Сказания за силата

1. СРЕЩА СЪС ЗНАНИЕТО

Не бях виждал дон Хуан от няколко месеца. Беше есента на 1971 година. Нещо ме караше да мисля, че се намира в къщата на дон Хенаро в Централно Мексико. Затова си приготвих всичко необходимо за пет-шестдневно пътуване и потеглих с колата. Рано следобед на втория ден обаче нещо ме подтикна да спра пред къщата на дон Хуан в Сонора. Паркирах колата и извървях краткото разстояние до неговия дом. За моя изненада той се оказа там.

— Дон Хуан! — възкликнах аз. — Не очаквах да те намеря тук.

Той се засмя. Изглежда, моята изненада го забавляваше. Беше се разположил пред входа върху един празен гюм за мляко. Имаше вид, че ме е очаквал. Посрещна ме непринудено, с израз на задоволство. Свали шапка и комично я размаха. После отново си я сложи и вдигна ръка за почест. След това яхна гюма като седло и се облегна на стената.

— Сядай, сядай — приветливо ме подкани той. — Радвам се отново да те видя.

— За малко да пропътувам напразно цялото разстояние до Централно Мексико и обратно до Лос Анжелис. Това, че те намерих тук, ми спестява няколко дни шофиране — казах аз.

— Все щеше да ме намериш — загадъчно отвърна той. — Но да приемем, че ми дължиш тези шест дни, в които щеше да пътуваш дотам. Ще можеш да свършиш нещо по-интересно, отколкото само да натискаш педала.

В усмивката на дон Хуан имаше нещо пленително. Той покоряваше със своята сърдечност.

— Къде са нещата ти за писане? — попита той.

Отвърнах, че съм ги оставил в колата. Той каза, че без тях изглеждам необичайно, и ме накара да се върна и да ги взема.

— Завърших една книга — споменах аз.

Той ми отправи дълъг, втренчен поглед, от който изпитах гъдел в стомаха. Все едно, че с нещо меко побутваше вътрешностите ми. Усетих, че ми прилошава, но в този момент той извърна глава и отново се почувствах добре.

Искаше ми се да му разкажа за книгата си, но той направи жест, че не иска и да чуе за нея.

Усмихна се. Настроението му бе приятно и приповдигнато и той веднага поде един обикновен разговор за хора и събития от последно време. Накрая все пак успях да го насоча към темата, която ме интересуваше. Споменах първо, че докато съм преглеждал ранните си записки, съм установил как от самото начало на познанството ни той подробно ми е описвал света на магьосниците. В светлината на това, което ми е разказвал на онзи етап, у мен се е събудил интерес към ролята на халюциногенните растения.

— Защо си ме карал толкова пъти да вземам тези растения? — попитах аз.

Той се засмя и тихо промърмори:

— Защото си глупак.

Чух го от първия път, но исках да се уверя и се направих, че не съм разбрал.

— Моля?

— Знаеш какво казах — отвърна той и стана. Приближи се до мен и ме чукна по главата.

— Много бавно загряваше и нямаше друг начин да те разтърся.

— Значи не са били абсолютно необходими? — попитах аз.

— В твоя случай бяха. Но има хора, които не се нуждаят от тях.

Той се изправи до мен, загледан във върховете на храстите вляво от къщата. После отново седна и заговори за другия си ученик — Елихио. Каза, че откакто е негов ученик, Елихио само веднъж е взимал психотропни растения, но въпреки това е много по-напреднал от мен.

— Някои хора са чувствителни по природа — каза той. — Но ти не си. Аз също не съм. В крайна сметка чувствителността не е от голямо значение.

— А какво тогава е от значение? — попитах аз. Той потърси точния отговор.

— От значение е воинът да бъде безупречен — отвърна накрая той. — Но това е само начин на изразяване, заобикаляне на същността. Ти вече изпълни някои задачи по магьосничество и мисля, че е време да спомена кой е източникът на всяко нещо, което има значение. И тъй, бих казал, че най-важното за един воин е да постигне цялостност на себе си.

— Какво означава цялостност на себе си, дон Хуан?

— Казах, че само ще го спомена. В живота ти все още има много разпокъсани нишки, които трябва да се свържат, преди да можем да поговорим за целостта на самия себе си.

Тук той прекъсна разговора. Махна с ръка, за да ми даде ясно да разбера, че иска да спра да приказвам. Явно беше, че наблизо има някой или нещо. Той наклони глава вляво, сякаш се заслуша. Както бе съсредоточен в храстите вляво от къщата, можех да видя бялото на очите му. Няколко мига стоя заслушан, после стана, приближи се до мен и ми прошепна, че трябва да излезем от къщи и да отидем да се поразходим.

— Да не би нещо да не е в ред? — попитах шепнешком аз.

— Не, няма нищо — отвърна той — Всичко си е съвсем наред.

Той ме поведе към храсталака. Вървяхме около половин час и стигнахме до едно малко кръгло място без растителност, с диаметър около три-четири метра. Червеникавата пръст бе съвсем равно утъпкана. Нямаше обаче следи от машина, която да е изравнила и утъпкана тази площ. Дон Хуан седна в средата, обърнат на югоизток. Посочи ми място на около метър и половина разстояние и ме накара да седна с лице към него.

— Какво ще правим тук? — попитах аз.

Той огледа наоколо, завъртайки се на място, докато отново се оказа с лице на югоизток.

Поведението му ме разтревожи. Попитах го с кого е тази среща.

— Със знанието — отвърна той. — Знанието, бих казал, витае наоколо.

Той не ме остави да се хвана за този загадъчен отговор. Веднага се прехвърли на друга тема и весело ме подкани да се държа естествено, с други думи — да си водя бележки и да си приказваме, сякаш сме в неговия дом.

По това време аз особено натрапчиво си спомнях живото усещане, което бях имал преди шест месеца, че „разговарям“ с койота. Това събитие за мен означаваше, че за пръв път съм бил в състояние да си представя, да възприема със сетивата си и с трезв ум магическото описание на света — описание, при което словесното общуване с животни е нещо естествено.

— Сега няма да се занимаваме с този вид изживявания — отвърна на въпроса ми дон Хуан. — За теб не е полезно да съсредоточаваш вниманието си върху минали събития. При случай можеш само да ги споменаваш.

— А защо е така, дон Хуан?

— Още не ти достига лична сила, за да търсиш магическото обяснение.

— Значи все пак магическо обяснение има!

— Разбира се. И магьосниците са хора. Ние сме мислещи същества. Стремим се да постигнем яснота.

— Бях останал с впечатление, че грешката ми е да търся обяснения — казах аз.

— Не. Грешката ти е, че търсиш удобни обяснения — обяснения, които да отговарят на теб и на твоя свят. Това, срещу което възразявам, е твоят начин на мислене. Магьосникът също дава обяснения на нещата в своя свят, но не е толкова твърдоглав.

— Как мога аз да постигна магическото обяснение?

— Като придобиеш лична сила. Личната сила ще ти помогне с лекота да проникнеш в магическото обяснение. То не е обяснение от познатия ти вид. Въпреки това благодарение на него светът и неговите тайни стават ако не ясни, то поне не така страшни. Такъв би трябвало да бъде смисълът на едно обяснение, но не това търсиш ти. Ти търсиш отражението на собствените си представи.

Загубих желание да задавам въпроси. Но усмивката му ме насърчи да продължа да говоря. Друга тема от особена важност за мен беше неговият приятел дон Хенаро и изключителното въздействие, което той оказваше върху мен. Всеки път, когато съм имал контакт с него, аз преживявах най-невероятно изкривяване на сетивата.

Дон Хуан се разсмя, когато изразих въпроса си на глас.

— Хенаро е изумителен — каза той. — Но засега няма смисъл да говорим за него или за това, което ти причинява. Отново ти липсва достатъчно лична сила, за да разискваме тази тема.

— Ами ако никога не я придобия?

— Ако никога не я придобиеш, няма никога и да я разискваме.

— При моето темпо дали някога ще я постигна? — попитах аз.

— Това зависи от теб. Аз съм ти дал цялата необходима информация — отвърна той. — Твоя е отговорността да придобиеш достатъчно лична сила, за да наклониш везните в своя полза.

— Ти се изразяваш метафорично — казах аз. — Кажи ми направо: какво точно трябва да направя? Ако си ми казал вече, да приемем, че съм забравил.

Дон Хуан се разсмя и легна на земята, като кръстоса ръце под главата си.

— Ти съвсем точно знаеш какво ти е нужно — каза той.

Отвърнах как понякога си мисля, че зная, но през повечето време ми липсва самоувереност.

— Страхувам се, че бъркаш нещата — каза той. — Самоувереността на един воин не е самоувереността на обикновения човек. Обикновеният човек търси потвърждение в очите на страничния наблюдател и нарича това самоувереност. Воинът търси безупречност в собствените си очи и нарича това смирение. Обикновеният човек се вкопчва в другите хора, докато воинът се вкопчва единствено в себе си. Ти просто гониш облаците. Стремиш се към самоувереността на обикновения човек, а би трябвало да се стремиш към смирението на воина. Разликата е забележителна. Да бъдеш самоуверен означава да знаеш нещо със сигурност; да бъдеш смирен, означава да бъдеш безупречен в действията и чувствата си.

— Опитвах се да живея, следвайки твоите напътствия — казах аз. — Може би не съм най-добрият, но правех всичко, което можех. Това ли е безупречност?

— Не, трябва да постигнеш още повече. Трябва непрестанно да преодоляваш собствените си граници.

— Но това е лудост, дон Хуан. Човек не е способен на такова нещо.

— Ти вече правиш много неща, които щяха да ти се сторят лудост преди десет години. Самите тези неща не са се променили, променила се е твоята представа за самия теб. Това, което преди ти се е струвало невъзможно, вече е напълно възможно и постигането на пълна промяна е може би само въпрос на време. В това отношение воинът има само един път — да действа неотклонно и безрезервно. Ти знаеш достатъчно за пътя на воина, за да действаш според изискванията му, но ти пречат твоите стари навици и начин на живот. Разбрах какво има предвид.

— Мислиш ли, че писането е един от старите навици, които трябва да преодолея? — попитах аз. — Дали да не унищожа новия си ръкопис?

Той не отговори. Стана и се загледа в края на храсталака.

Разказах му за многото писма, които бях получил и в които хората твърдяха, че не бива да разказвам за своето ученичество. Те привеждаха за пример учителите в източните езотерични доктрини, които изискват учението им да се пази в абсолютна тайна.

— Сигурно тези учители се ласкаят от мисълта, че са учители — каза дон Хуан, без да ме погледне. — Аз не съм учител, а просто воин. Затова не знам как се чувства един учител.

— Но може би аз разкривам неща, които не бива да се разкриват, дон Хуан.

— Никакво значение няма какво ще разкриеш и какво ще запазиш за себе си — каза той. — Всичко, което правим, и всичко, което представляваме, се основава на нашата лична сила. Ако тя е достатъчна, една казана дума ще стигне да промени целия ни живот. Но ако ни липсва необходимата лична сила, и най-великата мъдрост да ни се разкрие, тя няма да има никакъв смисъл.

После понижи глас, сякаш споделяше с мен нещо поверително.

— Сега ще ти кажа най-великата истина, която човек може да изрече. Да видим дали ще я разбереш. Знаеш ли, че в този момент си заобиколен от вечността? И знаеш ли, че само да пожелаеш и ти можеш да се възползваш от тази вечност?

След дълго мълчание, през което той ме насърчаваше да отговоря с леко движение на очите, аз казах, че не разбирам за какво говори.

— Ето тук! Вечността е тук! — посочи той към хоризонта.

После посочи зенита:

— А може би там. Или, да речем, всичко това. — И той разтвори ръце, сочейки от изток до запад.

Спогледахме се. В очите му имаше въпрос.

— Какво ще кажеш за това? — попита той, настоявайки да помисля над думите му.

Не знаех какво да кажа.

— Знаеш ли, че ти можеш безконечно да се разпростираш във всяка от тези посоки? — продължи той. — Знаеш ли, че всеки миг може да бъде вечност? Това не е гатанка. Това е факт. Но само ако овладееш мига и го използваш, за да се отдадеш изцяло и завинаги на една от тези посоки.

Той втренчено ме изгледа.

— Преди ти не знаеше това — каза той с усмивка. — Сега го знаеш. Аз ти го разкрих, но то е без никакво значение за теб, защото нямаш достатъчно лична сила, за да се възползваш от това откритие. Но ако имаше тази сила, дори само моите думи щяха да ти помогнат да събереш своята цялостност и да изведеш най-важната част от нея извън границите, които я сдържат.

Той приближи към мен отстрани и съвсем леко ме потупа по гърдите.

— За тези граници говоря — каза той. — Човек може да ги преодолее. Ние сме чувство, осъзнаване, което е заключено тук.

Той стовари двете си ръце на раменете ми. Бележникът и моливът ми паднаха на земята. Дон Хуан настъпи бележника с крак и ме загледа, после се разсмя.

Попитах го дали има нещо против записките ми. Отвърна, че не, и отмести крака си, за да ме увери.

— Ние сме същества от светлина — каза той, като клатеше ритмично глава. — А за едно същество от светлина значение има само личната сила. Но ако ме попиташ какво е лична сила, няма да мога да ти обясня.

Дон Хуан погледна към хоризонта на запад и каза, че имаме още няколко часа виделина.

— Налага се дълго да стоим тук — обясни той. — Затова трябва или да седнем и да мълчим, или да разговаряме. Но понеже за теб е несвойствено да мълчиш, тогава по-добре да говорим. Това тук е място на силата и то трябва да свикне е нас преди да падне нощта. Трябва да седиш тук по най-естествен начин, без страх и нетърпение. Ти се отпускаш най-добре, когато си водиш записки, затова си пиши, колкото ти душа иска. А сега ми разкажи за своето сънуване.

Тази внезапна промяна на темата ме свари неподготвен. Той повтори молбата си. Много можех да говоря за това. Сънуването означаваше човек да постигне специален контрол над своите сънища до такава степен, че изживяванията по време на сън и тези в будно състояние да придобиват еднаква практическа стойност. Магьосниците твърдят, че в състояние на сънуване обикновените критерии за разграничаване на сън от действителност стават невалидни.

Практиката на дон Хуан по сънуване се състоеше в едно упражнение — да се намират ръцете насън. С други думи, човек трябваше нарочно да сънува, че търси и си намира ръцете насън, като просто сънува как вдига ръце на нивото на очите си.

След дългогодишни неуспешни опити аз най-сетне осъществих тази задача. Като погледна сега назад, става ми ясно, че съм постигнал успех едва след като бях овладял до известна степен своя всекидневен живот.

Дон Хуан поиска да узнае най-важните моменти. В началото казах, че понякога ми се струваше непреодолимо трудно да се накарам да погледна ръцете си. Той ме бе предупредил, че ранният подготвителен етап, който той наричаше „подготовка на сънуването“, представлява нещо като смъртна игра, която съзнанието играе със себе си, т.е. една страна от мен ще направи всичко възможно, за да ми попречи да осъществя задачата си. Можеше, както бе казал дон Хуан, да бъда тласнат към меланхолия, загуба на смисъл и дори суисидна депресия1. Аз обаче не стигнах дотам. Преживях го откъм леката му, комична страна. Въпреки това резултатът бе не по-малко тревожен. Всеки път, когато се канех да погледна ръцете си насън, ставаше нещо необичайно — или политах, или сънят ми се превръщаше в кошмар, или изпитвах много приятна телесна възбуда. Всичко в съня ставаше по-живо от „нормалното“, затова страхотно ме обсебваше. Първоначалното ми намерение да погледна ръцете си винаги биваше осуетявано.

Най-неочаквано една нощ аз открих ръцете си насън. Сънувах, че се разхождам по непозната улица в чуждестранен град и изведнъж вдигнах ръце и ги задържах пред лицето си. Сякаш в мен нещо се бе предало и ме бе оставило да гледам опакото на дланите си.

Дон Хуан ме бе инструктирал — веднага щом образът на ръцете ми започне да се размива или да прелива в нещо друго, да преместя поглед от ръцете си към някакъв друг обект наоколо в съня си. В този сън аз преместих погледа си към една сграда в края на улицата. Когато сградата започна да избледнява, насочих вниманието си към други обекти в съня. Крайният резултат беше една невероятно цялостна картина на пуста улица в непознат, чужд град.

Дон Хуан ме накара да продължа разказа си за други свои изживявания в сънуването. Говорихме дълго време.

В края на разказа ми той се изправи и тръгна към храстите. Аз също станах. Бях нервен — безпричинно състояние, тъй като нищо наоколо не внушаваше страх или тревога. Дон Хуан скоро се върна и забеляза възбудата ми.

— Успокой се — каза той и ме хвана внимателно за ръка.

Накара ме да седна и да сложа бележника в скута си. Подтикна ме да пиша с довода, че не бива да смущавам мястото на силата с излишни страхове и колебания.

— Защо ми стана така неспокойно? — попитах аз.

— Естествено е — отвърна той, — нещо в теб се е почувствало застрашено от действията ти по време на сънуването. Докато не си мислел за действията си, всичко е било наред. Но когато си ги разкрил, ти вече си бил на път да припаднеш. Всеки воин има свой собствен начин на сънуване. И всеки е различен. Общото ни е само, че всички хитруваме, за да се откажем от търсенето. Противодействието е в това да упорстваме въпреки всички пречки и разочарования.

После ме попита дали съм в състояние да си избирам тема за сънуване. Казах, че нямам никаква представа как мога да направя това.

— Магьосниците обясняват подбора на тема за сънуване така: воинът избира темата, като умишлено задържа в съзнанието си даден образ, като в това време е спрял вътрешния си диалог. С други думи, ако той успее за момент да престане да си говори наум и да задържи образа или представата, която иска да му се яви по време на сънуване, дори и само за миг, то желаната тема ще му се яви. Сигурен съм, че си постигал това, макар и да не си го осъзнавал.

Последва дълга пауза, след която дон Хуан започна да души въздуха. Правеше го така, сякаш си прочиства носа — издиша три-четири пъти през ноздрите с всичка сила. Мускулите на корема му спазматично се свиваха и той ги овладяваше чрез кратки вдишвания.

— Повече няма да говорим за сънуване, защото може да ти стане натрапчива идея. Ако човек иска да успее, успехът трябва да се постигне внимателно, с много усилия, но без стрес и вманиачаване.

Стана и отиде към края на храсталака. Наведе се и надникна между листака — имаше вид, че наблюдава нещо сред листата, без да се приближава твърде към тях.

— Какво правиш? — запитах аз, неспособен да сдържа любопитството си.

Той се извърна към мен, усмихна се и вдигна вежди.

— Храстите са пълни със странни неща — каза той, докато сядаше отново.

Тонът му беше толкова неочакван, че ме стресна повече, отколкото ако беше изревал внезапно. Бележникът и моливът изпаднаха от ръцете ми. Той се разсмя и ме изимитира, като каза, че тези мои пресилени реакции именно са едни от разпокъсаните нишки в живота ми.

Понечих да възразя, но той не ме остави да говоря.

— Има съвсем малко време, преди да мръкне — каза той, — а ни остана да засегнем още няколко неща.

После добави, че ако съди по моите постижения в сънуването, аз сигурно съм се научил да спирам вътрешния си диалог по желание. Аз потвърдих това.

В началото на нашето познанство дон Хуан ми бе описал и друга процедура — да се изминават дълги разстояния, без погледът да фокусира. Той препоръчваше нищо да не се поглежда направо, а с леко кръстосан поглед всичко да се следи с периферното зрение. Твърдеше, макар тогава да не го разбирах, че ако погледът се държи разфокусиран малко над линията на хоризонта, ще може да се обхване наведнъж всичко почти в целия 180-градусов обхват пред очите. Уверяваше ме, че това упражнение е единственият начин да се спре вътрешният диалог. Дълго време искаше да му отчитам напредъка си, но после престана да се интересува.

Казах на дон Хуан, че съм упражнявал тази практика години наред, без да забележа никаква промяна, но пък и не бях я очаквал. Но един ден с изненада установих, че бях вървял около десет минути, без да си кажа нито дума.

Споменах как при този случай съм си дал сметка, че спирането на вътрешния диалог означаваше нещо повече от просто потискане на думите, които си казвам. Беше спрял целият ми мисловен процес и аз се чувствах като увиснал, плуващ. Това състояние ме хвърли в паника и трябваше да възстановя вътрешния си диалог, за да му противодействам.

— Казвал съм ти, че вътрешният диалог ни държи на земята — рече дон Хуан. — Светът е такъв или инакъв само защото ние непрекъснато си казваме, че е такъв или инакъв.

Дон Хуан обясни, че вратата към света на магьосниците се отваря едва когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог.

— Основната цел на магьосничеството е да променим своята представа за света, а единственият начин да бъде постигната тази промяна е спирането на вътрешния диалог. Всичко останало е само подплънка. Ти вече си в състояние да разбереш, че никое от нещата, които си видял или направил, с изключение на спирането на вътрешния диалог, не би могло само по себе си да промени теб или представата ти за света. Изводът е, че тази промяна не бива да се обърква. Сега ти е ясно защо учителят не трябва да я налага на своя ученик. Това може само да доведе до маниакалност и патологични отклонения.

Той поиска да му разкажа подробно и за други изживявания, които бях имал при спирането на вътрешния диалог. Разказах му всичко, което можах да си спомня.

Говорихме, докато се стъмни и вече се затруднявах да си водя бележки. Трябваше да внимавам в самото писане, а това ме разконцентрираше. Дон Хуан го забеляза и се засмя. Каза, че съм изпълнил още една магьосническа задача — да пиша, без да се концентрирам. В момента, в който го каза, аз осъзнах, че наистина си водя записки, без да обръщам внимание на това. Сякаш бе самостоятелна дейност, с която нямах нищо общо. Почувствах се странно. Дон Хуан ме помоли да седна до него в центъра на кръга. Каза, че е много тъмно и за мен вече не е безопасно да седя толкова близо до края на храсталака. Побиха ме студени тръпки и аз скочих до него.

Той ме накара да се обърна с лице към югоизток и да си наложа да мълча, без да мисля. Не можах да го постигна веднага и проявих минутно нетърпение. Дон Хуан се обърна с гръб към мен и ми каза да се облегна на плещите му. Накара ме да успокоя мислите си и след това да остана с отворени очи, обърнат на югоизток към храстите. Той загадъчно добави, че ако реша задачата, която ми поставя, ще бъда готов за нов аспект от света на магьосниците.

Аз плахо запитах в какво се състои задачата. Той тихо се позасмя. И докато чаках неговия отговор, нещо в мен превключи. Почувствах се в безтегловност. Ушите ми сякаш се отпушиха и започнах да чувам безброй шумове откъм храсталака. Бяха толкова много, че не можех да ги различа поотделно. Почувствах, че се унасям в сън, и тогава изведнъж нещо привлече вниманието ми. Това не беше мисъл или представа, нито нещо от околния пейзаж и все пак задържаше вниманието ми. Бях в пълно съзнание. Очите ми бяха съсредоточени в една точка в края на храсталака, но аз самият не гледах, не мислех, не си говорех наум. Изпитвах отчетливи телесни усещания, които не се нуждаеха от думи. Чувствах, че потъвам в нещо неопределено. Не мислех, а някак си само се спусках като уловен в свлачище или на гребена на лавина. Усещах това пропадане със стомаха си. Нещо ме теглеше към храсталака. Виждах тъмното петно храсти пред себе си. То обаче не беше равномерно тъмно, както обикновено. Можеха да се различат отделните храста като по здрач. Те сякаш се движеха — — масата на листата приличаше на черни поли, които се издуват към мен, духани от вятъра, но вятър нямаше. Хипнотичните им движения ме замайваха. Те прииждаха към мен на пулсиращи вълни, все по-близо и по-близо. И тогава забелязах едно по-светло очертание, наложено върху тъмните силуети на храстите. Съсредоточих погледа си в една точка до светлата фигура и забелязах, че имаше бледозелено сияние. После погледнах самата фигура, без да се фокусирам, и почувствах увереност, че тя е на мъж, който се крие в храстите.

В този момент се почувствах в много особено състояние на осъзнаване. Долавях всичко наоколо, съзнавах и умствените процеси, които обстановката подбуждаше, и все пак не мислех както обикновено. Например когато си помислих, че силуетът на фона на храстите е мъж, спомних си и друг случай в тази пустош. Тогава, докато се разхождахме заедно с дон Хенаро, бях забелязал, че някакъв мъж се криеше в храстите зад нас, но когато се опитах да си обясня явлението рационално, мъжът веднага изчезна. Този път обаче имах опит и се отказах изобщо да си обяснявам и да мисля за него. За миг имах впечатлението, че ще мога да задържа мъжа и да го принудя да остане където беше. Тогава усетих странна болка в коремната кухина. Сякаш нещо ме раздра и аз повече не владеех коремните си мускули. В мига, в който се отпуснах, от храсталака към мен се стрелна огромна птица или някакво друго хвъркато. Все едно че силуетът на мъжа се бе превърнал във фигура на птица. Изпитах ясен, осъзнат страх. Задъхах се, изкрещях силно и паднах по гръб.

Дон Хуан ми помогна да се изправя. Лицето му беше съвсем близо до моето. Той се смееше.

— Що за нещо беше това? — възкликнах аз.

Той ми изшътка и сложи ръка на устата ми. Доближи устни до ухото ми и прошепна, че трябва да напуснем мястото спокойно и уверено, все едно че нищо не се е случило.

Вървяхме един до друг. Крачката му беше спокойна и равна. На няколко пъти бързо се оглежда. Аз също се огледах и зърнах тъмната маса да ни следва. Чух силен зловещ писък зад гърба си. В миг почувствах ужасен страх; по мускулите на стомаха ми преминаха тръпки; прииждаха на спазми и ставаха все по-силни, докато накрая просто принудиха тялото ми да затича.

Единственият начин да опиша реакцията си е да си послужа с терминологията на дон Хуан. Така бих казал, че под влияние на страха тялото ми успя да осъществи това, което той наричаше „походка на силата“ — техника, на която ме бе учил преди години и която се състоеше в това да тичаш на тъмно, без изобщо да се препъваш или нараниш.

Не осъзнавах напълно какво бях направил и как. Изведнъж се оказах отново пред къщата на дон Хуан. Той явно също беше тичал и двамата пристигнахме там едновременно. Той запали газения фенер, окачи го на една кука на тавана и с най-естествен той ме подкани да седна и да си почина.

Известно време бягах на място, докато овладея нервите си. После седнах. Той ми нареди да се държа така, все едно че нищо не е станало, и ми връчи бележника. Не бях забелязал, че съм го изпуснал в бързането си да се махна от храстите.

— Какво всъщност се случи там, дон Хуан? — запитах накрая аз.

— Ти имаше среща със знанието — отвърна той и посочи с брадичка тъмния край на запустелия храсталак. — Заведох те там, защото бях зърнал знанието да дебне около къщи. Може да се каже, че знанието е предвиждало твоето идване и те е чакало. Реших, че вместо тук по-добре е да го срещнем на място на силата. След това ти поставих задача, за да проверя дали имаш достатъчно лична сила да го различиш от всичко останало наоколо. Ти се справи добре.

— Чакай малко! — възразих му. — Аз видях силует на мъж, скрит зад храстите, а след това — огромна птица.

— Никакъв мъж не си видял! — категорично заяви той. — Нито птица. Силуетът в храстите и това, което полетя към нас, бе нощна пеперуда. Ако искаш да си точен на езика на магьосниците, макар и смешен на собствения си език, трябва да кажеш, че тази вечер си се срещнал с една нощна пеперуда. Знанието е нощна пеперуда.

Той ме погледна изпитателно. Светлината на фенера хвърляше странни сенки върху лицето му. Аз отместих поглед встрани.

— Може би ще ти стигне личната сила, за да проникнеш в тайната на тази нощ — каза той. — И ако не тази нощ, то може би утре; не забравяй, че ми дължиш шест дни.

Дон Хуан се изправи и влезе в кухнята в задната част на къщата. Взе фенера и го окачи на стената над кръглия дънер, който му служеше за пейка. Седнахме на пода един срещу друг и си сипахме боб с месо от едно гърне, което той сложи пред нас. Започнахме да ядем мълчаливо.

От време на време той бегло ме поглеждаше с вид аха-аха да се разсмее. Очите му бяха като две цепнатини. Когато ме поглеждаше, той леко ги отваряше и влагата на ретината отразяваше светлината на фенера. Имах чувство, че улавя светлината, за да прави огледално отражение. Той играеше с него и всеки път, когато насочеше очи към мен, едва доловимо поклащаше глава. В резултат се получаваше омагьосващо светлинно трептене. Аз си дадох сметка за действията му чак след като ги бе повторил няколко пъти. Убеден бях, че преследва някаква определена цел. Не се сдържах да го попитам за това.

— Имам си тайна причина — отговори ми той. — По този начин те успокоявам с очи. Вече не си толкова нер-вен, нали?

Трябваше да призная, че се чувствах доста по-спокоен. Равномерното проблясване в очите му не беше заплашително, затова нито се страхувах, нито се дразнех от него.

— Как така ме успокояваш с очи? — попитах аз.

Той отново поклати глава едва доловимо. Наистина ретината на очите му отразяваше светлината на газения фенер.

— Опитай се да го направиш и ти — каза небрежно той и си досипа още от яденето. — Можеш и сам да се успокоиш.

Опитах се да поклатя така глава, но движението ми се получи неумело.

— Няма да се успокоиш, като си клатиш главата така — засмя се той. — Само ще си докараш главоболие. Тайната не е в клатенето на главата, а в чувството, което се изпраща към очите от областта под стомаха. То именно клати главата.

Той потърка корем около пъпа си.

След като се нахраних, аз се облегнах на една купчина дърва и конопени чували. Опитах се да имитирам начина, по който той си клатеше главата. Дон Хуан безкрайно се забавляваше. Смееше се и се удряше по бедрата.

Тогава внезапен шум прекъсна смеха му. Чух дълбок, странен звук, като почукване по дърво, който идваше откъм храсталака. Дон Хуан ми даде знак с брадичка да бъда нащрек.

— Нощната пеперуда те вика — каза той с равен тон.

Скочих на крака. Звукът мигновено спря. Погледнах дон Хуан за обяснение. Той сви рамене в комичен жест на безпомощност.

— Още не си провел срещата си — добави той. Казах му, че не се чувствам достоен за нея и може би е по-добре да си отида у дома и да дойда пак, когато се чувствам по-силен.

— Глупости говориш — отсече той. — Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство.

На всеки от нас му е нужно време, за да разбере това и да го изживява пълно. Аз например мразех дори споменаването на думата „смирение“. Аз съм индианец, а ние, индианците, сме били винаги смирени и нищо друго не правим, освен да свеждаме глави. Мислех си, че смирението не е качество на един воин. Колко съм грешал! Сега вече зная, че смирението на воина не е смирение на просяк. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът от своя страна непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки.

Затова ти казах днес, че не знам какво е да се чувстваш учител. Аз познавам само смирението на воина, а то не ми позволява да бъда учител на никого.

Помълчахме известно време. Думите му дълбоко ме развълнуваха. В същото време ме тревожеше онова, което бях видял в храсталака. С разума си преценявах, че дон Хуан крие нещо от мен, а всъщност знае истината за това, което става.

Бях потънал в подобни размисли, когато същото странно почукване ме извади от мислите ми. Дон Хуан се усмихна, след това се разсмя на глас.

— На теб ти харесва смирението на просяка — каза той тихо. — Ти навеждаш глава пред разума.

— Вечно си мисля, че има някакъв трик. Тока с проблемът ми — казах аз.

— Прав си. Трик има — отвърна той с обезоръжаваща усмивка. — Но не това е проблемът ти. Истинският ти проблем е, че според теб аз съвсем умишлено те мамя, прав ли съм?

— Да. Нещо в мен не ми позволява да вярвам, че това, което става, е реално.

— И тук си прав. Нищо, което става, не е реално.

— Какво имаш предвид, дон Хуан?

— Нещата стават реални едва когато хората ги приемат за такива. Например това, което се случи тази вечер, не може да бъде реално за теб, защото никой не би ти повярвал, че е реално.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти не видя какво стана?

— Видях, разбира се. Но мен не ме брой. Нали аз те лъжа, ако си спомняш?

Дон Хуан се разсмя, докато се закашля и се задави. Смехът му бе доброжелателен дори когато ми се надсмиваше.

— Не се впрягай толкова от моите занесии — успокои ме той. — Просто се опитвам да те накарам да се отпуснеш, а знам, че ти се чувстваш естествено само когато си малко объркан.

Говореше с комично изражение и двамата се разсмяхме. Споделих, че нещата, които ми каза преди малко, са ме уплашили повече от всякога.

— От мен ли те е страх? — попита той.

— Не от теб, а от това, което въплъщаваш.

— Аз въплъщавам свободата на воина. От нея ли се боиш?

— Не. Плаши ме твоето страховито знание. То не оставя място за утеха, не допуска убежище, където да се скрия.

— Ти пак бъркаш нещата. Утеха, убежище, страх — всичко това са състояния, които си заучил, без изобщо да се усъмниш в стойността им. Вижда се, че черните магьосници вече са обсебили верния ти усет.

— Кои са тези черни магьосници, дон Хуан?

— Черните магьосници са хората около нас. А и ти, след като спадаш към тях, също си черен магьосник. Само си помисли. Можеш ли да се отклониш от пътеката, която са ти предначертали? Не. Твоите мисли и действия са завинаги предопределени от техните схващания. Това е робство. Аз, от друга страна, ти дадох свобода. Свободата е скъпа, но цената й не е недостъпна. Затова, страхувай се от своите похитители, от своите господари. Не си губи времето и силата да се страхуваш от мен.

Знаех, че е прав, но въпреки искреното си съгласие с него съзнавах, че навиците от целия ми досегашен живот ще ме държат неотклонно на стария път. Наистина имах нагласата на роб.

След дълго мълчание дон Хуан ме попита ще имам ли достатъчно сила за още една среща със знанието.

— Пеперудата ли имаш предвид? — полушеговито попитах аз.

Той се запревива от смях, сякаш му бях казал най-смешната шега на света.

— В какъв смисъл казваш, че знанието е нощна пеперуда? — попитах аз.

— Няма друг смисъл — отвърна той. — Пеперудата си е пеперуда. Мислех, че след всичко, което постигна, вече имаш силата да виждаш. Вместо това погледът ти възприе мъж, а това не беше истинското виждане.

В самото начало на моето ученичество дон Хуан ми бе представил понятието „виждане“ като специална способност, която човек може да развие и която би му позволила да вникне в необяснимата природа на нещата.

През годините на общуването ни бях си оформил представата, че под „виждане“ той разбира интуитивното долавяне на нещата, способността да вникнеш в нещо от пръв поглед или може би умението да съзираш скритите мотиви и смисъл в човешките взаимоотношения.

— Бих казал, че тази вечер, когато се изправи пред нощната пеперуда, ти наполовина гледаше и наполовина виждаше — продължи дон Хуан. — В това състояние, макар и изобщо да не беше обичайното си аз, ти все така запази способността на ума си да си служи с твоето познание за света.

Дон Хуан млъкна и ме погледна. Чудех се какво да кажа.

— И как си служа аз с моето познание за света? — попитах аз.

— Твоето познание за света ти говори, че в храстите можеш да намериш само дебнещи животни или хора, които се крият в листака. Ти се придържаше към тази мисъл и естествено трябваше да намериш начин да приспособиш света към нея.

— Но аз изобщо не мислех, дон Хуан.

— Тогава няма да го наричаме мисъл. То е по-скоро навикът винаги да нагаждаме света към нашите мисли. Ако той не им отговаря, ние просто го приспособяваме. Нощни пеперуди, големи колкото човек, са нещо немислимо, следователно това в храстите според теб е трябвало да бъде човек.

Същото ти се случи и с койота. Именно старите ти навици определиха характера и на тази среща. Нещо стана помежду ви с койота, но то не беше разговор. Аз самият съм изпадал в същото затруднение. Споменавал съм ти, че веднъж разговарях с една сърна; сега и ти разговаря с койот, но нито ти, нито аз ще узнаем някога какво всъщност е ставало с нас в това време.

— За какво говориш, дон Хуан?

— Когато проумях магическото обяснение, вече беше твърде късно да узная какво бяхме правили със сърната. Казах, че сме разговаряли, но не беше така. Да се нарече това разговор, е просто начин да се приведе в такъв вид, че да можем да говорим за него. Нещо между мен и сърната протичаше, но по онова време и аз като теб нагаждах света към собствените си представи. През целия си живот бях разговарял също като теб, затова навиците ми надделяха и се проектираха върху сърната. Когато сърната дойде при мен и направи каквото направи, аз бях принуден да го възприема като разговор.

— Това ли е магическото обяснение?

— Не, това е моето обяснение за теб. Но то не противоречи на магическото обяснение.

Твърдението му ме хвърли в огромна интелектуална възбуда. За известно време забравих пеперудата, която витаеше наоколо, престанах дори да си водя записки. Опитах се да изтълкувам твърденията му и двамата се задълбочихме в дълъг разговор за отражателната природа на нашия свят. Според дон Хуан ние приспособяваме света към нашето описание за него. По такъв начин описанието отразява самото себе си.

Друга тема на неговото разяснение беше, че ние сме научени да се придържаме към нашето описание на света чрез „навиците“, както ги нарече той. Аз предложих термин, който ми се струваше по-всеобхватен — интенция — свойството, чрез което човешкото съзнание се отнася към даден обект и го осмисля.

Разговорът ни съдържаше особено интересни размишления. В светлината на дон Хуановото обяснение моят „разговор“ с койота придобиваше нов характер.

Аз наистина го бях осмислил като диалог, тъй като не познавах друг начин на съзнателно общуване. Освен това бях успял да го нагодя към описанието, според което общуването се осъществява посредством диалог, и така бях накарал описанието да отрази самото себе си.

Почувствах се страхотно въодушевен. Дон Хуан ми се присмя и каза, че способността ми да се вълнувам чак толкова от думите е друг аспект на моята глупост. Той комично изигра ням разговор.

— Всички минаваме през едни и същи глупости — каза той след дълго мълчание. — Единственият начин да ги преодолеем е винаги да действаме като воини. Останалото идва от само себе си.

— А какво е останалото, дон Хуан?

— Знанието и силата. Хората на знанието разполагат и с двете. Но ни един от тях не може да каже как ги е постигнал, освен дето винаги е действал като воин и в даден момент всичко се е променило.

Той ме погледна. Сякаш се поколеба, после стана и каза, че нямам никакъв избор, освен да се явя на срещата със знанието.

Потръпнах. Сърцето ми заби бързо. Изправих се. Дон Хуан ме обиколи, сякаш да огледа тялото ми от всички страни. Даде ми знак да седна и да продължа да си пиша.

— Ако се уплашиш прекалено, няма да можеш да проведеш срещата — каза той. — Воинът трябва да бъде спокоен, съсредоточен и напълно да се владее.

— Наистина ме е страх — казах аз. — Пеперуда ли е или друго, но има нещо, което дебне в храстите.

— Разбира се, че има! — възкликна той. — Аз възразявам само срещу това, че държиш да го смяташ за човек, също както се заинатяваш да мислиш, че си разговарял с койота.

С една част от себе си аз го разбирах напълно, но друг аспект от мен не се предаваше и въпреки очевидностите здраво се вкопчваше в „разума“.

Казах на дон Хуан, че макар интелектуално да съм напълно съгласен с него, обяснението му не задоволява разума ми.

— Думите подвеждат така — каза той убедително. — Те винаги ни карат да се чувстваме просветлени, но щом се изправим пред света, те вечно не ни достигат и накрая се оказва, че пак сме го познали както винаги — без просветление. По тази причина магьосникът предпочита да действа, вместо да говори, и за тази цел ползва ново описание на света — описание, при което говоренето не е толкова важно, а и новите действия дават нови отражения.

Той седна до мен, вгледа се в очите ми и ме накара да му кажа какво всъщност бях „видял“ в храсталака.

В този момент изпаднах в дълбоко противоречие. Бях видял тъмната фигура на човек, но също така бях видял как тази фигура се превръща в птица. Следователно бях станал свидетел на нещо повече от това, което разумът ми позволяваше да сметна за възможно. Но нещо в мен вместо напълно да отхвърли разума ми, подбираше части от видяното, например размера и общото очертание на тъмната фигура, и ги приемаше за разумно допустими, докато други части отхвърляше — например превръщането на тъмната фигура в птица. Затова бях убеден, че съм видял човек.

Когато изразих затруднението си, дон Хуан избухна в смях. Каза, че рано или късно магическото описание ще ми дойде на помощ и тогава всичко ще ми бъде напълно ясно, без необходимостта да е смислено или не.

— А дотогава единственото, което мога да направя за теб, е да те уверя, че това не беше човек — каза той.

Пронизващият поглед на дон Хуан породи у мен дълбоко безпокойство. Тялото ми неудържимо се разтрепери. Караше ме да се чувствам объркан и тревожен.

— Търся следи по тялото ти — обясни той. — Може и да не знаеш, но тази вечер ти беше нанесен доста силен удар.

— Какви следи търсиш? — попитах аз.

— Не реални физически следи по тялото ти, а знаци, индикатори в светлинните ти фибри, в зоните на яркост. Ние сме същества от светлина и всичко, което сме, всичко, което изпитваме, се отразява в нашите фибри. Хората имат своя специфична яркост и единствено по нея те могат да се отличат от останалите живи светлинни същества.

Ако ти тази вечер можеше да виждаш, щеше да забележиш, че силуетът в храстите не беше живо същество от светлина.

Исках да попитам още нещо, но той сложи ръка на устата ми и изшътка. После доближи уста до ухото ми и прошепна да се вслушам и да се опитам да доловя тихо шумолене, меките глухи стъпки на нощна пеперуда по сухите листа и съчки по земята.

Нищо не можах да чуя. Дон Хуан рязко се изправи, взе фенера и каза, че отиваме да седнем под рамадата на входа. Вместо да минем през стаята и да излезем през входната врата, той ме поведе през задната врата и обиколихме къщата, минавайки почти по края на храсталака. Обясни ми, че е много важно присъствието ни да се забележи. Обикаляхме наоколо откъм лявата страна на къщата. Дон Хуан крачеше съвсем бавно. Стъпките му бяха немощни и колебливи. Ръката му, с която държеше фенера, трепереше.

Попитах го не му ли е добре. Той ми намигна и прошепна, че голямата нощна пеперуда, която дебне наоколо, има среща с млад човек, а бавната походка на един немощен старец явно посочва с кого е срещата.

Когато най-сетне стигнахме фасадата на къщата, дон Хуан окачи фенера на един пирон и ме накара да седна, облегнат на стената. Той седна от дясната ми страна.

— Ще поседим тук — каза той, — а ти ще пишеш и разговаряш с мен най-естествено. Нощната пеперуда, която те налетя днес, е наоколо, в храстите. След малко ще се приближи да те огледа. Затова съм закачил фенера на пирона точно над теб. Светлината ще насочи пеперудата да те намери. Когато стигне до края на храстите, тя ще те позове. Гласът й е много особен звук. Този звук сам по себе си може да ти помогне.

— Как звучи той, дон Хуан?

— Това е песен. Натрапчив зов на пеперудите. Обикновено той не може да се чуе, но нощната пеперуда там, в храстите, е рядка пеперуда — ясно ще чуеш нейния зов и ако си безупречен, ще остане с теб до края на живота ти.

— С какво ще ми помогне това?

— Тази нощ ти ще довършиш това, което започна по-рано. Виждането става възможно само когато воинът е в състояние да спре вътрешния си диалог.

Днес в храстите ти спря вътрешния си диалог по своя воля. И видя. Това, което видя, не беше ясно. Ти си мислеше, че е било човек. Аз твърдя, че беше нощна пеперуда. И двамата не сме точни, но това е, защото си служим с думи. Все пак аз имам последната дума, защото виждам по-добре от теб и защото знам магическото обяснение. Затова знам, макар и да не съм съвсем точен, че фигурата, която видя тази вечер, беше нощна пеперуда.

А сега ще стоиш в пълно мълчание, без нито една мисъл, за да оставиш тази малка нощна пеперуда отново да дойде при теб.

Вече ми беше трудно да си водя записки. Дон Хуан се засмя и настоя да продължа да пиша — все едно че нищо не ме смущава. Той докосна ръката ми и каза, че писането било най-добрата ми защита.

— Досега не бяхме говорили за нощните пеперуди — продължи той. — Не ти беше дошло времето. Както знаеш вече, духът ти не беше в равновесие. За да се справиш с това, аз те научих да живееш като воин. В самото начало воинът трябва да осъзнае, че духът му не е в равновесие; след това, като живее с пълен контрол и осъзнаване на себе си, той прави всичко възможно да постигне това равновесие, но без да бърза и да се насилва.

При теб, както и при всеки човек, дисбалансът ти се дължеше на общия сбор от всичките ти действия. Но сега духът ти изглежда достатъчно прояснен, за да поговорим за нощни пеперуди.

— Как узна, че е настъпило подходящото време да поговорим за нощни пеперуди?

— Когато ти пристигна, зърнах нощната пеперуда да кръжи около теб. За пръв път тя бе открита и дружелюбна. И преди я бях видял около къщата на Хенаро в планината, но тогава бе само заплашителен силует, което говореше, че ти липсва вътрешен ред.

В този момент чух странен звук. Напомняше глухо стьржене на клон, който се трие о друг клон, или бумтене на мотор в далечината. Променяше се на височина като музикален тон, създавайки странен ритъм. После спря.

— Това беше нощната пеперуда — каза дон Хуан. — Сигурно си забелязал, че макар фенерът да свети достатъчно ярко, за да привлича нощните пеперуди, нито една не прелита наоколо.

Не бях забелязал, но след като дон Хуан ми обърна внимание, осъзнах невероятната тишина в пустото поле около къщата.

— Не се тревожи — спокойно каза той. — Няма нищо на света, което един воин да не може да посрещне. Понеже се смята за вече умрял, той няма какво да губи. Най-лошото вече му се е случило, затова той е чист и спокоен. Ако съди по действията и думите му, човек изобщо не би допуснал, че вече е преживял всичко.

Думите на дон Хуан и преди всичко настроението му ми действаха много успокоително. Споделих с него, че във всекидневния си живот вече не изпитвам предишния натрапчив страх, но при мисълта за онова там в тъмното ужас разтърсва тялото ми.

— Онова там в тъмното е просто знанието — каза спокойно той. — Вярно е, че знанието внушава страх. Но ако воинът приеме, че знанието по природа е страшно, той престава да се страхува.

Странното бучене отново се разнесе. Струваше ми се по-близко и по-силно. Вслушах се внимателно. Колкото повече съсредоточавах вниманието си, толкова по-трудно ми беше да определя естеството му. Не беше песен на птица, нито рев на животно. Звуците бяха дълбоки и наситени, ту в ниска, ту във висока гама. Имаха ритъм и определена продължителност, ту се чуваха като протяжен, единствен звук, ту ставаха кратки и насечени като стакато или картечен откос.

— Нощните пеперуди са вестители или по-точно пазители на вечността — каза дон Хуан, когато звукът спря. — По някаква причина или въобще без причина те съхраняват златния прашец на вечността.

Тази метафора ми беше непонятна. Помолих го да ми я поясни.

— По крилете на нощните пеперуди има прашец — каза той. — Прашец с цвят на потъмняло злато. Това е прашецът на знанието.

От обяснението му метафората стана още по-неразбираема. Поколебах се малко как да формулирам въпроса си по-ясно. Но той отново заговори.

— Знанието е много особено нещо. И най-вече за воина. За воина знанието идва внезапно, овладява го целия и отминава.

— Какво общо има знанието с прашеца по крилете на нощните пеперуди? — попитах аз след продължителна пауза.

— Знанието се рее като златни прашинки — същите, които покриват крилете на нощните пеперуди. Така че за воина знанието е нещо като взимане на душ или дъжд от тъмен златист прашец.

С цялата учтивост, на която бях способен, аз му казах, че обясненията му още повече са ме объркали. Той се засмя и ме увери, че говори напълно смислено, но собственият ми разум не ми дава покой.

— От незапомнени времена нощните пеперуди са били близки приятели и помощници на магьосниците — продължи той. — Досега не бях ти говорил на тази тема, защото още не беше готов.

— Но как е възможно прашецът по крилете им да бъде знание?

— Ще видиш.

Той сложи ръка на бележника ми и ме накара да затворя очи и да помълча, без да мисля. Каза, че зовът на нощната пеперуда откъм храсталака ще ми помогне. Ако се съсредоточа над него, той ще ми разкаже за предстоящите събития. Подчерта, че не знае как ще се осъществи контактът между мен и пеперудата, нито с какви средства ще общуваме, но настоя да бъда спокоен и самоуверен и да се доверя на личната си сила.

След известен период на нетърпение и нервност успях да постигна вътрешно мълчание. Мислите ми все повече оредяваха, докато накрая умът ми стана съвършено празен. Щом се успокоих, звуците откъм храсталака сякаш се включиха.

Отново се появи странният звук, който според дон Хуан издаваше нощната пеперуда. Долових го като телесно усещане, а не като мисъл в ума ми. Изобщо не ми се стори заплашителен или злонамерен. Беше нежен и простичък като зов на дете. Върна ми спомена за едно момченце, което познавах навремето. Удължените звуци ми припомниха кръглата му руса главица, кратките, подобни на стакато звуци — на неговия смях. Налегна ме смазваща тъга, но в ума ми нямаше никаква мисъл; усещах тъгата с тялото си. Не издържах повече да седя и се свлякох възнак на пода. Тъгата ми бе толкова силна, че започнах отново да мисля. Вгледах се в мъката и чувството си за разкаяние и ненадейно се улових да споря със себе си по повод на момченцето. Боботещият звук бе спрял. Аз бях със затворени очи. Чух, че дон Хуан стана, и усетих как ми помага да се вдигна. Не ми се говореше. И той не казваше нито дума. Чувах как се движи около мен. Отворих очи — той беше коленичил пред мен и изучаваше лицето ми, доближил фенера. Нареди ми да сложа ръце на корема си. Изправи се, отиде до кухнята и донесе вода. Напръска лицето ми и ми даде да изпия останалата.

Седна до мен и ми подаде записките. Казах му, че звукът ме е навел на много мъчителни размисли.

— Отдаваш се на изживяването повече, отколкото можеш да си позволиш — сухо каза той.

Изглеждаше погълнат от мисли, сякаш търсеше да ми предложи нещо подходящо.

— Задачата ти тази вечер е да видиш някои хора — проговори накрая той. — Първо трябва да спреш вътрешния си диалог, тогава да си представиш човека, когото искаш да видиш. Всяка мисъл, която човек задържи в ума си, докато е в състояние на вътрешно мълчание, по същността си представлява заповед, защото няма други мисли, които да й противоречат. Тази вечер нощната пеперуда в храсталака иска да ти помогне, затова ще пее за теб. Песента й ще привлече златния прашец и тогава ти ще видиш избрания от теб човек.

Исках да чуя повече подробности, но той с рязък жест ми даде знак да започвам.

След неколкоминутни усилия да спра вътрешния си диалог постигнах пълно вътрешно мълчание. Тогава съзнателно задържах кратката мисъл за един мой приятел. Останах със затворени очи само за миг според мен, после усетих как някой ме разтърсва за раменете, но това го осъзнах много бавно. Отворих очи и се намерих легнал на лявата си страна. Явно бях заспал толкова дълбоко, че не си спомнях кога съм се свлякъл на земята. Дон Хуан ми помогна да седна отново. Смееше ми се. Имитираше ме как хъркам и каза, че ако не го бе видял сам с очите си, нямало да повярва, че някой може да спи толкова дълбоко. За него било наслаждение да е край мен винаги когато се налага да направя нещо, което умът ми не разбира. Отмести бележника ми настрани и заяви, че трябва да започнем всичко отначало.

Аз извърших необходимите стъпки. Странният, боботещ звук отново се появи. Този път обаче не идваше откъм храсталака, а по-скоро от самия мен, като че ли го издаваха устните ми или краката ми, или пък ръцете ми. Скоро звукът напълно ме завладя. Имах чувството, че меки топки се разлитат от мен и към мен; едно успокояващо, изключително чувство, че ме обсипва тежък памучен пух. Внезапно чух как порив на вятъра с трясък отвори вратата и мисълта ми се възвърна. Помислих си, че и този път се провалих. Отворих очи и се намерих в собствената си стая. Вещите по писалището ми си стояха така, както ги бях оставил. Вратата беше отворена, навън духаше силен вятър. Мина ми през ум да проверя дали работи парното. Тогава чух тропане по прозорците с плъзгачи, които бях поставил сам и не пасваха добре на рамката. Тропаше се ожесточено, сякаш някой искаше да влезе. Изпитах пристъп на страх. Станах от стола. Усетих как нещо ме дърпа. Изпищях.

Дон Хуан ме разтърсваше за раменете. Възбудено му описах видението си. Беше толкова живо, че целият треперех. С цялото си тяло усещах, че току-що съм седял на бюрото си.

Дон Хуан невярващо поклати глава и каза, че съм гений на самозаблудата. Изглежда, не му направи никакво впечатление това, което бях изживял. Равнодушно го отхвърли и ми заповяда да започна отначало.

Тогава отново чух тайнствения звук. Той ми се яви, както бе казал дон Хуан, под формата на дъжд от златен прашец. Но не виждах точно прашец или снежинки, както той ги бе описал, а по-скоро сферични мехурчета. Те се носеха към мен. Едно от тях се разпукна и ми откри необичайна гледка. Сякаш спря пред очите ми и се отвори, като ми показа странен предмет. Приличаше на гъба. Сьвсем определено го виждах — това, което ставаше с мен, не беше сън. Гъбоподобното се задържа непроменено в „полезрението“ ми, после изчезна, сякаш бе загасена светлината, която го огрява. Последва безконечен мрак. Побиха ме тръпки, после целият се затресох и внезапно осъзнах, че някой ме разтърсва. В същият миг се включиха и сетивата ми. Аз гледах дон Хуан, който силно ме разтърсваше. Сигурно точно в този момент бях отворил очи.

Той напръска лицето ми с вода. Прохладата бе много приятна. След като помълча малко, той пожела да му кажа какво се бе случило.

Разказах му видението си най-подробно.

— Но какво всъщност видях? — попитах аз.

— Свой приятел — отвърна той.

Засмях се и търпеливо му обясних, че бях видял фигура, подобна на гъба. Макар че нямах как да преценя размерите й, стори ми се, че е дълга около педя-две.

Дон Хуан подчерта, че е от значение само чувството. Обясни ми, че тъкмо чувствата ми са критерият, който определя под каква форма ще ми се яви субектът, когото виждам.

— От твоето описание и чувството ти стигам до извода, че твоят приятел трябва да е чудесен човек — каза той.

Думите му ме объркаха.

Той обясни, че когато магьосникът вижда хората отдалеч, те са предимно в гьбообразна форма, а когато е непосредствено пред човека, когото вижда, тогава човешката му същност се явява като яйцевиден сноп светлинни фибри.

— Ти не стоеше непосредствено пред приятеля си — каза той. — Затова той ти се яви като гъба.

— А защо е така, дон Хуан?

— Никой не знае. Просто така изглеждат хората при този специфичен начин на виждане.

Добави, че всяка черта на гъбовидната фигура има определено значение, но с невъзможно начинаещият да го изтълкува правилно.

Тогава си спомних нещо много интересно. Преди години, в състояние на необикновена реалност, предизвикано от психотропни растения, бях преживял или възприел как, докато гледах един поток, грозд мехурчета заплува към мен и ме погълна. Златистите мехурчета, които видях току-що, заплуваха към мен и ме погълнаха по абсолютно същия начин. Може всъщност да се каже, че и в двата случая мехурчетата имаха еднаква структура и форма.

Дон Хуан изслуша коментара ми без особен интерес.

— Не си пропилявай силата с дреболии — каза той. — Имаш да се справяш с тази необятност.

Той посочи с ръка към храсталака.

— Нищо няма да получиш, ако сведеш цялата тази величавост към разумни доводи. Тук, около нас, е самата вечност. Да я принизяваш до някаква достъпна за разума глупост е дребнаво и направо гибелно.

След това настоя да се опитам да видя друг измежду своите познати. Добави, че щом видението свърши, трябва да се напрегна да отворя очи сам и да си възвърна пълното съзнание за това, което непосредствено ме заобикаля.

Успях да задържа образа на друга гъбоподобна фигура, но докато първата беше дребна и жълтеникава, втората бе белезникава, по-голяма и изкривена.

В края на нашия разговор за двете фигури, които бях видял, аз вече съвсем бях забравил „нощната пеперуда в храстите“, която толкова ме бе занимавала преди. Казах на дон Хуан, че съм удивен от собствената си способност да пренебрегна нещо толкова необичайно. Сякаш не бях този човек, за когото се мислех.

— Не виждам защо трябва да правиш от мухата слон — каза дон Хуан. — Когато се спре вътрешният диалог, светът се разпада и на повърхността излизат някои наши необичайни страни, които сякаш са били строго охранявани от думите. Ти си това, което си, защото си казваш, че си такъв.

След кратка почивка дон Хуан ме подкани да продължа да „извиквам“ приятели. Каза, че целта е да направя колкото може повече опити да видя, за да установя принципа на чувството.

Повиках последователно тридесет и двама души. След всеки опит той искаше да му разкажа внимателно и подробно всичко, което бях възприел по време на видението. Когато започнах да се справям по-умело, той промени подхода, съдейки навярно по това, че можех за секунди да спра вътрешния си диалог, по своя воля да отворя очи в края на всеки опит и да възобновя обичайните си занимания без никакъв преход. Забелязах промяната, когато обсъждахме цвета на гъбовидните фигури. Той вече бе отбелязал, че това, което наричах цвят, не е багра, а лъчение с различен интензитет. Тъкмо се канех да опиша жълтеникавата светлина, която бях наблюдавал, когато той ме прекъсна и най-точно ми описа всичко, което бях видял. От този момент нататък той обсъждаше съдържанието на всяко от виденията ми не като тълкуване на моя разказ, а сякаш сам ги виждаше. Като го помолих да ми обясни как става това, той направо отказа.

Когато свърших с извикването на тези тридесет и двама души, установих, че бях видял най-разнообразни гъбовидни форми и лъчения, които бяха породили у мен най-различни чувства — от нежна радост до пълно отвращение.

Дон Хуан ми обясни, че хората са изпълнени с конфигурации, които могат да бъдат проблеми, мъки, тревоги и т.н. Увери ме, че само изключително силен магьосник може да разнищи значението на тези конфигурации. Аз трябвало да се задоволя да виждам само общото очертание на хората. Чувствах се много, уморен. Имаше нещо наистина изтощително в тези странни фигури. Като цяло предизвикваха усещане за гадене. Никак не ми харесваха. Караха ме да се чувствам хванат в капан и обречен.

Дон Хуан ми заповяда да пиша, за да разсея потиснатото си настроение. След дълго мълчание, през което не успях да напиша нищо, той ме накара да извикам някои хора по негов избор.

Започна да ми се явява нова серия от форми. Не приличаха на гъби, а по-скоро на японски чашки за саке, обърнати с дъното нагоре. Някои имаха нещо като главичка, подобна на столчето на чашка за саке; други бяха по-закръглени. Формите бяха приятни и безметежни. Долавях, че самата им същност излъчва чувство за щастие. За разлика от предишните, които от тежестта си бяха прилепнали към земята, тези леко отскачаха. Самото им присъствие някак си облекчаваше изтощението ми.

Сред хората, които той бе избрал, беше един от учениците му — Елихио. Когато извиках образа на Елихио, почувствах силно разтърсване, което ме извади от състоянието на видения. Фигурата на Елихио беше бяла и издължена. Тя се оттласна и скочи към мен. Дон Хуан обясни, че Елихио е много даровит ученик и несъмнено е забелязал, че някой го вижда.

Другият, когото избра дон Хуан, беше Паблито, ученик на дон Хенаро. Видението на Паблито ме разтърси повече и от образа на Елихио.

Дон Хуан така се разсмя, че сълзи потекоха по бузите му.

— Защо тези хора са с различна форма? — попитах аз.

— Те имат повече лична сила — отвърна той. — Както може би си забелязал, те не са привързани към земята.

— Какво им е придало тази лекота? По рождение ли са такива?

— Ние всички сме по рождение така леки и подвижни, но впоследствие се връзваме за земята и ставаме неподвижни. Сами си го правим. Може би затова тези хора са с различна форма — понеже живеят като воини.

Обаче не това е важно. В момента важното е, че ти си на края. Успя да повикаш четиридесет и седем души; остава ти още само един, за да запълниш оригиналното число четиридесет и осем.

В този миг си спомних, че преди години, когато разглеждахме магиите и гадаенето на житни зърна, той ми беше казал, че магьосникът ползва четиридесет и осем зърна, но така и не ми обясни защо.

Попитах го отново:

— Защо четиридесет и осем?

— Четиридесет и осем е нашето число — каза той. — То ни прави хора. Не знам защо. Не си хаби силата да задаваш идиотски въпроси.

Той стана и протегна ръцете и краката си. Накара ме и аз да сторя същото. Забелязах, че небето на изток започна да просветлява. Пак седнахме. Той се наведе и прошепна на ухото ми:

— Последният човек, когото ще извикаш, е Хенаро, чието истинско име е Маккой — прошепна дон Хуан.

Обхвана ме любопитство и възбуда. С лекота извърших нужните действия. Особеният звук от края на храсталака оживя и придоби нова мощ. Почти го бях забравил. Обсипаха ме златистите мехурчета и в едно от тях видях самия дон Хенаро. Стоеше пред мен с шапка в ръка и се усмихваше. Припряно отворих очи и понечих да заговоря с дон Хуан, но преди да произнеса и дума, тялото ми се вцепени като дъска, косата ми се изправи и много дълго не знаех нито какво да направя, нито какво да кажа. Дон Хенаро стоеше точно пред мен. На живо!

Обърнах се към дон Хуан. Той се усмихваше. После и двамата избухнаха в гръмогласен смях. Аз също се опитах да се засмея, но не можах. Станах прав.

Дон Хуан ми подаде чаша вода. Автоматично я изпих. Стори ми се, че се кани да напръска лицето ми с вода. Вместо това той повторно напълни чашата ми. Дон Хенаро почеса глава и прикри насмешката си.

— Няма ли да поздравиш Хенаро? — попита дон Хуан.

Огромно усилие ми костваше да подредя мислите и чувствата си. Накрая измънках нещо като поздрав към дон Хенаро. Той ми отвърна с поклон.

— Ти ме повика, нали? — попита усмихнат той. Смутолевих, че съм изумен да го видя пред себе си.

— Той наистина те повика — намеси се дон Хуан.

— Ами, ето ме — каза ми дон Хенаро, — с какво мога да ти бъда полезен?

Аз постепенно овладях мисълта си и накрая внезапно проумях. Мислите ми кристално се проясниха и аз „разбрах“ какво всъщност беше станало. Представих си как дон Хенаро е бил на гости у дон Хуан и щом са чули колата ми да приближава, дон Хенаро се е шмугнал в храсталака и е останал в укритието си, докато се стъмни. Бях убеден, че имам неопровержими доказателства. Дон Хуан, който несъмнено бе нагласил цялата работа, от време на време му е давал по някой знак, за да насочва развитието на нещата. В съответния момент дон Хенаро ми бе дал да забележа присъствието му и когато двамата с дон Хуан се връщахме към къщата, той ни бе последвал най-открито, за да ме уплаши. После се бе стаил в храсталака и всеки път по сигнал от дон Хуан е издавал онзи странен звук. Дон Хуан му бе дал последния сигнал да излезе иззад храстите, докато аз стоях със затворени очи, след като ме бе накарал да „извикам“ дон Хенаро. Тогава дон Хенаро бе дошъл под рамадата и бе изчакал, докато отворя очи, за да ми изкара акъла.

Единствените несъответствия в моята логическа схема на обяснение бяха, че аз всъщност бях видял как мъжът, който се криеше в храстите, се превърна в птица и как отначало дон Хенаро ми се яви като образ в златистото мехурче. Във видението ми беше облечен точно така, както и в действителност. И тъй като не можех логически да обясня тези несъответствия, аз приех, както винаги при подобни обстоятелства, че сигурно емоционалният стрес ми бе повлиял съществено да видя това, което „ми се бе сторило, че виждам“.

Неволно се разсмях на нелепия им номер. Разказах им до какви изводи бях стигнал. Те избухнаха в смях. Искрено повярвах, че смехът им окончателно ги издаде.

— Ти се криеше в храстите, нали? — попитах аз дон Хенаро.

Дон Хуан седна и се хвана с две ръце за главата.

— Не, не съм се крил — търпеливо каза дон Хенаро. — Бях далеч оттук, когато ти ме извика, и аз дойдох.

— Къде беше, дон Хенаро?

— Далеч оттук.

— Колко далеч?

Дон Хуан се намеси и каза, че дон Хенаро се е явил в знак на уважение към мен и аз нямам право да го разпитвам къде е бил, защото той не е бил никъде.

Дон Хенаро ме защити, като каза, че няма нищо против да питам за каквото и да било.

— Щом като не си се криел около къщата, то къде си бил, дон Хенаро? — попитах аз.

— Бях си у дома — съвсем искрено отвърна той.

— В Централно Мексико ли?

— Ами да! Само една къща имам.

Двамата се спогледаха и отново избухнаха в смях. Знаех, че ме занасят, но реших повече да не им се връзвам. Предположих, че сигурно са имали причина да предприемат толкова сложни ходове. Седнах.

Чувствах се направо разцепен на две. Едната част от мен изобщо не беше шокирана и можеше да приеме всички действия на дон Хуан и дон Хенаро за истина. Но другата част направо отказваше; тя беше по-силната. Разумното ми обяснение беше, че съм приел дон Хуановото магическо описание на света само на интелектуално ниво, докато тялото ми като цяло отказваше да го приеме — оттук и моята дилема. Но пък в годините на общуването ми с дон Хуан и дон Хенаро бях изживял изключителни явления и те бяха опит на тялото, не на интелекта. По-рано същата вечер бях изпълнил „походката на силата“, което от гледна точка на интелекта ми беше необяснимо постижение; и най-вече — бях имал невероятни видения без никакви други средства освен собствената ми воля.

Обясних им естеството на мъчителното си и в същото време искрено затруднение.

— Това момче е гений — обърна се дон Хуан към дон Хенаро, като клатеше невярващо глава.

— Ти си същински гений, Карлитос — каза ми дон Хенаро, сякаш препредаваше съобщение.

Двамата седнаха до мен — дон Хуан отдясно, дон Хенаро отляво. Дон Хуан отбеляза, че скоро ще съмне. В един миг аз отново чух зова на пеперудата. Беше се преместила. Звукът долиташе от обратната посока. Поглеждах и двамата, като задържах погледа им. Логическата ми схема започна да се разпада. Звукът беше хипнотизиращо плътен и дълбок. Тогава чух глухи стъпки от леки нозе, които чупеха сухите съчки под храстите. Пращящият звук наближи и аз се свих по-близо до дон Хуан. Той сухо ми заповяда да го видя. Аз положих огромно усилие не толкова заради него, колкото заради себе си. Сигурен бях, че дон Хенаро се бе представял за нощната пеперуда. Но дон Хенаро седеше до мен. Тогава какво беше онова в храстите? Нима наистина нощна пеперуда?

Пращящият звук отекваше в ушите ми. Не можех изобщо да спра вътрешния си диалог. Чувах звука, но не можех да го усетя с тялото си както преди. Чувах съвсем определено стъпки. Нещо се прокрадваше в мрака. Разнесе се шумно пропукване, сякаш клон се разцепи на две, и внезапно ме изпълни ужасен спомен. Преди години бях прекарал една ужасна нощ в тази пустош и нещо ме нападаше, нещо много леко и неуловимо; то непрестанно ми стъпваше на врата, а аз се свивах на земята. Дон Хуан ми бе обяснил това явление като среща със „съюзника“ — тайнствена сила, която магьосникът се научава да възприема като същество.

Приближих се още до дон Хуан и му прошепнах какво си бях спомнил. Дон Хенаро допълзя по-близо до нас.

— Какво каза той? — попита той шепнешком дон Хуан.

— Казва, че там е неговият съюзник — отвърна дон Хуан с понижен глас.

Дон Хенаро изпълзя обратно и седна. После се обърна към мен и силно прошепна:

— Гениален си.

Те приглушено се разсмяха. Дон Хенаро посочи с брадичка храстите.

— Иди да го пипнеш — каза той. — Свали си дрехите и му изкарай дяволите на този съюзник.

Те се затресоха от смях. Междувременно звукът беше спрял. Дон Хуан ми заповяда да спра мислите си, но да остана с отворени очи, съсредоточен право пред себе си в края на храсталака. Каза, че пеперудата се е преместила заради присъствието на дон Хенаро и ако ще ми се яви, то сигурно ще избере да дойде отпред.

След минутно усилие да спра мислите си аз отново чух звука. Беше по-наситен от всякога. Първо чух глухите стъпки по сухите съчки, а после ги усетих по тялото си. В същия миг различих тъмна фигура точно пред себе си в края на храсталака.

Усетих, че ме разтърсват. Отворих очи. Дон Хуан и дон Хенаро стояха над мен, а аз бях коленичил, сякаш бях спал на кълбо. Дон Хуан ми подаде малко вода и аз отново седнах, облегнал гръб на стената.

Скоро след това се зазори. Храсталакът сякаш се разбуди. Утринният хлад бе освежителен и ободряващ.

Пеперудата не била дон Хенаро. Рационалната ми структура се разпадаше. Не исках да задавам повече въпроси, но и не можех да мълча. Накрая заговорих.

— Но щом си се намирал в Централно Мексико, как се озова тук, дон Хенаро? — попитах аз.

Дон Хенаро направи нелепа и ужасно смешна гримаса с уста.

— Извинявай — каза ми той. — Устата ми отказва да говори.

После се обърна към дон Хуан и ухилен предложи:

— Защо ти не му кажеш?

Дон Хуан се подвоуми. После каза, че като завършен майстор в изкуството на магията дон Хенаро е способен на изключителни дела.

Дон Хенаро изду гърди, сякаш думите на дон Хуан го помпаха. Той сякаш пое толкова много въздух, че гръдният му кош изглеждаше двойно по-голям от обикновено. Имаше вид сякаш всеки момент щеше да полети. Той подскочи във въздуха. Останах с впечатлението, че въздухът в дробовете му го накара да подскочи. Закрачи напред-назад по пръстения под, докато овладее гръдния си кош — потупа гърди и с голяма сила притисна с длани гръдните си мускули надолу към стомаха, сякаш изпразваше гума. Накрая седна.

Дон Хуан се смееше. Очите му блестяха от чиста наслада.

— Води си записките — тихо ми нареди той. — Пиши, пиши, иначе ще умреш!

После отбеляза, че дори дон Хенаро вече не смятал писането ми за такава чудатост.

— Точно така! — обади се дон Хенаро. — Мисля си дали и аз самият да не се заема с писане.

— Хенаро е човек на знанието — сухо поясни дон Хуан, — а човекът на знанието може спокойно да се премества на големи разстояния.

Той ми припомни как веднъж преди години тримата бяхме из планината и тогава дон Хенаро в усилието си да ме накара да преодолея тъпата си рационалност направи изумителен скок до върховете на Сиера, отдалечени на десетина километра. Спомних си случката, но помнех и как изобщо не можех да схвана, че е скочил.

Дон Хуан добави, че в определени моменти дон Хенаро е способен на изключителни подвизи.

— В определени моменти Хенаро не е Хенаро, а двойникът му — каза той.

Повтори го три-четири пъти. После двамата ме загледаха, сякаш в очакване на неизбежната ми реакция.

Не разбирах какво имаше предвид под „двойника му“. Досега изобщо не го бе споменавал. Помолих да ми го изясни.

— Има още един Хенаро — обясни той. И тримата се спогледахме.

Стана ми много неспокойно. Дон Хуан ме насърчи с поглед да продължа да говоря.

— Да не би да имаш близнак? — попитах аз, обръщайки се към дон Хенаро.

— Разбира се — отвърна той. — Имам близнак.

Не можех да разбера дали ме занасяха или не. Двамата се разкикотиха неудържимо като хлапаци, направили някоя лудория.

— Може да се каже, че в момента Хенаро е собственият си близнак — продължи дон Хуан.

При това изявление и двамата се затъркаляха по земята от смях. На мен обаче изобщо не ми беше весело. Тялото ми неудържимо се разтрепери.

Дон Хуан отбеляза строго, че се възприемам прекалено сериозно и се смятам за много важен.

— Овладей се — сухо ми заповяда той. — Ти знаеш, че Хенаро е магьосник и безупречен воин. Затова е способен да върши дела, немислими за обикновения човек. Неговият двойник, другият Хенаро, е едно от тези дела.

Нямах думи. Не можех да допусна, че просто издевателстват над мен.

— За воин като Хенаро — продължи дон Хуан — съвсем не е невероятно начинание да създаде другия.

След като дълго обмислях въпроса си, аз попитах:

— Другият нещо като Аз-а ли е?

— Другият е Аз-а — отвърна дон Хуан. Обяснението му беше невероятно, но не повече от всичко друго, което правеха те.

— От какво е направен другият? — попитах аз дон Хуан след неколкоминутно колебание.

— Няма как да се узнае — отвърна той.

— Реален ли е той или просто илюзия?

— Разбира се, че е реален.

— В такъв случай може ли да се каже, че е от плът и кръв? — попитах аз.

— Не, не може — отвърна дон Хенаро.

— Но ако е толкова реален, колкото съм аз …

— Реален колкото теб ли? — възкликнаха едновременно дон Хуан и дон Хенаро.

Те се спогледаха и така се разсмяха, че сякаш щеше да им прилошее. Дон Хенаро хвърли шапката си на пода и затанцува около нея. Танцуваше грациозно и леко, но необяснимо защо, много смешно. Може би смешното беше в изключително „професионалните“ му движения. Несъответствието беше толкова неуловимо и в същото време така се набиваше в очи, че просто се присвивах от смях.

— Твоят проблем, Карлитос — каза той, като седна отново, — е в това, че си гений.

— Трябва да разбера какво е двойникът — казах аз.

— Не може да се разбере дали той е от плът и кръв — каза дон Хуан, — защото той не е реален така, както си ти. Двойникът на Хенаро е реален както Хенаро. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Но трябва да признаеш, дон Хуан, че положително съществува начин да се узнае.

— Двойникът е Аз-а. Това обяснение ти стига. Ако можеше обаче да виждаш, щеше да забележиш, че между Хенаро и неговия двойник има голяма разлика. За магьосника, който вижда, двойникът се явява по-ярък.

Почувствах се твърде омаломощен, за да задавам повече въпроси. Оставих бележника на земята и за миг ми се стори, че припадам. Виждах като в тунел — всичко около мен беше в мрак с изключение на един кръг пред очите ми, в който всичко се виждаше ясно.

Дон Хуан каза, че трябва да похапна нещо. Не ми се ядеше. Дон Хенаро заяви, че умира от глад, стана и отиде в задната част на къщата. Дон Хуан също стана и ми даде знак да го последвам. В кухнята дон Хенаро си сипа храна и започна най-смешната пародия на човек, който иска да яде, но не може да гълта. Имах чувство, че дон Хуан направо щеше да умре — така ревеше, риташе, викаше, кашляше и се давеше от смях. А и аз просто щях да се пръсна от смях. Клоунадата на дон Хенаро беше изумителна.

Накрая той се отказа и загледа ту мен, ту дон Хуан с блеснали очи и лъчезарна усмивка.

— Не става — каза той и сви рамене.

Изядох огромно количество храна, дон Хуан също. След това всички заедно се върнахме пред къщата. Грееше великолепно слънце, небето беше ясно, утринният ветрец пронизваше въздуха. Почувствах се щастлив и силен.

Седнахме в триъгълник с лице един към друг. След като помълчах от учтивост, аз реших да ги помоля за разяснения по моята дилема. Отново се чувствах в блестяща форма и исках да се възползвам от силата си.

— Дон Хуан, разкажи ми нещо повече за двойника — помолих аз.

Дон Хуан посочи дон Хенаро и той се поклони.

— Ето ти го — каза дон Хуан, — няма какво да се говори. Той е тук, за да го видиш сам.

— Но това е дон Хенаро — казах аз в плах опит да продължа разговора.

— Разбира се, че съм Хенаро — каза той и изпъчи гърди.

— Тогава какво е двойник, дон Хенаро? — попитах аз.

— Питай него — отсече той, сочейки дон Хуан. — Той е по думите. Аз съм ням.

— Двойник е самият магьосник, развил се чрез сънуването — обясни дон Хуан. — Така че за магьосника двойникът е акт на силата. За теб обаче той е само сказание за силата. В случая с Хенаро неговият двойник не може да се различи от оригинала. Това е така, защото като воин неговата безупречност е абсолютна. Затова и ти никога не си забелязвал разликата. Но за всичките години, откакто го познаваш, ти си бил с истинския дон Хенаро само два пъти. Във всички останали случаи си бил с неговия двойник.

— Но това е абсурд! — възкликнах аз.

В гърдите ми се надигна мъчително безпокойство. Толкова се притесних, че изпуснах бележника, а моливът се изтърколи и се загуби някъде. Дон Хуан и дон Хенаро се хвърлиха на земята и започнаха да го търсят по най-комичен начин. Никога не бях виждал по-удивително представление на илюзионното изкуство и фокусничеството. Само дето нямаше сцена, факирски реквизит и изпълнителите явно не разчитаха на трикове.

Дон Хенаро, главният факир, и асистентът му дон Хуан само за няколко минути струпаха най-удивителната, чудновата и странна сбирщина от вещи, които бяха намерили под, зад или върху всеки предмет из рамадата.

В стила на цирковото фокусничество асистентът подреждаше на пода реквизита, който в случая представляваше няколко неща — камъни, конопени чували, дърва, гюм за мляко, един фенер и моето яке. След това факирът дон Хенаро започна да оглежда предметите един по един и щом установеше, че това не е моят молив, ги захвърляше. Сбирката от намерените предмети включваше различни дрехи, перуки, очила, играчки, съдове, железария, дамско бельо, човешки зъби, сандвичи и разни култови предмети. Един от тях беше направо отвратителен — парче втвърдено човешко изпражнение, което дон Хенаро извади изпод якето ми. Най-сетне дон Хенаро откри молива ми и ми го подаде, след като му избърса праха с крайчеца на ризата си.

Те се поздравиха за клоунадата си с възгласи и смях. Аз само ги наблюдавах, неспособен да се присъединя към тях.

— Не взимай всичко толкова на сериозно, Карлитос — обърна се към мен дон Хенаро със загрижен тон. — Иначе ще вземеш да се…

Той направи комичен жест, който можеше всичко да значи.

След като смехът им се поуталожи, запитах дон Хенаро какво върши двойникът или какво прави магьосникът със своя двойник.

Отговори ми дон Хуан. Той каза, че двойникът има сила, с която може да извършва подвизи, невъобразими в обикновени условия.

— Безброй пъти съм ти казват, че светът е необхватен — обърна се той към мен. — Необхватни сме и ние самите, както и всичко, което съществува. Затова двойникът не може да се обясни рационално. На теб обаче ти бе дадено да го видиш сам, а това е повече от достатъчно.

— Но сигурно има начин да се говори за него — казах аз. — Ти самият си ми казвал, че си изтълкувал като разговор срещата си със сърната, за да можеш да говориш за нея. Не можеш ли да направиш същото и по отношение на двойника?

Той помълча известно време. Примолих му се настойчиво. Тревогата ми надвишаваше всичко, което някога съм изпитвал.

— Ами, магьосникът може да се удвоява — заговори дон Хуан — Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Но той осъзнава ли, че се е удвоил?

— Разбира се, че го осъзнава.

— Знае ли, че се намира едновременно на две места? И двамата ме погледнаха, после се спогледаха помежду си.

— Къде е другият дон Хенаро? — попитах аз. Хенаро се наведе към мен и се взря в очите ми.

— Не знам — ласкаво отвърна той. — Никой магьосник не знае къде е неговият двойник.

— Хенаро е прав — потвърди дон Хуан. — Магьосникът няма представа, че се намира на две места едновременно. Да осъзнаеш това, би било равностойно да се срещнеш с двойника си, а магьосник, оказал се лице в лице със самия себе си, е умрял магьосник. Такъв е законът. Силата е устроила нещата но този начин и никой не знае защо.

Дон Хуан обясни, че по времето, когато воинът вече е овладял сънуването и виждането и е развил своя двойник, той също трябва да е успял да заличи личната си история, чувството за собствена значимост и рутинните си навици. Каза, че всички техники, на които ме е учил и които аз съм смятал за празни приказки, всъщност са били начини да се преодолее невъзможността да имаш двойник в обикновения свят, като направиш Аз-а и света гъвкави, постоянно променливи и ги изнесеш извън границите на предсказуемост.

— Гъвкавият воин престава да подрежда света хронологически — обясни дон Хуан, — В неговите очи той самият и светът вече не са предмети. Той е същество от светлина и живее в свят от светлина. За магьосника двойникът е нещо просто, защото той знае какво прави.

За теб е нещо просто да си водиш записки, но Хенаро и досега се плаши от молива ти.

— Може ли един външен човек да види, че магьосникът се намира на две места едновременно? — попитах дон Хуан.

— Разбира се. Само по такъв начин може да се установи това.

— Но по същата логика не може ли да се допусне, че и самият магьосник може да забележи, че се намира на две места?

— Аха! — възкликна дон Хуан. — Най-сетне си на прав път. Впоследствие магьосникът сигурно може да установи, че е бил едновременно на две места. Но това е само за архива и няма нищо общо с факта, че в момента на действието той изобщо не подозира, че е удвоен.

Умът ми се блъскаше. Чувствах, че ако не продължа да пиша, просто ще се взривя.

— Помисли над това — продължи той. — Ние не възприемаме света пряко. Между него и нас стои описанието му. Така че, по-точно казано, ние винаги сме на една крачка от него и нашето изживяване на света е всъщност спомен за това изживяване. Ние постоянно си спомняме току-що станалия, току-що отлетелия миг. Ние си спомняме, спомняме, спомняме …

Той завъртя неколкократно китката на ръката си, за да ми внуши какво има предвид.

— И щом цялото ни изживяване на света е въпрос на спомняне, тогава не е чак толкова немислим изводът, че един магьосник може да бъде на две места едновременно. Но това не е така от гледна точка на собственото му възприятие, защото за да изживее света, и магьосникът, като всеки друг човек, трябва да си спомни току-що извършеното действие, току-що наблюдаваното събитие, току-що изживения опит. В неговото съзнание има един-единствен спомен. Но за страничния наблюдател може да изглежда, че магьосникът участва в два различни епизода едновременно. Самият магьосник обаче си ги спомня като два отделни, самостоятелни момента, защото вече не е обвързан със спойката на описанието на времето.

Когато дон Хуан свърши да говори, бях сигурен, че вдигам температура.

Дон Хенаро любопитно ме изгледа.

— Той е прав — потвърди дон Хенаро, — ние винаги сме на един скок назад.

И той завъртя ръка като дон Хуан. Тялото му конвулсивно потръпна и както беше седнал, той отскочи назад. Имах чувство, че хълца и именно от хълцането тялото му отскача назад. Седешком, той продължи да отскача назад и така измина цялото разстояние до края на рамадата и обратно.

При гледката на дон Хенаро, който отскача назад на седалището си, вместо да се разсмея, както можеше да се очаква, аз изпаднах в такъв силен пристъп на страх, че дон Хуан трябваше да ме почука многократно по главата с кокалчетата на пръстите си.

— Аз просто не мога да проумея всичко това, дон Хуан — казах аз.

— И аз не мога — отвърна дон Хуан и сви рамене.

— Нито пък аз, драги Карлитос — присъедини се и дон Хенаро.

Изтощението ми, целият сетивен опит, който бях преживял, лекото и шеговито настроение, което преобладаваше, и клоунадата на дон Хенаро бяха твърде много за нервите ми. Стомахът ми направо се обръщаше.

Дон Хуан ме накара да се търкалям по земята, докато се успокоя, след което отново седнах с лице към тях.

— Има ли двойникът плътност? — попитах аз дон Хуан след дълго мълчание.

Те ме погледнаха.

— Има ли тяло двойникът? — уточних въпроса си аз.

— Разбира се — отговори дон Хуан. — Плътност, тяло — това са спомени. Затова, подобно на всичко друго, което чувстваме от света, те също са спомени, които натрупваме. Спомени за описанието. Ти имаш спомен за моята плътност, както имаш спомен за словесно общуване. Затова ти разговаря с койота и ме усещаш като плътен.

Дон Хуан допря рамо до моето и леко ме побутна.

— Пипни ме — каза той.

Аз го потупах и после го прегърнах. Почти щях да се разплача.

Дон Хенаро стана и се приближи до мен. Приличаше на малко дете и очите му дяволито блестяха. Нацупи устни и продължително ме изгледа.

— Ами мен? — попита той, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Няма ли и мен да ме прегърнеш?

Аз станах и протегнах ръце да го докосна. И в този миг тялото ми се вцепени. Нямах сили да помръдна. Опитвах се да накарам ръцете си да го докоснат, но усилията ми бяха напразни.

Дон Хуан и дон Хенаро стояха прави и ме гледаха. Почувствах как тялото ми се огъва под неведом натиск.

Дон Хенаро седна и се престори на обиден, че не съм го прегърнал. Цупеше се и биеше пети о земята, след което и двамата избухнаха в още по-неудържим смях.

Коремните ми мускули се свиваха, като караха цялото ми тяло да се тресе. Дон Хуан ми обърна внимание да си движа главата, както ми беше препоръчал по-рано, за да може ретината на очите ми да отрази лъч светлина и така да се успокоя. Той ме изведе насила изпод рамадата в открито поле и извърна тялото ми в такова положение, че очите ми да уловят светлината от изток. Но още докато нагласяше тялото ми, аз вече престанах да треперя. Забелязах, че съм стискал в ръце бележника си, едва когато дон Хенаро каза, че съм се разтреперал от тежестта на листата.

Заявих на дон Хуан, че тялото ми само ме тегли да си вървя. Махнах на дон Хенаро за сбогом. Не исках да им оставя време да ме разубедят.

— Довиждане, дон Хенаро — извиках аз. — Трябва да си вървя вече.

В отговор той също ми махна.

Дон Хуан ме изпрати няколко метра към колата.

— И ти ли имаш двойник, дон Хуан? — попитах аз.

— Естествено! — възкликна той.

В този момент ми хрумна една влудяваща мисъл. Опитах се да я отхвърля и веднага да си тръгна, но тя не ми даваше покой. През годините, откакто се познавахме, бях свикнал щом реша да видя дон Хуан, просто да отида в Сонора или в Централно Мексико и винаги го намирах да ме чака там. Свикнал бях да го приемам като нещо най-естествено и досега не се бях замислял над това.

— Кажи ми нещо, дон Хуан — казах полушеговито аз. — Това ти самият ли си или твоят двойник?

Той се приведе към мен и се усмихна.

— Моят двойник е — прошепна ми той.

Тялото ми подскочи във въздуха, сякаш вдигнато от невероятна сила. Втурнах се към колата си.

— Само се пошегувах! — извика дон Хуан. — Още не можеш да си тръгнеш. Дължиш ми пет дни.

И двамата се затичаха към колата, докато аз давах на заден ход. Смееха се и подскачаха нагоре-надолу.

— Карлитос, повикай ме винаги щом поискаш! — провикна се дон Хенаро.

2. СЪНУВАЧЪТ И СЪНУВАНИЯТ

Потеглих с колата към дома на дон Хуан и пристигнах там рано сутринта. През нощта бях отседнал в един попътен мотел, за да стигна при него преди обяд.

Дон Хуан беше в задната част на къщата и като го повиках, се показа отпред. Най-сърдечно ме поздрави и останах с впечатлението, че се зарадва да ме види. Уж за да ме предразположи, той каза нещо, но постигна точно обратния ефект.

— Чух те, като идваше — усмихна ми се той, — и изтичах отзад. Опасявах се, че ако остана тук, ще те уплаша.

Отбеляза небрежно, че изглеждам много сериозен и мрачен. Напомнял съм му Елихио, който бил достатъчно черноглед, за да стане добър магьосник, но пък прекалено черноглед за човек на знанието. Добави, че единственият начин да противодействаш на разрушителното въздействие на магическия свят е да му се надсмиваш.

Беше прав за състоянието ми. Наистина бях притеснен и се страхувах. Отправихме се на дълга разходка. Трябваше да минат часове, преди да се успокоя. Разходката с него ми подейства по-добре, отколкото ако беше опитал с думи да ме извади от мрачното ми настроение.

Върнахме се в къщата му късно следобед. Бях прегладнял. Нахранихме се и се настанихме под рамадата. Небето беше ясно. Следобедната светлина ме изпълваше с тихо блаженство. Говореше ми се.

— Месеци наред ми е много неспокойно — започнах аз. — Миналия път и двамата с Хенаро говорехте и правехте неща, които наистина всяват страх.

Дон Хуан не каза нищо. Стана и закрачи по рамадата.

— Имам нужда да поговорим за това — продължих аз. — То направо ме е обсебило и не мога да престана да мисля за него.

— Страхуваш ли се? — попита той.

Не се страхувах, а бях объркан и поразен от онова, което бях видял и чул. В ума ми зейнаха такива големи празноти, че или трябваше да ги запълня, или да се откажа от ума си.

Обясненията ми го разсмяха.

— Засега не се отказвай от ума си — каза той. — Още е рано. И това ще стане, но още не му е дошло времето.

— Тогава да се опитвам ли да търся обяснение на станалото?

— Разбира се! — отвърна той. — Твой дълг е да успокоиш ума си. Един воин побеждава не като си блъска главата в стената, а като я преодолява. Воините прескачат стените, а не ги разрушават.

— Как мога да прескоча тази стена? — попитах аз.

— Преди всичко мисля, че е страхотна грешка, като взимаш нещата толкова на сериозно — започна той, настанявайки се до мен. — Има три вредни навика, които ние непрекъснато следваме, когато се изправим пред необичайни ситуации в живота. Първият е да пренебрегнем това, което става или е станало, все едно че изобщо не се е случило. Това е подходът на посредствения. Вторият е да приемаме всичко за истина и да си мислим, че знаем какво става. Такъв е подходът на лековерния. Третият е случилото се да ни обсеби, защото не можем нито да го пренебрегнем, нито да го приемем напълно. Това е подходът на глупака. А твоят какъв е? Има и един четвърти подход и той е верният — подходът на воина. Воинът действа така, сякаш изобщо нищо не се е случило, защото няма вяра на нищо, и в същото време приема всичко за истина. Той приема, без да приема, и пренебрегва, без да пренебрегва. Той не си мисли, че знае, нито пък си мисли, че нищо не се е случило. Той действа така, сякаш владее ситуацията, дори когато му трепери под лъжичката. Когато действа по този начин, той се освобождава от обсебилия го случай.

Помълчахме дълго време. Думите на дон Хуан ми подействаха като балсам.

— Може ли да говоря за дон Хенаро и неговия двойник? — попитах аз.

— Зависи какво искаш да кажеш — отвърна той. — Да не би да искаш да се отдадеш на мислите, които те обсебват.

— Искам да си обясня нещата — отвърнах аз. — Тези мисли ме обсебиха, защото не се осмелявах да дойда при теб, а с никого не можех да споделя моите тревоги и съмнения.

— Не споделяш ли със своите приятели?

— Да, но как биха могли да ми помогнат те?

— Никога не съм мислил, че ти имаш нужда от помощ. Трябва да възпиташ у себе си чувството, че воинът не се нуждае от нищо. Казваш, че ти трябва помощ. Помощ за какво? Ти имаш всичко необходимо за това удивително пътешествие, което е твоят живот. Опитах се да те науча, че истинското преживяване е в това да си човек и че единственото важно нещо е да си жив. Животът е едно кратко пътуване, което извършваме сега. Животът сам по себе си е достатъчен, самообясняващ се и завършен.

Воинът разбира това и живее в съответствие с това разбиране — затова защо без никаква самонадеяност може да се каже, че да бъдеш воин е най-върховното преживяване.

Той сякаш очакваше да кажа нещо. За миг се поколебах — исках внимателно да подбера думите си.

— Ако воинът се нуждае от утеха, той просто си избира някого и разкрива пред него цялата си тревога. Поначало той не търси разбиране или помощ. Той говори само за да се разтовари, при положение че има склонност да говори; ако няма, тогава с никого не говори. Но ти изобщо не живееш като воин. Поне засега. И сигурно изпадаш в огромни затруднения. Съчувствам ти искрено.

Той не се шегуваше. Съдейки по съчувствения му поглед, сигурно сам бе преживял всичко това. Стана и ме потупа по главата. Почна да се разхожда напред-назад по рамадата, като от време на време поглеждаше към храсталака около къщата. Поведението му ме обезпокои.

За да се отпусна, заговорих за своята дилема. Усещах, че вече е прекалено късно да се преструвам на невинен наблюдател. Бях усвоил особени сетивни състояния, като „спиране на вътрешния диалог“ и контрол над сънищата си. В тях човек не можеше да се преструва. Следвайки неговите препоръки, макар и не съвсем стриктно, аз бях успял до известна степен да разруша всекидневните си навици, започнал бях да поемам отговорност за действията си, бях успял да залича личната си история и накрая бях достигнал нивото, от което години наред се страхувах — в състояние бях да остана сам, без да наруша физическото и емоционалното си равновесие. Това, изглежда, беше единствената ми голяма победа. От гледна точка на предишните ми очаквания и състояния беше немислимо да остана сам, без да се „побъркам“. Имах ясно съзнание за всички промени, станали в моя живот и във възгледите ми за света, съзнавах също, че беше неуместно да се разстройвам толкова от разкритията на дон Хуан и дон Хенаро за „двойника“.

— В какво греша, дон Хуан? — попитах аз.

— В това, че се отдаваш на чувствата — отсече той. — Въобразяваш си, че да се отдаваш на терзания и съмнения е белег на голяма чувствителност. А същинската истина е, че ти нямаш нищо общо с един чувствителен човек. Защо тогава се преструваш? Казвал съм ти, че един воин смирено се приема такъв, какъвто е.

— Говориш така, сякаш нарочно се заблуждавам — казах аз.

— Ние наистина се заблуждаваме умишлено — отвърна той. — Всеки от нас осъзнава делата си. Обаче хилавият ни разум умишлено се прави на някакъв въображаем колос. А е твърде дребен за такъв калъп.

Обясних му, че проблемът ми може би е по-сложен, отколкото му се струва. Казах, че ако двамата с дон Хенаро бяха хора като мен, тяхната изключителна способност за самоконтрол ги превръщаше за мен в модел на поведение. Но ако по същността си те бяха нещо съвършено различно от мен, то аз не бих могъл да ги възприемам като модел, а само като чудаци, на които не бих могъл да подражавам.

— Хенаро е човек — успокои ме дон Хуан. — Вярно, че вече не е човек като теб, но това е негово постижение и не бива да те плаши. Ако е различен, това е още един повод за възхита.

— Но той е различен не по човешки начин — казах аз.

— А как според теб? Като разликата между човек и кон ли?

— Не знам. Но той не е като мен.

— Обаче някога е бил като теб.

— А възможно ли е тази негова промяна да стане разбираема за човек като мен?

— Разбира се. Ти самият се променяш.

— Това значи ли, че ще си създам двойник?

— Никой не си създава двойник. Това е само начин да се говори за него. А ти за каквото и да говориш, вечно се хващаш за думите. Улавяш се в капана на тяхното значение. Сега например си мислиш, че човек си създава двойник с нечисти средства. Всеки от нас, съществата от светлина, има свой двойник. Всеки! Само че воинът осъзнава неговото съществуване — това е всичко. Бариерите, които пречат за това осъзнаване, са привидно непреодолими. Но това може да се очаква; именно бариерите към постигане на това осъзнаване го превръщат в такова уникално предизвикателство.

— Защо се страхувам толкова от него, дон Хуан?

— Защото възприемаш думата двойник в буквалния смисъл — дубльор или друго ти. Аз използвам тази дума само за да ти го опиша. Двойникът е самият човек и няма друг начин да се гледа на него.

— Ами ако не искам да имам двойник?

— Двойникът не е въпрос на личен избор. Както не е въпрос на личен избор и кой ще бъде призван да научи магическото знание, което води до това осъзнаване. Запитвал ли си се някога защо точно ти?

— Непрекъснато. И на теб съм задавал този въпрос стотици пъти, но ти не си ми отговарял.

— Нямах предвид да го задаваш като въпрос, който изисква отговор, а като размисъл на воина над собствената му велика съдба — шанса да срещне предизвикателството.

Само някой посредствен, самомнителен човек може да сведе това до обикновен въпрос с очакването да му се възхищават или да го съжаляват.

Такива въпроси не ме интересуват, защото е невъзможно да им се отговори. Това, че изборът е паднал върху теб, е предопределено от силата, а никой не може да вникне в предопределението на силата. И щом вече си избран, с нищо не можеш да възпреш осъществяването на предопределението.

— Но ти самият си ми казвал, дон Хуан, че човек може винаги и да се провали.

— Вярно е. Човек винаги може да се провали. Но ти, струва ми се, имаш предвид нещо съвсем друго. Ти търсиш начин да се измъкнеш: да имаш свободата да се провалиш и да се махнеш по своя воля. Прекалено късно е за това. Един воин е в ръцете на силата и единствената му свобода на избор е безупречният живот. Не можеш да симулираш успех или провал. Умът ти може да поиска да се провалиш напълно, за да разруши твоята цялостност. Но има контрамярка, която няма да ти позволи да обявиш фалшива победа или поражение. Ако си въобразяваш, че можеш да се оттеглиш в пристана на провала, ти не си с всичкия си. Самото ти тяло ще застане на стража и няма да те пусне нито към едното, нито към другото.

Той се позасмя.

— Защо се смееш? — попитах аз.

— Ти си в ужасно положение — отвърна той. — Късно е вече да се върнеш назад, но е твърде рано да действаш. Остава ти само да наблюдаваш. Ти си в злощастното положение на дете, което не може да се върне в майчината си утроба, но и не може още да се втурне да действа. Детето може само да наблюдава и да слуша прехласващите приказки за деяния, които му разказват. Ти си тъкмо в такова положение сега. Не можеш да се върнеш назад в утробата на стария си свят, но и да действаш чрез силата не си способен. Не ти остава нищо друго, освен да бъдеш свидетел на деянията на силата и да слушаш сказания за тях, сказанията за силата.

Двойникът е едно от тези сказания. И ти го знаеш. Затова умът ти е толкова обсебен от него. Ако се опитваш да го разбереш, само ще си блъскаш главата в стената. Единственото, което мога да ти кажа вместо обяснение, е, че двойникът е напълно реален, макар и да се постига чрез сънуване.

— От това, което си ми разказвал, дон Хуан, излиза, че двойникът е способен на определени действия. Значи ли това, че двойникът …

Той не ме остави да продължа в тази посока на разсъждения. Напомни ми, че не от него съм научил за двойника, както несправедливо изкарвам, а от собствените си наблюдения.

— Очевидно двойникът е способен на определени действия — казах аз.

— Очевидно е така! — потвърди той.

— Но може ли двойникът да действа от името на Аз-а?

— Той е самият Аз, по дяволите!

Много ми беше трудно да се обясня. Исках да кажа, че щом магьосникът може да извършва две действия едновременно, значи способността му за полезно действие се удвоява — той може в едно и също време да свърши две работи, да се срещне с двама души на две различни места и така нататък.

Дон Хуан ме изслуша търпеливо.

— Нека поставя въпроса така — продължих аз. — Хипотетично възможно ли е дон Хенаро да убие някого, който се намира на стотици мили разстояние, като изпрати за целта своя двойник?

Дон Хуан продължително ме изгледа, после поклати глава и отмести поглед встрани.

— Пълен си с разкази за насилие — каза той. — Хенаро никого не може да убие, просто защото вече изобщо не го интересуват хората. Когато воинът овладее виждането и сънуването и осъзнае, че е същество от светлина, повече изобщо не го интересуват подобни неща.

Обърнах му внимание как в началото на моето ученичество ми беше казал, че с помощта на своя „съюзник“ магьосникът може да се пренесе на стотици мили разстояние, за да нанесе удар на своите врагове.

— Явно аз съм те объркал — каза той. — Но сигурно помниш как в друг случай съм ти казвал, че с теб не следвам етапите, които предписваше собственият ми учител. Той беше истински магьосник и аз трябваше да хе въведа в този свят както подобава. Не го направих, защото вече не ме интересуваха върховете и паденията на останалите хора. Въпреки това думите на моя учител се бяха запечатали в мен и аз много пъти съм ти говорил така, както той самият би го правил.

Хенаро е човек на знанието. В най-чистия му вид. Действията му са безупречни. Той превъзхожда както обикновените хора, така и магьосниците. Двойникът му е израз на неговата жизнерадост и хумор. Затова той не би го използвал, за да създаде или разреши обикновени ситуации. Доколкото зная, двойникът е израз на осъзнаването на същността ни като същества от светлина. Той може да прави всичко, но предпочита да бъде скромен и благороден.

Моя беше грешката, че те подведох със заимствани думи. Моят учител не владееше тези умения на Хенаро; той, за съжаление, подобно на теб, възприемаше някои неща само като сказания за силата.

Налагаше ми се да се оправдавам. Казах, че съм се изразил само в хипотетичен смисъл.

— Няма хипотетичен смисъл, когато говориш за света на хората на знанието — каза той. — Един човек на знанието никога не би могъл да нарани събратята си нито хипотетично, нито по какъвто и да било друг начин.

— Ами ако събратята му застрашават сигурността и благополучието му? Тогава няма ли да използва двойника си в самозащита?

Дон Хуан изцъка с език неодобрително.

— Какво невероятно насилие изпълва мислите ти! — каза той. — Никой не може да застраши сигурността и благополучието на един човек на знанието. Той вижда, следователно ще предприеме необходимото, за да избегне всякакви подобни неща. Свързвайки се с теб например, Хенаро е поел един пресметнат риск. Но ти не можеш да направиш нищо, което би застрашило сигурността му. В противен случай той щеше да го знае, понеже е способен да вижда. А ако нещо в теб би могло да му навреди, но той не го види, значи това му е предопределено и нито Хенаро, нито който и да било друг ще може да го предотврати. Както виждаш, човекът на знанието държи контрола, без нищо да контролира.

Замълчахме. Слънцето вече докосваше върховете на гъстите високи храсти на запад от къщата. Оставаше ни час-два дневна светлина.

— Защо не извикаш Хенаро? — небрежно подхвърли дон Хуан.

Целият подскочих. Първата ми реакция бе да захвърля всичко и да хукна към колата си. Дон Хуан избухна в неудържим смях. Заявих му, че нямам нужда нищо да си доказвам и напълно ме задоволява разговорът с него. Дон Хуан не можеше да се владее от смях. Най-сетне успя да изрече колко жалко било, че дон Хенаро не е тук да се порадва на такава върховна сценка.

— Виж, ако ти не искаш да повикаш Хенаро, аз пък искам — заяви той. — Неговото присъствие ми е приятно.

Усетих на небцето си противен вкус. Капки пот се стекоха по веждите и горната ми устна. Исках да кажа нещо, но наистина нямаше какво.

Дон Хуан дълго, изпитателно ме изгледа.

— Хайде, хайде, един воин трябва да бъде в постоянна готовност. Да бъдеш воин не е просто въпрос на желание. То е по-скоро непрестанна борба, която продължава до последния миг от живота ни. Никой не се е родил воин, както и никой не се е родил благоразумен. Ние възпитаваме в себе си едното или другото.

Сега се стегни, не искам Хенаро да види как трепериш.

Той стана и закрачи напред-назад по чистия под на рамадата. Не можех да си възвърна хладнокръвието. Такава нервност ме обзе, че захвърлих писането и скочих на крака.

Дон Хуан ми каза да се обърна на запад и да бягам на място. И по-рано ме бе карал да правя същото в различни случаи. Смисълът на това бе да се извлече „сила“ от спускащия се здрач. Трябваше да се вдигнат ръце към небето с пръсти, разперени като ветрило, и после със сила да се свият, като ръцете се спуснат до точка по средата между зенита и хоризонта.

Упражнението ми подейства и аз почти мигновено се овладях и успокоих. Обаче не можех да не се запитам какво беше станало с предишния ми „аз“, който никога не би се успокоил така пълно само от изпълнението на толкова прости и идиотски движения.

Исках да съсредоточа цялото си внимание над ритуала, който дон Хуан несъмнено щеше да извърши, за да призове дон Хенаро. Очаквах някакви чудновати действия. Дон Хуан застана на перваза на рамадата, с лице към югоизток, сви ръце на фуния около устата си и се провикна:

— Хенаро! Ела тук!

Само миг след това дон Хенаро се появи откъм храсталака. И двамата грееха от радост. Направо затанцуваха пред мен.

Дон Хенаро прочувствено ме поздрави, след което възседна гюма за мляко.

С мен ставаше нещо направо нередно. Бях напълно спокоен и невъзмутим. Някакво невероятно състояние на безразличие и отстраненост обхвана цялото ми същество. Сякаш наблюдавах самия себе си от някакво укритие. Без никакво вълнение заговорих на дон Хенаро как при последното ми посещение той ме бе уплашил до смърт и как дори под въздействието на психотропни растения не съм изпадал в такова състояние на пълен хаос. И двамата възприеха думите ми като нещо много смешно. Разсмях се заедно с тях.

Те очевидно разбираха, че съм изпаднал в състояние на емоционално вцепенение, защото ме гледаха и се занасяха с мен като с пиян.

Отчаяно се мъчех да сведа ситуацията до нещо познато. Щеше ми се да изпитвам тревога и страх.

Накрая дон Хуан напръска лицето ми с вода и настоя да седна и да си водя записките. Каза ми, както бе повтарял многократно, че трябва да пиша, иначе ще умра. Самото изписване на думите възвърна обичайното ми състояние. Сякаш нещо отново стана кристално ясно; нещо, което до преди миг беше помътено и притъпено.

Възвръщането на обичайното ми Аз възвърна и обичайните ми страхове. Колкото и да е странно, по-малко ме тревожеше да изпитвам страх, отколкото да не ме е страх. Привичността на старите ми навици, колкото и неприятни да бяха, ми донесе приятно облекчение.

Едва тогава осъзнах напълно, че дон Хенаро току-що се беше появил откъм храсталака. Обичайните ми процеси се възстановяваха. Като начало се отказах изобщо да обмислям и тълкувам случилото се. Реших нищичко да не го питам. Този път щях да остана мълчалив свидетел.

— Хенаро отново е дошъл специално заради теб — каза дон Хуан.

Дон Хенаро се облегна назад и опря гръб о стената. Гюмът, на който седеше, се килна назад. Дон Хенаро сякаш яздеше кон — държеше ръце пред себе си с вид, че стиска юздите на коня.

— Това е вярно, Карлитос — потвърди дон Хенаро и отпусна гюма на пода.

Направи се, че слиза от кон. Преметна десния си крак над въображаемата конска шия и скочи на земята. Из пълнението му беше толкова съвършено, че ми внуши абсолютно чувството да е пристигнал на кон. Той дойде до мен и седна от лявата ми страна.

— Хенаро е дошъл, за да ти разкаже за другия — каза дон Хуан и направи жест, че предоставя думата на дон Хенаро.

Дон Хенаро се поклони и леко се обърна към мен.

— Какво би желал да знаеш, Карлитос? — попита с приповдигнат тон той.

— Ами щом така и така ще говориш за двойника, тогава ми разкажи всичко — казах му аз с привидно безразличие.

Двамата поклатиха глави и се спогледаха.

— Хенаро ще ти разкаже за сънувача и сънувания — съобщи дон Хуан.

— Както знаеш, Карлитос — започна дон Хенаро с тон на подгряващ оратор, — двойникът води началото си от сънуването.

Той продължително ме изгледа и се усмихна. Плъзна поглед от лицето ми към бележника и молива.

— Двойникът е сън — заяви той, потри ръце и стана.

Отиде до края на рамадата и излезе навън в храсталака. Застана до един храст така, че се виждаше в три-четвърти профил. Явно уринираше. След малко забелязах, че нещо май не е наред. Той отчаяно се мъчеше да уринира, но не можеше. По смеха на дон Хуан разбрах, че това е поредната му клоунада. Дон Хенаро се кълчеше така комично, че доведе и двама ни с дон Хуан направо до истерия.

Дон Хенаро отново се върна под рамадата и седна. Усмивката му излъчваше особена топлота.

— Като не става, не става — каза той и сви рамене. Помълча малко и с въздишка добави:

— Да, Карлитос, двойникът е сън.

— Това означава ли, че не е реален? — попитах аз.

— Не. Означава, че той е сън — отвърна той.

Дон Хуан се намеси да поясни, че дон Хенаро има предвид първото ни осъзнаване, че сме същества от светлина.

— Всеки от нас е различен, затова и детайлите на нашите битки са различни — каза дон Хуан. — Но етапите, които изминаваме, за да постигнем двойника, са винаги едни и същи, особено началните стъпки, които са мъгляви и несигурни.

Дон Хенаро се съгласи с него и разказа една случка в потвърждение колко несигурен е магьосникът на този ранен етап.

— Когато ми се случи за първи път, аз така и не разбрах, че се е случило — обясни той. — Един ден събирах из планината билки. Стигнах до място, където вече бяха идвали и други билкари. Бях набрал две големи торби. Наканих се да си вървя, но реших да си почина малко. Легнах встрани от пътеката в сянката на едно дърво и заспах. Събуди ме глъчката на хора, които се спускаха по склона. Хукнах да си потърся укритие и се спотаих зад едни храсти, от другата страна на пътеката, където бях заспал. Докато се криех там, изпитвах затормозяващото чувство, че съм забравил нещо. Огледах се наоколо за двете торби. Нямаше ги. Погледнах оттатък пътя, където преди малко бях спал, и само дето не напълних гащите от страх. Аз още бях там и спях! Аз самият! Опипах тялото си. Нямаше никакво съмнение, че съм си аз! В този момент хората, които се бяха спуснали по склона, приближаваха към спящия ми Аз, докато напълно будният ми Аз безпомощно ги наблюдаваше от укритието ми. По дяволите! Щяха да ме открият там и да ми отмъкнат торбите! Но те ме отминаха, сякаш изобщо не бях там.

Видението ми беше толкова живо, че щях да полудея. Извиках и тогава се събудих отново. По дяволите! Всичко било сън!

Дон Хенаро прекъсна разказа си и ме погледна, сякаш очакваше въпрос или коментар.

— Кажи му къде се събуди втория път — каза дон Хуан.

— Събудих се край пътя, където бях заспал — отвърна дон Хенаро. — Но в един момент не разбирах къде се намирам в действителност. Почти можех да кажа, че още се наблюдавам как се събуждам, после нещо ме изтегли от другата страна на пътя и се намерих да разтърквам очи.

— И какво направи след това? — попита дон Хуан. Когато и двамата избухнаха в смях, разбрах, че ме занасят. Дон Хуан ме имитираше как задавам въпроси.

Дон Хенаро продължи разказа си. Останал слисан за миг, после се заел да провери всичко.

— Мястото, където се бях скрил, изглеждаше точно така, както го бях видял — каза той. — А и хората, минали покрай мен, бяха недалеч надолу по пътя. Знам го, защото се затичах след тях. Същите бяха. Проследих ги, докато стигнаха до града. Сигурно са ме взели за луд. Попитах ги дали не бяха виждали моя приятел да е заспал край пътя. Всички отвърнаха, че не са.

— Виждаш ли — обади се дон Хуан, — всички минаваме през едни и същи съмнения. Страхуваме се дали не сме полудели. Но, за наше нещастие, всички вече сме луди.

— Ти обаче си малко по-луд от нас — смигна ми дон Хенаро. — И много по-подозрителен.

Взеха да ме занасят за моята подозрителност. После дон Хенаро продължи своя разказ.

— Всички ние сме затъпели същества — каза той. — Ти не си единственият, Карлитос. И мен шокът от този сън ме държа няколко дни, но после ме налегнаха грижи, трябваше да си изкарвам прехраната и така и не ми оставаше време да се замисля над загадката на сънища та. Така че за нула време го забравих. Съвсем приличах на теб.

Но минаха няколко месеца и в един ужасно изнурителен ден си полегнах следобед и съм заспал като пън. Тъкмо беше започнало да вали и аз се събудих, защото покривът беше протекъл. Скочих от леглото и се покатерих на покрива да запуша пролуката, преди да е почнало да тече по-силно. Чувствах се така отпочинал и изпълнен със сила, че свърших само за минута, без дори да се намокря. Помислих си, че дрямката ми се е отразила много добре. Прибрах се в къщи и реших да похапна нещо, обаче установих, че не мога да преглъщам. Предположих, че съм се разболял. Запарих едни корени и листа, увих ги около гърлото си и тръгнах към леглото. И когато го приближих, отново едва не припаднах от страх — бях си в леглото и спях! Изпитах желание да се разтърся, за да се разбуди, но знаех, че това не бива да се прави. Паникьосан се втурнах навън, забродих напосоки из хълмовете. Нямах представа накъде вървя и се изгубих, макар че цял живот бях прекарал там. Скитах се под дъжда, без дори да го усещам. Струваше ми се, че не мога да мисля. Тогава святкането и гръмотевиците толкова се усилиха, че се събудих отново.

Той помълча известно време, после попита:

— Искаш ли да знаеш къде се събудих?

— Разбира се — отвърна дон Хуан.

— Събудих се на хълма под дъжда — каза дон Хенаро.

— Но как узна, че си се събудил? — попитах аз.

— Тялото ми го знаеше — отвърна той.

— Това беше глупав въпрос — намеси се дон Хуан. — Ти самият знаеш, че нещо във воина винаги осъзнава всяка промяна. Пътят на воина има за цел именно да развива и поддържа това осъзнаване. Воинът го почиства, излъсква и го държи винаги в действие.

Той беше прав. Трябваше да им призная, че нещо в мен отбелязваше и осъзнаваше всичко, което правех. И все пак то нямаше нищо общо с обичайното ми самосъзнание. Беше нещо друго, което не можех да определя. Казах им, че може би дон Хенаро би го описал по-добре от мен.

— Ти самият доста добре се справяш — каза дон Хенаро. — Един вътрешен глас ти казва кое какво е. На мен в онзи момент вътрешният глас ми каза, че съм се събудил втори път. Естествено, щом се събудих, аз бях сигурен, че трябва да съм сънувал. Явно това не беше обикновен сън, но не беше и истинско сънуване. Затова се спрях на нещо друго — предположих, че съм ходил насън полубуден. По никакъв друг начин не можех да си го обясня.

Дон Хенаро каза как неговият благодетел му обяснил, че случилото се изобщо не е било сън и не бива да смята, че е ходил насън.

— А какво е било според него? — попитах аз. Те се спогледаха.

— Каза, че било таласъм — отвърна дон Хенаро, имитирайки интонацията на дете.

Казах им, че искам да знам дали неговият благодетел му е обяснил нещата така, както те самите.

— Разбира се — отвърна дон Хуан.

— Моят благодетел ми обясни, че сънят, в който човек наблюдава сам себе си да спи, е времето на двойника — продължи дон Хенаро. — Посъветва ме, вместо да си прахосвам силата в напразно чудене и маене, по-добре да се подготвя.

Следващият случай ме завари в дома на моя благодетел. Помагах му в къщната работа. После легнах да си почина и както обикновено, потънах в дълбок сън. Неговият дом за мен определено бе място на силата и ми помагаше. Внезапно чух силен шум и се събудих. Къщата на благодетеля ми беше голяма. Той беше заможен и издържаше доста хора да му работят. Шумът изглеждаше като от лопата, с която ринат чакъл. Надигнах се и седнах, за да се вслушам в шума, после станах. От този шум ми стана много неспокойно, обаче не разбирах защо. Както размишлявах дали да не отида да проверя какво става, внезапно се видях да спя на пода. Този път знаех какво да очаквам и какво да правя, затова тръгнах по посока на шума. Упътих се към задната част на къщата. Там нямаше никой. Шумът като че идваше извън къщата. Продължих да го следвам. Колкото повече го следвах, толкова по-бързо можех да вървя. Стигнах едно много далечно място и станах свидетел на невероятни неща.

Той поясни, че по времето на тези случки все още бил начинаещ като ученик и бил постигнал много малко в областта на сънуването, но имал необичайната способност да сънува как гледа самия себе си.

— И докъде стигна, дон Хенаро? — попитах аз.

— За първи път аз наистина се движех по време на сънуване — каза той. — Обаче знаех достатъчно, за да постъпвам както трябва. Не поглеждах към нищо направо и накрая стигнах до едно дълбоко дефиле, където моят благодетел отглеждаше някои растения на силата.

— Мислиш ли, че колкото по-малко знае човек за сънуването, толкова по-добре се получава? — попитах аз.

— Не! — намеси се дон Хуан. — Всеки от нас има дарба за определено нещо. Дарбата на дон Хенаро е в сънуването.

— А какво видя в дефилето, дон Хенаро? — попитах аз.

— Видях моя благодетел да прави някакви опасни манипулации с хората. Помислих си, че съм се озовал там, за да му помогна, и се спотаих зад едни дървета. Обаче не можех да зная как да му помогна. Все пак не бях толкова глупав и разбрах, че ситуацията е предназначена да я наблюдавам, а не да участвам в нея.

— Кога, къде и как се събуди?

— Не знам кога съм се събудил. Сигурно е било часове по-късно. Зная само, че тръгнах след моя благодетел и другите хора и когато наближиха къщата му, те се разкрещяха в такава шумна свада, че се събудих. Бях на мястото, където се бях видял да спя.

Когато се разсъних, проумях, че всичко, което бях видял и правил, не беше сън. Наистина бях изминал известно разстояние, воден от шума.

— Благодетелят ти знаеше ли какво си правил?

— Разбира се. Той беше предизвикал онзи шум с лопатата, за да ми помогне да осъществя задачата си. Когато влезе в къщата, той се престори, че ми се кара, задето съм заспал. Но аз знаех, че ме беше видял. Когато по-късно приятелите му си отидоха, той ми каза, че ме е забелязал по сиянието ми зад дърветата.

Дон Хенаро каза, че тези три случая го насочили по пътя на сънуването и трябвало да изминат петнадесет години преди следващото му проявление.

— Четвъртия път видението ми бе по-особено и завършено. Намерих се да спя насред една нива. Лежах на една страна, дълбоко заспал. Знаех, че това е сънуване, защото си бях създал навика всяка нощ да се занимавам със сънуване. Обикновено винаги когато се виждах как спя, аз бях на същото място, където бях заспал. Този път не бях в леглото си, а знаех, че вечерта си бях легнал там. По време на това сънуване беше ден. И така, заех се да проуча обстановката. Отдалечих се от мястото, където лежах, за да се ориентирам. Разбрах къде съм — всъщност не много далеч от къщи — може би на няколко километра. Разходих се и огледах най-подробно местността. Застанах недалеч в сянката на едно голямо дърво и се взрях отвъд равнината към житните ниви на склона.

Тогава ме порази нещо необичайно — колкото и продължително да се взирах, подробностите на пейзажа нито се променяха, нито изчезваха. Уплаших се и се втурнах обратно към мястото, където спях. Продължавах да си бъда там, точно както се бях видял. Загледах се в самия себе си. Изпитах някакво неестествено безразличие към тялото, което наблюдавах.

Тогава чух глъчка на хора, които приближаваха. Изглежда, около мен винаги има хора. Изтичах до едно неголямо възвишение и внимателно се взрях оттам. Десетина души наближаваха нивата, където се намирах. Всичките бяха млади. Притичах обратно до мястото, където лежах, и както се гледах да лежа и хъркам като прасе, преживях едно от най-жестоките терзания в живота си. Знаех, че трябва да се събудя, но и представа нямах как. Знаех също, че е крайно опасно да будя сам себе си. Но ако тези младежи ме видеха там, щяха да се разтревожат. Всички тези съображения, които ми минаха през ума, всъщност не бяха мисли. По-точно бяха сцени, които минаваха пред очите ми. Тревогата ми например беше сцена, в която аз се гледам отстрани и в това време изпитвам чувство, че съм затворен. Това наричам тревога. Изпитвал съм я много пъти след този първи случай.

И така, като не знаех какво да правя, аз стоях и съзерцавах самия себе си в очакване на най-лошото. Пред очите ми прелетяха редица образи. Хванах се за един от тях — гледката на моя дом и леглото ми. О, колко ми се искаше да си бъда отново в леглото! И в този миг нещо ме разтърси като от удар и аз се събудих. Бях си в леглото! Явно бях сънувал. Скочих от леглото и изтичах до мястото от сънуването. Беше точно такова, каквото го бях видял. Същите млади хора работеха там. Дълго ги наблюдавах. Наистина бяха същите тези хора, които бях видял.

В края на деня, когато всички си бяха отишли, се вър нах на същото място. Застанах точно там, където се бях видял да спя. Някой беше лежал там, защото бурените бяха изпомачкани.

Дон Хуан и дон Хенаро ме наблюдаваха. Имаха вид на две странни животни. Тръпки полазиха по гърба ми. Бях на път да се отдам на съвсем основателния страх, че те не са реални хора като мен, но дон Хенаро се разсмя.

— В онези дни, Карлитос, и аз бях същият като теб. Исках всичко да проверявам. Бях подозрителен колкото теб.

Той помълча, вдигна пръст и ми се закани. После се обърна към дон Хуан.

— Не си ли бил и ти тъй подозрителен като този приятел? — попита той.

— Чак толкова не — отвърна дон Хуан. — Той бие рекорда.

Дон Хенаро се обърна към мен и направи извинителен жест.

— Май сбърках — каза той. — Не съм бил чак толкова подозрителен колкото теб.

Те се разхихикаха приглушено, сякаш не искаха да вдигат шум. Дон Хуан целият се затресе от сподавен смях.

— За теб това е мястото на силата — прошепна ми дон Хенаро. — Направо си си го заплюл — точно там, където си седиш. Не си ли потъвал в дълбоко сънуване тук?

— Не, не е — отвърна дон Хуан с понижен глас. — Но е потъвал в дълбоко писане.

Те отново се запревиваха от смях. Явно не искаха да се смеят на висок глас. Телата им се тресяха. Сподавеният им смях наподобяваше ритмично кудкудякане.

Дон Хенаро изправи рамене и се премести по-близо до мен. Потупа ме по рамото и все повтаряше, че съм голяма работа. Ненадейно с всичка сила дръпна лява та ми ръка. Загубих равновесие и политнах напред. Едва не си разбих лицето о земята. Инстинктивно се бях прикрил с дясната ръка, за да смекча удара от падането. Единият от тях притисна врата ми надолу, но не можех да разбера кой от двамата. Ръката, която ме държеше, май беше на дон Хенаро. В миг изпитах убийствена паника. Стори ми се, че припадам, а може и наистина да съм припаднал. Усетих такава тежест в стомаха, че повърнах. Следващото ми ясно усещане бе, че някой ми помага да седна. Дон Хенаро бе клекнал пред мен. Озърнах се за дон Хуан, но го нямаше наоколо. Дон Хенаро лъчезарно се усмихна. Очите му блестяха и направо ме фиксираха. Попитах го какво ми бе сторил и той отвърна, че съм се разпаднал на части. Говореше укоризнено, сякаш бе раздразнен или недоволен от мен. Няколко пъти повтори, че съм се разпаднал на части и трябва отново да се събера. Опитваше се да говори строго, но насред тирадата си се разсмя. Каза, че било направо ужасно така да се разпилея навсякъде и да го карам да взима метла, за да смете всичките ми части накуп. Добави, че като си събирам частите, можело да им объркам местата и да се окажа с пенис на мястото на палеца. Тук направо избухна от смях. Искаше ми се и аз да се разсмея, но изпитах най-необикновено усещане. Цялото ми тяло се разпадна на части. Сякаш бях механична играчка, която просто се е строшила на парчета. Физически не усещах нищо. Не изпитвах и страх, нито тревога. Разпадането ми беше сцена, на която бях свидетел от гледна точка на възприятията и все пак нищо не възприемах чрез сетивата си.

Следващото, което осъзнах, беше, че дон Хенаро извършва някакви манипулации с тялото ми. Тогава се появи физическо усещане — една толкова силна вибрация, че не можех да виждам нищо наоколо.

Отново усетих, че някой ми помага да седна. И пак видях дон Хенаро, клекнал пред мен. Прихвана ме под мишниците и ме подкрепи да вървя. Не разбирах къде съм. Всичко ми беше като на сън и все пак имах пълното съзнание за последователност във времето. Ясно осъзнавах, че току-що съм бил заедно с дон Хуан и дон Хенаро на рамадата в къщата на дон Хуан.

Дон Хенаро вървеше от лявата ми страна и ме крепеше под мишниците. Гледката пред очите ми непрекъснато се променяше. Не можех да определя обаче естеството на това, което наблюдавам. Сценките пред очите ми бяха по-скоро чувства или състояния, а центърът, от който се излъчваха всички тези промени, определено беше в стомаха ми. Направих тази връзка не като мисъл или осъзнаване, а като телесно усещане, което внезапно стана устойчиво и преобладаващо. Тази изменчивост около мен идваше от стомаха ми. Аз създавах един свят, нескончаем поток от чувства и образи. В него имаше всичко, което познавах. И то само по себе си беше чувство, а не мисъл или съзнателна преценка.

Опитах се в началото да си дам сметка какво става, защото не можех да се освободя от навика да оценявам всичко, но в един момент оценъчните ми способности изчезнаха и ме обхвана нещо неизразимо — всевъзможни чувства и образи.

Ненадейно способността ми да систематизирам се върна и аз забелязах, че един образ непрекъснато се повтаряше — дон Хуан и дон Хенаро, които се опитват да ме достигнат. Образът само се мяркаше и веднага изчезваше, сякаш ги зървах през прозореца на префучаващ автомобил, а те сякаш се опитваха да ме уловят, докато минавах покрай тях. Колкото повече се повтаряше образът, толкова по-ясен и траен ставаше. В един момент осъзнах, че умишлено го откроявам сред безброя други образи. Сякаш прелитах през останалите, за да стигна точно до тази конкретна сцена. Накрая успях да я задър жа, като насочих мисълта си към нея. И щом започнах да мисля, обичайните ми процеси се възстановиха — не така отчетливо, както в обикновените ми действия, но достатъчно ясно, за да установя, че сцената или чувството, което бях откроил, представляваше дон Хуан и дон Хенаро на рамадата в дон Хуановия дом. И двамата ме подкрепяха под мишниците. Щеше ми се да продължа да се нося през други образи и усещания, но двамата не ме оставяха. Известно време им се съпротивлявах. Чувствах се силен и щастлив. Знаех, че ги обичам и двамата; знаех също, че не се страхувам от тях. Искаше ми се да се пошегувам с тях, но не знаех как, затова само се смеех и ги потупвах по раменете. Осъзнавах отделно и още нещо — сигурен бях, че сънувам. Щом фокусирах поглед над нещо, то веднага се замъгляваше.

Дон Хуан и дон Хенаро нещо ми говореха. Не можех да схвана ясно думите им, нито различавах кой от тях говореше. После дон Хуан извърна тялото ми и ми посочи някаква купчина на земята. Дон Хенаро ме притегли по-близо до нея и ме накара да я обиколя. Купчината се оказа проснат на земята човек. Лежеше по корем, обърнал лице надясно. Те ми сочеха човека и нещо ми говореха. Повлякоха ме около него. Изобщо не можех да фокусирам очите си над него, но накрая ме обхвана такова чувство на покой и прояснение, че успях да задържа погледа си върху него. Съзнанието ми бавно се пробуди за мисълта, че човекът, проснат на земята, бях аз самият. Това не ме ужаси, нито ме притесни. Просто го приех без емоции. В този момент не бях напълно заспал, нито пък и напълно буден и с трезво съзнание. Но вече възприемах все по-ясно дон Хуан и дон Хенаро и различавах кой говореше. Дон Хуан каза, че отиваме в кръга на силата сред храсталака. Едва изрекъл това и в съзнанието ми изскочи представата за това място. Видях тъмната маса храсти, която го заобикаляше. Обърнах глава на дясно — дон Хуан и дон Хенаро също бяха тук. Целият потръпнах и усетих, че ме е страх от тях, може би защото двамата изглеждаха като заплашителни сенки. Те приближиха към мен и щом различих чертите им, страхът ми изчезна. Отново ги обичах.

Бях като пиян и нямах контрол над нищо. Те едновременно ме сграбчиха за раменете и ме разтърсиха. Заповядаха ми да се събудя. Чувах гласовете им ясно и поотделно. И тогава изпитах нещо неповторимо. Задържах в съзнанието си едновременно два образа, два съня. Усещах как нещо в мен е дълбоко заспало, събужда се и аз се виждам да лежа на пода на рамадата, а дон Хуан и дон Хенаро ме разтърсват. В същото време се намирам и в мястото на силата, където дон Хуан и дон Хенаро продължават да ме разтърсват. В един критичен миг аз не бях нито на едното място, нито на другото, а бях по-скоро и на двете като наблюдател, който вижда двете сцени едновременно. Изпитах невероятното усещане, че в този миг мога да продължа и по единия, и по другия път. Трябваше само да сменя гледната точка и вместо да гледам отвън една от двете сцени, да я изживея от гледната точка на участника.

Къщата на дон Хуан излъчваше уют и аз предпочетох тази сцена.

Тогава усетих ужасен удар, толкова разтърсващ, че моментално се върнах в нормалното си състояние на съзнанието. Дон Хуан и дон Хенаро ме обливаха с кофи вода. Намирах се на рамадата в къщата на дон Хуан.

Няколко часа по-късно седяхме в кухнята. Дон Хуан настояваше да се държа така, сякаш нищо не се бе случило. Поднесе ми храна и каза, че трябва много да ям, за да наваксам изразходваната енергия.

Вече бяхме почнали да се храним, когато погледнах часовника си — минаваше девет вечерта. Преживяване то ми бе траяло няколко часа. В паметта ми обаче то бе останало като кратък сън.

Макар да бях дошъл напълно на себе си, все още се чувствах някак вцепенен. Върнах се в обичайното си съзнание едва когато започнах да пиша в бележника. С изненада установих, че писането може така моментално да ме отрезви. Щом отново станах себе си, умът ми отприщи цялата си съобразителност, за да си обясни феномена, който бях преживял. Тутакси „узнах“, че дон Хенаро ме беше хипнотизирал, когато ме притисна о земята, но не се и опитах да разбера как го бе направил.

Когато споделих мислите си, и двамата изпаднаха в истеричен смях. Дон Хенаро заразглежда молива ми и каза, че той е ключето, с което навивам доводите си. Аз се наострих. Бях уморен и раздразнителен. Миг след това направо им закрещях, а те се тресяха в неудържим смях.

Дон Хуан каза, че човек може да си изпусне нервите, но не чак дотам, и че дон Хенаро бе дошъл специално заради мен — да ми помогне и да ме въведе в тайната на сънувача и сънувания.

Моята раздразнителност достигна върха си. Дон Хуан кимна с глава на дон Хенаро, двамата станаха и ме поведоха около къщата. Дон Хенаро ми демонстрира огромния си репертоар от животински ревове и крясъци. Накара ме да си избера някой от тях и ме научи как да го възпроизвеждам.

След дълги часове упражнения започнах да го имитирам доста добре. Резултатът беше, че те хубавичко се позабавляваха с моите нескопосани опити и се смяха до сълзи, а аз се освободих от напрежението, докато надавах силен животински рев. Споделих, че това звукоподражание ми е оказало страхотен ефект. Тялото ми невероятно се отпусна. Дон Хуан каза, че ако усъвършенст ^в този рев, мога да го превърна в проява на силата или просто да го използвам за освобождаване от напрежението винаги когато имам нужда. Предложи ми да отида да се наспя. Но аз се страхувах да заспя. Поседнах до тях край кухненското огнище и после неусетно съм потънал в дълбок сън.

Събудих се призори. Дон Хенаро спеше до вратата. Той, изглежда, се събуди едновременно с мен. Бяха ме завили и сгънали якето ми за възглавница. Чувствах се спокоен и отпочинал. Споделих с дон Хенаро, че вечерта съм бил крайно изтощен. И той каза същото за себе си. Пошепна ми, сякаш ми доверява тайна, че дон Хуан е дори още по-изтощен, защото е по-стар.

— Ние с теб сме млади — каза той с някакво пламъче в очите. — Но той е стар. Трябва да има триста години вече.

Светкавично се надигнах и седнах. Дон Хенаро покри лице с одеялото и гръмогласно се разкикоти. В този момент дон Хуан влезе в стаята.

Изпитвах чувство на завършеност и покой. Отново нищо не ме притесняваше. Чувствах такава лекота, че чак ми се доплака.

Дон Хуан каза, че предишната вечер съм започнал да осъзнавам себе си като същество от светлина. Предупреди ме да не се отдавам на чувството си за блаженство, защото то ще се обърне в самодоволство.

— Точно сега — отвърнах аз — нямам желание да си обяснявам нищо. Не ме интересува какво е правил снощи дон Хенаро с мен.

— Нищо не съм ти правил — откликна дон Хенаро. — Погледни, това съм аз, Хенаро — твоят Хенаро! Можеш да ме пипнеш!

Аз прегърнах дон Хенаро и двамата се разсмяхме като деца.

Тогава той ме попита не ми ли се струва странно, че мога да го прегърна, след като миналия път, когато той дойде, не бях в състояние дори да го докосна. Уверих го, че вече смятам подобни въпроси за неуместни.

Дон Хуан беше на мнение, че сега пък ставам прекалено лековерен и добродушен.

— Бъди нащрек! — каза той. — Един воин никога не се отпуска. Ако продължаваш да се отдаваш така на блаженството си, ще изцедиш и малкото сила, която ти е останала.

— А какво би трябвало да правя? — попитах аз.

— Да бъдеш себе си — каза той. — Съмнявай се във всичко. Бъди подозрителен.

— Но на мен не ми харесва да бъда такъв, дон Хуан.

— Въпросът не е дали ти харесва. Важното е какво може да използваш като щит. Воинът трябва да използва всичко, с което разполага, за да затвори смъртоносния зев, щом се отвори в него. Затова няма значение дали ти харесвало да бъдеш подозрителен и да поставяш всичко под въпрос. Сега това е едничкият ти щит.

Пиши, пиши, иначе ще умреш. Отвратително е да умреш от прекалено приповдигнато настроение.

— А как тогава трябва да умре един воин? — попита дон Хенаро абсолютно с моята интонация.

— Воинът умира трудно — каза дон Хуан. — Смъртта трябва да се пребори с него, за да го вземе. Той не й се дава просто така.

Дон Хенаро ококори смаяно очи и примигна.

— Вчера Хенаро ти показа нещо изключително важно — продължи дон Хуан. — Не можеш просто да го приемеш на доверие и да продължиш нататък. Едва вчера ти говореше, че мисълта за двойника направо те влудява. А погледни се сега. Вече не те интересува. Това е бедата при хората, които са предразположени да откачат — могат да се побъркат и от тревога, и от щастие. Вчера ти се съмняваше във всичко, днес пък всичко приемаш.

Отбелязах, че каквото и да направя, той винаги ми намира грешка, все едно как съм го направил.

— Това не е вярно! — възкликна той. — В начина на живот на воина не може да има грешка. Ако живееш като воин, никой няма да може да те упрекне в нищо. Ето например вчера. Ако беше действал като воин, ти първо щеше да зададеш въпросите си без страх и подозрителност, а после щеше да оставиш Хенаро да ти покаже тайната на сънувача, без да му се съпротивляваш и да изтощаваш толкова силите си. За днес поведение на воин би било да осмислиш това, което научи, без предубеждения, но и без сляпа вяра. Постъпвай така и никой няма да ти намира грешки.

По тона на дон Хуан реших, че моите глупости страшно са го раздразнили. Той обаче ми се усмихна, а после се разсмя на глас, сякаш от собствените си думи.

Казах му, че просто млъквам, за да не ги натоварвам с моите разследвания. Но това, което бе направил дон Хенаро, наистина предизвикваше у мен много въпроси. Бях сигурен, макар вече да беше все едно, че дон Хенаро е чакал в храстите да го повика дон Хуан. После се е възползвал от уплахата ми, за да ме зашемети. След като ме бе притиснал силно о земята, аз несъмнено бях припаднал и дон Хенаро ме е хипнотизирал.

Дон Хуан ми възрази, че съм твърде силен, за да бъда подчинен толкова лесно.

— Какво тогава стана? — попитах аз.

— Хенаро дойде при теб, за да ти разкаже нещо изключително. Когато се появи от храстите, той беше Хенаро-двойникът. Има и друг начин, по който може да се обясни по-добре, но не мога да го използвам сега.

— Защо не, дон Хуан?

— Защото още не си готов да говорим за цялостност та ти. Засега мога само да ти кажа, че този Хенаро, когото виждаш тук, вече не е двойникът.

Посочи с глава към дон Хенаро, а той запримига.

— Снощният Хенаро беше двойникът. А както вече съм ти казвал, двойникът притежава невъобразима сила. Той ти показва нещо изключително важно. За тази цел той трябва да влезе в съприкосновение с теб. Затова двойникът просто те удари по врата — там, където преди години бе стъпил съюзникът ти. Ти, естествено, угасна като светулка. И също така естествено се разпадна като пълен идиот. Бяха ни нужни часове, за да те съберем. По този начин пропиля силата си и когато дойде времето да изпълниш подвига на воина, не ти достигнаха жизнени сили.

— Какъв трябваше да бъде този подвиг на воин, дон Хуан?

— Казах ти, че Хенаро е дошъл да ти покаже нещо — тайната на съществата от светлина като сънувачи. Ти искаше да научиш за двойника. Той води началото си от сънищата. Но после ти ме попита: „Какво е двойникът?“ Отговорих ти, че двойникът е Азът. Азът сънува двойника. Това би трябвало да е просто, само дето при нас нищо не е просто. Може обикновените сънища на Аза да са лесни за разбиране, но не и самият Аз. Когато се научи да сънува двойника, Азът достига до този съдбовен кръстопът, когато проумява, че всъщност двойникът сънува Аза.

Записвах всичко, което казваше. Същевременно внимателно го следях, но не можех да го разбера.

Дон Хуан повтори думите си:

— Както ти казах, снощният урок се отнасяше до сънувача и сънувания или до това кой кого сънува.

— Моля?! — възкликнах аз. Двамата избухнаха в смях.

— Снощи — продължи дон Хуан — ти за малко не избра да се събудиш в мястото на силата.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?

— Това щеше да бъде твоят подвиг. Ако не се бе отдал на своя глупав начин на действие, щеше да имаш достатъчно сила да наклониш везните на тази страна, макар че сигурно щеше да се изплашиш до смърт. За добро или за зло, ти нямаше достатъчно сила. Или по-скоро я пропиля в безсмислено лутане до такава степен, че едва ти стигна да оцелееш.

Така че, както много добре разбираш, не само е безсмислено и глупаво да се отдаваш на жалките си увъртания, но е направо гибелно. Воин, който пропилява силите си, не може да оцелее. Тялото е уязвимо. Можеше да се разболееш много тежко. Ако това не стана, то е защото ние с Хенаро отклонихме донякъде собствената ти глупост.

Започнах да проумявам пълния смисъл на думите му.

— Миналата нощ Хенаро те въведе в сложната същност на двойника — продължи дон Хуан. — Само той можеше да го направи. И когато ти се видя да лежиш на земята, това не беше видение или халюцинация. И можеше да го осъзнаеш с безкрайна яснота, ако не беше се заплел в твоите глупости. Тогава щеше да разбереш, че ти самият си сън, че твоят двойник те сънува, по същия начин, както ти го сънува нощес.

— Но как е възможно това, дон Хуан?

— Никой не знае как става. Знаем само, че става. Това е загадката ни като същества от светлина. Нощес ти сънува два съня едновременно и можеше да се събудиш в който и да било от двата, но не ти достигна силата дори да го разбереш.

Двамата проницателно ме изгледаха.

— Мисля, че той го разбра — каза дон Хенаро.

3. ТАЙНАТА НА СЪЩЕСТВАТА ОТ СВЕТЛИНА

Дон Хенаро часове наред ме забавляваше с някакви нелепи наставления как да се справям с всекидневието си. Дон Хуан ме предупреди да се отнеса внимателно и сериозно към препоръките му, защото, макар и да ми се струват смешни, те не са шега.

Някъде към обяд дон Хенаро стана и без дума да каже, се запъти към храстите. Аз също понечих да стана, но дон Хуан ме задържа и тържествено обяви, че дон Хенаро ще направи поредния опит с мен.

— Какво е намислил? — попитах аз. — Какво ще прави с мен?

Дон Хуан ме увери, че няма защо да се безпокоя.

— Ти наближаваш кръстопът — каза той. — Кръстопът, до който стига всеки воин.

Имах чувство, че говори за смъртта. Той сякаш предусети въпроса ми и направи знак да мълча.

— Няма да обсъждаме този въпрос — каза той. — Достатъчно е да ти кажа, че кръстопътят, който имам предвид, представлява магическото обяснение. Хенаро смята, че си готов за него.

— Кога ще ми разкажеш за него?

— Не зная кога. Това зависи от теб, защото ти си този, който трябва да го възприеме. Така че ти ще решиш кога.

— А защо не сега?

— Да решиш не означава да избереш произволно момента — каза той. — Да решиш означава да си подготвил духа си безупречно, да си направил всичко възможно, за да си достоен за знанието и силата.

Днес обаче ще трябва да решиш една малка гатанка на Хенаро. Той тръгна пред нас и ще ни чака някъде в храсталака. Не се знае нито мястото, където ще бъде, нито времето, когато ти трябва да тръгнеш към него. Ако успееш да прецениш кога точно да тръгнеш от къщи, ще успееш и да се насочиш към мястото, където се намира.

Казах на дон Хуан, че едва ли някой може да разреши подобна гатанка.

— Как може точният момент на тръгване да ме насочи към мястото, където се намира дон Хенаро? — попитах аз.

Дон Хуан се усмихна и си затананика. Изглежда, моето недоумение го забавляваше.

— Това е проблемът, който ти е поставил дон Хенаро — каза той. — Ако имаш достатъчно лична сила, ти с абсолютна сигурност ще решиш в кой момент да тръгнеш от къщи. Никой не знае как това, че тръгваш в подходящия момент, ще те заведе до определеното място. И все пак, ако имаш достатъчно сила, сам ще се увериш, че е така.

— Но по какво да се водя, дон Хуан?

— И това никой не знае.

— Струва ми се, че дон Хенаро ме занася.

— Тогава бъди нащрек — каза той. — Защото ако дон Хенаро те занася, може и съвсем да те отнесе.

Дон Хуан се разсмя сам на шегата си. На мен не ми беше до смях. Изпитвах истински страх от опасните манипулации на дон Хенаро.

— Не можеш ли да ми дадеш някакви ориентири? — попитах аз.

— Няма ориентири — отсече той.

— Защо го прави дон Хенаро?

— За да те изпита — отвърна той. — Да кажем, че за него е много важно да разбере дали ще можеш да възп ^риемеш магическото обяснение. Ако решиш гатанката, това ще означава, че си натрупал достатъчно лична сила и си готов. Но ако не успееш, значи силата ти не е достатъчна и в такъв случай магическото обяснение няма да има никакъв смисъл за теб. Моето мнение е, че ние трябва да ти предадем обяснението, независимо дали го разбираш или не. Така е според мен. Но Хенаро е по-консервативен като воин. Той иска всяко нещо да върви по реда си и няма да ти го предаде, докато не прецени, че си готов.

— А защо ти самият не ми предадеш магическото обяснение?

— Защото Хенаро е този, който трябва да ти помогне.

— А защо е така, дон Хуан?

— Хенаро не иска да ти казвам защо — отвърна дон Хуан. — Поне засега.

— Ще ми навреди ли, ако науча магическото обяснение? — попитах аз.

— Мисля, че не.

— Тогава, моля те, дон Хуан, разкажи ми го.

— Не се занасяй. Хенаро има определени разбирания по този въпрос и ние сме длъжни да ги зачитаме и уважаваме.

Той ме накара да млъкна с повелителен жест. След дълго, тягостно мълчание аз се осмелих да попитам:

— Но как мога да реша тази загадка, дон Хуан?

— Наистина не знам, затова не мога да те посъветвам какво да правиш — каза той. — Хенаро е изключително вещ. Той е измислил тази гатанка специално за теб. И понеже го прави за твое благо, той се е настроил изключително към теб, затова само ти можеш да уловиш подходящия момент да тръгнеш от къщи. Той сам ще те призове и ще те води със своя зов.

— Какъв ще е този зов?

— Не знам. Неговият зов е предназначен за теб, а не за мен. Той ще бъде насочен направо към твоята воля. С други думи, ти ще го узнаеш чрез волята си. Хенаро иска да се увери, че си натрупал достатъчно лична сила, за да превърнеш волята си във функционален елемент.

„Воля“ бе още едно понятие, което дон Хуан ми бе описал много внимателно, но то не ми бе станало ясно. От обясненията му бях разбрал, че „воля“ е силата, която се излъчва от един невидим отвор под пъпа, който той наричаше „зев“. „Воля“ могат да развият само магьосниците. Тя се явява на практикуващия забулена в тайнственост и му дава възможност да извършва изключителни действия.

Изтъкнах на дон Хуан, че едва ли нещо толкова неопределено би могло изобщо да бъде функционален елемент в живота ми.

— Точно тук грешиш — отвърна той. — Волята се развива у воина въпреки съпротивата на разума.

— Не може ли дон Хенаро като магьосник да разбере дали съм готов или не, без да ме подлага на изпитание? — попитах аз.

— Положително може — отвърна той. — Но никаква полза няма, нищо не би произтекло от това той да го знае — важното е ти самият да го узнаеш. Ти си този, който учи, затова ти самият трябва да усвоиш знанието като сила, а не Хенаро. Хенаро го интересува не той да узнае, а ти. За теб е важно да разбереш ще действа ли волята ти или не. Много е трудно да се обясни. Независимо какво Хенаро или аз знаем за теб, ти самият трябва да се увериш, че си в състояние да изпиташ знанието като сила. С други думи, сам да се убедиш, че можеш да упражняваш волята си. Щом досега не си се убедил, трябва да го направиш днес. Ако не успееш да изпълниш тази задача, Хенаро ще си направи извода, че независимо от това какво може да е видял в теб, ти още не си готов.

Обхвана ме мъчително предчувствие.

— Необходимо ли е всичко това? — попитах аз.

— Така иска Хенаро и ти трябва да му се подчиниш — твърдо, но добронамерено каза той.

— Но защо дон Хенаро се занимава с мен?

— Може би днес ще разбереш — усмихнат отвърна той.

Замолих дон Хуан да ме измъкне от това нетърпимо положение и да ми обясни всички тези загадъчни приказки. Той се засмя, потупа ме по гърдите и ми разказа вица за някакъв мексикански щангист, който имал огромни гръдни мускули, но не можел да върши тежка физическа работа, защото гърбът му бил слаб.

— Виж си мускулите — каза той. — Едва ли са само за показ.

— Мускулите ми нямат нищо общо с това, за което говориш — троснато казах аз.

— Имат — отвърна той. — Тялото трябва да бъде съвършено, преди волята да се превърне във функционален елемент.

Дон Хуан отново се отклони от посоката, която ме интересуваше. Почувствувах се неспокоен и обезсърчен. Станах и отидох до кухнята да пия вода. Дон Хуан ме последва и ме посъветва да изпробвам животинския рев, който бях научил от дон Хенаро. Излязохме от къщи. Аз седнах върху купчина дърва и започнах да възпроизвеждам рева. Дон Хуан ме поправяше и ми казваше как да дишам. Накрая успях напълно да се отпусна физически.

Върнахме се под рамадата и пак седнахме. Казах му как понякога ме потиска, че съм толкова безпомощен.

— Няма нищо лошо в това да се чувстваш безпомощен — каза той. — Всички сме го изпитвали. Спомни си, че цяла вечност сме били безпомощни деца. Казах ти вече, че точно сега ти си като дете, което не може само да излезе от люлката си, а още по-малко пък да действа самостоятелно. Може да се каже, че Хенаро те изважда от люлката, като те взима на ръце. Но детето иска да действа и тъй като не може, то хленчи. В това няма нищо лошо. Друг е въпросът, ако се отдадеш изцяло само на протести и оплаквания.

Той ме накара да се отпусна. Предложи да му задавам въпроси, докато настроението ми се пооправи.

За миг се смутих и не знаех какво да попитам.

Дон Хуан постла сламена рогозка и ме накара да седна на нея. После напълни с вода една голяма кратуна и я постави в мрежа, сякаш се приготвяше за път. След това пак седна и повдигна подканващо вежди да задавам въпросите си.

Помолих го да ми разкаже нещо повече за нощната пеперуда.

Той се взря изпитателно в мен и се подсмихна.

— Знаеш, че това беше съюзникът.

— Но какво е всъщност съюзникът, дон Хуан?

— Невъзможно е да се каже какво точно е съюзникът, както не може да се каже какво точно е едно дърво.

— Дървото е жив организъм — казах аз.

— Това не ми говори много — отвърна той. — По същия начин аз мога да кажа, че съюзникът е сила, напрежение. И съм ти го казвал, но от това не става по-ясно какво е съюзникът.

Само от опит можеш да разбереш какво е съюзник, както и какво е дърво. През всичките тези години се стремях да те подготвя за изключително важната среща със съюзника. Може и да не го съзнаваш, но ти години наред си се подготвял, за да се срещнеш с едно дърво. Срещата с един съюзник не е нещо по-различно. Учителят трябва да запознае ученика си със съюзника малко по малко, частица по частица. За всички тези години ти натрупа много знания за него и сега можеш да ги обобщиш, за да познаеш съюзника от личен опит, както от личен опит познаваш дървото.

— Нямах представа, че съм правил това, дон Хуан.

— Разумът ти не го съзнава, защото преди всичко не може да приеме възможността, че съюзникът съществува. За щастие не разумът създава съюзника, а тялото. Ти си възприемал съюзника на много нива и в множество случаи. Всяко от тези възприятия е складирано в тялото ти. Сумата от всички тези отделни части е съюзникът. Не зная как иначе да ти го опиша.

Казах му, че не мога да проумея как тялото ми може да действа самостоятелно като нещо отделено от разума ми.

— То не е отделено, ние сме го отделили — отвърна той. — Нашият разум е ограничен и вечно е в противоречие с тялото ни. Това, разбира се, е само начин на изразяване, но победата на човека на знанието е в това, че отново ги е свързал. И понеже ти още не си човек на знанието, тялото ти сега прави неща, които разумът не може да си обясни. Едно от тези неща е съюзникът. Снощи ти не беше откачил, нито сънуваше, когато точно тук усети съюзника.

Попитах го за онази плашеща представа, която двамата с дон Хенаро ми бяха внушили, че съюзникът е същество, което ме очаква в края на някаква долина в планините на Северно Мексико. Бяха ми казали, че рано или късно ще трябва да се явя на срещата с моя съюзник и да премеря сили с него.

— Това са само начини да се говори за тайни, за които няма думи — каза той. — С дон Хенаро ти казахме, че в края на тази долина те очаква твоят съюзник. Това е вярно, но не в смисъла, който ти му придаваш. Истината е, че съюзникът те очаква, но не в края на някаква долина. Той е тук или там, или където и да било другаде. Съюзникът те очаква точно така, както те очаква смъртта — навсякъде и никъде.

— Защо ме чака съюзникът?

— По същата причина, по която те очаква и смъртта — отвърна той, — защото си се родил. На този етап е невъзможно да ти се обясни какво означава това. Трябва първо от опит да познаеш съюзника. Да го възприемеш в цялата му сила, тогава магическото обяснение може да хвърли светлина върху него. Дотук силата ти стигаше да разбереш поне едно — че съюзникът е нощна пеперуда.

Преди години с теб ходихме в планината и ти се натъкна на нещо. Тогава не можех да ти обясня какво става — ти видя една странна сянка, която пърхаше насам-натам пред огъня. Ти сам каза, че приличала на нощна пеперуда. Макар да не знаеше за какво става дума, ти беше напълно прав — сянката беше нощна пеперуда. В друг един случай, докато спеше, нещо те изплаши до смърт — и то пак пред огъня. Бях те предупредил да не заспиваш, но ти не ме послуша. Така се остави в ръцете на съюзника и нощната пеперуда стъпи на врата ти. И досега се чудя как можа да оцелееш. Тогава ти не знаеше, но аз те бях отписал. Много сериозна грешка допусна.

Оттогава насам всеки път като сме били в планините или из пустинята, нощната пеперуда винаги ни следваше, макар ти да не си забелязвал. Така че като обобщение може да се каже, че за теб съюзникът е нощна пеперуда. Но това не значи, че е истинска нощна пеперуда, като тези, които познаваме. Да наречем съюзника нощна пеперуда е само начин на изразяване, начин да се направи разбираема цялата тази необятност.

— За теб съюзникът също ли е нощна пеперуда? — попитах аз.

— Не. Всеки възприема съюзника по свой собствен начин — каза той.

Отбелязах, че отново сме се върнали на изходната точка. Той така и не ми беше разкрил същността на съюзника.

— Няма защо да се объркваш — каза той. — Човек може да изпадне в объркване, но може и да излезе от него. На този етап не можеш нищо да си изясниш. Може би по-късно днес ще бъдем в състояние да разгледаме по-подробно всичко това — зависи от теб или по-скоро от личната ти сила.

Той отказа да ми говори повече. Притесних се, че може да не издържа изпитанието. Дон Хуан ме отведе зад къщата и ме накара да седна на сламената рогозка до един напоителен канал. Водата течеше толкова бавно, че изглеждаше неподвижна. Нареди ми да седя тихо, да спра вътрешния си диалог и да гледам водата. Спомена как още преди години забелязал, че имам влечение към водата — склонност, която била много подходяща за сегашната ми задача. Аз отбелязах, че нямам особена склонност към водни пространства, но и не са ми неприятни. Той отвърна, че водата ми въздейства благотворно тъкмо поради безразличието ми към нея. В състояние на стрес водата не би ме хванала в капан, но и не би ме отблъснала.

Той седна от дясната ми страна леко зад мен и ме посъветва да се отпусна и да не се страхувам, защото той е тук и ще ми помогне, ако се наложи.

В първия момент се уплаших. Погледнах го в очакване на още напътствия. Той насила обърна главата ми към водата и ми заповяда да продължавам да я гледам. Не разбирах какво се иска от мен, затова просто се отпуснах. Както гледах водата, забелязах отсрещните тръстики. Несъзнателно задържах погледа си на тях, без да го фокусирам. Бавното течение ги полюляваше. Водата беше с цвят на пустинна пръст. Забелязах, че вълничките около тръстиките приличат на резки или пукнатини по гладката повърхност. В един миг тръстиките станаха гигантски, повърхността на водата стана съвършено гладка, с цвят на охра, и само след секунди аз потънах в дълбок сън. Или може би бях навлязъл в такова състояние на възприятието, което с нищо не можех да сравня. Най-приблизителното описание бе да се каже, че спях и сънувах невъобразим сън.

Чувствах, че ако поискам, мога да го сънувам безкрайно, но умишлено го прекратих, като възобнових съзнателния си вътрешен диалог. Отворих очи. Лежах на сламената рогозка. Дон Хуан беше на няколко крачки. Сънят ми беше така великолепен, че започнах да му го разказвам. Той ми направи знак да замълча. С една дълга вейка ми посочи две продълговати сенки, които едни сухи клони от храсталака хвърляха върху земята. С върха на вейката той проследи очертанието на едната, сякаш я рисуваше, после се прехвърли на другата и направи същото. Сенките бяха дълги около стъпка и два-три сантиметра широки, разположени на педя разстояние една от друга. Движението на неговата вейка разфокусира погледа ми и аз започнах да виждам кръстосано четири продълговати сенки. Внезапно двете сенки по средата се сляха в една, създавайки изключително усещане за дълбочина. Така образуваната сянка беше някак необяснимо закръглена и обемна. Почти приличаше на прозрачна тръба, на заоблен прът от някакво неизвестно вещество. Знаех, че гледам кръстосано, но в същото време имах чувство, че погледът ми е фокусиран — виждах кристално ясно. Можех да движа очите си, без образът да се разсее.

Продължих да наблюдавам, но едновременно оставах нащрек. Почувствах странен подтик да се оставя на гледката да ме погълне. Нещо в нея сякаш ме теглеше натам, но пък нещо в мен изплува на повърхността и аз полусъзнателно възстанових вътрешния си диалог. Почти веднага осъзнах околната обстановка от обичайния свят.

Дон Хуан ме наблюдаваше. Изглеждаше озадачен. Попитах го дали нещо не е наред. Той не отговори. Помогна ми да се надигна и да седна. Едва тогава разбрах, че съм лежал по гръб и съм гледал небето, а дон Хуан е бил надвесен над мен.

Първият ми порив беше да му кажа как всъщност бях виждал сенките на земята, докато съм гледал към небето, но той ми запуши устата с длан. Известно време поседяхме в мълчание. В главата ми нямаше никаква мисъл. Изпитвах прекрасно чувство на покой и тогава нещо непреодолимо ме подтикна да стана и да тръгна към храсталака, за да потърся дон Хенаро.

Понечих да кажа нещо на дон Хуан, но той вдигна брадичка и сви устни в мълчалив знак да не говоря. Опитах се да преценя положението си рационално. Обаче ми беше така приятно да мълча, че не ми се искаше да се затормозявам с логически разсъждения.

След миг отново изпитах повелителния подтик да се запътя към храстите. Поех по пътеката. Дон Хуан тръгна след мен, сякаш аз бях водачът.

Вървяхме близо час. Успях през цялото време да не мисля за нищо. Стигнахме до подножието на едно възвишение. Дон Хенаро беше там, седнал почти на върха на една отвесна скала. Поздрави ме възторжено, налагайки се да вика, понеже се намираше на около петнадесетина метра височина. Дон Хуан ме накара да седна и се настани до мен.

Дон Хенаро ми обясни, че съм намерил мястото, където ме е чакал, защото ме е водил със звука, който издавал. Докато го казваше, аз осъзнах, че наистина бях долавял някакъв особен звук, но бях решил, че просто ушите ми бучат; изглеждаше повече нещо вътрешно, по-скоро усещане на тялото; едно толкова неопределимо усещане за звук, че съзнанието не можеше да го оцени и изтълкува.

Стори ми се, че дон Хенаро държи в лявата си ръка някакъв малък инструмент, който не можех ясно да различа от мястото, където бях. Приличаше на драмбой. С него той издаваше тих, загадъчен звук, на практика недоловим. Известно време той продължи да свири, сякаш ми оставяше време да проумея напълно какво ми беше казал. После ми показа лявата си ръка. В нея нямаше нищо, никакъв инструмент не държеше. Явно ми се бе сторило, че свири на някакъв инструмент от начина, по който бе държал ръка пред устата си — всъщност бе издавал звука с устни, доближени до ръбчето на ръката си между разтворените палец и показалец.

Обърнах се към дон Хуан да му кажа, че дон Хенаро пак ме беше заблудил с движенията си. Той бързо ме възпря и ми каза да не говоря, а внимателно да следя какво прави дон Хенаро. Обърнах се да видя дон Хенаро, но него вече го нямаше. Помислих си, че е слязъл. Зачаках да се появи откъм храстите. Скалата, на която беше стоял, имаше особена форма. Приличаше на голяма издатина върху още по-голяма скална стена. Бях отместил поглед от него само за секунда-две. Ако се беше изкачвал, щях да го видя преди да е стигнал до върха, а ако беше тръгнал да слиза, също щеше да се вижда от мястото, където бях застанал.

Попитах дон Хуан къде е дон Хенаро. Отвърна ми, че още е на издатината. Доколкото можех да видя, там нямаше никой, но дон Хуан продължи да твърди, че дон Хенаро все още стои на скалата.

Нямаше вид да се шегува. Погледът му беше твърд и суров. Направо отсече, че сетивата ми не са най-надеждното средство, за да преценя какво прави дон Хенаро, Заповяда ми да спра вътрешния си диалог. Отначало се възпротивих, но после очите ми започнаха да се затварят. Дон Хуан се наведе над мен и ме разтърси за раменете. Прошепна ми, че трябва да продължа да гледам към издатината.

Обхвана ме сънливост и чувах думите на дон Хуан, сякаш идваха отдалеч. Погледнах автоматично към терасата. Дон Хенаро отново беше там, но това не събуди интереса ми. Полусъзнателно забелязах, че дишам със затруднение, но преди да се замисля за това, дон Хенаро скочи на земята. И това действие не събуди интереса ми. Той се наведе над мен и ми помогна да стана, придържайки ме под ръка. Дон Хуан ме крепеше за другата ръка и така двамата ме задържаха изправен. После само дон Хенаро ми помагаше да вървя. Прошепна ми нещо в ухото, което не можах да разбера, и внезапно усетих, че дръпна тялото ми по особен начин. Сграбчи, така да се каже, кожата на корема ми и ме изтегли на терасата или на някаква друга скала. Знаех, че за миг се намирах на някаква скала. Можех да се закълна, че беше издатината. Образът обаче бе толкова мимолетен, че не успях да разгледам подробности. После усетих как вътре в мен нещо залитна и аз падам по гръб. Почувствах смътна тъга или може би физическо неразположение. След това долових, че дон Хуан нещо ми говори. Не го разбирах. Съсредоточих вниманието си върху устните му. Чувствах се като в сън — опитвах се да разкъсам отвътре някаква прозирна обвивка, в която бях затворен, докато дон Хуан се опитваше да я разкъса отвън. Накрая тя се спука и вече чувах думите на дон Хуан. Разбрах съвсем ясно значението им. Той ми заповядваше да дойда на себе си. Отчаяно се мъчех да си възвърна трезвостта, по все не успявах. Съвсем съзнателно се питах защо ли ми е толкова трудно. Мъчех се да възстановя вътрешния си диалог.

Дон Хуан, изглежда, разбираше затрудненията мм. Настоя да опитам още по-усилено. Нещо отвън не ми позволяваше да се върна към обичайния си вътрешен диалог. Сякаш някаква странна сила ме правеше сънлив и безразличен.

Съпротивлявах й се, докато започнах да се задушавам. Чух дон Хуан да ми говори нещо. Тялото ми неудържимо се гърчеше от напрежение. Усещах се сякаш притиснат в смъртна схватка с нещо, което не ми позволяваше да дишам. Изпитвах не точно страх, а по-скоро необуздана ярост. Така неистово се разярих, че почнах да ръмжа и да вия като звяр. Тогава тялото ми получи удар; нещо ме разтърси и внезапно всичко престана. Отново можех да дишам нормално и тогава установих, че дон Хуан бе излял кратуната с вода върху корема и врата ми; целият бях мокър.

Той ми помогна да се надигна и да седна. Дон Хенаро стоеше на издатината. Извика ме по име и скочи на земята. Видях как падна като отвее от близо петнадесет метра височина и изпитах някакво нетърпимо усещане около пъпа. Същото усещане бях имал, когато сънувах, че падам.

Дон Хенаро приближи и ме попита усмихнат дали ми е харесал неговият скок. Опитах се да отговоря нещо, но не можах. Дон Хенаро отново ме извика по име.

— Карлитос! Погледни ме!

Размаха четири-пет пъти ръце, сякаш набираше скорост, и скочи далеч извън полезрението ми или поне така ми се стори. А може и да бе направил нещо друго, за което нямах думи. Беше стоял на метър-два от мен, после изчезна като засмукан от непреодолима сила.

Почувствах се отчужден от всичко и уморен. Стана ми напълно безразлично, не исках нито да мисля, нито Да възобновявам вътрешния си диалог. Не изпитвах страх, а необяснима тъга. Доплака ми се. Дон Хуан ме чукна няколко пъти с кокалчетата на пръстите си по главата и се разсмя, сякаш всичко случило се беше само шега. Нареди ми да възобновя вътрешния си диалог, защото тъкмо сега отчаяно се нуждая от него.

— Говори! Говори! — чух го да ми заповядва. Мускулите на устните ми се свиха в спазъм. Устата ми беззвучно се раздвижи. Спомних си как дон Хенаро бе мърдал устни по същия начин, когато се правеше на шут, и на мен също ми се прииска да кажа: „Устата ми отказва да говори.“ Опитах се да произнеса тези думи на глас, но устните ми болезнено се сгърчиха. Дон Хуан щеше да припадне от смях. Веселието му беше заразително и аз също се засмях. После той ме подкрепи да стана. Попитах го ще се връща ли дон Хенаро. Каза, че за днес на дон Хенаро му стигало с мен.

— Ти почти успя — добави дон Хуан.

Седнахме пред огнището. Той настоя да хапна нещо. Не бях гладен, а уморен. Беше ме обзела странна меланхолия. Чувствувах се далеч от всичко случило се през деня. Дон Хуан ми подаде нещата за писане. Положих върховно усилие да се върна в обичайното си състояние. Нахвърлих някои бележки. Малко по малко привичките ми се възстановиха, сякаш було се вдигна от съзнанието ми. Внезапно се възвърна интересът и удивлението ми от всичко.

— Добре, добре — рече дон Хуан и ме потупа по главата. — Както съм ти казвал, истинското изкуство за един воин е да балансира ужаса и удивлението си.

Дон Хуан беше в необичайно настроение. Изглеждаше напрегнат и разтревожен и като че ли сам имаше желание да говори. Помислих си, че ме подготвя за магическото обяснение и аз самият доста се притесних. В очите му имаше странен блясък, какъвто бях виждал у него само няколко пъти преди. Когато споделих какви мисли буди у мен необичайното му настроение, той каза, че се радва за мен и че като воин е щастлив от победите на своите събратя, когато това са победи на духа.

До добави, че за съжаление още не съм готов за магическото обяснение, въпреки че бях решил гатанката на дон Хенаро. Доводът му беше, че когато облял тялото ми с вода, аз всъщност съм умирал и съм унищожил цялото си постижение с неспособността си да отбия последната атака на дон Хенаро.

— Силата на дон Хенаро те погълна като вълна — каза той.

— Той е искал да ме нарани ли? — попитах аз.

— Не — отвърна той. — Хенаро иска да ти помогне. Но силата може да се посрещне само със сила. Той те подложи на изпитание, но ти се провали.

— Но нали реших загадката му, дон Хуан?

— Това го направи добре — каза той. — Толкова добре, че Хенаро повярва, че си способен на пълния воински подвиг. Ти почти го бе извършил. Но в този случай се препъна не от глезотия.

— А от какво тогава?

— Прекалено си нетърпелив и напорист. Вместо да се отпуснеш и да следваш Хенаро, ти взе да се бориш с него. Не можеш да го надвиеш. Той е по-силен от теб.

След това дон Хуан се нае да ми дава съвети и напътствия за личните ми отношения с хората. Забележките му преповториха в сериозен план същото, което по-рано на шега ми бе казал дон Хенаро. Имаше настроение да говорим и без да го разпитвам, започна да ми обяснява нещата, които станаха при последните ми две посещения тук.

— Както знаеш — каза той, — основният проблем на магията е вътрешният диалог. Това е ключът към всичко. Когато воинът се научи да го спира, всичко става възможно. Постижими стават и най-невероятните цели. Достъпът до всички тайнствени и необясними преживявания, които ти се случиха напоследък, стана възможен за теб благодарение на това, че се научи да спираш вътрешния си диалог. С пълна трезвост ти видя съюзника, двойника на Хенаро, сънувача и сънувания, а днес почти позна цялостността на себе си. Това бе воинският подвиг, който Хенаро очакваше да постигнеш. Всичко това стана възможно благодарение на личната сила, която бе натрупал. И то започна миналия път тук, когато забелязах една много добра поличба. Когато ти пристигна, аз чух как съюзникът закръжи наоколо. Първо чух тихите му стъпки; после видях как нощната пеперуда те гледаше, докато ти излизаше от колата. Съюзникът те наблюдаваше неподвижен. За мен това беше най-добрата поличба. Ако съюзникът бе възбуден и се мяташе наоколо, сякаш му е неприятно твоето присъствие, както ставаше винаги досега, събитията щяха да се стекат по различен начин. Много пъти бях забелязвал съюзника да е зле настроен към теб, но този път поличбата бе добра и аз разбрах, че съюзникът иска да ти предаде частица знание. Затова ти и казах, че имаш среща със знанието — с една нощна пеперуда, която отдавна те чака. По неведоми за нас причини съюзникът избра да ти се яви под формата на нощна пеперуда.

— Но нали ти сам казваше, че съюзникът нямал форма и можем да съдим за него единствено по въздействието му? — попитах аз.

— Така е — отвърна той, — но за страничните наблюдатели, свързани с теб, каквито сме аз и Хенаро, съюзникът е нощна пеперуда. За самия теб съюзникът е само въздействие, усещане в тялото, звук или златният прашец на знанието. Но си остава факт, че избирайки формата на нощна пеперуда, съюзникът казва на мен и Хенаро нещо изключително важно. Нощните пеперуди са носители на знание, те са приятели и помощници на магьосниците. Ако Хенаро толкова държи на теб, то е именно защото твоят съюзник избра да бъде нощна пеперуда.

Онази нощ, когато ти се срещна с нощната пеперуда, беше, както очаквах, истинският ти досег със знанието. Ти научи какъв е викът на пеперудата, усети златния прашец по крилете й, но което е най-важното, ти за първи път през онази нощ осъзна, че виждаш, и научи с тялото си, че ние сме същества от светлина. Ти още не си оценил напълно това монументално събитие в твоя живот. Хенаро ти показа с огромна сила и яснота, че ние сме усет и че това, което наричаме тяло, е сноп светлинни фибри, които имат осъзнаване.

Снощи ти отново дойде с добри поличби от съюзника. Като излязох да те посрещна, разбрах, че трябва да повикам Хенаро, за да ти разясни тайната на сънувача и сънувания. Ти и тогава, както винаги, сметна, че съм направил трик. Но Хенаро не се бе скрил в храстите, както мислеше ти. Той дойде специално заради теб, макар че твоят разум отказва да го повярва.

Не можех да не призная, че точно тази част от обясненията на дон Хуан беше най-трудна за вярване. Не можех да я приема за истина. Казах му, че дон Хенаро бе реален и напълно от този свят.

— Всичко, на което ти беше свидетел дотук, беше реално и от този свят — каза дон Хуан. — Няма друг свят. Това, което те препъва всеки път, е типичният ти инат и тази твоя черта не може да се преодолее чрез обяснения. Затова и днес Хенаро се насочи направо към тялото ти. Ако разгледаш внимателно това, което направи днес, ще откриеш, че тялото ти свързва нещата по възхитителен начин. При напоителния канал ти някак се сдържа да не се отдадеш на виденията си. Прояви редкия самоконтрол и отстраненост на истински воин. Ти не хвана вяра на нищо, а продължи да действаш правилно, затова се оказа способен да последваш зова на Хенаро. Ти го намери всъщност без никаква помощ от моя страна.

Когато стигнахме до скалната издатина, ти бе изпълнен със сила и видя Хенаро, застанал на това място, където и други магьосници са стояли със същата цел. Той скочи от издатината и пристъпи към теб. Той самият беше целият сила. Ако беше продължил да се държиш както при водата, щеше да го видиш в истинската му същност — като същество от светлина. Вместо това ти се уплаши — особено когато Хенаро те накара да скочиш. Този скок сам по себе си щеше да бъде достатъчен, за да се пренесеш извън собствените си граници. Но ти нямаше нужната сила и се върна в света на своя разум. Тогава, естествено, ти влезе в смъртна схватка със самия себе си. Нещо в теб, твоята воля, искаше да последва Хенаро, но разумът ти му се противопостави. Ако не бях ти помогнал, сега щеше да лежиш мъртъв, намерил гроба си на това място на силата. Но дори при моята помощ в един миг изходът беше съмнителен.

Помълчахме няколко минути. Чаках той да заговори. Накрая попитах:

— Дон Хенаро ли ме накара да скоча горе на издатината?

— Недей възприема този скок в смисъла, който придаваш на един скок — отвърна той. — И тук това е само начин на изразяване. Докато смяташ, че ти си плътно тяло, няма да проумееш за какво говоря.

После посипа малко пепел върху половин квадратен метър на земята под фенера и начерта с пръст една диаграма, състояща се от осем точки, свързани с линии помежду им. Представляваше геометрична фигура.

Подобна фигура той ми бе начертал преди години, когато се опитваше да ми обясни, че не е зрителна измама това, което бях наблюдавал — как едно и също листо падна четири пъти от едно и също дърво.

Диаграмата в пепелта имаше два епицентъра — единия той нарече „разум“, а другия „воля“. „Разумът“ беше пряко свързан с една точка, която той нарече „говорене“. Минавайки през „говоренето“, „разумът“ се свързваше непряко с три други точки — „усет“, „сънуване“ и „виждане“. Другият епицентър, „волята“, се свързваше пряко с „усета“, „сънуването“ и „виждането“, но само непряко, чрез тях трите, с „разума“ и „говоренето“.

Забелязах, че диаграмата е различна от онази, която бях запомнил преди години.

— Външната форма няма значение — каза той. — Тези точки представляват човешкото същество и можеш да ги начертаеш както искаш.

— Тялото на човека ли представляват? — попитах аз.

— Не го наричай тяло — каза той. — Това са осемте точки във фибрите на съществото от светлина. Според магьосника, както можеш да видиш от диаграмата, човешкото същество е преди всичко воля, защото волята е пряко свързана с три точки — усет, сънуване и виждане; едва тогава човекът е разум. Този център специално е по-малък от волята. Той е свързан само с говоренето.

— А какво са останалите две точки, дон Хуан? Той ме погледна и се усмихна.

— Сега ти си много по-силен от първия път, когато говорихме за тази диаграма. Но все още не си достатъчно силен, за да познаваш всичките осем точки. Някой ден Хенаро ще ти покаже останалите две.

— Всеки ли има тези осем точки или само магьосниците?

— Може да се каже, че всеки от нас идва на този свят с осем точки. Две от тях, разумът и говоренето, са познати на всекиго. Усетът е винаги смътен, но все пак познат. Обаче само в света на магьосниците човек напълно опознава сънуването, виждането и волята. И накрая, на външния ръб на този свят, човек познава и последните две. Осемте точки правят цялостността на човека.

Той ми показа на диаграмата, че всъщност всички точки могат да се свързват пряко или косвено една с друга.

Пак го попитах за останалите две тайнствени точки. Той посочи, че са свързани само с „волята“ и са отдалечени от „усета“, „сънуването“ и „виждането“, а още по-отдалечени са от „говоренето“ и „разума“. Той посочи с пръст как са отделени от останалите и една от друга.

— Тези две точки никога не се поддават на говоренето или разума — каза той. — Само волята може да борави с тях. Разумът е толкова отдалечен от тях, че е напълно безполезно да се опитва да ги проумее. Много е тежко да си дадеш сметка за това — та нали основната работа на разума е да осмисля всяко нещо.

Попитах го дали осемте точки съответстват на определени области или органи на човешкото тяло.

— Да — сухо отвърна той и заличи диаграмата.

Докосна главата ми и каза, че това е центърът на „разума“ и „говоренето“. Върхът на гръдната кост се оказа център на „усета“. Областта под пъпа бе „волята“. „Сънуването“ беше от дясната страна на ребрата. „Виждането“ — от лявата. Каза, че понякога при някои воини „виждането“ и „сънуването“ се намират от дясната страна.

— А къде са останалите две точки? — попитах аз. Той ми отвърна по най-нецензурен начин и избухна в гръмогласен смях. — Ама че си подъл — каза той. — Мислиш ме за изкуфял дъртак, а?

Оправдах се, че въпросите ми възникват от само себе си.

— Не бързай толкова — каза той. — Ще научиш, когато му дойде времето, и тогава ще бъдеш сам, разчитайки само на себе си.

— Това значи ли, че няма да те виждам повече, дон Хуан?

— Никога вече — отвърна той. — Тогава ние с Хенаро ще бъдем това, което винаги сме били — прах на пътя.

Стомахът ми се сви.

— Какво говориш, дон Хуан?

— Говоря, че всички ние сме необятни същества, светлинни и безпределни. Ти, Хенаро и аз сме свързани от предопределение, което не е по наш избор.

— За какво предопределение говориш?

— Да се научим да живеем като воини. Ти не можеш да се откажеш от него, но и ние не можем. Докато все още не сме го изпълнили, ти ще ме намираш и мен, и Хенаро, но постигнем ли го, ти ще полетиш свободно и никой не знае накъде ще те отведе силата на твоя живот.

— Каква е ролята на дон Хенаро в това?

— Още не си готов за тази тема — отвърна той. — Днес аз трябва да довърша започнатото от Хенаро, да ти покажа, че ние сме същества от светлина. Ние сме възприематели. Ние сме осъзнаване; не сме обекти, нямаме плътност. Ние сме безгранични. Светът на обектите и плътността с само начин да се улесни минаването ни по земята. Той е само описание, създадено в наша помощ. Ние, по-точно нашият разум, забравяме, че описанието си е само описание, и по този начин затваряме целостта на себе си в омагьосан кръг, от който рядко се освобождаваме през живота си.

В този момент например твоята задача е да се изтръгнеш от зъбите на разума. На теб ти се струваше абсурдно и немислимо Хенаро да се появи просто така в края на храсталака, но не можеш да отречеш, че сам бе очевидец на това. Така го възприе.

Дон Хуан се засмя. Той внимателно начерта друга диаграма в пепелта и я покри с шапката си, преди да успея да я прерисувам.

— Ние сме възприематели — продължи той. — Светьт, който възприемаме обаче, е илюзия. Той е създаден от описанието, което ни разказват от момента на раждането ни.

— Ние, съществата от светлина, се раждаме с два пръстена на сила, но използваме само единия, за да създадем света. Този пръстен, който ни се надява съвсем скоро след като се родим, представлява разума, а той се съпровожда от говоренето. Те заедно съчиняват и поддържат този свят.

Така че по същността си светът, който твоят разум иска да поддържа, е свят, създаден от едно описание с неговите догматични и неприкосновени закони, които разумът се научава да приема и брани.

Тайната на съществата от светлина е, че те имат още един пръстен на силата, който не се използва никога — волята. Разковничето на магьосника е същото като на обикновения човек. Те и двамата разполагат с описание на света; но докато обикновеният човек го поддържа с разума си, магьосникът го поддържа с волята си. И двете описания имат своите закони и тези закони могат да се възприемат, но предимството на магьосника е, че волята е по-всеобхватна от разума.

Искам да ти предложа отсега нататък да позволяваш на възприятието си да установи дали твоето описание се поддържа от разума ти или от твоята воля. Това според мен е единственият начин да използваш всекидневния си свят като предизвикателство и средство да натрупаш достатъчно лична сила, за да постигнеш целостта на себе си.

Когато дойдеш следващия път, може би ще имаш достатъчно сила. Във всеки случай изчакай, докато почувстваш, както днес при водата, че един вътрешен глас ти подсказва да тръгнеш. Ако дойдеш с каквато и да било друга нагласа, значи да си губиш времето и да се изложиш на опасност.

Казах му, че ако трябва да чакам този вътрешен глас, няма никога повече да ги видя.

— Ще се учудиш колко добре се справя човек, когато е притиснат до стената — каза той.

Стана и взе наръч дърва. Сложи няколко съчки в огнището. Пламъците хвърляха жълтеникава светлина по пода. После той загаси фенера и клекна пред шапката си, с която бе покрил рисунката в пепелта.

Нареди ми да седя спокойно, да спра вътрешния си диалог и да съсредоточа поглед върху шапката му. След известни усилия изпитах усещането, че се нося, че падам от скала. Беше сякаш нямах никаква опора, не бях седнал и нямах тяло.

Дон Хуан вдигна шапката си. Под нея имаше спирали пепел. Гледах ги без никаква мисъл. Усетих, че спиралите се движат. Усетих го със стомаха си. Пепелта сякаш се скупчваше на едно място. После се размеси, бухна и внезапно дон Хенаро се оказа седнал пред мен.

Тази гледка тутакси ме върна към вътрешния ми диалог. Помислих си, че трябва да съм заспал. Започнах да дишам учестено и се опитах да отворя очи, но те си бяха отворени.

Чух, че дон Хуан ми заповяда да стана и да се пораздвижа. Скочих и се втурнах към рамадата. Дон Хуан и дон Хенаро се спуснаха след мен. Дон Хуан носеше фенера. Не можех дъх да си поема. Опитах да се успокоя както преди, бягайки на място, обърнат на запад. Вдигнах ръце и си поех дълбоко дъх. Дон Хуан дойде до мен и каза, че тези движения се извършват само по здрач.

Дон Хенаро извика, че за мен винаги е здрач, и двамата се разсмяха. Дон Хенаро затича към края на храсталака и после заподскача обратно към рамадата, сякаш беше вързан на някакъв огромен ластик, който го връщаше назад. Повтори няколко пъти същото и след това се приближи до мен. Дон Хуан беше вперил поглед в мен и хихикаше като дете.

Те крадешком се спогледаха. Дон Хуан каза високо на дон Хенаро, че моят разум е опасен и може да ме убие, ако не бъде умиротворен.

— За Бога! — изрева дон Хенаро. — Умиротвори разума на този човек!

Те заподскачаха нагоре-надолу и се смееха като две деца.

Дон Хуан ме накара да седна под фенера и ми връчи бележника.

— Тази вечер ние наистина те занасяме — каза той помирително. — Не се плаши. Хенаро се криеше под шапката ми.