Джек ЛондонСин на слънцето

I

„УилиУо“ бе хвърлил котва в прохода между крайбрежния и външния риф. Откъм външния долиташе приглушеният плисък на ленив прибой, но защитената ивица вода, на не повече от стотина ярда от белия бряг с пясък от разтрошени корали, беше огледално гладка. Макар проходът да бе тесен, а „УилиУо“ — закотвен на най-плиткото място, където можеше да се завърти, котвената му верига се спускаше и издигаше на цели сто фута. Пътят й можеше да се проследи по дъното от живи корали. Като някаква гигантска змия свободно отпуснатата част на ръждивата верига се виеше по океанското дъно, кръстосваше се и се пресичаше на няколко места, и свършваше накрая с неподвижната котва. Едра моруна, сиво-кафява и изпъстрена със светли петна, се стрелкаше предпазливо между коралите. Други риби, с причудливи форми и цветове, се държаха с предизвикателно безразличие дори и когато някоя голяма акула мързеливо се приближаваше и подплашваше моруната към любимите й процепи.

На предната палуба десетина чернокожи туткаво и непохватно лъскаха тиковия релинг. Бяха несръчни в работата си като стадо маймуни. Всъщност те много приличаха на маймуни от някакъв уголемен, праисторически вид. В погледите им се четеше маймунска тъга и раздразнителност, лицата им бяха дори по-неправилНи от маймунските, а с неокосмените си тела бяха далеч по-голи от която и да е маймуна, защото нямаха върху си никакви дрехи. Накичени бяха така, както никога не е била никоя маймуна. В дупки, пробити в ушите, носеха къси глинени лули, халки от коруба на костенурка, огромни дървени тапи, ръждиви гвоздеи и празни гилзи от патрони. Най-малката дупка в ушите беше от калибъра на уинчестър; някои от най-големите дупки бяха с диаметър по цял инч, а на всяко ухо имаше средно по три до петшест дупки. През носовете им бяха промушени клинове и игли от излъскана кост или вкаменени черупки. Върху гърдите на един висеше бяла топчеста дръжка от врата, върху гърдите на друг — дръжка от порцеланова чаша, върху гърдите на трети — месингово зъбчато колело от будилник. Те дърдореха със странни, пискливи гласове и взети заедно, не свършваха повече работа от един бял моряк. На кърмата, под тента, стояха двама бели мъже. двамата носеха обикновени долни ризи, а около слабините си бяха увили парче плат. Отпред, на кръста, бяха затъкнали по един револвер и кесия тютюн. По кожата им лъщяха безброй капчици пот. Тук-там капчиците се сливаха в малки ручейчета, които се стичаха върху нажежената палуба и почти Мигновено се изпаряваха. Мършавият черноок мъж изтри с пръсти ручейче щипеща пот от челото си, тръсна я на земята и уморено изруга. Уморено и унйило той загледа морето отвъд външния риф и върховете на палмите по брега.

— По дяволите, още е осем часът, а до пладне ще стане истински пек — жално проточи той. — господи, защо не духне малко ветрец. Никога ли няма да се измъкнем оттук?

Другият, строен двадесет и пет годишен немец, имаше високо чело на учен и скосена брадичка не си направи труда да отговори. В момента изсипваше хинин на прах върху цигарена книжка. Като оваля солидна доза от лекарството в плътно топче, той го хвърли в устата си и го глътна без вода.

— Ех, да имаше малко уиски — изпъшка първият след петнадесетминутно мълчание. Измина още толкова време, преди немецът да рече без връзка:

Съсипа ме тая треска. Да знаеш, че щом стигнем Сидней, ще те напусна, Грифитс. И повече не искам да чуя за тропиците. Голям глупак бях, че Постъпих при теб.

— Не може да се каже, че си кой знае какъв помощниккапитан — отвърна Грифитс, прекалено подтиснат от горещината, за да говори разгорещено. — Когато на брега в Гувуту чуха, че съм те наел, всички се изсмяха. Какво? Якобсен? — казаха те. — От него човек не може да скрие бутилка; била тя с джин или със сярна киселина, веднага ще я надуши! Няма що, ти оправда славата си. Благодарение на теб от две седмици не съм пийнал и капка,

след като задигна всичките ми запаси.

— Ако и тебе сега те газеше така тая гадна треска, щеше да ме разбереш — изскимтя помощникът.

— Та аз нищо не казвам — отговори Грифитс. —

Само се моля на господа да ми изпрати нещо за

пиене, малко ветрец или каквото и да е там. Още

утре ще ме втресе и мен.

Помощникът му подаде хинина. Той оваля на

топче също такава голяма доза, пъхна го в устата

си и го глътна сухо.

— Господи! Господи! — изстена той. — Мечтая някъде да има страна, където да няма хинин. Проклета дяволска горчилка! Цели тонове съм изгълтал през живота си.

Той отново заоглежда морето за някакви признаци на вятър. Нямаше ги обичайните облаци, придружаващи пасатите, а ниското слънце, което едва бе започнало да се изкачва към зенита, превръщаше цялото небе в нажежен месинг. Човек сякаш не само усещаше, но и виждаше тази жега, и Грифитс напразно потърси облекчение, като погледна към брега. Белият пясък пареше до болка очните му ябълки. Палмите, съвършено неподвижни, с плоски силуети, открояващи се на фона на неосвежителната зеленина на гъстата джунгла, твърде много приличаха на картонен декор. Малките чернокожи хлапета, които си играеха голи сред ослепителния блясък на пясъка и слънцето, представляваха оскърбителна и болезнена гледка за слънчасалия мъж. Той изпита известно облекчение, когато едно момченце, както тичаше, се спъна и цопна на четири крака във възтоплата морска вода.

Едно възклицание на чернокожите накара двамата мъже да извърнат поглед към морето. Иззад близкия нос, на четвърт миля от тях, покрай рифа, пред очите им се появи дълго черно кану.

— Гумийци от съседния залив — отсъди помощникът.

Един от чернокожите дойде на кърмата, като стъпваше по горещата палуба с безразличието на човек, чиито боси нозе не усещат топлина. Това също причини болка на Грифитс и той затвори очи. Но в следващия миг широко ги отвори.

— Бял господар спира с гумиец — рече чернокожият.

Двамата мъже рипнаха на крака и се взряха в кануто. На кърмата ясно се виждаше сомбрерото на бяЛ човек. Мигновено върху лицето на помощника

се изписа тревога.

— Това е Грийф — каза той.

Грифитс дълго го гледа, докато се увери, после цинично изруга.

— Какво търси тук? — поиска той обяснение… от помощника, от изнемогващото море и небе, от безмилостно пламтящото слънце и от цялата свръх нажежена и неумолима вселена, с която бе свързана неговата съдба.

Помощникът се закиска.

— Казах ти, че няма да се измъкнеш толкова

лесно — рече той. Но Грифитс не го слушаше.

— При всичките си пари да довтаса тук като някой бирник — даде воля на възмущението си той, почти примрял от гняв. — Той е пълен с пари, червив е с пари, до пръсване е натъпкан с пари. Със сигурност знам, че е продал Ирингските си плантации за триста хиляди лири. Самият Бел ми го каза, последния път, когато се напихме в Гузуту. Има милиони и милиони, а ме преследва като Шайлок Маурили 1 за няколко банкноти, с които не би си запалил лулата. — грифитс се нахвърли върху помощника: — То, зная, че си ми го казал. Хайде, каж, продължавай да го казваш. И какво е това, дето си

Изказал?

— Казах ти, че не го познаваш, ако си мислиш,да отплуваш,

ще можеш да напуснеш Соломоновите острови, без да си му платил. Тоя Грийф е истински дявол, не е честен. Знам това. Казах ти, че може да пръсне хилядарка, ей така, за развлечение, а за едни нещастни пари да се бори като акула за ръждясала консервена кутия. Щом ти казвам, значи знам. Нима не подари своята „Балакула“ на мисията в Куинсланд, й като те загубиха своя „Ивнинг стар“ край Сан Инстобал? А „Балакула“ струваше най-малко три хиляди лири. Не преби ли Стротърс така, че трябваше да остане на легло две седмици, и то само заради някаква си разлика в сметката от две лири и десет шилинга, и защото Стротърс нахалствувал и се опитвал да доведе измамата докрай.

— Да ослепея дано! — извика Грифитс, обзет от

безсилна ярост.

Но Помощникът продължи да нарежда:

— Казвам ти, че само един честен човек може да

излезе на глава с честен човек като него, а на Соломоновите острови още не е стъпвал човек, който може да го направи. Хора като теб и мен не могат да излязат на глава с него. Ние сме твърде прогнили, прогнили сме от главата до петите. Ти имаш долу много повече от хиляда и двеста лири. Плати му и забрави тая история.

Но Грифитс изскърца със зъби и силно стисна тънките си устни върху тях.

— Аз ще изляза на глава с него — промърмори той, по-скоро на себе си и на безпощадното слънчево кълбо, отколкото на помощника. Обърна се и понечи да слезе надолу, после пак се обърна.

— Виж какво, Якобсен. Той ще е тук чак след четвърт час. Ти с мен ли си? Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, че можеш да разчиташ на мен. Та нали изпих всичкото ти уиски. Какво смяташ да правиш?

— Не смятам да го убивам, ако мога да избегна това. Но няма да му платя. Трябва да си наясно.

Якобсен равнодушно сви рамене, примирен със съдбата, а Грифитс пристъпи към трапа и заслиза надолу.

Загрузка...