Глава 7О

— Гънката ли беше това или просто някаква гънка?

— Гънката беше там — отвърна заменимият. — Всичките деветнайсет корабни компютъра докладваха, че гънката… е прескочена.

Заменимите не вземаха нехайни решения за структурата на изреченията. Нито пък се колебаеха, освен ако колебанието не означаваше нещо.

— „Беше прескочена“, каза ти, но не уточни дали е била прескочена от нас — отбеляза Рам.

— Защото очевидно не ние сме извършили скока — рече заменимият. — Ние се появихме точно в положението, в което бяхме в началото на скока.

— А продължавахме ли да се движим? — попита Рам.

— Да.

— В какво положение сме сега? — попита Рам.

— Ние се намираме на два дни път по-близо до Земята. Физическото положение, в което бяхме преди два дни.

— Значи сме излезли от гънката преобърнати — уточни Рам. — И вървим обратно.

— Не, Рам — поправи го заменимият. — Излязохме с гръб към Земята, точно както преди да навлезем в гънката.

— Ние нямаме заден ход — уточни Рам. — Можем да се движим само в посоката, в която сме обърнати.

— Всички компютри докладват, че продължаваме напред точно със същата скорост като преди. Освен това докладват и че позицията ни продължава да напредва обратно към Земята.

— Значи се движим напред и назад едновременно — заключи Рам.

— Ние сме тласкани напред и се движим назад.

— Надявам се, че няма да ме отстраниш от командването, ако призная, че съм объркан.

— Бих се усъмнил в разума ти само ако не беше объркан, Рам.

— Разполагаш ли с някакви хипотези, които биха обяснили това положение? — попита Рам.

— Ние не сме по хипотезите — отвърна заменимият. — Ние сме програмирани инструменти и както вече ти изтъкнах преди, решенията какво да правим след скока зависят изцяло от нашия изобретателен, творчески подхождащ и извънредно изпробван и подготвен пилот човек.

Рам се замисли.

През седмиците, докато Риг и Умбо напредваха по Северния път, промените се извършваха постепенно. Чифлиците зачестиха, селата станаха по-големи, сградите — малко по-величествени. Сламата отстъпи пред плочите и керемидите, промазаното платно — пред капаците, а от време на време се появяваха и стъкла. В Площадката на Подмокрената се усещаше атмосфера на нещо ново, но градът бе изграден от същите дървени постройки с покриви под същия ъгъл, а по улицата пак така се редуваха калдъръм, чакъл и греди, в зависимост от прищевките на собствениците на сградите край тях. Дните, в които пътуваха по реката, скриха всички тези промени, а и заради много по-бързото си придвижване, когато наближиха пристана на О, момчетата сякаш навлязоха в друг свят.

Тук като че всичко бе изградено от камък, и то не от сиво-кафявите планински скали, а от белезникав камък, почти бял, но с пронизващи го жилки от топли цветове. Не позволяваха по него да расте мъх, освен долу край водата, и той блестеше на светлината на обедното слънце.

В противоположност на това Кулата на О лъщеше с ослепителната студенина на стоманено острие. И тъй като бе далеч по-голяма от всички останали сгради и няколко пъти по-висока и от най-високите дървета, целият град създаваше впечатлението за ръката на много бяла жена, стиснала страшен кинжал, издигнат към небето.

Но щом лодката се приближи до кейовете, това впечатление избледня. Те бяха също толкова мръсни, шумни и оживени, колкото всички кейове, навсякъде. Не всички сгради, в края на краищата, бяха от камък — всъщност повечето бяха дървени постройки, макар и покривите им да бяха само керемидени или, за изумление на Риг, ламаринени. Толкова много метал, че да застеле цял покрив? Риг забеляза, че впечатлението за каменен град създаваха няколко десетки големи сгради, които се издигаха високо над бъркотията от дървени складове, кръчми и дюкяни, продаващи разни дреболии за спомен от Кулата на О. Отдалече се виждаха единствено белокаменните стени на тези сгради. Отблизо човек едва успяваше да ги зърне от тесните улички, където всеки етаж на всяка сграда стърчеше над долния и третите или четвъртите катове на къщите от срещуположните страни на улицата се приближаваха толкова, че както се изрази Самуна, „човек можеше да си хване любовница, без нито един от двамата да напуска къщата“. Риг очакваше, че първо ще си намерят подслон, но Самуна се навъси и отсече: „Не“.

— Значи ще носим вързопите и стоката си при банкера? — попита Риг. Самуна ги дръпна встрани от оживената улица на откритата площадка пред една от големите каменни сгради.

— Слушайте… — рече той. — Платата за гемията, за храната и за дрехите ви почти ме разори. В момента местата, които мога да си позволя, са толкова долнопробни, че и без това не бихме посмели да си оставим нещата там. Аз съм ханджия, моите момчета, и знам какво представляват странноприемниците край пристанището на О. Всичко зависи от това да накараме господин Бъчваря да обърне един от тези… предмети… в пари и да изплати пълната му стойност, без никой друг да ги зърне. Тогава можем да си позволим да отседнем на прилично място и пак да оставим богатството ти почти непокътнато, млади Риг. Затова никъде няма да се отбиваме, а веднага ще намерим банката на господин Бъчваря.

— Може ли поне да намерим място да се изпишкаме? — попита Умбо, който пристъпваше от крак на крак.

— Преди час бяхме на гемията. Трябваше само да отидеш до парапета и да източиш мехура — рече Самуна.

— Ние, привиците, не пикаем в реката — заяви студено Риг.

— Аз самият те видях да го правиш поне три пъти дневно! — отвърна Самуна.

— Нямахме избор! Но щом видяхме земя…

— Аз бих се изпишкал в реката — рече Умбо. — Но просто не се сетих.

Двама мъже вървяха към тях, облечени еднакво и понесли тежки тояги.

— Виждам, че момчето още малко и ще се изпусне — рече единият. — Не на камъните, ясно? Такъв е законът в О — никога на бял камък!

— Слушам, господине — рече Самуна. — Но ако момчето е на зор, чудя се къде ли бихме могли…

— Навсякъде, където собственикът на сградата не излезе да ви изгони — отвърна стражът. — Или някой минувач не ви събори или не ви нахака в стената.

— Послушайте ни — додаде и другият. — Ако ви хванат да боядисвате камъка в жълто, наказанието е да пикаеш седнал цял живот после, ясно ли ви е?

Самуна, Риг и Умбо бързо прекосиха каменния площад и навлязоха в тъмната джунгла от улички. Много малко време им отне да открият занемарена стена, петната по която показваха, че са я ползвали и преди. Умбо беше на зор, но и тримата се възползваха от мястото.

— Не мога да повярвам, че в толкова хубав град позволяват да използваш стените така — рече Риг.

— Радвам се, че не са построили повече каменни сгради в О — отбеляза Умбо. — Нямаше да издържа и пет секунди повече!

— Не знам какво според теб трябва да правят — възрази Самуна на Риг. — Да накарат изискани дами да обикалят улиците с кофи, да събират урината ти и да я отнасят?

— За дами не знам, но ако са момчета прислужници, хич не звучи зле — отвърна Риг.

— О, достойна за гордост кариера — заяви Самуна. — Да си прекарваш дните, като те оплискват и зяпаш пишките на мъжете? Кандидатстваш доброволно за работата ли?

— По-скоро бих умрял — отвърна Риг.

— Тогава не измисляй работа, която не си склонен да вършиш сам.

Самуна като че се ориентираше в лабиринта от улички и само два пъти се наложи да се връща. На Риг това му изглеждаше чудо, защото табелите, окачени високо по стените на сградите, бяха малко, а дори те невинаги бяха верни.

— А, това е старото име — заяви Самуна, когато Умбо забеляза една от тях. — После построиха булевард и го кръстиха с това име. Сега тази се казва… нещо си там, дето не си го спомням. Няма значение. Тук не научаваш имената, а забележителностите и завоите. Мога да попитам всеки наоколо и той да ме напъти към банката на Бъчваря, защото е облицовал сградата си със сив камък — да не се показва твърде горд, разбираш ли, затова сив, а не бял — и после е сложил и часовник високо на стената. Ако питаш някого: „Къде е часовникът на банкера?“, и той не знае, сигурно е поклонник, дошъл да види Кулата, защото никой от тукашните жители не може да не знае това място.

Минаха край много търговци на храна и когато Умбо предложи да спрат при някого от тях, Самуна го дръпна и ги сръчка да вървят.

— Значи ще излапаш някоя мазна мръвка и ще влезеш при господин Бъчваря с оплескани с мазнина ръце, ръкави и предница? И той да ни изхвърли като хора, които си нямат къща да ядат в нея, и маса да седнат на нея, и салфетка, с която да се обършат.

— Но ние нямаме нито едно от тези неща — уточни Умбо.

— Точно затова. А и имаме намерение да се сдобием с тях, затова в банката ще сме гладни и жадни, но няма да приличаме на бедни привици.

— Ние сме бедни привици — смънка Умбо, но Самуна си замълча. А Риг се замисли. Умбо е беден привик, въпреки че във Водопаден брод баща му беше толкова заможен, колкото и всички останали, и семейството му никога не беше гладно, както и всички останали. В гладни времена те си деляха храната — знаеха, че всички, всеки мъж или жена се труди здраво, ако може, и всички се грижеха възрастните вдовици и стари моми да не гладуват и да не замръзват през зимата. Но храна, продавана от търговци на улицата, никой не беше вкусвал, защото такива нямаше. Само Нокс готвеше за чужди хора и трябваше да дойдеш по обедно или вечерно време, за да си хапнеш. Тя никога не изнасяше храната на пътя и не викаше на глас името на блюдото. Странно как, само защото беше на друго място, едно момче, което винаги бе имало достатъчно и не се бе нуждаело от нищо, можеше да стане бедно и да му се налага да ходи гладно от страх, че някой ще забележи бедността му.

А пък и Самуна. В Площадката на Подмокрената беше преуспял и се подиграваше весело на привиците, както и всички останали. Но тук, в О, толкова надолу по течението на реката, и той беше привик, макар и да умееше по-добре да го прикрива, защото доста повече бе обиколил света. „Аз единствен тук не съм бедняк, или поне може би няма да се окажа беден. Въпреки че идвам от най-горното течение на реката и съм живял над водопада почти цял живот и сме скитали сами с Баща ми вдън горите, където почти няма следи от хора сред дърветата и животните. Но заради деветнайсетте камъка в кесийка, окачена на връзката около кръста ми, скоро може и да съм богат в сравнение с тях. Ала въпреки това те са мои приятели и спътници, единствените приятели, които имам. И ако преуспея, те също ще преуспеят. Парите може и да са мои, но ползата ще е за всички нас. Самуна ще се прибере у дома с хубава печалба за любезната си услуга. Умбо може да остане с мен или да се върне нагоре по реката, ако иска, но вече с хубави дрехи и достатъчно пари, за да го закарат с лодка дотам, докъдето стигат прътите и веслата. Нека се прибере у дома и стане най-богатият младеж във Водопаден брод, да видим дали ще го отбягва баща му. Не, Тегай обущаря ще го въведе в къщата си и ще настани сина си на старото му място на масата“.

Хората говорят за магии и чудеса, извършени от светците, и ако бяха видели какво направиха заедно Риг и Умбо — да извадят от въздуха хубав нож със скъпоценни инкрустации, щяха да сметнат и тях самите за магове или светци. Но нито едно от тези чудеса не е толкова могъщо и полезно, колкото внезапния приток на пари в джоба на човека. Тогава преображението е като преход от дъжд към слънце, което не бе по силите на нито един зъл маг или щедър светец освен в най-глупавите стари предания.

Предпазливостта на Самуна им се стори много по-разумна, когато стигнаха при сградата от сив камък с големия часовник високо на стената. Дойдоха тъкмо когато той биеше силно и се чуваше по цялото протежение на съседните улици. А на вратата един мъж, облечен изцяло в сиво, с къс меч на колана и тояга в ръка, ги спря и ги огледа от горе до долу. Самуна вече много пъти ги бе предупредил да си мълчат и да не казват нищо, затова Риг просто огледа стража с искрен интерес и не показа нито уплаха, нито каквото и да било, с надеждата, че ще може да се сдържи. Само широко отворени очи, вторачени в мъжа. Дали той успяваше да разчете ужаса и надеждата в погледа му, Риг не можеше да разбере. Но днес поне не ломотеше и не си показваше скъпоценностите наляво и надясно, както бе изсипал парите върху тезгяха на Самуна от едните страх и глупост.

Мъжът се загледа особено продължително в Риг — може би се опитваше да пречупи твърдия му поглед. Но Риг се бе упражнявал с Бащата и колкото повече мъжът се опитваше да го пречупи с поглед, толкова по-спокоен ставаше Риг и толкова по-непоколебим — погледът му. Докато онзи не извърна очи.

После Самуна му заговори:

— Виждам, че можете да разпознаете качеството, колкото и изморен да е пътникът. Ние с това момче придружавахме младия господар, за да осигурим благополучното му пристигане тук, в банката на господин Бъчваря. Но господин Бъчваря и преди си е имал работа с мен. Сега аз съм Самуна от Площадката на Подмокрената, но някога бях старши сержант в Народната армия и имам сметки тук — и кредитна, и дебитна.

— Тогава нека момчетата останат навън — рече стражът.

— Не идвам тук по своя работа, а по работа на младия господар, и ще влезем и тримата.

— Тогава никой от вас няма да влезе. Какво значение имат вашите сметки, щом не идвате по своя работа? А това момче… — и той посочи Риг с върха на тоягата — то не е клиент на господин Бъчваря.

— И все пак господин Бъчваря би съжалявал, ако го изгуби като клиент — отвърна Самуна без намек за сръдня. — Господин Бъчваря ми е отпускал заеми преди, а аз съм му поверявал вложенията си. Нека сам каже дали ми има доверие сега, когато аз твърдя, че това момче струва хиляда пъти колкото сделките на банката на господин Бъчваря с мен. Господин Бъчваря знае, че аз не лъжа и си плащам задълженията, а това е достатъчно голяма чест, за да ни спечели пропуск. Мисля, че ще го разберете.

— Господин Бъчваря в момента не приема посетители — заинати се стражът.

— И все пак аз твърдя, че нас ще ни приеме — заяви Самуна, все още самата любезност. Риг си помисли: „Това сигурно е умение, което един пътешественик трябва да притежава, ако иска да успее — да запазва спокоен и дружелюбен тон и вид независимо от предизвикателството“. А и съвсем възможно беше стражът да оказва такава съпротива точно защото беше очевидно, че Самуна може да го награби и да го смачка в каменните стени, ако му хрумне. Стражът трябваше да докаже, че е храбър и мъжествен, като накара Самуна да се моли на прага. Въпреки че всъщност, осъзна Риг, като се позамисли, Самуна не беше се молил, а по-скоро настоявал, макар и ведро, за нищо по-малко от онова, което искаше. „Точно това ме учеше да правя Бащата, само да мога да надмогна страха си“. Когато стражът се обърна и влезе вътре — и остави вратата без надзор, забеляза Риг — той не бе ги задържал на прага повече от минута-две. А се върна още по-бързо, с напълно променено държание. Когато вратата се отвори отново, сивият страж се поклони ниско и тържествено и ги въведе вътре — първо Риг, според оценката на Самуна. Щом влязоха вътре, една старица с остро лице ги поведе нагоре по широко стълбище, а стражът се върна на поста си на входа.

— Защо тези стълби са толкова широки? — попита Умбо. — Толкова много хора ли трябва да се качват и да слизат по тях едновременно?

— Не — отвърна Самуна търпеливо, сякаш говореше на любим син. И така беше правилно, помисли си Риг. Правилно беше и Риг да си мълчи, все едно не проявява никакво любопитство към това място.

— За един банкер е важно да впечатлява онези, които все още не са му клиенти, със своето благополучие. Богатият банкер няма да се изкуши да краде от клиентите си и богатството му показва, че той умее да се разпорежда мъдро с парите.

Умбо отвори уста да каже нещо, но Риг вдигна пръст така, че старицата да не го забележи, и го размаха — предупреждаваше момчето да си мълчи. Защото знаеше точно какво възнамерява да каже Умбо; сам той си го беше помислил: „Банкер, който изглежда богат, може да се е сдобил с богатството си точно чрез кражби от клиентите си“. Но сега не му беше времето да подмятат думи, които не искаха да бъдат повторени пред господин Бъчваря.

И така, те изкачиха в мълчание още един ред стъпала, завършил с просторна площадка, в дъното на която имаше грамадна, остъклена двойна врата. Други, по-скромни врати се редяха от двете й страни.

Старицата ги накара да спрат на няколко стъпки от голямата врата и въпреки че не се виждаше никой, тя произнесе не особено високо:

— Самуна от Площадката на Подмокрената, бивш главен сержант от Народната армия, и две момчета, за едното от които той гарантира, че е издигнато, господине.

Недокосната от никаква ръка, вратата се отвори — нито навътре, нито навън, а крилата й се приплъзнаха вляво и вдясно и пред тях се откри голяма светла стая с много високи прозорци по стените и маса, по-голяма от масата в трапезарията на Нокс. Пространството между прозорците изпълваха рафтове с книги, които бяха препълнени, никакво празно място не зееше по тях. Самият господин Бъчваря стоеше до най-големия прозорец, непосредствено зад масата, и ярката светлина, която влизаше през него, очертаваше силуета му. Гледаше навън, сякаш на стената на отсрещната сграда имаше нещо важно за оглеждане.

— Влезте, настанявайте се — подкани ги той. Гласът му прозвуча като шепот на човек, който им говори на ухо.

Щом влязоха, Самуна ги спря, колкото да притисне пръст до устните си и да им напомни, че само той ще говори. Риг реши засега да се подчини и да остави кръчмаря да се погрижи за всичко. Досега той се оправяше доста добре.

Ала когато ставаше дума за банково дело и големи суми, Самуна знаеше малко, а Риг знаеше много. Бащата никога не го беше учил как да се оправя с лодкари в тъмна крайречна кръчма, но го бе учил на банково дело и финанси. А Риг разбираше и това, че ако иска да вдъхне доверие като законен собственик на парите, които струваха тези камъни, колкото и да бяха те, трябваше да покаже, че взема решенията сам и не е лесно да го преметнат.

Единствените столове бяха табуретките около масата. А те бяха ниски почти колкото столчетата за доене и щом седнаха, дори и Самуна изглеждаше малко нелепо, като дете, седнало на масата на възрастните. Умбо не беше висок за четиринайсетгодишен и изглеждаше още по-глупаво. За да бъде ефектът пълен, му липсваше само биберон. Риг забеляза това и не седна. Веднага бе разпознал нещо, за което го бе предупреждавал Бащата — че хората, ревниви към властта си, които се боят да не я загубят, ще използват подобни трикове, за да властват над другите.

„Но ако откажеш да позволиш на такъв човек да ти прилага подобни трикове, той ще се уплаши от теб. Ако това желаеш, откажи да се подчиниш. Но ако искаш да го заблудиш, че си благодушен, подчини се с радост и затаи съпротивата в душата си“. В този случай Риг реши да не се подчини, защото знаеше, че внася голямо богатство в банката, а не иска заеми. Банкерът трябваше да се докаже пред Риг, а не обратното — така знаеше Риг, че трябва да протече разговорът. Осъзнаваше също, и не за първи път, че по време на онези обиколки из гората Бащата го бе подготвял за моменти като този. „Живеех в гората сред зверовете, оплискан до лактите в кръв, и дръжката на ножа за дране се бе изтъркала така, че да приляга в мазолестата ми длан, но образованието ми беше дадено за стаи като тази“.

Щом звуците от придърпване и местене на табуретките утихнаха, господин Бъчваря се обърна и примигна в мига, щом забеляза, че Риг е останал прав в края на масата, а торбата му стои на нея, отворена.

Момчето спокойно го погледна в очите и се опита да задържи същия непоколебим, безстрастен поглед, който бе упражнило върху стража долу. И докато го гледаше, забеляза и пътеката, която бе следвал господин Бъчваря досега. Той беше сновал между масата и лавиците с книги — половин дузина малки пътешествия. И Риг разбра, че когато са обявили пристигането им, докато са чакали пред вратата, господин Бъчваря е търчал насам-натам и е разчиствал всичко от масата. Стойката му до прозореца беше само поза. Той наистина смяташе идването на Самуна за доста важно и се беше постарал да внуши впечатлението за тежест и липса на особен интерес, което означаваше, че работата, по която те идваха при него, му беше нужна.

— Господин Бъчварю — рече Риг, въпреки че Самуна се готвеше да заговори и го изгледа сърдито, щом го изпревари. — Сдобих се с наследство от починалия ми баща. Възнамерявах да го отнеса в Ареса Сесамо, където имам роднини, с които никога не съм се срещал. Той ми даде препоръчително писмо до банкерите там, но намирам за неудобно да продължа пътуването си, без да обърна малка част от него в пари за харчене. Затова желая да обмислите продажбата на един конкретен предмет, да ми изплатите малка част от стойността му в монети и да ме снабдите с кредитно писмо, което да бъде конвертируемо при пристигането ми в Ареса Сесамо. Предполагам, че имате отношения с поне една банка в Ареса Сесамо?

Раздразнението на Самуна се бе превърнало в нещо, подобно на благоговение. Е, не беше ли карал Бащата Риг да се упражнява в реторика? „Кажи същото нещо, но сега го кажи на някого, когото обичаш и комуто си много задължен“. „А сега го кажи на някого, който си мисли, че има власт над теб, но ти искаш да го сплашиш“. „Кажи го на някого от по-висока класа от онази, на която привидно желаеш да принадлежиш“. „Кажи го сега така, че да дадеш на някого да разбере, че е от по-низша класа“. Всичко това се струваше на Риг игра, но той бе овладял всички тези трикове на реториката, преди да навърши десет години, и се справяше толкова добре, че Баща му се смееше възхитено на някои от казаните от него неща. Бе използвал доста тези умения пред чифликчии, кръчмари и други пътници, спускащи се надолу по Северния път, и се бе оправил доста ловко със Самуна и Подмокрената, но във всички тези случаи това му служеше, за да изглежда точно какъвто си беше — безобидно момче, което се нуждае от помощ.

Ала сега Самуна и Умбо го виждаха в друг образ — на момче, напълно осъзнаващо собствената си стойност, обърнало се към мъж, от когото очаква услуга, за която няма да плати и грош повече от цената й.

— Да, да — отвърна господин Бъчваря след известно колебание. — В добри отношения съм с двама аресидски банкери и при всеки от тях моето кредитно писмо ще бъде добре прието.

— С какво шконто? — попита Риг, защото Бащата се бе погрижил да го научи, че кредитните писма можеха да бъдат приети, но с шконто, достигащо понякога цели деветдесет процента, докато средствата бъдат прехвърлени и потвърдени.

— Без шконто, уверявам ви! — рече малко стреснато господин Бъчваря, а причината за изчервяването му се изясни, когато бе принуден да додаде: — Поне в едната от тях, къщата на „Рудудори и синове“.

— А другата, която налага шконто на писмото ви?

Бъчваря се позачерви.

— Има ли значение?

— Имам намерение да отнеса писмото първо в банката, която ви налага шконто, да пренебрегна шконтото им и да се обърна към „Рудудори“. Можете да бъдете уверен, че те ще съжаляват за загубата и за в бъдеще няма да ви налагат шконто.

— Много сте… щедър.

Но Бъчваря като че все още хранеше съмнения.

— Ако ми услужите добре, и аз ще ви услужа добре — рече Риг. — Най-доброто наследство, което моят баща ми остави, бяха неговите принципи за честна търговия. Той ме научи, че е по-добре да се сприятелиш с един човек чрез честна сделка, отколкото да постигнеш временна печалба и да загубиш доверието му. Старши сержант Самуна ме уверява, че и вие извършвате сделките си по същия начин, и точно затова се отбих в О, за да се обърна към вас, ако сте заинтересован да ми окажете услугата, която ви искам.

Разбира се, Самуна не му беше казвал нищо подобно и това сигурно не беше вярно, въпреки че можеше и да е. Но Бащата го беше учил и на това: „Дръж се с човека така, все едно има отлична репутация, която трябва да пази, и той обикновено ще положи усилие, за да я заслужи“.

— Другата къща е „Дълговоден и Дълговоден“ — съобщи Бъчваря.

Риг кимна сериозно.

— Време е и аз да ви покажа предмета, който бих искал да продадете за мен. Моля, обърнете се с гръб към мен, господине.

Самуна се опули и понечи да каже нещо, но после размисли. Риг чудесно знаеше, че на негово място кръчмарят би се обърнал с гръб, за да извади кесията със скъпоценните камъни от панталоните си. Риг да иска от господин Бъчваря да се обърне с гръб си беше направо възмутително — освен, разбира се, ако не беше млад благородник, свикнал другите да му оказват уважение, а не обратното.

Господин Бъчваря отново се поколеба, а после му обърна гръб и пак се загледа през прозореца, преструвайки се на човек, който просто е сметнал случая за подходящ да разгледа птиците, подхвръкващи насам-натам от гнездата под стрехите на отсрещната сграда. Риг бръкна в панталоните си, извади кесийката, разтвори я широко и огледа скъпоценните камъни — чудеше се кой ли да предложи. Накрая избра светлосиния с форма на капка, който се бе скрил в шева на панталоните му в Площадката на Подмокрената, защото единствено това го отличаваше от другите, откакто ги притежаваше. Извади го, затегна кесията, пъхна я обратно в панталоните си и заобиколи масата.

— Ето, господине — рече той. — Да го огледаме на светлината от прозореца.

Беше проява на благоволение за човек с положението, каквото се преструваше, че има, да заобиколи сам масата, за да покаже камъка на Бъчваря. Така само миг след като бе принизил по-възрастния, Риг на свой ред го накара да се почувства уважаван, а може би дори симпатичен на този богат млад чужденец. Момчето постави камъка на масата, далече от ръба.

— Разбирам, че вие не сте бижутер, господине, и че оценката ви на този камък непременно ще зависи от онова, което ще ви кажат консултантите. Но съм убеден, че имате достатъчно опит с всички форми на допълнителната гаранция, за да знаете какво е пред очите ви.

„Защото аз със сигурност нямам“ — додаде той наум, ала не го произнесе.

Преди господин Бъчваря да успее да се настани на стола си, Риг сръчно приплъзна камъка обратно.

— Нека облегалката на стола не затулва светлината — обясни той.

Вследствие на това Бъчваря бе принуден да седне на една табуретка отстрани, за да огледа камъка на светлината, а Риг се настани на стола. По този начин стратегията на банкера да държи посетителите си в по-ниско, умолително положение бе обърната наопаки. Докато той оглеждаше камъка, Риг погледна Самуна и Умбо и забеляза, че ханджията едва сдържа усмивката си. Бе разбрал умисъла на Риг и му се възхищаваше. Защото господин Бъчваря беше по-нисък от Самуна и не по-висок от Умбо и на неговата възраст изглеждаше още по-нелепо, настанен на табуретка.

Щом Бъчваря се изправи отново, Риг също стана от стола и го избута обратно на мястото му. Онова, което би могло да бъде възприето за съвсем естествено по време на огледа на светлосиния камък, би се превърнало в наглост, ако Риг бе останал на стола, когато вече нямаше нужда.

Господин Бъчваря се прокашля и се произнесе:

— Ако този камък е такъв, какъвто изглежда, а аз не се и съмнявам в това, както разбирате, то вие оказвате на моята малка финансова къща голяма чест, господине.

— Тази чест е дължима на всички свестни хора от занаята, когато става дума за много поверителен въпрос — отвърна Риг.

— Желаете ли да ви дам предплата за стойността на камъка, докато осъществя продажбата му във ваша полза?

— Аз не залагам камъка, господине — обясни студено Риг. — Убеден съм, че вашата разписка ще е достатъчна, заедно с отчет за вероятната стойност.

По същество подобен документ би им спечелил доверието на най-благородните странноприемници, въпреки че не би имал никаква стойност в обикновените кръчми.

— Да, разбира се, не съм искал да… Мога ли да ви препоръчам странноприемница, където храната и леглото твърде биха ви харесали?

— Можете да ми препоръчате и три — отвърна Риг, — а ние ще ви поменем с добро, докато правим своя избор.

Сега Бъчваря се движеше не с тежкото, приглушено достойнство като в началото, а с пъргавина, която граничеше с нетърпение. Той притича до една лавица, извади книга и кутия с листове, после пак изтърча за перодръжка и мастилница и седна на стола да пише. Междувременно Риг се върна при бохчата си, извади писмото от Бащата до банкерите, дадено му от Нокс, и го постави пред Бъчваря, за да може той да изпише правилно законното му име. След това не го погледна повече, а обикаляше из стаята и разглеждаше какви книги държи този мъж край себе си. Много от тях нямаха надписи по гърбовете, а само цифри, означаващи месеци и години — до една бяха счетоводни книги. Другите, тези със заглавия, бяха на толкова много и различни езици, та Риг заподозря Бъчваря, че ги купува заради фините старинни подвързии и няма представа за съдържанието им. Или беше така, или пък той беше страстен лингвист, владеещ десетина езика. Което накара Риг да осъзнае, че Бащата е бил такъв лингвист, и като го е научил да чете и да говори на четири езика освен родния си и да разбира още няколко четивно, и му е дал познания за историята на носителите на езика, и му е обяснил в какво се състои ценността на произведенията им, той беше направил и сина си такъв лингвист. Риг често се беше оплаквал, че всички тези езици не са му от никаква полза, а Бащата отвръщаше само: „Човек, който говори само един език, не разбира нито един“.

— Комисионата ви, господин Бъчвар… — заговори Риг, без да се обръща с лице към банкера. — Мисля при тези обстоятелства да вдигна обичайния половин процент до три четвърти, и нека бъде взета непосредствено при продажбата.

Господин Бъчваря не каза нищо, а просто продължи да дращи с перодръжката. Риг беше сигурен, че той бе възнамерявал да предложи някаква абсурдна комисиона от порядъка на три процента или дори още по-висока. Но Бащата го беше научил на всичко за банковото дело и реалната цена на услугите. Когато се върна на масата, той видя, че в договора за посредничество Бъчваря бе задраскал „половината от един процент“ и го бе заменил с „три четвърти от един процент“, написано отгоре. Дали наистина беше вписал истинската комисиона, преди Риг да се обади или след това и после я бе задраскал, за да създаде невярно впечатление, той щеше скоро да научи от Самуна, защото кръчмарят внимателно наблюдаваше Бъчваря. Момчето и банкерът подписаха съответните документи: договора за посредничество, който постановяваше на бижутера, че Бъчваря е упълномощен да сключи договор и да получи средствата от продажбата на скъпоценния камък, и разписката, потвърждаваща, че банката на Бъчваря притежава предмет на стойност не по-малко от една кесия, принадлежащ на Риг С., син на господин Ч. С. от Високи Сташи. Тъй като една кесия беше равна на 210 000 фена според официалния курс в Ареса Сесамо и дори още повече нагоре по реката, нямаше да е трудно да намерят къде да преспят — може би дори в собствената къща на кмета, ако Риг бе достатъчно нагъл, че да му се представи и да го помоли за тази услуга.

За Самуна думата „кесия“ означаваше огромно количество, каквото само богатите виждаха. За Умбо то изобщо не значеше пари, а торбичката, в която ги държиш. Ала Риг бе обучен да пресмята кесии, разсипи, лъчи, бройки и светлини толкова лесно, колкото обикновените хора — фенове, шебове, пингове и късмети. Той знаеше, че за една кесия човек от горното течение на реката може да си купи имение с хубава къща и земя, достатъчна да изхрани триста души. Доходите от подобно имение биха издържали домакинство с десетина прислужници и коне, които да теглят изящна карета. Едно семейство би могло да остане завинаги богато с такова имение, ако не подели земята. И точно това беше стойността на една такава монета, ако някой някога би я отсякъл. Баща му бе обяснил, че подобни големи суми съществуват само като абстракции в протоколите на банките и хазната.

Едно беше сигурно: Бащата не се бе сдобил с тези камъни с пари, спестени от продадените кожи.

Риг се изкушаваше да покаже на господин Бъчваря и останалите скъпоценности и да го попита каква според него е съвкупната им стойност, но осъзна, че това сигурно щеше да дойде твърде много на човека и не всичко би могло да се обърне в пари. Но дори и да беше възможно, той се съмняваше някой бижутер в града да разполага със средствата да купи дори и един такъв камък с пари на ръка. Вместо това биха сложили нещо на влог при Бъчваря, а останалото щеше да се изплати, когато продадат камъка на някой бижутер в Ареса Сесамо.

Но договорът с бижутера щеше да е достатъчен за Бъчваря, за да даде на Риг в аванс каквато и да било сума на ръка, която той с основание би могъл да поиска — може би два лъча. Щеше да е твърде много да поиска от банкер от град О един разсип, а и къде ли щеше да го похарчи? Остатъкът от стойността щеше да бъде вписан в кредитно писмо, което Риг щеше да отнесе на банкерите в Ареса Сесамо. Следвайки принципите на Бащата, той възнамеряваше да раздели средствата си между няколко почтени банки, а после да назначи няколко посредници, които да купуват и управляват земи и предприятия от негово име.

Беше научил всичко това под формата на поредица от интелектуални задачи. Мисълта да го осъществи реално, с реална загуба за себе си, ако не се справи добре или някой го измами, го плашеше. „Така ли ще прекарам живота си? В грижи покрай управители и банкери, да ги наглеждам, за да действат те сравнително почтено, и ще решавам бъдещето на други хора според моите прищевки — какво да купя и кога да продам? Аз обичам гората, а не стаи като бърлогата на господин Бъчваря, колкото и светла да е тя с всичките тези прозорци.“

След като изготвиха всички преписи и всички преписи бяха подписани, документите — сгънати, а светлосиният камък — поставен в кутийка, господин Бъчваря направо сияеше. Риг подозираше, че при късмет този камък щеше да утрои (поне!) активите на банката му. Повечето средства щяха скоро да бъдат прехвърлени в банки в Ареса Сесамо, но всяка ръка, докоснала парите от камъка, щеше да изкара добра печалба, а господин Бъчваря щеше да се издигне в очите на всички от занаята в О, защото историята щеше да се разчуе. Самият Бъчвар щеше да се погрижи за това, а бижутерите щяха да са му свидетели.

— Не искам да ви припирам да си тръгвате — рече господин Бъчваря, — но трябва да изляза, за да получа залозите на бижутерите, а за тази цел ще затворя банката и ще взема моя страж, Бек Пивоваря, да ме придружава по улиците.

— Това необичайно ли е? — попита вечно предпазливият Самун. — Дали няма да е знак за хората, че у теб имаш нещо, достойно за открадване?

— Благоразумно е, че питаш — отвърна господин Бъчваря. — Но аз винаги го вземам със себе си, когато излизам през деня, и всички знаят, че не нося пари у себе си, когато си тръгвам от банката вечер или идвам сутрин. Ще е достатъчно сигурно, поне докато някой бижутер не се раздрънка.

И лицето на Бъчваря се поизчерви, защото „раздрънка“ не беше дума, която човек с неговото достойнство е редно да употребява. „Е, няма значение, господин Бъчвар — помисли си Риг. — Всички тук сме позьори“.

След час те вече бяха настанени в няколко просторни стаи в първата странноприемница, препоръчана им от Бъчваря.

— Няма ли да проверим другите две? — попита Умбо.

— Тази я бива, пък и имам нужда от баня — отвърна Самуна, а Риг само се усмихна. Скоро Умбо щеше да разбере каква голяма част от онова, което говореше и вършеше Риг, беше само показно, и каква част — истинско.

— Ти къде си се научил да говориш така? — попита Самуна, когато се разположиха в стаите и прислужникът си тръгна. — И с мен и Подмокрената говореше надуто, ама не може да се мери с това как приказваше с господин Бъчваря!

— Стори ми се, че той ще си подмокри гащите! — измърмори Умбо.

— На теб би ли ти въздействало? — попита Риг. — Или на нея?

— На мен — никак, а на нея още по-малко.

— Затова с вас говорех като момче, доста образовано, но което все пак е израсло в малко градче по горното течение на реката. Баща ми винаги казваше: „Ако говориш като човек, който е свикнал да му се подчиняват, хората ще ти се подчиняват. Но ако говориш като човек, който се бои, че няма да му се подчинят, те ще те презират“.

— Какво още казваше той? — попита Умбо. — Мен на това не ме е учил.

— Ще ми се освен всичко онова, което ми е казал, да ми беше намекнал и откъде е намерил толкова ценен камък.

— Цели деветнайсет — допълни Самуна. — Мисля, че в чатала си носиш почти цялото богатство на Света, ограден от Стената.

После се разсмя.

— Но то на всички младежи им се струва така, нали!

Три къпания и една вечеря по-късно всички те дремеха на меки легла в самостоятелни спални, когато на вратата на апартамента тихо се почука. Самуна стана и отвори. Риг предположи, че е пратеник от банкера, но не беше. Беше самият банкер. Самуна го въведе в салона и скоро те чуха разказа му.

— И тримата бижутери казаха едно и също, господарю — рече господин Бъчваря на Риг. — Скъпоценният камък е точно такъв, какъвто си мислех, но уви, той е и нещо повече, много повече. Това е прочут скъпоценен камък и се познава по особените белези, който всеки от тях посочи, без да съм му подсказвал. Единият ми каза, че е бил централното украшение на древна корона на владетелска фамилия от далечния северозапад, в царство, чието име никога не бях чувал и сега не мога да си спомня. Бил спечелен като награда в битка от велик генерал, чието име, простете… Той е бил герой и аз никога не съм предполагал, че е съществувал наистина, но бижутерите вярваха в това. Той откъртил камъка от короната — оттам и белегът, и го поднесъл в дар на големия си приятел, героя Пазителя на стената, който обикалял границите на света, както казват. Както и да е попаднал в ръцете на баща ви небесносиният камък на Пазителя на стената, това е точно този камък, убедени са те. Стойността му толкова надхвърля една кесия, че никой от тях няма да го купи, защото не познават човек, на когото биха могли да го продадат.

— Колко над една кесия? — попита Самуна.

— Когато няма купувач, кой би могъл да каже? Поне една пунция. Но кой в тази Народна република е достатъчно богат, че да го купи, или би си го признал, като го купи, щом знае, че просто ще му го вземат?

— Защо това е проблем? — попита Риг. — Камъкът просто трябва да бъде продаден частно, на някого, който би го оценил, без да обявява пред никого какво притежава.

— Но цената ще е драстично снижена. Вместо петдесет кесии — не повече от пет, а по всяка вероятност, дори по-малко. Може би само две.

— Тогава да го осъществим — съгласи се Риг. — Дали някой от бижутерите би го закупил на такава цена?

— Мисля, че не, господарю. Една кесия, както предложих първоначално — и от нея пребледняха.

— А консорциум? Дали тримата заедно биха се натоварили с покупката и продажбата?

— Биха могли, ако го предложа. Може би партньорство между тримата и с мен, разбира се.

— Като така превърнете комисионата си в дял от печалбата?

— Освен ако ваше благородие не одобрява — отвърна господин Бъчваря.

— Не съм благородник, или поне ако баща ми е бил, никога не ми го е казвал. Моля ви, наричайте ме господин Риг и нищо повече.

— Разбира се, господине — съгласи се Бъчваря.

— Виждам, че ще се наложи да останем тук по-дълго, отколкото възнамерявахме. Но очаквам вие да се погрижите всичко да се осъществи така, както ви го описах. Мисля си, че някой бижутер от Ареса Сесамо тайно ще продаде камъка на договорена цена три кесии на частно лице и ще прехвърли две и половина кесии на партньорството, за което говорите вие, а вие ще ми предоставите две кесии и ще ми кажете, че всеки от вас е спечелил само по един разсип на човек.

Риг произнесе това с усмивка и посрещна с клатене на глава възраженията на господин Бъчваря.

— Не възразявам всеки да припечели достойно от това, господин Бъчвар.

— Трудно бих могъл да се съглася с вас, независимо колко бих спечелил — рече Бъчваря. — Този камък няма цена.

— И все пак аз трябва да получа цена за него.

— Дори и ако всичко стане така, както предвиждате, господин Риг, вие ще получите само една двайсет и пета от истинската стойност на камъка.

— Стойността му е толкова, колкото мога да получа за него — отвърна Риг. — Баща ми несъмнено е знаел, че ще е трудно да го продам, когато ми го е дал. Ако го е оценявал по-високо от цената, на която ще се продаде, той би го взел със себе си.

Всички го погледнаха, втрещени от ужас.

— Пошегувах се така, както Баща ми би се пошегувал. Той не е можел да вземе камъка и затова ми го е оставил. Не мога да го използвам за нищо друго, освен за да получа пари срещу него, а парите ми трябват. Затова този безценен древен артефакт ще ми донесе своята парична стойност, а не стойността на своята слава. Междувременно трябва и да се запитам как наградата на героя е попаднала в моите ръце, защото баща ми вече не може да ми каже. Залавяйте се, господин Бъчвар, и го осъществете колкото се може по-бързо! Ето ви подтик да побързате: ще платите нощувките ни от вашия личен дял от печалбата, не от моя.

Бъчваря се усмихна.

— Вече смятах да ви го предложа.

— Стори ме се, че трите четвърти от процента не ви се харесаха — рече Риг, все така усмихнат.

— Вие бяхте щедър до безобразие в сравнение с нормалната практика, господине — отвърна Бъчваря. — Сам предложихте консорциума и не виждах защо бижутерите да спечелят цяло състояние, а аз да припечеля криво-ляво с моите три четвърти процент… Които щяха да са доста хубава сумичка, стига да не знаех, че други ще се облажат много повече.

— И аз разбирам от печалби — рече Риг — и за вас няма да ми се свиди никаква част от тях. Само моля тези условия също да бъдат запазени в тайна, както и името на купувача, за да не ми излезе име на наивник. И бъдете сигурен, че своевременно ще открия колко е платил частният купувач и в случай че моят дял е по-малък от две трети от сумата, ще се върна при вас и ако доведа, единствено адвокати, то ще сте извадили късмет.

Риг произнесе всичко толкова весело, че човек можеше и да не забележи, че това е заплаха за кървава мъст. Бъчваря отговори също толкова радостно, но напълно разбра заканата.

В крайна сметка всичко това им отне почти две седмици, през които Риг, Умбо и Самуна опознаха кръчмите, ресторантите, галериите, магазините, парковете, сергиите за книги, библиотеките и другите развлечения, предлагани в О, по-добре, отколкото би им се искало. Но камъкът бе продаден на по-висока цена от грубата оценка на Риг и неговият личен дял възлезе на три кесии.

В последния ден той се прибра от банката на господин Бъчваря с един лъч и дванайсет светлини, една от които бе го помолил на място да обърне в сто и двайсет фена — обменния курс в град О, в който речната валута се обменяше във валута на Народната република.

Освен това разполагаше с два документа, подписани от свидетели. Единият беше кредитно писмо за две кесии, което щеше да представи в една или няколко банки в Ареса Сесамо, в които щяха да бъдат преведени средствата, вероятно без изобщо да минават през О или банката на Бъчваря. Другият документ беше удостоверение за влог в размер на една кесия с три процента лихва, обезпечен с всички лични активи на господин Бъчваря, частично изброени. Вследствие на това Риг беше купил банката и я бе отдал под наем на Бъчваря с възстановяване на инвестициите три процента годишно. Ако той си поискаше обратно някаква част и Бъчваря не можеше да я изплати, този документ му даваше правото без съд да вземе насила какъвто и да е дял или цялата собственост на господин Бъчваря.

Доверието между приятели беше хубаво нещо в деловите отношения, но хубавите и точни законни документи помагаха в поддържането на вярната дружба въпреки дългите отсъствия и далечните разстояния.

А освен това Риг, както и Самуна и Умбо, знаеше, че на връзка, увита около кръста му, са завързани още осемнайсет скъпоценни камъка с неизвестна стойност. Може би не всички те бяха прочути реликви от древното минало. По случайност Риг можеше да е избрал единствения камък в кесията със стойност, по-голяма от един-два разсипа. Но дори и това щеше да е достатъчно да изкупи цял Водопаден брод до шушка, без дори да забележи разходите. Това богатство надхвърляше способностите им да пресмятат. Ако Риг искаше да го похарчи всичкото, той не би знаел откъде да започне. Мислеше си, че можеше да харчи всеки ден по цяло състояние чак до края на живота си и богатството пак нямаше да свърши. Но пък неговото определение за „богатство“ бе претърпяло промяна и сега той беше убеден, че ако наистина се постарае, би могъл да го пропилее цялото. Така казваше Баща му: „Няма богаташ, толкова нещастен, че да му липсват приятели, които жадуват да похарчат богатствата му вместо него“. Но поне досега Самуна и Умбо не се проявяваха като такива приятели. Парите ги плашеха. Да, те продължаваха да се шегуват с Риг и се смееха заедно, но се случваше и да странят от него и изглеждаха учудени и дори благодарни, когато им обърнеше най-обикновено внимание. Разговорите за тази промяна у тях само биха влошили нещата, защото щяха да ги накарат да се чувстват още по-неловко и по-силно да се стремят да му угодят.

Риг можеше само да се държи естествено и никога да не им говори така, както бе говорил на господин Бъчваря, на бижутерите и на адвокатите, с които беше работил по осъществяването на сделката.

Честно казано, той бе започнал да изпитва удоволствие от позата си на човек, притежаващ богатство и власт, и от това да гледа как тези мъже проявяват нелепа почит към един тринайсетгодишен хлапак. Хрумна му, че ако наистина беше с владетелска кръв, както бе казала Нокс, и ако това все още имаше някакво значение под властта на Народното правителство, той вероятно би израсъл с мисълта, че заслужава да се отнасят към него така.

Но знаеше — не беше ли го предупреждавал Бащата? — че никога не трябва да оценява себе си според това колко пари притежава. „Всички пари могат да бъдат пометени — казваше Бащата. — Парите запазват само стойността, която обществото влага в тях. Мнозина са се мислели за богати, а после са открили, че вследствие рухването на държавата им или инфлацията на валутата парите им са се превърнали в тенекийки, а те самите — в просяци“.

Загрузка...