с мен. Нямаше да издържиш по-дълго от мен, дори и пирон в главата. Не се заблуждавай.

Джоди се бе втренчила в него. Косата й изглеждаше златна на процеждащата се през щорите мека светлина. Падаше върху лицето й. Виждаше очите й. Устните. Извивката на шията. Стройното й силно тяло в хватката на Алън. Куката на фона на костюма й. Болката пулсираше в главата му. Усещаше мократа от кръв риза — беше хладна. Имаше кръв и в устата. Имаше метален вкус, като алуминий. Вече усещаше как рамото му започва да трепери. Пистолетът ставаше все по-тежък.

— Освен това имам силен мотив — продължи Алън. — Положил съм много усилия, докато получа това, което имам. Смятам да го запазя. Аз съм гений и умея да оцелявам. Смяташ ли, че ще те оставя да ме повалиш? Смяташ ли, че си първият, който се е опитвал?

Ричър се олюля.

— А сега ще увеличим залозите — добави Алън.

Повдигна Джоди нагоре с цялата сила на ръката си и заби револвера още по-дълбоко в хълбока й. Тя простена и тялото й се изви настрани. После куката се плъзна нагоре, към гърдите й. Тя затвори очи от болката. След това се премести още нагоре и върхът опря лицето й.

— Мога да я изкормя — каза Алън. — Мога да я обезобразя и ти не си в състояние да направиш каквото и да било, освен да се чувстваш още по-гадно. Стресът влошава нещата още повече, нали? А болката? Вече чувстваш слабост. Ти си пътник, Ричър. Скоро ще паднеш. Когато това стане, проблемът ще бъде решен. В моя полза.

Ричър потрепери. Не от болката, а защото знаеше, че Алън е прав. Чувстваше коленете си. Бяха на мястото си, бяха силни. Само че един здрав мъж никога не чувства коленете си. Те са просто част от него. Когато усетиш, че храбро продължават да издържат стокилограмова тежест, значи съвсем скоро ще престанат. Беше като предупреждение.

— Ще паднеш, Ричър — продължи Алън. — Целият трепериш, знаеш ли? Постепенно ни напускаш. След две минути ще дойда до теб и ще те застрелям в главата. Мога да почакам.

Ричър потрепери пак и се опита да обмисли положението. Не беше лесно. Чувстваше се замаян. На главата му имаше отворена рана. Чуждо тяло бе проникнало в черепа му. Спомни си Наш Нюмън, когато показваше кости в аудиторията. Може би Наш щеше да го обясни след много години.

Остър предмет, проникнал в предните полукълба на мозъка, ето тук е предизвикал обилен вътрешен кръвоизлив… Пистолетът трепереше. След това си спомни Лион, който мърмореше: Ако план А не успее, минавай към план Б.

После ченгето от Луизиана, което преди години му бе обяснило, че с револвер 38-и калибър не можеш да спреш надрусан наркоман, който се е втурнал към теб. Ричър си спомни огорчението му. А когато е с къса цев, е още по-зле. Когато в ръцете си държиш съпротивляваща се жена — още по-зле. Макар че движенията й можеха да насочат изстрела право в целта съвсем случайно. Зави му се свят. Имаше чувството, че някой го удря с чук по главата. Силите му го напускаха. Отвори дясното си око — беше сухо, но нещо го бодеше, сякаш някой бе забил в него иглички. Още пет минути може би, мислеше той. След това край. Беше в колата под наем до Джоди, връщаха се от ботаническата градина. Той й казваше нещо. В колата беше топло. През стъклата грееше слънце. Каза й: Основата на всяка измама е да покажеш на жертвата това, което иска да види. Пистолетът затрепери още по-силно. Е, Лион, започвам план Б. Дали ще ти хареса?

Коленете му се огънаха и той се олюля. Успя да запази равновесие и насочи пистолета към единствената част от главата на Алън, която виждаше. Цевта се клатеше в кръг. Най-напред беше малък, после стана по-голям, защото тежестта на оръжието бе прекалено голяма за рамото му. Изкашля се и изплю кръв. Пистолетът започна да се спуска надолу. Гледаше как мушката пада, сякаш някой я дърпаше. Опита се да я вдигне, но само успя да я помръдне встрани, сякаш му пречеше някаква невидима сила. Коленете му се огънаха пак и усилието му да остане прав беше като спазъм. Цевта на пистолета беше безкрайно далеч. Сочеше надолу, леко вдясно. Към бюрото. Тежестта притискаше ръката му, теглеше я надолу. Ръката на Алън помръдна. Следеше движенията му с едно око, мислеше: Дали чувствата ми към Джоди са като наркотика, за който говореше онова ченге? Късата цев се отдели от тялото й. Ще се справя ли? Коленете му нямаше да издържат дълго. Трепереше. Чакай. Просто чакай. Китката на Алън се изви напред. Видя движението. Беше много бързо. Видя черната дупка на цевта. Не беше опряна в тялото й. Изведнъж Джоди наведе рязко глава, а Ричър вдигна пистолета, почти към целта, преди Алън да стреля. На няколко сантиметра. Това бе всичко. Няколко скапани сантиметра. Бързо, каза си, но не достатъчно. Видя как ударникът на револвера щраква напред, после как от черната дупка разцъфва огнено цвете. Сякаш го блъсна локомотив. Не чу гърмежа — толкова силен бе ударът в гърдите му. Като от гигантски чук, голям колкото планета. Оглуши го. Отряза сетивата му отвътре. Нямаше болка. Никаква. Просто някакъв огромен студ там, в гърдите, и тих вакуум, пълен покой в главата. Концентрира се за част от секундата и напрегна сили, за да остане на крака достатъчно дълго, колкото да види пламъчето в предния край на заглушителя. После леко премести поглед и видя как главата на Алън се пръсва. Във въздуха се разлетяха кости и мозък, и кръв, еднометров облак, който се стелеше като мъгла. Мъртъв ли е вече? Зачуди се. След това си отговори сам: Няма начин, трябва да е. После се предаде и започна да пропада в черна тъмнина, бездна, която продължаваше безкрайно и не стигаше никъде.