Следотърсачът

Глава 14Домът на Флакомо

— Попаднахме в засечка — рече заменимият. — Опитвахме се да избегнем това, защото не знаехме какво ще ни се случи, ако попаднем в засечка. Повечето компютри предвиждаха, че корабът ще бъде разрязан на части или унищожен.

Рам преглеждаше всички данни, постъпващи от всяка част на кораба.

— Но не бяхме нито разрязани, нито унищожени. Останали сме невредими.

— Повече от невредими — уточни заменимият.

— Как можеш да бъдеш повече от невредим? — попита Рам.

— Има още осемнайсет копия на нашия кораб, преминали през гънката, освен нас самите.

Рам се опита да си представи това, за което говореше заменимият.

— Но те не заемат едно и също пространство по едно и също време.

— Квантуваната природа на нашето преминаване през гънката е пуснала всичките деветнайсет варианта на колонизаторския кораб на редовни интервали. Разделени сме един от друг с около четири секунди, което ни държи на безопасно разстояние, стига всички да се въздържаме от големи скорости и генериране на полета, които биха се врязали в друг кораб.

— И на всеки кораб има твой вариант, който говори на мой вариант? — попита Рам.

— Всички заменими докладваха, че всички Рам Одиновци са изпаднали в безсъзнание точно в един и същи момент. Всички ние сме ви поставили в едно и също положение, вързали сме ви и сме чакали да се свестите, за да ни кажете какво да правим. Всеки от нас говори на своя Рам Один и произнася едни и същи думи по едно и също време.

— Ама че гад е време-пространството! — възкликна Рам.

— Отбелязано — отвърна заменимият. — Деветнайсет пъти.

— Ако всички мъже казват едни и същи неща по едно и също време, бих казал, че съществува известен излишък — рече Рам.

— Това не вреди.

— Но в някакъв момент един от нас ще направи нещо по-различно и ще се отделим един от друг.

— Както всички вие казвате точно в този момент — отбеляза заменимият.

— А когато се отделим, за заменимите и за корабните компютри на всички кораби ще е невъзможно да определят на кой вариант на Рам Один да се подчиняват — рече Рам. — Затова заповядвам на теб и на всички останали заменими незабавно да убият всички копия на Рам освен мен.

Кралицата — неговата майка, го измъкна от стола носилка и го накара да застане на гладката каменна настилка в градинския двор.

— Моето прекрасно момче! — възкликна тя, като отстъпи назад и го изгледа от глава до пети.

— И по-хубав съм бил — отвърна той, защото му беше много странно да го наричат „прекрасен“. Никой не го беше наричал прекрасен, та дори и хубав. В О се възхищаваха на дрехите и на парите му.

Тя протегна ръце, прегърна го и го притисна.

— Аз те виждам с очите на майка, която дълго време те е мислела за мъртъв.

— Наистина ли, майко? — попита Риг тихо. — За мъртъв ли ме мислеше?

Това не беше само личен въпрос, а и политически, и исторически. Ако го е мислела за мъртъв, това означаваше, че не тя е уредила да бъде отнесен на безопасно място. Освен това означаваше и че не е бил отвлечен — защото ако беше така, тя спокойно би могла да предполага, че е жив и някой друг го подготвя да стане крал. Щом тя го е мислела за мъртъв, значи или похитителите са я заблудили — жестоко писмо, животинска кръв, размазана наоколо, някакви други улики — или самата тя го бе изпратила с намерението да го убият.

В края на краищата, имаше прецеденти в семейството. Майките в този род невинаги бяха мили със синовете си.

— Не бъди недискретен — измърмори тя в косата му.

Посланието й беше достатъчно ясно — това не беше лична, а публична среща. Каквото и да му кажеше, то щеше да бъде определяно не от простата истина, а от онова, което тя искаше зяпачите да чуят и да повярват. Затова той нямаше да научи нищо нито за своето, нито за нейното минало, но щеше да разбере какво става в настоящето.

Тъй като залогът беше и собственото му бъдеще, не му бе нужно предупреждение, за да внимава. Същевременно нямаше и представа какво смята тя за недискретно. Затова може би го молеше да не казва нищо. Риг можеше да изчака. Междувременно усети тръпка на жалост към нея — жена, която, дори и като посреща отдавна изгубения си син, пак трябва да внимава за всяка дума, която произнася, за всеки жест, за всяко действие, за всяко решение. Пленница заради греховете на предците си, тя мислеше като затворник, живеещ в ужас от пазачите си. Всеки беше доносник. А дали беше вярно? Имаше ли в нейния кръг хора, на които би могла да се довери? Щом тя отпусна прегръдката, Риг се отдръпна, огледа се и видя, че в двора имаше поне двайсетина души, а зад него — вероятно още повече. Това бе държавно събитие, разбира се. Императрица Агия Сесамин бе решила да потвърди неговата самоличност като принц от кралското семейство още преди да има възможност да го види на дневна светлина — това бе политическо решение, което вероятно беше взела, след като бе изслушала вестоносците на генерал Гражданин. Ако Гражданин беше приятел на кралското семейство, това обясняваше самотното затворничество на Риг и букаите и веригите, с които го оковаха по време на пътуването му с торба на главата през града, след като слезе от гемията. Трябваше да се разиграе голямо театро: колко сурово се бе отнесъл Гражданин с новооткрития кралски син. Също както Агия Сесамин трябваше да изиграе театрото с топлата прегръдка, та дори и тайното желание на сърцето й да бе да го убият веднага, ако това не я застрашава с нищо, за да запази закона за наследяването на престола по женска линия на своята баба Аптика.

— Колко ти усложнявам живота, майко — изрече той с усмивка и внимателно проследи реакцията й на тези думи. За миг я обзе гняв. Дали бе примесен и със страх? Да, беше. Тя може би се боеше, че той в края на краищата е решил да бъде недискретен и че някоя негова дума би застрашила всичко. Но как иначе да й сигнализира, че разбира нейната дилема, независимо от това какво му мислеше? Ако просто се беше включил в театъра и си бе замълчал, тя щеше да се чуди каква игра играе той, доколко добре е обучен и от кого. Вместо това Риг й даваше да разбере, че смята да играе ролята на човек, който не е бил обучен и просто се държи непосредствено. Играеше го наивен. Ако тя беше мъдра, щеше да го остави да продължи, защото колкото по-непросветен изглеждаше, толкова по-малко щяха да се страхуват от него антироялистите и толкова по-малка щеше да е вероятността фракцията, подкрепяща мъжките наследници, да реши да я нападне, за да стане той новия крал — само по име.

Но не майка му отговори.

— Моя живот усложняваш ти, момчето ми — обади се един мъж.

Риг го погледна — висок, набит мъж, в ужасно скромни дрехи, но изработени от най-качествен плат и с идеална кройка. Костюм, предназначен да внушава впечатление едновременно за богатство и за скромност.

— Вие ли сте любезният домакин на моята майка? — попита Риг. — Това вашият дом ли е?

Мъжът се поклони ниско.

Лесно беше да се отгатне — според думите му и онова, което бяха казали на Риг за живота на кралските особи, той не можеше да бъде никой друг. Момчето предположи и още нещо, макар да не го каза на глас — че този мъж е и доверен агент на Революционния съвет, иначе защо Съветът щеше да позволи на кралските особи да живеят в дома на човек, който не им е изцяло в джоба? Разбира се, оставаше възможността той само да изглежда човек на Съвета и всъщност да е роялист от една или друга боя. Но както няколко пъти му бе казвал Бащата, на човек, на който имат вяра и двете страни, нито една от тях не може да има доверие. Ако се преструваш на двоен агент, който обслужва и двете фракции, то как всяка от тях би могла да определи коя страна лъжеш? Обикновено и двете. Ала едно беше сигурно: каквито и да бяха истинските пристрастия на този мъж, ако имаше такива, той нямаше как да е приятел на Риг.

— Бих искал да кажа, че мога да ви платя — заяви Риг. — Но ако Агия Сесамин е права, след като ме припозна като свой син, то цялото ми досегашно имущество е конфискувано и нямам друг избор, освен да се оставя на вашето благоволение.

— Ще откриеш, че аз съм твой истински приятел във всичко, какъвто съм бил и на майка ти.

— Значи наистина сте храбър мъж, защото мнозина не одобряват това, че сте приютили проклетото тиранско семейство, потискало Света сред Стените толкова поколения наред — рече Риг. — Сигурно мнозина, са недоволни, че към кралското семейство се е прибавил и мъж, който не е притрябвал на никого.

Неколцина хлъцнаха — макар Риг да остана доволен, че майка му не беше сред хората, които разкриват чувствата си толкова непосредствено. Той се обърна към зяпачите — те, доколкото преценяваше, сигурно бяха прислуга, гости, враждебни граждани или самият Революционен съвет, и продължи:

— Мислите ли, че ще се преструвам, че не знам онова, което всички знаят? Аз бях невеж — мъжът, който ме отгледа, ме държеше в неведение, за да нямам никаква представа допреди няколко седмици, че бих могъл да имам каквато и да било връзка с кралското семейство. Но много неща ми бяха обяснени и знам, че моето съществуване е неудобно за всички. Включително за мен самия.

— Неудобно или не, твоето съществуване ми носи единствено радост — рече майка му.

— Цял живот съм мечтал да имам майка — отвърна й Риг. — Но тъй като съм възпитан като добър гражданин на републиката, никога не съм мечтал за кралица. Дано ми простиш, че се надявам да спечеля обичта на майката, и за мен „онази, която би могла да е императрица“ никак не е важна.

— Добре казано — отбеляза домакинът. — Защото, разбира се, идеята за „кралски произход“ е просто въпрос на генеалогия. В целия град няма и един човек, който да не е благодарен за управлението на Революционния съвет, вместо на случаен потомък на един конкретен род.

Риг се възхити на това как се подмазваше мъжът. Угодническата му подлизурска реч за Революционния съвет бе предназначена или да увери неговите господари във верността му, или да прикрие истинската му вярност под пласт от лъжи. И в двата случая тя беше толкова ненадминато пресилена, та Риг реши, че намерението на мъжа е никой да не му повярва.

Но пък винаги съществуваше и възможността човекът да е просто идиот и да няма представа как звучат думите му.

— Вижте му косата — обади се един от зяпачите.

— И богатите му дрехи — додаде друг.

Риг се обърна към онзи, който говореше за дрехи.

— Това са някои от хубавите дрехи, които си купих, когато си мислех, че оставените ми от моя баща пари са си мои и мога да ги харча. Те бяха конфискувани от генерал Гражданин при ареста ми и той ми позволи да ги облека само защото ми стават, а трябваше да съм чист за пътуването със стола носилка, с който ме внесоха в града. Но ако ти имаш нужда от тях, приятелю, с радост ще се откажа от тях и ще нося онова, което някой би могъл да ми даде заради приличието.

В отговор се дочу само измърморване.

— Не ни разправяй, че не си бил обучен да играеш тази роля — обади се един по-възрастен мъж.

— Бях обучен от Баща си — защото аз го мислех за свой баща — да играя много роли.

— Актьор? — попита жлъчно старецът.

— Да, и то най-долнопробен — отвърна Риг. — Политик.

Сега хълцанията бяха шумни, а сред тях се чуха и няколко потиснати изблици на кикот.

— Вие сте секретарят на Народния революционен съвет, нали, господине? — попита Риг. — Поне така предполагам.

Всеки ученик знаеше, че секретарят на Съвета всъщност го ръководи, но в това правителство, в което всичко беше наопаки, колкото по-висок и могъщ беше постът, толкова по-раболепно беше названието му. Бащата беше изтъкнал, че в такива случаи смисълът на думите напълно се променя, докато „секретар“ не се превърне в новата дума, означаваща „диктатор“, „крал“ или „император“.

— Да, наистина заемам този пост засега — отвърна мъжът.

— Моля ви, господине, тук сме сред лоялни граждани — рече Риг. — Този пост е пожизнен.

— Аз го заемам за период от една година.

— Подновяван вече четиринайсет пъти — уточни Риг с весела усмивка. — И несъмнено ще бъде подновяван отново и отново, докато вашето съсухрено и лигаво тяло се катурне и признае, че е труп.

Тези твърдения бяха напълно верни (всеки знаеше, че секретарите на Съвета служат до живот), ала изключително невъзпитано и беше твърде опасно да ги изложиш така прямо. Сега нямаше нито хълцания, нито смях, само тихо мърморене. Харесва ли ти се как играя тази игра, майко? Достатъчно умна ли си да разбереш какво правя?

Секретарят, мъж на име Ербалд, излезе сърдито напред.

— Баща ми ме е учил: „Не отричай това, което всички знаят“ — рече Риг. — Почитам ви заради прекрасната ви служба на хората по целия свят и за вашата саможертва — да продължавате да ни служите до края на дните си.

И с тези думи Риг коленичи пред него.

— Моят син се мисли за умен и честен — обади се майка му зад него, — но просто се държи невъзпитано. Де да бях имала възможността сама да го отгледам, той щеше да прояви повече любезност към вас и по-малко подобна наглост.

„Правилно, майко — рече Риг наум. — Нека видят разногласие между нас“.

И когато се обърна към нея, по лицето му се изписа обида, каквато не чувстваше.

— Майко! — възкликна той. — Как може да бъде невъзпитано в тази република на честността да назоваваш нещата и хората със собствените им имена?

И реши да рискува още веднъж.

— Не е възможно например нашият щедър домакин да приюти кралското семейство без съгласието на Съвета, което означава, че той работи за господин Ербалд. А тъй като ние знаем, че Съветът никога не би позволил друга наследствена управляваща фамилия да се издигне на власт и да замени древната кръв на нашия род, това, че бащата на Ербалд, Урбен, е бил секретар преди него и ги делят само трите години управление на добросърдечния Чарос, е просто доказателство, че големите дарби на бащата са наследени от сина. Само глупак би предположил, че подобни дарби е лесно да се заменят.

Риг забеляза, че неколцина от хората вече се измъкваха от страх да не би Ербалд да разбере, че са били тук и са чули възмутителните му обидни (и точни) думи. Той виждаше дирите им и реши при първа възможност да провери къде са отишли, защото това вероятно бяха хора, които вече са наясно, че властите им нямат доверие. Сред тях най-вероятно можеше да намери приятели, ако това изобщо беше възможно. Почувства, че рискът да говори така си е струвал, защото всеки ученик знаеше, че официалният дух на Революцията беше „да говорим истината на властите“, и затова нищо от казаното от него не би могло да се използва като повод за съдебен процес. Всъщност съвсем умишлено все повече ги затрудняваше да се отърват от него тихомълком, понеже, след като бе доказал склонността си да говори неща, които никой не смееше да произнася на глас, Съветът щеше да се побои да позволи на хората да го слушат какво говори на публичен процес.

Режимът, който се увива със знамето на истината, най-много се бои от истината. А и освен това Риг страшно се забавляваше. Неговият Баща му бе осигурил инструментите за политически маневри и познанията за това как се използват и тъй като нямаше представа защо живее, нито пък желание да обслужва нечии чужди планове, защо да не си угоди, като го удари на малко хулиганство, та дори и това да го вкара в гроба?

— Тази градина е толкова прелестна! — отбеляза той. — А и домът, който я заобикаля, е необикновено хубав. Учудвам се, че Съветът е могъл да остави такава къща в ръцете на един-единствен човек, когато толкова хора тънат в бедност. Как се казвате, господин домакин? Искам да зная на кого Съветът е поверил попечителството над такова голямо обществено съкровище.

Лицето на домакина се зачерви и той се поклони леко.

— Имам честта да нося името Флакомо.

— Скъпи ми приятелю Флакомо, може ли да влезем вътре? Боя се, че комарите на Ареса Сесамо ме опитаха и откриха, че съм твърде вкусен.

— Тази делта е такова блато! — рече сърдечно Флакомо. — Боя се, че ние, дето живеем тук, сме свикнали по всяко време да имаме по половин дузина ухапвания и да ни сърби. Моля ви, последвайте ме в кухнята. Обзалагам се, че бихте могли да измолите от готвача да ви даде някой и друг залък.

— С удоволствие ще му помогна в кухнята, за да си спечеля прехраната, стига да дадете съгласието си, господин Флакомо. Бива си ме в готвенето, особено ако варите яхния от дивеч с много подправки.

Риг напълно осъзнаваше странната картина, която рисуваше в мислите на всекиго тук. Възмутителна прямота, грубите обноски от живота му в гората и това, че не смята черната работа за недостойна — разказите за всичко това щяха незабавно да плъзнат из града. Въпреки настояванията на Съвета никой да не разказва за пристигането на това предполагаемо момче от кралското семейство, той се бе държал така, че никой не би устоял да не разкаже.

По същество бе подкупил прислугата и гостите с валута, далеч по-добра от парите. Беше поверил за издаване възхитително скандални тайни. Нищо не печелеше по-голям престиж от познаването на най-съкровените тайни на най-високопоставените и малцина биха устояли да не кажат на никого. Всеки от тях щеше да го разкаже на други и до сутринта вече хиляди щяха да са го чули. Колкото повече хора в града знаеха за него и колкото повече му симпатизираха, харесваха го и се забавляваха с разказите за неговите лудории, в толкова по-голяма безопасност щеше да бъде, защото хората щяха да наблюдават внимателно как се отнасят към него. И ако Умбо и Самуна успееха да стигнат в Ареса Сесамо, историите щяха да им съобщят къде се намира той.

Забелязваше, че майка му не одобрява стореното от него. Но това не беше за учудване — доколкото знаеше, тя искаше той да умре и се беше надявала Съветът да свърши тази работа вместо нея, което сега щеше да е една идея по-малко вероятно. И Флакомо не беше особено доволен. Повечето гости вероятно са били убедени, че той наистина е приятел на кралското семейство и го подслонява с голям риск за себе си. А сега имаха основания да вярват, че изобщо не е кралски приятел, а по-скоро е надзирател.

Ала най-важна беше реакцията на Ербалд. Майката поведе Риг към къщата, като настояваше, че е време милият й син да хапне с нея за пръв път, откакто са й го откраднали. Тогава Ербалд обяви, че тръгва, а после обгърна с ръка раменете на момчето.

— Повърви с мен до вратата, млади Риг — рече високо.

Риг тръгна с него към портата, която излизаше на улицата.

— Добре изиграно за аматьор — рече тихо Ербалд.

— Игра ли е имало? — попита любезно Риг. — Не видях никой да се забавлява.

— Преходната популярност ще те опази засега, но на подкрепата на народа никога не може да се разчита. Щом се разнесе мълва, която те представя в съвсем различна светлина — особено ако е вярна — ще те разкъсат на парченца с големината на катерици.

И с тези думи Ербалд тръгна към града и остави Риг на портата, която отново се затвори.

В кухнята Риг умишлено веднага седна при прислужниците, които приготвяха храната за следващия ден. Нищо не знаеше за изисканото готварство — хлябът и другите тестени изделия за него граничеха с магия, въпреки че Бащата беше обяснил за маята — ала знаеше как да реже моркови, да бели картофи, да изрязва сърцевината на ябълки или да вади костилките на праскови за утрешните ястия и сладкиши. И затова, още преди Флакомо да е дал нареждания на главния готвач от сутрешната смяна как трябва да се държи с него, той вече беше хванал ножа и седеше до младия прислужник, който бе най-много изостанал и имаше нужда от помощ, за да навакса с работата.

— Това не е работа за син на кралско семейство — отбеляза Флакомо.

Риг незабавно впери в него слисан поглед.

— Ако съществуваше кралско семейство, господине, вие несъмнено щяхте да сте прав. Но такова семейство няма и затова няма и такъв син. Има работа за вършене и аз я върша.

Той се обърна към главния готвач:

— Недостатъчно добре ли я върша, господине?

— Много добре се справяте, господине — отвърна главният готвач, — но не ви подобава да наричате мен „господин“.

— Не сте ли по-възрастен от мен? Моят баща ме е учил да се обръщам към по-възрастните от мен с „господине“ и „госпожо“ в знак на почит към мъдростта и късмета да доживеят до такава възраст.

— Мъдрост и късмет — разсмя се Флакомо, все едно това беше шега. — Само едно момче може да си мисли, че ние, старците, имаме късмет с нашите скърцащи стави, оредяваща коса и лошо храносмилане.

— Аз бих се смятал за голям късметлия и голям мъдрец, господине, ако доживея ставите ми да заскърцат, косата ми да оредее, а стомахът да ме държи буден нощем.

Флакомо отново се разсмя, сякаш и това беше казано на шега. Но Риг забеляза — с периферното си зрение, защото не я поглеждаше пряко — че майка му едва забележимо кимна. Възможно ли беше вече да е разбрала играта му и да одобрява как я играе?

— Ние ще се погрижим да нахраним момчето, господине — рече готвачът на Флакомо. — А някой от помощниците може да му покаже стаята. Всички знаем коя е приготвена за него.

— Стая? — попита Риг. — За мен? След дългото пътуване това ще ми дойде чудесно. Да, скоро ще отида там. Нямам нужда от кой знае каква вечеря, малко хляб и добре узряло сирене ми стигат и ще си легна веднага щом изрежем сърцевината на тези ябълки за сладкишите.

Но въпреки тези думи Риг не смяташе да влиза в никакви специално приготвени стаи. Ако му бяха заложили капани, те щяха да са там. Най-добрата му защита би била да отиде някъде, където никой няма да очаква той да спи, на място, където ще има възможно най-много свидетели.

— И ще оставиш майка си да чака, за да поговори с теб? — попита Флакомо.

— Но тук има столче, виждате ли? — посочи Риг. — Надявам се майка ми да седне тук да поговори с мен, докато аз изрязвам ябълките.

Това предложение доста разтревожи останалата прислуга, ала Риг огледа всички с весела усмивка.

— Какво, да не би работата на майка ми да я задържа другаде в домакинството? Тогава всички ние можем да я опознаем заедно!

— Боя се, че нашата любима госпожа Агия не може да помага в кухнята, както предполагаш — обясни Флакомо. — По закон тя не бива да докосва никакво хладно оръжие, пък било то и кухненски нож за белене.

Риг вдигна прибора си за изрязване.

— Но това не е нож — възрази той.

— Ти го забиваш в плода, момчето ми — отвърна Флакомо. — И това в очите на закона го превръща в кама.

— Действително, той би бил жестоко оръжие — разсмя се Риг. — Чудовищно! Представете си, да ви надупчат до смърт! — и той притисна прибора до гърдите си. — Каква сила ще е нужна да го забиеш между ребрата!

Някои прислужници се разсмяха, въпреки че се мъчеха да запазят сериозен вид.

Още един анекдот, който щеше да плъзне из града до сутринта.

— Майко, толкова късно е вече. Моля те да си легнеш и да се наспиш добре, за да можем утре да поговорим. Аз се наспах добре на гемията и в стола носилка. И двете возеха толкова плавно.

Вярно беше, че по това време на нощта Риг обикновено беше буден, и това бе една от причините да се научи да спи на борда по такова странно време: за да не бъде безпомощен и в безсъзнание по предвидимото време.

Флакомо и майка му поостанаха още. Личеше си, че майка му би седнала да поговорят дори и пред останалите работници в кухнята, ако Флакомо не се бе наложил.

— Брей, брей — рече той най-сетне. — Няма съмнение, че ти си непредвидим младеж, господарю Риг!

— Наистина ли? В село Водопаден брод ме мислеха за доста тъпичък, никога не съм вършил нищо необикновено.

— Трудно ми е да го повярвам — заяви Флакомо.

— О, сигурен съм, че всичките ни селски обичаи ще ви се сторят непредвидим, господине, там, нагоре по реката, животът е толкова различен! Например, когато селяните се събират да режат плодове и зеленчуци, винаги се пее. Но очевидно никой в тази кухня не знае нито една песен!

— О, знаем песни, млади господине — обади се една старица.

— Тъй страшни и жални песни ний знаем, че да ви се накъдри косата — издекламира друг.

Риг разпозна старата песен и отговори с втория стих:

— А с песен любовна прекрасната дама ще ви падне в краката!

Прислужниците се разсмяха одобрително.

— Значи песните са едни и същи и нагоре, и надолу по реката! — провикна се Риг. — Е, хайде да довършим тая и да изпеем още две-три, ала да се трудим здраво и да пеем тихо, че да не се ядосва господарят, задето вдигаме такъв шум по време на работа.

Флакомо вдигна ръце във въздуха и излезе от кухнята. Едва сега Риг си позволи да погледне прямо майка си. Тя също го погледна. Той забеляза как на устните й заигра призрачна усмивка, а после тя се обърна и последва Флакомо навън.

След като купчината ябълки свърши и момчето, което може би бе спасил от позор, го дари с благодарна усмивка, Риг лакомо излапа хляба и сиренето. За пиене имаше само вода. Хлябът беше по-мек от самуните от едро смляно брашно, които Нокс им слагаше, тръгнеха ли с Бащата из пустошта да залагат капани, но това означаваше само, че за да се наяде, беше нужно по-голямо количество. Ала сиренето беше много добро, макар и от вид, който Риг никога досега не беше вкусвал.

— Благодаря ви за храната — рече той на жената, която му я беше поднесла. — Ял съм най-хубавите хляб и сирене в О, град, известен по реката с изискания си вкус, честно мога да кажа, че прислугата в този чудесен дом се храни по-добре от благородниците в О!

Разбира се, той възмутително ласкаеше готвачите, пекарите и прислугата, ала предполагаше, че малцина ги смятат за достойни за ласкателство. Действително, колко често майка му идваше в кухнята? Имената на колко от тези прислужници знаеше? След като прекара вътре един час, Риг вече знаеше всички по име, а на повечето запомни и историите, обноските и говора. Още не беше спечелил тяхната вярност, но вече бе спечелил симпатиите им, а това беше първата крачка.

— Хайде да ви заведа в приготвената за вас стая — рече чиракът на пекаря, младеж на име Дългия, въпреки че не беше особено висок.

— С радост — отвърна Риг. — Макар да се обзалагам, че няма да е толкова топла и уютна като онова кътче зад печката, където спи кухненският прислужник.

— На стара слама, застлана върху камък — рече Дългия. — Леглото никак не е удобно!

— Аз съм спал във влажни пещери, под мокри дървета и на замръзнала земя, където само снегът ме е топлил. На мен това място ми изглежда като най-хубавата спалня в цялата къща!

Риг говореше на висок глас, за да могат да го чуят момчетата от дневната смяна, които още се преструваха на заспали в това кътче, и бе възнаграден от няколко глави, които се подадоха, за да видят кой говори такива нелепици.

— Снегът не може да те стопли! — заяви най-малкият.

— Като се закопаеш в пряспа като заек, снегът около теб задържа топлината на тялото ти и те пази на завет.

— Той ще се стопи върху теб и ще те удави или ще се срути отгоре ти и ще те задуши! — провикна се друго момче.

— Не и ако избереш най-дълбоката и най-стара пряспа — тя запазва формата си нощ след нощ, а когато аз зарежа бърлогата, я използват дребни животинчета, които никога не са спали в такъв прекрасен дворец. Тук може да сте на север, ала докато не презимувате във високите планини, не знаете какво е сняг.

И щом го каза, той се обърна и тръгна с Дългия, който го изведе в трапезарията и го поведе по коридорите на къщата. Риг го караше да се бави, като го разпитваше каква е всяка по-голяма стая и накъде води всяка врата, и както го бе учил Бащата, чертаеше наум карта. По размерите на стаите забеляза, че тук-там те не съвпадаха добре. И щом разбра, че трябва да ги търси, той бързо откри тайните коридори, вградени между тях, защото виждаше дирите на хората, които са ги използвали. Следите нямаше да му покажат как да отвори тайните врати, но съвсем лесно можеше да види къде се намират. Къщата представляваше лабиринт: стълбища и коридори за прислугата, които бяха най-натоварени откъм движение; откритите коридори — единствените, които виждаха по-високопоставените обитатели и гости; и тайните коридори, по които рядко минаваше някой, ала пронизваха цялата къща. Надали имаше стая, която да няма поне един таен вход. Но Риг не изследваше само стаите. Бе видял достатъчно от дирята на майка си, за да може да разпознае къде се е движила тя, и много бързо научи кои стаи обитава и в кои влиза рядко. Нейната диря минаваше само през един таен коридор, и то толкова малко пъти, че се брояха на пръсти. Дали беше така, защото тя знаеше само за него, или защото не смееше често да се крие от хорските очи, да не би някой да помисли, че е избягала? Онова, което изненада Риг, беше, че дирята на Флакомо не можеше да се открие в нито един от тайните коридори. Възможно ли беше той да познава къщата дори по-малко и от майка му?

При първа възможност Риг щеше да проследи по-старите дири и да се опита да намери своята собствена, преди да го отвлекат като бебе. Щеше да е интересно да разбере кой го е отнесъл и по какъв път бе минал. А после осъзна, че по всяка вероятност семейството му не е живяло в тази къща, когато се е родил. Без съмнение, за да се поддържа преструвката, че не притежава нищо и никъде не е на мястото си, кралското семейство е било местено от къща в къща. Е, имаше много време, за да издири следата си — щеше да е достатъчно лесно, след като си спечелеше известна свобода.

Те стигнаха до вратата на една прекомерно голяма спалня. Леглото вътре приличаше на крепост — толкова високо и оградено с колони, балдахини и завеси беше. В подножието му имаше дори стъпалце, за да може Риг да се покачи на него.

Той стоеше на вратата и го зяпаше възхитено, за да угоди на Дългия, а всъщност оглеждаше стаята за най-пресните дири. Никой не се криеше вътре — това щеше твърде да бие на очи. Но някой се беше пъхал под леглото само преди час-два и беше останал за малко там. Бяха му заложили капан и когато Риг забеляза тънките дири на шест акси — най-отровния вид гущери, известен в оградения свят, той разбра какъв беше той. Щом тялото му се отпуснеше върху леглото, тежестта му щеше да счупи крехката клетка, в която се преплитаха аксите. И скоро, водени от топлината на тялото му, те щяха да го открият и да го убият.

— Толкова е хубаво — възкликна той, като умишлено се стараеше да говори досущ като млад наивник. — Но никога не бих могъл да спя на толкова високо легло. Ще ме е страх да не падна и няма да мигна! Хайде да се върнем в кухнята, ще спя зад печката!

И той се обърна и забърза назад, следвайки собствената си диря. Дългия се опита да възрази, но Риг само се обърна, допря пръст до устните си и прошепна:

— Хората спят! Не ги буди!