Сили

7

Лежа в мрака, на легло, от което се разнася странна силна миризма. Таванът е ниско над мен, прихлупен купол от тъмносив камък. До мен се изтяга нещо топло, притиска се към крака ми. Повдига глава и виждам издължена сивкава муцуна и черни блестящи очи, които ме гледат. Куче? Или вълк? Този спомен ме спохожда доста често — как се пробуждам в онова странно легло, с кучето-вълк до мен, под извития таван, който може и да е свод на пещера. Сега също го виждам. Лежа, кучето започва тихо да скимти и се надига. Някой го заговаря, после се приближава, казва нещо и на мен, но не разбирам думите. Не зная кой е, нито кой съм аз. Не мога да повдигна глава. Слаб съм, празен, безтелесен. Не помня нищо повече.

Ето един спомен, който ми отне много време, за да го открия, тъй като го бях изгубил — беше потънал някъде вътре в мен, заровен в мрака, както аз лежах в онази пещера.

Беше рано заранта на първия топъл ден от пролетта. Вътрешният двор на Аркаманд бе огрян от слънчеви лъчи и цареше ведро и безгрижно настроение.

— Къде е Салло?

— Салло и Рис заминаха с Торм-ди, Гав.

— С Торм-ди?

— Да. Откара ги в Горещи извори. Снощи, доста късно.

Разговарях с Фалли, която пазеше входа на копринените стаи. Беше излязла в западния двор с вретеното си. Едра жена, говореше бавно, някогашно момиче-подарък на нашия Баща. Покланяше се всеки път, когато споменаваше нашия Баща, нашата Майка или който и да било знатен член на Семейството. Почиташе ги като богове. Често й се присмиваха за това — „Фалли смята, че те вече са станали Предци“, казваше Йеммер. Фалли всъщност наистина бе доста глупава. Но какво бе това, което бе изтърсила току-що — поредната глупост? Че Торм-ди взел Рис и сестра ми и ги откарал в Горещи извори?

Горещи извори принадлежаха на Коррик Рунда, сина на сенатор Гранок Рунда, най-богатия и могъщ член на етранското правителство. Коррик искаше да се ожени за Астано, но годежът се провали. Той обаче не хранеше никакви лоши чувства и от известно време се бе сближил с Торм, беше се превърнал в негов покровител. Торм беше непрестанно с него и неговата компания от разглезени богати младежи. Младежи, които можеха да задоволяват на воля желанията си, след като Етра отново беше свободна. Безкрайни гуляи, жени, пиянски забави, които нерядко завършваха със сбивания по градските улици. Някои от нас намираха това приятелство за доста странно, като се имаше предвид суровостта и военното възпитание на Торм, но Коррик, изглежда, много го харесваше и непрестанно го канеше. Нашият Баща одобряваше това приятелство и дори го окуражаваше: смяташе го за особено полезно за Семейството, защото интересите на Арка съвпадаха с тези на Къща Рунда. Младежите са си младежи, винаги се напиват и вдигат гюрултия, но в това няма нищо лошо.

Тиб, който сега беше чирак готвач, следваше Хоби като кученце, когато той се прибираше в Аркаманд. И ни преразказваше чутото от него. Коррик и приятелите му обичали да напиват Торм, защото като се напиел, пощурявал и правел всичко, което му кажат — да се дуелира с трима наведнъж, да премери сили с мечка, да си разкъса дрехите и да танцува гол на стълбището на Сената, докато не се свлече с пяна на уста от поредния пристъп. Намирали го за много забавен, обяснявал Хоби, дори му се възхищавали. Някои от нас си мислеха, че използват Торм за клоун, за просташки забавления, също като джуджетата, дето Коррик ги държеше, за да се бият, или като слабоумния му едноок гигант, оръженосеца Хюрн. Но според Хоби въобще не ставало дума за това. Хоби казал, че Коррик Рунда взема уроци от Торм и се отнася с него като с учител по фехтовка. Казал също, че приятелите на Коррик уважавали Торм. Страхували се от огромната му сила. Обичали да го гледат разярен и обезумял, защото тогава и всички останали се бояли от него и от тях.

— Торм-ди е млад — бе мнението на Еверра по въпроса. — Нека се налудува, докато му е време за това. Ще поумнее, като порасне. Нашият Баща го знае. Той също е имал буйни дни на младини.

Имението Рунда, наричано още Горещи извори, беше на миля от Етра, насред плодородните полета западно от града. Сенаторът беше построил голяма нова къща там и я бе подарил на сина си Коррик. Хоби бе разказал на Тиб всичко, което знаеше за нея, а от Тиб научихме и ние: за богато обзаведените покои, пълните с жени копринени стаи, за украсените с цветя дворове и за великолепния басейн в задния двор — водата в него идвала от един горещ извор и винаги била с температурата на човешкото тяло, освен това била прозрачно синя, а по мраморните плочи около басейна се разхождали важно-важно пауни с неописуема красота. Хоби беше ходил там много пъти, като оръженосец на Торм. Всички тези млади благородници имаха оръженосци и телохранители, защото такава беше модата, самият Коррик имаше трима освен великана, а Торм наскоро си бе купил втори. На оръженосците също позволяваха да се забавляват с жените — след като приключат господарите, разбира се. Хоби се бе къпал в топлата вода на басейна. Беше разказал на Тиб всичко за него, за жените и за изобилната екзотична храна, например кълцан черен дроб от петел или езици на неродени агънца.

Ето защо веднага щом Фалли ми каза, че Торм е отвел Рис и Салло в Горещи извори, отидох в кухнята да потърся Тиб. Бях вцепенен от чутото. Мислех, че Тио може да знае нещо повече от Хоби. Но когато му казах какво съм чул от Фалли, той ме погледна стъписано и рече:

— Там има много жени. Рунда са пълни с млади робини. Торм е взел момичетата, за да се позабавляват.

Не помня какво отвърнах, но Тиб внезапно се намуси и ме изгледа сърдито.

— Виж, Гав, може да си любимец на учителя и така нататък, но не забравяй, в края на краищата, че Сал и Рис са момичета-подаръци.

— Никой не ги е подарявал на Торм — отвърнах. Говорех бавно, защото умът ми все още не бе излязъл от вцепенението. — Рис е девица. Салло беше подарена на Явин. Торм не може да ги извежда от къщата. Нито да ги води там. Нашата Майка никога не би го позволила.

Тиб повдигна рамене.

— Може Фалли да е объркала нещо — смотолеви и се върна към прекъснатата си работа.

Отидох при Йеммер и й казах какво съм чул от Фалли. Повторих и това, което бях казал на Тиб — че нашата Майка никога не би го допуснала.

Йеммер, която подобно на много други след обсадата изглеждаше по-възрастна, отколкото беше в действителност, известно време мълча. Накрая въздъхна и поклати глава.

— Ох, това не е на добре… никак не е на добре — каза. — Надявам се, наистина се надявам, че Фалли греши. Няма как инак. Как е могла да им позволи да отведат момичетата без разрешение? Ще поговоря с нея. И с останалите жени в копринените стаи. Ох, Салло! — Сестра ми открай време й беше любимка. — Не, това е невъзможно — добави тя енергично. — Разбира се, че си прав, мама Фалимер-йо не би го позволила. Никога. Явин-ди Салло! И малката Рис! Не, не, не. Тази глупачка Фалли е объркала нещо. Ей сега ще ида да изясня нещата.

Бях свикнал да се доверявам за всичко на Йеммер — тя наистина умееше да разрешава проблемите. Върнах се в класната стая и отново се заех с моите ученици. След като приключихме, отидох в трапезарията. Отпред имаше групичка мъже и жени.

— Не — чух да казва Тан. — Аз лично впрегнах конете. Откара ги в затворена карета, с тях беше и Хоби. На него дадох юздите.

— Какво пък, няма нищо лошо, ако нашата Майка им е позволила — рече Еннумер с пискливия си глас.

— Разбира се, че нашата Майка ги е пуснала! — обади се друга жена, но Тан, който вече беше втори коняр, поклати глава и рече:

— Бяха увити като чували с мръсно бельо. Дори не заех, че са там, докато Салло не подаде глава и не се опита да извика. А Хоби я натика в каретата и подкара в галоп през портала.

— Лудория ще да е — рече един от старите мъже.

— Лудория, ама ще вкара в беля тези двама синковци — възкликна ядосано Тан. И чак сега ме забеляза. Черните му очи се втренчиха в мен. — Гав — попита, — ти знаеш ли нещо за това? Салло да е говорила с теб?

Поклатих глава. Нямах сили да отвърна.

— Не се тревожи, всичко ще е наред — продължи той след миг. — Просто лудория. Глупава младежка шега. До довечера ще се върнат.

Постоях още малко с тях, но те всички постепенно се разотидоха и накрая останах сам. Тръгнах по коридорите на Аркаманд. Наоколо сякаш нямаше никого, бях обгърнат от пустота. Гласовете, които чувах, идеха някъде отдалече.

Пустотата се превърна в нисък сводест таван от черен камък, в пещера.

„Зная доста неща със сигурност — чух гласа на Салло до мен. — Ние, хората от Блатата, имаме известни сили“. Засмя се и очите й заблестяха.

Знаех, че е мъртва, преди да ме потърсят, преди още Еверра да ми го съобщи. Бяха решили, че ще е най-добре, ако го чуя от него.

Нещастен случай, през нощта, в басейна в Горещи извори. Тъжна и ужасна злополука, продължи Еверра със сълзи в очите.

— Злополука — повторих.

Каза ми, че Салло била удавена… че се удавила, поправи се, че се била удавила, докато младите мъже, доста пияни, играели с момичетата във водата.

— Басейнът с топлата вода — рекох. — Около него, по мраморните плочки, пристъпват пауни.

— Да — потвърди моят учител, гледаше ме с просълзени очи. Изглеждаше смазан и объркан, сякаш се срамуваше от нещо, което е направил, но не смееше да признае, като уловено в беля малко дете.

— Рис вече се прибра — продължи той. — Сега е при другите жени в копринените стаи. В ужасно състояние е, нещастното момиче. Не е пострадала, но… Това е безумие, истинско безумие! Знаем, че понякога Торм-ди… е, че има пристъпи, които трудно овладява… но да изведе момичетата от Къщата! Да ги отведе там, при онези мъже! Безумие, безумие. О, колко жалко, колко жалко наистина за бедничката… о, нещастни мой Гавир. — Сведе глава и вече виждах само побелелите му коси. — И какво ще каже сега Явин-ди! — проплака учителят ми.

Отидох в библиотеката, където можех да остана сам. Бях заобиколен от пустота и тишина. Помолих Салло да дойде при мен, но тя не идваше.

— Сестрице… — промълвих на глас, но тя не ме чу.

И неочаквано ми хрумна, че ако е била удавена, би трябвало сега да лежи на дъното на онзи басейн със зеленикавосиня вода, топла като човешко тяло. Ако не беше там, къде можеше да е? Нямаше я тук, или поне аз не можех да я открия.

Тръгнах да я търся. Отидох в копринените стаи, в западния двор. Казах на жените, които бяха там:

— Търся сестра си.

Бях забравил имената им, не познавах почти никого от хората, които срещах. Помнех само нея.

Салло лежеше под белия чаршаф, с който я бяха покрили. Лицето й, а то бе всичко, което можех да видя от нея, не беше розово, а посивяло, с продълговата грозна синина през едната буза. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше смалена и уморена. Коленичих до нея и те ме оставиха там.

Помня, че по някое време се върнаха и ми казаха:

— Гавир, нашата Майка прати да те потърсим.

Целунах Салло и й казах, че скоро ще се върна при нея. Сетне ги последвах.

Отведоха ме по познатите коридори до покоите на нашата Майка. Не бях влизал в тях, защото дори когато метяхме Къщата, вътре допускаха само Салло. Тя ме очакваше там, облечена в своята дълга до земята рокля — Майката на Аркаманд.

— Ние съжаляваме, толкова много съжаляваме, Гавир, за смъртта на сестра ти — каза с красивия си глас. — За този нещастен случай. Такова сладко момиче. Не зная какво ще кажа на сина ми Явин. Знам, че много обичаше сестра си. Аз също я обичах. Надявам се, че думите ми ще ти помогнат да намериш утеха. А също и това — тя ми подаде една малка, но доста тежка кесия от коприна. — Ще пратя жените от моята свита на погребението — добави, втренчила поглед в мен. — Нашите сърца са съкрушени от загубата на твоята сладка Салло.

Поклоних се и останах на мястото си. Дойдоха някакви хора и ме изведоха.

Не ми позволиха да се върна при Салло. Така и не видях лицето й повече, така че у мен остана само споменът от синината на бузата й и умореното й лице. Не исках да я помня такава и затова прокудих този образ от спомените си.

Върнаха ме при моя учител, но нито той ме искаше, нито аз него. Още щом го видях, думите излетяха от устните ми:

— Ще накажат ли Торм? Ще го накажат ли?

Еверра се ококори, сякаш го бях изплашил с нещо.

— Успокой се, Гавир, успокой се — заповтаря умолително.

— Ще го накажат ли?

— За смъртта на една робиня?

Около думите му се разпростря тишина. И тази тишина ме обгърна и продължи да се разширява и задълбочава. Намирах се в езеро, на дъното на езеро, което не беше пълно с вода, а с тишина, и то се простираше чак до края на света. Не дишах въздух, а само тази безмерна пустота.

Еверра продължаваше да говори. Виждах устните му да се отварят и затварят. Очите му блестяха. Старец с побелели коси, който мърдаше с устни. Извърнах лице.

Имаше някаква стена в главата ми. От другата страна на стената бяха онези неща, които не можех да си спомня, защото не се бяха случили. Досега не успявах да ги забравя, но ето, че най-сетне бе станало. Можех да забравям цели дни, нощи, седмици. Да забравям хора. Да забравя всичко, което бях изгубил, тъй като и без това никога не го бях притежавал.

Но помня съвсем ясно гробището, в което стоях рано на следващата сутрин, малко след зазоряване. Помня го, защото си го бях спомнял и преди.

Когато погребахме Гамми, когато погребахме малкия Мив, помня как стоях там, под надвисналите клони на върбата, на няколко крачки зад стените, на брега на реката, и се чудех кого погребваме тази сутрин.

Трябва да беше някой важен човек, защото присъстваше цялата свита на нашата Майка, всички с бели траурни дрехи, скрили лицата си зад шалове, а тялото на покойния бе загърнато в бяла коприна и Йеммер плачеше високо. Така и не успя да произнесе молитвата към Енну-Ме. Всеки път, когато се опитваше, гласът й преминаваше в оглушителен вопъл, който раздираше завесата от тишина и караше другите жени да се присъединят към нея и също да ридаят, докато се опитваха да я утешат.

Стоях съвсем близо до водата и гледах как прояжда брега, как отхапва и отнася едри парчета земя, как подкопава склона, така че тревата отгоре да увисне и белите й корени да посягат като зловещи пръсти към речните вълни. Ако гледаш брега откъм реката, ще видиш избелели кости, тънки като тези корени, костите на малките деца, заровени там, където водата ще дойде и ще погълне малките им гробове.

Близо до мен стоеше една жена — встрани от свитата. Лицето й бе загърнато в дълъг бял шал. Гледаше ме. Беше Сотар. Знаех го и същевременно си го спомнях.

Когато тя и другите жени си тръгнаха, към мен се приближиха неколцина мъже и аз ги попитах мога ли да остана още малко в гробището. Един от тях беше конярят Тан, който се отнасяше добре с мен още когато бях малък. Той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Няма да се бавиш, нали, Гав?

Кимнах. Видях, че устните му потрепват.

— Гав, тя беше най-сладкото момиче, което познавах — добави той.

— Благодаря, Тан — отвърнах.

Той тръгна след другите. В гробището не остана никой. Бяха поставили затревени чимове върху гроба и сега той почти не се различаваше от другите, но това нямаше значение, защото реката скоро щеше да отнесе всичко към морето. Минах през гробището и спрях до върбите на стръмния бряг.

Тук пътят се стесняваше между стената и коритото, за да извие към Речния портал. Изчаках върволицата от коли и талиги да се източи, после тръгнах нагоре, по западния бряг на Нисас. Пътят се виеше покрай реката, минаваше покрай малки градини, в които работеха свободни граждани. Бяха дошли тук от много рано, наслаждаваха се на чудесната пролетна утрин. Не чувах гласовете, нито песните им, защото продължавах да крача в моя свят на пустота и тишина. Вървях под нисък сводест таван от груба черна скала.

Има много неща от следващите дни, които никога няма да си спомня. Когато най-сетне се научих да забравям, стана бързо и без никакви затруднения. Откъслечните сцени, които понякога откривам в съзнанието си, биха могли да са тъкмо от онези дни, или от съвсем друго време, от места, където все още не съм бил. Живеех там, където съм, или където още не бях стигнал, през онези дни, седмици, през онези два месеца. Не се отдалечавах от Аркаманд, защото зад мен нямаше нищо освен стена и защото бях забравил почти всичко от онова, което лежеше от другата й страна. Нямаше нищо и пред мен.

Вървях. Кой вървеше с мен? Енну, която ни води в отвъдния живот? Късмет, който е глух с ухото, в което се молим? Пътят ме водеше. Ако имаше път, го следвах, ако имаше мост — минавах по него, ако имаше село и подушвах храна, изпитвах глад и отивах да си купя. Носех в джоба си малката копринена кесия и тя бе натежала от пари, тъй както сърцето ми бе натежало от мъка. Шест сребърника, осем орлета, двайсет бронзови половинки и девет четвъртинки. Преброих ги за първи път още когато седях на брега на Нисас, скрит в гъстите шубраци. Но дори те бяха повече, отколкото хората искаха от мен, отколкото можеха да ми връщат. Ето защо фермерите ме отрупваха с храна, а някои предпочитаха да ми я дадат даром, вместо да я продават. Носех бели траурни одежди и говорех като образован гражданин и когато ме питаха: „Къде отиваш, ди?“, отвръщах: „Отивам да погреба сестра си“.

„Бедното момче“ — чувах да казват жените. Понякога зад мен тичаха дечурлига и врещяха: „Луд! Луд!“, но никога не ме доближаваха.

Никой не ми посегна, нито се полакоми за малкото, което притежавах, може би защото не треперех за него. Късмет те чува само тогава, когато няма за какво да се молиш.

Ако Аркаманд бе потърсил тогава своя избягал роб, щеше лесно да ме открие. Не съм се крил. Всеки по бреговете на Нисас можеше да ги прати по дирите ми. Но вероятно в Аркаманд бяха сметнали, че Гавир се е удавил онази сутрин на гробището за роби, след като другите са си тръгнали, че е стиснал някой тежък камък и е скочил в реката. Вместо това аз стиснах в ръка копринената кесия на нашата Майка и тръгнах по широкия свят, защото изобщо не ми хрумна да се удавя. Не знаех накъде вървя. Всички пътища ми се струваха еднакви. Имаше само един път, по който не можех да поема, и той бе назад.

Някъде все трябва да съм прекосил Нисас. Тесните пътища от другата й страна ме поведоха в различни посоки. Един ден съгледах далеч напред високи хълмове. Бях излязъл на пътя за Венте. Можех да продължа по него и да стигна възвишенията, фермата и нашия Сентас. Имена, които изникнаха в мен от мъглата на забравата. Спомних си Сентас, фермата и още някой, който живееше там — Коми.

Седнах под сянката на един дъб и похапнах от хляба, който ми бяха дали. По онова време мислите ми се нижеха бавно и отнемаха много време. Коми беше мой приятел. Можех да се кача във фермата и да остана там. Всички роби в къщата ме познаваха и щяха да се грижат за мен. Коми щеше да ми лови риба.

А може би фермата бе изгорена до основи по време на нашествието на Касикар, а овошките изсечени. Може би лозята бяха изкоренени.

Какво пък, тогава щях да се настаня в моя Сентас.

Но всички тези бавни и глупави мисли се изнизаха от съзнанието ми, аз се изправих и продължих по пътя, който водеше на север от Венте.

Пътят скоро се стесни и стана неравен, което показваше, че тук рядко минават хора. Продължих напред, отдалечавах се от всичко, което помнех и познавах и което така отчаяно исках да забравя. Минах през малко градче и от пазара си купих храна, достатъчна за следващите няколко дена, а също и едно парцаливо одеяло. По-късно стигнах изоставено селце, от което дотичаха няколко озъбени кучета и ме посрещнаха с лай, за да ми внушат, че не бива да спирам.

И без това нямаше за какво да се спирам там.

Отвъд това село пътят премина в тясна пътека. Нямаше и следа от ниви по околните хълмове. Тук-там виждах овце и по някое едро овчарско куче, което настръхваше, когато преминавах наблизо. В долините между хълмовете се появиха гъсти горички. Спирах да преспивам в тях и пиех вода от малките ручейчета, които ги пресичаха. Скоро храната ми свърши и се наложи да търся нещо за ядене. Беше доста рано за каквито и да било горски плодове, освен съвсем дребни диви ягоди, а и не знаех какво трябва да търся. Отказах се и си продължих по пътя. Гладът е доста болезнено усещане. В главата ми се бе загнездила неприятната мисъл, че докато се хранех изобилно в Светилището, е имало доста хора, които са гладували, и че сега е мой ред да гладувам. Реших, че е справедливо.

Разстоянията, които изминавах, се скъсяваха с всеки ден. Все по-често присядах под сенките на дърветата, за да си отдъхна от палещите лъчи. Разцъфналите цветя ми се струваха необикновено красиви. Любувах се на полета на малките мушици и на пчелите, спомнях си неща, които са се случили, или не, сякаш всичко бе само сън. Понякога така преминаваше почти целият ден, преди да се надигна и да си потърся място за спане. Един ден изгубих пътеката и заскитах сред хълмовете.

Беше по здрач. Спусках се бавно по някакъв склон, с надеждата да открия поточе в подножието му, и усещах, че краката ми се подгъват. Изведнъж нещо изшумоля зад мен. Пред очите ми блесна ярка светлина, светът се завъртя и за миг видях върха на хълма и короните на дърветата.

Свестих се в легло от кожа. Вонеше. Ниско над мен имаше сводест таван от груба черна скала. Беше почти тъмно. Усетих, че до крака ми се допира нещо топло и космато. Някакво животно. То повдигна глава — беше куче с увиснали черни устни, тъмните му очи гледаха тъжно. Изскимтя, надигна се и ме прескочи. Някой му заговори, после се наведе над мен. Говореше ми, но отначало не разбирах нищо. Гледах го на слабата светлина, която сякаш се отразяваше в черната скала на пода. Виждах съвсем ясно бялото на очите му и побелелите му коси, увиснали на масури покрай лицето. И той вонеше, дори по-силно от кожата, с която бе застлано леглото. Подаде ми дървена купичка с вода и ми помогна да отпия, защото дори не можех да повдигна глава.

Останах да лежа там, забравил, че на света има и други места. Бях само там, единствено там. Бях сам, освен когато до мен се изтягаше кучето. Понякога то вдигаше глава и втренчваше поглед в мрака. Никога не поглеждаше към мен. Когато мъжът влизаше, кучето се надигаше, пъхаше муцуната си в ръката му, после излизаше. После се връщаше, качваше се на леглото и лягаше до мен. Казваше се Страж.

Мъжът се казваше Куга, а може би Куха. Понякога казваше едното име, друг път — другото. Говореше странно, гърлено, сякаш нещо пречеше на гласа му да излиза. Всеки път, когато влизаше, сядаше до мен и ми даваше вода, а после и храна — късчета сушено месо или риба, понякога шепа горски плодове. Никога не ми даваше по много наведнъж. „Къде си се нагладувал тъй, момче?“ — ме питаше. Говореше доста, когато беше с мен, и често го чувах да си говори сам, или с кучето, със същия нисък и насечен поток от думи, които никога не секваха, за да се вслуша за отговор. Казваше ми:

— И защо гладуваш сега? Ей туканка има храна. Подръка ти е, ако огладнееш. К’во те доведе тук? Мислех, че си от Деррам. Викам си, онез пак са ме погнали. И тогаз те проследих. Вървях след теб и те гледах. Можех да се прокрадвам цял ден, без да разбереш. Рекох на Страж да не вдига шум. По едно време те гледам, че се изправи и тръгна надолу по склона, сетне свърна към мен и си мисля, к’во шъ правя сега бе, човек? Изскочих зад теб и те халосах с тоягата, прас! — Той размаха ръце, за да ми покаже как е станало, а после се разсмя и видях прогнилите му зъби. — Въобще не ме усети, нали, момче? Рекох си, видях му сметката. Тупна кат’ отсечено дърво и си викам, утрепах го тоя. Край с онез от Деррам! Гледам обаче, хлапе някакво. Сампа, Сампа, да взема да претрепя хлапе! Не, не бил мъртъв. Даже не му бях строшил глупавата глава. Лежи обаче и не помръдва. Хлапе значи. Вдигнах те с една ръка, щот’ си кат перце. Е, то и аз съм якичък. Всички го знаят. Зат’ва не припарват тъдява. Откъде се взе бе, момче? Кой те доведе? Защо си гладувал толкоз? Да се въргаляш с кесия с десет хиляди гроша вътре! Бронзови, сребърни, все с лица на богове! Богат си кат’ цар Къмбело! И защо тогаз си гладувал? Отде се взе с всичките тез’ парици? Да не си тръгнал да купуваш елена на господарката Йене? Да не си побъркан бе, момче? — Закима. — Туй ще е, да знайш. — Изкиска се и продължи: — Аз също, момче. Лудият Куга. — Отново се изкикоти, после ми пъхна в устата късче месо, което миришеше на дим и въглени. Сдъвках го бавно, с преливаща от слюнка уста.

Така продължи още известно време — измъчващият ме глад, вкусът на пушено месо, гласът на непознатия, надвисналият над мен таван, вонята, кучето, което се притискаше към крака ми. После вече можех да сядам. След това да пълзя до входа. Установих, че това всъщност е най-вътрешната и най-долната галерия в пещерата, която Куга бе превърнал в свой дом. Заех се да изучавам и другите коридори. В някои можех да се изправя, поне в средата, а най-голямото помещение бе просторно и с цепнатини, през които проникваше мъждива светлина. Когато за пръв път излязох навън, лъчите на слънцето ме заслепиха и известно време виждах само златисти и червени кръгове. Въздухът ми се стори сладък като мед.

Входът на пещерата бе почти незабележим отвън, дори само от няколко крачки, прикрит от тежка скална плоча, като вкаменен водопад, обрасла е увивни растения и папрат.

Имуществото на Куга се състоеше от грубо ощавени сърнешки и заешки кожи, няколко купи от кора, лъжици и други инструменти, които бе изработил сам, кълбо изсушени жили и най-голямата му ценност — метална кутия, пълна с мръсни солни кристали, огниво и два ловджийски ножа с рогови дръжки, точеше ги на един речен камък. Пазеше си ги ревниво и непрестанно ме подозираше, че искам да му ги открадна. Така и не разбрах къде я крие тая кутия. Първия път, когато извади един от ножовете, го размаха пред мен и обяви с пресипналия си глас:

— Да не си го пипнал! Не смей да го докосваш, инак, кълна се в Разрушителя, ще ти изтръгна сърчицето с него.

— Няма да го пипам — обещах.

— Гръцмуля ще ти прережа, да знайш.

— Обещавам да не го пипам.

— Лъжец си ти — озъби се той. — Лъжец! Всички са лъжци. — Понякога повтаряше такива неща от сутрин до вечер: „Всички са лъжци, лъжци и туй е… пази се, стой настрана! Пази се, стой настрана!…“ Друг път обаче говореше съвсем смислено.

Не знаех какво да му отвърна и това, изглежда, го задоволяваше. Говореше ми, както говореше на кучето, описваше ми ежедневните си разходки из гората до примките за зайци, до местата за ловене на риба и за бране на горски плодове. Разказваше ми всичко: какво е уловил, чул или подушил. Слушах го също като кучето, напрегнато и без да го прекъсвам.

— Ти си беглец — рече ми една вечер, докато седяхме, загледани през листата към ярките августовски звезди. — Роб от някоя Къща ще да си, личи си. А после си хванал широкия свят. Сигур си мислиш, че и аз съм роб, нали? Ама не. Не съм. Бегълци ли ти трябват? Върви на север, иди в гората, там са те. Не ща да имам нищо общо с тях. Лъжци и крадци. Аз съм свободен човек. Тъй съм се родил. Нямам нищо общо с онез. Нито с фермерите, нито с градската паплач, дано Сампа ги изтреби вейте, лъжци, мошеници и крадци. Такива са всичките, запомни го от мен, момче.

— Откъде знаеш, че съм роб? — попитах.

— Че какъв друг ще си? — попита той и ме погледна ухилено.

Не можеше да му се отрече, че има право.

— Дойдох тук, за да се отърва от тях — продължи Куга. — Викат ми дивак и отшелник и ги е страх от мен. Е, сега поне не ме закачат. Куга отшелникът! Ама нали стоят настрана, това е важното.

— Ти си господарят на Кугаманд — рекох.

Той помълча известно време, после избухна в смях и се плесна с мазолеста длан по бедрото. Беше едър мъж, доста як, сигурно наближаваше петдесетте.

— Я пак го кажи — подкани ме.

— Ти си господарят на Кугаманд.

— Ха, прав си! Туй съм аз! Това е моето царство и тук аз съм господар! В името на Разрушителя, туй е самата истина! Най-сетне срещнах човек, който да казва истината! Разрушителят ми е свидетел! Човек, който казва истината. Дошъл ми е на крака, а как го посрещнах? Прас по главата с тоягата! Че това посрещане ли е? Добре дошъл в Кугаманд! — И пак се разсмя и се смя дълго. Млъкваше, сетне отново избухваше в смях. Накрая втренчи поглед в мен и произнесе бавно: — Тук си напълно свободен. Имай ми вяра.

— Вярвам ти — отвърнах.

Куга живееше в мръсотия и изобщо не се къпеше, струпаните в пещерата кожи воняха ужасно, но пък бе изключително грижлив, що се отнасяше до съхранението на храната. Нарязваше и опушваше месото, на по-едрите животни, които улавяше — зайци и сърни, — и го окачваше над огнището в пещерата. Слагаше и примки за дребни животинчета — съсели и полски мишки, тях пърлеше на огъня и ги ядеше, докато са пресни. Примките му се отличаваха с невероятна изобретателност, а търпението му беше неизчерпаемо, но не го биваше с въдицата и рядко улавяше риба, достатъчно голяма, за да става за опушване. Това бе, за което можех да му бъда полезен. Сухожилията, с които ловеше, омекваха във водата, така че измъкнах няколко конеца от одеялото, усуках ги на корда и завързах неговите кукички, издялани от кост. Улових няколко големи костура, също и кленове и пъстърви в близкия вир. Той пък ме научи как да чистя и опушвам рибата. Но освен това не можех да съм му полезен с нищо друго. Не искаше да ме взема със себе си, когато излизаше на лов. Често ме пренебрегваше по цял ден, погълнат от безкрайното си монотонно говорене, но когато сядаше да яде, винаги споделяше храната си с мен и Страж.

Нито веднъж не го попитах защо ме е прибрал, нито защо се грижи за мен. Всъщност не му зададох почти никакви въпроси, освен един. Попитах го откъде се е взел Страж.

— От една овчарска кучка — отвърна ми той. — От източните хълмове. Гледам кученца някакви си играят, а ги дебнеха вълци в горичката. Измъкнах ножа и беж нататък. Тъкмо ги стигам и от дупката изскача озъбена кучка, а аз й викам: ей, майко, чакай, вълк убивам, но на куче не съм посягал досега. А тя все ми се зъби… — Той ми показа кафеникавите си зъби. — И си се свря в леговището. После пак отидох, няколко пъти, и тъй се сближихме, та вече ми даваше да гледам как си играят. А туй ме хареса и тръгна с мен. Порасна и стана Страж. Понякога пак ходя там. Наскоро се окучи.

Той самият никога не ме питаше нищо.

И по-добре, защото не знаех какво да отвърна. Всеки път, когато в съзнанието ми изникваше някой спомен, се отвръщах от него и гледах да живея с това, което ми е пред очите. Вече не ме спохождаха видения, нито случки, които още не бях преживял. Може и да съм сънувал, но когато се събуждах, не помнех нищо.

Светлината сутрин вече беше златиста, дните се скъсяваха, а нощите ставаха студени. Един ден, докато седеше с кръстосани крака пред огнището и нагъваше сушено месо, господарят на Кугаманд обърса мазните си пръсти в голите си космати гърди и подметна замислено:

— Студено е туканка през зимата, да знайш. Ще пукнеш.

Не отговорих. Тези неща той повече ги разбираше от мен.

— Трябва да си вървиш.

Помислих малко, после казах:

— Няма къде да ида, Куга.

— О, има, има. В горите, в горите ще идеш. — Врътна брадичка на север. — В горите. В Данеран. Голямата гора. Нямала край, разправят. Ловците на роби не припарват там. Само горските хора. Там иди.

— Без покрив над главата?

— Ам’че що? Добре си живеят там. Има и покрив, и стени, и всичко. Легла и завивки даже. Те ме познават и аз ги зная. Не си правим бели. — Намръщи се и пак подхвана монотонно: — Стой настрана, стой настрана…

На другата сутрин ме събуди рано. Беше подредил на плоския камък до входа кафявото ми одеяло, копринената кесия, все така издута от пари, една мръсна кожена шапка, която ми бе подарил преди време, и вързопче сушено месо.

— Хайде — каза ми.

Не смеех да мръдна. Лицето му беше мрачно и решително. Взех кесията и му я подадох.

— Нека ти бъде за спомен.

Той прехапа устни.

— Не искаш да те претрепят за нея, а? — рече накрая и кимна. — Може пък да си прав. Крадци и мошеници… но на мен защо ми е? Как да се опазя от крадците? Къде да я скрия?

— В кутията за сол — подметнах.

Той се облещи.

— Тя къде е? — попита подозрително и се навъси.

Повдигнах рамене.

— Не зная. Така и не можах да я намеря. Никой няма да може.

Това го накара да се разсмее.

— Знаех си — рече. — Знаех си! Точно така!

Тежката вече избеляла кесия потъна в голямата му ръка. Той я отнесе в пещерата и се забави там известно време. Когато излезе, ми кимна и каза:

— Да вървим.

Поведе ме с нехайна крачка, която изглеждаше бавна, но направо гълташе разстоянието.

Отново се чувствах здрав и силен и можах да издържа на темпото му целия ден, макар че вечерта бях капнал и краката ме боляха.

Когато стигнахме последния поток, той ме посъветва да пия колкото мога повече. Прецапахме потока, изкатерихме един дълъг склон и спряхме на билото на последния от веригата хълмове. Под него се простираше безкрайната гора, дърветата се губеха в синкавия хоризонт. Слънцето вече залязваше.

Куга събра съчки и запали огън, при това доста голям, хвърли в него и зелени клонки. Димът се заиздига към ясното небе.

— Хубаво — рече. — Ша додат. — Обърна се и пое обратно в посоката, от която бяхме дошли.

— Чакай — извиках след него.

Той спря, но пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

— Тука ша стоиш — рече ми. — Те ша додат.

— Връщам се с теб, Куга.

Той поклати ядосано глава и отново закрачи през високата трева, леко привел тяло напред. След минута бях сам.

Прекарах нощта свит край огъня, увит в одеялото и с кожената шапка на главата. Миризмата й сега ми се струваше дори приятна, сякаш ми напомняше за дома.

Събуждах се на няколко пъти. Подклаждах огъня, не само за да ме стопли, но и защото знаех, че е сигнал. Призори заспах дълбоко и сънувах, че съм в Сентас. Моите приятели също бяха там. Чувах тихите им гласове в мрака. Едно от момичетата се разсмя… събудих се и този път си спомних съня. Вкопчих се в него, дори се опитах да заживея в онзи свят. Но бях жаден и жаждата ме разсъни. Казах си, че веднага щом се развидели, ще сляза в долчинката да потърся вода.

Така и не спахме в Сентас, помислих си. Винаги се връщахме да спим във фермата, макар и под открито небе. Да гледаме звездите между клоните на дърветата. Наговаряхме се да преспим там, но така и не го направихме.

8

Бяха ме заобиколили четирима, но виждах само един от тях. Премигвах сънено. Съвсем сам, на хълма, край загасналия огън. Те не помръдваха, бяха само сенки в тревата и сумрака. Огледах ги бавно, като се стараех да седя съвсем неподвижно.

Бяха въоръжени, не като войници, а с малки лъкове и дълги ножове. Двама носеха и тояги. Изглеждаха опасни.

Най-сетне един от тях заговори с нисък дрезгав глас, почти като шепот:

— Огънят изгасна ли?

Кимнах.

Той се изправи, доближи овъглените съчки и ги стъпка внимателно. Станах и му помогнах да зарови изстиналата пепел.

— Да вървим тогава — рече той. Сгънах одеялото, прибрах грижливо последните късчета сушено месо и си нагласих шапката.

— Смърди — рече един от мъжете.

— И то гадно — каза друг. — Като на стария Куга.

— Той ме доведе тук — казах.

— Куга ли?

— Ти с него ли беше? — попита четвъртият.

— Цялото лято.

Втренчени погледи, презрително плюене, повдигане на рамене. Онзи, който бе заговорил пръв, махна нетърпеливо с ръка и ни поведе по полегатия склон към гората.

Когато слязохме при поточето в дерето, се наведох да пия, но мъжът с дрезгавия глас ме сръчка с тоягата да побързам.

— Стига толкова, че ще пикаеш цял ден.

Изправих се и ги последвах по брега на потока под надвисналите клони на дърветата.

Крачехме бързо, често дори подтичвахме и така продължи до късна заран, когато излязохме на неголяма площадка. Миришеше на кръв. Два лешояда размахаха криле и неохотно литнаха от накълваните остатъци от черва. Три сръндака висяха окачени на едно дърво, целите облепени от мухи. Мъжете ги свалиха и ги раз сякоха така, че всеки от нас да носи поравно. Отново тръгнахме, но вече с по-умерена крачка. Измъчваше ме жажда, също и мухите, които продължаваха да кръжат над нас на рояци. Краката ме боляха и сигурно вече имах плюски. Пътеката едва се различаваше сред тревата и често бе запречена от изпъкнали като вени корени. Когато най-сетне стигнахме поредния поток, паднах на колене и залочих жадно.

Водачът спря на другия бряг, обърна се и ми подвикна:

— Хайде! Ще се напиеш на воля, когато стигнем!

Но един от мъжете също се наведе да си наплиска лицето и му рече:

— Остави го да пие, Бригин.

Водачът не отговори, но ни изчака.

Почувствах приятната хладина на водата, докато минавахме през потока, но след това плюските ме заболяха по-силно, навярно защото ги търкаше кожата на старите ми обувки, и почнах да куцам. Болките ми бяха почти непоносими, но най-сетне стигнахме горския лагер. Захвърлихме вързопите с месо под един навес и едва тогава можах да се изправя и да се огледам.

Ако бях дошъл тук направо от града, лагерът нямаше да ми направи никакво впечатление — няколко ниски колиби, неколцина мъже на поляната и под надвисналите клони на боровете и всичко това заобиколено от гъста, непроходима гора. Но аз пристигах право от самотата на горската пустош. Колибите ми се струваха като къщи, а присъствието на хора пробуждаше у мен странни усещания, примесени с неясен страх.

Никой не ми обръщаше внимание. Отидох при потока. Първо утолих жаждата си, после си изхлузих обувките и потопих разранените си крака във водата. На поляната беше топло, между клоните проникваха ярките лъчи на есенното слънце. Съблякох се и приклекнах във водата. Измих се, после изпрах и дрехите си, доколкото можах. Спомних си, че някога бяха бели. Като белите одежди на момиче, което отива на брачната си церемония, и на онези, които погребват мъртъвци. Трудно беше да се определи какъв цвят са дрехите ми сега. Смесица от кафяво и сиво, раздрипани по края. Проснах ги на тревата да изсъхнат и отново влязох в потока, за да си измия главата. Косата ми бе порасла и ми влизаше в очите. Беше мръсна и я затърках настървено. По някое време забелязах, че на брега клечи мъж и ме гледа.

— Така е по-добре — отбеляза той.

Беше онзи, който бе казал на водача да ме остави да пия. Нисък и мургав мъжага, с румени бузи и малки черни очи. Косата му бе подрязана ниско над челото. Говорът му бе странен.

Излязох на брега, подсуших се, доколкото можах, със старото одеяло и навлякох още мократа си туника, защото наоколо имаше и други хора и се срамувах от голотата си. Слънцето се беше скрило, но небето все още бе светло. Потреперих, но не ми се щеше да слагам мръсната шапка върху измитата си коса.

— Ей, я почакай — подвикна ми мъжът, отиде някъде и ми донесе туника и още някаква дреха, не знаех как се казва. — Поне са сухи — рече и ми ги подаде.

Смъкнах мократа туника и облякох другата. Беше от кафеникав ленен плат, доста захабена, мека, с дълги ръкави. Но беше суха и топла и допирът й до настръхналата ми кожа беше приятен. Повдигнах втората дреха, която бе донесъл. Тя пък беше черна и съшита от някакъв плътен материал. Реших, че е шал, и се загърнах с нея, но не пасваше на раменете ми.

Мъжът ме погледа известно време, после започна да се смее. Смя се, докато очите му не се насълзиха, а лицето му стана тъмночервено. После се преви, продължаваше да се кикоти, макар че сигурно вече го болеше коремът. Смехът му не беше гръмогласен, но и други го чуха, дойдоха да видят какво става и също избухнаха в смях.

— Ох — въздъхна той, триеше сълзите от очите си. — Това ми хареса. Млади момко, това, дето ги го дадох, е фустанела. Носи се… — Той отново започна да се смее.

— Носи се от кръста надолу — рече накрая.

Огледах внимателно дрехата и едва сега забелязах, че има пояс, като панталони.

— Ще мина и без нея — заявих. — Ако не възразяваш.

— Ами не — изхъхри той през смях. — Не възразявам. Дай си ми я.

— Чамри, защо пробутваш на момчето тая поличка? — попита един от зяпачите. — Ей, хлапе, чакай малко. — И след малко ми донесе бричове. — Подарявам ти ги, на мен ми отесняха на шкембето — обясни, докато ми ги подаваше. — Бригин ли те доведе? Искаш да се присъединиш, нали? Как те викат?

— Гавир Арка — отвърнах.

Мъжът, който ми бе дал полата, попита:

— Това е истинското ти име, нали?

Погледнах го, без да го разбирам.

— Искаш ли да го използваш?

Бях отвикнал да мисля през дните, прекарани в самота, и ми трябваше време, за да разбера какво има предвид.

— Гав — казах накрая.

— Нека бъде Гав — отвърна мъжът. — Аз съм Чамри Берн от Бернмант и използвам собственото си име, защото съм толкова далече оттам, че няма никаква опасност да ме проследят по име или слава.

— Той е оттам, където мъжете носят фусти, а жените пикаят прави — подхвърли някой и всички отново се разсмяха.

— Равнинци — изсумтя презрително Чамри Берн. — Толкова им разбират главите. Ела с мен, Гав. Време е да се закълнеш, ако за това си дошъл, и после да получиш своя дял от вечерята. Видях, че си помогнал да я донесат.

Добрият бог Късмет е глух с едното ухо, разправят, ухото, на което се молим, и не може да чуе молитвите ни. Никой не знае какво чува и в какво се вслушва. Прочутият поет Дениос казва, че богът чувал как колелата на великите звездни колесници трополят по небесните пътища. Аз пък зная, че когато съм изгубил всякаква надежда и когато дори не ми хрумва да се моля, нито имам вяра в каквото и да било, Късмет винаги е с мен. Носех пълна кесия с пари и не ме ограбиха. Живеех сред непознати, а не бях изложен на опасност. Оцелях, макар да не полагах усилия да живея. Когато бях сам и на ръба на оцеляването, старият отшелник ме спаси и ме върна към живота. А сега Късмет ме бе довел при тези мъже и един от тях беше Чамри Берн.

Чамри удари с пръчка металната тръба, която висеше от един прът пред най-голямата колиба. Сигналът накара всички да се съберат.

— Имаме си гост — почна той. — Името му е Гав. Казва, че е живял при великана Куга, което обяснява миризмата, дето се носи от него. След като се изкъпа в нашия поток, той, изглежда, си търси компания. Прав ли съм, Гав?

Кимнах. Бях малко изплашен от това, че съм в центъра на вниманието, заобиколен от двайсетина мъже. Повечето бяха млади, но ако се съдеше по лицата им, бяха привикнали с трудностите на живота в гората. Имаше обаче и неколцина с плешиви глави и шкембета.

— Знаеш ли кои сме ние? — попита един от по-възрастните.

Поех си въздух.

— Не сте ли барнавитите?

Едни се, намръщиха при тези думи, други се разсмяха.

— Някои от нас са били барнавити — каза мъжът. — А ти какво знаеш за хората на Барна, момче?

Макар да бях по-млад от тях, не ми хареса, че ми викат момче. Изпъчих гърди.

— Чувал съм разни истории. Че живеели в гората като свободни хора, нито господари, нито роби, и делели всичко, което притежавали.

— Добре казано — обади се Чамри. — Кратко и ясно. Неколцина от мъжете закимаха доволно.

— Добре наистина — потвърди и плешивият. Още един от мъжете се доближи до мен, приличаше много на Бригин: както разбрах по-късно, бяха братя. Лицето му беше сурово и красиво, очите — ясни и студени. Огледа ме от главата до петите.

— Като поживееш с нас, ще научиш какво е да делиш всичко. Това означава да правиш това, което правим и ние. Един за всички — това означава. Ако смяташ, че можеш да правиш, каквото ти скимне, няма да изкараш дълго тук. Не споделяш ли, няма да ядеш. Ако не внимаваш и ни навлечеш някоя беля, смятай, че си мъртъв. Имаме си правила. Ще се закълнеш да живееш с нас и да ги спазваш. И ако нарушиш правилата, ще те преследваме по-упорито и от ловците на роби.

Всички пак закимаха.

— Смяташ ли, че ще можеш да сдържиш клетвата си?

— Ще се опитам — отвърнах.

— Това не е достатъчно.

— Ще я спазя — отвърнах с твърд глас.

— Е, ще видим. — Той се обърна. — Модла, давай нещата.

Плешивият и Бригин донесоха нож, глинена купа, рог от елен и малко храна. Няма да ви описвам церемонията, защото тези, които биват подлагани на нея, дават клетва да я запазят в тайна, нито ще ви кажа думите на самата клетва. Присъстващите я повториха заедно с мен. Ритуалът и произнасянето на думите ги накараха да се скупчат един до друг. Когато приключихме, неколцина ме потупаха по гърба и ми казаха, че съм се справил отлично, че съм куражлия и добре дошъл при тях.

Чамри Берн заяви, че ще ми бъде настойник, а един млад мъж, на име Венне, каза, че ще ми е другар в лова. По време на церемонията двамата седяха от двете ми страни. Месото вече цвърчеше върху въглените, но те добавиха още за пиршеството. Когато дойде време да ядем, вече беше нощ. Насядахме по земята и на грубо сковани столчета около червените танцуващи пламъци. Нямах нож, но Венне ме отведе при един сандък с оръжия и ми каза да избирам. Взех лека кама в кожен калъф, с тънко острие, отрязах си парче от цвърчащия бут, седнах на земята и ядох като изгладняло животно. Някой ми подаде метална купа и ми наля нещо — бира или медовина, не знам, но беше възкисело и пенливо. След като мъжете пийнаха, гласовете им поукрепнаха и смеховете им заехтяха надалече в гората. Усещах, че сърцето ми се изпълва с топлина. Имах нови приятели — Горското братство. Защото това бе името, с което се подвизаваха и което дадоха и на мен, тъй като вече бях един от тях.

Около озарения от огъня кръг се издигаше смълчаната гора: непрогледен мрак под дърветата и сивкави корони отгоре, а през тях мъждукаха звезди.

Ако Чамри Берн не ме беше харесал и ако Венне не ме бе взел за свой другар в лова, щях да прекарам най-тежката зима в живота си. Но дори така често бях на ръба на издръжливостта си. Бях живял при Куга, но той се грижеше за мен, закриляше ме и ме хранеше, а и тогава беше лято, когато е лесно да се живее в пущинака. Тук градските ми навици, липсата на физическа сила и издръжливост, невежеството ми по отношение уменията да оцелявам — всичко това непрестанно заплашваше да ме убие. Бригин, брат му Етер и неколцина от другите мъже навремето били роби във ферма и бяха свикнали със суровия живот; бяха корави, безстрашни и находчиви и за тях аз бях само допълнително бреме. Останалите мъже в отряда, повечето от които идваха като мен от градовете, се отнасяха с разбиране към мъките ми и проявяваха търпение към непохватността ми. И също ми помагаха да се уча. Както и при Куга, рибарските ми умения помогнаха да докажа, че има поне едно нещо, за което да съм полезен. Нямах обаче никакъв напредък в ловуването, въпреки че Венне ме влачеше навсякъде със себе си и непрестанно ме караше да се упражнявам с лъка.

Венне беше на около двайсет. На петнайсет беше избягал от своя зъл господар в едно градче в околностите на Касикар. Каза, че чул разкази за Горското братство и нямал търпение да ги намери и да стане един от тях. Харесваше живота в гората, чувстваше се тук като у дома си и беше един от най-добрите ловци в отряда, но бързо разбрах, че е нервак. Не се разбираше с Бригин и Етер.

— Правят се на господари — оплака ми се и добави: — Освен това не дават да вземаме жени при нас… Добре де, нали при хората на Барна има жени? Защо да няма и тук? Мисля да се прехвърля при барнавитите.

— Хубавичко си помисли — посъветва го Чамри, докато пришиваше нова подметка на обувката си. Той беше нашият обущар и кожар и много го биваше да прави обувки и сандали от еленова кожа. — Съвсем скоро ще дотичаш тук и ще ни молиш да те вземем обратно. Оплакваш се, че Бригин те командва? Не знаеш какво е обаче да се разпорежда с теб някоя женска. Мъжете по природа са роби на жените, а жените са създадени да бъдат техни господари. Здрасти, жено, сбогом, свобода!

— Може и тъй да е — сви рамене Венне. — Но с жените вървят и някои други нещица.

Много от мъжете в отряда почти не говореха и общуваха предимно чрез сумтене и ръмжене, или седяха неподвижно, неми като добичета. Бяха свикнали с мълчанието още от робския си живот и сега не намираха сили да преодолеят този навик. Чамри, от друга страна, обичаше както да говори, така и да слуша истории, римуваше ги и ги припяваше в някаква своеобразна поезия; беше в състояние да обсъжда всичко и с всеки.

Скоро научих историята му, или поне тази част, която бе готов да сподели чистосърдечно и правдиво. Произхождаше от Предпланинието, район далече на север и на изток от градовете-държави. Никога не бях чувал за него и го попитах дали е по-далече от Урдайл, а той отвърна: да, по-далече е от Урдайл, дори от Бендраман. Последното име ми беше познато от една древна легенда — „Чамхан“.

— Предпланинието е отвъд всичко на този свят — обясни ми той. — На север от луната и на изток от зората. Безлюдни хълмове и горички, зад които се издига огромна планина, казва се Карантаг и винаги е забулена в облаци. Никой не заслужава да живее там освен овцете. Страна на глада, на скована от лед земя, на вечна зима, в която слънцето пробива облаците само броени дни в годината. Разделена е на малки стопанства, или ферми, както ги наричате тук, но те нямат нищо общо с богатите чифлици отвъд гората. В Предпланинието няма господари, а брантори, и всеки брантор владее някаква зла сила. Те са магьосници, всички до един. Какво ще кажеш, ако имаш такъв господар? Човек, който помръдва с ръка, промърморва нещо и те обръща със стомаха навън, а червата ти се разпиляват по земята, но ти не ги виждаш, защото очите ти са се облещили към мозъка? Или някой, който те поглежда само веднъж и оттогава в главата ти не се ражда нито една собствена мисъл, а само онова, което той намества там?

Обичаше да ми разказва надълго и нашироко за зловещите умения — наричаше ги дарби — на магьосниците от Предпланинието. Веднъж го попитах дали е имал господар, който да владее такава сила. Това го накара да млъкне и да ме погледна втренчено с кафявите си очи.

— Май не смяташ, че тези техни сили са нещо сериозно, а? — попита. — Вярно, не е нещо, дето да го видиш или пипнеш. Но я си представи, че костите ти започнат да омекват. Е, ще отнеме известно време. Но хвърли ли заклинание по теб, след месец ще си превит до тревата, а след година ще те заровят в земята. Не ти трябва да се захващаш с такъв господар, казвам ти. Вие равнинците си мислите, че знаете какво е да си имаш господар! А в Предпланинието дори не е необходимо да си роб. Всички сме хора на брантора. Може дори да сме му рода, но това няма значение. Защото сме му повече от роби, а той е по-страшен и от най-страшния господар!

— Знам ли — обади се Венне. — Ако питаш мен, камшикът и няколко кучета могат да свършат повече работа, за да прекършат човек. — Бях забелязал, че Венне има ужасни белези по краката и под едното ухо, сякаш някога е било почти откъснато.

— Не, не, важен е страхът — поклати глава Чамри. — Ужасният страх. Не се страхуваш от хората, които те бият, нито от зъбите на кучетата, след като се измъкнеш от тях, нали? Но чуй какво ще ти кажа: бях на стотици мили от Предпланинието и моя господар и пак треперех, че мисълта му може да ме открие. И я чувствах! Ръцете и краката ми се обезсилваха. Не можех да държа гърба си изправен. Силата му ме владееше! Единственото, което ми оставаше, бе да вървя и да вървя, да крача през горите, да пресичам реките, с надеждата да натрупам достатъчно мили зад гърба си, та да се отърва от тази зловеща невидима примка. Набрах сила едва като прекосих голямата река Тронд. А когато преминах брода и на втората река, Салли, най-сетне се почувствах в безопасност. Силата може да преминава над широка река, но само веднъж, не два пъти. Така ми каза една мъдра жена. Но аз прекосих още няколко, за да съм сигурен! Никога няма да се върна на север, никога! Вие равнинците не знаете какво е да имаш такъв господар!

Но въпреки това Чамри се унасяше често в разкази за Предпланинието, за фермата, където бил роден, и когато ни разказваше за онези бедни времена, усещах, че изпитва носталгия по дома. Разказите му създаваха живописна картина в съзнанието ми, просторни голи хълмове, мочурливи долчинки и забулени в облаци върхове. Горичките, в които призори се събуждат едновременно всякакви диви животинчета, къщите с каменни стени и покриви от слюдести плочи, сгушени в подножието на някой невисок кафеникав хълм. Докато ми говореше, имах чувството, че съм виждал всичко това и че мога да си го припомня съвсем ясно.

Което ми припомни за моята „дарба“, или каквото беше в действителност, за умението да виждам неща, които още не са се случили. Да, някога притежавах подобна сила. Но когато се замислих за това, в съзнанието ми отново нахлуха картини и спомени, които не исках да виждам. Спомени, от които сърцето ми замираше, а през тялото ми преминаваше болезнена вълна. Изтласквах ги обратно, опитвах се да ги прогоня от мислите си. Спомените можеха да ме убият. Забравата ми помагаше да живея.

Горските братя бяха все мъже, избягали от нещо непоносимо. Те бяха като мен. Нямаха минало. Учеха се как да оцеляват в този труден живот, как да си осигурят прехраната и да се задоволяват с малкото, което имат. С времето и аз започнах да ставам като тях.

Имаше дни, когато зимните бури ни караха да останем в опушените колиби и Чамри, Венне и някои от другите мъже се събираха на приказки около димящото огнище. Тогава чух разказите им за това откъде са дошли, как са живели, кои са господарите, от които са избягали, спомени за преживените страдания и радости.

Понякога се случваше в съзнанието ми да изникне доста ясна картина за някое място: голяма стая, пълна с жени и деца, фонтан на градски площад, слънчев двор, заобиколен с арки, под които седят жени с вретена… Когато виждах някое подобно място, не му давах име, а бързах да го прокудя, да се извърна настрани от него. Нито веднъж не се присъединих към тези разговори за света извън гората, не ми беше и приятно да чувам какво говорят другите.

Късно един следобед на шестимата-седмина мръсни изгладнели мъже около огнището в нашата колиба им беше писнало от приказки на най-различни теми. Седяхме, потънали в мрачни мисли и неувереност. Вече четири дни и нощи валеше неспирно, беше студено и влажно. Всъщност под гъстите облаци, които притискаха короните на дърветата, изглеждаше сякаш нощта никога не свършва. Мъгла и сумрак обгръщаха мократа гора. Да излезеш навън, до навеса, където бяха струпани съчките и нарязаните трупи, означаваше да се измокриш до кости и повечето от нас предпочитаха да ходят дотам почти голи, за да запазят поне дрехите си сухи. Булек, един от нашите, се измъчваше от суха кашлица, която го караше да подскача в мъчителни конвулсии. Изглеждаше като куче, налапало плъх. Студът и проникващата до костите влага ме накараха да се унеса в мечти за лятото, за огрени от слънцето хълмове. В главата ми изникнаха откъслечни слова, напев, ритъм и без да се усетя, казах на глас:

— О! — въздъхна Чамри в тишината, която последва думите ми. — Чувал съм го и това. Но тогава го пееха. Има си мелодия.

Потърсих тази мелодия и малко по малко тя изникна в съзнанието ми заедно с един красив глас, който я пееше. Аз не бях надарен с хубав глас, но запях.

— Наистина е хубаво — потвърди трогнато Венне.

Булек се изкашля и подхвърли:

— Кажи нещо друго като това.

— Да, наистина — каза Чамри.

Потърсих в ума си и други подредени слова, които да им кажа. В началото не намирах нищо. После си спомних някакво изречение, дори го виждах изписано пред себе си. Поех дъх и го прочетох:

— „С бели траурни одежди изкатери девицата стълбите…“ — В мига, в който го произнесох на глас, изречението извика след себе си още едно и сетне още едно. И тъй, аз им разказах онази част от поемата на Гарро, в която пророчицата Юрно се изправя срещу вражеския герой Рурек. Застанала на стената на Сентас, облечена в траурни дрехи, Юрно призовава мъжа, убил баща й. И описва на Рурек как ще умре: „Пази се от хълмовете на Требс — казва му. — Защото там ще те причака засада. Ще побегнеш и ще се скриеш в шубраците, но те ще те убият, докато се опитваш да се измъкнеш пълзешком, сигурен, че не са те видели. Ще извлекат голото ти тяло в града, за да го покажат, и ще те проснат по очи, та всички да видят, че си пронизан в гърба, като страхливец. Трупът ти няма да бъде изгорен на кладата на Предците, както се полага на герой, а ще бъде заровен там, където погребват робите и псетата“. Разгневен от предсказанието й, Рурек се провиква: „А ето как ще умреш ти, лъжепророчице!“ — и хвърля тежкото си копие по нея. Всички виждат как копието пронизва тялото й точно под едната гръд и излиза от другата страна, сподирено от пръски кръв, ала тя продължава да стои върху бойницата, в неизцапани бели одежди, невредима. Брат й, воинът Алира, вдига копието и й го подава, а тя го хвърля обратно на Рурек, но без да се цели, с презрителен жест, и отвръща: „Запази го, че ще ти потрябва, когато побегнеш да се скриеш, прочути воине пагадийски“.

Нижех едно след друго словата на легендата — в опушената студена колиба, в сумрака на дъждовния ден, под тропота на несекващия дъжд — и ги виждах пред очите си, изписани в тетрадката, в класната стая на Аркаманд. „Прочети ми този пасаж, Гавир“ — казваше моят учител и аз прочитах написаното на глас.

Млъкнах и се възцари тишина.

— Ама че глупак! — обади се Бакок. — Да хвърли копие по вещица. Не знае ли, че тях само огън ги лови!

Бакок беше към пет десетгодишен, макар че е трудно да се определи възрастта на човек, прекарал голяма част от живота си в глад и лишения, така че не беше изключено да е и на трийсет.

— Много интересна история — рече Чамри. — Има ли още? Всъщност как се казва?

— „Обсадата и падането на Сентас“ — отвърнах. — И има още.

— Да го чуем — подкани ме Чамри и останалите се присъединиха.

Отначало ми беше трудно да си припомня встъпителната част на поемата, после, сякаш тетрадката отново се бе озовала в ръцете ми, ги произнесох:

Когато привърших първата книга от поемата, беше дълбока нощ. Огънят бе загаснал, но никой от насядалите в кръг мъже не се бе размърдал, за да го разпали отново. Всъщност никой не бе помръднал от часове.

— Те ще изгубят своя град — въздъхна Булек в мрака, под тихото ромолене на дъжда.

— Напротив, ще го задържат — възрази Таффа. — Понеже враговете са се разпрострели твърде далеч. Както стана с Касикар, когато се опита миналата година да превземе Етра.

Таффа беше от мълчаливците и това бе най-дългата тирада, която бях чувал от устата му. Венне ми бе казал, че Таффа не бил роб, а свободен гражданин от един малък град-държава. Взели го насила в армията и той избягал, за да дойде в гората. Имаше тъжно лице и почти не говореше, но сега продължи почти оживено:

— Пагадийците са твърде далеч от дома. Не успеят ли бързо да превземат града, ще измрат от глад през зимата.

Другите също се включиха в спора. Всички говореха така, сякаш са живи свидетели на обсадата и тя се случва сега, пред тях. Сякаш живеехме в Сентас.

Чамри, изглежда, бе единственият, който осъзнаваше, че това, което им разказвам, е литературна измислица, дело на поет, произведение на изкуството, свободен преразказ на много древна история. За останалите тя бе като събитие от днешния ден — все едно се случваше в момента, в който я чуваха. Искаха да продължава. Ако имах сили, щяха да ме накарат да говоря денем и нощем. Но вече бях прегракнал и си легнах. Преди да заспя, се замислих за силата, която притежавам — силата на словото. Реших, че трябва да я използвам внимателно — да им давам това, което искат, но и да се пазя от изтощение. По-късно всяка вечер им рецитирах по час-два, обикновено след вечеря, и така запълвахме студените зимни нощи.

Мълвата бързо се разпростря и само след няколко дни повечето от мъжете в отряда идваха вечер в претъпканата колиба, за да слушат „разказа за войната“, а после избухваха развълнувани и оживени дискусии за тактика, мотиви и морал.

Имаше моменти, в които не успявах да си припомня точните думи, но историята беше жива в мислите ми и попълвах празнините със свои думи, докато не стигнех до някой пасаж, който „виждах“ ясно, и тогава отново подхващах стиховете. Слушателите ми, изглежда, не забелязваха разликата между измислената от мен проза и поезията на Гарро. Слушаха ме внимателно и напрегнато и преживяваха всичко заедно с героите.

Когато в хода на повествованието отново стигнахме до вече познатия им откъс за пророчеството на Юрно на бойното поле, Бакок затаи дъх и щом Рурек „в ярост запокити копието тежко“, се провикна:

— Не го хвърляй, човече! Безполезно е!

Останалите го сгълчаха да не пречи, но той не можеше да се усмири.

— Не знае ли, че няма смисъл? Нали веднъж вече го метна!

Отначало бях изненадан от силата на въздействие то, която имаше поезията върху него и останалите. Те рядко разговаряха с мен за това, но забелязвах известна разлика в отношението им и в моето положение сред тях. Аз притежавах нещо, което те искаха, и виждах, че ме уважават за това. Нещо повече, стараеха се да ми угодят. „Ей, няма ли някое по-тлъсто парче за момчето, довечера го чака работа! Пак ще ни разказва за войната…“

Но медалът винаги има и обратна страна, както обичаше да казва Чамри. Бригин, брат му и мъжете от техния кръг, с които обитаваха една колиба, се отбиваха рядко, слушаха от прага и си тръгваха преди края. Не ми казаха нищо, но чух от другите, че според тях само глупаци можело да слушат глупашки разкази и само глупак би ги разказвал. Бригин пък бил подметнал, че мъж, готов да слуша момчешки книжни брътвежи, не е достоен за Горското братство.

Книжни брътвежи! Откъде това пренебрежение у Бригин? В гората няма книги. Не бе имало и в живота му. Защо тогава се отнасяше с презрение към тях?

Всеки от тези мъже би могъл да изпитва ревност към познанието, което им е било отказвано така ревниво. Роб от ферма, който се опитва да научи четмо и писмо, е заплашен с избождане на очите и пребиване до смърт. Книгите са опасни и робите имат всички основания да се страхуват от тях.

Отдадох презрението им на зъл нрав, защото не виждах нищо лошо в поемите, нито в моите рецитали. Как е възможно историята за война и героизъм да отслабва духа на онези, които я слушат задъхано всяка вечер? Не ни ли сплотяваше повече, щом след края на всяка част в колибата избухваха оживени дискусии и спорове за грешките на пълководците и действията на обикновените воини? Да седиш и да затъпяваш в мълчание под постоянния ромон на дъжда вечер след вечер — това ли е мъжката работа?

Една сутрин Етер подхвърли на висок глас — така че и аз да го чуя — нещо за глупаците, които слушали момчешки лъжи, и аз кипнах. Отворих уста да поискам обяснение за думите му, но нечия ръка ме стисна с желязна хватка за китката и един крак ме настъпи.

Дръпнах се и извиках:

— Какво правиш?

Беше Чамри. Извини се сконфузено за несръчността си, но пак ме стисна за ръката.

— Дръж си устата, Гав! — прошепна ми отчаяно и ме изтегли настрани от групичката, в която беше и Етер. — Не виждаш ли, че те подмамва?

— Той обижда всички ни!

— И кой ще му попречи? Ти ли?

Изведе ме зад навеса с дърва, далече от другите, и като видя, че съм се успокоил, най-сетне ме пусна.

— Но защо… защо…

— Защо не те обичат, че притежаваш сила, която те нямат ли?

Не знаех какво да отговоря.

— Да, те имат твърда ръка, а ти — мек глас. Не се опитвай да си по-умен от господарите си. Цената е твърде висока.

Лицето му беше тъжно — израз, който често виждах по лицата на повечето мъже от Горското братство. Те всички бяха започнали с малко и бяха изгубили дори него.

— Те не са ми господари отвърнах ядосано. — Тук всички сме свободни хора!

— Така е — призна Чамри. — Но само донякъде.

9

Етер и Бригин може и да не одобряваха внезапната ми популярност, но вероятно осъзнаваха, че всеки опит да се нарушат вечерните събирания може да предизвика всеобщо възмущение. Ето защо се задоволяваха с презрителни подмятания към мен, към Чамри и Вен-не, като мои ловни другари, но не закачаха останалите мъже. И така аз и ентусиазираната ми публика преминахме през „Обсадата и падането на Сентас“, докато мрачната зима се изтърколи и дойде пролетта. Стигнахме финала малко преди пролетното равноденствие.

За някои от мъжете беше доста трудно да осъзнаят, че поемата е свършила. Сентас бе паднал, стените и портите бяха разрушени, цитаделата бе изгорена до основи, мъжете в града избити, жените и децата — отведени в робство, а героят Рурек бе повел триумфиращата си, натоварена с плячка армия обратно към Пагади. Но какво бе станало след това?

— Сега ще мине ли покрай хълмовете на Требс? — поиска да узнае Бакок. — Както каза пророчицата?

— Със сигурност ще мине оттам, ако не този ден, то някой от следващите — отвърна Чамри. — Не можеш да избегнеш онуй, що ти е било предсказано.

— Добре де, защо Гав не ни разкаже за това?

— Бакок, историята свършва с превземането на града — обясних.

— Какво… сякаш всички са измрели? Но те не са — нали?

Чамри се опита да му обясни какво е това поема, но Бакок само се натъжи повече, а също и останалите.

— Пак скучни вечери! — оплака се Таффа. — Ще ми липсват двубоите с мечове. Ужасно е да участваш в тях, но е толкова величествено да слушаш как е станало.

Чамри се ухили.

— Това важи за доста неща в живота.

— Гав, има ли и други подобни истории? — попита някой.

— О, има много и най-различни — отвърнах предпазливо. Не горях от желание да започвам нов епос. Имах чувството, че съм се превърнал в пленник на аудиторията си.

— Защо не ни разкажеш още някоя?

— Идната зима — обещах. — Когато нощите отново станат дълги.

Те преглътнаха решението ми безропотно, сякаш беше някакво неясно жреческо правило за изпълняване на ритуал.

Само Булек подхвърли мечтателно:

— Ех, защо няма и кратки истории за късите нощи…

Той бе изслушал епоса с почти болезнено внимание, потискаше доколкото можеше кашлицата и проявяваше определени предпочитания към баталните сцени, вместо към описанията на разкошните стаи в дворците, домашните сцени и романтичната любов на Алира и Руоко. Харесвах го и се натъжавах, като гледах как този млад човек от ден на ден се разболява все повече, въпреки че времето се разведряваше и ставаше по-топло. Не можах да издържа на молбата му.

— О, има и кратки истории — отвърнах. — Ще ви разкажа една. — Първо смятах да се спра на „Моста на Нисас“, но се отказах. Макар и съвсем ясни в съзнанието ми, тези думи пламтяха със сила, която не можех да понасям.

И тъй, опитах се отново да се пренеса в класната стая, която съществуваше в ума ми, и отворих тетрадката, където записвахме басните на Ходис Бадери. „Човекът, който изяде луната“. Казах им я, дума по дума.

Те ме слушаха също тъй внимателно, както винаги. Баснята бе посрещната противоречиво. Някои се смееха и викаха: „О, това е най-доброто от всичко досега!“, но други само клатеха глави и мърмореха: „Глупости“. Таффа бе един от тях.

— Не разбирате ли, че тук се крие поука? — каза им Чамри, който бе изслушал баснята с нескрито удоволствие. Те продължиха да спорят дали човекът, изял луната, е лъжец, или не. Нито веднъж не ме помолиха да се намеся в споровете им или да им бъда арбитър. За тях аз бях само нещо като жива книга. Аз осигурявах текста. Преценката оставаше изцяло тяхна. Слушах пререканията им и се учудвах на дълбока им житейска мъдрост.

След този случай почти всяка вечер ме караха да разкажа някоя басня, но вече не бяха така настойчиви, тъй като не бяхме принудени да търсим топлината на колибите. Можехме да стоим до късно навън. Отново беше дошло време за лов, поставяне на примки и ходене за риба: зимата бързо отстъпваше територията си на пролетта. Трупахме не само месо, но и див лук и различни билки, които се намираха в гората. Липсваше ми овесената каша, която често ни даваха в града, но тук нямаше нищо, от която да я правим.

— Чувал съм, че Горските братя крадели зърно от богатите фермери — подметнах веднъж на Чамри, докато беряхме див хрян.

— Така е, но само тези, които могат — отвърна той.

— И кои са те?

— Хората на Барна, дето живеят на север.

Името предизвика странен отзвук в душата ми, пробуди някакви неясни изображения, но аз ги игнорирах. Предпочитах да си спомням думи вместо картини.

— Значи там има някой, който се казва Барна?

— О, да. По-добре обаче да не го споменаваш пред Бригин.

Продължих да разпитвам и Чамри, който също обичаше да разказва разни истории, ме запозна с подробностите. Оказа се, както подозирах, че нашият отряд е бил част от по-голяма група, с която не сме в много добри отношения. Барна бе главатарят на тази група. Етер и Бригин се разбунтували срещу неговото управление и довели част от хората тук, в южните покрайнини на гората — сравнително най-отдалеченото място от селищата наоколо и следователно безопасно, що се отнася до набезите на ловците на роби. Но освен това и най-бедното за набавяне на храна от гората и стадата.

— Там, при тях, всичко е в изобилие — каза Чамри — Охранени волове. Овце! Ах! Какво ли не бих дал да опитам овнешко! Мразя овцете, тези вонящи, покрити с дебела козина тъпи животни, но когато зацвърчат на шиш, си е друго. Мога да изям цяла овца наведнъж.

— Хората на Барна отглеждат ли крави и овце?

— О, не. Оставят на другите да го правят. А после си избират най-доброто. Някой би го нарекъл кражба, но ние му викаме десятък. Защо да прибягваме до такива крайни изрази? Вземаме десятък от стадата на фермерите.

— И ти ли си живял там, в отряда на Барна?

— За известно време. Доста добре си живуркахме. — Чамри се поизправи, разкърши рамене и ме погледна.

— Там ти е мястото, момко, да знаеш. Не тук сред тези тъпаци. — Отърси буцата пръст от един корен, отри го в ризата си и отхапа. — Ти и Венне. Трябва да се махнете оттук. Ще ви посрещнат с отворени обятия — него, защото го бива в лова, а ти имаш златни уста… — Той примижа и задъвка сочния корен. — А тук с този твой приказлив език само ще си навлечеш белята.

— Ти ще дойдеш ли с нас?

Той изплю остатъка и си избърса устата.

— Ама че е люто, в името на Камъка! Не зная. Тръгнах с Бригин и другите, защото ми бяха другари. А и там не ме свърташе на едно място. Наистина не зная.

Чамри беше човек, който трудно се задържа на едно място. Въпреки това се оказа доста лесно с Венне да го примамим да се присъедини към нас, когато най-сетне решихме да избягаме. Беше скоро след този разговор.

Бригин и Етер усещаха раздвоението в отряда и се опитаха да го потиснат със заповеди и още по-сурови правила. Етер заяви на Булек, който вече беше наистина тежко, болен, че ако не излезе с другите на лов, няма да получи храна. Може би само го плашеше, а може пък и наистина да го мислеше — тези хора бяха свикнали с лишенията и трудностите и ако някой лежеше по цял ден, го смятаха за ленивец. Във всеки случай Булек се изплаши до смърт и помоли да го вземат в една ловна дружинка. Измина само няколко крачки извън лагера, падна и повърна кръв. Венне се нахвърли върху Етер и го обвини, че убива Булек като безчувствен робовладелец. После отидохме при потока и той ми каза:

— Смятах да намерим местенце на Булек, където да ни почака, щом напуснем лагера, но сега дори не може да върви. Той умира, Гав. Не мога да остана повече тук. Не мога да понасям глупавите им заповеди! Те смятат, че са господари и че ние сме им роби. Искам да убия тоя проклетник Етер! Трябва да се махна оттук.

— По-добре да го обсъдим с Чамри.

И така и направихме. Отначало той ни посъветва да изчакаме, но като видя колко е разгневен Венне, се съгласи да тръгнем още същата нощ.

Ядохме заедно с другите. Никой не пророни думичка. Булек лежеше и се бореше за всеки дъх в една от колибите. Чух мъчителното му дишане в мрака преди зазоряване, когато с Венне и Чамри напуснахме лагера, натоварени с нещата, които смятахме за свои — дрехите, които носехме, по едно одеяло и по един нож, лъка и стрелите на Венне, моите рибарски кукички, няколко примки за зайци, шивашките такъми на Чамри и малко сушено месо.

Беше два месеца след равноденствие, краят на май, нощта бе мека и приятна, утрото мъгливо, огласяно от песните на птичките. Ужасно приятно бе да си отново свободен, да оставиш зад гърба си дрязгите и враждите. През целия този ден вървях изпълнен с надежди и не спирах да се чудя как сме могли да търпим толкова дълго тиранията на Етер и Бригин. Но привечер, когато спряхме да отдъхнем, но не запалихме огън, от страх да не ни открият, настроението ми помръкна. Не спирах да мисля за Булек и останалите: за Таффа, който веднъж вече беше дезертирал и бе изоставил жена си и децата, без капчица надежда някога да се върне при тях; за добросърдечния и простодушен Бакок, който дори не знаеше името на селцето, в което се е родил… Те всички бяха тъй добри с мен. И се бяхме заклели да сме верни един към друг.

— Какво те мъчи, Гав? — попита Чамри.

— Имам чувството, че съм ги измамил — отвърнах.

— Ами те също могат да си тръгнат, стига да пожелаят — посочи Венне незабавно, което ме наведе на мисълта, че го измъчват сходни угризения.

— Булек не може — рекох.

— Не мисли за него. Всеки трябва да измине своя път — успокои ме Чамри. — Това ти е лошото, Гав, че си прекалено лоялен. Не поглеждай назад. Не се обвързвай, така е най-добре.

Странни думи, над които се замислих. Какво искаше да каже? Аз и без това никога не поглеждах назад. Пък и нямах нищо, на което да съм верен, нищо, за което да се държа. Отивах там, където ме отведе късметът. Бях като листо, носено от вятъра над реката.

Гората бе непроходим лабиринт от паднали дървета и храсталаци. Чамри непрестанно обясняваше, че скоро ще излезем на открито, и наистина, на втория ден стигнахме един хълм и плитка рекичка. Докато се излежавахме уморено във високата трева, само на двайсетина крачки от нас мина цяло стадо елени — изгледаха ни безгрижно и си продължиха по пътя. Вървяха един зад друг и единственият звук, който издаваха, бе шляпането на големите им уши. Венне безшумно извади лъка, опъна тетивата и стрелата излетя, бръмчеше като пчела. Последният елен в редицата падна на колене, после полегна на една страна, в пълна тишина. Другите дори не се обърнаха, а продължиха към гората.

Изкормихме елена, одрахме го и от много време се наядохме до насита. Докато седяхме около загасващия огън, Чамри рече:

— Ако бяхме в Предпланинието, щях да кажа, че си призовал този елен.

— Призовал?

— Това е дарба — призоваване на диви животни. Когато бранторът излиза на лов, взема със себе си някой, който я притежава. Надареният с тази сила може да повика всякакви животни — глигани, елени, дори мечка.

— Аз не мога — отвърна умислено Венне. — Но си представям какво е да я имаш тая дарба. Дивите животни се плашат от хората. Ако можех да ги призова, щяха да идват при мен всеки път, когато излизам на лов. Щяха да пристъпват, сякаш ми казват: „Ето ме, нали ме повика?“ Обаче човек, който ги убива по този начин, не е истински ловец, а касапин.

Вървяхме още два дни и стигнахме един доста широк поток.

— Оттатък е страната на Барна — каза Чамри. — По-добре ще е да вървим по пътеката и да вдигаме шум, за да не ни вземат за вражески съгледвачи.

И тъй, ние поехме из „страната на Барна“, тропахме с крака като диви свине, както ни нарече Венне. Скоро някой ни викна да спрем и да не мърдаме. Подчинихме се. По пътеката към нас се приближиха двама мъже. Единият беше висок и слаб, другият — нисък и шкембест.

— Знаете ли къде се намирате? — попита ниският с привидно доброжелателен тон. Високият бе сложил стрела на тетивата, макар да не я бе насочил към нас.

— В Сърцето на гората — отвърна Чамри. — Няма ли да ни посрещнеш с добре дошли, Тома? Нима си ме забравил?

— В името на Разрушителя, кого виждат очите ми! Черен гологан се не губи! — Тома се приближи, стисна Чамри за рамото и го раздруса. — Ах, ти, планински плъх. Паразит такъв! Да ни избягаш посред нощ с Бригин и останалите. Защо ти трябваше да се захващаш с тях?

— Сбърках, Тома — отвърна Чамри. — Да го наречем грешка и да забравим, а?

— Защо не? Няма да е последното нещо, което ти прощавам, Чамри Берн. — Пусна го и попита: — Какви са тия, дето ги водиш? Малки плъхчета?

— Когато си тръгнах, взех с мен онази свинска глава Бригин и брат му — отвърна Чамри, — а ти водя два бисера, специален подарък за Барна. Този момък е Венне и може да повали елен от хиляда стъпки, а Гав, до него, разказва истории, които ще те накарат да се давиш в сълзи в един момент и да ревеш от смях в следващия. Отведи ни в Сърцето на гората, Тома!

Повървяхме около миля през гората — предимно дъб и елша — и излязохме на странно място.

Сърцето на гората беше цял град, с малки градини пред къщите, сеновали и обори за животните, заградени с високи стени, с улици и площади — и всичко това от дърво. Градовете и селата се строят от камък и тухла; доколкото знаех, само оборите за добитъка и колибите на робите се сковават от трупи. Но това тук бе цял дървен град. И гъмжеше от хора: мъже, жени и деца, навсякъде — в градините, по улиците. Гледах с почуда жените и децата. Дивях се на високите къщи от гладки трупи. Спрях смаян на просторния централен площад, който бе пълен с хора. Венне, който стоеше до мен, ме улови за ръката.

— Гав, никога не съм виждал нещо подобно — прошепна пресипнало.

Поехме отново след Чамри, като козлета зад опашката на майка си.

Чамри също се оглеждаше изненадано.

— Не беше и наполовина толкова голям, когато си тръгнах — възкликна той. — Леле що нещо сте построили!

— Имаш късмет — обади се Тома, нашият дебел водач. — Ето го и него самия.

През площада, право към нас, вървеше едър брадат мъж. Много висок, плещест, широк в кръста, с тъмночервена къдрава коса, брада, която покриваше чак скулите му, и големи ясни очи. Крачеше съвсем леко, сякаш се носеше на няколко пръста над земята, и веднага щом го видях, си дадох сметка, че това трябва да е „той самият“, както го бе нарекъл Тома. Мъжът ни огледа с добронамерено и проницателно любопитство.

— Барна! — Провикна се Чамри. — Ще ме приемеш ли обратно, още повече че ти водя чудесни нови попълнения? — Не се поклони, но в позата му се долавяше уважение, въпреки наперения тон. — Аз съм Чамри Берн от Бернмант. Допуснах грешката да си тръгна преди няколко години.

— А, планинецът — изръмжа Барна и се засмя. Имаше широка усмивка, която блесна насред гъстата му брада, и дълбок басов глас. — Какво пък, добре дошъл отново. При нас всеки е свободен да идва и да си отива. — Стисна ръката на Чамри. — Кои са тези момци?

Чамри ни представи и описа с по няколко думи способностите ни. Барна потупа Венне по рамото и го увери, че един ловец винаги е добре дошъл в Сърцето на гората, а мен погледна внимателно и рече:

— Гав, ако искаш, намини към мен малко по-късно. Тома, ще ги настаниш, нали? Хубаво. Добре дошли при свободата, момчета! — И се отдалечи; стърчеше с цяла глава над околните.

Чамри сияеше.

— В името на Камъка! Нито една лоша дума! Простил ми е! Велик човек, с голямо сърце!

Настаниха ни в една хижа, в сравнение с която колибата ни бе опушена дупка, и се нахранихме в столовата, която работеше през целия ден за всички. Там най-сетне се изпълни съкровеното желание на Чамри — бяха изпекли няколко овци и той яде печено, докато очите му не засияха от задоволство над лъщящите от мазнина бузи. След това ме отведе в къщата на Барна, която се извисяваше на централния площад. Не посмя обаче да влезе с мен.

— Не ми се ще да си насилвам късмета — обясни. — Покани теб, а не мен. Изпей му онази твоя песен, „Свобода“, ясно? Това ще го спечели.

И тъй, аз влязох — вътре имаше доста хора — и съобщих на всеослушание, че идвам по покана на Барна. В първата стая имаше само мъже, но от другите чувах и женски гласове и този звук — звукът на много гласове в различни стаи, внезапно пробуди въображението ми. Искаше ми се да спра и да се заслушам. И да чуя един определен глас.

Но вместо това последвах мъжете в една просторна стая с камина — не беше запалена. Барна седеше в голямо кресло, сякаш изработено специално за него, и разговаряше с десетина мъже и жени. Жените носеха красиви дрехи в цветове, каквито не бях виждал от месеци, освен в небето призори и по цветята. Може да ми се смеете, но тъкмо цветовете, а не жените, привлякоха вниманието ми. Някои от мъжете също носеха хубави дрехи и беше приятно да гледаш чистите им умити лица. Картината ми се стори позната.

— Ела тук, момко — покани ме Барна с дълбокия си властен глас. — Гав, нали? От Касикар ли си, Гав, или от Асион?

В лагера на Бригин никой не питаше откъде идваш. На този въпрос не се гледаше с добро око сред роби бегълци, крадци и дезертьори. Чамри бе единственият, който разказваше свободно за мястото, откъдето беше избягал, и това без съмнение се дължеше на факта, че се намираше достатъчно далече от дома си, за да се притеснява, че мълвата ще стигне дотам. Съвсем наскоро бяхме чули, че през гората минал отряд ловци на избягали роби. За всички нас беше по-добре да се отървем от миналото си. Затова въпросът на Барна ме свари неподготвен и отвърнах колебливо и изплашено, сякаш лъжех:

— Ами… аз съм от Етра.

— От Етра значи? Ами да, градският човек си личи. Аз самият съм роден в Асион, роб и син на роби. И както виждаш, създадох свой град в гората. Какъв смисъл от свободата, когато си беден, гладен, мръсен и премръзнал? Не ни трябва такава свобода! Някои нямат нищо против да превиват гръб, други предпочитат да се радват на труда на своите ръце, но тук, в нашето царство, никой не е длъжен да се подчинява на другите. Това е началото и краят на Закона на Барна. Нали така? — обърна се той към хората около него и те се разсмяха и извикаха в един глас:

— Точно така!

Магнетизмът и доброжелателството на този човек, искрената му радост от живота — всичко това бе завладяващо. Той излъчваше сила и топлина. И същевременно очите му издаваха жив и дълбок ум. Погледна ме и рече:

— Бил си домашен роб и са се отнасяли доста добре с теб, нали? Какво те учиха да правиш във вашата Къща?

— Готвеха ме за учител — отвърнах. Говорех бавно, сякаш четях разтворена книга в главата си. Или сякаш говорех за някой друг.

Барна се наведе напред, внезапно заинтересуван.

— Значи си образован? Можеш да пишеш и четеш, така ли?

— Да.

— Чамри ми каза, че си певец.

— Разказвач — отвърнах.

— Разказвач. И какво по-точно разказваш?

— Всичко, което съм прочел — отвърнах, защото знаех, че това не е хвалба.

— И какво си чел?

— Историци, философи, поети.

— Наистина си образован. В името на Глухия бог! Най-сетне един образован човек при нас! Книжник! Бог Късмет ми прати това, от което имах нужда! — Барна ме гледаше с радостна почуда, после скочи от креслото и ме прегърна. Лицето ми потъна в къдравата му брада. Стисна ме толкова силно, че ми изкара въздуха, после изпъна ръце, за да ме огледа още веднъж.

— Ще живееш тук — заяви. — Разбрано? Диеро, намери му стая! И довечера ще ни разкажеш нещо, нали? Искаме да чуем какво знаеш, Гав-книжнико.

Казах, че съм съгласен.

— За съжаление тук нямаме никакви книги — продължи той, сякаш се извиняваше. — Разполагаме с всичко друго, което може да потрябва на човек, но не и с книги. Моите хора са невежи, не можеш да очакваш от тях да носят книги със себе си, когато идват в гората. Та те дори не познават буквите. — Разсмя се и отметна глава назад. — Е, май идва краят на тази мъка. Ние с теб ще се погрижим за това. Довечера значи!

И ме пусна. Една жена с виолетова туника ме улови за ръката и ме отведе. Отначало я помислих за доста възрастна, някъде над четирийсетте, но гласът и маниерите й, както и красивата рокля, промениха първото ми впечатление. Тя ме заведе в една таванска стая, като пътьом се извини, че е на горния етаж и е доста тясна. Смотолевих, че последните месеци съм прекарал с цял куп мъжаги в една колиба, и тя добави:

— Можеш да живееш в бараката, ако искаш, разбира се, но Барна се надява да почетеш неговата къща.

Нямах нито сили, нито желание да разочаровам тази елегантна и чувствителна дама. Изглежда, всички приемаха с абсолютно доверие думите ми, че съм образован.

Жената ме остави в стаята. Имаше малък квадратен прозорец, легло с матрак и завивки, маса, стол и газена лампа. Беше като дар от боговете.

Върнах се в общото помещение, но Чамри и Венне бяха излезли. Помолих мъжа, който се изтягаше на съседното легло, да им предаде, че ще живея в къщата на Барна. Той ме погледна малко изненадано, после ми намигна и подметна:

— Това си е жив късмет.

Оставих багажа си при нещата на Чамри, тъй като нямаше да ми трябват нито въдицата и куките, нито парцаливото одеяло. Взех ножа и го затъкнах в колана си, защото бях видял, че така правят повечето мъже тук. Върнах се в къщата на Барна. Вече имах възможност да я огледам по-добре. Обърнатата й към централния площад фасада беше широка и висока, подпряна на дебели трупи, и макар цялата къща да бе построена от дърво, а малките прозорчета да нямаха стъкла, видът й бе доста внушителен.

Седнах на леглото в моята стая — моята собствена стая! — и се отдадох на смутеното вълнение, което постепенно ме завладяваше. Изпитвах известно притеснение, че ми предстои да декламирам пред този чистосърдечен, открит и непредсказуем гигант и неговата свита. Щеше ми се да потвърдя още от първия път своята начетеност и образованост. Нямаше да е лесно за човек, дошъл тук от мрака и тишината на гората, от мълчаливата забрава… Но все пак бях изрецитирал цялата „Сентас“ на моите другари, нали? Достатъчно бе да си припомня началото, а после всичко дойде от само себе си. Наученото беше в мен. Часовете, прекарани в класната стая, не се бяха оказали напразни.

Но днес имах чувството, че в ума ми е вдигната стена. Не откривах нищо освен пустота.

Лежах като замаян. Светлината започна да помръква и малкият прозорец се обагри в червеникаво сияние. Изправих се, сресах се с пръсти, доколкото можах, и вързах косата си назад с рибарска корда, защото не я бях подстригвал повече от година. Това бе всичко, което можех да направя за външния си вид. Слязох по стълбите и влязох в просторната всекидневна, където вече се бяха събрали трийсет-четирийсет души и разговаряха оживено.

Посрещнаха ме с добре дошъл и Диеро, жената е виолетовата туника, ми поднесе вино. Изпих го на един дъх, защото бях жаден. От виното ми се зави свят. Не посмях дай кажа, че не искам да ми пълни чашата, но поне бях достатъчно благоразумен да не я изпия пак. Едва сега я погледнах — беше много красива, с рисунки на маслинови листа. Зачудих се дали в Сърцето на гората има майстори златари. После до мен застана Барна и гласът му надви глъчката. Той сложи ръка на раменете ми, отведе ме в средата на стаята, призова присъстващите да запазят тишина и ми кимна усмихнато.

Съжалявах, че нямам лира, каквато носят странстващите разказвачи, за да създам подходяща атмосфера и да я използвам като фон. Наложи се да започна сред пълно мълчание, което не беше никак лесно. Оказа се обаче, че имам солидна подготовка. „Изправи се, Гавир, не мърдай с ръце, нека гласът тръгва от диафрагмата, изпъчи гърди…“

За начало избрах една древна поема, „Асионските мореплаватели“. Бях се сетил за нея, защото Барна бе споменал, че е от Асион. Надявах се да бъде посрещната с интерес. Това е разказ за кораб, който пренася съкровище нагоре по брега от Ансул до Асион. Корабът е превзет от пирати, те убиват моряците и нареждат на робите да гребат към остров Сова, който е пиратското убежище. Гребците се подчиняват, но през нощта се освобождават от веригите си, вдигат бунт и избиват пиратите. След това откарват кораба с цялото съкровище в пристанището на Асион, където Господарите на града ги посрещат като герои и ги награждават с дял от съкровището и свобода. Поемата има променлив ритъм, подобно на морски прибой, и аз виждах как всички тези облечени в красиви дрехи хора слушат с ококорени очи и отворени уста, също като моите парцаливи събратя в задимената колиба. Ние всички бяхме на борда на кораба сред безбрежното сиво море.

Когато свърших, се възцари мълчание. Барна се надигна пръв и гласът му прокънтя:

— Освободили ги! В името на Сампа Създателя и Разрушителя, освободили ги! Ето това е история, която ми е по сърце! — Прегърна ме и продължи въодушевено: — Макар че се съмнявам тази история да е истинска. Благодарност към някакви си роби гребци на галера? Как ли пък не! Нека ти кажа как е по-възможно да е приключило всичко това: въобще не са отплавали за Асион, а са се отправили на юг, обратно в Ансул, откъдето са дошли парите, и като стигнали там, заживели богато, щастливо и свободно! Какво ще кажеш? Но все пак това е чудесна поезия, величествена и отлично изпълнена! — Тупна ме по рамото, после ме поведе да ме представя на мъжете и жените, които също ме хвалеха и ми благодаряха. Изпих и втората чаша вино и главата ми се завъртя съвсем. Зарадвах се, когато най-сетне се качих горе и се изтегнах в леглото. Денят бе дълъг, уморителен и интересен. Заспах веднага.

Така започна животът ми в Сърцето на гората и моето запознанство и приятелство с основателя на този град. Можех само да се радвам, че Късмет все още е с мен. Тъй като не бях знаел за какво да го помоля, той сам ме бе дарил с това, от което имам нужда.

Радушното посрещане, което ми бе устроил Барна, имаше и друга, много по-прагматична страна. Ставаше дума за онова, което бе споменал — за необходимостта хората от неговия град да бъдат не само свободни, но и образовани.

Не след дълго той спечели напълно доверието ми. Също като мен и той бе израсъл роб в богаташка къща, където господарите и част от робите били образовани и имало книги. Нещо повече, книжниците, които посещавали Асион, идвали в тяхната къща, за да разговарят с господарите. Там често гостували поети, дори прочутият философ Деннетер прекарал цяла година в този дом. Всичко това пленило ума и разпалило въображението на малкия Барна, а той на свой ред впечатлил господарите си с бързината, с която учел, и с живия си ум. Денеттер възлагал големи надежди на младия роб, дори искал да го направи свой ученик, да го вземе със себе си в пътешествията си по света.

Но когато Барна станал на петнайсет, робите в големите градски казарми на Асион се разбунтували, разбили арсенала на градската стража, укрепили се вътре и изклали стражниците и войниците. Обявили се за свободни граждани, настояли градът да ги признае за такива и призовали всички други роби да се присъединят към тях. Много от домашните роби го направили и няколко дни в Асион царяла бъркотия и паника. После пристигнал военен отряд, обсадил арсенала и го превзел. Бунтовниците били изтребени, почти всички останали роби били заподозрени в съучастничество. Започнали да ги дамгосват, за да не могат никога да бъдат освободени. Барна, който тогава бил на петнайсет, избегнал дамгосването, но вече не можело да става и дума за философия и пътувания. Преместили го в градските казарми и го пращали на тежка работа.

— Така приключи моето образование — разказваше ми той. — От онзи ден не съм държал в ръцете си книга. Но все пак имам няколко години учение, чувал съм да говорят много мъдри мъже и осъзнавам, че отвъд това, което познаваме, съществува един друг свят на ума и човешкия дух, който стои много по-високо от всичко останало. Поне имам представа какво ми липсва тук. Мога да дам свобода на хората си, но каква полза да си свободен, когато си невеж? Какво е свободата сама по себе си, ако не способността на ума да научава това, от което има нужда или което харесва? Ах, дори тялото ти да е оковано в тежки вериги, ако познаваш прозренията на философите и помниш думите на поетите, можеш да се освободиш от оковите си и да крачиш между най-великите!

Тази възхвала на познанието ме трогна искрено. Бях живял сред хора толкова бедни, че нищо отвъд собствената им мизерия нямаше значение за тях и затова те смятаха познанието за безполезно. Бях приел преценката им като неразривна част от тяхната сиромашия. От доста време не се бях сещал за произведенията на великите поети и когато започнаха да се пробуждат в съзнанието ми, в лагера на Бригин, ги приех за дар свише, дар, който няма нищо общо с моите намерения и желания. След като аз самият бях стигнал дъното, не ми даваше сърце да кажа, че невежеството не е в състояние да оценява познанието.

Но ето, че пред мен стоеше човек, който бе доказал своята интелигентност, енергичност и смелост, като се бе издигнал от бедността и робството до положение, сравнимо с това на царете, и бе повел още много хора към един свят на пълна независимост — и той поставяше учението, познанието и поезията дори над собствените си постижения. Бях засрамен от своята слабост и вдъхновен от силата му. Колкото повече го опознавах и му се възхищавах, толкова по-голямо бе желанието ми да му бъда от полза. Но засега, изглежда, всичко, което той искаше от мен, бе да съм негов ученик, да обикалям с него града и да слушам думите му — което правех с удоволствие, — а после, вечер, да рецитирам по свой избор поеми и балади на неговите гости. Предложих да науча някои от неговите съратници да четат и пишат, но той отвърна, че няма книги, а и не би искал да си губя времето в писане, след като имам по-важни дела. Обеща при първа възможност да организира доставката на книги, а също и да потърси други образовани мъже, които да ми помагат за създаването на училище, където ще могат да се учат всички, които пожелаят.

Междувременно няколко млади скучаещи жени, които живееха в къщата на Барна, поискаха да се заема с обучението им и с негово разрешение организирах малък курс по писане и четене за тях. Барна дойде да ни посети и ме потупа ухилено по рамото.

— Не им позволявай да те измамят, момче. Хич не ги интересува четмото. Просто копнеят да се отъркат в нещо младо. — Той и приятелите му известно време се подиграваха на момичетата, че искат да станат книжни червеи, с което скоро ги отказаха. Диеро бе единствената, която идваше по-упорито.

Диеро беше красива жена, грациозна и с добро сърце. От малка я подготвяли за „момиче-пеперуда“. „Пеперудите“ на Асион — древен град, прочут с ритуалите, лукса и красивите си жени — били обучавани в изкуството да доставят удоволствие, като достигали висини, непознати в нито един от останалите градове-държави.

Но както ми каза самата Диеро, четенето не влизало в това обучение. Тя слушаше с жадно внимание моите поетични изпълнения и изпитваше огромно любопитство към литературата. Започнахме с азбуката и изписването на отделни думи. Възможностите й бяха скромни, но тя беше неуморна и полагаше огромни усилия, а и ентусиазмът й ми подейства завладяващо. Барна много се забавляваше от идеята Диеро да учи при мен.

Повечето от приятелите му, с които живееше от дълги години, се стараеха да приличат на него. От годините на робство бяха привикнали да изпълняват безпрекословно заповеди и нареждания, така че не изпитваха ревност към водачеството му. Отнасяха се с мен като с момче, което не им е съперник в нищо, отговаряха на всички мои въпроси и се стараеха да ме предупреждават, ако назряваха неприятности. Барна би свалил и ризата от гърба си заради теб, казваха ми те, но мисли му, ако разбере, че закачаш някое от неговите момичета. Обясниха ми, че Диеро дошла с Барна от Асион, когато той избягал, и в началото била негова любовница. Сега вече се били разделили, но тя станала домакиня на къщата и всеки, който не се отнасял с подобаващо уважение към нея, щял бързо-бързо да прекрачи прага в обратна посока.

Един ден, когато се изкатерихме на наблюдателницата в центъра на града, Барна ми обясни, че мъжете и жените трябва да са свободни да се обичат без лицемерните окови на обещаната вярност. Тази идея ми се стори примамлива. Всичко, което знаех за брака, бе, че това е занимание за господари, не за роби като мен, и по тази причина не бях размишлявал по въпроса. Но Барна се интересуваше от всичко на този свят и споделяше с околните разсъжденията и заключенията си. Имаше идеи и за децата: смяташе, че те трябва да са напълно свободни, никога да не бъдат наказвани и да бъдат оставяни да играят на воля и до насита. Още една възхитителна мисъл. Както повечето негови идеи.

Бях добър слушател, понякога задавах въпроси, но в повечето случаи го оставях да говори и се любувах на хоризонтите, които ми разкриваше с думите си. Барна обичаше да казва, че предпочита да размишлява на глас. Дори обяви на всеослушание, че съм му жизнено необходим.

— Къде е Гав-ди? — питаше, когато не бях наблизо. — Къде е нашият книжник? Трябва ми, за да размишлявам!

Живеех в къщата на Барна, но често посещавах Чамри. Той се бе присъединил към обущарската гилдия, което му осигуряваше сносен живот и интересни занимания, но въпреки това непрестанно се оплакваше от недостига на жени и печено овнешко.

— Време е най-сетне да пратят някой да докара ново стадо овце! — повтаряше непрестанно.

Венне скоро откри, че като ловец ще трябва да прекарва по-голямата част от времето си в леса, както бе правил и при Бригин, тъй като дивечът в околностите на Сърцето на гората отдавна бе изтребен. Всъщност градът вече не се изхранваше от лов. Малко по-късно го поканиха да се присъедини към една от групите, които събираха десятъка, и той се съгласи охотно. Излезе с тях да патрулира по пътя месец след като пристигнахме в града.

„Десетниците“, както ги наричаха, обикаляха по друмищата, които минаваха покрай гората, и спираха керваните. Задачата им беше да набавят добитък, коне, каруци и кочияши — на последните предлагаха да се присъединят към Братството. Ако откажели, обясни ми Барна, ги оставяли на пътя със завързани очи, докато не мине следващият керван и не ги прибере. Някои от тези нещастници били обирани толкова много пъти, че сами подавали ръце да ги вържат, когато ги спирали.

Имаше и „доставчици“, които отиваха сами, или по двойки, чак до Асион, за да купят от пазара неща, от които се нуждаехме, а също и да крадат от къщите на богаташите и от светилищата. В дървения град не се използваха пари, но Братството се нуждаеше от свежи постъпления, за да купува неща, които „десетниците“ не можеха да набавят — както и от благоразположението на градчетата в близост до гората и мълчанието на търговците от големите пазари. Барна обичаше да се хвали, че имал съкровищница, на която биха завидели и най-заможните асионски търговци. Никой не знаеше къде държи златото и среброто си. На „доставчиците“ даваха само бронзови и медни пари.

Барна и помощниците му бяха отлично информирани за това кой напуска Сърцето на гората. Не бяха много, само доверени хора. Както казваше Барна, достатъчен е един глупак, който да се разприказва на чаша ейл, за да пристигне цялата асионска армия. Тесните лъкатушещи пътеки, които водеха към градската порта, се охраняваха зорко и често се сменяха и заличаваха, за да не могат коловозите да доведат нежелани гости. Спомних си часовоите, на които се бяхме натъкнали, когато пристигнахме. Всички знаехме, че ако пазачите забележат през портата да излиза някой, който няма разрешение, ще го прострелят незабавно.

Предложиха и на Венне да бъде часовой, но той отказа — не можел да застреля някого в гърба. Предпочиташе да си остане „десетник“, тъй като това бе професия, която се ползваше с голямо уважение сред Братството. Самият Барна повтаряше, че „десетниците“ са сред най-ценните членове на обществото. И че всеки жител на Сърцето на гората трябва да си избере професията, към която го влече. И така, Венне кръстосваше околните пътища и непрестанно обещаваше на Чамри, че скоро ще му доведе цяло стадо овце, а ако не успее, поне харем.

Истината бе, че в Сърцето на гората нямаше много жени и всяка се охраняваше ревниво от един или неколцина мъже. Тези, които виждах по улиците, бяха или бременни, или водеха след себе си цял рояк дечица. Бяха облечени в красиви разноцветни дрехи, донесени от „десетниците“. В къщата на Барна имаше най-много млади жени и те бяха най-красивите. Не им се налагаше да работят, ако пък можеха да свирят на лира или да танцуват, още по-добре. Те бяха такива, каквито според Барна трябваше да са всички жени: „свободни, красиви и мили“.

Той обичаше да се заобикаля с млади момичета, флиртуваше с тях и се ласкаеше от вниманието им. Шегуваше се и ги увличаше в игри, но сериозните разговори оставаха за мъжете.

С времето започнах да усещам нарастващото бреме на доверието, което ми оказваше. Стараех се да го заслужа напълно. Продължавах да декламирам всяка вечер в голямата, всекидневна за всички, които идваха да ме слушат, и хората се отнасяха към мен с подобаващо уважение, въпреки че бях още момче. За някои от тях не бях нищо повече от средство за забавление, като джудже от пътуващ цирк, сигурно защото усещаха, че въпреки привидната ми начетеност не зная почти нищо за света, в който живея.

Не им обръщах внимание и се уповавах за всичко на Барна, той бе човекът, който неизменно запълваше пустотата.

Не бях единственият, който смяташе така. Барна беше сърцето на Сърцето на гората. Неговите възгледи за света и решенията, които вземаше, бяха пътеводна светлина за всички, волята му беше тяхната отправна точка. Властта му не се градеше върху страха, а на превъзходството на неговата кипяща енергия и интелигентност и на невероятното му великодушие — той винаги беше на крачка пред другите, бе видял онова, което предстоеше да видят и те, и знаеше какво трябва да се направи. Обичаше своите другари и предпочиташе да е сред тях, да е един от тях, вярваше искрено и от цялото си сърце и душа в идеите на Братството.

Вече знаех какви са му мечтите, защото ги бе споделил с мен, докато ме развеждаше като своя сянка навсякъде из града.

Не можех винаги да споделям обичта му към всички членове на Горското братство и се чудех как се справя с някои от тях. Макар храната и постелята да се деляха поравно между всички, винаги имаше някоя къща, която да е по-хубава от друга, и някоя вечеря, която да е по-вкусна. Винаги имаше хора, които обвиняваха другите, че са им отнели нещо, че имат повече от тях, хора, готови да дадат израз на завистта и ревността си с юмруци и ножове. Повечето жители на града бяха бивши фермери или роби, подлагани на мъчения от съвсем малки, и бяха свикнали с насилието. Барна също бе водил такъв живот и ги разбираше добре. Налагаше обаче правилата си с непоколебима воля, неизменно подкрепян от най-близките си съратници. И все пак от време на време се случваше по някое убийство, а почти всяка вечер имаше кавги. Лечителите постоянно имаха работа. По заповед на Барна бирата, която варяха в пивоварната, се разреждаше, но хората пак можеха да се напият, ако са изморени или пък пийнат повечко. А и да не бяха пияни, мнозина непрестанно се оплакваха от работата си, искаха да им намерят друга или недоволстваха от другарите си. Всички тези оплаквания стигаха до Барна.

— Хората трябва да се научат да бъдат свободни — обясни ми той. — Лесно е да си роб. Но да си свободен човек означава да използваш главата си, да даваш тук и да вземаш там, да си бъдеш сам господар. Те ще се научат, Гав, ще видиш, че ще се научат! — Но дори той понякога губеше търпение, изтощен от постоянните претенции, които му предявяваха, от дребнавите заяждания, ядосан от съперничеството между хората, дори най-близките му приятели, неговите съратници, обитателите на къщата — от нашето правителство, ако мога така да се изразя, макар че никой от тях нямаше титла.

Също както нямаше и Барна.

Той сам бе избрал сподвижниците си и те се бяха съгласили да му помагат, но решенията им трябваше да бъдат одобрени от него. Изборите чрез всеобщо гласуване бяха идея, за която не знаеше почти нищо. Разказах му как някои градове-държави в различни времена са имали републиканско управление и дори демокрация, макар че само свободните граждани са можели да гласуват. Спомних си онова, което бях чел за държавата и града Ансул, разположен далеч на юг: как бил управляван от служители, избрани от целия народ, и как нямало роби, докато самите ансулци не били поробени от една войнстваща раса от източните пустини. И за великата държава Урдайл, на север от Бендайл, където били забранени всякакви форми на потисничество — също като в Ансул, там признавали мъжете и жените за равнопоставени граждани и всеки гражданин имал право да участва в избора на консули за две години и на сенатори за шест. Барна слушаше с жив интерес всички тези разкази, обсъждаше ги с мен и споделяше вижданията си за това кое от наученото може да се приложи за управлението на свободната държава в гората.

Тези планове бяха любимата му тема, когато бе в добро настроение. Когато бе ядосан от поредната разправия, от затрудненията в снабдяването и от всякакви други проблеми, говореше за революция — за Въстанието.

— В Асион на всеки свободен гражданин се падаха по трима, дори четирима роби. В Бендайл всички фермери са роби. Ех, да можеха да осъзнаят кои са — и че без тях не може да се постигне нищо! Да можеха да разберат колко са много! Да можеха да проумеят каква сила представляват, стига да се обединят! Бунтът преди двайсет и пет години беше само моментен изблик. Имаше оръжия, но нямаше решения. Не знаеха къде да отидат. Нямаха обединяваща цел. Това, което подготвям тук, е съвсем различно. Съществуват два жизненоважни фактора. Първо, оръжията — вече разполагаме със солидни запаси. Ще ни посрещнат със сила и трябва да сме готови да отвърнем със сила. А след това — обединението. Трябва да действаме като един. Въстанието трябва да започне едновременно и навсякъде. В града, в провинцията, в селата и фермите. Нужна ни е мрежа от сподвижници, които поддържат връзка помежду си, които са готови, въоръжени и добре информирани, които знаят къде и кога да ударят, така че още първата факла да подпали цялата страна. Огънят на свободата! Каква беше онази твоя песен? „Бъди наш огън, Свобода!“

Приказките му за Въстанието ме запленяваха и безпокояха. Обичах да слушам плановете му, но не си давах сметка какво ще бъде заложено на карта. Случваше се да подхване разпалено:

— Гав, ти ми върна вярата! Досадните ежедневни проблеми не ми даваха мира. Все се занимавах с дреболии и взех да забравям за какво е всъщност всичко това. Дойдох тук, за да построя крепост, където да се събират мъже и жени, център, от който някой ден да тръгнат, мрежа, която да обхваща целия север на градовете-държави и Бендайл, която да обедини всички роби от Асион и Касикар. Да ги подготви за Въстанието, така че когато удари часът, да няма местенце, където да се скрият омразните тирани. Те ще призоват армиите си, знам, но кого ще нападнат тези армии? Господарите им ще са заложници в собствените си къщи и ферми, а градовете ще са в ръцете на робите. Ще ги затворим в бараките, така, както те затваряха нас по време на война. А животът в градовете ще продължава и пазарищата ще са отворени. Всичко ще си бъде постарому, само дето господарите ще са под ключ, а робите ще вършат онова, което са вършели винаги, и единствената разлика е, че никой няма да им заповядва… А когато армията нападне, ако се реши да нападне, първите, които ще загинат, ще са самите господари, заложниците, които ще врещят от стените: „Не им позволявайте да ни убият! Отменете атаката! Спрете!“ Пълководците ще си помислят, че отсреща има само роби, въоръжени с вили, и че лесно ще ги прегазят. Но вместо това ще ги посрещнат истински войници с брони и мечове, с лъкове и стрели, ще ги нападнат от засада, на добре познат терен. Никакви пленници. Или ще изкарат господарите на стените, където войниците да ги виждат, и ще кажат: „Нападнете ли, отсичаме им главите!“ Така ще бъде из цялата страна — във всяка ферма, селце или град, дори в самия Асион. Великото въстание! И няма да свърши, докато господарите не откупят свободата си с всяка жълтица, която притежават, с всичко, което е тяхно. А след това ще ги прокудим зад стените, за да се научат да живеят като обикновените хора.

Отметна глава назад и избухна в смях. Не го бях виждал толкова развеселен от дни.

— О, Гав, добре, че се появи!

Картината, която обрисуваше, бе невероятна и същевременно живописна и мамеща.

— Но как ще стигнеш до робите във фермите и до тези в къщите по градовете? — попитах. Опитвах се да съм прагматичен.

— Точно в това се състои нашата стратегия. Да намерим път към къщите и бараките, към робите в селата, да пратим хора, които да разговарят с тях — да ги уловим в нашата мрежа! Да им покажем какво могат и как да го направят. Да ги накараме да задават въпроси. Да им вдъхнем вярата, че те сами могат да участват в подготовката — стига да проявят търпение и да изчакат нашия сигнал. Ще е нужно доста време, докато се създаде цялата тази мрежа, докато подготвим планове за всеки град, за всяка крепост. И същевременно не бива да протакаме, защото колкото по-дълга е подготовката, толкова по-голяма е опасността от изтичане на информация; винаги има глупаци, които да се разприказват, и господари, които да се вслушат в думите им — „Какви са тези приказки в бараките? За какво шепнете в кухнята? Какво прави ковачът?“ И тогава ще изгубим огромното преимущество на изненадата. Много е важно да се подбере подходящият момент.

За мен всичко това, тази подготовка и изобщо Въстанието бяха само приказки. Барна мечтаеше на глас и наистина вярваше, че това ще се случи в недалечното бъдеще. Но моят ум бе обърнат към миналото.

Не ми бе останало нищо друго освен думи — поемите, които звучаха в главата ми, разказите и историите, които можех да разтварям в мислите си като книга, от която да чета. Извърнех ли поглед от тях, се озовавах в сивото настояще. Думите идваха винаги, когато имах нужда от тях. Извираха вътре в мен, сякаш се раждаха от нищото. Моето име беше дума. Етра беше дума. И това бе всичко — без смисъл и история. Свободата беше дума в поема. Красива дума — и красотата бе единственото значение, което имаше.

Пленен от мечтите си за бъдещето, Барна никога не ме разпитваше за моето минало. Вместо това един ден сам ми разказа за него. Отново говореше за Въстанието и навярно съм му отговарял без особен ентусиазъм, погълнат от обърканите си мисли. Той обаче не пропусна да забележи настроението ми и каза:

— Знаеш ли, Гав, ти си постъпил правилно. — Гледаше ме с ясните си очи. — Зная за какво си мислиш. Спомняш си за града, нали? И си казваш: „Какъв глупак съм бил! Да избягам от всичко това и да гладувам, да живея в гората сред невежи и необразовани хора, да им робувам дори повече, отколкото в къщата на моите господари! Това ли е свободата? Не бях ли по-свободен там, където можех да разговарям с учени хора, да чета книги, да спя на меко и да се събуждам на топло? Не бях ли по-щастлив там?“ Но не си бил. Не си бил щастлив, Гав. Знаеш го в сърцето си и затова си избягал. Ръката на господаря винаги е била над теб.

Той въздъхна и се загледа в огнището — беше есен и във въздуха се усещаше хлад. Слушах го, както когато ми разказваше любимите си истории, без да споря, без да подлагам думите му на съмнение.

— Зная как се чувстваш, Гав — продължи той. — Бил си роб в голяма къща, в богата къща в града, с добри господари, които са ти позволили да получиш образование. Всичко това ми е до болка познато! Смятал си, че си щастлив, защото си имал възможността да се учиш, да четеш, дори да обучаваш другите — да станеш учен човек. С тяхно разрешение. О, да! Но макар да са ти позволили да правиш някои неща, не си имал свободата да избираш нищо. Защото изборът винаги остава за тях. Те са господарите, силата е в тях. Ти си просто тяхна вещ. Не зная дали си го осъзнавал, или не, но те са властвали над всяка фибра от тялото ти, над всяка твоя мисъл и намерение. Потискали са те непрестанно. И малкото свобода, която си мислиш, че си притежавал, е била безполезна. Отпускали са ти синджира, подавали са ти тази свобода късче по късче, само и само да се радваш на измамното щастие. Така е, нали? Но после си възмъжал. А за един истински мъж, Гав, няма друго щастие освен собствената му свобода. Свободата да прави това, което пожелае. И тогава волята ти е потърсила тази свобода. Също както направих аз, много отдавна. — Потупа ме по коляното. — Не тъгувай — рече с усмивка. — Знаеш, че си постъпил правилно! Радвай се за това, както се радвам и аз!

Опитах се да му кажа, че всъщност се радвам.

Но той имаше и други задължения и ме остави при огъня. Това, което ми каза, бе самата истина.

Но не моята истина.

След като изслушах думите му, които бяха като изповед, се върнах за първи път — от колко ли време — в своите спомени. Надзърнах отвъд стената, която бях вдигнал в съзнанието си. Погледнах и видях истината: бил съм роб в една голяма къща, богата къща, покорен във всичко на своите господари, и единствената свобода, която съм притежавал, е била дарената от тях. И въпреки това съм бил щастлив.

В къщата на моето робство бях познал любов, по-скъпа от всичко на света, защото когато я изгубих, изгубих и всичко останало.

Целия си живот бях градил върху вярата и тази вяра бе предадена от Семейството на Аркаманд.

Аркаманд: с това име, с тази дума, всичко, което бях забравил, което бях отказал да си припомня, се върна и стана отново мое и заедно с това се възобнови неизказаната болка, която бях отхвърлил.

Седях край огъня, без да осъзнавам, че съм в стаята, превит, стиснал с ръце коленете си. Някой се приближи и застана до мен: беше Диеро, загърната в мек шал.

— Гав — промълви тихо, — какво има?

Опитах се дай отговоря, но от устата ми излезе само хлипане. Скрих лицето си в ръце и заридах.

— Кажи ми, хайде, кажи — подкани ме тя.

— Сестра ми. Милата ми сестра… — проплаках.

И тази дума засили плача ми, така че вече дори ми беше трудно да си поемам въздух.

Тя ме прегърна и ме залюля. Най-после спрях да плача и избърсах очите и носа си. Тя пак ме подкани:

— Кажи ми.

— Тя беше всичко за мен.

След което, нали вече бях започнал, продължих, през плач, с накъсани изречения, дай разказвам за Салло, за нашия живот и за нейната смърт.

Стената на забравата бе рухнала окончателно. Вече можех да мисля, да говоря и да си припомням. Бях свободен. И тази свобода бе неизразима мъка.

През този първи ужасен час се връщах отново и отново към смъртта на Салло, към това как е умряла, защо е умряла — все въпроси, които се бях страхувал да задавам.

— Нашата Майка знаеше… няма начин да не е знаела. Торм можеше да изведе Салло и Рис от копринените стаи, без да иска разрешение, без да пита дори, и изглежда, точно това е направил. Но другите жени не може да не са знаели и сигурно са отишли при нашата Майка и са й казали: „Торм-ди взе Рис и Салло, Майко… те не искаха да тръгнат и плачеха… вие ли му казахте, че може да ги отведе? Ще наредите ли да ги върнат?“ Но тя не направи нищо! Нищичко! Може би нашият Баща й е забранил да се меси. Той открай време покровителстваше Торм. Салло го каза, смяташе, че той мрази Явин и предпочита Торм. Но нашата Майка… тя е знаела… знаела е къде ги отвеждат Торм и Хоби, на онова място, с онези мъже, мъже, които използват момичетата, сякаш са животни, които… тя го е знаела. Рис беше още девица. А нашата Майка сама подари Салло на Явин. И въпреки това позволи на другия си син да я отведе и да я натика в ръцете на… Как са я убили? Дали се е съпротивлявала? Едва ли. Сред всички тези мъже. Те са я изнасилили, измъчвали са я, затова им трябват момичета, за да ги чуват как пищят, да ги мъчат и убиват. Да ги удавят, както са направили със Салло. Видях я… вече беше мъртва. Нашата Майка прати да ме повикат. Нарече я „нашата сладка Салло“. И ми даде… даде ми пари… за сестра ми…

От гърлото ми се изтръгна звук, който наподобяваше по-скоро хриплив вой. Диеро отново ме прегърна. И този път не каза нищо.

Известно време мълчахме.

— Те предадоха вярата ми — рекох накрая.

Диеро кимна. Седеше до мен, сложила ръка върху моята.

— Така е — каза едва чуто. — Най-важното е доверието. Барна смята, че е силата, но греши. Доверието е по-важно.

— Те имаха силата да го предадат — казах горчиво.

— И робите имат тази сила — отвърна тя с кротък глас.

10

През следващите няколко дни не излизах от стаята си. Диеро каза на Барна, че съм болен. Наистина не се чувствах добре, но това беше от мъка и гняв — чувства, които бях потискал в себе си през месеците, откакто бях напуснал гробището на брега на Нисас. Бях избягал тогава, с тяло и душа. Сега най-сетне бях спрял да бягам. Но ме чакаше много дълго завръщане.

Не можех да се върна в Аркаманд, макар че нерядко и тази мисъл ми минаваше през главата. Но бях избягал от Салло, дори от спомена за нея, и трябваше да се върна поне при моята мила сестра. Вече нямах сили да се опитвам да я забравя.

Отначало дори изпитвах облекчение, че вече мога да скърбя свободно за нея. Но не задълго. Защото мъката ми често прерастваше в гняв, в горчивото чувство за вина, в непростима омраза. Заедно със Салло в съзнанието ми изплуваха и всички останали — лица и гласове, които бях държал зад невидимата стена. Често се улавях, че вместо за нея мисля за Торм, че си го представям как пристъпва, приведен на една страна, виждах нашата Майка и нашия Баща и дори Хоби. Хоби, който бе натикал Салло в каретата, въпреки че бе крещяла за помощ. Хоби, непризнатия син на нашия Баща, изпълнен с кипяща завист, Хоби, който мразеше Салло и мен повече от всичко. Хоби, който веднъж едва не ме бе удавил. Защото бях сигурен, че тъкмо той ми беше държал краката над кладенеца…

Коленичих на пода и се загърнах в наметалото си, за да не може никой да чуе гневните ми викове.

Диеро идваше в стаята ми веднъж или два пъти дневно и макар да ми беше трудно да общувам с когото и да било, нейното присъствие ме успокояваше и възвръщаше разклатеното ми достойнство. Обичах я за това и й бях безмерно благодарен.

Тя ме хранеше почти насила и се грижеше за мен. Понякога дори успяваше да ме накара да мисля, да търся отново път в живота.

Когато най-сетне слязох долу, пак тя бе тази, която ме подтикна да го направя.

Барна — бяха му казали, че имам треска — ме посрещна мило и ми каза, че не е необходимо да декламирам, докато не се възстановя. И тъй, въпреки че отново прекарвах дните си с него, често в зимните вечери отивах в притихналата стая на Диеро и двамата разговаряхме дълго. Тези часове за мен бяха истинско откровение и невероятен отдих: деликатните й движения и тихият й глас, макар и последица от професионалното обучение, което бе получила, имаха върху мен вълшебен ефект. Усещах, че тя също се радва на посещенията ми и на възможността да си поговорим. Между нас пламна истинска любов, макар че тя нито веднъж не ме прегърна след онзи първи път, край огъня, когато ме бе оставила да се наплача.

Хората ни одумваха и дори се присмиваха зад гърба ни, но предпазливо, за да не предизвикат гнева на Барна. А той изглеждаше по-скоро зарадван от нашата близост. Не се шегуваше, нито подмяташе каквото и да било, което бе необичайно деликатна проява от негова страна, но пък друга страна, той се отнасяше към Диеро с огромно уважение. Колкото до нея, тя не се интересуваше от мнението на околните. Поне вече не можех да се безпокоя, че Барна ще ме заподозре, че флиртувам с неговите момичета. Вярно, че те бяха не само привлекателни, но и фриволни създания, но достъпността им беше измамна, клопка, за която хората от дома на Барна ме бяха предупредили отрано. Ако той ти даде някое от момичетата, обясняваха ми, вземай го, но само за една нощ, и не се опитвай да му отмъкнеш някоя от неговите любимки. Тъй като ме познаваха достатъчно добре и знаеха, че съм дискретен, ми разказваха ужасяващи истории за ревността на Барна. Как заварил един мъж с момиче от своите, строшил му китките, сякаш са сухи съчки, и го изгонил да гладува в гората.

Не бях сигурен дали да вярвам на подобни истории. Не беше изключено мъжете, които ги разправят, да ме ревнуваха за вниманието, което ми отделяха момичетата. Вярно, че бях млад, но те бяха още по-млади и някои ме наричаха закачливо „учителю-ди“ и ме молеха да им издекламирам някоя любовна поема, да ги накарам да поплачат и да разбия сърцата им. Защото след като се посъвзех, отново започнах да ги развличам. Думите се бяха върнали в мен.

През първите часове на моето мъчително пробуждане, когато си припомних всичко онова, което бях изтръгнал от спомените си, можех да мисля само за Салло, за смъртта й и за моя живот в Аркаманд и Етра. Много дни след това бях уверен, че няма да си спомня нищо друго. Не исках да си припомням дори наученото там, в онази къща на убийци. Съкровищницата от познания по история и литература бе оцапана с кръвта на тяхното престъпление. Не желаех да се възползвам от това, на което ме бяха учили. Отричах всичко, което ми бяха дали, всичко, което принадлежеше на моите господари. Мъчех се да го забравя, както бях забравил тях.

Но това беше глупаво и го разбирах със сърцето си. Постепенно раната в душата ми започна да заздравява. Малко по малко позволих на знанията да изплуват в ума ми и вече не ги смятах за омърсени. Защото те не принадлежаха на моите господари, не бяха техни, а мои. Те бяха всичко, което исках да запазя. Щом се отказах да ги забравям насила, книгите се върнаха в мен, сякаш току-що бях затворил всяка една от тях. Това е дарба, зная, но не е толкова рядка. Отново можех мислено да се върна в класната стая на Аркаманд, да отворя която книга пожелая и да я прочета. Когато се изправех пред моите верни слушатели във всекидневната, бе достатъчно само да произнеса встъпителните слова и цялата поема или история се изливаше след тях, тъй както реката тече в коритото си.

Повечето от хората, които ме слушаха, смятаха, че импровизирам, че съм творец, даровит поет, способен да заплита истории до безкрайност. Нямаше смисъл да ги убеждавам в противното. Хората обикновено обичат да дават съвети дори на майсторите, а те, ако са мъдри, само кимат и продължават, както са ги учили.

В Сърцето на гората нямаше почти никакви други забавления. Някои от момичетата и неколцина мъже можеха да танцуват и да пеят. И те като мен винаги се радваха на радушна аудитория. Барна сядаше в голямото си кресло, поглаждаше къдравата си брада и ги слушаше внимателно, с изписано на лицето задоволство. Сред слушателите имаше и такива, които не хранеха никакъв интерес към поезията и разказите, но присъстваха само за да спечелят и запазят благоразположението на Барна, а може би и защото искаха да споделят удоволствието му.

Той все така ме водеше навсякъде със себе си и споделяше с мен плановете си. Така прекарах остатъка от зимата — в декламации и разговори с Барна, при които бях предимно слушател, и с много свободно време, през което размишлявах за най-различни неща — защото, както установих, размишленията са занимание за човек със сит стомах и топли, сухи нозе. Понякога си спомнях за Салло и мислех за това какъв можеше да бъде животът ни, ако не я бях загубил, ако все още бяхме заедно.

Все още ми беше трудно да си спомням за нашата Майка и нашия Баща. По този въпрос срещах известни колебания. Но често се сещах за Явин. Мислех си, че той никога не би предал нашата вяра. Зачудих се дали се е върнал у дома, дали е поискал да си отмъсти, колкото и безполезно да е това. Със сигурност не би простил на Торм и Хоби, дори ако се наложи да чака, докато дойде време да си получат заслуженото. Явин беше човек на честта и обичаше Салло.

Но Явин можеше да е мъртъв, загинал при обсадата на Касикар. Войната беше нещастие не само за Касикар, но и за Етра. Може би сега Торм бе единственият наследник на Арка. Една мисъл, която умът ми избягваше.

Споменът за Сотар предизвикваше само болка и мъка. Тя бе запазила верността си към нас, доколкото бе могла. Но бе останала там сама и какво ли бе станало с нея? Вероятно се бе омъжила в някоя от големите Къщи — някъде, където си нямат свой Еверра, нито книги, приятелство и възможност да избягаш.

Отново и отново се сещах за онази нощ в библиотеката, когато бяхме разговаряли със Салло и когато Сотар бе дошла и двете се бяха опитали да ми кажат от какво ги е страх. Прегърнати, изплашени, безпомощни.

А аз не бях разбрал. Не само Семейството ги беше предало. Аз също. Не с действията си — какво бих могъл да направя? С това, че не бях пожелал да ги разбера. Бях си затворил очите, заслепен от своята вяра. Бях повярвал, че властта на господаря и подчинението на роба са взаимен и свещен договор. Бях повярвал, че е възможно да съществува справедливост в общество, основано върху несправедливостта.

„Вярата в лъжата е нейната живителна сила“. Цитат от книгата на Каспро, който режеше като нож.

Честта може да съществува навсякъде, любовта също, но справедливост има само сред хора, чиито взаимоотношения се основават на нея.

Едва сега започнах да прозирам идеите, които стояха зад плановете на Барна за Въстание, да виждам смисъла в тях. Цялото това древно зло, заченато от Предците, тази затворническа кула на господство и робство, трябваше да бъде изтръгната с корените и съборена, заменена от справедливост и свобода. Мечтата му трябваше да бъде претворена в реалност. И бог Късмет ме бе довел тук, на мястото, където щеше да започне великата промяна, в дома, където щеше да се зароди свободата.

Исках да съм един от тези, които ще й вдъхнат живот. Мечтаех да отида в Асион. Много горски братя идваха от този голям град с многолюдно население от свободни и освободени, търговци и занаятчии, с които един избягал роб можеше да се смеси, без да предизвика подозрения. Хората на Барна непрестанно ходеха до града, представяха се за търговци, купувачи на добитък, роби, пратени с поръчка от фермери, и така нататък. Исках да се присъединя към тях. В Асион имаше учени хора, както благородници, така и свободни граждани, хора, пред които можех да се представя за свободен, да потърся работа като преписвач на книги или учител. И същевременно щях да продължавам да работя, да подготвям Въстанието сред робите, с които щях да се срещам там.

Барна беше абсолютно против.

— Искам да си тук — заяви той. — Имам нужда от теб, учителю!

— Там ще съм по-полезен — възразих.

Той поклати глава.

— Твърде е опасно. Някой ден ще те попитат — къде си се учил? Какво ще кажеш?

Вече бях помислил за това.

— Че съм ходил в университета в Месун и съм пристигнал в Асион, защото в Урдайл има твърде много книжници и в Бердайл плащат по-добре.

— Ще има и други ученици от Университета и те могат да кажат, че не те познават.

— В училищата и университетите ходят стотици. Не може да познават всички.

Продължих да упорствам, но той само поклати голямата си къдрава глава и се навъси.

— Слушай, Гав, едно ще ти кажа: образованият човек винаги си личи. А ти си вече прочут. Момчетата разправят за теб навсякъде, където ходят — в селцата и градчетата. Хвалят се с теб. При нас има един, казват, дето може да ви издекламира всички поеми на света! Още е момче, а вече е истинско чудо! Не можеш да идеш в Асион, след като името ти вече се носи от уста на уста.

— Моето име? — Ококорих се. — Те моето име ли са казали?

— Казали са името, което ти ни даде — отвърна той с безгрижен вид.

Разбира се, навярно всички бяха сметнали, че „Гав“ е измислено име. Никой тук, освен Барна, не използваше истинското си име от робските години.

В мига, когато видя изражението ми, Барна настръхна и възкликна:

— В името на Разрушителя! Запазил си името, което са ти дали в Етра?

Кимнах.

— Какво пък — рече той, след като помисли малко, — ако някога ни напуснеш, ще си измислиш друго! Но това е още една причина да останеш при нас. Твоите стари господари може да са разпратили вестта, че един от робите им, в чието образование са вложили усилия и средства, е избягал. Ужасно се дразнят, когато някой им се измъкне. Гонят го докрай. Но не бери грижа, тук си на сигурно място.

Нито за миг досега не си бях помислял, че е възможно да ме преследват. Когато напуснах гробището и тръгнах по брега на Нисас, търсех смъртта. Не се страхувах тогава, нито имах каквито и да било други желания. Дори тук, в Сърцето на гората, не изпитвах страх. И през ум не ми минаваше, че моят някогашен живот може да ме последва.

— Те ме смятат за мъртъв — промълвих накрая. — Мислят, че съм се удавил в реката.

— И защо ще мислят така?

Замълчах.

Не бях казвал на Барна нищо за моя живот. Не бях разговарял с никого за това, освен с Диеро.

— Оставил си дрехи на брега, нали? — попита той. — Какво пък, може и да са се вързали на този стар номер. Но ти си ценна вещ. Ако някогашните ти собственици подозират, че си още жив, може да се озъртат за теб. Изминала е само година или малко повече, нали? Никога няма да си в безопасност — и никъде освен тук! Хубаво ще е да предупредиш нашите момчета да не споменават, че си от Етра, ясно?

— Ами добре — смотолевих.

Нямаше ли край моята глупост? Нямаше ли да се изчерпи търпението на Късмет към мен?

Въпреки това повторих молбата си да ида в Асион и Барна отвърна:

— Гав, ти си свободен човек. Не мога да ти заповядвам! Но ще ти кажа, че още не ти е време да ходиш там. Няма да си в безопасност. Нещо повече, пребиваването ти там може да изложи на риск други верни хора и целия ни план за Въстанието. Когато дойде време да отидеш в Асион, аз пръв ще ти кажа. Идеш ли преди това, ще е против волята ми.

Не можех да споря повече с него.

Рано през пролетта пристигнаха нови попълнения — бегълци от една къща в Асион, бяха се скрили в каруца със закупени от доставчиците стоки. Донесоха чувалче пари, отмъкнато от къщата на техния господар, и един продълговат сандък.

— Какво е това? — попита един от хората на Барна, след като отвори сандъка и извади отвътре свитък, който тупна в краката му и се разгъна. — Плат?

— Нещо, което поисках да донесат, човече — отвърна Барна. — Това е книга. А сега бъди така добър да я прибереш! — Оказа се, че от доста време е наредил на доставчиците си да потърсят книги, но досега никой не се бе справил. Нищо чудно, като хора невежи, те не знаеха нито къде, нито какво да търсят.

Двама От бегълците се оказаха грамотни: единият имаше опит във воденето на сметки, другият в рецитирането. Книгите бяха пъстра смесица, имаше свитъци и подвързани томове, но всички можеха да се използват за обучение, а една особено ме зарадва — чудесно малко издание на Каспровата „Космология“, приятна замяна на ръкописа на Мимен, който бях изгубил при напускането на Аркаманд.

Новите попълнения бяха „чудесен улов“, както се изрази Барна — счетоводителят му помагаше със сметките, а рецитаторът можеше да декламира часове наред поеми и балади, та най-сетне получих така мечтания отдих.

Зарадвах се много на появата им, но после нещата не потръгнаха така, както очаквах. Счетоводителят разбираше само от числа и сметки, докато рецитаторът, Палтър, ми даде от самото начало да разбера, че е по-възрастен и по-образован от мен и че претенциите ми за познания в тази област не ми позволяват да разговарям с него, още повече като с равен. Дразнеше го фактът, че мнозина ме хвалят и смятат рециталите ми за по-добри от неговите, макар че не след дълго той също се обзаведе със собствена аудитория. Бях обучаван да използвам думите за работа, докато той умееше да рецитира, като използваше цялата гама на своя глас, от виковете до шепота, с дълги артистични паузи, драматични интонации и трептящи от емоции тремола.

Копието на „Космология“ беше негово, но той не се интересуваше от поети като Каспро и ги смяташе за твърде мъгляви и вироглави. Подари ми книгата и дори само този факт бе достатъчен да му простя презрителното отношение и подмятанията. Поемата ми се стори трудна, но въпреки това упорствах с нея. Четях откъси на Диеро в тихите следобеди в нейната стая.

Приятелството ми с Диеро бе като нищо друго в моя живот. Само с нея се отпусках и можех да разговарям за живота ми в Аркаманд. Когато бях с нея, не пламтях от желание за разплата, нито исках да преобърна установения социален ред, не се гневях на отдавна мъртвите Предци. Знаех какво съм изгубил и можех да си го припомня до най-малката подробност. Въпреки че Диеро никога не бе посещавала Етра, тъкмо тя беше връзката ми с нея. Не познаваше и Салло, но ми я върна, с което внесе известен покой в изтерзаното ми сърце.

Подобно на повечето бивши роби, Диеро не бе имала своя майка, нито братя или сестри, които да познава — двете деца, заедно с които се бе родила, били продадени още докато била съвсем малка. Копнежът по собствено семейство бе заложен дълбоко в нея, както и във всички нас. Барна го знаеше и го използваше, за да подсили връзките в Братството.

Оказа се, че съм от малкото късметлии, израсли със собствената си сестра. Салло беше по-голяма от мен и вероятно затова изпитвах сходни чувства към Диеро, а за нея аз бях нещо като по-малко братче, а също и единственият мъж, който не проявяваше желание да бъде неин господар.

Тя обичаше да й разказвам за Салло и останалите обитатели на Аркаманд, за щастливите дни във фермата, любопитни й бяха обичаите в Етра, а също и моят произход. Големите блата, където се зараждаше Расси, се намираха недалеч на юг от Асион и тя бе познала по външния ми вид, че произхождам оттам — по тъмната кожа, късата къдрава черна коса и гърбавия ми нос. Каза ми, че в този край наричали хората от блатата рассиу. Те често идвали в Асион, за да търгуват на пазара, носели треви и билки, които се радвали на голямо търсене, и плетени кошове от тръстика и ги разменяли за грънчарски и метални изделия. Имало древна религиозна традиция, която ги защитавала от роботърговците. Уважавали ги като свободни хора и някои от тях дори се заселвали в покрайнините на града. Изненада се, когато й казах, че Етра праща ловци на роби в блатата.

— Рассиу са свещен народ — обясни ми тя. — Имат споразумение с Господаря на водите. Твоят град ще страда, задето ги поробва.

Някои от младите обитатели в къщата на Барна се отнасяха към Диеро сервилно, сякаш тя притежаваше власт да ги държи в робство. Други хранеха искрено уважение, трети не й обръщаха внимание. Тя бе еднаква с всички — мила, добра, всеотдайна, без да губи и частица от собственото си достойнство. Мисля, че беше много самотна. Веднъж я видях да разговаря с едно от момичетата, сетне го прегърна и го остави да си поплаче на воля за дома, както бе направила с мен.

В къщата на Барна нямаше деца. Когато някое момиче забременееше, го преместваха в някоя друга къща и то раждаше там. Можеше да задържи детето си, ако пожелае. Но ако поискаше да се върне в къщата на Барна, трябваше да се раздели с него.

— Тук само ги правим, не ги задържаме — обясни Барна през смях и под одобрителните възгласи на сподвижниците си.

Малко след пристигането на Палтър и счетоводителя доведоха в къщата нова девойка, заедно с малката й сестричка, с която тя отказваше да се раздели. Ирад бе много красива, петнайсетинагодишна, от едно селце в гората на запад. Барна веднага си я хареса и заяви на всички, че е само негова. Не зная дали тя имаше опит с мъжете, или се подчиняваше на желанията им, но бе готова да приеме всичко, което искаха от нея, освен едно — да се раздели със сестра си. В този момент се превръщаше в лъвица. Не присъствах на сцената, но другите мъже ми я описаха с възхищение и почуда. „Ако я докоснеш, ще те убия“ — заявила на Барна и извадила скрит във везаните й панталони нож.

Барна се опитал да я усмири и да й обясни правилата в къщата; уверил я, че ще се погрижат за детето добре. Ирад мълчала, с вдигнат за удар нож.

И в този момент се намесила Диеро. Излязла отпред и застанала между сестрите и останалите. После попитала високо Барна дали двете момичета са робини. Сякаш чувам мекия й, на пръв поглед безразличен глас, когато е задала въпроса.

Барна естествено заявил, че те са свободни жени в Града на свободата.

— Щом е така, ако пожелаят, и двете могат да останат при мен — рекла Диеро.

Мъжете, които ми разказваха тази история, отначало решили, че Диеро ревнува, защото Ирад е млада и красива. Дори се разсмели.

— Старата вещица още може да хапе с разклатените си зъби! — подиграл се един от тях.

Съмнявам се да е била движена от ревност. Диеро не познаваше това чувство. Какво я бе накарало да се намеси?

В края на краищата станало така, както тя пожелала, и тя отвела сестрите в стаята си. Барна, разбира се, наредил на Ирад да слезе при него за през нощта. Но оттук нататък, когато не я викаше, Ирад оставаше при малката Мелле в стаята на Диеро.

Напористата женственост на обитателките на къщата на Барна често ме дразнеше. Опитвах се да го прикрия, като се държах затворено и високомерно с тях. Но не можех да се сърдя на тези млади, безгрижни, непознаващи недоимък създания, които се забавляваха единствено от поредната доставка на крадени дрехи или клюките. Дори някоя от тях да забременееше, на нейно място скоро се появяваше друга, дори две, докарани с последния керван.

Едва сега започнах да се чудя откъде идва този несекващ поток от млади момичета. Дали всичките бяха бегълки? Всички ли търсеха свобода?

Да, разбира се, че беше така. Бяха избягали от своите господари, които ги бяха принуждавали насила да удовлетворяват плътските им желания.

В този смисъл къщата на Барна беше ли по-добро място от тези, от които бяха избягали?

Да, разбира се, че беше. Тук не ги изнасилваха, нито ги биеха. Бяха нахранени, облечени и нямаха никаква работа.

Точно като жените в копринените стаи на Аркаманд.

Тази мисъл накара сърцето ми да се свие. И пробуди отново срама ми.

Бях забравил Салло, отново я бях прокудил навътре в съзнанието си. Бях си затворил очите пред онова, което ми бе показала нейната смърт. Отново бях избягал.

Напоследък дори изпитвах известно нежелание да се срещам с Диеро. Прекарах няколко нощи в града заедно с Венне, Чамри и техни приятели. Когато най-сетне се качих в стаята й, не знаех какво да кажа. Пък и заварих там малкото момиче.

— Ирад обикновено прекарва нощите с Барна — обясни ми Диеро. — Но призори се връща да спи при Мелле. А ние си разказваме разни истории, нали, Мелле?

Детето кимна енергично. Беше шестгодишно, мургаво, истинско дребосъче. Седеше до Диеро и ме гледаше. Когато я погледнах, премигна, но не извърна глава.

— Ти Клай ли си?

— Не. Аз съм Гав.

— Клай дойде в нашето село — обясни тя. — Той също прилича на сврака.

— Сестра ми ми викаше Клюнчо — казах.

Тя най-сетне сведе поглед и прошепна:

— Клюни-муни.

— Селцето й е близо до Блатата — обясни Диеро. — Може би Клай е оттам. Виж, Мелле прилича малко на рассиу. Чакай да ти покажа какво направи тази сутрин.

И извади парче тънка кора, каквато използвахме за уроците по писане, тъй като нямахме хартия. Върху нея с неуверена ръка бяха изрисувани няколко букви.

— Т, М, О, Д — прочетох на глас. — Ти ли ги написа, Мелле?

— Диеро-ди ме научи — отвърна детето. — Прерисувах големите.

— Много добре си се справила — казах.

— Тази е крива — посочи Мелле, разглеждаше критично буквата Д.

— От теб ще научи много повече — намеси се Диеро, Тя рядко изразяваше каквито и да било желания и беше много внимателна, ако решеше да го стори. Този път улових намека.

— Може да е малко крива, но нали се чете — казах на Мелле. — Тук пише Д. Буквата, с която започва името на Диеро. Искаш ли да ти покажа как се изписват и останалите букви?

Момичето не отговори, но стана и донесе мастилница и четчица. Благодарих й и я отведох при масата. Намерих чисто парче плат и написах ДИЕРО с големи букви, дръпнах един стол, та Мелле да се, покатери на него, и й подадох четчицата.

Тя се справи чудесно с прерисуването и веднага получи похвала.

— Мога и по-добре — увери ме и отново се наведе над масата, сбърчила съсредоточено вежди и стиснала четчицата в мъничките си пръстчета. Розовото й езиче се подаваше между зъбките.

Диеро пак бе успяла да ми върне нещо, което бях изгубил, когато бях напуснал Аркаманд. Очите й блестяха ярко, докато ни наблюдаваше.

След това вече се качвах в покоите на Диеро всеки ден, четях на Мелле и я учех да пише. Често там беше и Ирад. Отначало по-голямата сестра се държеше с мен свенливо, аз също, защото тя беше красива, а и Барна официално бе заявил претенциите си към нея. Но Диеро винаги беше с нас и ни помагаше в общуването. Мелле я обожаваше и взе да се привързва и към мен. Посрещаше ме с радостни възгласи: „Клюнчо, Клюнчо дойде!“ и се вкопчваше в мен със задушаваща прегръдка, щом се навеждах да я вдигна. Скоро Ирад също се отпусна и започна да проявява доверие към мен. Мелле беше сериозна, забавна и много интелигентна. В обичта на Ирад към нея се долавяше и нещо като възхищение, почти благоговение. Понякога казваше:

— Енну ме е пратила да се грижа за Мелле.

И двете носеха на шията си малки фигурки на Енну-Ме, глинени котешки глави на каишки.

Срещнах известни трудности да склоня Ирад да се учи заедно с Мелле, но накрая успях и тя се присъедини към нашите занимания. Подобно на Диеро, тя изпитваше неувереност в способностите си и напредваше бавно. Мелле бързо я задмина и дори почна да й помага.

Уроците с другите момичета в къщата така и не бяха подминали средата на азбуката, защото те лесно губеха интерес и напускаха заниманията. Удоволствието да уча Мелле ме накара да се замисля дали не е време да събера и останалите деца в къщата. Опитах, но отначало не се получаваше. Жените не смееха да оставят децата си на чужд мъж, обикновено ги водеха навсякъде със себе си, било в гората или на нивите. Необходима ми беше подкрепата и авторитетът на Барна.

Отидох при него с предложението да направим училище, където да провеждам редовни занимания. Предложих да уча децата на четмо и писмо. За да полаская превъзходството на Палтър, смятах да му предложа да им декламира. Барна ме изслуша и се съгласи въодушевено, но когато споделих кое място съм избрал, изведнъж взе да се дърпа. Накрая ме тупна по рамото.

— Отложи го за идната година, книжнико. Сега имаме по-важни дела, хората нямат свободно време.

— Малките деца имат свободно време колкото щеш — възразих.

— Децата на тази възраст не желаят да ги затварят в класните стаи! Те имат нужда да тичат и да са свободни като птици!

— Но те не са свободни като птици — отвърнах. — Ходят на нивите да работят с майките си или гледат по къщите по-малките си братчета и сестричета. Кога ще се научат на нещо друго?

— Ще се погрижим и това да стане. Пак ще си поговорим! — И излезе да провери как върви прибирането на зърното в хамбарите. Наистина беше страшно зает и не можех да му се сърдя, но бях разочарован.

Реших да се заема сам с този въпрос и да преподавам уроци в стаята, която бях избрал за целта. Казах на хората, че ако идват вечер, ще им разказвам истории за градовете-държави, за Бендайл и за други земи от Западния бряг. Събрах десетина възрастни, но все мъже — жените не излизаха на улицата сред мръкване. Слушателите ми идваха главно заради историите, но неколцина показаха жив интерес към различните обичаи и поверия, смееха се чистосърдечно на някои чуждоземни представи за живота и света и задаваха най-разнообразни въпроси. Но пък те работеха по цял ден и често заспиваха, когато се увличах в обстойни обяснения. Ако наистина държах да ограмотя Горското братство, трябваше да започна от по-младите.

Неуспехът да създам училище ми осигури повече време с Диеро и Мелле. Бях щастлив да съм с тях. Все още излизах с Барна, но неговият интерес бе насочен към непосредствените дела, новите сгради и подготвяното разширяване на кухнята и столовата. Сърцето на гората очевидно просперираше: все повече стада и стоки се стичаха в него. Когато разговарях с доставчиците, които ходеха в Асион, на чаша бира в пивницата, където се срещахме с Чамри, те говореха само за реквизиране и търговия. Струваше ми се, че ги пращат предимно да носят луксозни изделия.

Венне тъкмо се бе върнал от едно дълго пътешествие и заедно с приятелите си често се присъединяваше към нас в пивницата. Харесваше работата си. Каза ми, че била вълнуваща и че не се налагало да стреля по хора. Попитах го дали селяните, живеещи в покрайнините на гората, знаят кои са. Той отвърна, че край Пирам, откъдето се връщали, местните ги наричали „момчетата на Барна“. Гледали ги малко накриво, макар че нямали нищо против да търгуват с тях, и все ги карали да продължат към следващото градче, където „да скубят търгашите“.

Попитах го дали се е случвало да разговарят с хората за Въстанието. Оказа се, че той не е чувал нищо за това.

— Въстание ли? На роби? Че как ще се бият робите? Трябва да сме като армия, за да го направим, а не сме. — Невежеството му по въпроса ме накара да си помисля, че вероятно има съвсем ограничен кръг от посветени, с цел да се избегне разпространението на плановете за Въстанието, но не знаех кои са те.

Попитах дали селяните във фермите и робите често настояват да тръгнат с тях. Казаха ми, че се случвало от време на време, но им отказвали, за да не бъдат преследвани. Въпреки това някои от робите бягали и тръгвали по дирите им. Гледали да са с тях накрая, защото знаели, че няма друг начин да проникнат в града, освен ако не са „момчетата на Барна“.

— Така ли пристигат и момичетата?

Това ги накара да се разсмеят и в разговора настъпи известно оживление. Някои от момичетата били бегълки, но дори тях приемали невинаги, защото можело да ги преследват, а те не знаели как да прикриват дирите си.

— Пък и най-често желаещите са грозници и бременни. Тези, дето ни трябват, ги държат под ключ.

— Е как тогава ги карате да тръгнат с вас? Отново смях.

— По същия начин като овцете и кравите — обясни водачът на Венне, нисък дундест мъж, който според Венне бил отличен ловец и съгледвач. — Събираме ги на стадо и ги подкарваме!

— Но не ги пипаме, не ги пипаме — обясни друг. — Или поне не докосваме хубавиците, защото Барна ги обича свежи.

Продължиха да разказват един през друг всякакви истории. Двама от тях бяха довели Ирад и Мелле и единият се похвали, тъй като всички знаеха, че сега Ирад е любимка на Барна.

— Двечките бяха в края на селцето, тъкмо се прибираха от полето, когато двамата с Атер ги доближихме на коне. Хвърлих — им едно око, смигнах на Атер и сграбчих хубавицата, но тя дращеше като котка. Сега вече зная, че се е опитвала да измъкне скрития нож, и имах късмет, че не успя, инак щеше да ми разпори търбуха. Малкото пък фрасна няколко пъти Атер с мотиката. Щяхме да го хвърлим, но двете тъй се бяха вкопчили, че нямаше начин да ги разделим. И пищяха, но бяхме доста далеч от къщите, така че никой не ни чу. Извадихме късмет с тези двете. Сигурно са тръгнали да ги търсят чак по тъмно, а тогава бяхме на половината път до гората.

— Не ми трябва жена, дето вади ножа за щяло и нещяло — обади се Атер. — Предпочитам да е покорна.

Разговорът пое в друга посока, както се случваше често в пивницата. Само един от осемте мъже край масата имаше жена и непрестанно му се подиграваха за това какво ли прави, докато той обикаля околните села. Сърцето на гората беше град за мъже. Военен лагер, както го наричаше понякога Барна. Сравнението бе вярно в доста отношения.

Но ако наистина бяхме войници, каква война водехме?

— Пак се отнесе — подхвърли Венне и се разсмя. Другите също прихнаха и едва сега осъзнах, че говорят за мен. Присмиваха ми се, съвсем добросърдечно, защото аз бях книжникът, момчето с поемите и баладите, и смятаха за нормално, че от време на време се вглъбявам в мислите си.

Върнах се в къщата на Барна. Тази вечер ми предстоеше поредният рецитал. Барна вече беше там, настанен в голямото си кресло, Ирад седеше в скута му. Докато слушаше поредния разказ от „Чамхан“ той плъзгаше замислено ръка по тялото й.

Макар че и друг път се случваше да гали момичетата си пред присъстващите, обикновено го правеше на шега, например ги викаше по няколко да го стоплят, че кокалите му премръзнали в зимната нощ. Понякога канеше и другарите си да „споделят щастието му“. Знаехме, че е силно увлечен по Ирад и я вика в спалнята си всяка нощ, като пренебрегва досегашните си любимки. Но тази близост пред всички бе нещо ново.

Ирад стоеше съвсем неподвижно, понасяше милувките му с безизразно лице.

Млъкнах, преди да стигна края на главата. Бях изгубил нишката на историята, и слушателите ми също. Помълчах малко, после се поклоних.

— Това не е краят, нали? — попита високо Барна.

— Не е — отвърнах. — Но стига за тази вечер. Може би Дорремер ще ни посвири?

— Довърши историята! — заповяда Барна.

Но другите вече се бяха размърдали, разговаряха и неколцина извикаха, че искат да послушат музика. Дорремер пристъпи напред с лирата си, както правеше след рециталите на Палтър и моите. Така ми се размина и успях да се измъкна. Качих се горе, но отидох в стаята на Диеро. Бях обезпокоен и исках да разговарям с нея.

Мелле беше заспала на леглото. Диеро седеше във всекидневната, на тъмно, ако се изключеше сиянието на луната. Беше хубава и ясна лятна нощ. Горските птички, които тук наричат нощни камбанки, чуруликаха между клоните на дърветата, търсеха се и отговаряха на зова си. От време на време чувах приглушено бухане на бухал. Вратата на Диеро бе отворена. Влязох и я поздравих, сетне се възцари мълчание. Щеше ми се да й разкажа за поведението на Барна, но същевременно не исках да развалям покоя й. Най-сетне тя първа проговори:

— Гав, май си тъжен тази вечер.

Чух, че някой се качва по стълбите. Беше Ирад. Косата й беше разпусната и тя дишаше задъхано.

— Не казвайте, че съм тук — прошепна и се скри в коридора.

Диеро стана. Беше като върба, черна и сребриста на лунната светлина. Взе кремък и огниво и запали лампата. Тя засия с жълтеникава светлина и сенките в стаята се размърдаха. Сега вече луната бе само хладен ореол в небето. Не ми се искаше да нарушавам нашия покой, но същевременно нямах търпение да попитам защо Ирад играе на криеница. Но откъм стълбището отново се дочу тропот, този път от по-тежки обуща, и малко след това на прага застана Барна, Лицето му беше почти черно, подпухнало.

— Къде тая кучка? — извика той. — Тук ли е? Диеро сведе поглед. Привикнала да се подчинява през целия си живот, тя не смееше да му отговори. Аз също неволно се присвих пред този огромен разгневен мъж.

Той ни изблъска, отвори вратата на спалнята, огледа я, после втренчи поглед в мен.

— Ти! Зная, че се усукваш около нея! Затова Диеро те държи тук! — И се хвърли напред като огромна разярена мечка, вдигнал ръка, за да ме удари. Диеро застана между нас и извика. Той я блъсна настрана, после ме сграбчи за раменете, вдигна ме и ме разтърси, както правеше Хоби, зашлеви ме два пъти и ме захвърли на пода.

Не зная какво се е случило през следващите няколко минути. Когато най-сетне намерих сили да се надигна, главата ми пулсираше от болка, а Диеро лежеше превита на пода. Барна бе излязъл.

Някак си успях да се изправя, първо на колене, сетне и на крака. Погледнах към спалнята, но там нямаше никого — само една малка сянка зад завесата.

— Не се плаши, Мелле, аз съм — казах. Беше ми трудно да говоря. Устата ми бе пълна с кръв, няколко зъба ми се клатеха. — Ей сега ще повикам Диеро.

Надвесих се над нея. Тя тъкмо се изправяше. Лампата все още светеше. В бледата й светлина видях, че бузата на Диеро е подпухнала. Сърцето ме сви от мъка. Коленичих до нея.

— Намерил я е — прошепна тя. — Криеше се в твоята стая. Отиде право там. О, Гав, какво ще правиш сега? — Тя ме стисна за ръката. Пръстите й бяха студени.

Поклатих глава, но от това само ми се зави повече свят. Преглътнах кръв.

— Той какво ще й направи? — попитах.

Тя повдигна рамене.

— Ядосан е… може да я убие…

— Не, Гав, той не убива жени. Но със сигурност ще я накара да страда. А ти… не бива да оставаш повече тук.

Помислих си, че говори за стаята.

— Трябва да си вървиш! Да заминеш! Тя е била в твоята стая. Не е знаела къде да се скрие. О, бедното дете! О, Гав! Толкова те обичам! — Тя скри лицето си в шепи и зарида. После отново вдигна глава. — Не бери грижа за нас. Ние не сме мъже, ще се справим някак си. Но ти трябва да си вървиш.

— Ще те взема с мен — заявих. — И тях също — Ирад и Мелле…

— Не, не, не — зашепна тя. — Гав, той ще те убие. Тръгвай още сега. Веднага! Ние с момичетата не сме в опасност. — Тя се изправи, подпря се неуверено на масата, после отиде в спалнята. Чух да говори тихо на детето. После го донесе. Мелле се гушеше в нея и криеше лицето си в рамото й.

— Сладка Мелле, кажи сбогом на Гав.

Мелле се обърна, протегна ръчички и аз я прегърнах силно.

— Всичко ще е наред, Мелле — казах. — Да си учиш уроците с Диеро. Обещаваш, нали? И помагай на Ирад да учи. — Не знаех какво повече да кажа. Очите ми се напълниха със сълзи. Взех ръката на Диеро и я притиснах за миг към устните си.

Отидох в моята стая, препасах колана с ножа, навлякох палтото и пъхнах в джоба „Космология“. После огледах малката стая с високия прозорец, единствената стая, която бях имал някога.

Напуснах къщата на Барна през задния вход и тръгнах по криволичещата улица към бараката на обущарите. Градът от дърво бе окъпан от призрачна лунна светлина и забулен в сенки. И беше необичайно красив и смълчан.