Сказания за силата

4. ДА ТРЯБВА ДА ВЯРВАШ

Вървях към центъра на града по „Пасео де ла Реформа“. Чувствах се отпаднал, което се дължеше донякъде на надморското равнище на Мексико Сити. Можех да взема автобус или такси, но ми се щеше да се поразходя въпреки умората. Беше неделен следобед. Нямаше голямо движение, но тесните улици към центъра бяха като каньони, изпълнени със смог от отровните газове на автобусите и товарните дизелови камиони.

Стигнах до площад „Сокало“ и ми направи впечатление, че катедралата на Мексико Сити изглежда по-скосена от преди. Пристъпих в огромната й зала. Нещо цинично се прокрадна в ума ми.

Оттам се отправих към пазара „Лагуниля“. Нямах нищо определено предвид. Вървях безцелно, но бързо и не задържах погледа си никъде. Спрях пред сергиите за стари монети и антикварни книги.

— Здрасти, здрасти! Я виж кой бил тук! — каза някой и ме потупа по рамото.

Гласът и докосването ме накараха да подскоча. Бързо се обърнах надясно и зяпнах от изненада — беше дон Хуан.

— Боже господи, дон Хуан! — възкликнах аз и тръпки ме побиха от глава до пети. — Какво правиш тук?

— А ти какво правиш тук? — отвърна той като ехо. Казах, че съм се отбил в града за ден-два, преди да тръгна да го търся из планините на Централно Мексико.

— Е, да кажем тогава, че съм слязъл от планините да те намеря — усмихна се той.

Неколкократно ме потупа по рамото. Изглежда, се радваше от срещата. Сложи ръце на ханша си, изпъчи гърди и попита как ми се харесва. Едва тогава забелязах, че е с костюм. Цялата тази нелепост ме накара да онемея.

— Как ти харесва костюмчето ми? — попита той с грейнала усмивка.

Употреби жаргонната испанска дума за костюм „такуче“ вместо обичайната „трахе“.

— Днес съм в костюм — каза той, сякаш се чувстваше длъжен да ми обясни. После посочи зяпналата ми уста и добави: — Вземи да я затвориш!

Засмях се неловко. Той забеляза смущението ми. Тялото му се разтърси от смях и той се завъртя около себе си, за да го огледам от всички страни. Облеклото му беше невероятно. Носеше светлобежов раиран костюм, кафяви обувки и бяла риза. Че и вратовръзка! Това ме накара да се запитам дали носеше чорапи или си беше обул обувките на бос крак.

Към удивлението ми се добави и влудяващото чувство, че когато дон Хуан ме бе потупал по рамото и аз се обърнах, тогава го бях видял в неговите панталони и риза цвят каки, със сандалите и сламената му шапка, а като насочи вниманието ми към костюма си, аз го фокусирах над всяка подробност и така зафиксирах облеклото му като цялостен образ, сякаш го бях създал със собствените си мисли. От цялото ми тяло най-силно реагира на удивлението устата ми. Тя неволно се бе отворила. Дон Хуан леко подхвана брадичката ми, сякаш да ми помогне да я затворя.

— Ти май развиващ двойна гуша — каза той и се разкикоти.

Тогава забелязах, че не беше с шапка, а късата му побеляла коса бе сресана надясно. Имаше вид на възрастен мексикански господин, един безупречно облечен гражданин.

Казах му, че съм толкова потресен да го срещна тук, че трябва да поседна. Той прояви разбиране и предложи да отидем до близкия парк.

Минахме в пълно мълчание няколко преки и излязохме на площад „Гарибалди“, където множество улични музиканти предлагаха услугите си — беше нещо като музикална борса.

Дон Хуан и аз се смесихме с множеството зяпачи и туристи и тръгнахме покрай парка. След малко той спря, облегна се на една стена и леко придърпа панталоните си от коленете — беше с къси кафяви чорапи. Поисках да ми обясни какво означава този загадъчен вид. Той ми даде някакъв неопределен отговор, че днес просто трябвало да бъде с костюм по причини, които ще ми се изяснят по-късно.

Толкова неестествено беше да намеря дон Хуан, и то с костюм, че не можех да овладея смущението си. Не бяхме се виждали няколко месеца и повече от всичко на света ми се искаше да поговорим, но нещо в обстановката не беше наред и вниманието ми се разсейваше. Дон Хуан забеляза притеснението ми и предложи да се разходим до „Аламеда“, един по-тих парк на няколко пресечки оттук.

В парка нямаше много хора и ние лесно намерихме свободна пейка. Седнахме. Притеснението ми отстъпи място на някаква неловкост. Не се осмелявах да погледна дон Хуан.

Настъпи дълго, потискащо мълчание. Все тъй без да го поглеждам, казах, че вътрешният ми глас накрая ме е накарал да го потърся и че зашеметяващите събития, на които бях станал свидетел в неговия дом, бяха оказали дълбоко въздействие над живота ми и аз просто трябва да говоря за тях.

Той махна нетърпеливо с ръка и каза, че по принцип не се връща към минали неща.

— Важното сега е, че ти изпълни очакването ми — каза той. — Започнал си да приемаш всекидневния свят като предизвикателство. А доказателство за това, че си натрупал достатъчно лична сила, е безспорният факт, че ме откри без никакво затруднение точно на мястото, където се очакваше.

— Съмнявам се, че имам някаква заслуга за това — отвърнах аз.

— Аз те чаках и ти дойде — каза той. — Това е всичко, което знам; и точно от това трябва да се интересува всеки воин.

— И какво предстои сега, когато те намерих? — попитах аз.

— Едно мога да ти кажа — отвърна той — няма да обсъждаме дилемите пред твоя разум. Тези изживявания принадлежат на друго време и настроение. Те са, поточно казано, само стъпала по една безкрайна стълбица. Ако им придаваш прекалено голямо значение, ти всъщност ще се отклониш от същественото, което става в момента. Един воин не може да си го позволи.

Копнеех непреодолимо да се оплача. Не че съжалявах за всичко, което ми се бе случило, но се нуждаех от съчувствие и утеха. Дон Хуан, изглежда, разбра състоянието ми и заговори така, сякаш бях изрекъл мислите си на глас.

— Човек може да издържи пътя на знанието само като воин — каза той. — Воинът не може да се оплаква и за нищо не съжалява. Неговият живот е едно непрекъснато предизвикателство, а предизвикателствата не могат да бъдат добри или лоши. Предизвикателствата са си предизвикателства.

Говореше сухо и строго, но усмивката му беше сърдечна и обезоръжаваща.

— Сега щом вече си тук, остава ни да почакаме поличбата — каза той.

— Каква поличба, дон Хуан? — попитах аз.

— Трябва да разберем дали силата ти ще може да се справи — отвърна той. — Последния път тя най-жалко се изчерпи. Този път обстоятелствата от твоя личен живот са ти дали всичко необходимо, или поне така изглежда, да се справиш с магическото обяснение.

— Вече може ли да ми разкажеш за него?

— Зависи от личната ти сила — отвърна той. — Както винаги в случаите на правене и не-правене за воина е от значение единствено силата. Бих казал, че засега се справяш добре.

Той помълча за миг, сякаш за да смени темата, после стана и посочи костюма си.

— Облякъл съм се в костюм заради теб — изрече загадъчно той. — Този костюм е моето предизвикателство. Виж колко добре изглеждам в него! И непринудено, а? Безукорно!

Наистина дон Хуан изглеждаше изключително добре в костюм. Можех да го сравня само с вида на дядо ми в английския му костюм от мек вълнен плат. Винаги ми се бе струвало, че се чувства неестествено и неловко в костюм. За разлика от него дон Хуан го носеше съвсем непринудено.

— Мислиш ли, че ми е лесно да изглеждам естествено в костюм? — попита дон Хуан.

Не знаех какво да отговоря. Но в себе си заключих, че ако се съди по вида и държането му, това за него беше най-лесното нещо на света.

— За мен е предизвикателство да нося костюм — каза той. — Предизвикателство толкова трудно, колкото е за теб да носиш сандали и пончо. Обаче на теб никога не ти се е налагало да го приемеш като предизвикателство. Моят случай е различен. Аз съм индианец.

Спогледахме се. Той повдигна вежди въпросително, очаквайки моя коментар.

— Основната разлика между обикновения човек и воина е в това, че воинът приема всичко като предизвикателство — продължи той, — докато обикновеният човек приема всичко като благослов или като проклятие. Фактьт, че днес си тук, означава, че в теб превес е взел воинът.

От втренчения му поглед се почувствах неспокоен. Понечих да стана и да се поразтъпча, но той ме накара да седна.

— Ще седиш тук, без да нервничиш, докато не приключим — заповяда ми той. — Чакаме поличбата. Не можем да продължим без нея, защото не е достатъчно, че ме намери, както не бе достатъчно, че тогава намери Хенаро в пущинаците. Трябва силата ти да бъде готова и да ни даде знак.

— Не мога да проумея какво искаш — казах аз.

— Видях нещо да дебне в този парк — отвърна той.

— Съюзник ли? — попитах аз.

— Не. Така че трябва да стоим тук, за да видим каква поличба е подготвила силата ти.

После ме накара да му разкажа подробно как съм изпълнил препоръките за всекидневния ми свят и отношенията ми с хората, които ми бяха дали с Хенаро. Това някак си ме притесни. Той ме успокои с думите, че личните ми неща не са само моя работа, защото включват и магическата задача, която ми бяха поставили с дон Хенаро. Отвърнах на шега, че тази магическа задача ми е провалила живота, и изредих всички затруднения, които имах, за да поддържам всекидневния си свят.

Говорих дълго. Дон Хуан се смя на моя разказ, докато сълзи започнаха да се стичат по бузите му. Все се тупаше по бедрата. Този жест, който бях виждал стотици пъти у него, сега изглеждаше съвсем неуместен при костюма, който носеше. Обзе ме мрачно предчувствие, което трябваше да споделя.

— Костюмът ти ме плаши повече от всичко, което си правил досега — казах аз.

— Ще свикнеш с него — отвърна той. — Воинът трябва да бъде гъвкав и да се променя в хармония с околния свят, независимо дали това е светът на разума или на волята.

Най-опасният аспект на промяната идва в случаите, когато воинът открие, че светът не е нито едното, нито другото. Казвали са ми, че единствената възможност за успех при такава ключова промяна е човек да действа така, като че ли вярва. С други думи, тайната на воина е, че вярва, без да вярва. Но очевидно един воин не може просто да заяви, че вярва и толкова. Това би било твърде лесно. А пък и ако само вярва, това го освобождава от задължението да изследва ситуацията. Когато на воина му се наложи да вярва, той го прави по свой избор, като израз на дълбоко вътрешно предпочитание. Воинът не просто вярва, той трябва да вярва.

Няколко секунди той ме наблюдаваше как си водя записки в бележника. Запазих мълчание. Не бих казал, че съм разбрал разликата, но не ми се спореше и разпитваше. Исках да размисля над думите му, но умът ми блуждаеше. Огледах се наоколо. По улицата зад нас се точеше дълга колона от автобуси и коли, които надуваха клаксоните. В края на парка, на двадесетина метра, откъм нашия ред пейки група от около седмина души, включително трима полицаи в светлосиви униформи, се бяха надвесили над един мъж, който лежеше неподвижно в тревата. Изглежда, беше пиян или тежко болен.

Погледнах дон Хуан. Той също се бе обърнал към човека.

Споделих, че по непонятни причини не мога да си изясня това, което ми бе казал.

— Не искам да задавам повече въпроси — казах аз. — Но ако не те помоля за обяснение, не мога да те разбирам. За мен е неестествено да не задавам въпроси.

— Моля те, непременно бъди естествен — отвърна той с престорена сериозност.

Казах, че не разбирам каква е разликата между това да вярваш и да трябва да вярваш. За мен това беше едно и също. Да приемеш, че двете са различни, е все едно да цепиш косъма на две.

— Помниш ли какво ми разказа веднъж за една твоя приятелка и нейните котки? — попита сякаш между другото той.

Погледна към небето и се облегна назад на пейката, като изпъна крака. Кръстоса ръце зад главата си и стегна мускулите на цялото си тяло. Костите му както винаги изпукаха.

Той имаше предвид една история, която навремето му бях разказал за моя приятелка, която намери две полумъртви котета в сушилнята на една пералня. Тя ги съживи и с добро хранене и грижи ги отгледа, докато станаха огромни котки — едната черна, другата рижа.

Две години по-късно тя продаде къщата си. Не можеше да вземе котките със себе си, а и не успя да ги задоми другаде; при тези обстоятелства й оставаше само да ги занесе във ветеринарна лечебница, за да ги приспят.

Аз й помогнах да ги занесе. Котките никога не бяха пътували в кола и тя се мъчеше да ги успокои. Те я дращеха и удряха с лапи, особено рижата, която се казваше Макс. Когато най-сетне пристигнахме в лечебницата, тя понесе първо черната котка. Взе я на ръце и без дума да каже, излезе от колата. Котката си играеше с нея и нежно я закачаше с лапички, докато тя отваряше стъклената врата на лечебницата.

Погледнах към Макс. Той седеше отзад. Сигурно се бе уплашил от движението на главата ми, защото се мушна под шофьорската седалка. Плъзнах седалката назад. Не исках да бръкна отдолу от страх да не ме ухапе или одраска. Котаракът лежеше притиснат в тясната пролука на пода. Беше превъзбуден, дишаше учестено. Погледна ме. Очите ни се срещнаха и аз изпитах ужасно усещане — тялото ми се вцепени от страх, отчаяние, а може би и гузното чувство, че участвам в това, което става.

Изпитах нужда да обясня на Макс, че приятелката ми бе решила така, а аз само й помагах. Котаракът продължаваше да ме гледа, сякаш разбираше думите ми.

Погледнах дали тя се връщаше. През стъклената врата се виждаше как разговаря с човека на рецепцията. Побиха ме тръпки и без да мисля, отворих вратата на колата си.

— Бягай, Макс, бягай! — казах на котарака.

Той изскочи от колата и се втурна през улицата, снишил тяло като дива котка. Отсрещната страна на улицата беше празна. Нямаше паркирани коли и аз виждах как Макс бяга надолу покрай канавката. Когато стигна до ъгъла на един голям булевард, той скочи в един отвор на канализацията.

Приятелката ми се върна. Казах й, че Макс е избягал. Тя влезе в колата и потеглихме, без дума да си кажем.

През следващите месеци случката се превърна в символ за мен. Представях си, а може би и виждах съдбовния блясък в очите на Макс, когато ме погледна, преди да изскочи от колата. И съм убеден, че макар и за миг, този кастриран, натежал, ненужен домашен любимец се бе превърнал в истински котарак.

Казах на дон Хуан как съм бил убеден, че когато Макс профуча през улицата и се хвърли в канала, неговият „котешки дух“ е бил безупречен и може би никога през живота му котешкото у него не се е проявявало така пълно. Случката бе оставила в мен незабравимо впечатление.

Разказвах тази история на всичките си приятели. И колкото повече я разказвах, толкова повече ми допадаше да се идентифицирам с котарака.

Смятах, че приличам на Макс — прекалено задоволен и опитомен в много отношения, и все пак не можех да не си мисля, че винаги е възможно в някакъв момент човешкият дух да завладее цялото ми същество, точно както „котешкият дух“ бе обладал охраненото, безполезно тяло на Макс.

Дон Хуан бе харесал тази история и бе направил някои коментари по случая. Казал бе, че не е особено трудно да оставиш човешкия дух да протича свободно и да надделее. Но да го задържи може само един воин.

— И какво имаш предвид с историята за котките? — попитах аз.

— Ти ми каза, че вярваш как подобно на Макс изчакваш своя шанс.

— Наистина го вярвам.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че като воин ти не можеш просто да вярваш в това и да оставиш така нещата. По отношение на Макс да трябва да вярваш означава, че приемаш като факт бягството му да е било безсмислено изхвърляне. Той може да е паднал в канала и да е умрял на място. Може да се е удавил или да е умрял от глад, а може и да са го изяли плъхове. Воинът преценява всички тези възможности и тогава избира на коя да повярва според вътрешното си предпочитание.

Като воин ти трябва да вярваш, че Макс е успял, той не само е избягал, но и е задържал силата си. Трябва да вярваш в това. Без тази вяра ти нямаш нищо.

Разграничението ми стана съвсем ясно. Помислих си, че действително бях предпочел да вярвам, че Макс е оцелял, осъзнавайки колко е затруднен от целия си уютен и разглезен досегашен живот.

— Да вярваш е лесна работа — продължи дон Хуан. — Но да трябва да вярваш е друго нещо. В този случай например силата ти дава прекрасен урок, но ти си избрал да се възползваш от него само отчасти. Когато си принуден да вярваш обаче, ти трябва да използваш цялото събитие.

— Разбирам какво имаш предвид — казах аз.

Съзнанието ми беше ясно и ми се струваше, че разбирам схващанията му без никакво усилие.

— Опасявам се, че още не разбираш — каза той почти шепнешком.

Изгледа ме продължително. Задържах за миг погледа му.

— А какво стана с другата котка? — попита той.

— А? Другата котка ли? — повторих неволно аз. Бях я забравил. Моят символ се въртеше около Макс.

Другата котка бе останала без значение за мене.

— Но тя има значение! — възкликна дон Хуан, когато споделих мислите си. — Да трябва да вярваш означава да вземаш предвид и другата котка. Онази, която е продължила игриво да ближе ръцете, отнасящи я към нейната гибел. Тази котка е отивала към смъртта си доверчиво, изпълнена със своите котешки преценки.

Ти си мислиш, че приличаш на Макс, затова си забравил другата котка. Дори името й не знаеш. Да трябва да вярваш означава да вземеш предвид всичко и преди да решиш, че си като Макс, трябва да прецениш дали не приличаш на другата котка. Вместо да избягаш, за да спасиш живота си и да поемеш своя шанс, ти може би отиваш щастливо към своята участ, изпълнен със своите преценки.

В думите му учудващо се таеше тъга, а може би тъгата беше в мен. Той дълго мълча. Никога не ми беше хрумвало, че може да съм като другата котка. Тази мисъл ми беше много мъчителна.

Някаква лека суетня и сподавена глъчка внезапно ме извадиха от размисъла. Полицаите разпръсваха хората, насъбрали се около човека, който лежеше на тревата. Някой бе повдигнал главата му върху сгънато яке. Мъжът лежеше успоредно на улицата, с лице на изток. От мястото, където седях, бях почти сигурен, че е с отворени очи.

Дон Хуан въздъхна.

— Какъв великолепен следобед — каза той, като погледна небето.

— Аз не обичам Мексико Сити — признах аз.

— Защо?

— Мразя този смог.

Той ритмично поклати глава, сякаш в знак на съгласие.

— Бих предпочел да бъда с теб в пустинята или из планините — казах аз.

— На твое място никога не бих го казал — откликна той.

— Нямах предвид нищо лошо, дон Хуан.

— И двамата го знаем. Но въпросът не е какво какво имаш предвид. Воинът, а и всеки друг човек, не бива да иска да бъде другаде; воинът — понеже приема живота като предизвикателство, а обикновеният човек — защото не знае къде ще го намери смъртта му. Погледни онзи човек там, на тревата — продължи той. — Какво му е според теб?

— Или е пиян, или е болен — казах аз.

— Той умира! — каза дон Хуан напълно убедено. — Когато седнахме тук, аз зърнах смъртта да кръжи над него. Затова ти казвах да не ставаш. И да вали, и да пече слънце, ти не бива да ставаш от пейката преди края. Това е поличбата, която чакахме. Сега е късен следобед. Слънцето клони към залез. Това е твоят час на силата. Погледни! Гледката с този човек е специално за нас.

Той обърна внимание, че от мястото ни можем безпрепятствено да го виждаме. От другата страна беше наобиколен в полукръг от група любопитни минувачи.

Видът на този проснат на тревата човек дълбоко ме разстрои. Беше слаб и мургав, още млад. Черната му коса беше къса и къдрава. Ризата му беше разкопчана и разкриваше гърдите му. Облечен беше в оранжев пуловер, протрит на лактите, и стари, изтъркани сиви панталони. Обувките му, с неопределен избелял цвят, бяха развързани. Беше неподвижен. Не можех да разбера дали дишаше или не. Питах се дали наистина умираше, както твърдеше дон Хуан. Или дон Хуан само използваше случая, за да онагледи идеята си. От досегашния си опит бях се убедил, че той някак успяваше да впише всичко в някаква своя загадъчна схема.

След дълго мълчание се обърнах към него. Очите му бяха затворени. Заговори, без да ги отваря:

— Ето че сега онзи човек умира. Макар че ти не вярваш, нали?

Отвори очи и се вгледа за миг в мен. Погледът му проникваше така дълбоко, че се замаях.

— Не, не вярвам — отвърнах аз.

Наистина всичко изглеждаше прекалено просто. Бяхме дошли да поседнем в парка и ето че точно тук, сякаш всичко е било режисирано, един човек умираше.

— Светът се подрежда от само себе си — каза дон Хуан, след като изслуша съмненията ми. — Това не е постановка. То е поличба, акт на силата.

Светът, поддържан от разума, разглежда тази случка като нещо мимолетно, на което само хвърляме поглед и отминаваме по пътя си към по-важни неща. Всичко, което бихме казали, е, че на тревата в парка лежи човек, вероятно пиян.

Светът, поддържан от волята, приема тази случка като проява на силата, която можем да видим. Можем да видим как смъртта кръжи около човека и пипалата й проникват все по-дълбоко и по-дълбоко в неговите фибри от светлина. Можем да видим как светещите струни губят своята обтегнатост и една след друга изчезват.

Това са двете възможности, отворени пред нас, съществата от светлина. Ти си някъде по средата — искаш да сведеш всичко под знака на разума. И все пак нима можеш да пренебрегнеш факта, че твоята лична сила ти изпрати поличба. В този парк дойдохме, след като ти ме намери на мястото, където те чаках. Намери ме просто като попадна на мен, без да мислиш, без да го заплануваш или съзнателно да използваш разума си; и след като седнахме тук да чакаме поличба, забелязахме присъствието на онзи човек. Всеки от нас го видя по своя начин — ти с разума си, а аз с волята.

Този умиращ мъж е един от кубическите сантиметри шанс, които силата винаги предоставя на воина. Изкуството на воина е в това да бъде винаги гъвкав, за да го улови. Аз не го пропуснах, но ти улови ли го?

Не можех да отговоря. Осъзнах в себе си една огромна празнота и за миг някак си познах двата свята, за които говореше дон Хуан.

— Каква изключителна поличба е това! — продължи той. — И то специално за теб. Силата ти показва, че смъртта е неотменна съставка от това да трябва да вярваш. Без осъзнаване на смъртта всичко е обикновено, тривиално. Именно защото смъртта ни дебне, светът е неразгадаема тайна. Силата ти го показа. Аз само трябваше да събера на едно място подробностите на поличбата, за да ти стане ясна посоката. Но събирайки тези подробности, аз също ти показах, че всичко, което ти говорих днес, са неща, в които аз самият е трябвало да вярвам, защото такова е предпочитанието на моя дух.

Погледнахме се за миг в очите.

— Спомням си едно стихотворение, което ти ми четеше навремето — каза той и отмести поглед настрани. — За човека, който се зарича, че ще умре в Париж. Как беше?

Това бе стихотворението на Сесар Вальехо „Камък черен върху камък бял“. Бях чел и рецитирал много пъти на дон Хуан първите две строфи от стихотворението по негова молба.

Стихотворението ми внушаваше неописуема меланхолия.

Дон Хуан прошепна, че той е трябвало да вярва как умиращият човек е имал достатъчно лична сила, за да е в състояние да избере улиците на Мексико Сити като място за смъртта си.

— Отново се връщаме до историята с двете котки — каза той. — Трябва да вярваме, че Макс е осъзнал какво го дебне и подобно на онзи човек отсреща е имал достатъчно сила поне за да избере мястото на своя край. Но имаме и другата котка — тя е също като едни други хора, чиято смърт ги сварва самотни, неосъзнаващи, втренчени в стените и тавана на някоя грозна гола стая.

От друга страна, този човек умира там, където винаги е живял — на улицата. Трима полицаи са неговата почетна стража. И когато издъхва, очите му за последен път ще зърнат светлините на магазините отсреща, колите, дърветата, хорските тълпи наоколо и в ушите му за последен път ще отекне шумът на уличното движение, гласовете на преминаващите мъже и жени.

Ето, виждаш ли, ако не осъзнаваме присъствието на смъртта си, няма сила, няма тайна.

Дълго гледах онзи мъж. Беше неподвижен. Може би мъртъв. Неверието ми вече нямаше значение. Дон Хуан беше прав. Да трябва да вярваш, че светът е тайнствен и неразгадаем, това е израз на най-дълбоко вътрешно предпочитание на един воин. Без това той няма нищо.

5. ОСТРОВЪТ НА ТОНАЛА

Отново се срещнахме с дон Хуан на следващия ден по обяд в същия парк. Той пак беше облечен в кафявия си костюм. Седнахме на една пейка. Той съблече сакото си, сгъна го много внимателно, но някак напълно безучастно, и го постави на пейката. Неговата безучастност явно бе добре премерена и все пак изглеждаше съвсем естествена. Улових се, че съсредоточено го наблюдавам. Той явно съзнаваше какъв парадокс ми изглежда това и се усмихна. Затегна вратовръзката си. Носеше бежова риза с дълъг ръкав, която му стоеше много добре.

— Още съм с костюм, защото искам да ти разкажа нещо особено важно — потупа ме той по рамото. — Вчера ти се представи добре. Сега е време да стигнем до някои окончателни изводи.

Той замълча дълго, сякаш подготвяше изявление. Стомахът някак особено ме присви. Веднага предположих, че се кани да ми разкрие магическото обяснение. На няколко пъти той стана и се поразходи напред-назад, сякаш му бе трудно да изкаже мислите си.

— Хайде да отидем да хапнем в ресторанта отсреща — предложи накрая той.

Разгъна сакото си, но преди да го облече, ми показа, че е изцяло подплатено.

— Правено е по поръчка — усмихна се той, сякаш се гордееше с това и като че ли то имаше значение. — Трябваше да ти обърна внимание, иначе нямаше да го забележиш, а е много важно да забелязваш. Ти осъзнаваш нещо само когато си мислиш, че би трябвало. Воинът обаче трябва постоянно да осъзнава всяко нещо.

Костюмът и всичките тези партакеши са важни, защото показват положението ми в живота. По-точно, положението на една от двете части на моята цялост. Този разговор отдавна ни предстоеше. Сега чувствам, че е дошло времето му. Обаче трябва да го проведем както подобава, иначе не би имал смисъл. Исках костюмът ми да ти даде първото указание и струва ми се, че се получи. Дойде време да поговорим, защото тема като тази не може напълно да се разбере, ако не се говори за нея.

— Коя тема, дон Хуан?

— Цялостността на човешкото същество — отвърна той.

Стана рязко и ме поведе към ресторанта на големия хотел отсреща. Неприветливата съдържателка ни предложи маса във вътрешния ъгъл. Явно отбраните места бяха до прозореца.

Казах на дон Хуан, че съдържателката ми напомня една друга от ресторант в Аризона, където бяхме отишли веднъж с него да се храним, и преди да ни предложи менюто, тя бе ни попитала дачи имаме пари да си платим.

— И тази бедна жена не е виновна — каза дон Хуан сякаш със съчувствие, — и тя като другата се страхува от мексиканците.

Той тихо се засмя. Двама души от съседната маса обърнаха глави и ни изгледаха.

Дон Хуан каза, че без да знае или може би дори против волята си, съдържателката ни е дала най-добрата маса, където ще можем да поговорим и аз спокойно да си водя записките.

Едва бях извадил писмените си принадлежности и ги бях поставил на масата, когато сервитьорът се надвеси над нас. Той, изглежда, също не беше в настроение. Стоеше над нас с предизвикателен вид.

Дон Хуан си поръча много претенциозно ястие. Говореше, без да погледне менюто, сякаш го знаеше наизуст. Аз се чудех какво да поръчам. Сервитьорът бе дошъл неочаквано и аз още не бях успял да прочета менюто, така че поръчах същото.

Дон Хуан ми прошепна на ухото:

— Обзалагам се, че нямат това, което поръчах.

Той протегна ръце и крака и ми каза да се отпусна и да се настаня удобно, защото ще има да чакаме цяла вечност, докато ни приготвят ястието.

— Ти си пред много мъчителен кръстопът — каза той. — Може би последния и вероятно най-трудния за разбиране. Някои от нещата, които ще ти кажа днес, може би никога няма да ти станат напълно ясни. Те поначало не се поддават на изясняване. Така че не се притеснявай и отчайвай. Всеки от нас е тъпак, когато навлиза в света на магията, а приобщаването към този свят изобщо не ни гарантира, че това ще се промени. Някои от нас си остават тъпаци докрай.

Хареса ми това, че включва и себе си сред идиотите. Знаех, че не го прави от любезност, а като дидактичен подход.

— Не се затормозявай, ако не разбереш това, което ще ти разкажа — продължи той. — Като имам предвид твоя темперамент, боя се, че ще се претрепеш от напъни да разбереш. Недей! Това, което ще ти кажа, има за цел само да очертае някаква насока.

Обзе ме мрачно предчувствие. Предупрежденията на дон Хуан ме хвърлиха в безкрайна главоблъсканица. И в други случаи той ме бе предупреждавал по същия начин и всеки път това, за което ме бе предупреждавал, се бе оказвало нещо умопомрачително.

— Ужасно се притеснявам, когато говориш така — казах аз.

— Знам — спокойно отвърна той. — Умишлено те предизвиквам да бъдеш нащрек. Нужно ми е цялото ти внимание, неразделено.

Той замълча и ме погледна. Аз се разсмях нервно. Знаех, че подсилва колкото може повече драматизма на ситуацията.

— Казвам ти всичко това не заради ефекта — продължи той, сякаш бе прочел мислите ми. — Просто ти давам време да се настроиш.

В този момент сервитьорът застана до масата ни, за да съобщи, че нямат това, което бяхме поръчали. Дон Хуан се разсмя на глас и поръча царевични питки с боб. Сервитьорът се усмихна презрително и каза, че не сервират такива неща и може да ни предложи пържола или пилешко. Спряхме се на супа.

Хранехме се в мълчание. Супата не ми хареса и не я доядох, но дон Хуан си я изяде цялата.

— Сложил съм си костюма — заговори внезапно той, — за да ти разкажа нещо. Нещо, което ти вече знаеш, но трябва да ти се поясни, за да ти върши работа. Досега изчаквах, защото Хенаро смяташе, че ти трябва не само да пожелаеш да поемеш пътя на знанието, но и самите ти усилия трябва да бъдат безупречни, за да си достоен за това знание. Ти се справи добре. Сега ще ти изложа магическото обяснение.

Той замълча, разтьрка бузи и опипа с език зъбите си.

— Ще ти разкажа за тонала и нагуала — заяви той и проницателно ме изгледа.

Откакто се познавахме, той за първи път използваше тези две понятия. Аз бях бегло запознат с тях от антропологическата литература за културите в Централно Мексико. Знаех, че „тоналът“ (произнасяно тох-на’хл) се смята за нещо като дух-закрилник, обикновено животно, което детето получава в момента на раждането си и с което остава тясно свързано през целия си живот. „Нагуал“ (произнасяно нах-уа’хл ) беше названието на животното, в което се смята, че могат да се преобразяват магьосниците. Също и на магьосник, способен на такова преобразяване.

— Това е моят тонал — каза дон Хуан и потърка гърдите си с ръце.

— Костюмът ли?

— Не, личността ми.

Потупа се по гърдите, после по бедрата.

— Всичко това е моят тонал.

Обясни, че всеки човек има две страни, две отделни същности, две взаимно допълващи се части, които започват да функционират от момента на неговото раждане. Едната се нарича „тонал“, а другата „нагуал“.

Разказах му какво знаят антрополозите за тези две понятия. Той ме остави да говоря, без да ме прекъсва.

— Е, всичко, което си въобразяваш, че знаеш за тях, е чиста глупост — каза той. — Позволявам си да го твърдя, защото няма как досега да си чул това, което ще ти разкажа. Всеки идиот би разбрал, че не знаеш нищо за тях, защото за да се запознаеш с тях, трябва да си магьосник, а ти не си. Или трябва поне да си говорил с магьосник за тези понятия, а ти и това не си правил. Така че забрави всичко, което си слушал досега, защото то е неприложимо.

— Аз само коментирах — казах аз. Той иронично вдигна вежди.

— Сега няма място за коментари. Този път ми е нужно неразделеното ти внимание, за да те запозная с тонала и нагуала. За магьосниците това знание е от особен, специален интерес. Бих казал, че тоналът и нагуалът са достояние изключително на хората на знанието. В твоя случай те са заключителен етап на всичко, на което съм те учил. Затова и чаках досега, преди да ти ги разкрия.

Тоналът не е животно, което закриля човека. По-скоро бих казал, че е закрилник, който може да се представя като животно. Но не това е важното.

Той се усмихна и ми намигна:

— Сега ще ти го кажа с твои думи. Тоналът е социалната личност.

Той се разсмя, предполагам на моето удивление.

— Тоналът с право се смята за закрилник, пазител, който повечето време се държи като страж.

Въртях бележника си в ръка, опитвайки да се съсредоточа над думите му. Той се засмя, имитирайки нервните ми движения.

— Тоналът е организаторът на света — продължи той. — Може би най-добрият начин да се опише неговата монументална работа е да се каже, че на плещите му лежи задачата да превръща хаоса на света в ред. Магьосниците не преувеличават, когато твърдят, че всичко, което знаем и вършим като хора, е дело на тонала. В момента например именно твоят тонал се стреми да осмисли нашия разговор; без него щеше да има само непонятни звуци и гримаси, а ти не би разбрал нищичко от това, което говоря.

Бих казал, че тоналът е пазител, който бди над нещо безценно — самото ни съществуване. Затова му е присъщо да бъде бдителен и ревностен в делата си. И понеже делата му са най-важната част от живота ни, нищо чудно, че той накрая се превръща за всеки от нас от закрилник в страж.

Дон Хуан спря и ме попита дали разбирам. Кимнах автоматично, а той недоверчиво се усмихна.

— Един закрилник е широкомислещ и разбиращ — поясни той. — Стражът от своя страна е бдителен, тесногръд и повечето време деспотичен. Затова смятам, че за всички нас тоналът се е превърнал в дребнав, деспотичен страж, докато би трябвало да бъде великодушен закрилник.

Определено не можех да следвам нишката на обяснението му. Чувах и записвах всяка дума, но в същото време не можех да се отърва от собствения си вътрешен диалог.

— Трудно ми е да следвам мисълта ти — казах аз.

— Ако не се беше заплел в собствените си мисли, нямаше от какво да се оплакваш — скастри ме той.

Тази забележка ме накара да се обяснявам надълго и нашироко. Накрая се овладях и се извиних, че така упорито се оправдавам.

Той се усмихна и махна с ръка да ме успокои, че всъщност не съм го ядосал.

— Тоналът е всичко, което сме ние — продължи той. — Каквото щеш! Всяко нещо, за което имаме название, е тонал. И след като тоналът представлява собствените си действия, то очевидно всичко попада в обхвата му.

Напомних му, че той бе нарекъл тонала „социалната личност“, понятие, което аз самият използвах в смисъл, че човекът е краен резултат от процеса на социализация. Обърнах му внимание, че ако тоналът е именно този краен продукт, той не би могъл да бъде всичко, както той казва, защото околният свят не е продукт на социализация.

Дон Хуан отвърна, че според него доводите ми са неоснователни и той много отдавна ми е изложил схващането, че светът като такъв не съществува — съществува само описание на света, който ние сме се научили да виждаме и да приемаме за даденост.

— Тоналът е всичко, което познаваме — каза той. — Само по себе си това е достатъчна причина, за да бъде той нещо толкова непреодолимо.

Той помълча известно време. Явно чакаше моите въпроси или коментари, но аз нямах такива. Въпреки това се почувствах задължен да попитам нещо и се насилих да формулирам подходящ въпрос. Но не успях. Имах чувство, че предупрежденията му от началото на разговора бяха издигнали бариера срещу моето любопитство. Чувствах се някак странно вцепенен. Не можех да се съсредоточа и да подредя мислите си. Всъщност чувствах и знаех без сянка от съмнение, че съм неспособен да мисля, а в същото време го знаех, без да мисля, ако такова нещо изобщо беше възможно.

Погледнах дон Хуан. Той беше втренчил поглед в средата на тялото ми. Когато вдигна очи, аз мигновено си възвърнах яснотата на ума.

— Тоналът е всичко, което познаваме — бавно повтори той. — Това включва не само нас като хора, но и всичко в нашия свят. Може да се каже, че тоналът е всичко, което срещат очите ни.

Ние започваме да го усвояваме от момента на раждането си. В мига, когато поемем първата глътка въздух, ние вдишваме също и сила за тонала. Затова е вярно да се каже, че тоналът на човека е тясно свързан с раждането му.

Трябва да запомниш това. То е от голямо значение, за да разбереш всичко останало. Тоналът започва от раждането и свършва при смъртта.

Исках да обобщя основните моменти. Отворих уста да го помоля да повтори най-съществените точки от разговора, но за мое удивление не можех да произнеса думите си. Чувствах много особена невъзможност, думите ми тежаха и аз нямах контрол над това усещание.

Погледнах дон Хуан да му дам знак, че не мога да говоря. Той съсредоточено ме гледаше в областта около стомаха.

После вдигна очи и ме попита как се чувствам. Думите се изляха от мене като отприщени. Казах му, че съм имал особено усещане за неспособност да говоря или да мисля, но в същото време мислите ми са били кристално ясни.

— Мислите ти са били кристално ясни, така ли? — запита той.

Тогава проумях, че ясни бяха не мислите ми, а възприятието ми за света.

— Не ми ли въздействаш по някакъв начин, дон Хуан? — попитах аз.

— Опитвам се да те убедя, че коментарите ти са ненужни — засмя се той.

— Тоест, не искаш да ти задавам въпроси ли?

— Не, не. Питай каквото си искаш, но не отклонявай вниманието си.

Трябваше да призная, че вниманието ми се разсейваше заради необозримостта на темата.

— Все още не мога да разбера, дон Хуан, какво искаш да кажеш с твърдението, че тоналът е всичко — казах аз след кратко мълчание.

— Тоналът е, който създава света.

— Тоналът е творецът на света ли? Дон Хуан потърка слепоочията си.

— Това, че тоналът създава света, е само начин на изразяване. Той не може да сътвори или да промени нищо и все пак той създава света, защото функцията му е да съди, да преценява, да свидетелства. Казвам, че тоналът създава света, защото го утвърждава и оценява според собствени закони. По много особен начин тоналът се оказва творец, който не сътворява нищичко. С други думи, тоналът създава законите, според които сам той възприема света, затова може да се каже, че създава света.

Той си затананика някаква популярна мелодийка, като тактуваше с пръсти по стола. Очите му блестяха, сякаш хвърляха искри. Подсмихна се под мустак и поклати глава.

— Ти не следиш мисълта ми — отбеляза той.

— Следя я, нямам проблеми — казах аз, но не звучах много убедително.

— Тоналът е остров — обясни той. — Това е най-добрият начин да се опише.

Той прокара ръка по повърхността на масата.

— Да кажем, че тоналът е като повърхността на тази маса. Един остров. И на този остров имаме всичко. Този остров фактически е светът.

Има индивидуален, личен тонал за всеки от нас, има и колективен — за всички нас във всеки даден момент, който можем да наречем тонал на времето.

Той посочи редовете от маси в ресторанта.

— Погледни! Всички маси са еднакви по форма. Определени елементи се съдържат във всяка от тях. Поотделно обаче те се различават една от друга. Някои от масите са по-претрупани. Върху тях има различни ястия, различни чинии, те имат различна атмосфера и все пак трябва да признаем, че всички маси в ресторанта си приличат. Същото е и с тонала. Може да се каже, че именно тоналът на времето ни кара да си приличаме, така, както си приличат всички маси в ресторанта. Въпреки това всяка маса поотделно е индивидуален случай, точно както и индивидуалният тонал на всеки от нас. Важното, което не бива да се забравя, е, че всичко, което знаем за себе си и за нашия свят, се намира на острова на тонала. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Ако тоналът е всичко, което знаем за себе си и за света, какво е тогава нагуалът!

— Нагуалът е тази част от нас, с която изобщо не се занимаваме.

— Моля?

— Нагуалът е тази част от нас, за която не съществува описание — за нея няма думи, нито названия, нито чувства, нито познание.

— Има някакво противоречие, дон Хуан. По мое мнение, щом не може да се почувства, нито да се опише или назове, той не може да съществува.

— Противоречие има само според твоето мнение. И преди те предупредих — не си блъскай главата да го проумееш.

— Може ли да се каже, че нагуалът е разумът?

— Не, разумът е от нещата, които се намират върху масата. Той е част от тонала. Да речем, че разумът е този лютив сос.

Той взе бутилката сос и я сложи пред мен.

— Да не би нагуалът да е душата?

— Не, душата също е на масата. Да кажем, че душата е пепелникът.

— Да не е мислите на хората?

— Не. И мислите са на масата. Мислите са като сребърните прибори.

Той взе една вилица и я постави до лютивия сос и пепелника.

— Да не би да е Божията благодат? Раят?

— И това не е. То, каквото и да представлява, също спада към тонала. То е, да кажем, салфетката.

Аз продължих да изреждам всевъзможни предположения за това, за което намекваше: чистия интелект, психиката, енергията, жизнената сила, безсмъртието, първоизточника на живота. За всяко нещо, което назовавах, той подбираше от масата някакъв предмет и го бутваше пред мен, докато накрая ги натрупа всичките накуп.

Явно това му доставяше огромно удоволствие. Хихикаше и потриваше ръце при всяко мое предположение.

— Да не би нагуалът да е Върховният, Всемогъщият, Богът? — попитах аз.

— Не. Бог също е на масата. Да речем, че той е покривката.

Той на шега се направи, че издърпва покривката, за да я прибави към другите неща пред мен.

— Да не искаш да кажеш, че Бог не съществува?

— Не. Не съм казвал това. Казах само, че нагуалът не е Бог, защото Бог е елемент от нашия личен тонал и от тонала на времето. Както ти казах, тоналът е всичко, от което смятаме, че се състои светът, включително и Бог, разбира се. Бог има значение само ако се разглежда като част от тонала на нашето време.

— Според моето разбиране, дон Хуан, Бог е всичко. Не говорим ли за едно и също?

— Не. Бог е просто всичко, за което можеш да помислиш, затова именно е само едно от нещата на острова. И да искаш, не можеш да бъдеш свидетел на Бога; можеш само да говориш за него. Нагуалът, от друга страна, е на услугите на воина. Можеш да му бъдеш свидетел, но не можеш да говориш за него.

— Щом нагуалът не е нито едно от нещата, които изредих, — казах аз, — не може ли поне да ми кажеш къде се намира. Къде е той?

Дон Хуан посочи с широк жест цялото пространство извън очертанията на масата. После замахна, сякаш с опакото на ръката си помиташе някаква въображаема повърхност извън ръбовете на масата.

— Нагуалът е там, около острова — каза той — Нагуалът е там, където се носи силата.

От момента, в който се раждаме, ние усещаме, че сме от две части. По време на раждането и малко след това ние целите сме само нагуал. Тогава усещаме, че за да съществуваме, ни е нужна една допълваща част на тази, която имаме. Липсва ни тоналът и това от самото начало ни създава чувство за непълнота. Тогава започва да се развива тоналът и става изключително важен за функционирането ни, толкова важен, че замъглява блясъка на нагуала, надделява го. От момента, в който станем целите тонал, у нас само още повече се засилва някогашното чувство за непълнота, което ни съпътства от раждането и което постоянно ни напомня, че има и още една част, която може да ни направи цялостни.

От момента, в който станем целите тонал, ние започваме да създаваме дуализъм. Усещаме, че имаме две страни, но винаги ги представяме с елементи само от тонала. Твърдим, че тези две страни са душата и тялото. Съзнание и материя, или добро и зло. Бог и Сатана. Обаче изобщо не ни хрумва, че свързваме в двойки просто неща от острова, все едно да съчетаеш чай с кафе или хляб с питка, или люта чушка с горчица. Казвам ти, странни твари сме ние. Увличаме се до безразсъдство и в лудостта сами си вярваме, че сме постигнали съвършения смисъл.

Дон Хуан стана и се обърна към мен като оратор. Насочи показалец в мен и разтърси глава.

— Човек не се движи между добро и зло — каза той с приповдигнат и риторичен тон, като грабна солта и пипера в двете си ръце. — Истинското му движение е между отрицателно и положително.

Остави солта и пипера и стисна нож и вилица.

— Грешиш! Движение няма — продължи той, сякаш спореше сам със себе си. — Човек е само съзнание!

Грабна бутилката със соса и я вдигна, после пак я остави.

— Както виждаш — тихо продължи той, — можем с лекота да заместим съзнание с лютив сос и да заявим: „Човек е само лютив сос!“ От това няма да станем по-невменяеми, отколкото вече сме.

— Опасявам се, че не зададох въпроса правилно — казах аз. — Може би ще е по-ясно, ако попитам какво по-точно се намира в пространството около острова?

— На това изобщо не може да се отговори. Ако кажа „нищо“, аз само ще превърна нагуала в част от тонала. Мога да кажа само, че там, извън острова, се намира нагуалът.

— Но като го наричаш нагуал, ти не поставяш ли и него върху острова?

— Не, аз го назовах само за да те накарам да го осъзнаеш.

— Добре. Но осъзнаването му е стъпката, която превръща нагуала в поредния елемент от моя тонал.

— Страхувам се, че не разбираш. Аз назовах тонала и нагуала като истинската двойка. Това е всичко, което сторих.

Той ми припомни как веднъж, когато се опитвах да му обясня защо толкова държа на значението, бях изложил идеята, че децата вероятно не схващат разликата между „баща“ и „майка“, докато не се развият достатъчно, за да могат да боравят със значението, а дотогава те може би си мислят, че „баща“ е, който носи панталони, а „майка“, който носи пола, или че различията са в прическата, ръста, облеклото.

— Ние явно се отнасяме по същия начин към нашите две части — продължи дон Хуан. — Чувстваме, че имаме и друга страна, но когато се опитаме да я доловим, тоналът грабва диригентската палка, а като диригент той е много дребнав и ревнив. Заслепява ни със своята ловкост и ни принуждава да отхвърлим и най-леката догадка за другата част от истинската двойка — нагуала.

6. ДЕНЯТ НА ТОНАЛА

Когато си тръгнахме от ресторанта, казах на дон Хуан, че с право ме бе предупредил за трудността на темата и че интелектът ми не беше в състояние да схване неговите понятия и обяснения. Предположих, че ако се прибера в хотела да си прочета записките, може да разбера нещата по-добре. Той се опита да ме успокои. Каза, че се затормозявам с думите. Докато говореше, аз целият потръпнах и усетих за миг, че в мен наистина имаше някаква друга област.

Споменах на дон Хуан, че изпитвам някакви необясними усещания. С това явно събудих любопитството му. Казах, че и по-рано съм изпитвал същото — нещо като временно пропадане, прекъсване на потока на съзнанието. Винаги се проявяваше като разтърсване на тялото, последвано от чувството за някакво прекъсване.

Тръгнахме бавно към центъра на града. Дон Хуан поиска да му разкажа всички подробности на моите пропадания. Трудно ми беше да ги опиша; можех само да ги определя като мигове на разсейване и безпаметство, отсъствие на съзнание, в които не мога да се наблюдавам какво правя.

Той търпеливо ме опроверга. Подчерта, че съм взискателен човек, имам отлична памет и съм винаги внимателен в действията си. Отначало си мислех, че тези особени пропадания са свързани със спирането на вътрешния диалог, но те ми се бяха случвали и когато много активно си говоря наум. Изглежда, идваха от област, напълно отделена от всичко, което познавах.

Дон Хуан ме потупа по гърба и се усмихна доволен.

— Най-сетне започваш да правиш истинските връзки — каза той.

Поисках да ми обясни загадъчните си думи, но той внезапно прекъсна разговора и ми даде знак да го последвам до градинката пред една църква.

— Край на разходката ни към центъра — каза той и седна на една пейка. — Точно тук е идеалното място да наблюдаваме хората. Едни минават по улицата, други идват на църква. Оттук се виждат всички.

Той посочи широката оживена улица и пясъчната алея, водеща до стъпалата на църквата. Пейката ни беше по средата между улицата и църквата.

— Това е любимата ми пейка — каза той и погали дъската. Намигна ми и добави усмихнат: — Тя ме харесва. Затова и никой не беше седнал на нея. Знаеше, че идвам.

— Пейката ли знаеше?

— Не! Не пейката, а моят нагуал.

— Нима нагуалът има съзнание? Той осъзнава ли нещата?

— Разбира се. Той осъзнава всичко. Точно затова ме интересува разказът ти. Така наречените от теб пропадания на съзнанието и усещанията ти — това е нагуалът. За да говорим за него, ние сме принудени да заемем понятия от острова на тонала, затова е по-подходящо не да го обясняваме, а просто да отчитаме въздействията му.

Исках да кажа още нещо за тези особени усещания, но той ми изшътка.

— Стига толкова. Днес не е денят на нагуала, днес е денят на тонала — каза той. — Облякъл съм си костюма, защото днес целият съм тонал.

Той се вгледа в мен. Понечих да му кажа, че тази тема се е оказала много по-трудна от всичко, което ми е обяснявал досега. Той като че ли предугади думите ми.

— Трудно е — продължи той. — Знам го. Но като се има предвид, че това е завършващото звено, последната степен на обучението ти, може без преувеличение да се каже, че то обхваща всичко, което съм ти споменавал от първия ден на срещите ни.

Помълчахме известно време. Чувствах, че трябва да го изчакам да възобнови обясненията си. Но внезапно ми се стори, че проумявам и припряно попитах:

— Нагуалът и тоналът вътре в нас ли са? Той ме изгледа проницателно.

— Много труден въпрос. Ти самият би казал, че са вътре в нас. Аз бих казал, че не са, но и двамата няма да бъдем прави. Тоналът на твоето време те кара да смяташ, че всичко, отнасящо се до чувствата и мислите ти, става вътре в теб. Магьосническият тонал казва обратното — всичко е извън теб. Кой е правият? Никой. Вътре, вън — това всъщност няма значение.

Оспорих това. Казах, че когато той говори за „тонал“ и „нагуал“, звучи сякаш има и някаква трета част. Той бе казал, че „тоналът“ „ни заставя“ да извършваме действия. Поисках да ми обясни кой според него е „заставяният“.

Той не ми отговори пряко.

— Никак не е лесно да се обясни всичко това — каза той. — Колкото и хитри да са бариерите на тонала, остава си факт, че нагуалът излиза на повърхността. Той обаче винаги се появява неумишлено. Голямото изкуство на тонала е така да потиска всяка проява на нагуала, че макар да би трябвало присъствието му да е най-очевидното нещо на света, то си остава незабележимо.

— За кого незабележимо?

Той се усмихна и заклати глава нагоре-надолу. Настоях да ми отговори.

— За тонала. Сега говоря само за него. Може да ти се струва, че се въртя в кръг, но не бива да се изненадваш или ядосваш. Предупредих те, че това, което ще ти кажа, е трудно за разбиране. И ако ти изглежда несвързан брътвеж, то е защото моят тонал осъзнава, че говори за самия себе си. С други думи, моят тонал използва себе си, за да разбере информацията, която искам да разясня на твоя тонал. Може да се каже, че понеже тоналът остро осъзнава колко е обременително да говори сам за себе си, той е създал за баланс понятия като „аз“, „себе си“ и така нататък и благодарение на тях може да говори с други тонали или със самия себе си, или за себе си.

И когато казвам, че тоналът ни заставя да действаме, нямам предвид наличието на някаква трета страна. Той явно заставя самия себе си да следва своите собствени преценки.

В определени случаи обаче и при някои особени обстоятелства нещо в самия тонал осъзнава, че в нас има и нещо друго. То е като глас, идващ от дълбините ни, гласът на нагуала. Разбираш ли, нашата цялостност е естествено състояние, което тоналът не може да пренебрегне, а има моменти, особено в живота на един воин, когато тази цялостност става очевидна. В такива моменти човек може да предположи и да оцени какво е в действителност.

Тези твои сътресения ме интересуват, защото по такъв начин се появява на повърхността нагуалът. В такива моменти тоналът осъзнава цялостността на себе си. И това осъзнаване е разтърсващо, защото разбива унеса ни. Това осъзнаване аз наричам цялостност на съществото, което ще умре. Идеята е, че в мига на смъртта вторият член на истинската двойка, нагуалът, влиза изцяло в действие и тогава осъзнаването, спомените, възприятията, съхранявани в прасците и бедрата ни, в гърба, раменете и шията, започват да се разширяват и разпадат. Като мъниста от безкраен скъсан гердан се разпиляват те без нишката на жизнената сила.

Той ме погледна. Очите му бяха изпълнени с покой. Аз се почувствах неловко и глупаво.

— Нашата цялостност е много претруфено нещо. На нас ни е нужна само една съвсем малка частица от нея, за да изпълним и най сложните житейски задачи. Когато умираме обаче, ние умираме в своята цялостност. Един магьосник тогава се пита: „Щом като ще умрем в своята цялостност, защо и да не живеем в своята цялостност?“

Той ми посочи с глава към навалицата хора, които минаваха край нас.

— Те са целите тонал — каза той. — Ще ти посоча някои от тях, за да ги оцени твоят тонал и оценявайки тях, той ще оцени самия себе си.

Той насочи вниманието ми към две възрастни дами, които излязоха от църквата. Поспряха малко на най-горното варовиково стъпало и после заслизаха безкрайно предпазливо надолу, като си почиваха на всяко стъпало.

— Наблюдавай много внимателно тези две жени — каза той. — Но не като личности или лица, които имат нещо общо с нас — виж ги като тонали.

Двете жени стигнаха до основата на стълбите. Движеха се, сякаш грубият камък беше мраморен и всеки миг можеха да се подхлъзнат и да загубят равновесие. Вървяха хванати под ръка, подкрепяйки се една друга с тежестта на телата си.

— Погледни ги! — каза с понижен глас дон Хуан. — Тези жени са най-добър пример за най-окаяния от тоналите, който може да се намери.

Забелязах, че двете жени бяха дребни, но пълни. Бяха около началото на петдесетте. Имаха измъчен вид, сякаш слизането по стъпалата на църквата се бе оказало свръх силите им.

Бяха точно пред нас. Малко се подвоумиха, после спряха. На пътеката имаше още едно стъпало.

— Внимавайте си в краката, госпожи — извика им дон Хуан и театрално се изправи.

Жените го погледнаха, явно смутени от неочакваното му внимание.

— Онзи ден мама точно тук си счупи бедрото — добави той и се притече да им помогне.

Те се разсипаха да му благодарят, а той ги посъветва, ако загубят равновесие и паднат, да останат неподвижно, докато дойде линейка. Тонът му беше искрен и убедителен. Жените се прекръстиха.

Дон Хуан пак седна. Очите му блестяха. Той тихо заговори.

— Тези жени не са толкова стари и телата им не са чак толкова немощни, но въпреки това едва кретат. Всичко в тях е потискащо — дрехите им, миризмата, поведението. Защо, мислиш, че е така?

— Може би така са се родили — казах аз.

— Никой не се ражда така. Ние сами се правим такива. Тоналът на тези жени е немощен и плах.

Казах ти, че днес ще бъде денят на тонала. Това означава, че смятам днес да се занимаваме само с него. Казах ти още, че трябваше да облека костюм специално за тази цел. С него исках да ти покажа, че воинът има много специално отношение към своя тонал. Обърнах ти внимание, че костюмът ми е шит по поръчка и всичко, в което съм облечен днес, ми стои съвършено. Исках да ти покажа не суетата си, а своя дух на воин, тонала си на воин.

Тези две жени ти дадоха първата представа за тонала днес. Животът може да бъде също толкова безмилостен и към теб, както и към тях, ако не обръщаш внимание на своя тонал. Като пример за обратното мога да ти дам себе си. Ако ме разбереш правилно, повече няма да ти подчертавам това.

Внезапно се почувствах неуверен дали съм го разбрал и го помолих да ми обясни по-конкретно.

Сигурно съм прозвучал отчаяно. Той се разсмя на глас.

— Погледни този млад човек в зелени панталони и розова риза — прошепна дон Хуан и посочи един много слаб и мургав младеж с остри черти, спрял точно пред нас. Изглежда, се колебаеше към църквата ли да тръгне или по улицата. На два пъти вдигна ръка по посока на църквата, като че ли си говореше сам, и понечи да тръгне натам. После се втренчи в мен с празен поглед.

— Виж как е облечен — прошепна дон Хуан. — Погледни му обувките!

Дрехите на младежа бяха дрипави и смачкани, а обувките му направо се бяха разпаднали.

— Той явно е много беден — казах аз.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за него? — попита дон Хуан.

Аз изброих ред причини, с които можеше да се обясни окаяният вид на мъжа: недобро здраве, лош късмет, мързел, немарливост към външния вид или вероятността току-що да е бил освободен от затвора.

Дон Хуан каза, че това били само разсъждения, а той не приемал да се оправдава каквото и да било с предположението, че мъжът бил жертва на непреодолими сили.

— А може би е таен агент, предрешил се като скитник — пошегувах се аз.

Младежът тръгна към улицата с разкривена походка.

— Не се е предрешил като скитник. Той си е скитник — каза дон Хуан, — Виж колко е изнемощяло тялото му, колко са кльощави ръцете и краката му. Той едва ходи. Никой не може да се престори така. В него нещо определено е сбъркано, но това не се дължи на обстоятелства. Отново настоявам да видиш този човек като тонал.

— Какво означава да видиш човек като тонал?

— Означава да престанеш да го преценяваш в морален план или да го оправдаваш, че бил като листо на произвола на вятъра. С други думи, това значи да виждаш човека, без да го смяташ за отчаян и безпомощен. — Ти знаеш съвсем точно за какво говоря. Можеш да прецениш този човек, без да го осъждаш или оправдаваш.

— Той пие много — заявих аз.

Казах това неволно, без да знам защо. Дори за миг имах чувство, че някой е застанал зад мен и изрече тези думи. Понечих да обясня, че това е едно от поредните ми предположения.

— В случая не е така — каза дон Хуан. — В гласа ти имаше увереност, каквато липсваше преди. Ти не каза: „Той може би е пияница.“

Смутих се, но не можех да си обясня защо. Дон Хуан се разсмя.

— Ти видя през човека — каза той. — Това беше виждане. Виждането е такова — човек заявява нещо с пълна увереност, но не знае как се е получило. Ти знаеш, че тоналът на този млад човек е смъртно ранен, но не знаеш как си го разбрал.

Трябваше да призная, че наистина имах това впечатление.

— Точно така — каза дон Хуан. — Няма значение, че е млад; той беше грохнал също като двете жени. Младостта в никакъв случай не е преграда срещу разрушаването на тонала.

Ти мислеше, че може да има много причини за състоянието на този човек. Аз намирам само една — неговият тонал. И тоналът му е слаб не защото пие; тъкмо обратното — той пие, защото тоналът му е слаб. Тази слабост го тласка да бъде това, което е. Но същото става по един или друг начин с всички нас.

— Но не оправдаваш ли и ти поведението му, като казваш, че се дължи на неговия тонал! — попитах аз.

— Аз ти давам обяснение, каквото не си срещал никога досега. То обаче не е нито оправдание, нито осъждане. Тоналът на този млад човек е слаб и плах. И все пак той не е единствен. Всички сме горе-долу на същия хал.

В този момент покрай нас мина много едър мъж, запътил се към църквата. Носеше скъп, тъмносив делови костюм и куфарче. Яката на ризата му беше разкопчана, а вратовръзката разхлабена. Беше целият потен. Това изпъкваше още повече, защото беше светлолик.

— Наблюдавай го! — заповяда ми дон Хуан.

Крачките на мъжа бяха ситни, но тромави. Имаше някаква несигурност в походката му. Не се изкачи към църквата, а я заобиколи и изчезна зад нея.

— Не е нужно да изтезаваме тялото си по такъв ужасен начин — укорително каза дон Хуан. — Но тъжната истина е, че всички сме се научили до съвършенство как да отслабваме тонала си. Това аз наричам слабоволие.

Той сложи ръка на бележника ми, за да престана да пиша. Съображението му беше, че докато си водя записки, аз не съм в състояние да се концентрирам. Предложи ми да се отпусна, да спра вътрешния си диалог и да се оставя да се слея с наблюдавания човек.

Помолих го да ми обясни какво има предвид под „сливане“. Той каза, че е невъзможно да се обясни; то е нещо, което тялото усеща или прави, когато влезе в контакт с други тела като наблюдател. После поясни, че в миналото нарекъл този процес „виждане“ и че той представлява отпускане в истинско вътрешно мълчание, последвано от издължаване навън на нещо от себе си; това удължение се среща и се слива с другото тяло или с нещо, намиращо се в полето на осъзнаване.

В този момент посегнах към бележника си, но той ме спря и започна да подбира различни хора измежду тълпата минувачи.

Посочи десетки типове хора измежду минаващите мъже, жени и деца на различна възраст. Дон Хуан каза, че е подбрал такива хора, чийто слаб „тонал“ отговаря на тази категория, и по този начин ме е запознал с най-разнообразни случаи на „слабоволие“.

Не можах да запомня всички хора, които бе посочил и разгледал. Оплаках се, че ако си бях водил записки, щях поне да съм нахвърлил основните черти от неговата схема на слабоволието. А така няма да иска да я повтори, а може и самият той да не я помни.

Той се засмя и каза, че не я помни, защото в живота на магьосника „нагуалът“ отговаря за творческата способност.

Той погледна небето. Каза, че става късно и от този момент нататък ще сменим посоката. Вместо слаби „тонали“ ще чакаме да се появи „правилен тонал“. Добави, че само воинът има „истински тонал“, а обикновеният човек в най-добрия случай може да има „правилен тонал“.

След няколко минути чакане той се плесна по бедрата и се ухили.

— Я виж кой идва — посочи той към улицата с брадичка. — Като по поръчка.

Видях да приближават трима индианци. Облечени бяха с късо вълнено кафяво пончо, бели панталони, които стигаха до средата на прасците им, бели ризи с дълги ръкави, мръсни износени сандали и стари сламени шапки. Всички носеха на гърба си вързопи.

Дон Хуан стана и отиде да ги пресрещне. Заговори ги. Те изглеждаха учудени и го наобиколиха. Усмихваха му се. Той явно им казваше нещо за мен. И тримата се обърнаха и ми се усмихнаха. Бяха на три-четири метра от мен. Заслушах се внимателно, но не можех да чуя за какво говореха.

Дон Хуан бръкна в джоба си и им подаде някакви пари. Те, изглежда, се зарадваха, но запристъпваха неловко от крак на крак. Много ми харесаха. Изглеждаха като деца. Всичките бяха с дребни бели зъби и много приятни меки черти. Единият, по видимому най-старият, имаше мустаци. Очите му бяха уморени, но много добри. Той свали шапка и приближи към пейката. Другите го последваха. Поздравиха ме тримата едновременно. Ръкувахме се. Дон Хуан ми каза да им дам малко пари. Те ми поблагодариха и след кратко учтиво мълчание се сбогуваха. Дон Хуан седна отново на пейката и ние ги погледахме, докато се изгубиха сред тълпата.

Казах на дон Хуан, че по някаква странна причина те много ми бяха харесали.

— Нищо странно няма — каза той. — Сигурно си усетил, че техният тонал е правилен. Правилен, но не по отношение на нашето време.

Може би си усетил, че те са като деца. Наистина е така. И никак не им е лесно. Аз мога да ги разбера по-добре от теб и затова ми домъчня. Индианците са като кучетата — нищо си нямат. Но такава е участта им и аз не би трябвало да се натъжавам. Тъгата ми, естествено, е моята форма на слабоволие.

— Откъде са те, дон Хуан?

— От Сиера. Дошли са тук да си търсят късмета. Искат да станат търговци. Те са братя. Казах им, че и аз съм от Сиера и също съм търговец, а ти си ми съдружник. Парите, които им дадохме, бяха символични, за късмет. Един воин непрекъснато трябва да раздава такива символични подаръци. Тримата несъмнено се нуждаеха от пари, но когато се дава такъв символичен подарък, основният мотив не е нуждата. Важното е чувството. Аз самият бях трогнат от тези тримата.

В наше време индианците са съвсем изпаднали. Техният упадък започва от испанците и днес под властта на техните потомци индианците са загубили всичко. Няма да е преувеличено да се каже, че индианците са загубили своя тонал.

— Това метафорично ли го казваш, дон Хуан?

— Не. Това е факт. Тоналът е много уязвим. Той не може да издържа на посегателство. А белият човек от деня, в който е стъпил на тази земя, систематично разрушава не само индианския тонал на времето, но и личния тонал на всеки индианец. Лесно може да се види, че за бедния обикновен индианец властта на белия човек е същински ад. Иронията е, че за един друг тип индианец тя е същински благослов.

— Кого имаш предвид? За какъв тип индианец?

— За магьосника. За магьосниците испанската конквиста е предизвикателство за цял живот. Те единствени не са унищожени от нея, а се приспособяват и се възползват от нея по изключителен начин.

— Как е било възможно това, дон Хуан? Аз бях останал с впечатлението, че испанците са се добрали до всичко.

— Да кажем, че са се добрали до всичко в пределите на своя собствен тонал. В живота на индианеца обаче има неща, непонятни за белия човек; тях именно той не е могъл дори да забележи. И магьосниците се спасили може би от чист късмет, а може би благодарение на своето знание. След като тоналът на времето и личният тонал на всеки индианец били унищожени, магьосниците се хванали за единственото, което останало незасегнато — нагуала. С други думи, техният тонал намерил убежище в нагуала им. Това не би могло да стане, ако не се намираха в жестоките условия на поробен народ. Днешните хора на знанието са продукт на тези условия и познават изключително добре нагуала, тъй като са останали изцяло в него. Там белият човек никога не се е осмелявал да навлезе. Фактически той дори няма представа за съществуването му.

Тук обаче можех да го опровергая. Искрено смятах, че в европейската мисъл ние имаме понятие за това, което той наричаше „нагуал“. Приведох схващането за Трансцеденталното Его или ненаблюдаемия наблюдател, който присъства във всичките ни мисли, възприятия и усещания. Обясних на дон Хуан, че индивидът е в състояние да се възприема или да се усеща интуитивно като Аз посредством Трансцеденталното Его, защото то единствено е в състояние да оценява и да разкрива реалността в сферата на своето съзнание. Дон Хуан остана невъзмутим. Засмя се.

— Да разкрива реалността — изимитира ме той. — Това е тоналът.

Приведох аргумента, че „тоналът“ може да се нарече Емпиричното Его, което се намира в протичащия поток на съзнанието или в опита, докато Трансцеденталното Его е извън този поток.

— Като наблюдава, предполагам — каза той иронично.

— Точно така. Като се наблюдава — казах аз.

— Чувам, че говориш, но нищо не казваш — рече дон Хуан. — Нагуалът не е опит, нито интуиция, нито съзнание. Тези понятия и всичко, което си правиш труда да кажеш, са само елементи от острова на тонала. Нагуалът, от друга страна, е само въздействие. Тоналът започва от раждането и свършва със смъртта, обаче нагуалът не свършва никога. Нагуалът няма граници. Казах ти, че нагуалът е там, където витае силата; но това беше само начин да се подскаже за него. Поради въздействието му нагуалът може най-добре да се разбере като сила. Например, когато по-рано днес ти се почувства вцепенен и не можеше да говориш, аз всъщност ти бях въздействал; по-точно моят нагуал въздействаше над теб.

— Как е възможно това, дон Хуан?

— Няма да повярваш, но никой не знае как. Знам само, че ми трябваше неразделеното ти внимание и тогава моят нагуал започна да ти въздейства. Това го знам, защото мога да наблюдавам въздействието му, обаче не зная как става.

Той помълча малко. Исках да поговорим още на тази тема. Понечих да му задам въпрос, но той ме накара да замълча.

— Може да се каже, че нагуалът отговаря за творческото начало — заговори накрая той и ме погледна проницателно. — Нагуалът е единствената част от нас, която може да твори.

Той пак замълча и се загледа в мен. Чувствах, че определено ме въвежда в областта, която бях искал да осветли повече. Каза, че „тоналът“ не създава нищо, той само свидетелства и оценява. Попитах го как ще обясни факта, че ние строим изключителни конструкции и машини.

— Това не е творчество — каза той. — Това е само моделиране. Ние можем да моделираме всичко с ръцете си, било самостоятелно или съвместно с ръцете на други тонали. Една група тонали може да моделира всичко, дори изключителни конструкции, както каза ти.

— Но какво е тогава творчеството, дон Хуан?

Той втренчено се вгледа в мен с присвити очи. Позасмя се, вдигна дясната си ръка над главата и рязко изви китка, сякаш завърташе ключ на врата.

— Творчество е това — каза той и свали ръката си с леко свита длан на нивото на очите ми.

Отне ми невероятно дълго време, докато фокусирам поглед над дланта му. Имах чувство, че някаква прозрачна ципа задържа цялото ми тяло неподвижно и аз трябваше да я разкъсам, за да достигне погледът ми до дланта му.

Такива усилия полагах, че чак капки пот се застичаха в очите ми. Накрая чух или усетих спукване и вече можех свободно да движа очите и главата си.

На дясната му длан стоеше най-чудноватият гризач, който съм виждал. Приличаше на катеричка с рунтава опашка. Опашката обаче беше повече като на бодливо прасе, с остри бодли.

— Пипни го! — тихо каза дон Хуан.

Аз се подчиних автоматично и прокарах пръсти по мекия му гръб. Дон Хуан приближи още дланта си до очите ми и тогава забелязах нещо, от което изпаднах в нервни спазми. Катеричката беше с очила и едри зъби.

— Прилича на японец — казах аз и избухнах в истеричен смях.

Тогава гризачът започна да расте на дланта на дон Хуан. И докато очите ми още бяха пълни със сълзи от смях, гризачът стана толкова огромен, че изчезна. Буквално излезе извън полезрението ми. Това стана така светкавично, че аз още се превивах от смях. Когато погледнах отново, тоест когато избърсах очи и успях да ги фокусирам, вече видях просто дон Хуан. Той седеше на пейката, а аз стоях прав пред него, макар че не си спомнях да съм ставал.

За миг напрежението ми стана нетърпимо. Дон Хуан спокойно стана, побутна ме да седна, притисна брадичката ми в сгъвката на лакътя на лявата си ръка и чукна върха на главата ми с кокалчетата на пръстите на дясната си ръка. Ефектът бе като удар от ток. Но веднага ме успокои.

Имах да го питам за толкова много неща. Но думите ми не можеха да си проправят път сред всичките тези мисли. Тогава остро осъзнах, че съм загубил контрол над гласните си струни. Нямах никакво желание обаче да се насилвам да говоря и се облегнах на пейката. Дон Хуан настоя да се стегна и да престана да се глезя. Почувствах главата си замаяна. Той строго ми заповяда да пиша и ми подаде бележника с молива, като ги извади изпод пейката.

Направих огромно усилие да кажа нещо и отново изпитах ясно усещането, че ме обгръща някаква ципа. Известно време пъшках и стенех, за смях на дон Хуан, докато накрая чух или по-скоро усетих същото пукване.

Веднага се залових да пиша. Дон Хуан заговори с тон, сякаш ми диктуваше.

— Задължение на воина е никога да не допуска да го засегне каквото и да било — каза той. — Воинът може да види и самия дявол, но никой не бива да разбере това. Воинът трябва да се владее безупречно.

Той изчака да запиша това, после усмихнат ме попита:

— Разбра ли всичко това?

Предложих да отидем до някой ресторант да хапнем. Умирах от глад. Той отвърна, че трябва да останем, докато не се появи „истински тонал“. Най-сериозно добави, че ако „истинският тонал“ не дойде днес, то трябва да останем на пейката, докато не благоволи да се появи.

— Какво е истински тонал? — попитах аз.

— Просто тонал, който е правилен, уравновесен и хармоничен. Предполага се, че днес ще откриеш такъв или по-скоро твоята сила би трябвало да ни го доведе.

— Но как мога да го различа от други тонали?

— Не се тревожи за това. Аз ще ти го посоча.

— Как изглежда той, дон Хуан?

— Трудно е да се каже. Зависи от теб. Тази демонстрация е за теб, затова ти ще определиш условията.

— Как?

— Не знам това. Твоята сила, твоят нагуал ще го направи. Най-общо казано, всеки тонал има две страни — продължи той. — Едната е външната, крайната част, повърхността на острова. Тя е свързана с действието и постъпките, тя е по-груба. Другата страна е преценката и решението, вътрешният тонал — по-фина, по-недоловима и по-сложна.

Истинският тонал е тоналът, при който двете нива са в съвършена хармония и равновесие.

Дон Хуан спря да говори. Вече доста се беше стъмнило и аз едва виждах, за да пиша. Той ми каза да се протегна и да се отпусна. Добави, че денят е бил доста изтощителен, но много полезен, и със сигурност ще се появи „истинският тонал“.

Десетки хора минаваха край нас. Седяхме в спокойно мълчание десет-петнадесет минути. Тогава дон Хуан внезапно стана.

— Бога ми, ти успя! Виж какво идва. Едно момиче!

Той посочи с глава към една млада жена, която пресичаше парка и приближаваше към нашата пейка. Дон Хуан каза, че тази млада жена е „истински тонал“ и че ако поспре и заговори един от двама ни, това би било изключителна поличба и ние ще трябва да направим каквото и да поиска.

Не можех да различа ясно чертите на младата жена, въпреки че все още имаше достатъчно светлина. Тя стигна на няколко крачки от нас, но отмина, без да ни погледне. Дон Хуан ми нареди шепнешком да стана и да я заговоря.

Изтичах след нея и я помолих за някакво упътване. Бях съвсем близо до нея. Тя беше млада, сигурно към двадесет години, средна на ръст, много привлекателна и спретната. Очите й бяха ясни и спокойни. Докато разговаряхме, тя ми се усмихваше. Имаше нещо подкупващо в нея. Хареса ми, така както ми бяха харесали и тримата индианци.

Върнах се на пейката и седнах.

— Воин ли беше тя? — попитах аз.

— Не съвсем — отвърна дон Хуан. — Ти все още нямаш достатъчно сила, за да доведеш воин. Тя е просто правилният тонал. Този, който може да се превърне в истински тонал. От тях произлизат воините.

Думите му събудиха моето любопитство. Попитах го дали и жените могат да бъдат воини. Той ме погледна, явно озадачен от въпроса ми.

— Разбира се, че могат — каза той. — Дори са по-добре екипирани за пътя на знанието, отколкото мъжете. Но пък мъжете са малко по-издръжливи. Но в последна сметка мисля, че жените имат известно преимущество.

Споделих учудването си, че досега никога не бяхме говорили за жени във връзка с неговото учение.

— Ти си мъж — отвърна той, — затова използвам мъжки род, когато говоря с теб. Това е всичко. Останалото е еднакво.

Исках да му задам още въпроси, но той направи жест да приключим с тази тема. Погледна нагоре. Небето вече беше тъмно. Скупчените облаци изглеждаха съвсем черни. Все още обаче на места облаците бяха леко позлатени.

— Краят на деня е най-доброто ти време — каза дон Хуан. — Появяването на тази млада жена в края на деня е поличба. И понеже говорехме за тонала, значи беше поличба за твоя тонал.

— Какво означава тази поличба, дон Хуан?

— Означава, че ти остава съвсем малко време за приготовления. Но каквито и планове да правиш, те трябва да бъдат изпълними, защото няма да имаш време да правиш нови. Трябва да използваш подготовката си още сега, иначе все едно че изобщо не си готов. Предлагам ти, когато се върнеш в къщи, да провериш позициите си и да се увериш, че са достатъчно силни. Ще ти потрябва.

— Какво ще ми се случи, дон Хуан?

— Преди години ти пожела сила. Премина през трудностите на обучението всеотдайно, без да се затормозващ и прибързваш. Сега си в края на деня.

— Какво значи това?

— За един истински тонал всяко нещо от острова на тонала е предизвикателство. Казано по друг начин, за воина всичко в този свят е предизвикателство. А най-голямото предизвикателство, разбира се, е неговото желание да получи сила. Но силата идва от нагуала и когато воинът се озове в края на деня, това значи, че е наближил часът на нагуала. Часът на силата за един воин.

— Все още не разбирам смисъла на всичко това, дон Хуан. Значи ли то, че скоро ще умра?

— Ако си глупав, ще умреш — скастри ме той. — Но, по-меко казано, означава, че ще ти се разтреперят гащите от страх. Ти някога пожела сила, а такова желание не може да се върне назад. Не бих казал, че ще се изпълни съдбата ти, защото съдба няма. Тогава остава единствено да се каже, че ще се изпълни силата ти. Поличбата беше съвсем ясна. Онази млада жена дойде при теб в края на деня. Остава ти съвсем малко време и нито миг от него за глупости. Прекрасно състояние. Бих казал, че най-доброто от нас винаги се проявява, когато сме изправени пред стената, когато чувстваме как мечът е надвиснал над главата ни. Лично аз не бих избрал нищо друго.

7. СВИВАНЕ НА ТОНАЛА

В сряда сутринта излязох от хотела си около девет и четиридесет и пет. Вървях бавно, понеже имах петнадесет минути, за да стигна до мястото, където се бяхме уговорили да се срещнем с дон Хуан. Той бе избрал един ъгъл на „Пасео де ла Реформа“, на пет-шест преки от мен, пред едно бюро за самолетни билети.

Бях закусвал с приятел. Той искаше да ме поизпрати, но аз намекнах, че имам среща с момиче. Умишлено тръгнах по отсрещния тротоар, не откъм бюрото за билети. Имах досадното подозрение, че моят приятел, който винаги бе искал да го запозная с дон Хуан, знаеше, че отивам на среща с него, и можеше да ме последва. Опасявах се, че ако се озърна, ще го видя да върви след мен.

Видях дон Хуан пред една будка за списания на отсрещната страна на улицата. Тръгнах да пресичам, но се наложи да спра на междинното островче и да изчакам, докато стане безопасно пресичането на широкия булевард. Огледах се за всеки случай да видя дали моят приятел не ме беше последвал. Стоеше на ъгъла зад мен. Усмихна се глуповато и ми махна с ръка, сякаш искаше да ми каже, че не е могъл да се сдържи. Втурнах се да пресека улицата, за да не му дам време да ме настигне.

Дон Хуан, изглежда, разбра затрудненото ми положение. Когато стигнах до него, той погледна крадешком през рамото ми.

— Онзи идва — каза той. — По-добре да свърнем в страничната улица.

Той посочи едната улица, която водеше диагонално към „Пасео де ла Реформа“. Бързо се ориентирах. Не бях минавал по тази улица, но преди два дни бях ходил в бюрото за самолетни билети. Знаех точно как е разположено. Бюрото се намираше на издадения ъгъл между двете улици. Имаше входове и откъм двете, като разстоянието между тях беше три-четири метра. От едната до другата врата имаше свободна пътека и човек лесно можеше да мине през бюрото от едната до другата улица. От едната страна на пътеката имаше писалища, а от другата — голямо кръгло гише с чиновници и касиери. Онзи ден, когато бях ходил там, бюрото беше претъпкано с хора.

Исках да побързам, дори да се затичам, но дон Хуан крачеше спокойно. Когато стигнахме до входа на бюрото откъм диагоналната улица, аз вече знаех, без да съм се оглеждал, че моят приятел беше притичал през булеварда и тъкмо щеше да свърне по улицата, по която вървяхме. Погледнах дон Хуан с надеждата, че има някакво решение. Той сви рамене. Ядосах се, но не ми хрумваше нищо друго, освен да прасна моя приятел в носа. Сигурно в този момент съм въздъхнал, защото в следващия миг усетих, че внезапно останах без въздух от невероятния тласък, който ми бе нанесъл дон Хуан и от който влетях, премятайки се, през вратата на самолетното бюро. Този страхотен тласък ме бе сварил толкова неподготвен, че тялото ми не оказа никаква съпротива. Страхът ми се смеси с чисто физическото разтърсване от удара му. Машинално прикрих лице с ръцете си. Дон Хуан ме бе блъснал с такава сила, че слюнки се разхвърчаха от устата ми и ми се зави свят, когато влетях в помещението. Почти загубих равновесие и с огромно усилие се задържах да не падна. Завъртях се няколко пъти, и то с такава скорост, че всичко пред очите ми се замъгли. Бегло забелязах тълпата клиенти, които уреждаха работите си. Почувствах се страшно неловко. Знаех, че всички ме гледат, докато се премятах през помещението. Мисълта, че изглеждам като глупак, ми беше повече от неприятна. Какво ли не ми мина през главата. Бях сигурен, че ще се просна по лице. Или че ще се стоваря върху някой клиент, евентуално възрастна дама, която можеше да пострада от сблъсъка. Или още по-лошо — стъклената врата на отсрещния край можеше да е затворена и аз щях да си разбия физиономията в нея.

Зашеметен се озовах до вратата, която извеждаше на „Пасео де ла Реформа“. Тя беше отворена и излязох навън. В момента ме интересуваше единствено да се овладея, да свия надясно и да поема по булеварда към центъра, сякаш нищо не се е случило. Сигурен бях, че дон Хуан ще ме настигне, а моят приятел е продължил по диагоналната улица.

Отворих очи, по-точно ги фокусирах в гледката пред себе си. И се вцепених за един безкрайно дълъг момент, докато проумея напълно какво бе станало. Не бях на „Пасео де ла Реформа“, както очаквах, а на пазара „Лагуниля“ — на повече от два километра.

В момента, в който осъзнах това, бях толкова потресен, че можех само да гледам тъпо и втрещено.

Огледах се, за да се ориентирам. Установих, че се намирам съвсем близо до мястото, където се бях срещнал с дон Хуан първия ден, когато дойдох в Мексико Сити. Ако не и на самото място. На метър и половина бяха сергиите за стари монети. Успях да се овладея с огромно усилие. Очевидно имах халюцинация. Друго не можеше да бъде. Бързо се обърнах, за да вляза обратно в бюрото, но зад мен имаше само ред сергии с антикварни книги и списания. До мен стоеше дон Хуан — от дясната ми страна. На лицето му бе изписана широка усмивка.

Усетих в главата си напрежение, някакво гъделичкащо усещане, сякаш през носа ми минаваше газирана вода. Бях като онемял. Опитах се да кажа нещо, но не можах.

Ясно чух, че дон Хуан ми каза да не се опитвам да говоря, нито да мисля, но аз исках да кажа нещо, каквото и да било. В гърдите ми се надигна ужасно неспокойствие. Усетих, че по бузите ми се затъркаляха сълзи.

Дон Хуан не ми се надсмя, както правеше обикновено, когато изпадах в безумен страх. Вместо това ме потупа нежно по главата.

— Хайде, хайде, малкия ми Карлос — каза той. — Стегни се.

Той задържа за миг лицето ми с ръка.

— Не се опитвай да говориш — каза той.

Пусна лицето ми и посочи да гледам какво ставаше наоколо.

— Това не е за говорене — каза той. — Само за гледане е. Гледай! Наблюдавай всичко!

Всъщност аз плачех. Но реагирах на плача си много странно — просто продължих да си плача без никакво притеснение. В този момент изобщо не ме интересуваше дали изглеждам като глупак или не.

Огледах се наоколо. Точно пред мен стоеше мъж на средна възраст, в розова риза с къс ръкав и тъмносиви панталони. Изглежда, беше американец. Една закръглена жена, явно съпругата му, го държеше под ръка. Мъжът разглеждаше в ръката си някакви монети, а едно момче на тринадесет-четиринадесет години, вероятно син на собственика, внимателно го наблюдаваше. Момчето следеше всяко негово движение. Накрая мъжът върна монетите на масата и момчето си отдъхна.

— Наблюдавай всичко! — отново настоя дон Хуан. Нямаше нищо особено за гледане. Хората минаваха наоколо във всички посоки. Обърнах се. Един мъж, който, изглежда, държеше сергията за списания, се беше втренчил в мен. Примигваше често-често, сякаш едва се удържаше да не задреме. Сигурно бе уморен или болен — изглеждаше неразположен.

Струваше ми се, че няма какво толкова да гледам — поне нищо, което да си заслужава. Зазяпах се безцелно. Установих, че не мога да съсредоточа вниманието си върху нищо. Дон Хуан ме обиколи в кръг. Държеше се, като че ли преценява нещо в мен. Поклати глава и сви устни.

— Хайде, ела — каза той и леко ме хвана под ръка. — Време е да повървим.

Щом се раздвижихме, забелязах, че тялото ми е съвсем олекнало. Имах чувство, че ходилата ми са като сюнгер. Пружинирах някак странно, като гумен.

Дон Хуан сигурно знаеше какво изпитвам. Подхвана ме здраво, сякаш за да не избягам. Същевременно ме притискаше надолу, като че ли се страхуваше, че ако ме изпусне, аз ще отлетя като балон.

От разходката се почувствах по-добре. Освободих се от напрежението и изпитах приятна лекота.

Дон Хуан отново настоя да наблюдавам всичко. Казах му, че не ми се гледа повече, защото не ме интересува какво правят хората на пазара, и нямам никакво желание да се чувствам като идиот, послушно зяпнал малоумното поведение на някой, който си купува монети и стари книги, докато истински важното нещо ми се изплъзва от пръстите.

— Какво е това истински важно нещо? — попита той.

Спрях и разпалено му казах, че за мен важното е какво ми бе сторил, за да остана с впечатлението, че съм изминал разстоянието между билетното бюро и пазара само за секунди.

В този момент се разтреперих и усетих, че ми прилошава. Дон Хуан ме накара да сложа ръце на корема си.

Той посочи всичко наоколо и отново заяви със сух тон, че единственото важно нещо е делничната суетня край нас.

Ядосах му се. Усетих просто физически, че тялото ми се върти, и си поех дълбоко дъх.

— Какво направи всъщност, дон Хуан? — попитах аз с престорено равнодушие.

Той ме успокои, че това винаги може да ми го обясни, обаче нещата, които стават около нас, никога няма да се повторят. Това беше безспорно. Естествено, че тази картина, на която бях свидетел, никога нямаше да се повтори като същата цялост. Аз обаче имах предвид, че подобна гледка можех да наблюдавам по всяко време. От друга страна, за мен беше неизмеримо важно да осмисля вероятността, че съм се пренесъл в пространството под каквато и да било форма.

Когато изразих тези свои разсъждения, дон Хуан разтърси глава, сякаш бях казал нещо много досадно.

Известно време вървяхме в мълчание. Тялото ми бе обхванато от треска. Забелязах, че дланите на ръцете ми и стъпалата ми горят. Същата необичайна топлина долових в ноздрите и клепачите си.

— Какво направи, дон Хуан? — умолително попитах аз.

Той не ми отговори, а ме потупа по гърдите и се засмя. После каза, че хората са много кекави същества и сами се правят още по-кекави със слабоволието си. С много сериозен тон ме посъветва да престана да се чувствам като умирающ. Настоя съвсем сериозно да не се чувствам, сякаш ще загина, а да се опитам да надскоча ограниченията си и просто да съсредоточа вниманието си в света около мен.

Продължихме да вървим много бавно. Положих върховни усилия, но не можех да задържа вниманието си върху нищо. Дон Хуан спря и сякаш се поколеба дали да каже нещо или не. Отвори уста да заговори, но после явно размисли и отново тръгна.

— Това, което се случи, е, че ти дойде тук — каза внезапно той, като се обърна и се втренчи в мен.

— Но как стана това?

Той отвърна, че не знае как, едничкото, което знае, е това, че аз сам съм избрал това място.

В този разговор стигнахме съвсем до задънена улица. Мен ме интересуваше последователността на действията, а той упорстваше, че можем да обсъждаме единствено избора на мястото; и понеже аз не знаех защо съм го избрал, не оставаше за какво да говорим. Без да се ядоса, той ме упрекна за манията да търся рационално обяснение на всичко и я нарече безполезно увлечение. Каза, че е по-просто и полезно да се действа, без да се търсят обяснения, и че като говоря и мисля за преживяното, аз само го унищожавам.

Няколко минути по-късно той каза, че трябва да напуснем това място, защото съм го похабил и то би могло да ми навреди.

Тръгнахме си от пазара и поехме към парка „Аламеда“. Бях изтощен. Стоварих се на една пейка и едва тогава ми хрумна да си погледна часовника. Беше десет часа и двадесет минути сутринта. Помъчих се да съсредоточа вниманието си. Не си спомнях в колко точно се бях срещнал с дон Хуан. Пресметнах, че трябва да е било около десет часа, а от пазара до парка бяхме дошли за не повече от десет минути. При това положение оставаха свободни още десет минути.

Споделих с дон Хуан пресмятанията си. Той се усмихна. Сигурен бях, че зад усмивката му се крие презрение, но лицето му не издаваше с нищо това чувство.

— Сигурно ме смяташ за безнадежден идиот, нали, дон Хуан?

— А-ха! — каза той и скочи.

Реакцията му беше толкова неочаквана, че и аз подскочих едновременно с него.

— Кажи ми точно какви мислиш, че са чувствата ми? — натъртено каза той.

Усещах, че знам какви са чувствата му, все едно че аз самият ги изпитвах. Но когато се опитах да го изразя, установих, че не мога да говоря за това; необходимо беше да положа огромни усилия.

Дон Хуан каза, че все още нямам достатъчно сила да го „видя“. Но със сигурност мога да „виждам“ достатъчно, за да си обясня както трябва това, което се случва.

— Не се стеснявай — рече той. — Кажи ми точно какво виждаш.

Споходи ме внезапна, странна мисъл, доста подобна на мислите преди заспиване. Беше нещо повече от мисъл, може би по-точно един цялостен образ. Видях жива картина с различни персонажи. Този, който беше точно пред мен, представляваше мъж, седнал зад един прозорец. Пространството извън рамката на прозореца беше размазано, но самата рамка и човекът се виждаха кристално ясно. Той ме гледаше; главата му беше леко извърната наляво, така че всъщност ме следеше подозрително. Виждах как движи очи, за да не ме изпуска от поглед. Облегнал се беше с десния лакът на перваза. Дланта му бе стисната в юмрук, с напрегнати мускули.

Вляво от мъжа имаше друг образ в тази жива картина — един летящ лъв. По-точно главата и гривата бяха на лъв, но долната част на тялото беше на къдрав бял френски пудел.

Тъкмо да спра вниманието си на лъва, когато мъжът примлясна с устни и надвеси глава и тяло през прозореца. После излезе цялото му тяло, сякаш нещо го блъскаше отвътре. Увисна за момент, вкопчен в перваза с върховете на пръстите си, и се залюля като махало на часовник. После се пусна.

Изпитах в собственото си тяло усещането за падане. Не беше падане право надолу, а леко, реещо се спускане. Мъжът беше безтегловен. Задържа се за миг неподвижно и после изчезна от погледа ми, сякаш някаква непреодолима сила го бе всмукала през процеп в картината. След миг се озова отново на прозореца и ме загледа изпитателно. Беше отпуснал дясната си ръка на перваза, но този път ми махаше за довиждане.

Дон Хуан изкоментира, че „виждането“ ми е прекалено усложнено.

— Можеш да направиш нещо по-добро от това — каза той. — Ти искаше да ти обясня какво се случи. Добре, но за да си го обясниш, аз пък искам да използваш виждането си. Ти видя, обаче видя глупости. Подобна информация е непотребна за един воин. Ще му отнеме много време, за да разбере кое какво е. Виждането трябва да бъде пряко, защото воинът не може да си губи времето да разгадава онова, което сам вижда. Виждането е виждане, защото прониква отвъд всички тези глупости.

Попитах го дали не смята, че видението ми е било само халюцинация, а не истинско „виждане“. Той беше убеден, че е „виждане“ поради сложността на подробностите, но в конкретния случай било неподходящо.

— Смяташ ли, че виденията ми обясняват нещо? — попитах аз.

— Положително. Но на твое място не бих се мъчил да ги тълкувам. Отначало виждането обърква и лесно можеш да се загубиш в него. Когато воинът укрепне обаче, неговото виждане става това, което би трябвало да бъде — непосредствено осъзнаване.

Докато дон Хуан говореше, аз изпитах онова особено опразване от чувства и ясно усетих, че всеки момент ще се разбули нещо, което вече знам, но ми е убягвало, защото е било замъглено. Осъзнах, че съм въвлечен в битка. Колкото повече се опитвах да определя или достигна това изплъзващо се късче знание, толкова по-дълбоко потъваше то.

— Това виждане беше прекалено… прекалено образно — каза дон Хуан.

Звукът на гласа му ме стресна.

— Воинът задава въпрос и чрез виждането си получава отговор. Но отговорът е прост, никога не е разкрасен чак с летящи френски пудели.

Разсмяхме се на тази представа. Полушеговито му казах, че е прекалено взискателен, че всеки на мое място, преминал през това, което аз изживях тази сутрин, заслужава малко снизходителност.

— Така е много лесно — каза той. — Това е слабоволие. Като живееш с чувството, че всичко ти е прекалено трудно, ти ставаш зависим от света. Ти не живееш като воин.

Казах му, че начинът на живот на един воин, както го нарича той, има толкова много аспекти, че е невъзможно да се изпълняват всичките. И че смисълът на понятието „път на воина“ става ясен едва когато се натъкна на поредните ситуации, в които мога да го приложа.

— Златно правило за един воин — каза той — е, че той взима решенията си така внимателно, че нищо, което може да се случи в резултат от тях, да не може да го изненада, а още по-малко да изтощи силата му.

Да бъдеш воин, означава да си смирен и бдителен. Днес от теб се изискваше да наблюдаваш сцената, която се разгръщаше пред очите ти, а не да размишляваш как е възможно всичко това. Ти насочи вниманието си в погрешна посока. Ако исках да бъда снизходителен към теб, лесно можех да кажа, че понеже това ти се случва за първи път, ти не си подготвен. Но това не е позволено, защото ти дойде тук като воин, готов да умре, и затова случилото се днес не биваше да те сварва по долни гащи.

Признах, че имам склонност да изпадам в страх и объркване.

— Да приемем като златно правило за теб, че когато идваш при мен, трябва да си готов да умреш — каза той.

— Ако идваш тук готов да умреш, няма да се натъкваш на никакви капани, неприятни изненади или ненужни действия. Когато не очакваш нищо, всичко спокойно си идва на мястото.

— Лесно е да се каже, дон Хуан. Обаче аз трябва да го правя. Аз съм този, който трябва да живее с всичко това.

— Въпросът не е, че трябва да живееш с всичко това. Ти си всичко това. Не просто го понасяш за известно време. Решението ти да свържеш сили със страшния свят на магьосничеството е трябвало да изгори у теб всички смотани чувства на обърканост и да ти даде куража да заявиш, че всичко това е твоят свят.

Стана ми неловко и тъжно. Колкото и подготвен да бях, действията на дон Хуан така ме претоварваха, че всеки път, когато общувах с него, не ми оставаше нищо друго, освен да се държа и чувствам като полуумно, раздразнително същество. Доядя ме и се отказах да пиша повече. В този момент ми идваше да накъсам записките си и да захвърля всичко на боклука. И щях да го направя, ако дон Хуан не беше се разсмял и хванал ръката ми, за да ме възпре.

Каза ми насмешливо, че моят „тонал“ отново изглупява. Предложи ми да отида до фонтана и да наплискам с вода врата и ушите си.

Водата ме успокои. Дълго време останахме смълчани.

— Пиши, пиши — подтикна ме с дружелюбен тон дон Хуан. — Може да се каже, че бележникът ти е единствената магия, с която разполагаш. Накъсаш ли го, това ще е един от начините да се откриеш за смъртта. И то ще е само поредното ти избухване. Разпалено избухване в най-добрия случай, но не и промяна. Един воин никога не напуска острова на тонала. Той го използва.

Посочи с ръка всичко наоколо, после докосна бележника ми.

— Това е твоят свят. Не можеш да се отречеш от него. Излишно е човек да се ядосва и да се разочарова от себе си. Всичко това доказва, че тоналът е въвлечен във вътрешна борба. А борбата вътре в тонала на човека е едно от най-безсмислените противоборства, за които се сещам. Недосегаемостта в живота на един воин е предназначена да сложи край на тази борба. От самото начало съм те учил да избягваш сам да се омаломощаваш, като се разкъсваш от всякакви противоречия. Сега вече ти не воюваш със самия себе си, поне не както преди, защото пътят на воина означава хармония — първо, хармония между решение и действие, а след това хармония между тонал и нагуал.

През цялото време, откакто те познавам, аз винаги се обръщах и към тонала, и към нагуала ти. Така трябва да се води обучението.

В началото човек трябва да се обръща към тонала. Тоналът трябва да отстъпи контрола, но трябва да го накараш да го направи с радост. Например в някои случаи твоят тонал отстъпи контрола без голяма съпротива, защото разбра, че ако остане какъвто е, твоята цялостност вече щеше да е мъртва. С други думи, трябва да накараш тонала да се откаже от ненужни неща, като чувството за собствена значимост или слабоволието, които го водят само към досада. Целият проблем е, че тоналът се вкопчва в тези неща, вместо с радост да се освободи от този боклук. Затова задачата е да се убеди тоналът да стане свободен и гъвкав. Точно от това има нужда един магьосник преди всичко останало — силен, свободен тонал. Колкото по-силен става тоналът, толкова по-малко се вкопчва в своето и по-лесно се свива. Така че това, което стана тази сутрин, беше, че видях възможност да свия твоя тонал. В един момент ти беше разсеян, припрян, не мислеше и аз улових този момент, за да те тласна.

Тоналът се свива в определени моменти, особено когато е объркан. Всъщност една от чертите на тонала е неговата боязливост. Той обикновено не я издава. Но в определени мигове, когато тоналът бъде изненадан, тази боязливост неминуемо го кара да се свие.

Тази сутрин аз улових моя кубичен сантиметър шанс. Забелязах отворената врата на онова бюро и те тласнах. Така че тласъкът е техника за свиване на тонала. Човек трябва да нанесе тласъка в точно определен момент. За целта, разбира се, трябва да умее да вижда.

Когато човек бъде тласнат и тоналът му се свие, тогава нагуалът му, ако вече е задвижен, колкото и слабо да е това движение, ще вземе надмощие и ще постигне изключителни дела. Тази сутрин твоят нагуал взе надмощие и ти се озова на пазара.

Той замълча за момент. Изглежда, чакаше въпроси. Спогледахме се.

— Наистина не знам как — каза той, сякаш прочел мисълта ми. — Знам само, че нагуалът е способен на невъобразими подвизи.

Тази сутрин исках от теб да наблюдаваш. Каквото и да представляваше гледката пред теб, тя имаше неоценима стойност за теб. Но вместо да последваш съвета ми, ти се отдаде на самосъжаление и смут и не наблюдаваше.

Известно време ти бе целият нагуал и не можеше да говориш. А точно това бе времето да наблюдаваш. Тогава малко по малко тоналът ти отново надделя. За да не те хвърля в смъртна битка между тонала и нагуала, аз те доведох тук.

— Какво толкова имаше в онази гледка, дон Хуан? Кое беше толкова важно?

— Не знам. Това не се случваше с мен.

— Какво имаш предвид?

— Ти го изживяваше, не аз.

— Но ти беше с мен. Нали?

— Не, не бях. Ти беше сам. Няколко пъти ти повторих да наблюдаваш всичко, защото гледката беше предназначена само за теб.

— Но ти беше до мен, дон Хуан?

— Не. Не съм бил. Но е безполезно да говорим за това. Каквото и да ти кажа, то няма да има смисъл, защото в онези моменти ние бяхме във времето на нагуала. А човек може да свидетелства за делата на нагуала само с тялото си, а не с ума.

— Но щом ти не си бил с мен, дон Хуан, кой или какво беше човекът, когото виждах като теб?

— Аз бях и все пак не бях там.

— А къде беше тогава?

— Бях с теб, но не там. Да кажем, че бях около теб, но не на това конкретно място, където те отведе твоят нагуал.

— Значи не си знаел, че се намираме на пазара, така ли?

— Не, не знаех. Просто се мъкнех след теб, за да не те изгубя.

— Това е наистина ужасно, дон Хуан.

— Ти беше във времето на нагуала и в това няма нищо ужасно. Способни сме и на много повече от това. Такава ни е природата като сияйни същества. А грешката ни е, че упорстваме да си останем на нашия еднообразен, скучен, но удобен остров. Тоналът ни закрепостява, а не би трябвало.

Описах малкото, което си спомнях. Той се интересуваше дали съм забелязал особеностите на небето — дали е имало дневна светлина, облаци, слънце. Или дали съм чул някакви шумове. Зърнал ли съм някакви необикновени хора или случки. Искаше да знае имало ли е някакви схватки. Дали хората са викали и ако са викали, какво?

Не можах да отговоря на никой от въпросите му. Истината е, че бях приел случилото се като очевидна действителност, допускайки като нещо очевидно, че съм „прелетял“ значително разстояние за една-две секунди и благодарение на знанието на дон Хуан — каквото и да представляваше то в момента — бях се приземил на пазара с цялото си материално тяло.

Реакциите ми бяха естествена последица от тази интерпретация. Интересуваше ме редът на действие, знанието на участник, самото „как става“. Затова и не се бях постарал да наблюдавам нещата, които според мен бяха обичайна картина от всекидневието.

— Мислиш ли, че хората на пазара ме виждаха? — попитах аз.

Дон Хуан не отвърна. Засмя се и леко ме бутна с юмрук.

Опитах се да си спомня дали всъщност бях имал някакъв физически контакт с хората. Паметта ми изневеряваше.

— Какво видяха хората от самолетното бюро, когато влетях вътре? — попитах аз.

— Вероятно са видели мъж, който залита от едната врата до другата.

— Но видяха ли как изчезвам във въздуха?

— Това е работа на нагуала. Не зная как го прави. Мога само да ти кажа, че ние сме флуидни същества от светлина, направена от фибри. А убеждението ни, че сме твърдо тяло, е работа на тонала. Когато тоналът се свие, стават възможни изключителни неща. Но те са изключителни само за тонала.

За нагуала такова придвижване като твоето тази сутрин е нищо работа. Особено за твоя нагуал, който вече е способен на трудни дела. И той всъщност се хвърли в нещо ужасно съдбоносно. Усещаш ли какво е то?

В мен внезапно нахлуха безброй въпроси и чувства. Сякаш вихър помете привидното ми самообладание. Целият потръпнах. Имах чувство, че тялото ми увисва на ръба на бездна. Преборвах се за някакво загадъчно, но конкретно късче знание; чувствах, че всеки миг щеше да ми се разкрие нещо, но една упорита част от мен неистово го забулваше. Борбата постепенно ме вцепеняваше, докато накрая изобщо не усещах тялото си. Бях с отворена уста и полупритворени очи. Имах чувство, че виждам как лицето ми все повече и повече се вкочанясва, докато се превърна в лице на студен труп, с плътно прилепнала о черепа жълтеникава кожа.

Следващото, което почувствах, беше силно разтърсване. Пред мен стоеше дон Хуан с празна кофа. Беше ме облял целия с вода. Разкашлях се, обърсах водата от лицето си и усетих студенина по гърба си. Скочих от пейката. Дон Хуан беше излял вода във врата ми.

Група деца ме бяха зяпнали и се кикотеха. Дон Хуан ми се усмихна. Взе бележника и ми каза, че е по-добре да отидем до хотела ми, за да се преоблека. Поведе ме навън от парка. Почакахме малко на тротоара, докато мине такси.

Няколко часа по-късно, след като бяхме хапнали и починали, двамата с дон Хуан отново седнахме на любимата му пейка в градината пред църквата. По заобиколен път стигнахме до темата за моята странна реакция. Дон Хуан изглеждаше много предпазлив. Не ме изправи директно пред този въпрос.

— Знае се, че стават такива неща — каза той. — Веднъж научи ли се да излиза на повърхността, нагуалът може да нанесе голяма вреда на тонала, защото се явява извън всякакъв контрол. Твоят случай обаче е по-особен. Ти до такава степен се отдаваш на всичко, че можеш да умреш, без да ти пука, или още по-лошо — дори да не осъзнаеш, че умираш.

Казах му, че реакцията ми бе започнала, когато той ме бе попитал дали съм усетил какво е направил моят „нагуал“. Мислех си, че знам точно какво има предвид, но когато се опитах да го опиша, открих, че не мога да мисля ясно. Почувствах някакво замайване, почти безразличие, сякаш за нищо не ми пукаше. После това усещане хипнотизиращо се разрасна и сякаш бавно изсмука всичко от мен. Вниманието ми бе привлечено и приковано от ясното чувство, че всеки момент ще ми се разкрие невъобразима тайна, и не исках нищо да попречи на това откровение.

— Щеше да ти се разкрие твоята собствена смърт — каза дон Хуан. — Това е опасността от пълното отдаване. Особено за теб, понеже по природа си склонен към крайности.

Твоят тонал така се отдава, че може да застраши целостта ти. Ужасен е такъв начин на живот.

— Какво мога да направя?

— Трябва да убеждаваш тонала си със здравомислие, а нагуала — с действия, докато взаимно се укрепят. Както съм ти казвал, тоналът управлява, но все пак е много уязвим. Нагуалът, от друга страна, никога или почти никога не действа на повърхността, но стори ли го, това ужасява тонала.

Тази сутрин твоят тонал беше стреснат и сам започна да се свива; тогава започна да надделява нагуалът ти. Наложи ми се да поискам кофа вода от фотографите в парка, за да пропъдя твоя нагуал като зло куче и да го пратя на мястото му. Тоналът трябва да се пази на всяка цена. Нужно е да му се отнеме короната, но той трябва да си остане като закриляния надзирател.

Всяка заплаха за тонала води винаги до смъртта му.

А умре ли тоналът, умира и целият човек. Тоналът лесно може да бъде разрушен поради присъщата му слабост. Затова и едно от изкуствата на воина за постигане на равновесие е да подтикне нагуала да се появи, за да укрепи тонала. Нарекох това изкуство, защото магьосниците знаят, че само като се укрепи тоналът, може да се извиква на повърхността нагуалът. Разбираш ли? Това укрепване се нарича лична сила.

Дон Хуан стана, протегна ръце и разкърши гръб. И аз понечих да се изправя, но той леко ме натисна да си стоя на мястото.

— Трябва да останеш на тази пейка до здрачаване — каза той. — Аз трябва веднага да тръгвам. Хенаро ме чака в планината. Ела в неговата къща до три дни, там ще се срещнем.

— Какво ще правим у дон Хенаро? — попитах аз.

— В зависимост от това дали ще имаш достатъчно сила, Хенаро може да ти покаже нагуала — каза той.

Имаше още едно нещо, което трябваше да разбера в този момент — дали бе облякъл костюма специално, за да ме шокира, или това си беше част от живота му. Никога друга негова постъпка не бе ме шокирала толкова, колкото фактът, че носи костюм. И потресаващото беше не самото носене на костюм, колкото фактът, че дон Хуан беше елегантен. Нозете му бяха с младежка подвижност. От това, че сега беше с обувки, сякаш точката на равновесието му се бе преместила и крачката му беше по-широка и по-твърда от обикновено.

— Винаги ли носиш костюм? — попитах аз.

— Да — отвърна той с чаровна усмивка. — Имам и други, но днес не исках да го сменям, защото още повече щеше да се уплашиш.

Не знаех какво да мисля. Имах чувството, че съм стигнал края на пътя си. Щом дон Хуан можеше да носи костюм и да бъде толкова елегантен, всичко беше възможно.

Изглежда, моето смущение го забавляваше и той се разсмя.

— Аз съм акционер — подхвърли той с тайнствен, но небрежен тон и си отиде.

На следващата сутрин, в четвъртък, помолих един приятел да минем заедно от вратата на бюрото, където дон Хуан ме бе тласнал, до пазара „Лагуниля“. Избрахме най-прекия път. Отне ни тридесет и пет минути. Като стигнахме там, опитах се да се ориентирам, но не можах. Влязох в един магазин за дрехи на самия ъгъл на булеварда, където бяхме стояли.

— Извинете ме — обърнах се към младата жена, която леко изчеткваше една шапка. — Къде се намират сергиите за стари монети и антикварни книги?

— Няма такива — троснато отвърна тя.

— Но аз ги видях вчера някъде тук из пазара.

— Я не се занасяй — каза тя и мина зад щанда. Тръгнах след нея, умолявайки я да ми каже къде се намират. Тя ме изгледа от глава до пети.

— Не може да си ги видял вчера — отвърна тя. — Тези сергии се излагат само в неделя, ей-там, до онази стена. През останалите дни от седмицата ги няма.

— Само в неделя ли? — механично повторих аз.

— Да. Само в неделя. Такъв е редът. През делничните дни ще пречат на движението.

И тя посочи широкия булевард, гъмжащ от коли.

8. ВЪВ ВРЕМЕТО НА НАГУАЛА

Изтичах нагоре по склона пред къщата на дон Хенаро и ги видях двамата с дон Хуан да седят на полянката пред вратата. Те ми се усмихнаха. Усмивката им беше така сърдечна и невинна, че моментално изпитах тревога с цялото си същество. Автоматично забавих ход. Поздравих ги.

— Как си? — попита ме дон Хенаро с такъв превзет тон, че всички се разсмяхме.

— В много добра форма е — намеси се дон Хуан, преди да съм отговорил.

— Вижда се — откликна дон Хенаро. — Погледни двойната му брадичка! И тези сланини по врата!

Дон Хуан така се разсмя, че се хвана за корема.

— Закръглил си бузите — поде дон Хенаро. — Какво си правил? Тъпкал ли си се?

Дон Хуан шеговито го увери, че моят стил на живот изисква да се храня обилно. Те най-приятелски ме занасяха за моя начин на живот, а после дон Хуан ме накара да седна между тях. Слънцето вече се бе спуснало зад огромната планинска верига на запад.

— Къде е прословутият ти бележник? — попита дон Хенаро и когато го извадих от джоба си, той извика „Е-ха-а-а!“ и го измъкна от ръцете ми.

Той явно ме беше наблюдавал много внимателно и познаваше идеално маниерите ми. Държеше бележника ми с две ръце и нервно го въртеше, като че ли се чудеше какво да прави с него. На два пъти изглеждаше готов да го захвърли, но се сдържа. После го сложи на коленете си и се престори, че пише трескаво в него, също като мен.

Дон Хуан щеше да се задави от смях. Когато се поуспокоиха, той ме попита:

— Какво направи, след като аз си тръгнах?

— Ходих до пазара в четвъртък — отвърнах аз.

— Какво си правил там? Възстановявал си стъпките си ли? — възкликна той.

Дон Хенаро политна назад и с устни издаде глухия звук от тупване на глава в земята. Погледна ме невярващо и ми намигна.

— Трябваше да го сторя — обясних аз. — И открих, че в делнични дни там няма сергии за монети и антикварни книги.

И двамата се разсмяха. После дон Хуан каза, че и да задавам въпроси, няма да открия нищо ново.

— Какво всъщност се случи, дон Хуан? — попитах аз.

— Повярвай ми, това изобщо не може да се узнае — сухо отвърна той. — Пред тези неща ти и аз сме в еднакво положение. Моето предимство пред теб в дадения момент е, че аз знам как да стигна до нагуала, а ти не знаеш. Но веднъж стигна ли там, аз повече нямам нито предимства, нито повече знания от теб.

— Аз действително ли се озовах на пазара, дон Хуан? — попитах аз.

— Разбира се. Както съм ти казвал, нагуалът е на услугите на воина. Нали така, Хенаро?

— Точно така! — възкликна дон Хенаро приповдигнато и застана прав с едно-единствено движение. Изглеждаше сякаш гласът му го бе изтеглил от легнало положение в напълно отвесно.

Дон Хуан направо се затъркаля по земята от смях. Дон Хенаро с най-непринуден вид направи комичен поклон и се сбогува.

— Хенаро ще се срещне с теб утре сутринта — каза дон Хуан. — А сега трябва да седиш тук в пълно мълчание.

Не казахме нито дума повече. След часове мълчание аз съм заспал. Погледнах часовника си. Беше почти шест сутринта. Дон Хуан огледа плътната маса бели облаци, надвиснали по хоризонта на изток, и заключи, че ще бъде мрачен ден. Дон Хенаро подуши въздуха и добави, че освен това ще бъде и задуха и безветрие.

— Колко далеч ще ходим? — попитах аз.

— Ей там, до онези евкалипти — отвърна дон Хенаро и посочи нещо като горичка на около километър и половина оттук.

Когато стигнахме до дърветата, разбрах, че не беше горичка. Евкалиптите бяха засадени в прави линии, за да очертаят синорите на ниви с различни посеви. Ние поехме покрай една житна нива, следвайки редицата огромни дървета, стройни и източени, над тридесетина метра. Стигнахме до едно стърнище. Предположих, че реколтата е била току-що прибрана. Имаше само сухи стъбла и листа от някакви растения, които не можах да разпозная. Наведох се да взема едно листо, но дон Хенаро ме спря, като стисна много силно ръката ми. Превих се от болка и тогава забелязах, че той само леко ме бе докоснал с пръсти.

Той определено съзнаваше какво е направил и какво изпитвам аз. Бързо отдръпна пръсти от ръката ми и после отново ме докосна леко. Повтори го още веднъж и се разсмя като развеселено дете, когато аз запримигвах. После се обърна в профил към мен. Изглеждаше като птица с орловия си нос, но птица със странни дълги бели зъби.

Дон Хуан тихо ме предупреди да не докосвам нищо. Попитах го дали знае какви посеви са били отглеждани тук. Той сякаш понечи да ми каже, но дон Хенаро се намеси и рече, че това е нива с червеи.

Дон Хуан ме изгледа втренчено, без да се разсмее. Безсмисленият отговор на дон Хенаро ми се струваше шега. Очаквах знак да се разсмеем, но те само втренчено ме гледаха.

— Нива с великолепни червеи — каза дон Хенаро. — Да, тук са били отглеждани най-прелестните червеи, които можеш да си представиш.

Той се обърна към дон Хуан. Двамата се спогледаха за миг.

— Нали така? — попита дон Хенаро.

— Абсолютно вярно — отвърна дон Хуан и обръщайки се към мен, тихо добави: — Днес Хенаро дирижира. Само той може да ти каже кое какво е, така че прави точно каквото ти казва.

Ужасих се при мисълта, че дон Хенаро ще ръководи нещата. Обърнах се към дон Хуан да му го кажа, но преди да изрека думите си, дон Хенаро нададе кошмарен протяжен вой. Виеше така високо и ужасяващо, че усетих как тилът ми настръхва и косата ми се изправя като от силен вятър. За миг загубих напълно всякакъв ориентир и щях да си остана като закован на мястото, ако дон Хуан не се бе спуснал светкавично към мен и властно извърна тялото ми така, че очите ми можаха да видят нещо невъобразимо. Дон Хенаро стоеше хоризонтално на тридесетина метра височина на ствола на един евкалипт, който беше на петдесетина метра от нас. Тоест, застанал беше перпендикулярно на дървото, с разкрачени на метър крака. Изглеждаше сякаш има куки на обувките и с тях преодолява гравитацията. Беше с гръб към мен, скръстил ръце на гърдите си.

Втренчих се в него. Не исках да мигна, за да не го изгубя от поглед. Бързо съобразих, че ако можех да го задържа в полезрението си, бих открил някакъв знак, движение, жест или нещо друго, което би ми помогнало да разбера какво става.

Усетих, че дон Хуан доближава глава до дясното ми ухо и пошепва, че всякакъв опит за обяснение е напразен и идиотски. Чух го да повтаря:

— Притисни си корема, притисни го надолу.

На тази техника ме бе научил преди години — за моменти на голяма опасност, страх или стрес. Състоеше се в това да се притисне надолу диафрагмата и да се вдиша рязко четири пъти през устата. След това да се вдиша и издиша дълбоко четири пъти през носа. Беше ми обяснил, че при вдишванията трябва да се усети разтърсване в центъра на тялото. Плътно сключените длани трябва да притискат пъпа, за да подсилят коремните мускули и така да се контролират вдишванията през устата и носа, които продължават, докато се преброи до осем, с притисната надолу диафрагма. Издишва се два пъти през носа и два пъти през устата — бавно или бързо според предпочитанието ти.

Автоматично се подчиних на дон Хуан, но не посмях да отместя поглед от дон Хенаро. Докато дишах дълбоко, тялото ми се отпусна. Усетих как дон Хуан ми извърта краката. Изглежда, докато ме бе обръщал, между пръстите на дясното ми стъпало се бе заклещила бучка пръст и кракът ми мъчително се сви. Когато ме оправи, аз осъзнах, че шокът да видя дон Хенаро, застанал перпендикулярно на ствола на дървото, ме бе направил безчувствен за собствената ми болка.

Дон Хуан прошепна на ухото ми, че не бива да се втренчвам в дон Хенаро. Чух го да казва: — Мигай, мигай.

Не исках да се подчиня. Дон Хуан повтори заповедта си. Бях сигурен, че цялата тази ситуация по някакъв начин е свързана с мен като наблюдател и че ако като единствен свидетел на деянието на дон Хенаро аз престана да го гледам, той щеше да падне на земята или пък цялата сцена щеше да изчезне.

След мъчително дълъг период на неподвижност дон Хенаро се извъртя на петите си на четиридесет и пет градуса надясно и започна да се изкачва по ствола. Тялото му трептеше. Гледах го как направи осем малки стъпки една след друга, дори заобиколи един клон. После все така скръстил ръце на гърдите си, седна на ствола гърбом към мен. Краката му се люлееха, все едно че седеше на стол и гравитацията изобщо не му въздействаше. После започна да се смъква надолу по задник. Стигна до един клон, успореден на тялото му, и облегна на него лявата си ръка и главата за няколко секунди. Явно се облегна не толкова заради опората, колкото заради драматичния ефект. След това продължи да се движи седешком, като се прехвърли бавно от стъблото на клона и вече беше в положението на човек, седнал нормално на един клон.

Дон Хуан се разкикоти. Усетих отвратителен вкус в устата си. Искаше ми се да се обърна и да погледна в лицето дон Хуан, застанал зад мен леко вдясно, но не смеех да изпусна нито едно движение на дон Хенаро.

Той поседя малко е провесени крака, после ги кръстоса и леко ги залюля. Накрая се плъзна обратно на ствола.

Дон Хуан внимателно хвана главата ми с две ръце и изви врата ми наляво, докато линията на очите ми стана успоредна, а не перпендикулярна на дървото. Като гледах дон Хенаро под този ъгъл, той вече не ми се струваше предизвикателство към гравитацията. Просто си седеше върху ствола на дървото. Тогава забелязах, че като се втренча, без да мигам, фонът ставаше замъглен и разлат, а тялото на дон Хенаро изпъкваше по-отчетливо и ясно; очертанията му надделяваха, сякаш не съществуваше нищо друго.

Дон Хенаро бързо се плъзна надолу обратно върху клона. Отново седна, провесил нозе, като върху трапец. Гледани от тази обърната перспектива, и двете му положения, особено като седеше върху ствола на дървото, изглеждаха напълно приемливи.

Дон Хуан изви главата ми надясно, докато се облегна на рамото ми. Положението на дон Хенаро върху клона изглеждаше напълно нормално, но когато той отново се премести върху ствола, не успях да нагодя възприятието си по съответния начин, така че го видях, сякаш беше наопаки, с главата надолу.

Дон Хенаро се преместваше така няколко пъти, а дон Хуан ми извиваше главата от едната на другата страна при всяко придвижване на дон Хенаро. В резултат от техните манипулации аз напълно загубих нормалната си перспектива, а без нея действията на дон Хенаро не бяха така плашещи.

Дон Хенаро остана на клона продължително време. Дон Хуан изправи главата ми и прошепна, че дон Хенаро се кани да слезе. Чух го да ми заповядва шепнешком: — Притисни диафрагмата си!

Тъкмо издишвах рязко, когато тялото на дон Хенаро сякаш бе пронизано от някакво напрежение — то просветна, отпусна се, залюля се назад и за миг увисна на сгъвката на коленете. Краката му изглеждаха толкова омекнали, че не можаха да се задържат сгънати и той падна на земята.

В момента на падането му аз също изпитах усещането, че пропадам през безкрайно пространство. Цялото ми тяло изпита болезнена, но същевременно крайно приятна мъка — толкова силна и продължителна, че краката ми не издържаха повече тежестта на тялото и аз се свлякох в меката пръст. Едва успях да помръдна ръце, за да омекотя удара от падането. Дишах толкова тежко, че в ноздрите ми влезе пръст и ме загъделичка. Опитах да се надигна, но мускулите ми сякаш бяха загубили силата си.

Дон Хуан и дон Хенаро приближиха и се надвесиха над мен. Чувах гласовете им, сякаш бяха много далеч от мен, но заедно с това усетих как ме подхващат. Сигурно ме бяха изправили, подкрепяйки ме от двете страни, и така изминахме известно разстояние. Не усещах неудобното положение на шията и главата си, която просто беше клюмнала. Очите ми бяха отворени. Виждах как пред мен преминава почвата и туфи треви. Накрая усетих да ме облива студ. В устата и носа ми влезе вода и аз се задавих. Размахах безумно ръце и крака. Опитах се да плувам, но водата не беше достатъчно дълбока и се озовах застанал прав в една плитка рекичка, в която ме бяха потопили.

Дон Хуан и дон Хенаро глупаво се хилеха. Дон Хуан запретна панталоните си и дойде до мен. Вгледа се в очите ми и каза, че още не съм готов, после леко ме бутна обратно във водата. Тялото ми не оказа никаква съпротива. Не исках да ме потапят повече, но изобщо не бях в състояние да свържа волята с мускулите си и се свлякох назад. Стана ми още по-студено. Бързо изскочих и погрешка се втурнах към отсрещния бряг. Дон Хуан и дон Хенаро почнаха да крещят, подсвиркват и хвърлят камъни в храстите пред мен, сякаш направляваха заблудено добиче. Прекосих обратно реката и седнах на една скала до тях. Дон Хенаро ми подаде дрехите и едва тогава забелязах, че съм гол, макар да не помнех кога и как съм се съблякъл. Бях целият мокър и не исках да се облека веднага. Дон Хуан се обърна към дон Хенаро и извика гръмогласно:

— За Бога, дай една кърпа на този човек!

Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная целия абсурд.

Почувствах се много добре. Всъщност бях толкова щастлив, че не ми се говореше; по-точно, бях сигурен, че ако им покажа еуфорията си, ще ме потопят отново във водата.

Дон Хенаро ме наблюдаваше. Очите му просвяткваха като на диво животно. Целия ме пронизваха.

— Браво на теб — каза дон Хуан най-ненадейно. — Този път се овладя. Но долу, при евкалиптите, се лигавеше като кретен.

Искаше ми се да се разсмея истерично. Думите на Дон Хуан ми се струваха толкова смешни, че се сдържах с огромни усилия. И тогава някаква част от мен изстреля една заповед. Почувствах нетърпим гъдел в областта на корема, който ме застави да си махна дрехите и да се хвърля обратно във водата. Останах около пет минути в реката. Прохладата ме отрезви. Когато излязох, вече бях дошъл на себе си.

— Добро изпълнение — каза дон Хуан и ме потупа по рамото.

Поведоха ме обратно към евкалиптите. Докато вървяхме, дон Хуан ми обясни, че моят „тонал“ бил опасно уязвим и че невъобразимите действия на дон Хенаро му дошли твърде много. Каза, че били решили да не го подлагат на повече изпитания и да се върнем в къщата на дон Хенаро, но когато сам съм разбрал, че трябва да се потопя още веднъж в реката, това променило всичко. Не каза обаче какво възнамеряваха да правят.

Застанахме насред нивата — на същото място като преди: дон Хуан от дясната ми страна, а дон Хенаро — от лявата. И двамата бяха напрегнали мускули, целите нащрек. Останаха така напрегнати около десет минути. Аз местех поглед от единия към другия. Мислех, че дон Хуан ще ми даде знак какво да правя. Оказах се прав. В един момент той отпусна тяло и ритна едни твърди буци пръст.

— Мисля, че е по-добре да вървим — каза той, без да ме погледне.

Автоматично разсъдих, че дон Хенаро сигурно е възнамерявал да ми демонстрира още веднъж „нагуала“, но се е отказал. Изпитах облекчение. Почаках още един момент, за да се уверя окончателно. Дон Хенаро също се отпусна и двамата пристъпиха една крачка напред. Тогава реших, че сме приключили. Обаче точно в мига, когато се отпуснах, дон Хенаро нададе отново невъобразимия си вой.

Отчаяно започнах да дишам дълбоко. Огледах се наоколо. Дон Хенаро беше изчезнал. Пред мен стоеше само дон Хуан. Целият се превиваше от смях. Обърна се към мен.

— Извинявай — прошепна той. — Няма друг начин.

Исках да попитам за дон Хенаро, но чувствах, че ако не продължа да дишам дълбоко и да притискам диафрагмата си, ще умра. Дон Хуан посочи с брадичка едно място зад мен. Без да помръдвам стъпала, започнах да извръщам глава над лявото си рамо, но преди да видя онова, което ми сочеше, дон Хуан скочи и ме спря От силата на скока му и скоростта, с която ме сграбчи, загубих равновесие. Докато падах по гръб, имах усещането, че трескавата ми реакция беше да се вкопча в дон Хуан и че съм го повлякъл към земята. Но когато погледнах нагоре, впечатленията на осезанието и зрението ми се оказаха в пълно несъответствие. Виждах как дон Хуан стои прав над мен и се смее, а в същото време тялото ми съвсем определено усещаше тежестта и натиска на друго тяло върху себе си, което направо го приковаваше о земята.

Дон Хуан ми подаде ръка и ми помогна да стана. Физическото ми усещане беше, че вдига две тела. Той разбиращо се усмихна и прошепна, че човек никога не бива да се обръща наляво, когато е изправен пред „нагуала“. Каза, че „нагуалът“ е смъртно опасен и е безсмислено рисковете да се правят по-опасни, отколкото и без това са. После внимателно ме извъртя и ме накара да погледна един огромен евкалипт. Той, изглежда, беше най-Старото дърво наоколо. Стволът му беше почти двойно по-дебел от останалите. Посочи с очи към върха му. Дон Хенаро се беше настанил на един клон с лице съм мен. Виждах очите му като две огромни огледала, отразяващи светлината. Нямах желание да го гледам, но дон Хуан настоя да не отмествам очи от него. С властен шепот ми заповяда да мигам и да не се отдавам на страх или слабост.

Забелязах, че като мигам равномерно, очите на дон Хенаро не ме плашеха толкова. Само когато гледах втренчено, блясъкът в неговите очи ставаше влудяващ.

Той остана дълго клекнал на клона. После, без никакво движение на тялото си, скочи и се приземи в същата клекнала поза на един-два метра от мен.

Проследих пълната последователност на скока му и знаех, че съм възприел повече, отколкото очите ми позволяваха да доловя. Дон Хенаро всъщност не беше скочил. По-скоро сякаш нещо го тласна отзад и той се спусна, описвайки парабола. Клонът, на който бе седял, беше на около тридесетина метра височина, а дървото се намираше най-малко на петдесет метра от мен, така че тялото му трябваше да опише парабола, за да се приземи до мен. Обаче силата, нужна да измине това разстояние, не произтичаше от неговите мускули. Тялото на дон Хенаро бе „издухано“ от клона на земята. В един миг, докато тялото му описваше параболата, можах да видя подметките на обувките му и седалището му. После той се приземи леко, но тежестта му разтроши твърдите буци пръст и дори вдигна облаче прах.

Дон Хуан се кикотеше зад мен. Дон Хенаро се изправи, сякаш нищо не се бе случило, и подръпна ръкава на ризата ми в знак да тръгваме.

Никой не проговори по пътя към къщата на дон Хенаро. Чувствах се с прояснено съзнание и умиротворен. Няколко пъти дон Хуан поспря и се вгледа изпитателно в очите ми. Изглежда, остана доволен. Като пристигнахме, дон Хенаро отиде зад къщата. Все още беше ранна утрин. Дон Хуан седна на пода до вратата и ми посочи къде да седна. Бях изтощен. Легнах и моментално заспах.

Събудих се, когато дон Хуан ме разтърси. Опитах се да погледна колко е часът, но часовникът ми го нямаше. Дон Хуан го извади от джобчето на ризата си и ми го подаде. Беше към един по обяд. Вдигнах очи и погледите ни се срещнаха.

— Не, няма обяснение — каза той и се извърна. — Можеш само да бъдеш свидетел на нагуала.

Обиколих къщата, за да открия дон Хенаро, но го нямаше. Върнах се отпред. Дон Хуан ми беше приготвил нещо за ядене. След като се нахраних, той започна да говори.

— Когато човек се занимава с нагуала, никога не бива да гледа право в него — каза той. — Тази сутрин ти се взираше в него и затова беше напълно омаломощен. Единственият начин да се гледа нагуалът е сякаш той е нещо съвсем обикновено. Човек трябва да мига, за да не съсредоточи прекомерно поглед. Нашите очи са очи на тонала. А може би ще е по-точно да кажем, че нашите очи са обучени от тонала, затова тоналът си ги е присвоил. Една от причините за твоето объркване и смут е в това, че тоналът ти не оставя на свобода очите. В деня, когато това стане, твоят нагуал ще е спечелил голяма битка. Твоята мания, или по-скоро манията на всеки човек, е да се подрежда светът според законите на тонала. Затова всеки път, когато се изправим пред нагуала, ние правим всичко възможно да държим очите си вторачени най-заинатено. Аз трябва да се обърна към тази страна на твоя тонал, която разбира проблема, а ти трябва да положиш усилие да освободиш очите ти. Целта е да се убеди тоналът, че съществуват и други светове, които могат да минат пред същите прозорци. Нагуалът ти показа това сутринта. Така че дай свобода на очите си. Позволи им да бъдат истински прозорци. Очите могат да бъдат прозорци, през които да се вторачиш в скуката или да надникваш в безкрайността.

Дон Хуан направи широк жест с лявата си ръка, за да посочи всичко наоколо. Очите му блестяха, а усмивката му_ _едновременно ме плашеше и обезоръжаваше.

— Как мога аз да постигна това? — попитах.

— Казах ти, че то е нещо много просто. Може би за мен е просто, защото го правя от много време. Всичко, което трябва да направиш, е да нагласиш намерението си като митническа бариера. Когато си в света на тонала, трябва да бъдеш безупречен тонал; няма време за ирационални глупости. Но когато си в света на нагуала, тук също трябва да бъдеш безупречен; и за рационални глупости няма време. За един воин намерението е вратата между двата свята. След като премине в единия или в другия свят, той трябва да я затвори плътно зад себе си.

Нещо друго, което човек трябва да прави, когато срещне нагуала, е да измества от време на време линията на очите си, за да прекъсва магията на нагуала. Промяната в положението на очите винаги облекчава натовареността на топола. Тази сутрин забелязах, че ти беше крайно уязвим, затова промених положението на главата ти. В случай на нужда ти трябва да си способен сам да го променяш. Обаче това изместване трябва да служи само за облекчение, а не като защитна стена, която да предпазва реда на тонала. Обзалагам се, че ти ще се стремиш да използваш тази техника, за да прикриеш зад нея рационалността на твоя тонал, като си вярваш, че така я предпазваш от унищожение. Грешката в твоето разсъждение е, че никой не иска, нито се стреми да унищожава рационалността на тонала. Такова опасение е напълно неоснователно.

Не мога да ти кажа нищо повече, освен че трябва да следиш всяко движение на Хенаро, без да си изтощаваш силите. Сега проверяваш дали тоналът ти е задръстен от несъществени неща или не. Ако на твоя остров има прекалено много ненужни неща, ти не ще бъдеш в състояние да издържиш срещата с нагуала.

— Какво ще ми се случи?

— Може да умреш. Никой не е способен да оцелее при една умишлена среща с нагуала без продължителна подготовка. Нужни са години наред, за да се подготви тоналът за такава среща. В повечето случаи, когато един обикновен човек се изправи пред нагуала, шокът е толкова силен, че той може да умре. Затова целта при подготовката на един воин не е да го научиш да прави добри или зли магии, а да приучиш тонала му да не олеква нещата. Изключително трудна задача. Воинът трябва да се научи да бъде безупречен И съвършено празен, преди да може дори да си помисли да става свидетел на нагуала.

В твоя случай например ти трябва да престанеш да оценяваш. Тази сутрин ти се държа абсурдно. И наричаш това стремеж към обяснение. А аз го наричам ялово, тъпо упорство на тонала да държи всичко под контрола си. Когато не успее, настъпва миг на объркване и тогава тоналът се отваря за смъртта. Каква идиотщини! Той по-скоро ще се самоунищожи, но не и да отстъпи контрола. Заедно с това ние можем да направим много малко, за да променим това положение.

— Ти самият как си го променил, дон Хуан?

— Островът на тонала трябва да се помете и да се поддържа чист. Това е единствената алтернатива пред воина. Един изчистен остров не оказва съпротива — все едно че там няма нищо.

Той заобиколи къщата и седна на един голям заоблен камък. Оттам се виждаше дълбокият пролом. Той ми даде знак да седна до него.

— Би ли ми казал, дон Хуан, какво още ще правим днес? — попитах аз.

— Ние нищо няма да правим. Тоест двамата с теб ще бъдем само свидетели. Хенаро е твоят благодетел.

Помислих си, че не съм го разбрал в старанието си да записвам. В началните етапи на моето ученичество дон Хуан сам беше въвел понятието „благодетел“. Досега бях останал с впечатлението, че самият той е моят благодетел.

Дон Хуан бе спрял да говори и ме гледаше втренчено.

Бързо прецених нещата и заключих, че сигурно иска да каже как в този случай дон Хенаро ще бъде нещо като главния изпълнител. Дон Хуан се засмя, сякаш бе прочел мислите ми.

— Хенаро е твоят благодетел — повтори той.

— Но не си ли ти? — попитах аз неистово.

— Аз съм този, който ти помага да пометеш острова на тонала — каза той. — Хенаро има двама ученици — Паблито и Нестор. Той им помага да пометат островите си, но аз ще им покажа нагуала. Аз ще бъда техният благодетел. Хенаро е само техният учител. В тези неща човек може или само да говори, или само да действа. Не може да върши и двете с един и същ ученик. Или се заема с острова на тонала, или с нагуала. В случая с теб моята задача е да работя с твоя тонал.

Докато дон Хуан говореше, ме обхвана такъв ужас, че чак ми прилоша. Имах чувство, че ще ме остави сам с дон Хенаро, а това за мен беше кошмарна перспектива.

Дон Хуан умря да се смее, като му признах гласно страховете си.

— И с Паблито е същото — каза той. — Само като ме види и му прилошава. Оня ден влезе в къщата, когато Хенаро го нямаше. Аз бях сам и си бях оставил сомбрерото до вратата. Паблито го видя и тоналът му така се уплаши, че той направо напълни гащите.

Лесно можех да се вживея в чувствата на Паблито и да ги разбера. Като помислех внимателно, трябваше да призная, че дон Хуан беше ужасяващ. Аз обаче се бях научил да се чувствам добре в негово присъствие. От дългото ни общуване бях свикнал с него.

— Няма да те оставя сам с Хенаро — каза той, като още се смееше. — Нали аз трябва да се грижа за твоя тонал. Без него ти си умрял.

— Всеки ученик ли има и учител, и благодетел? — попитах аз, за да поуталожа тревогата си.

— Не всеки ученик. Само някои.

— А защо някои имат и учител, и благодетел?

— Когато един обикновен човек е готов, силата му изпраща учител и той става ученик. Когато ученикът е готов, силата му изпраща благодетел и той става магьосник.

— Какво прави човека готов да получи учител от силата?

— Това никой не знае. Ние сме само хора. Някои от нас се научават да виждат и да използват нагуала, но ни едно от нещата, които бихме постигнали през живота си, не може да ни разкрие замисъла на силата. Затова и не всеки ученик получава благодетел. Силата решава това.

Попитах го дали той самият е имал и учител, и благодетел. За първи път през тези тринадесет години той заговори свободно за тях. Каза ми, че и учителят, и благодетелят му били от Централно Мексико. Винаги бях смятал информацията за дон Хуан особено ценна за моите антропологически изследвания, но някак си в момента, когато ми я разкриваше, не ми изглеждаше толкова важна.

Дон Хуан ме погледна. Стори ми се, че погледът му е загрижен. После рязко смени темата и поиска да му разкажа най-подробно преживяванията си от тази сутрин.

— Внезапният уплах винаги свива тонала — каза той като коментар на описанието ми какво бях почувствал, когато дон Хенаро нададе оня вой. — Проблемът тук е да не се остави тоналът да се свие дотолкова, че да изчезне от сцената. Изключително важно е воинът точно да знае кога да остави тонала да се свива и кога да го спре. Това е голямо изкуство. Воинът трябва да се бори като демон, за да свие тонала си, и все пак в момента, когато тоналът се свие, воинът трябва да насочи усилията си в обратната посока — веднага да спре свиването.

— Но по този начин не се ли връща в началното положение? — попитах аз.

— Не. След като тоналът се свие, воинът затваря вратата от другата страна. Но преди тоналът на воина да бъде предизвикан и очите му още са настроени само за света на тонала, воинът е откъм защитената страна на оградата. Той е на позната почва и знае всички правила. Когато тоналът се свие обаче, воинът остава изложен на вятъра и отворът трябва веднага да се затвори плътно, за да не го отвее. И това не са просто приказки. Отвъд вратата на полезрението на тонала бушува свиреп вятър. Имам предвид истински вятър, не метафора. Вятър, който може да отнесе човешкия живот. Всъщност това е вятърът, който отнася всички живи същества на тази земя. Преди години аз ти показах този вятър, но ти го прие като шега.

Имаше предвид случая, когато ме бе завел в планината и ми обясни някои от свойствата на вятъра. Аз обаче съвсем не бях го приел като шега.

— Не е важно дали го приемаш сериозно или не — каза той, като изслуша възраженията ми. — По правило тоналът трябва да се защитава на всяка цена, винаги когато е застрашен. Затова няма значение как ще реагира тоналът в собствена защита. Единственото важно нещо е тоналът на воина да бъде запознат с други алтернативи. В този случай задачата на учителя е да укрепи тези възможности. Именно силата на тези нови възможности спомага да се свие тоналът. По същия начин, пак с тези укрепнали възможности, се спира свиването на тонала, за да не изчезне съвсем.

Той ми даде знак да продължа разказа си за събитията от сутринта и ме прекъсна, когато стигнах до мястото, където дон Хенаро се плъзгаше от ствола на дървото до клона и обратно.

— Нагуалът може да извършва изключителни неща — каза той. — Неща, които изглеждат невъзможни, неща, които са немислими за тонала. Но най-странното е, че човекът, който ги извършва, изобщо не може да разбере как стават. С други думи, Хенаро не знае как прави тези неща, знае само, че ги прави. Тайната на магьосника е, че той знае как да стигне до нагуала, но веднъж стигне ли там, той ще проумее какво става, колкото и ти.

— Но какво изпитва човек, докато върши тези неща?

— Същото като всеки, който прави нещо.

— Дон Хенаро усеща ли, че се движи нагоре по ствола на дървото?

Дон Хуан ме погледна за миг, после извърна глава.

— Не — силно прошепна той. — Не по начина, който имаш предвид.

Не каза нищо повече. Аз направо затаих дъх в очакване да ми обясни. Накрая трябваше да попитам:

— Но какво усеща?

— Не мога да ти кажа не защото е индивидуално, а защото няма как да се опише.

— Хайде де — започнах да го придумвам аз. — Няма нещо, което човек да не може да опише или изясни с думи. Убеден съм, че дори ако е невъзможно да се опише нещо пряко, човек може да загатне за същността му чрез сравнения, по заобиколен начин.

Дон Хуан се разсмя. Смехът му беше добронамерен и сърдечен. И все пак долових някакви подигравателни, почти язвителни нотки.

— Налага се да сменя темата — каза той. — Достатъчно е да се каже, че тази сутрин нагуалът беше предназначен за теб. Всяко нещо, което направи дон Хенаро, беше съчетание от теб и него. Неговият нагуал се настройваше от твоя тонал.

Аз държах да науча нещо повече и го попитах:

— Когато показваш нагуала на Паблито, какво изпитваш?

— Не мога да го обясня — тихо каза той. — Не че не искам, а просто защото не мога. Там спира моят тонал.

Не исках да го врънкам повече. Помълчахме известно време. После той заговори отново.

— Може да се каже, че воинът се научава да настройва волята си, да я насочва изключително точно, да я фокусира, където поиска. Все едно че волята му, идваща от средата на тялото, е една-единствена фибра светлина и тази фибра той може да насочи към всяко място, което ти хрумне. Тази фибра е пътят към нагуала. Или бих могъл да кажа още, че воинът се потапя в нагуала чрез тази единствена фибра.

Веднъж потопи ли се, проявите на нагуала са въпрос на индивидуалния му характер. Ако воинът е весел, нагуалът е забавен. Ако воинът е мрачен, и нагуалът е мрачен. Ако воинът е зъл, нагуалът също е зъл.

Хенаро винаги ме развеселява, защото той е едно от най-забавните създания, които съществуват. Никога не знам с какво може да ми излезе. За мен това е самият живец на магьосничеството. Хенаро е толкова гъвкав воин, че с най-лекото насочване на волята кара нагуала си да действа по невероятни начини.

— Ти самият наблюдаваше ли това, което правеше дон Хенаро на дървото? — попитах аз.

— Не, просто го знаех, защото виждах, че нагуалът е сред дърветата. Останалото се показваше само на теб.

— Това означава ли, дон Хуан, че както оня път, когато ме блъсна и аз се озовах на пазара, ти не си бил с мен?

— Нещо подобно. Когато се среща лице в лице с нагуала, човек трябва винаги да бъде сам. Аз бях наоколо само за да предпазвам тонала ти. Това е моя отговорност.

Дон Хуан каза, че моят „тонал“ едва не се взривил на парчета, когато дон Хенаро се спуснал от дървото, и то не толкова поради някаква присъща на „нагуала“ заплаха, а защото „тоналът“ ми се отдал на паниката си. Каза, че една от целите на обучението е да се пресича паниката на „тонала“, докато воинът стане толкова гъвкав, че да може да приема всичко, без да приема нищо.

Когато описах как дон Хенаро бе скочил на дървото и после обратно долу, дон Хуан каза, че викът на воина е едно от най-важните неща в магьосничеството и че дон Хенаро е способен да се концентрира така пълно в своя вик, че да го използва като средство за придвижване.

— Ти си прав — продължи той. — Хенаро бе издигнат отчасти от своя вик, отчасти от дървото. Това беше истинско виждане от твоя страна, истинна картина на нагуала. Волята на Хенаро беше фокусирана в този вик, а личният му контакт накара дървото да изтегли нагуала. Линиите отиваха в двете посоки — от Хенаро към дървото и от дървото към Хенаро.

Това, което би трябвало да си видял, когато Хенаро скочи от дървото, е, че той се съсредоточава в една точка точно пред теб и после дървото го изтласква. Но това само изглежда тласък. Всъщност той по-скоро беше освободен от дървото. Дървото пусна нагуала и нагуалът се върна в света на тонала в точката, над която Хенаро се бе фокусирал.

Втория път, когато Хенаро скочи от дървото, твоят тонал не беше толкова объркан. Ти не се държа така безволево и затова не изтощи силите си като първия път.

Около четири часа следобед дон Хуан приключи разговора ни.

— Отиваме пак при евкалиптите — каза той. — Нагуалът ни чака там.

— Не рискуваме ли да ни видят хората? — попитах аз.

— Не. Нагуалът временно спира всичко — отвърна той.

9. ШЕПОТЪТ НА НАГУАЛА

Като приближихме евкалиптите, видях дон Хенаро да седи на един пън. Махна ни с ръка и се усмихна. Присъединихме се към него.

В дърветата имаше ято гарвани. Грачеха като подплашени. Дон Хенаро каза да постоим неподвижно и тихо, докато гарваните се успокоят.

Дон Хуан облегна гръб на едно дърво и ми даде знак също да се облегна на съседното дърво, на няколко крачки вляво от него. И двамата бяхме с лице към дон Хенаро, който седеше на три-четири метра пред нас.

С леко движение на очите дон Хуан ми даде знак да оправя стойката си. Той стоеше здраво на краката си с леко раздалечени стъпала и се опираше на ствола на дървото само с плещите и тила си. Ръцете му бяха свободно отпуснати.

Стояхме така около час. Аз внимателно наблюдавах и двамата, особено дон Хуан. В един момент той леко се приплъзна надолу по ствола и седна, все така опрян о дървото със същите части на тялото си. Седеше със свити колене, отпуснал ръцете си на тях. Аз повторих движенията му. Краката ми съвсем бяха отмалели и след промяната в положението се почувствах доста удобно.

Гарваните постепенно бяха престанали да грачат и в полето не се чуваше нито звук. Тишината ме изнервяше повече от крясъка на гарваните.

Дон Хуан заговори тихо. Каза, че здрачът е най-доброто време за мен. Погледна небето. Сигурно минаваше шест. Денят беше облачен и не можех да се ориентирам накъде е слънцето. Дочух далечните крясъци на гъски и може би на пуйки. Но в полето с евкалиптовите дървета нямаше никакъв шум. Дълго не се чуваше нито цвърчене на птици, нито жужене на едри насекоми.

Телата на дон Хуан и дон Хенаро бяха напълно неподвижни, доколкото можех да преценя, освен през тези няколко секунди, когато преместваха центъра на тежестта си, за да си починат.

След като е дон Хуан се бяхме плъзнали на земята, дон Хенаро направи внезапно движение. Вдигна стъпала и застана клекнал върху пъна. После се извърна на четиридесет и пет градуса така, че го виждах в ляв профил. Погледнах дон Хуан в очакване на някакъв знак. Той вдигна брадичка, посочвайки ми да наблюдавам док Хенаро.

Почувствах се ужасно напрегнат. Бях неспособен да се владея. Усетих, че стомахът ми се обръща. Абсолютно си представях какво трябва да е изпитал Паблито, когато е видял сомбрерото на дон Хуан. Получих такова стомашно разстройство, че се наложи да скоча и да изтичам до храстите. Чух как двамата се заливаха от смях.

Не смеех да се върна при тях. Поколебах се известно време, разсъждавайки, че внезапният ми пристъп е развалил магията. Но не бях оставен дълго да размишлявам — дон Хуан и дон Хенаро дойдоха при мен. Застанаха от двете ми страни и заедно поехме към друга нива. Спряхме се точно по средата на нивата и аз разпознах, че това е мястото, където бяхме сутринта.

Дон Хуан ми заговори. Каза, че трябва да бъда гъвкав и безмълвен, да спра вътрешния си диалог. Слушах го внимателно. Дон Хенаро явно беше доловял, че цялото ми внимание е насочено към наставленията на дон Хуан, и се възползва от този момент, за да направи същото като сутринта — отново нададе влудяващия си вой. Свари ме несъсредоточен в него, обаче не и неподготвен. Почти веднага възстанових равновесието си чрез дълбоко дишане. Разтърсването беше ужасно, но не продължи дълго и аз успях да проследя с очи движенията на дон Хенаро. Видях го как скочи на невисок клон на едно дърво. Докато го следях от разстояние двадесет-двадесет и пет метра, погледът ми получи необичайно зрително изкривяване. Стори ми се, че той скочи не като се оттласна с мускули, а по-скоро се плъзна във въздуха, изхвърлен отчасти от собствения си ужасен вик, отчасти изтеглен от някакви недоловими линии, излъчващи се от дървото. Изглеждаше сякаш дървото го бе всмукало чрез линиите си.

Дон Хенаро остана за миг като кацнал на ниския клон, обърнат в ляв профил към мен. Започна да прави редица странни движения. Главата му се клатеше, тялото му се тресеше, На няколко пъти скри глава между коленете си. Колкото повече се движеше и кълчеше, толкова по-трудно ми беше да фокусирам поглед над тялото му. Той сякаш се разтапяше. Замигах отчаяно, после започнах да местя линията на зрението си, като накланях глава надясно и наляво, както ме бе учил дон Хуан. От лявата перспектива видях тялото на дон Хенаро, както не бях го виждал никога досега — той сякаш се бе дегизирал в костюм от козина. Космите бяха с цвят на сиамска котка, бежови, с шоколадено кафяво по краката и гърба, Имаше дълга пухкава опашка, В този костюм дон Хенаро изглеждаше като космат, кафяв, дългокрак крокодил, седнал на клон. Не виждах главата или лицето му.

Изправих глава в нормално положение. Образът на дегизирания дон Хенаро остана непроменен.

Ръцете му потрепериха. Той се изправи на клона, поприведе се и скочи към земята. Клонът беше на височина пет-шест метра. Това можеше да се окачестви като обикновен скок на костюмиран човек. Видях как тялото на дон Хенаро почти докосна земята и тогава рунтавата опашка на костюма му завибрира и вместо да се приземи, той излетя нагоре като издигнат от безшумен реактивен двигател. Понесе се над дърветата и после се спусна почти до земята. Направи същото няколко пъти. Понякога се улавяше за някой клон и се завърташе около дървото или пък се виеше като змиорка между клоните. После се спускаше и кръжеше около нас или размахваше ръце като криле, докосвайки самия връх на дърветата с корема си.

Лудуването на дон Хенаро ме изпълни със страх и възхищение. Следвах го с поглед и два-три пъти ясно долових, че за да се плъзга от едно място на друго, той използва едни блестящи линии, които сякаш се източваха. После той полетя над върховете на дърветата в посока към юг и изчезна зад тях. Опитах се да отгатна къде щеше да се появи отново, но той повече изобщо не се показа.

Тогава забелязах, че бях лежал по гръб, но изобщо не бях усетил промяната в перспективата. През цялото време смятах, че съм гледал дон Хенаро от изправено положение.

Дон Хуан ме надигна да седна и тогава видях дон Хенаро да върви към нас с най-непринуден вид. Той се усмихна престорено свенливо и ме попита дали ми е харесал неговият полет. Опитах се да кажа нещо, но бях онемял.

Дон Хенаро си размени особен поглед с дон Хуан и отново застана в клекнало положение. Наведе се и ми прошепна нещо в лявото ухо. Чух го да казва:

— Защо не дойдеш да полетиш с мен? Повтори това пет-шест пъти.

Дон Хуан дойде до мен и прошепна в дясното ми ухо:

— Не говори. Само следвай Хенаро.

Дон Хенаро ме накара да клекна и отново ми зашепна. Чувах го кристално ясно. Повтори думите си може би десет пъти, като казваше:

— Довери се на нагуала. Нагуалът ще те поеме. После дон Хуан зашепна в дясното ми ухо нещо друго. Казваше:

— Промени чувствата си.

Чувах и двамата да ми говорят едновременно, но можех също да ги чувам и поотделно. Думите на дон Хенаро се отнасяха най-общо за летенето във въздуха. Твърденията, които той повтаряше десетина пъти, сякаш се запечатваха в паметта ми. От друга страна, думите на док Хуан представляваха конкретни заповеди, които той повтаряше безброй пъти. Въздействието от този двоен шепот беше нещо изумително. Имах чувство, че звукът на индивидуалните им думи ме разцепва наполовина. Накрая бездната между двете ми уши стана толкова огромна, че загубих напълно чувството за единство, Имаше нещо, което несъмнено бях аз, но то нямаше плът. Приличаше по-скоро на светеща мъгла, тъмножълта мъглявина, която имаше чувства.

Дон Хуан ми каза, че ще ме моделира да летя. Тогава изпитах усещането, че думите му са клещи, които извиват и моделират моите „чувства“.

Думите на дон Хенаро бяха подкана да го последвам. Чувствах, че искам, но не можех. Така пълно бях разделен, че бях загубил всякакви способности. Тогава чух двамата да повтарят безкрайно едни и същи кратки изречения: „Погледни тази великолепна летяща форма“; „Скочи, скочи“; „Краката ти ще достигнат върховете на дърветата“; „Евкалиптите са като зелени точки“: „Червеите са светлини“.

В даден момент нещо в мен бе прекъснало — може би осъзнаването, че ми говорят. Долавях, че дон Хенаро още е с мен, но като възприятие можех само да различа една огромна маса най-необичайни светлини. Навремени блясъкът им отслабваше, а понякога се усилваше. Освен това имах усещането за движение. Сякаш бях всмукан от вакуум, който не ми позволяваше да спра. Когато движението ми се забавяше и успявах да съсредоточа вниманието си над светлините, вакуумът отново ме всмукваше.

В един момент, насред това притегляне напред-назад, се почувствах окончателно объркан. Заобикалящият ме свят, какъвто и да беше той, в едно и също време се приближаваше и отдалечаваше, от което се получаваше ефектът на всмукване. Можех да видя два отделни свята — единият се отдалечаваше от мен, а другият се приближаваше. Но не осъзнах това по обикновения начин, тоест както човек осъзнава нещо скрито досега. По-скоро имах две отделни осъзнавания, без свързващо ги заключение.

След това възприятията ми се притъпиха или престанаха да бъдат ясни, или бяха прекалено много, за да ги различавам. Следващата група от ясно различими възприятия беше поредица звуци, които излизаха от края на дълго образувание, наподобяващо тръба. Тази тръба бях самият аз, а звуците бяха на дон Хуан и дон Хенаро, които отново говореха едновременно в двете ми уши. Колкото повече говореха, толкова повече се скъсяваше тръбата, докато накрая звуците се оказаха в обхват, който разпознах; тоест звуците от думите на дон Хуан и на дон Хенаро влязоха в нормалния ми обхват на възприятие. Отначало възприемах звуците като шумове, после като викове и накрая като думи, прошепвани в ушите ми.

След това забелязах неща от познатия ми свят. Явно лежах по лице. Можах да различа буци пръст, малки камъни, сухи листа. И после осъзнах полето с евкалиптовите дървета.

Дон Хуан и дон Хенаро стояха до мен. Все още беше светло. Почувствах, че трябва да се потопя във водата, за да се стабилизирам. Тръгнах към реката, свалих си дрехите и останах в студената вода достатъчно дълго, за да възстановя равновесието на възприятията си.

Щом се прибрахме в къщата на дон Хенаро, той тръгна нанякъде. Нехайно ме потупа по рамото на тръгване. Със светкавичен рефлекс аз отскочих встрани. Помислих, че докосването му ще бъде болезнено; за мое учудване то бе само леко потупване по рамото.

Дон Хуан и дон Хенаро се разкикотиха като деца във възторг от лудорията си.

— Недей да подскачаш толкова — каза дон Хенаро. — Нагуалът не е по петите ти през цялото време.

Той присви устни, сякаш не одобряваше острата ми реакция, после най-искрено и приятелски разтвори ръце. Прегърнах го. Той ме потупа по гърба сърдечно и дружелюбно.

— Трябва да внимаваш с нагуала само в определени моменти — каза той. — През останалото време ти и аз сме като всички други хора на тази земя.

Обърна се към дон Хуан и му се усмихна.

— Нали така, Хуанчо? — попита го той, като наблегна на обръщението Хуанчо, смешно умалително на Хуан.

— Точно така, Херанчо — отвърна дон Хуан, измисляйки обръщението Херанчо2.

И двамата избухнаха в смях.

— Трябва да те предупредя — обърна се дон Хуан към мен, — че трябва да проявяваш изключителна бдителност, за да си сигурен кога човек е нагуал и кога просто човек. Може да умреш, ако влезеш в пряк физически контакт с нагуала.

Дон Хуан се обърна към дон Хенаро с лъчезарна усмивка и попита:

— Нали така, Хенарчо?

— Точно така. Абсолютно вярно, Хуанчо — отвърна дон Хенаро и двамата прихнаха.

Детинското им веселие ме размекна. Събитията през този ден бяха изтощителни и аз бях станал прекалено чувствителен. Обзе ме пристъп на самосъжаление. Едва не се разплаках, докато си повтарях, че това, което ми бяха направили, е необратимо и може би увреждащо. Дон Хуан, изглежда, прочете мислите ми и поклати глава в знак, че не му се вярва. Позасмя се. Аз направих усилие да прекъсна вътрешния си диалог и самосъжалението ми изчезна.

— Хенаро е много сърдечен — заговори дон Хуан, когато дон Хенаро си тръгна. — Планът на силата е предвидил да срещнеш добър благодетел.

Не знаех какво да кажа. Идеята, че дон Хенаро ми е благодетел, беше за мен безкрайно интригуваща. Искаше ми се дон Хуан да ми разкаже повече за това. Но той не изглеждаше склонен да говори. Загледа се в небето и във върховете на тъмните силуети на дърветата край къщата. Седна и се облегна на един дебел кол, забит почти пред самата врата, и ми каза да седна вляво от него.

Седнах до него. Той ме придърпа за ръката по-наблизо, така че се докосвах до него. Каза, че това време на вечерта е опасно за мен, особено в този случай. С напълно спокоен глас ми даде редица напътствия: не бива да мърдаме от мястото, докато той не прецени, че можем да го сторим; трябва да продължим да говорим равномерно, без дълги прекъсвания; аз трябва да дишам и мигам така, сякаш съм изправен пред „нагуала“.

— Нагуалът някъде наоколо ли е? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той и се подсмихна.

Аз направо се сгуших в дон Хуан. Той заговори отново, насърчавайки ме да задавам всякакви въпроси. Дори ми подаде бележника и молива, сякаш можех да пиша в тъмното. Твърдеше, че трябва да бъда колкото може по-спокоен и естествен и че най-добрият начин да укрепя своя „тонал“ е да си водя записки. Постави нещата много провокативно — каза, че щом страстта ми е да си водя записки, то трябва да умея да го правя и в пълен мрак. Имаше предизвикателство в гласа му, когато каза, че бих могъл да превърна воденето на записки във воинска задача и в такъв случай мракът няма да бъде пречка.

Сигурно ме бе убедил някак си, защото аз успях да надраскам части от разговора ни. Главната тема беше дон Хенаро като мой благодетел. Любопитно ми беше да узная кога дон Хенаро е станал мой благодетел. Дон Хуан настоя да си спомня нещо по-необичайно, което трябва да се е случило в деня, когато срещнах дон Хенаро; нещо, което е било поличба. Не можех да си спомня нищо такова. Започнах да възстановявам преживяното. Доколкото си спомнях, срещата ни се случи през пролетта на 1968 година и в нея нямаше нищо необикновено и паметно. Дон Хуан ме прекъсна.

— Щом си толкова тъп, да не помниш — каза той, — по-добре да зарежем това. Един воин следва повелята на силата. Ще си спомниш, когато трябва.

Дон Хуан каза, че е много трудно човек да се сдобие с благодетел. Даде ми пример със своя ученик Елихио, с когото работил дълги години и как той не могъл да си намери благодетел. Попитах го дали Елихио накрая няма да си намери. Той отвърна, че е невъзможно да се предскажат приумиците на силата. Припомни ми как веднъж, преди години, бяхме срещнали група млади индианци, които скитаха из пустинята в Северно Мексико. Каза как „видял“, че никой от тях няма благодетел, а обстановката като цяло и настроението му в момента били съвсем подходящи да им подаде ръка, като им покаже „нагуала“. Говореше за една вечер, когато с четирима млади мъже седяхме край огъня, а дон Хуан ни изнесе най-зрелищно представление, в което той очевидно се яви на всеки от нас в различен облик.

— Онези момчета знаеха доста — каза той. — Ти беше единственият наивник сред тях.

— Какво стана с тях след това? — попитах аз.

— Някои от тях си намериха благодетел — отвърна той.

Дон Хуан каза, че дълг именно на благодетеля е да представи своя повереник на силата и благодетелят предава на новопосветения личните си похвати също както учителят, ако не и повече.

По време на една кратка пауза в нашия разговор дочух странен стържещ звук откъм задната част на къщата. Понечих да стана в реакция на звука, но дон Хуан ме задържа на мястото ми. Преди да се появи звукът, бях възприемал разговора ни като нещо съвсем обичайно. Но в тишината на моментната пауза странният шум прозвуча много силно и на мига разбрах със сигурност, че разговорът ни беше изключително събитие. Изпитах усещането, че звукът на думите ни е бил като тъкан, която се скъсва, а стържещият шум е дебнел в очакване на възможност да проникне през нея.

Дон Хуан ми заповяда да седя твърдо и да не обръщам внимание на нищо наоколо. Стържещият звук ми напомняше шум от гризач, който рие в твърда суха земя. Щом ми хрумна това сравнение, добих и визуалната представа за гризач, какъвто веднъж дон Хуан ми бе показал на дланта си. Беше като че ли заспивам и мислите ми се превръщат в образи или сънища.

Започнах да правя упражнението за дишане, като притисках корема си със сключени длани. Дон Хуан продължаваше да говори, но аз не го слушах. Вниманието ми бе насочено към тихото прошумоляване от нещо подобно на змия, което пълзи по дребни сухи листа. Обзе ме паника и физическа погнуса при мисълта, че може да ме полази змия. Неволно мушнах нозе под краката на дон Хуан и започнах да дишам и мигам като обезумял.

Шумът се чуваше толкова близко, сякаш беше на две крачки от нас. Паниката ми се засили. Дон Хуан каза спокойно, че единственият начин да отстраня „нагуала“ е да не променям състоянието си. Нареди ми да спусна обратно краката си и да не съсредоточавам вниманието си над шума. Твърдо ми заповяда да пиша или да задавам въпроси и да направя усилия да не се предавам.

След огромна борба го попитах дали дон Хенаро издава този звук. Дон Хуан отвърна, че това е „нагуалът“ и не бива да ги смесвам. Хенаро е името на „тонала“. Каза и още нещо, но не можах да го разбера. Нещо кръжеше около къщата и аз не можех да се съсредоточа в разговора ни. Той ми нареди да положа върховни усилия. В един момент се улових, че дрънкам някакви идиотщини как за нищо не ме бива. Разтърси ме страх и после се озовах в напълно прояснено състояние. Тогава дон Хуан ми каза, че вече мога да слушам. Обаче не се чуваха никакви звуци.

— Нагуалът си отиде — рече дон Хуан, стана и влезе в къщата.

Той запали газения фенер на дон Хенаро и приготви нещо за ядене. Хранехме се в мълчание. Попитах го дали „нагуалът“ ще се върне.

— Не — отвърна със сериозно изражение той, — само те изпитваше. По това време на вечерта, веднага след здрачаване, ти трябва винаги да си зает с нещо. Все едно с какво. Това е кратък период, може би около час, но за теб този час е смъртно опасен.

— Тази вечер нагуалът се опита да те надвие, но ти беше достатъчно силен да отблъснеш нападението му.

Веднъж, когато му се поддаде, трябваше да обливам тялото ти с вода, но този път се справи добре.

Отбелязах, че думата „нападение“ звучи застрашително.

— Застрашително ли звучала? Това е доста меко казано. Не се опитвам да те плаша, но действията на нагуала са смъртно опасни. Вече съм ти го казвал. И Хенаро не се опитва да ти навреди — обратното, той се грижи за теб безупречно, но ако ти нямаш достатъчно сила да отблъснеш нападението на нагуала, ще умреш въпреки моята помощ или грижите на Хенаро.

След като се нахранихме, дон Хуан седна до мен и надникна през рамото ми в моите записки. Отбелязах, че сигурно ще са ми нужни години да проумея всичко, което ми се случи този ден. Съзнавах, че съм препълнен от възприятия, които дори не се надявах да разбера.

— Щом не можеш да разбереш, значи си в чудесна форма — каза той. — Защото именно когато разбираш, ти оплескваш всичко. Това е от гледна точка на магьосника, естествено. От гледна точка на обикновения човек, ако не успееш да разбереш, значи пропадаш. В твоя случай обикновеният човек би си помислил, че се разпадаш или си на път да се разпаднеш.

Разсмях се от думите, които подбираше. Разбирах, че цитира мен с понятието разпадане; бях го споменавал веднъж преди време във връзка с моите страхове. Уверих го този път, че няма изобщо да го разпитвам какво съм преживял.

— Аз никога не съм ти забранявал да разговаряме — каза той. — Можем да говорим за нагуала колкото ти душа иска, стига само да не се опитваш да го обясняваш. Ако си спомниш точно, аз ти бях казал, че нагуалът може само да се наблюдава. Така че можем да разговаряме за това какво сме наблюдавали и как сме го наблюдавали. Ти обаче си се заел да търсиш обяснение как поначало е възможно всичко, а това е отвратително. Искаш чрез тонала да си обясниш нагуала. Глупаво е. Особено в твоя случай, понеже повече не можеш да се прикриваш с невежество. Много добре разбираш, че поначало един разговор има смисъл само защото оставаме в определени граници, а тези граници са неприложими за нагуала.

Опитах се да изясня този въпрос. Аз не само исках да си обясня рационално всичко, но стремежът ми към обяснение произтичаше от моята потребност да поддържам някакъв ред сред страхотния наплив от хаотични подбуди и възприятия, които бях имал.

Дон Хуан ми направи забележка, че се опитвам да защитавам гледище, което всъщност не поддържам.

— Дяволски добре знаеш, че само си търсиш оправдание — каза той. — Да поддържаш ред означава да бъдеш съвършен тонал, а за да бъдеш съвършен тонал, значи да осъзнаваш всичко, което става на острова на тонала. А ти не го осъзнаваш. Така че доводът ти, че трябвало да поддържаш ред, не почива на истината. По този начин само се опитваш да спечелиш спора.

Не знаех какво да кажа. Сякаш за да ме утеши, дон Хуан добави, че е нужна гигантска борба, за да се почисти островът на „тонала“.

После поиска да му опиша всичките си възприятия по време на втората ми среща с „нагуала“. Когато свърших, той обясни, че това, което съм видял като рунтав крокодил, е израз на чувството за хумор на дон Хенаро.

— Жалко, че все още си толкова тромав — каза той. — Вечно се поддаваш на объркване и пропускаш да забележиш истинското изкуство на дон Хенаро.

— Ти долови ли явяването му, дон Хуан?

— Не. Представлението бе предназначено само за теб.

— А какво видя?

— Днес можах да видя само движението на нагуала, като се плъзгаше сред дърветата и кръжеше около нас. Всеки, който вижда, може да бъде свидетел на това.

— Ами онзи, който не вижда?

— Той няма да бъде свидетел на нищо освен може би на това, как дърветата се огъват от бурен вятър. Ние интерпретираме всяка непозната проява на нагуала като нещо, което познаваме. В случая нагуалът може да се интерпретира като лек ветрец, който поклаща листата, или дори като някаква странна светлина, например светулка с необичаен размер. Ако настоиш пред човек, който не вижда, той би казал, че му се е сторило как е видял нещо, но не може да си спомни какво. Това е съвсем естествено. Човекът отговаря разумно. В края на краищата очите му не са нищо необикновено; като очи на тонала те трябва да се ограничат до света на тонала, а в този свят няма нищо изумително ново. Нищо, което очите да не могат да възприемат и тоналът да не може да обясни.

Попитах го за непознатите възприятия, породени от едновременния им шепот в ушите ми.

— Това бе най-добрата част от цялата случка — каза той. — Останалото може и да се пренебрегне, но това бе короната на деня. По правило благодетелят и учителят са призвани да извършат тази последна процедура, която е най-трудна от всички действия. И учителят, и благодетелят трябва да бъдат безупречни воини, дори само за да се опитат да извършат този подвиг — разделянето на един човек. Ти не го знаеш, защото това все още е над възможностите ти, но силата отново беше снизходителна към теб. Хенаро е най-безупречният воин, който съществува.

— А защо разделянето на един човек да е голям подвиг?

— Защото е опасно. Ти можеше да умреш като буболечка. Или още по-лошо, можеше изобщо да не успеем да те съединим отново и ти да си останеш на нивото на усещанията.

— Защо беше нужно да правите това с мен, дон Хуан?

— Има един определен момент, когато нагуалът трябва да започне да шепне в ухото на ученика и да го раздели.

— А какво значи това?

— За да бъде обикновен тонал, човек трябва да бъде единен. Цялото му същество трябва да принадлежи на острова на тонала. Без това единство човек може да обезумее. Един магьосник обаче трябва да разбие това единство, но без да застраши самото си съществуване. Целта на магьосника е да продължи да съществува. Това означава, че той не поема ненужни рискове, а години наред помита своя остров, докато дойде моментът, в който може да се измъкне от него, така да се каже. Разделянето на човека на две е вратата за такова измъкване.

Разделянето, най-опасното нещо, през което изобщо си преминавал, стана гладко и просто. Нагуалът те водеше майсторски. Повярвай ми, само един безупречен воин може да го стори. Много съм доволен от теб.

Дон Хуан сложи ръка на рамото ми и на мен неудържимо ми се доплака.

— Нима идва времето, когато няма да се виждаме повече? — попитах аз.

Той се засмя и поклати глава.

— Пак се размекваш като идиот — каза той. — Но всички го правим. Само дето по различен начин. Понякога и аз самият отстъпвам. Моят начин е да усещам, че те глезя и те правя слаб. Знам, че Хенаро има същото чувство към Паблито. Той го глези като дете. Но така го е предопределила силата. Хенаро дава на Паблито всичко, на което е способен, и човек не бива да иска от него да прави друго. Не може да критикува един воин, че дава най-доброто от себе си, и то по безупречен начин.

Известно време той помълча. Аз обаче бях прекалено неспокоен, за да мълча.

— Какво според теб ставаше с мен, когато изпитах усещането, че ме всмуква вакуум? — попитах аз.

— Ти се рееше — каза той категорично.

— Във въздуха ли?

— Не. За нагуала няма земя, нито въздух или вода. С това и ти самият ще се съгласиш. Ти два пъти стига до този предел, при това беше едва пред вратата към нагуала. Каза ми, че всичко, което си срещнал, е било несравнимо. Така че нагуалът се рее или лети, и изобщо каквото и да прави, той го прави във времето на нагуала, а то няма нищо общо с времето на тонала. Между двете няма никаква връзка.

Докато дон Хуан говореше, усетих да ме побиват тръпки. Долната ми челюст увисна и устата ми неволно зяпна. Ушите ми сякаш се отпушиха и дочух едва доловимо бучене или вибрация. Докато описвах усещанията си на дон Хуан, забелязах, че думите ми звучат така, сякаш ги произнася някой друг. Беше сложно усещане, което довеждаше до слуха ми това, което се канех да кажа, преди да съм го изрекъл.

В лявото ми ухо се пораждаха невероятни усещания. Чувствах, че чува по-силно и точно от дясното. В него имаше нещо, което досега не беше се появявало. Когато се обърнах с лице към дон Хуан, който стоеше вдясно, осъзнах, че в обхвата на това ухо имам съвсем ясно слухово възприятие. Това беше физическо пространство, в обхвата на което можех да чуя всичко с невероятна точност. Като обръщах глава, можех да прослушам цялата околност с ухото си.

— Това се дължи на шепота на нагуала — каза дон Хуан, когато му описах сетивното си изживяване. — Ще се появява понякога и после ще изчезва. Не се страхувай от него или от всякакво друго необикновено усещане, което може да получиш отсега нататък. Но най-важното — не се отдавай изцяло на тези усещания и не допускай да те обсебят. Знам, че ще успееш. Разделянето ти стана точно когато трябваше. Силата определи всичко това. Сега вече всичко зависи от теб. Ако си достатъчно силен, ще издържиш на големия шок от разделянето. Но ако не си в състояние да удържиш, ти си загубен. Ще започнеш да линееш, да губиш тегло, ще станеш бледен, разсеян, раздразнителен, мълчалив.

— Може би ако преди години ми бяхте казали какво правите с дон Хенаро, аз щях да имам достатъчно…

Той вдигна ръка и не ме остави да довърша.

— Това предположение е безсмислено — рече той. — Ти сам ми каза веднъж, че ако не е бил твоят инат и манията ти да си обясняваш рационално всяко нещо, вече щеше да си магьосник. В твоя случай обаче да бъдеш магьосник означава да преодолееш ината си и нуждата от рационални обяснения, които препречват пътя ти. Нещо повече — тези недостатъци са твоят път към силата. Не можеш да кажеш, че силата би заприиждала към теб, ако животът ти беше различен.

И ние с Хенаро трябва да действаме като теб — в определени граници. Силата определя тези граници и воинът е, така да се каже, пленник на силата; пленник, който има свободата за един-единствен избор: да действа като безупречен воин или да се държи като магаре. В крайна сметка воинът може би е не пленник, а роб на силата, защото този избор за него вече не е избор. Хенаро не може да действа по никакъв друг начин освен безупречно. Ако се държи като магаре, това ще изцеди напълно силите му и ще го доведе до смърт.

Причината да се страхуваш от Хенаро е в това, че той трябва да използва пътеката на страха, за да свие тонала ти. Тялото ти знае това, макар че разумът ти може и да не го знае; затова тялото ти иска да побегне всеки път, когато Хенаро е наблизо.

Споделих, че ми е любопитно да узная дали дон Хенаро умишлено ме плаши. Дон Хуан отвърна, че „нагуалът“ прави странни неща — неща, които не могат да се предвидят. Даде ми за пример това, което бе станало между нас сутринта, когато ме възпря да се обърна наляво и да погледна към дон Хенаро на дървото. Обясни ми, че осъзнал какво е направил неговият „нагуал“, макар че било невъзможно да го знае предварително. Обяснението му на цялата случка беше, че внезапното ми обръщане наляво било стъпка към смъртта ми, която моят „тонал“ умишлено предприел като самоубийствен порив. Това движение разтърсило неговия „нагуал“ и като резултат някаква част от него се стоварила върху мен.

Направих неволно жест на недоумение.

— Твоят разум отново ти казва, че си безсмъртен — рече той.

— Какво имаш предвид, дон Хуан?

— Безсмъртният човек разполага с цялото време на света за колебания, объркване и страхове. Воинът, от друга страна, не може да се придържа към смисъла, който тоналът дава на нещата, защото точно знае, че собствената му цялостност разполага със съвсем малко време на тази земя.

Имах сериозно възражение. Моите страхове, колебания и объркване не бяха на съзнателно ниво и колкото и да се мъчех да ги овладея, всеки път в присъствието на дон Хуан и дон Хенаро аз се чувствах безпомощен.

— Един воин не може да бъде безпомощен — каза той. — Нито объркан или уплашен — при никакви обстоятелства. Воинът няма време за нищо друго освен за безупречност. Всичко друго изсмуква силата му, а безупречността го изпълва със сила.

— Отново се върнахме на стария ми въпрос, дон Хуан. Какво е безупречност?

— Да, пак се върнахме на стария ти въпрос, та значи и на стария ми отговор: „Безупречност означава да правиш най-доброто, на което си способен, във всяко нещо, с което се заемеш.“

— Но според мен, дон Хуан, аз винаги правя възможно най-доброто, а явно излиза, че не е така.

— Не е толкова сложно, колкото го изкарваш. Ключът към всички тези въпроси за безупречността е чувството дали имаш време или не. Златното правило е, че когато се чувстваш и държиш като безсмъртно същество, което разполага с цялото време на света, ти не си безупречен. В такива моменти трябва да се обърнеш, да се огледаш и тогава ще осъзнаеш каква идиотщина е чувството ти, че имаш време. Никой не е дълговечен на тази земя!

10. КРИЛЕТЕ НА ВЪЗПРИЯТИЕТО

С дон Хуан прекарахме целия ден в планината. Бяхме тръгнали призори. Той ме заведе на четири места на силата и на всяко от тях ми даваше определени напътствия как да постъпвам, за да изпълня конкретната задача, която ми бе поставял преди години като житейска ситуация. Върнахме се късно следобед. Хапнахме и дон Хуан излезе от къщата на дон Хенаро. Каза ми, че трябва да изчакам Паблито, който щеше да донесе газ за фенера, и да поговоря с него.

Бях така погълнат от записките си, че не съм чул Паблито да влиза, докато не застана до мен. Той отбеляза, че стъпвал с „походката на силата“ и затова изобщо нямало как да го чуя, освен ако не съм можел да „виждам“.

Паблито винаги ми е харесвал. В миналото обаче нямах често възможност да оставам насаме с него, въпреки че бяхме добри приятели. Винаги ми е правело впечатление колко чаровна личност е. Името му, естествено, беше Пабло, но умалителното Паблито повече му отиваше. Беше с дребна кост, но як. Подобно на дон Хенаро беше строен, изненадващо мускулест и силен. Наближаваше тридесет години, но имаше вид на осемнадесетгодишен, мургав, среден на ръст. Кафявите му очи бяха ясни и блестящи и също като дон Хенаро имаше подкупваща, леко дяволита усмивка.

Попитах го за приятеля му Нестор, друг от учениците на дон Хенаро. По-рано винаги ги бях виждал заедно и имах впечатлението, че чудесно се разбират. В същото време и на външен вид, и по характер бяха пълни противоположности. Докато Паблито беше общителен и открит, Нестор беше мрачен и вглъбен. Освен това беше по-висок, тромав, по-мургав и доста по-възрастен.

Паблито каза, че Нестор най-сетне се е отдал истински на работата си с дон Хенаро и се променил в съвсем различен човек в сравнение с предишния път, когато съм го виждал. Не пожела да ми разкаже нещо повече за работата или промяната, станала с Нестор, и рязко смени темата на разговора.

— Доколкото разбирам, нагуалът е по петите ти — каза той.

Изненадах се, че знае, и го попитах как е разбрал.

— Хенаро всичко ми казва — отвърна той.

Забелязах, че той не говори за дон Хенаро така официално като мен. Наричаше го просто Хенаро, съвсем непринудено. Каза, че дон Хенаро му бил като брат и че заедно се чувствали така естествено, сякаш са от едно семейство. Той най-искрено сподели, че обича дон Хенаро. Бях дълбоко трогнат от неговата простота и искреност. Като разговарях с него, установих колко близки бяхме по темперамент ние с дон Хуан. В сравнение с дон Хенаро и Паблито, нашите отношения бяха официални и стриктни.

Попитах Паблито защо се страхува от дон Хуан. Очите му затрептяха, сякаш самата мисъл за дон Хуан го накара да запримигва. Не ми отговори. Имаше вид, че ме преценява по някакъв загадъчен начин.

— Ти не се ли страхуваш от него? — попита той.

Казах му, че се страхувам от дон Хенаро, а той се разсмя, сякаш това бе последното, което е очаквал да чуе от мен. Каза, че дон Хуан и дон Хенаро са различни като деня и нощта. Дон Хенаро бил денят, а дон Хуан — нощта, и като такъв бил най-страшното същество на земята. Описвайки страха ся от дон Хуан, Паблито се подведе да сподели някои неща за собственото си положение като ученик.

— Аз съм в най-жалко положение — каза той. — Ако можеше да надникнеш в мен, щеше да видиш, че знам твърде много за обикновен човек, но видиш ли ме с нагуала, ще разбереш, че не знам достатъчно.

Той бързо смени темата и започна да ме подкача за моите записки. Каза, че дон Хенаро го забавлявал часове наред, като ме имитирал. Добави, че дон Хенаро много ме харесвал въпреки странностите на характера ми и изразявал задоволство, че съм негов „протехидо“3.

За първи път чувах това понятие. То беше близко до друго едно понятие, което дон Хуан бе въвел в началото на познанството ни. Беше ми казал, че аз съм неговият „ескохидо“, т.е. избраник. Думата „протехидо“ означаваше покровителстван.

Попитах Паблито за неговите срещи с „нагуала“ и той ми разказа историята на първия си досег с него. Веднъж дон Хуан му дал една кошница, която той приел като подарък на добра воля. Окачил я на една кука над вратата в своята стая и като не можал да измисли за какво да я използва в момента, повече не си спомнил за нея през целия ден. Решил, че кошницата е подарък на силата и трябвало да се използва само за нещо много специално.

Рано вечерта, което и за Паблито било опасното време, той влязъл в стаята да си вземе якето. Бил сам в къщата и се канел да навести свой приятел. Стаята била тъмна. Той взел якето си и когато стигнал почти до вратата, кошницата паднала пред него и се изтърколила до краката му. Паблито каза, че се разсмял на уплахата си, като видял, че просто кошницата паднала от куката. Навел се да я вдигне и тогава изпитал най-силния потрес в живота си — кошницата отскочила извън досега му и започнала да се тресе и пращи, сякаш някой я огъвал и натискал надолу. Паблито каза, че от кухнята идвало достатъчно светлина, за да различава ясно всичко в стаята. За малко той вперил очи в кошницата, макар да чувствал, че не бива да го прави. Кошницата започнала да се гърчи, издавайки някакви тежки задавени хрипове. Като си припомняше преживяното, Паблито твърдеше, че наистина е видял и чул кошницата да диша, че тя била жива и го преследвала из стаята, препречвайки му изхода. Каза, че после кошницата започнала да се издува, бамбуковите пръчки се разплели и тя се превърнала в огромна топка, подобна на изсъхнал бодил, и се затъркаляла към него. Той паднал по гръб на пода и топката запълзяла по краката му. Паблито каза, че в този момент направо обезумял и запищял неистово. Топката му преградила пътя и като се движела по краката му, сякаш го боцкали с карфици. Опитал се да я отблъсне и тогава видял, че топката е лицето на дон Хуан с отворена уста, готова да го погълне. В този момент не издържал повече на ужаса и загубил съзнание.

Съвсем откровено и искрено Паблито ми разказа редица ужасяващи срещи с „нагуала“, които той и други членове на къщата бяха имали. Разговаряхме часове наред. Той, изглежда, беше в същото затруднено положение като мен, но определено проявяваше по-добър усет от мен да се оправя сред основните понятия от магическия свят.

В един момент той стана и каза, че усеща дон Хуан да идва, а не иска да го завари тук. Излетя с невероятна скорост, сякаш нещо го изтегли от стаята. Остави ме по средата на думата „довиждане“.

Малко след това дон Хуан и дон Хенаро се върнаха. Бяха много развеселени.

— Паблито бягаше надолу по пътя като душа, преследвана от дявола — каза дон Хуан. — Чудя се защо ли?

— Според мен се е уплашил, като е видял как Карлитос направо ще си претрие пръстите до кост от писане — каза дон Хенаро, занасяйки ме за моите записки.

Той се приближи до мен.

— Ей! Имам една идея — каза ми той почти шепнешком. — Щом толкова ти харесва да пишеш, защо не се научиш да пишеш с пръст вместо с молив? Страхотен удар ще бъде.

Дон Хуан и дон Хенаро седнаха от двете ми страни и със смях обсъдиха възможността човек да пише с пръста си. С най-сериозен тон дон Хуан направи странна забележка:

— Той несъмнено ще може да пише с пръст, но дали ще може да го чете?

Дон Хенаро се преви от смях и добави:

— Убеден съм, че той може всичко да чете.

И започна да разказва една заплетена история за някакъв провинциален тьпанар, който станал важен държавен служител по време на политически смутове. Дон Хенаро каза, че героят на неговата история станал министър или губернатор, ако не и дори президент, защото можеш ли да предвидиш на какво са способни хората в глупостта си. Заемайки този пост, той си повярвал, че наистина е важен, и се научил да се преструва на такъв.

Дон Хенаро спря и ме изгледа с вид на любител-актьор, който преиграва. Намигна ми, повдигна вежди и ги отпусна. После каза, че героят на историята бил много добър в публичните изяви и можел без никакви затруднения да спретне някоя реч, обаче постът му изисквал да чете своите речи, а човекът бил неграмотен. Затова използвал една хитрост, за да заблуди всички. Имал си лист хартия с нещо написано на него и го вадел всеки път, когато произнасял реч. Така неговата деловитост и всякакви други добри качества ставали безспорни в очите на всичките провинциални тъпаци. Но един ден дошъл грамотен чужденец и забелязал, че нашият герой чете речта си, като държи листа наопаки. Той се засмял и посочил на всички измамата.

Дон Хенаро отново направи пауза, погледна ме и като присви очи, ме понита:

— Мислиш ли, че героят бил хванат натясно? Ни най-малко. Той спокойно се обърнал към всички и казал: „Наопаки ли? Че какво значение има положението на листа, щом знаеш как да го четеш?“ И тьпанарите се съгласили с него.

И двамата избухнаха в смях. Дон Хуан ласкаво ме потупа по гърба — сякаш аз бях героят на историята. Почувствах се неловко и нервно захихиках. Помислих си, че може би имаше някакъв скрит смисъл, но не посмях да запитам.

Дон Хуан се приближи до мен. Наведе се и прошепна в дясното ми ухо:

— Мислиш ли, че е смешно?

Дон Хенаро също се наведе към мен и прошепна в лявото ми ухо:

— Какво каза той?

Аз автоматично реагирах и на двата въпроса и неволно ги свързах.

— Да. Мислех той питаше, че е смешно — казах аз. Те явно съзнаваха въздействието на маневрите си; смяха се, докато сълзи потекоха по бузите им. Както винаги дон Хенаро реагира по-неудържимо от дон Хуан. Просна се по гръб и така се изтърколи на няколко метра от мен. После легна по корем, с разперени ръце и крака и се завъртя на земята, сякаш лежи във водовъртеж. Все така въртейки се, той стигна до мен и кракът му докосна моя. После внезапно седна и глуповато се засмя.

Дон Хуан се държеше за хълбоците. Смееше се толкова силно, че го бе заболял коремът.

След малко двамата се наведоха над мен и продължиха да ми шепнат в ушите. Опитах се да запомня думите им в тяхната последователност, но усилията ми бяха неуспешни и се отказах. Думите бяха прекалено много.

Те продължиха да шепнат в ушите ми, докато отново изпитах усещането, че съм разцепен на две. Превърнах се в мъгла както предишния ден, в жълто сияние, което пряко усещаше всичко. Тоест, можех да „узнавам“ нещата. Тук изобщо не участваха мисли; само увереност. И когато влязох в досег с едно меко, гъбесто и еластично усещане, което беше извън мен и в същото време част от мен, аз „знаех“, че е дърво. Усетих, че е дърво по мириса. Не миришеше на никое конкретно дърво, което си спомнях, въпреки това нещо в мен „знаеше“, че този конкретен мирис е „есенцията“ на дърво. Аз не просто имах чувството, че знам, нито пък съзнавах това знание по мисловен път или като догадка от някакви знаци наоколо. Аз просто знаех, че нещо е в контакт с мен, отвсякъде наоколо ми — един дружелюбен, топъл, привлекателен мирис, който се излъчваше от нещо нито твърдо, нито течно, а някакво друго неопределимо нещо, което „знаех“, че е дърво. Чувствах, че като го „познавам“ по този начин, аз долавям самата му същност. То не ми действаше отблъскващо. По-скоро ме подканваше да се слея с него. То ме обгръщаше или аз го обгръщах. Между нас имаше връзка, която не беше нито болезнено силна, нито неприятна.

Следващото усещане, което можах да си спомня ясно, беше прилив на удивление и ликуване. Целият вибрирах, сякаш през мен преминаваха електрически заряди. Не бяха болезнени, по-скоро приятни, но толкова неопределими, че не можех с нищо да ги сравня. Знаех обаче, че това, с което съм в досег, е земята. Нещо в мен напълно уверено знаеше, че е земята. Но в мига, когато се опитах да различа някое от безброя непосредствени възприятия, аз загубих всякаква способност да разграничавам възприятията си.

После най-неочаквано станах отново себе си. Вече мислех. Понеже преходът беше толкова рязък, помислих, че съм се събудил. И все пак някак си чувствах, че не съм напълно аз. Знаех, че нещо наистина липсва, преди да отворя напълно очи. Огледах се. Все още бях в някакъв сън или имах някакво видение. Мисловният ми процес обаче не само беше напълно запазен, но и изключително ясен. Бързо прецених положението. Не се съмнявах, че дон Хуан и дон Хенаро са ме въвели в това съноподобно състояние с определена цел. Бях на път да разбера каква е тази цел, когато нещо отвън ме застави да насоча вниманието си към обстановката около мен. Потрябва ми доста време, за да се ориентирам. Всъщност лежах по корем, и то върху най-поразителен под. Докато го разучавах, не ме напускаше чувството едновременно на страхопочитание и удивление. Не можех да схвана от какво е направен. Различни по форма плочки от някакво непознато вещество бяха разположени по някакъв заплетен и все пак прост начин. Бяха плътно една до друга, но не бяха залепени за земята или помежду си. Бяха еластични и поддадоха, когато се опитах да ги разделя с пръсти, но като отслабих натиска, те се върнаха в предишното си положение.

Опитах се да стана, но сетивата ми бяха напълно разстроени. Нямах никакъв контрол над тялото си. Всъщност тялото ми като че ли не беше моето. Беше инертно; нямах връзка с никоя част от него и когато понечих да се надигна, не можах да помръдна ръцете си и безпомощно се заклатих по корем, за да се обърна на една страна. От засилването при клатушкането едва не се преобърнах отново по корем. Бях успял да разперя ръце и крака и това ме задържа. Озовах се по гръб. В това положение съзрях два странно очертани крака с напълно разкривени стъпала. Това беше моето тяло! Изглежда, бях завит с някаква туника. До съзнанието ми стигна мисълта, че изживявам сцена, в която съм сакат или по някакъв друг начин недъгав. Опитах се да извия гръб, за да си видя краката, но можах само да разтърся тялото си. Гледах направо в едно жълто небе — дълбоко, наситено, лимоновожълто небе. По него имаше прорези или канали с по-тъмножълт цвят и безброй изпъкналости, които висяха като капки вода. Въздействието на това невероятно небе беше изумително. Не можех да определя дали изпъкналостите не бяха облаци. Докато извивах глава от едната страна до другата, откривах още области от сенки и области с различни нюанси на жълтото.

После вниманието ми беше привлечено от нещо друго — слънце в самия зенит на жълтото небе, точно над главата ми; меко слънце, ако се съди по факта, че можех да гледам право в него; и то хвърляше успокояваща, равномерна, белезникава светлина.

Преди да успея да обмисля тези неземни гледки, нещо силно ме разтърси; главата ми отскочи и се заклати напред-назад. Почувствах, че ме издигат. Чух писклив глас и кикот и се оказах пред най-зашеметяващо зрелище: гигантска босонога жена. Лицето й беше кръгло и огромно. Черната й коса беше подстригана „а ла гарсон“. Ръцете и краката й бяха гигантски. Тя ме пое и ме преметна на раменете си, все едно че бях кукла. Тялото ми отпуснато увисна. Гледах надолу якия й гръб. По плещите и гръбнака й имаше лек мъх. Както гледах от рамото й надолу, забелязах отново великолепния под. Дочувах как се огъваше еластично под огромното й тегло и виждах вдлъбнатините, които оставяха тежките й стъпки.

Тя ме остави по корем пред някаква постройка, може би сграда. Тогава забелязах, че нещо не е наред с пространственото ми възприятие. Не можех да определя размера на сградата, като я гледах. На моменти изглеждаше смешно малка, а после, когато решавах, че съм нагодил възприятието си, направо се удивлявах на монументалните й размери.

Гигантското момиче седна до мен и подът изскърца. Докосвах се до огромното й коляно. Миришеше на бонбони или на ягоди. Тя ми заговори и аз разбирах всичко, което казваше. Посочи ми сградата и казваше, че ще живея в нея.

След като преодолях първоначалния шок от това, че се озовах там, способността ми за наблюдение, изглежда, се подобри. Тогава забелязах, че сградата имаше четири изящни, но нефункционални колони. Те не крепяха нищо, намираха се на покрива на постройката. Формата им бе самата простота — дълги, изящни стърчилки, които сякаш се стремяха да достигнат ужасното, невероятно жълто небе. Тези обратни колони ми въздействаха като чиста красота. Изпаднах направо в естетически захлас.

Колоните изглеждаха сякаш направени от едно цяло парче, но не можех да проумея как. Двете предни колони бяха свързани с тънка напречна греда, монументално дълъг прът, за който помислих, че може да служи като парапет на веранда.

Гигантското момиче ме плъзна по гръб вътре в сградата. Покривът беше черен и плосък, със симетрично разположени дупки, които пропускаха жълтеникавите отблясъци на небето, създавайки най-сложни плетеници. Направо бях смаян от съвършената простота и красота на тези кръгчета жълто небе, които се очертаваха през изящно разположените дупки в покрива, както и от играта на сенки, които предизвикваха върху великолепния, необичаен под. Сградата беше квадратна и извън вълнуващата й красота изобщо не можех да проумея за какво е.

Възторгът ми в този момент беше толкова силен, че ми се искаше да заплача или да остана там завинаги. Но някаква сила, напрежение или нещо неопределимо започна да ме тегли. Изведнъж се намерих извън сградата, все така легнал по гръб. Гигантското момиче беше там, но с нея имаше някакво друго същество — една толкова огромна жена, че стигаше до небето и затъмняваше слънцето. В сравнение с нея гигантското момиче бе просто едно малко момиченце. Голямата жена беше ядосана; тя сграбчи сградата за една от колоните, вдигна я, преобърна я наопаки и я остави на пода. Това беше стол!

Осъзнаването за това ми подейства като катализатор — то отприщи редица изумителни възприятия. Прелетях през серия образи, които бяха несвързани, но можеха да се подредят като последователност. В поредица проблясъци аз видях или проумях, че великолепният, неразгадаем под беше сламена рогозка; жълтото небе беше гипсовият таван на стаята, слънцето беше светлина от крушка; постройката, която бе предизвикала такъв захлас у мен, беше стол, който едно дете беше преобърнало, за да си играе на къща.

Имах още едно свързано и последователно видение на друга загадъчна архитектурна структура с монументални размери. Стоеше самостоятелно. Почти приличаше на островърха черупка на охлюв с извита нагоре опашка. Стените бяха направени от вдлъбнати и изпъкнали плочи от някакъв странен лилав материал; всяка плоча имаше прорези, които изглеждаха по-скоро функционални, отколкото орнаментални.

Разгледах структурата най-старателно и подробно и установих, че както и предишната, тя беше съвършено непонятна. Очаквах, че възприятията ми внезапно ще се нагодят и ще открия „истинската“ същност на структурата. Но нищо такова не стана. След това ме връхлетя рояк от неразбираеми и заплетени „осъзнавания“ или „открития“ за сградата и нейната функция, но те не ми разкриваха никакъв смисъл, защото нямаше към какво да ги съотнеса.

Най-неочаквано нормалното ми съзнание се възвърна. Дон Хуан и дон Хенаро стояха до мен. Бях уморен. Погледнах за часовника си. Нямаше го. Дон Хуан и дон Хенаро едновременно се разсмяха. Дон Хуан каза да не се притеснявам за времето, а да се съсредоточа над това да следвам определени препоръки, които ми бе дал дон Хенаро.

Обърнах се към дон Хенаро, а той се пошегува, че най-важната препоръка била да се науча да пиша с пръст, за да пестя молива и да се фукам.

Те продължиха да ме занасят със записките ми още известно време, после аз си легнах да спя.

Дон Хуан и дон Хенаро изслушаха подробния разказ за изживяванията ми, който дон Хуан бе поискал, като се събудих на следващия ден.

— Хенаро смята, че засега ти стига — каза дон Хуан, като свърших да говоря.

Дон Хенаро кимна в знак на съгласие.

— Какъв беше смисълът на онова, което изживях снощи? — попитах аз.

— Ти получи представа за най-важното в магьосничеството — каза дон Хуан. — Снощи ти надникна в целостта на себе си. Но това твърдение за теб, разбира се, в момента няма смисъл. Очевидно да постигнеш целостта на себе си не е въпрос на желание да се съгласиш или на готовност да учиш. Хенаро смята, че на твоето тяло му е нужно време, за да позволи шепотът на нагуала да проникне в теб.

Дон Хенаро пак кимна.

— Много време — каза той, като кимаше с глава. — Може би двадесет или тридесет години.

Не знаех как да реагирам. Погледнах към дон Хуан за някакъв знак. Те и двамата бяха със сериозно изражение.

— Наистина ли ми трябват още двадесет-тридесет години? — попитах аз.

— Не, разбира се! — възкликна дон Хуан и двамата избухнаха в смях.

Дон Хуан каза, че трябва да се върна, когато ми каже вътрешният глас, а дотогава да се опитам да възстановя всички съвети, които ми бяха давали, докато бях разделен.

— Как да постигна това? — попитах аз.

— Като прекратиш вътрешния си диалог и оставиш нещо в теб да протича свободно и да се разраства — каза дон Хуан. — Това нещо е твоето възприятие, но не се опитвай да разбереш какво искам да кажа. Просто остави да те води шепотът на нагуала.

След това каза, че снощи съм имал два вида различни по същността си гледки. Едната била необяснима, другата — съвършено естествена, а редът, по който са се явили, говори за едно присъщо на всеки от нас свойство.

— Едната гледка беше нагуалът, другата — тоналът — добави дон Хенаро.

Поисках да обясни твърдението си. Той ме погледна и ме потупа по гърба.

Дон Хуан се намеси и каза, че първите две гледки са били „нагуалът“ и че дон Хенаро избрал дървото и земята като обекти на изживяване. Другите две гледки били на „тонала“, които самият дон Хуан бил избрал, и едната от тях представлявала моето възприятие на света като дете.

— Той ти изглеждаше като един чужд свят, защото възприятието ти още не беше обучено да се нагажда към общоприетия модел — каза той.

— Наистина ли съм виждал света по този начин? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Това беше твоята памет.

Попитах дон Хуан дали чувството за естетическа наслада, което ме бе овладяло, също беше част от паметта ми.

— Ние навлизаме в тези гледки такива, каквито сме днес — каза той. — Ти виждаш тази сцена така, както би я видял сега. И все пак това беше упражнение по възприятие. Това беше сцена от времето, когато светът е станал за теб това, което е сега. Времето, когато столът става стол.

Той не пожела да обсъждаме другата сцена.

— Тя не беше спомен от детството ми — казах аз.

— Точно така — каза той. — Беше нещо друго.

— Нещо, което ще видя в бъдеще ли? — попитах аз.

— Бъдеще не съществува! — рязко възкликна той. — Бъдещето е само начин на изразяване. За магьосника съществува само тук и сега.

Добави още, че поначало няма какво да се каже за тази сцена, защото целта на упражнението била да отвори крилете на моето възприятие и макар че аз не съм полетял на тези криле, поне съм се докоснал до четири точки, които било немислимо да достигна от гледна точка на обикновеното ми възприятие.

Започнах да си събирам нещата, за да тръгвам. Дон Хенаро ми помогна да си прибера бележника. Сложи го на дъното на куфарчето ми.

— Тук ще му бъде топло и уютно — каза той и намигна. — Можеш да бъдеш спокоен, че няма да настине.

Тогава дон Хуан, изглежда, реши, че още не бива да си тръгвам, и заговори за моето изживяване. Автоматично посегнах да си взема куфарчето от ръцете на дон Хенаро, но той го пусна на пода, преди да съм го хванал. Дон Хуан говореше с гръб към мен. Отворих куфарчето и припряно затърсих бележника си. Дон Хенаро го беше набутал толкова дълбоко, че ми отне страшно много време, за да стигна до него. Най-сетне го измъкнах и започнах да пиша. Дон Хуан и дон Хенаро ме наблюдаваха.

— Ти си в страхотна форма — каза дон Хуан през смях. — Посягаш към бележника си така, както пияница посяга към бутилката.

— Както любяща майка посяга към детето си — вметна дон Хенаро.

— Както свещеник посяга към разпятието си — добави дон Хуан.

— Както жена посяга към гащите си — провикна се дон Хенаро.

Те продължиха да вадят още безброй сравнения и да се заливат от смях, докато ме изпращаха до колата.