Силата на шестимата

Кръглото плато, Тронът на краля, Целувката на любимия, Панорамен изглед.

Двамата със Сам вдигаме едновременно глави и на петстотин метра от нас виждаме скалата,

която странно наподобява черупка на костенурка. Бърни Косар излайва.

— Мисля, че вече знаем в коя посока да тръгнем — казва Сам.

Поемаме по пътя, следвайки картата. Няма следи, нищо, което да загатва, че тези планини

изобщо някога са били посещавани от същества от друг свят, нито дори от същества от този

свят. Когато стигаме Камъка на костенурката, Сам забелязва паднало дърво, надвесено встрани

над канарата под ъгъл от четирийсет и пет градуса, което прилича на рибарска въдица,

търпеливо чакаща някой да клъвне. Продължаваме да се движим по пътеката, а слънцето бавно

се спуска на запад в небето.

Всяка стъпка е и поредният ни шанс да се обърнем и да си тръгнем. Ала никой от нас не го

прави.

— Ти си страхотен приятел, Сам Гууд — казвам му.

— И ти не си толкова лош — отговаря той. После добавя: — Не мога да спра треперенето на

ръцете си.

Веднага след като минаваме покрай Трона на краля — щръкнала тънка скала, която прилича

на стол с висока облегалка, забелязвам две високи дървета, леко приведени едно към друго, а

клоните им сякаш са ръце, сплетени в прегръдка. Усмихвам се и за момент забравям колко

много съм уплашен.

— Остава ни още един ориентир — отбелязва Сам и ме връща в лапите на реалността.

След пет минути стигаме до Панорамния изглед. Като цяло изкачването ни отнема час и

десет минути, сенките се удължават и разтягат, щом и последните светлини на здрача

постепенно изчезват. Без предупреждение край мен се надига силно ръмжене. Поглеждам

надолу. Бърни Косар е оголил зъби, козината му по гръбнака се е наежила, очите му са насочени

към пещерата. Той започва да отстъпва назад.

— Спокойно, Бърни Косар — казвам и го галя по гърба.

Двамата със Сам се смъкваме на земята, лягаме по корем и гледаме към почти неразличимия

вход на пещерата отсреща над долината. Входът е много по-голям, отколкото си го представях,

навярно шест метра широк и също толкова висок, и е скрит по-добре, отколкото очаквах.

Покрит е с нещо — навярно мрежа или брезент, и се слива с околността. Трябва да знаеш, че е

там, за да го видиш.

— Идеално местоположение — прошепва Сам.

— Абсолютно.

Безпокойството ми бързо прераства в пълен ужас. Колкото и тайнствена да е пещерата, знам

със сигурност едно — в нея ще е пълно с неща, които биха могли да ни убият, било то оръжия,

зверове или капани. През следващите двайсет минути може да загина, Сам също.

— Всъщност чия беше идеята? — питам.

Сам изсумтява:

— Твоя.

— Е, понякога ми хрумват и тъпи идеи.

— Това е така, но някак си трябва да приберем сандъка ти.

— В него има толкова много неща, които все още не знам как да използвам… но може би те

знаят — казвам.

Изведнъж нещо привлича погледа ми.

— Погледни земята пред входа — казвам и соча към някакви малки тъмни предмети пред

входа на пещерата.

— Камъните ли?

— Това не са камъни. Това са мъртви животни — отговарям.

Сам тръска глава:

— Страхотно!

Не трябва да съм изненадан, тъй като Шест ни предупреди за тях. Гледката ме изпълва

допълнително със страх и невъобразим ужас. Мислите ми препускат като щури.

— Така — казвам и сядам. — Да действаме.

Целувам Бърни Косар по главата, прокарвам ръка по гърба му с надеждата, че не го виждам

за последно. Той ми казва да не отивам, а аз му отговарям, че трябва, че нямам избор.

— Ти си най-страхотният, Бърни Косар. Обичам те, приятелю!

Изправям се на крака. Хващам края на ризата си с дясната ръка, за да извадя с нея кситариса

от раницата, без да го пипам директно.

Сам бърника бутоните на дигиталния си часовник, нагласява го като секундомер. Няма да

можем да виждаме циферблата, когато сме невидими, но след като изтече един час, той ще

бипне. Макар да се надявам дотогава да сме приключили.

— Готов ли си? — питам.

Заедно правим първата стъпка, после втората и ето ни, вървим по пътеката, която е много

вероятно да води към предстоящата ни гибел. Обръщам се само веднъж, когато почти сме

стигнали пещерата, и виждам, че Бърни Косар ни гледа, без да откъсва очи от нас.

Глава 29

Придвижваме се възможно най-близо до пещерата, без да рискуваме да ни забележат, и се

свиваме зад едно дърво. Слагам кситариса върху лепкавата част на парче тиксо. Сам ме

наблюдава, пръстите му стискат секундомера.

— Готов ли си? — питам.

Той кимва. Притискам камъка с тиксото долу в слабините си. Мигновено ставам невидим и

Сам натиска бутона на часовника, който издава тихо дигитално бибиткане. Грабвам го за

ръката, двамата заобикаляме дървото и се втурваме към пещерата. Сега за мен не съществува

нищо друго, освен настоящата задача и като знам това, вече не съм така напрегнат, както по

пътя насам.

Пещерата е покрита с огромен камуфлажен брезент. Промъкваме се през гробището от

мъртви животни. Внимаваме да не стъпим върху някое от тях, което е трудно, когато не виждаш

краката си. Навън няма могадорианци и аз се забързвам напред, отмятам покривалото настрани,

може би малко прекалено енергично. Двамата със Сам колебливо влизаме в пещерата и

четирима пазачи скачат от местата си. Надигат цилиндрични оръдия като онова, което беше

опряно в челото ми във Флорида. За миг застиваме като статуи, после тихичко се промъкваме

покрай тях. Надяваме се да си помислят, че неочакваното размърдване на покривалото се дължи

на вятъра отвън.

От вентилационната система се усеща хладен бриз. Въздухът е странно свеж, нещо, което не

очаквах, като се има предвид, че системата е свързана с отровен газ. Сивите стени са излъскани

до гладко като кремък, жици свързват светещите слабо крушки, разположени равномерно на

шест метра една от друга.

Минаваме покрай още няколко разузнавачи и им се изплъзваме незабелязани. Напрежението

от неумолимо тиктакащия часовник стресира тотално и двама ни. Тичаме, препускаме,

стъпваме на пръсти, крачим. И когато тунелът се стеснява и започва плавно да се спуска надолу,

се движим странично по него. Хладният въздух постепенно става горещ и задушлив и в края на

тунела се показва кървавочервено сияние. Втурваме се към него и най-накрая стигаме до

туптящото сърце на пещерата.

Огромната зала е къде-къде по-внушителна, отколкото си я представях според описанията на

Шест. Сферичните й стени са опасани с дълъг и тесен перваз, който се вие спираловидно по

цялото им продължение, от горе до долу, създавайки впечатление за куполовиден пчелен кошер.

Мястото кипи от дейности — виждат се буквално стотици могадорианци, които сноват по

опасни каменни мостове във формата на дъга, влизат и излизат от тунелите. Между вдълбания

под и огромния таван разстоянието е близо километър, а ние се намираме някъде по средата.

Две масивни подпори, които се издигат от пода и стигат чак до тавана, пазят цялото това чудо

от пропадане. Около нас се виждат безброй коридори.

— Господи! — прошепва Сам със страхопочитание, докато асимилира видяното. — Ще ни

трябват месеци, за да проучим всичко това.

Погледът ми се спира на езерото долу под нас, пълно със светеща зелена течност. Дори и на

такова разстояние горещината му затруднява дишането. Но въпреки убийствената температура

около него работят двайсет-трийсет могадорианци, които изсипват бълбукащата смес в колички

и бързо я изнасят. Погледът ми се фокусира върху нещо отвъд зеленото езеро.

— Мисля, че лесно можем да отгатнем какво ще открием в тунела зад гигантските решетки

— прошепвам.

Коридорът е три пъти по-висок и по-широк от онзи, по който дойдохме, преграден е с

решетка от шахматно разположени тежки железни пръти, зад които държат затворени в клетки

незнайно какви зверове. Чуваме ги как реват и вият отдолу, силно и едва ли не печално. Веднага

ни се изяснява, че броят им е значителен.

— Ще са ни нужни буквално месеци — повтаря шепнешком Сам и не вярва на очите си.

— Е, разполагаме с по-малко от час — прошепвам в отговор, — така че по-добре да бързаме.

— Мисля, че трябва да зачеркнем всичките тъмни и тесни тунели, които изглеждат

запушени.

— Съгласен съм. Да започнем с тунела точно срещу нас — казвам и поглеждам към това,

което по всичко личи, е основната артерия към главната зала — по-широка и по-добре осветена

от останалите, по която влизат и излизат най-много могадорианци. Мостът, който води към нея,

е просто една дълга арка от монолитна скала, широка най-много шейсет сантиметра.

— Мислиш ли, че ще успееш да минеш по него?

— Сега ще разберем — отговаря Сам.

— Да водя или да вървя след теб? — питам.

— Нека аз да водя.

Сам прави първите няколко стъпки неуверено. Тъй като трябва да държим ръцете си

хванати, някъде десетина метра се тътрим с раменете напред. Това се проточва до безкрайност и

ако трябва да отидем отсреща и да се върнем, няма начин да го направим с това темпо.

— Не поглеждай надолу — казвам на Сам.

— Не ми пробутвай изтъркани фрази — отговаря Сам, като балансира с тялото си.

Придвижваме се бавно напред. Ще ми се да можехме да виждаме краката си поне за това

препятствие. Мисля си единствено как да не падна и изобщо не усещам, че Сам е спрял пред

мен. Препъвам се в него и за малко да съборя и двама ни от моста.

— Какво правиш? — питам и сърцето ми тупти глухо в гърдите ми.

Поглеждам и разбирам защо е спрял. Могадориански воин се носи срещу нас. Той се спуска

бързо и вече е толкова близко, че едва ли има време да реагираме.

— Няма къде да се денем — казва Сам.

Воинът напредва, прегърнал някакъв вързоп в ръце, и когато вече е съвсем близо, усещам, че

Сам се навежда. След секунда краката на могадорианеца са пометени изпод него, което го

заварва напълно неподготвен. Той пада отстрани на моста и с едната ръка се хваща за ръба, като

изпуска вързопа. Могадорианецът изревава от болка, щом невидимият ми крак смазва пръстите

му. Той се пуска и полита във въздуха, размазвайки се някъде долу с противен звук.

Сам продължава бързо напред, преди да са възникнали още инциденти. Всички

могадорианци спират кой където е и се гледат в недоумение помежду си. Чудя се дали си

мислят, че току-що случилото се е нещастен случай, или вече са нащрек.

Сам стиска ръката ми с облекчение, щом успяваме да пресечем, и се заклатушква напред,

придобил самочувствие от това, че е убил воина.

Следващият коридор е широк и оживен и съвсем скоро проумяваме, че се движим в грешна

посока — стаите, покрай които минаваме, са за лично ползване. По всичко личи, че в цялото

това крило могадорианците живеят — пещери с легла, голямо открито кафене със стотици маси,

стрелбище. Впускаме се по един от съседните коридори, но резултатът е същият. Пробваме в

трети.

Следваме извивките на тунела, който се врязва все по-дълбоко в планината. Няколко

разклонения отвеждат встрани от основния път и двамата със Сам произволно ги отхвърляме,

разчитайки единствено на инстинкта си. С изключение на главната зала, през която дойдохме,

останалата част от планината е просто мрежа от взаимосвързани влажни каменни коридори. Те

водят към различни помещения, подслонили изследователски центрове с маси за прегледи,

компютри и блестящи остри инструменти. Бързо минаваме покрай няколко научни лаборатории

и ни се иска да имахме повече време, за да ги разгледаме по-внимателно. Навярно вече сме

пробягали два, а може би и три километра и след всеки коридор, който се оказва безполезен,

стресът се просмуква във вените ми.

— Остават ни може би петнайсетина минути, Джон.

— Знам — прошепвам, отчаян и раздразнен съм, надеждата бързо ме напуска.

Подир следващия завой тичаме нагоре по плавно увеличаващ се наклон и минаваме покрай

това, от което най-много се страхувах — помещение, пълно със затворнически килии. Сам

спира внезапно, като се държи здраво за ръката ми, което ме кара да спра и аз. Между двайсет и

трийсет могадорианци пазят над четирийсет килии, всички подредени в редица и с тежки

метални врати. Пред всяка врата се вижда синьо силово поле с пулсиращ електрически заряд.

— Виж тези клетки — казва Сам.

Знам, че мисли за баща си.

— Почакай малко — казвам, щом решението на въпроса се пръква в главата ми от нищото.

Направо ще ми избоде очите.

— Какво?

— Знам къде е сандъкът — отвръщам.

— Наистина?

— Как може да съм такъв глупак! — прошепвам. — Сам, ако трябва да избереш едно-

единствено място в цялата тази адска дупка, където ти за нищо на света не би стъпил, кое ще е

това място?

— В рова с ревящите зверове — отговаря той, без да се замисля нито за секунда.

— Точно така — казвам. — Хайде да тръгваме.

Повеждам го обратно по коридора, който стига до центъра на пещерата, но преди да сме

загърбили килиите, някаква врата се отваря с режещ метален звук и Сам дърпа рязко ръката си,

за да ме спре.

— Погледни — казва.

Вратата на най-близката килия е широко отворена. Двама от пазачите влизат вътре. Десет

секунди разговарят гневно на родния си език, а когато излизат, са сграбчили за ръцете блед

измършавял двайсет и седем — двайсет и осем годишен мъж. Той е толкова немощен, че едва

ходи, и Сам ме стиска силно за ръката, докато пазачите бутат човека. Единият отключва друга

врата и тримата изчезват вътре.

— Кои според теб държат заключени там? — пита ме той, когато го дърпам напред.

— Трябва да вървим, Сам — казвам. — Нямаме време за това.

— Те измъчват човешки същества, Джон — казва той, когато най-после стигаме централния

кошер. — Човешки същества.

— Така е — отговарям и оглеждам гигантското помещение, за да открия най-краткия път

надолу.

Навсякъде се виждат могадорианци, но вече толкова свикнах да минавам покрай тях, че те

изобщо не ме притесняват. Освен това нещо ми подсказва, че съм на път да открия далеч по-

страшни неща от разузнавачи и воини.

— Хора, чиито семейства навярно нямат никаква представа къде са изчезнали близките им

— шепне Сам.

— Така е, така е — отговарям. — Хайде, ще говорим за това, когато се махнем оттук. Може

би Шест ще измисли някакъв план.

Тичаме по виещия се перваз, спускаме се по една висока стълба, но разбираме, че това е

почти невъзможно, когато държиш ръката на човека над теб. Поглеждам надолу. Остава ни още

много.

— Трябва да скочим — казвам на Сам. — Иначе ще ни отнеме десет минути да слезем долу.

— Да скочим? — пита той невярващо. — Ще се пребием.

— Не се тревожи — успокоявам го. — Ще те хвана.

— Как, по дяволите, ще ме хванеш, когато през цялото време държа ръката ти?

Нямаме обаче време да спорим или да разискваме този въпрос. Поемам дълбоко дъх и

скачам от перваза, който е на трийсет метра от пода на пещерата. Сам крещи, но

непрекъснатата тупурдия от производството поглъща звука. Краката ми се набиват в твърдия

камък и силата от удара ме отхвърля назад, но държа здраво ръката на Сам, който се стоварва

върху мен.

— За първи и последен път правим това! — казва той и се изправя.

На приземното равнище е страшно горещо, почти е невъзможно да се диша, но ние

обикаляме тичешком зеленото езеро и се насочваме към огромната порта, зад която са

затворени зверовете. Когато стигаме до нея, усещаме хладния въздух, който духа през

решетките. Давам си сметка, че редовното пускане на струи чист въздух не позволява на газа да

навлезе в тунела.

— Джон, мисля, че нямаме никакво време — моли Сам.

— Знам — отговарям и пускам групичка от десетина могадорианци да излезе преди нас.

Навлизаме в тъмен тунел. Стените изглеждат покрити със слуз, а от двете страни са

наредени килии с решетки. Десет огромни промишлени вентилатора духат от средата на тавана,

всички са насочени към входа, през който току-що преминахме, и поддържат въздуха хладен и

влажен. Някои от заключените килии са малки, други са огромни, но от всичките се носят диви

и свирепи звуци. В клетката вляво от нас двайсет-трийсет краула скачат един върху друг и

джафкат пискливо. Вдясно е затворена глутница кучета с дяволски муцуни, огромни като вълци,

с жълти очи и без козина. До тях стои същество, което прилича на трол, но с нос, целият покрит

с брадавици. В огромна килия отсреща крачи напред-назад и души въздуха масивен пикен, не

по-различен от този, който нахлу през стената на затвора онази сутрин.

— По-добре изобщо да не се занимаваме с по-малките стаи — казвам. — Ако сандъкът ми е

тук, той ще се намира в най-голямата стая в края на този тунел. Не ми се мисли дори какъв вид

животно се нуждае от толкова голяма врата, за да мине през нея.

— Джон, остават ни броени секунди.

— Да побързаме тогава — казвам и издърпвам Сам напред, като разглеждам набързо

страшилищата, оградени тук: същества с крила, наподобяващи митични зверове, чудовища с

шест ръце и червена кожа, още няколко пикена, високи шест метра, широк влечугоподобен

мутант с рога във формата на тризъбец, чудовище с прозрачна кожа, под която се виждат

вътрешностите му.

— Боже! — казвам и спирам пред множество кръгли резервоари и съдове.

Повечето са сребристи на цвят, два изглеждат като бакърени и имат топлинни измервателни

уреди. Предполагам, че става въпрос за нещо като котелно помещение.

— Това тук, значи, движи нещата — коментира Сам.

— Това ще е — отговарям.

Най-високият силоз стига до тавана и всеки резервоар е свързан с тежки тръбопроводи,

улуци и алуминиеви тръби. До силоза към стената е прикрепен контролен панел, от който

излизат безброй електрически кабели.

— Хайде — казва Сам и нетърпеливо ме дърпа за ръката.

Пробягваме заедно останалата част на тунела до самия му край. Там се вижда масивна врата,

висока дванайсет метра, цялата от метал. Вдясно от нея има малка дървена врата. Не е

заключена и веднага разбирам защо.

— Мили Боже! — прошепва Сам, смаян от огромните размери на звяра.

Самият аз съм изумен и не мога да откъсна очи от свлечената отсреща в дъното тромава

маса. Очите му са затворени и диша ритмично. Изправен, звярът сигурно е висок петнайсет

метра и от това, което виждам, мога само да кажа, че тъмното му тяло е оформено като на човек,

но с по-дълги ръце.

— Не желая да имам нищо общо с това място — казва Сам.

— Сигурен ли си? — питам и го побутвам с лакът, за да откъсна погледа му от чудовището.

— Погледни само.

Там, по средата на стаята, на нивото на очите, върху солиден каменен постамент стои моят

сандък. И точно до него лежи още един, на външен вид като моя. Просто си стоят там, чакат да

ги вземем. Само да ги нямаше железните решетки около тях, които се намират под бръмчащо и

пукащо силово поле и са заобиколени от ров, пълен с вдигаща пара зелена течност. И

дремещият великан.

— Това не е сандъкът на Шест — казвам.

— Какви ги приказваш? На кого да е? — пита Сам, объркан.

— Те ни намериха, Сам. Във Флорида те ни откриха, като са отворили сандъка на Шест.

— Така е, знам.

— Виж обаче катинара. Защо отново ще слагат катинар на сандък, който поначало са

открили адски трудно? Според мен този изобщо не е отварян.

— Май си прав.

— Може да бъде на всеки един от нашите — прошепвам и клатя глава, като не откъсвам очи

от двата сандъка. — На номер пет или на Девет, на някой, който още е жив.

— Мислиш, че са откраднали сандъка и не са убили гарда?

— Както направиха с мен. Или могадорианците са хванали един от тях и го държат тук

някъде, както са държали Шест — казвам.

Сам не успява да ми отговори, тъй като точно в този момент алармата на ръчния му

часовник започва да бибитка. След три секунди се чува воят на стотици сирени, който отеква в

стените на пещерата.

— О, по дяволите, не! — казвам и обръщам глава. — Виждам те, Сам.

Той кимва, върху лицето му е изписана паника. Пуска ръката ми.

— И аз те виждам.

Когато поглеждам през рамото на Сам, очите на звяра са отворени — безизразни и бели — и

той гледа към нас.

Глава 30

Ушите ми бучат от стрелбата още дълго след като е спряла. От края на цевта се извива

пушек, но Крейтън не губи време, хвърля пълнителя и слага друг на негово място. От

струпаните камари прах във въздуха се носи гъст облак. Двете с Елла стоим в очакване зад

Крейтън. Той държи пистолета в готовност, пръстът му е на спусъка. Могадорианец се е

покатерил до входа, понесъл оръдието си, но Крейтън стреля пръв, разполовява го и го запраща

назад. Още преди да достигне стената, могадорианецът се взривява. Изскача втори, държи

същото светещо оръдие, което ми разкъса рамото на долния етаж, но Крейтън се освобождава от

могадорианеца още преди то да успее да светне.

— Е; вече знаят къде сме. Хайде! — изкрещява той и се завтича надолу по стълбите, преди

да успея да му предложа да пренеса всички по въздуха през прозореца.

С Елла го следваме, все още хванати за ръка. Крейтън спира след втората извивка на

стълбището и притиска с пръсти очите си.

— Очите ми са пълни с прах. Не виждам нищо — казва той. — Марина, води ти. Ако има

нещо отпред, извикай и веднага се махай от пътя.

Държа сандъка си под мишницата на лявата ръка, а Елла е по средата, хванала и мен, и

Крейтън за ръка. Повеждам ги надолу и тъкмо излизаме през разбитата дъбова врата, когато

кулата над нас се взривява.

Изпищявам, навеждам се и дърпам Елла към себе си. Крейтън инстинктивно започва да

стреля. Оръжието му изстрелва светкавично мунициите си — осем-десет куршума в секунда —

и виждам как цяла една група могадорианци падат покосени. Крейтън спира стрелбата.

— Марина? — пита той и маха с глава напред, без да ме вижда.

Обръщам се и оглеждам коридора, който е потънал в пепел.

— Мисля, че е чисто — отговарям. В мига, в който думите ми се изплъзват от устата, през

една отворена врата изскача могадорианец и започва да стреля, към нас се устремява

припламващ бял метеор, толкова ярък, че те заслепява. Смъкваме се на пода точно навреме, на

косъм от бялата смърт. Крейтън бързо вдига оръжието си и отговаря с порой от куршуми, които

веднага убиват могадорианеца.

Продължавам напред. Нямам представа колко от тях Крейтън току-що унищожи, но върху

пода пепелта е гъста, покрива стъпалата и глезените ни. Спираме на най-горните стъпала. От

прозореца през слягащия се прах се прокрадва светлина и Крейтън вече е прочистил очите си.

Сега той застава начело на групичката ни и допрял пистолета плътно до гърдите си, стои скрит

зад ъгъла. Завиваме и от вратата, водеща навън, ни делят няколко стъпала, къс коридор, задната

част на нефа и главното преддверие. Крейтън поема дълбоко въздух, поклаща глава, обръща се,

насочва оръжието си, готов за стрелба.

— Хайде! — изсумтява той.

Следваме го и той ни повежда през задната част на нефа, цялата почерняла от водената

престрелка. За миг зървам тялото на Аделина, което от разстояние изглежда съвсем малко.

Сърцето ми се свива, когато я виждам. Бъди храбра, Марина — отекват думите й в мен.

Откъм външната стена вдясно се чува експлозия. Камъни хвърчат навътре и аз инстинктивно

вдигам ръка, за да предпазя двете ни с Елла от ударите им. Крейтън обаче е ударен лошо, блъска

се в стената вляво от нас и се смъква на пода, стенейки. Пистолетът му изтрополява на земята до

него, а през новообразуваната дупка в катедралата влиза могадорианец. Държи оръдие; с плавно

движение го избутвам назад с мислите си, докарвам пистолета на Крейтън в ръцете си и

натискам спусъка. Оръжието е с много по-силен откат от очакваното и за малко да го изпусна;

обаче се съвземам бързо и не спирам да стрелям, докато могадорианецът не се превръща в прах.

— Ето — казвам и тикам пистолета в ръцете на Елла; хваща го с лекота и ми е ясно, че е

запозната с огнестрелните оръжия.

Втурвам се към Крейтън. Ръката му е счупена и от дълбоките рани по главата и лицето му се

стича кръв. Иначе очите му са отворени и май е в съзнание. Слагам ръцете си върху китката му

и затварям очи, ледени тръпки запълзяват по тялото ми и преминават върху Крейтън. Виждам

как костите на ръката му се раздвижват под кожата, а раните по лицето му се затварят и

изчезват. Гръдният му кош се разширява и свива бързо. Мисля си, че белите му дробове ще

експлодират, но накрая той се успокоява. Сяда и движи ръката си свободно.

— Бива си те — казва Крейтън.

Взема пистолета от Елла и тримата тръгваме да се изкачваме през дупката в стената, като

накрая излизаме пред „Света Тереса“. Не забелязвам жива душа, докато двете с Елла тичаме

напред и минаваме през железните порти. В същото време Крейтън размахва оръжието си,

търси и най-малкия повод да стреля. Над лявото му рамо погледът ми е привлечен от внезапно

изригване в червено на покрива на катедралата. Със силен взрив изстреляната ракета лети към

Крейтън. Не откъсвам очи от върха на ракетата, вдигам ръце, концентрирам се по-силно от

всякога и в последния миг успявам леко да променя траекторията й. Ракетата не го улучва и

завива под ъгъл към планината, където се разбива с огнен стълб. Крейтън ни изкарва бързо през

портите, очите му са нащрек, а оръжието му е готово за стрелба. Изведнъж той спира и се

обръща.

Клати глава и ние чуваме зад нас вратите на черквата да се отварят с блъскане.

— Няма го — казва Крейтън и тъкмо да се обърне и да започне да стреля, когато свистене на

гуми раздира въздуха.

Покривалото, под което е бил скрит пикапът, се свлича и се подмята зад автомобила, а

Ектор, ококорен зад волана, натиска педала до дупка. Той се носи с пълна скорост и щом стига

до нас, набива рязко спирачки. Пикапът издава пронизителен звук и спира. Ектор се пресяга

през седалката и отваря докрай отсрещната врата. Хвърлям сандъка до него и двете с Елла

скачаме вътре. Крейтън остава навън, колкото да изпразни оръжието си срещу могадорианците,

които излизат от вратите на черквата. Няколко от тях падат, но са прекалено много, за да може

да ги унищожи всичките. Той скача в колата, затръшва вратата и гумите захапват калдъръма,

мъчейки се да направят сцепление. Чуваме приближаващия звук на друга ракета, когато се

понасяме по „Кайе Принсипал“.

— Обичам те, Ектор! — казвам.

Не мога да се сдържа; неимоверна топлота се разлива в душата ми, когато го гледам зад

волана.

— Обичам те, Марина. Винаги съм ти казвал, стой плътно до Ектор Рикардо; той ще се

погрижи за теб.

— Нито за миг не съм се съмнявала — казвам, което е лъжа; точно тази сутрин изпитвах

съмнение.

Стигаме подножието на хълма и прелитаме покрай знаците, очертаващи границите на

селото.

Извъртам се, за да погледна през задното стъкло, докато „Света Тереса“ бързо изчезва зад

нас. Знам, че виждам манастира за последен път. И макар от години да чакам да го напусна, сега

той е свят за мен. Там е мястото за вечен покой на Аделина. Не след дълго селото изчезва далече

зад нас.

— Благодаря ти, сеньорита Марина — казва Ектор.

— За какво?

— Знам, че ти си излекувала скъпата ми майчица. Тя ми каза, че си била ти, че ти си

нейният ангел; и аз никога няма да мога да ти се отплатя.

— Ти вече го направи, Ектор. Радвам се, че можах да помогна.

Той клати глава.

— Все още не съм се отплатил, но със сигурност ще се опитам.

Докато Крейтън зарежда двата си пълнителя и преглежда мунициите си, Ектор кара по

ветровития и непредвидим път. Ние се клатушкаме и се хлъзгаме по седалките на острите завои

и неочакваните наклони. Независимо от високата скорост, с която караме, не след дълго в

далечината зад нас се появява дълъг конвой от автомобили.

— Не се тревожи за тях — казва Крейтън. — Само ни закарай до езерото.

Макар да изглежда, че пикапът пердаши яко по пътя, процесията от коли скъсява

дистанцията. След десет минути над пикапа прелита мълния и експлодира в околността пред

нас. Ектор инстинктивно навежда глава.

— Боже мой! — възкликва той.

Крейтън се обръща назад, чупи задното стъкло с дръжката на пистолета си и стреля.

Водещият автомобил се преобръща и ние надаваме възторжени възгласи.

— Това трябва да ги държи на разстояние — казва Крейтън и бързо презарежда пълнителя.

Така е за няколко минути, но когато пътят става по-опасен и се извива надолу по планината

в резки спадове, колите ни застягат. Ектор мърмори под носа си, докато профучава през завоите

с газ до дупка, а задните гуми свистят застрашително покрай всеки ръб на отвесните скали.

— Внимателно, Ектор — казва Крейтън. — Не ни убивай, преди да сме стигнали. Поне ни

дай шанс.

— Ектор владее положението — отговаря той, но това никак не успокоява Крейтън, който

продължава да стиска облегалката пред себе си с побелели кокалчета на пръстите.

Единственото ни спасение са непрекъснатите завои по пътя, които не позволяват на

могадорианците да стрелят директно в нас, макар и да се опитват.

Докато караме с пълна скорост през един особено остър завой, Ектор не успява да го вземе

достатъчно бързо и излизаме от пътя. Под ъгъл от седемдесет и пет градуса пикапът се спуска

надолу по гъст планински склон, мачка дръвчета, отскача встрани, когато се натъкне на големи

камъни, едва успява да избегне по-дебелите дървета. Двете с Елла пищим. Крейтън крещи,

изхвърча напред и се удря в предното стъкло. Ектор не проронва нито дума; стиснал зъби, той

маневрира около и над препятствията и накрая като по чудо се приземяваме на друго шосе.

Капакът на пикапа е жестоко огънат и пуши, но двигателят все още работи.

— Това, хъм, е пряк път — казва Ектор.

Той натиска педала на газта и ние бързо се понасяме по новото шосе.

— Май се отървахме от тях — казва Крейтън и поглежда нагоре към скалата.

Потупвам Ектор по рамото и се засмивам. Крейтън изважда дулото на оръжието си през

задния прозорец и чака.

Най-накрая езерото се показва. Чудя се защо Крейтън смята, че езерото ще ни спаси.

— Каква е тази история с езерото? — питам.

— Нали не си смятала, че ще дойда да те търся единствено с Елла?

За миг си помислям да му кажа, че само допреди няколко часа смятах, че е дошъл да ме

убие. Но съвсем скоро могадорианците отново са зад нас и Крейтън се обръща назад, а очите на

Ектор се стрелкат в огледалото за обратно виждане.

— Това ще е ръкопашен бой — казва Крейтън.

— Ще се измъкнем, татко — казва Елла на Крейтън.

Когато я чувам да му казва „татко“, сърцето ми се изпълва с обич. Той й се усмихва топло,

сетне кимва с глава. Елла стиска ръката ми.

— Оливия ще ти хареса — казва ми тя.

— Коя е Оливия? — питам, но тя няма възможност да ми отговори, тъй като пътят завива на

деветдесет градуса и се спуска стръмно надолу към езерото пред нас.

Усещам как Елла се напряга цялата, щом пътят свършва. Ектор отпуска газта и пикапът се

вмъква директно през вратата на телената ограда, която огражда езерото. Натъкваме се на

издатина, която ни раздрусва, гумите на колата се отлепят от земята и се приземяваме с тъп звук

и подскачане на брега. Ектор ни подкарва бързо право към водата и малко преди да стигнем,

натиска рязко спирачките, пикапът поднася и ние спираме. Крейтън отваря с рамо вратата до

пасажерската седалка и се втурва към езерото, гази навътре, докато водата стигне до коленете

му. Все още държи оръжието в лявата си ръка, а с другата хвърля с все сила някакъв предмет и

започва да мърмори под носа си нещо на език, който не разбирам.

— Хайде! — извиква той и вдига поощрително ръце нагоре. — Хайде, Оливия!

Тримата с Ектор и Елла изскачаме от колата и изтичваме до него. Държа сандъка под

мишница и след миг виждам, че по средата на езерото водата започва да се накъдря и да

клокочи.

— Марина, знаеш ли какво е химера?

Не успявам да отговоря, защото точно тогава един от автомобилите на могадорианците —

подобен на танк джип с монтирано отгоре оръжие, изскача на хоризонта и се спуска бясно

надолу по хълма. Насочил се е право към нас и Крейтън изстрелва порой от куршуми в предното

му стъкло. Колата веднага изгубва контрол и се забива право в задната част на пикапа на Ектор.

Чува се оглушителен трясък, последван от стържене на метал и дрънчене на счупено стъкло.

Останалите десетина автомобила от конвоя се спускат надолу по хълма и започват да стрелят.

Всичко изригва в огън и пушек, щом експлозии разтърсват брега, запращайки и четирима ни на

земята. Пясък и вода се посипват върху нас и с лазене се изправяме на крака. Крейтън ме дърпа

за якичката.

— Махайте се оттук! — крещи той.

Хващам Елла за ръка и двете побягваме с всички сили покрай лявата страна на езерото.

Крейтън започва да стреля, но не се чува само едно оръжие, а две и мога само да се надявам, че

втория спусък го натиска пръстът на Ектор.

Тичаме към група дървета, които стърчат по цялото протежение на склона, чак до брега на

водата. Краката ни шляпат по мокрите камъни и забързаният ход на Елла отговаря на темпото

ми. Във въздуха продължават да трещят изстрели; и точно когато престават, оглушителен

животински рев отеква над нас и ме кара да спра внезапно. Обръщам се да видя кое е това

същество, способно да издава подобен парализиращ рев, знаейки, че то не принадлежи на този

свят. Дълъг, мускулест врат се подава десет-петнайсет етажа над водата, плътта му е блестящо

сива. В края на врата върху гигантската му глава на гущер бърните му се разделят, за да покажат

набор от огромни зъби.

— Оливия! — радостно крещи Елла.

Оливия надига глава и изревава още веднъж пронизително. Точно по средата откъм

планината се чува многогласен писклив лай. Поглеждам към склона и виждам група малки

зверове да се спускат към езерото.

Ахвам.

— Какви са тези? — питам Елла.

— Краули, много краули.

Сега вратът на Оливия се е показал изцяло и е дълъг цели трийсет етажа, а когато и

останалата част от тялото й излиза на повърхността, се вижда, че вратът й се разширява надолу,

а торсът й се удебелява. Могадорианците веднага насочват стрелбата си срещу нея. Оливия удря

с глава наведнъж неколцина от тях и се появяват огромни купчини прах. Виждам тъмните

фигури на Крейтън и Ектор, и двамата с димящи дула.

Могадорианците отстъпват и стотици краули навлизат в езерото и започват да плуват към

Оливия. Животните изскачат над водата и атакуват. Много от тях се хващат с ноктите си за

Оливия, изпълзяват по гърба й и препускат в основата на врата й. Скоро водата в езерото е

нашарена с кръв.

— Не! — крещи Елла.

Тя се опитва да се върне назад, но аз я хващам за ръката.

— Не може да се върнем — казвам.

— Оливия!

— Това е самоубийство, Елла. Те са прекалено много.

Оливия реве от болка. Тя мята глава встрани и назад, опитва се да размаже или да захапе

черните краули, които са я покрили цялата. Крейтън насочва оръжието си към зверовете, но го

сваля, когато си дава сметка, че е по-голяма вероятността да застреля Оливия. Вместо това

двамата с Ектор насочват огъня към армията от могадорианци, които се подреждат в редици и

се готвят да атакуват отново.

Оливия се клати насам-натам, вие към планините и се преобръща по гръб по средата на

езерото, като потъва бавно, надигайки червена вълна. Краулите се пускат от нея и отплуват към

могадорианците.

— Не! — чувам гласът на Крейтън да крещи, извисявайки се над целия този хаос.

Виждам го как се опитва да навлезе в езерото, но Ектор го издърпва назад към брега.

— Наведи се! — пищи Елла и ме дърпа надолу.

Над нас се чува свистене на въздух. Гигантско черно копито размазва почвата до мен, вдигам

очи и виждам рогато чудовище. Главата му е голяма колкото пикапа на Ектор и когато

великанът изревава, косата ми ме перва по лицето.

— Хайде! — крещя.

Побягваме към дърветата.

— Да се разделим — казва Елла.

Аз кимвам и побягвам наляво, към един много стар бук с чепати клони. Пускам сандъка на

земята и инстинктивно разпервам ръце нагоре. За мое учудване дънерът на бука се отваря и се

появява хралупа, достатъчно голяма да побере двама души и един дървен сандък.

Поглеждам през рамо и виждам, че чудовището преследва Елла през гъста редица дървета.

Пъхам сандъка в отворения дънер и с телекинеза повдигам две от дърветата и ги изпращам като

ракети в гърба на тази твар. Те се разцепват в тъмната му кожа със силен трясък и чудовището

пада на колене. Изтичвам и хващам треперещата ръка на Елла, като я дърпам в обратната

посока. Показва се буковото дърво, в чийто дънер е сандъкът ми.

— Виждаш ли това дърво, Елла? Влизай вътре! — крещя.

Тя сяда върху сандъка и се опитва да стане колкото е възможно по-мъничка, свива се до по-

младата си самоличност.

— Това е пикен, Марина! Влизай вътре! — моли се тя.

Преди обаче да е казала още нещо, затварям дънера около нея, като оставям малък процеп,

през който да може да гледа.

— Съжалявам — казвам й през него и се надявам великанът да не е видял къде съм набутала

сандъка и скрила приятелката си.

Завъртам се и побягвам, опитвам се да отведа пикена по-надалече, но той скоро ме настига и

ме бута отзад. Силата на удара е зашеметяваща. Търкалям се по стръмния склон, когато ръката

ми напипва някаква скала, за която да се захвана. Поглеждам през рамо и виждам, че съм на по-

малко от метър разстояние до ръба на отвесна канара.

Пикенът се показва на върха на склона. Върти се и шава, намества се точно над мен.

Изревава толкова силно, че пресушава мозъка ми. Някъде далече чувам Елла да крещи името ми,

но не мога да дишам, а още по-малко да извикам в отговор.

Звярът тръгва надолу по склона. Вдигам ръка, изкоренявам малко вретеновидно дърво близо

до мен и го запращам по великана. То го пробожда в гърдите. Това е достатъчно, за да загуби

почва под краката си; пада странично, пищи и лети точно срещу мен. Затварям очи и се

подготвям за сблъсъка; но вместо да ме размаже под тежестта си и да ме преобърне в урвата,

тялото му се удря в скалата, за която съм се захванала, след което изхвърчава над мен. Завъртам

глава, поглеждам през рамо и виждам как пикенът пада в скалистата урва.

Най-накрая мога да се концентрирам достатъчно, за да понеса себе си нагоре по склона.

Побягвам обратно към бука — към Елла и сандъка ми — и чувам взрива от оръдието едва част

от секундата преди да съм улучена. Болката е невъобразимо силна и пред очите ми изскачат

бели и червени свитки. Търкалям се неконтролируемо, гърча се в агония.

— Марина! — чувам Елла да крещи.

Претъркулвам се по гръб и забивам поглед в небето. От устата и носа ми капе кръв. Усещам

вкуса й. Усещам мириса й. Над главата ми кръжат няколко птици. Докато чакам да умра,

виждам, че огромна купчина тъмни, тежки облаци завладяват небето. Те се блъскат и се

наслагват един върху друг, пулсират, сякаш дишат. Мисля, че това са халюцинации или

видения, преди да умра, когато огромна капка вода ме удря по дясната буза. Мигам, когато

друга пада над очите ми и мълния разцепва небето на две.

Огромен могадорианец в златно-черна броня се е надвесил над мен и ми се хили. Допира

оръдие до слепоочието ми и се изплюва на земята; но преди да натисне спусъка, поглежда

нагоре към задаващата се буря. Бързо поставям ръце върху отворената рана в стомаха си и по

кожата ми плъзва познатото ледено усещане. Тогава настъпващият дъжд се изсипва върху мен, а

облаците се превръщат в плътна тъмна стена.

Глава 31

По изражението на Сам виждам, че почти е изгубил всякаква надежда да се измъкнем оттук

живи. И моите собствени рамене провисват, докато се вторачвам в огромните бели очи на звяра,

който се изправя на крака пред погледите ни. Бавно разтяга мускулестия си врат, вените му,

дебели като римски колони, изпъкват от двете му страни. Тъмната кожа на лицето му е суха и

напукана като камъка, който стърчи над него. С дългите си ръце прилича на извънземна горила.

Докато великанът се изправи напълно — висок е петнайсет метра, — дръжката на камата ми

вече се е размекнала и увила около дясната ми ръка.

— Пази фланга! — изкрещявам.

Сам се втурва наляво, аз хуквам надясно.

Първото движение на звяра е насочено към Сам, който веднага се обръща и побягва по ръба

на рова. Звярът се придвижва тежко след него, но аз се впускам насреща му, размахвам камата

наляво и надясно и отрязвам малки парчета от кожата му. Той вдига глава и разбива носа си в

тавана, после размахва ръка надолу към мен и един от пръстите му докосва крака ми, който съм

изтеглил назад. Завърта ме и ме запраща към стената, забивам се в нея с лявото си рамо и го

изкълчвам.

— Джон! — крещи Сам.

Великанът замахва отново към мен, но аз успявам да отскоча встрани от пътя на юмрука му;

звярът може и да е силен, но е бавен. Все пак мястото не е достатъчно голямо, за да може да се

бяга бързо, така че бавен или не, предимството си е негово.

Не виждам никъде Сам, докато се олюлявам от скала на скала. Великанът трудно ме следва;

когато си давам сметка, че разполагам с достатъчно време, бавно вдигам лявата си ръка над

главата, завъртам я така, че дланта застава върху темето ми. Болката ме пронизва от врата до

петите; преди да й се предам напълно, продължавам да протягам ръка към рамото и то изпуква

и се намества. Чувствам облекчение, но то е за кратко, защото, когато поглеждам нагоре,

виждам ръката на великана точно над главата си.

Вдигам камата и острието й пробива дланта на звяра. Оказва се обаче, че това не е

достатъчно, за да го накара да спре да увива пръсти около мен. Той ме вдига и ме стиска толкова

силно, че изпускам камата на пода. Диамантеното й острие издрънчава; и когато ме преобръща

с главата надолу, започвам да я търся, за да си я взема с помощта на телекинезата.

— Сам! Къде си?

Напълно съм дезориентиран, когато звярът отново ме преобръща с главата нагоре и ме

държи на няколко метра над носа си. Тогава забелязвам Сам да се измъква от една пукнатина в

стената. Той се втурва и грабва камата ми и миг по-късно великанът изпищява от шок и болка.

Стиска ме здраво, но аз избутвам пръстите му с все сила. Докато звярът се олюлява назад,

успявам да освободя раменете и ръцете си. Запалвам светлините на дланите си и го осветявам с

лумен право в очите. Заслепен, той се опира на стената и аз успявам да измъкна и останалата

част от тялото си и да скоча.

Сам ми подхвърля камата и аз нападам звяра, като забивам острието в кожата между

пръстите на краката му. Великанът изревава. Навежда се, но аз отново го осветявам с лумен в

очите. Той губи равновесие, аз карам скалата зад него да се откърти и да го удари в гърба.

Звярът се мята напред, протяга дългите си ръце, за да спре падането. Масивните му ръчища се

стоварват в рова със зелената течност, над която се издига пара, и след броени секунди се чуват

звуци от горяща плът. Гледам как безжизнената глава на звяра се удря в основата на

електрическото силово поле и в постаментите от монолитната скала, върху които се намират

сандъците. Ударът разкъсва силовото поле, постаментите изхвърчат в другия край на

помещението и се разбиват в камъка. Звярът лежи, без да помръдва.

— Кажи ми, че си планирал всичко това — казва Сам и тръгва след мен към сандъците.

— Ще ми се да можех да го кажа — отговарям.

Отварям сандъка си и виждам, че всичко си е вътре, включително и кутията от кафе с праха

на Анри и нестабилният кристал, увит в кърпа.

— Изглежда добре — казвам.

Сам взема другия сандък.

— Какво ще стане, щом излезем през онази врата? — пита Сам и кимва с глава към малката

дървена врата, през която дойдохме.

Убихме звяра и взехме сандъците, но е невъзможно отново да станем невидими и просто

така да си вървим покрай стотина могадорианци. Отварям сандъка, докосвам различните

кристали и предмети, но все още нямам никаква представа как действат повечето от тях, а

онези, които зная как да използвам, не могат да ме прекарат през планина от инопланетяни.

Оглеждам стаята и губя всякаква надежда. Но докато наблюдавам внимателно топящата се кожа

на великана и разпадащите му се кости, ми хрумва нещо. Пъхам камата обратно в задния джоб

на дънките и бавно се приближавам към рова с бълбукащата зелена течност. Вдишвам дълбоко и

внимателно потапям пръст в нея. Точно както се надявах, тя е вряла, но по кожата си я усещам

като лек гъдел от огън. Прилича на зелена лава.

— Сам?

— Какво?

— Щом ти кажа да отвориш вратата, искам да я отвориш и да се махнеш незабавно.

— Какво смяташ да правиш? — пита той.

През мислите ми минават видения за това как Анри прекарва лориенския кристал по тялото

ми, докато аз лежа върху масичката в хола. Като си представям, че ръцете ми са обхванати от

пламъци, топвам ръка в рова и загребвам от капещата зелена лава. Затварям очи и се

концентрирам. Когато ги отварям, течността се носи над дланта ми в идеална пламтяща топка.

— Ами ето това — отговарям му аз.

— Супер!

Сам изтичва към дървената врата и аз му давам знак с глава, че съм готов. Той я отваря със

замах и се шмугва вдясно. Тежковъоръжени могадорианци тичат в нашата посока, но когато

забелязват огнената зелена топка, която се движи към тях, правят опит да се върнат обратно.

Топката е на път да се размаже в гърдите на първия могадорианец и аз мислено я разпъвам във

вид на огнено одеяло. Няколко от могадорианците са повалени и след минути на мъчително

горене се превръщат в пепел.

Мятам топка подир топка от зелената лава срещу още могадорианци и ги повалям. Сам

трупа на купчина оръдията им и когато настъпва затишие, хващам още две топки от зелената

течност и изхвърчам през вратата. Сам ме следва, хванал под мишници по едно дълго черно

оръдие. Броят на спускащите се по мрачния коридор могадорианци е зашеметяващ. Като

добавим мигащите светлини и пронизителните сирени, това си е истинско претоварване на

сетивата. Сам натиска спусъците на двете оръдия и покосява редица след редица могадорианци,

но те не спират да прииждат. Щом му свършват патроните, Сам грабва следващите две оръдия.

— Малко помощ няма да ми е излишна! — крещи Сам и помита още една редица

могадорианци.

— Мисля, мисля.

По всичко личи, че покритите със слуз стени на тунела пречат да се разпали истински

пожар, а и нямам в ръцете си достатъчно зелена лава, за да нанеса повече щети. Вляво от мен са

сребристите цистерни с отровния газ и силозите с тежките тръбопроводи, улуци и алуминиеви

тръби. До най-високия силоз забелязвам контролния панел, от който излизат електрически

кабели. Чувам воя и ревовете на зверовете в помещенията с решетките по-нататък в коридора и

се питам дали са много гладни. Хвърлям пламтяща топка срещу контролния панел и той се

разпада сред вихрушка от искри. Решетките на стаите покрай стените започват да се вдигат и

точно тогава запращам другата зелена топка в долната част на цистерните и силозите.

Грабвам Сам и двамата препускаме обратно до стаята на великана. Щом гръмва експлозията,

притискам Сам към каменната стена между дървената и стоманената врата, която започва да се

отваря нагоре, и пропускам приближаващата се вълна от пламъци да профучи над мен. Ушите

ми се напълват с трещенето и бученето на пожара.

Десетки краули наизскачат от отворената камера и атакуват в гръб редица нищо

неподозиращи могадорианци; няколко пикена нахлуват с рев в тунела, размахвайки ръце;

рогатото влечуго мутант щурмува задната част на тунела и запраща могадорианци и краули в

краката на пикените, които ги стъпкват; крилатите митологични зверове бръмчат на тавана и

пикират надолу, за да отхапят каквото могат, а чудовището с прозрачната кожа забива зъби в

прасеца на един от пикените. Всичко това се случва за секунди, след което всички са пометени

от море от огън.

Няколко минути по-късно огънят вече е избягал нагоре към спираловидната кухина в края на

тунела, за да продължи да сее хаос в недрата на планината. Дългият коридор пред мен е

затлачен от купчини пепел и чудовищни черни кости. Гася огъня около себе си и избърсвам

ръце в бедрата си.

Сам е опърлен, но иначе е добре.

— Блестящо, пич! — казва той.

— Нека да се измъкнем оттук, пък тогава може да празнуваме.

Пъхам сандъка под мишница, а Сам грабва другия. Препускаме през опустошенията,

оставени от огъня; зловонието на смъртта е задушаващо. Обгорената стълба в края на тунела

изглежда стабилна, но я изкачваме трудно, защото имаме само по една свободна ръка. Стъпваме

върху обгорения и почернял спираловиден перваз и бягаме ли, бягаме по него, за да стигнем

най-после до центъра на пещерата.

Адът, който отприщих, е нанесъл повече щети, отколкото си мислех. Виждаме безброй

купчини пепел, но виждаме също и стотици могадорианци, които изпълзяват от различни

коридори и тунели на ръце и колене, изгорени или все още горящи, реват от болка, не могат да

вземат оръдията си, неспособни са да направят каквото и да било, докато ние ги прескачаме.

Други воини препускат по первазите над нас, някои носят оръжията си, други мъкнат ранени.

Не мога да се ориентирам в коя посока се намира изходът. Аз вървя отпред, Сам ме следва и

докато преминаваме през поредица от тунели, а амулетът се люшка около врата ми, грабваме по

едно от захвърлените оръдия. Бягаме с високо вдигнати сандъци и стреляме по всичко, което се

изпречи на пътя ни. Макар и да не знаем накъде вървим, не спираме да се движим, докато не

стигаме до килиите със затворени хора. Тогава вече разбирам със сигурност, че сме вървели в

грешната посока. Дърпам Сам обратно, но той забива крака в пода и ме спира. Върху лицето му

са изписани безпокойство и надежда. Стоманените врати на килиите стърчат на трийсет

сантиметра над пода, а изпускащите мехури сини силови полета са изчезнали.

— Те са отворени, Джон! — крещи Сам и захвърля в краката ми сандъка.

Пускам оръдието на пода и вземам другия сандък, а Сам най-накрая изрича това, което

знаех, че си мисли.

— Ами ако баща ми е тук?

Поглеждам Сам в очите и разбирам, че трябва да проверим. Той тича откъм лявата страна на

коридора, вика името на баща си пред всяка килия. Аз проверявам килиите отдясно, когато

момче на моя възраст с дълга черна коса показва главата си изпод една от вратите. Когато ме

вижда, той внимателно провира ръка в коридора.

— Наистина ли го няма силовото поле? — провиква се той.

— Така изглежда! — отговарям.

Сам слага оръдието на рамо и се навежда пред вратата на килията на момчето.

— Познаваш ли човек на име Малкълм Гууд? На четирийсет години, с кафява коса. Тук ли

е? Виждал ли си го?

— Млъкни и отстъпи назад, детко — чувам да казва момчето.

В гласа му се усеща известна твърдост, която ме притеснява, и аз бързо издърпвам Сам

настрана.

Момчето хваща дъното на вратата, изтръгва я от стената и я подхвърля в коридора, сякаш е

фризби. Таванът се продънва, камъни полетяват надолу и аз използвам телекинезата си, за да не

бъдем смачкани. Преди да кажа нещо, момчето излиза, като чисти ръцете си от прахта. По-

високо е от мен, голо е до кръста, мускулесто.

Сам пристъпва напред и за мое учудване се прицелва в главата на момчето.

— Само ми кажи! Познаваш ли баща ми? Малкълм Гууд? Моля те!

Момчето гледа встрани от Сам и оръдието му, съсредоточил е поглед върху сандъците под

двете ми мишници. Тогава забелязвам трите белега на краката му. Точно като моите. Той е един

от нас. Шокиран, пускам другия сандък на пода.

— Кой номер си? Аз съм номер четири.

Момчето присвива очи, после ми подава ръка.

— Аз съм номер девет. Браво, че си останал жив, номер четири.

Той посяга към сандъка на пода. Сам сваля оръдието и тръгва по коридора, спира от време на

време, за да надникне в поредната килия. Номер девет слага ръка върху катинара на сандъка,

който мигновено се разтриса, изщраква и се отваря. Жълто сияние озарява лицето му, щом вдига

капака.

— По дяволите, страхотно!

Девет се смее, пъха ръката си вътре, изважда червено камъче и ми го показва.

— Имаш ли от тези?

— Не знам, може би.

Смутен съм, че съвсем слабо разбирам нещата в собствения си сандък. Девет поставя

камъчето между кокалчетата на пръстите си и насочва юмрука си към най-близката стена.

Появява се конус от бяла светлина и вече виждаме през стената на празна затворническа килия.

Сам се завтича към нас.

— Почакай! Ти притежаваш рентгеново зрение?

— Кой номер е този кретен? — пита ме Девет и отново бърка в сандъка си.

— Това е Сам. Той не е лориенец, но е наш съюзник. Търси баща си.

Той подхвърля червеното камъче на Сам.

— С това шибаната работа ще стане по-бързо, Сами. Просто се прицелваш и стискаш.

— Той е човек, пич — казвам. — Не може да го използва.

Девет слага палеца си върху челото на Сам. Косата на Сам щръква и подушвам

електричество във въздуха. Сам залита назад.

— Страхотно!

Девет пъха отново ръце в сандъка.

— Разполагаш с десет минути. Хайде, давай!

Изумен съм от факта, че Девет притежава способността да прехвърля силата си върху

човешки същества. Сам хуква по коридора, проверява килиите с едно движение на китката.

Щом стига до огромната метална врата в края, насочва камъчето към нея и виждаме една дузина

могадорианци от другата страна на стената. Единият от тях свързва оголени кабели в някаква

отворена клавиатура.

— Сам! — изкрещявам и вземам оръдието. — Връщай се!

Фшъът! Вратата се повдига и могадорианците се втурват напред. Сам хуква да бяга, като

стреля през рамо.

— Имаш ли развити други завети? — питам Девет, надвиквайки шума от оръдието си.

Той ми намигва и изчезва, като тича по пропукания таван със суперскорост.

Могадорианците не го забелязват, докато не се спуска зад тях, но вече е късно. Той е същинско

торнадо, минава през тях с жестокост, каквато не знаех, че лориенците притежават; дори Шест

щеше да е впечатлена. Ние със Сам спираме стрелбата и оставяме Девет да разчленява с голи

ръце могадорианец след могадорианец.

Щом приключва, Девет се връща бегом по лявата страна на коридора, като преди това е

обиколил тавана и дясната страна, следван от облак прах.

— Антигравитация — казва Сам. — На това му викам страхотен завет.

Девет спира с приплъзване пред сандъка си и с един ритник го затваря.

— Освен това чувам много добре. На километри.

— Хубаво, да тръгваме — казвам и грабвам сандъка си.

Девет с лекота слага неговия върху широкото си рамо и грабва едно оръдие от пода.

— А останалите килии? — пита той Сам и сочи надолу по коридора.

Има над сто врати покрай стените след тази, през която могадорианците влязоха.

— Трябва да тръгваме — казвам, защото зная, че вече дърпаме дявола за опашката.

Въпрос на броени секунди е да бъдем заобиколени от могадорианците. Но няма начин да

убедя Сам.

Той преминава под голямата врата, все още държи червеното камъче. Група от десет и

повече могадорианци внезапно се появява от скрит вход на тунел, който се намира между нас

двамата. Сам се притиска към стената и стреля. Виждам как няколко от могадорианците

избухват и се превръщат в пепел, но рояк лигавещи се краули запречва погледа ми.

Съсредоточавам мислите си върху един от камъните и го запращам срещу тях, като успявам

да смажа няколко. Девет грабва един краул за задните крака и го сплесква в стената. Той

размазва още два и щом свършва, се обръща към мен ухилен. Тъкмо да го попитам какво му е

смешното, когато той запраща един камък точно срещу мен. Едва успявам да скоча встрани и

миг след това гърбът ми се покрива с пепел.

— Те са навсякъде! — смее се той.

— Трябва да стигнем до Сам! — опитвам се да мина покрай Девет, когато огромна ръка на

пикен сграбчва и двама ни.

— Сам! — крещя. — Сам!

Сам не ни чува от тракането на оръдието си. Пикенът ни тегли в обратната посока и сякаш

на забавен каданс изгубвам от поглед най-добрия си приятел. Преди да успея да изкрещя отново,

пикенът ни хвърля в отсрещния тунел. Удрям се в стената и падам върху единия сандък, а

другият се сгромолясва върху мен. Оставам без въздух и когато поглеждам нагоре, виждам, че

Девет плюе кръв. Хили се.

— Луд ли си? — питам. — Да не би тая работа да ти харесва?

— Бях затворен повече от година. Това е най-хубавият ден от живота ми!

Два пикена се вмъкват в тунела и блокират прекия ни път към Сам. Девет забърсва кръвта от

брадичката си и отваря сандъка. Изважда къса сребърна тръба, която започва да се разтяга като

бясна откъм двата си края. Когато става близо два метра, засиява в червено. Той се втурва срещу

пикените с вдигната над главата си тръба. Ставам, за да се присъединя към него, но болка

пронизва ребрата ми. Бъркам в моя сандък, за да извадя лечебния камък, но докато го открия,

Девет вече е убил двата пикена. Започва да бяга отново по тавана, върти тръбата около себе си и

когато е на шест метра от мен, ми изкрещява да се махна. Сияещата червена тръба полита над

главата ми като копие и пронизва друг пикен в стомаха.

— Недей да ми благодариш — казва Девет, преди изобщо да успея да гъкна.

В далечния край на тунела се тълпят още пикени. Когато се обръщам, за да побягна, виждам

към нас да се носи ято от прозрачни птици със зъби като бръснач. Девет грабва от сандъка наниз

от зелени камъни и го запраща срещу ятото. Той се носи във въздуха като черна дупка и

засмуква птиците.

Девет затваря очи и камъните се насочват към пикените, въртят се и запращат ятото птици в

лицата им.

Девет сочи към мен и крещи:

— Замервай ги с камъни!

Следвам указанието му и запращам камък след камък срещу кървавото меле. Пикените и

птиците рухват под нашата атака.

Още няколко пикена си проправят път в тунела, ревейки. Грабвам Девет за ръката, не искам

да ги напада.

— Те ще продължават да прииждат — казвам. — Трябва да намерим Сам и да се махаме

оттук. Номер шест ще ни чака.

Той кима и двамата побягваме. При следващия изход завиваме наляво, без да имаме

представа дали отбелязваме напредък, или съвсем сме се изгубили. При всеки нов завой зад нас

се появяват нови и нови врагове. Девет руши всеки тунел, през който минаваме, събаря тавани,

разбива стени с телекинеза и с камъни, запратени точно в целта.

Стигаме дълъг и извит като дъга нисък мост от монолитна скала, подобен на онзи, по който

ние със Сам се тътрехме по-рано. Под нас лежи басейн със зелена лава, над който се носи пара.

От другата страна на тесния мост ни атакува плътна редица от могадорианци, а в тунела зад

гърба ни няколко пикена търчат към нас.

— Накъде? — извиквам, щом стъпваме на моста.

Девет отговаря:

— Долу.

Той грабва ръката ми, щом стигаме най-високата точка на моста, и светът ми буквално се

преобръща, докато тичаме по долната част на дъгата. Без предупреждение той ме пуска, но

обувките ми някак си продължават да са захванати здраво за търбуха на моста. Протягам ръка

над главата си и изгребвам малко от зелената лава. Когато вече стоим изправени на отсрещната

страна на помещението, в ръката си държа идеална огнена топка. Запращам я към

могадорианците на моста и мислено я разстилам върху тях. Дочувам цвърченето на плътта им,

когато се пъхаме в друга пещера.

Стигаме до стръмно нанадолнище и въздухът не ми достига. Преценявам под какъв градус е

наклонът, когато отзад ме удря силна въздушна струя. Прекатурвам се напред и започвам да

падам с изумителна скорост. И щом най-после подът става равен, го посрещам с неотдавна

изкълченото си рамо.

Претъркулвам се по корем с невъобразима болка. Струята ме удари точно в гърба и

мускулите ми са блокирани в неконтролируем спазъм. Едва дишам, не мога да търся в сандъка

лечебния камък. Мога единствено да гледам сноповете лунна светлина, които се появяват и

изчезват в края на тунела. Това е покривалото. То плющи от горския вятър. Отново съм там,

откъдето тръгнах.

Зад себе си чувам шум от падащи камъни. Изпитвам невъобразима болка и единственото, за

което мисля, е как да се махнем от планината.

— Право напред. Там е изходът. Там ще се прегрупираме — успявам да кажа.

Ако успеем да се измъкнем навън, ще мога да се излекувам и да скрия сандъците в гората.

Възможно е и Бърни Косар да дойде с нас, когато се върнем в пещерата, тъй като вече сме

унищожили резервоарите с отровния газ. Четиримата могадорианци, които пазеха входа, ги

няма и Девет скача през брезента направо в гората. Аз го следвам. Веднага ни удря вонята от

труповете на мъртвите животни. Девет върви покрай редица дървета и двамата правим опити да

повърнем. Падам върху един дънер. Трябват ми пет минути, мисля си. После се връщаме да

приберем Сам. Със светещи оръдия и светещи ръце.

Девет тършува из сандъка си и аз затварям очи. По лицето ми се стичат сълзи. Стряскам се,

когато нещо грубо докосва лявата ми ръка. Отварям очи и виждам Бърни Косар във вид на бигъл,

който лиже пръстите ми.

— Не заслужавам това — казвам му. — Аз съм страхливец. Прокълнат съм.

Той забелязва раните и сълзите ми, после души лицето на Девет, преди да увеличи

размерите си и да се превърне в кон.

— Страхотно — скача Девет. — Какво, по дяволите, си ти?

— Химера — прошепвам. — Той е добро момче. Той е от Лориен.

Девет бързо погалва Бърни Косар по муцуната, после притиска лечебен камък към гърба ми.

Докато камъкът си върши работата в организма ми, забелязвам, че ще се развихри буря,

задаваща се заплашително над планината.

Небето внезапно е разкъсано от светкавица и гръмотевица. Толкова съм благодарен, че Шест

отново е при нас, та чак се изправям, без да обръщам внимание на продължаващата болка в

гърба ми. Облаците се движат бързо и се разтягат по начин, който обаче никога преди не съм

виждал, и изведнъж небето излъчва някакво зло. Това не е Шест. Шест не се е върнала, за да ни

помогне.

Наблюдавам облака във форма на фуния, който съм виждал единствено в най-кошмарните си

видения.

Бърни Косар се изправя на задните си крака, когато космически кораб с идеална сферична

форма, млечнобял като перла, се понася плавно през окото на торнадото. Корабът се приземява

точно пред входа на пещерата, разтърсвайки земята. И точно както съм наблюдавал във

виденията си, встрани на кораба от нищото се появява врата, просто обвивката се стопява.

Водачът на могадорианците от виденията ми е тук.

Девет зяпва от удивление.

— Сетракус Ра. Той е тук. Започва се.

Аз не продумвам, вцепенен от страх.

— Това, значи, е името му — успявам да прошепна все пак.

— Това беше името му. За всеки ден, в който се опитваха да измъчват мен и сепана ми, ще го

ръгам с това — червената тръба сияе в ръката на Девет.

Краищата й се удължават с въртящи се ножове.

— Ще го убия. И ти ще ми помогнеш.

Сетракус Ра се отправя към входа на пещерата, но спира, преди да продължи, масивен

силует, скован и призрачен. Сред бушуващия вятър и проливен дъжд той се обръща и вдига

поглед към нашата посока. Дори далече от мен слабото сияние на трите амулета около врата му

няма как да се сбърка.

С Девет изскачаме от дърветата, а Бърни Косар тича след нас, но вече е късно. Сетракус Ра е

изчезнал в пещерата и над входа й се появява същото пулсиращо синьо силово поле, което

покриваше вратите на затворническите килии.

— Не! — крещи Девет. Той спира рязко и забива тръбата в земята.

Продължавам да вървя с камата в ръка. Чувам как Девет ми крещи да спра, но единствената

мисъл, която се върти в главата ми, е да убия Сетракус Ра, да спася Сам и баща му, да приключа

тази война точно тук, точно сега. Когато навлизам в синьото силово поле, всичко става черно.

Глава 32

Отеква гръмотевица, последвана от ярките стрели на мълния, и сред техния ослепителен

блясък виждам как облаците се увеличават и се спускат надолу. Дъждът пада тежко в плътна

завеса и могадорианецът в броня поглежда надолу към мен. Натиска оръдието си към синия ми

амулет и казва нещо, което не разбирам. Раната в стомаха ми е почти зараснала и сред тътена

чувам Елла да вика името ми.

Ако ще умирам, първо трябва да освободя Елла. Една от нас трябва да оцелее, за да разкаже

на останалите. Внимателно повдигам ръце и виждам как дънерът се разцепва, но в този момент

в далечината изтрещява гръмотевица. По-малко от секунда след това мълнията поразява

могадорианеца, надвесил се над мен, и той се превръща в пепел, която вятърът отвява.

Изправям се на крака и виждам, че съм отворила дънера на бука едва наполовина.

Продължавам да разделям дървото, като междувременно тичам към него.

— Елла? Добре ли си?

Тя се изсипва от дънера и пада в ръцете ми.

— Не можех да те виждам — казва тя и се притиска силно към мен. — Помислих си, че съм

те изгубила.

— Не още — отговарям и грабвам сандъка. — Хайде.

Хукваме да бягаме и виждаме Крейтън и Ектор, които вървят към нас. Ектор е ранен и се

подпира, преметнал ръка върху рамото на Крейтън. Вятърът и дъждът бушуват яростно. Зад тях

първата вълна от могадорианци и краули ги атакува откъм брега. Когато виждам това, чупя

огромен клон от мъртво дърво и го запращам с все сила срещу най-близката глутница краули.

То събаря няколко, но за нула време те се изправят отново. Могадориански воин хвърля граната,

която прихващам с мислите си по средата на летенето й и я запращам обратно в стомаха му. Тя

избухва и праща неколцина могадорианци и краули на земята, превръщайки ги в мокри купчини

пепел. Хвърлям дърво след дърво, камък подир камък, повалям много, убивам повече.

— Помогни ми! — провиква се Крейтън.

Завтичам се да поема Ектор от него. В стомаха си има рана от ухапване и дупка от куршум в

ръката, и двете кървят лошо.

— Хайде, всички! — крещи Крейтън, вади патрони от джоба на палтото си и ги плъзга

забързано в празния пълнител на оръжието си. — Трябва да стигнем до язовира!

Отварям уста да му отговоря, но огромна мълния изтрещява над нас. Тя се разстила върху

небесния свод като вени на боговете и оставя специфичния вкус на метал във въздуха.

Оглушителен тътен от гръмотевица отеква в планините. Вятърът и дъждът престават, а облаците

се завъртат в могъщ водовъртеж. Формира се тъмно светещо око, което ни гледа високо над

планинските върхове. Могадорианците са точно толкова хипнотизирани, колкото и ние.

Вятърът задухва отново и с него идват тъмните облаци, гръмотевиците и светкавиците, отначало

бавно, но после набират скорост в посока към нас. Перфектна буря, великолепна в стихията си,

не прилича на нищо, което съм виждала досега. Всички сме застинали и не откъсваме очи от

тежките облаци, които се носят към нас с глух тътен.

— Какво става? — опитвам се да надвикам силните ветрове на тази хала.

— Не знам! — отговаря Крейтън. — Ще трябва да намерим подслон!

Той обаче не помръдва, нито пък някой от нас. Ектор, изглежда, е забравил за болката от

раните си, докато наблюдава гледката.

— Тръгвайте! — изкрещява най-после Крейтън, после се завърта и стреля по

могадорианците, за да ни прикрива, а ние тичаме нагоре по лекото възвишение и после се

спускаме в долината.

Вдясно виждам язовира, който свързва две по-ниски планини. Твърде е далече, за да храним

някакви реалистични надежди, че изобщо ще стигнем до него. Лицето на Ектор е пребледняло и

той бързо отпада. Оглеждам се за място, където да починем и да мога да го излекувам.

Оръжието на Крейтън млъква. Поглеждам назад, страхувайки се от най-лошото, но той просто е

свършил мунициите си. Мята оръжието си през рамо и ни настига.

— Няма да успеем да стигнем до язовира! — крещи той. — Бягайте към езерото!

Започва отново да вали, когато четиримата сменяме посоката. Куршуми свистят в тревата по

стъпките ни и рикошират в големите камъни. Облаците с тътен се носят бързо над нас. Секунда

по-късно сякаш минаваме под мост — дъждът просто спира. Поглеждам през рамо и виждам

само на няколко крачки по-назад как дъждът се лее като из ведро. Вятърът се усилва значително

и най-неочаквано могадорианците зад нас са вклещени в най-жестоката дъждовна буря, която

съм виждала. Те изчезват напълно от погледа ни, превръщайки се в размазано петно.

Обувките ни се хлъзгат по пясъчния бряг и Елла и Крейтън скачат във водата с главата

напред.

— Не мога да го направя, Марина — казва Ектор и спира точно преди краката му да са

докоснали водата.

Пускам сандъка, хващам го за ръка и казвам:

— Мога да те излекувам, Ектор. Ще се оправиш.

— Това е без значение. Не мога да плувам.

— Аз съм Марина, като морето, нали се сещаш? — давам възможност на студенината да

премине от пръстите ми към дупката от куршума в ръката му.

Виждам как тя от черна, сива и червена се превръща в жълтеникавокафява кръпка от

сбръчкана кожа. Бързо се концентрирам върху раната от ухапване в стомаха му под ризата и

Ектор внезапно се изправя, пълен с енергия.

Поглеждам го в очите:

— Нали съм морска кралица, ще плувам с теб.

— Но ти носиш това — казва Ектор и сочи сандъка.

— Ти ще го държиш — отговарям и го пускам в ръцете му.

Нагазваме във водата и вървим, докато краката ни докосват дъното. Тогава обвивам с дясната

си ръка Ектор през гърдите и греба с лявата. Ектор е прегърнал сандъка върху стомаха си и се

носи във водата по гръб, а главата му е малко над повърхността. Елла и Крейтън плуват на място

по средата на езерото и аз повличам Ектор към тях.

Облаците над нас се разсейват и се смаляват до безброй сиви чертички, разпръснати по

небето. Настъпващите могадорианци вече не са размито петно сред дъждовната буря и в

момента, в който ни виждат, атакуват езерото с десетки джафкащи краули пред тях.

Когато и последният облак изчезва, отгоре се спуска малко черно петно и колкото повече се

приближава, толкова повече заприличва на човек.

Около врата си има огромен син амулет и се приземява на брега, къдрейки пясъка под

краката си. Това е поразително красиво момиче с гарвановочерна коса. И в мига, в който я

виждам, разбирам, че тя е тази, която сънувам, тя е тази, която съм нарисувала на стената на

пещерата.

— Тя е една от нас! — изкрещявам.

Момичето се оглежда наоколо, очите ни се срещат и миг по-късно тя изчезва. Оставам

напълно потресена и съкрушена, вярвам, че е плод на въображението ми.

— Къде изчезна? — пита Елла.

Щом разбирам, че и Елла я е видяла, знам, че не съм си я въобразила. Виждам как два

краула, които са най-близо до нас, някак си са превъртени във въздуха. Те се реят, като джафкат

и се зъбят на нещо си зад тях, после се блъскат един в друг и накрая падат омаломощени.

Единият от тях се понася по водата около краката на двама воини, а другият е залюлян във

въздуха и запратен при останалите краули и могадорианци.

— Невидимост. Тя притежава завета на невидимостта — прошепва Крейтън.

Тя е невидима? Изпитвам огромно възхищение, примесено с ревност, но от всичко най-

много изпитвам признателност. Всеки краул, който докопа водата, бива рязко изхвърлен назад

от незрима ръка и запратен в твърдия пясък или срещу могадориански воин. Паднало оръдие се

изправя от тревата и започва да стреля във всички посоки. Краул след краул пада унищожен.

Десетки могадорианци избухват в облаци от пепел.

От другата страна на езерото избухват оръдия, обръщам се и виждам двайсет и повече

могадорианци да газят до кръста. Безброй светлинни лъчи попадат във водата около нас,

образувайки значително количество пара. Едва мога да виждам Ектор пред себе си.

— Елла? — изкрещявам.

— Тук съм! — провиква се тя отляво.

— Вземи Ектор.

Тя обгръща с ръка гърдите на Ектор.

— Защо?

— Защото няма да стоя тук, докато онова момиче се бие съвсем само. Тази война е и моя.

Преди някой да успее да ме спре, потъвам под повърхността и водата незабавно започва да

гъделичка белите ми дробове. Спускам се още по-надълбоко и плувам, докато зелено-синият

цвят на езерото се превръща в сив. Виждам тежкото тяло на Оливия под мен; лежи безжизнено

на дъното на езерото, облаци от кръв излизат на талази от стотиците рани от ухапвания по гърба

й.

Насочвам се към отсрещния бряг и след минута вече виждам краката на могадорианците.

Доплувам до онзи, който стои най-далече вляво. Стъпвам върху калното дъно и се изхвърлям от

водата. Могадорианецът няма време да реагира, когато мислено го запращам към средата на

езерото. Оръдието му се понася към ръцете ми, стрелям по него и не вдигам повече пръст от

спусъка. Могадорианците по цялото езеро избухват в пепел и когато избивам всичките,

насочвам оръдието към стотиците, които стоят до колите.

Във водата зад мен усещам някакво движение, но съм прекалено бавна; един краул скача

върху ми и забива зъби отстрани на тялото ми. Болката е мигновена и ужасна, сякаш някой ме е

дамгосал по ребрата с горещо желязо. Звярът ме запраща във водата с главата напред, а после ме

захвърля върху пясъка на брега. Поемам си въздух и изпищявам, когато той ме извива като дъга

и ме връща във водата. Вече знам, че това е начинът, по който още умра, но внезапно устата на

краула се отваря и той ме пуска. Падам по корем на брега и виждам как устата му се разтваря

още повече и чувам как костите му изхрущяват. Момичето с гарвановочерната коса се

материализира пред очите ми, ръцете й са върху треперещите устни на звяра. Тя ме поглежда

отново, разтваря челюстите му почти до вертикално положение и го убива.

— Добре ли си? — пита момичето.

Повдигам блузата си и поставям ръка върху раната.

— Само след секунда ще бъда.

Тя се навежда, за да избегне оръдеен заряд.

— Добре тогава. Ти кой номер си?

— Седем.

— Аз съм номер шест — казва тя и изчезва.

Леденината от пръстите ми се разпростира върху цялото ми тяло, но си давам сметка, че

няма да успея да се излекувам напълно, преди прииждащата вълна от могадориански воини да е

стигнала до мен. Претъркалям се в езерото и оставам под водата. Раната ми почти е заздравяла,

когато излизам на повърхността.

Номер шест е застанала със сияещ меч върху един от бронираните джипове. Бие се

едновременно с няколко воини: разчленява телата им; спира оръдейни залпове с острието; чрез

телекинеза насочва реещо се високо над нея оръдие и то избухва сред десетки могадорианци по

фланга. После запраща меча си в тълпата и пронизва наведнъж трима. Номер шест грабва

огромното оръжие, монтирано върху джипа, и за секунди покосява десетки могадорианци.

Останали са някъде към двайсет-трийсет воини. И може би четири краула. Номер шест

държи едната си ръка над главата, а с оръжието в другата стреля по джиповете покрай брега и

унищожава всичките. Над планините се събират тъмни облаци, проблясват мълнии и се

разбиват на земята близо до нея. Могадорианците за първи път показват страх и виждам как

няколко от тях хвърлят оръдията си и хукват към гората.

— Излизайте от водата! — крещя, защото се страхувам да не падне мълния.

Елла изтегля Ектор до края на езерото, Крейтън ги следва.

Достигам брега близо до номер шест и грабвам две оръдия. Мъча се да запазя равновесие,

докато натискам и двата спусъка и превръщам още воини в прах, унищожавам и два от

краулите. Ранен воин, който се крие зад потрошен джип, хвърля граната в гърба на номер шест,

но аз успявам да я взривя още във въздуха. Експлозията завърта номер шест и монтираното

оръжие и след миг от ранения воин остава само пепел.

Не мога да откъсна очи от номер шест. Силата й е внушителна. Синият амулет подскача

около врата й, когато тя с оръдието в едната си ръка покосява още и още воини. Завърта се

наляво и разпорва един краул, после се завърта надясно и с мълния затрива още няколко

могадорианци.

Долината е изпълнена със светлина и пушек. Влажна и обгорена. Оглеждам се наоколо и не

мога да повярвам, че е въпрос на секунди победата да бъде наша. Крейтън дотичва до нас, аз му

хвърлям едно от оръдията си, той веднага започва да убива воините, които се спасяват в гората.

Ектор тича със сандъка ми и след малко двамата с Елла застават зад гърба ми. Кимвам към

номер шест и се усмихвам на приятелите си. Мисля си, че най-лошото е минало; но в този

момент Елла насочва поглед над главата ми и лицето й пребледнява.

— Пикени! — изкрещява тя.

Четири от рогатите чудовища търчат надолу по планинския склон с пълна скорост. Точно

под тях номер шест е заета с няколкото останали воини и единия краул. Изкоренявам колкото се

може повече ели и ги изстрелвам като ракети. Четири улучват водача им и той пада назад, като

запречва пътя на останалите три, които тичат панически и го смачкват и убиват.

— Номер шест! — провиквам се аз.

Тя ме чува и аз й соча пикените, които с гръм и трясък се носят към долината. Завърта се с

оръдието и отнася колената на чудовището вляво. То започва да се търкаля по-бързо, отколкото

другите две могат да тичат, а номер шест скача от джипа малко преди мъртвият пикен да го

сплеска с трясък.

Ние с Крейтън стреляме с оръдията си към останалите два пикена, но те се движат

прекалено бързо, а щом стигат долината, се разделят. Облаците тътнат, когато номер шест се

изправя и огромна мълния се разбива в единия от пикените, откъсвайки едната му ръка.

Чудовището изревава и пада на колене, но бързо си възвръща равновесието и се хвърля напред, а

от двете страни на тялото му блика кръв. Вторият пикен избягва огъня на Крейтън и атакува от

другата страна. Всички побягваме към номер шест, но Ектор е много бавен със сандъка в ръце.

Пикенът се приближава и преди да мога да помогна, едноръкото чудовище протяга ръка и

сграбчва в юмрука си Ектор и сандъка.

— Не! — изпищявам. — Ектор!

Изпадам в шок и когато пикенът изхвърля безжизнения Ектор и сандъка ми в езерото, не

използвам телекинезата си, за да им попреча да потънат.

Номер шест е убила другия пикен. Обръща се към нас и протяга двете си ръце към небето.

Мълния отделя главата на чудовището от тялото му.

За първи път през целия ден настъпва тишина. Облягам се на номер шест, поглеждам към

Елла и Крейтън, към пожара и разрушенията зад тях, и знам, че подобни тихи и спокойни

моменти ще имам все по-рядко в живота си.

— Сандъкът, Марша — казва Крейтън. — Трябва да го вземеш.

Обръщам се към номер шест и я прегръщам.

— Благодаря ти. Благодаря ти, номер шест.

— Убедена съм, че ще имаме възможност да повторим екшъна някой друг път — тя обвива

раменете ми с ръце. — Казвай ми просто Шест.

— Аз се казвам Марина. А това са Крейтън и Елла. Тя е номер десет.

Елла пристъпва напред и се смалява до седемгодишното си тяло. Подава ръчичката си към

Шест, която отваря уста, изумена.

Крейтън започва да обяснява на Шест за Елла и за втория кораб, а аз навлизам в езерото. За

първи път усещам колко е студено. Плувам до средата му и се гмуркам надълбоко, докато

стигна дотам, където водата е лишена от всякаква светлина и краката ми докосват калното дъно.

Обикалям наоколо, докато най-после забелязвам сандъка. Разбутвам го насам-натам, за да го

освободя от калта, която го е засмукала. Плувам с една ръка и започвам да се издигам. Щом

водата става синя, виждам тялото на Ектор, обгръщам го през кръста с другата си ръка.

Елла и Крейтън стоят на брега заедно с Шест. Пускам сандъка на земята и шляпам с мокрите

си длани по тялото на Ектор — по пищяла, ръката, врата, по целия му натрошен гръб, моля се

леденото усещане да се появи в пръстите ми.

— Той е мъртъв — казва Крейтън и ме дърпа за раменете.

Не се отказвам. Мразя се, че не се опитах да спася Аделина, затова докосвам лицето на

Ектор. Прокарвам ръка през посивялата му коса. Дори го повдигам на няколко сантиметра над

пясъка и опитвам всичко отново, но е вярно. Той е напуснал този свят.

Глава 33

Нося се над трева. Рея се над река. Чувствам се ужасно, схванат съм и всеки път, щом се

осмеля да отворя очи, или подскачам върху някакъв пън, или се нося плавно нагоре по скалист

хълм. Чува се непрекъснат шум и са ми нужни няколко минути, за да разбера, че това е звукът

от копитата на Бърни Косар. Проснат съм върху гърба му и се движим бързо през планините.

— Буден ли си? — пита Девет.

Вдигам глава и го виждам да седи до мен с двата сандъка под мишници.

— Не знам какво съм — казвам и затварям очи. — Какво… какво се случи?

— Ти се втурна директно в онова, синьото. А това е последното нещо на Земята, или на

Лориен, или където и да било, което човек би искал да направи.

Звучи ядосано, сякаш току-що съм го откъснал от партито за рождения му ден.

— А какво стана със Сетракус Ра? — питам.

— Някъде из планините е, страхливецът. Не можах да открия друг вход. А доста търсих.

Обзет от паника, се премествам нагоре към шията на Бърни Косар.

— Къде е Сам?

— Няма начин, Четири. Приятелчето ти или е мъртво, или виси някъде с главата надолу и

гледа смъртта в очите.

Започвам да повръщам. Бърни Косар бързо се снишава, за да мога да сляза с плъзгане от

гърба му, и продължавам да драйфам. Девет се опитва да ми обясни, че гаденето ми скоро ще

отмине, че е преживявал това на няколко пъти, когато се е опитвал да избяга от килията си, че,

изглежда, лечебният камък е безсилен пред въздействието на силовото поле, но аз съм

прекалено замаян от видения как измъчват Сам и не мога да го слушам. Гади ми се от

предателството ми, а не от някакво си могадорианско силово поле. Не мисля, че някога ще мога

да си го простя. Моя е грешката, че той влезе там, моя е грешката, че остана вътре. Обърнах гръб

на най-добрия си приятел.

— Трябва да се върнем — казвам. — Сам би го направил за мен.

— Няма начин. Не още. Сега ти си съвсем скапан, а, както каза преди, нуждаем се от още

номера.

Изправям се на крака, но почти веднага падам на колене и опирам длани на земята.

— Ти дори не знаеш къде се намираме.

— На няколко километра от колата ти — казва Девет.

Той очевидно вижда объркването по лицето ми, защото се усмихва и потупва Бърни Косар

по гърба.

— Оказва се, че мога да разговарям с животни. Кой да предположи? Бърни Косар ще ни

води. Да се изпаряваме.

Прекалено съм слаб, за да протестирам. Бърни Косар галопира с все сила, коремът му

забърсва върховете на храсти и повалени дървета, докато ни превежда през препятствията.

Всичко ме боли и аз се вкопчвам в кожата му, докато се движим на зигзаг нагоре и надолу по

планини и хълмове и газим през две бързо течащи реки. Звездите бавно започват да се появяват

високо на небосклона и знам, че една от тях, далече, много далече, е слабото блещукане на

слънцето на Лориен, което огрява с ярката си светлина една изпаднала в хибернация планета.

— Е, какъв е следващият ни ход? — пита Девет, докато се движим в тръс сред сенките.

Мълча, чудя се какво би казал Анри в този случай. Чудя се какво изражение би се изписало

върху лицето му — дали ще сияе от гордост, че съм върнал двата сандъка, че съм спасил един

гард и междувременно съм убил толкова много могадорианци, или ще бъде разочарован от мен,

че не съм поел ръководството, когато съм имал възможност, както и че съм оставил Сам вътре?

Непрекъснато си представям Сам заключен зад онези стоманени врати и гледам как сълзите

ми се стичат по шията на Бърни Косар. Противно ми е да си го помисля, но предпочитам Сам да

умре, вместо да бъде измъчван, за да изтръгнат от него информация за мен.

Опитвам се да виня Сара, че ни предаде на полицията, но мога единствено да обвинявам себе

си, че се свързах с нея, когато всички ме убеждаваха да не го правя. Мълча и забивам токове в

хълбоците на Бърни Косар, а той ускорява темпото.

Шест се намира някъде в Испания и се надявам да е с някой от другите гардове. Частица от

мен иска да скочи на самолета и да отиде право при нея, но с бягството ми от федерален затвор

и лицето ми в списъка на ФБР на най-търсените престъпници не виждам как би могло да стане

това.

Пристигаме до джипа и аз слизам с мъка от коня. Отключвам задната врата и Девет

безшумно натоварва двата сандъка в багажника. Пропълзявам върху задните седалки, отвратен

от себе си, и питам Девет дали иска да кара.

— Надявах се да попиташ — отговаря Девет.

Подавам му ключовете и усещам как двигателят оживява.

Докосвам нещо под тялото си, обръщам се настрани и откривам очилата на бащата на Сам.

Вдигам ги над главата си и оставям луната да се отразява в стъклата им. Поемам дълбоко дъх и

прошепвам:

— Ще се видим скоро, Сам. Обещавам.

И тогава, когато си мисля, че нещата не могат да станат по-лоши, по-силно дори от синьото

силово поле ме удря мисълта:

— Олеле! Адресът на Шест за срещата ни. Беше в джоба на Сам. Какъв глупак съм! Как сега

ще се намерим?

Девет казва през рамо:

— Не се тревожи, Четири. Няма случайни неща. Ако трябва да се срещнем с Шест или Пет,

или с когото и да било там, това ще стане. И ако Сам трябва да бъде все още част от всичко това,

ще бъде.

Бърни Косар скача на задната седалка под формата си на бигъл и ме лиже по бузата. Галя го

по главата и въздишам дълбоко. Не мога да повярвам, че освен всичко, което се обърка през

последните четирийсет и осем часа, съм успял да загубя адреса, който Шест ни даде. Поглеждам

през прозореца, виждам, че вятърът духа на север, и се питам дали не ми казва нещо или най-

малкото дали не ми сочи правилната посока, както Шест вярва, че го прави за нея.

— Карай на север — казвам. — Мисля, че на север е добре.

— Дадено, шефе — Девет натиска газта и аз поглеждам към Бърни Косар, който спи,

сгушен.

Погребваме тялото на Ектор на дъното на язовира, където белият бетон стига тревата.

— Веднъж той ми каза, че ключът към промяната е да се отърсиш от страха — казвам и

гледам в очите Елла, Крейтън и Шест. — Не знам дали вече съм се отърсила от страха, но

промяната вече се случва. Определено. И се надявам, че всички вие ще ми помогнете да я

извървя докрай.

— Ние сме от един отбор — казва Елла. — Разбира се, че ще ти помогнем.

Сбогуваме се с него и се изкачваме по стълбата на язовира. Заставаме на най-високата му

част и вперваме взор надолу към долината и езерото. От другата страна се виждат шлюзове,

които заприщват едно друго, много по-голямо езеро. Няма как да не си помисля, че това е

метафора на чувствата, които изпитвам в момента. Пред мен лежи миналото ми, малко и

далечно, осеяно с истинска касапница, заплашено да бъде наводнено по всяко време. Зад мен и

зад останалите гардове е бъдещето, необозримо, но възпрепятствано от неестествени сили.

Обръщам се към Шест и я питам:

— Познаваш ли Джон Смит от Охайо? Той един от нас ли е?

Тя се усмихва широко.

— Да, познавам Джон Смит. Той е номер четири.

Хващам отдясно ръката на Елла и тази на Шест отляво и стоим там, с коси, развявани от

вятъра около лицата ни. Елла вдига поглед към Шест и я пита:

— Може ли да отидем в Америка?

— Заклинанието е развалено. Не виждам защо да не бъдем всички заедно сега — повдига

рамене Шест и обръща отново поглед към езерото долу.

Крейтън се присъединява към нас.

— Неприятно ми е да ви го кажа, дами, но това е затишие пред буря. Спечелихме твърде

много битки, за да мислим, че сега ще се отпуснат. Ставате прекалено силни за тях и те ще

хвърлят цялата си мощ срещу вас. Няма да има повече малки армии от няколкостотин воини и

двойка тромави животни. Скоро техният господар ще бъде тук. Сетракус Ра.

— Кой? — питам.

— Сетракус Ра — клати глава Крейтън, — а не съм сигурен, че сме готови за него.

— В такъв случай е решено — казвам. — Отиваме в Охайо, за да бъдем с Джон Смит.

— Всъщност в Западна Вирджиния. Точно след две седмици — казва Шест.

— Не мисля, че това е разумно, все още не — казва Крейтън и тръгва. — Първо трябва да

съберем останалите.

Шест върви след него.

— Това е чудесно, но нямам никаква представа къде може да са те.

— Аз имам — казва Крейтън, без да се обръща. — Знам също къде се намират нашите

химери. Ако Сетракус Ра си мисли, че ще е му лесно, лошо му се пише.

Поемаме след него, правим първата стъпка от много други надолу, към отсрещната страна на

язовира.

Информация за текста

Сканиране: ehobeho, 2014

Разпознаване и корекция: Tais, 2014

Издание:

Питакъс Лор. Силата на шестимата

Американска. Първо издание

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ИК „Колибри“, София, 2011

ISBN: 978-954-529-953-7

1

От marinus (лат.) — морски. — Б.пр.

2

Navis (лат.) — издължено помещение, ограничено от едната или от двете си дълги страни с

редове от колони, отделящи го от съседните помещения. — Б.пр.

3

Отче наш, Който си на Небесата, благослови ни и ни защити в любовта Си… (исп.). — Б.пр.

4

В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин! (исп.). — Б.пр.

5

Julius Seazar — името на английски има еднакво произношение с името на Юлий Цезар

(Julius Caesar), макар и изписано по различен начин. — Б.пр.

6

Питак от Митилена — един от Седемте древногръцки мъдреци (ок. 620-550 г. пр.Хр.),

институция в Древна Гърция, в която са участвали седмина държавни мъже, законодатели и

философи от епохата преди Сократ. В поредицата се използва английското произношение на

името на Питак. — Б.пр.

7

Случаят „Розуел“ — един от най-известните случаи на „наблюдение“ на НЛО — на 1 юли

1947 година, близо до градчето Розуел в щата Ню Мексико, САЩ. — Б.пр.

8

Stryker — герой от комиксите. — Б.пр.

9

Starflre — героиня от комиксите. — Б.пр.

10

Thunder Clap — герой от комиксите. — Б.пр.

11

Аделина! Събуди се! Моля те, събуди се! Аделина! (исп.). — Б.пр.

12

Акър — малко повече от 4 декара. — Б.пр.

13

Feo (исп.) — грозен. — Б.пр.

14

Хари Худини (1874-1926) — американски илюзионист. — Б.пр.

Document Outline

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Глава 25

Глава 26

Глава 27

Глава 28

Глава 29

Глава 30

Глава 31

Глава 32

Глава 33