Синът на червения корсар

Глава първаМАРКИЗАТА

Червенокожият слуга, в синьо-жълта копринена одежда, извести с висок глас името на граф Миранда и сред гостите настъпи голямо оживление.

Веднага трябва да кажем, че дворецът на красивата и обожавана от всички авантюристи от Санто Доминго маркиза Монтелимар беше претъпкан от гости.

Танците спряха и всички се втурнаха към вратата на огромния салон, за да видят графа отблизо. За късото време, откакто той пребиваваше в Санто Доминго, за него се говореше много. Той беше пленил доста женски сърца.

Тъкмо слугата успя да повдигне обшитата с дълги ресни завеса, и този, за чието пристигане бе известил, застана пред всички.

Той беше красив, около двадесет и осемтридесетгодишен, висок, с черни като въглени очи, с тъмни мустаци и много бяла кожа — нещо твърде странно за капитан на фрегата, навикнал да плава под палещото слънце на Мексиканския залив и Карибско море. Кой знае защо тази странна, привличаща погледа млада особа сияеше изцяло в червена коприна.

Веднага щом забеляза, че всички го наблюдават с нескривано любопитство, графът намръщи чело и предизвикателно погледна по-близко стоящите до него мъже. Имаше вид на човек, отегчен от любопитството, проявено към него. След това той най-учтиво сне шапка и направи лек поклон.

Маркиза Монтелимар си проправи път сред насъбралите се гости, за да поздрави лично графа.

С право я наричаха „красивата вдовица от Санто Доминго“. По произход тя бе от Кастилия, испанската провинция, прочута с прекрасните си жени. Бе още твърде млада, едва ли имаше повече от двадесет и пет — висока и стройна, с гъвкаво тяло, бадемови очи, черна коса и кожа с цвят на алабастър.

Въпреки че маркизът бе загинал преди по-малко от година в битката срещу пиратите от Тортуга, тя беше облечена във великолепна бяла копринена рокля, пищно украсена с дребни смарагди. Лебедовата й шия бе обвита от безценна перлена огърлица.

Тя спря пред графа, поклони се грациозно, усмихна се и му подаде дясната си ръка, като каза:

— Радвам се, че приехте поканата ми, господин графе!

— Моряците са груб народ, скъпа маркизо — каза той в отговор, — но никога не отхвърлят покана, особено ако тя е направена от красива дама като вас.

Лицата на мнозина от присъстващите помрачняха. Обожателите на маркизата зашепнаха помежду си.

Граф Миранда се обърна, подпрял лявата си ръка на шпагата, и каза натъртено:

— Както изглежда, на някои не се харесва онова, което казах. Но нека се знае, че синовете на океана могат да си служат с шпагата също тъй добре, както с кормилото.

— Вие се лъжете, графе — рече маркизата. — Всички присъстващи тук уважават хората, които въпреки бурите и опасностите ни защитаваха от тортугските пирати.

Никой не се осмели да се обади. Лицата на мъжете се проясниха. Само един капитан на уланите от Гренада, който превишаваше по височина младия граф, все още стоеше намръщен.

— Господин графе — рече маркизата, — няма ли да ми подадете ръка? Ще бъда горда да се подпра на един силен моряк.

— Който винаги е готов да постави шпагата и живота си на ваше разположение, скъпа маркизо — допълни думите й красивият граф, като предизвикателно гледаше гостите.

— Танцувате ли, господин графе?

— Да, но само френски танци, тъй като съм израснал в Прованс.

— Как, нима вие не сте испанец? — учуди се домакинята. — Ако не се лъжа, графовете Миранда са от Кастилия.

— Баща ми беше женен за французойка и още като дете бях изпратен да живея при роднините на майка ми — каза младият мъж.

— Забелязвам, че говорите с чужд акцент — продължи маркизата.

— Моряците, които посещават чужди земи, лесно забравят майчиния си език — рече той.

— Откъде идвате сега, господин графе?

— От Санта Крус, скъпа маркизо.

— Сигурно по време на пътуването сте имали куп приключения?

— Само една буря и няколко стълкновения с пиратски кораби.

— Които сигурно сте потопили…

— О, не — усмихна се графът. — Само ги плених, а екипажите им оковах във вериги.

— А къде отивате сега?

— Ще остана тук, за да защитавам Санто Доминго — той задоволи любопитството на маркизата.

— Нима ни грози опасност? — продължи да се интересува красивата дама.

— Говори се, че група каторжници са се съюзили с пиратите, за да нападнат този град, но кълна се, четиридесетте оръдия на моя кораб…

Графът внезапно се обърна. Уланският капитан, който при появата му се беше намръщил най-много от всички, вървеше след тях, сякаш искаше да чуе какво си говореха двамата. Веднага щом младият граф се обърна, той бързо закрачи към някаква дама, която в същия този момент влизаше в залата.

— Кой е този господин? — попита графът, като сбърчи чело.

— Граф Сантяго, капитан на уланския полк от Гренада — усмихнато отвърна маркизата. — Интересува ли ви?

— Ни най-малко, скъпа маркизо. Струва ми се, че искаше да чуе за какво си говорим.

— Той е един от моите почитатели.

— Съвсем естествено е такава красива жена като вас да има безброй почитатели — рече графът.

— О, графе! — каза кокетно маркизата.

— Обича ли ви?

— Миналата седмица прободе с шпагата си един лейтенант, тъй като смяташе, че предпочитам нещастника.

— Значи капитанът е ревнив?

— Да. Изглежда е майстор на шпагата.

— Бих искал да проверя това с удоволствие — произнесе с ирония графът.

— Пазете се от него, графе!

— Нима мислите, че се страхувам от капитана?

— Не, господин графе, но ще ми бъде мъчно…

— За какво?

— Ако ви се случи нещастие. Младият капитан изгледа жената учудено:

— Ще ви бъде мъчно, ако ми се случи нещастие? Въпреки, че ме познавате едва от пет минути?

— Винаги съм се удивлявала на моряците, които са мъжествени и любезни като вас, господин графе.

Капитанът потисна въздишката си и каза тихо:

— Чудно. Също и чичо ми…

— Какво казахте, господин графе?

— Че музиката е божествена. Не искате ли да потанцуваме?

— С удоволствие!

Когато танцът свърши и графът отведе маркизата обратно на мястото й, той чу зад себе си глас:

— Графе, вие танцувате отлично, дали играете на карти по същия начин?

Графът се обърна и видя зад себе си капитана на уланите. Той го измери с дълъг изпитателен поглед и отвърна с лека ирония:

— Един благородник трябва да умее както да танцува, така и да играе на карти. А също и — добави весело той, — ако му се наложи, да върти шпагата.

— Този път ви предлагам само една игра — отвърна капитанът на предизвикателството.

— На вашите услуги, граф Сантяго! Щом това ви прави удоволствие…

— Как? Вие ме познавате? — извика капитанът учуден.

Маркизата пребледня.

— Какво искате от граф Миранда, господин граф Сантяго? — запита тя.

— Предлагам му една игра — отвърна капитанът. — Моряците винаги са предпочитали играта пред танца. Нали, господин графе? — обърна се към граф Миранда той.

— Понякога — сухо отвърна фрегатният капитан.

— Не играйте, графе — рече маркизата.

— Само веднъж — отвърна графът. — Елате, граф Сантяго!

Двамата влязоха в една заличка, където десетина офицери пушеха и играеха, без да проявяват особен интерес към бала. На кръглите масички блестяха златни монети, а заровете и картите се хвърляха от хора с привидно напълно безразлични лица.

— Какво предпочитате — картите или зара, господин графе? — запита уланът.

Играта със зарове ми се струва по-възбуждаща, по приляга някак си на военните — невинно отвърна граф Миранда. — Започваме ли?

Вместо отговор капитанът направи знак на чернокожия слуга и когато той дойде при тях, му заповяда да донесе зарове. След малко негърът се върна с изящно изработена чаша и зарове от слонова кост.

— На какво ще играем, граф Миранда? — запита капитанът.

— На каквото поискате.

— Да играем на живот или смърт тогава.

— Не ви разбирам.

— Когато на нас, войниците, ни омръзне да играем на злато, започваме да играем на живот или смърт. Който загуби, трябва да се застреля.

— Това е ужасна игра.

— Но е много интересна.

— Предпочитам да играя с парите си.

— Колко залагате?

— Сто пиастра.

— Искате да ме ограбите?

— Не, графе. Аз съм твърде лош играч й никога не съм имал късмет нито на зарове, нито на карти.

— Но затова пък при красивите дами, особено при маркизите…

— Не вярвам.

— Нима твърдите, че маркиза Монтелимар не ви харесва?

— Графе, аз съм дошъл тук да играя, а не да дърдоря. Ще заложите ли сто пиастра?

Вместо отговор капитанът взе чашата и хвърли заровете на масата.

— Тринадесет! — рече той. — Това число ще ви донесе нещастие.

— Сигурен ли сте?

— Не. Обаче числото тринадесет никак не ми харесва.

— Може би ще умрете скоро — предположи графът усмихнат.

— От чия ръка?

— Не съм пророк.

— От ръката на някой съперник ли?

— Може би.

— Не вярвам. Миналата седмица убих едного, защото ми пречеше.

— Вие имате бърза ръка, граф Сантяго?

— И сигурна. Сега е ваш ред.

Граф Миранда пое чашата и хвърли заровете.

— Четиринадесет! Интересно! — извика той. — Тринадесет и четиринадесет! Какво ли пък означават тези числа?

Капитанът потърка челото си. Лицето му помрачня.

— Какво ще кажете? — запита граф Миранда.

— Че спечелихте стоте пиастра.

— Не мисля за това. Говоря за числата.

— Аз, подобно на вас, също не съм пророк.

— Ще играем ли още?

— Да. Бих искал да видя какви числа ще ви се паднат и този път. Впрочем — замисли се той — предлагам да хвърлим три пъти. За петстотин пиастра.

Капитанът нервно разтърси заровете в чашата и ги изсипа на масата. Той едва сдържа проклятието си. Челото му бе плувнало в пот.

— Отново тринадесет! — извика той. — Да не би вие да сте самият дявол?

— Във всеки случай облечен съм като него — отвърна графът, широко усмихнат.

— Хвърляйте!

— Дванадесет — каза капитан Миранда, като удари с юмрук по масата. — Числото тринадесет е обградено от дванадесет и четиринадесет. Не намирате ли, че става интересно?

— Така изглежда.

Капитан Миранда въпросително погледна графа.

— Нещастното число е мое! — замислено произнесе граф Сантяго.

— Но вие спечелихте петстотин пиастра.

— Бих предпочел да съм ги изгубил, само да ми бе дошло друго число.

— Това не зависи нито от мен, нито от вас. Да продължаваме!

Играта продължи и граф Миранда спечели хиляда пиастра с петнадесет и седемнадесет срещу четиринадесет и шестнадесет. Скоро слугите съобщиха, че вече е полунощ и че балът привършва. Капитанът на уланите се изправи.

— Ще изпратя парите утре на кораба ви — каза той.

— Не е толкова бързо — рече граф Миранда.

— Надявам се, че ще ми дадете реванш.

— Когато поискате.

— Лека нощ, господин графе.

Уланът се върна в балната зала, където гостите се сбогуваха с маркизата. Капитанът на „Нова Кастилия“ се спря пред вратата. Той очевидно изчакваше да се разотидат гостите. Когато залата бе почти празна, граф Миранда отиде при маркизата. Тя вече го търсеше с поглед.

— Маркизо — рече той, като леко се поклони. Трябва да ме извините, че не се върнах, за да изиграя още един танц с вас.

— Да не сте се скарали с капитана?

— О, ни най-малко.

— Пазете се от него, графе! — каза маркизата. — Той е опасен човек.

— Докато имам шпагата си — отвърна младият капитан, — не се страхувам от никого. Мога ли да ви видя отново, скъпа маркизо?

— Мен?

— Да, вас.

— Ами… заповядайте утре на обед у дома.

— Утре? — попита графът. — Утре може би вече ще бъде късно.

— Но вие сте дошли едва вчера и вече искате да отплавате.

— Понякога човек не разполага с времето си. Но не бих искал да си замина, преди да съм говорил с вас.

— Нима не сте дошли да защитавате Санто Доминго?

— На този въпрос не мога да отговоря, маркизо.

— Но вие не бива да отпътувате така бързо. Можете ли да яздите?

— Да, скъпа маркизо.

— Утре ще има надбягване и бих желала и вие да участвате в него.

— Защо?

— Победителят ще получи като награда една целувка от мен.

— Тогава ще участвам — отвърна графът. — Лека нощ, скъпа маркизо.

Той целуна ръката на прелестната вдовица и веднага последва слугата, който вървеше пред него със сребърен свещник в ръка.

Глава втораДВУБОЯТ

— Къде ви харесва повече — на стъпалата на тази черква или на палубата на „Нова Кастилия“, Мендоса?

— На борда, естествено, Мартинес. Там са поне оръдията ми.

— Да не би пистолетите ти да са пълни с тютюн? На теб винаги ще се намери нещо, което да не ти хареса, Мендоса.

— Но трябва да признаеш, че мога да въртя добре шпагата, Мартинес.

— Ако това не беше така, граф Вентимилия, синът на прочутия Червен корсар не би те взел за охрана.

— Ти винаги си имал право, Мартинес. Впрочем музиката престана.

— Да, не я чувам вече и аз.

— Значи капитанът скоро ще дойде.

— Легни и се опитай да дремнеш. Ще пазя.

— Какво ти е хрумнало? Мислиш ли, че един стар морски вълк, служил на Червения корсар, ще легне да спи, когато младият граф Вентимилия се намира в опасност?

— Някой идва, Мендоса. Мълчи!

Двамата мъже, които стояха на стъпалата на старата черковна стълба, скочиха и веднага извадиха пистолетите. И двамата бяха едри и стройни. Мендоса беше най-малко на петдесет, а Мартинес едва ли имаше повече от двадесет.

— Той ли е? — попита по-възрастният Младежът напрегна очите си.

— Някой идва насам, но дали е графът, не мога да кажа.

Чу се тихо изсвирване. На стъпалата се качи още един мъж.

— Граф Вентимилия! — възкликнаха в хор двамата приятели.

Бе граф Миранда, или Вентимилия — синът на Червения корсар.

— Нещо ново, Мендоса? — попита новодошлият.

— Нищо особено, графе.

— Успяхте ли да разберете нещо за кавалера Барквазименто?

— Разпитахме повече от двадесет души, но никой от тях не можа да ни каже къде се намира секретарят на маркиза в момента.

— Но на мен ми съобщиха със сигурност, че той е тук някъде — рече графът. — Само той може да ми даде името на човека, осъдил Червения корсар и Зеления корсар на смърт.

— Да не би мръсникът да е усетил опасността и да е духнал нанякъде?

— Невъзможно е. Всички смятат нашата фрегата за испански кораб. Забелязахте ли нещо особено на пристанището?

— Не, господин графе. Търговските кораби цял ден товариха захар и кафе, а военните въобще не са вдигали котва.

— Не съм спокоен въпреки всичко. И най-малката непредпазливост е достатъчна, за да се насочат насреща ни оръдията на фортовете и флотата.

— Екипажът е постоянно на борда. Поставил съм навсякъде постове.

— Бих искал да отплаваме, колкото се може по-бързо. Тази комедия не може да се разиграва до безкрайност. Ако имах възможност да поговоря само десетина минути с маркизата, нямаше да се налага сега да търся този мистериозен секретар.

Той замълча и след миг продължи:

— Не вярвам да си е легнала. Ще направя още един опит. Тръгвайте с мен!

Тримата мъже се отправиха към замъка. Сред огромната сграда светеха само два прозореца. Откъм отворените крила на единия долитаха нежни звуци. Някой свиреше на мандолина.

Графът се обърна към спътниците си:

— Трябва да се прехвърлим през оградата.

— Нищо работа — отвърна Мендоса.

Графът се покатери и след миг се озова в някаква леха от другата страна на стената. Моряците го последваха.

— Вървете подире ми, но не вдигайте шум — рече графът.

Те прекосиха тихо градината и стигнаха до осветените прозорци. Съвсем до стената се извисяваше над тридесетметрово дърво.

— По-хубаво нещо не може да се мечтае — промърмори графът. — Чакайте тук!

Мартинес и Мендоса се скриха в храстите.

Графът се изкачи по дървото. Когато стигна дебелия клон, надвесен над единия от осветените прозорци, той спря. Завесите бяха открехнати, тъй че графът спокойно можеше да разгледа вътрешността на разкошно обзаведената стая. Вътре светеха десетки свещи. Не се забелязваше никой, но акордите на мандолината продължаваха да се чуват.

Младият капитан изведнъж съзря маркизата. Беше полегнала на един от диваните, в същата рокля, с която се беше представила на бала. Той тъкмо се гласеше да скочи в стаята, когато зад себе си чу гласа на Мендоса.

— Кой е там?

Граф Миранда веднага позна гласа, който беше отвърнал:

— Това се питам и аз. Какво правите тук, негодници?

— Граф Сантяго! — изръмжа синът на Червения корсар. — Искаш да ми попречиш? Добре тогава — четиринадесет ще убие тринадесет!

Тъй като се намираше само на няколко метра от земята, той скочи. Мендоса и Мартинес стояха пред улана с извадени шпаги.

— Гледай ти! — извика уланът подигравателно. — Граф Миранда! Сигурно сте искали да си откъснете няколко плода от това великолепно дърво?

— А вие сигурно сте дошли, за да си наберете малко цветя от градината? — запита гневно графът на свой ред.

— Може би. Но аз ги бера по земята, докато вие искате да късате плодове горе при прозорците, без да се съобразявате с това, че е твърде лесно да паднете и да се осакатите за цял живот. Би било ужасно за такъв красавец като вас.

— Вие се подигравате с мен?

— Приемете го, както искате.

— Тук не е най-подходящото място — рече графът. Не искам тя да ни види.

— Кой? Маркиза Монтелимар? Добре, можем да отидем на друго място, където никой няма да ни попречи. Зная чудесна полянка, твърде удобно място да си кръстосаме шпагите.

— Наблизо ли е? — попита граф Вентимилия. — Бързам…

— Да умрете ли?

— Все още съм жив, граф Сантяго — отбеляза графът.

— Искам да ви припомня — рече уланът, — че миналата седмица изпратих на оня свят един от хората, които ме отегчаваха.

— Убил съм и аз някой и друг улан. При това всички, подобно на вас, бяха испанци!

Какво казахте?

Синът на Червения корсар прехапа устните си.

— Графе — рече уланът. — Ще ме последвате ли до поляната?

— Готов съм.

— А тези хора? — запита капитанът, като посочи Мендоса и Мартинес.

— Те няма да се намесват. Давам ви честната си дума.

Капитанът тръгна напред и корсарят го последва с двамата си спътници. Стигнаха до една полянка, обградена отвсякъде с палми.

— Тук можем да разговаряме на пълно спокойствие — каза капитанът.

— Та, какво желаехте вие? — попита граф Вентимилия.

— Когато на пътя ми се изпречи някой съперник — започна капитанът, — аз веднага го изпращам в гробището на Санто Доминго. Това ще узнаете съвсем скоро, освен ако не предпочетете да избягате, разбира се.

— Да избягам? — учуди се искрено графът, извади шпагата си и се приготви за бой. — Лунната светлина е чудесна, можем да се дуелираме без факли. Хайде, капитане!

— На бала вие се представихте като граф Миранда. Кой сте всъщност? — попита капитанът.

— Благородник съм. И това е достатъчна информация за вас.

— Испанец?

— Това не е толкова важно за вас. Ако искате да узнаете името ни, ще го намерите на острието на шпагата ми. Достатъчно приказки. Казах ви, бързам!

— Ще побързам и аз — рече капитанът.

Двамата се изгледаха. Уланът пръв изгуби търпение. Той направи няколко лъжливи нападения, за да предизвика противника си. Младият граф обаче стоеше все тъй неподвижен.

— Парирайте! — уланът нападна бурно. Графът отби сръчно шпагата му.

— Не сте лош фехтовач, граф Миранда. Не очаквах това. Но играта още не е започнала.

Синът на Червения корсар не отвърна.

— Не сте никак учтив, графе — рече капитанът. — Не знаете ли, че по време на дуел противниците винаги си разменят учтиви фрази?

Ударът, който той успя да избегне, бе отговорът на мълчаливия граф.

— По дяволите! — капитанът отстъпи крачка назад.

Графът, у когото това движение събуди силно недоверие, не нападна веднага.

— Чакам ви, графе — рече капитанът.

— Според мен вие можете да чакате колкото си искате — отвърна графът.

Но едва довършил думите си, той скочи внезапно две крачки напред и насочи шпагата си към гърдите на неприятеля. Капитанът като по чудо се отърва от смъртта.

— Карамба! — извика капитанът. — Още два сантиметра и…

Той обаче не успя да довърши думите си. Граф Вентимилия нападна отново. Този път шпагата му се заби в гърдите на капитана. Уланът остана за миг прав, посегна с лявата си ръка към шпагата на противника и се строполи на земята. Острието се пречупи. Едно доста дълго парче от стоманата остана да стърчи забито в гърдите му. Корсарят захвърли дръжката на шпагата и се наведе над капитана:

— Може би не сте кой знае колко тежко ранен, драги — каза той.

— Мисля, че получих онова, което търсех — отвърна капитанът. — Ще умра съвсем скоро. Твърде неприятно ми е обаче, че няма да имам време да ви изпратя парите, които спечелихте.

— Не мислете за това. По-добре ми кажете какво можем да направим за вас.

— Извикайте слугите на маркизата. Така поне ще умра в дома на жената, която обичам и заради която умирам.

— Мартинес! Мендоса! Доведете слуги от замъка на маркизата!

Не беше изминала и минута, когато откъм замъка се показаха хора.

— Сбогом — каза синът на Червения корсар. — Принуден съм да ви напусна. Не искам да узнаят, че съм ви ранил аз.

— Ако оживея — рече със слаб глас капитанът, — надявам се, ще ми дадете реванш.

— Когато пожелаете.

Младият граф се отдалечи бързо. Той се прехвърли през оградата и намери от другата й страна Мендоса и Мартинес. Когато слугите дойдоха на поляната, капитанът вече беше в безсъзнание, но бе вкопчил здраво ръцете си в счупеното острие.

— Капитанът на уланите на Гренада! — извика домоуправителят. — Веднага го занесете в замъка!

Четиримата слуги внимателно вдигнаха ранения на ръце, пренесоха го в замъка и го поставиха на легло, а петият отиде за лекар.

Маркизата веднага дотича и плахо запита домоуправителя:

— За Бога, какво се е случило, Педро?

— Граф Сантяго е тежко ранен.

— При дуел ли?

— Така изглежда.

— Кой го е ранил?

— Противникът му е изчезнал.

— Кой ли е победил най-добрата шпага на Гренадския полк? Мъртъв ли е?

— В безсъзнание е, но не вярвам да се отърве.

— Извикахте ли лекар, Педро?

— Да, господарке — отвърна домоуправителят. Вратата се отвори и лекарят, придружен от помощника си, влезе в стаята.

— Господин Ескобедо — рече маркизата. — Направете всичко, което е по силите ви, за да спасите граф Сантяго.

— Раните от шпага винаги са опасни, госпожо. Лекарят пристъпи към леглото и прегледа ранения, който още не беше дошъл на себе си.

— Какво е положението, господин Ескобедо? — запита маркизата.

— Лоша рана, маркизо — отвърна лекарят, като мрачно поклати глава.

— Има ли някаква надежда да го спасите?

— Не мога да твърдя нищо със сигурност. Бих искал да остана тук сам с помощника си. Трябва да направя операция.

Маркизата, домоуправителят и слугите напуснаха стаята.

— Ще извадите ли острието, докторе?

— Не мога да го оставя в гърдите му. Изглежда дробовете са силно засегнати.

Графът дълбоко въздъхна.

— Той идва на себе си — рече лекарят.

— Дали ще оживее? — попита помощникът.

— Не ми се вярва да доживее повече от четвърт час — отвърна тихо докторът.

Капитанът започна да хърка. Клепачите му се повдигнаха бавно и той се взря в лицето на лекаря.

— Вие… — заекна той.

— Не говорете, графе! Усмивка озари лицето на графа.

— Аз съм… войник… — промълви той с усилие. — Дошъл ли е… краят?

Лекарят утвърдително кимна с глава.

— Колко минути имам още?… Говорете… Аз искам…

— Бихте могли да живеете още няколко часа, ако не извадя острието…

— А ако го… извадите?

— Може би само няколко минути, графе.

— Те са достатъчни… за да си… отмъстя… Слушайте — каза капитанът. — На острието… се намира: името… на моя противник… Аз… искам… да го узная… преди да… умра…

— Тогава ще се наложи да го извадя от гърдите ви.

Графът кимна одобрително.

— Наистина ли искате да направя това? — запита лекарят.

— Да… аз и така… ще умра.

Помощникът донесе малки лъскави клещи, памук и бинтове.

— Бързо… — прошепна графът.

Лекарят подхвана острието с клещите и бавно го изтегли от тялото. Графът беше прехапал устни, за да не извика, но по изкривеното му лице можеше да се види колко много страда. За щастие, безполезната операция трая само няколко секунди.

— Името… името… — прошепна капитанът. — Бързо… умирам…

Лекарят избърса острието от кръвта и на стоманата проличаха букви, над които беше гравирана малка корона.

— Енрико де Вентимилия — прочете той. Въпреки болката и слабостта си графът скочи и извика с дрезгав глас:

— Вентимилия! Името на корсаря… Един Вентимилия… Измяна!

— Вие се самоубивате, графе! — извика лекарят.

— Слушайте… фрегатата… която дойде вчера… е корсарски кораб… Капитанът е… облечен в червено.

Идете веднага… при губернатора… Бързо… Градът е… в опасност… Умирам… Отмъстете за мен.

Капитанът оброни глава на възглавниците, после захърка и пребледня силно. На устните му се появи кървава пяна. Клепките бавно се отпуснаха над изгасналите му вече очи.

Капитанът на уланите от Гренада бе мъртъв.

— Какво ще правите, докторе? — попита помощникът.

— Ще осведомя веднага губернатора. Корсарите Вентимилия са били най-страшните в Карибско море. Явно, тук се е появил техен потомък.

Лекарят прибра острието в кърпа и отвори вратата. Маркизата чакаше в съседната стая.

— Е, господин докторе? — попита тя.

— Той е мъртъв, маркизо.

— Не каза ли кой го е убил?

— Не успя да проговори.

— Какво ще стане сега?

— Аз ще се погрижа за всичко. Полкът ще прибере капитана си. Лека нощ!

Глава третаНАДБЯГВАНЕТО

На другия ден близо до замъка на маркиза Монтелимар се беше събрало множество хора. Сред тях се виждаха офицери, войници, фермери, моряци и селяни. Не липсваха и красиви, елегантни дами. Всички искаха да присъстват на зрелището, на което маркизата бе поканила и граф Вентимилия.

Испанците винаги са имали две големи страсти: коридата и борбата между петли. Колониалистите обаче предпочитат друго зрелище.

На една линия се изкопават четири или пет дупки, във всяка от които се поставя по един петел. След това дупките биват засипвани с пясък и камъни, като само главите на птиците се показват отвън. Конниците, които вземат участие в това чудновато надбягване, трябва да се навеждат от седлото и с едната ръка да изваждат петлите от дупките. Тази задача, естествено, не е лека, ездачът често пада от коня под подигравателния смях на публиката.

В днешната игра участваха четиринадесет ездачи на малки андалуски коне. Между тях беше и граф Миранда в червените си одежди. Той яздеше черен кон, купен същата сутрин. На двадесетина ярда един от друг бяха заровени четири петли. Двама арбитри от двете страни на конниците ръководеха надбягването. Те внимателно прегледаха седлата, за да се уверят дали всичко е наред, после се отправиха към трибуната, където се намираше маркизата.

— Готово ли е? — извика единият от арбитрите.

— Готово! — отвърнаха в хор четиринадесетте конници.

— Напред! — извика другият арбитър.

Ездачите пришпориха конете си. Синът на Червения корсар веднага излезе начело. Той бе пъхнал в стремето само левия си крак, за да може да се навежда по-лесно. Скоро конят му остави противниците си далече назад. Когато корсарят достигна първия петел, той се наведе светкавично от седлото, хвана птицата, изтръгна я от дупката и тържествено я издигна във въздуха. Последваха одобрителни викове. Графът удуши петела и го хвърли на малката групичка просяци. В това време другите го настигнаха, но ръцете им бяха празни.

— Лоши ездачи! — промърмори графът. Нима сам ще трябва да издърпам всички петли? Би било твърде скучно, ако не беше наградата.

Корсарят пришпори коня обратно по същия път. Скоро той измъкна още един петел.

— Да живее червеният граф! — извика въодушевената тълпа.

Двама от останалите ездачи бяха успели да измъкнат по един петел. Тъй като графът бе сторил това два пъти, се видя провъзгласен за победител. Скочи от седлото и се отправи към маркизата, която му се усмихна приятелски. Подаде й петела и каза:

— Запазете го за спомен; маркизо!

— Нима заминавате вече? — попита вдовицата.

— Довечера сигурно няма да съм в Санто Доминго — отвърна графът.

— О — рече вдовицата. В такъв случай ви каня на обед!

— Не мога да откажа поканата на красивата прелестна дама!

Маркизата се изправи, кимна за сбогом на конниците и се заизкачва по стъпалата. Граф Вентимилия я последва. Тя го въведе в столовата на замъка. Масата блестеше от златни съдове.

— Графе — рече маркизата, — днес няма да имам други посещения. Бихме могли да си говорим спокойно като двама приятели.

— Благодаря за вниманието, маркизо.

— Бих искала да ви питам нещо.

— Мен? — графът се учуди. — Аз също имам да ви задам два-три въпроса.

На свой ред маркизата се учуди.

— Да не би да ме познавате от по-рано, след като въпросите ви към моята скромна особа не са един-два, а два-три?

— О — рече графът. — От по-рано не ви познавам, но знам един от вашите роднини, който преди много години е бил губернатор на Маракайбо.

— Съпругът ми имаше брат, който беше губернатор.

— Виждала ли сте го някога?

— Да, преди две години се запознах с него в Пу-ерто Рико.

Дойдоха слугите с подносите.

— Сега да се храним — рече маркизата. — Моряците винаги би трябвало да имат добър апетит.

— Ако остана още няколко дни тук, ще бъда много щастлив да ми направите честта да ви приема на борда на кораба си. Но за нещастие, наистина утре няма да бъда в града.

— Но нали казахте, че сте изпратен, за да защитавате Санто Доминго от пиратите?

— Опасността е преминала — отвърна графът смутен. — Днес сутринта научих, че съмнителните кораби са се отдалечили в посока Тортуга. Налага се да ги последвам.

Когато слугите на маркизата напуснаха трапезарията, корсарят каза:

— Да продължим разговора си, маркизо — ако ви е приятно, разбира се. Вие казахте, че сте се запознали с брата на вашия мъж в Пуерто Рико. Може ли да ми кажете къде се намира в момента той?

— В Пуебло Виейо, както чух — отвърна маркизата.

— Вашият съпруг разказвал ли ви е някога, че брат му е осъдил на смърт чрез обесване двамата корсари — Червения и Зеления?

— Да, той често говореше за тези корсари. Споменаваше и за трети, който бил изчезнал с дъщерята на Ван Гулд.

— Това беше Черният корсар — каза графът. — Него не го сполетя съдбата на братята му… Но вие бихте ли могли да ми кажете кой точно от хората на брата на вашия мъж е осъдил двамата корсари на смърт?

— Не, това може да ви каже само моят девер. Тогава аз бях още дете. Защо ви интересува това? Да не би да познавате тези корсари?

— Това е тайна, която не мога да ви издам, маркизо — отвърна синът на Червения корсар. — Вие казвате, че деверът ви е в Пуебло Виейо. Тъй като той има корени тук, тези имения би трябвало да имат управител…

— Да, това е кавалерът Барквизимето — отвърна маркизата. — Всеки миг той може да замине за Мексико с галеона „Санта Мария“.

— Със „Санта Мария“ ли казвате? — извика радостно графът.

— Самият той ми го каза преди няколко дни — потвърди маркизата.

— О, вече знам всичко, което желаех! — възкликна графът.

— И аз бих искала да ви помоля за едно сведение — маркизата погледна изпитателно графа.

Графът следеше с очакване всяко движение на нейните устни.

Маркизата посочи с пръст шпагата, която графът носеше, и каза:

— Снощи вие носехте друга шпага. Защо сте я сменили?

— Загубих я, когато се качвах в лодката, която трябваше да ме откара на фрегатата ми — отвърна корсарят без капка стеснение.

— Не я ли оставихте в гърдите на един мъж, който ви пречеше? — попита маркизата.

— Един благородник не може да лъже — отвърна граф Вентимилия — и поради тази причина признавам, че я оставих в гърдите на граф Сантяго. Кълна се обаче, че той предизвика мен, а не аз него.

— Вярвам ви, графе. Капитанът беше майстор на шпагата. И вие го убихте?

— Трябваше да защитавам живота си.

— Вие сте герой! — извика маркизата. — Но знаете ли, че сте заподозрян?

— Че съм убил капитана ли? Нима в Санто До-минго не е позволено двама благородници да разрешат спора си с помощта на оръжие, ако това се наложи?

Маркизата не успя да отговори. Влезе домоуправителят.

— Извинете, маркизо — рече той. — В съседната стая има двама моряци, които искат да съобщят нещо важно на господин графа.

— Един бял и един мулат ли? — запита капитанът на „Нова Кастилия“.

— Да, господин графе. Освен това, дошъл е един капитан от Гренадския полк с двадесет войници. Те искат да претърсят замъка, тъй като имали заповед за арестуването на господин графа.

Графът скочи и се хвана за шпагата си.

— Кажете на капитана — извика той, — да почака десет минути, докато маркизата привърши обяда си… Мендоса! Мартинес!

Двамата моряци влязоха в трапезарията с извадени шпаги.

— Какво значи това, графе? — попита маркизата пребледняла.

— Сега ще ви кажа, маркизо — отвърна корсарят. — Позволете ми първо да поговоря с хората си… Говори, Мендоса!

— Всички галеони и каравели са се събрали пред изхода на пристанището. Някой ни е издал.

— Какво е направил лейтенантът?

— Беше заповядал да напълнят оръдията.

— Маркизо, вие ми дължите една целувка. Тя ще бъде последната в моя живот, тъй като ако не се случи чудо, след няколко минути и последният граф Вентимилия Балбруна и Валпента ще напусне този свят.

— Вентимилия ли казахте? — извика маркизата.

— Да, аз съм синът на Червения корсар или пират, както щете го кажете, когото вашите сънародници обесиха.

— Господин графе, никога няма да допусна един благородник да бъде арестуван в дома ми. Ще ви спася. Последвайте ме!

Маркизата отведе тримата корсари в една от съседните стаи и се приближи до камината, която беше затворена с бронзова плоча. Тя натисна с пръст едно от четирите цветя, издълбани в бронза. Плочата бавно се отмести встрани и пред очите на корсарите се появи стълба.

— Това е таен изход — рече маркизата. — Той води към една от малките кули, които се намират на покрива. Чакайте ме горе.

— Маркизо, целувката!

Красивата вдовица протегна ръката си. Корсарят я целуна. След това се заизкачва по стъпалата, последван от Мендоса и Мартинес. Маркизата върна бронзовата плоча обратно и се върна в залата. В следващия момент се появи домоуправителят и съобщи за капитан Пизон.

— На какво дължа честта, капитане? — попита маркизата, когато капитанът влезе в трапезарията.

— Извинете ме, ако преча — каза той, — но губернаторът ме изпраща.

— За да ме арестувате ли? — красивата вдовица се усмихна мило.

— Не вас, а графът в червено.

— Него? Един благородник?

— Той е един Вентимилия! Корсар, маркизо!

— Боже мой! — извика маркизата. — Да не би да се лъжете?

— Имаме доказателства. На острието, което е останало забито в гърдите на граф Сантяго след дуела, е издълбано името на Вентимилия. Къде е той?

— Но той си отиде Излезе преди повече от половин час.

— Значи избягал? Накъде?… Диас! — изрева разярен капитанът.

В салона влезе подофицер.

— Изпрати веднага десет души да претърсят градината. Госпожо, имам заповед да претърся замъка.

— Претърсете го, капитане — отвърна вдовицата, — но съм сигурна, че няма да откриете онзи, когото търсите.

— Все някъде ще го открием — отвърна самоуверено капитанът. — Време е да свършим с тази фамилия. Маркизо, ще заповядам да започнат обиска!

Глава четвъртаПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ГРАФ ВЕНТИМИЛИЯ

Стълбата, която маркизата показа на сина на Червения корсар, бе толкова тясна, че Мендоса трябваше да изразходва огромна енергия, за да може да се движи по нея. След няколко минути тримата корсари се намериха в една таванска стаичка, която имаше само едно прозорче.

— Ще трябва да останем тук, докато маркизата не намери някакъв начин да избягаме — каза графът.

— На три метра под нас има покрив, господин графе. Ако скочим долу, най-спокойно можем да офейкаме.

— Нима трябва да се измъкнем като разбойници, без да благодарим на дамата, която ни спаси? Това не е почтено, Мендоса!

След половин час в таванското помещение влезе маркизата. Тя бе съкрушена.

— Какво има, маркизо? — попита графът.

— Загубени сте! — отвърна маркизата. — Капитанът заповяда да се претърси покривът, а също така и кулите. Открият ли ви, ще бъдете арестувани незабавно.

— То няма да стане толкова лесно — отвърна графът спокойно.

— Нима смятате да се биете с двадесет улани?

— Ще имаме възможност да направим това по-късно. Засега ще се постараем да изчезнем!

— Имам имение в Сан Педро — рече маркизата. — На шест мили от града е. Ще изпратя домакина си, за да предупреди управителя да ви приеме.

— Благодаря ви, маркизо. С удоволствие приемаме вашата покана!

— А корабът ви?

— На борда е моят лейтенант — рече графът. — Това е човек, който великолепно разбира своята работа. Ще ви видя ли пак, скъпа маркизо?

— Когато дойда в Сан Педро.

— Тогава сбогом!

Графът се качи на прозореца и скочи на покрива. Мендоса и Мартинес го последваха. За щастие, едната страна на замъка граничеше с редица постройки, така че бегълците успяха да се отдалечат на около седемстотин ярда. Накрая спряха пред един прозорец, който беше затворен само с паянтова дървена решетка.

— Отлично скривалище! — рече графът. — Мартинес, изкърти решетката!

— Веднага, господин графе! — отвърна силният мулат. — Ще го сторя за миг.

Мулатът хвана пръчките с две ръце, дръпна силно и само по чудо не падна от покрива заедно с решетката. Мендоса бе плътно зад него и успя да го задържи.

— Изглежда искаш да скочиш на улицата, приятелю? — рече Мендоса с насмешка.

— Тихо! — каза графът, проврял главата си през прозореца. — Някой хърка!

В следващия миг пиратът вече беше изчезнал в тъмната стая. В помещението имаше само едно легло, кръгла маса и няколко стола, върху които се виждаха разхвърляни ризница и униформа. Графът се приближи с извадена шпага до леглото. Собственикът на стаята продължаваше да хърка спокойно.

— Може би ще успеем да избягаме, без да го будим — прошепна графът. Мендоса, ключът в ключалката ли е?

— Не го виждам.

— Да изкъртя ли вратата? — попита Мартинес. В този момент спящият скочи. Като не забеляза неканените гости, грабна сабята си и се развика:

— Разбойници! Искате да ограбите един войник? Махайте се веднага или ще ви избия до един като пилци!

— Не викай така — рече графът. — Аз не съм разбойник, аз съм благородник. Не ми трябват твоите боклуци.

— Тогава какво искате?

— Искам да купя униформата ти. Колко ще ми вземеш за нея?

— Не желаете ли нещо друго? — грубо попита войникът.

— Да — отвърна невъзмутимо графът. — Ключа от вратата. Освен това те моля да ни позволиш да те вържем и да запушим устата ти с кърпа.

— А! — възкликна войникът. — По дяволите! Това вече е много!

Викът му не предвещаваше нищо добро. Той ненадейно скочи и се втурна като пантера. Като видя дулото на насочения насреща му пистолет, войникът замръзна.

— Приятелю — рече меко графът, — или ще ми продадеш униформата си, или ще те разстрелям. Предлагам ти двадесет дублона.

— Трябва да съм луд, ако откажа такова богатство — размисли войникът на глас и се почеса по врата. Графът извади кесия от джоба си и отброи двадесет златни монети, после ги остави на масата. Докато войникът проверяваше да не би монетите да са фалшиви, графът бързо навлече униформата и ризницата. След това каза:

— Предстои да те завържем и да запушим устата ти. Като излезем от къщата, ще изпратим някой, който да те освободи.

Мендоса и Мартинес завързаха бързо войника. Синът на Червения корсар отвори вратата и спокойно тръгна по дългата стълба. Когато напускаха къщата, те срещнаха някаква възрастна негърка. Негърката носеше на главата си кошница с банани.

— Добър ден, господин Барейо.

— Аз не съм Барейо — отвърна графът. — Аз съм негов приятел. Той не се чувства добре и някой трябва да отиде да го види.

Тримата бегълци се озоваха на улицата и се отдалечиха с най-бързите крачки, които можеха да правят краката им.

— Как мога да вляза във връзка с лейтенанта? Не се съмнявам, че неприятелските кораби ще му попречат да напусне залива, но аз трябва да бъда на борда, преди управителят на маркиза Монтелимар да потегли за Мексико — разсъждаваше на глас графът.

— Бих могъл да му съобщя — рече Мартинес. — Знаете сам, че плувам по-бързо от риба.

Четвърт час по-късно те стигнаха до пуст кът на брега. Четири големи кораба — галеони, и пет малки, но бързи кораба — каравели, бяха заели местата си в двойната верига пред изхода на пристанището. В средата на залива стоеше закотвена фрегатата на графа, великолепен тримачтов кораб, въоръжен с двадесет и четири оръдия от двете страни на борда и с две тежки на носа.

— Трябва да чакаме — рече графът. — Веднага щом се стъмни, галеоните и каравелите ще нападнат кораба ни.

— Ще се опитам да стигна до борда дотогава — каза мулатът.

— Трябва да кажеш само нещо на лейтенанта: да ме чака при нос Тибурон и да внимава за „Санта Мария“.

— А как ще разберем дали Мартинес е стигнал на борда? — попита Мендоса.

— Трябва да бъдат запалени четири зелени фенера на палубата — отвърна графът.

— Всичко ще бъде направено, както трябва, капитане — рече мулатът, като събличаше дрехите си.

— Пази се от испанците — каза графът.

— И от акулите — прибави Мендоса. Мартинес скочи във водата.

— Истински дявол — рече графът. — Не съм виждал по-добър плувец от него досега.

— Обзалагам се на лула тютюн срещу шпагата си — отвърна морякът, — че ще успее да измами испанците и да стигне незабелязан до фрегатата.

Двамата помълчаха някое време.

— Бих искал да знам — каза Мендоса след паузата, — какво още чакат испанските кораби?

— Нощта — отвърна графът.

— Ако аз им бях шефът, щях да нападна веднага.

— И това ще стане, потрай. Не виждаш ли лодките с войници, които се отделят от брега?

В сгъстяващата се тъмнина фрегатата едва се виждаше. Изведнъж на нейната палуба светнаха четири зелени светлини.

— Не ви ли казах, капитане, че Мартинес ще успее да стигне до кораба — Мендоса изтърси лулата си. — Можем да тръгваме вече.

— Не бързай, Мендоса. Фрегатата още не е излязла от залива.

В този момент отекна оръдеен изстрел. „Нова Кастилия“ беше открила огън. Битката започна.

Глава петаБЯГСТВОТО НА ФРЕГАТАТА

„Нова Кастилия“ бе вдигнала котва и тикана от лекия вятър, плаваше към изхода на пристанището, сякаш галеоните и каравелите не съществуваха за нея. Корсарите откриха огън срещу неприятелските кораби, свикнали никога да не пропускат своята цел. Осланяйки се на своята многочисленост, испанците приеха борбата. Оръдейният огън трая доста време, без да причини вреди нито на едната, нито на другата страна. „Нова Кастилия“ неудържимо продължаваше да се движи напред и да обсипва с огнен дъжд вражеските съдове. Когато се намери на около стотина метра от корабите, преминавайки гордо покрай тях, тя най-неочаквано направи остър завой и се озова в долния край на ескадрата.

Малка каравела се опита да пресече пътя й, но това беше мишка, която се беше опитала да възпре лъва в неговото движение, фрегатата разцепи малкия кораб с тежкия си нос и премина над останките му. След това наведнъж изпразни всичките си оръдия и напусна пристанището. Галеоните се раздвижиха.

— Охо, те се надяват да настигнат фрегатата — рече Мендоса. — Но не познават „Нова Кастилия“.

— Да се опитаме и ние да напуснем Санто До-минго преди да е залязло слънцето — каза графът. — Познаваш ли града?

— Достатъчно добре, за да намеря Пуерто дел Сол.

А защо ще ме водиш там?

— Защото крепостните стени при тази врата са отчасти разрушени и защото ние може би…

Мендоса поспря и погледна графа със зяпнали уста.

— Какъв глупак съм! Можем да минем през портата, без да се излагаме на опасност да счупим вратовете си в крепостния ров.

— Какво си намислил, Мендоса?

— Вие сте облечен като войник, графе. Достатъчно е да кажете на стражата, че имате заповед да ме придружите и да ме изведете извън града.

— Ти от ден на ден ставаш все по-хитър, Мендоса — рече усмихнато графът.

Двамата хвърлиха дрехите на Мартинес в близкия храсталак и обърнаха гръб на морето. Тъй като всички жители на града в момента се намираха на брега, те можеха необезпокоявани от никого да стигнат до Пуерто дел Сол, до едната от няколкото главни изходни врати на Санто Доминго.

Пред портата се разхождаха и пушеха двама войници с дълги копия в ръцете. Когато забелязаха двамата бегълци, те се поспряха. Като обърна внимание на войнишката униформа на корсаря, единият от тях запита:

— Накъде, приятелю?

— Трябва да изведа този човек от града — отвърна графът невъзмутимо.

— Имаш ли пропуск?

— Аз съм войник.

— Ние обаче имаме заповед да не пускаме никого да излиза от града.

— Това се отнася само за гражданите.

— Ще извикам старшината. Не ми се ще да поемам отговорност върху себе си.

Той влезе в близката пивница и се върна с още един войник с фенер в ръцете.

— Виж тези хора, Барейо.

— Гръм и мълния! — измърмори Мендоса. — Това е войникът, от когото купихме униформата. Чак сега влязохме в капана.

Барейо приближи и отскочи учуден. Беше познал собствената си униформа.

— Здравей, приятелю! — извика той, после се обърна към двамата часови: — Вървете си, аз познавам тези хора.

Той изчака, докато двамата се отдалечиха, и каза:

— Какво търсите тук?

— Дойдохме да ти подарим още десет дублона — рече графът.

— Да не искате да ме правите милионер? Какво трябва да сторя за вас?

— Отвори ни вратата и ще получиш незабавно десет златни монети.

— За тях бих ви отворил всички градски врати — отвърна Барейо. — Елате!

Той взе големия ключ, който висеше на един пирон зад него, и отвори тежката, обкована с желязо врата. После поведе бегълците през някакъв тесен проход и отвори още една врата.

— Знаеш ли къде бихме могли да получим коне? — попита графът.

— Ако имате още дублони, ще получите колкото коне искате.

— Кесиите ни са пълни.

— Тръгвайте след мен тогава.

Тримата вървяха около четвърт час. Когато стигнаха един кръстопът, войникът се спря.

— Какво, ще ни напуснеш ли? — попита графът.

— Господин графе, аз съм най-малкият син на една дворянска фамилия от Гаскония. Вие знаете, че изтърсаците не наследяват от бащите си нищо друго, освен добрата шпага.

— Защо ми казвате това?

— Бих искал да знам кой сте вие и защо избягахте от Санто Доминго!

Аз съм капитан на фрегатата, която вчера пристигна в залива и преди два часа беше нападната от испанските кораби.

— Значи сте корсар?

— Ти си учен човек, Барейо. Сега сигурно ще идеш при губернатора.

— Аз? — извика гасконецът. — Мога ли да ви предложа нещо, господин графе?

— Кажи.

— Ние, гасконците, не обичаме да оставяме шпагите си да ръждясват. Моята си почива вече две години в Санто Доминго, без някакви изгледи скоро да излезе от ножницата. Искате ли да ме вземете със себе си?

— Да! — рече графът. — Аз имам винаги нужда от едно добро острие. Тъй като ти не си испанец, никой не би могъл да те упрекне, ако преминеш на страната на противника.

— Аз съм авантюрист, нищо повече. И мога да се разпореждам с шпагата си, както си искам и както намеря за добре.

— Познаваш ли Сан Хосе?

— Познавам почти целия Санто Доминго.

— Можеш ли да ни заведеш в имението на маркиза Монтелимар?

— Със завързани очи.

— Тогава най-напред трябва да си набавим коне отнякъде — рече графът. — Сигурен съм, че испанците ще ни преследват.

— Положително, господин графе — отвърна гасконецът. — Те ще пуснат по дирите ни своите страшни кучета.

Гасконецът захвърли фенера, светлината можеше да привлече вниманието на някой патрул. Тези патрули, които се състояха от петдесет души, имаха за задача да преследват престъпници. В началото на своето появяване в Санто Доминго те бяха въоръжени с огнестрелно оръжие, но войниците не искаха да се бият с престъпниците и предпочитаха да стрелят във въздуха, когато ги забележат наоколо.

Когато губернаторите на различните градове разбраха тази подробност, отнеха огнестрелните оръжия на патрулите и ги замениха с копия.

Бегълците прекосиха една плантация, засадена със захарна тръстика, и навлязоха в гората. Макар че под гъстия покрив от тропически растения бе почти напълно тъмно, гасконецът, който често беше вземал участие в патрулното преследване, крачеше бързо напред и проправяше път на корсарите.

След тричасов силно изморителен ход бегълците стигнаха до широка равнина. Гасконецът спря и започна да ругае.

— Да не би да Изгуби компаса си, скъпи приятелю? — попита Мендоса.

— Изглежда нещо не е наред — каза вместо отговор гасконецът. — Досега не се е случвало да се объркам никога. Ще бъде май най-добре да почакаме да разсъмне.

— Това като че ли е най-умното, което можем да направим — рече графът, — тъй като въобще не ми се ще да се загубим в джунглите на Санто Доминго.

— Тихо, господин графе!

— Какво има?

— Патрул!

Чуха се ясно тежките равномерни стъпки на маршируващите войници.

— Сега ще ни пипнат! — изръмжа Мендоса.

— Мълчи, стар мърморко — прошепна графът. — Ако стоим мирно и тихо, никой няма да се сети да търси тук.

— Само дано нямат със себе си кучета! — подметна Мендоса.

— И аз от това се страхувам — рече гасконецът. — Тихо! Идват!

Наистина, това беше един от прословутите патрули, въоръжен с копия и саби. Пред войниците тичаше огромно куче. Когато то приближи до дървото, зад което се бяха стаили бегълците, кучето се поспря и започна да души наоколо. Патрулът, предвождай от млад офицер, също спря. Кучето продължи да души и като се обърна към дървото, изръмжа. Изведнъж един от войниците извика:

— Дръж!

При тази заповед кучето яростно се хвърли напред. Мендоса, който не го беше изпуснал от поглед нито за миг, пръсна черепа му с един изстрел. Графът и гасконецът изпразниха пистолетите си в патрула. Испанците решиха, че отпреде си имат престъпници, и се разбягаха на всички страни.

— Изпариха се — рече гасконецът, приветливо усмихнат. — Нищо не ни остава, освен да раздвижим малко по-чевръсто краката си. Елате след мен, господин графе!

Вървяха още около час. Най-после гасконецът рече:

— Достатъчно. Патрулът не е посмял да тръгне след нас.

— Какво ще правим сега, Барейо? — попита графът.

Според мен не би било зле да похапнем — рече Мендоса. От това надбягване огладнях като вълк.

— Засега ще се задоволиш с лулата си — каза графът. — Ако не ти стигне, стегни малко пояса си.

— Великолепен съвет — забеляза гасконецът.

— Който обаче няма да послужи на никого — изръмжа Мендоса.

— Да не би да имаш да кажеш нещо друго като съвет, Барейо? — попита графът.

— Да — рече гасконецът. — Да легнем в тревата.

— Тъй като не можем да сторим нищо друго, нека го направим — каза графът.

Тримата мъже си отпочинаха няколко часа. Тъмнината започна да отслабва и тъкмо потеглиха отново на път, чуха изстрел съвсем наблизо.

— Патрулът! — подскочи Мендоса.

— Да, патрулът, който дава изстрели с копия! — отбеляза гасконецът, широко усмихнат. — Господин графе, известен ли сте между престъпния свят?

— Ако не аз, то поне тримата корсари: Червения, Черния и Зеления. Защо?

— Предполагам, че е стрелял някой престъпник.

— Да го потърсим тогава — рече графът.

Те прекосиха един гъсталак и като стигнаха до малка поляна, забелязаха бедно облечен възрастен мъж, който стоеше прав до току-що убития от него дивеч. Като съгледа тримата чужденци, той заплашително викна:

— Кои сте вие? Отговорете веднага, защото ще стрелям!

— Корсари сме, облечени като испанци — отвърна графът. — Аз съм синът на Червения корсар и племенникът на Черния и Зеления.

— Я виж ти! — извика човекът. — Аз съм се бил под командването на Черния! На вашите услуги, господа!

Глава шестаБУКАНЕРЪТ

Индианците от островите на Карибско море наричат „Букан“ изсушаването и опушването на месото на убития дивеч. Оттам идва и името буканер. Поради това, че винаги носеха оръжие и поради още една причина, която ще разберете по-късно, испанците смятаха, че имат право да ги наричат престъпници и каторжници.

Тези ловци се бяха заселили главно на остров Санто Доминго. В по-голямата си част бяха френски и английски авантюристи, напуснали родината си заради мизерията, в която бяха живели. Други пък бяха избягали от ударите на закона. Облеклото им се състоеше от груба ленена риза, почти винаги изпоцапана с кръв, панталон от същата материя, колан от нещавена кожа, на който винаги висяха къса сабя, два ножа и кесии за барут и куршуми/Тоалетът на тези мъже завършваше с огромна наметка и обувки от свинска кожа.

За известно време от началото испанците ги бяха оставили на спокойствие. Но когато видяха, че буканерите създават селища, решиха да прогонят неканените гости от острова. Те започнаха поголовно да ги нападат и пленяват. Част от буканерите биваха най-безмилостно избивани, а други — закарвани по плантациите, където ги принуждаваха да работят като роби наред с негрите и индианците.

По този начин буканерите по всяка вероятност постепенно щяха да бъдат изтребени, ако самите те не се бяха досетили, че биха могли да се защитават само ако се сплотят помежду си.

Когато някой от тях биваше убит, те не се успокояваха, докато не си отмъстяха за него. По този начин между тях и испанците се захвана борба на живот и смърт.

Някои от техните колонии достигнаха голям разцвет, като например тази при Байяда, която имаше голямо пристанище.

Когато един ден в Байяда изчезнаха четирима буканери, приятелите им веднага предприеха експедиции, за да ги освободят и отмъстят за тях. Като научиха, че и четиримата са били отведени в Сантяго, те нападнаха града, превзеха го и избиха голяма част от неговите жители.

Постепенно испанците се съвзеха от понесените поражения. Въпреки всичко не бе тъй лесно да бъдат изгонени всички буканери, които се скитаха из горите на острова. С течение на времето испанците успяха да избият дивеча. Тогава буканерите се почувстваха принудени да потърсят нови средства за препитание в морето. Така те от ловци станаха най-страшните морски разбойници и причиняваха огромни щети на испанските колонии.

Когато буканерът чу, че пред него стои синът на Червения корсар, той го поздрави с дълбок поклон:

— Ще бъда много радостен, ако мога да бъда полезен с нещо на племенника на Черния корсар.

— Искам да ви помоля само за неколкочасов подслон и малко храна — каза графът.

— Голяма чест ще бъде за мен да ви приема в колибата си — каза в отговор буканерът.

Той постави двата си пръста в устата и изсвири. След няколко минути от гората излезе около двадесетгодишен младеж, придружаван от седем-осем огромни кучета.

— Одери кожата на това животно — рече буканерът, — отрежи езика му и едно голямо парче месо.

След това буканерът се обърна към графа и каза:

— Последвайте ме!

— Нима ще оставите животното тук? — запита графът.

— Слугата ми ще отреже най-хубавите парчета — отвърна буканерът. — За мен най-важното е кожата, нея мога да продам после в Байяда на англичаните или французите.

— Нима испанците позволяват това?

— Ние сме хитри — рече домакинът на своя гост. — Освен това, нас ни подкрепят пиратите от Тортуга.

— Имате ли познати в Тортуга?

— Много, господин графе.

— Кога бяхте там за последен път?

— Преди три месеца.

— Бяха ли Гроние и Дейвид още там? А Тъсли? Тези тримата са най-прочутите пирати, нали?

— Да, господин графе. Но сега те са в Панамския провлак, и то откъм Тихия океан.

— Тогава би трябвало да прекося провлака, ако искам да се срещна с тях, а? — каза графът.

— Капитане — рече Мендоса, — Пуебло Виейо се намира на провлака. Ако посетим този град, за да стиснем ръката на маркиз Монтелимар, предишния губернатор на Маракайбо, ще можем да намерим и тримата пирати.

— Както винаги, ти имаш право — отвърна графът.

Те бяха вече пред колибата на буканера. — Истинска индианска колиба! — рече графът.

— По-лошо, господин графе! — отвърна буканерът. — Колибите на диваците са по-добри от нашите… Разположете се кой както намери за добре, докато приготвя храната. Ето че и слугата ми идва… Кортале!

— извика той на младежа, който носеше езика и няколко големи къса месо от убитото животно.

Слугата запали огъня, докато господарят му наниза езика на шиш.

— Този младеж не е за завиждане — каза гасконецът.

— Колко време трае слугуването при буканерите?

— попита графът.

— Около три години — рече Мендоса. — След това те самите стават буканери. Но трите години са нещо ужасно. С тях се отнасят като с роби през цялото време.

Месото беше готово. Като се нахраниха, те запалиха големи пури, които буканерът сам бе приготвил. По някое време той каза:

— Господин графе, чака ни дълъг път. Да тръгваме ли вече? Преди изгрев слънце трябва да успеем да бъдем в Сан Жозе, а пътуването нощем е най-приятно.

— Готов съм — отвърна графът.

— Най-добре ще бъде, ако вашите спътници вземат по някоя пушка. Аз имам винаги в запас — рече буканерът.

Слугата донесе две пушки и муниции и ги даде на Мендоса и на гасконеца.

— Ти ще останеш тук и ще ме чакаш, докато се върна. Пази се от патрулите и се грижи за кучетата — нареди домакинът.

Той изсвири остро на любимото си куче да тръгне подире му и пое.

— Къде се намира вашият кораб? — информира се буканерът, когато те го последваха.

— Ще ме чака при нос Тибурон — отвърна корсарят.

— Имението на маркизата не е далеч от него.

— Познавате ли маркизата?

— Виждал съм я само веднъж по време на езда в гората. Ако не бях случайно наблизо и не бях застрелял коня й, може би днес маркизата нямаше да бъде жива и…

Буканерът изведнъж прекъсна думите си, а кучето му наостри уши.

— Какво има? — попита графът.

— Може и да се лъжа — отвърна буканерът. — Стори ми се, че в далечината чух кучешки лай. Да вървим през гората — добави той. — Там е по-сигурно.

Глава седмаПРЕСЛЕДВАНЕТО

Гората, в която влязоха бегълците, в по-голямата си част бе от палми и тамаринди. Водачът им от време на време спираше, за да се ослуша. Когато буканерът за десети път спря, рече:

— Няма смисъл да крия повече от вас. Преследват ни!

— Откъде знаете това?

— Когато човек дълго време живее в гората, той изостря, без сам да ще, своя слух. Ето, аз сега чувам в далечината съвсем ясно кучешки лай. Да не би да ви е видял някой?

— Ние прогонихме един патрул и убихме кучето им — отвърна графът.

— Сега разбирам — каза буканерът. — Този патрул сигурно е срещнал друг патрул с кучета и сега те ни преследват заедно. Не са по-малко от сто души.

— Дали испанците са вече наблизо?

— Самите те може би не. Но кучетата им — да. Тези кучета са по-опасни от хората. Ненапразно им казват кучетаудушвачи.

— Какво да правим? Да очакваме нападението или да продължим пътя си?

Вместо да отговори, буканерът започна да се взира внимателно в гората. Между дърветата като гирлянди се простираха пълзящи растения.

— Ще се опитаме да заблудим кучетата — рече той. — Ще продължим пътуването си по въздуха.

Той метна пушката си на рамо, хвана се за една лиана и започна да се катери нагоре. Другите веднага разбраха намерението му и го последваха незабавно. Не бе много трудно да се прехвърлят от едно дърво на друго, тъй като клоните на дърветата се преплитаха. Кучето следваше господаря си по земята, като пролайваше жално.

— Ще ни издаде — каза Мендоса на буканера.

— Така е — рече буканерът и напълни пушката си. — Жалко, но смъртта му е неизбежна.

В следващата секунда кучето лежеше мъртво сред корените на дърветата. Буканерът повторно напълни пушката си и се ослуша. Далечен лай отвърна на изстрела му.

Едва бяха изминали петстотин метра, когато съвсем близо зад себе си чуха кучешки лай. Кучетата бяха изгубили следите на бегълците и изразяваха недоволство. Съвсем скоро нов лай извести, че те са намерили убитото куче. В храстите се чу шум.

— Идват! — прошепна буканерът. — Никой да не говори!

Лаят отново отслабна и се изгуби в далечината.

— Отминаха — прошепна буканерът. — Сега ще се появят патрулите.

В следващия миг от храсталака излязоха петима мъже, въоръжени с копия. Те спряха под дървото, в короната на което се бяха свили бегълците.

— Карамба! — каза единият войник. — Къде изчезнаха проклетите кучета?

— Сигурно са по следите на бегълците, Алонсо — рече някой.

— А как са могли за толкова кратко време да отидат толкова далече? Обзалагам се, че това са бу-канери.

— Лъжеш се, Диас. Това са хората, които избягаха от Санто Доминго и убиха клетия Барейо.

— По дяволите! Ще отмъстим за него!

— Тихо! Кучетата се връщат!

Наистина лаят, който преди малко се дочуваше едваедва, ставаше все по-силен. Кучешката глутница бе вече разбрала, че върви по стари следи и сега се връщаше с яростен лай.

— Нищо ли не намерихте, малки мои? — запита кучетата Диас. — Ще ги откриете, милички. Негодниците сигурно не са далече оттук. Търсете!

При тази заповед кучетата отново се разпръснаха във всички посоки. Петимата войници, които изпълняваха ролята на авангард, ги последваха.

— Най-сетне можем да си отдъхнем — извика гасконецът.

— Тихо! Идват! — прошепна буканерът.

— Кой?

— Патрулите. Испанците по всяка вероятност смятат, че имат работа с опасни хора.

Тъй като дървото, в което се бяха скрили корсарите, беше в края на гората, те успяха да видят войниците, начело на които тичаха половин дузина кучета. Буканерът изруга тихо:

— Трябва да се махнем оттук, преди да дойдат кучетата.

Те тъкмо се канеха да се спуснат на земята, когато глутницата, която смятаха вече за изчезнала, се върна с бесен лай и заобиколи дървото.

— Карамба! — каза буканерът. — Откриха ни! Петимата войници, които образуваха авангарда, насъскаха кучетата с високи викове. Чу се изстрел.

Гасконецът бе стрелял върху един от войниците. Куршумът не бе пропуснал целта си. Останалите четирима войници се разбягаха бързо.

— Добре! — рече буканерът. — Авангардът е обезвреден. Сега не трябва да позволим на патрулите да ни обкръжат.

Той възседна един клон, облегна се на стеблото и стреля. Приглушен вик показа, че е улучил. Патрулите се прикриха във високата трева.

— Сега ще пропълзят насам — продължи спокойно буканерът. — Но докато имаме барут и куршуми, положението ще бъде в наши ръце.

— Кой знае какво възнамеряват да направят? — прошепна гасконецът. — Носят снопчета клонки.

— По всяка вероятност искат да ни задушат с дим — отвърна буканерът. След това той се обърна към гасконеца: — Не е зле да се заемете с кучетата!

— Добре — отвърна Барейо и с точен изстрел пръсна черепа на най-голямото куче.

— Това беше първото — каза той.

Докато гасконецът продължаваше да избива едно след друго кучетата, останалите не престанаха да стрелят по войниците:

— Трябва да напуснем позицията си и да се оттеглим — каза буканерът.

— Дали ще можем да си пробием път? — запита графът.

— Ще направим пробив с един залп и ще избягаме към блатата.

— А кучетата?

— Малко от тях са живи. Последното скоро ще… Ах! От това се страхувах!

До дънера на дървото, на което се бяха скрили бегълците, бе паднало горящо снопче клонки. Нагоре се издигна гъст задушлив дим. Очите на обсадените се просълзиха. Те започнаха да кашлят.

— Веднага трябва да слезем! — извика буканерът. — Запалили са клонки от пиперови храсти. Всички долу!

Четиримата мъже се спуснаха на земята. Едно от кучетата се хвърли срещу буканера, но ловецът с един удар на приклада си го повали. Другите две, които се бяха хвърлили срещу графа и гасконеца, последваха съдбата му.

— Стреляйте! — извика буканерът.

Последва залп. Бегълците използваха объркването на нападателите и след няколко минути се озоваха на брега на блатата.

— Стойте! — извика буканерът. — Задръжте испанците, докато намеря пътека!

Като видяха, че преследваните от тях хора спират и бързо пълнят пушките си, войниците също спряха.

Буканерът търсеше брод в блатата. Той се страхуваше от подвижните пясъци и опитваше с дълъг тръстиков прът дъното.

— Е? — попита графът, като видя, че буканерът се бе върнал.

— Намерих проход — отвърна буканерът. — Тръгвайте след мен!

Тримата мъже отново напълниха оръжията си и последваха буканера.

— Във водата, господа — каза той. — Но вървете внимателно, от двете ви страни има подвижни пясъци. Попадне ли някой в тях, загубен е…

Водата достигаше до поясите им, но всички следваха непоколебимо водача си. След като изминаха около половин километър, пред очите им се показа малък остров, покрит с гъста растителност.

— Това е чудесно скривалище! — рече буканерът. — Изглежда испанците вече нямат кой знае колко голямо желание да ни преследват. Сигурно ще чакат да се разсъмне.

— Не мислите ли, че ще се опитат да ни нападнат отново?

— Няма да се осмелят да направят това, тъй като нямат кучета.

Започна да се смрачава. Буканерът и графът направиха оглед на другия бряг на острова. Искаха да потърсят път, по който да се измъкнат незабелязано.

— Сигурен ли сте, че корабът ви ще ви чака при нос Тибурон? — попита буканерът.

— Без моя заповед той няма да отплава — отвърна графът.

— Тогава ще отидем в имението на маркизата. Без нейната помощ едва ли ще успеете да напуснете Санто Доминго. Тримата прочути пирати не са забравени и испанците са изпаднали в пълен ужас, когато са научили, че има и четвърти пират.

— Аз не съм преплувал Атлантика, за да продължа делото на моя баща и братята му — рече графът.

Буканерът се обърна и остро погледна сина на Червения корсар.

— Тогава — никакво отмъщение? — попита той.

— То ще бъде по-късно — сериозно отвърна графът.

Той се бе опрял и наблюдаваше блатото пред себе си.

— Трябва ли да преминем през блатото? — попита графът.

— Да, господин графе — отвърна буканерът. — Да се върнем, не можем. Убеден съм, че испанците ще повикат подкрепления, въоръжени с пушки.

Буканерът опипа дъното с пръта и измина тридесетина крачки във водата.

— Имаме късмет — каза той, когато се върна. — Дъното е съвсем сигурно, няма подвижни пясъци. Нека помислим за вечерята си.

След някоя и друга минута убиха няколко катерички. Гасконецът и Мендоса през това време стъкнаха огъня. Печеното бе вкусно и те се нахраниха с голям апетит. Испанците също така бяха запалили огън и като че ли не се интересуваха никак от бегълците.

— Чакат подкрепления — рече буканерът. — За наша радост, доста дни трябва да минат, докато дойдат на помощ. Ние, естествено, няма да дочакаме подкрепленията…

Той отвори кожената чантичка, която носеше на пояса си, извади огромна пура и я подаде на графа.

— Тази пура ще убие скуката ви донякъде — каза той. — Това е истински кубински тютюн. Получих го от пиратите в Тортуга. По-добър от него няма в целия свят.

Графът протегна ръката си да вземе пурата, но се чу изстрел и куршумът изсвири във въздуха. Мендоса скочи веднага и грабна пушката.

— Господин графе — каза той, — подкрепленията на испанците все пак са пристигнали.

Глава осмаБЛАТОТО

Нов патрул, отчасти въоръжен с пушки и предвождан от кучета, се бе присъединил към другите два.

— Дали ще нападнат? — информира се графът.

— Сигурно засега не — отвърна буканерът. — Те първо трябва да открият здравото дъно, по което дойдохме.

Стрелбата беше престанала, тъй като неприятелят се бе убедил в нейната безполезност. Водачите на патрулите се събраха на съвещание. Някои от войниците започнаха да опипват дъното с дълги прътове.

Кучетата тичаха насамнатам и лаеха гневно. Изведнъж няколко войници изсвириха пронизително с пръсти и кучетата веднага се втурнаха във водата. Те заплуваха към малкия остров, където се криеха бегълците.

Бяха на по-малко от петдесет метра от острова, когато сред тях изведнъж се забеляза силно вълнение. Водата завря.

— Какво става там? — попита графът.

— Много просто — отвърна Барейо. — Крокодилите ни спестяват барута.

Отвратителна глава със страшни челюсти се появи над водата и притегли към себе си едно от кучетата. Останалите заплуваха с всички сили към спасителния бряг, преследвани от десетки крокодили.

— Тъй като враговете ни са заети — рече буканерът, — да използваме удобния момент и да вземем да избягаме, а?

Скрити между дърветата, те прекосиха острова и нагазиха във водата. Буканерът вървеше напред. След по-малко от четвърт час бегълците стигнаха до втори остров. Късчето земя бе по-малко от първия остров.

— Испанците сигурно вече са открили нашето бягство — рече буканерът. — Обзалагам се, че са тръгнали по следите ни.

— Не може ли да си починем няколко минути? — полюбопитства Мендоса.

— Нито миг — отвърна буканерът. — Работата сега е на живот и смърт.

Бегълците прекосиха малкия остров и с радост съзряха, че сушата бе на по-малко от половин миля от тях.

— Там е спасението ни! — рече буканерът. — Ако испанците не заобиколят блатото, ние ще стигнем преди тях в имението на маркиза Монтелимар.

Късметът и този път бе благосклонен към бегълците. След малко буканерът намери отново здрав път. Бяха стигнали вече до сушата, когато той потъна изведнъж във водата до гърди.

— Въже, въже! — извика той. — Хвърлете въже, потъвам!

Мендоса носеше винаги насмолено въже, навито на кръста си. Старият моряк и този път доказа практичността си. Той размота набързо въжето.

— Не се приближавайте! — извика буканерът веднага щом забеляза, че морякът приближава към него.

Графът изтръгна въжето от ръцете на Мендоса и ловко хвърли единия му край във водата. Буканерът почти беше потънал, виждаха се само брадата и мустаците му. Той с последни усилия успя да се хване за спасителното въже, завърза го покрай тялото си и тримата от брега го изтеглиха.

— Не вярвах, че тук може да има подвижен пясък — каза той, след като го бяха измъкнали. — Ако това е краят на твърдото дъно, загубени сме.

Той претърси внимателно дъното с пръта. Не след дълго радостният му вик извести, че пътят е намерен отново:

— Спасени сме!

На това място здравият път правеше завой под водата. След като определи посоката, буканерът сам тръгна напред и благополучно достигна спасителната земя.

— Можем ли да бъдем сигурни сега? — попита Мендоса.

— Няма от какво да се страхуваме в този момент — отвърна буканерът.

Бяха на обетования бряг. Буканерът се обърна към графа:

— Най-добре ще направим, ако огледаме местността.

— Вие останете тук — рече графът на Мендоса и Барейо, — и си отваряйте очите!

Графът последва буканера. На два километра наоколо в джунглата те не забелязаха нищо обезпокоително. Ловецът застреля две яребици. Графът последва примера му. След това се върнаха с плячката си.

— Не ли се забелязват испанците наоколо? — попита буканерът.

— Мисля, че са заети с вечерята си — отвърна Барейо и се захили веднага, щом съзря яребиците.

— Аха, разбирам — рече буканерът. — Ти също смяташ, че трябва да направим и ние нещо подобно, нали?

Той бе проследил погледа на Барейо.

— Когато някой се храни или спи, винаги съм готов да последвам примера му — отвърна гасконецът.

Докато Мендоса и Барейо подготвяха вечерята, буканерът и графът се отправиха към брега на блатото. Те все още се страхуваха от нападение. Двамата стояха известно време там, но тъй като не забелязаха нищо подозрително, се върнаха в лагера, където ги чакаше печеното.

Тъкмо свършиха вечерята, когато в далечината чуха кучешки лай.

— Не бива да оставаме тук — каза буканерът. — Господа, още малко усилия, и надявам се, скоро ще бъдем в имението на маркизата.

Той се ослуша, поклати глава и допълни:

— Ако не са испанците, това са само кучетата им. Но и те са достатъчни. Да вървим!

Бягството им продължаваше вече две денонощия. Вечерта се спусна за втори път. От време на време буканерът се спираше, ослушваше се и тръгваше с удвоена бързина.

— Още ли е далече? — полюбопитства графът.

— Не вярвам. Не познавам тази джунгла, но съм сигурен, че вървим по правия път — отвърна буканерът.

Намираха се сред тръстиките на брега, когато буканерът викна изведнъж:

— Лягайте!

Тримата веднага изпълниха заповедта му.

— Останете тук, господин графе — рече буканерът.

— Имението на маркизата е по-близо, отколкото предполагах. Не съм сигурен обаче дали можем да стигнем там безпрепятствено. Може би испанците са усетили намеренията ни.

След тези си думи буканерът безмълвно изчезна в тръстиката.

— Дали ще ни очистят тук? — попита гасконецът.

— Господин графе, може би трябваше да останем в Санто Доминго. В моята таванска стаичка сигурно никой нямаше да се сети да ви търси.

— Да, но ти искаше да ни заколиш — рече Мендоса.

— Тихо! — прошепна графът.

В следния миг се показа буканерът.

— Трябва веднага да тръгваме — каза той. — Вече никога няма да стигнем имението на маркизата. Обкръжени сме.

— Нима испанците вече са тук? — учуди се графът.

— Не зная колко патрули са изпратени за нас. Напред. Всяка секунда е скъпа!

Наоколо бе съвсем тихо. От време на време буканерът се спираше, поставяше ухо на земята и продължаваше много по-бързо, отколкото беше вървял. Скоро бегълците достигнаха брега на друго блато.

— Сега идва най-опасният момент — рече буканерът. — Патрулите са от лявата ни страна. Пригответе пушките за стрелба и тичайте с всички сили!

Неочаквано наоколо се понесоха викове, кучешки лай и изстрели. Патрулите забелязаха корсарите и откриха огън.

— Стреляйте първо срещу кучетата — напомни буканерът.

Той се спря зад стеблото на една палма и вдигна пушката си. Седем кучета тичаха напред с отворени уста. Буканерът свали с един изстрел на земята онова, което му се струваше най-опасно. Останалите също убиха по едно куче. Те изчакаха нападението на другите животни с извадени шпаги. Боят с тях бе кратък. Испанците отново откриха огън, но тъй като трябваше да стрелят бегом, нито един от куршумите им не достигна целта си.

Бегълците нямаха особено желание да приемат битката с по-многочислен противник и тъй като кучетата се виждаха, затичаха с все сила.

Отпреде им се изпречи висока ограда.

— Спасени сме! — извика буканерът. — Това е имението на маркизата!

Глава деветаИМЕНИЕТО НА МАРКИЗА МОНТЕЛИМАР

С огромни усилия бегълците се прехвърлиха през оградата. Като повървяха известно време, достигнаха някаква малка къща.

— На първо време можем да се скрием тук — каза буканерът. — Не ми се вярва испанците да се осмелят да безпокоят маркизата.

— Но как ще ни възприеме управителят? — попита графът.

— Познавам се добре с него — отвърна буканерът.

— Отлично — рече Мендоса. — Ако бяхме дошли без теб, сигурно щяха да ни посрещнат с порция олово.

— Може би маркизата е изпратила някой да съобщи на управителя за нашето пристигане — рече графът.

— Никак няма да се учудя, ако самата тя вече е тук — отвърна буканерът. — Почакайте, отивам да доведа управителя, ако още не си е легнал.

Той отвори вратата и въведе бегълците в широко помещение, отрупано с екзотични растения в големи глинени съдове. След това взе пушката си и изчезна в тъмнината.

— Истински дявол! — изръмжа Мендоса.

— Ако сто буканера като него нападнат Санто Доминго — добави гасконецът, — не бих искал да бъда испанец.

— Отгоре на всичко ти наполовина си испанец — отбеляза Мендоса.

— Испанска е само ризницата ми — каза гасконецът, — а като се кача на борда на фрегатата, ще я сваля.

— Ако изобщо стигнем до борда!

— Съмняваш ли се в това, Мендоса? — попита малко учудено графът.

— Тихо! — рече гасконецът. — Чувам гласове. Графът се приближи до вратата и вдигна пушката си.

— Кой е там? — попита застрашително той.

— Свалете оръжието, господин графе — обади се буканерът. — Не плашете маркизата.

— Маркизата?

— Да, аз съм, граф Вентимилия — отвърна познатият до болка глас.

Маркиза Монтелимар се появи на прага.

— Вие, маркизо? — извика графът.

— Не се надявахте кой знае колко да ме намерите тук. Нали, господин графе?

— Не, маркизо.

— Напуснах Санто Доминго, защото, както виждате, налага се да ви спасявам втори път.

— Излиза, че вие знаете, че сме преследвани?

— Всички патрули са по следите ви, тъй като в Санто Доминго вече се знае, че сте синът на Червения корсар.

— Кой е издал тайната ми?

— Не зная — отвърна маркизата. Но както ви спасих в Санто Доминго, така ще ви спася и сега.

— Излагате се на голяма опасност! Маркизата сви рамене.

— Още едно нещо ми е грижа — рече графът. — Дали пътят към нос Тибурон е свободен? Моята фрегата ще ме чака там.

— Ще изпратя верни хора да проверят. Все ще се намери начин да ви прекарам през патрулите. Графе, последвайте ме!

Граф Вентимилия протегна ръка на маркизата и те тръгнаха напред. Малката група ги последва и след не повече от минута всички се озоваха в разкошна градина. В средата на градината стоеше приказен замък в мавърски стил с много галерии. В един от неговите салони имаше маса с ослепителни покривки. На масата светеха със свещите си сребърни свещници.

— Вие сте истинска фея, маркизо — рече графът.

— Да, аз съм горската фея — отвърна чернокосата красива стопанка, широко усмихната. — Господин Бутафуоко, ще ни направите ли чест да вечеряте с нас? За другите двама господа заповядах да наредят маса на терасата. Графът беше озадачен. Кой беше господин Бутафуоко?

Маркизата направи знак на двамата роби и те отведоха Мендоса и гасконеца на терасата.

— Заповядайте, господин графе — каза маркизата. По всичко личеше, че тя бе в добро настроение.

Синът на Червения корсар и буканерът не се оставиха да ги молят втори път.

— Ще извините моята лакомия, госпожо — рече буканерът. — Но през последните два дни почти нямахме време да се нахраним.

— Вярвам ви, господин барон ди…

— Барон? — прекъсна я графът. Буканерът направи знак на маркизата.

— Извинете ме, господин Бутафуоко — каза красивата испанка. — Сбърках името ни. Толкова съм разсеяна. Мислех си нещо за барон ди Жиралдо.

Графът внимателно изгледа буканера. Той бе пребледнял.

— Всъщност, кой сте вие?

— Казвам се Бутафуоко! — кратко отвърна авантюристът.

— Вие криете от мен истинското си име.

— Погребах го в океана — мрачно отвърна буканерът, като потри челото си с длан. — Та, скъпа маркизо, вие казахте?…

— Забравих… ах, да… вие казахте, че патрулите са ви гонили цели две денонощия?

— Бях изгубил надежда, че ще стигнем имението ви, госпожо!

Маркизата се замисли.

— Бих искала да узная — рече тя, — защо синът на Червения корсар е дошъл тук след толкова години… Никой не жертва живота си без сериозно основание.

Тя се обърна към графа:

— Струва ми се, че ви дадох достатъчно доказателства за своето приятелство и не можете дори да допускате, че бих могла да издам вашата тайна, нали?

— Маркизо! — промълви графът с укор в гласа.

— Може би утре ще бъдете вече на борда на фрегатата си — продължи испанката с лека въздишка. — Може би никога вече няма да се срещнем…

— Вие искате да знаете защо съм напуснал Европа? Не съм го сторил от жажда за приключения, нито пък за да търся съкровища, имам достатъчно замъци и владения. Тук съм, за да потърся сметка от брата на вашия мъж, предишния губернатор на Маракайбо. Какво е направил той със сестра ми, внучката на княза на Дариен?

— На Дариен? — извикаха в един глас маркизата и Бутафуоко.

— Преди моят баща да дойде с братята си в Америка, той е бил женен за една брабанска херцогиня. Тя е починала твърде млада, по време на моето раждане. При едно плаване баща ми претърпял корабокрушение и намерил убежище при княза на Дариен, неумолимия враг на испанците. Той се оженил за дъщеря му, която му родила момиче. След като моят баща бил пленен при Маракайбо и обесен като обикновен разбойник, това момиче останало само. Бих искал да знам какво е направил с него вашият девер, маркиз Монтелимар, тогавашният губернатор на Маракайбо. Ето защо съм дошъл тук. Ако той е убил сестра ми, заклевам ви се, маркизо, ще го убия!

Графът спря за момент, замисли се и продължи разказа си.

— Тъй като отраснах в замъка на херцозите Савоя, не знаех, че баща ми има още едно дете. Преди по-малко от година узнах това от адмирал Морган, покровителя на Панама и сегашен губернатор на Ямайка. Тръгнах за Америка и няма да се върна в Европа, докато не отмъстя за сестра си.

— А къде ще я търсите? — попита Бутафуоко, който през цялото време беше мълчал замислено.

— Това ще ми каже маркиз Монтелимар — отвърна графът. — Сега знам къде се намира той. Надявам се в съвсем скоро време в ръцете ми да бъде и неговият секретар. Именно поради тази причина фрегатата ми ме очаква при нос Тибурон, изложена на опасността да бъде нападната от испанските кораби. Доволна ли сте от обясненията ми, маркизо?

Той още не беше довършил своята мисъл, когато в залата се втурна роб с жестока уплаха, изписана на лицето му.

— Войниците са тук, господарке!

— С какво право влизат в моя дом? — възнегодува маркизата.

— По заповед на губернатора на Санто Доминго — отвърна робът.

— Приятели — каза маркизата, като стана. — Не би било разумно да оставате повече тук. Марто, доведи веднага хората, които вечерят на терасата.

— Какво смятате да правите, маркизо? — попита буканерът.

— Ще ви скрия в избата за вино — рече маркизата.

— Това се казва скривалище — рече Мендоса, който точно в този момент бе влязъл с гасконеца.

— Марто, заведи господата в последната изба. Испанците никога няма да търсят там.

Четиримата мъже последваха слугата, който взе със себе си няколко факли и останките от вечерята в кошница. Марто отвори някаква врата и поведе бегълците по тясна и влажна стълба, последните стъпала на която свършваха в изба, пълна с огромни бъчви.

— Братовчед — каза гасконецът, като потупа Мендоса по рамото. — Тук барем човек може да се напие като хората.

Слугата ги въведе в последната изба, също тъй пълна с бъчви, както предишната.

— Малко възтъмничко е като за рай, но все пак, рай е — млясна Мендоса.

— Заповядайте, господа — рече негърът. — Аз ще препреча малко входа.

Бегълците взеха със себе си факлите и кошницата и влязоха в избата, докато негърът Марто барикадираше входа с бъчви.

— Ако войниците дойдат тук, има какво за защитаваме — рече Мендоса. — Освен всичко — добави той, — това е същинско укритие.

— Но укритие без изход — отбеляза гасконецът.

— Бихме могли да довършим вечерята си — продължи Мендоса възторжено. — Този мил негър имаше чудесната идея да напълни кошницата догоре. Също така, държа да ви отбележа, че трябва да дегустираме виното на господарката. Какво ще кажеш за това, Барейо?

— Гасконецът никога на са изоставя в такива случаи — отвърна с достойнство Барейо.

— Господин графе — каза Бутафуоко, смеейки се, — откъде изровихте тези две природни забележителности?

Очевидно той имаше предвид Мендоса и гасконеца.

— Единия открих в Бискайския залив… — започна графът.

— А другия при Пуерто дел Сол — прибави гасконецът. — Ние смятаме да похапнем, ако господин графът ни разреши.

— Нямам нищо против — отвърна графът. — Лично аз предпочитам да дремна.

— Аз също — каза буканерът. — Тъй че ви поверяваме и охраната на обекта.

— Гасконецът никога няма да си позволи да спи, когато врагът е близо — рече Барейо.

Графът бе вече легнал и притворил очи. Бутафуоко последва примера му. Двамата приятели се заеха с усърдие с кошницата.

— Бихме могли да опитаме да видим кой от двамата издържа повече в пиенето — изрази предположение Мендоса.

— Това се канеха да кажат и моите уста. Но за жалост негърът е забравил да сложи шишета в кошницата.

— Нима има нужда от тях? Погледни тази прелестна бъчвичка! Бас хващам, че съдържа ксерес.

— Не, аликанте.

— Ксерес! Познавам испанските вина.

— Дори без да си ги опитал? Да се хванем на бас. По един дублон.

— Дадено — отвърна Барейо.

Мендоса беше открил в един ъгъл голям глинен съд, наподобяващ паница, отпуши бъчвата и го напълни.

— По дяволите! — извика морякът. — Имам късмета на дявол, Барейо. Аликанте е!

— Значи, печеля един дублон.

— Ще ти го дам на борда на фрегатата.

— Маркизата знае какво да налее в бъчвите си. Пий и ми дай съда!

Гасконецът долепи паницата до устните си и я изпи на един дъх.

— Дявол го взел — извика Мендоса. — Нима искаш да се напиеш?

— Гасконецът никога… — храбро започна Барейо.

— Да вървят на майната си всички гасконци! Аз ще пия направо от бъчвата!

Кой знае колко време биха се ухажвали така двамата любвеобилни приятели един друг, ако не бяха чули шума от приближаващи се стъпки. Гасконецът захвърли съда. Мендоса затвори кранчето и загаси факлата.

— В избата влизат хора — каза Барейо и се приближи до бъчвите, които закриваха входа. — Виждам светлината на факли.

— Дали да събудим графа? — попита Мендоса.

— Не вярвам, че ще е нужно — отвърна Барейо. — Да почакаме.

Те се стаиха.

— Гръм и мълния! — прошепна гасконецът. — Та това са испанците.

Мелдоса го приближи.

Четирима от слугите на маркизата, начело с Марто, бяха влезли в избата. Следваха ги дузина войници с факли в ръце.

— Положението става напрегнато — отбеляза Барейо.

— Не ми се вярва — усмихна се Мендоса. — Я виж, те проявяват любопитство към бъчвите.

Наистина, войниците имаха вид на хора, които са забравили защо са изпратени в избата. Слугите пълнеха огромни кани, които бяха взели със себе си явно на влизане. Представителите на реда и законите пиеха с всички сили. Като че ли най-вдъхновено упражняваше своето занимание подофицерът им.

— Братовчед — рече Барейо. — Спокойно ли гледаш на всичко това?

— Не съвсем — отвърна Мендоса. — Когато изоставам, оборва ме чувство за срам. Отгоре на всичко те са прекалено заети, за да ни пречат.

Двамата приятели тъкмо се канеха да продължат прекъснатата си дейност, когато ги спря тихичка ругатня. Бутафуоко се беше събудил.

— Какво има? Защо сте изгасили факлата?

— Испанците ни търсят — отбеляза Мендоса. — Крием се.

— В избата ли са?

— Да, но както личи, в сравнение с тях ние сме трезвеници — отвърна гасконецът.

Бутафуоко погледна през междината помежду бъчвите, които замрежваха входа.

— Можем спокойно да поизчакаме да се напият — рече той.

Пирът на войниците продължи половин час. След като те си отидоха, в избата настана тишина.

— Да ги нападнем ли? — попита Мендоса в тъмното.

— Кого? — полюбопитства Бутафуоко.

— Бъчвите!

— Върви по дяволите! На мен ми се спи…

След като Бутафуоко напълно се увери, че испанците няма да се върнат, отиде да спи. Двамата приятели отново се захванаха с бъчвите.

Глава десетаНОС ТИБУРОН

Два часа по-късно се появи негърът Марто. Той разбута бъчвите, които задръстваха входа, и каза:

— Господарката ви чака. Графът се беше събудил.

— Отидоха ли си войниците? — попита той.

— Да, господин графе.

— Хайде, Бутафуоко — рече графът. — Ще ми се довечера да бъда на борда на фрегатата си.

Те напуснаха избите и излязоха на двора, където ги чакаше маркизата.

— Добро утро, господин графе, добро утро, господин Бутафуоко! — каза тя весело. — Как прекарахте нощта?

— Спахме, маркизо — отвърна графът. — Ние сме свикнали да спим навсякъде, където имаме тази възможност.

Той се усмихна:

— Дали пътят е вече свободен?

— Нима толкова бързате — попита маркизата и добави: — Да ме напуснете…

С удоволствие бих останал тук повече време — рече графът. — Но все пак не забравяйте: аз отговарям за живота на своите хора!

— Надявам се, че не се виждаме за последен път — рече маркизата.

— Денят, в който ще ви видя отново, скъпа маркизо, ще бъде най-щастливият ден в живота ми — тържествено каза графът.

— Вие ще ме придружите до нос Тибурон. Имам там вила.

— Да ви придружа? — извика графът учуден.

— Това е единствената възможност, ако искате да спасите кораба си.

— Не ви разбирам съвсем, маркизо.

— Губернаторът е узнал къде се намира вашата фрегата и е издал заповед да бъде нападната незабавно.

Графът пребледня.

— Да нападнат кораба ми? За Бога! Ще ги изпреваря, та ако ще да се изправя пред лицето на самата си смърт!

— Ето защо, графе — продължи спокойно маркизата, — вие ще трябва да ме придружите. Но и вие, и вашите спътници, ще облечете дрехите на моите слуги.

— Ако се налага, и на негър ще се преправя!

— Надали ще е нужно — усмихна се мило маркизата. — Марто!

Негърът се яви начаса.

— Готова ли е свитата ми?

— Да, господарке. По протежение на целия път има най-малко двеста войници.

— Добре. Дайте да видим дали ще имат смелостта да досаждат на една Монтелимар.

Докато те разговаряха, в двора се бяха появили двама едри негри. Те носеха носилка на раменете си. Шестима бели и още толкова негри ги следваха с пушки. Скоро към тях се присъединиха и графът, Бутафуоко, Мендоса и Барейо. Те бяха облечени в синьо-бели дрехи, с извезан герб на маркизата на гърдите.

Графът протегна ръка на маркизата и я отведе до носилката. Тя се качи и шествието, начело с Бутафуоко, тръгна. Вървяха около час. В някаква горичка изведнъж пред тях изскочиха войници, преградиха пътя и извикаха:

— Стой!

Бутафуоко излезе напред и рече:

— Маркиза Монтелимар отива във вилата си при нос Тибурон. Какво искате?

— Свободно! — издаде заповед един от войниците и дълбоко се поклони.

Маркизата благодари с махване на ръка. Малката група продължи пътя си. Скоро заплашителното „Стой“ прозвуча отново.

— Дайте път на маркиза Монтелимар! — каза в отговор Бутафуоко.

Веднага, щом чуха тези думи, войниците се върнаха и заотстъпваха с почтителни поклони.

— Госпожо маркизо — рече графът, — ние за втори път ви дължим живота си.

Към обед пред тях се показа морето. Нос Тибурон представляваше горист полуостров. В средата на залива на котва стоеше „Нова Кастилия“.

— фрегатата! — извика графът. — Най после!

— Тихо, графе — каза маркизата. — Не забравяйте, че трябва да бъдете предпазлив. Наоколо е пълно с испанци. В този момент може би стотици очи наблюдават всяко наше движение.

На около двеста крачки от брега имаше дървена къща в мавърски стил. Къщата завършваше с тънка дървена кула, на която се развяваше знамето на рода Монтелимар.

Маркизата въведе бегълците в стая, мебелирана с бамбукови мебели и цялата украсена с цветя. Тя покани гостите си да седнат и каза на един от метисите:

— Да дойде мулатът!

След няколко мига в стаята влезе мускулест мулат и ниско се поклони.

— Можем ли да стигнем до фрегатата?

— Аз вече бях на борда.

— Говори ли с лейтенанта?

— Да, господарке.

— Информира ли го за опасността, която грози фрегатата? Каза ли му, че графът скоро ще бъде на борда?

— Лейтенантът го чака! Той е подготвил всичко.

— Добре. Можеш да си вървиш.

— Маркизо — рече графът развълнувано, — подобна услуга не съм очаквал от една дама, която би трябвало да бъде върл противник на корсарите.

— Винаги съм защитавала и пазила своите гости — отвърна маркизата. — Сигурно и вие на моето място нямаше да постъпите иначе.

— Бих дал живота си за вас — отвърна графът.

— Не се съмнявам в това — каза маркизата. — Кога искате да идете на кораба си, господин графе?

— Ако е възможно, веднага!

— На брега имам лодка. Тя е на ваше разположение. Вие ще се престорите, че отивате с моите негри на риболов. В удобния за вас момент ще се качите на борда на кораба.

Развълнуваната маркиза стана и отведе графа в градината. Бутафуоко, Мендоса и Барейо останаха, за да изпият шоколада, който метисите бяха поднесли.

— Господин графе — рече маркизата, като поспря под сянката на огромна палма, — нима няма повече да се видим?

— О! — усмихна се щастливо графът. — Надявам се, че преди да напуснем Мексиканския залив, ще се върна тук отново. Няма никога да забравя дамата, която спаси живота ми два пъти.

Маркизата гледаше към земята. Тя приближи до цветната алея встрани, откъсна орхидея, подаде я на графа и рече:

— Вземете това цвете за спомен от мен.

— Когато смъртта ме заплашва, то ще стои до сърцето ми. Ще бъде мой талисман — рече графът.

Маркизата вдигна главата си и графът забеляза, че прекрасните й очи плуваха във влага. В този момент се появи Бутафуоко.

— Господин графе — каза той. — Лодката е готова. Дойде часът на раздялата. Връщам се в гората си.

— Искате да ме напуснете?

— Моят слуга ме очаква — отвърна буканерът. — Не мога да го изоставя.

Те тръгнаха към вратата на градината, последвани от Мендоса, Варейо и четирима негри. Маркизата спря.

— Сбогом — каза тя развълнувана, като протегна ръка на графа. — Ще моля Бог да ви пази от моите сънародници. Не ме забравяйте и бъдете уверен, че съм готова да направя всичко за вас, когато имате нужда от мен.

Графът бе не по-малко развълнуван от маркизата. Той целуна ръката й и дълго я държа в своята. Бутафуоко ги наблюдаваше отстрани.

— Приятелю — каза графът, като му подаде ръка.

— Благодаря за всичко, което направихте за мен… А сега, кажете ми истинското си име!

— Какъв смисъл би имало! — отвърна буканерът.

— Потопил съм го отдавна в океана. Кой ще си спомни за мен днес във франция? За моето отечество аз съм мъртъв… а също и за сестра ми… Буканерът въздъхна тежко.

— Всичко е свършено — рече той.

— Не, господин…

— Барон Дьо Рувър — рече маркизата.

— Защо издадохте тайната ми, маркизо? — попита Бутафуоко. — Днес аз съм само един беден буканер. Вече нямам правото да нося герба на своя род, опозорих го…

— За мен вие винаги ще сте благородник — рече граф Вентимилия, силно развълнуван. — Дайте ръка, господин барон Дьо Рувър!

Буканерът за миг се поколеба, след това протегна ръката си.

— Ако имате нужда от живота на един мъж, господин графе, то спомнете си, че барон Дьо Рувър винаги ще бъде на ваше разположение.

— Не от вашия живот имам нужда аз, а от ръката и пушката ви — отвърна графът. Надявам се, че не се виждаме за последен път. Сбогом, маркизо! Сбогом, господин барон!

Той се отправи към брега и се качи в лодката. Четиримата негри се хванаха за греблата, а Мендоса седна на кърмата.

Когато лодката приближи нос Тибурон, четиримата негри хвърлиха мрежите.

— Малко съмнително е испанците да ни вземат за истински рибари — изрази гласно предположението си Мендоса. Все пак нека плаваме по-далеч от брега, докато не са ни заподозрели и не са започнали да ни обстрелват. Маркизата каза, че по всяка вероятност в гората има скрити отреди.

— Да — отвърна графът, който също изглеждаше неспокоен. — Забелязвам и нещо друго, Мендоса: ти видя ли големите лодки, които стояха полускрити на брега?

— Гръм и мълния! — извика морякът. — Да не възнамеряват да нападнат фрегатата?

— От това се страхувам, Мендоса. Четиримата негри извадиха мрежите. Мрежите бяха пълни с риба. Лодката се отдалечи от нос Тибурон, после описа широк полукръг пред носа на фрегатата. Те хвърлиха мрежите още два пъти. Когато слънцето започна да потъва в морето, лодката бавно доближи фрегатата. На палубата вече бяха запалени два фенера.

— Мендоса, доближи се до кораба. Испанците вече не ни виждат.

Лодката премина бързо разстоянието, което я отделяше от фрегатата. За най-голямо учудване на графа, стражата не вдигна тревога, въпреки че лодката доста силно се блъсна в кораба. Графът забеляза, че над водата висеше въжена стълба. Той се качи на палубата и извика:

— Вие спите ли тук?

— Не, господин графе, напротив — чакаме ви, — отвърна един мъж, сякаш изникнал изпод палубата пред графа.

Беше красив, около тридесетгодишен мъж с черна брада.

— Очакваме ви твърде отдавна, капитане — каза той. — Забелязах ви с далекогледа. Освен това, маркиза Монтелимар ме предупреди за пристигането ви. Тя ме предупреди също така и за нападението, което готвят испанците.

— Това е вярно, за жалост, господине — потвърди графът.

— Ние сме готови да ги посрещнем — рече лейтенантът.

— Не забелязахте ли някой галеон да напуска Санто Доминго? — информира се графът.

— Преди няколко часа един мина оттук.

— Успяхте ли да видите името му?

— Не беше възможно, капитане, за жалост. Но Мартинес твърди със сигурност, че е била „Санта Мария“.

— В каква посока плаваше?

— На запад.

— Тези галеони са твърде тежки, за да могат да се мерят с нашата фрегата. Ние ще настигнем кораба и утре сутринта секретарят на някогашния губернатор на Маракайбо ще бъде в ръцете ми.

— Да вдигаме ли котва, капитане?

— Само за миг, лейтенанте!

Графът се наведе през борда и каза на негрите, които бяха останали в лодката:

— Върнете се бързо на брега. Предайте на господарката си и на буканера последните ни поздрави… Мартинес! — обърна се напосоки графът.

Метисът, който седеше на някаква бъчва и разговаряше с Мендоса и гасконеца, приближи тичешком.

— Червените ми дрехи! — нареди графът. — Ризницата и шпагата ми! Господин лейтенант, заповядайте да вдигнат котва и да опънат платната!

Докато свирката на Мендоса събра моряците при котвената верига, синът на Червения корсар беше в каютата си.

Когато се появи отново на борда, носеше същото червено облекло, с което се беше представил на бала в замъка на маркизата. Носеше нова шпага на бедрото си и два пистолета, затъкнати в пояса.

Графът се качи на капитанския мостик и извика:

— При оръдията!

Глава единадесета„САНТА МАРИЯ“

За да не възбужда непрестанни подозрения по испанските пристанища, корабът „Светкавица“ бе приел името „Нова Кастилия“.

Синът на Червения корсар стоеше на капитанския мостик и очакваше нападението на испанците.

Ето че откъм брега блеснаха няколко оръдейни изстрела. Пет лодки, във всяка от които имаше по двадесет и пет войници, се отблъснаха от брега и се пръснаха ветрилообразно, за да обградят фрегатата.

— Огън по лодките! — прозвуча командата на капитана.

Двете подвижни оръдия на предната палуба обсипаха най-близките лодки с град от шрапнели, докато десетте оръдия от дясната страна на кораба откриха огън срещу гората, от която стреляха неприятелските оръдия. Едната от лодките веднага потъна. Останалите все повече и повече наближаваха и войниците, които се намираха в тях, откриха плътен огън срещу фрегатата.

— Всички буканери — на борда! — извика капитанът.

Тридесетина мъже с тежки пушки изпълниха веднага заповедта на капитана.

— Стреляйте по лодките! — командваше капитанът.

Битката бе в пълния си разгар. Оръдията на фрегатата стреляха непрестанно. В това време лодките приближаваха, но буканерите ги обсипаха с дъжд от куршуми и лодките бяха принудени да се върнат на брега.

Съвсем скоро „Светкавица“ подмина нос Тибу-рон и испанските оръдия трябваше да прекратят огъня.

— Е, какво ще кажеш, Барейо? — попита графът гасконеца, който по време на цялата битка беше стоял до него.

— Ще река, че буканерите са най-добрите стрелци, които съм виждал до ден днешен. Ще има ли нова битка наскоро?

— Преследваме галеона „Санта Мария“.

— Виждал съм го. Той е добър кораб и е доста тежко въоръжен, графе. Но надали има и един дублон на борда си, тъй като идва от Санто Доминго. По всяка вероятност той е тръгнал да вземе злато от Санта Крус. Съветвам ви да почакаме, докато се върне.

— Аз не преследвам галеона за злато — отвърна графът. — Струва ми се, че вече е време да поспим. През последните три дни почти не сме мигнали.

Той слезе от капитанския мостик, размени няколко думи с лейтенанта и се отправи към каютата си.

Когато се разсъмна, синът на Червения корсар се появи на палубата.

— Няма ли да има работа скоро, господин графе? — прояви нетърпение гасконецът. Сабята ми ръждяса в ножницата.

— Забрави ли снощната битка, Барейо? Гасконецът се гласеше да каже нещо, но от мачтата се чу вик:

— Кораб напред.

— Май скоро ще имаме работа, Барейо — рече графът.

Той наблюдаваше с далекогледа забелязания кораб.

Мендоса събра екипажа на палубата. Появи се и лейтенантът.

— Това може да бъде само „Санта Мария“ — каза най-после графът, като свали далекогледа от очите си. — Пригответе шпагата си, Барейо!

— Хиляди дяволи! — извика гасконецът. — Аз пръв ще скоча на палубата на „Санта Мария“!

— Само подир мен, Барейо — каза графът усмихнат. — Не забравяй, че аз съм син на Червения корсар!

— Тогава ще бъда вторият!

— А аз — третият! — добави Мендоса, който беше дошъл на капитанския мостик. — Наистина е „Санта Мария“, графе!

На борда на фрегатата цареше голямо оживление. Екипажът се приготвяше за бой. „Светкавица“ бе опънала всичките си платна, за да настигне „Санта Мария“. Когато от галеона забелязаха, че ги преследва корсарски кораб, свиха към брега, за да потърсят прикритие в някое от пристанищата. Графът веднага отчете това и се опита да пресече пътя на кораба. Когато фрегатата приближи „Санта Мария“ на по-малко от петдесет ярда, тя даде първия изстрел. На отсрещната палуба настана оживление. Готвеха се за бой.

— Значи не искате да се подчините! — рече графът през зъби. — Мендоса, покажи им на какво си способен!

Баскът приближи до едно от двете големи оръдия на предната палуба и го насочи към „Санта Мария“.

— Ще го улучи ли? — попита графът.

— Позволете ми три изстрела! — рече баскът.

— Според мен, трябват ти шест!

Погледите на всички се отправиха към галеона, който се опитваше да достигне брега. Баскът внимателно се прицели. Проехтя силен гърмеж. Когато димът се разнесе, Мендоса високо изруга. Той не беше улучил гротмачтата, където се целеше, а една от рейте.

— Ти отскубна само едно перце от птицата — извика графът. — Мислех, че ще улучиш някое от крилата.

— Имам на разположение още пет изстрела, капитане!

— Проехтя втори гърмеж. Почти едновременно с него се чуха всичките оръдия от лявата страна на галеона. Снарядите падаха във водата.

— Тези хора не пестят барута си — рече графът.

Мендоса отново напълни оръдието си. Той стреля и в следващия миг се чу високо ура. Гротмачтата на неприятелския кораб бе свалена.

— Това се казва майсторски изстрел! — извика гасконецът.

— Доволен ли сте, господин графе? — попита Мендоса.

— След десет минути галеонът ще бъде в ръцете ни — каза вместо отговор синът на Червения корсар.

Глава дванадесетаСЕКРЕТАРЯТ НА МАРКИЗ МОНТЕЛИМАР

Галеонът не можеше да избяга вече и един ярд напред. След десетина минути „Светкавица“ приближи кораба.

— Последвайте ме, буканери! — извика синът на Червения корсар.

Мендоса и гасконецът изтичаха подир него с извадени шпаги. Повече от четиридесет испанци се втурнаха срещу тях с викове:

— Смърт на корсарите! Хвърляйте ги в морето! Силен порив на вятъра отдели корабите един от друг. Моментът беше твърде опасен, тъй като буканерите не можеха да се притечат на помощ на графа и двамата си другари.

— Спасете графа! — извика някой от екипажа на фрегатата.

В това време испанците се спуснаха срещу тримата храбри корсари. Те бяха напълно уверени в своята победа. Колкото и ожесточено и ловко да се сражаваха тримата, те не можеха дълго да се бият с многочисления противник, ако буканерите не им бяха помогнали. Те откриха жесток огън срещу испанците. Моряците от фрегатата вече бяха успели да закачат с кука галеона.

Графът, Мендоса и гасконецът се задъхваха от изнемога, когато буканерите скочиха на палубата на галеона.

— Напред, приятели! — извика графът. — Още едно усилие и победата ще е наша!

Наистина, испанците вече отстъпваха. Когато стигнаха предната мачта, те се събраха на куп. Това беше единственият начин да окажат някаква съпротива. Но граф Вентимилия вдигна червената си от кръв шпага и извика:

— Предайте се или няма да оставим нито един от вас жив!

Капитанът на галеона, който се беше сражавал лъвски в първите редици на своя екипаж, излезе напред:

— Какво смятате да правите с нас? В морето ли ще ни хвърлите?

Графът сне шапката си и отговори:

— Синът на Червения корсар, граф Вентимилия Рокабруна и Валпента почита храбростта на противника си!

— Синът на Червения корсар? — извика капитанът. — Племенникът на прочутия Черен корсар? Няма защо да се страхуваме от един благородник. Какво желаете, господин графе?

— Да ми предадете един човек, който в момента се намира на борда ви — отвърна графът.

— Кой е той?

— Секретарят на маркиз Монтелимар.

Около четиридесетгодишен мъж с пронизващи очи излезе напред.

— За мен ли говорите? — рече той.

— Да, господин Барквизимето — отвърна корсарят.

— Какво желаете?

— Да ме последвате на фрегатата.

— Като пленник?

— Мислите ли, че нападнах галеона, за да го ограбя? Ако смятате, че е така, грешите. Аз съм корсар, но не като всички останали.

— А какво ще стане с екипажа на галеона?

— Свободен е.

— Какво казвате?

— Повтарям, свободен е.

— И вие нападнахте този кораб само защото искахте да плените мен?

— Естествено.

— Но какво искате от мен?

— Не мога да ви кажа това веднага. Последвайте ме на фрегатата и галеонът ще може свободно да продължи пътя си.

— Нима не искате да плячкосате кораба? — попита капитанът на галеона.

Графът го изгледа и го попита усмихнат:

— На колко оценявате вашия галеон?

— Хиляда и петстотин пиастра.

— Карате ли злато на борда? — Не.

— Тогава аз ще изплатя на екипажа си това, което бих спечелил от ограбването на кораба ви.

Капитанът, който все още държеше в ръка окървавената си шпага, поиска да я хвърли. Но графът му попречи да направи това. Той каза:

— Запазете шпагата си, капитане. Може да имате повече щастие при следващата битка!

После той се обърна към секретаря на маркиз Монтелимар:

— Господин Барквизимето, ще ме последвате ли или не? Давам ви една минута за размисъл.

Секретарят се поколеба един миг и рече:

— Готов съм, господин графе.

Графът направи знак с ръка, корсарите напуснаха чуждата палуба и се оттеглиха на борда на фрегатата. Секретарят на маркиз Монтелимар ги последва. Когато всички бяха на борда на фрегатата, синът на Червения корсар извика:

— Вдигнете куките и опънете платната! Заповедта му бе изпълнена веднага. Графът излезе напред, сне шапката си, вдигна шпагата и извика:

— Поздравете знамето на Испания и своите врагове!

За огромно удивление на неподвижните испанци, буканерите изпразниха пушките си във въздуха.

Фрегатата продължи на запад. Графът най-учтиво покани секретаря на маркиз Монтелимар да го последва в каютата.

— Заповядайте, господине — рече той, след като затвори вратата подире си. — Седнете, тъй като ние с вас имаме дълъг разговор.

— Това ме учудва — отвърна неспокойният секретар. — Виждам ви за пръв път, господин графе.

— Убеден съм в това. В това море съм едва отпреди няколко месеца.

— Защо сте дошъл тук?

— Най напред, за да открия именно вас — отвърна графът.

— Нима се интересувате от мен толкова много?

— Вярвам, че вие имахте възможността да се убедите в това. Знаете ли кой съм аз?

— Синът на Червения корсар.

— Познавахте ли моя баща?

Секретарят побледня като мъртвец, но не отвърна.

— Господине — рече графът, — недейте забравя, че сте в мои ръце. Макар и да съм благородник, в жилите ми тече корсарска кръв. Дайте отговор на въпроса ми!

— Да, познавах го — отвърна секретарят.

— Кога се запознахте с него?

— В деня на неговата смърт.

— Кой осъди на смърт баща ми и моряците, които се бяха спасили от корабокрушението?

— Не знам.

— Няма смисъл да опитвате да ме мамите. — Графът скочи на крака. — Това беше маркиз Монтелимар, вашият господар, нали?

— Защо ме питате, след като знаете? — рече секретарят.

Графът обиколи нервно няколко пъти масата, която се намираше в средата на каютата. След това той рязко се обърна към секретаря:

— Баща ми и двамата ми чичовци, Черният и Зеленият корсари, бяха дошли в Америка, за да отмъстят за смъртта на най-стария им брат, който най-предателски беше убит от херцог Ван Гулд. Преди моят баща да напусне Европа, е бил женен за една брабантска княгиня. След моето раждане княгинята починала. След няколко години баща ми се оженил за дъщерята на княз Хара, владетеля на Дарнен. Тя му родила момиченце. Чувал ли сте да се говори за това?

— Да, но не знам нищо със сигурност.

— Когато корабът на баща ми се е разбил на брега на Маракайбо, детето се е намирало между спасените. Така ли е?

— Кой ви е казал това?

— Когато разглеждах един ден документите на баща ми, научих, че съм имал сестра в Америка. Адмирал Морган, който в момента е губернатор на Ямайка и е съпруг на Йоланда, дъщерята на Черния корсар, потвърди това. Сега вие ще ми кажете какво е направил маркиз Монтелимар с това момиче.

Лицето на графа се промени до неузнаваемост. Очите му светеха зловещо.

— Разбрахте ли ме, господине! — извика той и удари с юмрук по масата. — Какво е сторил със сестра ми маркизът? Дошъл съм в Америка да я търся и се кълна в Бога, ще я намеря!

— Успокойте се, господин графе — рече секретарят.

— Жива ли е сестра ми или не?

— Жива е.

— Заклевате ли се в това?

— В честта си.

— Вие спасихте живота на господаря си, господине.

— Нима искахте да го убиете?

— Да… Къде се намира сестра ми в момента?

— Давам ви честната си дума, господин графе, не знам!

— Не ви вярвам — каза заплашително графът. Събеседникът му почервеня от гняв.

— Господин графе — започна възбудено той. — Когато един испански благородник дава честната си дума, никой няма право да се съмнява в нея. Ако не ми вярвате, съм готов да кръстосаме шпагите си!

Граф Вентимилия се хвана за шпагата си, но след кратък размисъл махна ръка от нейната дръжка.

— Нямах право да ви обиждам — рече той. — Като благородник ви се извинявам. Значи вие не знаете къде се намира сестра ми?

— Един ден чух маркиз Монтелимар да казва, че я бил поверил на един от майоралите на тихоокеанското крайбрежие. Дали тя е била дадена в Панама, или някъде другаде, не знам.

— На един от майоралите? Кой е той? Извинете ме, но не разбирам докрай езика ви!

— Това е един вид управител — отвърна събеседникът на графа.

— Познавате ли го?

— Не.

— Тогава ще трябва да открия вашия господар.

— Ще го намерите само при положение, че научите къде се намира.

— Вече знам — рече графът.

— Не може да бъде.

— О — рече графът. — Нека ви кажа тогава: господарят ви е в Пуебло Виейо.

Секретарят скочи разярен.

— Кой може да ви е казал това? Сигурно маркиза Монтелимар. Знам, че тя винаги е мразила брата на своя съпруг. Знам също така, че тя ви е помогнала да избягате.

— Лъжете се — отвърна графът. Научих го от Морган, губернатора на Ямайка.

Секретарят прехапа устни.

— Значи, не знаете къде се намира момичето? — повтори въпроса си графът.

— Както ви казах, то е било поверено на един майорал. Повече нищо не зная.

— Е, какво пък — рече графът. — Тогава маркизът ще ми го каже.

Той стана и продължи:

— Искам да ви обърна внимание на това, че вие оставате мой пленник, докато мисията ми не бъде приключена. Не се опитвайте да бягате. Хората ми ще ви убият при първия опит. Ще се погрижа пленничеството ви да бъде по-леко. Ще се храните на трапезата ми, към вас ще се отнасят с вниманието, което може да изисква един испански благородник. Вие сте мой гост!

След тези думи графът напусна каютата и излезе на палубата, където лейтенантът, Мендоса и Барейого чакаха нетърпеливо.

— Е? — попита лейтенантът.

— Засега се знае само, че сестра ми е жива — отвърна графът.

Той се обърна към Мендоса и добави:

— Ти си стар, опитен корсар. Вярваш ли, че аз сам ще успея да извърша тази работа?

— Не, господин графе — отвърна Мендоса. — Испанците в Средна Америка са много силни. И кой тук ще се откаже да се притече на помощ на сина на Червения корсар? Ако потърсим небезизвестните корсари Дейвис, Тъсли и Гроние, корабите им, хората и шпагите им веднага ще бъдат предоставени на услугите на граф Вентимилия!

— Как обаче ще ги откриеш?

— Зная от сигурен човек, че те са превзели остров Сан Джовани.

— Сан Джовани ли казваш?

— Да. Това е малък остров, на около пет мили от сушата.

Графът помълча някое време, след което каза:

— Аз също смятам, че трябва да си осигурим тяхната помощ.

— Говори се, че те имат най-малко осемстотин души бойци и че са замислили голямо нападение срещу Средна Америка.

— Но къде ще оставим фрегатата?

— Бихте могли да я поверите на губернатора на Ямайка — рече Мендоса. — В Ямайка има много сигурни пристанища.

— Така ще е най-добре — реши графът. — Най-напред трябва да потърся маркиз Монтелимар в Пу-ебло Виейо. Тежко му, ако откаже да върне сестра ми! Ще узнае, че като чичо си бих могъл да бъда неумолим!