Сирените от Титан

ГЛАВА ЧЕТВЪРТАРЕНТА ЗА ТЕНТА

Мъжете бяха марширували на плаца под звуците на барабанче с пружина. Ето какво имаше да им каже то:

Бяха пехотна щурмова дивизия от десет хиляди души, строена в каре с празно място по средата, върху един естествен плац за маршировки от солидно желязо, дебело една миля. Войниците бяха заели стойка „мирно“ върху оранжевата ръжда. Трепереха вдървено, наподобявайки желязото колкото могат повече — както офицерите, така и войниците. Униформите им бяха от груб плат и хладно зелени — с цвета на лишеите.

Армията бе заела стойка „мирно“ при пълна тишина. Не бе даден никакъв видим или звуков сигнал. Бяха застинали като един човек, сякаш по силата на невероятно съвпадение.

Третият мъж от първото отделение на първия взвод от втората рота на третия батальон на втория полк на Първа Марсианска щурмова пехотна дивизия беше редник, разжалван от подполковник преди три години. Бе прекарал на Марс осем години.

Когато един мъж от съвременна армия бъде разжалван от звание подполковник в звание редник, най-вероятно е той да е възрастен за редник и другарите му по оръжие, веднъж след като свикнат с факта, че вече не е офицер, да го наричат от уважение към изневеряващите му крака, очи и дробове с нещо подобно на: „Татенце“, „Деденце“ или „Вуйчо“.

Третият мъж от второто отделение на първия взвод от втората рота на третия батальон на втория полк на Първа Марсианска щурмова пехотна дивизия бе назоваван „Вуйчо“. Вуйчо беше на четирийсет години. Беше добре сложен човек — малко под тежка категория, с мургава кожа, устни на поет и топли кафяви очи, засенчени от пещерите на кроманьонски вежди. Плешивостта бе започнала да го скалпира по драматичен начин.

Ето един показателен анекдот за Вуйчо:

Веднъж, когато взводът на Вуйчо се къпеше в банята, Хенри Бракман, сержантът на взвода, предложи на един друг сержант да посочи кой според него е най-добрият от войниците му. Другият сержант без колебание избра Вуйчо, защото беше здравеняк с добре оформени мускули — интелигентен мъж сред хлапета.

Бракман се опули от удивление.

— Боже! — каза той. — Така ли мислиш? Та с него се поде… ва целия взвод!

— Шегуваш ли се!? — възкликна другият сержант.

— Не, по дяволите, не се шегувам — отвърна Бракман. — Погледни го само! Стои там от десет минути, без дори да е пипнал сапуна! Вуйчо! Ей, Вуйчо, събуди се!

Вуйчо потрепери и престана да сънува под топлата струя на душа. Хвърли на Бракман празен поглед, готов да се подчини.

— Използвай сапуна, Вуйчо! — каза Бракман. — За Бога, използвай сапуна!

Сега Вуйчо стоеше в строя върху железния плац за маршировки като всички останали.

В средата на карето имаше каменен стълб със закрепени по него железни халки. През халките с дрънкане бяха прокарали вериги и ги бяха омотали около един войник с рижа коса, застанал прав до стълба. Този войник беше чист, но не беше опрятен, защото всички отличителни знаци и украшения бяха свалени от униформата му и той нямаше колан, вратовръзка и снежнобели гети.

Всички останали, включително и Вуйчо, бяха изрядни. Всички наистина изглеждаха добре.

На мъжът до стълба щеше да се случи нещо болезнено — нещо, от което той много щеше да иска да се отърве и от което нямаше да може да се отърве заради веригите.

Всички войници щяха да гледат.

На събитието се придаваше голямо значение.

Дори онзи край стълба бе заел стойка „мирно“ и се държеше като най-добър войник, доколкото знаеше как да бъде такъв при дадените обстоятелства.

И отново без да бъде дадена команда или някакъв друг видим знак, десетте хиляди войници заеха стойка „свободно“ — като един.

Същото направи и мъжът на стълба.

Редиците се отпуснаха едновременно. При тази заповед войниците бяха длъжни да стоят отпуснато, но да не отместват краката си от там, където са и да пазят тишина. Сега имаха известна свобода да мислят, да се оглеждат и да изпращат с очи послания, ако имаха такива и ако можеха да намерят на кого.

Мъжът в средата на карето изопна веригите и изви врат, за да прецени колко е висок стълбът, за който беше окован. Сякаш си мислеше, че би могъл да избяга с помощта на някакъв научен метод, стига да знаеше колко е висок стълбът и от какво е направен.

Стълбът беше шест метра, двайсет и три сантиметра и деветнайсет милиметра, ако не се броят трите метра, десетте сантиметра и десетте милиметра от него, които бяха мушнати в желязото. Средният диаметър беше шейсет и пет сантиметра и десет милиметра, но се отклоняваше от тази стойност с плюс-минус двайсет и три сантиметра. Беше от кварц, алкални метали, фелдшпат, слюда и следи от турмалин и амфибол. За информация на човека пред него — намираше се на сто четирийсет и два милиона, триста четирийсет и шест хиляди, деветстотин и единайсет мили от слънцето и помощ не се задаваше отникъде.

Рижият мъж на стълба не издаде звук, защото на войниците в положение „свободно“ не бе позволено да издават звуци. С очите си, обаче, изпрати послание, от което личеше, че би искал да изпищи. Изпрати това послание до всички, чиито погледи биха могли да срещнат неговия. Надяваше се то да стигне до един определен човек, до най-добрия му приятел — Вуйчо. Търсеше го с очи.

Не можа да открие лицето му.

Ако го беше открил, на него нямаше да види и следа от съчувствие или разбиране. Вуйчо току-що излизаше от военната болница, където бе лекуван от психиатрично заболяване и сега умът му бе почти празен. Вуйчо не позна най-добрия си приятел на стълба. Не позна никого. Дори нямаше да знае, че името му е Вуйчо и че е войник, ако не му го бяха казали на излизане от болницата.

От болницата бе дошъл направо в строя, в който се намираше сега.

В болницата му бяха повтаряли отново и отново, че е най-добрият войник от най-доброто отделение, от най-добрия взвод, от най-добрата рота, от най-добрия батальон, от най-добрия полк, от най-добрата дивизия, от най-добрата армия.

Вуйчо предполагаше, че това е нещо, с което трябва да се гордее.

В болницата му обясниха, че е бил много болен, но сега вече се е възстановил напълно.

Това му изглеждаше добра новина.

В болницата му казаха как се казва неговият сержант и какво е сержант, а също така и какво означават отличителните знаци, какви са званията и специалностите а армията.

Дотолкова бяха заличили спомените от паметта му, че се наложи още веднъж да го обучават дори на движенията на краката по устав и на правилника за оръжията.

Наложи се дори да му обясняват какво е „Боен дихателен порцион“ или БДП, или хапче — трябваше да го взема на всеки шест часа, иначе щеше да се задуши. Това бяха кислородни таблетки, които компенсираха факта, че в атмосферата на Марс нямаше и следа от кислород.

В болницата дори се наложи да му обяснят, че под костта на черепа му има радиоантена и тя ще му причинява болка всеки път, когато направи нещо, което добрият войник никога не бива да прави. Освен това антената щеше да му дава заповеди и да му осигурява барабанен ритъм, под който да марширува. Обясниха му, че не само той, а всички имат подобни антени — докторите, сестрите, дори и генералите с по четири звезди. Това е много демократична армия, казаха те.

Вуйчо си помисли, че това е добре за една армия.

В болницата му дадоха малък пример, каква болка ще му причинява антената, ако направи нещо не както трябва.

Болката беше ужасна.

Вуйчо не можеше да не признае, че един войник трябва да е луд, за да не изпълнява задълженията си през цялото време.

В болницата му казаха, че най-важното правило от всички е следното — винаги се подчинявай на заповедите, без нито миг колебание.

Застанал в строя на железния плац, Вуйчо си даде сметка, че трябва да научи повторно много неща. В болницата не му бяха казали всичко, което трябваше да знае за живота.

Антената в главата му отново привлече вниманието му към себе си и умът му се опразни. Тя пак го изпъна в стойка „мирно“, после го накара да вземе „за почест“ с оръжието си и пак да застане „свободно“.

Мисленето му се възобнови. Вуйчо хвърли още един поглед на света наоколо.

„Такъв е животът — каза си той неуверено — замъглявания и проблясъци, а от време на време, може би, и ужасната, пронизваща болка, заради някое прегрешение.“

По виолетовото небе отгоре се носеше една малка, бързо летяща луна. Вуйчо не знаеше защо си помисли това, но му се струваше, че се движи прекалено бързо. Струваше му се нередно. И небето би трябвало да е синьо, а не виолетово.

Освен това чувстваше студ и копнееше за малко топлина. Безкрайният студ му се струваше също толкова несправедлив, колкото виолетовото небе и бързата луна.

Сега командирът на дивизията казваше нещо на командира на полка му. Командирът на полка му каза нещо на командира на батальона му. Командирът на батальона му каза нещо на командира на ротата му. Командирът на ротата му каза нещо на командира на взвода му, който бе сержант Бракман.

Бракман се приближи до Вуйчо и му заповяда да отиде до окования на стълба и да го души, докато умре.

Каза му, че това е заповед.

И Вуйчо я изпълни.

Замарширува към стълба в такт със сухата, ламаринена музика на барабанче с пружина. Всъщност звукът бе само в главата му, защото идваше от антената:

Когато стигна до мъжа, окован на стълба, Вуйчо се поколеба само за миг — защото рижият човек изглеждаше толкова нещастен. Последва мъничка, предупредителна болка в главата, като първото, дълбоко бодване на зъболекарската бормашина.

Вуйчо впи пръстите си в гърлото на рижия и болката изчезна веднага. Не натисна с палци, защото мъжът се опитваше да му каже нещо. Вуйчо бе озадачен от мълчанието му, но после си даде сметка, че антената кара и него да пази тишина точно така, както всички останали войници.

С героично усилие, окованият мъж преодоля волята на антената и заговори бързо, през спазми:

— Вуйчо… Вуйчо… Вуйчо — каза той, тъй като гърчовете на борбата между него и волята на антената го накараха съвсем идиотски да повтори името няколко пъти. — Синия камък, Вуйчо. Барака номер дванайсет… писмото…

Предупредителната болка отново прободе главата на Вуйчо. Изпълнен с чувство за дълг, той започна да души рижия — да го души, докато лицето му не стана синкаво и езикът му не се показа навън.

Вуйчо направи крачка назад, застана „мирно“, доби умно изражение на лицето и марширувайки се върна в строя, отново под звуците на барабанчето в главата му:

Сержант Бракман му кимна и му намигна с обич.

Десетте хиляди отново застанаха „мирно“.

Зловещо, умрелият на стълба също се опита да застане мирно, подрънквайки с веригите си. Не успя — не успя да бъде съвършен войник не защото не искаше, а защото беше мъртъв.

След това големият строй се раздели на правоъгълни блокове. Те потеглиха марширувайки безумно и в главата на всеки се чуваше барабанчето. Един наблюдател не би чул нищо, освен тропота на ботуши.

Наблюдателят би се чудил кой всъщност командва, тъй като даже и генералите се движеха като марионетки, спазвайки ритъма на идиотските думи: