Скучна история ((Из записките на един стар човек))

Глава 6

Аз съм в Харков.

Тъй като е безполезно да се боря със сегашното си настроение, а и не е по силите ми, реших последните дни от живота ми да бъдат безукорни поне формално; ако не съм справедлив спрямо семейството си, което много добре съзнавам, ще гледам да постъпвам така, както то иска. Щом като трябва да замина за Харков, ще замина. Освен това напоследък съм станал толкова равнодушен към всичко, че ми е абсолютно все едно къде ще отида — в Харков, Париж или Бердичев.

Пристигнах тук към дванадесет часа на обед и отседнах в хотел недалеч от катедралата. Във влака ми прилоша, настинах от течението и сега седя на кревата, държа се за главата и чакам tic-а. Трябва още днес да отида при познатите си професори, но нямам желание и сили.

Влиза прислужникът — старец, и пита дали искам чаршафи. Задържам го малко и му задавам няколко въпроса за Хнекер, заради когото съм тук. Прислужникът излиза харковски кореняк, знае града на пръсти, но не помни никакъв род, който да е носил името Хнекер. Разпитвам го за именията — пак същото.

В коридора часовникът удря един, после два, после три… Последните месеци от живота ми, докато чакам смъртта, ми се виждат много по-дълги от целия ми живот. И никога по-рано не съм могъл така да се примирявам с бавността на времето, както сега. По-рано, случваше се, чакам влака на гарата или изпитвам и четвърт час ми се струваше вечност, а сега мога цяла нощ да седя неподвижно на кревата и съвършено равнодушно да мисля, че утре нощта ще бъде също тъй дълга, безцветна, също и вдругиден…

В коридора часовникът удря пет, шест, седем… Става тъмно.

В бузата си усещам тъпа болка — започва tic. За да се отвлека с мисли, връщам се към предишното си гледище, когато не бях равнодушен, и питам: защо аз, знаменитият човек, тайният съветник, седя в тая малка хотелска стая, на тоя креват с чуждо сиво одеяло? Защо гледам тази евтина тенекиена мивка и слушам как в коридора трака долнопробен часовник? Нима това е достойно за славата и високото ми положение в обществото? И на тези въпроси си отговарям с иронична усмивка. Смешна ми е наивността, с която някога на младини преувеличавах значението на известността и изключителното положение, с което уж са се ползвали знаменитостите. Аз съм известен, името ми се произнася с благоговение, снимката ми е излизала и в „Нива“, и във „Всемирная илюстрация“25, бях чел биографията си дори в едно немско списание — но какво от това? Седя сам-самичък в чужд град, на чужд креват, разтривам с ръка болната си буза… Семейните дрязги, безсърдечието на кредиторите, грубостта на железопътните служители, неудобната паспортна система, скъпата и вредна за здравето храна в бюфетите, всеобщото невежество и грубост в отношенията — всичко това и много други неща, които са твърде много, за да ги изброявам, ме засягат не по-малко от който и да е еснаф, известен само в уличката си. В какво се изразява изключителността на моето положение? Да допуснем, че съм прочут хиляди пъти, че съм герой, с когото се гордее родината ми; във всички вестници се появяват бюлетини за болестта ми, по пощата получавам непрекъснато съчувствени послания от колеги, ученици и разни хора, но всичко това няма да ми попречи да умра на чуждия креват, тъжен, съвършено сам… За това, разбира се, никой не е виновен и все пак не обичам, прости ми, Господи, популярното си име. Струва ми се, сякаш то ме е излъгало.

Към десет часа заспивам и въпреки че имам tic, спя дълбоко и бих спал дълго, ако не бяха ме събудили. Малко след един часа на вратата се почуква.

— Кой е?

— Телеграма!

— Можехте и утре — сърдя се на прислужника и вземам телеграмата. — Вече няма да мога да заспя повторно.

— Извинете. В стаята ви светеше, мислех, че не спите.

Разпечатвам телеграмата и най-напред гледам подписа: от жена ми. Какво иска?

„Вчера Хнекер тайно се венча с Лиза. Връщай се“.

Чета телеграмата и страхът ми минава бързо. Плаши ме не постъпката на Лиза и Хнекер, а моето равнодушие, с което посрещам известието за сватбата им. Казват, че философите и истинските мъдреци били равнодушни. Не е истина, равнодушието е парализа на душата, преждевременна смърт.

Лягам пак и започвам да кроя с какви мисли да отвлека съзнанието си. За какво да мисля? Изглежда, всичко вече е премислено и няма нищо, което би могло да възбуди мисълта ми сега.

Зората ме заварва в леглото седнал, прегърнал колене, и от нямане какво да правя, се опитвам да се опозная. „Познай себе си“, прекрасен и полезен съвет; жалко само, че древните хора не са се сетили да посочат как да се ползва тоя съвет.

Когато преди ми се искаше да разбера някого или себе си, вземах предвид не постъпките, в които всичко е условно, а желанията. Кажи ми какво искаш, и ще ти кажа какъв си.

И сега аз се изпитвам: какво искам?

Искам нашите жени, деца, приятели, ученици да обичат в нас не името, не фирмата и етикета, а обикновения човек. Още какво? Бих искал да имам помощници и приемници. Още? Бих искал да се събудя след стотина години и поне с едното си око да зърна какво е станало с науката. Бих искал да поживея още десет години… После какво?

После нищо. Мисля, дълго мисля и нищо не мога да измисля. И колкото и да мисля, и накъдето и да се пръскат мислите ми, за мен е ясно, че в желанията ми липсва нещо главно, нещо много важно. В пристрастието ми към науката, в желанието ми да живея, в това седене на чуждия креват и в стремежа да позная себе си, във всичките мисли, чувства и понятия, които си изграждам за всичко, липсва нещо общо, което би свързало всичко в едно цяло. Всяко чувство и всяка мисъл живеят в мен отделно и във всичките ми мисли за науката, театъра, литературата, учениците ми и във всичките картини, които рисува въображението ми, дори най-опитният аналитик не би намерил онова, което се нарича обща идея и бог на живия човек.

А щом няма това, значи нищо няма.

При такава бедност достатъчно е било едно сериозно забогатяване, страх от смъртта, влияние на обстоятелствата и хората, и всичко, което преди съм смятал за свой мироглед и в което съм виждал смисъла и радостта на живота, да се преобърне с главата надолу и да стане на пух и прах. Поради това няма нищо чудно, че последните месеци от живота си аз помрачих с мисли и чувства, достойни за един роб и варварин, че сега съм равнодушен и не забелязвам зората. Когато в човека няма онова, което е по-високо и по-силно от всички външни влияния, действително за него е достатъчна една хубава хрема, за да загуби равновесието си и да почне да вижда във всяка птица кукумявка, да чува във всеки звук кучешко виене. И целият му песимизъм или оптимизъм с неговите велики и дребни мисли в тоя момент имат значение само на симптом и повече нищо.

Победен съм. Щом е тъй, няма какво да продължавам още да мисля, няма какво да говоря. Ще седя и мълчаливо ще чакам какво ще стане.

Сутринта прислужникът ми донася чай и един брой от местния вестник. Прочитам машинално обявите на първа страница, уводната статия, извадките от вестници и списания, хрониката… Между другото в хрониката откривам такова известие: „Вчера с пощенския влак пристигна в Харков нашият известен учен, заслужилият професор Николай Степанович еди-кой си и отседна в еди-кой си хотел“.

Види се, гръмките имена се създават, за да живеят изолирано, отделно от тия, които ги носят. Сега моето име спокойно обикаля Харков; след два-три месеца, написано със златни букви върху надгробния ми камък, то ще блести като самото слънце — тогава, когато аз ще бъда вече покрит с мъх…

Тихо се почуква на вратата. Някому съм нужен.

— Кой е? Влезте!

Вратата се отваря и аз учуден правя крачка назад и бързам да заметна полите на халата си. Пред мен стои Катя.

— Здравейте — казва тя, като диша тежко след изкачването на стълбите. — Не ме очаквахте? Аз също… също пристигнах.

Сяда и продължава, като заеква и без да ме гледа:

— Защо не отговаряте на поздрава ми? Аз също пристигнах… днес… Научих, че сте в тоя хотел, и дойдох.

— Много ми е драго, че те виждам — казвам и свивам рамене, — но съм учуден… Сякаш от небето падна. Защо си тук?

— Аз? Тъй… просто реших и пристигнах.

Мълчание. Изведнъж тя става стремително и тръгва към мен.

— Николай Степанич? — казва, пребледняла и притискайки ръце към гърдите си. — Николай Степанич! Не мога повече да живея така! Не мога! В името на истинния бог, кажете ми по-скоро, ей сега: какво да правя? Казвайте, какво да правя?

— Какво мога да ти кажа? — недоумявам аз. — Нищо не мога.

— Кажете, моля ви! — продължава тя задъхано и треперейки с цялото си тяло. — Кълна ви се, че не мога да живея повече така! Нямам сили!

Пада на един стол и се разридава. Отметнала е глава назад, кърши ръце, тропа с крака; шапката й се е смъкнала от главата и виси на ластика, косата й е пръсната.

— Помогнете ми! Помогнете! — моли тя. — Не мога повече!

Изважда от пътническата си чанта кърпичка и заедно с нея измъква няколко писма, които падат от коленете й на пода. Събирам ги от пода и върху едно от тях познавам почерка на Михаил Фьодорович и без да искам, прочитам част от дума. — „страсти…“.

— Нищо не мога да ти кажа, Катя.

— Помогнете! — ридае тя, като хваща ръката ми и я целува. — Та вие сте ми баща, мой единствен приятел! Та вие сте умен, учен, живели сте дълго! Били сте учител! Кажете ми все пак, какво да правя?

— Честна дума, Катя, не зная…

Аз съм смутен, сконфузен, трогнат от риданията и едва се държа на краката си.

— Хайде, Катя, да закусим — казвам и пресилено се усмихвам. — Стига си плакала!

И веднага добавям с отпаднал глас:

— Скоро мен не ще ме има, Катя…

— Поне една дума, поне една дума! — плаче тя и протяга към мен ръце. — Какво да правя?

— Чудна си наистина… — бърборя аз. — Не разбирам! Толкова умна жена и изведнъж — виж ти, разплакала се.

Настъпва мълчание. Катя поправя прическата си, слага шапката си, после смачква писмата и ги пъха в чантата — и всичко мълчаливо и без да бърза. Лицето, гърдите и ръкавиците й са мокри от сълзи, но изразът на лицето е вече сух, суров… Гледам я и ме е срам, че съм по-щастлив от нея. Липсата на това, което колегите философи наричат обща идея, забелязах в себе си едва малко преди смъртта, в залеза на живота си, а пък душата на тая клетница не знае и няма да знае покой цял живот, цял живот!

— Хайде, Катя, да закусим — предлагам й.

— Не, благодаря — отговаря тя студено.

Още една минута минава в мълчание.

— Не ми харесва Харков — казвам. — Прекалено сив е. Някакъв сив град.

— Да, наистина… Не е красив… Аз съм за малко тук… Минавам. Още днес ще замина.

— Къде?

— В Крим… тоест на Кавказ.

— Да. За дълго ли?

— Не зная.

Катя става и със студена усмивка, без да ме гледа, ми протяга ръка.

Иска ми се да я попитам: „Значи на погребението няма да бъдеш?“ Но тя не ме гледа, ръката й е студена, като чужда. Изпращам я мълчаливо до вратата… Ето, излезе от стаята ми, върви по дългия коридор, без да се обръща. Знае, че гледам подире й, и навярно когато завива, ще се обърне.

Не, не се обърна. Черната рокля за последен път се мярна, стъпките стихнаха… сбогом, съкровище мое!

1889