Синът на Нептун

XVI. Пърси

Настроението по обяд бе като на погребение. Всички се хранеха тихо, хората шепнеха, докато говорят. Никой не изглеждаше особено щастлив. Останалите лагерници продължаваха да гледат към Пърси, все едно той вече е починал.

Рейна произнесе кратка реч, с която им пожела късмет. Октавиан разпори поредното нещастно плюшено мече и предрече страхотии и ужасии, но и спасение от неочакван герой (чието име започваше с „О“ и завършваше на „ктавиан“). След това останалите лагерници тръгнаха към следобедните си занимания — уроци по латински, гладиаторски битки, пейнтбол с духове, трениране на орлите и още няколко дейности, всяка от които звучеше по-привлекателно от самоубийствената мисия. Пърси последва Хейзъл и Франк към казармите, за да опакова нещата си. Той нямаше много багаж. Беше изчистил раницата си от пътуването на юг и бе задържал повечето провизии от търговския център. Имаше чисти дънки и още една червена риза от лагера, а също така малко нектар, амброзия, закуски, малко пари за света на смъртните и някои неща от лагера. На обяд Рейна му бе връчила свитък с негово представяне от претора и сената на лагера. Предполагаше се, че всички ветерани легионери, които срещнат по пътя, ще им помогнат, ако видят писмото. Носеше, разбира се, и своя кожен гердан с мънистата, сребърния пръстен, табелката пробацио и Въртоп, който бе в джоба му. Сгъна скъсаната си оранжева тениска и я остави на кревата си.

— Ще се върна — обеща той. Почувства се глупаво, задето говори на някаква си дреха, но в действителност си мислеше за Анабет и за предишния си живот. — Не си отивам завинаги. Но трябва да помогна на тези хора. Те ме приеха като свой. Заслужават да живеят.

За щастие тениската не отговори.

Един от съквартирантите им, Боби, ги заведе до границата на долината върху гърба на Ханибал. От височината на хълмовете Пърси можеше да види всичко надолу. Малък Тибър се виеше по златни пасбища, в които еднорози хрупаха трева. Храмовете и форумите на новия Рим блестяха на слънчевата светлина. На Полята на Марс инженерите работеха здраво, сривайки останките от построената на предишния ден крепост и нагласяйки барикадите за играта на дедбол.

Един нормален ден в лагер „Юпитер“… само дето на северния хоризонт облаците се сгъстяваха. Сенките се спускаха по хълмовете и Пърси си представи как лицето на Гея приближава все повече и повече.

„Искам да работим заедно за бъдещето — бе му казала Рейна. — Искам да спася този лагер.“ Гледайки към долината надолу, Пърси я разбра. Макар да бе нов в лагера, той изпита силен порив да защити това място. То бе убежище, в което героите можеха да живеят в безопасност. Той искаше да е част от бъдещето му. Може би не по начина, по който си представяше Рейна, но ако можеше да сподели това място с Анабет…

Слязоха от слона. Боби им пожела лек път, а Ханибал ги прегърна с хобота си. След това слонското такси се обърна обратно към долината.

Пърси въздъхна. Той се обърна към Хейзъл и Франк и се опита да измисли нещо, с което да ги ободри. Преди да успее да направи това обаче, отнякъде долетя познат глас:

— Документите, моля! — В подножието на хълма изникна статуя на Терминус. Мраморното лице на бога бе, както се очакваше, намръщено.

— Хайде де! Идвайте!

— Пак ли ти? — попита Пърси. — Мислех, че охраняваш града.

Терминус изпухтя.

— И аз се радвам да те видя, гений. Обикновено охранявам града, да, но за международни пътувания предлагам допълнителна защита по границите на лагера. Наистина трябваше да сте тук два часа преди заминаването си, да ти кажа, но това е положението. Ела сега да те претърся.

— Но ти нямаш… — Пърси се спря навреме — ъъ, добре — и застана до безръката статуя.

Терминус го претърси старателно… и ментално.

— Очевидно си чист! — реши накрая той. — Имаш ли да декларираш нещо незаконно?

— Да — заяви Пърси, — декларирам, че всичко това е глупаво.

— Ха! Пърси Джаксън, син на Нептун от петата кохорта, под пробацио, свободен си да тръгваш. Хейзъл Левеск, дъщеря на Плутон, свободна. Някаква чужда валута или скъпоценни метали, хм, за деклариране?

— Не — отговори тя.

— Сигурна ли си? — попита Терминус. — Понеже предишния път…

— НЕ!

— Ох, че сме сърдити днес — каза божеството. — Героите пред подвиг винаги бързат… Сега кой ни остана? Да. Франк Занг. Центурион? Браво, Франк. И прическата е екстра за отговорния пост. Много, много добре. Ами свободен си да вървиш, центурион Занг. Имаш ли нужда от някакви насоки?

— Не, мисля, че не.

— Ами тогава върви надолу към БАРТ станцията — все пак каза Терминус. — Смени влака на Дванайсета улица в Оуклънд. Търсите спирка „Фрутвейл“. Оттам може да продължите пеш или да вземете автобуса до Аламеда.

— Хора, вие нямате ли си вълшебен влак или нещо подобно? — попита Пърси.

— Вълшебни влакове? Колко нелепо! — изсмя се Терминус. — А не щеш ли собствена безопасна линия и ВИП ложа? Просто пътувайте внимателно и бъдете нащрек. Полибот идва! Щеше ми се да мога да го ступам с хей тия две ръце, ама…

— Чакай малко. Кой идва? — попита Пърси.

Лицето на Терминус се напрегна, все едно изпъваше несъществуващите си бицепси.

— Както и да е. Бъдете нащрек за него. Предполагам, че може да надуши син на Нептун от километър. А сега тръгвайте. Хайде, хайде. И на добър час!

Невидима сила ги изрита през границата. Когато Пърси се обърна назад, Терминус го нямаше. Всъщност нямаше я цялата долина. По целия хълм Бъркли нямаше и следа от римския лагер.

Пърси се обърна към приятелите си.

— Някаква идея за какво говореше Терминус? Да бъдем нащрек за някакъв политик?

— По-ли-бот — произнесе на срички името Хейзъл. — Никога не съм го чувала.

— Името звучи някак гръцко — каза Франк.

— Това доста скъсява списъка — въздъхна Пърси. — Е, предвид факта, че вероятно всяко чудовище в радиус от осем километра ни е надушило, предлагам да тръгваме.

Отне им два часа да стигнат до пристанището в Аламеда. Пътуването бе лесно, сравнено с последните няколко месеца на Пърси. Не ги нападнаха чудовища. Никой не го погледна така, все едно вижда Маугли.

Франк бе прибрал копието, лъка и колчана си в продълговат сак за ски. Кавалерийският меч на Хейзъл бе увит в спален чувал и прикачен към гърба й. Заедно тримата приличаха на обикновени ученици, тръгнали на екскурзия. Минаха покрай спирка „Рокбридж“, купиха си билети с обикновени пари и се качиха на влака.

Слязоха в Оуклънд. Трябваше да минат през някои крайни квартали, но никой не ги притесни. Всеки път, когато някой от местните хулигани погледнеше очите на Пърси, отстъпваше назад. През последните няколко месеца той бе усъвършенствал вълчия си поглед, който гласеше: „За колкото и опасен да се мислиш, мога да ти счупя главата“. След като бе удушил морски змей с голи ръце и бе прегазил две горгони с полицейска кола, Пърси не се притесняваше от улични хулигани. Всъщност вече почти нищо от света на смъртните не го плашеше.

Късния следобед стигнаха до пристанището в Аламеда. Пърси погледна към залива на Сан Франциско и жадно вдиша соления морски въздух. Веднага се почувства по-добре. Това бе владението на баща му. Каквото и да ги чакаше, той щеше да го победи, ако е в морето.

Дузини лодки бяха закотвени по доковете — от яхти, дълги по петнайсет метра, до малки рибарски лодчици. Той потърси с поглед някакъв магически кораб — може би трирема или нещо с драконова глава като кораба от сънищата му.

— Ъъ… хора, имате ли представа какво търсим?

Хейзъл и Франк поклатиха глави.

— Дори не знаех, че имаме флота. — Хейзъл звучеше недоволна от този факт.

— О… — възкликна Франк и посочи нещо. — Нали не мислите…

В края на пристанището имаше мъничка лодка, много подобна на спасителна. Беше покрита с пурпурен брезентов плат, върху който с избледнели златни букви пишеше SPQR.

Увереността на Пърси рязко спадна.

— Е, не.

Той махна брезента от лодката, справяйки се с морските възли така, все едно се е занимавал с това цял живот. Под мушамата се показа стара гребна лодка без гребла. Беше боядисана в тъмносин цвят, но от многото ръжда и сол бе придобила вида на голяма синина насред морето.

На носа все още се четеше името „Пакс“, изписано със златни букви. Нарисувани очи гледаха тъжно към водата, сякаш лодката се канеше да заспи. На борда имаше две скамейки, малко стоманена вълна, стар хладилник и навито оръфано въже, единият край на което бе вързан за котвата. На дъното на лодката имаше найлонов плик и две празни кутийки от кола, цопнали в няколко сантиметра мътна вода.

— Треперете! — изръмжа Франк. — Пред мощта на римската флота!

— Има някаква грешка — каза Хейзъл. — Това е боклук!

Пърси си представи как Октавиан им се смее, но реши да не се предава. Стара или не, „Пакс“ си оставаше лодка. Той скочи на борда и корпусът изскърца под краката му в отговор на присъствието му. Събра боклука в хладилника и го остави на пристанището. С волята си изтласка мръсната вода от лодката, след което посочи стоманената вълна. Тя полетя към пода и започна да го търка така бързо, че металът се нагря. Когато приключи, лодката бе чиста. Пърси посочи и въжето и то се отвърза от пристанището.

Наистина, нямаше гребла, но това нямаше значение. Пърси бе сигурен, че лодката е готова за път и само очаква заповедите му.

— Ще свърши работа — каза той. — Скачайте.

Хейзъл и Франк изглеждаха малко смаяни, но се качиха на борда. Хейзъл изглеждаше доста нервна. Когато седнаха по местата си, Пърси се съсредоточи и лодката се плъзна по водата, отдалечавайки се от пристанището.

Юнона бе права, знаеш ли — прошепна сънливият глас на Гея в ума на Пърси, стряскайки го толкова силно, че лодката се разклати. — Можеше да избереш нов живот в морето. Така щеше да си в безопасност от мен. Но вече е твърде късно. Избра пътя на болката и страданието. Ти си част от моя план, миличък. Моя малка, сладка пионко.

— Махни се от кораба ми! — изръмжа Пърси.

— Моля? — попита Франк.

Пърси зачака, но гласа на Гея вече го нямаше.

— Нищо — каза той, — нека видим на какво е способна тази лодка.

Насочиха се на север и не след дълго се носеха със скорост от петнайсет морски възела към моста „Голдън гейт“.