Сили

11

Чамри се надигна веднага щом приседнах на леглото му. Казах му, че искам да остана при тях, тъй като съм имал разправия с Барна.

— Каква по-точно? — попита той и малко по малко измъкна от мен цялата история, макар че не ми се щеше да казвам нищо повече. — Онова момиче е било в стаята ти? О, в името на Камъка! Трябва да изчезваш, да заминеш още тази нощ!

Опитах се да възразя. Твърдях, че става въпрос за най-обикновено недоразумение. Но Чамри вече беше станал и тършуваше под леглото.

— Къде са ти нещата, тук някъде ги оставих. Въдицата и другите такъми… ето ги. Всичко е тук. Чудесно. Вземай ги и бягай към портала. Кажи на часовоя, че бързаш да идеш при езерото с пъстървите преди изгрев-слънце, тогава е най-доброто време за риболов…

— Най-доброто време е след изгрев-слънце — поправих го.

Той ме погледна със смръщени вежди. После присви очи и докосна бузата ми с пръсти.

— Бил те е, нали? Имаш късмет, че не те е убил на място. Такъв става, когато някой му мине път. Заради жена. Или се опита да му вземе властта. Виждал съм го. Веднъж претрепа един нещастник пред очите ми. Удуши го, после му строши врата с голи ръце. Ето ти старото одеяло, вземи и него. Бягай при портата.

Изправих се, пребледнял като платно.

— Ох, май ще е по-добре да дойда с теб — рече той сърдито. После ме улови за ръката, изведе ме навън и ме поведе по задните улички право към градската порта. През цялото време не спираше да ме засипва с наставления:

— Запомни ли какво да кажеш на пазача? И няма да вървиш по пътеките! Те всичките се пазят. Жалко, че няма как… я ела, ела оттук. — Смени рязко посоката и ме затегли по една странична уличка към къщата, където живееше Венне. Остави ме в сянката пред нея и влезе вътре. След малко се върна с Венне. — Отиваш на лов, а не на риба. Побързайте!

Венне носеше няколко стрели и бе преметнал през гърба си лък.

— Съжалявам, че си загазил, Гав — рече ми.

Опитах се да му обясня, че не съм загазил, че Барна е бил пиян и че няма никакъв смисъл от цялата тази паника.

— Не го слушай — прекъсна ме Чамри. — Не е на себе си. Заведи го някъде, откъдето да хваща пътя.

— Лесна работа — отвърна Венне. — Стига да ни пуснат през портата.

— Остави това на мен — заяви Чамри. И наистина, той с лекота уреди да ни пуснат навън. Освен това подпита ловко пазача дали Барна не е пращал някого да ме търси.

— Аз няма да се бавя — рече му накрая. — Не обичам да ходя на лов. Само ще изведа тези двама глупаци и се връщам!

Вървя с нас, докато не подминахме градините в покрайнините на гората.

— Какво да им кажа, когато се върна? — попита Венне.

— Че си го изгубил. При реката. И си го търсил цял ден. Може да е паднал, може да е избягал. Мислиш ли, че ще свърши работа?

Венне кимна.

— Аз пък ще кажа, че съм чул Гав да говори, че смятал да избяга в Асион. Ще излезе, че те е излъгал да го заведеш на лов, а после ти е избягал. Така ще ти се размине.

Венне кимна отново.

Чамри се обърна към мен.

— Гав — заговори, — откакто те видях, само ядове ми носиш на главата. Първо нахлузи на обратно старата ми фустанела, сетне ме доведе тук, сега трябва да бягаш. Какво пък, може да е за добро. Върви на запад.

После погледна въпросително Венне и той пак кимна.

— И стой далече от Предпланинието — продължи Чамри. После ме прегърна, притисна ме силно, обърна се и потъна в мрака сред дърветата.

Последвах неохотно Венне, който закрачи без колебание по една почти невидима пътека. Непрестанно се препъвах.

— Халосал те е, гледам — подметна Венне. — Върти ли ти се главата?

Бях леко замаян, но казах, че ще ми мине, и продължихме. Все още живеех с увереността, че цялата тази суматоха е напълно излишна и че недоразумението може да се изясни още на сутринта. И преди бях виждал Барна разгневен. Гневът му беше безумен, страшен, но не продължаваше дълго, отминаваше като лятна буря. Реших на заранта да предложа на Венне да се върнем.

Но докато крачехме в прохладния нощен въздух и тишината, главата ми започна да се прояснява. Постепенно си припомних всичко, което се бе случило вечерта. Видях Барна да гали застиналото неподвижно момиче, докато мъжете и жените ги гледаха. Видях ужаса на лицето на Ирад, когато тя изтича покрай нас, за да се скрие от него, и безумието в неговите очи. Видях синината върху бузата на Диеро.

Спряхме до един поток и си измих лицето. Дясното ми ухо и двете бузи бяха подпухнали. Обади се чухалче. Луната току-що бе залязла.

— Да почакаме тук, докато просветлее — предложи тихо Венне и седнахме на брега. Замълчахме. Той задряма. Намокрих ръката си и я допрях до отеклата си буза. Погледът ми се рееше в мрака. Не зная какво точно стана в ума ми, докато местех очи от една сянка към друга, но в съзнанието ми постепенно се проясняваше твърдата увереност, че не мога да се върна в къщата на Барна.

Единственото чувство, което изпитвах, беше съжаление. За него, за мен. Отново се бях доверил и отново бях предаден.

Венне се надигна и разтърка очи.

— Аз ще продължа нататък — рекох му. — Ти няма смисъл да идваш.

— Ами… — Той се подвоуми. — И без това трябва да обясня, че след като съм те изгубил, съм тръгнал да те търся. Освен това ми се ще да те заведа колкото се може по-надалече, за да не могат да те хванат.

— Никой няма да ме търси.

— Не можеш да си сигурен.

— Барна не иска да се връщам.

— Или няма търпение да ти счупи главата. — Венне се изправи и се протегна. Погледнах го с меланхолична привързаност — стройният, покрит с белези ловец с тих глас, който се оказа чудесен приятел. Съжалих, че съм го въвлякъл в тази история, но се надявах, че Барна няма да го обвини заради бягството ми.

— Ще тръгна на запад — казах. — А ти опиши кръг и се прибери от север, та ако пратят съгледвачи, да поемат в погрешна посока. Тръгвай още сега, че нямаш много време.

Той настоя да продължи с мен, докато ме изведе на пътя за Данерската гора, който водеше на запад.

— Виждал съм те да обикаляш в кръг из гората, когато се изгубиш! — рече. Освен това ме отрупа със съвети: да не паля огън, докато не напусна гората, да не забравям, че по това време на годината слънцето залязва на югозапад и прочее. Ядосваше се, че не сме взели храна за мен. Вървяхме през не особено гъста гора и той взе да спира край изгнилите дънери и да рови под тях. Най-сетне напипа една хралупа, бръкна вътре и извади шепа лешници и един кестен.

— Ядките им са дребни, но по-добре от нищо. Покрай западния път има доста кестени. Сигурно ще има и по дърветата. Отваряй си очите. Напуснеш ли гората, ще трябва да просиш и да крадеш. Но това си го правил и преди, нали?

Стигнахме пътя, който търсехме — извиваше плавно на запад. Отново настоях той да тръгне обратно. И без това наближаваше обед. На раздяла му подадох ръка, но той ме прегърна силно, както бе направил Чамри, и прошепна:

— Нека бог Късмет е с теб, Гав. Никога няма да те забравя. И твоите истории. Късмет да е с теб!

Обърна се рязко и след миг потъна в сенките между дърветата.

Наистина много тъжен момент.

Сетих се, че вчера по същото време бях в къщата на Барна, заобиколен от развеселена тълпа мъже и жени. И очаквах да дойде вечерта и поредният рецитал… Книжникът на Барна… Любимецът на Барна…

Седнах до пътя и направих оглед на всичко, с което разполагах. Обувки, панталони, риза и палто, старото парцаливо и вмирисано кафяво одеяло, въдицата, шепа лешници, отмъкнати от хралупата на някоя катерица, нож и „Космологията“ на Каспро.

Плюс целия ми живот в Аркаманд и гората. Всяка книга, която бях прочел, всеки човек, с когото бях общувал, грешките, които бях направил — този път ги носех със себе си. Вече няма да избягам от тях, рекох си. Никога повече. Те идват с мен.

И къде щях да ги отнеса?

Единственият отговор бе пътят, на който стоях. Той щеше да ме отведе право в Блатата. Там, където се бяхме родили със Салло. При моя народ. Щях да върна обратно откраднатите деца, или поне едно от тях. Изправих се и тръгнах на запад.

Когато тръгнах от Етра, бях момче, облечено в бели траурни дрехи, вървях сам и навярно съм представлявал доста странна гледка, та хората са си мислели, че може да не съм с всичкия си. И това ме пазеше. Лудият е светец. Сега бях с две години по-голям и изглеждах — и бях облечен — като този, който бях: беглец. Единствената защита срещу хората, които ми предстоеше да срещна, и срещу роботърговците, щеше да е моята изобретателност и находчивост. И благосклонното отношение на бог Късмет.

Пътят щеше да ме изведе в западните покрайнини на Данеранската гора на югозапад, а оттам се простираха Блатата. Не знаех какви селища има в този край, но бях сигурен, че няма големи градове. Бях виждал страната, в която се намирах сега, но отдалече, в златиста вечерна светлина, от върха на Вентинските възвишения. Тогава ми се струваше безлюдна. Спомних си широката размита сянка на горите на изток и равнините, които се простираха в северна посока. Двамата със Салло ги съзерцавахме дълго. Веднъж Сотар ни бе попитала дали си спомняме Блатата и аз й разказах за видението си — тръстиката във водата и синкавият хълм в далечината, но Салло заяви, че не помни нищо. Предположих, че моят спомен ще е от някой момент, който още не се е случил.

От доста време не бях получавал видения. Когато напуснах Етра, оставих миналото зад себе си — и с него и бъдещето. Известно време живеех само за момента — до тази последна зима, с Диеро, когато най-сетне намерих сили да погледна назад и да си възвърна дарбата и бремето, от които се бях освободил. Но другото — виденията и проблясъците от моменти, които предстоеше да изживея, бяха изчезнали завинаги.

Може би защото живеех в гората, помислих си, докато вървях по горския път. Може би зелената стена на дърветата и сплетените клони ми пречат да виждам надалече във времето и пространството. На открито, в равнините, между синята вода и синьото небе, може би отново щях да си възвърна способността да гледам напред, да виждам в бъдещето. Не беше ли ми казала Салло, много отдавна, докато седяхме на училищната скамейка, че това е дарба, наследена от моите сънародници?

„Само не говори за това — чух тихия й глас, топъл шепот в ухото. — Гавир, чуй ме, наистина, не бива да говориш за това с никого“.

Бях я послушал. Не бях споменал нито думичка, както на моите събратя по участ, така и на господарите на Аркаманд, които не притежаваха подобни дарби и се бояха от тях, защото не ги разбираха. Нито сред избягалите роби в гората, защото там нямах видения за бъдещето, а само мечтите на Барна за въстание и всеобща свобода. Но ако можех да се върна при моя народ, при свободните обитатели на Блатата, където няма господари и роби, може би щях да намеря и други, притежаващи подобни дарби, и те щяха да ме научат как да си върна виденията и да се науча да ги използвам.

От подобни мисли настроението ми се приповдигна. За първи път се радвах, че съм сам. Имах чувството, че през цялата тази година с Барна неговият силен и весел глас бе нахлувал в главата ми, бе контролирал мислите ми и бе повлиявал на преценките ми. Стаената в душата му сила бе като могъщо заклинание, което потискаше свободната ми воля и сякаш хвърляше сянка върху мислите ми. Сега, докато се отдалечавах от него, премислих отново преживяното през последната година — Сърцето на гората, преди това отрядът на Бригин и Куга, старият отшелник, който бе спасил едно побъркано хлапе от гладна смърт… Последната мисъл ме накара да се върна в настоящето. Не бях ял от предната нощ. Стомахът ми вече напомняше, че е празен, а един джоб лешници едва ли щеше да ми помогне да стигна далече. Реших да не ги ям, докато не изляза от гората. Там щях да спра и да помисля какво да правя по-нататък.

Някъде в ранния следобед стигнах друг, по-широк път, който водеше от север на юг. По него имаше коловози, останали след последния дъжд, и следи от копита, макар че беше пуст, докъдето ми стигаше погледът. От другата му страна се ширеше равнина, покрита на места с шубраци и с островчета рехави горички.

Приседнах в сянката на един храсталак и изядох десетина лешника. Останаха ми още два пъти по толкова, плюс няколко кестена, които пазех за краен случай. Станах, обърнах се наляво и закрачих с бодра стъпка.

Умът ми беше зает с това, което смятах да кажа на кочияша или каруцаря, който ме застигне пръв. Реших, че единственото, което може да ме отличи от избягал роб, е малката книга, която носех. Щях да съм роб-книжник, пратен от Асион да я отнесе на друг учен в Етра, който е болен и е пожелал да се запознае с нея, преди да умре. Затова неговият добър приятел му праща един свой ученик, за да му я прочете, тъй като зрението му е съвсем отслабнало… Известно време обмислях тази история във всички подробности. Толкова бях погълнат от нея, че въобще не забелязах каруцата, която се появи от един страничен път зад мен, докато не ме стресна тропотът на копитата и подрънкването на сбруята. Огромната глава на коня почти надзърна през рамото ми с меките си кафяви очи.

— Тпррру — викна каруцарят, тантурест мъжага с широко лице, гледаше ме безизразно.

Смотолевих някакъв поздрав.

— Качвай се — подметна някак ядно той. — Има бая път още до кръстовището.

Покатерих се на капрата до него. Той ме оглежда известно време. Имаше мънички очи, като семки на тиква.

— Сигур отиваш в Шеча — каза, сякаш това бе неоспорим факт.

Съгласих се с него. Вероятно това бе най-доброто решение.

— Твоите хора напоследък нещо рядко се мяркат тъдява — продължи каруцарят. Почти веднага се сетих за какъв ме е взел — за човек от Блатата. Не се налагаше да прибягвам до моята сложна история. Не бях беглец, а местен.

Толкова по-добре. Пък и каруцарят едва ли знаеше каква е книгата в ръцете ми.

Докато се подрусвахме през целия следобед и под златистия залез до първото от кръстопътищата, той ми разказа подробно историята на някакъв фермер, негов чичо, и стадо диви прасета в един район край Плъхова река и несправедливостта, която ги постигнала. Не разбрах почти нищо, но кимах и сумтях в нужните моменти, което всъщност се очакваше от мен.

— Обичам да разговарям с таквиз кат’ теб — рече ми той, когато се разделяхме на кръстопътя. — И винаги се вслушвам в съветите ви. Ей го пътя за Шеча.

Благодарих му и закрачих в здрача. Пътят извиваше на югозапад. Ако Шеча бе село на хората от Блатата, нямах нищо против да отида там.

След известно време спрях, натроших всички лешници, после ги изядох един по един, докато вървях, тъй като гладът ми бе станал болезнен.

По здрач зърнах светлинка напред. С приближаването открих, че е отражение на угасващото сияние в небето върху водна повърхност. Минах през някакво пасище и стигнах малко селце на брега на езеро. Къщите бяха повдигнати върху колове и някои бяха над водата; имаше и завързани лодки, не можех да ги видя добре в тъмнината. Бях много уморен и страшно изгладнял и жълтеникавата светлина в един прозорец ми се струваше невероятно примамлива. Приближих първата къща, качих се по дървените стълби и надзърнах през отворената врата. Изглежда, беше пивница или хан, с нисък тезгях и почти никакви мебели. Четирима-петима мъже седяха на килим на пода, държаха глинени купи. Всички ме погледнаха, после отместиха очи, сякаш се срамуваха от нещо.

— Влизай, момче — покани ме един. Бяха тъмнокожи и ниски. Жената зад тезгяха се извърна и все едно видях старата Гамми — същите проницателни черни очи и същият орлов нос.

— Откъде идеш? — попита тя.

— От гората. — Гласът ми бе дрезгав шепот. Никой не каза нищо. — Търся моите хора.

— Че кои ще да са те? — попита жената. — Хайде влез де. — Прекрачих прага, озъртах се смутено и изплашено. Тя метна нещо в една чиния и я побутна към мен.

— Нямам пари — признах смутено.

— Яж — рече тя троснато. Взех чинията и приседнах с нея край незапаленото огнище. Беше някакъв студен резен риба, доста голяма порция, но я ометох преди още да осъзная какво правя.

— Та кои са тез твоите хора?

— Не знам.

— Ще ти е трудно да ги намериш значи — подметна един от мъжете. Те всичките ме оглеждаха с втренчени, може би дори враждебни погледи, или пък като хора, които виждат ново и непознато нещо. Светкавичното изяждане на рибата явно бе предизвикало мълчаливото им изумление.

— Тъдявашни ли са? — попита друг мъж и се почеса по плешивата глава.

— Не знам. Отвлякоха ни — мен и сестра ми. Ловци на роби от Етра. Може да са някъде на юг.

— Кога беше това? — попита настръхнало ханджийката.

— Преди четиринайсет-петнайсет години.

— Значи си избягал роб, а? — промърмори най-възрастният с видимо безпокойство.

— Ще да си бил бая мъничък по онуй време — отбеляза жената, напълни една глинена купа с нещо и ми я подаде. — Как ти е името?

— Гавир. Сестра ми беше Салло.

— И само толкова?

Поклатих глава.

— Как се озова в гората? — попита плешивият.

Поколебах се.

— Ами… изгубих се.

За моя изненада те приеха отговора, поне за момента. Изпих млякото, което ми бе наляла жената. Беше сладко като мед.

— Какви други имена помниш? — попита тя.

Отново поклатих глава.

— Бил съм на една или две години.

— А сестра ти?

— Тя беше с две години по-голяма от мен.

— И сега е робиня в Етра? — Произнесе го „Еттера“.

— Тя умря. — Огледах ги бавно един по един. Лицата им бяха мрачни, напрегнати. — Те я убиха — добавих. — Затова избягах.

— Ах, ах… — Плешивият поклати глава. — Ами, таквоз де… кога се случи това?

— Преди две години.

Той кимна и се спогледа с останалите.

— Бия, я дай на момчето нещо друго вместо тая кравешка пикня — предложи най-възрастният. — Ще го черпя една бира.

— Има нужда от мляко — възрази ханджийката и ми наля още една купа. — Ако му бях сипала бира, досега да се е проснал на пода.

— Благодаря, ма-йо — отвърнах и отпих от купата с мляко.

Вежливото обръщение я накара да се засмее.

— Градски език, а си рассиу — рече.

— Значи не те гонят, доколкото знаеш — попита ме плешивият. — Говоря за онез, градските господари.

— Предполагам, смятат, че съм се удавил.

Той кимна.

Заради умората, току-що заситения глад, сърдечното им отношение и вероятно споменаването на сестра ми, усетих, че очите ми се изпълват със сълзи. Погледнах пепелта в огнището, сякаш там бумтяха пламъци, и се опитах да прикрия слабостта си.

— Мяза на южняче — каза тихо един от мъжете.

— Познавах една Салло Ево Данаха долу в Жеравна равнина.

Гавир и Салдо са сидойски имена — подметна плешивият. — Ще вървя да си лягам. Утре ще ставам преди изгрев. Ще ми приготвиш ли нещо за хапване, а? А ти, Гавир, ако искаш, ела с мен на юг.

Жената ме отведе на горния етаж, където имаше спални. Постлах старото си одеяло на леглото, изтегнах се и заспах като камък, пуснат в черна вода.

Плешивият ме събуди още по тъмно.

— Идваш ли? — попита. Надигнах се, събрах си трескаво багажа и го последвах. Нямах представа къде отива, нито с каква цел, знаех само, че се отправя на юг и ме е поканил да тръгна с него.

На долния етаж гореше малка газена лампа. Ханджийката, която стърчеше зад тезгяха, сякаш въобще не беше мръдвала оттам цяла нощ, му подаде голям пакет, загърнат в нещо като импрегнирана коприна, получи от него една бронзова четвъртина и му рече:

— Нека Ме бъде с теб, Аммеда.

— Нека бъде — повтори той.

Излязох след него в мрака и се спуснахме към водата. Той отиде до една завързана за кея лодка, която ми се стори огромна, развърза въжето и го метна в лодката, после стъпи в нея небрежно, все едно се спускаше по стълба. Последвах го предпазливо, но се наложи да побързам, защото вече се отделяхме от кея. Коленичих в задния край на лодката, а той ме заобиколи и взе да прави нещо, което не виждах в тъмнината. Златистото сияние, което излизаше през отворената врата на хана, вече се отдалечаваше зад нас и видях отраженията на звездите в черната вода. Мъжът вдигна платно на късата мачта в средата на лодката и вятърът веднага го изопна. Усетих, че лодката започва да набира скорост. Отначало седях и не смеех да мръдна, но постепенно се отпуснах.

Лодката беше тясна и доста дълга, средната й част приличаше на малка ниска къща.

— На лодката ли живееш? — попитах Аммеда, който седеше на кърмата, стиснал руля, и рееше поглед към светлината на изток.

Той кимна и произнесе нещо като „Ао“. След известно време добави:

— Можеш ли да ловиш риба?

— Да, имам въдица.

— Ами давай. Опитай.

Зарадвах се, че мога да съм полезен с нещо. Извадих кукичките и кордата. Аммеда не ми предложи стръв, а аз нямах нищо освен два-три жълъда. Обелих един, нанизах го на куката и се настаних на борда, провесил крака надолу. За моя изненада започна да кълве след около минута и почти веднага извадих една хубава червеникава риба.

Аммеда я изкорми и изчисти с един тънък, но доста зловещ на вид нож и след като я разряза на две, ми предложи половината. Никога не бях опитвал сурова риба, но отхапах без колебание. Беше крехка и вкусна, леко лютива — беше я натъркал с хрян. Лютивият мирис ме върна в гората, преди година, когато с Чамри Берн събирахме хрян.

Аммеда ми даде парче от червата за стръв. Улових още две червенушки и ги изядохме по същия начин.

— Те се ядат една друга — обясни той. — Като хората.

— Изглежда, биха изяли всичко — отвърнах. — Дори мен.

Макар че както винаги, когато бях гладен, тъгувах по любимата си овесена каша от Аркаманд, с няколко риби в стомаха се почувствах по-добре. Слънцето вече се бе показало и приятно топлеше гърба ми. Малки вълни се плискаха в борда на лодката. Водата беше бистра, наблизо имаше няколко обрасли с тръстика островчета. Излегнах се на палубата и заспах.

Плавахме през целия ден. На следващия, когато бреговете почнаха да се събират, навлязохме в лабиринт от канали между високи тръстики и шубраци. Имах чувството, че следваме до безкрай един и същ проток. Попитах Аммеда как успява да се ориентира, а той отвърна:

— Птиците ми показват пътя.

Стотици малки птички пърхаха над ракитака, мяркаха се гъски и патици, няколко сребристи жерава кръжаха високо в небето. Аммеда говореше за тях с уважение, наричаше ги „хасса“.

Не попита нищо за мен, не ми разказа нищо за себе си. Не се държеше дръпнато или неприязнено, просто беше мълчалив по природа.

Денят бе ясен и слънчев, нощта пък бе озарена от луната. Любувах се на летните звезди, същите, които бях наблюдавал във Венте, само че тук се поклащаха в ритъм с лодката. Ловях риба или се излежавах на припек, зяпах бреговете на различните, но толкова еднакви канали, синята вода и синьото небе. Влязох и в къщичката. Беше натъпкана с товар, най-вече овързани листове, които наподобяваха хартия, едни по-тънки, други по-дебели и плътни, но всичките много здрави. Аммеда каза, че това бил тръстиков пергамент, изработен от пресована тръстика и използван за какво ли не: от посуда до дрехи и облицовка на стени. Карал го от южните и западни блата, където се произвеждал, до други части, в които хората плащали за него или предлагали размяна. Тъкмо от размяната къщичката бе натъпкана с какви ли не странни неща — тигани и делви, сандали, красиви плетени колани и наметала, стомни с олио и солиден запас хрян. Предположих, че събира и разменя и тези неща, според изгодата. Имаше и малко пари — бронзови четвъртинки и половинки и няколко сребърни монети — държеше ги в една медна купа в ъгъла, без никакъв опит да ги скрие. Това и поведението на посетителите в хана на Шеча ме наведе на мисълта, че хората от Блатата не изпитват страх, нито подозрителност помежду си или към непознати.

Давах си сметка, че съм склонен да гласувам твърде голямо доверие на тези хора. Питах се дали този недостатък ми е вроден, характерен като тъмната ми кожа и гърбавия ми нос. Бях прекалено доверчив, позволявах твърде лесно на хората да ме предават и по този начин бях предавал други. Може би най-сетне бях дошъл на подходящото място, сред такива като мен, които отвръщаха на доверието с доверие. Имах предостатъчно време да разсъждавам върху тези и други подобни неща, докато се изтягах на слънце и гледах трептящите отражения във водата. Всеки път, когато си спомнях годината, прекарана в Сърцето на гората, в главата ми отекваше дълбокият звучен глас на Варна, който говореше и говореше… и тишината на блатата и мълчанието на моя спътник бяха истинска благодат, отмора.

Последната вечер на пътуването ни си направихме истинско пиршество, понеже бях наловил много риба. Аммеда запали огън в едно голямо глинено гърне със скара отгоре и пламъците озариха вътрешността на къщичката с мъждукащо сияние. Видя, че го гледам, и подхвърли:

— Нали знаеш, че си нямам мое село.

Нямах представа за какво говори, нито защо го казва и само кимнах, очаквах да продължи, но той не каза нищо повече. Поръси рибата с олио и малко сол и я сложи да се пече. След като се нахранихме, донесе една делва и две малки купи и ми наля оризово вино, доста силно и с тръпчив вкус. Седнахме на кърмата. Лодката бавно се плъзгаше по широкия канал. Аммеда не правеше нищо, за да улавя вятъра, само от време на време побутваше руля. Над водата и тръстиките се спускаше синьо-зелена омара. Вечерна звезда затрептя ниско над водата на запад.

— Та за Сидоеви — заговори Аммеда. — Живеят близо до границата. Там често се мяркат ловци на роби. Възможно е да си от онзи край. Поостани, ако искаш. Огледай се. Аз ще се върна след няколко месеца. — След кратка пауза добави: — Отдавна си търся рибар.

Осъзнах, че по своя лаконичен начин ми предлага да живея и работя при него.

На другата сутрин по изгрев-слънце се озовахме в открити води. След около час приближихме висок бряг, обрасъл с дървета, под които се виждаха малки къщички. Чух детски викове. Цяла сюрия деца изтича на кея да посрещне лодката.

— Женско село — каза Аммеда. Едва сега забелязах, че след децата вървят само жени, тъмнокожи, с къси къдрави коси като на Салло, мършави и облечени в синкави туники. Във всяко лице сякаш виждах очите на Салло. Беше странно и обезпокоително да съм сред тези непознати, сред толкова двойнички на сестра ми.

Жените наобиколиха лодката, любопитни и нетърпеливи да видят какво им носи Аммеда. Едни опипваха тръстиковия пергамент, за да проверят здравината му, други отпушваха делвите и душеха какво има вътре. Никоя от тях не ми обърна внимание, но едно десетгодишно момче се изправи пред мен разкрачено и попита с важен надут глас:

— Ти кой си?

— Казвам се Гавир — отвърнах, завладян от безумната надежда, че ще ме познаят веднага.

Момчето почака малко и после попита, все тъй наперено и дори сякаш малко обидено:

— Гавир чий?

Изглежда, се очакваше да имам повече имена.

— От кой клан? — настоя да узнае момчето.

Една от жените го дръпна безцеремонно настрани, а Аммеда каза високо:

— Бил е отвлечен в робство. Може да е от Сидоеви.

— О! — възкликна една възрастна жена и ме заговори, без да ме поглежда. — Кога са те взели?

— Преди петнайсет години — отвърнах, отново завладян от глупава надежда.

Тя помисли, повдигна рамене и рече:

— Не е оттук. Не знаеш ли от кой клан си?

— Не. Били сме двама. Сестра ми Салло и аз.

— И аз се казвам Салло — заяви една жена равнодушно. — Салло Иссиду Асса.

— Търся семейството си, ма-йо — рекох.

Тя ме погледна за миг, сякаш се срамуваше да го прави открито.

— Опитай във Феруси — каза. — Навремето войниците често ходеха там.

— И как да стигна до Феруси?

— По суша — обясни Аммеда. — Ще тръгнеш на юг. Каналите могат да се преплуват.

Докато си събирах багажа в лодката, той разговаряше със Салло Иссиду Асса. По някое време тя отиде в селото, а той ми каза да я почакам. Тя дойде с вързоп, увит в омаслен пергамент.

— Това е храна — каза ми със същия равнодушен тон, извърнала лице настрани.

Благодарих й и загърнах вързопа в старото одеяло: бях го изпрал и изсушил по време на плаването из блатата и сега го използвах като раница. После благодарих още веднъж на Аммеда, а той ми каза:

— Върви с Ме.

— С Ме — повторих и кимнах.

Понечих да сляза от кея на сушата, но няколко жени се развикаха, а надутото момче изтича и ми препречи пътя:

— Женска територия, женска територия! — заповтаря.

Огледах се. Не знаех накъде да тръгна. Аммеда ми посочи надясно, покрай водата, накъдето водеше тясна пътека, белязана с камъни и мидени черупки.

— Мъжете минават оттам — поясни и аз закрачих по пътеката.

Пътеката ме изведе до друго селце. Приближих го с известна тревога, но никой не ми извика да спра и аз тръгнах между малките къщички. Един старец се приличаше пред къщата си, която изглеждаше направена от изпънат върху дървена рамка плат.

— Ме да е с теб, младежо — подхвърли той.

Отвърнах на поздрава и попитах:

— Има ли път на юг оттук, ба-ди?

— Бади, бади, какво е това бади? Аз съм Рива Исси-ду Мени. Откъде идваш с твоето бади-бади? Не съм ти баща. Кой ти е бащата?

По-скоро ми се подиграваше, отколкото да ми се кара. Имах чувството, че познава отлично това обръщение, но не иска да го признае. Косата му беше снежнобяла, а по лицето имаше хиляди бръчици.

— Търся баща си. И майка ми. И името си.

— Ха! Брей! — Той ме огледа. — И защо си тръгнал на юг?

— Да намеря Феруси.

— Тъй ли? По-добре недей. Те са лоши хора. Аз не бих отишъл там. Но ти щом щеш, върви. Пътеката минава през пасището. — И се облегна назад и изпружи черните си мършави крака.

Не видях никой друг в селото, но мярнах няколко рибарски лодки навътре в езерото. Открих пътеката и тръгнах на юг, където се надявах да открия семейството си.

12

До Феруси беше два дни път. Вървях все на юг, доколкото можех да преценя по положението на слънцето. Доста често пътят се препречваше от канали и реки, но не бяха дълбоки, така че можех да ги премина, вдигнал вързопа с дрехите и останалите си вещи над водата. Запасите сушена риба и сирене се оказаха солидни. От време на време зървах дим от някоя колиба или селце в далечината, но продължавах по пътеката. И тъй, късно на втория ден пътеката зави наляво покрай песъчлив бряг и ме отведе право в селото — имаше пасище с няколко крави, надвесени над брега върби, малки къщички на колове и вързани за кея лодки. Всичко в Блатата се повтаряше с минимално разнообразие и всичко беше опростено до крайност.

Не видях деца около селото, а само един мъж — кърпеше рибарска мрежа — и му извиках:

— Това ли е Феруси?

Той остави мрежата и бавно тръгна към мен.

— Това е Феруси, селото на Източното езеро — отвърна.

Изслуша ме навъсено, докато обяснявах какво търся. Беше към трийсетгодишен, най-високият рассиу, който бях виждал, и очите му бяха сиви — по-късно узнах, че бил син на една местна жена, изнасилена от етрански войник. Казах му името си, а той се представи като Рава Аттиу Сидой и любезно ме покани да споделя неговия дом и трапезата му.

— Рибарите скоро ще се приберат — каза. — И тогава ще идем на рибното платнище. Там ще попиташ жените — те сигурно ще знаят.

Към пристана вече се приближаваха лодки с вдигнати платна — приличаха на птици. Селото постепенно оживя от гласове на мъже и лай на кучета. Стройни черни кучета, които дотичаха на брега и дори влязоха във водата, посрещаха лодките с весел лай. Други пък слизаха от лодките. Наблюдавах ги с интерес — те се приближаваха едно към друго, излайваха като за поздрав, душеха се по задните части и после се разделяха, като всяко тръгваше след господаря си. Едно носеше в зъбите си голяма мъртва птица — то също мина през всички церемонии, после затича важно на запад покрай брега. Малко след това всички мъже също тръгнаха нататък, понесли улова си в мрежи и кошници. Рава ме поведе с тях. Заобиколихме един хълм и се спуснахме в долчинката, където беше женското село на Източното езеро.

На поляната вече чакаха десетина жени, опънали на тревата голямо платно. Отстрани търчаха весели дечурлига, но забелязах, че внимават да не настъпят платното. Наоколо имаше подредени кошници и гърнета с различни ястия, досущ като на пазар. Мъжете подредиха улова си, дори кучето пусна мъртвата птица и размаха опашка. През цялото това време всички си разменяха шеги и закачки, но без никакво съмнение присъствах на някаква официална церемония и когато някой от мъжете се приближаваше, за да вземе делва с храна, или жена отиваше за кошница риба, се поздравяваха явно ритуално. Една старица грабна птицата и викна: „Стрелата на Кора!“ и това предизвика всеобщ смях и нови весели подмятания. Жените, изглежда, знаеха съвсем точно кой улов при коя от тях ще отиде, мъжете обсъждаха малко повече кой какво да вземе, но ако възникнеше спор, обикновено се решаваше от жената, както стана с двама млади съперници за парче ябълков сладкиш. Онзи, който не получи нищо, си тръгна мрачен и навъсен. Когато размяната приключи, Рава ме изведе напред и се обърна към всички жени:

— Този човек дойде днес в селото, за да търси семейството си. Бил е отведен от еттерски войници като съвсем малък. Знае само, че се казва Гавир. Хората на север смятат, че може да е от Сидоевите.

Всички жени се извърнаха и се втренчиха в мен. Една, с остър нос и мургава кожа, пристъпи напред и попита:

— Преди колко години?

— Около петнайсет, ма-йо — отвърнах. — Отвели са ме със сестра ми Салло.

— Децата на Тано! — извика една от жените.

— Салло и Гавир! — каза една жена с дете на ръце, а старицата с голямата птица се приближи, погледна ме отблизо и рече:

— Точно така. Нейно дете е, на Тано. Енну-Амба, Енну-Ме!

— Тано отиде да бере черна папрат надолу към Дългия канал — обясни ми една от жените. — С децата беше. Така и не се върнаха. Никой не намери лодката.

— Разправяха, че се удавила — заобясняваха една през друга жените.

— Казвах ви, че са ги взели ловците на роби.

Още една възрастна жена се приближи и примижа късогледо към лицето ми. Забелязах, че младите жени ме гледат по друг начин.

Тъмнокожата жена, която бе заговорила първа, мълчеше. Старицата с голямата птица й прошепна нещо и тя се приближи към мен и обясни:

— Тано Айтано Сидой ми беше по-малка сестра. Аз съм Гегемер Айтано Сидой. — Лицето й бе навъсено и говореше със суров глас.

Бях доста потиснат от подобно посрещане, но намерих сили и я попитах:

— Ще ми кажеш ли как се казвам, лельо?

— Гавир Айтана Сидой — отвърна тя почти раздразнено. — Майка ти — или сестра ти — не са ли с теб?

— Никога не съм виждал майка ми. Бяхме роби в Етра. Убиха сестра ми преди две години. Тогава избягах в Данеранската гора. — Опитвах се да разказвам всичко това със спокоен глас, като мъж, а не момче, на тази жена с лице и очи на гарван.

Тя ме огледа за миг, като се стараеше да избягва погледа ми. После каза само:

— Мъжете от рода Айтану ще те поемат. — И си тръгна.

Другите жени очевидно нямаха нищо против да се погрижат за мен, но замълчаха и направиха като нея. Мъжете тръгнаха към селото и аз ги последвах.

Рава и неколцина от по-възрастните обсъждаха нещо. Не разбирах какво казват — все още срещах затруднения с тукашния диалект, пълен с непознати за мен думи. Изглежда, спореха за това къде ми е мястото и накрая един се обърна и ми подхвърли:

— Ела.

Последвах го до неговата колиба, с дъсчен под, дървени подпори и стени от тръстиков пергамент. Нямаше врати и прозорци, но пък стените можеха да се повдигат. След като остави глинената делва с храна, която бе взел от жените, мъжът нави стената, която бе обърната към езерото, завърза я за прътите, които стърчаха от покрива, и скри в сянка огряната от следобедното слънце тераса. После се настани върху — проснатия на пода килим и почна да изрязва кука от мидена черупка. Без да ме поглежда, кимна към къщата и рече:

— Вземай каквото ти трябва.

Чувствах се като натрапник и не исках да вземам нищо. Не разбирах тези хора. Ако наистина бях изгубено дете от селото, това ли беше цялото радостно посрещане? Завладя ме горчиво разочарование, но не исках с нищо да го издавам, не исках да проявявам слабост пред тези безсърдечни непознати. На всяка цена щях да съхраня достойнството си. Аз бях човек от града, образован и начетен, а те бяха варвари, изгубени в своите блата. Рекох си, че след като съм изминал толкова дълъг път, за да стигна дотук, може да остана поне една нощ. Достатъчно дълго, за да реша накъде ще продължа, след като очевидно мястото ми не беше тук.

Открих една черга и я проснах на края на терасата. Краката ми се поклащаха на сантиметри над калния бряг. След известно време попитах:

— Ще мога ли да узная името на моя домакин?

— Меттер Айтана Сидой — рече той с мек глас.

— И дали вие не сте ми баща?

— Аз съм по-младият брат на леля ти — отвърна той.

Начинът, по който говореше, свел глава, ме наведе на мисълта, че не изпитва враждебност или неприязън, а по-скоро се срамува. Тъй като не смееше да вдигне очи, реших и аз да постъпя като него и го заоглеждах крадешком. Видях, че има същите гарванови черти като на леля ми — и като моите.

— И на майка ми?

Той кимна. Веднъж, много бавно. Не се сдържах и го огледах по-внимателно. Меттер беше доста по-млад от Гегемер и не толкова тъмнокож, нито с такива остри черти. По-скоро, приличаше на Салло със закръглените си бузи и светлокафявата си кожа. Може би така бе изглеждала майка ми Тано.

Вероятно е бил на моята възраст, когато сестра му е изчезнала с двете си деца.

Събрах сили и казах:

— Вуйчо.

— Ао — рече той.

— Тук ли ще живея?

— Ао.

— С теб?

— Ао.

— Ще трябва да се науча да живея тук.

— Анх.

Започвах да свиквам с тези кратки звуци — ао означаваше да, енг — не, анх — нещо по средата между „да“ и „не“ с общия смисъл „чух какво ми каза“.

После един друг глас произнесе „мяу“ и откъм тъмния ъгъл на колибата се доближи малка черна котка, мина по терасата и седна до мен, като грациозно обви опашка около предните си лапички. Изглежда, ми предлагаше гърба си за чесане. Отърка се в ръката ми и аз почнах да я галя. Загледах се към езерото. Няколко черни кучета пак бяха дотичали на брега, но котката не им обръщаше внимание. Забелязах, че вуйчо ми Меттер наблюдава котката, вместо да дялка кукичката. Изглеждаше поуспокоен.

— Не пуска мишка вкъщи — каза. — Казва се Пърт.

Почесах животинчето зад ушите и то замърка от удоволствие.

— Тази година мишките са истинска напаст — продължи след известно време Меттер.

Докато плъзгах ръка по козината на Пърт, се зачудих дали да му разкажа, как цяла година храната ми се е състояла предимно от мишки и плъхове. Не ми се стори разумно. Никой досега не ме бе попитал откъде идвам.

Всъщност това бе съвсем типично за селце като Феруси. Аз идвах от „Еттера“ — откъдето пристигаха и ловците на роби, грабителите, насилниците, крадците на деца. Това беше достатъчно. Идвах от друго място. Не ги интересуваше къде е то.

Не беше лесно да ги разпитвам и за Феруси. Не защото не знаеха нищо или не искаха да говорят, а тъй като селцето бе цялата им вселена и те го приемаха за даденост. Не разбираха въпросите, които им задавах. Как може някой да не знае името на езерото? Или да пита защо мъжете и жените живеят отделно — че кой би си помислил, че могат да живеят в безчестие и позор, в едно и също село? Как може да си толкова невеж, че да не знаеш думите или молитвите, които се казват, когато даваш или получаваш храна? Как може един мъж да не знае как се реже тръстика или жена как се прави от нея пергамент? Скоро осъзнах, че тук съм много по-несведущ по всички въпроси, отколкото през първата си зима в гората. Градските хора биха сметнали Сидоеви за диваци, но според мен само един самотен, беден и груб живот като този на Куга може да се нарече прост и дори тогава думата няма да е най-точна, Сидоеви имаха пълноценно, разнообразно и богато на всякакви емоции съществуване, изпълнено с красиви ритуали, задължения и правила. Да живееш като тях беше също толкова сложно, както да си етранец, може би дори по-трудно.

Вуйчо ми Меттер ме бе довел в къщата си, без да проявява гостоприемство, но и без каквато и да било неохота — изглеждаше готов да се привърже към отдавна изгубения си племенник. Беше кротък, скромен и добър човек, вплетен в сложната мрежа от задължения, навици и ритуали на селото, тъй както пчелата е ангажирана с живота на кошера. Нямаше кой знае какъв авторитет сред останалите мъже, но тъй като бе по природа уравновесен, това не го терзаеше. Беше се женил няколко пъти, заради което останалите хранеха към него известно уважение, макар че връзките с жените бяха нещо, което е встрани от живота на един мъж. Всъщност, ако трябва да ви разкажа всичко, което узнах за живота при Сидоеви, при това с пълни подробности, моята история ще продължи до безкрай. Затова ще ви обяснявам само необходимите неща, докато ви разказвам какво се случи.

А това, което се случи, бе, че изядох вечерята си от студена риба и оризово вино в компанията на моя вуйчо, котката Пърт и кучето му Минки — всъщност добродушна стара кучка, която се появи тъкмо навреме за хапване и любезно пъхна посивялата си муцуна в ръката ми. Наблюдавах вуйчо ми, докато се покланяше и благодареше на Господаря на водите. Вече се здрачаваше. Останалите мъже изпълняваха същия ритуал пред своите къщи. След това вуйчо ми разви сламеника, на който спеше, а на мен даде чергата. Котката се шмугна да лови мишки под колибата, а Минки се сви върху сламеника на господаря си веднага щом той го разгъна. Легнахме, казахме си лека нощ и заспахме. Сиянието на деня гаснеше върху водата.

Мъжете излязоха с лодките преди изгрев-слънце, едни сами, други по двойки, повечето с кучета на борда. Меттер каза, че сега бил сезонът за големите пасажи на рибата тута, която навлизала в езерото по каналите откъм морето, та се надявали тази сутрин да ги пресрещнат. Предположих, че това сигурно е началото на доста изнурителен сезон, както за мъжете в лодките, така и за жените на брега, от които се очакваше да изсушат улова. Попитах го дали мога да изляза с него и да започна да се уча на риболов. Беше от онзи тип хора, които просто не умеят да отказват. Смотолеви нещо объркано. Всичко, което разбрах, бе, че някой щял да дойде, за да разговаряме.

— Да не е баща ми? — попитах.

— Баща ти? За Меттер Содия ли говориш? О, той се запиля на север малко след като Тано се изгуби. — Тъкмо щях да попитам за подробности, когато той допълни: — Оттогава никой не го е виждал.

Излезе с лодката и ме остави съвсем сам в селцето — само с котките. Всяка къща си имаше своя черна котка, дори по няколко. Когато мъжете и кучетата излизаха, в къщите се разпореждаха котките: изтягаха се на терасите, шареха по покривите и изнасяха малките си да играят на слънце. Седях и ги наблюдавах и макар че малките котенца ме караха да се смея, почувствах в сърцето си тъга. Вече бях сигурен, че Меттер не е искал да е груб и нелюбезен с мен. Но аз се бях върнал у дома, при моите хора, а те ми бяха чужди, също както аз за тях.

Виждах платната навътре в езерото, разперени над лазурните гладки води.

Към селото се приближи лодка, голямо кану с неколцина гребци. Плъзна се на калния бряг, мъжете изскочиха от него, изтеглиха го нагоре и тръгнаха право към мен. Лицата им бяха изрисувани — или поне така сметнах в началото. Отблизо се оказаха татуирани — всичките имаха по няколко линии, спускащи се от слепоочията към брадичката, а лицето на най-възрастния бе гъста мрежа от черти. Крачеха бавно и тържествено. Един носеше пръчка с бели пера в единия край.

Спряха пред дома на Меттер и най-старият произнесе:

— Гавир Айтана Сидой?

Изправих се и им се поклоних.

Той подхвана дълга и пространна реч, от която не разбрах нито думичка. Мъжете почакаха малко, после мъжът с пръчката каза:

— Не е преминал обучението.

Последва кратко и оживено обсъждане, след което мъжът с пръчката — кръстих го Бялото перо — се обърна към мен:

— Трябва да дойдеш с нас за посвещаването си. Ние сме старейшините на твоя клан, Айтану Сидой. Само ние можем да направим от тебе мъж, за да вършиш мъжката работа. Не си преминал обучение, но дай всичко от себе си и с наша помощ старанието ти ще бъде възнаградено.

— Не можеш да останеш такъв, какъвто си сега — допълни възрастният. — Не и сред нас. Непосветеният човек е опасност за своето село и позор за клана. Ноктите на Енну-Амба са насочени към него и стадата на Суа бягат надалеч. Ела. — И се обърна.

Слязох при тях. Мъжът с пръчката докосна главата ми с едно от перата. Не се усмихваше, но чувствах, че се отнася към мен добронамерено. Останалите се държаха хладно и официално. Скупчиха се около мен и тръгнахме към кануто. Качихме се и потеглихме.

— Лягай на пода — нареди ми Бялото перо. Проснах се между краката на гребците. Не виждах нищо освен дъното на кануто. То също бе изработено от тръстиков пергамент.

Стигнахме средата на езерото и гребците вдигнаха веслата. Кануто замря в тихите води. И в тази тишина един от мъжете запя. Думите на песента отново бяха напълно неразбираеми. Предположих, че са аритански, древния език на нашия народ, съхранен през вековете в ритуалите на обитателите на Блатата, но нямаше как да съм сигурен. Песента продължи доста дълго, понякога на един глас, после на няколко. Аз лежах неподвижно като труп. Бях в нещо като транс. Накрая Бялото перо се наведе над мен и ме попита:

— Можеш ли да плуваш?

Кимнах.

— Изплувай от другата страна — прошепна той. И после неколцина мъже ме вдигнаха и ме хвърлиха с главата надолу във водата.

Беше толкова неочаквано, че отначало не разбрах какво става. Изскочих на повърхността, разтърсих глава и видях борда на кануто да се издига над мен. „Изплувай от другата страна“ — бе казал той и аз се гмурнах под огромния сив корпус и излязох оттатък, където той хвърляше сянка във водата. Изплюх нагълтаната вода и погледнах мъжете в кануто. Бялото перо размахваше пръчката и крещеше:

— Хиюи! Хиюи!

Завъртя пръчката и ми подаде долния й край. Сграбчих го и той ме изтегли в кануто. В мига, когато седнах, ми нахлузиха нещо на главата — усещах го като дървена кутия. Не можех да помръдна глава вътре, краищата й стигаха до раменете ми. Не виждах нищо, само един светъл процеп откъм брадичката. Бялото перо продължаваше да крещи: „Хиюи!“, а останалите се смееха и ме поздравяваха. Каквото и да се бе случило, очевидно бе станало по правилния начин. Седях на напречната дъска с нахлузената на главата кутия и се опитвах да намеря някакъв смисъл във всичко това.

Разказах ви подробно за моето посвещаване, защото ритуалът не е таен, всички наоколо можеха да ни видят, а имаше доста рибарски лодки. Но веднага щом ми нахлузиха кутията на главата, се отправихме към селото, където щеше да се състои тайната церемония.

Феруси се състоеше от пет селца: това, в което съм се родил, Източно езеро, и още четири, разхвърляни на няколко мили по брега на езерото Феру. За посвещението ме отведоха в Южен бряг, най-голямото село, където се съхраняваха свещените реликви. Големите канута се наричаха бойни — не защото хората от Блатата някога са воювали с други народи или помежду си, а тъй като мъжете обичат да се смятат за воини. Кутията на главата ми се оказа маска. Докато я носех, ме наричаха Дете на Енну. За рассиу богинята-котка Енну-Ме е също и Енну-Амба, Черният лъв на блатата. Не мога да ви разкрия нищо повече от ритуала на посвещаването, но след като то приключи, открих, че на лицето ми е татуирана тънка черна линия, която се спуска от двете страни от косата до брадата. Тъй като кожата ми е доста мургава, тази черта почти не се забелязваше. Едва сега обаче забелязах, че всички други мъже имат същата линия, някои по две или три.

След ритуала отидохме в Източно езеро и там аз вече бях един от тях.

Сигурно съм им се струвал странен, най-вече заради невежеството си. Но мъжете от моето село ми намекнаха, че не ме смятат за кръгъл идиот и че хранят някаква надежда от мен да стане рибар.

Отношението към мен почти не се отличаваше от това към другите момчета. Повечето идваха от женските села и след ритуала оставаха да живеят с някой свой роднина — баща, брат, вуйчо или чичо. Както разбрах, бащинството не беше толкова важно, колкото роднинските връзки по майчина линия.

Тук, в селото на мъжете, момчетата се учеха на мъжки дела: риболов и лодкостроене, лов на птици, садене и прибиране на ориз, рязане на тръстика. Жените отглеждаха домашни птици и крави, наглеждаха градините, изработваха тръстиков пергамент и готвеха. Момчетата над седемгодишна възраст продължаваха да живеят в женските села, но не им се позволяваше да вършат каквато и да било работа, така че когато идваше време да се преместят при мъжете, бяха мързеливи, невежи и непригодни и мъжете им го натякваха непрестанно. Не ги биеха — никога не видях някой рассиу да посегне на друг човек, куче или котка — но ги хокаха, товареха ги със задължения и непрестанно ги критикуваха, докато не започнат да показват някакъв напредък. После идваше време за второто посвещаване и тогава можеха да се преместят в колиба по свой избор, сами или с приятели. Второто посвещаване не се разрешаваше, докато настойникът на момчето не обяви, че то е овладяло напълно един занаят. Понякога, както ми обясниха, някои от момчетата отказвали сами второто посвещение и предпочитали да се върнат при ясените и да останат там до края на дните си.

Вуйчо ми имаше няколко жени. Някои от жените пък разполагаха с по неколцина съпрузи. Брачната церемония беше безкрайно опростена. Двамата обявяваха „Ние сме женени“ по време на ежедневната размяна на храна. Между двете половини на селото бяха разпръснати малки колиби, в които имаше място, колкото да се побере един сламеник, и те се използваха от мъжете и жените, за да спят заедно. Уговорките за срещи ставаха по време на размяната на храна или ако се застигнат някъде из полето. Ако една двойка решеше да се ожени, мъжът вдигаше брачна колиба, а жена му, или жените, идваха, когато те преценят. Веднъж попитах вуйчо ми, който излизаше за вечерна среща с една от жените си, коя е избрал. Той се засмя срамежливо и отвърна:

— Ами… те решават коя да дойде.

Докато наблюдавах младежите да флиртуват и да ухажват своите избраници, открих, че бракът има много общо с уменията в риболова и готвенето — тъй като мъжът даваше рибата на жена си и тя я сготвяше за него. Ежедневната обмяна на сурова срещу готвена храна се наричаше „рибен пазар“. Всъщност жените, с техните птици, крави и лехи, произвеждаха много повече храна, отколкото мъжете доставяха от езерото.

Едва сега разбрах защо Аммеда изглеждаше засрамен, когато готвеше уловената от мен риба. Мъжете от селото никога не готвеха. Момчетата и неомъжените мъже трябваше да се пазарят за храната си или да вземат каквото остане на рибния пазар. Вкусът на вуйчо ми към жени и ястия беше отличен. Докато живеех с него, се хранех чудесно.

Прекарах годината след моето посвещаване като истински Айтан Сидой сред рассиу, учех се на това, което мъжете около мен знаеха и можеха: да ловя риба, да сея и прибирам ориз, да режа и обработвам тръстика. Не бях особено сръчен с лъка и стрелите, затова не ми предлагаха да излизам с лодка в езерото, за да стрелям по птици, както правеха останалите момчета. Затова пък станах мрежохвърляч. А докато влачехме мрежата, си опитвах късмета с въдицата. Уменията ми с нея скоро бяха признати и одобрени. Често вземахме и някое момче, за да стреля по птиците, и това бе истинска радост за Минки, която се хвърляше във водата към мястото, където бе паднала патицата или гъската, и после я изнасяше гордо на брега, като размахваше доволно опашка. Винаги поднасяше птицата на Пумо, най-старата жена на вуйчо ми, и Пумо я обсипваше с благодарности.

Що се отнася до отглеждането на ориз, това е най-лесната работа на земята. Излизаш есенно време с лодка върху коприненосинята вода в северния край на езерото, където са оризищата, гребеш лениво по тесните канали и разпръскваш по шепа ориз на равни разстояния. После, късно през пролетта, идваш пак, навеждаш натежалите стръкове в лодката и ги отърсваш от семената с помощта на малък дървен търмък, докато лодката не се напълни. Много жени се подиграваха, когато мъжете започнеха да се оплакват колко тежка работа е прибирането на ориза, но пък винаги приемаха с одобрение и задоволство пълните чували, предлагани на рибния пазар. „Ще ти задуша гъска с ориз!“ — обещаваха винаги. Вкусна е почти колкото любимата ми етранска овесена каша.

Виж, рязането на тръстика е изнурителна работа. Обикновено се върши късно през есента или в ранна зима, когато е хладно и често вали. Но щом свикнах да прекарвам по цял ден нагазил до глезени и дори до колене в студената вода, с наклона на извития сърп, както и с тройния ритъм на отсичане, събиране и подаване — защото тръстиковите стебла трябва да се съберат, преди да ги отнесе течението, и да бъдат прехвърлени на вързоп в лодката — започна дори да ми харесва. Младежите, с които отивах на тръстикобер, бяха чудесна компания; надпреварваха се да доказват кой е по-чевръст и сръчен със сърпа, но бяха мили към мен новака, знаеха страшно много шеги, разправяха клюки или пееха песни, отнасяни от дъждовния вятър. Малцина от по-възрастните ходеха на тръстикобер — ревматизмът ги спохождаше отрано по тези краища.

Скучен живот, но предполагам точно от това имах нужда, за да се възстановя. Разполагах с много време да мисля за най-различни неща и да възмъжея.

Краят на зимата се оказа ленив и приятен период. Тръстиката беше орязана и дадена на жените, за да направят от нея пергамент, и повечето мъже нямаше какво да правят — освен майсторите на лодки. Нищо не ме измъчваше, само влажният мъглив студ — единствената топлина в колибата идваше от жаравата в глиненото гърне. Когато слънцето пробиваше през облаците, отивах на брега да гледам как се правят лодките. Тукашните майстори бяха прочути. Бойното кану е истинско произведение на изкуството, в него няма нито един излишен или ненужен детайл, то е самото съвършенство. Така че, когато не клечах надвесен над жарта в гърнето, гледах как се правят лодки. Освен това си бях изработил цял набор пръчки за риболов, а също нова корда и куки, и щом спираше да вали, излизахме с неколцина приятели на брега да си изпробваме късмета.

Въпреки че жените не стъпваха в мъжките села, нито мъжете в женските, рассиу разполагаха с целия останал свят за срещи. Мъжете и жените разговаряха на рибния пазар, а също и от лодките в езерото — тъй като жените също излизаха да ловят риба и най-вече змиорки, — както и на поляните около селото. Рибарските ми умения ми помогнаха да си намеря приятелки сред момичетата, които с охота разменяха свои ястия срещу уловените от мен риби. Те ме закачаха, дори флиртуваха с мен и нямаха нищо против да излизаме на разходки край брега в компанията на други наши приятели. Разделянето по двойки обаче бе забранено преди второто посвещаване. Момчетата, които нарушаваха този закон, биваха прогонвани от селото завинаги. Ето защо младите хора предпочитаха да се срещат на групи. Любимката ми сред девойките беше Тиссо Бету, наричана Щурчето заради дребното й тясно личице и мършаво телце; тя беше умна и мила, обичаше да се смее и се опитваше да отговаря на въпросите ми, вместо да ме поглежда, сякаш казваше: „Гавир, това всеки го знае!“

Един от въпросите, които й зададох, естествено бе дали някой тук разказва истории. Дъждовните дни и зимните вечери бяха дълги и скучни и аз непрестанно се ослушвах за песни или балади, но темите, които вълнуваха момчетата и момичетата, бяха едни и същи — събитията от днес, плановете за идния ден, храната, жените, рядко новина, донесена от пристигнал в селото мъж. Нямах нищо против да ги поразвлека с някоя история, както бях правил с отряда на Бригин и хората на Барна. Но тук никой не се интересуваше от такива неща, може би дори не знаеше, че съществуват. Не смеех да попитам или да предложа от страх да не наруша по някакъв начин обичаите им. Но когато бях с Тиссо, се чувствах много по-свободен и един път се поинтересувах дали някой не знае песни, или не разказва истории. Тя се засмя и каза:

— Ние го правим.

— Жените?

— Ао.

— А мъжете не?

— Енг. — Тя се изкиска.

— И защо не?

Оказа се, че не знае. Когато обаче я помолих да ми разкаже някоя история, тя завъртя глава уплашено.

— О, Гавир, не мога.

— Искаш ли тогава аз да ти кажа някоя?

— Енг, енг, енг! — Тя завъртя глава. Не, не, не.

Исках да разговарям с леля ми Гегемер, която единствена можеше да ми разкаже нещо повече за майка ми. Но тя продължаваше да страни от мен. Не знаех защо. Поразпитах момичетата за нея. Те обаче отказваха да отговарят на въпросите ми. Доколкото успях да разбера, Гегемер Айтано беше уважавана, но не особено популярна личност в селото. Един зимен ден, докато се разхождах с Тиссо Бету и още няколко младежи и девойки, я попитах защо леля ми не желае да има нищо общо с мен.

— Ами сигурно защото е амбамер — отвърна Тиссо. Думата означаваше „дъщеря на блатен лъв“, но не разбирах смисъла и попитах какво означава.

Тиссо се замисли над въпроса ми.

— Това значи, че може да вижда през света. И да чува гласове отдалече.

И ме погледна, за да се увери, че разбирам за какво говори. Кимнах малко неуверено.

— Понякога Гегемер чува и думите на мъртвите. Или на хората, които все още не са родени. В къщата на старите жени, когато Енну-Амба се пробужда в нея, тя може да пътува навсякъде по широкия свят и да вижда неща, които се случват или ще се случат. Знаеш ли, някои от нас също имат гадателски способности, докато са малки, но не ги разбираме. Но ако Амба избере някое момиче за своя дъщеря, тя „вижда“ и „чува“ през целия си живот. Ала другите я смятат за чудачка. — Тиссо помисли малко, после продължи: — Не е лесно да разкаже на хората какво е видяла. Мъжете не желаят да я слушат. Казват, че само те притежават дарбата да виждат и че амбамер е просто побъркана старица. Но мама ми каза, че Гегемер Айтано е видяха отровната вълна, когато хората, дето ядоха от мидите в Западните блата, се разболяха и умряха, много преди това да се случи, още когато е била малка… и освен това знае кога някой в селото ще умре. Затова хората се боят от нея. А може би тя се страхува от тях… Но понякога тя знае, когато някое момиче ще има бебче. Искам да кажа, преди всички, дори преди момичето.

Веднъж каза: „Видях детето ти да се смее, Йенни“ — и Йенни се разплака от щастие, защото отдавна искаше да си има детенце. И на следващата година го роди.

Всичко това ме снабди с нов материал за размишления. Но все още не отговаряше на най-важния въпрос.

— Не разбирам защо леля ми не ме харесва — рекох.

— Ще ти кажа какво сподели с мен мама, ако обещаеш да не казваш на другите мъже — отвърна разпалено Тиссо. Обещах да мълча и тя продължи: — Гегемер се опитвала непрестанно да види какво се е случило със сестра й Тано и нейните дечица. Години наред упорствала. Жените се събирали вечер да й пеят, за да изпадне в транс. Дори започнала да пие билки, а една амбамер не бива да приема никакви лекарства. Но Амба не й позволил да види сестра си и децата й. И после… после ти дойде, а тя дори не го бе предсказала. Не знаеше кой си, докато не ни съобщи името си. Тя смята, че Амба я наказва, задето е позволила на Тано да иде сама далеч на юг. Обвинява себе си, че войниците са изнасилили Тано и са продали теб и сестра ти. И мисли, че ти го знаеш.

Понечих да възразя, но Тиссо ме изпревари:

— Умът ти може да не го мисли, но душата го знае. А второто има по-голямо значение. Ти си живият упрек за Гегемер. Ти затъмняваш сърцето й.

— Думите ти затъмняват моето сърце — отвърнах.

— Зная — тъжно каза Тиссо.

Странно как Тиссо ме караше да мисля за Сотар. Тя бе различна във всичко освен в бързината, с която се изпълваше със състрадание, и умението да усеща мъката на другия, без да говори за това.

Реших, че няма смисъл да се опитвам да пробия стената, с която се бе оградила леля ми. Изпитвах огромно желание да науча повече за дарбата й, пък и

Тиссо бе казала: „Някои от нас също имат гадателски способности, докато са малки“, което ме заинтригува. Но границите, наложени около познанията и представите на мъжете и жените, бяха почти толкова стриктни, колкото тези около техните селища. Тиссо и без това вече беше притеснена, че ми е разкрила твърде много, и не смеех да настоявам за още. Нито едно от момичетата не желаеше да разговаря за тези „тайни неща“ — или ми отвръщаха с нервен кикот, или пищяха като настъпени котки, но мълчаха.

Не смеех да разпитвам момчетата на моята възраст какво знаят за прорицателската дарба. И без това ме мислеха за странен, а да говоря за тези неща означаваше да се отчуждя още повече. Вуйчо ми по принцип не се интересуваше от подобни въпроси, мислите му бяха ориентирани към по-практични неща от живота. Не познавах достатъчно добре останалите големи мъже. Най-добър към мен беше Рава, но пък той беше старейшина, посветител на своя клан, и прекарваше по-голямата част от времето си в Южен бряг. Имаше само един мъж, който би могъл да ме осведоми по въпроса. Казваше се Перок и беше най-старият човек в селото, с гъста бяла коса и покрито с бръчки изпито лице, почти неподвижен заради страшните болки от ревматизма. Отеклите му от артрита ръце не бяха годни за работа, но той продължаваше упорито да плете и поправя рибарски мрежи и въпреки че беше бавен, изпилваше всичко до съвършенство. Живееше сам в една малка къща заедно с няколко котки. Беше мълчалив, но добродушен. Често страданията му бяха толкова силни, че не можеше да стане от постелята. Майката на Тиссо обикновено му пращаше храна и аз предложих да му я нося. Скоро това се превърна в ежедневен ритуал. Поставях подноса на терасата до него и казвах „От Лали Бету, чичо Перок“. Ние, младите хора в селото, наричахме по-възрастните „чичо“.

Обикновено той се припичаше на слънце — ако имаше слънце, разбира се — или рееше поглед в далечината и си тананикаше. Благодареше ми и веднага щом се обръщах, чувах, че отново си тананика. Не схващах добре думите на песента, но доколкото разбирах, ставаше въпрос за блатни лъвове, за господари на рибата и за царя на чаплите… Това бяха единствените сериозни песни, които бях чул във Феруси, единствените, които намекваха, че зад тях се крие някаква история. Един ден сложих подноса и както винаги рекох:

— Чичо Перок, това е от Лали Бету.

Той ми благодари, но аз не си тръгнах, а попитах:

— Чичо, мога ли да те попитам за песните, които пееш?

Той вдигна глава от мрежата, която кърпеше, погледна ме втренчено и отсече:

— След второто посвещаване.

Точно от това се страхувах. Не можех да се боря със свещените ритуали.

— Анх — въздъхнах. Но той видя, че имам още един въпрос, и продължи да ме гледа изчакващо.

— Всички истории ли са свещени? — попитах.

Той ме погледна внимателно, помисли, кимна и каза:

— Ао.

— Мога ли поне да те слушам, докато пееш?

— Енг. — Той поклати глава. — По-късно. Когато се върнеш от царския палат. — В погледа му се четеше съчувствие. — Там ще научиш тези песни — както ги научих и аз.

— На цар Жерав?

Той кимна, промърмори „енг, енг“ и ми махна с ръка да не разпитвам повече.

— По-късно — добави. — Скоро.

— Има ли истории, които да не са свещени?

— Само тези, дето ги разправят жените и децата. Но те не са подходящи за мъже.

— Но има разкази за герои — като Хамнеда, прочутия юнак, който е прекосил целия Западен бряг…

Перок отново ме изгледа и поклати глава.

— Не е идвал в Блатата.

И се върна към прекъснатата си работа.

И така всички мои разкази и поеми останаха затворени в главата ми, както моето копие от поемата на Каспро лежеше увито в коприна в къщата на вуйчо ми — единствената книга в цял Феруси.

Един пролетен ден излязох сам на риболов. Вуйчо ми бе отишъл да хвърля мрежата с един друг мъж. Минки се качи в лодката, сякаш тя се разпореждаше в нея, и се просна на носа, приличаше на дървена статуетка с щръкнали уши. Не носех мрежа, само въдицата, защото смятах да хвърлям за ритта, дребна придънна риба, сочна и вкусна. Риттата не кълвеше, аз също бях завладян от леност. По някое време се отказах и се изтегнах в лодката, която се носеше по течението. Докъдето ми стигаше погледът, виждах само гладка водна шир, а в далечината, отвъд няколко тръстикови островчета, се издигаше нисък зелен бряг и зад него, още по-надалече — синкав хълм…

Ето че най-сетне бях стигнал до моето първо и най-старо видение.

И веднага щом си го спомних, започнах да си припомням и други неща.

Спомних си улиците на градовете, светлините на надвисналите над канала къщи, тъмния паваж на стръмните проходи и бръснещия зимен вятър — спомних си фонтана пред Аркаманд и кулата над гъмжащото от кораби пристанище, а също и червеникавите каменни стени — и всичко това нахлуваше в съзнанието ми на пориви, десетки видения, насложени едно върху друго, мярваха се пред вътрешния ми взор, преди да изчезнат, да бъдат изтикани от други, и оставяха само този неизменен фон от синьо небе и вода, ниския зелен бряг и синия хълм в далечината, който вече бях виждал, връщаха ме в момента, който познавах от далечното си детство.

Постепенно виденията започнаха да отслабват, да избледняват. Лодката бавно се носеше към селото. На рибния пазар вече се беше скупчила неголяма тълпа. Можех да предложа само няколко малки риби, но Тиссо и майка й вече ми бяха сготвили ядене. Взех една порция за Перок и отидох в селото на стареца. Заварих го да кърпи поредната мрежа. Сложих подноса до него и казах.

— От Лали Бету. Чичо, може ли да те попитам нещо?

— Анх.

— Откакто се помня, мога да виждам надалече из света. Да разглеждам места, които не съм посещавал, и да си спомням неща, които не са ми се случвали. — Той бе вдигнал глава и ме гледаше навъсено. Продължих. — Кажи ми, дали това е дарба на нашия народ — на рассиу? Сила ли е това, или проклятие? Има ли някой тук, който да ми обясни какви са тези видения?

— Да — отвърна той. — В Южен бряг. Мисля, че трябва да идеш там.

Надигна се с усилие и ме придружи до колибата на Меттер. Вуйчо ми тъкмо вечеряше. Минки клечеше от едната му страна и потропваше с опашка, Пърт беше от другата. Вуйчо ми поздрави Перок и му предложи да сподели вечерята си с него.

— Гавир Айтана бе така добър да ми донесе храна от пазара — каза старецът, после заговори официално: — Меттер Айтана, добре известно е, че във вашия клан е имало прочути гадатели. Нали не греша?

— Ао — каза вуйчо ми и го погледна малко учудено.

— Възможно е Гавир Айтана да притежава тази сила. Няма да е зле, ако за същото бъдат осведомени пазителите на реликвите.

— Анх — отвърна вуйчо ми, втренчил вече поглед в мен.

— Мрежата ти ще е готова утре — — добави старецът с нормален тон и закуцука обратно към колибата си.

Седнах до вуйчо ми и се заех с моя дял от вечерята. Майката на Тиссо бе направила чудесна баница с риба: бе загърнала парчетата в маруля, поръсена с лютив сос.

— Май ще е най-добре да ида в Южен бряг — заяви вуйчо ми. — Или… хм, дали първо да не поговоря с Гегемер? Не, тя… по-добре да отида. Ох, знам ли.

— Може ли да дойда с теб? Минки тропна с опашка.

— Така ще е най-добре — каза с облекчение вуйчо ми.

На следващия ден отплавахме за село Южен бряг, където се бе състояло моето посвещаване. Меттер, изглежда, нямаше представа какво да правим там, след като стигнахме, така че го поведох към Голямата къща, където се съхраняваха реликвите. Това бе най-високата къща, която бях виждал в Блатата, със стени от твърда лакирана тръстика, от каквато строяха бойните канута, и покрив, покрит с тръстикови снопове. Дворът зад оградата беше гол, отъпкан, с малък вир в единия край и плачуща върба, надвесена над него. В къщата цареше сумрак. И двамата не посмяхме да влезем, нито да заговорим. Зачакахме край вирчето и накрая излезе един мъж. Исках да предложа да потърсим някой от членовете на нашия клан, Айтану, за да поискаме съвет или помощ, но вуйчо ми отиде при непознатия и веднага взе да му разправя как аз, неговият племенник, съм имал странна дарба и ме спохождали видения. Мъжът беше едноок и носеше метла с дълга дръжка; очевидно бе излязъл да почисти двора. Опитах се да обясня на Меттер, че не е редно да занимава с това човек, който прилича на чистач, но той завъртя глава. Мъжът кимаше и придобиваше все по-важен вид. Накрая каза:

— Ще предам на братовчед ми Дород Айтана, оракула от Тръстиковите острови, и той вероятно ще се погрижи твоят племенник да получи нужното обучение. Енну-Амба те е довела на това място. Върви с Ме!

— С Ме! — повтори с благодарност Меттер. — Ела, Гавир. Всичко е уредено. — Очевидно нямаше търпение да се махне от двора пред голямата мрачна къща. Слязохме право на пристанището и се качихме в лодката — Минки бе останала на пост, — и отплавахме за дома.

Не възлагах големи надежди на хвалбите на едноокия. Бях решил, че ако искам да науча нещо повече за моите видения, трябва да се справя сам.

Ето защо събрах кураж и същата вечер на рибния пазар се приближих до леля ми Гегемер. Бях разменил доста ритта за една гъска, която Кора бе ударил, чудесна тлъста птица, която внимателно почистих и оскубах. Бях видял, че така правят мъжете, когато ухажват някоя жена, и затова я поднесох почтително на Гегемер.

— Лельо, нуждая се от твоя съвет и напътствие — казах, малко по-безцеремонно, отколкото възнамерявах. Тя беше жена, която внушаваше респект, и не беше никак лесно да я заговориш.

Тя не ми отговори, не взе и птицата. Усещах нежеланието й да общува с мен, да ми откаже. Но накрая тя протегна ръка, прие подаръка и кимна към градините, зад които мъжете и жените се срещаха, за да разговарят. Тръгнахме натам мълчаливо. Повтарях си думите, с които смятах да започна, и когато тя спря при една редица стари сгърчени череши, изтърсих на един дъх:

— Лельо, зная, че си жена, която притежава дарба. Зная, че навремето си виждала далечни места по света и си вървяла ръка за ръка с Енну-Амба.

За голяма моя изненада тя се разсмя — учуден и презрителен смях.

— Ха! Не очаквах да го чуя от мъж!

Това ме завари неподготвен и се поколебах, но все пак успях да продължа.

— Знам, че съм неук, но ми се струва, че притежавам две дарби. Едната е, че помня съвсем ясно всичко, което съм чувал или виждал. А понякога помня и неща, които все още не съм чувал и виждал. — Спрях и зачаках да ми отговори.

Тя се извърна към мен и сложи длан на едно от дърветата.

— И какво мога да направя за един мъж с дарба? — попита със същата презрителна враждебност.

— Да ми кажеш какви са тези видения. Как да ги използвам, как да ги разбирам. Когато бях в града, а после и в гората, никой не притежаваше подобна дарба. Смятах, че когато се върна при моите сънародници, може би някой от тях ще ме просветли. Но изглежда, само ти би могла да го сториш.

Тя ми обърна гръб и този път мълча доста дълго. Накрая отново ме погледна.

— Бих могла да ти обясня, Гавир, ако беше израсъл от малък в нашето село — каза и видях, че е стиснала устни, за да не затреперят. — Но вече е твърде късно. Прекалено късно. Една жена не може да научи мъж на нищо. Би трябвало да си го разбрал там, откъдето идваш!

Не казах нищо, но тя, изглежда, позна по изражението ми, че ме е наранила.

— Какво да ти кажа, сине на сестра ми? Сигурно си прав, че притежаваш дарба. Тано можеше да повтори всяка история, която бе чула дори само веднъж, дори след много години — дума по дума. А аз съм вървяла с лъва — както се изрази. Не че това ми донесе нещо добро. Да умееш да се връщаш в спомените е голяма сила. Но още по-голяма е да си спомняш онуй, което още не е станало. Питаш ме каква полза от това? Не зная. Никога не съм го знаела. Може би мъжете знаят, но те се отнасят с презрение към женските видения. Тях трябва да питаш! Аз не мога да ти отговоря. Едно обаче ще ти кажа — осланяй се на дарбата си, същата, дето я имаше и Тано, защото тя ще те спаси от безумието.

Не ме гледаше в очите. Лицето й бе навъсено.

— Но каква полза да помня всички тези истории, след като не ми е позволено да ги разказвам, нито на другите — да ме слушат? — попитах малко ядосано.

— Никаква — рече тя. — Трябвало е да се родиш жена, Гавир Айтана. Тогава някоя от дарбите ти щеше да ти е от полза.

— Но аз не съм жена, Гегемер Айтано — възразих огорчено.

Тя ме погледна отново и изражението й се промени.

— Така е. Но и още не си мъж. Макар че си стъпил на пътя… Ще ти дам един съвет, макар че едва ли ще ме послушаш. Докато помниш кой си, ще си в безопасност. Колкото по-напред и назад във времето стигаш, толкова повече от себе си ще губиш. И накрая може да се изгубиш съвсем. Не позволявай да ти се случи това, сине на Тано Айтано. Помни кой си. Никога не го забравяй. Никой не ми го е казвал. И никой няма да го каже на теб — освен мен. Това е едничката опасност, която те дебне. Подготви се за нея. И ако някога те видя, докато крача редом с лъва, ще ти кажа какво съм видяла. Това е единственият подарък, който мога да ти направя. В замяна на това. — Тя кимна към птицата в краката си, изгледа ме намръщено, вдигна я и си тръгна.

По-късно през пролетта, когато времето взе да се стопля, един следобед се върнахме от риболов с вуйчо ми и Минки и видяхме, че ни чакат двама непознати. Единият беше висок и прекалено широкоплещест за рассиу. Беше облечен с дълга тясна роба от фин тръстиков пергамент, почти безцветна, така че си помислих, че сигурно е някакъв жрец или свещенослужител. Другият беше смълчан и срамежлив. Мъжът с робата се представи като Дород Айтана. Меттер се прибра с улова, понеже Дород заяви, че е дошъл да говори с мен. Щом останахме сами, каза с усмивка, но и властно:

— Идвал си да ме търсиш в Южен бряг.

— Не знаех кого търся — отвърнах. Беше си самата истина.

— Не си ли ме виждал във виденията си?

— Струва ми се, че не — отвърнах.

— Нашите пътища се сближават от доста време — продължи Дород. Имаше дълбок мек глас и наистина властно държание. — Зная, че си израсъл сред чужденци и си във Феруси едва от година. Нашият роднина в Голямата къща прати да ми съобщят, че най-сетне си дошъл. Ти търсиш учител и вече го намери. Аз търся гадател и го открих. Ела с мен в моето село, Тръстикови острови, и ще започнем обучението ти. Защото и без това е късно, много късно. От години трябваше да си се захванал с това. Но нищо, ще наваксаме изгубеното време — защото времето никога не се губи, нали? До една или две години ще възстановим напълно дарбата ти, стига, разбира се, да положиш нужните усилия. И тогава второто ти посвещаване няма да е като за прост рибар или тръстикоберач, а на гадател на твоя клан. Защото в момента Айтану си нямат пророк. И е така от доста години. Очакваме те от много, много отдавна, Гавир Айтана!

От всичко, което каза, само последните думи влязоха право в сърцето ми. Кой ме бе очаквал? Откраднато дете, роб, беглец, призрак за собствените си сънародници, странник навсякъде — кой би ме искал, камо ли да ме чака?

— Ще дойда с теб — отвърнах.

13

Тръстикови острови беше най-западното, най-малкото и най-бедното от петте селца на Феруси. Къщите му бяха разпръснати по островчетата и протоците на един залив в югозападния край на езерото. Дород живееше със своя кротък и мълчалив братовчед Темек в една хижа на кален, заобиколен от тръстика полуостров. Жените в селото бяха по-малко от мъжете и се държаха дръпнато, дори враждебно. Общо бяха към четирийсет души, но имаше само четири брачни колиби.

Не познавах никой друг освен Дород. Той се грижеше непрестанно да имам занимания и ме държеше настрана от другите. Липсваше ми безгрижното лениво общуване с вуйчо ми и другите рибари, както и с младите мъже и момичета, най-вече Тиссо, липсваше ми работата, оризищата, бавният ежедневен ритъм, майсторите на лодки, всичко, което доскоро ми навяваше скука, но пък не ме караше да се чувствам нещастен.

Излизахме да ловим риба всеки ден и обикновено запазвахме половината от улова за себе си, тъй като жените предлагаха съвсем малко зеленчуци и почти никакво месо и плодове. Нямах нищо против сам да приготвя рибата, но беше недопустимо за мъж да готви и навярно другите мъже щяха да ме презират и дори да ме прогонят. При това положение ядяхме предимно сурова риба, също като с Аммеда, само дето нямахме хрян, за да я подправим. Никой тук не стреляше по птици, в това село ловът им бе забранен, тъй като ги смятаха за свещени същества — дивите гъски, патиците, лебедите и жеравите носеха общото название „хасса“. Единственото разнообразие в менюто внасяха дребните рачета, но те ставаха отровни на редки и непредсказуеми интервали и Дород ми забрани дори да ги опитвам.

Темек ми каза, че предишният ученик на Дород умрял преди три години от натравяне с миди. Бил още съвсем мъничък.

С Дород не се погаждахме особено. По природа не съм бунтар, но се бях опарил и вече трудно се доверявах на околните. Дород пък изискваше от мен абсолютна вяра. Издаваше строги заповеди и очакваше безусловно подчинение. Аз, от своя страна, непрестанно търсех логика и разумно обяснение в изискванията му и често отказвах да се подчиня.

Така продължи почти половин месец. Една сутрин той ми нареди да прекарам целия ден на колене в хижата и да повтарям думата „ерру“. Преди два дни бях правил същото. Казах му, че не мога да стоя толкова дълго, защото коленете ме болят от предния път.

— Ще правиш каквото ти се нарежда — тросна се той и излезе.

Това вече преля чашата. Реших да се върна пеша около езерото до Източното село.

Когато се прибра, той ме завари да си събирам багажа.

— Гавир, не можеш да си тръгнеш — каза ми, а аз отвърнах:

— Как мога да се уча, след като ме държиш в неведение?

— Тълкувателят е водач. Негово е бремето и отговорността да разкрие тайнствата пред гадателя.

Говореше, както винаги, надуто, но чувствах, че вярва в думите си.

— Не и този гадател — рекох. — Трябва да зная какво, как и защо го правя. Ти искаш сляпо подчинение. Защо гадателят трябва да е сляп?

— Гадателят трябва да бъде насочван — обясни Дород. — Как би могъл да се води сам? Нали ще се изгуби сред всичките тези видения. Няма да знае дали живее сега, преди много години или в бъдещето! Ти самият, макар едва да си започнал пътешествието във времето, вече си го усетил. Никой не може да върви по този път, без да бъде воден.

— Но леля ми Гегемер…

— Тя е амбамер! — прекъсна ме Дород. — Амбамер са жени, които бръщолевят глупости, вият и крещят, и виждат безполезни откъслечни картини, които не разбират. Пфу! Когато гадателят е обучен и воден, той служи на своя клан и на народа си и тогава може да бъде полезен на всички. Аз мога да те направя полезен. Зная тайните, похватите и свещените ритуали. Без тълкувател гадателят не е по-добър от жена!

— Е, може да не съм по-добър от жена — отвърнах. — Но не съм и дете. А ти се отнасяш с мен, сякаш съм момченце.

Дород трудно възприемаше новите идеи, както вероятно и повечето жители на селата, но все пак се вслушваше в думите ми, умееше да мисли и беше изключително, почти свръхестествено чувствителен към настроения и намеци. Това, което казах, го засегна дълбоко.

Известно време мълча и накрая ме попита:

— Гавир, на колко си години?

— Наближавам седемнайсет.

— Гадателите се обучават от малки. Убек, предишният ми ученик, бе едва дванадесетгодишен, когато умря. Взех го на седем. — Говореше бавно, обмисляше всяка дума. — Ти вече си посветен. А детето може да бъде научено да се подчинява на всичко.

— Аз също съм учен да се подчинявам и да търпя — рекох, без да крия огорчението си. — От съвсем малък. Сега обаче искам да знам на кого и защо се доверявам и каква е силата, на която се подчинявам.

Той отново ме изслуша внимателно и помисли, преди да отговори.

— Твоята дарба е да виждаш силата — рече накрая. — Това е, което трябва да следват както гадателят, така и тълкувателят.

— И след като вече не съм малък, защо да не се науча да го правя сам?

— Но кой ще разчита виденията ти? — попита той изумено.

— Да ги разчита? — повторих също тъй учудено.

— Трябва да се науча да разчитам истината в това, което виждаш, за да мога да я тълкувам пред другите. Това е моята задача като тълкувател! Как е възможно един гадател да го прави? — Видя, че съм объркан, и добави: — Гавир, знаеш ли какво е това, което виждаш? Познаваш ли хората, местата, времето, смисъла на видението?

— Само след като отминат — признах. — Но как бих могъл да знам?

— Това е моята сила! Ти си очите на нашия народ, но аз съм гласът! Гадателят няма дарбата да разчита онова, което вижда. Това е работа на човек, обучаван да разпознава пътя сред безбройните канали, човек, който знае и корените на тръстиките, знае къде върви Амба и къде минава Суа, къде лети Хасса. Ти ще се научиш да виждаш и да ми предаваш видяното. За теб виденията са загадка — нали? Но можеш да ми ги описваш. А пък аз, като гледам с очите на Амба, като прониквам в дълбините на нещата, аз ще разкривам загадките ’и ще се уча да тълкувам значението на видяното и по такъв начин да соча пътя на нашия народ. Имаш нужда от мен, също както и аз от теб. А нашите роднини и всички кланове на Феруси се нуждаят и от двама ни.

— Но откъде знаеш как се… разчитат видения?

Дород се разсмя.

— А ти откъде знаеш как да виждаш? — Вече ме гледаше не високомерно, а почти приятелски. — Защо един човек притежава една дарба, а друг — друга? Не можеш да ме научиш да виждам. Аз мога да ти помогна за това, но не и да тълкуваш виденията си, защото това е моята дарба, не твоята. Казвам ти, че имаме нужда един от друг.

— Можеш ли да ме научиш да получавам видения?

— А ти на какво си мислиш, че те уча?

— Не знам! Ти не ми каза. Всеки трети ден съм на глад и пости, никога да не ходя бос, да не спя с главата на, юг, да стоя на колене, докато краката ми отекат — стотици правила и забрани… но за какво е всичко това?

— Постиш, за да запазиш духа си чист и лек и да можеш да пътуваш по-лесно.

— Но и между постите не получавам достатъчно храна. Духът ми е толкова чист и лек, че не мисля за нищо друго освен за ядене. Каква полза от това?

— Той се намръщи и наистина изглеждаше малко засрамен. Реших да се възползвам от набраната преднина. — Нямам нищо против постенето, но не искам да гладувам постоянно. И защо трябва да нося обувки?

— За да запазиш краката си от пряк досег със земята, която изсмуква духа надолу.

— Суеверия — изсумтях. Той пребледня и побързах да добавя: — Имал съм видения бос и обут. И не е нужно да ме учиш на подчинение. Този урок вече съм го минал. Искам да разбера дарбата си, да се науча да я използвам.

Дород сведе глава и замълча. След известно време заговори, бавно, навъсено, но без досегашната надменност и снизхождение:

— Гавир, ако се съгласиш да правиш каквото ти казвам и както го казвам, ще се опитам да ти обясня защо гадателите вършат тези неща. Може би е вярно, че за човек на твоята възраст подхожда различен начин на действие.

Бях горд от себе си, задето бях отстоял позицията си и дори бях спечелил известно уважение. Върнах вещите си на лавицата до леглото и останах при него в самотната и наистина доста мръсна хижа.

Не се съмнявах, че Дород наистина има нужда от мен, тъй като след смъртта на предишния му ученик не можеше да изпълнява ролята си на наставник и тълкувател. Пък и вече се бяхме договорили да ми обяснява всичко, на което ме учи.

Беше му трудно да се откаже от позицията си на господар, да отговаря на въпросите ми и да ми обяснява защо трябва да правя това или онова. Не беше лош човек и мисля, че понякога се радваше, че вместо послушен ученик има ученолюбив последовател и другар, но въпреки това не ми казваше нищо, докато не го попитам.

Най-бързо от всичко учех песните и ритуалните сказания. Най-сетне имах възможност да се запозная с житието на боговете и духовете, с песните и легендите на рассиу, да се приближа до сърцето на Блатата.

Дарбата да запаметявам не ме бе изоставила, въпреки че не я бях използвал от доста време. И така напредвах поне в това отношение. Веднъж Дород се разсмя, понеже повторих сказанието дума по дума веднага след като ми го бе предал.

— Изгубих месеци да набия това в главата на бедния Убек, а той така и не го научи дори до половината! А ти се справи от първия път!

— Това е другата ми дарба и нещо, на което са ме учили, когато бях роб — обясних.

Но дарбата ми да виждам, изглежда, се съпротивляваше на усилията му да се пробуди и да бъде овладяна. Месеците се нижеха един след друг, а все още не ме спохождаше ново видение. Започвах да губя търпение. Той обаче изглеждаше напълно спокоен.

Наричаше същината на своето обучение „очакването на лъва“. От мен се искаше да седя и да дишам бавно, докато постепенно отдалечавам мислите си от всичко, което ме обкръжава, и потъвам в тишината вътре в мен. Ужасно трудно занимание. Коленете ми започнаха да привикват със странната поза, но не и умът ми — поне засега.

Искаше да му разкажа всички видения, които съм имал. Отначало ми беше много трудно. Имах чувството, че Салло отново седи до мен и шепне: „Гав, не говори с никого за това!“ През целия си живот й се бях подчинявал, а ето, че сега трябваше да прекрача заветите й и да се вслушвам в желанията на този странен човек. Не ми се искаше обаче да споря с Дород, защото той бе единственият, който можеше да ме научи. Насилвах се да говоря, описвах объркано нещата, които бях виждал. Търпението му беше неизчерпаемо и малко по малко той измъкна от мен всичко, което можех да му кажа за моите „спомени“ за снеговалежа в Етра, за нападението на карсиканския отряд, за градовете, които бях посещавал, за човека в стаята с книгите, за пещерата, за страховитата танцуваща фигура (която бях видял отново в деня на моето посвещаване) и дори за първото и най-простичкото от тях — синята вода и тръстиките. Непрестанно ме караше да повтарям разказите си.

— Разкажи ми пак — настояваше. — Та значи, ти си в лодка…

— Какво повече да ти кажа? Виждам блатата. Точно както изглеждат сега. Както съм ги видял, когато съм бил съвсем малък, преди да ме откраднат. Синя вода, зелени тръстики, синкав хълм в далечината…

— На запад ли?

— Не, на юг.

Откъде съм знаел, че хълмът е на юг?

Той ме слушаше все тъй напрегнато всеки път и често задаваше въпроси, но никога не правеше никакви коментари. Много от думите, които използвах, очевидно му бяха непознати, особено когато описвах градовете, разказвах за книгите или за човека в стаята. Дород никога не бе виждал град. Използваше думата „чета“, но не можеше да чете и никога не бе държал в ръцете си книга. Извадих „Космология“, за да му покажа какво означава тази дума. Той я погледна, но не прояви интерес. Така и не можах да разбера какви изводи си вади от разказите ми, защото никога не ги споделяше с мен.

Питах се как ли се справят с това другите гадатели и тълкуватели. Попитах го кои са останалите гадатели във Феруси. Той ми каза две имена, единият бе от Южен бряг, другият живееше в Средно село. Попитах дали мога да разговарям с тях. Той ме изгледа учудено.

— Защо?

— Ами просто да поговорим. Да разбера какво виждат…

Той поклати глава.

— Те няма да разговарят с теб. За виденията си говорят само със своите тълкуватели.

Продължих да настоявам и той каза:

— Гавир, това са святи хора. Те живеят в самота, сами със своите видения. Само техните тълкуватели могат да общуват с тях. Никой от тях не излиза сред хората. Дори да станеш всепризнат гадател, няма да ти позволят да ги навестиш.

— И аз ли ще живея като тях — в изолация, сам, насаме с виденията си?

Това ми се стори ужасно и Дород го почувства.

Поколеба се и отвърна:

— Ти си различен. Започна обучението си по друг начин. Не мога да ти кажа как ще живееш.

— Може би никога вече няма да имам видения. Може би съм се върнал при началото на езерото и то е било краят.

— Ти се страхуваш — заяви Дород и долових в гласа му неочаквана нежност. — Трудно е, когато знаеш, че лъвът върви срещу теб. Не се бой. И аз ще съм там.

— Не и там — възразих.

— Напротив — там също. А сега — иди да чакаш лъвицата.

Подчиних се, без да възразя, коленичих на терасата пред хижата над калния бряг на полуострова и се загледах към езерото под тихото сиво небе. Дишах, както ме учеше той, и се опитах да овладея мислите си, преди да са се разпилели. Скоро осъзнах, че крача през поле и зад мен пристъпва черна лъвица, но не се обърнах. Страховете ми се бяха изпарили. Около мен имаше цветя. Вървях по павирана улица в дъжда и видях как вятърът хвърли едри капки в осветения прозорец на една къща. После се озовах на озарен от слънце двор, в къща, която познавах, моята къща, и едно малко усмихнато момиче излезе да ме посрещне. Личицето му пробуди у мен огромна радост. Газех през река, течението беше буйно, а на раменете ми лежеше страшно бреме — толкова тежко, че ме притискаше в податливата почва и водата заплашваше да ме отнесе. Отстъпих назад и отново се озовах на колене на площадката пред къщата в Тръстикови острови. Свечеряваше се. Слънцето вече се беше скрило. На изток, над тръстиките, прелиташе ято диви патици.

Ръката на Дород легна на рамото ми.

— Ела — рече ми той тихо. — Връщаш се от дълъг път.

Тази вечер беше особено внимателен с мен. Не ме попита какво съм видял. Постара се да се нахраня добре и ме отпрати да спя.

През следващите дни му разказах за виденията си, малко по малко, с безброй повторения. Той знаеше как да измъкне от мен неща, над които не се бях замислял, неща, които дори не знаех, че съм видял, докато не ме караше да си припомня отново видението, да се вгледам в подробностите, сякаш изучавам картина. Имах чувството, че в мен се събират два различни вида спомени.

Още няколко пъти през тези дни се „отправях на път“, както се изразяваше той. Беше сякаш до мен има отворена врата и аз мога да минавам през нея, но не по своя воля, а по волята на лъва.

— Не разбирам с какво виденията ми могат да са полезни за нашия клан — подхвърлих една вечер. — Винаги са свързани с други места и други времена — няма почти нищо за Блатата. За какво са им тези неща?

Бяхме излезли за риба. Напоследък приносът ни за рибния пазар бе доста оскъден, което даваше отражение и върху храната, получавана в замяна от жените. Тъкмо бях хвърлил мрежата и се носехме бавно по течението.

— Все още пътуваш като дете — каза Дород.

— Какво искаш да кажеш?

— Детето вижда само с очите си. Вижда това, което е пред него — местата, на които предстои да отиде. Когато се научи да пътува като мъж, кръгозорът му се разширява. Тогава вече може да вижда и с очите на другите, да вижда местата, където отиват те. Да пътува там, където никога няма да отиде телом. Целият свят, всички места са открити за великия гадател. Той крачи редом с Амба и лети с Хасса. Разхожда се с Господаря на водите. — Гласът му отново бе станал властен. Той ме погледна за миг, сякаш преценяваше дали схващам. — Тъй като не си преминал обучение и започна доста късно, ти виждаш като дете. Аз мога да те науча да предприемаш велики пътешествия. Но само ако ми имаш доверие.

— Че нямам ли ти?

— Нямаш — рече той спокойно.

Леля ми ми бе казала нещо за това никога да не забравям кой съм, където и да отида. Бих могъл да открия думите й в спомените си, ако ги потърся, но не го направих. Дород беше прав — ако исках да се уча от него, трябваше да го правя по неговия начин.

Изтеглихме мрежата. Имахме късмет. Занесохме два тлъсти шарана на рибния пазар. Лично аз не обичам шаран, твърде е костелив, но жените в Тръстикови острови го обожаваха и тази вечер получихме обилна вечеря.

След като я изядохме, попитах Дород:

— Как ще ме научиш да виждам отвъд детските видения?

Той помълча, после каза:

— Трябва да станеш готов.

— И как ще стана готов?

— С подчинение и вяра.

— Нима не ти се подчинявам?

— Не и в сърцето си.

— Откъде знаеш?

Той ме погледна и зърнах в очите му презрение, а може би съжаление, но не и отговори.

— Какво трябва да направя? Как да докажа, че ти имам доверие?

— С подчинение.

— Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя. Никак не ми се нравеше тази битка на характери, но очевидно той искаше точно това. И след като получи каквото искаше, веднага смени тона. Говореше много сериозно.

— Гавир, не си длъжен да продължаваш. Пътят на гадателя е труден. Тежък и страшен. Аз винаги ще съм до теб, но ти си този, който трябва да се отправи на пътешествието. Мога да те отведа до началото на пътя, но след това само ще те следвам. Твоята воля ще те кара да продължаваш, твоите очи ще виждат. Ако не желаеш да се отправяш на великото пътешествие, нека бъде така. Няма да те принуждавам — а и не мога да го сторя. Ако искаш, тръгни си още утре, върни се в Източно езеро. Твоите детски видения ще те спохождат от време на време, но скоро ще започнат да избледняват и когато ги изгубиш напълно, ще изгубиш и дарбата си. След това ще можеш да живееш като обикновен човек. Ако това е, което искаш.

— Не — побързах да отвърна, бях смутен и объркан. — Нали ти казах. Искам да опозная дарбата си и да я овладея.

— Ще стане — отвърна той тихо, но решително.

От този ден той бе едновременно и по-внимателен, и по-настойчив с мен. Бях твърдо решен да му се подчинявам, без да подлагам заповедите му на съмнение, и да открия дали наистина мога да контролирам силата си. Отново трябваше да постя всеки трети ден. Дород контролираше стриктно диетата ми, не ми позволяваше никакво мляко и зърно, но добавяше някои храни, за които твърдеше, че били свещени — яйца от патица и яребица, един корен, казваше се шардиссу, и еда, малка гъба, която се срещаше във върбовите горички — и всичко това трябваше да го ям сурово. Губеше страшно много време, за да ги набави. От горчивия вкус на шардиссуто и едата ми ставаше лошо и ми се виеше свят, но се насилвах да хапна и от двете.

След няколко дни на тази диета и дълги часове коленичил на площадката пред къщата, започнах да изпитвам странно олекване на тялото и духа, усещах, че се рея над земята. Всеки път, когато произнасях думата „хасса“, имах чувството, че разпервам криле и се издигам като дива патица или лебед.

И тогава видях блатата под мен и сенките на облаците, които се плъзгаха върху тях. Видях селцата по бреговете на езерата и рибарските лодки във водата. Видях лицата на децата, жените и мъжете. Прекосих една голяма река с товар на раменете, превит под тежестта му, сетне отхвърлих товара и отново се сдобих с крила, този път жеравови. Летях и летях… и кацнах премръзнал и вкочанен, с пламнали от болка колене и кънтяща глава, на площадката пред къщата на Дород.

Той ми помогна да се изправя. Отведе ме при разпаления мангал в ъгъла, зави ме, успокои ме и ме похвали. Даде ми да ям сурова риба и зеленчуци, разбити яйца, малко от гадния шардиссу и после ми наля вода, за да отмия неприятния вкус в устата си.

— Тя ми даде мляко — измърморих, спомнях си жената в хана. Изведнъж страшно ми се допи млекце. Бях преизпълнен със спомени. Лежах в хижата на Дород и същевременно седях в класната стая, на пейката до сестра ми, а страховита буря разрушаваше едно село, казваше се Херру, отнасяше покривите и късаше стените от тръстиков пергамент, а непрогледният мрак бе изпълнен с човешки викове и диво свистене…

Гадеше ми се неудържимо и започнах да повръщам. Дород коленичи до мен, потупа ме по гърба и каза, че няма нищо и че скоро ще мога да поспя. Наистина заспах, но дори сънищата ми бяха видения. Събудих се и си припомних неща, които не бях виждал никога. Той ме накара да му разкажа всичките си видения и аз се опитах, но докато говорех, непрестанно ме спохождаха нови и нови картини и скоро хижата изчезна, лицето му се стопи, аз също изчезнах, изгубен сред хората и местата, които никога нямаше да позная, нито да мога да си припомня. По някое време осъзнах, че лежа в тъмната хижа, замаян и обезсилен, неспособен дори да се надигна. Той дойде, даде ми вода и ме нахрани, а после каза:

— Ти си храбър мъж, Гавир, и ще станеш велик гадател.

Вкопчих се в него, в единствения, който не беше сън, видение или спомен, в единствения истински образ, в единствената ръка, която можех да държа, ръката на моя наставник и тълкувател, на моя спасител и предател.

И тогава сред виденията изплува едно друго лице. Познавах я. Познавах гласа й. Но нали познавах всички лица и всички гласове? Спомнях си всичко, съвсем всичко. Куга се надвеси над мен. Хоби крачеше по коридора към мен. Но тя продължаваше да е пред очите ми и аз произнесох името й:

— Гегемер.

Гарвановото й лице беше свъсено, очите й ме гледаха проницателно и строго.

— Племеннико — рече тя. — Нали ти казах, че ако те срещна в някое видение, ще ти го съобщя. Помниш, нали?

Помнех всичко. Беше ми го казала. Всичко това вече се беше случило. Помнех го тъкмо защото го бях преживявал стотици пъти, като всичко останало. Лежах, тъй като бях твърде уморен от пътешествието, за да мога да се изправя. В хижата беше тъмно и студено. Леля ми не беше тук, защото това бе мъжка хижа, а тя беше жена — видях, че е коленичила на прага. Гледаше право към мен и ми говореше със строгия си глас:

— Видях те да прекосяваш река, с дете на ръце. Разбираш ли ме, Гавир Айтана? Видях пътя, по който трябва да прекосиш. Ако се вгледаш, ти също ще го видиш. Това е втората река, която трябва да прекосиш. Ако успееш, ще си в безопасност. Зад първата река те дебне опасност. Зад втората ще бъдеш спасен. През първата ще те последва смъртта. През втората ти ще последваш живота. Разбра ли ме? Чуваш ли ме, сине на сестра ми?

— Вземи ме с теб — зашепнах. — Вземи ме с теб!

Почувствах, че Дород се надига, за да застане между нас.

— Дал си му еда — рече леля ми. — С какво още си го тровил?

Успях да седна, после да се изправя. Олюлях се и Дород се опита да ме спре.

— Вземи ме с теб — проплаках на леля ми. Тя улови ръката ми, аз посегнах към нея и тя ме изведе навън. Едва пристъпвах. Гегемер ме прегърна.

— Не ти ли стига, че вече умори едно момче? — попита тя Дород, освирепяла като гарван, който пази гнездото с малките си от ястреб. — Изнеси вещите му от хижата и го пусни с мен, инак ще те опозоря пред старейшините на Айтану и жените от твоето село и позорът ти никога няма да бъде забравен!

— Той ще стане велик гадател — възрази Дород, разтреперан от гняв. Но не смееше да излезе от хижата. — Човек с дарба. Остави го при мен. Повече няма да му давам еда. Гавир — рече, — избирай.

Не разбирах за какво си говорят, но казах на Гегемер:

— Вземи ме с теб.

— Дай ми, каквото му принадлежи — нареди тя на Дород.

Дород донесе ножа ми, книгата, увита в пергамент, и парцаливото одеяло. Сложи ги пред входа. Плачеше и по лицето му се стичаха сълзи.

— Дано злото те сполети, лоша жено — викна. — Мръсница! Нищо не разбираш ти. Нямаш работа при свещените дела. Ти скверниш всичко, що докосваш. Мръсница! Мръсница! Ти омърси и къщата ми.

Тя не отговори, но ми помогна да си събера нещата и да сляза до малкия пристан, където бе завързала лодката си, женска лодка, лека като перце. Качих се в нея, целият разтреперан, и седнах на дъното. През цялото време чувах гласа на Дород да кълне Гегемер с обидните думи, с каквито мъжете навикват жените. Накрая изрева, обзет от мъка и гняв:

— Гавир! Гавир!

Присвих се, скрил лицето си в шепи, за да не го виждам. Малко след това се възцари тишина. Бяхме се отдалечили в езерото. Ръмеше. Бях болен, отпаднал и премръзнал и дори не можех да вдигна глава. Отново ме споходиха видения, безброй лица, гласове, места, градове, хълмове, пътища, небеса — и поех на безконечно пътешествие.

Да дойде в къщата на Дород и да застане на прага му за Гегемер бе греховен акт, оправдан донякъде единствено от спешното послание, което ми носеше. Тя не можеше да ме отведе в женското селце на Източно езеро, нито да влезе в мъжката част. Отведе ме в една празна брачна колиба, оправи ми леглото и ме остави там; идваше да ме навестява по няколко пъти на ден — нищо необичайно, така постъпваха жените и сестрите със своите мъже и братя, когато те боледуваха.

И така аз лежах в тясната колиба, вятърът вееше разкъсаните пергаментови стени, дъждът шибаше през тях, от тръстиковите пръчки на покрива капеше вода. Треперех, бълнувах или лежах вцепенен. Не знаех колко време съм бил при Дород, нито колко ще отнеме възстановяването ми, но беше лято, когато отидох при него, а когато започнах да идвам на себе си, вече бе следващата пролет. Бях ужасно слаб и измършавял и ръцете ми бяха тънки като клечки. Когато се опитах да се изправя и да се поразходя, се задъхах и ми се зави свят.

Научих от Гегемер някои неща за лекарствата, с които ме беше тъпкал Дород. Тя говореше за тях с омраза и презрение.

— Аз също съм вземала еда — каза ми. — Бях готова на всичко, за да разбера какво е станало с майка ти. Един тълкувател ме посъветва, дано се задави с думите си, мъдрец от Голямата къща. Дано яде кал и да пукне в някое тресавище. Вземай еда, рече ми, и умът ти ще се освободи, ще полетиш накъдето пожелаеш! Умът ми полетя, вярно, но стомахът ми плати цената, а после и умът. Глупачка бях, така и не видях майка ти, но се поболях за месеци само от една хапка. Колко ти даде той и колко често ти даваше? А горчивият корен, шардиссу — от него главата ти се върти, сърцето лумка като пощуряло и се задъхваш — него не съм вземала, но зная. И тези мъже наричат подобни гадости свещени лекарства! — Тя изсъска като котка. — Глупаци. Мъже. Жени. Всички.

Седях на прага на колибата, а тя се поклащаше в люлеещия стол до мен, бе го дотътрила чак тук — правят ги жените и ги държат пред колибите си. Земята все още бе влажна от последния дъжд, небето беше светлосиньо, но слънцето почти не топлеше.

От известно време с леля ми се погаждахме добре. Не се съмнявах, че ми е спасила живота, тя също го знаеше. Мисля, тъкмо това бе поуспокоило болката й, че е допуснала майка ми да умре. Гегемер беше сурова и силна жена е лош нрав, но се грижеше за мен търпеливо, почти нежно. Често се случваше да сме на различни мнения, но това нямаше значение, тъй като има един вид разбирателство отвъд думите, сходство на умовете, което изглажда различията. Едно нещо знаехме и двамата, без никога да му даваме гласност — че щом възстановя силите си, ще напусна Блатата.

Не бързах, но тя бързаше. Беше ме видяла да вървя на север, гонен от смъртта. Повтаряше, че трябва да си вървя. Трябвало да пресека втората река и едва там ще съм в безопасност. Да поема на път веднага щом мога. Втълпяваше ми го непрекъснато.

— Няма значение кога ще тръгна — възразявах. — Смъртта винаги ще ме последва.

— Енг, енг, енг! — Тя намръщено клатеше глава. — Ако отлагаш твърде дълго, смъртта ще те причака по пътя!

— Тогава да остана тук — предложих полу на шега. — Защо да напускам роднините си и клана и да се впускам в надпревара със смъртта? Харесва ми тук. Обичам да ходя на риба…

Дразнех я, разбира се, и тя го знаеше и не се сърдеше, но беше видяла някои неща, а аз — не. И не знаеше как да ги разтълкува.

Между безсмислените безкрайни потоци от видения, сред които живеех, докато бях при Дород, и после, когато се върнах в Източно езеро, имаше едно, което помнех особено ясно и отчетливо. Че съм в река, затънал до кръста във водата, и водата ме влачи; опитвам се да надвия течението, но нося на гръб нещо тежко, което непрестанно нарушава равновесието ми. Пристъпвам напред, уж право към брега, но посоката е погрешна и го осъзнавам веднага — пясъкът е нестабилен, няма на какво да стъпя. Не виждам накъде вървя през кипящата вода, но премествам крак надясно, после другия, като че следвам някаква пътека на дъното, стъпка по стъпка, срещу огромната сила на течението — и това е всичко. Видението свършва.

Този спомен, това видение ме спохождаше отново и отново, докато се възстановявах. Струваше ми се, че това е последното видение от болестта ми. Един ден го описах на Гегемер. Тя потрепери и прошепна:

— Същата река.

Аз също потреперих.

— Точно там те видях — обясни леля ми. — Това, което носиш на гръб, е дете. — И след доста дълга пауза добави: — Всичко ще се оправи, племеннико. Всичко ще е наред. — Гласът й беше нисък и дрезгав; говореше по-скоро с надежда, отколкото с вдъхновена от ясновидство увереност.

Наистина бях глупак да тръгна с Дород, нещастния Дород, който ме бе чакал и ме бе взел заради самия себе си, за да издигне авторитета си сред околните, да бъде признат за тълкувател, познавач на съдбините, човек с дарба. Бях обърнал гръб на Гегемер, която, макар че едва ли го осъзнаваше, наистина ме бе очаквала, но не за да се прослави покрай мен, а заради роднинската обич.

През април се възстанових достатъчно, за да се върна в къщата на вуйчо ми, макар че все още нямах достатъчно сили, за да тръгна на далечен път. Последния ден, който прекарах в колибата за брачни двойки, леля ми дойде без особена причина, а само да се сбогуваме. Седнахме на припек отпред и аз я попитах:

— Лельо, искаш ли да ти разкажа за сестра ми?

— Салло — прошепна тя. Името на тригодишно момиченце, отдавна изгубено.

— Тя беше моя водачка и защитничка. Беше много храбра. Не помнеше нищо от Блатата, но знаеше, че притежаваме сили, каквито другите нямат. Заръча ми никога да не говоря за тях пред никого — да не споменавам за виденията си. Беше много умна. И много красива — в цялото село няма момиче, тъй хубаво като Салло. Нито толкова добро, всеотдайно и чистосърдечно. — Като видях колко внимателно ме слуша, продължих да разказвам, да описвам всяка подробност от спомените си, за да й обясня какво е била за мен Салло. Не ми отне много време. Трудно е да опишеш човек. А и животът на Салло бе прекалено кратък, за да се превърне в история.

Когато най-сетне млъкнах, донякъде защото се бях задавил от собствените си сълзи, Гегемер каза:

— Сестра ти е била като моята сестра. — И сложи за миг мургавата си ръка върху моята.

И тъй, за пореден път си събрах багажа и се прибрах в селото на мъжете, в къщата на вуйчо ми. Меттер ме посрещна с кротка радост. Пърт дойде да увие опашка около краката ми и се метна върху старото ми одеяло веднага щом го разстлах на пода, мъркаше като вятърна мелница. Липсваше само радостният лай на старата Минки. Беше умряла през зимата, както ме осведоми опечалено Меттер. И старият Перок също бе издъхнал, сам в къщата си. Меттер отишъл една сутрин да го навести и го заварил надвесен над изгасналия мангал, с вкочанени ръце.

— Кучката на Рава обаче се окучи — рече Меттер след малко. — Ако искаш, да идем утре да ги огледаме.

Отидохме и избрахме едно чудесно наперено женско кутре с умни очички и черна козина. Меттер го нарече Бау и го взе на риба още същия ден. Докато отплавахме, кутрето скочи от борда във водата и зашляпа с мъничките си лапи. Меттер го измъкна за мократа козина и му се скара, а кутрето само махаше весело с опашка. Исках да ида с тях, но още бях твърде слаб, за да излизам на риба, бях се задъхал и разтреперил дори само от разходката до къщата на Рава. Седнах на огряната от слънцето площадка и загледах отдалечаващото се платно на лодката на Меттер на фона на коприненото небе. Беше ми хубаво да съм тук. Помислих си, че тази малка къщичка е вероятно единственият истински дом, който съм има.

Но не беше мой дом. Не исках да прекарам живота си тук. Бях го осъзнал вече. Бях се родил с две дарби, с две сили. Мястото на едната от тях бе тук, това бе дарба, позната на хората от Блатата, и те знаеха как да я овладяват и използват. Но обучението ми за това се бе провалило, независимо дали поради невежеството на учителя, или нетърпението на ученика, или пък защото дарбата ми не бе чак толкова изявена, а бе като на всички останали от този край, простичко умение да се поглежда малко напред в бъдещето. Детска дарба, необуздана дарба, която не може да бъде овладяна и използвана и която постепенно ще отслабне.

А другата ми дарба, макар и надеждна и сигурна, бе напълно безполезна тук. Каква полза от глава, пълна с истории, легенди и разкази? Колкото по-малко говориш при рассиу, толкова си по-уважаван. Разказите са за жените и децата. Песните са тайни, изпълнявани само при свещената церемония на посвещаването. Рассиу не бяха хора на словото. Те бяха хора на виденията и на момента. Всичко, което бях научил от книгите, тук бе съвсем безполезно. Дали в такъв случай трябваше да го забравя, да предам паметта си и да оставя на духа си да се рее на воля, докато не отслабне, а аз не остарея?

Хората, които ме бяха откраднали от моите сънародници, бяха откраднали и тях от мен. Вече не можех да съм един от тях.

И щом го осъзнах, разбрах, че трябва да си вървя.

Но къде да ида?

Не север, бе казала Гегемер. Беше ме видяла да вървя нататък. През две големи реки. Трябваше да са Сомулане и Сенсали. Асион беше на север и на запад от Сомулане, в Бендайл, град Месун пък беше на северния бряг на Сенсали, в Урдайл. В Месун имаше университет. Там живееха учени и поети. Поетът Оррек Каспро също живееше там.

Станах и влязох в колибата. Пърт продължаваше упоритата си работа по разплитането на старото ми одеяло. Взех от лавицата малкия пакет, после пак излязох навън и седнах. Спомних си часовете, дните и месеците, прекарани на колене в дома на Дород, и се заклех в сърцето си никога вече да не коленича. Искаше ми се да имам люлеещ се стол, каквито имаха повечето жени, но мъжете не използваха женски вещи. Също както не готвеха, не разказваха истории и отричаха много други умения или отказваха удоволствия, само за да докажат, че са мъже. Нямаше ли да е по-добре, ако го доказват, като го правят, вместо като не го правят?

По-добре за мен, не и за тях. Не им беше в кръвта.

Та значи седнах със скръстени крака и развих пергамента, с който бе загъната книгата. За първи път от година, дори повече, я разтворих. Оставих я да се отвори сама, сама да си избере страницата, и зачетох.

Затворих книгата и стиснах очи, облегнах се на стената. Слънчевите лъчи прозираха през клепачите ми и топлеха приятно. Откъде знаеше? Как бе успял да опише така точно живота тук? Да знае свещеното име на лебеда и жерава? Дали Оррек Каспро не бе рассиу, човек от Блатата? Дали не беше гадател?

Задрямах с тези строфи в главата. Събудих се, когато Бау скочи в скута ми и ме близна по лицето.

— Какво е това? — попита вуйчо ми, втренчил любопитен поглед в книгата.

— Кутия с думи — казах. Вдигнах я и му я показах. Той поклати глава и рече:

— Анх, анх.

— Кълвеше ли днес риттата?

— Не. Само дребни костури. Ще дойдеш ли на рибния пазар?

Отидох с него и вечерта говорих с Тиссо. Зарадвах се, че я виждам. По-късно, когато се прибрахме и гледах красивия залез, с внезапно притеснение и безпокойство осъзнах, че тя май се влюбва в мен, макар все още да не бях преминал второто си посвещаване, макар че изглеждах като направен от черни пръчки и бях неуспял гадател, младеж, провалил се в начинанието си.

Меттер тъкмо се бръснеше. Мъжете от Блатата нямат гъсти и буйни бради, така че бръсненето на вуйчо ми беше по-скоро стържене на рехави косъмчета с една мидена черупка над пълна с вода черна купа, заменяща огледалото. Заниманието обаче очевидно му доставяше удоволствие. Когато приключи, той ми подаде черупката. Изненадах се, но после прокарах пръсти по брадичката си и установих, че е обрасла с къдрави косъмчета. Остъргах ги. Наистина трябваше да си тръгвам. Но беше ясно, че не мога да замина, преди да съм възстановил силите си. Така че до края на пролетта се придържах към стриктен режим. Не напусках по никакъв повод селото на мъжете, ходех рядко на рибния пазар и не излизах на разходки с младежите и девойките. Всеки ден обаче вървях дълго покрай брега, за да заздравя мускулите си. През останалото време замествах Перок в кърпенето на мрежи — не че бях кой знае колко добър в това, но исках да съм полезен на селото поне с нещо.

След няколко седмици вече бях достатъчно укрепнал, за да излизам за риба с Меттер и да му помагам в обучението на Бау, макар че кученцето почти не се нуждаеше от напътствия. Донасянето на плячката му беше в кръвта — първия път, когато това стана, бях уловил едър костур, който успя да се откачи от куката във въздуха. Бау се метна във водата след него, гмурна се и след секунди се появи отгоре, стискаше го със зъби.

Често седях на площадката и четях. Котката, която вече остаряваше, се сгушваше в скута ми. Вечер с вуйчо ми изпълнявахме кратък ритуал — танц и молитва — да умилостивим Господаря на водите, после си лягахме.

Така минаваха дните. Дойде лятото, отмина празникът на слънцестоенето. Съвсем бях забравил, че трябва да напусна селото. Нямах никакви нужди. Чувствах се спокоен.

Един ден леля ми заобиколи платнището на пазара и спря пред мен. Кипеше от гняв. Децата се разбягаха изплашено.

— Гавир! — рече тя. — Гавир, видях един мъж. Мъж, който те преследва. Мъж, който вещае смъртта ти.

Облещих се.

— Трябва да се махнеш оттук, племеннико! — каза тя.