Силата на шестимата

— Съжалявам, Сам — казва Шест. — Сигурна съм, че това чудо действа само върху нас.

Той оставя кситариса и ние продължаваме да се ровим из сандъка, искаме да проверим дали

има нещо друго, което да се активира чрез докосване. Но след като цял час сме проучвали й

държали всичките седемнайсет предмета, след като сме духали горещ въздух върху тях, след

като сме ги стискали здраво, нищо друго не реагира, освен увития в кърпа сияещ кристал, по-

големия продълговат кристал с димящия център, както и слънчевата система, която продължава

да се върти над главите ни. Лечебният камък обаче наистина цери раните и натъртванията, с

които Шест щампосва тялото ми.

— Уф, почти през целия си живот тръпна в очакване да отворя сандъка, и сега, когато го

направих, по-голямата част от нещата вътре ми изглеждат безполезни — казвам.

— Смятам, че с времето техните възможности ще се разкрият — убеждава ме Шест. —

Утрото е по-мъдро от вечерта. Обикновено отговорите идват, когато се освободиш напълно от

мислите си.

Кимам, поглеждам към предметите, които лежат около сандъка. Шест е права. Напъваш ли

се да получиш отговор, със сигурност няма да стане.

— Ами да, може би някои от тях се активират само с другите завети. Кой знае? — казвам и

свивам рамене.

Слагам всичко обратно вътре, като се изкушавам да задържа увития в кърпата сияещ

кристал. Оставям навън слънчевата система, която продължава въртеливия си ход. Затварям

сандъка, заключвам го и го отнасям по коридора.

— Не се отчайвай, Джон — казва подире ми Шест. — Както казваше Анри, все още не си

готов да видиш всичко.

Глава 14

Не мога да спя. Донякъде заради сандъка. Доколкото разбирам, едно от съкровищата в него

може да ме направи способен да се превръщам в различни същества, като Бърни Косар, друго —

да издига около мен желязна преграда, непробиваема за атаките на врага. Обаче как ще разбера

всичко това без Анри? Натъжавам се. Чувствам се напълно съкрушен.

Но най-вече защото не мога да престана да мисля за Шест, не мога да спра да си представям

лицето й съвсем близо до моето, за сладкото ухание на дъха й или за начина, по който слънцето

кара очите й да светят. В такива моменти изпитвам неудържимо желание да спра тренировката

и просто да я обгърна с ръце и да я притисна към себе си. Копнежът ми по нея е обсебил

сърцето ми и дори сега, след толкова часове, ми се иска да го сторя, което всъщност ме държи

буден. Това и убийствената вина, която изпитвам, задето тя ме привлича толкова много.

Момичето, за което би трябвало да копнея, е Сара.

Не мога да очаквам сънят да дойде, когато в главата ми се блъскат безброй мисли, когато

изпитвам прекалено много чувства — болка, желание, объркване, вина. Оставам да лежа още

двайсет минути и накрая се отказвам от съня. Отмятам одеялото, навличам панталони и сива

тениска. Бърни Косар върви по петите ми, щом излизам от стаята и тръгвам по коридора.

Надничам в хола, за да проверя дали Сам е заспал. Завит с одеяло като червей в пашкул, той спи

на пода. Обръщам се и тръгвам обратно по коридора. Стаята на Шест е точно срещу моята,

вратата й е открехната. Спирам се, поглеждам към вратата, чувам как Шест шумоли на пода.

— Джон? — шепне тя.

Сепвам се, сърцето ми забива лудешки.

— Да? — отговарям и продължавам да стоя отвън.

— Какво правиш?

— Нищо — прошепвам. — Не мога да заспя.

— Влез — казва тя и аз бутам вратата.

В стаята й е тъмно като в рог, не мога да различа нищо.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред — отговарям.

Включвам моя лумен съвсем слабо и сиянието му свети като нощна лампа. Все още не

поглеждам към нея, забил съм поглед в пода.

— Главата ми е пълна с какво ли не, нали знаеш. Мислех си дали да не се поразходя или да

потичам, нещо такова.

— Ами това е малко опасно, не смяташ ли? Не забравяй, че си в списъка на ФБР на десетте

най-търсени престъпници и дават тлъста награда за главата ти — казва тя.

— Знам, но… навън все още е тъмно, а и ти би могла да ме направиш невидим, нали така?

Искам да кажа, ако искаш да дойдеш с мен.

Усилвам светлината върху дланите си и виждам Шест, която е седнала на пода с две одеяла

върху краката, косата й е издърпана назад, а около лицето й падат свободни кичури. Тя свива

рамене, отхвърля одеялата и се изправя. Обута е с черни панталони за йога и бял потник. Не

мога да откъсна очи от голите й рамене. Отмествам поглед, когато ме обсебва абсурдното

подозрение, че е възможно тя да усеща очите ми върху себе си.

— Идвам — казва тя, издърпва ластика от косата си и отново я хваща на опашка. — Винаги

имам проблеми със спането. Особено на пода.

— Напълно те разбирам — казвам аз.

— Не мислиш ли, че ще събудим Сам?

Клатя глава. Тя ми отвръща с повдигане на раменете и вдига ръката си. Веднага я хващам.

Шест изчезва, но моята ръка продължава да свети, виждам и стъпките й по мокета. Угасям

ръката си и се измъкваме на пръсти от стаята надолу по коридора. Бърни Косар ни следва и

когато стигаме хола, Сам надига глава от пода и зяпа право в нас. Двамата с Шест спираме, аз

затаявам дъх. Мисля колко много си пада Сам по Шест и колко съкрушен ще бъде, ако ни види

да се държим за ръце.

— Хей, Бърни — казва той сънено, после отпуска глава и се обръща с гръб към нас.

Още малко оставаме така, без да говорим, сетне Шест ме повежда през хола към кухнята и

излизаме през задната врата.

Нощта е топла, изпълнена със звуците на щурци и на люшкани от вятъра палмови листа.

Дишам дълбоко, докато вървим ръка за ръка. Някак си ми е странно, че ръката на Шест

изглежда толкова малка и нежна в моята въпреки невероятната й физическа сила. Харесва ми

това усещане. Бърни Косар тича из храсталаците покрай чакълената алея, а двамата с Шест

крачим мълчаливо по средата й. Краят на алеята опира в тясно шосе и ние завиваме наляво.

— Непрекъснато мисля какво си преживяла — казвам най-накрая, но всъщност искам да й

кажа, че непрекъснато мисля за нея. — Да бъдеш държана в плен половин година, да видиш как

Катарина… е, знаеш какво имам предвид.

— Понякога забравям, че се е случило. Друг път с дни мисля само за това — отговаря тя.

— Дааа — отговарям й провлачено. — Не знам, мисля, че няма нужда да го казвам, обаче

Хенри ми липсва, мисълта, че го няма, ме убива. Но когато чух твоята история, разбрах какъв

късметлия съм всъщност. В смисъл, успях да се сбогувам с него. Освен това той беше с мен,

когато преминавах през първите си завети. Не мога да си представя да преживея всичко това

сам, както е било при теб.

— Беше ми много, ама много трудно, няма две мнения. Нуждаех се от нея в деня, в който

започнах да придобивам завета си за невидимост. А когато съзрявах, имах още по-голяма нужда

от нея, за онези, момичешките разговори. Та те ни бяха почти като родители тук, на Земята,

нали така?

— Така е — отговарям. — За мен е странно, че сега, когато Анри го няма, нещата, които си

спомням за него, са най-вече онези, които мразех. Например, когато напускахме едно място и

дълги часове карахме по магистралата към новото си място, за което дори не бях чувал,

единственото ми желание беше просто да сляза от колата. А разговорите, които водехме по

време на тези пътувания, сега тях си спомням най-добре. Или когато започнахме да тренираме в

Охайо и той ме караше да повтарям до припадък едно и също… така се дразнех, нали разбираш?

А сега не мога да погледна назад, без да се усмихна… Веднъж — телекинезата ми най-после се

беше проявила и тренирахме в снега — той хвърляше различни предмети, за да се науча да ги

отклонявам. Освен това трябваше да ги връщам обратно там, откъдето идваха. Анри запрати

доста силно към мен чук за месо. Като използвах собствената му скорост, го върнах обратно към

Анри, та той в последната секунда трябваше да се метне с главата напред в снега, за да избегне

удара — казвам и се усмихвам на себе си. — Снегът всъщност се оказа покрит със сняг розов

храст, с всичките тези бодли. Няма да повярваш каква врява вдигна. Ей такива неща никога няма

да забравя.

По пътя приближава кола и ние се спускаме в канавката, докато премине. Колата се насочва

рязко по каменната алея на съседната къща и от нея изскача мъж с черно кожено яке. Удря по

входната врата на къщата и крещи да му отворят.

— Господи! Колко е часът? — питам Шест.

Тя тръгва към мъжа и къщата, ръката ми все още е в нейната.

— Има ли значение?

Когато стигаме на около три метра от него, ме удря миризмата на алкохол. Човекът престава

да удря с юмрук по вратата и изкрещява:

— Отвори проклетата врата, Шарлийн, иначе ще ти дам да се разбереш!

Двамата с Шест едновременно забелязваме втъкнат в колана му револвер и тя стиска ръката

ми.

— Дай му да се разбере! — прошепва ми тя.

Той удря по вратата отново и отново, докато в предния прозорец светва лампа. В същия

момент през вратата изкрещява жена:

— Махай се оттук! Просто се махай се оттук, Тим!

— Отваряй веднага вратата! — крещи той. — Иначе ще си изпатиш, Шарлийн! Хубавичко

ще си изпатиш, да знаеш!

Съвсем наблизо сме, на една ръка разстояние. Виждам, че избледнялата татуировка под

лявото му ухо е белоглав орел, който държи змия в ноктите си.

Жената изкрещява отново, гласът й трепери още повече:

— Просто ме остави на мира, Тим! Защо си дошъл? Защо просто не ме оставиш на мира?

Той думка още по-яростно по вратата и крещи. Тъкмо се каня да притисна гръкляна му

изотзад и да извия хубавичко скапания му орел и змия, когато виждам как оръжието бавно

пълзи по гърба му и отплува далече от него в невидимата ръка на Шест. Тя насочва дулото към

главата му отзад и то потъва в кафявата му коса. Шест освобождава ударника със силно

прещракване.

Мъжът спира да думка по вратата. Престава и да диша. Шест забива дулото по-силно в

черепа му, после го натиска надясно и завърта мъжа. Гледката на носещ се във въздуха пред

лицето му револвер го кара да пребледнее. Той запримигва и тръска безумно глава, надява се да

се събуди в леглото си или в тъмната алея при бара, откъдето идва. Шест мести оръжието

наляво-надясно, аз очаквам да каже нещо, с което да му изкара акъла, но вместо това тя

внезапно обръща оръжието към колата му. Стреля и върху предното стъкло се появяват

множество концентрични пукнатини около точката на удар. Той изпищява пронизително и

избухва в сълзи.

Шест отново насочва оръжието към лицето му, той се укротява и по горната му устна

потичат сополи.

— Моля ви се, моля ви се! — казва той. — Съжалявам, о, Господи! Тръгвам си веднага.

Кълна се! Тръгвам си.

Шест отново освобождава ударника. Виждам как пердето на предния прозорец се дърпа

встрани и открива лицето на едра руса жена. Стискам ръката на Шест и тя стиска моята в

отговор.

— Тръгвам си веднага. Тръгвам си, тръгвам си… — ломоти мъжът пред вида на оръжието и

от устата му летят пръски.

Шест пак се прицелва в колата му и изпразва гнездото на револвера със силен трясък.

Задният прозорец зад мястото на шофьора се пръсва на хиляди парченца.

— Не! Добре де, добре де! — крещи мъжът.

Внезапно от вътрешната страна на дънките около едното му бедро се появява мокро петно.

Шест прави знак с оръжието към предния прозорец на къщата и очите му срещат погледа на

русата жена в къщата.

— И никога вече няма да идвам. Никога, никога няма да идвам — револверът помръдва два

пъти вляво, давайки му знак, че може да тръгва.

Мъжът направо разчеква вратата на колата и скача в нея. Под гумите й хвърчат камъчета,

когато дава на заден ход по алеята и после подкарва като луд по шосето. Жената на прозореца

продължава да се блещи срещу револвера, който се носи във въздуха до входната й врата, и

тогава Шест го захвърля над къщата с такава сила, че със сигурност ще падне в съседния окръг.

Връщаме се бегом на шосето, продължаваме да тичаме по него, докато пред погледа ни вече

не се мяркат никакви къщи. Иска ми се да мога да виждам лицето на Шест.

— Мога да правя такива неща по цял ден — проговаря най-после тя. — Все едно съм

супергерой.

— Хората обичат супергероите си — само това ми хрумва да кажа. — Смяташ ли, че тя ще

се обади на полицията?

— Не. Сигурно си мисли, че е сънувала кошмар.

— Или най-добрия сън, който изобщо й се е присънвал — казвам.

Разговорът ни се завърта около всичките добри неща, които бихме могли да направим за

Земята със заветите си, ако не бяхме преследвани или мразени.

— Между другото, как си се тренирала сама? — питам я. — Не мога да си представя да

науча всичко, което знам, ако не беше Анри непрекъснато да ми дава зор.

— Имах ли някакъв избор? Или се приспособяваш, или загиваш. Така че се приспособих.

Двете с Катарина тренирахме дълги години, преди да я заловят, но очевидно нито веднъж, след

като заветите ми се развиха. Когато най-накрая се измъкнах от онази пещера, си обещах, че

смъртта й няма да бъде напразна, и единственият начин беше да търся възмездие. Така че

започнах оттам, откъдето бяхме свършили. Отначало беше трудно, бях съвсем сама, но малко по

малко започнах да се уча и ставах все по-силна. Освен това разполагах с повече време от теб.

Моите завети се проявиха по-рано от твоите, аз съм по-голяма.

— Знаеш ли — казвам, — шестнайсетият ми рожден ден — или поне денят, който

празнувахме като мой рожден ден с Анри, беше преди два дни.

— Джон! Защо не ни каза? — пита тя, после пуска ръката ми и закачливо ме бута настрани,

превръщайки ме мигновено във видим. — Можехме да го отпразнуваме.

Усмихвам се и пипнешком протягам ръце към нея в мрака. Тя улавя ръката ми и сплита

пръсти в моите, палецът ми среща нейния. Мисълта за Сара нахлува в главата ми, но се улавям,

че моментално я прогонвам.

— Каква беше тя? — питам. — Катарина?

Настъпва кратко мълчание.

— Състрадателна. Винаги помагаше на другите. Беше и забавна. Често се шегувахме,

смеехме се много, което навярно е трудно за вярване, като ме виждаш колко сериозна съм

обикновено.

Изсмивам се тихичко.

— Ти го каза.

— Ей, не сменяй темата. Защо не ни каза нищо за рождения си ден?

— Не знам. Всъщност бях забравил за него до вчера, а тогава вече ми се стори безсмислено,

по-важни неща се случваха.

— Но това е твоят рожден ден, Джон, не е безсмислено. Всеки рожден ден, на всеки един от

нас, който има късмет да го отбележи, е повод за празнуване, като се има предвид какво ни

преследва. Във всеки случай, ако знаех, можех да бъда по-милостива към теб по време на

тренировката.

— Ами да, сигурно се чувстваш ужасно да разгромиш така едно момче на рождения му ден

— казвам и я смушквам с лакът.

Тя ми отговаря по същия начин. Бърни Косар изскача от къпинака и припка покрай нас. По

козината му като със самозалепваща се лента са се забили няколко бодли и аз пускам ръката на

Шест, за да ги измъкна.

Стигаме края на шосето. Пред нас се простира висока трева, лъкатуши река. Обръщаме се и

бавно поемаме към къщата.

— Притесняваш ли се, че така и не си получи сандъка? — питам я след кратко мълчание.

— Мисля си, че всъщност това ми даваше повече сили. Сандъка го нямаше, нищо не можех

да направя. Сторих най-мъдрото според мен, избрах да съсредоточа всичките си усилия да ви

открия вас, останалите. Само ми се иска да бях открила номер три преди тях.

— Е, намери мен. Едва ли щях да оцелея толкова дълго, ако не беше ме открила. Нито пък

Бърни Косар. Нито дори Сара.

Щом изричам името на Сара, Шест поотпуска ръката ми. В гърдите ми се надига чувство за

вина, докато вървим към къщата. Наистина обичам Сара, но ми е трудно си представя какъв

живот бихме могли да водим, толкова далече от нея, преследван, без да имам представа къде ще

ме отвее бъдещето. Единственият живот, който мога да си представя сега, е животът, който водя

в момента. Животът с Шест.

Стигаме къщата, а ми се иска разходката ни да не свършва. Опитвам се да печеля време, като

забавям ход, въртя се колебливо в края на алеята за коли.

— Познавам те само като Шест — казвам. — Имала ли си някога някакво име?

— Разбира се, но не съм го използвала много често. Не съм ходила на училище като теб, аз…

— И какво беше то?

— Марън Елизабет.

— Чакай! Наистина ли?

— Защо си толкова изненадан?

— Не знам, Марън Елизабет ми звучи някак си нежно и женствено. Може би съм очаквал да

носиш някакво силно и митично име, да речем, Атина, или може би Зина, нали се сещаш,

принцесата воин. Или дори Буря. Буря би ти подхождало идеално.

Шест се засмива и смехът й ме кара да искам да я притегля към себе си. Естествено, не го

правя, но ми се иска, и може би това е повече от очевидно.

— Ще трябва да ти призная, че някога съм била малко момиче с панделки в косите.

— Аха, какъв цвят?

— Розов.

— Бих си платил да видя това.

— Остави, нямаш достатъчно пари.

— Ще видим тази работа — казвам, като имитирам закачливия тон, с който тя ми говори, —

имам на разположение цял един сандък с редки съкровища. Само ми посочи заложна къща.

Тя се засмива, после казва:

— Ще държа очите си отворени на четири.

Продължаваме да стоим на алеята, поглеждам към звездите и луната, която е три четвърти

пълна. Вслушвам се във вятъра и в шума върху чакъла от краката на Шест, която пристъпя ту на

единия, ту на другия. Поемам дълбоко въздух.

— Страшно съм доволен, че излязохме на тази разходка — казвам.

— И аз.

Поглеждам към мястото, където стои тя, иска ми се да не е невидима, за да мога да съзра

израза на лицето й.

— Представяш ли си всяка вечер да е така, да си живееш живота, без да се тревожиш какво

или кой те дебне отнякъде, без непрекъснато да поглеждаш през рамо, за да видиш дали не те

преследват? Няма ли да е страхотно да забравиш поне за миг какво се задава на хоризонта?

— Разбира се, че би било чудесно — отговаря тя. — И наистина ще е прекрасно, когато най-

после ще можем да се радваме на този лукс.

— Ненавиждам това, което трябва да правим. Ненавиждам ситуацията, в която се намираме.

Ще ми се да беше различно — поглеждам към Лориен в небето и пускам ръката й.

Тя става видима и аз я сграбчвам за раменете и я обръщам към себе си.

Шест си поема дълбоко дъх.

Тъкмо накланям глава към нея, когато задната част на къщата е разтърсена от експлозия.

Двамата с Шест изпищяваме и се хвърляме на земята. Огнен стълб се издига над покрива и

пламъците мигновено се разпространяват навътре.

— Сам! — крещя.

От петнайсет метра разстояние изтръгвам предните прозорци. Те се натрошават върху

бетонната алея. Отвътре излиза дим на талази.

Впускам се в лудешки спринт. Поемам дълбоко въздух, скачам, нахлувам с трясък в къщата,

изтръгвайки вратата от пантите.

Глава 15

Напоследък всяка нощ лежа будна с часове, с отворени очи и слух, настроен към звуците на

тишината около мен. От време на време надигам глава, щом чуя далечен шум — капка вода

върху пода или как някой се върти в съня си, — а понякога изпълзявам от леглото и отивам до

прозореца да се уверя, че навън няма нищо, очевидно се опитвам да усетя поне някаква

сигурност, колкото и крехка да е тя.

Всяка следваща нощ спя все по-малко и по-малко. Ставам все по-слаба, до такава степен съм

изтощена, че почти изпадам в делириум. Трудно ми е да се храня. Знам, че не е хубаво да се

притеснявам, но каквито и усилия на волята да правя, за да почивам и да се храня, това не

променя усещанията ми. И когато накрая наистина заспя, няма сила, способна да сложи край на

ужасните сънища, които ме будят отново.

През седмицата няма и следа от мъжа с мустаците, когото видях в кафенето, ала не мога да

прогоня мисълта, че само защото не съм го виждала, не значи, че той не е там. Връщам се

отново и отново към същите въпроси: кой беше в пещерата ми; кой или какво беше мустакатият

в кафенето; защо четеше книга с името Питакъс на корицата; и най-важният от всички — защо

ме пусна да си тръгна, ако е могадорианец? Нищо от всичко това няма смисъл, най-малко

заглавието на книгата му. Не открих нищо за нея, освен кратко резюме за съдържанието й

онлайн — древногръцки пълководец, който обикновено дава кратки и сбити обяснения и който

разгромява атинската армия в навечерието на нападението й срещу град Митилена. Каква е

връзката с всичко останало?

Като оставим настрана въпросите за пещерата и книгата, стигам до две заключения. Първото

е, че не ми направиха нищо заради номера ми. Засега той ме предпазва, но докога? Второто е, че

могадорианецът не е предприел действия заради хората в кафенето. Ала от това, което знам за

тях, един могадорианец няма да се спре заради няколко очевидци. Когато отивам и се връщам от

училище, вече не изпреварвам групата, а гледам да съм плътно до нея. За да съм напълно

сигурна, че Елла е в безопасност, вече не се показвам с нея на обществени места. Знам, че това я

наранява, но е за нейно добро. Тя най-малко заслужава да я въвличам в проблемите ми.

Има обаче едно нещо, което ми дава мъничко надежда в цялата тази история. У Аделина се

наблюдава видима промяна. Челото й е сбръчкано от притеснение. Очите й играят нервно и

когато си мисли, че никой не я гледа, те се стрелкат от едно място на друго като на обзето от

ужас, уплашено животно. Така правеше преди години, когато още вярваше в мисията ни. И

макар да не сме си говорили, откакто се хвърлих в прегръдките й, щом се върнах от кафенето,

именно тази промяна в нея ме кара да си мисля, че може би моят сепан отново е на линия.

Мрак. Тишина. Петнайсет спящи тела. Повдигам глава и оглеждам стаята. Не виждам

издатина в леглото на Елла, завивките са отметнати встрани и то е празно. За трета поредна нощ

забелязвам, че я няма, и въпреки това нито веднъж не я чух да излиза. Имам си обаче по-големи

тревоги от това да се притеснявам къде може да е отишла.

Отпускам глава върху възглавницата и поглеждам през прозореца. Луната виси там, пълна,

ярка и жълта. Гледам я дълго, омаяна от начина, по който се откроява в небето. Поемам дълбоко

въздух и затварям очи. Когато ги отварям, луната вече не е яркожълта, а кървавочервена и сякаш

блещука, но си давам сметка, че не гледам луната, а по-скоро отражението й, което блести ярко

в тъмните води на някакъв голям басейн. От повърхността му се надига пара и се разнася силно

зловоние на желязо. Отново повдигам глава и едва тогава виждам, че стоя насред опустошено и

окървавено бойно поле.

Всичко е осеяно с тела, мъртви и умиращи, последицата от някаква война, в която няма

оцелели. Инстинктивно опипвам с ръце тялото си, търся някакви порязвания или рани, но съм

невредима. Точно тогава го виждам — момичето със сивите очи, което сънувах, онова, което

съм нарисувала до Джон Смит върху стената на пещерата. Лежи неподвижно на брега. Втурвам

се към нея. Кръв блика от едната й страна, просмуква се в пясъка и бива отнасяна към морето.

Гарвановочерната й коса е полепнала по мъртвешки бледото й лице. Не диша и аз оставам

покрусена, щом разбирам, че не мога да направя нищо. Тогава зад гърба ми се чува силен,

подигравателен смях. Затварям очи, обръщам се бавно, за да се изправя лице в лице с врага.

Отварям очи и бойното поле изчезва. Връща се познатото легло в затъмнената стая. Луната е

нормална и яркожълта. Ставам и отивам до прозореца. Оглеждам терена в мрака, няма никакво

движение, наоколо е тихо. Всъщност няма никакви признаци за мустакати мъже или каквото и

да било друго. Снегът се е разтопил напълно и луната блести върху мокрия калдъръм. Дали той

ме наблюдава?

Махам се оттам и допълзявам в леглото. Лежа по гръб, дишам дълбоко, за да се успокоя.

Цялото ми тяло е напрегнато и сковано. Мисля си за пещерата, как не съм ходила там, откакто

се появиха следите от ботушите. Обръщам се настрани с гръб към прозореца. Не искам да

виждам какво има навън. Елла все още я няма в леглото. Мъча се да я дочакам, но заспивам. Не

сънувам нищо повече.

Когато удря сутрешната камбана, повдигам глава от възглавницата, тялото ми е схванато и

ме боли. Студен дъжд удря по прозорците. Оглеждам стаята и виждам Елла, седнала е на

леглото, протяга ръце нагоре и се прозява силно.

Повличаме се навън от стаята заедно, не си казваме нито дума. Следваме по инерция

неделната програма, дремем по време на литургията с клюмнали глави. По някое време ръгам с

лакът Елла да се събуди, двайсет минути по-късно тя ми връща услугата. Оцелявам след

обедната опашка по време на Ел Фестин, раздавам неохотно храна и се оглеждам за нещо

подозрително. Когато всичко ми изглежда нормално, не мога да реша дали съм облекчена, или

разочарована. Натъжава ме най-много това, че не виждам Ектор.

Когато вече почти сме приключили с разчистването след обеда, Ла Горда и Габи започват да

си разменят груби шеги, мокрят се една друга с маркуча, закрепен към кухненската мивка,

докато аз мия и подсушавам чиниите. Не им обръщам внимание дори когато ме пръскат в

лицето. Двайсет минути по-късно, тъкмо съм приключила с подсушаването на последната

чиния и внимателно я поставям най-отгоре на високата купчина, когато момиче на име

Делфина се подхлъзва върху мокрия под и се удря в мен. Аз се сгромолясвам върху чиниите и

всичките трийсет заминават обратно в мръсната вода, където няколко от тях се чупят.

— Защо не внимаваш какво правиш? — казвам и я блъскам с ръка.

Делфина се завърта и ме бута.

— Ей! — сестра Дора се зъби от другия край на кухнята. — Вие двете, престанете! Веднага!

— Ще си платиш за това — заканва се Делфина.

Направо горя от нетърпение да приключа официално със „Света Тереса“.

— Хич не ми пука — казвам, все още сърдита.

Тя ми кима със злобна физиономия.

— Пази си гърба.

— Не ме карайте да идвам, защото ще съжалявате, Бог да ми прости! — казва сестра Дора.

Вместо да използвам телекинезата и да изхвърля Делфина през вратата — а защо не и сестра

Дора, или Габи, или Ла Горда, — аз се връщам към чиниите.

Когато най-накрая приключвам, излизам навън. Продължава да вали, заставам под стряхата

и обръщам поглед към пещерата. Калта по склоновете сигурно е доста гъста, което означава, че

цялата ще се оплескам. Това ми служи за извинение да не отида. Впрочем знам, че дори и да не

валеше, нямаше да имам смелостта да го направя, независимо от любопитството ми да узная

дали в калта има нови следи от ботуши.

Влизам вътре. Неделните задължения на Елла включват почистването на нефа. Тя трябва да

излъска пейките, след като всички напуснат. Но когато отивам там, всичко вече е изчистено.

— Виждала ли си Елла? — питам едно десетгодишно момиче, на име Валентина.

Тя клати отрицателно глава и аз отивам в спалнята, но и там няма следа от Елла. Сядам на

леглото й. Матракът отскача и изпод възглавницата на Елла се подава сребърен предмет.

Миниатюрно фенерче. Включвам го. Светлината е ярка. Изключвам го и го връщам обратно на

мястото му, за да не го видят сестрите.

Обикалям коридорите, надничам по стаите. Заради дъжда повечето от момичетата са

останали вътре, мотаят се безцелно на групички, смеят се, бъбрят си и играят на различни игри.

На втория етаж, където преходното пространство се разделя към двете отделни крила на

черквата, тръгвам наляво по тъмен и прашен коридор. Празни стаи и древни статуи, изсечени в

каменната стена и сводестия таван — надничам през вратите, търся Елла. Няма и следа от нея.

Коридорът се стеснява и мирисът на прах отстъпва пред миризмата на влага и пръст. В края на

прохода се намира заключена с катинар дъбова врата, която отворих с железен лост преди

седмица и половина, когато търсех сандъка. Зад нея има каменна стълба, която се вие около

тясната кула, водеща към северната камбанария. Там се намира едната от двете камбани на

„Света Тереса“. Сандъка го нямаше и там.

Известно време сърфирам из интернет, но не откривам нищо ново за Джон Смит. После

отивам в спалните помещения, лягам в леглото и се преструвам, че спя. За щастие Ла Горда,

Габи и Делфина не идват в стаята, но не виждам и Елла. Измъквам се от леглото и тръгвам по

коридора.

Влизам в нефа и откривам Елла седнала на последната редица. Сядам до нея. Тя ми се

усмихва, изглежда уморена. Тази сутрин хванах косата й на опашка, но сега тя се е разхлабила.

Издърпвам лентата, Елла обръща глава, за да я оправя.

— Къде ходиш цял ден? — питам я. — Търсих те.

— На проучване — отговаря гордо тя.

На мен отново ми става ужасно гадно, че я изоставих на отиване и на връщане от училище.

Напускаме нефа и отиваме в стаята, казваме си лека нощ. Мушкам се под завивките, чакам

да угасят лампите, тъжно и безнадеждно ми е, иска ми се само да се свия на кълбо и да заплача.

Точно това и правя.

Събуждам се посред нощ, не знам колко е часът, но предполагам, че съм спала поне няколко

часа. Обръщам се на другата страна и отново затварям очи, но нещо не е наред. В стаята има

някаква промяна, която не мога да обясня, а това засилва тревогата, която изпитвам през цялата

седмица.

Отварям отново очи и в мига, в който те се нагаждат към мрака, си давам сметка, че някакво

лице ме гледа втренчено. Ахвам и се дърпам назад, забивайки се в стената зад мен. В капан съм

— мисля си, — уловена съм в капан в най-отдалечения ъгъл на стаята. Колко глупаво от моя

страна да поискам точно това легло. Ръцете ми се стягат и тъкмо да закрещя и да изритам

лицето, когато разпознавам кафявите вежди.

Елла.

Мигновено се отпускам. Чудя се откога ли стои там.

Много бавно тя поднася към устните си мъничкия си показалец. Очите й се разширяват, тя

се усмихва и се навежда напред. Заслонява с две ръце ухото ми.

— Намерих сандъка — прошепва.

Отскубвам се, поглеждам напрегнато сияещото й, изцяло преобразено лице и веднага

разбирам, че казва истината. Очите ми се разширяват. Не мога да сдържа възбудата си.

Притеглям я към себе си и я притискам в най-силната прегръдка, на която телцето й може да

издържи.

— О, Елла, нямаш представа колко много се гордея с теб!

— Нали ти казах, че ще го открия. Казах ти го, защото сме от един отбор и си помагаме една

на друга.

— Точно така — прошепвам.

Пускам я. Лицето й сияе от гордост.

— Хайде, ела да ти покажа къде е.

Тя ме хваща за ръка и аз я следвам, заобикаляйки леглото и стъпвайки тихо на пръсти.

Сандъкът — светъл лъч на надежда, когато най-малко я очаквам, когато имам най-голяма

нужда от нея.

Глава 16

Излитаме от стаята, обзета съм от силен порив да тичам, без да спирам, до мястото, към

което ме води Елла, където и да се намира то. Тя се плъзга бързо и безшумно по студения под.

Коридорът е тъмен и докато аз виждам всичко ясно, Елла от време на време включва фенерчето,

за да се ориентира, после бързо го изключва.

Щом стигаме нефа, си мисля, че тя ще се насочи към северната кула, но вместо това ме

повежда по централната пътека. Втурваме се покрай редиците от пейки. В предната част на

нефа покрай вдлъбнатата стена са подредени витражни светци, а лунната светлина зад тях е

сякаш божествено сияние, което им придава по-библейски вид, отколкото те изобщо някога са

имали. Някъде постоянно барабани капеща вода.

Елла свива рязко вдясно при предната редица от пейки и се понася към една от многото

отворени ниши покрай двете стени. Следвам я. Тук въздухът е по-хладен, отколкото в нефа, а

над нас се извисява висока статуя на Дева Мария с разперени встрани ръце. Елла я заобикаля и

щом стига задния ляв ъгъл, се обръща към мен.

— Ще трябва да го сваля — казва тя и пъха фенерчето в устата си.

Хваща се за каменната колона и бързо запълзява по нея като катеричка, която се изкачва по

дървото с ноктите си. Гледам я с възхищение, толкова съм впечатлена от пъргавината й.

Когато стига почти до тавана, тя спира, завърта се около колоната и изчезва в тясна ниша,

почти невидима от мястото, където съм застанала.

Никога досега не бях забелязала това скрито местенце. Бог знае как Елла го е видяла.

Проточвам врат и се ослушвам. Чувам грубото триене на обувките й, те стържат по камъка и

това означава, че има място, колкото да пълзи. Нещо като тунел. Не мога да сдържа усмивката

си. Знаех си, че сандъкът е тук някъде, но за нищо на света не бих го открила сама, ако не беше

Елла. Усмихвам се, като си представям как преди толкова години Аделина се е катерила по

колоната със сандъка. Елла спира, не чувам нищо. Минават двайсет секунди.

— Елла — прошепвам аз.

Тя се подава и поглежда надолу.

— Да дойда ли?

Тръсва глава.

— Заклещил се е, но почти съм го извадила. Ще ти го сваля след минутка — отвръща ми

шепнешком, бързо мушва главата си обратно и изчезва.

Не издържам на напрежението да не знам какво става там горе. Поглеждам към основата на

колоната, хващам се за нея и тъкмо да се покатеря, когато зад себе си чувам шум, сякаш някой

рита по пейка. Завъртам се. Дева Мария ми пречи да виждам. Заобикалям я и оглеждам нефа, но

не виждам нищо.

— Взех го! — възкликва Елла.

Заобикалям отново статуята, вдигам поглед и я чакам да се появи. Чувам как сумти и се бори

да примъкне сандъка до отвора на нишата, но не знам дали защото сандъкът е тежък, или

защото тунелът е тесен. Малко по малко тътренето продължава. Изпадам в еуфория, най-накрая

сандъкът е в мое владение, изобщо не се замислям как ще го отворя. Ще се справя, когато му

дойде времето. Елла почти се е измъкнала от нишата и чувам нещо зад себе си.

— Защо не спиш?

Завъртам се мигновено. Под лявата ръка на статуята на Дева Мария стоят Габи и Делфина, а

под дясната — Ла Горда и жилавата Бонита, победителката в играта на платформата, дето за

малко не ме уби в езерото.

Поглеждам през рамо и виждам две очички да ни наблюдават от отвора на кухината.

— Какво искате? — питам.

— Исках само да видя какво е замислила малката клюкарка, нищо повече. Знаеш ли,

странното е, че те видях да се измъкваш от стаята и си мислех да стана и най-накрая да разбера

какво непрекъснато ровичкаш в компютъра, но те нямаше там.

Габи си лепва саркастична физиономия, като се прави на напълно объркана.

— Вместо това си тука, което е много любопитно.

— Много любопитно, да, много любопитно — повтаря Ла Горда.

За мое облекчение вече не чувам Елла да влачи сандъка.

— Какво изобщо ти пука? — питам. — Съвсем сериозно. Гледам си работата, никому не

преча и си държа устата затворена.

— Пука ми, Марина, при това ми пука много — отговаря Габи и пристъпва напред.

Замята дългата си черна коса.

— Всъщност толкова много ми пука, че се тревожа, задето висиш непрекъснато с онзи

пропаднал пияница Ектор. Да не би да се напиваш заедно с него? — тя спира за кратко. — От

неговата бутилка ли пиеш?

Не знам дали защото нарече Ектор пропаднал, или защото си мисли, че нашето приятелство

е нещо повече от просто приятелство, или защото слухти да разбере какво правя на компютъра,

но това просто се случва. Затварям очи, протягам мислено ръка и сграбчвам наведнъж и

четирите. Ла Горда пищи, а останалите три скимтят, уплашени до смърт. Повдигам ги от пода

— те ритат с голите си крака във въздуха, раменете им се блъскат едно в друго, — после ги

запокитвам с все сила по гладкия под, докато не заподскачат по стъпалата, които водят към

повдигнатия подиум в задната част на нефа.

Ла Горда се пльосва на пода с отворени длани и се изправя на крака като разярен бик, готов

да нападне тореадора. Втурвам се към нея, като вземам разстоянието за секунди. Ла Горда

замахва да ме удари, аз се навеждам да избегна удара, но скачам отново и забивам десния си

юмрук в брадичката й. Тя пада назад с отворена уста, главата й се удря с тъп звук в пода.

Изгубва съзнание.

Бонита скача върху гърба ми и ме дърпа за косата. Някоя забива юмрук в лявата ми буза, а

друга ме рита по пищяла.

Бонита се плъзга надолу по гърба ми, приклещва ръцете ми в горната им част и аз не мога да

помръдна. Делфина замахва, но аз бързо се навеждам. Ударът попада в устата на Бонита и тя

отпуска хватката си достатъчно, за да мога да се усуча и да се измъкна. Сграбчвам с две ръце

Бонита за дясната й ръка и я запокитвам към Габи.

— Мъртва си, Марина! Мъртва си! — крещи Бонита, а аз я издърпвам встрани, забивам

коляно в стомаха й и й изкарвам въздуха.

Блъскам я на пода до Ла Горда. Увереността на Делфина се изпарява. Тя поглежда към

вратата.

— Сега ще ме оставиш ли на мира? — питам я.

— Няма значение, утре ще те сгащя — отвръща. — Точно когато най-малко очакваш.

— Ще ти се иска да не беше казвала това.

Симулирам дясно и ляво кроше и я хващам през кръста. Габи се опитва да ме сграбчи за

косата, но аз размахвам Делфина и посрещам жеста с тялото й. Завъртам се на пети и пускам

Делфина на централната пътека на нефа. Гърбът й се удря в първите стъпала на олтара и

стоновете й отекват в сводестия таван.

Габи ме заобикаля.

— Ще кажа на сестра Дора. Ще си имаш доста неприятности.

Извивам тялото си, за да не я изпускам от очи. Тя спира точно до колоната. Сигурна съм, че

ще ме нападне, и съм готова за това.

Внезапно над главата й проблясва нещо в бяло. Трябва ми секунда, за да разбера, че това е

Елла. Тя е скочила от нишата върху раменете на Габи, която се върти като луда, докато накрая

успява да сграбчи Елла и я захвърля на пода със силен трясък.

— Не! — изкрещявам и с все сила забивам юмрук в гърдите на Габи.

Краката й се отлепят от пода и тя се забива в каменната стена, от която се посипва мазилка.

Елла лежи по гръб, стене и се превива от болка. Забелязвам, че десният й крак е напълно

неподвижен. Коленича до нея, вдигам нощницата и виждам остра бяла кост да стърчи от кожата

й точно под коляното. Не знам какво да правя. Слагам ръка върху раменете й, за да я успокоя, но

тя изпитва толкова силна болка, че изобщо не усеща ръката ми.

— Тук съм, Елла — казвам. Тук съм, до теб, всичко ще се оправи.

Тя отваря очи и ме поглежда умоляващо. Едва тогава забелязвам какво е сторено с дясната й

ръка. Юмручето й е премазано и разкривено, между показалеца и средния пръст капе кръв.

Дарбата й.

— О, Господи, Елла! — проплаквам аз. — Съжалявам. Толкова много съжалявам!

Тя просто плаче. Усещам, че започвам да се потя. Никога през живота си не съм се чувствала

толкова безполезна.

— Опитай се да не мърдаш — казвам, като знам, че това е безсмислена молба.

Най-близката болница е на час и половина с кола. Дотогава тя ще колабира от болката.

Тя започва да се клати ритмично ту на едната страна, ту на другата. Кръжа с треперещи ръце

над стърчащата от крака й кост, не знам дали трябва да я притисна, или да се опитам да я

напъхам обратно под кожата. Решавам да я притисна и в мига, в който пръстите ми докосват

кожата й, Елла започва да пелтечи, като рязко си поема въздух. По гръбнака ми полазват ледени

тръпки, усещането прилича много на онова, което имах, когато съживих цветето в

компютърната стая, и то се разпростира по цялото ми тяло. Възможно ли е способността ми да

лекувам растения да се отнася и до хората? Елла престава да плаче, започва да диша забързано,

малкият й гръден кош се повдига и спада, повдига и спада. Усещам как студът се съсредоточава

в дланите ми и циркулира към върховете на пръстите ми.

— Мисля… мисля, че ще мога да те излекувам.

Гръдният й кош продължава да се повдига и спада необичайно бързо, но лицето й се озарява

от някакво спокойствие, напълно откъснато от всичко наоколо. Страх ме е, но полагам ръцете

си върху парчето кост, стърчащо от крака й. Усещам назъбения му край и след малко то започва

да се връща обратно под кожата. Цветът на раната от пробождането се променя и от червен и

бял преминава в естествения цвят на кожата; виждам също как се движат и местят вътре в крака

й назъбените контури на строшената кост, настанявайки се обратно на място. Изумена съм от

току-що стореното от мен. Това може да се окаже най-важният ми завет досега.

— Не мърдай! — казвам й. — Още малко.

Затварям очи и обвивам с ръце тъничката й дясна китка. Студът отново протича към върха

на пръстите ми. Отварям очи и гледам как дланта й се надига и пръстите й се разделят един от

друг. Раната между показалеца и средния пръст се затваря, виждам как двете счупени кокалчета

на пръстите й се изправят и оздравяват. Елла свива ръка и я отпуска.

Направих това, за което съм призвана от Лориен, а то е да оправям всякакви вреди, нанесени

върху онези, които не ги заслужават.

Елла обръща глава надясно и поглежда ръцете ми, обвити около китката й.

— Вече си добре — казвам. — Дори отлично.

Тя повдига глава от пода и се подпира на лакти. Притеглям я към себе си.

— Ние сме от един отбор — прошепвам в ухото й. — Грижим се една за друга. Благодаря ти,

че се опита да ми помогнеш.

Тя кима. Притискам я силно към себе си, после я пускам. Оглеждам се за момичетата, и

четирите са в безсъзнание, но дишат. От нишата в нефа виждам да стърчи краят на сандъка.

— Толкова се гордея с теб, че намери сандъка! Дори не можеш да си представиш колко съм

горда — казвам. — Нека го вземем утре сутринта, след като си починем малко.

— Сигурна ли си? — пита Елла. — Мога да се покатеря обратно и да го взема.

— Не, не. Иди в банята да се измиеш, аз идвам след малко.

Когато тя най-после изчезва от погледа ми, вдигам очи към сандъка. Концентрирам се и го

спускам бавно до краката си. Сега само трябва да накарам Аделина да го отворим.

Глава 17

Когато нахлувам през горящата врата и се приземявам върху разтапящия се кафяв мокет на

хола, в главата ми се блъскат няколко мисли. Сам. Писмото на Анри. Сандъкът. Тленните

останки на Анри. Обгръщам се умишлено с пламъци, за да мога да се придвижвам лесно от стая

в стая.

— Сам? — крещя. — Къде си, Сам?

Зад хола цялата задна стена на къщата гори. Въпрос на минути е сградата да се срути.

Стрелкам се из спалните, викам името на Сам. Вратата на банята избухва, когато я изритвам.

Проверявам в кухнята, в трапезарията и точно когато съм на път да проверя още веднъж хола,

поглеждам през прозореца и виждам до ръба на басейна сандъка, а до него купчинка от някои от

нещата ни, между които лаптопът, кутията от кафе с праха на Анри и неотвореното писмо. По

средата на басейна нещо малко се появява и изчезва, това е главата на Сам. Той ме вижда и

размахва ръце.

С трясък минавам през прозореца и прекатурвам грила, когато се сгромолясвам върху него.

Скачам в басейна, пламъците около мен започват да съскат и се превръщат в сивкавочерен дим.

— Добре ли си?

— Май… май да — отговаря той.

Измъкваме се от водата и заставаме до нещата, които Сам е успял да спаси.

— Какво се случи?

— Те са тук, човече. Те са тук, няма съмнение. Могадорианците.

В момента, в който той казва това, започва да ми се повдига. Челюстта ми затреперва. Сам

продължава:

— Видях ги на предния прозорец и, бам, в следващия момент къщата пламна. Грабнах

каквото можах…

Върху покрива се чува някакво движение. Между надигащите се пламъци виждам огромен

могадорианец разузнавач с черен шлифер, шапка и слънчеви очила. Крачи надолу по ската на

покрива и с всяка измината крачка краката му потъват в размекналите се плочки. Държи дълъг

сияещ меч.

Коленича и хващам катинара на сандъка, който поддава под горещата ми длан. Отмествам

кристалите от дъното и грабвам камата с диамантеното острие. Танцуващите пламъци на

къщата се отразяват в острия му ръб. За моя изненада дръжката се удължава и се увива около

дясната ми ръка до китката.

— Отстъпи назад — казвам на Сам.

Разузнавачът стига до металната стряха на срутващия се покрив, спуска се на двора и

краката му напукват бетона, щом се приземява. Пори въздуха с меча, който оставя огнена

пътека след себе си. Овладявам дишането си и мислено си повтарям тренировката от миналата

седмица.

В един миг се изтласквам напред с крака, могадорианецът изревава, втурва се срещу мен, а

шлиферът му се издува зад него. Оглеждам се в очилата му секунда преди мечът му да разсече

тялото ми. Извивам се назад и не ме уцелва, но когато се изправям, попадам в огнената пътека,

оставена от меча. Болка пронизва врата ми и плъзва към кръста. Изблъскан съм назад в басейна.

Щом главата ми изплува, виждам, че Сам заема нападателна позиция срещу разузнавача.

Голите му ръце са разтворени високо нагоре, мести раменете си наляво-надясно.

Могадорианецът се хили, пуска меча върху бетона и започва да имитира бойната поза на Сам.

Преди да успея да се измъкна от басейна и да помогна, Сам премества тежестта върху левия си

крак, а с десния описва кръг назад. Подгизналата му дясна обувка се връща обратно с въртеливо

движение и се забива в лицето на могадорианеца със сила, която го залюлява и той отстъпва

назад.

Замаян, разузнавачът вдига от земята светещия меч. Аз излизам от басейна, преди той да

успее да стигне до Сам. Вдигам камата и блокирам спускащия се меч. Остриетата се докосват и

тогава избухва кълбо от светлина, толкова ярко, че за миг оставам заслепен. Щом светлината

намалява, мечът на могадорианеца се чупи точно на мястото на сблъсъка с камата ми.

Възползвам се от момента на изненада и забивам острието на камата в гърдите му с рязко

движение надолу. Могадорианецът се превръща в пепел, която покрива краката ми.

Къщата най-накрая се срутва — дървени греди се трошат и летят във всички посоки,

прозорци пукат и изхвърчат от стените, покривът се сплесква отгоре й като книга с разкъсан

гръб. Появява се буреносен облак, небето се разцепва на две от светкавица, която пада точно от

другата страна на къщата.

— Трябва да отидем при Шест — крещи Сам.

Той е прав — близостта на светкавицата може да означава само едно — тя се намира в

разгара на битка. Или в края й. Със свободната си ръка вдигам сандъка и го запращам над

тухлената стена на задния двор, след като съм се уверил, че теренът е чист. Сам ми подхвърля

останалите неща и аз го изтеглям върху циментираното било на стената. Скачаме и се

претъркулваме върху влажната трева зад стената. Скриваме всичко зад един гъст храсталак, на

бегом заобикаляме къщата и стигаме до предния двор.

По средата на алеята, само на няколко стъпки от колата ни, Шест е заклещила в ключ

главата на един от могадорианците, мускулите на ръцете й пулсират от натиска. Други двама от

тях се приближават. Този отляво насочва дълга цилиндрична тръба право към мен и зелена

светлина ме блъска назад. Не мога да дишам. Не мога да виждам. Претъркулвам се във високата

трева и усещам горещината, идваща от къщата.

Когато успявам да отворя очи, над мен е застанал онзи с тръбата. Постепенно краката и

ръцете ми си възвръщат чувствителността, дишането ми се нормализира. Дръжката на камата

все още е увита около дясната ми ръка. Разузнавачът наглася някакво копче на тръбата —

навярно сменя командата от „зашеметяване“ на „ликвидиране“ — и стъпва върху китката на

дясната ми ръка. Мъча се да извъртя краката си нагоре и над мен. Те обаче не реагират както на

мен ми се иска, все още мудни от парализиращия удар, който претърпях. Цевта на тръбата е

фиксирана между очите ми и се сещам за револвера, който Шест насочи към пияницата само

преди час. Това е краят — мисля си. — Мисията на могадорианците е успешна. Номер четири

— елиминиран. Напред към номер пет.

Гледам как в тръбата безброй светлини оживяват и се завихрят, докато не се превръщат в

едно цяло; и точно когато могадорианецът слага пръст върху спусъка, Бърни Косар го стиска с

челюсти за бедрото. За секунди разузнавачът над мен се разклаща, мълния отделя главата от

тялото му и тя се претъркулва в тревата до мен. Носовете ни се докосват и главата му се

превръща в купчина пепел, а аз се мъча да не я вдишвам. Тялото над мен рухва и покрива

дънките ми с пепел.

— Хайде, ставай вече! — изкрещява Шест, която изведнъж се оказва на същото място, на

което преди малко стоеше могадорианецът.

Сам също се надвесва над мен, лицето му е строго и мръсно.

— Трябва да тръгваме веднага, Джон!

Звукът от сирени пронизва нощта. Някъде на километър и половина, а може би и по-близо.

Бърни Косар лиже лявото ми слепоочие и скимти.

— Какво стана с третия? — шепна аз.

Шест поглежда към Сам и кима с глава към него.

— Отнех му меча и го наръгах. Беше най-страхотният миг в живота ми — казва той.

Шест ме премята през раменете си и ме захвърля на задната седалка на СУВ-а. Бърни Косар

се намества върху пищялите ми и ближе безжизнената ми лява ръка. Сам взема ключовете и

сяда зад волана, а Шест прибира нещата ни в колата. Веднага щом излизаме на магистралата и

вече не чувам сирените, успявам да се отпусна и да съсредоточа вниманието си върху дясната си

ръка. Дръжката на камата се преобразува и се оттегля от кокалчетата и китката ми. Пускам я на

пода в нишата за краката.

След четвърт час Шест казва на Сам да отбие от пътя и със стържещ звук спираме на

осветения паркинг на затворена закусвалня. Тя изскача навън още преди колата да е спряла

напълно и оставя вратата отворена.

— Помогни ми! — заповядва тя.

— Шест, не искам да се правя на кретен точно в този момент, но наистина не мога да движа

ръцете и краката си.

— Давай, пич, просто пробвай! Трябва да се отървем от преследвачите. Иначе си мъртъв.

Помисли си хубавичко.

Правя усилие и успявам да седна, усещам как кръвта циркулира към краката ми. Изпълзявам

от колата и се клатушкам наоколо в изгорелите си дрехи, без да имам представа как точно

трябва да й помагам.

— Намери бръмбара — казва тя. — Сам, не гаси колата.

— Слушам — отговаря той.

— Да намеря какво? — питам.

— Те използват бръмбари, за да проследяват колите ни. Повярвай ми. Точно така направиха

при нас с Катарина.

— Как изглежда?

— Нямам представа. Нямаме никакво време, така че търси бързо.

Напушва ме смях. Точно в този момент няма нещо на света, което да мога да направя бързо.

Въпреки това, докато Шест търчи около колата, аз коленича бавно и успявам да пропълзя под

нея и да осветя шасито с дланите си. Бърни Косар започва да души, тръгва от задната броня на

колата и се движи напред. Забелязвам го почти веднага — малък кръгъл предмет, с диаметър, не

по-голям от два и половина сантиметра, закрепен към пластмасовото покритие на резервоара.

— Открих го — провиквам се и го отскубвам.

Измъквам се изпод колата и все още по гръб подавам устройството на Шест. Тя бързо го

изучава и го пуска в джоба си.

— Няма ли да го унищожиш?

— Не — отговаря ми тя. — Провери още веднъж. Трябва да сме сигурни дали няма още

бръмбари.

Пропълзявам отново под колата, ръцете ми светят, оглеждам я внимателно от задната й част

чак до предната. Не откривам нищо.

— Сигурен ли си? — пита ме тя, докато се изправям.

— Да.

Качваме се в колата и потегляме. Два часа сутринта е и Сам се отправя на запад. Следва

инструкциите на Шест и поддържа скорост между сто и четирийсет и сто и петдесет километра

в час, но полицията продължава да ме притеснява. След петдесетина километра Сам се

прехвърля на една от междущатските магистрали и се насочва на юг.

— Почти стигнахме — съобщава ни Шест.

След по-малко от два километра тя казва на Сам да излезе от междущатския път.

— Спри! Точно тук, спри!

Сам натиска спирачките до камион с полуремарке с включен двигател, чийто собственик

налива бензин. Шест става невидима, слиза от колата, като оставя вратата открехната.

— Какво прави? — пита Сам.

— Не знам.

След секунди вратата се затръшва. Шест се материализира отново и казва на Сам да ни

върне обратно на магистралата, но да кара на север. Поуспокоила се е, вече не стиска таблото до

побеляване на кокалчетата на ръката си.

— Какво сега, ще ме караш да те питам какво направи? — казвам.

Тя поглежда назад.

— Този камион пътува за Маями. Пъхнах проследяващото устройство на ремаркето отдолу.

Надявам се да изгубят няколко часа, докато го проследяват на юг, а ние ще се движим на север.

Клатя глава.

— Доста интересна нощ ще има шофьорът.

Подминаваме отклоненията към Окала и Шест казва на Сам да излезе от междущатската

магистрала и да спре на общия паркинг зад една редица магазинчета на няколко минути от нея.

— Тази нощ ще спим тук — казва Шест. — Всъщност ще се редуваме.

Сам отваря вратата, обръща се настрани и провесва краката си от колата.

— Хей, приятелчета? Май трябваше да ви го спомена по-рано. Тъй де, накълцаха ме лошо,

започва да ме боли силно и май ще припадна.

— Какво? — изхвърчавам от автомобила и заставам пред него.

Той дърпа нагоре мръсния десен крачол на дънките си и над коляното му се вижда рана,

малко по-малка от кредитна карта, но навярно дълбока към два и половина сантиметра.

Засъхнала и прясна кръв покриват коляното и пищяла му.

— За Бога, Сам! — казвам. — Кога се случи?

— Точно преди да отнема меча на могадорианеца. Всъщност измъкнах го от крака си.

— Добре, хайде, слизай от колата — казвам аз. — Слизай долу.

Шест пъха глава под мишницата на Сам и му помага да стъпи на земята. Отварям отзад и

изваждам от сандъка лечебния камък.

— По-добре се хвани за нещо, човече. Това може да те… опари.

Шест му подава ръката си и той я хваща. Още щом натискам раната с камъка, се извива от

болка и всичките му мускули се стягат. По всичко личи, че ще припадне. Кожата около раната

побелява, след това почернява, после става яркочервена като кръв и аз веднага съжалявам, че се

опитвам да използвам камъка върху човешко същество. Беше ли ми споменавал Анри, че

камъкът няма да има ефект върху хората? Опитвам се да си спомня, докато Сам изпуска дълго

сдържан стон, който изпразва въздуха от дробовете му. Външният ръб на раната се затваря

плътно навътре и тя изчезва напълно. Сам поотпуска ръката на Шест и постепенно възстановява

дишането си. След минута вече може да седи изправен.

— Човече, как само ми се иска да съм извънземен! — заявява той накрая. — Можете да

правите толкова готини неща!

— Ей, приятелю, доста ме уплаши — казвам. — Не бях сигурен, че камъкът ще проработи,

защото някои от другите неща в сандъка нямат ефект върху хората.

— Аз също — добавя Шест.

Тя се навежда и го целува по мръсната буза. Сам ляга обратно и въздъхва. Шест се засмива и

търка с ръка наболата коса на главата му, а аз се изненадвам от обзелата ме силна ревност.

— Искаш ли да те закараме в болница? — питам.

— Искам да остана точно тук — отговаря. — Завинаги.

— Знаеш ли какво? Голям късмет извадихме с онази разходка — казва Шест, когато се

настаняваме обратно в джипа.

— Права си — казвам.

Сам полага дясната си буза върху облегалката, така може да вижда и двама ни.

— Защо всъщност бяхте излезли да се разхождате?

— Не можех да заспя, Шест също — отговарям и в известен смисъл това е така, но не може

да заличи вината ми.

Знам, че Сара е моето момиче, но по всичко личи, че не съм способен да направя нищо

срещу новите чувства, които изпитвам. Шест въздъхва:

— Знаеш какво означава всичко това, нали?

— Какво?

— Навярно са отворили сандъка ми.

— Няма как да си сигурна.

— Да, така е. Но не мога да се отърся от усещането, което имам още от мига, в който хванах

онзи камък от сандъка ти и той започна да пулсира в ръката ми и да ми причинява божа. И

точно сега ми светна, че може би това има нещо общо с моя сандък.

— Сандъкът ти е в ръцете им от три години — казвам. — Мислиш ли, че е възможно да

могат да ги отварят без нас, без да сме мъртви?

Тя вдига рамене.

— Не знам. Може би да? Струва ми се, че са отворили моя, и когато докоснах онзи камък,

това по някакъв начин е довело разузнавачите в къщата.

— Защо са изпратили толкова малко? — пита Сам и се прозява. — Искам да кажа, защо не

изчакат подкрепления и тогава да нападат?

— Може да са се уплашили и да са се паникьосали — прави предположение Шест.

— Може би някой от тях е искал да стане герой — казвам.

Шест спуска стъклото на прозореца и се ослушва. Остава доволна от проверката и казва:

— Все едно. Следващия път ще бъдат повече. Пикени и краули, всичко, което могат да

изправят срещу нас.

— Сигурно си права — прошепва Сам.

Той започва да се унася.

— Ще ви кажа едно. Да съм беглец ме смазва тотално.

— Пробвай да го правиш единайсет години — казвам.

— Мисля, че започвам да тъгувам по дома си — промърморва той.

Навеждам се напред и виждам, че в скута си държи старите очила на баща си, онези с

дебелите стъкла, които носеше в Парадайс.

— Още не е късно да се върнеш, Сам. Наясно си с това, нали?

Той се намръщва.

— Няма да се върна — но сега звучи далеч по-неубедително, отколкото когато го каза за

първи път в мотела в Северна Каролина. — Не и докато не открия баща си. Или поне не разбера

какво му се е случило.

— Баща си! — пита беззвучно Шест, напълно объркана.

— По-късно — отговарям й също без звук.

— Тъй да бъде — казвам му. — Ще го измислим някак си.

Обръщам се към Шест:

— И така, накъде тръгваме утре сутринта?

— Сега, когато по всичко личи, че са отворили сандъка ми, ще видим къде ще ни отведе

вятърът. Досега не ме е подвеждал — отговаря тя замислено, сетне ме поглежда. — Знаеш ли, че

ако не беше вятърът и нуждата ми от кофеин една нощ в Пенсилвания, нощта преди

нападението в Парадайс, никога нямаше да стигна там навреме?

— За какво говориш? — питам.

— Кръстосвах Средния Запад, имах усещането, че сте някъде я в Охайо, я в Западна

Вирджиния или пък в Пенсилвания. Съдех по това, което бях открила в някои от новините

онлайн. Факти за събития, случващи се близо до колежа в Атенс, за които мислех, че са дело на

могадорианците. Но когато в продължение на няколко седмици нямаше нищо ново, бях убедена,

че съм изгубила следите ви. Реших, че вече сте тръгнали или към Калифорния, или към Канада.

И ето ме, стоя на паркинга на един мол, уморена и самичка, практически без пукната пара.

Изведнъж задуха силен вятър и отвори вратата на някакво кафене вляво от мен. Мислех си да

заредя, да продължа да карам и да се опитам да измисля нещо. В дъното на кафенето обаче

видях отворен компютър за клиентите. Взех си чаша дълго кафе и започнах да се ровя из

интернет. И тогава открих статия за горящата къща, от която си скочил.

Оставам притеснен от това колко лесно мога да бъда открит. Нищо чудно, че Анри

настояваше никога да не излизам от вкъщи или от училището.

— Ако вятърът не беше отворил оная врата, навярно щях да вляза в някоя закусвалня, да си

пия кафе и да чакам да се съмне. Записах цялата информация, която можах да открия за вас,

после обиколих улицата да видя дали няма отворен някой денонощен копирен център. Тогава

изпратих факса и писмото с моя номер. Исках да ви предупредя или поне да ви известя за себе

си, така че да се стегнете, докато стигна при вас. И дойдох точно навреме.

Глава 18

Вятърът ни отнася на север към един мотел в Алабама, където оставаме две нощи, отново

благодарение на Сам, който използва една от моите самоличности. Оттам подкарваме на запад и

прекарваме нощта под звездите в една нива в Оклахома. Следват още две нощи в „Холидей ин“ в

покрайнините на Омаха, Небраска. И оттам без явна причина — не и причина, която тя би си

признала — Шест кара хиляда и шестстотин километра на изток. Наемаме дървена хижа,

сгушена в планините на Мериленд, само на пет минути с кола до границата със Западна

Вирджиния и на три кратки часа от пещерата на могадорианците. Намираме се точно на триста

и седемнайсет километра от Парадайс, Охайо, откъдето първоначално започна пътуването ни.

На половин резервоар бензин от Сара.

Още неотворил очи, и вече усещам, че денят ще бъде труден. Един от онези дни, когато

съзнанието за смъртта на Анри ще ме удари като огромен чук и каквото и да правя, болката

няма да престане. Все по-често имам подобни дни. Дни, изпълнени с угризение и разкаяние.

Дни, изпълнени с вина. Изпълнени с дълбока скръб за това, че никога повече няма да разговарям

с него. Но както Анри ми беше казал веднъж: „Някои неща не могат да се върнат“. Освен това и

Сара. Ужасната вина се е загнездила в мен, откакто напуснахме Флорида. За това, че си

позволих да се доближа толкова много до Шест, че за малко да я целуна.

Поемам дълбоко въздух и най-сетне отварям очи. Бледата утринна светлина нахлува в

стаята. Писмото на Анри, сещам се. Нямам друг избор, освен да го прочета сега. Твърде опасно е

да отлагам още. Не и след като за малко не го изгубих във Флорида.

Пъхам ръка под възглавницата и изваждам камата с диамантеното острие и писмото. Държа

ги винаги до себе си. Поглеждам за момент плика, опитвам се да отгатна при какви

обстоятелства е било написано писмото. Въздишам, знам, че всъщност това е без значение, че

само си губя времето, правя с камата чист разрез там, където пликът е запечатан, и изваждам

писмото. Идеалният почерк на Анри изпълва пет жълти страници от голям бележник, изписани

с плътно черно мастило. Поемам дълбоко дъх и оставям погледа ми да падне върху първата

страница.

19 януари

Дж.

Пренаписвал съм това писмо неведнъж през годините, без никога да знам дали то ще е

последното, но ако сега го четеш, отговорът със сигурност е „да“. Съжалявам, Джон, искрено

съжалявам. Ние, сепаните, които дойдохме тук, бяхме задължени да защитаваме вас деветимата

на всяка цена, включително и с цената на живота си. Ала докато пиша тези редове на

кухненската ни маса, часове след като ти ме спаси в Атенс, знам, че не дългът е този, който ни

свързваше, а по-скоро любовта, която винаги ще бъде по-силна спойка от всякакво задължение.

Истината е, че моята смърт беше неизбежна. Единствените променливи величини бяха кога и

как и ако не беше ти, със сигурност щях да съм мъртъв още днес. Независимо от

обстоятелствата на моята смърт, моля те, не се обвинявай. Никога не съм очаквал да оцелея тук

и когато напуснахме Лориен преди толкова много години, знаех, че никога няма да се върна.

Чудя се какво си открил през времето, изминало от момента, в който пиша тези редове, до

момента, в който ти ги четеш. Убеден съм, че вече си разбрал колко много неща не съм ти казал.

Навярно повече, отколкото би трябвало.

През по-голямата част от живота ти исках да останеш съсредоточен, да тренираш упорито.

Стремях се да ти създам колкото е възможно по-нормален живот на Земята. Сигурен съм, че

подобна идея ще ти се стори смешна, но да узнаеш цялата истина щеше да прибави огромен

стрес към и без това напрегнатия период от време, който изживяваше. Откъде да започна? Баща

ти се казваше Лирен. Беше смел и силен, изживя живота си почтено и целеустремено. Вече

знаеш от виденията си за войната, че той не измени на себе си до самия край, дори когато

знаеше, че тази война не може да бъде спечелена. На това се надява всеки един от нас — да

умре, запазвайки достойнството си, да умре честно и доблестно. Да умрем с мисълта, че сме

направили всичко възможно. Това беше твоят баща. Всичко това си и ти, дори и да не го вярваш.

Изправям се и се облягам плътно на таблото на леглото, препрочитам отново и отново името

на баща ми. Буцата в гърлото ми се уголемява до камък. Иска ми се Сара да е тук, да ме подканя

да продължавам да чета, склонила глава на рамото ми. Съсредоточавам погледа си върху

следващия абзац.

Когато беше съвсем малък, баща ти идваше при нас дори когато това не беше необходимо.

Той те обожаваше и можеше да седи с часове и да гледа как играеш в тревата с Хадли (чудя се

дали вече си разкрил истинската самоличност на Бърни Косар?). И макар да съм сигурен, че не

помниш много от онези ранни години, мога спокойно да кажа, че ти беше едно щастливо дете.

За кратък период от време имаше детството, което всички деца заслужават, но не всички

получават.

С баща ти прекарвах доста време, но срещнах майка ти само веднъж. Казваше се Лара и

подобно на баща ти беше сдържана и може би дори леко стеснителна. Казвам ти това сега,

защото искам да знаеш кой си и кои са родителите ти. Произхождаш от обикновено семейство,

със скромни средства, и истината, която винаги съм искал да споделя с теб, е, че не напуснахме

Лориен, защото просто бяхме там онзи ден. Това, че се намирахме на космодрума, не беше

чиста случайност. Бяхме там, защото още щом започна нападението, Съветът на гардовете се

събра и реши да ви заведем на космодрума. Мнозина жертваха живота си тогава. Трябваше да

бъдете десетима, но, както вече знаеш, само деветима успяха.

Сълзи замъгляват погледа ми. Плъзгам пръсти върху името на майка ми. Лара. Лара и Лирен.

Питам се какво ли е било лориенското ми име, дали и то е започвало с буквата Л. Питам се

дали, ако не беше войната, щях да имам сестричка или братче. Толкова много неща ми бяха

отнети.

Когато вие десетимата се родихте, Лориен разбра, че притежавате силни сърца и воля, че сте

изпълнени със състрадание, и от своя страна ви посвети в ролите, които бяхте призвани да

приемете — ролите на изконните десетима старейшини. Това означава, че с времето онези от

вас, които оцелеят, ще израснат много по-силни от всичко, което планетата ни Лориен някога е

виждала, много по-силни дори от най-първите старейшини, от които получихте вашите

наследства. Могадорианците го знаят и са силно изнервени, затова сега ви преследват така

настървено. Вече са отчаяни и са наводнили тази планета с шпиони. Никога не ти казах

истината, защото се страхувах, че това може да те провокира и ти да пренебрегнеш

надвисналата заплаха и да се отклониш от правия път. А опасностите, които те дебнат

отвсякъде, са прекалено много, за да рискувам. Моля те настойчиво… стани силен, извиси се до

ролята, за която си призван, и тогава открий останалите. Онези от вас, които останете, все още

можете да спечелите тази война.

Последното нещо, което трябва да ти кажа, е, че не се преместихме в Парадайс случайно.

Твоите завети се бавеха и започвах да се тревожа. Тревогата ми прерасна в тотална паника, щом

се появи третият ти белег — знаех, че ти си следващият. Тогава реших да открия единствения

човек, който навярно държеше ключа към намирането на останалите.

Когато пристигнахме на Земята, деветима представители на човешката раса ни очакваха. Те

разбираха ситуацията, в която се намирахме, както и че беше наложително да се разпръснем. Те

бяха наши съюзници и последния път, когато бяхме тук, а това беше преди петнайсет години, на

всеки от тях беше дадено предавателно устройство, което се включваше само ако влезеше в

контакт с някой от нашите кораби. Те бяха там онази нощ, за да ни напътстват при прехода ни

от Лориен към Земята, за да ни помогнат да започнем отначало. Никой от нас не беше идвал тук

преди това. Когато слязохме от кораба, те ни раздадоха по два чифта дрехи, пакет с инструкции,

които да ни помогнат да разберем порядките на планетата, както и късче хартия с изписан

върху нея адрес. Адресите бяха място, от което да започнем, а не да живеем, и никой от нас не

знаеше къде отиват останалите. Нашият адрес ни заведе до малък град в Северна Калифорния.

Беше приятно, спокойно място, на петнайсет минути от брега. Там те научих да караш колело,

да тичаш с хвърчило и на някои по-прости неща — като например да си връзваш връзките на

обувките, което първо аз самият трябваше да усвоя. Останахме там шест месеца и после поехме

по пътя, по който знаех, че трябваше да вървим.

Човекът, който ни посрещна, нашият водач, беше оттук, от Парадайс. Потърсих го, защото

отчаяно исках да разбера накъде бяха тръгнали останалите. Ала щом пристигнахме, навярно

бяха паднали черните звезди, защото човека вече го нямаше. Този човек, който ни посрещна

през първия ни ден тук, който ни даде пътеводителя за земните порядки, които да следваме,

човекът, който ни настани в началото, се казваше Малкълм Гууд. Бащата на Сам.

Това, което искам да кажа, Джон, е, че Сам беше прав. Вярвам, че баща му е бил отвлечен.

Заради Сам силно се надявам, че той все още е жив. И ако Сам още е с вас, моля те, предай му

тази информация, надявам се той да намери някаква утеха в нея.

Стани какъвто си призван да бъдеш, Джон. Стани силен и могъщ и никога, нито за миг не

забравяй нещата, които си научил досега. Бъди благороден, уверен и смел. Живей с

достойнството и доблестта, които си наследил от баща си, слушай сърцето и волята си, така

както Лориен се уповава на тях до ден-днешен. Никога не губи вяра в себе си, никога не губи

надежда и помни — дори когато светът ти поднесе най-лошото и ти обърне гръб, винаги има

надежда.

И съм сигурен, че някой ден ти ще се върнеш у дома.

С любов,

Твой приятел и сепан,

А.

Кръвта пулсира в ушите ми и независимо от това, което Анри е написал, сърцето ми говори,

че ако бяхме напуснали Парадайс, когато той настояваше, все още щеше да е жив. Все още

щяхме да сме заедно. Той дойде в училището, за да ме спаси, защото това беше негов дълг и

защото ме обичаше. А сега него го няма.

Поемам си дълбоко дъх, избърсвам лицето си с опакото на ръката и излизам от стаята.

Макар и с ранен крак, Сам настоя да се настани на втория етаж, дори когато двамата с Шест му

предложихме ние да се сме горе. Изкачвам стълбите и чукам на вратата му. Влизам и запалвам

лампата до леглото му, виждам старите очила на баща му върху тоалетката. Сам се размърдва.

— Сам? Ей, Сам. Съжалявам, че те будя, но има нещо много неприятно, която трябва да

знаеш.

Това привлича вниманието му и той отхвърля одеялото.

— Казвай де!

— Първо трябва да ми обещаеш, че няма да се ядосаш. Искам да знаеш, че допреди малко и

аз нямах никаква представа за това, което ще ти кажа. И каквито и да са били причините Анри

да не ти го каже лице в лице, трябва да му простиш.

Той се плъзва назад по матрака, докато гърбът му се опира на таблото на леглото.

— По дяволите, Джон! Казвай вече!

— Обещай ми.

— Добре де, обещавам.

Подавам му писмото.

— Трябваше да го прочета по-рано, Сам. Съжалявам много, че не го направих.

Излизам от стаята и затварям вратата, за да му осигуря уединението, което заслужава. Не

съм сигурен как ще реагира. Няма начин да разбереш как човек ще приеме отговора на въпроса,

който си е задавал през по-голямата част от живота си, на въпроса, който го е преследвал

непрекъснато.

Слизам по стълбите и се измъквам през задната врата заедно с Бърни Косар, който хуква към

гората. Сядам върху масата за пикник. Виждам дъха си в студения февруарски въздух. Мракът е

прогонен на запад, а утринната светлина аленее от изток. Гледам луната, която е изтъняла

наполовина, и се чудя дали и Сара не я гледа, а може и някой от останалите да е вперил поглед в

нея. Аз и останалите петима, все още живи, сме предопределени да поемем ролите на

старейшините. Все още не мога да проумея изцяло какво означава това. Затварям очи и вдигам

лице към небето. Стоя неподвижен до момента, в който вратата се плъзга и се отваря зад мен.

Обръщам се, очаквам да видя Сам, но там стои Шест. Тя се покатерва върху масата за пикник и

се намества до мен. Усмихвам й се леко, ала тя не ми отвръща.

— Чух те, че излизаш тук. Наред ли е всичко? Вие какво, карахте ли се със Сам? — пита тя.

— Какво!? Не. Защо мислиш така?

— Знам само, че той плаче на дивана долу и не иска да говори с мен.

Колебая се, преди да й кажа.

— Най-накрая прочетох писмото, която Анри ми остави. В него има нещо за Сам, което не

сме ти казали. Става въпрос за баща му.

— Какво за баща му? Всичко наред ли е?

Извъртам тялото си и колената ни се докосват.

— Виж, когато срещнах Сам в училище, той беше обсебен от изчезването на баща си, който

един ден просто не се прибрал от магазина. Открили колата му, а очилата му били на земята до

нея. Нали се сещаш, онези очила, които той мъкне непрекъснато със себе си?

Шест се обръща и поглежда към задната врата.

— Чакай. На баща му ли са?

— Да. Работата е там, че Сам е твърдо убеден, че баща му е бил отвлечен от извънземни,

което винаги ми се е струвало откачено. Не знам, но го оставих да си мисли така, защото кой

съм аз, та да разбивам надеждите на едно момче да намери баща си отново? Чаках Сам да ти

каже всичко това, но току-що прочетох писмото на Анри и няма да повярваш какво пишеше там.

— Какво?

Разказвам й всичко, за това как бащата на Сам е бил съюзникът на лориенците, посрещнал

Анри и мен, когато корабът кацнал, защо Анри ни е преместил в Парадайс.

Шест се плъзга надолу от масата и тупва непохватно върху пейката.

— Но това, че Сам е тук, там вътре, е напълно случайно.

— Не мисля, че е така. Помисли само. Как така от всичките хора в Парадайс най-добър

приятел ми става точно Сам? Мисля, че ни е било писано да се срещнем.

— Може би си прав.

— Страхотно е, че баща му ни е помогнал през онази нощ, нали?

— Наистина жестоко. Спомняш ли си, когато ни разказваше как в него постепенно се

оформяло убеждението да застане на наша страна?

Много добре си спомням.

— Но виж за какво става въпрос. В писмото си Анри казва, че бащата на Сам наистина е бил

отвлечен, а може би и убит от могадорианците.

Седим мълчаливо, наблюдаваме как слънцето бавно наднича над хоризонта. Бърни Косар

изскача от гората и се преобръща по гръб, иска да го погалим по коремчето.

— Здравей, Хадли.

Той скача на краката си веднага щом изричам името, поклаща бигълската си глава.

— Да — казвам, скачам долу и с две ръце го чеша под брадичката, — разбирам те напълно.

Сам излиза от къщата. Очите му са зачервени. Сяда до Шест на пейката.

— Здравей, Хадли — казва Сам на Бърни Косар.

Кучето излайва вместо отговор и облизва ръцете му.

— Хадли? — пита Шест.

Кучето отново излайва одобрително.

— Винаги съм го знаел — казва Сам. — Винаги. От деня, в който изчезна.

— Бил си прав през цялото време — казвам.

— Имаш ли нещо против да прочета писмото? — пита Шест.

Сам й го подава. Насочвам дланта на дясната си ръка върху първата страница и включвам

светлините. Тя чете писмото под тяхното сияние, после го сгъва и го връща.

— Съжалявам много, Сам — казва тя.

А аз добавям:

— Ние с Анри е нямало да оцелеем без баща ти.

Шест се обръща към мен:

— Знаеш ли, звучи абсурдно, че Лирен и Лара са били твои родители. Или по-скоро

абсурдно е, че не съм се сетила сама. Помниш ли ме от Лориен, Джон? Твоите и моите родители

— те се казваха Арун и Лин — бяха близки приятели. Знам, че не сме били често с родителите

си, но помня как няколко пъти идвахме у вас. Мисля, че тогава ти тъкмо прохождаше.

Отнема ми няколко секунди да си спомня какво ми беше казал веднъж Анри. Беше в деня, в

който Сара се беше върнала от Колорадо, деня, в който си се обяснихме в любов. Когато тя си

отиде, двамата с Анри седнахме да вечеряме и той ми рече: Макар да не знам номера, нито

имам някаква представа къде е, но едно от децата, което дойде на Земята с нас, беше дъщеря на

най-добрите приятели на родителите ти. Те обичаха да се шегуват, че един ден съдбата ще ви

събере.

За малко да кажа на Шест какво ми е разказал Анри, но се сещам какво се получи от онзи

разговор заради чувствата ми към Сара. В мен отново се надига усещането за вина, което

изпитвам, откакто с Шест излязохме да се разхождаме заедно.

— Да, доста шантаво. Но изобщо не си спомням — казвам.

— Все едно, обаче това за старейшините е много сериозна работа, дето трябва да поемем

ролите им. Нищо чудно, че могадорианците са толкова безмилостни.

— Това определено има смисъл.

— Трябва да се върнем в Парадайс — прекъсва ни Сам.

— Да, бе — смее се Шест. — Това, което трябва да направим, е някак си да открием

останалите. Трябва да се захванем пак с лаптопа. И да тренираме още.

Сам се изправя.

— Не, говоря сериозно. Трябва да се върнем. Ако баща ми е оставил нещо в онова

предавателно устройство, мисля, че знам как да го открием. Когато бях на седем години, той ми

каза, че бъдещето ми е начертано върху слънчев часовник. Попитах го какво точно иска да каже,

а той просто ми рече, че ако някога паднат черните звезди, ще трябва да открия Енеада и да

разчета картата според рождената ми дата на слънчевия часовник.

— Какво е Енеада? — питам.

— Група от девет божества в древноегипетската митология.

— Девет? — пита Шест. — Девет божества?

— А какъв слънчев часовник? — питам аз.

— Всичко започва да си идва на мястото — казва Сам.

Той тръгва да обикаля около масата за пикник, за да си събере мислите, а Бърни Косар

подтичва по петите му.

— Непрекъснато се чувствах ужасно обезсърчен, защото баща ми нонстоп говореше

всичките тези странни неща, които само той си разбираше. Няколко месеца преди да изчезне,

баща ми изкопа кладенец в задния ни двор. Разправяше, че в него щяла да се събира дъждовната

вода от улуците и такива подобни. Но когато изляха бетона, той постави някакъв сложен

слънчев часовник върху каменния капак. Стоеше и гледаше кладенеца и ми каза: „Бъдещето ти е

начертано върху слънчевия часовник, Сам“.

— И какво, ти никога ли не го провери?

— Разбира се, че го проверих. Въртях слънчевия часовник насам-натам, пробвах датата и

часа си на раждане и още някакви други неща, но нищо не се случи. След време започнах да си

мисля, че това е просто някакъв тъп кладенец със слънчев часовник. Сега обаче, когато чета

писмото на Анри, онази част за черните звезди, ми става ясно, че това трябва да е някаква следа

за разгадаване на загадката. Сякаш ми го казва, без да го изрича — казва Сам.

Целият грейва:

— Той беше толкова умен.

— И ти си същият — казвам. — Може да е самоубийствено да се връщаме в Парадайс, но

мисля, че сега вече нямаме кой знае какъв избор.

Глава 19

Събуждам се със стиснати зъби и кисел вкус в устата. Цяла нощ се въртях не само защото

сандъкът най-накрая е при мен и нямам търпение да убедя Аделина да го отворим още тази

сутрин, но и защото разкрих много неща пред прекалено много хора. Изложих на показ заветите

си. Какво от случилото се те ще си спомнят? Ще бъда ли разкрита преди закуска? Сядам и

виждам, че Елла е в леглото си. Всички все още спят, с изключение на Габи, Ла Горда, Делфина

и Бонита. Леглата им са празни.

Краката ми почти докосват пода, когато сестра Лусия се появява на вратата с ръце на кръста

и намръщено лице. Погледите ни се срещат и дъхът ми секва. Тя обаче отстъпва леко назад и

пуска покрай себе си четирите момичета от нефа да влязат в стаята. Те се олюляват, замаяни и

насинени, дрехите им са разкъсани и мръсни. Габи се препъва в леглото си и се пльосва по лице,

главата й потъва във възглавницата. Ла Горда търка двойната си брадичка и, пъшкайки, ляга по

гръб в леглото си, а Бонита и Делфина бавно пропълзяват под завивките. Веднага щом и

четирите момичета се отпускат неподвижно в леглата си, сестра Лусия изкрещява, че е време да

ставаме.

— И това важи за всички!

На път за банята се опитвам да мина покрай Габи и тя се дърпа уплашено.

Ла Горда е застанала пред огледалото и разглежда обезцветената кожа на лицето си. Вижда

над рамото си отражението ми в огледалото и веднага пуска водата. Опитва се да се

концентрира върху миенето на ръцете си. Нямам нищо против. Всъщност не желая да

предизвиквам страх у хората, но ми харесва идеята да ме оставят на мира. Елла излиза от едно

от преградените за тоалетни места и чака реда си пред умивалниците. Притеснявам се, че ще

започне да се страхува от мен заради това, което сторих в нефа, но в мига, в който ме вижда,

Елла прави ефектен жест, като огъва дясната си длан над главата. Навеждам се над ухото й:

— Значи си добре?

— Благодарение на теб — отвръща високо тя.

Улавям погледа на Ла Горда в огледалото.

— Ей, чуй ме — прошепвам. — Миналата нощ си остава нашата малка тайна. Всичко, което

се случи миналата нощ, е наша тайна, нали така? Не казвай на никого.

Тя слага пръст пред затворените си устни и аз се чувствам по-добре. Но има нещо в погледа

на Ла Горда, което не се връзва. Може би в крайна сметка враждата ни не е приключила.

Вниманието ми изцяло е погълнато от мисълта какво ли има в сандъка. Дори се отказвам от

сутрешното ровене в интернет за новини около Джон и Анри Смит. Нямам търпение да чакам

до сутрешната литургия, за да видя Аделина. Обикалям стаите, за да я търся, но нея я няма

никъде. Бие първата камбана за сутрешната литургия.

Примъквам се до Елла на една от последните редици и й намигам. Съзирам Аделина на

първия ред. По средата на литургията тя поглежда през рамо и очите ни се срещат. Аз й соча

към нишата в нефа, където толкова години е криела сандъка. Веждите й се стрелкат нагоре.

— Не можах да разбера какво искаше да ми кажеш — казва Аделина след литургията.

Двете сме застанали от лявата страна на нефа, под прозорец с витраж, изобразяващ свети

Йосиф. Светлината струи в приглушени нюанси на жълто, кафяво и червено. Погледът на

Аделина е толкова сериозен, колкото и позата й.

— Намерих сандъка.

— Къде?

Кимвам с глава нагоре и вдясно.

— Аз трябваше да реша кога си готова, а ти не си готова. Изобщо! — казва тя гневно.

Изпъвам рамене назад, стискам решително челюсти.

— В твоите очи аз никога няма да съм готова, защото ти престана да вярваш, Емалина.

Името я хваща неподготвена. Тя отваря уста, но спира, преди да изсипе тирадата, която й е

на езика.

— Нямаш си и най-малката представа какво преживявам тук с останалите момичета. Ти се

размотаваш с Библията в ръка и се молиш, премяташ си мънистата на броеницата. Изобщо не ти

пука, че ме тормозят, че имам само една приятелка, че сестрите ме мразят и че навън има цял

един свят, който ме чака да го защитя. Всъщност цели два свята! Лориен и Земята се нуждаят от

мен, а аз съм завряна в тази дупка като животно в зоопарк и теб изобщо не те е грижа.

— Разбира се, че ме е грижа.

Разплаквам се.

— Не, не те е грижа! Може би се интересуваше от мен преди, когато се казваше Одета, може

би малко и когато името ти беше Емалина. Но откакто се казваш Аделина, а аз Марина, на теб

изобщо не ти пука за мен или за останалите осмина, за това какво трябва да правим тук.

Съжалявам, но не мога да те слушам да ми говориш за спасението, когато именно то е всичко,

което се опитвам да направя. Опитвам се да защитя всички нас. Опитвам се да правя добро, но

ти се държиш, сякаш аз съм самото зло!

Аделина пристъпва напред, ръцете й се разтварят за прегръдка, ала нещо я кара да се откаже

и тя отстъпва назад. Раменете й се разтърсват, когато се разплаква. Ръцете ми веднага се

вкопчват в нея и ние се прегръщаме.

— Какво става? Защо Марина не е в столовата?

Обръщаме се и виждаме сестра Дора със скръстени пред гърдите си ръце. Над китките й

виси медно разпятие.

— Тръгвай — прошепва ми Аделина. — Ще говорим за това по-късно.

Избърсвам сълзите си и се стрелвам покрай сестра Дора. Докато се измъквам, чувам

откъслечни думи от разгарящ се спор между нея и Аделина, гласовете им отекват в сводестия

таван и аз прокарвам ръце през косите си с надежда.

Снощи, преди да се промъкна обратно в спалните помещения, пренесох сандъка по въздуха

надолу по тъмния тесен коридор до лявата половина на нефа и покрай изсечените в каменната

стена древни статути. Сега той е скрит на върха на тясната кула на северната камбанария и е

напълно в безопасност зад заключената с катанец дъбова врата. За момента е на сигурно място,

но ако не успея да убедя Аделина да го отворим скоро, ще трябва да му търся друго.

Елла я няма в столовата, притеснявам се да не би моят завет да е дал нежелан резултат и тя

да се намира в болницата.

— Тя е в кабинета на сестра Лусия — отговаря ми едно момиче, когато питам за нея

седналите на най-близката до вратата маса. — С нея имаше някаква семейна двойка. Май ще я

осиновяват.

Момичето си сипва в чинията една лъжица от разкашканите яйца.

— Късметлийка.

Колената ми се подкосяват, хващам се за ръба на масата, за да не падна. Нямам право да съм

толкова разстроена от мисълта, че Елла ще напусне сиропиталището, но тя е единствената ми

приятелка. Разбира се, винаги съм знаела, че тя е на първо място в списъка на сестрите за най-

подходящите за осиновяване момичета. Елла е на седем години, сладка е и умна, изобщо е

чудесно да си до нея. Искрено се надявам да си намери дом, особено след като е изгубила

родителите си. Но аз не съм готова да я пусна, колкото и егоистично да звучи това.

Когато пристигнахме тук с Аделина, бях убедена, че никога няма да бъда осиновена, а сега

седя и се чудя дали нямаше да е по-добре, ако ставах за осиновяване. Може би някой щеше да ме

заобича.

Давам си сметка, че дори Елла да бъде осиновена още днес, ще отнеме известно време да се

прегледат и одобрят документите. Това означава, че тя ще остане тук още седмица, а може би

две или три. Но така или иначе сърцето ми е разбито и съм още по-непоколебима в решението

си да се махна от това място веднага щом отворя сандъка.

Потътрям се навън от столовата, намирам палтото си, промъквам се през портата и тръгвам

надолу по хълма, без да ми пука, че ще пропусна училище. Продължавам да дебна за мъжа с

книгата за Питакъс, движа се по тротоара зад амбулантните търговци по „Кайе Принсипал“,

притичвам от сянка на сянка.

Минавам покрай „Ел Пескадор“, селския ресторант, и хвърлям поглед към калдъръмената

алея. Там виждам, че капакът на една боклукчийска кофа се клати и пада на земята. Самата

кофа започва да се тресе и люлее, вътре се чува боричкане. Чифт черно-бели лапи се хващат за

ръба на кофата. Това е котарак, мъчи се да се измъкне и накрая тупва на земята. Встрани на

тялото му забелязвам дълга драскотина. Едното му око е затворено и подуто. По всичко личи, че

ще припадне от изтощение или от глад. Той просто остава да лежи в купчина боклук, сякаш се е

предал.

— Бедничкият ми — казвам.

Още не съм стъпила на алеята, но вече знам, че ще го излекувам. Котаракът мърка, когато

коленича до него, и щом слагам ръка върху козината му, не усещам никаква съпротива. Студът

потича бързо от мен към него, по-бързо, отколкото беше в случая с Елла или със собствената ми

буза, може заветът да е станал по-силен или да се проявява по-скоростно при животните.

Краката му се изпъват и лапичките се разтварят, дишането се възстановява и преминава в силно

мъркане. Внимателно го обръщам. Искам да го прегледам встрани отдясно. Виждам, че е

напълно излекуван, покрит с бляскава черна козина. Подутото око сега е отворено и гледа към

мен. Кръщавам го Завет и му казвам:

— Завет, ако искаш да попътуваш извън селото, трябва да поговорим. Струва ми се, че скоро

ще си тръгна и ще имам нужда от приятна компания.

Изведнъж се стряскам от някаква фигура, която се появява в края на алеята. Това обаче е

Ектор, който бута майка си в инвалидната количка.

— А, това е морската Марина! — провиква се той.

— Здравей, Ектор Рикардо — поздравявам го и тръгвам към него.

Майка му изглежда унила и отнесена, витае някъде далече и ми се струва, че състоянието й

се е влошило.

— Кое е това приятелче? Здравей, мъник! — Ектор се навежда и почесва Завет под

брадичката.

— Намерих го на улицата и го взех за компания.

Крачим бавно, разговаряме за времето и котарака Завет и така стигаме до входната врата на

къщата на Ектор и майка му.

— Ектор! Виждал ли си скоро в кафенето мъжа с мустаците и книгата?

— Не, не съм — отговаря той. — Какво толкова те безпокои той?

Колебая се.

— Просто ми прилича на един познат.

— Само това ли?

— Да.

Той усеща, че лъжа, но и знае много добре, че не бива да си вре носа. Ясно ми е, че ще бъде

нащрек и ще следи за мъжа, за когото съм убедена, че е могадорианец. Просто се моля да не го

наранят.

— Беше ми приятно да те видя, Марина. Не забравяй, че днес е учебен ден — намигва ми

той.

Кимам овчедушно, той отключва входната врата, влиза в къщата гърбом и издърпва навътре

болната си майка.

Зад мен теренът е чист и аз продължавам да се разхождам още известно време, мисля си за

сандъка, за това кога пак ще мога да разговарям с Аделина. Мисля си и за беглеца Джон Смит,

за Елла и за евентуалното й осиновяване, за снощната ми борба в нефа. В края на „Кайе

Принсипал“ забивам поглед в училищната сграда, мразя входната врата и прозорците, бясна съм

за всяка минута, прекарана вътре, вместо да бъда в движение, непрекъснато да сменям името си

във всяка нова държава. Чудя се какво ли име бих си избрала в Америка.

Котаракът Завет мяука около краката ми, когато се връщам през селото. Продължавам да се

движа под сенките, внимателно проучвам пресечките пред мен. Надничам през прозореца на

кафенето, хем ми се иска, хем не ми се иска да видя могадорианеца с мустаците. Няма го вътре,

но Ектор вече е там, смее се на нещо, което жената от съседната маса току-що каза. Ектор ще ми

липсва много, така както и Елла. Имам двама приятели, а не един.

Навеждам се ниско, когато минавам покрай кафенето, и поглеждам надолу към лъскавата

черно-бяла козина на Завет. Няма и час, откакто котаракът лежеше на алеята и кървеше върху

купчина боклук, а сега е кълбо от енергия. Дарбата ми да лекувам и да вдъхвам нов живот на

растения, животни и човешки същества е огромна отговорност. Когато изцерих Елла, се

почувствах по-важна от всякога. И не защото се имах за герой, а защото помогнах на човек в

нужда. Прокрадвам се покрай няколко врати по улицата, смехът на Ектор се носи през

прозореца на кафенето, обгръща раменете ми и аз вече знам какво трябва да направя.

Входната врата е заключена, заобикалям къщата на Ектор и първият прозорец отзад, който

пробвам, се отваря с лекота. Завет си лиже лапичките и се покатерва през прозореца.

Разтрепервам се цялата. Никога досега не съм влизала с взлом в нечия къща.

Вътре къщата е малка и тъмна, въздухът е застоял. Както може да се очаква, пълно е с

католически фигурки. Откривам стаята на майка му за нула време. Лежи на единично легло,

завивките й се повдигат бавно с всяко вдишване. Краката й са завъртени под неестествен ъгъл и

тя изглежда съвсем немощна. Шишенца с лекарства покриват нощното шкафче редом с

броеница, разпятие, миниатюрна статуя на Дева Мария, сключила ръце за молитва, в

компанията на десетина светци, чиито имена не знам. Коленича до спящата Карлота. Очите й се

отварят с потреперване и оглеждат въздуха. Застивам и затаявам дъх. Никога преди не съм

разговаряла с нея, но когато тя ме вижда надвесена над нея, по очите й разбирам, че ме е

разпознала. Отваря уста да каже нещо.

— Шшшт! — казвам. — Аз съм приятелка на Ектор, сеньора Рикардо. Не знам дали ме

разбирате, но съм дошла да ви помогна.

Тя се съгласява с току-що казаното, като мига с клепачи. Протягам ръка и погалвам бузата й

с опакото на лявата си длан, после я слагам на челото й. Сивата й коса е суха и трошлива.

Затваря очи.

Сърцето ми бие лудо и забелязвам как ръката ми видимо трепери, когато я вдигам от челото

и я поставям върху стомаха й. Тогава усещам колко изтощена и болна е тя в действителност.

Ледените тръпки плъзват по гръбнака ми, разпростират се по ръцете ми и достигат върха на

всеки от пръстите ми. Главата ми се замайва. Дишането ми се ускорява, сърцето ми бие още по-

забързано. Започвам да се потя, макар ледените иглички да са смразили кожата ми. Очите на

Карлота се отварят, от устата й се изтръгва слаб стон.

Затварям очи.

— Шшшт, всичко е наред, всичко е наред — казвам, за да успокоя и двете ни.

И в този момент с ледения мраз, който струи от мен, започвам да изтеглям болестта й. Тя се

дърпа упорито, държи се плътно към вътрешните й органи, отказва да пусне хватката си, но

накрая дори и най-вироглавите частици се предават.

Слаби тремори преминават през тялото й, тя започва да се гърчи и да се тресе силно. Правя

всичко по силите си да я удържам. Отварям очи точно навреме, за да видя, че сивкавото й лице

поруменява.

Получавам силен световъртеж. Махам ръцете си от тялото й и се просвам по гръб на пода.

Сърцето ми тупти толкова яростно, че ме плаши, сякаш всеки момент ще изскочи от тялото ми.

Постепенно обаче забавя ритъма си и когато най-накрая ставам на крака, виждам Карлота да

седи с объркан поглед, сякаш се опитва да си спомни къде се намира и как е попаднала тук.

Втурвам се в кухнята и изпивам три чаши вода. Когато се връщам, тя все още не знае къде се

намира. Вземам поредното бързо решение, отивам до нощното шкафче, прехвърлям десетината

шишенца с лекарства, откривам надписа, който ми трябва — „Предупреждение: може да

предизвика сънливост“. Отварям го, изваждам четири хапчета и ги пъхам в джоба си.

Не й отговарям, а излизам от стаята. Но преди това се обръщам и я поглеждам още веднъж.

Наблюдава ме, а излекуваните й, вече съвсем изправени крака висят от леглото, сякаш тя ще

стане всеки момент.

Бързо напускам къщата и откривам Завет, който спи под задния прозорец. Придържам се

към алеите и страничните улици и се връщам в сиропиталището с котарака в ръце. Чудя се как

ще реагира Ектор, когато намери майка си оздравяла. Проблемът е, че в село като това тайните

не се задържат дълго. Единствената ми надежда е никой да не ме е видял да влизам или излизам,

а и Карлота да не си спомня какво действително се е случило.

Вече съм пред портата, свалям ципа на палтото си наполовина и внимателно пъхам Завет

вътре. Знам точно къде мога да му осигуря безопасно място — горе в северната камбанария

заедно със сандъка. Сандъкът — мисля си. — Трябва да го отворя.

Глава 20

Странно нещо е да си влюбен. Мислите ти непрекъснато се отклоняват към другия човек,

независимо какво правиш в момента. Може да посягаш към рафта да вземеш чаша или да си

миеш зъбите, или пък да слушаш как някой разказва някаква история, а мислите ти се понасят

към лицето й, косите й, уханието й, питаш се с какво ли е облечена или какво ще каже

следващия път, когато те срещне. И освен това мечтателно състояние, в което се намираш

постоянно, усещаш сякаш стомахът ти е свързан с въже за бънджи, което отскача и се върти

часове наред, докато накрая не се настани до сърцето ти.

Така се чувствам от деня, в който срещнах Сара Харт. Може да тренирам със Сам или да

търся обувките си отзад в колата, когато мисълта за лицето на Сара, за нейните устни и кожата

й с цвят на слонова кост ме завладява напълно. Може да указвам от задната седалка на колата

посоката, в която да се движим, и пак да съм сто процента унесен в мислите си какво изпитвам,

когато Сара е склонила глава върху гърдите ми и косите й ме докосват точно под брадичката.

Може и да съм заобиколен от двайсет могадорианци, ръцете ми да сияят, но в същото време да

мисля върху всяка отделна реплика от разговора по време на вечерята за Деня на благодарността

в дома на Сара.

Ала още по-безумно е положението, че докато караме към Парадайс с позволената скорост в

девет часа вечерта, докато се носим към Сара и към русите й коси и сини очи, мисля и за Шест.

Мисля си за това как ухае, как изглежда, облечена с тренировъчното си облекло, как почти се

целунахме там, във Флорида. Стомахът ми също се свива, когато мисля за Шест. Стомахът ми се

свива не само поради това, че мисля за нея, но и защото най-добрият ми приятел също е влюбен

в Шест. Когато спрем следващия път, ще трябва да си купя нещо против киселини в стомаха.

Шест кара и ние обсъждаме писмото на Анри. Казвам колко страхотен е бащата на Сам. Той

не само е помогнал на хората от Лориен, но и е оставил на Сам загадка, която да му помогне да

открие предавателя, ако нещо се случи с него. А в същото време мислите ми се реят между Сара

и Шест.

Остават ни още два часа до Парадайс, когато Шест пита:

— Ами ако се окаже, че няма нищо? Искам да кажа, ако няма нищо в кладенеца, освен

някакъв шантав подарък за рожден ден или каквото и да било друго, но не и предавател?

Поемаме голям риск, огромен риск, показвайки се в Парадайс.

— Имайте ми доверие — казва Сам, барабанейки по волана и усилвайки звука на

стереоуредбата. — За нищо друго не съм бил толкова сигурен през целия си живот. А нали съм

пълен отличник.

Предполагам, че могадорианците ни чакат там. Много повече са от тези, с които се

сблъскахме във Флорида, и следят всичко, което може да ги доведе до нас. И ако трябва да съм

честен спрямо себе си, единствената причина, поради която съм готов да поема този риск, е

възможността да видя Сара.

Навеждам се напред от задната седалка и потупвам Сам по дясното рамо.

— Сам, независимо какво ще излезе от цялата тази история с кладенеца и слънчевия

часовник, двамата с Шест сме ти много задължени за това, което баща ти е направил за нас. Но

силно, много силно се надявам всичко това да ни доведе до предавателното устройство.

— Не се безпокой — отговаря Сам.

Светлините по магистралата се появяват и изчезват. Клюмналите уши на Бърни Косар висят

от ръба на седалката, докато той спи. Нервен съм заради срещата със Сара. Нервен съм, че съм

толкова близо до Шест.

— Ей, Сам! — казвам. — Искаш ли да играем на една игра?

— Дадено.

— Какво според теб е земното име на Шест?

Шест обръща бързо глава през рамо, гарвановочерната й коса се удря в дясната й буза и тя се

мръщи насреща ми с престорен гняв.

— Мислиш ли, че има? — смее се Сам.

— Просто опитай.

— Да, Сам — казва Шест. — Хайде, пробвай.

— Ами, Нападател8.

Засмивам се толкова силно, че Бърни Косар скача и поглежда през най-близкия прозорец.

— Нападател ли? — изкрещява Шест.

— Значи не е Нападател? Добре де, не знам, нещо като Персия или Орел, или…

— Орел? — пищи Шест. — От къде на къде ще се казвам точно Орел?

— Ами, нали знаеш, защото си супержестока мадама — смее се Сам. — Сега се сещам, че

много ще ти отива Звезден огън9 или Трескавица10, или нещо наистина супержестоко.

— Точно така! — изкрещявам. — Съвсем същото си мислех и аз!

— Е, добре тогава, кажи ни какво е то? — пита той.

Шест кръстосва ръце и поглежда през прозореца на седалката до шофьора.

— Няма да ти кажа, първо пробвай с нормални момичешки имена. Орел, а? Имай ми малко

уважение.

— Какво толкова? Ако имах възможност, бих се казвал Орел — отговаря Сам. — Орел Гууд.

Звучи страхотно, нали?

— Звучи като марка кашкавал — отвръща Шест.

Всички се засмиваме.

— Добре тогава. Какво ще кажеш за Рейчъл? — пробва се Сам. — Или може би Бритни?

— Ъ, гадно — мръщи се тя.

— Добре. Ребека? Клеър? Охо, сещам се. Бевърли?

— Ти си ненормален — смее се Шест и удря Сам по бедрото.

Той започва да вие и да търка мястото с престорено усърдие. После й връща удара и забива

на два пъти кокалчетата на пръстите си в десния й бицепс, а тя се преструва, че я боли много.

— Казва се Марън Елизабет — обаждам се аз. — Марън Елизабет.

— Ох, ти го издаде! — казва Сам. — Тъкмо щях да кажа Марън Елизабет.

— Да, бе — казва тя.

— Аз бях, аз познах, аз познах! Марън Елизабет е страхотно име. Искаш ли да ти викаме

така? Четири се казва Джон, нали така, Четири?

Почесвам Бърни Косар по главата. Мисля, че няма да мога да свикна да го наричам Хадли, но

може би ще успея да се обръщам към Шест с Марън Елизабет.

— Според мен трябва да си избереш човешко име — казвам. — Ако не е Марън Елизабет,

тогава някое друго. Искам да кажа, поне за пред непознати.

Всички се умълчаваме, аз протягам ръка назад, бъркам в сандъка и изваждам кадифената

чантичка, в която е слънчевата система на Лориен. Слагам шестте планети и слънцето върху

дланта си и ги наблюдавам как се завъртат във въздуха и оживяват. Щом планетите започват да

обикалят около слънцето, откривам, че мога мислено да намалявам яркостта на сиянието им.

Нарочно се вглъбявам в тях и успявам да забравя само за няколко мига, че може би скоро ще

видя Сара.

Шест се обръща да види слънчевата система с намалена яркост пред гърдите ми и накрая

казва:

— Не знам, все още ми харесва името Шест. Казвах се Марън Елизабет, когато бях друга

личност, а точно сега Шест ми се струва най-подходящо. Ако някой попита, може да кажем, че е

съкращение от нещо.

Сам я поглежда:

— От какво? От шейсет?

Изваждам седем чаши и слагам чайника на печката. Чакам водата да заври и с опакото на

метална лъжица смачквам на фин прах три от хапчетата, които откраднах от майката на Ектор.

Елла е застанала до мен и ме наблюдава както обикновено, когато е мой ред да приготвям

вечерния чай за сестрите.

— Какво правиш? — пита тя.

— Нещо, за което сигурно ще съжалявам — отговарям. — Но трябва да го направя.

Елла изглажда върху масата парче смачкан лист хартия и поставя върха на молива върху нея.

На бърза ръка прави идеална рисунка на седемте чаши за чай, които съм подредила една до

друга. От това, което мога да измъкна от нея, разбирам, че се е запознала с някаква двойка мъж

и жена в кабинета на сестра Лусия, които й казали, че имат „много любов за раздаване“. Нямам

представа колко дълго е продължила срещата, но Елла ми казва, че утре щели да дойдат пак.

Знам какво означава това и разливам по чашите врялата вода от чайника колкото се може по-

бавно. Така се опитвам да удължа времето, прекарано с нея.

— Елла, колко често мислиш за родителите си? — питам я.

Кафявите й очи се разширяват.

— Днес ли?

— Да, днес или който и да е друг ден?

— Не знам… — казва тя провлечено. След кратка пауза добавя: — Милион пъти?

Навеждам се да я прегърна и не знам дали защото изпитвам огромно съжаление към нея, или

защото ми е жал за самата мен. Моите родители също са мъртви. Жертви на една война, която аз

трябва да продължа някой ден.

Изсипвам стритите хапчета в чашата на Аделина, съжалявам, че се налага да я упоявам.

Нямам друг избор. Тя може да си стои със скръстени ръце и да чака смъртта, щом така

предпочита. Аз обаче отказвам да отстъпя или да се оставя да бъда победена, без да се бия, без

да направя всичко, което е по силите ми, за да оцелея.

С клатещ се в ръцете ми поднос оставям Елла на масата и започвам обиколката си. Раздавам

чашите чай една по една из сиропиталището. Завеждат ме в крилото на сестрите, за да дам чая

на Аделина, и аз внимателно подбутвам чашата й най-отпред. Тя я взема и ми кимва учтиво.

— Сестра Камила не се чувства добре тази вечер и ме помолиха да я заместя и да спя при

децата.

— Добре — отговарям.

Претеглям възможностите, които ми дава това, че двете с нея ще бъдем в една и съща стая

през нощта, и я наблюдавам как изпива една голяма глътка от чашата. Не знам дали току-що не

направих огромна грешка, или значително подпомогнах каузата си.

— В такъв случай ще се видим скоро — казва тя и ми намига.

Стъписвам се и за малко да изпусна на пода останалите върху подноса две чаши.

— Ами добре — измънквам аз.

Половин час по-късно настъпва време за лягане, но никой не заспива веднага, много от

момичетата си шепнат в тъмното. През няколко минути надигам глава и поглеждам към

Аделина, която лежи на леглото си в другия край на стаята. Напълно съм объркана от онова

намигване.

Минават още десет минути. Ясно е, че почти всички са все още будни, включително и

Аделина. Тя обикновено заспива бързо, когато е дежурна, и това, че все още е будна, ме кара да

си мисля, че и тя чака всички в стаята да заспят. Вече съм сигурна, че с намигането си ми

показа, че иска да се върнем към разговора ни. Стаята притихва, изчаквам още десет минути и

отново надигам глава. Внезапно тя вдига лявата си ръка високо като бяло знаме на

капитулацията и ми сочи вратата.

Отхвърлям завивките встрани и на пръсти излизам от стаята. Стигам коридора, дебнешком

пристъпвам в сенките, не дишам. Надявам се това да не е някакъв капан, заложен ми от Аделина

и сестра Дора. След половин минута Аделина излиза в коридора. Пристъпва тежко и се люшка

между стените.

— Ела с мен — прошепвам и я хващам за ръката.

От много отдавна не съм я държала за ръка и това ми напомня как се гушехме една до друга

в кораба на път за Финландия, когато аз бях болна, а тя силна. Навремето бяхме много близки,

като гърне и похлупак, а сега дори най-обикновено докосване на ръката й ми е чуждо.

— Толкова съм уморена — признава Аделина, докато се изкачваме на втория етаж.

Вече сме по средата на пътя до северното крило и камбанарията, защитена с катинар.

— Не знам какво ми става.

Аз обаче знам.

— Искаш ли да те нося?

— Не можеш да ме носиш.

— Не и с ръцете си — отговарям.

Твърде отпаднала е, за да спори. Съсредоточавам се върху краката й, миг по-късно вече съм

повдигнала Аделина над пода и тя се носи по въздуха из прашните коридори. Потънали в

мълчание, минаваме покрай древните статуи, изсечени в каменната стена, и навлизаме в по-

тесния коридор. Тревожа се да не е заспала, но тя се обажда:

— Не мога да повярвам, че използваш телекинеза, за да пренасяш по въздуха старица като

мен. Къде отиваме?

— Наложи се да го скрия — прошепвам — Почти стигнахме, уверявам те.

Отключвам катинара и той пада от дръжката на дъбовата врата, после тръгвам след летящата

Аделина по каменното стълбище, което се вие около северната кула нагоре към камбанарията.

Чувам слабото мяукане на котарака Завет отгоре.

Отварям вратата към камбанарията и слагам внимателно Аделина долу до сандъка. Тя се

подпира с лявата си ръка върху капака и отпуска глава върху него; ясно е, че е изгубила битката

с хапчетата, и се ядосвам на себе си, че я изиграх така. Завет се покатерва в скута й и ближе

дясната й ръка.

— Откъде се взе тази котка тук?

— Не питай. Чуй ме, Аделина, вече се унасяш, а ми трябваш, за да отворим сандъка, преди

да заспиш съвсем.

— Мисля, че го нямам…

— Какво нямаш?

— … в себе си точно в този момент, Марина — очите й са затворени.

— Имаш го.

— Сложи ръката си върху катинара на сандъка. Сложи ръката ми от другата страна.

Притискам длан отстрани на катинара, топла е. Използвам телекинеза и издърпвам лявата й

ръка от езика на Завет и я пренасям от другата му страна. Тя сключва пръсти с моите. Минава

секунда. Ключалката прещраква и се отваря.

— Ей, хора? Нещо става, хъм, нещо се случва тук — седемте сфери, които се носят пред

гърдите ми на задната седалка на джипа, забързват движението си и аз вече не мога да ги

контролирам. Светлината става толкова ярка, че покривам очите си.

— Ей, ей, пич, престани! — озъбва се Сам. — Опитвам се да карам.

— Не знам какво става!

— Спри колата! — изкрещява Шест.

Сам мълниеносно насочва автомобила към банкета и набива спирачки, камъни и чакъл

хрущят и свистят, когато се удрят в колата. Шестте планети и слънцето вече не са толкова ярки,

а планетите започват да се въртят около слънцето с такава скорост, че човек трудно може да се

фокусира върху някоя от тях. След всяка орбита те биват погълнати от слънцето, което