Сказания за силата

11. ТРИМА СВИДЕТЕЛИ НА НАГУАЛА

Когато се върнах у дома, отново се изправих пред задачата да подредя записките си. Това, което дон Хуан и дон Хенаро ме бяха накарали да изживея, стана още по-мъчително, когато си възстанових събитията. Забелязах обаче, че обичайната ми реакция да се отдавам месеци наред на страх и объркване от това, което съм преживял, сега не беше толкова силна, както в миналото. Многократно се опитвах умишлено да се отдам на чувства, размисли и дори на самосъжаление, но нещо липсваше. Бях имал също намерение да си записвам множеството въпроси, които исках да задам на дон Хенаро, дон Хуан или дори на Паблито. Този план също пропадна, преди да съм го започнал. Нещо в мен ме възпираше да изпадам в недоумение и да си задавам въпроси.

Не бях решил определено да се върна при дон Хуан и дон Хенаро, но и не отбягвах тази възможност. Един ден обаче, без да съм го обмислял предварително, аз просто почувствах, че е време да се видя с тях.

В миналото всеки път, когато потеглях за Мексико, неизменно бях с чувството, че имам да задам на дон Хуан хиляди важни и неотложни въпроси. Този път в главата ми нямаше нищо — сякаш след като бях обработил записките си, аз се изпразних от миналото и бях готов за „тук и сега“ в света на дон Хуан и дон Хенаро.

Трябваше да почакам само няколко часа, докато дон Хуан ме „намери“ на пазара в малък градец из планините на Централно Мексико. Той ме поздрави най-сърдечно и подхвърли сякаш между другото едно предложение. Каза, че му се ще преди да стигнем до дон Хенаро, да се отбием до неговите ученици Паблито и Нестор. Когато излязох от магистралата, той ми каза внимателно да следя за всякаква по-необичайна гледка край пътя или на самия него. Помолих го да ми даде малко по-конкретни ориентири за това, което има предвид.

— Не мога — каза той. — За нагуала не са нужни конкретни ориентири.

Автоматично намалих скоростта в отговор на думите му. Той се засмя на глас и ми даде знак с ръка да продължа да шофирам.

Когато наближихме града, където живееха Паблито и Нестор, дон Хуан каза да спра колата. Той едва доловимо посочи с брадичка няколко средно големи скали вляво от пътя.

— Там е нагуалът — прошепна той.

Нямаше никой наоколо. Аз бях очаквал да видя дон Хенаро. Огледах пак скалите и после се взрях в мястото около тях. Не забелязвах нищо особено. Напрегнах очи да различа каквото и да било — някоя дребна животинка, насекомо, сянка, странно очертание на скалите, нещо необичайно. След малко се отказах и се обърнах към дон Хуан. Той задържа въпросителния ми поглед, без да се усмихне, и после побутна ръката ми с опакото на дланта си, за да ме накара да погледна отново скалите. Втренчих се в тях, после дон Хуан излезе от колата и ми каза да вървя след него, за да ги разгледам.

Поехме бавно по един полегат склон на шестдесет-седемдесет метра от основата на скалите. Той поспря за малко там и ми прошепна в дясното ухо, че „нагуалът“ ме чака точно на това място. Казах му, че колкото и да се опитвам, различавам само скали, няколко туфи бурени и кактуси. Той обаче настоя, че „нагуалът“ е там и ме чака.

Нареди ми да седна, да спра вътрешния си диалог и да задържа поглед над върха на скалите, без да го фокусирам. Седна до мен, доближи уста до дясното ми ухо и прошепна, че „нагуалът“ ме е видял; че той е там, макар аз да не мога да го видя, и единственият ми проблем е дето не мога да спра напълно вътрешния си диалог. В състоянието на вътрешно мълчание чувах всяка дума, която казваше той. Разбирах всичко, но не бях способен да отговоря: нужни ми бяха неимоверни усилия, за да мисля и да говоря. Реакциите ми на неговите думи не бяха точно мисли, а по-скоро цялостни единици от чувства, носещи всичките внушения на смисъл, които аз обикновено свързвам с мисленето.

Той прошепна, че е много трудно да поемеш сам но пътеката към „нагуала“ и аз наистина съм имал късмет, че съм получил подтик от пеперудата и нейната песен. Каза, че като запомня „зова на пеперудата“, аз ще мога да я викам отново на помощ.

Дали от силното внушение на думите му или може би защото аз бях повикал този феномен на възприятието, който той наричаше „зов на пеперудата“, но още щом ми прошепна думите си, започнах да чувам онова необикновено пращене. Тонът беше толкова наситен, че се чувствах като в ехо-камера. Когато звукът се засили или приближи, забелязах още, в полусънно състояние, че нещо се движи по върха на скалите. Така се уплаших от това движение, че мигновено си възстанових кристално ясното съзнание. Погледът ми се фокусира над скалите. На една от тях седеше дон Хенаро! Люлееше крака и с токовете на обувките удряше по скалата, предизвиквайки ритмичен звук, който изглеждаше в синхрон със „зова на пеперудата“. Той се усмихна и ми махна с ръка. Исках да обмисля това рационално. Усещах желанието да проумея как се е добрал дотам или как аз го виждам там, но изобщо не можех да включа мисълта си. Единственото, което можех да направя при тези обстоятелства, беше да го гледам как седи усмихнат и ми маха с ръка.

В следващия момент той сякаш се приготви да се спусне надолу по заоблената скала. Видях как напрегна крака, подготвяйки се да се приземи на твърдата почва, и как изви гръб назад, докато почти докосна повърхността на скалата, за да набере инерция при пързалянето. Но насред спускането тялото му спря. Останах с впечатлението, че се е закачил за нещо. Той няколко пъти ритна с крака, сякаш плуваше във вода. Имаше вид, че се мъчи да се освободи от нещо, което го бе сграбчило за дъното на панталона. Той разтьрка неистово бедрата си с две ръце, създавайки у мен впечатлението, че наистина нещо болезнено го държи. Понечих да му се притека на помощ, но дон Хуан ме хвана за ръката. Чух го да ми казва, почти задавяйки се от смях:

— Гледай го! Гледай го!

Дон Хенаро риташе, извиваше тяло и се въртеше наляво-надясно, сякаш да се освободи от пирон. После чух силно пропукване и той се изпързаля или бе запокитен до мястото, където стояхме с дон Хуан. Приземи се на крака метър-метьр и половина пред мен. Разтьрка задник и заподскача нагоре-надолу в танц от болка, като ругаеше на висок глас.

— Скалата не искаше да ме пуска, беше ме сграбчила за задника — каза ми той с глуповат тон.

Изпитах някакво невероятно радостно чувство. Разсмях се на глас. Забелязах, че възторгът ми се равняваше на яснотата на ума ми. В този момент ме обзе едно всеобхватно състояние на пълно осъзнаване. Всяко нещо около мен стана кристално ясно. Преди, заради вътрешното мълчание, бях в сънливо или разсеяно състояние. Но после нещо от неочакваната поява на дон Хенаро бе породило у мен състоянието на пълно прояснение.

Дон Хенаро продължи още малко да си разтърква задника и да подскача нагоре-надолу; после се втурна към автомобила, отвори вратата и се вмъкна на задната седалка.

Аз автоматично се обърнах да кажа нещо на дон Хуан, но него го нямаше. Започнах високо да го викам. Дон Хенаро изскочи от колата и затича в кръг, като също викаше дон Хуан с писклив, неистов глас. Едва след като го погледах така, си дадох сметка, че ме имитира. Когато преди миг осъзнах, че съм останал сам с дон Хенаро, бях получил такъв силен пристъп от страх, че съвсем несъзнателно бях обиколих колата тичешком три-четири пъти, крещейки името на дон Хуан.

Дон Хенаро каза, че трябва да се отбием за Паблито и Нестор, а дон Хуан щял да ни чака някъде по пътя.

След като преодолях първоначалния си страх, му казах, че се радвам да го видя. Той взе да ме занася за реакцията ми. Каза, че дон Хуан ми бил не като баща, а като майка. Направи няколко изключително смешни коментара и каламбура по повод на „майките“. Толкова се смях, че не забелязах кога сме стигнали до къщата на Паблито. Дон Хенаро ми каза да спра и излезе от колата. Паблито стоеше пред вратата на дома си. Притича до колата ми, шмугна се бързо и седна отпред до мен.

— Да потегляме за Нестор — каза той припряно, сякаш много бързаше.

Огледах се за дон Хенаро, но го нямаше наоколо. Паблито умолително настоя да побързаме.

Потеглихме към къщата на Нестор. Той също ни чакаше на вратата. Излязохме от колата. Имах чувството, че те двамата знаят какво предстои.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Хенаро не ти ли каза? — попита невярващо Паблито.

Уверих ги, че нито дон Хуан, нито дон Хенаро са ми споменали каквото и да било.

— Отиваме до едно място на силата — каза Паблито.

— Какво ще правим там? — попитах аз.

И двамата в един глас отвърнаха, че не знаят. Нестор добави, че дон Хенаро му казал да ме заведе до мястото.

— От къщата на дон Хенаро ли идваш? — попита ме Паблито.

Казах им, че съм бил с дон Хуан и сме срещнали дон Хенаро по пътя, после дон Хуан ме бе оставил с него.

— Къде отиде дон Хенаро? — попитах аз Паблито. Но Паблито не разбираше за какво говоря. Той не беше видял дон Хенаро в колата ми.

— Но аз го докарах до къщата ти — казах му аз.

— Мисля, че в колата ти е бил нагуалът — уплашено каза Нестор.

Той не искаше да седне отзад и се смести до Паблито на предната седалка.

Пътувахме мълчаливо, като се изключат кратките напътствия на Нестор накъде да карам.

Исках да обмисля случилото се тази сутрин, но някак си знаех, че всякакъв опит да си го обясня би бил напразно губене на времето. Опитах се да завържа разговор с Нестор и Паблито. Те казаха, че се чувстват прекалено напрегнати в колата и не им се говори. Искреният им отговор ми допадна и не настоях повече.

След повече от час шофиране паркирахме колата в една отбивка край пътя и се заизкачвахме по склона на стръмно възвишение. Вървяхме в мълчание още час-час и нещо, като Нестор ни водеше, и тогава спряхме в основата на огромна скала, висока може би шестдесет метра и почти отвесна. Нестор огледа земята с полупритворени очи, търсейки подходящото място да седнем. Мъчително съзнавах, че го прави твърде неумело. Паблито, който стоеше до мен, на няколко пъти понечи да отиде да го поправи, но се въздържа и просто си почиваше. Най-сетне, след кратко колебание, Нестор избра мястото. Паблито въздъхна облекчено. Знаех, че мястото, което избра Нестор, е правилното, но не знаех как съм го разбрал. Така сам се вкарах в псевдопроблема да си представя кое място бих избрал, ако ги водех аз. Обаче не можах дори да започна да мисля каква процедура бих следвал. Паблито очевидно съзнаваше какво ме занимава.

— Не можеш да го направиш — прошепна ми той на ухото.

Засмях се неловко, сякаш ме беше хванал да върша нещо забранено. Паблито се усмихна и каза, че дон Хенаро и те двамата вечно обикаляли из планините и от време на време той отстъпвал водачеството на единия или другия, затова знаел, че било невъзможно да си представиш как ти самият би избрал мястото.

— Хенаро казва, че причината, поради която е невъзможно да го направиш, е в това, че изборът може да бъде само правилен или погрешен — каза той. — Ако направиш погрешен избор, ще разбереш това с тялото си, както и по тялото на всеки от останалите. Но ако направиш правилния избор, тялото ти го разбира, отпуска се и веднага забравя, че е било изправено пред избор. И ти отново зареждаш тялото си, като пушка, за следващия избор. Решиш ли да използваш тялото си повторно, за да направиш същия избор, няма да стане.

Нестор ме погледна. Явно му беше любопитно, че си водя записки. Той кимна, сякаш беше съгласен с Паблито, и тогава за първи път се усмихна. Горните му два зъба бяха криви. Паблито обясни, че Нестор не е саможив, нито мрачен, а се стеснява от зъбите си и затова никога не се усмихва. Нестор се засмя, като прикри устата си с ръка. Казах му, че мога да го изпратя на зъболекар, за да му изправят зъбите. Те решиха, че предложението ми е шега, и се засмяха като деца.

— Хенаро твърди, че той трябва сам да преодолее чувството си на срам — каза Паблито. — И освен това Хенаро го смята за късметлия — докато всички отхапват по един и същи начин, Нестор може да разцепи кокал надлъж с яките си криви зъби или да пробие с тях дупка в пръста си като с пирон.

Нестор отвори уста и ми показа зъбите си. Левият резец и кучешкият зъб бяха израснали настрани. Той затрака със зъби и заръмжа като куче. На два-три пъти се направи, че уж ми се нахвърля. Паблито се смееше.

Никога не бях виждал Нестор толкова весел. Няколкото пъти, когато съм бил с него в миналото, бях останал с впечатлението, че е мъж на средна възраст. А сега, както седеше там и се усмихваше с кривите си зъби, аз се удивих колко млад изглежда. Имаше вид на младеж в началото на двадесетте.

Паблито отново прочете мислите ми съвсем точно.

— Той се освобождава от чувството си за собствена значимост — каза ми. — Затова е по-млад.

Нестор кимна утвърдително и без дума да каже, пусна една оглушителна пръдня. Аз се стреснах и изпуснах молива.

Паблито и Нестор едва не умряха от смях. Когато се поуспокоиха, Нестор дойде до мен и ми показа едно саморъчно приспособление, което издаваше този характерен звук, като го стиснеш с ръка. Обясни ми, че дон Хенаро му показал как да го направи. Състоеше се от малък мях, за вибратор можеше да послужи всякакъв лист, който се пъха в процепа между две дъсчици, с които се натиска мехчето. Нестор каза, че издаваният звук зависи от това какъв лист се използва за вибратор. Предложи ми да го пробвам и ми показа как като го стисна, издава един звук, а като го отпусна — друг.

— За какво го използваш? — попитах аз. Двамата се спогледаха.

— Като капан за духове, глупчо — сряза ме Паблито.

Тонът му беше троснат, но усмивката — дружелюбна. Двамата бяха такава странна, притеснителна смесица между дон Хенаро и дон Хуан.

Връхлетя ме една ужасна мисъл. Дали дон Хуан и дон Хенаро не ми бяха скроили пак някакъв номер? За миг изпитах върховен ужас. Но нещо в стомаха ми сякаш щракна и аз веднага се успокоих. Разбрах, че дон Хенаро и дон Хуан бяха модели на поведение за Паблито и Нестор. Аз самият установявах, че се държа все повече и повече като тях.

Паблито каза, че Нестор бил късметлия да има такъв капан за духове, какъвто той самият нямал.

— Какво ще правим тук? — попитах аз Паблито. Отговори ми Нестор, сякаш се бях обърнал към него.

— Хенаро ми каза, че трябва да чакаме тук, а докато чакаме, да се забавляваме и веселим — каза той.

— Колко, мислиш, че трябва да чакаме? — попитах аз.

Той не отвърна; поклати глава и погледна Паблито, сякаш очакваше отговор от него.

— Нямам представа — каза Паблито.

Тогава подхванахме забавен разговор за сестрите на Паблито. Нестор го дразнеше, че по-голямата му сестра била такава злобарка, че можела да убие въшка с поглед. Каза, че Паблито се страхувал от нея, защото била толкова яка, че веднъж в пристъп на ярост му отскубнала кичур коса, все едно че пилешка перушина оскубвала.

Паблито призна, че най-голямата му сестра била звяр, но „нагуалът“ я оправил и я вкарал в пътя. Докато ми разказваха историята как била превъзпитана, забелязах, че Паблито и Нестор никога не споменаваха дон Хуан по име, а го наричаха „нагуала“. Дон Хуан явно се бе намесил в живота на Паблито и бе заставил всичките му сестри да водят по-хармоничен живот. Паблито каза, че когато „нагуалът“ приключил с тях, те станали като светици.

Нестор се заинтересува за какво ми са записките.

Обясних им работата си. Имах странното чувство, че искрено се интересуват от това, което им казвам, и накрая им заговорих за антропология и философия. Почувствах се нелепо и исках да спра, но така се бях увлякъл в обясненията си, че не можех да ги прекъсна. Изпитах неспокойното усещане, че двамата са в комбина и някак си нарочно ме тласкат към такова пространно обяснение. Бяха вперили очи в мен. Нямаха вид на отегчени или уморени.

По средата на някакъв коментар дочух слабия звук на „зова на пеперудата“. Тялото ми се вцепени и аз така и не довърших изречението си.

— Нагуалът е тук — инстинктивно казах аз.

Нестор и Паблито си размениха погледи, които ми се сториха изпълнени с ужас, скочиха и застанаха от двете ми страни. Бяха със зяпнали уста и изглеждаха като две уплашени деца.

Тогава изпитах невъобразимо сетивно изживяване. Лявото ми ухо се раздвижи. Имах чувство, че мърда само. То всъщност завъртя главата ми в полукръг, докато се оказах с лице на изток, по моя преценка. Главата ми леко се наклони надясно; от това положение можах да доловя интензивния пращящ звук на „зова на пеперудата“. Звучеше сякаш идва от много далеч, откъм североизток. Щом веднъж установих посоката, ухото ми долови невероятно количество звуци. Нямаше как да разбера обаче дали това бяха спомени от звуци, които съм чувал по-рано, или действителни звуци, които се издават в момента.

Мястото, където се намирахме, беше каменистият западен склон на планинска верига. На североизток се простираха гори и големи площи с планински храсти. От тази посока до ухото ми достигна шумът от нещо, което се движи тежко по скалите.

Нестор и Паблито, изглежда, реагираха на моите действия или самите те бяха чули същите звуци. Искаше ми се да ги попитам, но не посмях. А може би не бях в състояние да прекъсна концентрацията си.

Когато звукът се засили и приближи, Нестор и Паблито се притиснаха до мен от двете ми страни. Изглежда, на Нестор му се отразяваше по-силно — тялото му неудържимо се разтрепери. В един момент лявата ми ръка се разтърси, издигна се сама почти до нивото на лицето ми и посочи към едно място, обрасло с храсталак. Дочух вибриращ звук или рев — беше ми познат. Чувал го бях преди години под въздействието на едно психотропно растение. Различих в храстите гигантски черен силует. Сякаш самите храсти постепенно потъмняваха, докато се превърнаха в зловеща чернота. Тя нямаше определена форма, но се движеше. Изглеждаше, че диша. Чух вледеняващ вой, който се смеси с ужасените писъци на Паблито и Нестор. И тогава храсталакът или черният силует, в който се бе превърнал, полетя към нас.

Не можах да запазя самообладание. Някак си нещо в мен засече. Силуетът първо надвисна над нас, после ни погълна. Светлината наоколо помръкна, сякаш слънцето бе залязло или внезапно се бе здрачило. Усетих как Нестор и Паблито скриха глави под мишниците ми. Сложих ръце на главите им в несъзнателен жест на закрила и политнах назад, преобръщайки се.

Обаче не стигнах до скалистата земя, а в следващия миг се озовах прав, с Нестор и Паблито от двете ми страни. Макар че и двамата бяха по-високи от мен, те сякаш се бяха смалили; така приклекнали и приведени, те бяха по-ниски от мен и се побираха под мишниците ми.

Дон Хуан и дон Хенаро бяха застанали пред нас. Очите на дон Хенаро проблясваха като на котка нощем. Същият блясък излъчваха и очите на дон Хуан. Никога не бях виждал дон Хуан с такъв вид. Той наистина внушаваше страх — много повече от дон Хенаро. Изглеждаше по-млад и силен от обикновено. Докато ги гледах, имах влудяващото чувство, че двамата не са хора като мен.

Паблито и Нестор приглушено стенеха. Тогава дон Хенаро каза, че ние изобразяваме Троицата. Аз съм бил Отецът, Паблито — Синът, а Нестор — Светият дух. Дон Хуан и дон Хенаро гръмко се разсмяха. Паблито и Нестор се усмихнаха плахо.

Дон Хенаро каза да се разплетем, защото прегръдките са позволени само между мъж и жена или между човек и неговото магаре.

Тогава осъзнах, че стоя на същото място като преди и очевидно не се бях преобърнал назад, както ми се бе сторило. В действителност Нестор и Паблито също си бяха на предишното място.

Дон Хенаро даде знак с глава на Паблито и Нестор. Дон Хуан ми кимна да ги последвам. Нестор тръгна напред и ми посочи къде да седна, после избра място и на Паблито. Седнахме в една линия на около петдесетина метра от скалата, в основата на която дон Хуан и дон Хенаро бяха застанали неподвижно. Както ги гледах втренчено, очите ми неволно се разфокусираха. Усещах съвсем определено, че съм кръстосал поглед, защото ги виждах като четирима. После образът на дон Хуан от лявото ми око се насложи върху образа на дон Хенаро от дясното; в резултат се получи едно същество в цветовете на дъгата, застанало между дон Хуан и дон Хенаро. Не беше човек във вида, в който обикновено виждам хората. По-скоро беше кълбо от бял огън, обвито в нещо като фибри от светлина. Разтърсих глава. Сдвоеният образ се разсея, но аз продължавах да виждам дон Хуан и дон Хенаро като същества от светлина. Виждах два странни, издължени светещи обекта. Приличаха на бели, преливащи се в цветовете на дъгата топки с фибри, които излъчваха своя собствена светлина.

Двете светлинни същества потрепнаха: наистина видях как фибрите им потрепнаха и после светкавично изчезнаха от погледа. Сякаш бяха изтеглени нагоре от дълга нишка, нещо като паяжинна нишка, която се спусна от върха на скалата. Усещането ми беше сякаш от скалата се е спуснал дълъг лъч светлина или светеща линия, която ги издигна нагоре. Всичко това аз възприех и с очите си, и с цялото тяло.

Успях също да забележа огромни несъответствия в начина ми на възприятие, но не бях в състояние да ги обмисля, както обикновено бих направил. Така например съзнавах, че гледам право в основата на скалата, а в същото време виждах дон Хуан и дон Хенаро на върха й, сякаш бях извил глава нагоре на четиридесет и пет градуса.

Искаше ми се да изпитам страх или може би да покрия лице и да заплача, изобщо да направя каквото и да било в някоя от нормалните за мен реакции. Но те бяха като заключени. Желанията ми не бяха мисли, поне не това, което познавам като мисли, и затова не можеха да предизвикат у мен емоционалната реакция, която обичайно проявявах.

Дон Хуан и дон Хенаро скочиха на земята. Усетих, че са направили това, съдейки по изгарящото чувство за падане, което изпитах в стомаха си.

Дон Хенаро остана там, където се бе приземил, но дон Хуан приближи до нас и седна зад мен, леко вдясно. Нестор беше клекнал, притиснал крака към корема си; отпуснал беше брадичка на сключените си длани върху коленете, а с лакти притискаше отстрани бедрата си. Паблито стоеше леко приведен, притиснал корема си с ръце. В този момент забелязах, че аз самият съм кръстосал ръце над пъпа си и съм се вкопчил в себе си, опъвайки кожата от двете ми страни. Стисках толкова силно, че хълбоците ме заболяха.

Дон Хуан сухо промърмори към трима ни:

— Трябва да съсредоточите поглед върху нагуала. Всякакви мисли и думи да се изличат!

Повтори го пет-шест пъти. Гласът му звучеше странно и непознато. Предизвикваше у мен усещането за люспеста кожа на гущер. Това сходство беше като усещане, а не като мисъл. Думите му се лющеха като люспи. Имаха някакъв тайнствен ритъм. Приглушени и сухи, те приличаха на тихо покашляне; ритмичен шепот, който въздействаше като заповед.

Дон Хенаро стоеше неподвижно. Като се втренчих в него, погледът ми не издържа и неволно се разфокусира. В това състояние отново забелязах как тялото на дон Хенаро излъчва особено сияние. Очите ми започнаха да се притварят или може би се бяха насълзили. Дон Хуан ми дойде на помощ. Чух, че ми нарежда да не кръстосвам поглед. Усетих леко чукване по главата. Той, изглежда, ме бе ударил с камък. Видях как камъчето отскочи няколко пъти по скалата до мен. Той, изглежда, се беше целил също в Паблито и Нестор, защото чух как още камъчета подскачат по скалата.

Дон Хенаро зае странна танцова поза — сви колене и изпъна ръце покрай тялото си с разперени пръсти, сякаш се канеше да се завърти. И наистина той се завъртя вихрено и нещо го изтегли нагоре. Имах ясното усещане, че огромна гъсенична верига издига тялото му до самия връх на скалата. Възприятието ми за движение нагоре беше най-необичайна смесица от зрителни и телесни усещания. Отчасти виждах, отчасти усещах физически полета му към върха. Нещо, което изглеждаше или по-скоро се усещаше като линия или едва доловима нишка светлина, го изтегли нагоре. Не бих казал, че виждам полета му така, както бих проследил летежа на птица с очите си. Движението му нямаше линейна последователност. Не трябваше да вдигам глава, за да го държа в полезрението си. Видях как нишката го изтегли, после усетих движението му в тялото си или с тялото си и в следващия миг той вече беше на върха на скалата, на десетки метри височина.

След няколко минути той се спусна отвесно надолу. Усетих падането му и неволно простенах.

Дон Хенаро изпълни изключителния си номер още три пъти. Във всеки от тях успявах да пригодя възприятието си. При последния му скок нагоре успях да различа няколко светещи линии, които се излъчваха от средата на тялото му, а по начина, по който се движеха, можех да преценя кога се кани да се издигне и кога — да се спусне. Преди да скочи нагоре, линиите се извиваха нагоре, преди скок надолу ставаше обратното — линиите се извиваха навън и надолу.

След четвъртия скок дон Хенаро дойде при нас и седна зад Паблито и Нестор. Тогава дон Хуан излезе напред и застана на мястото, където бе стоял дон Хенаро. Остана там известно време неподвижен. Дон Хенаро даде кратки указания на Паблито и Нестор. Не разбрах какво им каза. Погледнах ги и видях, че ги е накарал да вземат по един камък и да го притиснат към пъпа си. Тъкмо се чудех дали и аз да направя същото, когато той ми каза, че тази предпазна мярка не се отнася до мен, но все пак е добре да имам под ръка някакъв камък в случай, че ми прилошее. Дон Хенаро ми посочи с брадичка да гледам дон Хуан и произнесе нещо, което не разбрах. Той го повтори и макар че пак не разбрах думите, знаех, че е почти същата формула, която бе произнесъл дон Хуан. Всъщност не думите имаха значение, а ритъмът, сухият тон, подобен на кашлица. Убеден бях, че на какъвто и език да говореше дон Хенаро, той беше по-подходящ от испанския за този насечен ритъм.

Дон Хуан направи същото като дон Хенаро в началото, но вместо да скочи нагоре, той се преметна като гимнастик. Полусъзнателно зачаках да се приземи на краката си. Но той така и не го направи. Тялото му продължи да се премята на около метър над земята, отначало много бързо, после все по-бавно. Виждах от мястото си как тялото на дон Хуан увисна на една нишка светлина, както преди тялото на дон Хенаро. Превърташе се бавно, сякаш да ни даде възможност да го разгледаме подробно. След това започна да се издига, набра височина и стигна до върха на скалата. Дон Хуан всъщност се рееше като напълно безтегловен. Преобръщаше се бавно, извиквайки представата за астронавт, който се движи в безтегловност из космическото пространство.

Свят ми се зави, като го гледах. Моето усещане, че ми прилошава, като че ли го накара да ускори въртенето си. Отдалечи се от скалата и от голямата му скорост съвсем ми призля. Взех камъка и го сложих на корема си, притискайки го с всички сили. От допира му малко се поуспокоих и посъвзех. Макар и да не бях отклонявал поглед от дон Хуан по време на това действие, то беше нарушило концентрацията ми. Преди да се бях пресегнал за камъка, имах чувство, че от скоростта на въртене тялото му загуби очертанията си. Първо заприлича на въртящ се диск, после на шеметно въртяща се светлина. След като притиснах камъка до тялото си, скоростта намаля; той ми заприлича на шапка, запокитена във въздуха, или на хвърчило, което се рее насам-натам.

Това движение като на хвърчило беше още по-мъчително и от предишните. Съвсем ми прилоша. Чух плясък от криле на птица и след миг несигурност разбрах, че случката е приключила.

Почувствах се направо болен и толкова изтощен, че взе да ме унася. Сигурно бях задрямал за малко. Отворих очи, понеже някой ме разтърсваше за ръката. Беше Паблито. Говореше ми с неистов тон да не заспивам, иначе всички ще загинем. Убеждаваше ме, че трябва веднага да си тръгнем, ако ще и по корем да се влачим. Той също изглеждаше физически изтощен. Всъщност аз предложих да прекараме нощта тук. Перспективата да вървим до колата в този мрак ми се струваше направо ужасна. Опитах се да увещая Паблито, но той просто обезумяваше. Нестор се чувстваше толкова зле, че всичко му беше безразлично.

Паблито седна на земята в пълно отчаяние. Аз направих усилие да си подредя мислите. Вече беше доста тъмно, но оставаше достатъчно светлина, за да се различат околните скали. Цареше съвършена, успокоителна тишина. Наслаждавах се напълно на мига, но внезапно тялото ми подскочи — чух далечно изпращяване на съчки. Автоматично се обърнах към Паблито. Той сякаш знаеше какво става с мен. Хванахме Нестор под мишниците и на практика го понесохме. Втурнахме се да тичаме, влачейки го. Ясно ни беше, че само той знае пътя. От време на време ни даваше кратки упътвания.

Всъщност изобщо не ме интересуваше какво правим. Цялото ми внимание беше насочено към лявото ми ухо, което сякаш беше независим от мен орган. Някакъв вътрешен усет ме караше да спирам често и да прослушвам околността с това ухо. Знаех, че нещо ни следва. Беше нещо масивно, защото къртеше камъни по пътя си.

Нестор се посъвзе и закрачи сам, като от време на време се опираше на ръката на Паблито.

Стигнахме до няколко дървета. Вече беше съвсем тъмно. Внезапно чух изключително силно пращене, сякаш чудовищен камшик удряше върхарите на дърветата. Усетих над главата ми да преминава вибрираща вълна.

Паблито и Нестор изпищяха и ужасено побягнаха с всички сили. Искаше ми се да ги спра. Не бях сигурен дали можех да тичам в тъмното. Но в същия миг чух и усетих направо в гърба си тежко дишане. Ужасът ми стана неописуем.

Тримата тичахме, докато стигнахме до колата. Нестор ни насочваше по някакъв непознат път.

Мислех си да ги оставя по домовете им и после да отседна в някой хотел в града. Не бих отишъл в къщата на Дон Хенаро за нищо на света. Обаче Нестор не искаше да излиза от колата. Паблито и аз — също. Накрая спряхме пред къщата на Паблито. Той изпрати Нестор Да купи бира и кока-кола, докато майка му и сестрите му ни приготвят нещо за ядене. Нестор попита на шега дали не може да го придружи по-голямата сестра, за да не го нападнат кучета или пияници. Паблито се разсмя и ми каза, че Нестор бил поверен на неговите грижи.

— Кой ти го е поверил? — попитах аз.

— Силата, естествено! — отвърна той. — Имаше време, когато Нестор беше по-възрастен от мен, но Хенаро му направи нещо и сега е много по-млад. Ти си го забелязал, нали?

— Какво му е направил дон Хенаро? — попитах аз.

— Ами, направи го отново дете. Той беше прекалено сериозен и с тежък характер. Щеше да умре, ако не го бяха подмладили.

У Паблито имаше нещо истински искрено и затрогващо. Обяснението му ме покори със своята непринуденост. Нестор наистина беше по-млад; не само изглеждаше по-млад, но и се държеше като невинно дете Не се и съмнявах, че действително се чувства така.

— Аз се грижа за него — продължи Паблито. — Хенаро казва, че е чест да се грижиш за един воин. Нестор е чудесен воин.

Очите му заблестяха като очите на дон Хенаро. Той енергично ме потупа по гърба и се засмя.

— Пожелай му всичко добро, Карлитос — каза той. — Пожелай му всичко добро.

Бях много уморен. Усетих прилив от странна, щастлива тъга. Отвърнах му, че идвам от място, където хората рядко, ако не и никога не си пожелават добро един другиму.

— Знам — каза той. — Същото беше и с мен. Но сега съм воин и мога да си позволя да му желая доброто.

12. СТРАТЕГИЯТА НА МАГЬОСНИКА

Дон Хуан беше вече в къщата на дон Хенаро, когато късно сутринта пристигнах и аз. Поздравих го.

— Хей, какво става с теб? Цяла нощ сме те чакали с Хенаро — каза той.

Знаех, че се шегува. Изпитвах особена лекота и щастие. Досега бях успял да не се замислям над това, на което бях станал свидетел предишния ден. В този момент обаче не можах да сдържа любопитството си и го попитах какво беше това.

— О, просто демонстрация на всичко, което трябва да знаеш, преди да се запознаеш с магическото обяснение — каза той. — От вчерашните ти действия Хенаро усети, че си натрупал достатъчно сила за същинските неща. Явно си следвал напътствията му. Вчера ти позволи на своето възприятие да разтвори криле. Макар че беше малко стегнат, ти възприе всяко идване и заминаване на нагуала. С други думи, ти виждаше. Освен това ти доказа нещо, което в момента е по-важно дори от самото виждане — че можеш вече да задържаш неотклонно вниманието си над нагуала. А това именно ще определи резултата от последното, което предстои да научиш — магическото обяснение. Двамата с Паблито ще бъдете въведени в него заедно. Това е дар от силата — да те придружава такъв добър воин.

Явно това беше всичко, което искаше да ми каже. След малко го попитах за дон Хенаро.

— Тук някъде е — отвърна той. — Отби се до храстите, за да накара планината да потрепери.

В този миг чух далечен тътен като заглъхваща гръмотевица.

Дон Хуан ме погледна и се разсмя.

Накара ме да седна и ме попита дали съм ял. Закусил бях, така че той ми подаде бележника и ме поведе към мястото на дон Хенаро — голяма скала откъм западната страна на къщата, която гледаше към дълбок пролом.

— Сега именно ми е нужно цялото ти внимание — каза дон Хуан. — Внимание в смисъла, в който го разбира един воин — истинско вътрешно мълчание, за да може магическото обяснение напълно да проникне в теб. Вече сме в края на нашата задача; ти получи цялото необходимо обучение и сега трябва да спреш, да се обърнеш назад и да оцениш отново стъпките си. Според магьосниците това е единственият начин да затвърдиш постигнатото. Аз определено предпочитах да ти разкажа всичко това на твоето място на силата, но Хенаро е твоят благодетел и в момент като този може би неговото място ще е по-благотворно за теб.

Той имаше предвид под мое „място на силата“ билото на един хълм в пустинята на Северно Мексико, което ми бе посочил преди години и ми го бе „дал“ като мое място.

— Трябва ли само да слушам, без да си водя записки? — попитах аз.

— Ще трябва да се изхитрим някак — отвърна той.

— От една страна, на мен ми е нужно цялото ти внимание, а, от друга, ти трябва да си спокоен и уверен в себе си. И понеже ти се чувстваш добре само когато пишеш, сега е моментът да използваш цялата си лична сила, за да изпълниш тази невъзможна задача — да бъдеш себе си, без да бъдеш себе си.

Той се потупа по бедрата и се засмя.

— Вече ти казах, че аз отговарям за твоя тонал, а Хенаро за твоя нагуал — продължи той. — Моето задължение беше да ти помагам във всяко нещо, което се отнася до твоя тонал, и всичко, което съм правил с теб или на теб, е било с една-единствена цел — да почистя и подредя отново острова на твоя тонал. Това е работата ми като твой учител. Задачата на Хенаро като твой благодетел е да ти демонстрира по неоспорим начин нагуала и да ти покаже как да стигаш до него.

— Какво имаш предвид под почистване и подреждане на острова на тонала? — попитах аз.

— Имам предвид пълната промяна, за която ти говоря още от първия ден, когато се срещнахме — каза той.

— Безброй пъти съм ти казвал, че е нужна най-драстична промяна, ако искаш да успееш по пътя на знанието. Не става дума за промяна в умствената ти нагласа, начина на мислене или възгледите ти. Тази промяна изисква цялостно трансформиране на острова на тонала. Ти изпълни тази задача.

— Мислиш ли, че съм се променил? — попитах аз. Той се поколеба, после високо се засмя.

— Все такъв идиот си и все пак не си същият. Разбираш ли какво искам да кажа?

Той се пошегува с моите записки и каза, че му липсва дон Хенаро, който много би се наслаждавал на абсурда да си записвам магическото обяснение.

— Точно на този етап един учител обикновено казва на ученика си, че са стигнали до последния кръстопът — продължи той. — Обаче да се каже това е подвеждащо. По мое мнение няма последен кръстопът, нито последна стъпка към нищо. А щом няма последна стъпка, не бива да се придава тайнственост на която и да било част от съдбата ни на същества от светлина. Личната сила решава кой може и кой не може да се ползва от разкриването на магическото обяснение. От опит с мои събратя съм се уверил, че малцина имат желание да го изслушат. А измежду малцината, които го изслушат, още по-малко имат волята да действат в съответствие с него. А сред тези, които имат волята да действат, още по-малко имат достатъчно лична сила да извлекат полза от действията си. Така че въпросът с тайнствеността при магическото се свежда до рутина — може би толкова лишена от съдържание, както всяка рутина.

Във всеки случай ти вече знаеш за тонала и нагуала, които са сърцевината на магическото обяснение. На пръв поглед това знание изглежда доста безобидно. Седим си тук и невинно си приказваме за тях, все едно че са най-обикновена тема за разговор. Ти спокойно си пишеш, както го правиш от години насам. Пейзажът наоколо е олицетворение на спокойствието. Ранен следобед, денят е прекрасен, околните планини ни обгръщат в закрилящ пашкул. Не е нужно човек да бъде магьосник, за да разбере, че това място, което говори за силата и безупречността на Хенаро, е най-подходящата обстановка, за да се открехне вратата. Защото именно това правя аз днес — отварям ти вратата. Но преди да дръзнем да прекрачим отвъд този праг, изисква се честно предупреждение — един учител трябва да говори откровено и да предупреди ученика си, че тази безобидност и безметежност на мига са мираж и че пред него зее бездънна пропаст, а веднъж отвори ли се вратата, няма начин да я затвориш отново.

Той замълча.

Изпитвах лекота и щастие. От мястото на дон Хенаро се разкриваше гледка, която ми спираше дъха. Дон Хуан беше прав — денят и пейзажът бяха повече от красиви. Искаше ми се да се разтревожа от неговите пояснения и предупреждения, но спокойствието около мен преграждаше подобни опити и долових в себе си надеждата, че опасностите, за които говори, са може би само метафорични.

Дон Хуан внезапно заговори отново.

— Годините на усилени тренировки са само подготовка за опустошителната среща на воина с…

Той отново замълча, погледна ме с присвити очи и се усмихна.

— С онова, което е там, отвъд предела — добави той.

Помолих го да ми обясни това злокобно твърдение.

— Магическото обяснение, което изобщо не изглежда като обяснение, е смъртоносно — каза той. — То изглежда безобидно и привлекателно, но отвори ли се воинът за него, то му нанася такъв удар, който никой не може да отбие.

Той се разсмя високо.

— И така, бъди готов за най-лошото, но без никаква припряност и паника — продължи той. — Нямаш никакво време и все пак си обгърнат от вечността. Какъв парадокс за твоя разум!

Дон Хуан стана. Отърси се от следите на някаква лека потиснатост, после седна удобно, облегнал гръб на една скала и с лице на северозапад. Посочи ми вляво от себе си място, където и аз можех да се настаня удобно, също обърнат на северозапад. Скалата беше топла и ми създаваше чувство на спокойствие, на закрила. Денят беше тих, лекият ветрец правеше приятна горещината на следобедното слънце. Свалих си шапката, но дон Хуан настоя да си я сложа.

— Сега гледаш в посока към твоето място на силата — каза той. — Това е опора, която може да ти бъде за защита. Днес ще ти потрябват всички възможни опори. Шапката ти може би е една от тях.

— Защо са всички тези предупреждения, дон Хуан! Какво всъщност предстои да се случи? — попитах аз.

— Това, което ще се случи днес, зависи от факта дали имаш или не достатъчно лична сила, за да съсредоточиш неотклонно вниманието си върху крилете на своето възприятие — каза той.

Очите му блестяха. Никога досега не бях го виждал така възбуден. Струваше ми се, че в гласа му има нещо необичайно, може би някаква непривична напрегнатост.

Каза, че случаят изисква точно тук, на мястото на силата на моя благодетел, той самият да направи преглед на всеки етап в усилията си да ми помогне да изчистя и подредя отново острова на моя „тонал“. Тази равносметка беше най-щателна и му отне пет часа. По един блестящ и ясен начин той направи сбит преглед на всичко, което бе правил с мен от първия ден, когато се срещнахме. Сякаш се бе отприщил някакъв бент. Разясненията му ме изненадаха. Обикновено аз настоявах да разнищваме всичко, а той никога не е бил склонен към това. А сега именно той да започне да изяснява основните моменти от своето учение, и то по такъв академичен начин — това беше не по-малко изумително, отколкото да го видя с костюм в Мексико Сити. Езикът, който владееше блестящо, драматичните паузи, подборът на думите — всичко беше толкова изключително, че изобщо не можех да си го обясня рационално. Той каза, че на този етап учителят трябва да говори на отделния воин с точно определени понятия и че начинът, по който ми говори, и яснотата на обяснението са част от последния му трик и едва накрая ще разбера смисъла на всичко, което прави. Говореше, без да спре, докато не завърши целия си преглед. Записвах всичко, което казваше, без никакво съзнателно усилие от моя страна.

— Ще започна с това, че един учител никога не издирва ученици, а и никой не може да си издейства възможността да учи при него — каза той. — Винаги някаква поличба посочва ученика. Един воин, който може би е готов да стане учител, трябва да бъде постоянно нащрек, за да улови своя кубичен сантиметър шанс. Аз те видях точно преди да се срещнем; ти имаше добър тонал, подобно на онова момиче, което срещнахме в Мексико Сити. След като те видях, аз започнах да чакам, точно както с теб чакахме момичето онази вечер в парка. То отмина, без да ти обърне внимание. Но теб те доведе един мъж, който издрънка куп празни приказки и после се омете. Ти остана сам с мен и също дрънкаше глупости. Разбрах, че трябва да действам бързо, за да те хвана. Нещо подобно трябваше да сториш и ти самият, ако онова момиче се беше заговорило с теб. Аз всъщност те завладях с волята си.

Дон Хуан имаше предвид особения начин, по който ме бе изгледал в деня, когато се срещнахме. Той се бе втренчил в мен така, че аз изпитах необяснимо усещане за празнота и сякаш се вцепених. Не можах да намеря никакво логическо обяснение на реакцията си и завинаги останах с убеждението, че след тази наша първа среща аз все се връщах при него само защото ме бе завладял с онзи поглед.

— Това беше най-бързият начин да те хвана — каза той. — Беше удар право в твоя тонал. Аз го вцепених, като съсредоточих волята си върху него.

— Как го направи? — попитах аз.

— Воинът насочва поглед към дясното око на другия човек — каза той. — Това, което всъщност прави, е да спре вътрешния диалог и тогава се явява нагуалът. Затова и тази маневра е опасна. Когато нагуалът вземе надмощие, макар и само за миг, тогава изобщо е невъзможно да се опише какво усеща тялото. Знам, че безброй часове си се мъчил да проумееш какво си изпитал тогава, но и до днес не си успял. Аз обаче постигнах каквото желаех. Залових те.

Казах, че още си спомням втренчения му поглед.

— Погледът, насочен към дясното око, не е втренчен — каза той. — Ти по-скоро със сила сграбчваш човек през окото му. Иначе казано, улавяш нещо, което е зад окото. И просто физически усещаш, че държиш нещо с волята си.

Той се почеса по главата и бутна шапката си напред, над челото.

— Това естествено е само начин на изразяване — продължи той. — Начин да се обяснят особени физически усещания.

Нареди ми да престана да пиша и да го гледам. Каза, че ще „улови“ леко моя „тонал“ с „волята“ си. Изпитах същото усещане като при първата ни среща и в другите случаи, когато съм изпитвал просто физически, че дон Хуан ме докосва с погледа си.

— Но как предизвикваш у мен усещането за докосване, док Хуан? Какво всъщност правиш? — попитах аз.

— Невъзможно е да се опише точно какво прави човек — каза той. — Нещо щраква и изскача от определено място в корема. То може да се насочва и фокусира над каквото и да било.

Аз отново усетих нещо като фини щипци да хващат някакво неопределено място в мен.

— Това се постига само когато воинът се научи да фокусира волята си — обясни дон Хуан, като отмести поглед. — Изобщо не се овладява чрез упражнения, затова не съм ти го препоръчвал и не съм те поощрявал да го правиш. В даден момент в живота на воина то просто само си става. Никой не знае как.

Той помълча известно време. Чувствах сетивата си особено изострени. След малко дон Хуан отново заговори.

— Тайната е в лявото око — каза той. — Когато воинът напредне по пътя на знанието, лявото му око може да улавя всичко. Обикновено лявото око на воина изглежда по-особено — понякога е дълго време разфокусирано, в други случаи става по-малко или по-голямо от другото, или просто различно по някакъв начин.

Той ме погледна и на шега се направи, че изучава лявото ми око. Поклати глава в иронично неодобрение и се засмя.

— Веднъж щом ученикът бъде уловен, обучението започва — продължи той. — Първата работа на учителя е да му представи идеята, че светът, който си мислим, че виждаме, е само представа, описание на света. Всички усилия на учителя са насочени да докажат на ученика тази основна идея. Но тя, изглежда, е едно от най-трудните неща за приемане — ние се задоволяваме да останем в плен на своята представа за света, която ни заставя да чувстваме и действаме така, сякаш знаем всичко за него. Още с първото си действие учителят се стреми да сложи край на тази представа. Магьосниците наричат това спиране на вътрешния диалог и са убедени, че е една от най-важните техники, които ученикът трябва да усвои.

За да се освободи от тази представа за света, която човек носи още от люлката си, не е достатъчно само да го желае или да бъде решен на това. Нужни са и практически занимания. Една такава практическа задача е правилната походка. Тя изглежда безобидна и безсмислена. Както всяко нещо, което само по себе е сила или я носи в себе си, правилната походка не прави особено впечатление. Ти поне няколко години я смяташе просто за странно и любопитно поведение. Едва наскоро те осени, че това е най-ефикасният начин да спреш вътрешния си диалог.

— По какъв начин правилната походка спира вътрешния диалог? — попитах аз.

— Тази специфична походка пренасища тонала — каза той. — Препълва го. Виждаш ли, вниманието на тонала трябва да бъде насочено над неговите творения. В действителност преди всичко вниманието подрежда света. Затова и вниманието на тонала трябва да е насочено към елементите от неговия свят, за да го поддържа и преди всичко за да поддържа представата за света чрез вътрешния диалог.

Каза, че правилната походка всъщност е уловка. Първо, като извива пръсти, воинът насочва вниманието към ръцете си; после, като гледа с разфокусиран поглед, право пред себе си, в която и да било точка от дъгата, която тръгва от пръстите на краката му и свършва над хоризонта, той буквално „препълва“ своя „тонал“ с информация. Останал без пряка връзка с елементите на своето описание, „тоналът“ става неспособен да говори със себе си и така човек постига вътрешното мълчание.

Дон Хуан обясни, че положението на пръстите всъщност няма никакво значение и че единственото съображение е да насочи вниманието към ръцете, като пръстите се сплитат по всевъзможни непривични начини; важното още е, че очите с така разфокусирания поглед долавят огромен брой черти от света, въпреки че не ги виждат ясно. Добави, че в това състояние очите могат да улавят подробности, които убягват на нормалното зрение.

— Заедно с правилната походка — продължи дон Хуан — учителят трябва да научи своя ученик и на друга, още по-изкусна способност — да действа, без да вярва, без да очаква отплата — да действа просто ей така, заради оня, дето духа. Няма да е преувеличено, ако ти кажа, че успехът на учителя зависи от това доколко добре и хармонично е напътствал ученика си специално в това отношение.

Казах на дон Хуан, че не помня изобщо да е споменавал като конкретна техника това „да действаш за оня, дето духа“. Спомнях си само някакви чести, но бегли забележки на тази тема.

Той се засмя и каза, че тъкмо защото маневрата му била толкова тънка, аз и досега не съм я забелязал. После ми припомни всички безцелни и смешни задачи, които ми бе поставял всеки път, като бях в дома му. Нелепи дреболии от всекидневието, като например да наредя дървата за огрев в определена фигура, да начертая с пръст непрекъснати концентрични кръгове по земята около цялата къща; да прехвърлям от едно място на друго разни непотребни боклуци и така нататък. Такива задачи ми възлагаше да изпълнявам и когато съм си у дома — например да нося черно таке, винаги да си връзвам първо лявата обувка, да си слагам колана обратно, така че да се затяга от дясно на ляво.

И ако никога не съм ги смятал за нещо повече от занесии, то беше защото той винаги ми е казвал да ги забравя веднага щом се затвърдят като постоянен навик.

След като направи преглед на всички задачи, които ми беше поставял, осъзнах, че като ме е карал да си създавам тези безсмислени навици, той наистина ми бе внушил идеята да действам, без да очаквам нищо в замяна.

— Спирането на вътрешния диалог обаче е ключът към света на магьосниците — каза той. — Останалите действия са само помощни. Те само засилват въздействието от спирането на вътрешния диалог.

Каза, че има две основни техники или действия, които ускоряват спирането на вътрешния диалог: заличаването на личната история и „сънуването“. Напомни ми, че в ранните етапи на моето ученичество ми беше представял различни методи да променя своята „личност“. Бях си ги записвал в бележките и години наред не си ги бях спомнял, докато не осъзнах колко са важни. Тези специфични методи в началото ми се бяха стрували твърде своеобразни средства за променяне на поведението ми.

Той обясни, че изкуството на учителя е в това да отклони вниманието на ученика от най-главните неща. Показателен пример беше колко изкусно ме бе подвел да науча, без и до днес да се усетя, най-същественото — да действам, без да очаквам възнаграждение.

Каза, че по същата причина бе насочил интереса ми към идеята за „виждането“, истинският смисъл на което означава непосредствен досег до „нагуала“ — действие, което е неминуемият краен резултат от обучението, но като отделна задача само за себе си е непостижимо.

— И защо е трябвало да ме надхитряш по този начин? — попитах аз.

— Магьосниците са убедени, че всички ние сме глупаци — отвърна той. — Никога не можем доброволно да се освободим от жалкия си самоконтрол, затова трябва да бъдем надхитряни.

Според него, като ме е карал да съсредоточа вниманието си над една псевдозадача — да се науча да „виждам“, — той успешно постигнал две неща. Първо, беше ми описал непосредствената среща с „нагуала“, без да го споменава, и, второ, подвел ме бе да смятам истински важните моменти от неговото учение за нещо несъществено. Заличаването на личната история и „сънуването“ за мен изобщо не са били така важни, както „виждането“. Бях ги смятал забавни занимания. Дори намирах, че са практики, които ми се удават с особена лекота.

— С особена лекота! — присмя ми се той, като изслуша коментара ми. — Един учител не бива да оставя нищо на случая. Казвал съм ти, че си бил прав да се чувстваш заблуждаван. Проблемът е, че според теб целта на моите трикове е била да заблудят разума ти. Но за мен те бяха средство да отклоня вниманието ти или да го прикова, в зависимост от случая.

Той ме погледна косо и с широк жест посочи всичко наоколо.

— Тайната на всичко това е във вниманието на човека — каза той.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?

— Всичко това съществува благодарение на нашето внимание. Самата тази скала, на която седим, е скала само защото вниманието ни е приучено да я възприема като скала.

Помолих го да обясни тази идея. Той се засмя и ми се закани с пръст.

— Сега правим преглед. По-късно ще стигнем и до това.

Обясни ми, че благодарение на заобиколните му маневри аз съм проявил интерес към заличаването на личната си история и към „сънуването“. Каза, че ако тези две техники се изпълняват в пълния им вид, последиците от тях биха могли да бъдат крайно опустошителни. Затова основната му грижа, както на всеки учител, е да не допуска ученикът му да прави каквото и да било, което би го довело до умопомрачение и патологични отклонения.

— Заличаването на личната история и сънуването трябва да бъдат само в помощ на ученика — каза той. — На него му е нужно трезвост и сила, които да смекчават удара. Затова учителят го запознава с пътя на воина, тоест, как да живее като воин. Той именно свързва всичко в света на магьосниците. Малко по малко учителят трябва да го изгради и развие. Без твърдост и уравновесеност като начин на живот воинът изобщо не би издържах пътя на знанието.

Според дон Хуан обучението в начина на живот на един воин е пример за това как вниманието на ученика трябва да се приковава, а не да се отклонява. Така че той бе приковавал вниманието ми, като ме е изкарвал извън обичайните житейски обстоятелства всеки път, когато бях ходил при него. Нашите преходи из пустинята и планините са били средството за постигане на всичко това.

Маневрата да смени контекста на обичайния ми свят, като ме води на разходки и лов, беше друг момент от неговата система, който беше минал незабелязано за мен. Изваждането от контекста е водело до това, че като не съм можел да следвам собствените си ориентири, аз съм насочвал цялото си внимание над всяко нещо, което ми казва дон Хуан.

— Колко хитро, а? — засмя се той.

Аз също се засмях с чувство на страхопочитание. Никога не си бях давал сметка, че при него всичко е до такава степен осъзнато.

После той изреди стъпките за насочване и завладяване на вниманието ми. Когато свърши прегледа им, добави, че един учител винаги взима предвид характера на ученика си. С мен трябвало много да внимава, защото при моята невъздържаност съм можел да се убия, без изобщо да се замисля.

— Какъв невъзможен човек си ти, дон Хуан — пошегувах се аз и той избухна в гръмогласен смях.

Обясни ми, че се използват още три техники за заличаване на личната история: премахване на чувството за собствена значимост, поемане на отговорност и използване на смъртта като съветник. Идеята е, че без благотворното въздействие на тези три техники заличаването на личната история би могло да направи ученика несигурен, колеблив и излишно усъмнен в себе си и в своите действия.

Дон Хуан се заинтересува каква е била естествената ми реакция в моменти на стрес, неудача или разочарование, преди да му стана ученик. Сподели, че неговата била гняв. Отговорих, че моята обичайна реакция е била самосъжалението.

— Макар и да не го осъзнаваш, ти трябваше доста да се потрудиш, за да превърнеш това чувство в нещо естествено — каза той. — Вече едва ли си спомняш какви усилия ти костваше да установиш, че самосъжалението е просто черта от твоя остров на топола. Самосъжалението те съпътстваше във всичко, което вършиш. То винаги ти бе под ръка като съветник. Воинът обаче смята, че смъртта е по-отговорен съветник, който също може да го съпътства във всичките му действия, както самосъжалението или гнева. Очевидно ти си се научил да се самосъжаляваш след една непосилна борба. Но по същия начин можеш да се научиш на чувството за надвисналия край и постоянно да носиш в съзнанието си мисълта за своята смърт. Като съветник самосъжалението е нищо в сравнение със смъртта.

После дон Хуан посочи привидното противоречие в идеята за промяната. От една страна, магическият свят изисква драстична трансформация, а, от друга, според магическото обяснение островът на „тонала“ е завършен и нито един негов елемент не може да бъде премахнат. Така че промяна не означава да се премахне който и да било елемент, а да се промени използването му.

— Да вземем например самосъжалението — каза той. — Невъзможно е да се отървеш завинаги от него. То си има определено място и роля на твоя остров, има свой отличителен облик. Така че самосъжалението се задейства при всеки сгоден случай. То има своя история. Затова, промениш ли облика на самосъжалението, това значи да го махнеш от видното му място.

Помолих го да ми обясни значението на метафорите си, особено идеята за промяна на облика. Разбирах това в смисъл да играеш повече от една роля в даден момент.

— Човек променя облика на елементите от острова, като промени използването им — отвърна той. — Да вземем отново самосъжалението. Ти си го използвал или защото поради чувството си за собствена значимост си смятал, че заслужаваш по-добро положение или отношение, или защото не си искал да поемаш отговорност за постъпките си, които са те довели до състояние, пораждащо самосъжаление, или пък защото не си бил в състояние да използваш представата за неизбежната смърт като свидетел на действията ти и съветник.

— Чрез заличаване на личната история и трите съпътстващи я техники магьосниците изменят облика на елементите от острова. Например заличаването на личната история означава, че ти се отказваш да използваш самосъжалението, защото за да се еамосъжаляваш, ти трябва да се чувстваш значим, безотговорен и безсмъртен. Когато тези чувства бъдат променени по някакъв начин, вече става невъзможно да се еамосъжаляваш.

— Същото се отнася и за всички останали елементи от острова, които ти промени. Без тези четири техники обаче ти никога не би успял да ги промениш. Защото да промениш облика на един елемент означава да прехвърлиш на второстепенно място елемент, който дотогава е бил важен. Твоето самосъжаление си остава елемент на острова ти, но вече е изтласкано на заден план, без повече да се употребява — така, както са били дотогава представата за надвисналата смърт, смирението, отговорността за действията ти.

Дон Хуан каза, че когато ученикът усвои всички тези техники, той стига до кръстопът. В зависимост от своята чувствителност той прави едно от двете — или приема изцяло напътствията и внушенията на своя учител, като действа, без да очаква награда, или ги смята за занесии и налудничавост.

Отбелязах, че лично мен доста ме обърква думата „техники“. Винаги бях очаквал някакви точни указания, а бях получавал само мъгляви насоки. Затова не можех да ги приема сериозно и да действам в съответствие с очакванията му.

— Това ти беше грешката — каза той. — Затова аз трябваше да решавам дали да прибягна до растения на силата или не. Ти можеше само чрез тези четири техники да почистиш и преподредиш острова на тонала си. Това щеше да те доведе до нагуала. Но не всички сме способни да откликваме на прости съвети. Ти, а заради теб и аз трябваше да прибегнем до нещо друго, което д? ни разтърси; затова ни бяха необходими тези растения на силата.

И наистина трябваше да минат години, за да разбера колко са били важни тези начални напътствия от дон Хуан. Поради изключителното въздействие, което ми бяха оказали психотропните растения, бях останал е убеждението, че употребата им е ключов момент в обучението. Дълго бях на това мнение и едва в по-късните години на моето ученичество разбрах, че значителните трансформации и открития при магьосниците се извършват винаги в трезво съзнание.

— Какво щеше да стане, ако бях възприел сериозно твоите препоръки? — попитах аз.

— Щеше да стигнеш до нагуала — отвърна той.

— Но можех ли да стигна до нагуала без благодетел?

— Силата се осигурява според твоята безупречност — отвърна той. — Ако беше използвал сериозно тези четири техники, щеше да си натрупал достатъчно лична сила, за да се сдобиеш с благодетел. Щеше да бъдеш безупречен и силата щеше да ти отвори всички необходими пътища. Това е закон.

— Защо не ми даде повече време? — попитах аз.

— Ти разполагаше с всичкото време, което ти беше нужно — отвърна той. — Силата ми показваше пътя. Една нощ аз ти поставих задача — да откриеш своето благотворно място пред входа на къщата ми. Тогава ти по принуда се справи чудесно и на сутринта заспа върху една много специална скала, която аз бях докарал там. Силата ми показа, че ако човек не те тласка безмилостно, ти няма да постигнеш нищо.

— Растенията на силата помагаха ли ми? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Отвориха те, като блокираха твоята представа за света. В това отношение растенията на силата въздействат върху тонала по същия начин, както правилната походка. И двете го претоварват с информация и така заставят вътрешния диалог да спре. Растенията са отлични за тази цел, но цената е прекалено висока. Те увреждат неизмеримо тялото. Това е лошата им страна, особено на дяволската трева.

— Щом си знаел колко са опасни, защо ми даваше толкова много и често от тях? — попитах аз.

Той ме увери, че всички подробности на обучението се определят от силата. Изтъкна, че макар учението да съдържа едни и същи неща за всички ученици, при всеки от тях се следва различен ред, а той многократно получил знаци, че на мен ми трябва доста по-голям натиск, за да се справя с каквото и да било.

— Имах си работа с едно нагло, безсмъртно същество, на което не му пукаше нито за собствения му живот, нито за смъртта — засмя се той.

Припомних му, че когато ми бе описвал тези растения и ми е говорел за тях, той им придаваше антропоморфни качества. Винаги се отнасяше се към тях така, сякаш бяха личности. Той отвърна, че това е средство за отклоняване вниманието на ученика от същинската задача — спирането на вътрешния диалог.

— Щом се използват само за спиране на вътрешния диалог, каква връзка имат със съюзника? — попитах аз.

— Трудно е да се обясни — каза той. — Тези растения водят ученика направо до нагуала, а съюзникът е аспект от него. Ние действаме изключително от центъра на разума, независимо кои сме и откъде идваме. По природа разумът може по един или друг начин да обясни всичко, което се случва в рамките на неговата представа за света. Съюзникът е нещо извън тази представа, извън обхвата на разума. Човек може да го наблюдава само от центъра на волята, когато е блокиран нормалният ни поглед към света, затова тъкмо той е нагуалът. Магьосниците обаче могат да се научат да възприемат съюзника по един много по-сложен начин и така да навлязат прекалено дълбоко в една нова представа за света. За да те предпазя от такава участ, аз не подчертавах значението на съюзника, както обикновено правят магьосниците. След като използвали поколения наред растенията на силата, магьосниците се научили да си дават сметка за всяко нещо от представата им за себе си, което им било обяснимо. Бих казал, че с помощта на волята магьосниците успели да разширят светогледа си. Моят учител и благодетелят ми бяха най-чист пример за това. Те обладаваха огромна сила, но не бяха хора на знанието. Така и не успяха да разчупят границите на своя макар и широк светоглед и затова никога не постигнаха целостността на себе си, въпреки че знаеха какво значи това. Не че живееха сбъркано, с претенциите за неща, недостижими за тях. Те съзнаваха, че са „изпуснали влака“ и едва при смъртта ще им се разкрие цялата тайна. Магьосничеството им бе дало възможност само да надзърнат в тази неуловима цялостност на себе си, но не и реалните средства да стигнат до нея.

Аз ти разкрих достатъчно от представата на магьосниците за света, без да допусна тя да те обсеби. Казвал съм ти, че само когато човек съпостави два възгледа, той може да се промъкне между тях, за да стигне в реалния свят. Искам да кажа, че човек може да стигне до целостността на себе си едва когато напълно разбере, че светът не е само представа все едно дали е представа на обикновен човек или на магьосник.

Точно в това аз се отклонявам от традицията. След цял живот борба аз знам, че важното е не да заучиш едно ново описание, а да стигнеш до цялостността на себе си. Човек трябва да стигне до нагуала, без да уврежда тонала и най-важното, без да вреди на тялото си. Ти взимаше психотропни растения, минавайки по същите стъпки, както и аз навремето. Единствената разлика е, че не те оставих да потънеш дълбоко в тях — аз ги спрях, когато прецених, че си натрупал достатъчно представи от нагуала. По тази причина никога не пожелах да обсъждаме срещите ти с растенията на силата и не те оставих да се увличаш в приказки за тях. Нямаше смисъл да се говори за неизразимото. Това бяха истински навлизания в нагуала, в непознатото.

Отбелязах, че съм имал нужда да говоря за възприятията си под въздействието на психотропните растения, за да си изясня една собствена хипотеза. Бях убеден, че с помощта на тези растения той ми бе осигурил спомени от невъобразими начини на възприятие. Тези спомени, които в момента на изживяването са ми се стрували лични и без връзка с нещо смислено, с течение на времето започваха да се подреждат в цялостен смисъл. Разбрах, че дон Хуан изкусно ме бе насочвал всеки път и до всяко осмисляне бях стигал благодарение на неговите напътствия.

— Не искам да наблягаме на тези случки или да ги обясняваме — сухо каза той. — Заемем ли се с обяснения, ще се върнем точно там, където не искаме да бъдем, тоест, отново ще се озовем в поредната представа за света, макар и този път много по-широка.

Дон Хуан каза, че след като ученикът се научи да спира вътрешния си диалог чрез въздействието на растенията на силата, той неминуемо стига до задънена улица. Започва да се съмнява в смисъла на цялото обучение. Според дон Хуан дори и най-любознателният ученик в този момент доста загубва интерес.

— Растенията на силата разтърсват тонала и застрашават стабилността на целия остров — каза той. — Именно в този момент ученикът се отдръпва, и с право — иска му се да се измъкне от цялата тази бъркотия. Пак тогава учителят залага най-изкусната си клопка — достойния противник. Тази уловка преследва две цели. Първо, тя позволява на учителя да задържи своя ученик и, второ, предоставя на ученика отправна точка за по-нататък. Тази уловка довежда на арената достойния противник. Без помощта на достойния противник, който всъщност не е враг, а дълбоко посветен съратник, ученикът не може да продължи по пътя на знанието. И най-съвършеният човек би си тръгнал в този момент, ако бъде оставен да решава сам. Аз ти изпратих като достоен противник най-добрия воин, който може да се намери — Ла Каталина.

Дон Хуан говореше за времето преди години, когато ме бе вкарал в продължително двуборство с една индианска магьосница.

— Дадох ти възможност за физически контакт с нея — продължи той — Избрах жена, защото ти имаш доверие на жените. На нея й беше много трудно да подкопае това доверие. Години по-късно тя ми призна, че искала да се откаже, защото те харесала. Но тя е голям воин и въпреки чувствата си едва не те затри от лицето на земята. Тя така силно разтърси тонала ти, че той никога повече не остана същия. Тя всъщност измени така издълбоко облика на твоя остров, че с действията си те запокити в друга реалност. Тя дори можеше да стане твоя благодетел, но ти не беше скроен така, че да станеш магьосник от нейния тип. Нещо между вас не беше както трябва. Ти така и не можа да се уплашиш истински от нея. Когато една вечер тя те заговори, ти едва не припадна, но в същото време се почувства привлечен от нея. За теб тя беше една желана жена, какъвто и страх да изпитваше от нея. И тя го разбра. Един ден в града те улових как я гледаше — целият се тресеше от страх и в същото време лигите ти потекоха по нея.

Така че с действията си достойният противник може или да взриви на парчета ученика, или напълно да го промени. След като действията на Ла Каталина не те убиха — не защото тя не се постара доста, а защото ти устоя, — те оказаха благотворно влияние над теб и те накараха да вземеш решение.

Учителят прибягва до достойния противник, за да тласне ученика към избора на живота му. Ученикът трябва да избере между света на воина и своя обикновен свят. Но това решение е невъзможно, ако ученикът не разбира избора, пред който е изправен. Затова учителят трябва да се отнесе с изключително търпение и разбиране към ученика си и да го насочва с уверена ръка към този избор, но преди всичко трябва да бъде сигурен, че ученикът му ще избере света и живота на воин. Аз постигнах това, като те помолих за помощ да надвия Ла Каталина. Казах ти, че тя се кани да ме убие и ми е нужна твоята помощ, за да се отърва от нея. Предупредих те честно за последиците от твоя избор и ти дадох достатъчно време, за да решиш.

Ясно си спомням деня, когато дон Хуан ми предостави свободата да избера. Каза ми, че ако не искам да му помогна, аз съм свободен да си отида и повече изобщо да не се връщам. Почувствах, че в този момент съм свободен да избера свой собствен път, и нямах повече задължения към него.

Тръгнах си от дома му и подкарах колата със смесено чувство на тъга и щастие. Мъчно ми беше да се разделя с дон Хуан и в същото време се чувствах щастлив, че съм приключил с всичките му объркващи занимания. Мислех си за Лос Анжелис, за моите приятели и за всички обичайни задължения на всекидневието, които ме очакваха; за онези дребни привички, конто винаги са ми доставяли такова удоволствие. За малко дори изпаднах в еуфория. Чудатостите на дон Хуан и неговият начин на живот бяха останали зад гърба ми и аз бях свободен.

Щастливото ми настроение обаче не продължи много. Желанието ми да напусна света на дон Хуан беше несъстоятелно. Предишните ми навици бяха загубили силата си. Опитвах се да се сетя за нещо в Лос Анжелис, което бих правил с желание, но нищо не ми хрумваше Веднъж дон Хуан ми бе казал, че се страхувам от хората и като защитно средство съм се научил да не искам нищо. Каза, способността да не желаеш нищо е най-съвършено постижение за един воин. Аз обаче от глупост съм се престарал и от това да не искам нищо, погрешно съм изпаднал в състояние да не харесвам нищо. Затова животът ми бил скучен и празен.

Той беше нрав и докато карах по магистралата на север, най-сетне проумях пълните последици от неподозираното си безразсъдство. Започнах да осъзнавам измеренията на своя избор. Аз всъщност напусках един магически свят на непрекъснато обновление, за да се върна към спокойния си, скучен живот в Лос Анжелис. Започнах да си припомням всичките си празни дни и особено една неделя. Целия ден не ме свърташе на едно място, понеже нямах какво да правя. Ни един приятел не се беше отбил, никой не ме беше поканил на гости. Хората, които ми се искаше да навестя, не си бяха у дома, и най-лошото — бях гледал всички филми, които даваха в града. Късно следобед, напълно отчаян, аз отново прегледах програмата на кината и открих някакъв филм, който изобщо не ми се гледаше. Прожектираха го в някакъв градец на около четиридесет километра от къщи. Отидох да го гледам и се отвратих, но дори това беше по-добро от нищото.

Под въздействието на света на дон Хуан аз се бях променил. Поне в едно — откакто го познавах, не ми оставаше време да скучая. Това само по себе си ми беше достатъчно. Дон Хуан наистина се беше подсигурил, че ще избера света на воина. Обърнах колата и потеглих обратно към неговия дом.

— Какво щеше да стане, ако бях избрал да се върна обратно в Лос Анжелис? — попитах го аз.

— Това беше невъзможно — отвърна той. — Такъв избор не съществуваше. От теб се искаше само да оставиш тонала си да осъзнае, че е решено да се присъединиш към света на магьосниците. Тоналът не знае, че решенията са от сферата на нагуала. Когато си мислим, че ние решаваме, всъщност само установяваме, че нещо, което не сме в състояние да проумеем, е формирало тъй нареченото ни решение, а нашата работа е само да се съгласим.

— В живота на воина има само едно нещо, един-единствен въпрос, който остава наистина нерешен — колко далеч може да отиде човек по пътя на знанието и силата. Този въпрос остава открит и никой не може да предскаже отговора му. Веднъж ти казах, че свободата, с която разполага воинът, е или да действа безупречно, или да се държи като мухльо. Безупречността наистина е единственият акт на свобода, затова е истинското мерило за духа на воина.

Дон Хуан каза, че след като ученикът е взел решение да се присъедини към света на магьосниците, учителят му възлага практическа задача — някакво задължение, което да изпълнява във всеки, шевния си живот. Задачата се определя според характера на ученика и обикновено с измислена житейска ситуация, в която се поставя ученикът, като средство за непрекъснато въздействие върху представата му за света. Аз лично бях възприел задачата си по-скоро като забавна шега, отколкото като сериозна житейска ситуация. С течение на времето обаче ми стана ясно, че е трябвало да се отнасям сериозно към нея.

— След като ученикът е получил своята магическа задача, той е готов за друг тип инструкции — продължи дон Хуан. — Тогава той вече е воин. В твоя случай, понеже ти вече не беше ученик, аз те запознах с трите техники, които спомагат за сънуването — разрушаването на житейските навици, походката на силата и не-правенето. Ти беше много последователен — глупав като ученик, глупав и като воин. Записваше си най-прилежно всичко, което ти казвах, и всичко, което ставаше с теб, но не действаше точно както ти препоръчвах. Затова се налагаше отново да те разтърсвам чрез растения на силата.

Дон Хуан ми разказа подробно как е отклонявал вниманието ми от „сънуването“, като ме подвеждал да мисля, че важното е едно друго, много трудно действие, което той наричаше не-правене и което представляваше игра на възприятията — вниманието се фокусира върху такива черти на света, които човек обикновено не забелязва — например върху сенките на нещата. Дон Хуан каза, че стратегията му била да отдели техниката на не-правене, като я обгърне в подчертана тайнственост.

— Не-правенето, както и всичко останало, е много важна техника, но тя не е най-главната — каза той. — Ти си падаш по тайните. Ти, бъбривкото, трябваше да пазиш тайна!

Той се разсмя и каза, че си представял колко трудно ми е било да си държа езика зад зъбите.

Обясни, че разрушаването на навиците, походката на силата и не-правенето са основните пътища за усвояване на нови начини за възприемане на света и подсказват на воина какви невероятни възможности за действие съществуват. Тези три техники според дон Хуан позволяват да се опознае „сънуването“ като отделен и прагматичен свят.

— Сънуването е практическо помощно средство, изнамерено от магьосниците — каза той. — Те не са били глупаци, знаели са какво правят и са се стремели към досег до нагуала, като тренирали тонала да се оттегли, така да се каже, за миг и после отново да си върне контрола. Ти не виждаш смисъл в това твърдение, но всъщност през цялото време точно това правеше — тренираше да се „оттегляш“, без да губиш съзнание. Сънуването, разбира се, е венецът на магьосническите усилия, връхната точка при използването на нагуала.

Той припомни всички упражнения по не-правене, които ме бе карал да изпълнявам; онези житейски навици, които ме бе насочвал да разрушавам, и всички случаи, когато ме бе заставял да използвам походката на силата.

— Моят преглед е към края си — каза той. — Сега трябва да поговорим за Хенаро.

Дон Хуан ме увери, че в деня, когато срещнах дон Хенаро, се явила много важна поличба. Казах му, че не си спомням нищо необичайно. Той ми припомни как същия този ден бяхме седнали на една пейка в парка. Преди това той споменал, че чака свой приятел, когото аз никога не съм виждал. Когато този приятел се появил, аз без никакво колебание съм го разпознал сред огромната тълпа. По тази поличба те разбрали, че дон Хенаро е моят благодетел.

Когато ми разказа това, аз си спомних, че докато седяхме и разговаряхме на пейката, аз се огледах и съзрях дребен слаб човек, който излъчваше изключителна жизненост, чар или просто беше много приятен. Той тъкмо се бе появил иззад ъгъла на парка и аз казах на дон Хуан, че неговият приятел идва и че ако се съди по вида му, сигурно е магьосник.

— От този ден нататък Хенаро определяше какво да правим с теб — продължи дон Хуан. — Като твой водач, който те въвеждаше в нагуала, той безупречно ти го демонстрираше и всеки път, когато той извършваше някакво действие като нагуал, ти получаваше знание, което надхвърляше твоя разум и бе предизвикателство към него. Той разгради твоята представа за света, макар тогава ти още да не го съзнаваше. Ти и в този случай се държа, както при растенията на силата — искаше повече от необходимото. Поначало на човек са му достатъчни няколко сблъсъка с нагуала, за да се разрушат представите му. Обаче твоите представи си остават непокътнати и до ден днешен въпреки всичките атаки на нагуала. И колкото и странно да е, но това е най-доброто ти качество.

— Така че работата на Хенаро беше да те въведе в нагуала. Но тук възниква един особен въпрос — кое именно бива въведено в нагуала?

Той ме подкани с поглед да отговоря на въпроса му.

— Моят разум ли? — попитах аз.

— Не, разумът там е без значение — отвърна той. — Разумът се измъква мигновено, щом се окаже извън тесните граници на своята сигурност.

— Моят тонал тогава — предположих аз.

— Не, тоналът и нагуалът са двете вродени страни на човека — сухо каза той. — Те не могат да бъдат въведени една в друга.

— Възприятието ли? — попитах аз.

— Позна! — възкликна той, сякаш бях дете, улучило правилния отговор. — Сега стигаме до магическото обяснение. Вече те предупредих, че то няма да обясни нищо и все пак …

Той млъкна и ме изгледа с блеснали очи.

— Това е поредният трик на магьосниците.

— Какво искаш да кажеш? Кое е трик? — попитах аз, леко разтревожен.

— Магическото обяснение, естествено — отвърна той. — Сам ще се убедиш. Но нека продължим. Магьосниците твърдят, че ние се намираме в един мехур. В този мехур биваме поставени в момента на раждането си. Отначало мехурът е отворен, но после започва да се затваря, докато ни обкръжи плътно в себе си. Този мехур е нашето възприятие. Ние живеем в този мехур през целия си живот. И това, което наблюдаваме по кръглите му стени, е нашето собствено отражение.

Той наклони глава, изгледа ме преценяващо и се разсмя.

— Ти май затъпяваш. Тук се очакваше да зададеш въпрос.

Засмях се. Явно предупрежденията му за магическото обяснение, както и внушаващите страхопочитание мащаби на неговото осъзнаване най-сетне ми бяха подействали.

— Какъв въпрос се очаква да задам? — попитах аз.

— Ако това, което виждаме по стените на мехура, е собственото ни отражение, то тогава нещото, което е отразено, трябва да е реално нещо, нали така? — каза той с усмивка.

— Хубав въпрос! — пошегувах се аз.

Моят ум действително можеше да следва такава логика.

— Отразеното нещо е нашата представа за света — каза той. — В началото тази представа е описание, което започва да ни се дава още от момента на раждането ни и с течение на времето то завладява цялото ни внимание, докато от описание се превърне в представа.

Задачата на учителя е да преподреди представата, да подготви съществото от светлина за времето, когато благодетелят му ще отвори мехура отвън.

Той направи поредната си умишлена пауза и още веднъж ме упрекна, че не внимавам, съдейки по това, че не съм в състояние да реагирам с уместен коментар или въпрос.

— Какъв въпрос би трябвало да задам? — попитах аз.

— Защо мехурът трябва да бъде отварян? — каза той. Разсмя се на глас и ме потупа по гърба, когато отбелязах:

— Хубав въпрос.

— Естествено! — възкликна той. — Трябва да ти изглежда хубав въпрос, защото е напълно в твоя стил. Мехурът се отваря, за да може съществото от светлина да се види в целостността на себе си — продължи той. — Естествено, да наречеш това мехур е само начин на изразяване, но в случая е точен.

Тънкият подход, чрез който съществото от светлина се въвежда в неговата цялостност, изисква учителят да работи вътре в мехура, а благодетелят — отвън. Учителят пренарежда представата за света. Тази представа аз нарекох остро в на тонала. Казвал съм ти, че всичко, което сме ние, е върху този остров. Според магическото обяснение островът на тонала е създаден от нашето възприятие, което е приучено да се съсредоточава над определени елементи. Всеки от тези елементи и всички съвкупно формират нашата представа за света. Работата на учителя по отношение на възприятието на ученика е да преподреди в едната половина на мехура всички елементи от острова. Досега трябва да си разбрал, че почистването и пренареждането на острова на тонала означава да се прегрупират всичките му елементи в страната на разума. Моята задача беше да разградя обичайната ти представа; не да я разруша, а да я принудя да се прегрупира в страната на разума. Ти се справи по-добре от всекиго.

Той очерта на скалата въображаем кръг и го раздели вертикално на две части. Каза, че изкуството на учителя е да застави ученика си да групира своята представа за света в дясната половина на мехура.

— Защо в дясната половина? — попитах аз.

— Това е страната на тонала — отвърна той. — Учителят винаги се обръща към тази страна. Като запознава своя ученик с пътя на воина, той го кара да развива своето здравомислие, трезвост и сила на характера и тялото; от друга страна, като го поставя в невъобразими, но реални ситуации, които ученикът не може да осмисли, той го принуждава да разбере, че разумът му, макар и великолепен, може да обхване само една твърде малка област. Веднъж изправи ли се воинът пред неспособността си да осмисли всичко, той ще направи всичко възможно, за да подкрепи и защити претърпелия поражение разум. За тази цел той ще мобилизира всичко, с което разполага. Учителят се грижи за това, като го притиска безмилостно дотогава, докато цялата му представа за света се окаже в едната половина на мехура. Другата половина — разчистената — тогава може да се предостави на онова, което магьосниците наричат воля.

За по-голяма яснота можем да кажем, че задачата на учителя е да разчисти едната половина на мехура, като пренареди всичко в другата половина. След това благодетелят се заема да отвори мехура откъм разчистената страна. Веднъж отвори ли се пролука, воинът никога повече не е същият. Той вече владее целостността на себе си. Половината мехур е върховният център на разума — тоналът. Другата половина е върховният център на волята — нагуалът. Такъв трябва да е редът; всякакво друго подреждане е безсмислено и жалко, защото противоречи на природата ни, то ни лишава от наследените ни магически способности и ни превръща ь едно нищо.

Дон Хуан стана, протегна се и разкърши гръб. После се поразтъпка наоколо, за да отпусне мускулите си. Вече беше захладняло.

Попитах го дали сме свършили.

— Ами! Представлението тепърва започва! — възкликна той и се засмя. — Това беше само началото.

Погледна към небето и посочи с неопределен жест на запад.

— До около час нагуалът ще бъде тук — каза той и се усмихна, после отново седна. — Остава ни още един въпрос — продължи той. — Магьосниците го наричат тайната на съществата от светлина и тя е, че ние сме възприематели. Ние, хората, и всички останали същества от светлина на земята сме възприематели. Това е нашият мехур — мехурът на възприятието. Грешката ни е да смятаме, че единственото възприятие, достойно за опознаване, е това, което минава през разума. Магьосниците са убедени, че разумът е просто единият от центровете и не бива да му се предоверяваме.

С Хенаро те запознахме с осемте точки, които съставят целостта на мехура на възприятието. Ти познаваш шест от тях. Днес двамата с Хенаро ще разчистим твоя мехур на възприятието и след това ще опознаеш и останалите две точки.

Той внезапно смени темата и поиска подробно да му разкажа за възприятията си от предишния ден — от момента, когато видях дон Хенаро да седи на скалата край пътя. През цялото време той не направи никакъв коментар и нито веднъж не ме прекъсна. Когато свърших, добавих и едно свое наблюдение. Сутринта бях говорил с Нестор и Паблито и те споделиха с мен своите възприятия, които бяха почти същите като моите. Мисълта ми беше, че както той самият ми е казвал, нагуалът е индивидуално изживяване и за него може да свидетелства сало наблюдателят. Предишния ден наблюдателите бяхме трима и всеки от нас свидетелстваше горе-долу за едни и същи неща. Различията бяха само в това как всеки от нас е почувствал или реагирал на отделни моменти от цялостното явление.

— Това, което се случи вчера, беше демонстрация на нагуала, предназначена за теб, Паблито и Нестор. Аз съм техният благодетел. С общите си усилия двамата с Хенаро неутрализирахме центъра на разума у трима ви. Хенаро и аз разполагаме с достатъчно сила, за да ви накараме да станете свидетели на едно и също. Преди няколко години с теб една нощ бяхме с група ученици, но тогава аз нямах достатъчната сила да ви накарам сам всичките да видите едни и същи неща.

Каза ми, че съдейки по моя разказ за възприятията ми от предишния ден и по това, което той самият „видял“ при мен, той стигнал до извода, че съм готов за магическото обяснение. Добави, че и Паблито също бил готов, но за Нестор не бил сигурен.

— Много е трудно да станеш готов за магическото обяснение — каза той. — Не би трябвало да е така, но ние упорито сме се вкопчили в представата си за света, която носим цял живот. В това отношение ти, Нестор и Паблито си приличате. Нестор се крие зад своята стеснителност и мрачен характер, Паблито — зад своя обезоръжаващ чар, ти се прикриваш зад перчене и думи. Всичко това са представи, които ни се струват непоклатими. И докато вие тримата упорствате да се придържате към тях, мехурът на вашето възприятие няма да се почисти и магическото обяснение няма да има смисъл.

Казах му с шеговит тон, че прословутото магическо обяснение отдавна ми е станало фикс-идея, но колкото повече се доближавам до него, толкова по-далеч ми изглежда то. Канех се да добавя още една шеговита забележка, но той направо ми взе думите от устата.

— Ами ако магическото обяснение се окаже блъф? — попита той през смях.

Потупа ме по гърба, радостен като дете, което очаква нещо приятно.

— Хенаро се придържа твърде педантично към правилата — каза ми той с поверителен тон. — Няма нищо особено в това проклето обяснение. От мен да зависеше, още преди години да съм ти го казал. Не му отдавай чак такова значение.

Той вдигна очи и огледа небето.

— Вече си готов — заяви той с тържествен и драматичен тон. — Време е да вървим. Но преди да напуснем това място, трябва да ти кажа едно последно нещо: тайната или загадката на магическото обяснение е, че то цели да разтвори крилете на възприятието.

Той сложи ръка на бележника ми и ми каза да отида в храстите да се облекча, след което да си съблека дрехите и да ги оставя на вързоп там, където се намирахме. Погледнах го въпросително и той обясни, че трябва да бъда гол, но мога да остана с обувки и шапка.

Настоях да узная защо трябва да бъда гол. Дон Хуан се засмя и каза, че причината е по-скоро интимна и е за мое собствено удобство, пък и аз самият съм му бил казал, че искам така. Обяснението му ме смути. Имах чувството, че ме занася или пък след всичко, което ми беше разкрил, просто отклонява вниманието ми. Държах да разбера защо го прави.

Той започна да ми разказва една случка, станала преди години, когато бяхме заедно с дон Хенаро в планините на Северно Мексико. Тогава те ми обясняваха, че „разумът“ едва ли може да обясни всичко, което става по света. За да ми даде неоспоримо доказателство, дон Хенаро направи невъобразим скок като „нагуал“ и се „издължи“ дотолкова, че достигна планинските върхове, които се намираха на двадесетина километра от нас. Дон Хуан каза, че не съм загрял идеята и че демонстрацията на дон Хенаро така и не успяла да убеди „разума“ ми, но като реакция на тялото предизвикала направо бунт.

Реакцията на тялото ми, която дон Хуан имаше предвид, беше съвсем жива в паметта ми. Видях как дон Хенаро изчезна направо пред очите ми, сякаш вятър го бе отвял. Неговият скок, или каквото там беше направил, ми въздейства така дълбоко, че имах чувството като че ли движението му разкъса нещо във вътрешностите ми. Получих разстройство и се наложи да захвърля панталоните и ризата си. Изпитвах безкрайно неудобство и притеснение. Трябваше да вървя гол, само с шапка на главата, по силно оживено шосе, докато стигна до колата си. Дон Хуан ми припомни, че именно тогава съм му казал друг път да не ме оставят да си съсипвам дрехите.

След като се съблякох, повървяхме още стотина метра, докато стигнахме една огромна скала, която гледаше към същия пролом. Накара ме да погледна надолу. Беше дълбоко над тридесетина метра. Тогава ми каза да спра вътрешния си диалог и да се заслушам в звуците наоколо.

След малко чух как едно камъче заподскача от скала на скала надолу към дъното на пролома. Чувах неописуемо отчетливо всеки отделен удар на камъчето. След това чух как се хвърли друго камъче, после още едно. Вдигнах глава, за да насоча лявото си ухо по посока на звука, и видях дон Хенаро да седи на върха на скалата на четири-пет метра от нас. Той небрежно мяташе камъчета надолу към пролома.

Като го видях, той извика и заливайки се от смях, ми каза, че се бил скрил там и чакал да го открия. За миг се обърках. Дон Хуан прошепна няколко пъти в ухото ми, че „разумът“ ми не бил поканен на това събитие и трябва да зарежа упоритото си желание да държа всичко под контрол. Каза, че само аз възприемам „нагуала“ и по тази причина Паблито не видял „нагуала“ в колата ми. И сякаш доловил неизказаното ми чувство, добави, че макар и само аз да виждам „нагуала“, той все пак е самият дон Хенаро.

Дон Хуан ме хвана за ръка и ме поведе като на игра към мястото, където седеше дон Хенаро. Дон Хенаро стана и се приближи към мен. Тялото му излъчваше топлина, която можех да видя, и ослепителен блясък. Той застана до мен и без да ме докосва, доближи уста до лявото ми ухо и зашепна. Дон Хуан почна да шепне в другото ми ухо. Гласовете им бяха в синхрон. Двамата повтаряха едно и също. Казваха, че не бива да се страхувам и че имам дълги, силни фибри, които не са, за да ме предпазват, защото какво и от кого да пазят, а са, за да насочват „нагуалното“ ми възприятие почти така, както очите водят нормалното ми „тонално“ възприятие. Казваха ми, че аз съм целият фибри и чрез тях мога да възприема всичко едновременно и че една-единствена фибра била достатъчна, за да скоча от скалата в пролома и обратно — от пролома на скалата.

Слушах всичко, което шепнеха. Всяка дума сякаш имаше уникално значение за мен. Можех да задържа всяко изречение и после да си го „пусна“ отново като магнетофон. Двамата ме подканваха да скоча на дъното на пролома. Казваха ми, че първо трябва да усетя фибрите си, после да отделя една, която стига до дъното на пролома, и да я последвам. Докато произнасяха нарежданията си, аз наистина изпитвах усещания, които отговаряха на думите им. Усетих как целия ме обзема нещо като сърбеж и особено едно много специфично усещане, което само по себе си беше неопределимо, но приблизително наподобяваше нещо средно между сърбеж и гъдел. Всъщност тялото ми усещаше дъното на пролома, а аз чувствах това усещане като мъчително желание в някаква неопределена част на тялото ми.

Дон Хуан и дон Хенаро продължаваха да ме придумват да се спусна по това усещане, но аз не знаех как. Тогава чух само гласа на дон Хенаро.

Каза ми, че ще скочи заедно с мен. Сграбчи ме или ме блъсна, а може би ме обгърна и се хвърли с мен в бездната. Изпитах неописуема физическа болка, сякаш стомахът ми беше сдъвкан и глътнат. Беше смесица от болка и удоволствие, толкова силна и продължителна, че можех само да крещя и крещя от дъното на дробовете си. Когато това усещане престана, видях грозд от преплетени искри и тъмни обеми, лъчи светлина и облаковидни форми. Не можех да определя дали очите ми са отворени или затворени, нито пък къде са те и къде е тялото ми. После отново усетих онази физическа болка, макар и вече не толкова остро като първия път, а след това чувството, че се събуждам и се намерих да стоя на скалата заедно с дон Хуан и дон Хенаро.

Дон Хуан заяви, че съм извършил поредната глупост. Нямало смисъл да скачам, ако възприятието ми на скока ще е хаотично. Двамата повториха безброй пъти в ушите ми, че „нагуалът“ сам по себе си е безполезен, ако не се регулира чрез „тонала“. Казаха, че трябва да скоча по своя воля, осъзнавайки пълно действието си.

Поколебах се не толкова, защото се страхувах, а защото нямах желание. Усещах колебанието си така, сякаш тялото ми се люлее като махало от една страна на друга. Тогава ме обхвана особено настроение и аз скочих с цялата си телесност. Докато се хвърлях, исках да мисля, но не можех. Виждах като през мъгла стените на тесния пролом и стърчащите камъни на дъното му. Не възприех падането си последователно, а направо усетих, че всъщност съм на земята долу. Различавах всяко очертание на скалите в тесен кръг около себе си. Забелязах, че полезрението ми не е само в една посока и стереоскопично на нивото на очите ми, а някак плоско и с 360-градусов обхват. Миг след това ме обхвана паника и нешо ме изтегли нагоре като топка на ластик.

Дон Хуан и дон Хенаро ме накараха да изпълня многократно този скок. След всеки скок дон Хуан настояваше да го правя не така сковано и неохотно. Непрекъснато повтаряше и повтаряше, че магическата тайна при използването на „нагуала“ е в нашето възприятие, че скокът е само упражнение по възприятие и че ще приключим едва когато успея да възприема всичко на дъното на пролома като съвършен „тонал“.

В един момент изпитах невъобразимо усещане. Напълно трезво съзнавах, че стоя на върха на скалата, а дон Хуан и дон Хенаро ми шепнат в ушите, а в следващия момент оглеждах дъното на пролома. Всичко беше напълно нормално. Вече почти беше мръкнало, но имаше достатъчно виделина, за да различавам напълно всичко наоколо като в света на всекидневния живот. Бях се загледал в едни храсти, когато чух внезапен шум от търкаляща се скала. В същия миг видях една доста голяма канара да се премята по стръмния склон към мен. Светкавично забелязах още, че дон Хенаро я блъсна. Обзе ме паника и миг след това бях изтеглен отново на върха на скалата. Огледах се наоколо. Дон Хенаро вече го нямаше. Дон Хуан се разсмя и каза, че дон Хенаро си отишъл, понеже не можал да изтърпи вонята ми. Тогава ужасно притеснено забелязах, че целият съм се оплескал. Дон Хуан с право ме бе накарал да си съблека дрехите. Заведе ме до един поток наблизо и ме изми като кон — загребваше вода с шапката ми и ме обливаше. През това време весело коментираше как ми е спасил панталоните.

13. МЕХУРЪТ НА ВЪЗПРИЯТИЕТО

Прекарах деня сам в къщата на дон Хенаро. През повечето време спах. Късно следобед дон Хуан се прибра и се разходихме в пълно мълчание до близките възвишения. По здрач спряхме и седнахме на ръба на един дълбок пролом. Когато почти се стъмни, дон Хуан ме заведе на друго място недалеч — огромна канара със стръмна, почти отвесна стена. Тя не се виждаше от пътеката, която водеше до нея, но дон Хуан ми я бе показвал няколко пъти по-рано. Карал ме бе да надниквам от ръба, твърдейки, че цялата тази канара е място на силата, особено подножието й — пролом, дълбок двеста-триста метра. Погледнех ли надолу, винаги ме побиваха тръпки; проломът бе тъмен и заплашителен по всяко време.

Малко преди да стигнем мястото, дон Хуан каза да продължа сам, за да се срещна с Паблито на ръба на канарата. Посъветва ме да се отпусна и да вървя с походката на силата, за да се освободя от нервното напрежение. После сви вляво от пътеката и мракът просто го погълна. Искаше ми се да спра и да огледам къде беше отишъл, но тялото ми не се подчини. Ускорих ход, макар да бях толкова уморен, че едва се държах на крака.

Когато стигнах скалата, не видях никого и продължих да бягам на място, като дишах дълбоко. След малко успях да се поотпусна. Застанах неподвижно, облегнал гръб на стената, и едва тогава забелязах на няколко крачки от мен силует на човек. Седеше, скрил глава в ръцете си. За миг изпитах ужасен страх и отскочих назад, но после си казах, че това трябва да е Паблито, и без колебание се запътих към него. Извиках високо името му. Съобразих, че той сигурно не е разбрал кой е и така се е уплашил, че е скрил глава в ръцете си, за да не гледа. Но преди да стигна до него, ме завладя необясним страх. Тялото ми замръзна на място и дясната ми ръка застина тъй, както я бях протегнал да го докосна. Човекът вдигна глава. Не беше Паблито! Очите му приличаха на две огромни огледала, същински очи на тигър. Тялото ми отскочи назад — мускулите ми се свиха, после се освободиха от напрежението без най-малко участие на волята ми и отскокът ми назад беше така светкавичен и дълъг, че при нормални обстоятелства щях доста да се замисля над това постижение. В случая обаче така непомерно се уплаших, че въобще не ми беше до размисли, и щях да побягна, ако някой не ме бе стиснал здраво за ръката. Усещането, че някой ме държи за ръката, ме хвърли в пълна паника. Изкрещях. Викът ми прозвуча съвсем несвойствено — някакъв пронизителен, вледеняващ писък.

Обърнах се към нападателя си. Беше Паблито, който се тресеше повече и от мен. Нервите ми бяха опнати до скъсване. Не можех да проговоря, зъбите ми тракаха, а по гърба ми пробягваха тръпки, от които неудържимо се тресях. Трябваше да дишам през устата.

С тракащи зъби Паблито успя да каже, че „нагуалът“ го дебнел и че едва се измъкнал от хватката му, когато се сблъскал с мен, а аз едва не съм го убил с писъка си. Понечих да се разсмея, но издадох някакви неописуеми звуци. Когато се поуспокоих, казах на Паблито, че и с мен явно се беше случило същото. В резултат на всичко това умората ми бе изчезнала и вместо това почувствах неудържим прилив на сила и приповдигнато настроение. Изглежда, Паблито изпитваше същото. Разхихикахме се нервно и глуповато.

Дочух шум от тихи, предпазливи стъпки в далечината. Аз го бях доловил преди Паблито, а той явно реагира на моето вцепенение. Сигурен бях, че някой приближава към нашето място. Двамата се обърнахме по посока на звука. След миг се очертаха силуетите на дон Хуан и дон Хенаро. Вървяха спокойно и спряха на четири-пет крачки от нас. Дон Хуан беше с лице към мен, а дон Хенаро — към Паблито. Понечих да кажа на дон Хуан как нещо ми бе изкарало акъла, но Паблито ми стисна ръката. Разбрах какво иска да каже. Дон Хуан и дон Хенаро бяха някак особени. Като ги гледах, очите ми се разфокусираха.

Дон Хенаро издаде рязка заповед. Не разбрах какво каза, но „знаех“, че беше да не кръстосваме поглед.

— Мракът се спусна над света — проговори дон Хуан, загледан в небето.

Дон Хенаро нарисува на земята полумесец. За миг ми се стори, че използва тебешир с цветовете на дъгата, но после установих, че в ръцете му няма нищо, а аз така бях възприел въображаемия полумесец, който той очерта с пръст. Накара ни с Паблито да седнем откъм вътрешната извивка на изпъкналата страна, а той и дон Хуан седнаха с кръстосани крака на двата върха на полумесеца, на метър-два от нас.

Първо заговори дон Хуан. Каза, че възнамеряват да ни покажат своите съюзници. Трябваше да се вгледаме в лявата им страна, между хълбока и ребрата, и щяхме да „видим“ от коланите им да виси нещо като парцал или носна кърпа. Дон Хенаро добави, че до парцала на колана им има по две кръгли неща като копчета и ние трябва да гледаме в колана, докато „видим“ парцала и копчетата.

Преди още дон Хенаро да го каже, аз вече бях забелязал от коланите им да виси нещо подобно на парче плат и едно кръгло камъче. Съюзниците на дон Хуан бяха потъмни и заплашителни от тези на дон Хенаро. Реагирах със смесица от любопитство и страх. Тази реакция се прояви в стомаха ми, аз самият не оценявах нищо с мисълта си.

Дон Хуан и дон Хенаро посегнаха към коланите си и, изглежда, откачиха тъмните парчета. Държаха ги в левите си ръце. Дон Хуан хвърли своето във въздуха над главата си, а дон Хенаро внимателно пусна своето на земята. Парчетата плат се разгърнаха, сякаш при хвърлянето и пускането се бяха превърнали във фини носни кърпи. Бавно се спуснаха към земята, полюшвайки се като хвърчило. Движението на дон Хуановия съюзник беше точно повторение на онова, което бях възприел да прави той, когато бе кръжал във въздуха преди няколко дни. Като наближиха до земята, те се заоблиха и придобиха твърдост и плътност. Първо се издуха, сякаш бяха паднали върху топка, после започнаха да се разрастват. Парчето на дон Хуан се превърна в огромна сянка. Тя се насочи към нас и при движението си разкъртваше камъни и корави буци пръст. Достигна на метър и половина от нас, до вдлъбнатата част на полумесеца, между дон Хуан и дон Хенаро. Помислих си за миг, че ще се стовари върху нас и направо ще ни смаже на прах. Ужасът ми в този миг ме изгаряше като огън. Сянката пред мен беше гигантска — може би пет метра на височина и два на ширина. Движеше се като слепец, опипвайки пътя си, тресеше се и се поклащаше. Знаех, че търси мен. В този момент Паблито скри глава на гърдите ми. Чувството, което предизвика у мен неговият жест, някак разсея ужасеното ми внимание, което бях съсредоточил изцяло върху сянката. Тогава тя сякаш се разпадна, ако се съди по хаотичните й конвулсии, и изчезна от погледа, сливайки се с мрака наоколо.

Разтърсих Паблито. Той вдигна глава и глухо изстена. Погледнах нагоре. В мен бе вперил поглед някакъв странен човек. Изглежда, е бил точно зад сянката, може би се е криел зад нея. Беше доста висок и кльощав, с издължено лице, без никаква коса и лявата страна на главата му беше покрита с някаква екзема или обриви. Очите му имаха някакъв див блясък, устата му беше полуотворена. Облечен беше в странни дрехи, подобни на пижама, панталоните му бяха твърде къси. Не можех да различа дали носеше обувки. Стоя така, втренчен в нас безкрайно дълго, както ми се стори, сякаш чакаше сгоден момент да се нахвърли върху нас и да ни разкъса. Гледаше крайно напрегнато. Това не беше омраза или ярост, а някаква животинска подозрителност. Не издържах повече това напрежение. Реших да заема бойната поза, на която дон Хуан ме бе научил преди време, и щях да го сторя, ако Паблито не ми бе прошепнал, че съюзникът не може да премине през линията, която дон Хенаро бе очертал на земята. Тогава осъзнах, че наистина имаше една светеща линия, която явно възпираше всичко пред нас.

Миг след това мъжът изчезна вляво, също както сянката преди. Имах чувство, че дон Хуан и дон Хенаро са ги повикали обратно.

Настъпи кратко затишие. Вече не виждах дон Хуан и дон Хенаро. Нямаше ги на двата върха на полумесеца. Внезапно чух звука от две камъчета, които се удариха по скалата, където седяхме. В миг пространството около нас се озари от мека жълтеникава светлина, сякаш се включи електрическо осветление. Пред нас стоеше някакъв свиреп звяр — огромен, гнусен койот или вълк. Цялото му тяло беше покрито с бяла слуз, подобна на пот или лиги. Козината му беше проскубана и мокра, очите — диви. Ръмжеше, заслепен от дива ярост, от която тръпки ме побиха. Челюстите му тракаха и той пръскаше слюнки на всички страни. Риеше земята като бясно куче, което се мъчи да се отскубне от веригата си. После се изправи на задни крака и бурно заразмаха предните си лапи. Челюстите му пак изтракаха. Цялата му ярост явно бе насочена да разбие някаква преграда между нас.

Осъзнах, че този освирепял звяр ми вдъхваше по-различен страх, отколкото двете други привидения. Сега това беше някаква физическа погнуса и ужас. Гледах съвършено безсилен пред неговата ярост. Внезапно той сякаш загуби яростта си, побягна и изчезна от погледа.

Тогава чух или може би усетих да идва нещо друго: пред нас внезапно изникна силуетът на гигантска дива котка, В мрака първо видях очите й; огромни и втренчени, те приличаха на два вира, отразяващи светлината. Тя сумтеше и приглушено ръмжеше. После се разфуча, крачейки напред-назад, без да ни изпуска от очи. Не излъчваше онази електрическа светлина като койота. Не различавах ясно очертанията й, но присъствието й беше много по-заплашително от това на предишния звяр. Имаше вид, че набира сили за скок. Усетих, че дързостта й може да прехвърли всякакви граници. Паблито сигурно бе доловил същото, защото ми пошепна да си прикрия главата и направо да залепна на земята. Секунда по-късно дивата котка ни налетя. Затича се към нас и скочи с извадени нокти. Стиснах очи и прикрих главата си с ръце. Усетих, че звярът е разкъсал защитната линия, която дон Хенаро бе очертал около нас, и се стовари върху нас. Усетих как тежестта му ме притиска към земята. Козината на корема му се отърка по врата ми. Предните му лапи сякаш бяха хванати в капан и звярът се извиваше на всички страни да се освободи. Усещах как се гърчи и мята, чувах сатанинското му сумтене и фучене. В този миг разбрах, че съм загубен. Изпитах смътното чувство за рационален избор и ми се прииска да се оставя смирено на участта си и да умра тук, обаче се страхувах от физическата болка на смъртта при такива ужасни обстоятелства. Тогава в тялото ми избликна странна сила; сякаш самото тяло отказваше да умре и съсредоточи цялата си сила на едно място — в лявата ми ръка. Усетих как през нея преминава несломима сила. Нещо извън контрола ми завладя моето тяло — нещо, което ме застави да отблъсна огромната, пагубна тежест на звяра. Изглежда, Паблито също реагира така, защото двамата едновременно се изправихме. Заедно бяхме набрали такава сила, че отхвърлихме звяра като парцалена кукла.

Усилието беше върховно. Рухнах на земята, останал без дъх. Коремните ми мускули бяха така напрегнати, че не можех да дишам. Не обръщах внимание какво прави Паблито. Накрая осъзнах, че дон Хуан и дон Хенаро ме надигаха да седна. Видях Паблито проснат по лице на земята, с разперени ръце. Изглежда, беше припаднал. След като ме закрепиха седнал, дон Хуан и дон Хенаро се погрижиха за Паблито. Двамата започнаха да разтриват корема и гърба му. Вдигнаха го и след малко той вече можеше да седи сам.

Дон Хуан и дон Хенаро седнаха в двата края на полумесеца, после започнаха да се движат между двете точки като по релси и непрекъснато си сменяха местата. От движенията им се замаях. Накрая спряха до Паблито и зашепнаха в ухото му. След малко тримата станаха едновременно и отидоха до ръба на скалата. Дон Хенаро вдигна Паблито, сякаш беше дете. Тялото на Паблито беше твърдо като дъска. Дон Хуан го хвана за глезените. Завъртя го във въздуха, за да го засили, после пусна краката му и тялото му полетя от ръба на скалата над бездната.

Видях тялото на Паблито на фона на тъмното западно небе. Описваше бавни кръгове също както тялото на дон Хуан преди няколко дни. Паблито, изглежда, набираше височина, вместо да пада. После кръженето се ускори. Тялото му се завъртя като диск за малко, след което се разпадна. Възприятието ми беше, че се стопи във въздуха.

Дон Хуан и дон Хенаро дойдоха до мен, клекнаха от двете ми страни и отново зашепнаха в ушите ми. Двамата говореха различни неща, но не се затруднявах да следя командите им. Сякаш бях разцепен на две още от първите им думи. Усетих да правят с мен същото, както с Паблито. Дон Хенаро ме засили и после в пълно съзнание усетих, че един миг се въртях като пумпал. В следващия миг се носех във въздуха и започнах да падам отвесно надолу със страхотна скорост. Докато падах, усетих как дрехите ми се разкъсват, после плътта ми се разпадна и накрая остана само главата ми. Докато тялото ми се разпадаше, усетих съвсем ясно как губя ненужното си тегло, заедно с това падането ми загуби инерцията си и скоростта ми намаля. Вече не падах така шеметно. Реех се като листо. После и главата ми загуби тежестта си и от „мен“ остана само някакъв квадратен сантиметър, едно късче, дребно като камъче, отломка. В него бяха концентрирани всичките ми чувства. После това късче сякаш се взриви и аз се разлетях на хиляди частици. Знаех или може би нещо някъде знаеше, че осъзнавам хилядите си частици едновременно. Аз бях самото осъзнаване.

После някаква част от това осъзнаване се раздвижи, надигна се, нарасна. Вече се локализира и малко по малко си възвърнах усета за граници, съзнание или каквото и да беше то, и внезапно познатото ми и обичайно „аз“ се озова пред най-великолепно зрелище — всевъзможни съчетания от всичките „красиви“ гледки, които човек е в състояние да си представи. Сякаш гледах хиляди картини на света, на хората, на нещата.

После картините се замъглиха. Струваше ми се, че преминават пред очите ми с все по-голяма скорост, докато вече не можех да отделя някоя от тях, за да я разгледам. Накрая изпитах чувството, че съм свидетел как пред очите ми преминава цялото устройство на света в непрекъсната, безкрайна поредица.

Внезапно се намерих да стоя на скалата заедно с дон Хуан и дон Хенаро. Те ми шепнеха, че са ме изтеглили обратно и че съм бил свидетел на непознаваемото, за което никой не може да говори. Казаха, че ще ме хвърлят там още веднъж, а аз трябва да оставя крилете на моето възприятие да се разтворят и да се докоснат до „тонала“ и „нагуала“ едновременно, без усещането за преминаване от единия в другия.

Отново усетих как ме запокитват, въртя се и падам с огромна скорост. После се взривих. Разпаднах се. Нещо в мен се предаде и освободи нещо друго, което бях държал заключено цял живот. Тогава напълно осъзнах как тайният ми резервоар се отпуши и сега течеше невъзпиран от нищо. Вече го нямаше онова уютно единство, което наричах „аз“. Нямаше нищо и все пак това „нищо“ беше пълно. То не беше светло или тъмно, топло или студено, приятно или неприятно. Не можеше да се каже, че се движа, рея се или съм неподвижен, нито че съм едно отделно цяло, „аз“-ът, който бях свикнал да бъда. Бях мириади същества и всички те бяха „аз“, колония от отделни единици, по особен начин зависими една от друга, които неминуемо щяха да се свържат, за да образуват едно цяло осъзнаване, моето човешко осъзнаване. И несъмнено знаех не „аз“, защото „аз“ нямах с какво да знам, а цялото ми обособено осъзнаване „знаеше“, че това „аз“ от обичайния ми свят е колония, конгломерат от отделни независими чувства, неотменно свързани едно с друго. И тази неотменна спойка на безбройните ми осъзнавания, тази взаимна зависимост между отделните ми частици беше моята жизнена сила.

Един начин да се опише това обединено усещане е да се каже, че тези частици осъзнаване са разпръснати; всяко от тях съзнава себе си и никое не преобладава повече от друго. После нещо ги раздвижва, те започват да се групират и изплуват в една област, където всички трябва да се съсредоточат в едно цяло — познатото ми „аз“. И тогава в качеството си на „аз“, на „себе си“ аз мога да наблюдавам като единна сцена всяко нещо, което става по света или пък сцена от други светове, които досега съм смятал за чисто въображение. Или пък да наблюдавам сцена, която спада към „чистата мисъл“, тоест — изображения на интелектуални системи или идеи, изградени като словесни конструкции. В някои от сцените аз разговарях със себе си до насита. След всяка от тези единни сцени моето „аз“ се разпадаше и отново ставаше нищо.

При едно от тези навлизания в единни картини аз се озовах на скалата заедно с дон Хуан. Веднага разбрах, че в този момент съм цялостното си, обичайно „аз“. Усещах физическите си измерения като реални. Аз по-скоро бях в света, а не само го наблюдавах.

Дон Хуан ме прегърна като дете и ме погледна. Лицето му беше съвсем близо, виждах очите му в мрака. Бяха ласкави. В тях имаше въпрос. Знаех какъв е той. Но неизразимото си беше наистина неизразимо.

— Е? — тихо попита той, сякаш очакваше моето потвърждение.

Не можех да говоря. Думи като вцепенен, зашеметен, объркан и тъй нататък едва ли можеха да отразят това, което изпитвах в момента. Нямах плътност. Знаех, че дон Хуан трябва да ме хване и насила да ме задържи на земята, иначе ще се понеса във въздуха и ще изчезна. Не се страхувах да изчезна. Копнеех за „непознаваемото“, където осъзнаването ми не беше обединено.

Дон Хуан бавно ме поведе, натискайки раменете ми надолу, към едно място край къщата на дон Хенаро. Сложи ме да легна и ме посипа с рохкава пръст от една купчина, която явно бе приготвил предварително. Покри ме до шията. Направи ми от листа нещо като възглавница и ми каза изобщо да не мърдам и да не заспивам. Добави, че ще седи и ще ми прави компания, докато земята отново укрепи формата ми.

Чувствах се много удобно и изпитвах непреодолимо желание да заспя, но дон Хуан не ми позволяваше. Настоя да говоря за каквото и да било под слънцето, само не и за това, което току-що бях изживял. Почудих се малко за какво да говоря, после го попитах за дон Хенаро. Дон Хуан отвърна, че той е отвел Паблито някъде наоколо, заровил го е и правел с него същото, каквото той с мен. Имах желание да поддържам разговора, но нещо ми липсваше. Изпитвах необичайно безразличие и умора, която повече приличаше на скука. Дон Хуан, изглежда, знаеше как се чувствам. Заприказва за Паблито и за това как съдбите ни се кръстосвали. Каза, че той станал благодетел на Паблито по същото време, когато Хенаро му станал учител, и че стъпка по стъпка силата ме свързала в двойка с Паблито. Подчерта, че единствената разлика между Паблито и мен е, че докато светът на Паблито като воин се управлява с принуда и страх, моят се управлявал с обич и свобода. Дон Хуан обясни, че това се дължи на различните по природа характери на благодетелите. Дон Хенаро е мил, любвеобилен и весел, докато той самият е строг, властен и прям. Каза, че моята индивидуалност изисква строг учител, но нежен благодетел, а при Паблито е обратното — той има нужда от мил учител и суров благодетел.

Поговорихме още малко и почна да се развиделява. Когато слънцето изгря иззад планините на изток, той ми помогна да се измъкна изпод пръстта.

Събудих се рано следобед. Двамата с дон Хуан седнахме пред вратата на дон Хенаровата къща. Дон Хуан каза, че дон Хенаро още е с Паблито и го подготвя за последната среща.

— Утре вие с Паблито ще навлезете в непознаваемото — каза той. — Трябва сега да те подготвя за това. Вие ще навлезете в него сами. Снощи и двамата бяхте като топки на ластик и ние ви хвърляхме и изтегляхме. Утре ще разчитате само на себе си.

Тогава ме обзе неудържимо любопитство и от мен се изля порой от въпроси за изживяванията ми през нощта. Но той остана невъзмутим през този порой.

— Днес трябва да извърша най-решаващата маневра — каза той. — Но се налага да те подведа за последен път. И ти ще трябва да се хванеш на въдицата.

Той се разсмя и започна да се пляска по бедрата.

— С първото упражнение снощи Хенаро искаше да ти покаже как магьосниците използват нагуала — продължи той. — Няма друг начин да се постигне магическото обяснение, освен човек по своя воля да използва нагуала, или по-точно, да използва волево тонала, за да осмисли действията си в нагуала. Друг начин да се поясни всичко това е да се каже, че ако човек иска да използва нагуала, както магьосниците, тогава трябва да преобладава представата на тонала.

Казах, че намирам в думите му явно противоречие. От една страна, преди два дни той ми бе представил невероятен преглед на грижливо обмислените си действия в течение на години, предназначени да разградят моята представа за света; от друга страна, той иска да преобладава същата тази представа.

— Едното няма нищо общо с другото — каза той. — Подреждането на възприятията ни се извършва изключително в сферата на тонала; само там действията ни придобиват последователност. Само там те са като стълба, чиито стъпала можеш да преброиш. В нагуала няма нищо такова. Затова представата на тонала се използва като инструмент — не само най-доброто, но и единственото ни средство.

Снощи бе отворен твоят мехур на възприятието и то разпери криле. Нищо повече не може да се каже за това. Невъзможно е да се обясни какво ти се случи, затова няма и да се опитвам, а и ти не би трябвало. Достатъчно е да се каже, че крилете на възприятието ти бяха накарани да докоснат твоята цялостност. Нощес ти многократно премина от нагуала в тонала и обратно. Запратихме те там два пъти, за да се изключи всякаква възможност за грешки. Втория път ти изживя пълното въздействие на това пътешествие в непознатото. И твоето възприятие разтвори криле, когато нещо в теб осъзна истинската тя природа — че представляваш съвкупност.

Това е магическото обяснение. Нагуалът е неизразимото. Всички възможни чувства, същества и аз-ове се носят в него като лодки — в мир, неизменно, вечно. Тогава клеят на живота слепва някои от тях заедно. Ти сам откри това снощи. Паблито също — така, както го открива и Хенаро, когато пътешества в непознатото, както го откривам и аз. Когато клеят на живота слепи тези чувства в едно, създава се същество — едно същество, което загубва чувството за истинската си природа и се заслепява от блясъка и врявата на тази сфера, в която съществата попадат — тонала. Именно в тонала съществува пялата единна организация. Едно същество попада в тонала, когато жизнената сила спои в едно всички необходими чувства. Веднъж ти казах, че тоналът започва е раждането и свършва със смъртта. Казах ти го, защото знам, че щом жизнената сила напусне тялото, всяко от тези отделни осъзнавания се разпада и се връща обратно там, откъдето е дошло — в нагуала. Това, което прави воинът при пътешествието си в непознатото, много прилича на умиране, с тази разлика, че неговата съвкупност от отделни чувства не се разпада, а леко се разширява, без да се губи свързаността им. При същинската смърт обаче те потъват дълбоко и започват да се реят самостоятелно, сякаш никога не са били единно цяло.

Исках да му кажа колко пълно отговарят думите му на моето изживяване. Но той не ме остави да говоря.

— Невъзможно е да се говори за непознаваемото. То може само да се изживее от личен опит. Според магическото обяснение всеки от нас има един център, от който може да бъде свидетел на нагуала — това е волята. Така че воинът може да дръзне да навлезе в нагуала и да остави своята съвкупност от чувства да се подрежда и преподрежда по всевъзможни начини. Казвал съм ти, че проявленията на нагуала са лична работа. С това имам предвид, че отделният воин сам определя как да се подрежда и преподрежда тази съвкупност.

Човешката форма или човешкото светоусещане за нас е първичната и може би най-любимата ни форма от всички, които съществуват; има обаче безброй алтернативни форми, които може да заеме тази съвкупност. Казвал съм ти още, че един магьосник може да заеме всяка форма, която пожелае. И това е истина. Един магьосник, който владее целостността на себе си, може да насочва частиците на своята съвкупност така, че да се свързват по всякакъв възможен начин. Именно жизнената сила дава възможност за всички тези размествания. Веднъж изчерпи ли се тя, вече е невъзможно да се пренарежда тази съвкупност.

Аз наричам тази съвкупност мехур на възприятието. Казвал съм ти също, че той е запечатан, плътно затворен и не се отваря никога, чак до момента на смъртта. И все пак той може да бъде отворен. Явно магьосниците са научили тази тайна и макар че не всички стигат до целостността на себе си, те поне знаят, че такава възможност има. Те знаят, че мехурът се отваря само когато човек се хвърли в нагуала. Вчера направих преглед на всички стъпки, които ти следваше, за да стигнеш до тази точка.

Той ме изгледа изпитателно, сякаш очакваше коментар или въпрос. Но това, което ми бе казал, не можеше да се коментира. Тогава проумях, че наистина нямаше да има никакъв смисъл, ако ми беше разказал това преди четиринадесет години или в който и да било друг момент от моето ученичество. Важното беше да съм изпитал преди това с тялото си или в него предпоставките на магическото обяснение.

— Чакам обичайния ти въпрос — бавно произнесе той.

— Какъв въпрос? — попитах аз.

— Този, който разумът ти копнее да зададе.

— Днес се отказвам от всякакви въпроси. Наистина нямам въпроси, дон Хуан.

— Не е честно — засмя се той. — Има един конкретен въпрос, който ми е нужно да зададеш.

Каза, че ако само за миг спра вътрешния си диалог, ще открия кой е въпросът. Внезапно, в миг на прозрение, ме осени една мисъл и разбрах какво очакваше той.

— Къде беше тялото ми, докато ми се случваше всичко това, дон Хуан? — попитах аз и той се разтърси от дълбок смях.

— Това е последният трик на магьосниците — отвърна той. — Може да се каже, че сега ще ти разкрия последната част от магическото обяснение. До този момент твоят разум следеше все някак моите действия. Разумът ти е готов да признае, че светът не е такъв, какъвто го обрисува описанието, че той е много повече от това, което вижда окото. Разумът ти почти е готов да признае, че твоето възприятие е скачало от скалата и обратно на нея или че нещо в теб, ако не и целият ти си скочил на дъното на пролома и си го разглеждал с очите на тонала така, сякаш тялото ти се е спуснало с въже или по стълба. Действието „разглеждане на дъното на пролома“ бе венецът на всичките години подготовка. Ти се справи добре. Хенаро забеляза този кубичен сантиметър шанс, когато блъсна една скала към онзи теб, който беше на дъното на пролома. Ти видя всичко. От това Хенаро и аз се убедихме, че си готов да бъдеш хвърлен в непознаваемото. В този момент ти не само видя, но и узна всичко за двойника, за другия.

Прекъснах го и казах, че прекалено ме надценява, ако смята, че в случая разбирам нещо. Той отговори, че ми е нужно време, за да се уталожат всички тези впечатления, и тогава отговорите сами ще заприиждат така, както досега в мен бяха бликали въпросите.

— Тайната на двойника е в мехура на възприятието, което в твоя случай нощес беше едновременно на върха на скалата и на дъното на пролома — каза той. — Съвкупността от чувства може да се сглобява мигновено на което и да било място. С други думи, човек може да възприеме едновременно тук и там.

Той ме накара да се замисля и да си спомня една поредица от действия, които според него били толкова обикновени, че почти съм ги забравил.

Не знаех за какво говори. Той настоя да опитам по-усилно.

— Помисли за шапката си — каза той. — И какво направи Хенаро с нея.

В този миг споменът разтърсващо се върна. Забравил бях как дон Хенаро ми каза да си махна шапката, защото вятърът непрекъснато я отвяваше. Но аз не исках да я свалям. Гол се чувствах глупаво. А с шапката, каквато обикновено никога не нося, се чувствах друг човек — не бях истинският аз и затова не се притеснявах толкова, че съм без дрехи. Тогава дон Хенаро предложи да си сменим шапките, но неговата ми беше малка. Той започна да ме занася за размера на главата ми и пропорциите на тялото ми, накрая ми взе шапката и уви главата ми с едно старо пончо като с тюрбан.

Казах на дон Хуан, че бях забравил тази случка, но със сигурност знаех, че бе станала между тъй наречените ми скокове. При това си спомнях тези „скокове“ като непрекъснато цяло.

— Скоковете ти определено бяха непрекъснато цяло, а и задявките на Хенаро с шапката ти също — каза той.

— Тези два спомена не могат да се подредят последователно, защото се случиха едновременно.

Той събра двете си ръце с разтворени пръсти и направи движение, сякаш пръстите на лявата не могат да влязат в пространството между пръстите на дясната.

— Тези скокове бяха само началото — продължи той.

— Тогава последва същинското ти навлизане в непознаваемото. Снощи ти изживя неизразимото — нагуала. Твоят разум не може да обори физическото знание, че ти си една безименна съвкупност от възприятия. В този момент разумът може дори да признае, че съществува и друг свързващ център — волята, чрез която могат да се установяват, преценяват и използват изключителните въздействия на нагуала. И накрая твоят разум проумя, че човек чрез волята може да отрази нагуала, макар че никога не може да го обясни.

Но тогава идва твоят въпрос: „Къде бях аз, когато се случваше всичко това? Къде беше тялото ми?“ Убеждението, че съществува един реален „ти“, е резултат от факта, че ти си групирал всичко, което имаш, около разума. Сега разумът ти признава, че нагуалът е неописуемото, но не защото се е убедил от доказателствата, а защото е безопасно да го признае. Твоят разум е на сигурна почва, всички елементи на тонала са откъм неговата страна.

Дон Хуан замълча и ме изгледа изпитателно. После любезно ми се усмихна.

— Да вървим на Хенаровото място — внезапно каза той.

Той стана и се отправихме към скалата, където бяхме разговаряли преди два дни. Настанихме се удобно на същите места и облегнахме гръб о скалата.

— Задачата на учителя е винаги да кара разума да се чувства в безопасност. — Аз надхитрих разума ти, като го накарах да вярва, че тоналът е обясним и предсказуем. С Хенаро доста се потрудихме да създадем у теб впечатлението, че само нагуалът не се поддава изобщо на обяснение; и успяхме да те надхитрим, защото и досега, въпреки всичко, което изживя, на теб все още ти се струва, че има едно ядро, за което можеш да твърдиш, че е твое собствено — разумът. Но това е мираж. Твоят безценен разум е само един събирателен център, огледало, което отразява нещо извън себе си. Тази нощ ти беше свидетел не само на неописуемия нагуал, но и на неописуемия тонал.

Според последната част на магическото обяснение разумът просто отразява един външен ред, без да знае нищо за този ред. Той не може да го обясни, така както не може да обясни нагуала. Разумът може само да регистрира въздействията на тонала, но изобщо никога не би могъл да го разбере или обясни. Самият факт, че мислим и говорим, свидетелства за един ред, който следваме, без изобщо да знаем как го правим, нито какъв е този ред.

Подхвърлих идеята за изследванията на западния човек над работата на мозъка като възможност да се обясни този ред. Дон Хуан посочи, че всичко, което постигат тези изследвания, е да свидетелстват, че нещо става.

— Магьосниците правят същото чрез волята си — продължи той. — Те твърдят, че посредством волята могат да станат свидетели на въздействията на нагуала. Аз мога да добавя, че посредством разума, независимо какво правим с него и как го правим, ние само свидетелстваме за въздействията на тонала. И в двата случая няма никаква надежда да разберем или обясним някога какво е това, на което сме свидетели.

Нощес ти за първи път летя на крилете на възприятието си. Още си доста плах. Осмели се да навлезеш само в обхвата на човешкото възприятие. Магьосникът може да използва тези криле, за да се докосне до други възприятия, например на гарван или на койот, на щурец или пък до реда на други светове в безкрайното пространство.

— Други планети ли имаш предвид, дон Хуан?

— Разбира се. Крилете на възприятието могат да ни отнесат до най-потайните предели на нагуала или до невъобразими светове на тонала.

— Може ли един магьосник да отиде на Луната например?

— Разбира се, че може — отвърна той. — Обаче не би могъл да донесе торба с камъни оттам.

Посмяхме се с шеги на тази тема, но твърдението му беше направено с изключително сериозен тон.

— Стигнахме до последната част на магическото обяснение — каза той. — Миналата нощ с Хенаро ти показахме последните две точки, които завършват човешката цялостност — нагуала и тонала. Веднъж ти споменах, че тези две точки са извън нас и все пак не са. Такъв е парадоксът на съществата от светлина. Тоналът на всеки от нас е само отражение на това неописуемо непознаваемо, изпълнено с ред; нагуалът на всеки от нас е само отражение на тази неописуема празнота, която съдържа всичко.

Сега ще седиш на Хенаровото място до здрач. Дотогава трябва да си сложил на място всяко нещо от магическото обяснение. Така, както седиш тук сега, ти нямаш нищо друго освен жизнената си сила, която да споява съвкупността от чувства.

Той стана.

— Задачата ти утре е да се хвърлиш в непознаваемото сам, а ние с Хенаро ще те гледаме, без да се намесваме — каза той. — Седни тук и изключи вътрешния си диалог. Може би ще успееш да събереш нужната сила, за да разтвориш крилете на възприятието си и да полетиш в тази безкрайност.

14. ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ДВАМА ВОИНИ

Дон Хуан ме събуди на разсъмване. Даде ми кратуна с вода и торбичка със сушено месо. Вървяхме мълчаливо няколко километра до мястото, където преди два дни бях оставил колата си.

— Това е последното ни пътуване заедно — каза тихо той, когато стигнахме.

Нещо в стомаха ми се преобърна. Разбрах какво имаше предвид.

Той се облегна на задната броня, докато отварях вратата, и ме изгледа с едно чувство, каквото никога не бях забелязвал у него. Влязохме в колата и преди да запаля мотора, той направи няколко неясни бележки, които също разбрах съвсем точно. Каза, че разполагаме с още няколко минути да поседим в колата и да поговорим пак за едни много лични и болезнени чувства.

Седях притихнал, но духът ми беше неспокоен. Исках да му кажа нещо — нещо, което по същността би ме успокоило. Напразно търсех подходящите думи, определението, което би изразило това, което „знаех“, без да ми е казвано.

Дон Хуан заговори за едно момченце, което познавах някога, за това как чувствата ми към него няма да се променят с годините или разстоянието. Той бил сигурен, че винаги като си помисля за това малко момче, душата ми подскача от радост и му пожелавам всичко най-добро, без следа от егоизъм или дребнави чувства.

Той ми припомняше една история за това момченце, която му бях разказал някога. Тя много му бе харесала и намираше, че има дълбок смисъл. По време на една екскурзия с момченцето из планината край Лос Анжелис, то се умори да върви и аз го вдигнах на раменете си. Заля ни вълна на пълно щастие и момченцето възторжено викаше думи на благодарност към слънцето и планините.

— Това е бил неговият начин да се сбогува с теб — каза дон Хуан.

Задушаваща мъка стегна гърлото ми.

— Има много начини да се сбогуваш — каза той. — Може би най-добрият е да запазиш в себе си конкретния спомен от особено радостен миг. Например, ако живееш като воин, топлината, която си усещал, докато си носел момченцето на раменете си, ще остане като свеж и остър спомен, докато си жив. Това е начинът, по който се сбогува воинът.

Припряно включих мотора и подкарах по-бързо от обикновено по павираното шосе, докато отбихме по един черен път.

Скоро след това оставих колата и продължихме пеш. След около час стигнахме до една горичка. Там вече ни чакаха дон Хенаро, Паблито и Нестор. Поздравих ги. Всички изглеждаха щастливи и бликаха от енергия. Както ги гледах, тях и дон Хуан, изпитах дълбоко съпричастие към всички. Дон Хенаро ме прегърна и сърдечно ме потупа по гърба. Каза на Нестор и Паблито, че съм се представил чудесно със скока в пролома. Все още с ръка на рамото ми, той впери поглед в тях и гръмко оповести:

— Да, господа, аз като негов благодетел знам, че си беше направо постижение. То увенчава дългите му години живот като воин.

Обърна се към мен и сложи и другата си ръка на рамото ми. Очите му излъчваха светлина и спокойствие.

— На теб друго не мога да ти кажа, Карлитос — бавно произнесе той. — Освен дето беше пълен с изумително количество изпражнения.

Двамата с дон Хуан избухнаха в неудържим смях, докато едва не припаднаха. Паблито и Нестор нервно хихикаха, като не знаеха какво да правят.

Когато дон Хуан и дон Хенаро се успокоиха, Паблито ми довери, че не е сигурен дали ще може сам да скочи в „непознаваемото“.

— Наистина нямам и най-малка представа как да го направя — сподели той. — Според Хенаро човек няма нужда от нищо друго освен от безупречност. Ти какво мислиш?

Казах му, че знам по-малко и от него.

Нестор въздишаше, изглеждаше много притеснен. Нервно движеше ръцете и устните си, сякаш искаше да каже нещо важно, но не знае как.

— Хенаро казва, че вие двамата ще се справите — успя накрая да проговори той.

Дон Хенаро ни даде знак с ръка да тръгваме. Двамата с дон Хуан поеха заедно на няколко крачки пред нас. Почти целия ден вървяхме по една и съща планинска пътека. Движехме се в пълно мълчание, без въобще да спираме. Всеки от нас си носеше сушено месо и кратуна с вода и се подразбираше, че ще ядем в движение. На едно място пътеката се разшири и премина в път. Той изви по планинския склон и внезапно пред нас се разкри изглед към една долина. От гледката можеше да ти спре дъхът — дълга, зелена равнина, искряща в слънчевата светлина. Над нея сияеха две великолепни дъги, а на места по околните хълмове ръмеше дъжд.

Дон Хуан спря и с брадичка посочи на дон Хенаро нещо в долината. Дон Хенаро тръсна глава в жест, който не беше нито утвърдителен, нито отрицателен, а приличаше по-скоро на потръпване. И двамата останаха дълго време неподвижни, загледани в долината.

Свихме от пътя и почнахме да се спускаме по една пряка пътека, тясна и опасна, тя водеше към северния край на долината.

Когато излязохме на равно, вече беше пладне. Обгърна ме силен мирис на речни върби и влажна пръст. За миг усетих дъжда като тихо зелено прошумоляване сред близките дървета вляво от мен, после само като потрепване на тръстиките. Дочух ромоленето на поток. Спрях за миг да послушам. Погледнах към върховете на дърветата. Високите перести облаци на западния хоризонт приличаха на пухчета памук, разпилени по небето. Стоях дълго, загледан в облаците, докато всички доста ме задминаха.

Дон Хуан и дон Хенаро в унисон спряха и се огледаха. Очите им ме потърсиха и се фокусираха над мен в такъв синхрон, сякаш двамата бяха един човек. Беше кратък, изумителен поглед, от който тръпки ме побиха. После дон Хенаро се засмя и каза, че като тичам, стъпките ми думтели като на стокилограмов мексиканец-дюстабанлия.

— А защо мексиканец? — попита дон Хуан.

— Защото един стокилограмов мексиканец-дюстабанлия не тича — обясни дон Хенаро поучително.

— О-о! — възкликна дон Хуан, сякаш дон Хенаро наистина бе обяснил нещо.

Прекосихме тясната, тучна долина и заизкачвахме източния склон на планината. Късно следобед най-сетне спряхме на голо, скалисто плато, което на юг гледаше към висока равнина. Растителността напълно се беше изменила. От всички страни хълмовете бяха заоблени и ерозирали. Земята в равнината и по склоновете беше парцелирана и обработена, но въпреки това цялата гледка внушаваше чувство на безплодие.

Слънцето вече беше ниско на югозападния хоризонт. Дон Хуан и дон Хенаро ни повикаха до северния ръб на платото. Оттук се разкриваше великолепна гледка. На север се редуваха безкрайни долини и възвишения, а на запад се издигаше верига планински хребети. Отразената слънчева светлина по далечните хълмове на север ги правеше оранжеви като багрите на скупчените на запад облаци. Въпреки красотата си цялата гледка беше тъжна и самотна.

Дон Хуан ми подаде бележника, но не бях настроен да си водя записки. Седнахме в полукръг, дон Хуан и дон Хенаро бяха в двата края.

— Ти тръгна по пътя на знанието с писане и ще го завършиш по същия начин — каза дон Хуан.

Всички настояха да пиша, като че ли моето писане беше най-важното.

— Ти си на самия ръб, Карлитос — каза внезапно дон Хенаро. — И ти, Паблито, двамата.

Гласът му беше мек. Без шеговития тон звучеше внимателен и грижовен.

— И други воини са заставали на същото това място, отправяйки се на пътешествие в непознаваемото — продължи той. — Всички те пожелават и на двама ви добро.

Усетих леко вълнение около себе си, сякаш въздухът беше станал по-плътен и нещо беше надигнало вълни в него.

— И ние тук ви пожелаваме всичко добро.

Нестор ни прегърна двамата с Паблито, после седна настрани от нас.

— Имаме още малко време — каза дон Хенаро, поглеждайки небето. После се обърна към Нестор и попита:

— Какво да правим междувременно?

— Да се забавляваме и да се смеем — оживено отвърна Нестор.

Споделих с дон Хуан, че ме е страх от онова, което ме очаква, и че сигурно са ме подвели някак да попадна във всичко това — мен, който дори не съм си представял, че могат да съществуват ситуации като тази, която изживявахме двамата с Паблито. Казах, че трябва да ме е обсебило нещо наистина ужасно, което ме е тласкало стъпка по стъпка, докато се озова пред нещо по-лошо може би и от смъртта.

— Пак хленчиш — сухо каза дон Хуан. — До последната минута се самосъжаляваш.

Всички се разсмяха. Той беше прав. Каква непреодолима склонност! А аз си мислех, че съм я изхвърлил от живота си. Помолих ги да ме извинят за глупостта.

— Не се извинявай — каза дон Хуан. — Извиненията са безсмислица. Истински важното е да бъдеш безупречен воин в това неповторимо място на силата. Това място е било пристан на най-отлични воини. Бъди безупречен като тях.

После се обърна и към Паблито.

— Вече знаете, че това е последната задача, в която сме заедно — каза той. — Вие ще навлезете в нагуала и тонала само с личната си сила. С Хенаро сме тук единствено за да се сбогуваме с вас. Силата определи Нестор да бъде свидетел. И така да бъде.

Това е и последният ви кръстопът, на който присъстваме с Хенаро. Веднъж навлезете ли сами в непознаваемото, вече не можете да разчитате на нас да ви върнем, така че решението става ваше задължение — вие трябва да решите дали да се върнете или не. Имаме ви доверие, че и двамата притежавате силата да се върнете, ако изберете това. Нощес се оказахте напълно способни, заедно или поотделно, да отхвърлите съюзника, иначе той щеше да ви убие. Това беше изпитание на силата ви.

Трябва също да добавя, че малцина воини надживяват тази среща с непознаваемото, която ви предстои — не толкова защото е тежка, а защото нагуалът е неописуемо притегателен и веднъж навлязат ли в него, воините намират за крайно непривлекателно да се завърнат в тонала или в света на реда, врявата и мъката.

Нещо в нас решава дали да останеш или да се върнеш, но то не е нито разумът, нито желанието ни, а нашата воля. Затова е невъзможно да се знае предварително изходът.

Ако изборът ви е да не се върнете, вие ще изчезнете, сякаш земята ви е погълнала. Но ако изберете да се върнете на тази земя, ще трябва да чакате като истински воини, докато не приключите отредените ви задачи. Когато ги свършите, все едно дали с успех или поражение, вие вече ще владеете целостността на себе си.

Дон Хуан замълча. Дон Хенаро ме погледна и ми намигна.

— Карлитос иска да знае какво означава да владееш целостността на себе си — каза той и всички се разсмяха.

Прав беше. При други обстоятелства щях да попитам точно това. Сега обаче обстановката беше твърде тържествена, за да задавам въпроси.

— Това означава, че воинът най-сетне е срещнал силата — каза дон Хуан. — Никой не може да каже как би я използвал всеки отделен воин. Може вие двамата да бродите мирно и незабележимо по тази земя, а може да станете отвратителни хора или пък да се прочуете с добро или зло. Всичко това зависи от безупречността и свободата на вашия дух.

Важното обаче е задачата, която имате. Това е дарът, който учителят и благодетелят правят на своите ученици. Аз се моля двамата да завършите задачите си с върховен успех.

— Изчакването да се изпълни задачата е много особено чакане — обади се ненадейно дон Хенаро. — Ще ви разкажа една история за група воини, живели в други времена тук, в планината, някъде ей-там.

Той небрежно посочи на изток, но после се подвоуми, изглежда размисли, стана и посочи далечните планини на север.

— Не. Живели са нататък — каза той и ме погледна с тънка усмивка и с вид на ерудит.

Дон Хенаро май ме имитираше. Стисна устни и сбърчи чело, притиснал силно ръце към гърдите си, сякаш държеше въображаем предмет, който явно трябваше да е бележник. Позата му беше много смешна. Веднъж бях срещнал един германски учен, китаист, който изглеждаше точно така. Мисълта, че през цялото време аз може би несъзнателно бях подражавал на германеца-китаист, невероятно ме развесели. Разсмях се. Шегата му беше страхотно сполучлива и тъкмо за мен.

Дон Хенаро пак седна и продължи да разказва:

— Когато се предполагало, че някой от членовете на групата е извършил нещо, което противоречи на правилата им, съдбата му трябвало да бъде решена от всички. Провинилият се трябвало да обясни причините за простъпката си. Другарите му трябвало да го изслушат. След това те или се разотивали, ако намерели оправданието му за убедително, или се строявали в редица на самия ръб на скалната тераса, същата като тази, на която стоим сега, с оръжие, готови да изпълнят смъртната му присъда, понеже са оценили мотивите му като неоправдателни. В този случай осъденият воин трябвало да се сбогува с досегашните си другари и екзекуцията започвала.

Дон Хенаро погледна към мен и Паблито в очакване на реакцията ни. После се обърна към Нестор.

— Дали свидетелят тук не би могъл да каже какво общо има историята с тези двамата? — попита го той.

Нестор се усмихна стеснително и сякаш се замисли дълбоко.

— Свидетелят няма представа — отговори той след малко и нервно се разхихика.

Дон Хенаро накара всички ни да станем и да отидем с него до западния ръб на платото, откъдето погледнахме надолу.

Полегат склон се спускаше до тясна ивица земя, която завършваше с ров — явно естествен канал, по който се оттича дъждовната вода.

— Точно на мястото на този ров в историята, която ви разказвам, имало редица дървета. Зад нея започвала гъста гора. След като се сбогувал с другарите си, осъденият воин трябвало да тръгне по склона към дърветата. Тогава другарите му вдигали оръжието си и се прицелвали в него. Ако никой не стрелял или ако воинът оцелеел след раняването си и стигнел до дърветата, той бил свободен.

Върнахме се пак на мястото, където бяхме седяли.

— И какво следва, свидетелю? — обърна се той към Нестор. — Ще можеш ли да разкажеш?

Нестор беше самата нервност. Свали си шапката и се почеса по главата. После покри лице с дланите си.

— Откъде може да знае горкият свидетел? — престраши се накрая да отговори той с дързък тон и се разсмя заедно с останалите.

— Разказват, че имало хора, които преминавали невредими — продължи дон Хенаро. — Може да се каже, че тяхната лична сила е въздействала над другарите им. Когато се прицелвали в него, някаква вълна минавала през тях и никой не дръзвал да стреля. Или може би се изпълвали със страхопочитание пред неговата храброст и не били в състояние да го ранят.

Дон Хенаро погледна мен, после Паблито.

— Имало едно условие, задължително при този преход до редицата дървета — продължи той. — Воинът трябвало да върви без никакво вълнение, хладнокръвно. Трябвало да стъпва уверено и твърдо, очите му да гледат спокойно, право напред. Трябвало да се спуска, без да се препъва, без да поглежда назад и най-важното — да не се затичва.

Дон Хенаро замълча. Паблито кимна в знак на съгласие с думите му.

— Ако вие двамата решите да се върнете на тази земя — продължи дон Хенаро, — ще трябва да чакате като истински воини, докато не изпълните задачите си. Това чакане доста наподобява прехода на воина от разказа.

Както разбирате, човешкото време на воина е изтекло, също както при вас двамата. Единствената разлика е в това кой се е прицелил във вас. В случая с този воин в него са се прицелили другарите му. Във вас двамата обаче се прицелва непознаваемото. Вие можете да разчитате единствено на своята безупречност. Трябва да чакате, без да поглеждате назад. Трябва да чакате, без да се надявате на награда. И трябва да насочите цялата си лична сила, за да изпълните задачите си.

Ако не действате безупречно, ако вземете да се тормозите, да проявявате нетърпение и отчаяние, вие ще бъдете поразени безмилостно от стрелците на непознаваемото.

Но ако, от друга страна, успеете благодарение на своята безупречност и лична сила да изпълните задачите си, тогава ще постигнете обещанието на силата. А какво е обещанието на силата? — може да попитате. Това е обещание, което силата дава на човека в качеството му на същество от светлина. Всеки воин има различна участ, така че е невъзможно да се каже какво би било това обещание за всеки от вас.

Слънцето клонеше към залез. Бледооранжевите багри по далечните северни възвишения потъмняха. Гледката пораждаше у мен чувството за обрулен от вятъра, самотен свят.

— Вие научихте, че най-важното за един воин е да бъде смирен и да действа безупречно — каза дон Хенаро с глас, от който подскочих. — Научихте се да действате, без да очаквате нищо в замяна. Сега ви казвам, че за да устоите на това, което ви предстои от днес нататък, ще ви е нужна изключителна издръжливост.

Усетих как стомахът ми се сви. Паблито целият се разтрепери.

— Един воин трябва да бъде винаги готов. Съдбата на всички нас тук е да разберем, че сме пленници на силата. Никой не знае защо точно ние, но пък какво велико предопределение!

Дон Хенаро свърши да говори и оброни глава, сякаш беше крайно изтощен. За първи път го чувах да говори с такива понятия.

— Тук е задължително воинът да се сбогува с всички присъстващи и с всички онези, които оставя зад себе си — внезапно заговори дон Хуан. — Трябва да го направи със свои собствени думи и на висок глас, така гласът му ще остане завинаги в това място на силата.

Гласът на дон Хуан придаде друго измерение на състоянието ми в момента. Сега нашият разговор, който бяхме водили в колата, ми стана още по-мъчителен. Колко беше прав, когато каза, че спокойствието на пейзажа около нас е само мираж и че магическото обяснение нанася удар, който никой не може да отблъсне. Бях изслушал магическото обяснение, а бях изживял и опита, необходим преди него. И ето че сега бях по-гол и безпомощен от който и да било друг момент през целия ми живот. Нищо, което съм правил някога, нищо, което изобщо съм си представял, не можеше да се сравни с мъката и самотата на този миг. Магическото обяснение беше отчуждило дори моя „разум“. Дон Хуан отново беше прав, когато казваше, че воинът не може да избегне болката и мъката, а само това — да им се отдава неконтролируемо. В този момент мъката ми стана непоносима. Не бях готов да се сбогувам с хората, които бяха споделяли с мен превратностите на съдбата. Казах на дон Хуан и дон Хенаро, че се бяхме уговорили с някого да умрем заедно и духът ми не може да понесе мисълта да си тръгне сам.

— Всички ние сме сами, Карлитос — меко каза дон Хенаро. — Такава е участта ни.

В гърлото ми заседна мъка по обичта ми към живота и моите близки. Отказвах да се сбогувам с тях.

— Ние сме сами — повтори дон Хуан. — Но да умреш сам не означава да умреш в самота.

Гласът му прозвуча приглушено и сухо като кашляне.

Паблито тихо изхлипа. После стана и заговори. Това не беше някакво словоизлияние или тържествена клетва. С ясен глас той благодари на дон Хенаро и дон Хуан за добрината им. Обърна се към Нестор и му благодари, че му е дал възможност да се грижи за него. Избърса очите си с ръкав.

— Какво чудесно нещо беше да си на този прекрасен свят! В това удивително време! — възкликна той и въздъхна.

Настроението му беше заразително.

— Ако не се завърна, моля те за една последна услуга — обърна се той към дон Хенаро. — Да помогнеш на тези, които споделяха съдбата ми.

После погледна на запад, по посока на своя дом. Слабото му тяло се разтърси от плач. Затича се към края на платото с разперени ръце, сякаш за да прегърне някого. Устните му се движеха, изглежда, си шепнеше нещо.

Извърнах глава. Не исках да чуя какво говори Паблито.

Той се върна на мястото, където седяхме, отпусна се до мен и наведе глава.

Не бях в състояние и дума да кажа. Но после сякаш ме завладя някаква сила отвън, изправи ме и аз също изразих своите благодарности и тъгата си.

Отново замълчахме. Леко прошумоля северен вятър и полъхна в лицето ми. Дон Хуан ме погледна. Никога не бях виждал такава доброта в очите му. Каза ми, че воинът се сбогува, като благодари на всички, които са му сторили някакво добро или са проявявали внимание към него, и че аз трябва да изкажа на глас благодарността си не само към тях, но и към тези, които се бяха грижили за мен и ми бяха помагали в моя път.

Обърнах се на северозапад, към Лос Анжелис, и всички най-нежни чувства на духа ми се отприщиха. Колко пречистващо и освобождаващо беше да изразя своите благодарности!

Седнах пак на мястото си. Никой не поглеждаше към мен.

— Един воин съзнава мъката си, но не й се отдава — каза дон Хуан. — Затова настроението, с което воинът навлиза в непознаваемото, не е тъга. Обратното, той е радостен, защото се е смирил пред великата си участ, уверил се е, че духът му е безупречен, и, най-важното — осъзнал е напълно своите способности. Радостта на воина идва от това, че е приел съдбата си и истински е оценил онова, което му предстои.

Настъпи дълго мълчание. Тъгата ми беше непосилна. Искаше ми се да направя нещо, за да се измъкна от смазващата й тежест.

— Свидетелю, стисни, моля те, твоя „капан за духове“ — обърна се дон Хенаро към Нестор.

Чух оглушителния, невероятно смешен звук от приспособлението на Нестор.

Паблито изпадна направо в истеричен смях, дон Хуан и дон Хенаро също се разкикотиха неудържимо. Долових една характерна миризма и чак тогава разбрах, че всъщност Нестор беше пръднал. Но най-смешното беше, че той имаше изключително сериозен вид. Не беше пръднал на шега, а защото не си носеше „капана за духове“ и в желанието си да помогне най-съвестно бе направил каквото може.

Всички се смееха до забрава. С каква лекота можеха да преминават от едно крайно възвишено състояние към някоя безумно смешна ситуация.

Паблито неочаквано се обърна към мен. Заинтересува се дали съм поет, но преди да съм му отговорил, дон Хенаро оповести в рими:

— Карлитос направо е цар; малко нещо поет, малко луд и мъничко тъпа нар.

Всички отново избухнаха в смях.

— Така е по-добре — обади се дон Хуан. — А сега, преди Хенаро и аз да се сбогуваме с вас, двамата може да кажете каквото пожелаете. Може да се окаже последният път, когато произнасяте дума.

Паблито поклати глава в отказ, но аз имах да им кажа нещо, исках да изразя възхищението си, своята почит към изключителния воински дух на дон Хуан и дон Хенаро. Обаче се оплетох в думите си и в края на краищата нищо не казах. Дори още по-лошо — пак изглеждаше като че ли хленча.

Дон Хуан поклати глава и присви устни в престорено неодобрение. Неволно се засмях. Всъщност беше все едно, че пропилях възможността да им изразя своето възхищение. Обхвана ме много интересно настроение. Почувствах се приповдигнато и бодро, с невероятното усещане за свобода, което ме караше да се смея от радост. Казах на дон Хуан и дон Хенаро, че изобщо не ми пука за срещата с „непознаваемото“, че се чувствам щастлив и в момента за мен няма абсолютно никакво значение дали ще живея или ще умра.

Дон Хуан и дон Хенаро, изглежда, се зарадваха на думите ми повече и от мен. Дон Хуан започна да се пляска по бедрата си и да се смее. Дон Хенаро удари шапката си в земята и се запровиква, сякаш яздеше див жребец.

— Е, позабавлявахме се и се посмяхме, докато чакаме, точно както ни посъветва свидетелят — внезапно заяви Хенаро. — Но естественият ред на нещата е, че те винаги стигат до своя край.

Той погледна небето.

— Вече почти е време да се разотидем, както воините от онази история — каза той. — Но преди всеки да поеме по своя път, трябва да кажа на вас двамата едно последно нещо. Ще ви разкрия една тайна на воина. Можете да я наречете предопределение на воина.

Той се обърна конкретно към мен и ми припомни как веднъж му бях казал, че животът на воина е студен, самотен и лишен от чувства. Добави, че дори и в този момент аз съм с това убеждение.

— Животът на воина изобщо не може да бъде студен, самотен и без чувства — каза той, — защото се основава на неговата обич, преданост и всеотдайност към голямата му любов. А коя, може да попиташ, е голямата му любов? Сега ще ти покажа.

Дон Хенаро стана и бавно отиде до едно съвсем равно място пред нас, на около три метра. Там направи някакви странни движения с ръце, сякаш изтупва прах от гърдите и корема си. Тогава стана нещо необичайно. През него премина светкавица с почти недоловима светлина. Идваше от земята и сякаш разпали цялото му тяло. Той направи нещо като обратен пирует или по-точно гмуркане назад и се приземи на гърдите и ръцете си. Движението беше изпълнено така изкусно и съвършено, сякаш той беше безтегловен — подобно на червей същество, което се преобърна върху самото себе си. Вече на земята, той извърши поредица неземни движения. Плъзгаше се на педя от повърхността или по-скоро като че ли се пързаляше, легнал на скейтборд, после сякаш заплува, описвайки кръгове, извивайки се бързо и гъвкаво като змиорка в океана.

Погледът ми в един миг се разфокусира и без никакъв преход аз вече виждах едно сияйно кълбо, което се плъзгаше напред-назад върху нещо подобно на ледена пързалка с хиляди проблясващи по нея светлинки.

Гледката беше великолепна. После огненото кълбо спря и остана неподвижно. Сепна ме един глас и отклони вниманието ми. Беше на дон Хуан. Отначало не разбирах какво ми казва. Погледнах пак към огненото кълбо, но можах само да различа дон Хенаро, който лежеше на земята с разперени ръце и крака.

Гласът на дон Хуан беше съвсем ясен. Той сякаш за действа нещо в мен и аз започнах да пиша.

— Любовта на Хенаро е светът — започна дон Хуан — Току-що той прегърна тази огромна земя, но понеже е толкова мъничък, всичко, което можеше да стори, бе да се носи по нея. Обаче земята знае, че Хенаро я обича и го дарява с грижите си. Затова животът на Хенаро е толкова пълен и където и да се намира, той винаги ще се радва на изобилие. Хенаро върви по пътеките на своята любов и където и да бъде, той е цялостен.

Дон Хуан клекна до нас и погали нежно земята.

— Това е предопределението на двама ви като воини — каза той, — тази земя, този свят. За един воин не може да има по-голяма любов.

Дон Хенаро стана и приклекна до дон Хуан. Двамата за миг ни фиксираха с поглед, после едновременно седнаха с кръстосани нозе.

— Единствено ако обича тази земя с непоколебима любов, човек може да се освободи от тъгата си — каза дон Хуан. — Воинът винаги е изпълнен с радост, защото любовта му е неизменна и неговата любима, земята, го обгръща в обятията си и го обсипва с невъобразими дарове. Тъгата е присъща само на онези, които ненавиждат тъкмо това, което дава подслон на съществуванието им.

Дон Хуан още веднъж погали нежно земята.

— Това прекрасно същество, което е живо до най-дълбинните си недра и разбира всяко чувство, ме утеши и изцели болките ми, а накрая, когато напълно осъзнах любовта си към него, то ме научи на свобода.

Той замълча. Тишината наоколо вдъхваше страх. Вятърът тихо изсвистя, после чух далечния лай на самотно куче.

— Вслушай се в този лай — продължи дон Хуан. — По този начин моята любима земя ми помага в момента да ти кажа и последното. Този лай е най-тъжното нещо, което човек може да чуе.

Замълчахме за малко. Лаят на това самотно куче беше толкова тъжен, а покоят около нас — тъй пълен, че изпитах вцепеняваща мъка. Тя ме накара да се замисля за собствения си живот, за тъгата ми, когато не знаех къде да отида и какво да правя.

— Този кучешки лай е нощният глас на човека — каза дон Хуан. — Идва от една къща в долината на юг. Човекът вика с гласа на кучето си, защото са другари по съдба — роби на живота, на мъката и скуката му. Той умолява смъртта си да дойде и да го освободи от затъпяващите, потискащи окови на живота.

Думите на дон Хуан докосваха най-болезнени струни у мен. Имах чувство, че се отнасят точно за мен.

— Този лай и самотата, която извиква, говорят за чувствата на хората — продължи той. — Хората, на които целият им живот е като един неделен следобед — следобед не толкова мизерен, колкото задушен, досаден и неуютен. Те се потят и безсмислено се щурат. Не знаят къде да отидат и какво да правят. Този следобед им оставя само спомена за дребни грижи и безкрайна скука, а после внезапно се оказва, че е отминал и вече е нощ.

Припомни ми една история, която му бях разказвал — за един седемдесет и две годишен старец, който жалеше колко кратък се оказал животът му и как му се струвало, че едва вчера бил момче. Той ми бе казал: „Помня си пижамите, които носех като десетгодишен. Сякаш е минал само един ден. Къде отива времето?“

— Противоотровата за това е тук — каза дон Хуан и пак погали земята. — Магическото обяснение изобщо не може да освободи духа. Погледнете се вие двамата. Вие стигнахте до магическото обяснение, но от това, че го знаете, нищо не се промени особено. По-самотни сте от всякога, защото без непоколебима любов към съществото, което ви дава подслон, това, че сте сами, се превръща в самота.

Единствено любовта към това великолепно същество може да даде свобода на духа на воина; а свободата е радост, действеност и смирение пред всякакви превратности. Това е последният урок. Той винаги остава за самия край — момента на върховна самота, когато човек е сам, изправен пред смъртта. Едва тогава той има смисъл.

Дон Хуан и дон Хенаро станаха, протегнаха се и поразкършиха гръб, сякаш телата им се бяха схванали от седенето. Сърцето ми заби ускорено. Накараха двама ни с Паблито да застанем прави.

— Здрачът е пролуката между световете — каза дон Хуан. — Той е вратата към непознаваемото.

Посочи с широк жест платото, на което бяхме застанали.

— А това плато е преддверието към тази врата. После посочи към северния ръб на платото.

— Там е вратата. Отвъд нея има бездна, а отвъд бездната е непознаваемото.

Тогава дон Хуан и дон Хенаро се обърнаха към Паблито и се сбогуваха с него. Паблито гледаше с разширени, неподвижни зеници. Сълзи се стичаха по бузите му.

Чух гласа на дон Хенаро да ми казва „сбогом“, но не чух гласа на дон Хуан.

Дон Хуан и дон Хенаро отидоха при Паблито и прошепнаха нещо кратко в ушите му. После дойдоха до мен. Но още преди да са прошепнали нещо, аз вече изпитах онова особено усещане, че съм разцепен на две.

— Сега ние ще бъдем като прах по пътя — каза дон Хенаро. — И може би някой ден той пак ще ти влезе в очите.

Дон Хуан и дон Хенаро пристъпиха назад и сякаш се сляха с мрака. Паблито ме хвана над лакътя и ние се сбогувахме. Тогава някакъв странен порив, някаква сила ме накара да се затичам с него към северния ръб на платото. Докато скачахме, усещах, че държи ръката ми, после бях сам.