Синът на Нептун

XXV. Пърси

Пърси се чувстваше като най-некадърния герой в историята на целия героизъм. И сякаш това не бе достатъчно, беше получил чантичка.

Напуснали бяха бързо магазина на Ирида и богинята едва ли му я бе дала, за да го обиди. Беше я натъпкала с богати на витамини пасти, сушени плодове, тофу с вкус на говеждо и няколко кристалчета за късмет. И след това я бе връчила тържествено на Пърси с думите: „Заповядай, ще ти потрябва“.

Чантичката — грешка — мъжката аксесоарна чанта, която подозрително напомняше на дамска такава, бе боядисана в цветовете на дъгата. Върху нея бяха пришити символ на мира и дървена броеница. Имаше, разбира се, и надпис ПРЕГЪРНИ ЦЕЛИЯ СВЯТ. На Пърси му се щеше там да пише „Ходи се гръмни“. И без това възприемаше кесията като удачен коментар за своята невероятна безполезност. Докато плаваха на север, той я остави колкото се може по-далеч от себе си, но лодката беше малка.

Не можеше да повярва, че бе рухнал точно когато приятелите му се нуждаеха от него. Първо, бе постъпил като кръгъл глупак, оставяйки ги сами, докато тичаше към лодката, и Хейзъл бе отвлечена. След това, когато армията, маршируваща на юг, се бе появила, беше получил нещо като нервна криза.

Беше изключително унизително, но не можа да направи нищо по въпроса. Злите кентаври и циклопи му се сториха толкова изкривени, че главата му щеше да се пръсне. А гигантът Полибот… този гигант го бе накарал да изпита обратното на онова, което чувстваше в океана. Пърси бе усетил как жизнените му сили го напускат и остава немощен и трескав, като че ли се разлага отвътре.

Лековитият чай на Ирида бе помогнал на тялото му, но ума си все още чувстваше като рана. Чувал бе истории за хора с ампутирани крайници, които получават призрачни болки от липсващите си ръце и крака. Така чувстваше и ума си — все едно липсващите му спомени го боляха.

Но най-лошото бе, че колкото по на север отиваха, толкова повече избледняваха тези спомени. Беше се почувствал по-добре в лагер „Юпитер“, беше си спомнил някои имена, лица. Но сега дори лицето на Анабет изглеждаше замъглено. В магазина на дъгата, когато бе опитал да пусне съобщение по Ирида, Стрижка просто бе поклатила тъжно глава: „Все едно звъниш на някого, но не помниш номера. Или някой блокира линията. Съжалявам, миличък. Не мога да те свържа.“

Беше изплашен. Струваше му се, че докато стигнат Аляска, ще е забравил напълно лицето на Анабет. А някоя сутрин щеше да се събуди, без да помни дори името й.

И все пак трябваше да се съсредоточи върху подвига, който им предстоеше. Видът на вражеската армия му бе показал с какво си имат работа. Вече бе сутринта на двайсет и първи юни. Трябваше да стигнат Аляска, да освободят Танатос, да разберат къде са символите на легиона и да се върнат в лагер „Юпитер“. И всичко това до вечерта на двайсет и четвърти юни. За четири дни.

А на вражеската армия й оставаха само неколкостотин километра път.

Пърси насочваше лодката по силните течения край брега на Северна Калифорния. Вятърът бе студен, но приятен. Успокояваше го, сякаш издухваше някои от тревожните мисли от главата му. Съсредоточи волята си в това лодката да се движи възможно най-бързо. От време на време тя проскърцваше, докато плаваше на север.

В същото време Хейзъл и Франк си разказваха взаимно преживяванията в магазина на Ирида. Франк разкри следващата им цел — слепият пророк Финий от Портланд, и им разкри, че старецът можел да им разкрие къде се намира Танатос. Франк не пожела да им каже как е убил базилиските, но Пърси имаше чувството, че счупеният връх на копието му има нещо общо с това. Каквото и да бе станало, Франк звучеше по-уплашен от копието, отколкото от базилиските.

Когато приключи, Хейзъл им разказа какво са правили при Стрижка.

— Значи тия съобщения работят? — попита Франк.

Хейзъл погледна Пърси със съчувствие и не спомена за неуспешния опит за свързване с Анабет.

— Успях да открия Рейна — каза тя. — Предполага се, че трябва да хвърлиш монета в дъгата и да кажеш нещо от типа на: „О, Ирида, богиньо на Дъгата, приеми моето съобщение“. Само че Стрижка го промени. Тя ми даде нейния… как се казва, личен номер. И просто трябваше да кажа: „Стрижке, направи ми услуга. Покажи ми Рейна в лагер Юпитер“. Звучеше ми глупаво, но подейства. Образът на Рейна се появи в дъгата като на видеоконференция. Беше в банята и си изкара акъла.

— Хей, бих платил да видя това — каза Франк, — ъъ, имам предвид изражението й. Не… баните.

— Франк! — лицето на Хейзъл поаленя, все едно се задушава. Беше старомодно, но някак сладко. — Така или иначе, съобщих на Рейна за армията, но както каза Пърси, тя вече знаеше. Нещата не са се променили особено. Тя се опитва да подсили защитата, но ако не освободим Смъртта и не се върнем с орела…

— Лагерът няма да може да удържи тази армия — довърши Франк вместо нея. — Не и без чужда помощ.

После продължиха да пътуват в тишина.

А Пърси не спираше да мисли за циклопите и кентаврите. И за Анабет, за сатира Гроувър и за огромния боен кораб, който се строеше в съня му.

„Дошъл си отнякъде“ — бе казала Рейна.

На Пърси му се искаше да знае откъде. Да извика помощ. Лагер „Юпитер“ не трябваше да се изправя сам срещу гигантите. Някъде там трябваше да има съюзници.

Намести мънистата на гердана си, табелката за пробацио и сребърния пръстен, даден му от Рейна. Може би в Сиатъл щеше да успее да се свърже със сестра й, Хила. Тя можеше да помогне. Ако първо не го убиеше, разбира се.

След няколко часа управление на лодката клепачите на Пърси натежаха. Уплаши се да не припадне от изтощение, когато откри спасението. Една косатка се появи до лодката и Пърси я заговори телепатично.

Не беше съвсем разговор, но прозвуча горе-долу така:

— Можеш ли да ни изтеглиш на север, колкото се може по-близо до Портланд?

— Аз ям тюлени — отговори дружелюбно косатката. — Вие тюлени ли сте?

— Не — призна Пърси, — но имам тофу с вкус на говеждо, искаш ли?

Косатката потрепера.

— Обещай ми, че няма да ми даваш от него, и ще ви изтегля на север.

— Дадено.

Скоро Пърси направи юзда от въжето в лодката и я върза за горната част на косатката. Китът убиец ги откара на север и — по настояване на Хейзъл и Франк — Пърси легна да спи.

Сънищата му както винаги бяха хаотични и страшни.

Видя се на планината Тамалпайс, на север от Сан Франциско, в битка пред старата крепост на титаните. Но в това нямаше смисъл. Той не бе придружавал римляните по време на тяхната атака. И все пак видя всичко ясно — титан в броня, Анабет и още две момичета, които се бореха рамо до рамо с Пърси. Едно от тях загина. Пърси коленичи до нея, а тя се превърна в съзвездие.

После видя бойния кораб в сухия пристан. Главата на бронзовия дракон блестеше на утринната светлина. Такелажът и въоръжението бяха готови, но нещо не беше наред. На палубата имаше отворен шлюз, а някакъв двигател пушеше. Момче с къдрава черна коса ругаеше, докато блъскаше по двигателя с гаечен ключ.

Двама герои застанаха до него. Лицата им бяха разтревожени. Първият от тях бе тийнейджър с късо подстригана руса коса. Другият бе момиче с дълга тъмна коса.

— Даваш си сметка, че идва слънцестоенето — каза момичето. — Трябваше да заминем днес.

— Зная! — Къдравият механик удари по двигателя още няколко пъти. — Може да са ракетните двигатели или боговете знаят какво! А може боговете да нямат нищо общо. Може би Гея ни пречи отново. Не зная!

— Още колко време ти трябва? — попита русото момче.

— Два, три дни?

— Те може и да нямат толкова — предупреди момичето.

Нещо прошепна на Пърси, че тя има предвид лагер „Юпитер“. Тогава картината се промени отново. Видя момче, което тича заедно с кучето си по златистите хълмове на Калифорния. Но когато образът се проясни, Пърси видя, че това не е момче. Беше циклоп с прокъсани джинси и фланелка. А кучето бе огромна планина от козина — голямо колкото носорог. Циклопът носеше огромна тояга на раменете си, но Пърси чувстваше, че не му е враг. Той повтаряше името му, наричаше го… „братко“?

— Миризмата се отдалечава — оплака се циклопът на кучето, — защо се отдалечава?

БАУ! — излая кучето и сънят на Пърси се смени отново.

Видя планинска верига от заснежени планини, толкова високи, че пробиваха облаците. В сенките на скалите се появи спящото лице на Гея.

Толкова ценна пионка — каза тя меко. — Не бой се, Пърси Джаксън. Ела на север. Приятелите ти ще умрат наистина, но теб ще опазя жив. Имам големи планове, които ти ще изпълниш!

В долината зад планините се простираше огромно заледено поле. Краят му стигаше морето, където се спускаше на десетки метри. Парчета лед непрекъснато падаха във водата. На върха на ледения глетчер имаше лагер на легионери — палатки, ров, кули, казарми. Напомняше лагер „Юпитер“, но бе три пъти по-голям от него. На кръстопътя пред принципията стоеше фигура в тъмна роба, прикована към леда. Погледът на Пърси профуча покрай нея и го отведе в командния щаб. Там, в сумрака, стоеше гигант, по-огромен дори от Полибот.

Златната му кожа блестеше, а зад него стояха разкъсаните замръзнали знамена на римски легион. Сред тях имаше и огромен златен орел, разперил криле.

„Очакваме те — гръмна гласът на гиганта. — Докато пълзиш на север, търсейки ме, армиите ми ще унищожат безценните ти лагери — първо римския, а после и другия. Не можеш да спечелиш, геройче.“

Пърси се събуди. По лицето му капеше дъжд. Всичко бе сиво и студено.

— А мислех, че аз спя дълбоко — каза Хейзъл. — Добре дошъл в Портланд.

Пърси се изправи в седнало положение и премигна. Сцената около него бе толкова различна от тези в съня му, че не бе сигурен дали е истинска. „Пакс“ плаваше по водите на черна като стомана река, пресичаща града. Тежки облаци бяха надвиснали по небето. Студеният дъжд бе толкова лек, че изглеждаше като окачен във въздуха. От лявата страна на Пърси имаше редица складове и железопътни релси. Отдясно имаше почти симпатични на вид високи сгради, разположени между водите на реката и редица хълмове, покрити от мъгла.

Пърси потърка очи, за да прогони съня от тях.

— Как стигнахме дотук?

Франк го погледна, сякаш искаше да каже: „Няма да ми повярваш“.

— Косатката ни отведе чак до река Колумбия. Там предаде юздата на две триметрови есетри.

На Пърси му се стори, че Франк казва „сестри“ и си представи как две медицински сестри с маски теглят лодката нагоре по течението. После разбра, че става дума за рибите есетри. Беше доволен от това, че си е замълчал. Обратното щеше да е голям срам, като се имаше предвид, че е син на морския бог.

— Есетрите — продължи Франк — ни теглиха доста време. Хейзъл и аз се редувахме да спим. После стигнахме до една река…

— Уиламет — помогна му Хейзъл.

— Точно — каза Франк, — а след това лодката сякаш взе да се управлява сама и ни отведе дотук. Добре ли спа?

Докато „Пакс“ плаваше на юг, Пърси им разказа за сънищата си. Той се опита да подчертае положителното — че боен кораб може би идва да помогне на лагер „Юпитер“. Че дружелюбен циклоп го търси с помощта на гигантско куче. Но не спомена това, което му бе казала Гея. Че приятелите му ще умрат.

Когато описа римския лагер на леда, Хейзъл се притесни.

— Значи Алкионей е застанал върху глетчер — каза тя, — но това не ни помага особено. В Аляска има стотици глетчери.

Пърси кимна.

— Може би този пророк Финий ще ни каже за кой точно става дума.

Лодката сама се закотви до пристана. Тримата герои погледнаха към сградите на мъгливия Портланд.

Франк избърса косата си от водата.

— Значи трябва да намерим слепец в дъжда — каза Франк. — Супер.