Синът на червения корсар

Глава първаДВАМАТА САМОХВАЛКОВЦИ

— Това ксерес ли е, или аликанте?

— Гръм и мълния, братовчед — не мога да знам!

— Да не би вече да си се натряскал?

— Един гасконец! Обиждаш ме, драги Мендоса.

— В никакъв случай, Барейо.

— Гасконците не понасят обиди.

— Зная, Барейо — каза баскът. — И ние живеем на Бискайския залив.

— Но на отсрещния бряг — отбеляза гасконецът.

— Не ние, вие живеете на отсрещния бряг.

— Не може да бъде.

— Тогава ти не си никакъв моряк. Не можеш да се ориентираш.

— Аз съм гасконец.

— Карамба! Не можеш да се ориентираш. Ето ти доказателство: в момента и представа си нямаш какво пием: ксерес или аликанте.

Гасконецът се почеса по главата. Той с любопитство взе чашата, която стоеше пред него, надигна я и започна да излива съдържанието й в гърлото си.

— Внимавай, Барейо. Няма да дам нито петак, ако вземе да се окаже, че това е последната бутилка. Дублонът, за който хванахме бас в избата на маркиза Монтелимар, отиде по дяволите.

— Как? Целият дублон ли е изпит вече? — извика гасконецът ужасен.

— Пивничарят току-що ви каза това.

— Тогава той е разбойник!

— Може, но аз няма да му река истината в очите.

— Защото не си гасконец.

— Скандал ли искаш да вдигнеш? Не забравяй, че графът изрично ни нареди да бъдем особено предпазливи. Намираме се все пак между врагове.

— Един гасконец не знае какво е това страх. Веднага ще разбие черепа на онзи разбойник, ако за няколко нищожни бутилки ни вземе цял дублон. В стара Гаскония човек би могъл да пие за един дублон преспокойно цяла година.

Гасконецът вече преминаваше границата. Той стана.

— Испански разбойници! — ревна той, като удари с юмрук по масата. — Нима искате да си тръгнем оттук с празни джобове?

Сцената се разиграваше в една от най-прочутите пивници на Пуебло Виейо. В нея влизаха преди всичко авантюристи, които се завръщаха от Мексико.

Когато гасконецът изтръби обидата си, измежду четиридесетте гости, които най-спокойно разговаряха над чашите си, се чуха сърдити възгласи:

— Кой се осмелява да ни обижда?

— Изхвърлете веднага този пияница! Гасконецът се разгневи още повече. Той хвана дръжката на своята шпага.

— По всичко личи, че тези думи се отнасят за мен! — ревна той, като предизвикателно изгледа присъстващите.

— Махай се оттук, пияницо глупав! — викна един брадат мъж.

Барейо се обърна към баска, който с невъзмутим вид пиеше своето вино. Той изглеждаше така сякаш нищо наоколо не го интересуваше.

— Виждал ли си някога безочливи хора? — запита гасконецът.

— Пия ли хубаво вино, ставам напълно глух — отвърна баскът.

— Ще направя тези папагали на пух и прах!

— Но не забравяй, че те имат нокти — отбеляза баскът.

Посетителите на пивницата продължаваха да надават викове:

— Навън! Навън!

— Кой трябва да излезе навън?! — продължаваше да се опъва гасконецът.

— Ти, нехранимайко такъв! — отвърна брадатият.

— Аз? Един гасконец?

В този момент отнякъде се появи собственикът с тиган в ръката. Следваха го четирима готвачи, въоръжени с шишове за печене на месо. На единия от шишовете имаше недопечено пиле.

— Какво искат тези типове? — запита гасконецът и като видя набучената на шиша птица, извика:

— Дай насам този труп, слуга на разбойник!

— Ще затворя с него муцуната ти, нехранимайко безсрамен! — изръмжа собственикът. — След това ще счупя главата ти с този тиган!

Наоколо избухна смях. Но безстрашният гасконец не бе особено весел.

— Гръм и мълния! — изрева той. — Откога гасконците започнаха да воюват срещу тигани? Махни се настрани, вагабонтино неден, и нареди на готвачите си да изчезнат и те. Впрочем — замисли се гасконецът, те са въоръжени с шишове, нека останат. Шишовете в цял свят се смятат за оръжие!

Пивницата отново се разтресе от смеха на присъстващите. Най-силно се смееше баскът, въпреки че на него цялата тази история не му бе кой знае колко приятна.

Собственикът, възбуден от смеха на гостите си, пристъпи заплашително към гасконеца и извика гневно:

— Махай се, пияницо мръсен, или ще залепя тигана на муцуната ти!

Той приближи още повече, като заразмахва тигана. Беше едър и силен мъж, който като нищо можеше да даде добър урок на самохвалкото от Бискайския залив, ако бе въоръжен по-добре.

— Ще се махнеш ли най-после, разбойнико? Моята пивница се посещава само от порядъчни хора. Те не желаят да бъдат обезпокоявани.

— Те са достатъчно глупави, за да се оставят да бъдат ограбвани най-безмилостно от теб — рече гасконецът. — Ти си най-големият обесник, който са виждали очите ми някога!

— Аз — обесник?! — изрева собственикът и вдигна заплашително тигана.

Гасконецът извади шпагата си от ножницата и викна с все сила:

— Дайте път на гасконците!

Той изби с шпагата си тигана от ръцете на пивничаря, след това се обърна срещу готвача с набоденото на шиш пиле. С ловък удар набоде птицата, смъкна я от шиша и я захвърли на масата, на която седеше Мендоса.

— Нашата вечеря, братовчед! Ксересът възбуди апетита ми.

Стопанин и готвачи уплашено се хвърлиха към кухнята. В следващия момент обаче брадатият мъж се приближи и извади шпагата си.

— Драги господине — рече той. — Виждам, че с готвачите се справяте великолепно.

— Да не би да мислите, че няма да се справя по същия начин и с вашата шпага? Ако това е така, моля, опитайте!

— Станахте първо смешен — отбеляза мъжът. — Сега вече сте скучен. Съветвам ви да бързате да офейкате, тъй като иначе скоро тук ще има още един труп.

Мендоса, който до този момент само се бе смял, скочи и бързо извади шпагата си.

— Братовчед, остави го на мен — каза гасконецът. Той се хвърли с извадена шпага към своя противник. Брадатият мъж обаче отскочи ловко назад.

— Ясно е, че нямаш представа какво е това фехтовка! — извика гасконецът. — Мислиш, че имаш новак срещу себе си. Издай десния крак по-напред, по дяволите! Ти още не владееш елементарните правила.

— Ето ти! — викна брадатият мъж, като внезапно нападна.

Гасконецът вещо парира удара.

— Твоят удар нищо не струваше — каза той. — Защото и твоят учител нищо не струва.

— Да не би да искаш да ме учиш на фехтовка? — извика брадатият.

— От един гасконец могат да се научат на нещо всички фехтовачи по света!

Отговорът на брадатия беше нов, страшен удар, който със сигурност би пробол нашия човек, ако гасконецът не го беше отбил незабавно.

— Ударът беше чудесен! — констатира гласно гасконецът. — Може пък да се окаже, че твоят учител не е бил чак толкова голямо магаре.

— Той беше брабантец — отвърна брадатият.

— фламандската школа е добра, не може да се отрече. Ти също ли си брабантец?

— Да.

— Виж ти, а аз те смятах за испанец.

— фламандец съм.

— Това ме радва — рече Барейо. — Досега не бях се бил с фламандец. Нападни още веднъж.

— Добре тогава. Парирай ето този удар! Брадатият нападна.

Гасконецът отскочи назад и погледна учуден противника си.

— Беше майсторски удар — отбеляза той с възхищение. — Положението започва да става сериозно.

Брадатият мъж направи още няколко безрезултатни нападения, премести шпагата си в лявата ръка и каза:

— Сега ще опиташ един удар, чиято тайна наследих от моя учител.

Като се обърна към собственика и готвачите, които стояха на прага на кухненската врата, той продължи:

— Запалете свещи за този господин! След половин минута той ще бъде бездиханен труп.

— Хиляди дяволи! — извика гасконецът. — Искаш да ме уплашиш ли?

Той се обърна на свой ред към стопанина, който вече носеше две свещи.

— Оставете свещите на мира. Все още съм жив и не вярвам да има нужда от тях!

— Самохвалко! — извикаха зрителите. Мендоса размаха шпагата си и каза високо:

— Тишина там! Тук се води борба на живот и смърт!… Барейо, внимавай!

— Не се грижи за мен, братовчед. Любопитен съм да узная тайната на страшния удар. Когато се върна в къщи, ще има какво да покажа на своите приятели.

Брадатият се беше навел и свил коляното си. Той държеше шпагата в права линия пред себе си. Очевидно, изчакваше удобен момент, за да нападне.

Барейо го наблюдаваше най-внимателно. Той се опитваше да прочете намеренията на своя неприятел в очите му.

Фламандецът още повече се наведе. Той нападна страшно и изведнъж. Острието на шпагата му блесна като светкавица и се насочи към корема на гасконеца.

Чу се тъп звук и за огромно учудване на зрителите, шпагата на фламандеца вместо да разкъса корема на Барейо, полетя във въздуха и разби няколко бутилки на една от масите.

Фламандецът се беше изправил и уплашено наблюдаваше гасконеца. Барейо се бе хванал за корема от смях. Присъстващите ръкопляскаха одобрително. Някой викна:

— Великолепно!

Брадатият пристъпи към гасконеца:

— Ти ме победи. Убий ме!

— Защо? Какво мога да направя от кожата ти? Ако беше поне ягуар, някои от подробностите на твоето тяло щяха да имат известна стойност.

— Тогава? Какво да направя? — попита брадатият мъж. — Да взема шпагата си и да продължа да се бия?

— Спокойно, драги — каза стопанинът. — Вие няма да получите шпагата си, преди този господин да е платил четирите бутилки агуардиенте и двете малага, които счупи.

— Кой господин? — попита гасконецът. — Вие.

— Аз? Да платя?

— Да. Струват дванадесет пиастра.

— Вагабонтин! — извика гасконецът. — Най-напред ни измами с отровата си, която наричаш вино, с един дублон, а сега искаш още да ни ограбваш?

— Вън, пияница! — извика стопанинът, като се разтърси от гняв.

— По дяволите! — изрева фламандецът. — Този се е побъркал. Дай ми веднага шпагата, ако искаш да не изпочупя всичко тук!

— Ще платите дванадесет пиастра! — скръцна със зъби стопанинът.

Гасконецът завъртя шпага и викна:

— Напред гасконци, баски и фламандци! Да заколим този безсрамник!

Макар че собственикът не бе воин, не се уплаши. Той грабна един тиган и го захвърли срещу двамата корсари и фламандеца, който вече явно се беше съюзил с тях. Готвачите започнаха да ги бомбардират с бутилки и чинии.

Гостите отвориха вратата и побързаха да изчезнат.

Гасконецът, Мендоса и фламандецът се защитаваха храбро. Ксерес, малага, аликанте и агуардиен-те се изливаха на потоци по пейките и масите, докато във въздуха се носеха тигани, бутилки и чинии.

Битката бе продължила няколко минути, когато на вратата се появи един от гостите, избягали преди малко от пивницата, и извика:

— Нощна стража! Бягайте!

Гасконецът хвърли един стол срещу собственика. Вместо да улучи него, столът удари куп бутилки и ги направи на пух и прах. Кръчмарят изтича с хората си към вратата и викна колкото сили имаше:

— Помощ! Помощ! Убийство! Убийство!

— Да бягаме — рече фламандецът. — През кухнята има изход.

— Напред! — викна гасконецът. — Къде е твоята шпага?

— Взе я този проклет пивничар.

— Да бягаме! — викна Мендоса.

Тримата авантюристи скочиха и по масите и столовете, които лежаха в хаос по пода, се отправиха към кухнята.

— По дяволите! — извика брадатият. — Заключили са вратата!

— Тогава ще скочиш през прозореца! — рече гасконецът.

Фламандецът взе голям дървен чук от стената, който по всяка вероятност служеше на готвачите да начукват месото, и тъй силно удари едната витрина, че тя с трясък падна на улицата. Чуха се гласове:

— Какво значи това? Да не искате да ни избиете?

— Какво става тук? Да не би да е избухнала революция?

Гасконецът се беше промъкнал през прозореца. Той се озова мигом сред групичка нощни скитници и извика:

— Спасявайте се! Един ягуар, затворен в клетка, избяга!

Скитниците чуха това и се разпръснаха на всички посоки.

— Умна идея! — рече фламандецът, който също беше вече на улицата. В следващата секунда към тях се присъедини и баскът. Той задъхано рече:

— Да офейкваме. Да не би да искате да ни хване стражата?

Затичаха покрай някакъв канал, който, по всяка вероятност минаваше през целия град. След двес-та-триста крачки стигнаха една пряка уличка, пълна с народ. Между хората бе пивничарят. Като съгледа тримата бегълци, той пронизително викна:

— Ето ги вагабонтите! Дръжте ги!

— Проклет глупак! — изруга гасконецът, като извади шпагата си. — Ще го заколя като агне.

— Ти по-добре виж как да избягаме — рече фламандецът.

Гасконецът се спусна към тълпата, като раздаваше щедро удари с шпагата си.

— Бягайте! По петите ни идва един ягуар! Разбягаха се всички, но пивничарят продължаваше да вика с всички сили:

— На помощ! На помощ! Крадци!

Тримата авантюристи отново побягнаха, но пред тях се появиха двама улани и двама стрелци.

— Дръжте ги! — извика пивничарят. — Това се корсари!

Войниците се спуснаха подир бегълците.

— Проклятие! — изръмжа гасконецът. — Ние сме в клопка. Бързо, фламандецо!

Бягството не продължи дълго, тъй като гасконецът, който беше начело, изведнъж се стъписа.

— Какво има? — извика Мендоса.

— Пътят ни е запречен.

— Тогава сме хванати. Стражата е след нас.

— Това е твоя грешка, фламандецо. Ако си беше мълчал, щях да мушна пивничаря и с това да се свърши работата.

— Ако можех да предвидя какво ще стане, въобще не бих се намесвал — отвърна фламандецът.

— Стражата идва — рече Мендоса. — Вече сме в клопката.

— Още не, братовчед — каза гасконецът, — фламандецо, имаш ли пури?

— Да, при това кубински.

— Дай една. Ти също запали.

В този миг откъм сляпата уличка се появиха четиримата войници и заплашително викнаха:

— Предайте се или ще стреляме!

Глава втораГРАФ АЛКАЛА

Тримата авантюристи се държаха така, сякаш нищо не бяха чули за случилото се. Те запалиха пурите.

— Предайте се или ще стреляме! — повторно извика някой от стражата.

Гасконецът се обърна.

— Извинете, господа — рече той. — За нас ли става въпрос?

— Не сте ли вие разбойниците, които са ограбили гостоприемницата „При негъра“? — запита водачът на стражата.

— Какво, вие ни наричате разбойници? — извика гасконецът с нотки на силна обида в гласа. — Нима не знаете, че аз съм Дон Аламейо де Мендоса и Аликан-те и Бермейо де Лос Анжелис?

— Трябва да сме се заблудили — рече объркан войникът. — Не видяхте ли оттук да минават някакви хора?

— На другия край на улицата преди малко се чуха бързи крачки — отвърна Мендоса.

— Тук ли живеете, господа?

— Да. В къщата, пред която стоим — отвърна фламандецът.

— След онези! — заповяда водачът. — Лека нощ, господа!

— Имаш великолепни хрумвания! — отбеляза фламандецът. — Поздравявам ви, Дон Арамейо де Мендоса и Аликанте и Бермейо де Лос Анжелис…

— И граф Алкала — добави гасконецът.

— И испански граф — добави Мендоса от своя страна.

— Какво ще правим сега? — попита фламандецът. — Наистина ли живеете тук?

— Нали ти казах — отвърна гасконецът.

— Вярно. Бях забравил. Все пак, трябва да живеете някъде.

— Нима нощно време ти спиш на улицата? — попита Мендоса. — Ти също така трябва да имаш някъде стая или каквато и да е дупка…

— Едва вчера пристигнах в града. Възнамерявах да пренощувам в оная пивница „При негъра“.

— Нашата къща е твърде далеч — рече гасконецът.

— Е, какво пък, краката ми са дълги.

— Тя е извън града, на брега на морето.

Фламандецът го изгледа недоверчиво.

— Хора, които са така смели — каза той, — не могат…

— Какво искаш да кажеш? — запита гасконецът, силно намръщен.

— Да бъдат авантюристи като мен.

— Тогава ти трябва да си много богат.

— Посъбрах малко злато в мините на Коста Рика. Гасконецът погледна Мендоса.

— Добър новобранец — рече баскът.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Барейо.

— Бих последвал хората, които така умело боравят с шпагата, с удоволствие — рече фламандецът.

— Дори ако са корсари, да кажем?

— Винаги съм имал желанието да се присъединя към корсарите. Отдавна мислех да отида в Тортуга и да стана корсар.

— Можеш да си спестиш това дълго и опасно пътуване — рече баскът. — Корсарите се намират по-близо, отколкото можеш да предполагаш.

— И испанците не знаят това?

— Не. Пази се да не издадеш тайната.

— фламандците не са предатели.

— Тогава ни последвай — рече гасконецът. — Ще се опитаме да напуснем града преди изгрев слънце. Мисията ни е свършена, графът сигурно вече ни чака.

— Трябва да внимаваме да не срещнем отново стражата. Ако те са узнали, че сме корсари, маркиз Монтелимар ще изпрати подир нас най-добрите свои войници.

Те внимателно се ослушаха. Тъй като не чуха нищо подозрително, тръгнаха.

Тъкмо бяха стигнали края на уличката, когато гасконецът, който вървеше начело, се спря изведнъж и хвана шпагата си.

— Хм — каза той, — изглежда щастието ни съвсем ни е напуснало днес.

— Отново ли стража? — попита Мендоса.

— Хора с факли идват насам. Виждам шлемове, пушки и ризници.

— Карамба! — извика Мендоса.

Гасконецът не се беше излъгал. Насреща им наближаваха седем или осем войници с факли в ръце. Баскът забеляза зад тях човек с бели одежди, който също носеше фенер в дясната си ръка.

— Хиляди дяволи! — прошепна той. — Ние сме загубени!

— Да се върнем пред къщата — предложи Барейо, — и да продължим разговора си.

Тичешком се върнаха пред къщата. Стражата се появи няколко мига след тях. Водачът забеляза тримата мъже. Каза:

— Ето ги! Да видим сега дали са истинските!

— Знаех, че не съм се излъгал — рече пивничарят. Те са пирати.

— Дявол те взел! — изръмжа гасконецът. Водачът на стражата приближи.

— Как? — каза той. — Вие сте още тук, Дон Ара-мейо де Мендоса и Аликанте и Бермейо де Лос Ан-желис?

— И граф Алкала — прибави гасконецът, с познати нотки на обида в гласа.

— Защо още не сте отишли да спите?

— Разговаряме за луната. Дали тя е населена, а?

— Откъде мога да знам това, господин…

— Граф Алкала, по дяволите!

— Граф на луната — извика пивничарят, като бършеше с кърпа потта от челото си. — Той е!

Гасконецът се обърна и снизходително рече:

— Кой сте вие?

— Собственик на пивницата „При негъра“. Не се правете на смахнат. Аз ви познах.

— Няма ли лудница в този град? — попита учтиво гасконецът водача на стражата. — Този човек тук би трябвало да бъде поставен под най-внимателни грижи.

— Казвам ви, че е той! — изрева пивничарят. — Искаше да пререже гърлото на онзи там, с брадата. Те са пирати!

Водачът на стражата не можеше да знае кому трябва да повярва. На благородника с многото титли или на собственика на пивницата.

— Господин графе — рече той. — Последвайте ме!

— Какво? — извика гасконецът. — Искате да отведете граф Алкала в затвора? Ще се оплача на моя приятел Монтелимар, маркиз Монтелимар.

— Изпълнявам само дълга си — отвърна войникът.

Гасконецът размени бърз поглед със спътниците си и рече презрително:

— Досега граф Алкала още не е бил в затвора. Ако искате да ме задържите, то отведете ме в замъка на губернатора.

— Тъй като заявихте, че сте приятел на маркиз Монтелимар, аз с удоволствие ще го направя — отвърна войникът.

— Имаш ли още пури у себе си? — Барейо попита фламандеца.

— Да, господин графе — отвърна брадатият. — Вие знаете, че аз никога не забравям вашите заповеди.

— Тогава дай от тях по една на войниците, фламандецът извади пури и предложи на войниците.

— На пивничаря не давай! — рече мнимият граф осъдително. — Той заслужава само бесилка. Сега, господа, да вървим в замъка на губернатор Монтелимар.

— Върнете се в пивницата си — каза водачът на стражата на собственика. — Засега не ни трябвате повече.

— Само внимавайте да не ви избягат тези вагабонти — рече пивничарят. — Те са опасни пирати!

— Достатъчно! Побързайте да се приберете в къщи, за да не арестувам и вас.

Водачът на стражата се обърна към гасконеца.

— Господин графе, моля да ме последвате! Тримата авантюристи тръгнаха, съпровождани от войниците.

— Ами сега? — попита Мендоса, като побутна с лакът гасконеца.

— Не се тревожи — отвърна Барейо. — Полунощ е, а негово превъзходителство не пие шоколада си преди девет часа. За осем часа един храбър гасконец може да вдигне целия свят на главата си.

Баскът поклати недоверчиво глава, но нищо не каза. Не искаше да събуди подозрение у стражата. След малко стигнаха голям площад. В единия край на площада беше замъкът на губернатора на Пуебло Виейо. Няколко големи фенери осветяваха входа. Отпред на портата стояха двама войници.

— Негово превъзходителство спи — рече водачът на стражата, като хвърли поглед на тъмните прозорци на замъка.

— Няма значение — отвърна гасконецът. — Като се събуди, ще изпия шоколада си с него.

— Ще наредя да ви дадат една хубава стая…

— Не забравяйте също така да се погрижите и за една добра и обилна вечеря с няколко бутилки вино — предложи Барейо. — Имам достатъчно дублони в джоба си. Ето ви един.

— Ще сторя всичко, каквото мога, за да бъдете напълно доволни! — отвърна трогнатият войник.

Той размени няколко думи със застаналите на стража пред входа войници и отведе пленниците в една от стаите на първия етаж.

— Почакайте тук — рече той. — Ще известя домоуправителя на негово превъзходителство.

Стаята беше мебелирана простичко. В нея нямаше друго освен голяма маса, покрита със зелена покривка, пет-шест кресла и две етажерки с дебели книги.

— По всичко личи, че това е библиотеката на маркиза — рече гасконецът. — Дали прозорците имат решетки?

Фламандецът повдигна тежката завеса и тутакси се намръщи.

— Цял затвор — изръмжа той.

— Как бихме могли да отървем кожите си? — попита Мендоса, като безпомощно се огледа наоколо.

Вратата се отвори. Влезе водачът на стражата. Следваха го двама слуги с кошници в ръцете.

— Господин граф Алкала — рече водачът. — Съжалявам, че в замъка, в момента, няма на разположение други стаи. Ще се наложи да прекарате нощта тук. Освен това трябва да ви предупредя, че се налага да остана при вас.

— Как? — извика намръщен гасконецът. — Изглежда вие съвсем забравихте, че аз съм граф Алкала.

— Ни най-малко — рече водачът. — Прибавям дори всичките титли, които запомних.

Иронията в гласа на водача не остана скрита за гасконеца.

— Трябва да се примиря — рече той. — Донесохте ли нещо за ядене и пиене?

— Всичко, което може да се намери в кухнята на негово превъзходителство.

— Бихте ли могли да Откриете някъде чаша със зарове, за да убием времето до сутринта?

— Един от войниците ми винаги носи със себе си зарове!

— Добре — каза гасконецът. — Бихте могли да вечеряте с нас, но моля ви, изгонете слугите. Не мога да понасям черни физиономии, когато се храня.

Мендоса и фламандецът изпразниха кошниците и поставиха на масата студено месо, две патици, сирене, сладкиш и половин дузина бутилки френско вино.

— Да похапнем — каза гасконецът с намусено лице. — Готвачът на негово превъзходителство би могъл да ни даде и нещо по-добро за един дублон.

Като ометоха масата, войникът, зачервил гребена от изпитото вино, извади чашата със зарове и четиримата започнаха да играят. Тримата пленници притежаваха завидно самообладание. Най-спокоен вид имаше гасконецът. Той очевидно гласеше нещо в главата си — по всяка вероятност някакъв план, с помощта на който смяташе да освободи себе си и своите спътници от критичното положение, което като нищо можеше да ги отведе дори на бесилото.

Светлината на новия ден започна да се показва през спуснатите завеси. Мендоса и фламандецът поглеждаха загрижено към Барейо. Гасконецът пъхна парите, които беше спечелил в джоба си, стана и каза:

— Дойде времето и на моята аудиенция при негово превъзходителство, не ви ли се струва?

— Ще отида да съобщя — рече войникът и се отправи към вратата.

Тъкмо когато отваряше вратата, войникът се сблъска с възрастен, елегантно облечен човек.

— Домоуправителят на негово превъзходителство — каза войникът и ниско се поклони.

— Къде е граф Алкала? — попита още с влизането си домоуправителят.

— Аз съм, господине — отвърна гасконецът, след като небрежно бе поздравил.

— Негово превъзходителство ви очаква.

— Негово превъзходителство знае ли защо съм задържан?

Разказах му неприятната случка, господин графе.

— Готов съм да ви последвам.

— А ние, господин графе? — попита Мендоса.

— Чакайте ме тук… На ваше разположение съм, господине — обърна се гасконецът към домоуправителя.

Домоуправителят въведе гасконеца в салон, обзаведен с изключителен разкош. Благороден на вид четиридесетгодишен мъж с живи черни очи и прошарени коси седеше зад работната си маса.

— Колко се радвам, ваше превъзходителство рече гасконецът, като направи поклон още от прага.

Губернаторът на Пуебло Виейо се изправи и изпитателно изгледа авантюриста.

— Не си ли спомня ваше превъзходителство граф Алкала де Арамейо де Мендоса Аликанте Бермейо и Лос Анжелис? — попита гостът е отсенки на огорчение в гласа. — Моят баща беше истински гранд. Нали вие сте маркиз Маракайбо от Санто Доминго?

— Аз съм — рече губернаторът, наблюдавайки авантюриста с растящо учудване.

— Тогава сигурно си спомняте за мен — продължи гасконецът.

— Къде сме се запознали, господин графе?

— В замъка на вашата снаха, маркиза де Монте-лимар. Трябва да са изминали няколко години оттогава.

— Възможно е — отвърна губернаторът. — Живях известно време в замъка на починалия ми брат.

— Спомням си онази вечер, сякаш бе вчера — продължи нагло гасконецът.

— Значи вие познавате маркизата?

— Маркиза Кармен де Монтелимар? Разбира се!

— Как се случи така, господин графе, че се намерихте тук, и то арестуван? — информира се домакинът.

— От два месеца съм на път за Панама, където моят чичо, херцог Бараквес ми е оставил нищожно наследство от сто хиляди дублона.

— А защо ви арестуваха? Изглежда сте вдигали шум в някаква пивница.

— Трябва да добавя, ваше превъзходителство, че на няколко мили бях нападнат от индианци. Те убиха ескорта ми и ме ограбиха. Цяло чудо е, че успях да избягам с двама мои слуги — може би и от смъртта си…

— Индианците стават все по-дръзки — извика маркизът. — Ще трябва да им се даде един добър урок.

— И аз си мислех същото, когато влизах в града като някой просяк.

— Какво смятате да правите сега?

— Възнамерявах да замина за Панама колкото се може по-бързо.

— Снабдихте ли се с нови коне и оръжие?

— Не, ваше превъзходителство. Загрижен съм съвсем сериозно за това, тъй като имам едва ли повече от петдесет пиастра в джоба си. Индианците ни задигнаха всичко.

— Господин графе — рече губернаторът. — Нещо съвсем нормално е благородниците да си помагат, изпадне ли някой от тях в нужда. Ще ви дам коне и оръжие. Когато стигнете в Панама, ще ми ги изпратите обратно. Но обяснете ми, моля ви — как се случи вашето задържане?

— Смешна история, ваше превъзходителство — каза гасконецът. — Тъй като не познавах никого в града, отидох с двамата си слуги в някаква кръчма. Съдържателят поиска от мен цял дублон за една патица и бутилка вкиснало вино. Протестирах и този негодник изпрати срещу мен готвачите си, въоръжени със шишове. Извадих шпагата си и ги прогоних. Вярвам, че всеки благородник би сторил същото, ако се намираше в моето положение.

— И на мен ми се струва, че така е трябвало да постъпите — през смях заяви губернаторът. — Кога възнамерявате да поемете за Панама?

— Най-добре е веднага — отвърна авантюристът, без да му мигне окото.

Маркизът плесна с ръце и след по-малко от миг в салона се появи домоуправителят, следван от двама слуги, които носеха течен шоколад и сладки. Губернаторът размени няколко думи с домоуправителя, след което се обърна към гасконеца любезно:

— Надявам се, ще изпиете с мен чаша шоколад, господин графе. Вероятно знаете, че ние в Америка пием много шоколад.

— Аз също вечер преди лягане пия шоколад — отвърна гасконецът, след което бързо пресуши чашата си. — Бихте ли ми разрешили след завръщането си да ви посетя, господин губернаторе?

— Домът ми винаги е отворен за вас — губернаторът-подаде ръка на мнимия граф.

Барейо стисна сърдечно ръката, поклони се няколко пъти и напусна стаята. В коридора го чакаше домакинът на стопанина на дома.

— Конете и оръжията са готови, господин графе — каза той.

— Маркизът е много любезен — отвърна Барейо.

— Ще бъдете ли така добър да извикате моите хора?

— Слезте долу, господин графе — рече домакинът.

— Конете са пред входа на замъка.

Барейо бавно заслиза по стълбата. Навън наистина стояха три коня. Веднага щом ги видя, гасконецът самодоволно потри длани:

— Маркиз Монтелимар притежава чудесни коне. Когато взема стоте хиляди дублона, ще го помоля да ми продаде няколко от тях.

Появиха се Мендоса и фламандецът. Предвождаше ги водачът на стражата, който изглеждаше съкрушен от грешката, която беше направил. — На конете!

— викна гасконецът и скочи на седлото на единия от конете.

След това се обърна към войника строго:

— Друг път бъдете малко по-внимателен! Карамба!

— Моля за извинение, господин графе — отвърна пребледнелият воин.

— Вземете това — гасконецът му подхвърли няколко пиастра. — Напред!

Барейо, който все още изпитваше страх, че пивничарят може да изникне отнякъде, препусна бързо през града, премина през подвижния мост и ускори още повече хода на конете си.

— И този път нямаха време да приготвят въжето, с което искаха да ме обесят — рече си той по някое време.

Глава третаМЕЖДУ ДВА ОГЪНЯ

Тримата конници галопираха повече от час по пътя, който водеше към брега на Тихия океан. Те се обръщаха често назад да видят дали не ги преследват. Когато стигнаха гората, която се простираше чак до река Шагър, намалиха темпото.

— Сега вече бихме могли да дадем малко почивка на конете — рече гасконецът.

— Страхувате ли се от преследване, Барейо? — попита Мендоса.

— Сигурен съм, че онзи проклет пивничар вече е разказал всичко на губернатора и че по нас е изпратена почетна рота, която да ни хване яката за врата и да ни отведе право в Пуебло Виейо.

— Ти великолепно разигра ролята си — рече Мендоса. — Вече се виждах да се люлея на един дебел клон с вратовръзка от коноп върху шията.

— А вместо това получихме коне и оръжие.

— Които ние, естествено, няма да върнем на господин губернатора — счете за нужно да отбележи фламандецът.

— Честните хора са рядкост в Америка — каза Барейо дълбокомислено, — благодарността е приказка. Негово превъзходителство сигурно ще възнагради нашата честност с бесилка, а аз отдавна питая чувство на неприязън към подобни неща.

Тримата авантюристи се заизкачваха по един хълм, обрасъл тук-таме с палми. Зад него течеше Шагър, единствената река, която се влива в панамския провлак. Не бяха далече от билото, когато изведнъж спряха и загрижено се загледаха един-друг.

— Дали този шум идва откъм реката? — Гасконецът се ослушваше внимателно.

— Струва ми се, че това са галопиращи коне! — отвърна Мендоса.

— Може би те вече са открили следите ни — изрази предположение Барейо. — Да се качим на билото и да огледаме както трябва!

Като сториха предложеното от Барейо, гасконецът каза:

— Виждам само реката…

— А какво ще речеш за това? — попита баскът, като бързо наведе глава.

Чуха изстрел и над главите им свирна куршум.

Вече съвсем ясно виждаха половината дузина конници на края на палмовата горичка. Конете ускориха ход.

След още половин час гасконецът нададе гневен вик.

— Какво има, Барейо? — попита уплашен Мендоса. — Пътят е преграден! — отвърна гасконецът.

— Не е възможно! Та ние преди няколко дена минахме през същите тези места!

Бяха стигнали до завой и пред очите им се издигаше гигантска скала, която задръстваше пътя изцяло. — Загубени сме! — въздъхна фламандецът.

— Още не! — рече гасконецът. — Трябва да слезем от конете и да ги използваме като прикритие. Бързо! Испанците идват!

Тримата мъже взеха пушките и пистолетите си, скочиха от седлата и накараха конете да легнат на края на една пукнатина. Шестимата войници пристигнаха в галоп с голи саби в ръцете. Като съзряха трите коня, легнали на земята, те спряха, втъкнаха сабите в ножниците и взеха пушките от седлата си. Водачът им продължи напред сам, за да види къде са се скрили тримата авантюристи. Той съзря блесналата цев на пушка над гърба на един от конете.

— Заловени сте! — извика той. — Предайте се!

— Граф Алкала никога не се предава — отвърна гасконецът. — Но ние бихме могли да разберем, без да хабим напразно барута и оловото Си.

— Какво значи това?

— Това значи, че можем да уредим цялата работа с помощта на няколко дублона.

— Истинските войници не се продават! — извика сърдито водачът. — Освен това, ако, ви заловим, губернаторът ще ни плати значително повече.

— Тогава ще ти предложа нещо друго. Какво ще кажеш за един двубой?

— Трябва да съм побъркан.

— Предложението ми е много изгодно. Ако падна аз, тогава двамата ми приятели ще се предадат. Но ако аз имам щастие, ще ни оставите спокойно да продължим пътя си.

Войникът, на когото разговорът изглежда омръзна, вдигна рамене и отиде при хората си.

— Мендоса — рече гасконецът, — аз не съм лош стрелец. Вярвам, че и фламандецът няма да похаби напразно оловото си. Но най-много се надявам на теб. Стреляй пръв!

Войниците отново бяха възседнали конете си. Мендоса се прицели в коня на водача. Той натисна спусъка почти без да съзнава това. Конят се строполи заедно с водача си. Това не смути особено петимата войници. Те наново нападнаха. Отекнаха едновременно два изстрела и още два коня паднаха на земята. Останалите трима сметнаха, че ще е по-разумно да обърнат конете. Те изчезнаха зад една скала, но оттам подновиха огъня. Не бяха лоши стрелци, тъй като още на третия изстрел конят на фламандеца скочи и се търкулна мъртъв.

— О, Господи, какво нещастие! — рече баскът. — Това животно струваше най-малко двеста пиастра. Но почакайте малко, аз ей сега ще им покажа на какво е способен един корсар! Ще сваля най-малко един кон, заедно с водача му!

Той гръмна и както беше предсказал, конят и конникът, който беше зад него, се строполиха на земята.

— Мендоса — каза гасконецът. — Ти си чудесен стрелец. Имаш ли още муниции?

— Само за три изстрела. Негово превъзходителство е много стиснат човек.

— Може би той е допуснал, че ще стреляме именно срещу неговите собствени войници — рече гасконецът, широко ухилен.

Разнесе се внезапен залп и конят на гасконеца беше улучен.

Испанците стреляха почти непрестанно иззад скалата. Тримата приятели оказваха храбра и самоотвержена съпротива, но скоро останаха без муниции. Те тъкмо се чудеха какво да правят, когато испанците предприеха ново нападение. Когато приближиха на по-малко от двадесет метра, въздухът загъмжа от остри изсвирвания.

— Стрели! — извика гасконецът. — Испанци пред нас и индианци отдире ни!

Наистина, след няколко секунди на хребета на хълма се появиха седем-осем индианци.

— Какво да правим, Барейо? — попита за кой ли път Мендоса.

— Трябва да нападнем испанците. В момента те са по-опасни за нас.

Тримата авантюристи се спуснаха напред, изпразниха пистолетите си и извадиха шпагите. Испанците бяха загубили още един от хората си, прободен от стрелите на индианците. Друг, прострелян в гърдите, се гърчеше в страшна агония на земята. Останалите живи войници удариха на бяг.

— Дано не ги видим повече! — рече гасконецът, скрит зад скалата от стрелите на индианците.

— Но индианците са още тук! — отбеляза фламандецът.

— Индианците никак не ме тревожат — рече гасконецът. — Страхувам се от испанците. Имам предчувствието, че те ще се върнат с подкрепление.

— Това няма да представлява приятна гледка — изръмжа Мендоса, като се почеса по тила. — Трябва да предприемем нещо. Мислиш ли, че тази скала е непроходима?

— Не съм я претърсвал подробно — рече гасконецът. — Може да се направи един опит, за проба пари не искат.

— Винаги съм твърдял, че щастието е на страната на авантюристите — извика тържествено гасконецът. — Скоро ще се озовем в тила на господа индианците.

Барейо се наведе и пропълзя под скалата. Останалите двама го последваха. След няколко минути бяха на хребета.

— Ето, там долу е Шагър — каза гасконецът. — Да нападнем ли индианците, или да офейкаме додето не е късно?

— По-добре да нападнем — отвърна Мендоса. — След като забележат нашето бягство, те ще тръгнат да ни преследват. Индианецът се слави с невероятно упорство.

— Добре. Ще се опитаме да ги изненадаме — рече Барейо.

Индианците все още продължаваха да стрелят в долината, когато те се озоваха зад гърба им.

— Чудесна възможност, за да покажем своята ловкост — рече Барейо на Мендоса.

— Какво искаш да кажеш? — попита мендоса.

— Носим ли винаги със себе си навайята1?

— Тогава покажи каквото можеш! Един добър удар с нож отдалече прекрасно ще изненада врага.

Индианците по всяка вероятност смятаха, че белите все още се намираха в своето скривалище. Баскът пропълзя безшумно напред. В ръката си стискаше опасната навайя. Гасконецът и фламандецът го следваха неотлъчно. Зад стеблото на една палма баскът се спря. Чу се тихо свистене, нещо блесна във въздуха.

Камата се заби с такава сила в гърба на единия от индианците, че хлътна до дръжката в него. Индианците веднага разбраха какво се бе случило и скочиха ужасени. Гасконецът изпразни пистолета и извади шпагата. Дивата гора обаче погълна врага му.

Докато тримата авантюристи се чудеха какво да предприемат по-нататък, в долината се разнесоха безразборни гърмежи.

— Испанците! — извика гасконецът. — Ще се наложи да плюем на петите си!

Глава четвъртаНАПАДЕНИЕТО НА ПУЕБЛО ВИЕЙО

— Започвам да мисля, че дяволът храни огромни симпатии към нас — рече гасконецът.

След двадесетина минути тримата приятели бяха в гората на брега на Шагър. Слънцето клонеше на залез. Между дърветата нахлуваше мрак.

— Далече ли е лагерът на корсарите? — запита фламандецът.

— След няколко часа ще бъдем там! — отвърна гасконецът.

Те се опитваха да се движат съвършено безшумно, за да не привлекат вниманието на дивите зверове върху себе си.

Вървяха тъй близо два часа, когато Мендоса внезапно спря.

— Индианците ли? — тихо попита гасконецът, изваждайки шпагата си.

— Досега не съм видял индианец със светещи очи — отвърна шепнешком баскът.

— Тихо! — сниши още повече глас гасконецът. — Мисля, че това е котка.

— Струва ми се, че е гладен ягуар — рече баскът. Те не виждаха друго пред себе си освен две фосфоресциращи очи с особен жълтозелен блясък.

— Е, Мендоса, би било направо смешно, ако три шпаги се уплашат от една малко по-голяма котка.

— Не виждаш ли, че животното е препречило пътя ни? — рече мендоса.

— Тегли му един ритник и ще свърши цялата работа.

— Аз не ща, ти опитай!

— Това възнамерявам да сторя. Но ми дай един пълен пистолет. По дяволите! Нима трима храбри мъже като нас ще се уплашат от един див звяр?

— Ето ти пистолета — отвърна баскът. — Но не забравяй, че тази котка може да издере очите ти.

Гасконецът взе пистолета, извади шпагата си и са приближи смело към двете светещи точки. Баскът и фламандецът го последваха. Гасконецът беше направил вече десетина крачки, когато изведнъж се чу страхотно мяукане, което прерасна в глух гърлен рев. Това бе наистина ягуар, едно от най-опасните животни по тези места.

Не можеше да се отрече, че дивият рев на животното не направи впечатление на гасконеца. Той спря с готов за стрелба пистолет в лявата си ръка. Звярът изръмжа още няколко пъти, но не помръдна. Барейо прояви нетърпение. Той пристъпи няколко крачки напред и извика:

— Ела, котарак проклет, набучи се на шпагата ми!

Ягуарът се беше вече приготвил за скок. Мендоса приближи гасконеца, фламандецът зареди пистолета си.

— Котката се страхува — рече Барейо.

Той не успя да довърши последната дума, когато ягуарът скочи и го събори на земята. Мендоса, който бе на половин крачка от него, заби шпагата си в животното, а фламандецът изпразни оръжието си в гърба му. Те още не се бяха съвзели от обхваналите ги чувства, когато ягуарът скочи и потъна в гората.

— Гръм и мълнии! — извика гасконецът, който като по чудо бе невредим. — Що за котки живеят в тази страна? Уби ли я, Мендоса?

— Не зная — отвърна Мендоса, но шпагата ми е цялата в кръв.

Тримата авантюристи продължиха пътя си и скоро съгледаха няколко огъня сред дърветата.

— Това е нашият лагер — рече баскът.

В същия миг някакъв глас заплашително викна:

— Кой е там? Отговорете или ще стрелям!

— Мендоса! — отвърна баскът.

Четирима въоръжени с пушки и пистолети мъже изникнаха откъм храста отпреде им.

— Да, това е Мендоса! — извика единият. — Къде се бавиш, братовчед? Има ли хубаво вино в Пуебло Виейо?

— Страхотно — отвърна Барейо. — Имам предчувствие, че и на вас ще ви се удаде случай да пиете такова аликанте, каквото в цяла Испания не може да се намери.

— Кога? — полюбопитства гласът.

— Веднага щом превземем града — отвърна гасконецът.

Баскът продължи, за да потърси граф Вентимилия. Когато минаваше през лагера, той забеляза, че корсарите бяха много повече, отколкото когато ги беше оставил. Палатата на графа бе в средата на лагера. Мендоса влезе.

— Аз съм, капитане!

— Най-после! — извика графът, който седеше на дънер и внимателно разглеждаше картата, поставена на коленете му. — Вече започвах да мисля, че са те хванали и обесили. Видя ли маркиза?

— Да. Барейо дори разговаря с него. Той сам ще ви каже.

— Сестра ми в двореца на губернатора ли е?

— Това не успяхме да разберем, господин графе. Но разбрахме, че до скоро при него се е намирала една красива мулатка.

— Знаеш ли колко оръдия и войници има в града?

— Около двеста-триста души и няколко оръдия — отвърна Мендоса.

— Ще нападнем града утре сутринта, разбра ли, че получих подкрепления?

— Видях много мъже, които друг път не съм забелязвал сред нас.

— Хората, които изпратих да търсят Гроние и Тъсли, са срещнали група от седемдесет и пет корсари, предвождани от господин Равено дьо Люсан, френски благородник. Познаваш ли пътя, Мендоса? — внезапно попита графът.

— Да, господин графе.

— Графът излезе пред палатката и стреля във въздуха с пистолета си. Корсарите, насядали край огньовете, скочиха и дотичаха мигом. Мъж със среден ръст, в ризница с позлатен герб, приближи до графа.

— Тръгваме ли, господин графе?

— Да, господин Дьо Люсан — отвърна синът на Червения корсар. — Изгасете огньовете. Ако искате да изненадаме маркиза в двореца му, трябва да тръгнем веднага.

Десет минути по-късно корсарите бяха на път. Предвождаха ги Мендоса, Барейо и фламандецът. Половин час преди изгрев слънце бяха на няколко изстрела от Пуебло Виейо.

Графът раздели хората си на две групи и предаде командването на по-малката на френския благородник. Нападението започна при изгрев слънце.

Испанците откриха огън срещу неприятеля, но корсарите не си направиха труда да отвърнат. Те светкавично запълниха рововете със снопове клони и се покатериха по стените на укреплението. Преди още жителите да усетят опасността, която ги грозеше, корсарите бяха в града.

Полуголи мъже-и жени тичаха към големия площад, където търсеха убежище в храма и в двореца на губернатора.

Корсарите вече смятаха, че са превзели града, когато пред храма съзряха два конни ескадрона. Въоръжените до зъби войници бяха повече от сто и петдесет.

Със страхотен рев корсарите се втурнаха на тълпи. Войниците обърнаха конете и се разбягаха във всички посоки. Докато една част от корсарите се опитваше да разбие с греди вратата на храма, другата част, водена от графа, се отправи към двореца на губернатора. Те претърсиха всички ъгли на огромната сграда, но не намериха и следа от маркиза. В зимника те откриха седем войници, скрити зад купища захарна тръстика.

— Гръм и мълнии! — извика Барейо. — Това е началникът на стражата. Не ви ли казах, че ще се видим отново? — рече той на мъжа. — Господин графе, попитайте този човек за маркиза. Той е стар наш познайник.

— Къде е маркизът? — попита графът.

— Вчера вечерта замина към Нова Гренада — отвърна войникът.

— Взе ли със себе си някого?

— Тръгна със свита от осем души.

— С него имаше ли някакво момиче? — Да.

— Мулатка?

— Да, мулатка — отвърна водачът на стражата.

Графът излезе от двореца и се върна на площада. Корсарите още не бяха превзели храма. Скритите там жители на града на всеки вик да се предадат отвръщаха с мощни огнени залпове.

— Господин графе — каза френският благородник, — тези испанци не искат да се предадат. Да заповядам ли да вдигнат във въздуха храма?

— Това би било напълно излишно кръвопролитие — отвърна графът учуден.

— Ако те останат вътре, рискуваме да не получим нито един пиастър.

— Отказвам се от моята част.

— Но моите и вашите хора няма да се откажат.

— Има ли пленници?

— Не повече от дузина.

— Тогава, пратете един от пленените да каже на ония в храма, че ако не се предадат, ще избием всички пленници, които са в наши ръце.

Докато Дьо Люсан изпълняваше заповедта, Мендоса, гасконецът и фламандецът се приближиха.

— Приятели — рече Мендоса, — не бива да изпускаме възможността да нападнем бъчвите на опърничавия пивничар. Нашето присъствие тук не е необходимо.

— Гръм и мълнии! — извика Барейо. — Съвсем бях забравил нашия прекрасен и мил приятел. Дали не се е скрил в избата си?

— Надявам се, че ще го открием сред бъчвите — рече Мендоса.

— Тогава да тръгваме! — реши гасконецът. Незабелязани от останалите, тримата приятели изчезнаха в една уличка, която им беше пределно позната. Тя бързо ги отведе при пивницата „При негъра“. Както и предполагаха, вратата беше залостена. В цялата къща не се чуваше нито звук.

— Дали нашият приятел не е избягал заедно с готвачите си в храма Господен? — попита Барейо.

— Да разбием вратата — предложи фламандецът. Той беше грабнал огромна греда и я тътреше бързо към тях.

— Ето това е най-силният човек от нашата компания — рече Барейо, като забеляза тежкия товар на фламандеца. — тъй като той досега не е проявил особено желание да ни съобщи името си, ще го наричаме Херкулес.

Тримата хванаха гредата, засилиха се и разбиха вратата. Операцията бе съпроводена от неимоверен шум. Тримата авантюристи извадиха шпаги и влязоха. Страхуваха се от засада.

— Знаеш ли къде е входът на винарската изба? — обърна се Мендоса към фламандеца.

— Зад тезгяха — компетентно отвърна набеденият Херкулес.

На една от касите в пивницата стоеше фенер. Мендоса запали фенера и със силен ритник отвори вратата, която водеше към избата.

— Тук са — извика той. — Чух вик.

Те предпазливо заслизаха по стъпалата и се озоваха в широк тунел, край чиито стени бяха наредени безброй бъчви.

— Къде ли се е скрил старият пръч? — чу се сърдит глас.

— По дяволите! Пивничарят!

— Чакай, негоднико! — извика кръчмарят. — Днес няма да ми избягаш.

Пивничарят се показа от скривалището си с дебел шиш в ръката, въоръжени по същия начин, зад него се появиха четирима слуги.

— Пак ли си тук, негоднико? — извика той.

— Винаги с удоволствие се връщам там, където има хубаво вино! — великодушно съобщи баскът.

— Какво, искаш да те заколим ли? — попита гасконецът. — Ще ти дам един другарски съвет — продължи той. — Седни с твоите хора ей на онази греда там и хвърлете тези пръчки по-далече от себе си. Ако не спреш да досаждаш, ще има бум-бум!

— Вие ще ме разорите! — срамежливо каза собственикът.

Баскът го успокои:

— Ние разорихме вече целия град. Утеши се! Изхвърли шиша! Марш в ъгъла!

Собственикът бе забелязал отдавна, че всякаква съпротива е безполезна. Той хвърли на пода оръжието си. Последваха го и слугите, петимата седнаха на гредата, която гасконецът им посочи.

Мендоса постави фенера на пода. Докато чакаше Барейо и фламандеца да издирят три чаши, той с любопитство наблюдаваше пълните бъчви.

— Първо да опитаме ксереса — рече баскът.

— Само не се напивайте — рече гасконецът. Не забравяйте, че тук не сме сами.

Собственикът започна да скубе косите си. Беше напълно отчаян. Неканените гости пиеха виното, сякаш беше вода.

По някое време гасконецът с удивление откри, че краката му не го слушат. Той хвърли чашата и извика геройски:

— Стига, приятели! Време е да дадем урок на безсрамника!

— Какво искате още от мен? — изписка собственикът. — Искате да ме погубите ли?

— Нямаме такова намерение. За твоите прегрешения ще заплатят твоите бъчви! Мендоса, кои бъчви смяташ за най-добри? Ти ги опита всичките…

— Всичките! — вдъхновено отвърна баскът.

— А ти, приятелю Херкулес?

— Аз мисля по същия начин! — тъпо продума фламандецът.

Все пак кои са най-добри от най-най-добрите? — повтори въпроса си въодушевеният гасконец.

Двамата авантюристи дълго обмисляха и накрая посочиха две огромни бъчви.

В едната имаше ксерес, другата бе пълна с малага.

Гасконецът извади двата си пистолета от пояса и тържествено заяви:

— В качеството си на председател на военнополевия съд, след най-внимателно проучване на всички факти около вината, осъждам тези две бъчви на смърт!

Като каза това, той изпразни пистолетите и проби бъчвите. Потекоха две тънички струйки и скоро благородното вино обля пода на избата. Собственикът нададе сякаш предсмъртни викове и скочи от гредата, но гасконецът изви шпагата си и извика строго:

— Назад!

— Вагабонти! — ревна с цял глас собственикът. — Оставяте най-хубавото вино да тече като вода на земята.

— Земята също е жадна! — отбеляза с философски отсенки в гласа Барейо.

Мендоса и фламандецът се заливаха от смях. Барейо остави бъчвите да потекат още няколко минути, след което каза на приятелите си:

— Да вървим. Ако останем още четвърт час тук, гарантирам ви, че ще се опием от парите.

Докато собственикът се вайкаше и крещеше, сякаш го деряха жив, тримата корсари взеха фенера и напуснаха избата. Никой от тях не отвърна на проклятията на гневния домакин.

— Да видим какво става при храма сега — рече гасконецът.

Намираха се вече на улицата.

Пристигнаха твърде късно. Обкръжените жители се бяха предали и корсарите се бяха разпръснали из града да плячкосват.

— Да тръгваме ли, господин графе? — попита Мендоса, когато откриха сина на Червения корсар.

— Ще се присъединим към корсарите от остров Сан Джовани — отвърна граф Вентимилия. — Без Гро-ние и Тъсли не можем да превземем един така добре укрепен град, какъвто е Нова Гренада. Този път няма да допусна маркизът да ми избяга!

Глава петаПРИ КОРСАРИТЕ В САН ДЖОВАНИ

Мирът, който бе сключен в края на XVII век между морските сили и особено между Испания, Франция, Англия и Холандия, бе докарал корсарите от малкия остров Тортуга до просяшка тояга. Те бяха оставени на произвола на съдбата, законът вече не ги закриляше от враговете на Испания и никой не ги зачиташе за воюващи.

Особено поради последната причина, мнозина от тях бяха решили да пренесат опита, уменията и своята дейност в Тихия океан. Ето защо в началото на 1864 година корсарите на Тортуга започнаха да напускат Мексиканския залив. В по-голямата си част те бяха англичани, датчани, французи и венецианци.

На остров Сан Джовани се установиха сто и тридесет французи. За съвсем къс срок от време числеността им нарасна на повече от двеста. Бяха предвождани от Гроние.

Те изпратиха от острова корабите си във всички посоки на света и скоро започнаха да нападат не само испанските платноходи, но и сушата. Превзеха малкия град Леон, опожариха Ралейо и всяваха страх и ужас навсякъде, където минеха. Испанците изпратиха послание до Гроние. В него те му напомняха, че родината им е в мир с Франция и Англия. Обещаха му, че вицекралят на Панама ще му даде на разположение кораби, за да се върне в Европа. Корсарите не бяха чак дотам глупави, че да приемат това предложение. На посланието отвърнаха като нападнаха град Никоя и го опожариха до основи.

Една сутрин корсарите ремонтираха няколко стари кораба, с които възнамеряваха да предприемат нов поход.

Въпреки че бяха твърде улисани в работа, няколко души от тях забелязаха да се приближават към острова седем лодки.

Бяха хората на граф Вентимилия и Равено дьо Люсан, които след превземането на Пуебло Виейо идваха при тях с огромна молба. Те обаче не бяха избрали най-удобен момент, за да пристигнат на острова. Преди няколко дни флотилия от петнадесет испански кораба се бе появила във водите край острова и Гроние беше принуден да изгори бързо фрегатата си и по-малките кораби, за да не попаднат в ръцете на неприятеля.

Когато на острова се разчу новината, че синът на Червения корсар е пристигнал, сред корсарите се възцари радост. Гроние, който не бе благородник, но който си бе спечелил славата на един от най-храбрите корсари на Тихия океан, се отправи към брега, за да поздрави новодошлите.

— Господин графе — каза той, — очаквахме ви. Хората ми са готови да ви следват навсякъде.

— Дошъл съм — рече корсарят, — да ви предложа едно малко опасно приключение.

— Вие много добре знаете, графе — погледна го с топлите си очи Гроние, — че моите хора не се страхуват от нищо. Какво именно имате предвид?

— Превземането на Нова Гренада — отвърна граф Вентимилия.

— Хиляди мълнии — възкликна Гроние. — Нова Гренада е един от най-силно укрепените градове в Никарагуа, графе.

— Ето че се уплашихте — каза граф Вентимилия. — Тогава аз сам с Дьо Люсан ще превзема града.

— Не се горещете, господин графе! В града има доста съкровища…

— От които аз се отказвам напълно — в полза на Дьо Люсан и във ваша също.

А за себе си какво имате предвид?

— Един пленник.

— Хиляди дяволи! Това трябва да е някой доста ценен човек.

— Той е маркиз Монтелимар.

— Губернаторът но Пуебло Виейо?

— Да.

— Той е успял да избяга? Чух, че сте превзели града.

— Твърде късно пристигнах, за жалост!

— Колко души имате?

— С тези на господин Дьо Люсан, сто и петдесет.

— Добре — рече Гроние след кратък размисъл. — Не мога да откажа на сина на Червения корсар! Утре тръгваме, а дотогава сте мой гост!

Барейо, който присъстваше на целия разговор, се отдалечи, откри двамата си приятели и се обърна към тях:

— Хайде сега, да си потърсим място, където човек може да се храни и пие. Имам още няколко дублона в джоба си.

Тримата неразделни приятели се отправиха към една палатка, където се виждаха корсари да пият, да играят комар и да танцуват с няколко пленени испанки под звуците на китара.

— Ето го вълшебното царство! — рече Барейо, като седна до една дълга маса. — Обзалагам се, че испанките никога не са се забавлявали така, преди да бъдат хванати от корсарите в плен.

— Те понякога обаче заплащат твърде скъпо това удоволствие — отбеляза баскът.

— Защо? Мислиш ли, че с тях се отнасят неучтиво?

— Напротив. Горко на онзи корсар, който би се отнесъл грубо с тях. Но понякога идват мрачни дни и смехът на тези нещастници се превръща в кървави сълзи. Ако губернаторът или път роднините им не изпратят откупа, тогава те трябва да теглят жребий. Който от пленниците има нещастието да извади черния жребий, бива обезглавен и главата му се изпраща на губернатора.

— Ужас!

— Какво искаш? Войната си е война. Испанците също така не са милостиви.

Те си поръчаха вино и свински бут и захванаха да се хранят и пият. Бяха изпили по няколко чаши, когато се чу грохот, който ги накара да скочат на крака.

— Оръдие! — извика Барейо. Всички, които се намираха в палатката, се втурнаха навън.

— Какво беше това? — попита гасконецът.

— Испански топ — отвърна Мендоса.

Те се отправиха към заливчето, където се бе настанила тяхната флота. По цялото крайбрежие цареше невероятно вълнение. Всички корсари бяха вече там.

Петнадесет неприятелски кораба се приближаваха бавно към острова.

— Господин графе — каза Гроние, — пристигнали сте тук с много лош късмет. Моментът съвсем не е подходящ.

— Напротив — усмихна се графът. — Докарах ви подкрепления.

— Не можем да окажем съпротива на такъв многочислен и толкова въоръжен противник.

— Ще изтеглим лодките на сушата и ще ги скрием в гората.

— А платнохода?

— Него ще изгорим, за да не попадне в ръцете на испанците. Побързайте, господин Гроние. Нека колкото се може по-скоро да се върнем във вътрешността на острова!

Докато неколцина корсари палеха платнохода, останалите пренесоха лодките на защитено място. Испанската флота вече беше започнала да обстрелва брега.

— Хиляди дяволи! — извика гасконецът. — Този път испанците не се шегуват.

След като корсарите скриха лодките, те се прибраха на един от хълмовете в средата на острова. Той бе недостижим за неприятелските оръдия. След едночасов обстрел испанците поеха курс към Панама.

Глава шестаПРЕВЗЕМАНЕТО НА НОВА ГРЕНАДА

Корсарите напуснаха Сан Джовани още същата вечер. Те се страхуваха от испанската флота и слязоха на сушата в Калдурския залив. Там към тях се присъедини прочутият корсар Тъсли със своите сто и двадесет души англичани. След едно денонощие пълна почивка заедно поеха към Нова Гренада.

Един от най-богатите градове на Средна Америка, Нова Гренада, бе отдалечен от сушата на около двадесет мили. В околностите му имаше много фабрики за захар. Самият град бе обкръжен от високи стени, от които зееха гърлата на стотици оръдия. В средата на селището бе изграден форт, който сам по себе си бе в състояние да се сражава е цяла армия.

Първата работа на корсарите, когато застанаха срещу града, бе да подпалят предградията. Те започнаха нападението на обяд, без да се притесняват от това, че валеше като из ръкав. Нито пък се страхуваха от свирепия огън, с който бяха посрещнати. Войниците и гражданите отчаяно се съпротивляваха, но не успяха да спрат нападението. Но фортът все още бълваше огън. По всяка вероятност маркиз Монтелимар се беше заклел по-скоро да бъде погребан сред развалините на града, отколкото да свали испанското знаме.

Оръдията гърмяха без спиране, фортът отблъскваше сполучливо всички нападения.

Четиримата водачи на корсарите се събраха на съвещание. Гасконецът тръгна да търси двамата си приятели, които беше загубил по време на битката. Най-сетне ги откри в един ров, заети с изпразването на голяма бутилка вино.

— Аха — лукаво се присъедини Барейо към тях. — Живеете си вие тук като птички божии. За мен не се сещате…

— Мислехме, че вече си намерил подслон в някоя гостилница — рече Мендоса. — Не можа ли да откриеш още някоя и друга бутилка?

— Това не е особено лесно занимание под огнения град, с който ни посрещна маркиз Монтелимар.

Дъждът бе спрял.

Гасконецът вдигна шишето, което му бе подадено, изпразни внушителна част от съдържанието му в корема си и продължи:

— Какво представляваме всъщност ние? Войници ли сме, или напротив?

— Ти искаш да кажеш нещо, Барейо — снизходително се обърна към него Мендоса.

— Трима храбреци като нас не бива да се страхуват от един нищо и никакъв форт…

— Братовчедът е намислил нещо — рече фламандецът.

— Имаш право — отвърна гасконецът. — Предлагам да вдигнем форта във въздуха.

— Целия форт?

— Не съм казал такова нещо. Достатъчна е само една част от него.

— И през погреба бихме могли да проникнем в укреплението — мечтателно добави фламандецът.

— Кога ще стане това? — попита Мендоса.

— Довечера.

— Но довечера може би тук ще се извие страхотна буря. Вижте какви облаци прииждат насам.

— А откъде ще вземем барут? — попита реалистът Мендоса.

— Ето човекът, който може да го достави — отвърна гасконецът, като се взря в някаква точка.

Това бе Равено Дьо Люсан, който в този момент случайно минаваше край рова. Като видя тримата приятели и полупразната вече бутилка, той спря и рече намръщено:

— На това ли му казвате битка?

— Господин Дьо Люсан — отвърна гасконецът, — тъкмо търсехме в дъното на тази бутилка разрешението на един огромен проблем.

— Бутилката е твърде голяма, за да стигнете лесно до това разрешение. Какъв е проблемът?

— Мислим върху това как бихме могли да превземем форта.

Гасконецът подаде бутилката на благородника и продължи:

— Господин Дьо Люсан, дайте ни две бъчви с барут!

— Какво смятате да правите с него?

— Да вдигнем цялата крепост във въздуха.

— Вие сте луди!

— Това няма кой знае колко голямо значение, господин Дьо Люсан. И тримата много пъти сме се занимавали с подобна деятелност — подхвърли Мендоса.

— Ние ви обещаваме — продължи Барейо, — че маркизът утре сутринта ще бъде в ръцете на граф Вентимилия.

— Ако крепостта не се предаде сама до залез слънце — рече Дьо Люсан, — вие ще имате двете бъчви с барут.

Той продължи пътя си, а тримата приятели отново се заеха с бутилката.

Привечер небето се покри с черни облаци. Появи се силен вятър. В далечината се чуха гръмотевици.

Тримата авантюристи, които все още не бяха напуснали рова, станаха. Равено Дьо Люсан бе удържал на думата си и им беше изпратил две бъчви, всяка от които съдържаше по тридесет фунта барут.

— Приятели — рече гасконецът, — няма по-удобен от този момент. Колко фитил имаш още, Мендоса?

— Половин дузина — отвърна баскът.

— Добре, да вървим. Започна да вали ситен дъжд.

— Трябва да пренесем бъчвите с барута на западната страна на форта — рече Барейо. — Тя ми се вижда най-слаба от всичките. Но внимавайте да не вдигате никакъв шум.

Тримата приятели незабелязано минаха през всички препятствия и стигнаха форта. Цареше непрогледен мрак. Те оставиха бъчвите на прикрито от дъжда място, после запалиха фитилите и затичаха, колкото сили имаха, назад. Но едва бяха изминали няколко ярда, когато чуха зад себе си вик:

— На оръжие!

Последваха десетки изстрели, но нито един не попадна на място. Бе много тъмно наистина.

Тримата корсари се втурнаха в първата уличка, която им попадна пред погледа и се скриха в някаква къща.

Огромна светкавица продра мрака. Част от крепостта се сгромоляса. В следващия момент, без да губят нито секунда, корсарите се втурнаха в направения пробив. Испанците се защитаваха храбро, но трябваше да отстъпят пред многочисления противник. Най-ожесточената схватка стана пред замъка, който се намираше в средата на форта. От двете страни бяха дадени много кървави жертви. Когато испанците бяха обградени от всички страни, прекратиха безполезната съпротива и хвърлиха оръжието. От редиците им излезе мъж, облеклото и лицето на който бяха плувнали в кръв. Той се изправи пред граф Вентимилия и каза:

— Аз съм във вашите ръце, графе. Какво искате от мен?

— Кой сте вие? — попита синът на Червения корсар.

— Маркиз Монтелимар. Графът ахна.

— Какво искате от мен? — повтори въпроса си раненият маркиз, като скръсти ръце на гърдите си. — научих от моите хора, че търсите именно мен.

— Не мога да отговоря на въпроса ви тук — рече графът. — Ще ме последвате ли?

— Готов съм.

Гроние се приближи до графа и каза с висок глас:

— Не вярвайте на тези хора, графе!

— Аз съм благородник! — извика маркизът.

— И въпреки това ще ви придружим — рече гасконецът, който стоеше с двамата си приятели до графа.

— Господин Гроние — каза графът, — погрижете се за пленниците!

След това последва маркиза, който вече влизаше в замъка.

Глава седмаЗАВРЪЩАНЕТО

Маркиз Монтелимар покани графа да седне и каза:

— Слушам ви. Какво желаете от мен? Вие сте ме търсили в Пуебло Виейо, а може би и в Санто Доминго. Какво искате от мен?

— Бих искал да зная първо дали съвестта ви е чиста, когато разговаряте с мен — каза вместо отговор графът.

Маркизът затвори очи и ги държа така известно време.

— Вашият въпрос ме учудва — рече накрая той.

— Преди петнадесет години вие бяхте ли губернатор на остров Маракайбо? — попита графът.

— Да — каза маркизът.

— Значи вие сте издали заповед да обесят баща ми?

— Не бих могъл да отрека това.

— Знаехте ли, че той бе благородник?

— Да.

Знаехте ли също така защо баща ми и братята му бяха дошли в Америка?

— За да отмъстят на херцог Ван Гулд, или поне така казваха хората тук.

— Знаехте ли какво беше направил този херцог на рода ми?

— Не, не знаех това.

— франция и Пиемонт воюваха срещу Испания. Италианците бяха предвождани от един фламандец, херцог Ван Гулд. Графовете Вентимилия бяха обградени от два полка в своята крепост. Една нощ врагът нахлул в крепостта, пуснат от предател, който тайно отворил вратите. Най-старият от четиримата братя бил убит от коварен убиец, когато се опитвал да отбие врага. Този убиец е бил Ван Гулд, най-безочливо продал се на враговете си. По-късно той станал губернатор на една от най-големите испански колонии в Мексиканския залив.

— После тримата графове Вентимилия прекосиха океана, за да накажат предателя — допълни маркизът. — Те опожариха колониите ни и влязоха в съюз с корсарите Крамонт, Лаврент и Ван Хорн.

— След това испанците обесиха баща ми, нали така?

Маркизът пребледня.

— Не мога да излъжа, че не беше така.

— Ако вашият баща беше обесен и ако един ден в ръцете ви попаднеше човекът, който го е осъдил на смърт, какво бихте направили вие?

— Моят баща беше испански гранд, а не пират! — отвърна маркизът.

— Вие смятате ли, че баща ми беше разбойник?

— За нас вашият баща не бе нищо друго освен разбойник, който ограбваше нашите колонии. Ние напълно бяхме в правата си да го накажем.

— За това ще говорим по-късно — рече графът. — Бих искал да зная още нещо. Моят баща е бил женен за Хара, дъщерята на княза на Дариен. Родило им се е момиче. Какво е станало с него? Вие най-добре трябва да знаете това!

— Аз?

— Господин маркиз, не се опитвайте да ме мамите. Зная, че сте взели при себе си моята сестра. Вашият секретар, кавалерът Барквизимето ни каза това. Той нямаше никаква възможност да ни излъже.

— Секретарят ми е във ваши ръце? — извика маркизът. — И ви е издал тайната?

— Той нямаше друг избор. Трябваше или да говори, или да умре — рече графът.

— Тогава… какво искате? — продължи сърдито маркизът.

— Искам да открия сестра си.

— А ако откажа да ви я върна?

— По дяволите! — извика графът. — При това положение няма да пощадя човека, който осъди баща ми на смърт!

— Сестра ви не е тук — измънка маркизът.

— Къде е тогава?

— В Панама.

— О, Господи! — възкликна графът. — Знаехте ли, че я търся?

— Научих, че корсарите идват насам. Страхувах се, че момичето може да бъде убито при нападението и го изпратих веднага в Панама.

— Защо сте обърнали толкова голямо внимание на дъщерята на един корсар? — информира се графът.

— Отгледах я като свое дете — отвърна маркизът.

— И сега?

— Не ви остава друго, освен да си я вземете, графе.

— В Панама? Вие се шегувате. Времето на Морган мина. Никой не би се решил да предприеме такова рисковано начинание.

Маркиз Монтелимар се усмихна злобно.

— В такъв случай не зная какво бих могъл да направя за вас.

— При кого я изпратихте?

— При приятеля си Хуан де Сасебо, съветник на вицекраля.

— Има ли наистина начин да си я взема?

— Има. Трябва да дойда с вас в Панама. Казал съм на моя приятел да не я поверява на никого, освен ако не дойда самият аз.

— Много сте предвидлив — отбеляза графът. — Но аз няма да напусна Америка без сестра си.

Графът се обърна към тримата приятели, които мълчаливо бяха присъствали на целия разговор.

— Поверявам ви този господин. Пазете го като зеницата на очите си.

Графът излезе. Дъждът бе спрял и първите слънчеви лъчи се появиха от изток. Тъсли, Гроние и Раве-но Дьо Люсан очакваха завръщането на графа.

— Е, господин графе? — попита Гроние. — Къде е сестра ви?

— Тя не е тук. В Панама е.

— Проклятие! — рече Гроние. — Панама не е Пу-ебло Виейо, нито Нова Гренада.

— Трябва да се отправим към остров Тарога — каза Тъсли, който бе мълчал досега. — Разбрах, че там всеки момент ще пристигнат две корсарски фрегати. Открием ли ги, жителите на Панама още веднъж ще треперят от нас. Но има един проблем…

— Какъв е той? — попита графът.

— От един пленник научих, че испанците са изпратили войски, които да пресекат пътя ни към Тихия океан. Струва ми се, че е в наш интерес да напуснем Гренада колкото се може по-бързо. Всичко, което можахме да заграбим, е в трюмовете ни.

— Не всичко — отбеляза Равено Дьо Люсан.

— Готов съм да тръгнем веднага — рече графът. — Имам да взема само един пленник, маркиз Монтелимар.

— А ние тридесетина знатни граждани. Ще получим добър откуп за тях — добави Гроние.

След половин час корсарите напуснаха превзетия от тях град.

Подир две седмици усилен поход и непрестанни попътни битки, те най-сетне достигнаха брега на Тихия океан срещу остров Тарога.

Глава осмаМОРСКА БИТКА

Можеше да се каже, че екипажите бяха родени под щастлива звезда. На остров Тарога те откриха над двеста корсари, пристигнали от юг с два кораба. Тъй като нямаха повече кораби на разположение, обединените корсари решиха да нападнат най-напред Вилия, за да си набавят провизии. Градът бе на около двадесет мили от Панама.

Тъсли слезе на брега близо до града, нападна го и го превзе след няколко часа въпреки отчаяната съпротива на испанците.

Той натовари две големи лодки с плячка и отново се върна на остров Тарога.

Корсарите вече имаха храна и муниции. Решиха да блокират Панама, за да принудят вицекраля да предаде сестрата на граф Вентимилия и още неколцина други пленници. Четири дни след завръщането на Тъсли, те се отправиха в открито море.

Тъй като бяха научили от някакъв пленник, че в Панама очакват два големи испански кораба, натоварени в Лима с брашно и злато, корсарите решиха да пленят тези кораби, преди те да достигнат пристанището.

Една от корсарските фрегати бе под командването на граф Вентимилия и Равено Дьо Люсан, а другата — на Тъсли и Гроние. Естествено, тримата приятели бяха на кораба на графа.

Първите два дни минаха, без да се случи нищо особено. На третия ден от мачтата се чу вик:

— Платно на изток!

Графът и Равено изтичаха към предната част на кораба. Бяха много изненадани от обстоятелството, че корабите, които очакваха от юг, се появиха от изток.

— Дали тези кораби не идват от Панама? — изрази съмнение графът.

— От това именно се страхувам и аз — отвърна Равено.

От мачтата се чу нов вик:

— Една фрегата и два мощни кораба на хоризонта!

Когато врагът стигна на миля от тях, корабите си размениха първите изстрели. Чрез ловка маневра, графът успя да избегне нападението на испанската фрегата. Когато тя попадна между неговия и другия корсарски кораб, той сам нападна. Само за няколко минути неговият съд се долепи до неприятеля. Графът скочи на чуждата палуба. Другият корсарски кораб вече докосваше борда на противника от другата страна. След кратка, но ожесточена схватка испанците успяха да се оттеглят на горната палуба. Те се опитаха да пуснат в действие оръдията, но останалите на корабите си корсари усетиха намеренията им.

От сто и двадесетте войника, които се намираха на фрегатата, повече от осемдесет бяха ранени или убити. На останалите не им оставаше нищо друго освен да се предадат. След победното сражение корсарите се върнаха по местата си. Те имаха още работа. Трябваше да се пленят двата помощни кораба. Въпреки героичната съпротива на екипажа само за няколко минути корсарите превзеха големия кораб. От седемдесетте испанци на борда му само десет останаха живи. От втория кораб вече бяха усетили, че техният край наближава. Корабът се опита да достигне брега, но се натъкна на подводен риф и потъна.

Докато корсарите бяха заети с изхвърлянето на убитите в морето и с отстраняването на повредите, които им бяха нанесени, на хоризонта се показаха два нови кораба.

Корсарите веднага екипираха превзетите съдове, вдигнаха испанското знаме и смело се отправиха срещу новите си противници, които най-спокойно приближаваха насам, смятайки, че на двата корсарски кораба се намират техни съотечественици.

Когато фрегатите приближиха на разстояние един изстрел до неприятелските кораби, прозвуча команда. Първият кораб беше подпален с единединствен изстрел. Барутният погреб на кораба експлодира и корабът бързо потъна.

Вторият кораб упорито се съпротивляваше. Но и с него битката продължи само няколко минути. Корсарите се качиха на кораба и той мина в техни ръце.

Те понесоха тежки загуби. Телси бе тежко ранен и само след няколко дни почина от раните си. Оръжията на испанците бяха намазани с отровни мазила. Това бе причината, която силно озлоби корсарите. Те избиха всички пленници, въпреки енергичните протести на графа.

Върнаха се на остров Тарога и решиха да изпратят пратеник в Панама, който да върне петимата пленници и дъщерята на Червения корсар.

Изплашените граждани на острова освободиха пленниците и платиха десет хиляди пиастра. Дъщерята на Червения корсар обаче липсваше между пленниците.

Над маркиз Монтелимар надвисна смъртна опасност. Граф Вентимилия не позволи да бъде изпълнена кървавата присъда.

— Ще отида сам в Панама — каза той. — Ще потърся сестра си. Дайте ми един кораб, с който да стигна брега. Също така имам нужда от лодка, с която да доплувам до пристанището. Главата на маркиз Монтелимар е гаранция не само за моя живот.

Глава деветаЦАРИЦАТА НА ТИХИЯ ОКЕАН

Над Тихия океан легна мрак. Милиони звезди пламнаха на безоблачното небе. Малка лодка се плъзгаше по вълните в широкото пристанище на Панама. Гребяха трима души. Незабелязана от никого, лодката се провря между галеоните, закотвени недалеч от брега. На носа беше застанал Мендоса. Той изведнъж прошепна:

— Стой!

Графът, който държеше кормилото, попита тихо:

— Какво има?

— Една каравела ни следва и се опитва да стигне до брега преди нас — рече Мендоса.

— Гребете колкото сили имате! — нареди графът. Малката лодка достигна брега. Четиримата мъже скочиха на сушата.

— Сега накъде? — попита графът.

— Оставете ме аз да ви водя — каза Мендоса. — Зная наблизо една гостилница. Има чудесен портвайн.

— Ти май знаеш всички гостилници в Америка — рече гасконецът.

— Мълчете и вървете малко по-бързо — каза графът. — Ловя се на бас, че ни преследват.

Спряха на един ъгъл и се ослушаха. В нощната тишина се чуваха ясно стъпки на войници. Четиримата корсари изчезнаха в лабиринт от тесни мрачни улички. Като повървяха двадесетина минути, Мендоса спря пред някаква съвсем скромна на вид къща.

— Това е гостилницата на красивата кастилианка Панкита — каза той.

Баскът почука с дръжката на шпагата по вратата. В следващата секунда един от прозорците се отвори и женски глас каза:

— Тук е затворено нощем. Потърсете другаде.

— Ние водим със себе си един граф, той плаща добре, красива Панкита.

— Кой сте вие и откъде знаете моето име?

— Стар познат. Отворете бързо или ще разбием вратата.

— Почакайте за момент!

— Ако не ни отвори веднага — рече гасконецът, — стражата ще ни нападне. Да ги задържа ли с фламандеца, шефе?

— Не се ли справите с тях, върнете се да ви помогнем.

Мендоса продължи да чука на портата. Гасконецът и фламандецът тичешком се отправиха към края на улицата, откъдето се чуваха бързи стъпки и звънтене на саби.

Веднага щом стигнаха ъгъла, те забелязаха трима мъже, които приближаваха към тях с извадени шпаги.

— Заеми се с десния, а аз ще подхвана левия и този в средата — рече фламандецът.

— Има време — каза гасконецът. — Вратата на гостилницата е още затворена.

— Ето ги! — извика един от войниците. Барейо застана под прозореца на една от къщите и започна да пее тихо любовна песен.

— Какво правиш? — попита учуден фламандецът.

— Остави ме на мира! — сопна му се гасконецът. Тримата войници се приближиха и извикаха с извадени шпаги:

— Предайте се!

Гасконецът се обърна най-спокойно към тях и отвърна с меден глас:

— Добър вечер, господа!

— Какво правите тук?

— Правя серенада на моята любима — отвърна гасконецът. — Една божествена каталонка с очи като звезди и устни като… — уточни той.

— Коя е тя? — не обърна кой Знае какво внимание на казаното войникът.

— Спокойно, господа! — засегна се Барейо. — Не бъдете толкова любопитни, когато става въпрос за дама и особено ако тя е красива, каквато е моята. Ако великият Веласкес, нашият художник, бе още жив, сто на сто би се влюбил в нея и сигурно щеше да я нарисува, бас хващам!

Докато фламандецът правеше отчаяни опити да не избухне в смях, тримата войници смаяно наблюдаваха гасконеца. Той още не беше привършил описанието на чудните прелести на своята възлюбена.

— Но… — измънка най-сетне единият от войниците — той беше загубил търпение.

— Какво „но“? Да не би да се съмнявате в красотата на моята дама? Внимавайте!

— Нямам желание да ви противореча с нищо, господине. Макар да ми се вижда малко странно една такава красавица, каквато описвате вие, да живее в подобен коптор…

— Тихо! Не обиждайте замъка на моята дама! — заплашително викна гасконецът.

— Този човек е побъркан! — извика единият от войниците.

Барейо хвърли светкавичен поглед към другия край на улицата и като не откри Мендоса и графа пред вратата на кръчмата, гневно извика:

— Аз — луд? Ще ми платиш скъпо тази обида, негоднико не ден!

Той извади шпагата си и се хвърли срещу тримата войници.

Фламандецът го последва.

В продължение на няколко минути се чуваше само звънтенето на кръстосваното оръжие. Като видяха, че не могат да се справят с двамата корсари, войниците решиха, че най-благоразумно би било да офейкат, фламандецът и гасконецът ги преследваха някое време, и когато се умориха да вършат това, се върнаха пред гостилницата. Вратата беше затворена, но през вратата прозираше светлина.

Гасконецът почука, вратата се отвори и двамата се озоваха в ниско, опушено, осветено от огромен фенер помещение.

Една от масите беше посипана със студени закуски и прашни бутилки. Зад нея седеше графът, Мендоса и около тридесетгодишна красавица с черни коси, в които беше забодено цвете. Веднага щом гасконецът я съгледа, сне шапката си, галантно се поклони и изрече:

— Добър вечер, уважаема госпожо! Вие изключително много приличате на дамата на моето сърце, под прозорците на която току-що пях серенада.

— Ти пя под прозореца на една схлупена барака, в която сигурно живее някоя отвратителна негърка — засмя се фламандецът.

— Мълчи, Херкулес — отвърна гасконецът. — Ти нищо не разбираш от тези работи.

— А войниците? — попита графът.

— Офейкаха, господин графе! Можем спокойно да си похапнем.

— Започвайте! — съгласи се графът. — Да започнем тогава, Херкулес… Няма ли да ни правите компания, мадам?

Очарователната стопанка се усмихна приветливо:

— Аз не съм дама, господине — рече тя. — Аз съм само една проста собственичка на гостилница.

— За един гасконец всяка жена е дама — отбеляза Барейо. — Имате ли още от тези бутилки в избата?

— Преди да почине, съпругът ми я напълни добре.

— Съпругът ви е починал?

— Да. Един корсар, с когото той веднъж влезе в спор, го уби.

— Кръвожадни дяволи! — възмути се Барейо. — Донесете още една бутилка, мадам!

— Ти си истинска попивателна, Барейо — отбеляза графът.

Гостилничарката излезе и се върна с кошница, пълна с бутилки.

— Да си поговорим, мадам Панкита — рече графът. — Нека си поприказваме, докато Барейо и Мендоса отворят още няколко бутилки. Имам да ви питам нещо.

— Мен? — учуди се красивата гостилничарка.

— Познавате ли добре града?

— Тук съм родена.

— Имате ли представа дали в града живее някой си Хуан де Сасебо?

Тя се замисли за миг и отвърна:

— По всяка вероятност говорите за кралския съветник. Той живее в Кале д’Аламейо.

— Далече ли е оттук?

— Срещу двореца на вицекраля.

— Какво представлява този човек?

— Около четиридесетгодишен е и може би е твърде храбър. Казват, че по-рано е бил адютант на испанския крал.

— Знаете ли нещо друго за него?

— Не, господин графе.

— Ето ви петдесет пиастра за информацията — протегна ръката си графът.

— Вие сте изключително щедър. Какво още бих могла да направя за вас?

— Дайте ни една стая — рече графът. — Искаме да си починем няколко часа.

— В момента имам свободна стая, но е с шест легла.

Графът стана. Тримата авантюристи веднага го последваха. Тя взе свещник и въведе гостите в една от стаите на първия етаж. Когато влизаха в помещението, чуха странен шум.

— Какво е това? — попита графът.

— О — рече кастилианката, — шумът ли? Реката тече почти под прозорците…

— Да лягаме — каза графът, след като жената беше напуснала стаята. — Все пак бъдете нащрек.

Авантюристите паднаха като покосени в леглата. Но за нещастие лошото им предчувствие се сбъдна. След час-два бяха събудени от силни удари по вратата на гостилницата.

— Смърт и дяволи! — извика гасконецът. — В Панама не може ли човек да поспи пет минути спокойно!

В този миг на вратата се показа вдовицата. Лицето й беше изплашено.

— Пред портата има десетина-дванадесет войници. Искат да претърсят къщата — прошепна тя.

— Реката под този прозорец ли е? — попита графът.

— Да.

— Ще скочим от прозореца. Може ли да се върнем тук?

— Гостилницата е винаги отворена за вас, графе. Графът извади кесия от джоба си, подаде я на жената и каза:

— Сбогом, мадам Панкита. Разчитам изцяло на вас.

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Войниците заплашително викаха:

— Отворете, или ще разбием вратата! В името на краля, отворете!

Докато жената слизаше бавно по стъпалата, гасконецът отвори прозореца.

— Можете ли да плувате? — попита графът.

— Да! — отвърнаха в един глас тримата авантюристи.

— Аз ще скоча пръв, господин графе — рече гасконецът.

Той се качи на перваза на прозореца и скочи. Другите го последваха. Течението ги подхвана бързо, но те бяха добри плувци и след малко се видяха на брега невредими.

Бяха се озовали в плантация със захарна тръстика. Растителността беше великолепно скривалище за тях.

— Какво ще правим сега? — попита гасконецът. — Наоколо няма пивници.

— Правете това, което аз върша! — каза Мендоса. Той започна да сече стъблата на тръстиката наоколо, като ги редеше на пластове.

— Господин графе — рече Мендоса, сега можете да легнете и да продължите съня си, който войниците така грубо нарушиха.

Фламандецът и гасконецът не се поколебаха да последват примера му. След няколко минути леглото беше готово.

Легнаха. Дрехите им бяха напълно мокри, но нощта беше гореща, тъй че когато се събудиха, бяха напълно сухи. Високото слънце грееше весело:

— Да се поразходим из града — предложи графът. — Най-напред бих искал да проверя дали кралският, съветник действително живее на посочената от вдовицата улица. Бъдете внимателни. Не започвайте никакви караници. Това се отнася за теб, скъпи Барейо!

— Ще бъда по-кротък от агънце — отвърна гасконецът.

Глава десетаДОН ХУАН ДЕ САСЕБО

Четиримата авантюристи обядваха в друга скромна гостилничка. Веднага след това се отправиха към богатата част на града, за да потърсят дома на кралския съветник.

Предвождани от Мендоса, който познаваше всяка уличка тук, стигнаха до голям площад, на който се намираха дворецът на вицекраля, катедралата и домът на кралския съветник. Пред неговите врати стояха негри с алебарди.

Започваше да се мръква.

— Дали ще пуснат вътре, графе? — попита гасконецът. — Кралският съветник по всяка вероятност е голяма клечка тук.

— Би трябвало да измислим някакъв предлог — отвърна синът на Червения корсар. — Осланям се изключително на теб за това. Ти си гасконец и няма как да не измислиш някаква хитрост.

Барейо се спря, поразмисли и рече:

— Никак няма да е зле, ако се представим за пратеници на председателя на Коронния съвет!

Гасконецът попита войника, който в този момент минаваше през площада, къде живее Дон Хуан де Сасебо.

— Там, точно пред вас! — отвърна войникът. Отправиха се към посочения дворец. Графът попита двамата негри, които стояха пред портата:

— Господарят ви в къщи ли е?

— Работи в кабинета си — отвърна единият негър.

— Съобщете му, че председателят на Коронния съвет ни изпраща с важно съобщение. Ако побързате, ще получите десет пиастра.

Негърът скочи като ягуар нагоре по стълбите, десет пиастра за него не бяха шега работа. Той се върна само след няколко минути.

— Вървете след мен.

Графът му даде десетте пиастра и тръгна след него със спътниците си по стъпалата. Бяха въведени в разкошно обзаведен кабинет, осветен от два свещника. Благороден на вид, около четиридесетгодишен мъж крачеше нетърпеливо из стаята. Графът сне шапка и се поклони ниско.

Тримата авантюристи направиха същото и застанаха до вратата.

— Вие ли сте Дон Хуан де Сасебо? — попита графът.

— Да — отвърна кралският съветник. — Носите ми известие от председателя на Коронния съвет?

— Да, ваше превъзходителство.

— Говорете тогава, но… — прекъсна думите си той, като многозначително погледна тримата авантюристи.

— Те могат да чуят онова, което ще кажа — рече графът.

— Слушам ви.

— Знаете ли, че маркиз Монтелимар е пленен от корсарите? — започна графът.

— Какво говорите? — извика кралският съветник пребледнял.

— Той беше пленен в Нова Гренада — продължи невъзмутимо графът. — Дошъл съм да ви съобщя, че внучката на княза на Дариен трябва да бъде отведена на сигурно място.

— Разговаряхте ли с моя нещастен приятел?

— Разделих се с него преди двадесет и четири часа на остров Тарога.

— Вие също ли бяхте попаднали в ръцете на тези разбойници?

— Да, ваше превъзходителство.

— И успяхте да избягате?

— Да. С помощта на тези трима храбреци. Без тях не бих бил тук.

— А защо маркизът не успя да избяга заедно с вас?

— Той бе под подсилена охрана.

— Маркизът би могъл да се откупи. Самият аз съм готов да платя за него петдесет хиляди пиастра.

— Корсарите сигурно биха се съгласили с това предложение, ако един от тях не бе се противопоставил.

— Кой?

— Синът на Червения корсар, граф Вентимилия.

— Синът на Червения корсар е в Америка? — извика изплашен кралският съветник. — Какво търси той тук?

— Сестра си — наблегна графът. — Той търси сестра си, която в момента е поверена на вас.

— И какво иска графът срещу освобождаването на моя нещастен приятел?

— Да бъде върната неговата сестра.

— А ако тя не е вече тук?

— Маркизът обаче ми каза, че тя е тук — рече графът пребледнял.

— Вярвате ли, че би било възможно маркизът да бъде освободен? — попита кралският съветник. — Вие познавате остров Тарога, щом сте били в плен там, както казвате.

— Да — отвърна графът.

— Не може ли да наемете дузина авантюристи на мои разноски и да се опитате да освободите маркиза?

— Трудна работа, ваше превъзходителство. Корсарите са извънредно бдителни. Ако ни хванат, за нас няма да има пощада.

— Парите са без значение за мен — каза между другото кралският съветник.

— В момента не бих могъл да кажа нито да, нито не — отвърна корсарят. — Тъй като става дума за нещо извънредно деликатно, моля ви за двадесет и четири часа да обмисля въпроса.

— Ако искате, съгласен съм и на четиридесет и осем часа! — възкликна Дон Хуан де Сасебо.

— Утре вечер ще дойда пак и ще ви дам окончателен отговор. Ако успея да освободя маркиза, какво да му кажа за момичето, което ви е предал?

— Че то е на сигурно място.

Граф Вентимилия сдържа с усилие проклятието си.

Дон Хуан де Сасебо стана. Графът се поклони и заедно с тримата си приятели напусна стаята. Едва бяха излезли от двореца, когато един слуга влезе в кабинета на кралския съветник и каза:

— Ваше превъзходителство, маркиз Монтелимар иска да разговаря с вас.

Кралският съветник скочи.

— Да не би да не си чул добре?!

— Не, ваше превъзходителство — отвърна слугата.

— Доведи го веднага тук!

След няколко минути слугата въведе маркиза.

— Ти?! — извика съветникът. — Да вярвам ли на очите си?

— Понякога човек може да избяга и от корсарите — отвърна маркизът.

— Сам ли избяга от Тарога?

— Заедно с половин дузина пленници.

— А пък аз току-що предложих на един авантюрист да те освободи.

— Какво представляваше този авантюрист?

— Това е човекът, който ти си изпратил, за да се осведоми за внучката на княза на Дариен.

— Аз? — извика маркизът. — Какви ги приказваш?

— Как? Не си ли изпращал човек при мен?

— Никому не съм давал подобна поръчка — отвърна маркизът.

— Тогава кой би могъл да бъде този авантюрист?

— Само един човек може да се интересува от това — къде се намира девойката… Тя още ли е в двореца?

— Не — отвърна кралският съветник. — От няколко седмици се носи слух, че корсарите ще нападнат града. Изпратих я в Гвайяквил.

— Добре си направил — рече маркизът. — Един ден тази девица ще струва милиони и аз непременно ще ги сложа в джоба си. Тя е единствена наследница на несметните съкровища на княза на Дариен.

— Значи смяташ, че този авантюрист…

— Не е никой друг освен граф Вентимилия — отвърна маркизът. — Той е извънредно красив мъж с черни коси и брада, нали?

— Да! — извика съветникът.

— И бе придружаван от трима души?

— Да, от трима истински негодници, ако се съди по техния външен вид.

Няма съмнение. Ще дойдат ли пак тук?

— Утре вечер.

— Какво би направил на мое място, Дон Хуан?

— Бих го арестували и бих наредил да го обесят колкото се може по-бързо.

Маркизът поклати глава.

— Не — рече той. — Тогава ще се разчуе, че красивата индианка, която съм осиновил, е дъщеря на Червения корсар. Не, той трябва да бъде отстранен по най-незабележим начин.

— Как смяташ да стане това, скъпи приятелю?

— Познаваш ли някой майстор на шпагата? Той трябва да бъде твърде опитен, тъй като графът умее отлично да си служи с шпагата. Малко хитрост, умел удар, и аз ще бъда освободен от тъй неудобния за мен враг.

Кралският съветник поразмисли и каза:

— Сетих се!

— Кой е той?

— Наричат го Ел Валиенте Храбрият. Помагал ми е вече в подобни случаи и нямам никакви основания да бъда недоволен от него. Той е неимоверно силен и сръчен.

— Скъп ли е?

— Петстотин пиастра.

— Бих дал и хиляда, ако успее да ме освободи от сина на Червения корсар.

— Само недей да забравяш, че него го придружават трима негодници!

— Ще намерим начин да ги разделим. Мога ли да видя Ел Валиенте?

— Знам къде живее. Ще изпратя веднага конник да му каже да дойде незабавно при мен — кралският съветник напусна стаята, даде нарежданията си и се върна обратно. — Нека хапнем, докато той дойде. Ти сигурно си ужасно гладен.

— От вчера заранта не съм слагал залък в устата — отвърна маркизът.

Дон Хуан де Сасебо отведе маркиза в една от своите стаи, където трапезата бе вече сложена. Те още се хранеха, когато слугата влезе и съобщи, че Ел Валиенте е пристигнал.

— Веднага го въведи — рече кралският съветник. Ел Валиенте имаше истински вид на авантюрист и пълен негодник. Бе едър и силен, с дълга руса коса, червеникава брада, нос като човка на граблива птица и стоманеносиви очи. Носеше дълга френска шпага и в пояса си бе втъкнал една от онези опасни ками, известни под името Мизерикордия.

— Искали сте да говорите с мен, ваше превъзходителство? — каза той, като направи несръчен поклон и сне украсената си с щраусови пера шапка.

— Да. Имам работа за теб — отвърна съветникът.

— Още един човек, неудобен за вас?

— Точно така.

— Ще го изпратя там, където му е мястото. Там е достатъчно широко за всички.

— Трябва да те предупредя, че има здрава ръка. Отгоре на всичко е благородник.

Бандитът презрително се усмихна.

— Изпратил съм вече не един благородник на онзи свят. Къде е човекът, който трябва да бъде очистен?

— Да изчезне утре вечер — рече маркизът.

— Това значи, че трябва да скучая още двадесет и четири часа — разочаровано каза бандитът.

— Колко трябва да ти платя?

— Моята тарифа е петстотин пиастра. Времената са лоши.

— Давам хиляда, ако човекът утре е мъртъв.

— Трябва наистина да е опасен — смръщи чело Ел Валиенте.

— Във всеки случай не е новак — отвърна маркизът.

— Кога трябва да дойда?

— Утре вечер при Аве Мария. Тогава ще получиш необходимите нареждания.

— Добре — рече бандитът.

Той направи отново несръчен поклон и излезе така спокойно, сякаш преди малко беше уреждал някаква съвсем малка сделка.

— Кога ще заповядаш този човек да бъде обесен? — попита маркизът.

— Когато престане да ми бъде нужен — отвърна съветникът.

— Бандитите понякога също са нужни.

Глава единадесетаНАПАДЕНИЕТО

Когато граф Вентимилия се яви заедно със своите приятели пред дома на кралския съветник, в храмовете на Панама звучеше вечерна молитва.

Двамата негри на входа ги пуснаха, без да задават въпроси.

Дон Хуан де Сасебо седеше зад писалищната си маса и внимателно разглеждаше някакви листа.

— А, вие ли сте? — рече той, като вдигна глава. — Решихте ли се най-после?

— Да, ваше превъзходителство — отвърна корсарят. — Приемам вашето предложение, но само при едно условие.

— Какво е то? — информира се съветникът.

— Днес научих, че внучката на княза на Дариен е в Панама. Няма да тръгна, преди да я видя.

— Защо се интересувате толкова от това момиче?

— Трябва да й предам едно нареждане от маркиза.

— Вчера не ми казахте нищо за това. Ако бяхте ми казали, щях да ви отвърна уклончиво.

— Значи момичето е тук. Мога ли да го видя?

— Тъй като младата дама има много врагове в града, не знам по какви причини, които няколко пъти се опитаха да я откраднат, трябва да бъдете много внимателни, когато я посетите. Скрил съм я в една къща наблизо, до самото пристанище. На вас специално ще ви позволя да я посетите. Ще ви дам и водач, да ви пази.

— А моите спътници?

— По време на вашето посещение те могат да приготвят лодката за отплаване. Наехте ли още хора?

— Не, ваше превъзходителство — отвърна корсарят. — Струва ми се, че при едно подобно начинание е по-добре да разполагам с малко, но храбри мъже.

— Имате право. Кога тръгвате?

— В полунощ.

— Наехте ли лодка?

— Още не.

— Близо до фара живее един човек, който дава лодки под наем. Вашите хора могат да ви чакат там.

Кралският съветник взе една кесия от масата и я подаде на графа.

— Давам ви петдесет дублона на първо време. Останалите ще получите, като освободите маркиза.

Гасконецът превари графа и взе кесията.

— Сега можете да вървите — рече съветникът на тримата корсари.

— Внимавайте, господин графе — рече гасконецът. Граф Вентимилия леко сви рамене:

— Разбрахте, нали? Ще се срещнем при фара. Погрижете се лодката да бъде готова.

Гласът на графа бе извънредно висок.

Тримата авантюристи напуснаха стаята. Кралският съветник почака няколко секунди и позвъни. Появи се слугата.

— Да дойде коняря и да не забравя да вземе оръжие. След около половин минута Ел Валиенте влезе в стаята.

— Емануел — каза съветникът, — заведи този господин в моята къща на брега и го остави да говори с младата дама.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна бандитът, като изпитателно наблюдаваше графа.

— Желая ви щастие — рече съветникът. — Надявам се да ви видя скоро заедно с маркиз Монтелимар.

— Надявам се след три-четири дни да бъда отново тук — отвърна графът.

Той кимна с глава и излезе. Ел Валиенте го последва, като намигна на кралския съветник, все едно, че искаше да каже: — Този човек вече е мъртъв!

Двамата слязоха по стъпалата, преминаха площада и се отправиха към пристанището. Никой от двамата не проговори. Когато стигнаха близо до кея, графът попита:

— Има ли още много?

— Изглежда не познавате много добре Панама?

— Тук съм само от няколко дни.

Те продължиха пътя през тъмни и криви улички, докато стигнаха западния бряг на залива. Брегът бе напълно пуст.

— Къде е къщата? — попита графът. — Виждам пред себе си само полуразрушени кораби.

— Малко по-нататък е — отвърна бандитът. — Нима нямате доверие в мен?

— О, не. Но трябва да ви кажа, че мястото е много пусто и е твърде удобно за нападение.

— Смърт и дяволи! — извика бандитът. — Искате да ме обидите? Макар да съм прост коняр, в жилите ми тече кръв на благородник.

— Това не ме интересува — спокойно отвърна графът.

— Как? Не ви интересува? — извика бандитът, като се спря на една дюна и хвана шпагата си. Изглежда искате да опитате шпагата ми.

— Не търсите ли точно това самият вие? — наивно попита графът.

— Мисля, че ставате твърде нахален.

— Мислете каквото си искате, господин бандит, на мен ми е все едно.

— Аз — бандит?

— Точно така. Вместо да ме отведете в къщата на младото момиче, вие ме подмамихте тук, за да ме убиете. Какво ви заплати за това Дон Хуан де Сасебо?

— Ще ви кажа, след като ви набуча на шпагата си. Бандитът отстъпи няколко крачки към дюните, за да не се изложи на опасността да бъде притиснат в морето, и се приготви за бой.

Графът извади шпагата си и направи няколко лъжливи нападения, за да изпита силата на противника си. Ел Валиенте парира ударите, без да изгуби самообладание. Изведнъж графът нанесе силен удар, който разкъса дрехите на негодника.

— Това беше добър удар — каза бандитът. — Не го очаквах.

— А този как ви харесва?

Графът отново нападна. Негодникът с мъка отби удара. Корсарят продължаваше да напада и противникът му отстъпваше все повече и повече, докато стигна дюната.

— Сега вече няма да ми избягаш — извика графът.

Ел Валиенте не отговори. Той обаче светкавично се наведе, загреба шепа пясък и я хвърли в очите на графа.

— Мръсник! — извика графът, който инстинктивно беше затворил очите си. — С теб е свършено!

Ел Валиенте отбягна още едно нападение и приклекна.

— Зная какво възнамеряваш да сториш — рече графът. — Но „револверният изстрел“ при мен няма да има успех. Когато ударът е познат на противника, той е безсмислен.

— Трябва да ви убия — извика бандитът, побеснял от гняв. — Обещах на маркиз Монтелимар. Ако не ви очистя, ще ме обесят.

— Къде видя маркиза? — извика графът.

— В двореца на кралския съветник.

— Лъжеш.

— Аз съм нехранимайко, но не и лъжец. Маркизът е избягал от Тарога…

Той направи бясно нападение, но се строполи с прободени гърди на земята.

— Аз… умирам… — прошепна нещастникът. — Подпрете… главата ми…

Графът се надвеси над умиращия. Но бандитът изведнъж хвана ръката му и удари камата си в гърдите му.

— Аз… съм… отмъстен — простена той.

— Подлец! — изкрещя графът и заби шпагата си в сърцето му.

Ел Валиенте бе мъртъв.

Графът разкопча дрехата си, за да огледа раната.

— Господи! — каза той. — Изглежда не е много тежка.

Фарът, който показваше входа на пристанището, светеше недалеч. Графът намери пътя без особено затруднение. Вървя повече от половин час, но все пак стигна целта си. Той забеляза в тъмното три фигури.

— Мендоса — извика графът.

— Графът! — отвърнаха едновременно три гласа. — Намерихте ли сестра си?

— Сестра си не, но един удар с кама — да — рече графът.

— — Раната веднага трябва да се превърже — каза Мендоса.

— Пивницата обаче е далеч — рече фламандецът.

— Можем да отидем на фара — съобщи гасконецът. — Ако пазачът прояви излишно упорство, ще го хвърлим в морето.

Барейо почука с дръжката на шпагата си по вратата на фара. Груб глас извика отгоре:

— Кои сте вие и какво искате?

— Веднага ни отвори! — кресна гасконецът. — Намерихме един корабокрушенец. Той умира от глад. Отвори веднага, иначе ще разбием вратата!

След малко пазачът се показа с факла в ръка.

— Къде е корабокрушенецът? — попита той.

— Ето го, идва — отвърна гасконецът, сочейки графа, воден от Мендоса.

— Но неговите дрехи са по-сухи от моите!

— Те са мокри от кръв. Стига си бъбрил. Заведи ни в твоята стая!

Пазачът се заизкачва мърморейки по стълбата и на втория етаж спря. Отвори една врата и графът влезе в стаичка само с едно легло и няколко възглавници.

— Остави факлата тук и се върни при бара — нареди гасконецът. Ако имаме нужда от теб, ще те повикаме. Херкулес, прави му компания!

Мендоса и гасконецът снеха дрехите на графа и прегледаха раната.

Графът разказа за приключението си. После продължи:

— Трябва да се действа предпазливо. Тъй като раната е лека, утре можем да се върнем при красивата гостилничарка, за да обмислим какво ще правим по-нататък.

В този момент в стаичката влезе фламандецът.

— Нося ви лоша вест — каза той. — Идват войници!

— Трябва да офейкаме веднага — рече Мендоса.

— Невъзможно е — каза фламандецът. — Войниците идват от две страни.

— Освен това, графът не може да ходи — добави гасконецът. — Но аз имам една идея…

— Далече ли са още войниците?

— На около километър и по всичко личи, че не бързат.

— Казвай идеята си, Барейо — рече графът. — Време за губене няма.

— Мендоса, ти виж дали вратата долу е добре затворена. Графе, вие останете тук. А ти, Херкулес, ела с мен. Аз отговарям за всичко.

Никой не възрази. Двамата авантюристи бързо се изкачиха по стълбата, която водеше към кулата. Те стигнаха под купола, където гореше големият фенер на фара. Пазачът седеше в един ъгъл и пушеше лулата си. Гасконецът погледна надолу. Съзря малка колона от около две дузини войници. От срещуположната страна се задаваше още една група войници.

— Искат да ни хванат в капан — съобщи гасконецът.

Той напълни пистолета си, извади шепа пиастри от джоба си и се изправи пред пазача. Пазачът изглеждаше тъй, сякаш беше погълнат изцяло от своята лула.

— Избирай, старче — рече той, като поднесе парите и оръжието под носа му. — Какво искаш — пари или олово?

— Какво значи това? — извика пазачът и скочи. — Да не възнамерявате да ме убиете?

— Нямаме такова намерение. Предлагам ти доста добра сума, но трябва да се решиш веднага. Противопоставиш ли се, не отговарям за твоя живот.

— Какво искате от мен?

— Да съблечеш най-напред старото си палто. То ми трябва. След това ще ни позволиш да те вържем и да те поставим в леглото ти.

— Предпочитам пиастрите — рече пазачът.

— Ти си разбран човек — рече гасконецът. — Ето ти парите.

Гасконецът облече дългото старо палто на пазача и постави баретата му. След това взе още димящата му лула и седна на стълбата.

Глава дванадесетаНОВАТА ХИТРОСТ НА ГАСКОНЕЦА

Двете групи, изпратени да заловят авантюристите, доближаваха фара с голяма предпазливост. Гневните им викове скоро показаха, че са стигнали водата, без да открият лодката, която търсеха. Проехтя заповеднически глас:

— Пазач! Хей, пазач!

Барейо взе факлата, наведе се над парапета и се обади:

— Кой ме вика?

— Един капитан. Не си ли виждал тук преди малко трима души?

— Не.

— Но една лодка с трима души е трябвало да спре тук нейде!

— Повтарям ви, господин капитан — не съм виждал никакви хора, нито пък лодка!

Капитанът се обърна към хората си:

— Пратили са ни за зелен хайвер. По всяка вероятност са надушили нещо и са избягали на друго място на брега.

Двете групи се съединиха и след малко изчезнаха зад дюната.

— Изигра ги великолепно — каза през смях фламандецът.

— Да вървим при графа — отвърна Барейо, — и да офейкваме, докато не е станало късно!

— Господин графе — рече гасконецът, когато влезе в стаята. — Негодниците се махнаха. Ако искате, може да тръгваме.

Гасконецът се преоблече и се обърна към пазача:

— Кажи ми, драги приятелю, имаш ли лодка?

— Не е моя. На пристанищната стража е.

— Предлагам ти за нея двадесет пиастра. Или предпочиташ оловото?

След като пазачът и този път предпочете среброто, всички се отправиха към скалата, до която беше закотвена лодката. Те я освободиха от котвата. Мендоса изправи малката мачта и разпери платното, а графът се хвана за кормилото.

Когато слънцето изплува от морето, четиримата корсари достигнаха входа на пристанището. Те успяха да стигнат невредими брега. Мендоса протегна ръка на графа. Четиримата се отправиха към пивницата.

— Господин графе — вие?! — извика красивата стопанка веднага, щом съзря графа.

— Стражата не се ли е връщала — попита корсарят.

— Не съм ги виждала от онази вечер, господин графе.

— Уважаема госпожо — рече гасконецът. — Не бихте ли могли да ни донесете в горната стая нещо за хапване. И не забравяйте, че вашето вино е прекрасно!

— Ще ви донеса най-хубавото, което имам в къщи! — засуети се домакинята.

Влязоха в стаята и докато Мендоса смени превръзката на графа, гасконецът постла масата. Показа се и жената с кошници, пълни с храна и бутилки.

Графът даде знак и обядът започна.

— Е, господин графе — рече гасконецът, — да поговорим за положението, в което сме. Когато ям и пия, фантазията ми расте и идеите ми идват като гъби след дъжд.

— Да се надяваме, че ще поникне някоя голяма гъба — каза графът.

— Зависи от вас, господин графе — рече гасконецът. — Бих искал най-напред да ви попитам, дали е по-добре да хванем маркиз Монтелимар, или Дон Хуан де Сасебо, или някой от слугите. Кого от тях?

— Давам ти пълна свобода — отвърна графът. — Ти си доказвал доста често, че си хитрец. Вярвам, че би могъл да хванеш и вицекраля на Панама.

— Него ще го оставим за по-нататък — рече скромно гасконецът. — Ще ме придружите ли в трудното начинание, татко Херкулес?

— Винаги съм на твое разположение — отвърна фламандецът.

Барейо изпи още една чаша и напусна стаята, фламандецът го последва.

Около обяд те стигнаха двореца на кралския съветник и приближиха до него откъм задната страна, за да не попаднат в ръцете на маркиза или на Дон Хуан де Сасебо. Пред една малка врата се разхождаше важно млад метис с алебарда на рамо.

— Чакай ме тук, Херкулес! — нареди гасконецът и тръгна към метиса.

Барейо сне учтиво шапка и каза с жален глас:

— Дали ще имам възможността да говоря с негово превъзходителство, кралския съветник?

Метисът спря, подпря алебардата до вратата и също учтиво попита:

— Кой сте вие?

— Един авантюрист, който идва от Мексико, тоест в действителност не съм беден, тъй като имам достатъчно пиастри в джоба си, които скоро ще влязат във вашия джоб!

Метисът учтиво изслуша тирадата и след нейния край стана още по-учтив:

— Какво искате от негово превъзходителство?

— Бих искал да му връча едно прошение. Дошъл съм от Мексико само за това и съм готов да пожертвам и последните си спестявания, стига само той да иска да ми помогне.

— Вие още не сте ми съобщили за какво става въпрос.

Метисът започваше вече да важничи.

— Това е една дълга история и не ми се ще да ви я разказвам тук, на улицата — започна Барейо. — Може би ще дойдете с мен в някоя пивница. Там ще можем да обърнем някоя друга бутилка и всичко ще ви разкажа.

Метисът наново омекна. Вече виждаше пред очите си купчина пиастри. Прояви нетърпение, извика един негър, предаде алебардата си и рече:

— Замести ме за малко. Трябва да придружа този господин по един извънредно важен въпрос.

После се обърна към гасконеца:

— На вашите услуги, господине!

Двамата взеха фламандеца и влязоха в първата пивница, която се показа пред очите им. Вътре седяха доста съмнителни субекти.

— Какво желаят господата? — попита стопанинът, когато те седнаха на маса, в най-тъмния ъгъл.

— Четири шишета от най-хубавото вино — рече скромно Барейо.

Стопанинът побърза. Скоро те вдигнаха бутилките, които явно бяха на доста почтена възраст, тъй като сивееха от паяжини.

— Как се казвате? — Барейо попита срамежливо.

— Алонсо — приятелски се усмихна метисът.

— И тъй, драги Алонсо — мина на темата гасконецът, — пийте, колкото ви душа иска. Аз плащам. След това ще получите пиастрите.

Изпразниха чашите си така старателно, че след няколко повторения бутилките останаха празни.

— Тъй като вече понамокрихме език — отбеляза патетично гасконецът, — да поговорим за нашите работи. Знаете, скъпи Алонсо — … Нали ще ми позволите да ви наричам така?

— Наричайте ме както си щете — великодушно се съгласи метисът.

— Значи, както казахме — настъпи Барейо, — аз се биех срещу разбунтувалите се индианци. Очистих най-малко пет-шестстотин от тях и…

Отворена бе трета бутилка.

— За Бога! — уплашено възкликна метисът.

— Тихо, драги Алонсо. Позволете ми да продължа по-нататък. Вицекралят на Мексико ми беше обещал за награда поради моите геройства нищожната сума от хиляда и петстотин дублона. Но вместо да ми изпрати парите, негодникът заповяда да ме хвърлят в затвора, а сетне и да ме изгонят от Мексико.

Ето защо написах едно прошение, което бих искал да предам на кралския съветник Дон Хуан де Сасебо, вашия господар.

— Ще направя това — кимна метисът с глава. — Ще ми дадете ли вашето прошение?

— Това не бива да става толкова бързо, приятелю. Първо трябва да изпразним бутилките. Кажи ми, не е ли маркиз Монтелимар на гости при вашия господар?

— Да. Вие познавате ли се с него?

— Пили сме заедно някоя и друга чаша в Мексико — каза между другото гасконецът. — Кажете ми, драги приятелю, вие знаете ли, че маркизът има дъщеря? В Мексико се говореше, че тайно се бил оженил за една княгиня. Но никой не потвърди този слух.

— Той има дъщеря — храбро съобщи метисът.

— А къде е скрил той тази дъщеря? — наивно попита Барейо. — Аз например не съм я виждал никога.

— Той я беше поверил на моя господар.

— Тя в двореца ли е?

Не, той я изпрати в Гвайяквил, защото беше чул, че някакъв проклет корсар иска да я открадне.

— Още една чаша? — сервилно попита гасконецът. — Вие ще пиете още, нали? Гостилничарю, дай тук още две шишета и малко солена риба. Ние сме гладни и жадни, нали така, скъпи Алонсо?

Нещастният метис гледаше Барейо с безжизнени очи. Стопанинът донесе солената риба и още две бутилки. Метисът изяде няколко риби, изпи още една чаша, облегна се на стената и захвана да хърка. Гасконецът и фламандецът спокойно изядоха рибата, изпразниха последните бутилки, платиха най-добросъвестно сметката и излязоха, като не забравиха да предупредят стопанина да не бърза да буди метиса, докато не изтрезнее от виното.

Изтрезняването продължи наистина дълго, тъй като слугата на Дон Хуан де Сасебо отвори очи едва към осем часа вечерта. Той се огледа наоколо, безкрайно учуден, че е сам.

— Хей, стопанино — викна той. — Къде отидоха двамата господа, с които бях на масата?

— Отидоха си преди пет-шест часа — отвърна стопанинът.

— Не оставиха ли някакви пари или пиастри за мен?

— Не. Платиха цялата сметка и това беше всичко. Въпреки че главата на нещастника се пръскаше по всичките шевове, мисълта му работеше.

— Какво сторих, нещастникът аз?! — завайка се той. — Това сигурно бяха двамата неприятели на моя господар. Те ме примамиха тук, за да ме разпитат и научат нещо от мен. Отивам веднага да разкажа всичко на Дон Хуан де Сасебо!

Той хукна като бесен навън. Десет минути по-късно кралският съветник знаеше всичко, което се беше случило в пивницата.

— Този човек ни е предал и заслужава да бъде бит до смърт! — каза съветникът на маркиза, който седеше до него в едно от креслата и пушеше пура.

— Не се горещете, приятелю — рече маркизът. — Може би ще извлечем някаква полза от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи, Алонсо — рече маркизът, — единият от мъжете не беше ли твърде висок и с тъмна кожа, със засукани мустаци и малки хитри очи?

— Да, ваше превъзходителство.

— Познаваш ли го? — Дон Хуан де Сасебо попита маркиза.

— Той е дясната ръка на граф Вентимилия — отвърна маркизът. — Все още нищо не е загубено. Тъй като Ел Валиенте е бил достатъчно глупав, за да се остави да бъде убит от граф Вентимилия, ние с теб сега ще устроим лов на корсари. Дай ми на разположение петдесет конника и ще видиш, че ще го имам в ръцете си преди още да е видял стените на Гвайяквил.

— След час ескадронът ще бъде пред моя дворец — отвърна Дон Хуан де Сасебо.

Глава тринадесетаПЛЕНЯВАНЕТО НА ГРАФА

Когато тримата корсари напускаха на великолепни андалузки коне Панама, започваше да се мръква.

Един от мъжете бе графът, а останалите бяха тримата негови неразделни приятели.

Пътуваха към Гвайяквил.

Мендоса, който познаваше добре местността, пътуваше най-отпред.

— Господин графе — рече гасконецът, — вярвате ли, че този път ще доведем нещата до пълен успех?

— Да не говорим за това — отвърна графът. — Нека приказваме по-добре за маркиза. Ами, ако метисът, за да си отмъсти, вземе та му разкаже всичко?

— Проклятие! Не съм и помислял за такова нещо! В такъв случай те сигурно вече ни преследват!

Бяха изминали доста път, когато Мендоса, който имаше най-силно развит слух, изведнъж спря коня си.

— Ако не се лъжа, зад нас препускат коне.

— Дали маркизът не е по петите ни? — попита графът.

— Толкова бързо? — рече гасконецът. — Да се приготвим ли за бой, господин графе?

— Бих предпочел да се скрием някъде — отвърна графът.

— Зная добро скривалище — рече Мендоса. — Тръгнете след мен!

След по-малко от половин час Мендоса спря коня:

— Пристигнахме!

На около петдесет крачки пред тях имаше мост. Мендоса скочи от седлото, хвана коня за поводите и тръгна по брега на реката.

— Под моста сме на сигурно място — каза той. — Преследвачите ще минат над нас, без да се сетят, че онези, които търсят, се намират под тях.

След като се скриха в укритието, корсарите покриха главите на конете с торби, за да не ги издаде тяхното цвилене. Графът и Мендоса се бяха скрили зад един стълб, докато Барейо и фламандецът държаха конете.

— Приближават се — рече кралят на баска. — Вярваш ли, че това е маркизът?

— Обзалагам се на десет дублона срещу един пиастър, графе. Барейо не е трябвало да изпуска метиса.

Конниците, начело с маркиз Монтелимар приближаваха в бесен галоп. Чу се и гласът на маркиза:

— Пришпорете конете. Те може би вече са съвсем близо!

Петдесетте конници, обвити в гъст облак прах, преминаха като ураган по моста.

— Господин графе — рече гасконецът, — ще се качим ли отново на седлата?

— Смятам, че по-добре ще е да останем още малко, за да си починат конете.

Към два часа сутринта графът даде знак за тръгване. Продължиха бавно напред, тъй като се страхуваха, че преследвачите им могат да се върнат. Към четири часа тръгнаха по обрасъл с гора хълм, от който можеше да се види Гвайяквил. От маркиза и конниците нямаше и следа. След около час стигнаха до върха. Изведнъж конете започнаха да цвилят.

Четиримата корсари бяха слезли от седлата, за да си починат.

— На конете! — извика баскът.

Веднага щом скочиха на конете, се понесоха в бесен галоп.

— Какво видя, Мендоса? — попита графът.

— Забелязах хора, които се изкачваха по двете страни на хълма, за да ни нападнат.

Яздиха около десетина минути. От един ров пред тях проехтя изстрел. Конят на Мендоса направи огромен скок и се строполи на земята. Почти в същия миг от другата страна на пътя отекна залп. Залпът свали конете на графа и на фламандеца. Конят на гасконеца остана невредим като по чудо.

— Барейо, спасявай се! — извика графът, като скочи на крака и извади пистолетите си от пояса. — Заповядвам ти!

Гасконецът обърна коня си и макар че сърцето му се обливаше в кръв при мисълта, че не може да помогне на приятелите си, пое курс към Панама, но веднага си направи друг план. Смяташе да се върне в Панама и след това да отиде в Тарога, за да доведе на помощ корсарите.

Графът, Мендоса и фламандецът очакваха испанците с извадени шпаги.

Преследвачите приближиха.

— По всичко изглежда, че сте в плен, графе — каза предводителят им. — Всякаква съпротива би била излишна и би ви струвала живота.

— Вие ли сте, маркизе? — извика графът сърдито.

— Всеки си идва по реда. Първо корсарите ме плениха, сега аз пленявам тях. Хвърлете шпагите и пистолетите си!

— Преди да се предам — рече графът, — бих искал да знам какво възнамерявате да правите с мен и с моите приятели? Ако имате намерение да ме обесите като моя баща, ще се защитавам до последна капка кръв.

— Нямам намерение да ви убивам, графе — отвърна маркизът. — Ще ви отведа в Гвайяквил и там съдът ще произнесе своята присъда.

— Зная вече присъдата — иронично отвърна графът.

— Ще упражня своето влияние. Убеден съм, че ще се задоволят само с това — да ви изгонят от испанските провинции в Средна Америка.

— Вие забравяте, че съм напуснал Европа, за да открия сестра си!

— Знаете ли къде е тя сега?

— Да, в Гвайяквил.

— Знаете ли, че я смятам за свое собствено дете и че тя ме обича като свой роден баща?

— Но тя не знае, че баща й е граф Вентимилия и че има брат в Европа.

— Вярно е — отвърна маркизът. — Трябва да оставим момичето само да избира между нас двамата.

— Дайте ми честната си дума на благородник.

— Давам я.

— Това е достатъчно! — извика графът.

Той хвърли пистолетите и шпагата си. Мендоса и фламандецът последваха примера му.

Маркизът се обърна към войниците:

— Дайте на тези господа три коня! — каза той. Гвайяквил нямаше повече от десет хиляди жители, но се славеше като един от най-богатите градове в Средна Америка. Градът бе защитаван от три форта. Във всеки от фортовете му имаше гарнизон от по петстотин войници.

Когато групата спря пред великолепен дворец, маркизът скочи от седлото и покани графа да го последва.

— Къде ме отвеждате? — попита графът.

— Трябва да видите сестра си — отвърна маркизът. — По всяка вероятност тя е в градината.

Наблизо се чуха акордите на китара.

— Това е Неала — рече маркизът.

— Сестра ми така ли се казва? — развълнувано попита графът.

— Да, графе.

Маркизът тръгна към малък павилион в дъното на градината. Пред павилиона седеше шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче. Свиреше на китара. Бе извънредно красиво създание с бронзова кожа, дълги гарвановочерни коси и огромни тъмни очи. Когато момичето забеляза маркиза, се изправи и се усмихна.

— Ти сигурно не си ме очаквала толкова скоро, дъще моя — рече маркизът.

— Не — Неала изгледа изпитателно сина на Червения корсар.

— Този господин твърди, че е твой брат и… Графът прекъсна думите на маркиза:

— Не казвайте, че твърдя, господин маркиз, защото много добре знаете, че моят баща се е оженил за дъщерята на княза на Дариен и че това момиче е моя сестра.

— Дъще моя — рече маркизът, — граф Вентимилия иска да те откъсне от мен и да те вземе при себе си в Европа…

— Да — продължи корсарят, ние имаме един и същи баща, Червеният корсар — графът на Вентимилия, Рокабруна и Валпента. Какво казва твоето сърце, Неала? Аз напуснах Европа, за да те намеря. — Ще дойдеш ли с мен, или ще останеш при маркиз Монтелимар, който всъщност те е осиновил?

Неала замълча за момент. След това пристъпи към корсаря и обви ръце около шията му:

— Моето сърце вече каза. Аз съм твоя сестра. Ти си брат ми.

Глава четиринадесетаПРЕВЗЕМАНЕТО НА ГВАЙЯКВИЛ

Докато маркизът отвеждаше графа, баска и фламандеца в Гвайяквил, Барейо побягна към Панама, преследван от половин дузина испанци. Тъй като яздеше отличен жребец, той успя да спечели около половин километър преднина.

Както яздеше, изведнъж изруга яростно. Беше открил около четириметрова пукнатина, която се простираше от единия до другия край на хълма.

Веднага щом достигна ръба на пукнатината, той опъна поводите и извика: — Скачай, храбрецо!

Конят изцвили и направи огромен скок. Препятствието беше преминато. Гасконецът погали храброто животно, скочи от седлото и хвана пушката и двата си пистолета.

Шестимата конници се появиха на хълма със саби в ръце. Барейо беше прикрит зад една скала. Когато първият конник достигна пукнатината и са приготви за скок, гасконецът дръпна спусъка. Кон и ездач изчезнаха в пропастта.

Барейо скочи, хвърли още димящата пушка и вдигна пистолетите си за прицел. Вторият конник също изчезна заедно с коня си в пространството, което се бе изпречило отпреде му. Останалите четирима обърнаха конете си и избягаха. Барейо почака, докато те изчезнаха от погледа му и се качи отново на коня.

Тъкмо слънцето се спускаше зад хоризонта, когато той стигна в Панама. В пивницата на красивата кастилианка тази вечер имаше много гости. Барейо направи знак на пивничарката и седна в ъгъла, който беше още свободен. След малко жената дойде и му донесе две бутилки.

— Защо сте още тук? — попита учудено тя. — Какво е станало с приятелите ви?

— Те са в плен! — отвърна Барейо, докато отваряше едната от бутилките. — Яздих седем мили като бесен, умирам от жажда — прибави той.

— Пленени! — извика кастилианката с тъжни нотки в гласа. — И графът ли?

— И графът — отвърна гасконецът. — Но не всичко е загубено, казвам аз. Имам нужда от лодка, ако ще да ми струва и пет дублона.

— Между гостите ми има рибари — съобщи домакинята.

— Тогава вижте дали може да купите някоя. Трябва да бъде с платно. Става въпрос за спасението на графа, Панкита.

— Почакайте, докато се върна — рече тя.

Той вече привършваше второто шише, когато тя се появи отново.

— Купих една лодка.

— Къде е?

— На пристанището.

— Колко струва?

— Да не говорим за това — усмихнато отвърна Панкита.

— Вие сте забележителна жена — гасконецът поглади брадата си. — Ако се върна жив, ще се оженя за вас — при положение, че ме искате, разбира се.

— Защо не? — отвърна красивата вдовица.

— Сбогом, моя красавице! Бързам, но нека Бог ме накаже, ако не се върна… Къде е рибарят, който ми е продал лодката си?

— Вървете след мен — рече тя. Млад рибар чакаше на вратата.

— Това е господинът, който купи лодката — каза Панкита.

Рибарят изгледа изпитателно гасконеца:

— Да тръгваме, господине. Лодката е готова. Гасконецът размени бърз поглед с Панкита и последва рибаря.

— Ето лодката, господине — рече мъжът, когато стигнаха пристанището.

Гасконецът му даде още един пиастър, скочи в лодката, опъна платното и пое съда към изхода на пристанището. Цяла нощ се бори с вълните и на изгревслънце благополучно влезе в малкия залив на остров Тарога, където се намираше флотилията на корсарите.

Гасконецът веднага беше отведен в палатката. Гроние и Равено се съвещаваха какво да предприемат.

— Откъде идвате? — извика Равено веднага щом гасконецът влезе в палатката.

— От морето — отвърна Барейо. — За съжаление, нося ви лоши новини.

— От граф Вентимилия ли? — попита Гроние.

— Той е пленен от маркиз Монтелимар.

— Така и допусках — извика Равено. — Къде го откараха?

— В Гвайяквил — отвърна гасконецът.

— В Гвайяквил? Чудесно съвпадение. Тъкмо решавахме да нападнем града. Сега е седем часа. В девет можем да бъдем на сушата и преди изгревслънце — пред града.

Всичко стана така, както каза корсарят.

Слънцето едва беше изгряло, когато триста и петдесет корсари се появиха пред стените на Гвайяквил. Разделиха се на три групи, за да нападнат едновременно и трите форта. Едната беше предвождана от Гроние, другата от Равено, а третата от гасконеца.

Обсадените се защитаваха отчаяно. Ожесточената битка продължи през следобеда и цялата нощ. На няколко пъти корсарите напразно се опитваха да превземат фортовете.

Към осем чеса на другата сутрин се пусна слухът, че Гроние е смъртно ранен.

При известието всички корсари ревнаха в един глас:

— Да отмъстим за Гроние!

Те отново нападнаха и след ожесточено кърваво сражение, превзеха два от фортовете. Третият, който беше под командването на маркиза и в който се намираха пленниците, отвърна на поканата да се предаде със силен оръдеен огън. Към единадесет силата на испанците още не бе преодоляна. Тогава Равено повика гасконеца.

— По всяка вероятност няма да можем да превземем третия форт — каза той. — Искате ли да разговаряте с маркиза и да му предложите да се предаде? Ще му обещаете, че ще оставим жив както него, така и хората от целия гарнизон.

— Не ми се вярва той да се съгласи — рече гасконецът-. — Но можем да опитаме.

Корсарите прекратиха огъня и гасконецът се отправи смело с едно копие към форта. На копието беше привързана бяла кърпа.

Испанците също прекратиха огъня. На крепостната стена се показа офицер и извика:

— Какво искате? Даваме пет минути примирие. Побързайте да съобщите онова, което имате да ни кажете.

— Искам да разговарям с маркиз Монтелимар — отвърна гасконецът.

Маркизът се появи.

— Кой ви изпраща?

— Равено дьо Люсан — каза Барейо.

— Какво искате? — попита намръщен маркизът.

— Искаме да се предадете! Господин Равено ще пощади вас и целия гарнизон, ако веднага освободите граф Вентимилия и неговата сестра. Даваме ви пет минути за размисъл.

— Ще се посъветвам с офицерите. Гасконецът запали пура и спокойно седна на чудноватото си знаме.

В това време корсарите се приготвяха за нападение. Те смятаха, че маркизът няма да приеме предложението. Отговорът не се забави.

— Кажете на господин Равено — рече маркизът, — че крепостта ще се защитава до последна капка кръв.

— Надявам се да се видим отново, господин маркиз — каза гасконецът, като взе знамето си и без да бърза се върна при корсарите.

— Както превзехме двата форта, така ще превземем и този — замислено каза Равено, когато Барейо му предаде отговора на маркиза.

Той издаде заповед за нападение.

Корсарите бяха решили на всяка цена да превземат форта. Те нападнаха с невиждана храброст. Испанците не успяха да ги отблъснат.

Гасконецът се качи заедно с първите на стената. Той почти веднага откри маркиза и гневно го нападна с шпагата си. За негово голямо учудване маркизът хладнокръвно отби всичките му нападения.

— Господин маркиз — каза най-сетне гасконецът. — Вие не можете да издържите кой знае колко време. По-млад съм от вас, при това съм гасконец. Ако не се предадете, ще се наложи да ви убия, а това би ми било наистина изключително неприятно. Крепостта е превзета и всяка по-нататъшна съпротива е безполезна. Хвърлете най-после шпагата!

Маркизът отстъпи крачка назад, избърса потта от челото си и се огледа.

Неговите хора се предаваха поголовно, а се бяха защитавали наистина достойно и храбро. Когато Равено дьо Люсан се притече на помощ на гасконеца, маркизът хвърли шпагата си.

— Маркизът се предаде — рече Барейо. — Той се предаде в ръцете на един гасконец. Господин Дьо Люсан няма работа повече тук. Маркизът се намира под мое покровителство!

Равено сне шапката си, поздрави противника си учтиво и рече:

— Господин маркиз, корсарите умеят да уважават смелостта. Бих искал да ни отведете при граф Вентимилия.

— Вървете след мен — отвърна маркизът. Отключи някаква врата и каза:

— Елате, пленниците са тук.

В следващата секунда графът беше в обятията на Равено, докато гасконецът даде на Мендоса и фламандеца четири звучни целувки по бузите.

— Господин графе — каза Равено, — вие намерихте сестра си и сте свободен. Можем ли да направим нещо за вас?

— Дайте ми човек, който да ме отведе до Мексиканския залив. Там ме чака моята фрегата. Имам още едно желание.

— Да чуем — каза Дьо Люсан.

— Да се върна в Европа. Моята мисия свърши, господин Дьо Люсан.

— А какво ще стане с маркиз Монтелимар?

— Дайте му кон и го оставете да се върне в Панама.

Равено погледна графа със силна изненада. Синът на Червения корсар обаче прошепна нещо на ухото му.

— Аха, разбирам — усмихна се Равено. — Вече чух нещо подобно. Моите благопожелания, господин графе.

Корсарите оплячкосаха града. Те се върнаха натоварени с храни и съкровища. Отделно водеха петдесет заложници, които трябваше да им донесат порядъчен откуп на брега на Тихия океан.

Останаха цял месец на остров Пена. Чакаха там искания откуп. Когато получиха двадесет и две хиляди пиастра, освободиха пленниците и напуснаха убежището си, за да търсят нови приключения.