Син на слънцето

II

През ниския риф Якобсен гледаше как кануто се изравнява с техния кеч и продължава към входа на прохода. Грифитс се върна на палубата, с изцапани с мастило палец и показалец на дясната ръка. Подир петнадесет минути кануто спря до тяхтата. Мъжът със сомбрерото се изправи.

— Здравей, Грифитс — каза той. — Здравей, Якобсен.

С ръка върху релинга, той се извърна към тъмнокожия си екипаж.

— Вие, момчета, спира тука кану съвсем. Когато се прехвърли през релинга и скочи на палубата, в тежкото му наглед тяло можеше да се долови котешка гъвкавост. Както другите двама и той

беше оскъдно облечен. Евтината долна риза и набедрената препаска не успяваха да скрият добре сложената му снага. Бе мускулест, но мускулите му не бяха издути и буцести. Бяха леко заоблени и когато се движеха, се приплъзваха леко като коприна под гладката загоряла кожа. С годините, прекарани под жаркото слънце, лицето му също бе загоряло, станало мургаво като на испанец. Жълторусите устаци никак не подхождаха на тази мургавина, а ясносините очи зашеметяваха онзи, който ги погледнеше. Трудно беше човек да си представи, че и кожата му някога е била светла.

— Вас пък какъв вятър ви довя насам? — попита

Грифитс, като се здрависваха. — Мислех, че сте

някъде към островите Санта Крус.

— Бях там — отвърна новодошлият. — Но направихме бърз преход. „Уъндър“ е зад носа, в Заква Гума, чака вятър. Туземците ми казаха, че тук имало някакъв кеч и аз реших да намина и да видя как е?

— Слаба работа. Повечето от навесите за копра са празни и я има, я няма петшест тона слонски орехи. Жените всичките ги хвана треската и си отидоха, а мъжете не могат да ги накарат да се вържат в блатата. За нищо не ги бива. Бих ви предложил нещо за пиене, но помощникът изпразни и Последната ми бутилка. Господи, защо не подухне малко ветрец.

Грифитс помести с подчертано равнодушие погледа си от единия към другия и се разсмя.

— Радвам се, че безветрието се задържа — каза Грийф. — Така успях да ви сваря тук. Моят супер касиер изрови онази ваша бележчица и аз я донесох. Помощникът учтиво се отдръпна и остави капитана сам да си сърба попарата. — Съжалявам, Грийф, ужасно съжалявам, но нямам толкова пари. Трябва да ми дадете още малко време.

Грийф се облегна на трапа; по лицето му се изписа почуда и огорчение.

— Просто е невероятно как се научават да лъжат хората на Соломоновите острови — сподели той. — Истината не им е присъща. Да вземем капитан

ган Йенсен. Бих се заклел в неговата честност.

А пък той ми каза само преди пет дена… искате ли да знаете какво ми каза? Грифитс облиза устни.

— Продължавайте.

— Ами каза ми, че сте разпродали…, че сте разпродали всичко, уредили сте си сметките и сте потеглили към Новите Хебриди.

— Той е проклет лъжец! — разпалено извика Грифитс.

Грийф кимна.

— И аз бих казал същото. Той дори има нахалството да ми каже, че е купил от вас две от станциите ви — Маури и Кахула. Каза, че ви е платил хиляда и седемстотин златни лири за всичко —

клиентела, стоки, кредит и копра.

Очите на Грифитс се присвиха и бляснаха. Той го направи неволно, но Грийф го забеляза и бавно

завъртя очи.

— А Парсънс, търговският ви агент в Хикимави, ми каза, че компанията „Фълкръм“ е откупила от вас тази станция. Той пък защо ли лъже?

Грифитс, изнервен от слънцето и болестта, избухна. Цялото озлобление, стаено в душата му, се надигна в лицето му и той разкривено се озъби.

— Вижте какво, Грийф, какъв смисъл има да си играете с мен така? Вие знаете и аз зная, че вие знаете. Добре, така да бъде. Аз наистина разпродадох всичко и наистина заминавам. Е, и какво ще

направите сега?

Грийф сви рамене, а на лицето му не трепна и сянка на решителност. Изражението му бе на човек, изпаднал в затруднение.

— Тук няма съдебни органи — изтъкна преимуществото си Грифитс. — Тулаги е на сто и петдесет мили. Аз имам разрешително за отплаване и съм на собствения си кораб. Нищо не може да ми попречи да потегля. Вие нямате право да ме спрете. Само защото ви дължа една малка сума. И по дяволите! Не можете да ме спрете. Запишете си го на челото.

Лицето на Грийф придоби още по-изненадано и

огорчено изражение.

— Искате да кажете, Грифитс, че ще си присвоите тези хиляда и двеста лири?

— Горе-долу е така, драги. И няма никакъв смисъл да се нагрубяваме. Ето, излиза вятър. По-добре

е да си тръгнете, преди да съм потеглил, инак ще потопя кануто ви.

— Наистина, Грифитс, това, което казвате, е почти вярно. Аз не мога да ви спра. — Грийф затършува в торбичката, закачена на колана с револвера, и измъкна някакъв изпомачкан лист, който приличаше на официален документ.

— Но може би това ще ви спре. Прочетете го внимателно. И можете да си го запишете на челото. Заповядайте. — Какво е това?

— Адмиралтейска заповед за задържане. Бягството ви на Новите Хебриди няма да ви спаси. Заповедта може да се изпълни навсякъде. След като разгледа документа, Грифитс се подвоуми и преглътна. Със сключени вежди той заобмисля този нов развой на събитията. После изведнъж Дигна очи, лицето му бе спокойно и излъчваше само искреност.

— Били сте по-умен, отколкото ви мислех, Дрийф — каза той. — Здраво ме държите в ръцете си. Глупаво бе да се опитвам да ви изиграя. Якобсен ми казваше, че няма да мога, а аз не исках да го чуя. Но е бил прав, а и вие също сте прав. Парите са долу. Да слезем и да си оправим сметките. Той понечи да слезе, после се отдръпна встрани, да позволи на госта си да мине пръв, и в същия миг погледна към морето, нататък, където мрачните пориви на вятъра раздвижваха водата.

— Оберете котвата — нареди той на помощника. — Вдигнете платната и бъдете готови за отплаване.

Когато сядаше на ръба на койката на помощника, с лице към малката масичка и притиснат до нея, Грийф забеляза ръкохватката на револвер, която едва се подаваше изпод възглавницата. Върху закачената на панти на носовата преграда масичка, имаше писалка и мастило и оръфан корабен дневник.

— О, пет пари не давам, че разкрихте подлата измама — предизвикателно рече Грифитс. — твърде дълго съм в тропиците. Аз съм болен човек, опасно болен човек. А уискито и слънцето, и треската ме направиха и безнравствен. За мен сега нищо не е прекалено подло, нито.прекалено низко и мода разбера защо черните се ядат един друг, и събират глави, и тем подобни. Аз също бих могъл да го направя. Затова гледам на опита си да присвоя тази сумичка като на съвсем безобидна измама. Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо за пиене.

Грийф не каза нищо и другият се захвана да отключва голямо, много очукано сандъче за пари. Откъм палубата долитаха пискливи викове и поскръцването и потракването на скрипците, докато черно-кожият екипаж вдигаше грота и бизана. Грийф наблюдаваше една едра хлебарка, която пълзеше върху омазнената боядисана маса. Грифитс раздразнено изруга и отнесе сандъчето до стъпалата на трапа, където беше по-светло. Тук, приведен над сандъчето с гръб към госта си, той стрелна ръце към пушката, подпряна до стъпалата, и в същия миг рязко се завъртя.

— А сега, да не си мръднал — заповяда той. Грийф се усмихна, присмехулно вдигна вежди и се подчини. Лявата му ръка бе опряна на койката до него, дясната лежеше върху масата. Неговият револвер висеше открито върху десния му хълбок. Но той не беше забравил другия под възглавницата.

— Хм! — подсмихна се Грифитс. — Всички на Соломоновите острови са хипнотизирани от теб, но трябва да ти кажа, че аз не съм. Сега ще те хвърля през борда заедно с адмиралтейската ти заповед, но преди това трябва да направиш нещо. Вдигни онзи корабен дневник.

Другият с любопитство погледна към дневника, но не се помръдна.

— Казвам ти, че съм болен човек, Грийф. Ще те застрелям със същата лекота, с която бих смачкал хлебарка. Вдигни онзи дневник ти казвам!

Той наистина изглеждаше болен и изпитото му лице нервно потрепваше от обзелата го ярост. Грийф вдигна дневника и го остави настрана. Отдолу имаше изписан лист от бележник.

— Прочети го! — заповяда Грифитс. — Прочети го на глас.

Грийф се подчини; но докато четеше, пръстите на лявата му ръка безкрайно бавно и търпеливо запълзяха към дръжката на оръжието под възглавницата.

„Борда на кеча «УилиУо», залива Бомби, остров Анна, Соломоновите острови — зачете той. — С настоящото удостоверявам, че след като получих дължимата ми сума, слагам подписа си тук и напълно освобождавам от всички дългове, които е имал към мен Харисън Дж. Грифитс, който на тази дата ми изплати хиляда и двеста лири стерлинги.“ — С тази разписка в ръцете ми — ухили се Грифитс — адмиралтейската ти заповед не струва дори колкото хартията, на която е написана. Поддиши се.

— Няма никакъв смисъл, Грифитс — каза Грийф. — д В Съдът няма да уважи документ, подписан по принуда.

— В такъв случай не виждам какво ти пречи да го подпишеш.

— О, съвсем нищо, само че бих могъл да ти спестя купища неприятности, ако не го подпиша.

Пръстите на Грийф бяха стигнали до револвера докато говореше, с дясната ръка той си играеше с писалката, а с лявата започна бавно и неусетно да придърпва оръжието към себе си. Когато най-сетне го обхвана с ръка, със среден пръст на спусъка, а показалеца изпънат върху барабана и по протежение на цевта, той се почуди какъв ли късмет ще има при стрелба наслуки с лявата ръка.

— Не се притеснявай за мен — подигравателно рече Грифитс. — И недей да забравяш, че Якобсен ще свидетелствува, че ме е видял да ти връщам парите. А сега се подпиши, подпиши се отдолу с цялото си име, Дейвид Грийф, и постави датата.

Откъм палубата долетя шум от дърпане на шкоти и потропване на въженцата за рифоване върху платнищата. В кабината те усетиха как „УилиУо“ се накланя на една страна, насочва се остро срещу вятъра и се изправя. Дейвид Грийф още се двоумеше. Откъм носа долетя неравномерното потракване на фаловете на кливера през макарите. Малкият съд се наклони и през стените на кабината долетя бълбукане и плискане на вода.

— Хайде, размърдай се! — извика Грифитс. — Котвата е вдигната.

Дулото на пушката, на разстояние четири фута, бе насочено право към него, когато Грийф реши да действува. При първите колебливи пориви на вятъра Грифитс помръдна, за да запази равновесие и пушката трепна. Грийф се възползва от това трепване, посегна, сякаш да подпише документа, и в същия миг като котка извърши редица бързи и сложни движения. Той се приведе надолу и се хвърли напред с тяло, а лявата му ръка светкавично се измъкна изпод прикритието на масичката и при единственото рязко дръпване на самозапъващия се спусък разчете времето толкова добре, че изстреля куршума, щом дулото се вдигна напред. Никак не се забави и Грифитс. Дулото на неговото оръжие се наклони, за да пресрещне навеждащото се тяло и той гръмна наслуки — пушката и револверът изтрещяха едновременно.

Грийф усети остра, пареща болка, когато куршумът ожули кожата на рамото му, и разбра, че неговият изстрел не е улучил. Стремителният му скок напред го доведе до Грифитс, преди той да може да стреля повторно, и като го хвана ниско през тялото, здраво приклещи двете му ръце, които още държаха пушката. После силно заби дулото на револвера, който още бе в лявата му ръка, в корема на другия. Под напора на гнева си и парещата болка от ожулената кожа, пръстът му вече вдигаше ударника, когато вълната на гняв отмина и той се опомни. От кануто долу до трапа се чуваха възмутените викове на неговите гребци.

Всичко ставаше за секунди. В действията му като че нямаше прекъсване, когато стисна Грифитс в ръцете си и стремително го понесе нагоре по стръмните стъпала. Отвън го посрещна ослепителният блясък на слънцето. На кормилото стоеше ухилен чернокож моряк, а „УилиУо“, наклонен на една страна от вятъра, пореше вълните. Зад кърмата се виждаше бързо изоставащото кану. Грийф обърна глава. Откъм средата на палубата, с револвер в ръка, към него се бе втурнал помощникът. С два скока, като продължаваше да държи безпомощния Грифитс, Грийф се озова до релинга и се хвърли във водата.

Двамата мъже потънаха, вкопчени един в друг но Грийф се изскубна, рязко се отблъсна с колене от гърдите на другия и го натисна надолу. Стъпил с двата си крака върху раменете на Грифитс, той го потопи още по-дълбоко и в същото време се оттласна на повърхността. Едва бе показал главата си на слънчевата светлина, когато на по-малко от фут от лицето му и в бърза последователност два плясъка във водата му известиха, че Якобсен знае как се държи револвер. Възможност за трети изстрел нямаше, защото Грийф напълни дробовете си с въздух и потъна. Той заплува под водата и се показа отгоре чак когато видя над главата си кануто и вдигащите пяна гребла. Докато се покатери през борда, „УилиУо“ пое срещу вятъра, за да смени галса. — Живо, живо! — извика Грийф на гребците. — давайте момчета стига тоя бряг бързо време!

Без ни най-малко да се срамува, той обърна гръб на битката и побягна да се скрие. „УилиУо“ бе принуден да забави ход, за да прибере капитана си, и това даде възможност на Грийф да вземе преднина. Въртяха се всички гребла, кануто се носеше с голяма скорост, когато се блъсна в брега, и те наскачаха от него и затичаха през пясъка към дърветата. Но преди да се доберат до прикритието, на три пъти куршуми вдигнаха пясъка пред тях. После Навлязоха сред спасителната зеленина на джунглата.

Грийф наблюдаваше как „УилиУо“ се насочва остро срещу вятъра, излиза от прохода и поема на север с отпуснати платна, защото вятърът сега духаше откъм борда. Когато кечът се скриваше зад носа, той видя да се вдига марселът. Един от гумийците, чернокож, почти петдесетгодишен, грозно обезобразен и белязан от кожни болести и стари рани, вдигна поглед към него и се ухили. — Аз мисли — рече той, — тоз приятел капитан: твърде много сърдит тебе.

Грийф се засмя и следван от гребците, се запъти обратно през пясъка към кануто.