Сирените от Титан

ГЛАВА ДЕВЕТРЕШЕН РЕБУС

Най-добре продаваната книга напоследък беше Оторизираната и ревизирана Библия на Уинстън Найлс Румфорд. Следваща по популярност е доставящият радост фалшификат "Галактическа готварска книга на Беатрис Румфорд. Третата е „Джобна история на Марс“ от Уинстън Найлс Румфорд. Четвъртата е детска книжка и се нарича: „Вуйчо и Вооз в пещерите на Меркурий“. Написана е от Сара Хорн Канби.

Простичкият анализ на издателя относно успеха на книгата на мисис Канби може да се прочете на обложката: „Кое дете не би искало да претърпи корабокрушение с космически кораб, който е натоварен с хамбургери, кренвирши, кетчуп, спортни пособия и газирана вода?“

Доктор Франк Мино в неговата „Възрастните хармониуми ли са?“ вижда нещо по-зловещо в детската обич към тази книга. „Ще се осмелим ли да обърнем внимание на това, колко близо до ежедневните преживявания на децата са Вооз и Вуйчо, когато тържествено и изпълнени с респект влизат в контакт със същества, които всъщност са безсрамно немотивирани, безчувствени и тъпи?“ Мино разглежда отношенията на Вуйчо и Вооз към хармониумите, като прокарва паралел между хората родители и хармониумите. Те им изписваха по едно ново послание, изпълнено с надежда и прикрита подигравка на всеки четиринайсет земни дни — в продължение на три години.

Разбира се, тези послания бяха изписвани от Уинстън Найлс Румфорд, който на всеки четиринайсет се материализираше за кратко време на Меркурий. Той отлепяше хармониумите от едно място, залепваше ги на друго и накрая се получаваха буквите.

В книгата на мисис Канби за първи път се споменава, че Румфорд е някъде в пещерите наоколо, едва към края — в сцената, когато Вуйчо открива в прахоляка следи от голямо куче.

Ако възрастен чете на дете от тази книжка, в този момент е препоръчително да го попита с възхитително дрезгав глас:

— Кое е било кучето?

Кучето беше Казак. Това бе голямото, зло хроно-синкластично инфундибулумирано куче на Уинстън Найлс Румфорд.

Когато Вуйчо откри следите на Казак, отпечатани в прахоляка на пода на един пещерен коридор, с Вооз бяха прекарали на Меркурий три земни години. Планетата ги беше пренесла дванайсет и половина пъти около Слънцето.

Вуйчо откри следите шест мили над галерията, в която се намираше изпомачканият, изподран и заседнал в камъните космически кораб. Тогава Вуйчо вече не живееше в него. Вооз — също. Сега корабът им служеше само за нещо като снабдителна база, в която с Вооз се прибираха горе-долу по веднъж на всеки земен месец, за да вземат провизии.

Вуйчо и Вооз рядко се срещаха. Движеха се в различни кръгове.

Кръговете, в които се движеше Вооз, бяха малки. Беше си направил дом и го бе обзавел богато. Намираше се на същото ниво, като кораба, но на половин миля встрани от него.

Кръговете, в които се движеше Вуйчо бяха обширни и неспокойни. Той нямаше дом. Придвижваше се леко и надалеч, изкачваше се все по-нагоре, докато студът не го принуди да спре. На същото място студът бе принудил да спрат и хармониумите. На по-горните нива, където скиташе Вуйчо, съществата бяха малко и недоразвити.

На уютните по-долни нива, където живееше Вооз, те бяха много и растяха бързо.

Вооз и Вуйчо се бяха разделили след като прекараха заедно една земна година на космическия кораб. След тази първа земна година и на двамата им стана ясно, че няма да се измъкнат от това място, ако нещо или някой не дойдеше да ги измъкне.

Това им бе съвсем ясно, въпреки че съществата по стените продължаваха да изписват нови и нови послания, подчертаващи справедливостта на теста, на който двамата са подложени, а също така и леснотата, с която биха могли да излязат от пещерата, стига да помислеха малко повече и малко по-задълбочено.

„МИСЛИ!“ — казваха съществата.

Вуйчо и Вооз се разделиха, след като Вуйчо временно полудя. Опита се да убие Вооз. Вооз бе влязъл в космическия кораб с един хармониум и бе казал:

— Не е ли готино това приятелче?

Вуйчо го бе сграбчил за гърлото.

Когато откри кучешките следи, Вуйчо беше гол. Зелената му униформа и черните му ботуши се бяха превърнали в нишки и прах от докосванията до камъните.

Кучешките следи не го развълнуваха. Душата му не се изпълни с музиката на общуването, със светлината на надеждата, когато видя следите на топлокръвното същество, следите на най-добрия приятел на човека. И можа да си каже много малко неща, когато след минута до тях видя и стъпки от добре обути човешки крака.

Вуйчо бе в състояние на война с околната среда. Считаше я или за враждебна, или за жестоко объркана. В резултат той се бореше с нея с всички средства, които имаше на разположение — пасивната съпротива и неприкритото презрение.

Следите в прахоляка го наведоха на мисълта, че околната среда искаше да започне някаква по-едра игра. Щеше да тръгне по следите, но бавно, без да се вълнува. Щеше да го направи просто, защото за съответното време не бе предвидил нищо друго.

Щеше да ги последва.

Щеше да види докъде водят.

Напредваше трудно и хаотично. Горкият Вуйчо бе загубил много килограми и голяма част от косата си. Остаряваше бързо. Очите му пареха и чувстваше скелета си паянтов.

На Меркурий Вуйчо не се беше бръснал. Когато косата и брадата му станеха твърде дълги и започнеха да му създават неудобства, той отрязваше цели фъндъци с един касапски нож.

Вооз се бръснеше всеки ден. Подстригваше се сам по два пъти на земна седмица с бръснарски комплект от космическия кораб.

Вооз, който бе с дванайсет години по-млад от Вуйчо, никога през живота си не се бе чувствал по-добре. В пещерите на Меркурий той бе наддал на килограми — беше се сдобил също и със спокойствие.

Под свода на неговия дом имаше легло, маса, два стола, боксова круша, огледало, гири, магнетофон и фонотека, състояща се от единайсет хиляди композиции.

Домът на Вооз имаше врата — един кръгъл камък, с който закриваше входа. Вратата бе необходима, защото за хармониумите той бе бог всемогъщ. Можеха да го открият по ударите на сърцето му.

Ако заспеше при отворена врата, на сутринта щеше да се намери притиснат от стотици хиляди свои почитатели. Те щяха да му позволят да стане, само след като сърцето му престанеше да бие.

Вооз, като Вуйчо, също беше гол. Но той все още имаше какво да обуе. Обувките му от истинска кожа бяха издържали отлично. Наистина, на всеки изминати от Вуйчо петдесет мили той бе изминал само една, но обувките му не просто бяха издържали — изглеждаха като нови.

Вооз ги чистеше, мажеше и лъскаше редовно.

Лъскаше ги и сега.

Входът на дома му бе затворен с камъка. Само четири облагодетелствани хармониума бяха вътре с него. Два бяха прилепнали към ръцете му над лактите. Третия — към бедрото. Четвъртият, който бе достигнал зрелост и бе дълъг само десетина сантиметра, се намираше на вътрешната страна на китката му и се хранеше с пулса му.

Когато Вооз откриеше хармониум, който да обича повече от всички останали, му позволяваше да прави точно това — да се храни с пулса му.

— Харесва ли ти? — питаше той в мислите си щастливия хармониум. — Не е ли чудесно?

Вооз никога не се бе чувствал по-добре физически, по-добре умствено и по-добре духовно. Бе доволен, че са се разделили с Вуйчо, защото той обичаше да извърта нещата така, че всеки, който е щастлив, да изглежда или тъп, или побъркан.

— Кое кара един човек да бъде такъв? — попита Вооз в мислите си малкия хармониум. — Какво си мисли, че печели в сравнение с това, което захвърля като ненужно? Нищо чудно, че изглежда болен.

Вооз поклати глава.

— Опитах се да събудя интереса му към вас, приятелчета, но той побесня още повече. А няма никаква полза да се ядосваш.

Не знам какво става — каза Вооз в мислите си — и може би няма да се окажа достатъчно умен, за да разбера, ако някой дойде да ми обясни. Знам само, че сме подложени на тест от някого или нещо, много по-умно от нас и не мога да постъпя по друг начин, освен да се държа приветливо, да запазя спокойствие и да се опитвам да си прекарвам времето колкото се може по-добре. — Той кимна на хармониумите, залепени за ръцете му. — Ето това е моята философия, приятели. И ако не греша, тя е и ваша философия. Мисля, че затова се спогаждаме толкова добре.

Върхът на обувката от истинска кожа, която Вооз лъскаше, заблестя като рубин.

— Ау, ау, ау, ау! — каза си Вооз, втренчен в рубина. Когато лъскаше обувките си, той си представяше, че в скъпоценните камъни на върховете им може да види много неща.

Сега Вооз гледаше рубина и виждаше как Вуйчо души горкия Стони Стивънсън, окован за стълба на железния плац за маршировки на Марс. Ужасната картина не бе случаен спомен.

— Престани да ме истиносваш — каза Вооз в мислите си — и аз няма да те истиносвам.

Тази молба бе отправил към Вуйчо няколко пъти.

Бе я измислил сам и тя означаваше следното: Вуйчо трябваше да престане да казва на Вооз истини за хармониумите, защото той ги обичаше и защото Вооз бе достатъчно мил, за да не споменава истини, които биха направили Вуйчо нещастен.

Вуйчо не знаеше, че е удушил приятеля си Стони Стивънсън. Мислеше, че Стони все още е жив някъде във Вселената. Живееше с мечтата един ден да го види.

Вооз бе достатъчно мил, за да му спести истината, независимо колко силно Вуйчо го предизвикваше да го цапардоса с нея между очите.

Ужасният образ изчезна от рубина.

— Да, Господи — каза Вооз в мислите си.

Зрелият хармониум на лявата му ръка помръдна.

— Искаш старият Вооз да пусне малко музика? — попита той съществото в мислите си. — Това ли се опитваш да кажеш? Опитваш се да кажеш: „Вооз, старче, не искам да изглеждам неблагодарен, защото знам, че е голяма чест за мен да съм тук до сърцето ти. Само че си мисля за всички мои приятели отвън и ми се ще и те да получат нещо добро.“ Това ли се опитваше да ми кажеш? „Моля, татко Вооз, пусни малко музика за всички мои бедни приятели вън.“ Това ли?

Вооз се усмихна.

— Не е нужно да ме ласкаеш — сгълча той на хармониума.

Малкият хармониум на китката му се сгъна на две, после отново се изпъна.

— А ти какво се опитваш да ми кажеш? — попита го той. — Опитваш се да ми кажеш: „Чичо Вооз, пулсът ти е твърде хранителен за малко създание като мен. Чичо Вооз, все пак пусни малко хубава, приятна музика, за да похапна“, нали?

Вооз насочи вниманието си към хармониума на дясната му ръка. Съществото не бе помръднало.

— Ти ли си мълчаливецът? — попита Вооз съществото в мислите си. — Не говориш много, но сигурно през цялото време си мислиш: „Този Вооз е доста гаден. Защо просто не остави музиката да свири по цял ден?“

Хармониумът на лявата му ръка се размърда отново.

— Какво казваш? — попита го Вооз в мислите си. Той вдигна глава и се престори, че слуша, въпреки че във вакуума, в който живееше, не можеха да се разпространяват никакви звуци. — Казваш: „Моля, кралю Вооз, пусни ни онази увертюра от 1812 година.“ — Вооз доби първо ужасено, а после строго изражение. — Ако нещо е по-добро от всичко друго, това не означава, че то е добро за вас!

Учените, които изследват Марсианската война, често се изненадват от странната несистематичност в подготовката на Румфорд за нея. В някои отношения плановете му бяха ужасяващо слаби. Обувките за обикновените войници, например, бяха просто подигравка с преходното марсианско общество, чиято единствена задача бе да се самоунищожи, за да обедини хората на Земята.

За сметка на това във фонотеките на интендантските кораби човек попада на истинско културно богатство — подготвено сякаш за някаква велика цивилизация, която би устояла поне хиляда земни години. Говори се, че Румфорд е отделил повече време на тези фонотеки, отколкото на артилерията и медицинските служби на бойното поле, взети заедно.

Както се изразява анонимният шегобиец: "Армията на Марс пристигна с триста часа непрекъсната музика, но не и стигна времето, за да чуе и „Валсът на минутата“ до края.

Обяснението за това странно наблягане върху музикалните записи, с които бяха снабдени марсианските интендантски кораби, е просто — Румфорд беше луд по хубавата музика. Тази лудост, между другото, той бе добил след като бе разпръснат в пространството и времето от хроно-синкластичния инфундибулум.

Хармониумите в пещерите на Меркурий също бяха луди по хубавата музика. Те се хранеха с един тон от песента на планетата вече няколко столетия. Когато Вооз им показа вкуса на музиката, което по една случайност стана с „Тайнството на пролетта“, някои от тези създания умряха, изпаднали в екстаз.

Мъртвият хармониум е сбръчкан и на жълтата светлина в пещерите на Меркурий изглежда оранжев. Мъртвият хармониум прилича на сушена кайсия.

При този първи случай, който не бе замислен като концерт за хармониумите, магнетофонът се намираше на пода на космическия кораб. Умрелите в екстаза си създания бяха в пряк допир с металната му обшивка.

Сега, две и половина години по-късно, Вооз устройваше концертите за съществата така, че да не ги убива.

Той взе магнетофона и музикалната селекция за концерта със себе си. В прохода отвън имаше две алуминиеви дъски за гладене, на чиито крака бяха поставени гумени подложки. Между двете дъски, намиращи се на два метра една от друга, бе поставена носилка, направена от алуминиеви тръби и брезент с цвят на лишей.

Вооз постави магнетофона в средата на носилката. Предназначението на това съоръжение бе да намали достатъчно вибрациите от магнетофона. Преди да достигнат каменния под, те трябваше да си пробият път през мъртвия брезент на носилката, след това нататък по дръжките и, през дъските за гладене и най-накрая през гумените подложки на краката им.

Това беше мярка за безопасност. Тя гарантираше, че никой хармониум няма да получи смъртоносна свръхдоза музика.

Вооз сложи лентата в магнетофона и го включи. По време на концерта той щеше да бди край устройството. Трябваше да внимава някое същество да не допълзи прекалено близо до него. Ако все пак го направеше, той трябваше да го отлепи от пода или стената, да му се скара и да го занесе на стотина метра и повече.

— Ако не проявяваш повече разум — упрекваше той глупавия хармониум в мислите си, — ще завършиш ей тук, от лявата страна. Завинаги. Помисли върху това.

Всъщност, съществото, отдалечено на сто и повече метра също имаше достатъчно музика, с която да се храни.

Стените на пещерата имаха такава чудесна звукопроводимост, че хармониумите, налепени по тях на мили разстояние, също получаваха вибрации от концертите на Вооз през камъка.

Вуйчо, който тръгна по следите все по-нататък и по-нататък в пещерата, по поведението на хармониумите можеше да заключи, че Вооз устройва поредния си концерт. Бе достигнал едно топло място, където съществата бяха напластени дебело. Равномерните им жълти и аквамаринени форми започваха да се разпадат — превръщаха се в назъбени петна, колела и мълнии. Музиката ги караше да правят това.

Вуйчо остави раницата си и легна да си почине.

Засънува други цветове — не жълт и аквамарин.

След това сънува, че приятелят му Стони Стивънсън го чака при следващия завой. Умът му се оживи от нещата, които щяха да си кажат, когато се срещнеха. В ума му наред с името Стони Стивънсън все още не се бе появила съответната физиономия, но това не бе от голямо значение.

— Каква двойка! — каза си Вуйчо. Имаше предвид, че ако той и Стони работеха заедно, щяха да са непобедими.

— Казвам ти — продължи Вуйчо на себе си със задоволство. — Искат да ни държат настрана един от друг на всяка цена. Ако старият Стони и Вуйчо някога се срещнат, за онези там ще е по-добре да внимават в картинката. Когато старият Стони и Вуйчо се съберат, всичко може да се случи и обикновено се случва.

Старият Вуйчо се засмя.

Онези, които се страхуваха от срещата им, по всяка вероятност бяха хората от големите, красиви небостъргачи на повърхността. Въображението му за три години бе успяло да свърши доста работа въз основа на беглия поглед, който бе хвърлил на предполагаемите постройки, които всъщност бяха мъртви, масивни, леденостудени кристали. Въображението му сега бе убедено, че господарите на цялото сътворение живеят именно в онези постройки. Те бяха отговорни за пленяването им с Вооз в пещерите. Те пишеха посланията с помощта на хармониумите. Самите хармониуми нямаха нищо общо с това.

Вуйчо беше сигурен във всичките тези неща.

Беше сигурен и в много други неща. Дори знаеше как са обзаведени сградите там горе. Мебелите нямаха крака. Просто плуваха над пода, носени от магнитно поле.

А хората изобщо не работеха и не се тревожеха за абсолютно нищо.

Вуйчо ги мразеше.

Мразеше и хармониумите. Отлепи от стената един и го разкъса на две. Той се сбръчка веднага. Стана оранжев.

Вуйчо запрати двете парчета към тавана. Когато вдигна поглед натам, видя изписано ново послание. То се разпадаше заради музиката. Но все още бе четливо.

То му казваше с четири думи как лесно и бързо да се измъкнат от пещерите. Не можеше да не признае, след като му съобщиха решението на ребуса, който не бе успял да реши в продължение на три години, че той е лесен и справедлив.

Вуйчо се завтече през галериите, докато не стигна до Вооз и концерта, който той устройваше за хармониумите. Очите на Вуйчо бяха широко отворени и изпъкнали от вълнение. Нямаше как да говори във вакуума, така че задърпа Вооз към космическия кораб.

Там, в инертната атмосфера на кабината, Вуйчо му каза за посланието, което означаваше освобождаване от пещерите.

Сега бе ред на Вооз да се стресне. Той се вълнуваше и от най-малкия намек, че хармониумите биха могли да притежават интелигентност и сега, след като чу, че скоро ще бъде освободен от затвора си, прояви странна сдържаност.

— Това… това обяснява другото послание — каза той тихо.

— Какво друго послание? — попита Вуйчо.

Вооз вдигна ръце, за да изобрази посланието, появило се на стената пред дома му преди четири земни дни.

— Пишеше: „ВООЗ, НЕ СИ ОТИВАЙ“ — каза той и погледна смутено надолу. — „ОБИЧАМЕ ТЕ, ВООЗ“. Ето какво пишеше.

Той отпусна ръце и извърна лице, сякаш за да не гледа някаква непоносима красота.

— Видях това и трябваше да се усмихна. Гледах ги милите, малки създания на стената и си казах: "Милички! Как може Вооз да ви остави и да отиде някъде другаде? Старият Вооз ще остане тук още много време!

— Това е клопка! — извика Вуйчо.

— Какво? — попита Вооз.

— Клопка! Номер, за да ни задържат тук!

На масата пред Вооз бе разтворена книжката с комикси „Туйти и Силвестър“. Той не отговори на Вуйчо веднага и започна да прелиства изпомачканото томче.

— Сигурно е така — промълви той накрая.

Вуйчо се замисли за безумната привлекателност на думата любов. Направи нещо, което не бе правил от много време. Разсмя се. Помисли си, че това е един истеричен финал за кошмара — безмозъчните мембрани по стените да говорят за любов.

Вооз изведнъж сграбчи Вуйчо и разтърси горките му изсъхнали кости.

— Ще ти бъда много благодарен, Вуйчо — каза той с изопнато лице, — ако ме оставиш да си мисля за посланието, че ме обичат, каквото си пожелая. Искам да кажа… — каза той — … искам да кажа, — … че не е задължително да разбираш… — Искам да кажа — каза той, — че не е нужно да казваш каквото и да било за това… Знаеш ли, тези животни може и да не ти допадат. Не е задължително да ги харесваш или да казваш каквото и да било за тях… Искам да кажа… — каза Вооз. — … Ще знаеш… — каза Вооз. — Посланието не беше предназначено за теб. Казаха, че обичат мен. Не се отнася за теб.

Вооз пусна Вуйчо и отново насочи вниманието си към книжката с комиксите. Широкият му, кафяв, мускулест гръб изуми Вуйчо. Докато живееше далеч от него, си бе доставял удоволствието да мисли, че е в състояние да му съперничи във физическо отношение. Сега разбра каква смешна заблуда е било това.

Мускулите по гърба на Вооз се плъзгаха един върху друг бавно и контрастираха с бързото движение на пръстите му, които прелистваха книгата.

— След като знаеш толкова много за клопки и подобни неща — заяде се Вооз — откъде си сигурен, че ако излезем не ни очаква някоя още по-лоша?

Преди Вуйчо да успее да отговори, Вооз си спомни, че е оставил магнетофона включен, без надзор.

— Никой не ги пази! — извика той, заряза Вуйчо и хукна да спасява хармониумите.

Докато Вооз го нямаше, Вуйчо започна да крои планове как да обърне кораба наопаки. Това беше решението на ребуса с излизането им от пещерите. Това бяха написали хармониумите на тавана:

Разбира се, идеята да се обърне кораба беше разумна. Всичките му чувствителни устройства бяха на долната му страна. Обърнат, той щеше да приложи същата интелигентност и лекота при излизането, с която бе влязъл.

Благодарение на слабата гравитация на Меркурий и с помощта на мощен крик, Вуйчо успя да го обърне още преди Вооз да се върне. За да напуснат пещерите, оставаше само да се натисне бутона „ON“. Тогава корабът щеше да тръгне към пода на пещерата, да се откаже и да се отдели от пода, останал под впечатлението, че подът е таван.

Би тръгнал нагоре по заплетената система от комини, под впечатлението, че се спуска. И неизбежно щеше да открие пътя до повърхността, смятайки че търси най-дълбоката дупка.

Дупката, в която в края на краищата щеше да се окаже, щеше да е бездънната, безстенна дупка на вечния космос.

Вооз влезе в обърнатия кораб. Ръцете му бяха пълни с мъртви хармониуми. Носеше около четири килограма и повече от труповете, приличащи на сушени кайсии. Нямаше как да не изпусне няколко. И когато се наведе, за да ги вдигне, изпусна още.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Виждаш ли? — каза Вооз. Той се гневеше със съкрушено сърце на самия себе си. — Виждаш ли, Вуйчо? Виждаш ли какво става, когато човек просто си тръгне и забрави?

Вооз поклати глава.

— И това не са всичките! Далеч не са всичките! — той намери един празен кашон, в който някога бе имало шоколади. Сложи мъртвите хармониуми в него.

Вооз се изправи с ръце на кръста. Точно както преди малко се бе изумил от физическата му сила, сега Вуйчо се изуми от достойнството му.

Когато се изправи, Вооз беше един мъдър, приличен, разплакан, кафяв Херкулес.

В сравнение с него Вуйчо се чувстваше кльощав, без корени, с болна глава.

— Искаш ли да ги разделиш, Вуйчо? — попита Вооз.

— Какво да разделя?

— Кислородните таблетки, храната, содата, бонбоните.

— Да разделя всичко? — възкликна Вуйчо. — Боже мой! От тези неща има запаси поне за петстотин години.

Досега не бе ставало дума да делят каквото и да било. От всичко имаха в изобилие и не ги заплашваше никакъв недостиг.

— Половината за теб, когато отлетиш, а другата ще остане тук, при мен — поясни Вооз.

— Да остане при теб? — попита Вуйчо изненадано. — Ти… все пак ще дойдеш с мен, нали?

Вооз вдигна силната си дясна ръка. Това беше внимателна покана за тишина, жест, направен от наистина голямо човешко същество.

— Не ме истиносвай, Вуйчо — каза той, — и аз също няма да те истиносвам.

Той избърса сълзите си с юмрук.

Вуйчо не бе успял да отклони молбата за истиносването. То го плашеше. Нещо у него го предупреждаваше, че Вооз не лъже, че Вооз наистина знаеше нещо за него, което би могло да го направи нещастен. Вуйчо отвори уста и я затвори отново.

— Ти дойде и ми съобщи голямата новина — каза Вооз. — „Вооз, каза ти, ще бъдем свободни!“ И аз се развълнувах, зарязах всичко и хукнах да ставам свободен.

Започнах да си повтарям, че ще бъда свободен — продължи Вооз — и след това се помъчих да си представя как ли ще изглежда това. Знаеш ли какво видях? Само хора! Блъскат ме насам-натам… и нищо не им харесва, с нищо не може да им се угоди и стават все по-ядосани и по-ядосани, защото нищо не може да ги направи щастливи. И започват да ми крещят, задето аз не съм ги направил щастливи и продължаваме да се бутаме и дърпаме.

И тогава, неочаквано — продължи Вооз — си спомних за тези безумни малки животни, които толкова лесно правех щастливи с музиката. И намерих с хиляди от тях умрели, защото ги забравих, защото толкова се развълнувах, че ще бъда свободен. А всичките можеха сега да са живи, ако не си бях загубил ума и бях мислил за това, което правя.

И сега си казах, хората никога не са ме смятали за добър и аз не съм ги смятал за добри. Защо ми е тогава да съм свободен сред тълпи от хора?

Тогава реших какво ще ти кажа, Вуйчо, когато се върна отново тук.

И Вооз го каза:

— Най-после си намерих място, където мога да правя добро, без да вредя на никого и да виждам доброто, което правя, а тези, за които го правя знаят, че го правя и ме обичат, доколкото могат.

А когато един ден умра тук долу, ще мога да си кажа: "Вооз, ти направи живота на милиони същества такъв, че да си струва да се живее. Никой, никога не е дарявал повече радост. Тук нямаш нито един враг в цялата Вселена!

Сега Вооз се превърна сам за себе си в любящата мама и татко, които никога не бе имал.

— Хайде, върви да спиш — каза той на себе си, представяйки си, че лежи на каменно смъртно легло в пещерите. — Ти си добро момче, Вооз. Лека нощ.