Слугата на отломъка

Първа глава Когато той надзърна вътре

Много предпазливо Дуавел Тигъруилис влезе в малка, слабо осветена стаичка в задната част на „Медната миза“. Дуавел, забележително способна полуръстка, находчива, съобразителна и добра с камата, не беше свикнала да пристъпва на пръсти в собственото си заведение, макар то да бе толкова сигурно, колкото бе възможно в град като Калимпорт. Сега обаче ставаше въпрос за Артемис Ентрери, а в цял свят нямаше място, което да може да се нарече сигурно, щом той се появеше в него.

Когато Дуавел влезе, убиецът крачеше напред-назад из малката стаичка и дори не я забеляза. Полуръстката го изгледа заинтригувано. Знаеше, че напоследък Ентрери е напрегнат, освен това бе една от малцината извън дом Басадони, които знаеха истинската причина за безпокойството му. В Калимпорт се бяха появили елфи на мрака, а Ентрери беше подставеното им лице. Каквито и предположения да имаше Дуавел за това колко страшни са елфите на мрака, един поглед към Ентрери бе достатъчен, за да ги потвърди. Убиецът определено не беше от хората, които се тревожат лесно (всъщност, Дуавел и сега не бе сигурна, че Ентрери е разтревожен), още по-малко пък бе склонен да се раздира от вътрешен конфликт.

Най-любопитното от всичко обаче бе неочакваното решение на Ентрери да й се довери. Това просто не му беше присъщо. И все пак, Дуавел не смяташе, че убиецът се опитва да й постави капан. Не, колкото и необичайно да бе, в поведението на Ентрери нямаше скрита умисъл, той говореше колкото на нея, толкова и на самия себе си, опитваше се да сложи ред в мислите си и по някаква причина, която Дуавел все още не разбираше, й позволяваше да слуша.

Тя се чувстваше неимоверно поласкана, но освен това прекрасно разбираше на каква опасност я излага доверието на човек като Ентрери. С тази обезпокояваща мисъл Дуавел приседна тихо на най-близкия стол и се заслуша внимателно, търсейки издайнически знаци.

Първият (и най-изненадващ) бе онова, което забеляза върху един стол, опрян на отсрещната стена — полупразна бутилка муншейско уиски.

— Виждам ги навсякъде, на всеки ъгъл из долнопробните улици на това проклето място — тъкмо казваше Ентрери. — Самохвалци, гордо извадили белезите и оръжията си на показ. Мъже и жени, обзети от жажда за слава дотам, че забравят какво в действителност искат да постигнат. Със зъби и нокти се стремят към върха, а славата и почестите, за които копнеят, отдавна са не средство, а едничката им цел.

Въпреки че Ентрери почти не заваляше думите си, за Дуавел беше очевидно кой бе преполовил бутилката уиски.

— Откога Артемис Ентрери си губи времето с обикновени улични крадци? — обади се тя.

Убиецът се закова на място и я погледна безизразно.

— Забелязвам ги, защото добре знам колко голяма е славата ми. И именно заради нея мнозина биха дали мило и драго да забият нож в гърдите ми — отвърна той и отново закрачи напред-назад. — Как биха се прочули тогава! Знаят, че остарявам и смятат, че започвам да ставам по-бавен… и не са далеч от истината. В действителност не мога да се движа така бързо, както преди десет години.

Очите на Дуавел се присвиха при това неочаквано признание.

— Но докато тялото остарява и губи някогашната си пъргавина, умът става по-остър — продължи Ентрери. — Да, аз също се тревожа за славата си, но не така, както някога. Преди години се стремях към едно — да бъда най-добрият в онова, което правя, да превъзхождам враговете си и по бойни умения, и по хитрост. Жадувах да бъда съвършеният воин и трябваше да срещна един елф на мрака, когото ненавиждам от дъното на душата си, за да разбера огромната си грешка. Пътуването ми до Мензоберанзан като „гост“ на Джарлаксъл хвърли нова светлина върху фанатичната ми амбиция да бъда най-добрият и ми показа безсмислието на един свят, изпълнен с онова, към което се стремях. В Мензоберанзан на всеки ъгъл виждах себе си — воини така закоравели към всичко, което ги заобикаля, така погълнати от себичната си цел, че не бяха в състояние да оценят пътя, отвеждащ дотам.

— Били са елфи на мрака — напомни му Дуавел. — За нас е невъзможно да прозрем истинските им подбуди.

— Мензоберанзан е красиво място, приятелко — отвърна Ентрери. — Място, изпълнено с могъщество, каквото не можеш и да си представиш. Но изпълнено също така с пустота, лишено от всякакво съдържание и всякакво чувство, освен ако това чувство не е омраза.

Върнах се от онзи град на убийци променен и изведнъж усетих, че поставям под съмнение самите устои на съществуванието си. Какъв е смисълът, запитах се аз?

Сплела пълнички пръсти под брадичката си, Дуавел изпитателно се вгледа в мъжа пред себе си. Нима искаше да й каже, че се оттегля? Нима се отричаше от живота, който бе водил досега, от лаврите, които си бе извоювал? Дребничката полуръстка въздъхна едва чуто и поклати глава:

— Всеки има свой отговор на този въпрос — отвърна тя. — Смисълът е злато, уважение, богатства, власт…

— Така е — студено рече Ентрери. — Сега вече съм наясно кой съм в действителност и кои от предизвикателствата пред мен са наистина важни. Все още не знам къде се надявам да отида, нито какво ме очаква занапред, но в едно съм сигурен — по-важен е пътят дотам и именно него трябва да оценя и от него да извлека удовлетворение.

Той помълча малко, после тъкмо когато Дуавел понечи да го попита има ли някаква представа къде може да го изведе този път (наистина важна информация, като се имаше предвид новопридобитото могъщество на дом Басадони), отново проговори:

— Дали искам славата ми да си остане ненакърнена? Да продължа ли да бъда най-великият убиец в Калимпорт? Разбира се, но не поради причината, която кара онези жалки глупци да се перчат из улиците и сами да се обричат на смърт с опитите си да ме убият. Не, славата ми е нужна, защото ми дава свободата да правя онова, което искам. Трябва ми, защото докато съм загърнат в нея, враговете ми се изпълват с ужас, който далеч надхвърля рамките на обикновения, разумен страх. Боят се дори когато си наумят да посегнат на живота ми и вместо да им помогне, това ги парализира и те започват да подлагат всеки свой ход на съмнение. А аз мога да се възползвам от техния страх. Едно лъжливо движение от моя страна и съмнението взема връх и ги кара да грешат. И понеже за мен не представлява никаква трудност да се престоря на уязвим и да предугадя реакцията на дръзналите да се възползват от тази „уязвимост“, дойде ли време, когато съм наистина уязвим, враговете ми не смеят да нападнат.

Той поспря и кимна сякаш на себе си — като че ли започваше да изяснява някои неща.

— Завидна позиция — съгласи се полуръстката.

— Нека се опитват да ме убият — заяви Ентрери и отново кимна. — Нека заповядат, глупак след глупак, изгарящи от желание да заемат мястото ми. С всяка нова победа аз ставам по-мъдър, а така — и по-силен.

И той допря черната си шапка с тясна периферия в бедрото си и с едно-единствено движение на китката направи така, че тя да се плъзне по ръката му и да се озове върху наскоро подстриганата му коса. Чак тогава Дуавел забеляза, че убиецът се бе погрижил и за доскоро гъстата брада, която обрамчваше лицето му — оставил бе само деликатни мустачки, които се спускаха до брадичката и образуваха нещо като обърнато Т.

Ентрери й хвърли един последен поглед, смигна лукаво и излезе от стаята.

Какво ли означаваше всичко това, запита се Дуавел.

Едно нещо бе сигурно — радваше се да види, че палачът отново е започнал да се грижи за себе си, тъй като доскорошното му крайно нетипично нехайство по отношение на външния вид красноречиво говореше, че започва да губи контрол и, което бе още по-лошо — желанието да продължава.

Тя дълго остана така, сбърчила чело, допряла пръсти до устата си, чудейки се защо се бе превърнала в свидетелка на всичко това, защо Артемис Ентрери бе почувствал желание да се разкрие пред нея, пред когото и да било… та дори и пред себе си. Убиецът трябва да бе получил просветление, реши тя и изведнъж разбра, че същото важи и за нея.

Артемис Ентрери беше неин приятел.

Втора глава Живот в мрака

— По-бързо! По-бързо, казах! — изрева Джарлаксъл.

Ръката му се стрелкаше мълниеносно и привидно безкраен дъжд от кинжали свистеше във въздуха, принуждавайки Ентрери непрекъснато да се претъркулва през глава и да се хвърля ту на едната, ту на другата страна. В същото време убиецът яростно въртеше собствените си оръжия (изумрудената кама и елфически меч, който не обичаше особено), в опит да пресрещне сипещите се отгоре му кинжали и да ги отбие, като не спираше да се оглежда за пукнатина в превъзходната защита на Джарлаксъл.

— Пролука! — извика елфът и запрати един, два, три кинжала срещу Ентрери.

Палачът побърза да върне меча си в обратната посока, за да ги посрещне, но и сам разбираше, че противникът му е прав, затова се претърколи, свит на кълбо, за да не даде възможност на кинжалите да улучат някоя жизненоважна част от тялото му.

— Много добре! — чу похвалата на Джарлаксъл, докато се изправяше невредим — само един от кинжалите беше уцелил и то не тялото, а плаща му.

Въпреки това, докато ставаше на крака, палачът Пусети допира на острието върху глезена си. Страхувайки се то да не го спъне, той хвърли изумрудената кама във въздуха, светкавично смъкна наметката от раменете си и понечи да я запрати встрани.

В този миг го осени неочаквана идея и вместо да се отърве от плаща, той улови камата между зъбите си и описа полукръг около противника си, като в същото време бавно размахваше своя елфически, пиуафуи плащ около себе си, използвайки го вместо щит.

Джарлаксъл се усмихна широко.

— Импровизация — рече той с искрено одобрение. Белег на истински боец.

Още докато говореше, той вдигна ръка и нови четири кинжала полетяха към убиеца.

Ентрери се приведе, завъртя се и подхвърли плаща си така, че когато отново се обърна с лице към противника си, отново да го улови. Един от кинжалите издрънча на пода, друг мина над главата му, а последните два се забиха в наметката. Ентрери продължи да я размахва, но платът, натежал от трите ножа, вече не се развяваше толкова леко.

— Щитът ти май не е чак толкова добър — подхвърли Джарлаксъл.

— Повече те бива в приказките, отколкото в боя — отвърна убиецът. — Лоша комбинация.

— Говоря, защото този двубой е истинско удоволствие, бързи ми приятелю.

Ръката на елфа отново се стрелна нагоре, ала Ентрери беше по-бърз — държейки плаща далеч от себе си, за да не се препъне, той се хвърли напред, претърколи се през глава и само за миг стопи разстоянието, което го отделяше от противника му.

Един кинжал литна във въздуха и отскочи от гърба на палача, Джарлаксъл обаче спря следващия в мига, в който той се показа от магическите предпазители, улови го и с една-единствена дума го превърна в дълъг меч.

Когато Ентрери се озова до него и замахна към корема му, елфът вече бе готов и с лекота отби оръжието му.

Вместо да се изправи, палачът остана приведен и замахна с плаща си, с намерението да го усуче около краката на Джарлаксъл. Елфът подскочи пъргаво и почти успя да се измъкне, но един от кинжалите закачи ботуша му и го препъна. Джарлаксъл притежаваше завидната бързина на своите събратя, ала същото важеше и за Ентрери, който веднага се нахвърли отгоре му.

Джарлаксъл побърза да посрещне оръжието му със своето и за негова огромна изненада, то изхвръкна настрани. Всичко се изясни миг по-късно, когато Ентрери го улови с вече свободната си ръка и задържа меча му, а после вдигна другата си ръка, в която проблясваше смъртоносната изумрудена кама.

Ето че убиецът най-сетне бе получил възможността, която търсеше от началото на битката — пробил бе защитата на противника си и Джарлаксъл не можеше да стори нищо, за да го спре или да се предпази. В този миг Ентрери усети, че го залива вълна от най-черно отчаяние, завладя го безпределно, всепоглъщащо отчаяние.

Стори му се, че нещо нахлува в съзнанието му и впива хищни нокти в мислите му, така че те се пръснаха във всички посоки, а рефлексите му сякаш престанаха да действат. В неизбежното забавяне, което последва, Джарлаксъл замахна с другата си ръка и кинжалът, който държеше в нея, отскочи от корема на палача.

Ентрери, все още в плен на ненадейно връхлетялата го немощ, отстъпи назад, залитайки, и без да усеща какво върши, затова бе силно изненадан, когато няколко секунди по-късно, след като започна да идва на себе си, установи, че е седнал на пода в другия край на малката стаичка, а Джарлаксъл се е привел над него с широка усмивка.

Убиецът притвори очи и най-сетне успя да прогони от съзнанието си и последните останки от необикновеното объркване. Предположи, че случилото се е дело на Рай’ги, елфическият магьосник, който бе обгърнал и него, и Джарлаксъл с „каменна кожа“, за да могат те да се хвърлят в двубоя, без да се притесняват, че ще се наранят един друг. Огледа се наоколо, но не го видя и отново се обърна към Джарлаксъл — наемникът сигурно бе използвал някой от безбройните си номера. Нищо чудно да бе прибегнал и до най-новата си придобивка, могъщия Креншинибон, за да наруши концентрацията му.

— Май наистина си започнал да ставаш по-бавен — отбеляза елфът. — Колко жалко! Добре, че вече победи заклетия си враг, защото на Дризт До’Урден все още му предстоят векове младежка бързина.

Ентрери изсумтя презрително, макар че в действителност подобни мисли вече му бяха минавали през ума. Целият му досегашен живот бе преминал под знака на съвършенството и непрестанната бдителност. Дори сега, когато вече не беше млад, Ентрери бе убеден, че е в състояние да се справи с почти всеки враг, било с помощта на воинските си умения, било с находчивост и предварителна подготовка на бойното поле, но изобщо не му се искаше да губи бързината си. Не му се искаше да изгуби блестящата дарба, която бе развивал през целия си живот.

Копнееше да отрече казаното от Джарлаксъл, но не можеше, защото дълбоко в себе си знаеше, че бе изгубил онази последна битка с Дризт — ако Кимуриел Облодра не се бе намесил със своите псионистки умения, именно Дризт щеше да победи.

— Ти не спечели, защото беше по-бърз — възрази той вместо това.

Джарлаксъл пристъпи към него, присвил заплашително очи, а красивите му черти бяха разкривени от заплашително дори гневно изражение, нещо, което му се случваше много рядко.

— Имам това! — заяви той и отметна плаща си, разкривайки крайчеца на Креншинибон, който бе мушнат в един от джобовете му. — Никога не го забравяй. Бих могъл да те надвия и без негова помощ, въпреки че наистина си те бива, приятелю, повече, отколкото всички други човеци, които познавам. Но с кристалния отломък… с него ти си просто обикновен смъртен. Слят с Креншинибон, мога да те унищожа само с една мисъл.

Никога не го забравяй!

Ентрери сведе поглед, поразен както от думите на Джарлаксъл, така и от тона му, запечатвайки в съзнанието си нетипичното изражение на обикновено усмихнатото му лице. „Слят с Креншинибон… обикновен смъртен?“ Какво, в името на Деветте пъкъла, означаваше това? „Никога не го забравяй!“ О, да, Артемис Ентрери нямаше скоро да забрави този урок.

Когато отново вдигна очи, палачът видя, че Джарлаксъл си е възвърнал обичайното лукаво, леко развеселено изражение, което караше всички, които го срещнеха, да подозират, че хитрият наемник знае повече, отколкото им казва, повече, отколкото изобщо бе възможно да знае.

При вида на успокоилия се Джарлаксъл, мислите на Ентрери се насочиха към двубоите, които от известно време двамата водеха най-редовно. Наемникът не тренираше с никого другиго и Рай’ги бе направо поразен, когато за първи път чу за намеренията му.

Ентрери добре разбираше логиката зад подобно мислене. Джарлаксъл оцеляваше, поне до известна степен, благодарение на това, че бе загадка дори за най-приближените си. Никой не можеше да се похвали, че наистина го познава, защото той държеше и враговете, и съюзниците си нащрек, караше ги да си задават безброй въпроси и вечно да се съмняват. А ето че сега разкриваше толкова много на Артемис Ентрери.

— Кинжалите — обади се палачът, след като си възвърна присъщото спокойствие, а по лицето му се изписа обичайното хитро изражение. — Те не бяха истински.

— За теб — може би да — отвърна елфът по обичайния си загадъчен начин.

— Не бяха — настоя Ентрери. — Не е възможно да носиш толкова кинжали у себе си, а никоя магия не е в състояние да ги създаде така бързо.

— Както кажеш. Макар да ги чу как издрънчават, докато ги отблъскваше с оръжията си и сам да усети тежестта им, когато няколко от тях се забиха в плаща ти.

— Мислех, че съм ги чул да издрънчават — поправи го Ентрери, чудейки се дали пък най-сетне не бе открил пролука във вечната игра на догадки и предположения на Джарлаксъл.

— Това не е ли едно и също? — разсмя се наемникът, но в смеха му се прокраднаха злокобни нотки.

Палачът вдигна наметката си и видя, че няколко кинжала (при това съвсем истински) все още стърчат от долния й край, на две-три места имаше дупки.

— Е, поне част от тях трябва да са били въображаеми — не искаше да отстъпи той, но думите му не прозвучаха особено убедително.

Джарлаксъл, който никога не издаваше тайните си, просто сви рамене.

Ентрери въздъхна сърдито и се насочи към вратата.

— Никога не забравяй, приятелю — застигнаха го думите на наемника, — че една илюзия може и да те убие, ако вярваш в нея.

Ентрери поспря и хвърли мрачен поглед през рамо.

Не бе свикнал да го заплашват толкова открито, но отлично знаеше, че Джарлаксъл никога не изрича празни предупреждения.

— А действителността може да те убие, независимо дали вярваш в нея, или не — отвърна той и излезе от стаята, клатейки глава.

При цялото си раздразнение, Ентрери бе искрено заинтригуван. Така бе винаги, когато си имаше вземане-даване с наемника и, колкото и да бе странно, това бе едно от нещата у Джарлаксъл, които най-много му се нравеха.

— Ето там — със знаци съобщи Кимуриел Облодра на двамата си другари, Рай’ги и Берг’иньон Баенре, най-новото попълнение към войните им на Повърхността.

Любимият син на най-могъщия дом в Мензоберанзан, Берг’иньон бе израснал с неограничени възможности пред себе си (поне дотолкова, доколкото това бе възможно за един мъж в доминирания от жени свят на мрачните елфи). После обаче походът, който майка му, матрона Баенре, бе предприела срещу едно джуджешко кралство, завърши по катастрофален начин — тя самата загина, а в Мензоберанзан настана невиждан хаос.

Именно тогава, в онова време на смут и безредици, Берг’иньон бе решил да се присъедини към неуловимите Бреган Д’аерте и техния лидер, Джарлаксъл. Със своите забележителни воински умения и връзките си във все още могъщия дом Баенре, Берг’иньон бе получил топъл прием и бързо се бе издигнал, така че сега не бе в Калимпорт като подчинен на Рай’ги и Кимуриел, а като техен равен, когото те бяха довели на нещо като тренировъчна мисия.

Той — проследи погледа на Кимуриел и видя добре сложена жена, облечена като обикновена уличница.

— Прочете ли мислите й? — попита Рай’ги, все така на езика на жестовете, допълващ прекрасно изразителните мимики на красивите му, остри черти.

— Събира информация за Рейкърс — безмълвно го увери Кимуриел. — Тя е свръзката в групата — всички минават покрай нея и й съобщават какво са научили.

Берг’иньон неспокойно се размърда, силно обезпокоен от разкритията на необикновения и могъщ Кимуриел. Искрено се надяваше, че Кимуриел няма да избере точно този миг, за да надзърне в неговите мисли, тъй като тъкмо се бе зачудил как Джарлаксъл бе в състояние да се чувства сигурен с някого като Кимуриел наблизо.

Та Кимуриел можеше да проникне в съзнанието на когото си поиска със същата лекота, с която Берг’иньон можеше да влезе през отворена врата! После обаче младият Баенре се засмя (макар да побърза да маскира смеха си като прокашляне) — находчивият Джарлаксъл несъмнено бе залостил точно тази „врата“ повече от добре. Да, той също трябваше да открие начин (стига такъв да съществуваше) да държи Кимуриел настрана от своите мисли.

— Знаем ли къде са останалите? — попита той на езика на знаците.

— Представлението не би било толкова интересно, ако не знаехме! — отвърна Рай’ги с широка усмивка, при което и тримата елфи придобиха лукаво, хищно изражение.

Кимуриел затвори очи и си пое дълбоко дъх. Начаса Рай’ги бръкна в една от кесиите, висящи на пояса му, и извади къс акациева смола, в която имаше една-единствена мигла. После се обърна към Берг’иньон и размаха пръсти. Младият Баенре неволно отстъпи назад, както би постъпил всеки с ума си, когато някой мрачен елф започнеше да прави магия на сантиметри от лицето му.

Само след няколко мига Берг’иньон беше невидим, а Рай’ги се бе заел със следващото заклинание, което имаше за цел да впримчи жертвата в мисловна мрежа и да не й позволи да избяга.

Жената потръпна и за миг сякаш се вцепени, после тръсна глава и неспокойно се огледа наоколо.

Рай’ги изръмжа и отново се залови за работа. Все така невидим, Берг’иньон го изгледа с почти подигравателна усмивка (да бъдеш невидим несъмнено си имаше своите предимства). Рай’ги, който презираше хората от дъното на душата си и непрекъснато ги наричаше с всички обидни думи, които знаеше, очевидно бе изненадан, че една обикновена жена бе устояла на магията му, което изискваше немалко умствено усилие. От друга страна, както Берг’иньон не пропусна да забележи, самонадеяният магьосник очевидно си бе приготвил още заклинания, въпреки че първото би трябвало да му е напълно достатъчно.

Този път жената направи една крачка, но когато понечи да продължи, не можа и застина на мястото си.

— Върви! — безмълвно нареди Кимуриел, като в същото време отвори междупространствен портал, отвеждащ до вцепенената жена и ето че тя бе там, само на няколко метра от тях, макар да не бе помръднала.

Берг’иньон изскочи на улицата, сграбчи я и щом я издърпа в магическия тунел, Кимуриел затвори портала.

Всичко стана толкова бързо, че отстрани изглеждаше сякаш жената просто се бе изпарила.

Псионистът допря дълги, тънки пръсти до челото на своята жертва и проникна в съзнанието й. Веднага усети нечовешкия й ужас — въпреки че магията на Рай’ги беше сковала тялото на жената, мозъкът й бе незасегнат и тя с болезнена яснота разбираше, че пред себе си има истински елфи на мрака.

Кимуриел си позволи да се наслади на ужаса й само един миг, после преля в нея част от псионистката си сила, обграждайки я с „броня“ от кинетична енергия, същата, която бе усъвършенствал в последната битка между Ентрери и Дризт До’Урден.

Когато всичко бе готово, той кимна.

Тънкото, елфическо острие на Берг’иньон се стрелна към врата й и нападението му начаса прогони защитната магия, с която Рай’ги го бе направил невидим.

Младият Баенре се хвърли в яростна атака — удар след удар се посипаха навсякъде по тялото на злощастната жена, веднъж Берг’иньон дори стовари и двата си меча върху главата й със страховита сила.

Кръв обаче не потече, не се разнесоха викове на болка — „бронята“ на Кимуриел погълна всички удари, натрупвайки огромната им мощ в себе си.

След няколко минути, усетил, че магията му е на привършване, Рай’ги предупреди двамата си другари.

Берг’иньон отстъпи назад, а Кимуриел затвори очи, докато магьосникът започна ново заклинание.

И Берг’иньон, и Кимуриел се ухилиха злокобно, когато Рай’ги извади малко топче прилепово гуано, от което се разнасяше остър мирис на сяра, и насила го натика в устата на жената, отприщвайки заключената в него магия. Топчето припламна ярко и изчезна в гърлото на жената.

И ето че улицата отново бе пред тях, само на няколко крачки. Рай’ги блъсна жената там, откъдето я бяха взели, после Кимуриел затръшна вратата на междупространствения портал, който току-що бе отворил.

Първа спря да действа вцепеняващата магия на Рай’ги и жената се олюля. Опита се да извика, ала от изгореното й гърло се откъсна само мъчителна кашлица.

Израз на абсолютен ужас бавно се изписа по лицето й.

— Усетила е енергията, заключена в кинетичната „броня“ — обясни Кимуриел. — Аз вече не я контролирам, единствено нейната воля още я задържа да не изригне.

— Колко дълго? — разтревожено попита Рай’ги, ала магьосникът само се усмихна и им даде знак да гледат и да се забавляват.

Жената се затича и тримата елфи видяха как хората наоколо я зяпват — някои (вероятно шпионите, които работеха с нея) предпазливо се приближиха, други просто бяха любопитни.

Тя повече не можеше да удържа кинетичната бариера и ужасът, обзел я при вида на тримата елфи на мрака, отстъпи място на пълно недоумение. Изведнъж всички страховити удари на Берг’иньон сякаш се посипаха отгоре й. Всяко намушкване, всяко пробождане, жестокият удар по главата, мечът, забит до дръжка в сърцето й — те до един се стовариха върху безпомощната жена. Гледано отстрани, тя сякаш се разпадна на късчета, насред фонтан от кръв, шурнал отвсякъде — от лицето, от главата, от гърдите й.

Тя рухна почти на мига, но преди някой да успее да направи каквото и да е — било да се втурне да бяга, било да й се притече на помощ — подейства и последната магия на Рай’ги. Мощно огнено кълбо изригна в гърлото на издъхналата жена и направи на парчета както обезобразеното й тяло, така и мнозина нещастници, имали лошия късмет да се намират достатъчно наблизо.

Онези, които се спасиха — съюзници на жената и случайни минувачи — изумено се взряха в овъглените останки, а ужасът, изписал се по лицата им, достави огромно удоволствие на безмилостните елфи на мрака.

Отлично представление. Превъзходно.

За Берг’иньон обаче, случилото се току-що бе нещо повече — недвусмислено напомняне, че винаги трябва да е нащрек покрай тези двамата. Дори за елфи на мрака, които по принцип се отличаваха с изключителна дарба в мъченията и убийствата, Кимуриел и Рай’ги бяха забележително вещи, истински виртуози.

Трета глава Смиряващо преживяване

Настани се в някогашната си стая. Дори си върна името. Оказа се, че паметта на лусканските власти е забележително къса.

Едва предишната година Морик Разбойника беше обвинен в заговор за убийството на почитаемия капитан Дюдермонт от „Морски дух“, прословутия ловец на пирати. Тъй като в Лускан това бе почти същото, както да бъдеш осъден, Морик установи, че го грози съвсем реалната опасност да бъде жестоко екзекутиран на Карнавала на разбойниците, пред очите на целия град. Всъщност той тъкмо понасяше може би най-ужасяващото мъчение, което бе в състояние да си представи, когато капитан Дюдермонт, отвратен от грозното зрелище, го помилва.

Помилван или не, Морик бе прокуден завинаги от Лускан, под угрозата от смъртно наказание. Той, разбира се, се бе върнал още на следващата година. В началото беше приел фалшива самоличност, но постепенно бе започнал да се облича и да се държи както преди, възвърнал си бе старите връзки на улицата, старото си жилище, а накрая и истинското име и предишната си слава. Властите знаеха за неговото завръщане, но тъй като си имаха предостатъчно злодеи, които да измъчват и убиват, той като че ли не ги интересуваше.

Сега случилото се на Карнавала на разбойниците му се струваше смешно. Каква ирония — да го арестуват и измъчват за нещо, което не беше извършил, при положение че имаше толкова много престъпления, които наистина тежаха на неговата съвест.

Всичко се бе превърнало в обикновен спомен, спомен за една вихрушка от интриги и опасности, носеща името Уолфгар. Той самият отново си бе Морик Разбойника и всичко бе потекло постарому или почти всичко.

Защото в живота му се бе появило нещо ново, нещо крайно интересно и също толкова ужасяващо. Много предпазливо, Морик прекоси тесния коридор, отвеждащ до стаята му, като през цялото време се оглеждаше във всички посоки и изпитателно се взираше в сенките.

След като се увери, че е сам, той се приближи плътно до вратата, закри я с тялото си, така че дори някой да го следеше с магия, пак да не може да види какво прави, и се зае да обезврежда близо дузината смъртоносни клопки от прага до касата. Когато свърши, извади връзка ключове и след като се справи с трите ключалки, отвори вратата. Преди да влезе, обезвреди и последния капан (състоящ се от взривни вещества), после затвори вратата след себе си, заключи я и отново зареди многобройните клопки. Всичко това отнемаше повече от десет минути, но той го правеше винаги, когато се прибираше. В живота му се бяха появили мрачни елфи, неканени и нечакани. И макар да му бяха обещали кралско съкровище, ако изпълнява заповедите им, те не бяха пропуснали да му покажат и обратната страна на медала — онова, което го очакваше в случай на неподчинение.

Следващата стъпка на Морик бе да провери малкия пиедестал до вратата и да се увери, че сферата си е на мястото в дълбоката ваза, поставена върху него. Вазата беше намазана с отрова, която проникваше през кожата и съдържаше изключително чувствително устройство, задействано при най-лекия допир. Морик беше платил прескъпо за това приспособление (ако искаше да си върне похарченото злато, би му се наложило да плячкосва здравата в продължение на цяла година), но в неговите ужасени очи то си струваше всяка жълтица. Малката сфера беше надарена с могъща антимагия, благодарение на която в стаята не можеха да се отварят междупространствени портали, което означаваше, че никой магьосник не можеше да се появи ей така от нищото.

Защото Морик за нищо на света не искаше отново да бъде събуден от надвесен над леглото му мрачен елф.

Всички ключалки и капани бяха недокоснати, защитната сфера си беше на мястото и все пак във въздуха се носеше нещо, някакъв недоловим повей, от който космите по врата му настръхваха. Нещо не беше наред.

Погледът на Морик обходи стаята — сенките по ъглите, завесите, които все още закриваха отдавна зазидания прозорец, леглото, с опънати чаршафи и завивки, втъкнати под дюшека, така че отникъде да не виси нищо.

Въпреки това Морик се наведе и надникна под леглото.

Там нямаше никого.

Може би зад завесите, помисли си той и се насочи към прозореца, избирайки възможно най-заобиколния път, за да не даде възможност на евентуалния нападател да предприеме нещо. Внезапна промяна на посоката в последния момент го отведе до завесите само за миг и той рязко ги дръпна, стиснал кинжала си в ръка. Там нямаше никого.

Морик се разсмя облекчено. Как само се бе променил животът му след пристигането на мрачните елфи!

Сега нервите му постоянно бяха опънати до скъсване.

Беше се срещал с Мрачните едва пет пъти, в това число и първото им посещение преди доста време, малко след появата на Уолфгар в Лускан, когато, по незнайна за Разбойника причина, му бяха наредили да държи варварина под око.

Сега Морик бе постоянно напрегнат, вечно нащрек, но за сметка на това съюзничеството с Мрачните му откриваше прекрасни възможности за печалба. Доколкото бе успял да разбере, това, че отново носи старото си име, се дължеше поне отчасти на посещението, което един от подчинените на Джарлаксъл бе направил на високопоставен служител от градската управа.

Морик въздъхна и пусна завесите, после обаче застина на мястото си, вцепенен от изненада и ужас, когато нечия ръка запуши устата му и допря тънко острие в гърлото му.

— У теб ли са камъните? — разнесе се шепот в ухото му, неимоверно властен и ледено спокоен.

Ръката върху устата му се отмести и го принуди да извие глава назад, напомняйки му колко е уязвимо гърлото му.

Морик не отговори, трескаво прехвърляйки възможностите пред себе си. Бягството определено не беше сред тях — ръката, която го държеше, бе прекалено силна, а онази, която опираше ножа в гърлото му — страховито спокойна. Който и да бе нападателят му, той със сигурност го превъзхождаше многократно.

— Ще те попитам само още веднъж — разнесе се шепот в ухото му. — След това ще сложа край на тази досада.

— Ти не си елф на мрака — отвърна Морик, колкото за да си спечели малко време, толкова и да се увери, че непознатият (а че той не е елф, Разбойника бе напълно убеден) няма да действа прибързано.

— Може и да съм, но преобразен от някоя магия — отвърна нападателят му. — Но това, разбира се, не е възможно, тъй като никоя магия не действа в тази стая.

При тези думи той отблъсна Морик назад и като го улови за рамото, го завъртя към себе си.

Въпреки че не го познаваше, Морик отлично разбираше в каква опасност се намира. Сведе очи към кинжала в ръката си — колко жалко изглеждаше той в сравнение с великолепната, украсена с изумруди кама на неговия противник, досущ като съотношението на силите между собствениците им, горчиво си помисли Морик.

Той беше може би най-ловкият крадец в Лускан, град на крадци и мошеници, а славата му, макар и нарочно попресилена от него самия, бе напълно заслужена. А ето че този непознат, навярно с цяло десетилетие по-възрастен от него, стоеше насред стаята, съвършено спокоен и уверен в себе си.

Този мъж беше проникнал в стаята му и бе останал незабелязан, въпреки че Морик я бе претърсил с влизането си. Изведнъж лусканецът забеляза, че чаршафите са смачкани, макар че само преди няколко минути бяха съвършено опънати.

— Ти не си елф на мрака — осмели се да повтори той.

— Не всички, които работят за Джарлаксъл, са елфи на мрака, не е ли така, Морик? — отвърна непознатият.

Разбойника кимна и окачи кинжала на кръста си, в отчаян опит поне малко да разсее възцарилото се в стаята напрежение.

— Скъпоценните камъни? — настоя непознатият и по лицето на Морик се изписа неподправен ужас, който той не успя да скрие. — Трябваше да ги купиш от Телсбъргър. Пътят пред тебе беше чист, а задачата — съвсем елементарна.

— Пътят щеше да бъде чист — поправи го Морик, ако не беше един злопаметен магистрат.

Непознатият продължи да се взира в него, а безстрастното му изражение с нищо не подсказваше дали е склонен да слуша извинения, или не.

— Телсбъргър е готов да ми ги продаде — побърза да добави Морик. — На цената, за която се бяхме разбрали.

Спира го единствено страхът, че Джаркхелд може да му отмъсти. Старият ми има зъб. Знае, че съм се върнал и би дал мило и драго отново да ме покачи върху Карнавала на разбойниците, но не може… по нареждане на по-високопоставени от него, доколкото знам. Благодари на Джарлаксъл от мое име.

— Благодари му сам, като изпълняваш каквото ти е наредено — отвърна непознатият и Морик неспокойно се размърда. — Той ти помага, за да пълниш кесията му, а не да го заливаш с благодарности.

Разбойника кимна:

— Боя се да се опълча на Джаркхелд. Не знам колко нависоко мога да се прицеля, без да си навлека гнева на лусканските власти и по този начин да навредя на интересите на Джарлаксъл.

— Джаркхелд не е проблем — отвърна непознатият толкова категорично, че Морик му повярва на мига. — Довърши сделката.

— Но… — понечи да каже нещо Морик.

— Тази вечер — прекъсна го непознатият, след което отиде до вратата и се зае да обезвреди всички клопки и ключалки.

Морик не можеше да повярва на очите си — на него самия, който ги познаваше отлично и който разполагаше с ключове за уж сложните ключалки, му трябваха няколко минути, за да влезе, а ето че сега вратата зейна широко само след две минути.

Непознатият се обърна и хвърли нещо в краката му.

Парче тел.

— От най-долната клопка — беше се разтегнала, затова я поправих вместо теб.

После излезе и затвори вратата, връщайки всички капани на мястото им, както Морик разбра по разнеслото се отвън прищракване.

Разбойника предпазливо отиде до леглото и отметна завивките. В дюшека зееше голяма дупка, изрязана съвършено точно, така че да побере натрапника. Морик се изсмя безпомощно, а уважението, което хранеше към войниците на Джарлаксъл, нарасна още повече. Дори не отиде до вазата, тъй като отлично знаеше, че сферата вътре е фалшива — истинската току-що си бе тръгнала заедно с непознатия.

Ентрери примигна, когато излезе на огряната от следобедното слънце улица. Пъхна ръка в джоба си и докосна малката сфера, която бе взел от стаята на Морик.

Именно тя толкова много бе подразнила Рай’ги — беше обезсилила магията му, когато се бе опитал да проникне в стаята на Разбойника. Ентрери изпита огромно удоволствие при мисълта, че сферата навярно и в този миг му противодейства. На Бреган Д’аерте им бяха нужни цели десет дни, докато разберат на какво се дължи внезапното отдръпване на Морик и как точно той бе успял да направи стаята си непристъпна за магическия поглед на Рай’ги. Ето защо бяха изпратили Ентрери в Лускан. Палачът не хранеше никакви илюзии, че е избран заради уменията си. Не, Мрачните просто не бяха сигурни на каква съпротива е способен Морик и бяха предпочели да не излагат себе си на излишна опасност.

Вярно, Джарлаксъл надали би се зарадвал да научи, че Кимуриел и Рай’ги са принудили Ентрери да отиде, но и двамата елфи знаеха, че той няма да се оплаче.

Ето как палачът се бе превърнал в пратеник на двамата могъщи елфи, които ненавиждаше.

Получил бе съвсем точни и ясни инструкции. Щом вземеше сферата, трябваше да сигнализира на двамата с помощта на магическата свирка, която му бяха дали, той обаче не бързаше.

Знаеше, че би трябвало да убие Морик — както задето бе опитал да се скрие от тях, така и защото не им бе осигурил скъпоценните камъни. Рай’ги и Кимуриел несъмнено щяха да настояват за неговата смърт, така че сега Ентрери трябваше да измисли оправдание за действията си, да намери начин поне донякъде да защити Морик.

Убиецът познаваше Лускан сравнително добре беше идвал тук на няколко пъти, включително и едно съвсем скорошно посещение преди няколко дни, по време на което заедно с още неколцина елфи бяха научили истината за антимагическото приспособление на Морик.

Той тръгна из града и не след дълго чу възторжените викове на зяпачите, струпали се около Карнавала на разбойниците. Появи се на неголемия площад тъкмо когато мъчителите върху ешафода вадеха червата на някакъв нещастник. Ентрери почти не ги забеляза, тъй като цялото му внимание беше насочено към дребния мъж с остри черти и официална тога, който ръководеше „представлението“.

Мъжът се доближи до гърчещия се клетник и кресна в лицето му да предаде съучастниците си преди да е станало твърде късно.

— Погрижи се за живота си в отвъдното! — викна той пронизително с яростно разкривено лице. — Сега! Преди смъртта да е дошла!

Злощастникът нададе покъртителен вопъл. Ентрери имаше чувството, че той отдавна не разбира нищо от онова, което му говорят.

Не след дълго клетникът издъхна и представлението свърши. Множеството започна да се разотива, обсъждайки чудесното забавление, което старият Джаркхелд им беше предложил.

Това бе всичко, от което Ентрери се нуждаеше.

Прокрадвайки се из сенките, той последва магистрата до близката кула, в която се помещаваше съдилището, както и подземията, където лежаха онези, на които предстоеше да се изкачат на Карнавала.

Палачът със задоволство си помисли за сферата, която лежеше в джоба му и която го скриваше от нежелани очи, в случай че някой магьосник отговаряше за охраната на кулата. Това оставяше единствено стражите и немагическите капани.

А Артемис Ентрери не се боеше от тях.

Влезе в кулата тъкмо когато слънцето потъваше зад хоризонта.

— Имат твърде много съюзници — настоя Рай’ги.

— Ще изчезнат без следа — отвърна Джарлаксъл с широка усмивка. — Просто ще се изпарят.

Рай’ги простена и поклати глава. Кимуриел, който се бе разположил в едно плюшено кресло в отсрещния край на стаята, преметнал крак през меката облегалка, вдигна очи към тавана.

— Все още не ми вярваш напълно, нали? — невинно попита Джарлаксъл, без следа от заплаха в гласа. — Само помисли за всичко, което постигнахме в Калимпорт, пък и на Повърхността изобщо. Вече имаме агенти в няколко от най-важните градове, включително и Града на бездънните води.

— Проучваме агенти в няколко от най-важните градове — поправи го Рай’ги. — Разполагаме с един-единствен действащ агент, онзи дребен мошеник в Лускан.

И като хвърли поглед към Кимуриел, добави с усмивка:

— А и това не е напълно сигурно.

Кимуриел се изкиска при мисълта за втория им агент в Лускан — онзи, за когото Джарлаксъл дори не знаеше, че е напуснал Калимпорт.

— Всички останали са на съвсем предварителен етап — продължи Рай’ги. — Някои вдъхват надежда, други — не особено, но все още никой от тях не заслужава да се нарече истински агент.

— Но не задълго — рече Джарлаксъл и се приведе напред. — Не задълго! Много скоро ще се превърнат е печеливши партньори… или ще намерим с кого да ги заменим — все ще открием желаещи сред алчните човеци. Що се отнася до положението тук, в Калимпорт… ами само се огледайте наоколо! Възможно ли е още да се съмнявате дали постъпихме правилно, като дойдохме на Повърхността? Скъпоценните камъни текат като река, право в ръцете на нашите събратя, които жадуват съкровища по-големи, отколкото ограничените ресурси на Мензоберанзан могат да им предложат.

— Да не говорим пък колко добре ще ни се отрази, ако в Чед Насад решат, че подкопаваме икономиката им — ехидно подхвърли Рай’ги, който беше родом от там, но Джарлаксъл махна пренебрежително с ръка. Не отричам, че Калимпорт ни носи добра печалба, но още докато планирахме идването си на Повърхността, знаехме, че ще е така. И пак тогава до един се съгласихме, че това най-вероятно няма да трае дълго и че след първоначалната солидна печалба няма да е зле да преосмислим положението си и да се завърнем обратно в Подземния мрак, поддържайки връзка единствено с най-успешните си агенти.

— Съгласихме се да преосмислим положението, така е — заяви Джарлаксъл. — Точно това направих и смятам, че сме подценили потенциала на това начинание. Да го разширим, ето какво трябва да сторим, а не да го прекратяваме!

По лицата на събеседниците му се изписа неприкрито обезсърчение, Кимуриел продължаваше да се взира в тавана, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Гилдията на Рейкърс настоява да се ограничим единствено до тази част на града — продължи Джарлаксъл, — ала мнозина от търговците на екзотични стоки (които най-вероятно ще бъдат горещо приети в Мензоберанзан) не развиват дейността си тук.

— Значи трябва да се споразумеем с Рейкърс и да им дадем част от печалбата, която ще извлечем от този нов и засега недостъпен за тях пазар — рече Рай’ги. — Напълно разумно предложение, като се имаше предвид историята на Бреган Д’аерте, банда наемници, чието мото бе „взаимна изгода“.

— Те са просто дребни мушици — поклати глава Джарлаксъл и махна с ръка сякаш да прогони досадна муха. — Ще ги накараме да изчезнат.

— Надали ще е толкова лесно, колкото си мислиш разнесе се женски глас откъм вратата.

Тримата елфи се обърнаха и видяха Шарлота Веспърс да влиза в стаята, облечена в дълга рокля, с цепка високо над коляното, под която се виждаше прекрасно оформен крак.

— Рейкърс се гордеят с това, че са разпрострели мрежите си надлъж и нашир — продължи тя. — Можете да унищожите всичките им домове и да избиете всичките им агенти и дори всички, които работят с агентите им, и пак ще оставите след себе си не един и двама свидетели.

— Че кой е казал нещо за избиване? — повдигна вежди Джарлаксъл, все така усмихнат и потупа стола до себе си.

Шарлота изобщо не се поколеба и последва поканата му, притискайки се свойски до него.

Рай’ги и Кимуриел се спогледаха многозначително — нямаше съмнение, че Джарлаксъл и тази жена (най-влиятелната наследница, заедно с Артемис Ентрери, на някогашната гилдия на Басадони) са любовници — нещо, което изобщо не им се нравеше. По коварство Шарлота можеше да си съперничи дори с мрачните елфи, които в това отношение нямаха равни на себе си. Тя вече бе овладяла езика им, а сега учеше и сложната система от знаци, която те използваха. Рай’ги я намираше за крайно отблъскваща. Макар да я смяташе за интересна по своя си екзотичен начин, Кимуриел никак не бе възхитен от мисълта, че отношенията й с Джарлаксъл й дават възможност да нашепва опасни предложения в ухото му.

В този случай обаче тя като че ли беше на тяхна страна, затова никой от двамата не понечи да я прекъсне, както правеха обикновено.

— Свидетели, които ще разкажат на останалите гилдии точно какво се е случило — обясни Шарлота. — А и не само на тях, но и на калимшанските власти. Падне ли гилдията на Рейкърс, това ще е недвусмислено доказателство, че в Калимпорт тайно се е наместил нов играч.

— Което си е самата истина — ухили се Джарлаксъл.

— Играч, чийто най-голям коз е именно фактът, че досега е запазил самоличността си в тайна — напомни му Шарлота.

Джарлаксъл я бутна от стола, толкова безцеремонно, че тя трябваше да реагира светкавично, за да не тупне на пода.

Самият Джарлаксъл също стана, мина покрай Шарлота, без да я погледне, сякаш нейното мнение нямаше никакво значение, и отиде при двамата си най-близки помощници.

— Някога смятах, че единственото, с което Бреган Д’аерте може да се занимава на Повърхността, е търговия, внос и износ на най-различни стоки — рече той. — Тази цел постигнахме без особени затруднения. Сега обаче, след като видях недостатъците на човешкото общество, вярвам, че можем да постигнем повече. Трябва да постигнем повече!

— Като например, да завладеем някое царство? — насмешливо подхвърли Рай’ги.

— Не както Баенре се опитаха да превземат Митрал Хол — нетърпеливо поясни Джарлаксъл, а по устните му плъзна предишната злокобна усмивка — По-скоро нещо като безкръвна асимилация. Поне за онези, които са съгласни.

— А онези, които не са, просто ще изчезнат, така ли? — попита Рай’ги, ала Джарлаксъл не обърна никакво внимание на сарказма в думите му и се ухили още по-широко.

— Нима едва преди няколко дни не екзекутира един от шпионите на Рейкърс? — напомни наемникът на своя помощник.

— Има огромна разлика между това да защитаваме тайните си и това да се опитваме да разширим сферата си на влияние.

— Въпрос на семантика — засмя се Джарлаксъл. Нищо повече.

Зад него Шарлота Веспърс прехапа устни и поклати глава — новите й благодетели като че ли бяха на път да допуснат огромна и крайно опасна грешка.

В една странична уличка недалеч оттам, Ентрери слушаше виковете и суматохата, които долитаха откъм кулата. Когато малко по-рано проникна вътре, първо отиде в подземието, за да открие някой особено отвратителен престъпник, когото да освободи. След като изведе затворника на сравнително сигурно място (в тунелите в задната част на тъмницата), Ентрери се върна обратно на първия етаж, а после решително пое нагоре, безшумен и почти невидим в сумрачните, осветявани само от мъждукащи факли коридори.

Да открие стаята на Джаркхелд не се бе оказало кой знае колко трудно.

Вратата дори не бе заключена.

Ако малко по-рано, на Карнавала на затворниците, с очите си не бе видял магистрата в действие, навярно би се опитал просто да го убеди да остави Морик на мира. Ала ето че пътят пред Разбойника беше чист и той можеше да довърши задачата си и да набави скъпоценните камъни.

Ентрери се зачуди дали „избягалият“ разбойник, очевидният извършител на грозното убийство, вече е бил открит в подземния лабиринт от тунели. Каква съдба очакваше нещастника! Суха усмивка разкриви устните на палача. Изобщо не се чувстваше виновен, задето го бе използвал по този начин — в крайна сметка, идиотът и сам би трябвало да се досети, че нещо не е наред. Защо иначе някой, когото той дори не познаваше, би дошъл при него, без предупреждение и излагайки се на голяма опасност, за да го спаси? А глупакът дори не си бе направил труда да попита Ентрери защо го прави!

Ако беше достатъчно умен, за да заслужава да живее, защо не се бе опитал да плени Ентрери и да го окове на своето място, да остави своя нечакан и напълно непознат избавител да се изправи срещу палача вместо него?

В лусканската тъмница имаше толкова много затворници, че пазачите най-вероятно нямаше да забележат размяната.

Не, престъпникът сам си бе виновен и Ентрери нямаше никакви угризения. Разбира се, глупакът щеше да упорства, че някой му е помогнал да избяга, че това е огромно недоразумение и някой нарочно го е натопил.

Карнавалът на затворниците и пет пари не даваше за подобни оправдания.

Нито пък Артемис Ентрери.

Прогонвайки всяка мисъл за престъпника и Джаркхелд от главата си, той се огледа, за да се убеди, че е сам, и постави антимагичната сфера на земята.

След това прекоси улицата и наду свирката си, чудейки се как точно ще сработи цялата операция. В крайна сметка, той се нуждаеше от магия, за да се върне в Калимпорт, но как щеше да стане това, ако вземеше и сферата със себе си? Нямаше ли могъщият предмет да обезсили телепортиращата магия и да провали всичко?

В този миг до него засия наситеносиня светлина.

Магически портал, веднага разбра палачът, но не един от порталите на Рай’ги. Този беше дело на Кимуриел Облодра. Ето как щяха да го направят, значи. Може би сферата не беше в състояние да противодейства на псионистката магия.

А може би беше, помисли си внезапно Ентрери и усети как го побиват тръпки, него, който обикновено не се боеше от нищо. Какво ли щеше да стане, ако сферата някак си успееше да повлияе на портала, създаден от Кимуриел? Нямаше ли той да се озове някъде другаде, навярно дори в някое друго измерение?

Ентрери тръсна глава и прогони тези мисли. Да си имаш вземане-даване с мрачни елфи по принцип си беше рисковано, със или без магически сфери. Той я мушна в джоба си, скришно, така че ако го наблюдаваха тайно, да не разберат какво точно прави, след това се отправи към портала и като си пое дълбоко дъх, го прекрачи решително.

Миг по-късно излезе от другата страна, замаян и мъчещ се да запази равновесие. Намираше се в Калимпорт, в една от магьосническите зали на гилдията, на стотици мили от Лускан.

Кимуриел и Рай’ги го очакваха, вперили изпитателни погледи в него.

— Скъпоценните камъни? — попита Рай’ги на езика на Мрачните, който Ентрери говореше, макар и не твърде добре.

— Скоро — отвърна палачът на същия език, доколкото можеше. — Имаше проблем.

И двамата елфи учудено повдигнаха вежди.

— Имаше — натърти Ентрери. — Морик съвсем скоро ще се сдобие с камъните.

— Значи Морик все още е жив? — остро попита Кимуриел. — А опитите му да се скрие от нас?

— По-скоро опитите на местните магистрати да го откъснат от всяко външно влияние — излъга убиецът. — Един местен магистрат, ако трябва да съм точен — побърза да се поправи той, виждайки киселите изражения на двамата елфи. — Вече се погрижих.

Елфите не изглеждаха особено доволни, но никой не възнегодува на глас.

— И същият този магистрат е обградил стаята на Морик със защита против магическо наблюдение, така ли? — попита Рай’ги.

— Както и против всякакви други магии — отвърна Ентрери. — Както казах, вече се погрижих за това.

— С помощта на сферата? — продължи да разпитва Кимуриел.

— Сфера, която Морик лично е купил — добави Рай’ги и присви очи.

— Но не е имал представа какво всъщност купува — спокойно отговори палачът.

Можеше да не се тревожи повече — измамата му беше подействала. Вярно, Рай’ги и Кимуриел щяха да продължат да таят съмнения, че не някакъв дребен магистрат, а самият Морик се е опитал да ги надхитри.

Щяха да подозират, че Ентрери е поизкривил фактите в своя полза, ала убиецът знаеше, че не им е дал достатъчно основания да действат срещу него, не и ако не искаха да си навлекат гнева на Джарлаксъл.

За кой ли път мисълта, че животът му е почти напълно в ръцете на Джарлаксъл, го изпълни с недоволство. Зависимостта от когото и да било бе признак на непростима слабост за Ентрери.

Положението трябваше да се промени и то много скоро.

— Сферата е у теб — отбеляза Рай’ги и протегна тънката си, измамливо крехка ръка.

— По-добре у мен, отколкото у вас — осмели се да възрази палачът за огромна изненада на двамата елфи.

Още преди да успее да довърши, почувства как нещо в джоба му потрепери. Той докосна сферата и усети, че тя вибрира едва доловимо. Вдигна поглед към Кимуриел и видя, че елфът е затворил очи, с изражение на пълна концентрация.

За Ентрери не бе особено трудно да разбере какво става. Сферата беше безсилна срещу мисловната атака на Кимуриел, а палачът и преди бе виждал този номер.

Псионистът се опитваше да пробуди енергията, заключена в недрата на сферата, и да я възпламени.

В продължение на миг-два Ентрери се позабавлява с мисълта да изчака до последния възможен момент и да запрати сферата в лицето на Кимуриел. Как копнееше да види отвратителния елф, надвит от един от собствените си номера!

Кимуриел махна с ръка и в стаята зейна междупространствен портал, отвеждащ до почти празната улица навън. Порталът бе достатъчно голям, за да пропусне сферата, но не и за да успее Ентрери да излезе през него.

Палачът ясно усещаше как напорът на енергията неумолимо се засилва, ала въпреки това не помръдна и продължи да се взира в Кимуриел. Нека елфите видеха, че не се бои от тях.

В действителност и дума не можеше да става за борба между тяхната и неговата воля. Ентрери имаше в джоба си магически предмет, който всеки момент щеше да се взриви, а Кимуриел бе толкова далеч, че най-лошото, което можеше да му се случи, бе да бъде опръскан от кръвта на палача. Ентрери отново се поколеба дали да не запрати сферата в лицето на псиониста и отново се отказа.

Кимуриел чисто и просто щеше да прекрати мисловната си атака и щеше да спре приближаващата се експлозия с такава лекота, с каквато ледената вода угасява пламъка на факлата. Единственото, което убиецът можеше да постигне по този начин, бе да даде повод на двамата елфи да го довършат. Джарлаксъл навярно щеше да се поразсърди, но не можеше и нямаше да им откаже правото да защитят живота си.

Артемис Ентрери не бе готов за тази битка.

Още не.

Затова хвърли сферата през междупространствения портал и я видя да избухва само няколко секунди по-късно.

Магическият портал изчезна.

— Опасни игрички играеш — подхвърли Рай’ги.

— Приятелят ти предизвика експлозията, не аз — нехайно отвърна Ентрери.

— Нямах това предвид. Чувал съм хората да казват, че е безсмислено да пращаш дете да върши мъжката работа. Е, ние пък казваме, че е безсмислено да пращаме човек да върши работата на Мрачните.

Ентрери го изгледа продължително, без да каже нищо. Започваше да му се струва, че се е върнал назад във времето, към дните, прекарани в Мензоберанзан. В онзи град, дом на двайсет хиляди мрачни елфи, Артемис Ентрери знаеше, че колкото и да е добър в онова, което прави, колкото и съвършено да овладееше черното си изкуство, никога нямаше да бъде нещо повече от двадесет хиляди и първият член на това общество.

Рай’ги и Кимуриел си размениха няколко обидни забележки по негов адрес, някои от тях — неприкрито груби, други — по-завоалирани.

Ентрери ги понесе до една, без да каже каквото и да било, защото просто нямаше какво да каже. Можеше единствено да си мисли за Далабадския оазис и ръкавицата и меча, скрити там.

Понесе ехидните им думи, защото нямаше друг избор.

Засега.

Четвърта глава Различни пътища в различни посоки

Ентрери поспря в сенките на прага и любопитно се заслуша в монолога, течащ в стаята.

Разбираше само малка част от него не само защото Джарлаксъл говореше твърде бързо и твърде развълнувано, за да може той, с ограниченото си владеене на езика на Мрачните, да схване всичко, но и защото бе далеч и не чуваше добре.

— Не могат да ни изпреварят, защото сме твърде бързи — тъкмо казваше Джарлаксъл.

Ентрери разбра напълно това изречение, защото Джарлаксъл звучеше така, сякаш държи вдъхновяваща реч пред някого.

— Да, те всички ще паднат, улица след улица. Кой може да ни се опълчи, ако се обединим?

„Ако се обединим?“ — палачът отново и отново повтаряше думата в главата си, за да се увери, че не я е превел погрешно.

Ние? Джарлаксъл със сигурност не говореше за съюза си с Ентрери, нито дори с останките от гилдията на Басадони — те бяха просто капки в морето на могъщите Бреган Д’аерте. Възможно ли бе Джарлаксъл да си е намерил нов съюзник без знанието на Ентрери? Някой паша, може би, или някой още по-силен?

Палачът наостри уши, вслушвайки се да чуе името на някой демон, дявол или пък илитид. И от трите възможности го побиваха тръпки. Демоните бяха прекалено непредсказуеми и прекалено свирепи, за да бъдат добри съюзници. Те правеха единствено онова, което им бе изгодно, без да ги е грижа дали така няма да навредят на интересите на останалите. Дяволите бяха далеч по-предсказуеми… всъщност, те бяха твърде предсказуеми. Според тях йерархията в света бе установена веднъж завинаги и те неизменно бяха на върха й.

При все това, мисълта, че може да става въпрос за илитид, бе прекалено ужасна и Ентрери се улови, че се надява да чуе името на някой могъщ демон. По време на престоя си в Мензоберанзан неведнъж си бе имал вземане-даване с отвратителните илитиди (крадците на мисли бяха неотделима част от живота там) и сега нямаше никакво желание отново да срещне някое от гнусните създания.

Послуша още малко, но постепенно Джарлаксъл се успокои. Когато Ентрери влезе в стаята, наемникът продължаваше да си мърмори нещо за неизбежното падение на Рейкърс.

— Сам ли си? — невинно попита палачът. — Стори ми се, че чух гласове.

Не пропусна да забележи (с голяма доза облекчение), че Джарлаксъл не носи защитната превръзка над окото си, което означаваше, че бе малко вероятно току-що да е говорил с някой илитид. Превръзката предпазваше от мисловни атаки, а в света нямаше друга раса, която да владее този род магии по-добре от скверните илитиди.

— Слагах някои неща в ред — обясни Джарлаксъл на езика на Повърхността, който говореше със същата лекота, с която и своя собствен. — Доста интриги и кроежи се плетат.

— И доста опасности са надвиснали, нали? — отвърна Ентрери.

— Над някои, да — изкиска се наемникът и Ентрери го погледна с неприкрито съмнение. — Не ми казвай, че според теб Рейкърс са ни равностойни съперници? — невярващо попита Джарлаксъл.

— В открита битка — не. Но така е от години. Става ли въпрос за бойна сила Рейкърс не могат да се мерят почти с никого, ала винаги намират начин да оцелеят.

— Защото имат късмет.

— Защото имат сериозни връзки с други, по-големи сили — поправи го Ентрери. — И най-слабоватият мъж няма от какво да се страхува, ако си има някой великан, който да го пази.

— Освен, разбира се, ако великанът не реши, че предпочита да се съюзи с противниците му — подхвърли Джарлаксъл. — А всички знаят, че на великан не може да се има особено доверие.

— Да не искаш да кажеш, че вече си го уредил с калимпортските власти? — Ентрери не звучеше кой знае колко убедително. — С кого по-точно и защо аз не участвах в преговорите?

Джарлаксъл загадъчно сви рамене.

— Невъзможно! — отсече палачът. — Дори да си заплашил един-двама от тях, връзките на Рейкърс са твърде отдавнашни и твърде здрави, за да може подобен заговор срещу тях да успее. Та те имат съюзници, които да ги защитават от собствените им съюзници, в случай че някой се обърне срещу тях. Дори Джарлаксъл и Бреган Д’аерте не могат да се справят току-така с отпора, който неминуемо би срещнал всеки опит за толкова рязка и дестабилизираща промяна в калимпортската йерархия.

— А може би съм се съюзил с най-голямата сила, идвала някога по тези земи — драматично и както винаги тайнствено заяви наемникът.

Ентрери присви очи и го изгледа изпитателно, мъчейки се да разбере какво ли може да означава това нетипично за Джарлаксъл държание. Наемникът по принцип бе потаен и често говореше със загадки, пък и винаги бе готов да улови всяка предоставила му се възможност за печалба или още власт, ала този път нещо не беше наред. Според Ентрери да унищожат гилдията на Рейкърс би било огромна грешка, нещо нечувано за легендарния Джарлаксъл. Това можеше да означава единствено, че коварният елф си бе намерил някой наистина могъщ съюзник, или бе научил нещо, което още никой не знаеше. Само че палачът просто не го вярваше — той самият, а не Джарлаксъл, разполагаше с най-добрите връзки в престъпната джунгла на Калимпорт.

Имаше и още нещо, което не даваше мира на Ентрери. Джарлаксъл по принцип бе самоуверен, дори арогантен (и то с основание!), но никога досега не бе се държал така самонадеяно, още по-малко — в толкова взривоопасна ситуация като сегашната.

Ситуация, която според Ентрери щеше да стане дори още по-нестабилна след неизбежното падане на Рейкърс. Палачът познаваше убийствената мощ на мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Бреган Д’аерте с лекота ще се разправи със съперника, ала победата им щеше да има твърде много и твърде трънливи последици, за да си позволи Джарлаксъл подобна невъзмутимост.

— Решено ли е вече каква ще бъде твоята роля в предстоящите събития? — попита наемникът.

— Никаква — Ентрери дори не се опита да скрие задоволството в гласа си. — Рай’ги и Кимуриел едва не ме изгониха.

Джарлаксъл се разсмя с глас — никак не бе трудно да се досети, че Ентрери доброволно се бе изключил от цялата операция.

Убиецът го погледна, без да споделя веселието му.

Джарлаксъл не може да не си даваше сметка в колко опасна ситуация се бе забъркал, ситуация, която много лесно можеше да вземе катастрофален обрат и да принуди и него, и Бреган Д’аерте да се завърнат в Мензоберанзан. А може би точно това бе отговорът, помисли си Ентрери. Може би наемникът копнееше за дома и тайно се подготвяше точно за това. Палачът неволно потръпна. Хилядократно предпочиташе Джарлаксъл да го убие, тук и сега, пред това отново да слезе в града на Мрачните.

Кой знае, може пък да го направеха свой агент в Калимпорт, така, както бяха сторили с Морик в Лускан.

Не, реши Ентрери още тогава, за нищо на света нямаше да приеме. Калимпорт бе много по-опасен от Лускан и той нямаше намерение да поеме подобен риск, не и без силата на Бреган Д’аерте зад гърба си. Ако мрачните елфи си тръгнеха, след тях щяха да останат прекалено много могъщи врагове.

— Всичко ще започне съвсем скоро — отбеляза Джарлаксъл. — Ако вече не е започнало. Което означава, че и краят не е далеч.

По-близо, отколкото предполагаш, помисли си Ентрери, но не каза нищо. Беше оцелял досега именно защото преценяваше внимателно всяка ситуация и претегляше всяка своя дума и всяка своя постъпка. Знаеше, че с Джарлаксъл много си приличат, но въпреки това не можеше да приеме онова, което щеше да се случи тази нощ и което в неговите очи бе огромен и напълно ненужен риск.

Какво ли знаеше Джарлаксъл, което той още не бе научил?

Шарлота Веспърс надали можеше да изглежда по не на място, докато се спускаше по стълбичката, отвеждаща в калимпортските клоаки. Носеше една от характерните си дълги рокли, косата й бе грижливо вчесана, а деликатно нанесеният грим прекрасно подчертаваше кафявите й, бадемови очи. При все това Шарлота се чувстваше съвсем като у дома си и всеки, който я познаваше поне малко, изобщо не би се учудил да я срещне тук.

Особено с компанията, в която се намираше.

— Какво се говори горе? — попита Рай’ги на собствения си език.

Каквито и предубеждения да имаше спрямо Шарлота, магьосникът не можеше да не се възхити на бързината, с която тя бе овладяла езика им.

— Усеща се напрежение — отвърна Шарлота. — Тази нощ вратите на повечето гилдии са здраво заключени. Дори „Медната миза“ не приема посетители, което не се бе случвало досега. Всички знаят, че нещо ще се случи.

Рай’ги хвърли кисел поглед на Кимуриел. Двамата току-що се бяха съгласили, че за да успеят, трябва да действат възможно най-безшумно и изненадващо.

Всички участници в сложния план трябваше да изпълнят задачите си почти едновременно, за да оставят възможно най-малко свидетели след себе си.

Сякаш отново се бяха върнали в Мензоберанзан! В града на Мрачните, когато някой от домовете решеше да нападне друг (което се случваше най-редовно), успехът на начинанието им зависеше не само от изхода на самата битка, но и от пълната липса на очевидци на извършеното предателство. Дори ако всички в Мензоберанзан, до последния елф, знаеха извън всякакво съмнение кой дом е извършил нападението, нищо нямаше да бъде предприето срещу виновниците, ако нямаше неоспорими доказателства.

И все пак това не беше Мензоберанзан, напомни си Рай’ги. Тук подозрението неминуемо водеше след себе си разследване. В града на Мрачните съмнението предизвикваше единствено мълчаливо одобрение.

— Бойците ни вече са заели позиции — отбеляза Кимуриел. — Събратята ми са под домовете на гилдията, а войниците на Басадони са обсадили трите главни сгради. Всичко ще свърши бързо, защото нападението отдолу несъмнено ще ги хване неподготвени.

Шарлота повдигна вежди при тези думи, което не убягна от вниманието на Рай’ги. Да не би Бреган Д’аерте да бяха предадени? Възможно ли бе Рейкърс да са се приготвили за атака отдолу?

— Изолирахте ли агентите? — магьосникът имаше предвид първата стъпка от агресията — премахването на всички информатори на Рейкърс.

— Погрижихме се — отвърна Шарлота, учудващо безстрастна, като се имаше предвид какво точно означава сухата й забележка.

Рай’ги отново хвърли многозначителен поглед на Кимуриел.

— Всичко е готово — напомни му псионистът.

— Тунелите гъмжат от пълчищата на Кийго — отвърна Рай’ги.

Това бе стара поговорка на мрачните елфи, водеща началото си от една отдавнашна битка, в която далеч по-многобройните гоблинови орди, водени от коварен бунтовник на име Кийго, бяха напълно разгромени от обитателите на неголям и не особено гъсто населен елфически град. Мрачните бяха напуснали домовете си, подмамвайки противника в тесните тунели зад града и точно това имаше предвид Рай’ги — всичко бе на мястото си, но за погрешната битка.

Шарлота обаче го изгледа недоумяващо, което не бе никак изненадващо — войниците на Бреган Д’аерте, спотаени в тунелите под дома на Рейкърс, надали можеха да бъдат наречени „пълчища“.

То се знае, Рай’ги слабо се интересуваше дали Шарлота Веспърс го разбира, или не.

— Успяхме ли да проследим липсващите агенти? — попита той. — Знаем ли къде са се скрили?

— В домовете на гилдиите си, предполагам — отвърна Шарлота. — Малцина са навън тази нощ.

За пореден път — недвусмислен намек, че твърде много бе разкрито преждевременно. Възможно ли бе Шарлота да ги е предала? Рай’ги с усилие се пребори с желанието да я разпита тук и сега, използвайки обичайните за своя народ методи, които бързо щяха да я пречупят. Стореше ли го обаче, щеше да му се наложи да отговаря пред Джарлаксъл, а магьосникът не беше готов за този сблъсък още не.

Ако сега отменеше цялата операция, ако всички войници, хора и елфи, се върнеха в дома на Басадони, без да са извадили оръжие, Джарлаксъл нямаше да е доволен. Наемникът бе твърдо решен да доведе нападението докрай, въпреки неодобрението на своите помощници.

Рай’ги затвори очи, прехвърляйки всички страни на положението в ума си, в опит да открие някоя спасителна вратичка. Един от домовете на Рейкърс беше встрани от останалите и най-вероятно бе слабо охраняван. Ако успееха да го унищожат, надали щяха да навредят кой знае колко на Рейкърс, но подобно завоевание може би щеше да поуталожи неизбежния гняв на Джарлаксъл.

— Заповядай на войниците на Басадони да се приберат — нареди магьосникът на Шарлота. — Нека го направят така, че да бие на очи — нареди на част от тях да отидат в „Медната миза“ или някоя друга пивница.

— Вратите на „Медната миза“ са здраво залостени — напомни му Шарлота.

— Отворете ги тогава! Кажи на Дуавел Тигъруилис, че тази нощ тя и дребните й събратя няма от какво да се боят. Нека всички видят войниците ни из улиците — не под строй, а на малки групички.

— Ами Бреган Д’аерте? — попита Кимуриел с известна доза притеснение в гласа.

Но далеч не толкова, отбеляза Рай’ги, колкото би могло да се очаква, при положение че той току-що бе издал заповед, която открито противоречеше на недвусмислените нареждания на Джарлаксъл.

— Нека Берг’иньон и всички, които си служат с магия, се отправят към осмата позиция — отвърна Рай’ги.

Кимуриел, който знаеше, че това са клоаките под изолирания дом на Рейкърс, повдигна белите си вежди.

И двамата бяха наясно каква съпротива могат да очакват там — твърде малка, за да е необходимо присъствието на Берг’иньон и онези, които владееха магия.

— Трябва да действаме така прецизно, сякаш нападаме не кой да е, а дом Баенре — заяви Рай’ги и Кимуриел повдигна вежди още по-високо. — Поправете бойните планове и разположете необходимите сили за провеждането на атаката.

— Защо просто не доведем група коболди, които да свършат цялата работа? — насмешливо подхвърли Кимуриел.

— Никакви коболди и никакви хора — отсече Рай’ги, натъртвайки на всяка дума. — Това е работа само за мрачни елфи.

Кимуриел като че ли най-сетне разбра какво се върти в главата на магьосника, защото по устните му плъзна лукава усмивка. Той хвърли бърз поглед на Шарлота, кимна на Рай’ги и като затвори очи, използва псионистките си умения, за да се свърже с Берг’иньон и останалите пълководци от Бреган Д’аерте.

Рай’ги изпитателно се вгледа в Шарлота. Едно поне трябваше да й признае — каквито и мисли да се въртяха в главата й, тя с нищо не ги издаваше. Въпреки това, сигурен бе елфът, тя несъмнено се питаше дали не я бяха заподозрели, нея или някой друг от гилдията, че предават информация на Рейкърс.

— Нали каза, че сме по-силни от тях — напомни му Шарлота.

— В тази битка — може би — отвърна Рай’ги. — Ала онзи, който притежава достатъчно мъдрост, никога няма да открадне яйцето, ако така ще събуди заспалия дракон.

Шарлота продължи да се взира в него, чудейки се дали я подозират, или не. Рай’ги искрено се наслаждаваше на мисълта, че тази толкова хитра и способна жена, независимо дали бе виновна, или не, се безпокои.

Шарлота се обърна към стълбичката и понечи да поеме нагоре.

— Къде отиваш? — спря я Рай’ги.

— Да наредя на войниците на Басадони да се оттеглят — отвърна тя, сякаш се разбираше от само себе си.

Магьосникът поклати глава и й даде знак да се върне:

— Кимуриел ще го стори — обясни той.

Шарлота се поколеба (Рай’ги и този път изпита истинско удоволствие от очевидното й объркване и тревога) но накрая се подчини.

Берг’иньон просто не можеше да повярва — какъв бе смисълът от нападението, ако основната част от силите на Рейкърс щяха да останат невредими! Ала той бе израснал в суровото матриархално общество на Мензоберанзан, където мъжете отрано се научаваха да изпълняват заповеди, без да задават въпроси.

Обучен бе в бойните традиции на най-могъщия дом в Мензоберанзан, освен това разполагаше с многочислена войска, за да изпълни задачата си — унищожението на малкия, недобре защитен дом на Рейкърс, преден пост, разположен на вражеска територия. Въпреки съмненията, които Берг’иньон хранеше към тази промяна в плана, въпреки колебанията си, по устните му играеше нетърпелива усмивка.

Съгледвачите, най-потайните и безшумни сред потайните си и безшумни събратя, се върнаха. Само преди няколко минути с помощта на магически тунели бяха проникнали в дома над тях и сега съобщиха наученото на своя предводител, използвайки безмълвния език на знаците.

Увереността на Берг’иньон нарасна още повече, а с нея и недоумението му защо си бяха набелязали единствено тази цел. В малката къща над тях имаше едва двайсетина човека и като че ли никой от тях не можеше да си служи с магия. Според току-що завърналите се съгледвачи, те до един бяха улични главорези, оцеляващи благодарение на умението да се спотайват в сянката на по-могъщите от тях.

Нямаше обаче сянка, която да може да ги скрие от острия взор на Мрачните.

За разлика от Берг’иньон и войниците му, които знаеха какво да очакват от противника, шепата хора дори не подозираха за надвисналата над главите им гибел.

— Командирите запознати ли са с всички възможни пътища за отстъпление? — попита Берг’иньон на езика на жестовете.

Това, че използва лявата си ръка за думата „отстъпление“, означаваше, че има предвид всички пътища, по които врагът можеше да се опита да избяга.

— Магьосниците са заели съответните позиции — безмълвно отвърна един от съгледвачите.

— Предводителите на нападението знаят какво трябва да правят — добави друг.

Берг’иньон кимна и след като даде знака за начало на операцията, отиде да заеме мястото си. Неговият отряд щеше да влезе последен в сградата, но за сметка на това щеше да използва най-прекия път до върха и първи да се изкачи дотам.

В групата на Берг’иньон имаше двама магьосници.

Единият стоеше със затворени очи, готов да предаде сигнала на Берг’иньон. Другият, вдигнал поглед към тавана, държеше в протегната си ръка шепа семена от срещащите се само в Подземния мрак гъби селуси.

— Време е — магическият шепот проникна през стените на тунелите и достигна до ушите на всички елфи.

Магьосникът, който гледаше към тавана, размаха ръце, описвайки полукръгове, напред-назад, напред-назад, като в същото време си напяваше нещо под носа.

Заклинанието му завърши с подобен на змийско съскане звук и той протегна разперените си пръсти нагоре.

По повърхността на каменния таван тутакси плъзнаха безброй вълнички, сякаш елфът бе потопил пръсти в съд с вода. Магьосникът остана така в продължение на дълги минути, докато таванът над главата му не се превърна в неясно, размито петно.

После камъкът изчезна напълно, а на негово място се появи коридор, който минаваше направо през солидната материя и отвеждаше до приземния етаж на сградата.

Един от хората на Рейкърс бе имал лошия късмет да се намира точно на ръба на магическата дупка и сега отчаяно махаше с ръце, мъчейки се да запази равновесие.

Елфическите воини се наредиха под дупката и отскочиха от твърдия под. Използвайки вроденото си умение да левитират, те бързо започнаха да се издигат, все по-нагоре и по-нагоре.

Първият от тях, който достигна олюляващия се на ръба човек, го сграбчи за яката и го дръпна надолу. Мъжът успя да овладее падането си и се приземи на крака, присвивайки колене, за да омекоти удара. След това се изправи, също така ловко, и извади камата си.

Миг по-късно пребледня като платно, разбрал изведнъж какво се случва — мрачни елфи, истински мрачни елфи, нахлуваха в дома на гилдията му. А пред него, стиснал в ръка най-острото оръжие, което човекът бе виждал някога, стоеше един от тях, красив и силен елф на мрака.

Може би мъжът искаше да убеди елфа да пощади живота му, навярно бе готов да се предаде, ала докато устата му изричаше думите, които трябваше да го спасят, тялото му, сковано от вцепеняващ ужас, не бе в състояние да свали ръката, която държеше камата. И тъй като Берг’иньон не говореше кой знае колко добре езика на Повърхността, нямаше как да разбере какво се опитва да му каже мъжът пред него.

Нито пък имаше намерение да се опитва. Тънкият му меч се стрелна напред и с едно-единствено движение отсече ръката на нещастника. Нов замах и оръжието потъна в плътта на безпомощния човек, мина между ребрата му и го прониза право в сърцето.

Мъжът рухна на земята и дори смъртта не можа да изтрие обърканото му, ужасено изражение.

Без дори да избърше окървавеното си острие, Берг’иньон скочи във въздуха и се издигна след другарите си. Беше се забавил само няколко секунди, ала те се бяха оказали достатъчни на събратята му — подът на стаята, както и коридорът отвъд отворената й врата, бяха осеяни с човешки трупове.

Отрядът на Берг’иньон напусна стаята малко по-късно, още преди магическият тунел да бе изчезнал.

Нито един от елфите не бе пострадал, нито един от хората не бе оцелял. След елфите в дома на Рейкърс не остана и пукната пара, дори и дребните грошове, които някои от главорезите бяха скрили тук-там между хлабавите дъски на пода. Нямаше ги даже мебелите. Магически огньове бяха погълнали всичко, дори стените на стаите. Отвън домът изглеждаше тих и невредим. Отвътре той не бе нищо повече от опожарено мъртвило.

Бреган Д’аерте си бяха казали думата.

— Не приемам поздравления — заяви Берг’иньон Баенре, когато се присъедини към Рай’ги, Кимуриел и Шарлота.

Това бе често срещан елфически израз, използван в случай на победа над недостатъчно достоен съперник.

Крива усмивка плъзна по устните на Кимуриел.

— Домът бе успешно прочистен — рече той. — Никой не се спаси. Свърши онова, което трябваше. Може и да не си се покрил със слава, но си заслужи одобрението.

Както и по-рано, Рай’ги не сваляше изпитателен поглед от лицето на Шарлота. Разбираше ли тя какво всъщност означават думите на Кимуриел и ако да, осъзнаваше ли напълно мащабите на силата, настанила се в Калимпорт? Подобно пълно унищожение на един от домовете на влиятелна калимпортска гилдия бе забележителен подвиг… освен, разбира се, ако нападателят не бяха група мрачни елфи, които нямаха равни във воденето на подобни войни между гилдиите. Наясно ли бе Шарлота с всичко това? И ако да, беше ли достатъчно глупава, за да се опита да го обърне в своя полза?

Лицето й си оставаше все така безизразно, ала зад непроницаемата маска прозираше пробуден интерес и Рай’ги се досети, че отговорът и на двата въпроса е да.

Магьосникът се поусмихна при това доказателство, че жената е нагазила в наистина опасни води. „Куиенсин фул биез коппон куанголт крее а драу“, гласеше една поговорка в Мензоберанзан, пък и навсякъде, където имаше мрачни елфи. Обречени са онези, които вярват, че разбират плановете на Мрачните.

— Какво ли може да е научил Джарлаксъл, за да промени намеренията си в последния момент? — попита Берг’иньон.

— Джарлаксъл все още не е научил нищо — отвърна Рай’ги. — Той избра да не идва. Аз ръководех битката.

Берг’иньон понечи да зададе същия въпрос на магьосника, ала спря по средата на изречението и само се поклони.

— Може би по-късно ще ми обясниш на какво се дължи решението ти, та по-добре да разбера врага, с когото си имаме работа — почтително каза той.

Рай’ги кимна.

— Все още дължиш обяснение на Джарлаксъл обаче — обади се Шарлота на езика на Мрачните, безупречно, както винаги — Той надали ще приеме избора ти само с един поклон.

Рай’ги хвърли бърз поглед на Берг’иньон, достатъчно бърз, за да забележи гневните искри, припламнали в очите му. Шарлота имаше право, разбира се, но забележката й, дошла от устата на един иблит (дума, с която Мрачните наричаха не само всички, които не принадлежаха към тяхната раса, но която използваха и със значението на екскременти), хвърляше крайно обидна светлина върху Берг’иньон. Дребна грешка, ала още няколко насмешливи подхвърляния по адрес на младия Баенре и от Шарлота Веспърс нямаше да останат достатъчно късчета, по които да разпознаят тялото й.

— Трябва да съобщим на Джарлаксъл — рече магьосникът. — За нас, които дойдохме тук, нуждата от промяна в плана беше очевидна, ала той така се е откъснал от всичко, че може и да не види ситуацията в същата светлина.

Кимуриел и Берг’иньон го изгледаха заинтригувано (как можеше да говори толкова открито в присъствието на Шарлота!), ала магьосникът скришно им даде знак да последват примера му.

— Бихме могли да обвиним Домо и неговите плъхочовеци — рече Кимуриел, който очевидно започваше да се досеща. — Макар че тогава, боя се, ще ни се наложи да изгубим малко време и да се разправим с тях.

И като погледна към Шарлота, добави:

— Голяма част от отговорността ще падне върху теб.

— Войниците на Басадони първи си тръгнаха от битката — додаде Рай’ги. — И само техните оръжия не се окъпаха във вражеска кръв.

Сега и тримата елфи не сваляха поглед от Шарлота.

Тя запази самообладание, поне външно.

— Домо и плъхочовеците, тогава — отвърна тя, очевидно обмисляйки думите си в движение. — Ще стоварим вината върху тях, но така, че действията им да изглеждат плод на нещастна случайност. Да, точно така ще направим. Защо не кажем, че не са знаели за плановете ни и по случайно стечение на обстоятелствата са се главили при Да’Даклан паша да пазят клоаките и тъй като не сме искали да се разкриваме напълно пред страхливеца Домо, сме предпочели да се държим в неохраняваната част, най-вече около осмата позиция.

Тримата елфи се спогледаха многозначително и й дадоха знак да продължи.

— Да — Шарлота постепенно набираше увереност, — точно така. Мога да обърна случилото се в наша полза и пред Да’Даклан паша. Той несъмнено е усетил надвисналата заплаха и страхът му само ще се усили, когато научи за днешния разгром. Нищо чудно да повярва, че Домо е много по-силен, отколкото предполагаме, че хората му са в съюз с дом Басадони и единствено благодарение на някогашните отношения между Басадони и Рейкърс нападението е било преустановено.

— Но няма ли така да стоварим вината за атаката тази вечер върху дом Басадони? — Кимуриел продължаваше да играе ролята си и да въвлича Шарлота все по-надълбоко в ямата, която сама си бе изкопала.

— Не, не и вината за самото нападение — поклати глава Шарлота. — Единствено за това, че сме допуснали да се състои. Обърнали сме глава на другата страна, заради увеличения брой шпиони, които се опитват да внедрят между нас. Да, изиграем ли си правилно картите, можем да изкараме Домо по-могъщ, отколкото е в действителност. Успеем ли да накараме Рейкърс да повярват, че са били на ръба на катастрофата, те несъмнено ще започнат да се държат доста по-благоразумно и Джарлаксъл ще постигне целта си.

— Залавяй се за работа тогава — рече Рай’ги и кимна към стълбата, извеждаща от клоаката.

Без да разбира дълбоката си заблуда, Шарлота се усмихна и си тръгна.

— Опита ли се да измами Да’Даклан паша, както предлага, неизбежно ще й се наложи да излъже и Джарлаксъл — Кимуриел съвсем ясно виждаше мрежата, която Шарлота крайно неразумно бе започнала да плете около себе си.

— Боите се, че нещо с Джарлаксъл не е наред, нали? — попита направо Берг’иньон. — Защо иначе Рай’ги и Кимуриел биха действали в толкова очевиден разрез с нарежданията на наемника?

— Схващанията му са се променили.

— От самото начало не искахте да идваме на Повърхността — отбеляза Берг’иньон с усмивка, която открито поставяше под съмнение мотивите им.

— Така е! И искрено ще се зарадваме, когато отново зърнем топлината на Нарбондел — Рай’ги говореше за внушителната, излъчваща топлина колона, по която измерваха времето в Мензоберанзан. — Тук си твърде отскоро, за да можеш да оцениш по достойнство пълната нелепост на това отвратително място. Много скоро ще закопнееш да се завърнеш у дома.

— Вече искам да се върна — увери ги Берг’иньон. — Този свят изобщо не ми е по вкуса и досега не съм видял нищо, което да ми хареса, най-малко пък — Шарлота Веспърс.

— Тя и онзи глупак Ентрери — съгласи се Рай’ги. — Ала Джарлаксъл гледа благосклонно и на двамата.

— А може би господството му над Бреган Д’аерте е към края си — заяви Кимуриел и двамата му събеседници зяпнаха при тези дръзки думи, макар че в действителност те си мислеха съвсем същото. Със самото си идване на Повърхността, Джарлаксъл бе отишъл твърде далеч, навярно достатъчно далеч, за да изгуби благоразположението на голяма част от някогашните си съюзници, включително и повечето от влиятелните мензоберанзански домове. Поел бе риск, който обаче можеше да му се отплати пребогато, особено сега, когато потокът от скъпоценни камъни и други редки стоки от Повърхността към Подземния мрак бе нараснал значително.

Ала планът им бе да не се задържат по тези земи твърде дълго, само толкова, колкото да си намерят достатъчно надеждни агенти, които да се грижат потокът от стоки да не спира. Само че Джарлаксъл най-неочаквано бе нагазил много по-надълбоко, завладявайки дом Басадони и възобновявайки връзките си с опасния Ентрери.

След това, като че ли единствено за да се позабавлява, бе тръгнал по следите на омразния предател До’Урден, а когато си бе свършил работата с него и се бе сдобил с могъщия Креншинибон, не само бе оставил жалкия изменник да си върви, но и бе наредил на Рай’ги да спаси живота му с една от магиите на Лолт!

А сега и това — едно още по-неприкрито домогване не към нови богатства, а към повече власт и то в място, където никой, освен него самият, не искаше да остане.

Джарлаксъл бе стигнал дотук постепенно, стъпка по стъпка, ала дори така, зад гърба си имаше дълъг, криволичещ път, който отвеждаше Бреган Д’аерте все по-далеч от първоначалната им цел, примамила повечето от тях (в това число и Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон) на Повърхността.

— Ами Шарлота Веспърс? — попита Кимуриел.

— Джарлаксъл ще се погрижи за този проблем вместо нас — отвърна Рай’ги.

— Тя се радва на благоволението му — напомни Берг’иньон.

— И освен това възнамерява да го измами — уверено заяви Рай’ги. — Ние го знаем, а тя си дава сметка, че ние знаем, макар все още да не е осъзнала напълно колко сериозно е положението й. Оттук нататък Шарлота Веспърс ще следва безпрекословно нарежданията ни.

Зла усмивка плъзна по лицето на магьосника. Винаги изпитваше огромно удоволствие да гледа как някой иблит се оплита в мрежите на Мрачните и с безсилен ужас установява колко надалеч се простират лепкавите им нишки.

— Разбирам жаждата ти, защото тя измъчва и мен — отбеляза Джарлаксъл. — Не стана, както го бях предвидил, но може би още не е настъпил подходящият момент.

— А може би имаш прекомерно голямо доверие на своите помощници! — отвърна гласът в главата му.

— Не, те несъмнено са видели нещо, което ние, заслепени от жаждата си, сме пропуснали да забележим — възрази Джарлаксъл. — Не отричам, случва се да ми създават неприятности, понякога са крайно досадни и не може да им се вярва, когато личните им интереси си противоречат с възложената им мисия, ала в случая не е така. Трябва да проуча положението много внимателно. Може би има и по-добри пътища към целта, която и двамата жадуваме.

Гласът понечи да каже нещо, ала наемникът сложи край на разговора, изключвайки го изцяло от съзнанието си.

Лекотата, с която това стана, за пореден път напомни на Креншинибон, че уважението, което хранеше към този мрачен елф, е повече от заслужено. Джарлаксъл притежаваше по-силна воля и бе по-труден за контролиране, отколкото който и да било от предишните господари на кристалния отломък, включително и могъщите демони, с които нерядко бе обединявал сили през вековете.

Всъщност, единственият, който бе в състояние така лесно и напълно да заглуши повика на Креншинибон, бе предишният му притежател, друг елф на мрака, на име Дризт До’Урден. В неговия случай това се дължеше на непоклатимите му морални устои. Креншинибон надали би имал по-малки шансове за успех в ръцете на някой добър свещеник или пък паладин, все глупци, глухи за изначалния копнеж за власт.

Всичко това правеше неизменната устойчивост на Джарлаксъл още по-забележителна. Наемникът не страдаше от излишни скрупули и морални задръжки.

Той не вярваше, напълно и безрезервно, че Креншинибон е творение на злото, което трябва да бъде избягвано на всяка цена. Не, според кристалния отломък, Джарлаксъл гледаше на всички (били те живи същества или магически предмети) като на оръдия, удобни средства за постигане на набелязаната цел.

Креншинибон можеше да поставя пречки по пътя към нея, можеше дори да убеди Джарлаксъл да свърне там, където не бе имал намерение да го прави, но не бе в състояние да го застави напълно да промени посоката, в която бе поел.

Ала Креншинибон, могъщият кристален отломък, нямаше никакво намерение да си търси нов господар, както бе правил често пъти, когато се натъкнеше на препятствия. Макар да срещаше съпротива от страна на Джарлаксъл, тя в никакъв случай не вещаеше опасност, нито беше плод на леност. Креншинибон смяташе наемника за силен, многообещаващ и крайно интересен съюзник, който бе в състояние да го дари с власт, каквато отломъкът не бе познал досега.

Фактът, че елфът не сееше безцелен хаос и разруха, като толкова много от демоните, притежавали Креншинибон по-рано, или като глупавия човек, владял го за кратко (най-безсмисленото му завоевание), само правеше Джарлаксъл още по-интригуващ.

Да, очакваше ги дълъг път заедно, сигурен бе кристалният отломък, дълъг път и невиждана дотогава власт.

Тежко и горко на целия свят!

Пета глава Първи краски върху грандиозно платно

— И други са опитвали преди теб — рече Дуавел Тигъруилис, главатарката на единствената истинска гилдия на полуръстовете в Калимпорт, банда джебчии и информатори, които редовно се събираха в заведението й, „Медната миза“. — Някои дори са успявали да се доберат до прокълнатия предмет.

— Прокълнат? — обади се Ентрери от стола, в който се бе изтегнал.

Подобна нехайна поза бе толкова необичайна за Артемис Ентрери, че той неволно се замисли за мястото, в което се намираше. Не бе случаен фактът, че единствено тук той си позволяваше да пие алкохол, макар и в съвсем малки количества. Напоследък често идваше в „Медната миза“, всъщност — откакто бе убил предишния си съюзник, жалкия Дондон Тигъруилис, и то не къде да е, а в съседната стая. Дуавел, която беше братовчедка на Дондон, знаеше за убийството, но освен това бе наясно, че в много отношения Ентрери му бе направил услуга. А дори случилото се да я бе изпълнило с недоволство, то не можеше да трае дълго, не и щом прагматичната й натура вземеше връх.

Ентрери отлично го разбираше и бе сигурен, че е добре дошъл в „Медната миза“, както за Дуавел, така и за всичките й помощници. Освен това знаеше, че в цял Калимпорт надали има по-сигурно място от „Медната миза“. Не че беше толкова добре охранявана (Джарлаксъл бе в състояние да я изравни със земята само с шепа от воините си), ала защитата й срещу вражи очи можеше да се мери с тази на някоя магьосническа гилдия. Именно тук бе съсредоточила всичките си усилия Дуавел, освен това „Медната миза“ се славеше като място, където можеше да се купи всякаква информация, така че останалите гилдии също имаха интерес странноприемницата да си остане възможно най-сигурна. В много отношения Дуавел и другарите й бяха като Ша’лази Озул — оцеляваха, защото съумяваха да са от полза на всички възможни неприятели.

Това сравнение обаче не се нравеше на Ентрери.

Ша’лази Озул не бе нищо повече от уличен спекулант, посредник, който събираше информация не с хитрост, а със съдържанието на кесията си, а след това я продаваше на онзи, който предложеше най-много. Той бе най-обикновен, макар и много добър, търговец, пиявица, впила се в плътта на престъпния свят на Калимпорт.

Ентрери подозираше, че един ден ще намерят трупа на Ша’лази в някоя канавка и никой нямаше да си спомни повече за него.

Вярно, подобна съдба може би очакваше и Дуавел, но ако това се случеше, мнозина щяха да се опитат да открият убиеца й и да му отмъстят.

Нищо чудно Артемис Ентрери да бе един от тях.

— Прокълнат — повтори Дуавел, след като помисли малко.

— За онези, които почувстват жестокото му острие.

— За онези, които изобщо се докоснат до него — настоя полуръстката.

Ентрери се размърда и наклони глава на една страна, вперил заинтригуван поглед в пълната с изненади своя приятелка.

— Кохрин Соулз е заробен от него — обясни Дуавел. — Принуден е да живее зад непристъпни стени, защото съзнава колко ценен е мечът.

— Кохрин Соулз притежава и други съкровища — възрази Ентрери, ала и сам знаеше, че Дуавел е права, поне по отношение на Кохрин Соулз.

— Именно Нокътя на Шарон предизвиква гнева на магьосниците — отвърна Дуавел точно както палачът очакваше. — Както и гнева на онези, които възлагат защитата си на магьосници.

Ентрери кимна — полуръстката имаше право, но само донякъде. Нокътя на Шарон може и да бе истинско проклятие за Кохрин Соулз, но то бе само защото Соулз се бе окопал в място, където подобно съкровище бе трън в очите на мнозина, за които той беше както заплаха, така и постоянно изкушение. Сдобиеше ли се веднъж с могъщия меч, Артемис Ентрери нямаше никакво намерение да остава по тези земи. Онова, което за Кохрин Соулз бяха тежки окови, за палача щеше да бъде ключ към свободата.

— Мечът е древно творение — думите на Дуавел привлякоха вниманието на Ентрери. — Всички, притежавали го някога, са срещали смъртта си.

Полуръстката искаше забележката й да прозвучи драматично, ала убиецът изобщо не беше впечатлен.

— Всички рано или късно ще умрем, Дуавел — заяви той, черпейки решителност от мисълта за ада, в който се бе превърнал животът му, откакто Мрачните се бяха появили в Калимпорт. — Онова, което има значение, е как сме живели.

Дуавел го изгледа заинтригувано и Ентрери се запита дали не й бе разкрил твърде много. А може би думите му щяха да я изкушат да се опита да научи повече за силата, стояща зад палача и някогашната гилдия на Басадони. Ако хитрата Дуавел научеше истината и Джарлаксъл разбереше, че тя знае, нищо — нито магическите й защити, нито който и да било от съюзниците й, нито дори Артемис Ентрери и даже ползата, която мнозина имаха от нея — нищо от това нямаше да я спаси от наемника и безмилостните му войници. „Медната миза“ щеше да бъде срината из основи и за Ентрери нямаше да остане място, където да може да се отпусне и да се разтовари от грижите си.

Дуавел продължи да се взира в него, а по лицето й беше изписана смесица от професионално любопитство и… възможно ли бе това да е състрадание?

— Какво ли внася подобен смут в душата на Артемис Ентрери? — попита полуръстката, ала още преди да успее да довърши, убиецът се озова до нея с кама в ръка, толкова мълниеносно, че нито Дуавел, нито пазачите й разбраха какво става.

Палачът уж си седеше в креслото, а само миг по-късно вече бе до Дуавел, дръпнал бе главата й назад, а жестоката му кама бе оставила едва забележима драскотина върху гърлото й.

Полуръстката съвсем ясно усети ужилването на жестоката кама, която начаса започна да изпива жизнената й енергия.

— Ако някога въпросът ти напусне тези четири стени — прошепна убиецът на сантиметри от лицето й така, че тя усети горещия му дъх, — горчиво ще съжаляваш, че камата ми не те е довършила още сега.

След тези думи той се отдръпна и Дуавел побърза да даде знак на охраната си да не стреля, докато с другата ръка се зае да разтрива врата си.

— Сигурна си, че още е у Кохрин Соулз, нали? — попита Ентрери, повече за да смени темата и да върне разговора в предишното професионално русло, отколкото за да получи някаква важна информация.

— Някога беше у него, а той и до днес е жив — отвърна очевидно разтърсената Дуавел. — Какво по-убедително доказателство искаш.

Ентрери кимна и отново зае предишната си небрежна поза, ала опасните пламъчета в очите му не угаснаха.

— Все още ли искаш да напуснеш тайно града? — попита полуръстката.

Палачът кимна.

— Значи ще имаме нужда от Домо и плъхо… — започна Дуавел, ала Ентрери рязко я прекъсна.

— Не!

— Но той има най-бързите…

— Не!

Дуавел понечи да възрази. Да изпълни искането на палача и да го изведе от Калимпорт, без никой да разбере, нямаше да бъде никак лесно дори с помощта на Домо. Всеизвестно бе, че Ентрери е тясно свързан с гилдията на Басадони, а тя от доста време беше приковала вниманието на всички в Калимпорт. Полуръстката обаче не каза нищо, спряна от погледа на убиеца. Усъвършенстван преди десетилетия, той ясно даваше да се разбере на онзи, към когото бе отправен, че ако смята да продължава в същия дух, най-добре да си прочете последната молитва.

— Ще отнеме повече време — рече полуръстката вместо това. — Не много повече, уверявам те. Около час, може би.

— Никой не бива да знае това, освен Дуавел — тихо рече Ентрери, така че стрелците, спотаени в сенките, да не го чуят. — Нито дори най-доверените ти помощници.

Дуавел въздъхна примирено:

— Два часа тогава.

Ентрери я проследи с поглед, докато тя напускаше стаята. Естествено, знаеше, че тя не може да го изведе от Калимпорт без абсолютно никой да научи (улиците непрекъснато се държаха под око) — целта му бе да й даде да разбере, че осмели ли се някой да говори за това твърде открито, той ще държи нея отговорна.

Ентрери неволно се разсмя. Не можеше да си представи да убие Дуавел — изпитваше твърде много симпатия и уважение към нея, както заради смелостта, така и заради способностите й.

Въпреки това пътуването му трябваше да бъде запазено в тайна. Ако някой от останалите (и най-вече Рай’ги и Кимуриел) научеше, че е напускал Калимпорт, несъмнено щяха да проведат свое разследване и не след дълго щяха да разберат къде е ходил. А последното, което Ентрери искаше, бе двамата елфи да започнат да проучват Кохрин Соулз.

Дуавел се върна малко по-късно (много преди да изтекат двата часа, които песимистично бе предвидила в началото), носейки грубо нарисувана карта на тази част на града, както и вече очертан маршрут.

— В края на улицата на полумесеца ще те чакат — обясни тя. — Точно преди пекарната.

— За да ми покажат следващата отсечка от пътя, която твоите полуръстове са сметнали за безопасна?

Дуавел кимна:

— Моите събратя и други мои помощници.

— И, разбира се, те ще следят предаването на всяка следваща карта?

Дуавел сви рамене:

— Нали си майстор на предрешаването?

Без да каже нищо повече, Ентрери напусна „Медната миза“ и свърна в първата пряка, а когато излезе от другата страна на тъмната уличка, изглеждаше с двайсетина килограма повече и накуцваше.

Само след час Калимпорт беше зад гърба му, а той бързаше на северозапад. Утрото го завари върху една дюна, в подножието на която се разстилаше Далабадският оазис. Мислите му се насочиха към Кохрин Соулз и всичко, което бе чувал за него.

— Стар — изрече убиецът на глас и въздъхна, тъй като Соулз, със своите петдесет години бе едва с петнайсетина години по-възрастен от него.

Ентрери се замисли за крепостта на Соулз, припомняйки си всички подробности, които знаеше. Оттам, където се намираше сега, виждаше единствено няколко палми, малко езерце, масивна скала, няколко шатри, една от които беше по-голяма от останалите, а зад тях, почти сливайки се с пясъците на пустинята, се издигаше кафеникава крепост. Шепа войници с отегчени лица крачеха напред-назад върху крепостните стени. Далабадският замък не изглеждаше особено внушителен, със сигурност не и за някого като Артемис Ентрери, ала убиецът знаеше, че външният вид лъже.

Докато работеше за Басадони паша на няколко пъти беше посещавал Далабад и Соулз, идвал бе и неотдавна, когато работеше за Пук паша. Зад крепостните стени се издигаше кръгла сграда, чиито коридори се стесняваха, колкото по-нависоко се изкачваха, докато не стигнеха върха, където се намираше съкровищницата на Соулз, а над нея — покоите му.

Ентрери си спомни описанието, което Дуавел беше направила на мястото и на владетеля му, и се засмя. Полуръстката беше права — Кохрин Соулз беше затворник.

Все пак това бе затвор, в който бе така трудно да се проникне, както бе трудно да се избяга — нямаше лесен начин за Ентрери просто да се промъкне вътре и да си присвои онова, за което мечтаеше. Това бе истинска крепост, при това пълна с войници, специално обучени да предотвратяват точно такива опити за кражба.

Въпреки това, каза си Ентрери, Дуавел грешеше за едно. Кохрин Соулз, а не магическият меч, бе истинската причина за издигането на този затвор. Соулз толкова се боеше да не изгуби скъпоценното си оръжие, че страхът го парализираше и не му даваше да поеме и най-нищожния риск. Кога за последно бе напускал оазиса си? Кога за последно бе посетил някое тържище или бе отишъл да побъбри със старите си познайници — от калимпортските улици?

Не, всеки сам издига своята тъмница, отлично знаеше Ентрери. Та нима той самият не бе сторил съвсем същото, позволявайки желанието да надделее над Дризт До’Урден да го обсеби? Нима години наред не бе живял с едничката мисъл да се докаже в битка с някакъв мрачен елф, който нямаше нищо общо с него?

Напълно уверен, че никога вече няма да допусне подобна грешка, убиецът спря поглед върху Далабад и се усмихна широко. Да, Кохрин Соулз се бе подсигурил отлично срещу крадците, които се спотайваха в сенките или се прокрадваха под прикритието на нощта, ала какво можеха да сторят многобройните му пазачи, когато насреща им излезеше армия от мрачни елфи?

— Бил си с него, когато е научил за отстъплението — рече Шарлота Веспърс на следващата вечер. — Как посрещна новината?

— С обичайното си равнодушие — искрено отвърна Ентрери, който по-рано същия ден се бе завърнал незабелязано в Калимпорт. — Джарлаксъл е начело на Бреган Д’аерте от твърде отдавна, за да могат околните да разберат какво се върти из главата му.

— Дори и Артемис Ентрери, който е в състояние да погледне някого в очите и да му каже какво е вечерял предишния ден? — подсмихна се Шарлота, ала леденото изражение на убиеца набързо изтри усмивката от лицето й.

— Все още не осъзнаваш напълно какво представляват новите ни съюзници, нали? — сериозно заяви той.

— Новите ни завоеватели, искаш да кажеш — отвърна Шарлота.

Това бе първият път, когато Ентрери я чуваше да се изказва по този начин за Мрачните. Не беше изненадан (кой ли не би ги намразил само след ден-два!), но, от друга страна, Шарлота обикновено бе готова да се съюзи с всеки, който бе в състояние да й даде властта, която тя така силно жадуваше.

— Стига да поискат — отвърна палачът, без да трепне. — Подцениш ли някого от Мрачните, било воинските им умения, било способността им никога да не разкриват истинските си чувства, свършено е с теб, Шарлота.

Шарлота понечи да каже нещо, ала се отказа и вместо това се опита (без особен успех) да изтрие от лицето си неприсъщото за нея безнадеждно изражение. Ентрери знаеше, че Шарлота изпитва същото, което бе изпитал той по време на престоя си в Мензоберанзан, съвсем същото, което започваше да изпитва и сега, особено когато Рай’ги и Кимуриел бяха наблизо. Дори самото присъствие на тези красиви, сурови създания караше всички останали да се чувстват незначителни, почти нищожни. Мрачните елфи винаги знаеха повече, отколкото би трябвало, и винаги разкриваха на другите по-малко, отколкото знаеха, а неоспоримото могъщество, скрито зад нерядко умело завоалираните им заплахи, ги правеше още по-опасни и по-загадъчни. И, разбира се, неизбежното пренебрежително снизхождение, с което се отнасяха към всеки, който не принадлежеше към тяхната раса. А в сегашната ситуация, когато Бреган Д’аерте с лекота можеха да смажат остатъците от някогашната гилдия на Басадони, това снизхождение придобиваше още по-зловещ оттенък и се превръщаше в постоянно напомняне за това кой е господарят и кой — робът.

За Ентрери бе очевидно, че Шарлота се чувства по същия начин, по който и той самият. За миг се поколеба дали да не се възползва от това и да потърси помощта й, за да осъществи тайния си план да завземе Далабад и скътаното там съкровище.

Но само за миг! Щом помисли малко повече, Ентрери се изуми — възможно ли бе да храни толкова силна омраза към Рай’ги и Кимуриел, че замалко да направи подобна глупост! Та нали през целия си живот (с едно-две крайно редки изключения) Артемис Ентрери бе работил сам, използвайки завидната си хитрост, за да си намери нищо неподозиращи „съюзници“, които вършеха онова, което му бе нужно, без сами да го съзнават или искат. Всеки истински помощник неизбежно би научил твърде много за него, за да се понрави това на палача. Единственото изключение в момента (направено по необходимост), бе Дуавел Тигъруилис, а тя, сигурен бе Ентрери, никога нямаше да го предаде, дори ако Мрачните опитаха да я разпитат. Това беше най-хубавото на Дуавел и на събратята й полуръстове.

Виж, с Шарлота бе съвсем различно. Посветеше ли я веднъж в плана си за Кохрин Соулз, щеше да му се наложи да я държи изкъсо. Тя най-вероятно би изтичала право при Джарлаксъл, или дори при Рай’ги и Кимуриел, и би използвала трупа му (а че с него щеше да бъде свършено, нямаше никакво съмнение), за да се издигне.

Пък и защо му бе да повдига въпроса за Далабад пред Шарлота сега, след като вече бе уредил това да стане по друг начин. Дуавел щеше да подхвърли пред нея няколко внимателно обмислени лъжи за Далабад и предсказуемата Шарлота (поне когато ставаше дума за ситуации, от които можеше да се извлече лична облага) начаса щеше да ги подшушне на Джарлаксъл, подсилвайки по този начин ефекта от внушенията на Ентрери, че Далабад е място, което си струва да бъде завладяно.

— Никога не съм вярвала, че е възможно да съжалявам за Басадони паша — подхвърли Шарлота — най-недвусмислената забележка, която бе правила досега.

— Та ти не можеше да го понасяш — напомни й убиецът.

Шарлота не го отрече, но и не се отказа от думите си (и не върна думите си назад).

— Страхът, който си изпитвала от него, изобщо не може да се мери с този, който ти вдъхват Мрачните — отбеляза Ентрери. — И с право се боиш. Басадони беше лоялен и поради това — предсказуем. Мрачните елфи не са нито едното, нито другото и това ги прави неимоверно опасни.

— Кимуриел ми каза, че си живял в Мензоберанзан. Как успя да оцелееш?

— Оцелях само защото те бяха прекалено заети, за да си губят времето да ме убиват — искрено отговори палачът. — За тях аз бях просто един доблут, изгнаник от друга раса, и не си струвах усилието. Освен това подозирам, че Джарлаксъл ме е използвал, за да разбере още по-добре обитателите на Калимпорт.

Това извика развеселена усмивка върху плътните устни на Шарлота:

— Не бих нарекла Артемис Ентрери типичен обитател на Калимпорт. Ако Джарлаксъл наистина вярваше, че всички тук притежават твоите умения, силно се съмнявам, че би се осмелил да дойде в града, та дори да водеше цял Мензоберанзан със себе си.

Ентрери се поклони леко при тези ласкателни думи, без изобщо да се впечатли — подобни хвалебствия никога не бяха имали особен ефект върху него. Според убиеца човек или бе достатъчно способен, или не бе, и никакви празни приказки, целящи да убедят останалите в превъзходството му, нямаха значение.

— Това трябва да сторим и сега — продължи той. — Трябва да внимаваме Мрачните да са постоянно заети, което надали ще е много трудно, при положение че незнайно защо Джарлаксъл изгаря от желание да разшири владенията си на Повърхността. За нас двамата е най-добре гилдията на Басадони да е във война.

— Не и в града — уточни Шарлота. — Действията ни започват да привличат вниманието на властите и нищо чудно те да предприемат нещо. За нас двамата е по-добре, ако Мрачните воюват, но не и с някой от другите калимпортски домове.

Ентрери кимна, доволен, че подмятанията на Дуавел си бяха свършили работата толкова бързо и бяха довели хитрата Шарлота до подобно заключение. Това бе самата истина — ако възходът на дом Басадони станеше прекалено неудържим, много вероятно бе истината за силата, скрита зад фасадата му, да излезе наяве. Случеше ли се това, цял Калимшан щеше да се надигне срещу воините на Джарлаксъл, с пагубни за Бреган Д’аерте последици. В началото Ентрери бе обмислял подобен вариант, но бързо го бе отхвърлил — съмняваше се, че той (пък и който и да било иблит) би оцелял, ако Бреган Д’аерте решаха да се завърнат в Подземния мрак.

Не, до абсолютния хаос, който би настъпил в този случай, Ентрери щеше да опре единствено ако нямаше никакъв друг избор.

— Но ти имаш право — продължи Шарлота. — Те трябва да са постоянно заети… поне бойната им част.

Ентрери се усмихна и без никакво усилие пропъди мимолетното желание да посвети Шарлота в плана си за Далабад. Нямаше смисъл — Дуавел щеше да се погрижи за това и много скоро Шарлота Веспърс щеше да изпълни задачата си, без дори да подозира, че е била използвана като пионка в личната игра на Артемис Ентрери.

А може би щеше да се досети каква е истината.

Може би на палача щеше да му се наложи да я убие.

За Артемис Ентрери, който години наред беше принуден да търпи двойната игра на Шарлота, тази мисъл бе наистина примамлива.

Шеста глава Взаимна изгода

Гласът със сигурност му беше познат, но не и тонът. През всичките години, откакто познаваше наемника, Ентрери никога не го бе чувал да повишава ядосано глас.

Ала ето че сега Джарлаксъл крещеше, при това, с искрено задоволство установи палачът, не на кого да е, а на Рай’ги и Кимуриел.

— Ще бъде символ на въздигането ни! — изрева Джарлаксъл.

— Ще разкрие на враговете ни къде е съсредоточена силата ни — възрази Кимуриел.

— Те ще я сметнат за най-новия дом на Басадони!

— Подобни постройки не са нещо необичайно — поотстъпи Рай’ги малко по-спокойно.

В този миг Ентрери прекрачи прага и завари Джарлаксъл, Рай’ги и Кимуриел да стоят насред стаята, гледайки се сърдито. Берг’иньон Баенре също беше там, но се държеше настрани, облегнат небрежно на една от стените.

— Няма откъде да знаят, че ние стоим зад новата постройка, така е — продължи Рай’ги, след като хвърли мимолетен, изпълнен с презрение поглед към Ентрери. — Но ще разберат извън всяко съмнение, че в гилдията на Басадони има нова сила.

— Те и сега го знаят — рече Джарлаксъл.

— Подозират го, така, както подозират, че старият Басадони е мъртъв — поправи го магьосникът. — Защо да потвърждаваме съмненията им? Защо да вършим работата на техните шпиони вместо тях?

Джарлаксъл присви дясното си око (днес магическата превръзка беше върху лявото) и впери поглед в Ентрери.

— Познаваш града по-добре от нас — рече той. — Да чуем твоето мнение. Искам да издигна кула — кристално въплъщение на Креншинибон, като онази, в която надви Дризт До’Урден, ала помощниците ми се опасяват, че така ще предизвикам гнева на останалите гилдии и дори на калимшанските власти.

— Гнева на магьосническата гилдия — със сигурност — спокойно отвърна Ентрери. — Опасни противници са те.

Джарлаксъл неволно направи крачка назад, неспособен да прикрие изненадата си, че убиецът не бе взел неговата страна.

— Гилдиите непрекъснато си строят нови домове — настоя наемникът. — Някои от тях са много по-пищни от онова, което възнамерявам да направя с Креншинибон.

— Но го правят, наемайки съответната помощ — строители и, ако се налага, магьосници — обясни Ентрери.

Хванат напълно неподготвен от опасния план на Джарлаксъл, той трябваше да мисли светкавично. Не искаше да застава изцяло на страната на Рай’ги и Кимуриел, тъй като знаеше, че подобен съюз няма да му донесе нищо хубаво. Но да издигнат копие на Креншинибон насред Калимпорт си бе чисто и просто лудост.

— Ето, видя ли! — изсмя се Рай’ги. — Дори твоят лакей не смята, че намерението ти е разумно, нито дори осъществимо.

— Нямам нужда от говорители, Рай’ги! — сряза го Ентрери и за миг помисли, че избухливият магьосник ще се нахвърли отгоре му, такава омраза се четеше в погледа, който елфът му отправи. — Издигането на кула в Калимпорт несъмнено ще ни създаде неприятности — продължи убиецът, — но не е невъзможно. Навярно бихме могли да наемем някого от гилдията на магьосниците и да го използваме като фасада за същинския градеж. Още по-лесно ще бъде, ако издигнем кулата в покрайнините на града или дори в пустинята, където, обляна от ярките, слънчеви лъчи, ще може да се извиси в цялото си великолепие.

— Смисълът на подобно начинание е да демонстрираме силата си — възрази Джарлаксъл. — Нямам особено желание да впечатлявам дребните гущери и змиите, които единствени ще видят кулата, ако я построим в пустинята!

— За Бреган Д’аерте винаги е било по-добре да не разкрива истинската си сила — осмели се да подхвърли Кимуриел. — Нима трябва да променим тактиката, която ни е донесла толкова успехи, и то в място, пълно с врагове? За кой ли път като че ли забравяш кои сме и къде сме, Джарлаксъл!

— Срещу достатъчно солидна сума можем да прикрием истината за изграждането й — рече Ентрери. — Освен това смятам, че мога да намеря място, което да удовлетвори желанията ти, както и — добави той, обръщайки се към Рай’ги и Кимуриел, — да уталожи страховете ви.

— Направи го — заяви Рай’ги. — Опровергай ме и докажи, че и от теб може да има някаква полза.

Ентрери отмина това „ласкателство“ с развеселено подсмихване. Вече бе избрал мястото и то щеше да бъде поредният довод в опитите му да тласне Джарлаксъл и Бреган Д’аерте към война с Кохрин Соулз и Далабадския оазис.

— Знаем ли нещо за реакцията на Рейкърс? — попита Джарлаксъл, докато се настаняваше в креслото си.

— Точно в този момент Шарлота Веспърс е при Да’Даклан паша — отвърна Ентрери.

— Не се ли боите, че той може да я убие, за да си отмъсти? — намеси се Кимуриел.

— Няма да е кой знае каква загуба — ехидно подхвърли Рай’ги.

— Да’Даклан паша е твърде заинтригуван… — започна палачът.

— Твърде впечатлен, искаш да кажеш — поправи го Рай’ги.

— Твърде заинтригуван — настоя Ентрери, — за да действа толкова прибързано. Загубата на толкова незначителен пост не може да го е разлютила особено и сега той несъмнено изгаря от желание да научи повече за истинската ни сила и намерения. Възможно е да я убие — най-вече за да види как ще реагираме.

— Ако го стори, бихме могли да заличим и него, и цялата му гилдия от лицето на земята — думите на Джарлаксъл накараха събеседниците му да повдигнат учудено вежди.

Ентрери обаче съвсем не беше толкова изненадан.

Започнал бе да подозира, че зад привидно безумното държание на Джарлаксъл се крие нещо повече, някаква неизвестна му още логика. При обикновени обстоятелства ставаше ли въпрос за някого като Да’Даклан паша от могъщата гилдия на Рейкърс, наемникът би се опитал да намери решение, изгодно и за двете страни.

Той рядко хабеше време, усилия и отлично обучените си войници, за да сее разрушение, поне не повече, отколкото му бе необходимо, за да си извоюва достатъчно добра позиция. В този момент позициите им в Калимпорт бяха задоволително сигурни, ала ето че апетитът на Джарлаксъл непрекъснато нарастваше.

Ентрери не го разбираше, но това не го тревожеше особено — сигурен бе, че все ще намери начин да извлече изгода от ситуацията.

— Преди да предприемем каквото и да било срещу Да’Даклан, трябва да отслабим външната му подкрепа — отбеляза палачът.

— Външната му подкрепа? — повториха Джарлаксъл и Рай’ги едновременно.

— Ръката на Да’Даклан се простира надалеч — обясни убиецът. — Подозирам, че се е погрижил да се обгради със сигурна защита, която най-вероятно се простира и извън пределите на Калимпорт.

По лицата на елфите Ентрери разбра, че току-що бе направил първата крачка към осъществяването на намеренията си. Не трябваше да казва нищо повече, не и в този момент. В действителност, той познаваше Да’Даклан паша достатъчно добре, за да е сигурен, че старецът и с пръст няма да докосне Шарлота. Подобна неприкрита саморазправа изобщо не беше в стила му.

Не, той щеше да приветства посещението й и да се опита да научи колкото се може повече — в неговите очи подобно дръзко нападение бе почти сигурно доказателство, че Басадони са се сдобили с ново оръжие или нов — съюзник. Да’Даклан несъмнено ще иска да узнае дали атаката се дължи на прекомерната самонадеяност на новите водачи на гилдията (в случай че Басадони наистина бе мъртъв, както говореше мълвата) или е резултат от оправдана увереност в собствените сили. Фактът, че Шарлота (която смъртта на Басадони несъмнено би издигнала до самия връх на гилдията), се бе осмелила да го посети, определено говореше в полза на второто предположение. А Да’Даклан за нищо на света не би рискувал да си докара подобна катастрофа на главата.

О, да, Шарлота щеше да си тръгне от дома му напълно невредима, припомняйки си подшушнатото от Дуавел Тигъруилис. Когато по-късно същата вечер отидеше при Джарлаксъл, тя щеше да повтори твърдението на Ентрери, че Да’Даклан си има съюзник извън пределите на града и след това за палача щеше да остане единствено да намекне, че мястото, обитавано от този съюзник, би било съвършено за издигане на кристалната кула.

Да, според убиеца всичко се нареждаше чудесно.

— Запушим ли устата на Кохрин Соулз, Да’Даклан паша остава без подкрепа извън Калимпорт — обясни Шарлота на Джарлаксъл същата вечер.

— Не бих казал, че тя му трябва кой знае колко — отбеляза наемникът. — От онова, което чувам от теб и останалите ми информатори, разбирам, че си има предостатъчно подкрепа в самия град и да се опитваме да покорим гилдията му, не изглежда никак разумно.

— Само че той не го осъзнава — отвърна Шарлота без да се колебае.

У Джарлаксъл нямаше никакво съмнение, че Шарлота е обмислила всичко много внимателно. Беше се върнала от срещата си с Да’Даклан паша, а след това и с уличните си информатори приятно развълнувана и оживена. Вярно, не бе постигнала кой знае какво с Да’Даклан, но съвсем ясно бе почувствала, че старецът е заел отбранителна позиция. Пълното унищожение на поста в покрайнините на града здравата го бе стреснало, още повече, че и представа си нямаше какво става в гилдията на Басадони, нито кой я владее сега и това силно го тревожеше.

Джарлаксъл подпря брадичка с изящната си ръка:

— Смята, че старият Басадони е мъртъв, така ли? — попита той за трети път и за трети път Шарлота отговори утвърдително. — Не означава ли това, че гилдията е отслабена?

— В твоя свят, където домовете се управляват от матрони, които служат на самата Лолт — може би — отвърна Шарлота. — Не и тук. Тук загубата на управляващия паша означава единствено нестабилност в редиците на гилдията, а това повече от всичко друго плаши противниците й. Гилдиите рядко воюват помежду си, защото никой не печели от подобни междуособици. Това е урок, който старите паши усвояват с течение на годините и който предават на своите наследници поколения наред.

Разбира се, за Джарлаксъл не беше трудно да види логиката в думите на Шарлота, ала въпреки това запази леко обърканото си изражение, подтиквайки я да продължи. В действителност, наемникът научаваше повече за нея, отколкото за привичките на калимпортските гилдии.

— За Да’Даклан паша нападението ни е доказателство, че Басадони е мъртъв — допълни Шарлота и по устните й се разля зла усмивка. — Според него, ако старият Басадони е убит (или най-малкото е изгубил властта си), гилдията ни става много по-опасна.

— Така че колкото повече от нишките на ловко изплетената му мрежа прекъснем (първо — поста в покрайнините, а сега и Далабадския оазис), толкова по-несигурен ще се чувства Да’Даклан — рече Джарлаксъл.

— И толкова по-лесно ще ни бъде да сключим изгодно за нас споразумение с гилдията му. Нищо чудно, в опит да ни умилостиви, да ни отстъпи района около унищожения си пост. Той самият бездруго не може да го използва повече.

— Няма да е кой знае каква печалба — отбеляза Джарлаксъл.

— Така е. Но само си представи какво ще си помислят останалите гилдии, ако вместо да ни отмъсти за злото, което му причинихме, Да’Даклан ни даде част от територията си — измърка Шарлота и Джарлаксъл усети как уважението му към нея нараства.

— Далабадският оазис? — повтори той.

— Ценна придобивка сам по себе си — побърза да го увери Шарлота. — Дори и без преимуществото, което ще ни даде над Да’Даклан паша.

Джарлаксъл помисли малко и кимна в знак на съгласие, а после се подсмихна лукаво и посочи леглото си — изгледите за апетитна печалба винаги му действаха като афродизиак.

По-късно същата нощ Джарлаксъл отпрати Шарлота, за да може да обмисли на спокойствие донесената от нея информация. Според Шарлота (която пък го бе научила от лъжливите подмятания на Дуавел Тигъруилис).

Далабадският оазис беше брънка от веригата, по която Да’Даклан получаваше информация от съюзниците си извън Калимпорт. Управляван от незначителен човечец на име Соулз, Далабад беше независима крепост, която не принадлежеше към никоя от калимпортските гилдии, но срещу съответното заплащане предаваше необходимата информация комуто трябва и освен това, обяснила бе Шарлота, понякога събираше такси от пътниците, минаващи по северозападния път.

Джарлаксъл крачеше напред-назад, размишлявайки върху наученото от Шарлота и свързвайки го с чутото по-рано от Артемис Ентрери. Ясно почувства опитите на най-новия си съюзник да проникне в съзнанието му, но не му обърна внимание и само намести магическата си превръзка, за да заглуши повика му.

Трябва да имаше някаква тайна, заровена между пластовете информация, скрита връзка между несигурната позиция на Далабадския оазис и безспорното удобство на целия този план.

Та нали само преди няколко дни Ентрери му бе подхвърлил, че няма да е лошо да се огледа извън пределите на Калимпорт и да си намери къде да издигне кристалната кула?

И ето че сега съвършеното място за тази цел му се поднасяше почти на тепсия, при това с превземането му щяха да убият с един куршум два заека.

Креншинибон настойчиво се мъчеше да привлече вниманието му, всъщност — по-настойчиво, откогато и да било.

— Иска нещо — нашепна отломъкът в съзнанието му.

Джарлаксъл понечи да го отпрати, с намерението сам да си изясни положението, ала следващата забележка на Креншинибон изпревари изводите, които вече бе започнал да си прави, и прикова вниманието му.

— Аршемис Ентрери има скрит интерес в цялата работа. Стара вражда или съкровище, за което не знаем.

— Не — отговори Джарлаксъл на глас и свали магическата си превръзка, за да улесни общуването с Креншинибон. — Не го води желанието за отмъщение. Ако Ентрери имаше зъб на Соулз, лично щеше да си уреди сметките с него. Винаги се е гордял с това, че сам си върши работата.

— Нима не ти се струва странно, че Далабадският оазис, за който до вчера дори не бе чувал, изведнъж се оказва както съвършеното място за кристалната кула, така и прекрасна възможност да нанесем сериозен удар на Рейкърс? — попита отломъкът и без да остави Джарлаксъл да каже каквото и да било, сам отговори на въпроса си: — Артемис Ентрери си има тайна причина да те подтиква към нападение над Далабад, в това няма никакво съмнение. Нищо чудно да е знаел, че според информаторите ни подобно завоевание ще сплаши Да’Даклан паша и ще ни осигури значително преимущество над него.

— По-вероятно е сам той да е уредил информаторите ни да стигнат до това заключение — развеселено се изкиска наемникът.

— Може би смята, че такова начинание е обречено на пълен провал и че отърве ли се от нас, ще може да властва необезпокояван от никого.

Джарлаксъл поклати глава, още преди Креншинибон да бе довършил.

— Ако Артемис Ентрери искаше да се отърве от нас, щеше просто да си намери предлог да напусне града.

— И да се скрие като Морик Разбойника? — ехидно отвърна отломъкът.

Креншинибон имаше право, принуден бе да признае наемникът. Бреган Д’аерте вече бяха доказали, че ръката им на Повърхността се простира надалеч, навярно достатъчно, за да заловят всекиго, опитал се да им избяга. Въпреки това Джарлаксъл не можеше да се съгласи с последното твърдение на отломъка. Първо, Ентрери беше твърде умен, за да си помисли, че Бреган Д’аерте биха нападнали слепешката Далабад или който и да било противник. Освен това, смяташе наемникът, подобен удар по позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността би бил прекалено рискован — ако Ентрери наистина целеше това, нямаше ли да е много по-лесно просто да подшушне на калимшанските власти, че в Калимпорт се е появила шайка мрачни елфи?

Наемникът приведе всички тези доводи на Креншинибон, в опит да го убеди, че второто му предположение е далеч по-достоверно и че Ентрери най-вероятно е научил за някакво съкровище, пазено в оазиса.

След това затвори очи и остави отломъка да сподели какво мисли за тази напълно правдоподобна хипотеза. Не можа да сдържи смеха си, когато установи, че Креншинибон не само е съгласен с него, но и гледа на ситуацията по същия начин. И двамата бяха повече развеселени и впечатлени, отколкото сърдити. Независимо какви бяха скритите подбуди на Ентрери и дали информацията за връзката между Далабад и Да’Даклан паша бе вярна, оазисът без съмнение си струваше да бъде завладян — нещо, което нямаше да бъде трудно.

Особено нетърпелив беше Креншинибон, който ясно бе дал да се разбере, че на всяка цена държи да издигне свое кристално подобие, кула, с която да събира лъчите на слънцето.

Поредната стъпка към постигането на отколешната му цел.

Седма глава Преимущество, превърнато в гибел

Кохрин Соулз протегна десницата си и мислихте му се насочиха към черната, обточена с червено ръкавица, която я обгръщаше. Сега червените нишки сякаш пулсираха — чувство, което потайният, откъснат от света мъж отлично познаваше.

Някой се опитваше да го шпионира.

Соулз потъна още по-дълбоко в глъбините на магическата ръкавица. Неотдавна беше получил предложение (чрез посредник от Калимпорт, разбира се) за Нокътя на Шарон, скъпоценния му меч. Естествено, отказал бе категорично. Ценеше меча си повече от всичките си жени, повече дори от многобройните си деца. Предложението си го биваше и обещаваше несметно съкровище в замяна на магическото оръжие.

Соулз притежаваше Нокътя на Шарон отдавна, освен това познаваше калимпортските гилдии достатъчно добре, за да знае какво би могло да последва след толкова недвусмислен отказ. Затова изобщо не се изненада, когато усети, че нечие магическо око се опитва да го открие. А откакто му бяха подшушнали, че предложението може да е дошло от Артемис Ентрери и гилдията на Басадони, Соулз дори го очакваше.

Щяха да се опитат да открият слабото му място, а когато не успееха (тъй като такова просто нямаше), щяха да се откажат и да го оставят на мира.

Изведнъж Соулз почувства нещо различно и необичайно, опасно дотолкова, доколкото означаваше, че този крадец няма да се откаже така лесно. Защото онова, което Соулз долови, не бяха заклинанията на някой магьосник, нито молитвите на някой жрец. Тази енергия го изненада, но със сигурност не беше нещо, с което той и ръкавицата не се бяха сблъсквали преди.

— Псионист — изрече той на глас и погледна към своите най-приближени помощници, които се бяха наредили почтително насреща му.

Трима от тях бяха собствените му деца, четвъртият беше именит мемнонски командир, а петият — прочут, но вече оттеглил се от някогашното си поприще, калимпортски крадец. При това (много удобно за случая, помисли си Соулз) — от гилдията на Басадони.

— Артемис Ентрери и Басадони, в случай че наистина са те, някак са успели да се сдобият с псионист — обясни Соулз.

Петимата тихичко заобсъждаха неочакваната новина.

— Може би това е било скритото оръжие на Артемис Ентрери през всички тези години — обади се Ахдания Соулз, най-младата в стаята.

— Ентрери? — изсмя се Прилио, старият калимпортски крадец. — Надарен със забележителна воля и интелект? Без съмнение. Псионистки умения? Едва ли! Толкова го бива да върти оръжието, че никога не е имал нужда от тях.

— Който и да се домогва до съкровището ми, със сигурност си е намерил съюзник с псионистки умения — рече Соулз. — Смятат, че това им дава преимущество над нас, вярват, че са напипали слабото ми място и несъмнено ще се опитат да се възползват от него. Разбира се, това ги прави още по-опасни. Нищо чудно скоро да последва нападение.

Останалите настръхнаха при тези думи, но никой не изглеждаше прекалено стреснат. Сигурни бяха, че калимпортските гилдии не са се съюзили срещу тях (Кохрин Соулз бе платил немалка сума, за да се увери в това още в началото), а нямаше нито една гилдия в Калимпорт, която да е в състояние, сама или с помощта на още някого, да превземе Далабад. Не и докато Соулз притежаваше меча и ръкавицата и можеше да обезвреди всеки магьосник.

— Нито един войник няма да се прехвърли през стените на крепостта ни — заяви Ахдания със самоуверена усмивка. — Нито един крадец няма да проникне в замъка, прокрадвайки се в непрогледните сенки.

— Освен ако не владее мисловна магия — подхвърли Прилио и погледна към Соулз, ала той само се изсмя.

— Противникът ни вярва, че е открил слабото ни място. Лесно мога да ги спра с това — при тези думи Соулз вдигна ръкавицата, — да не говорим, че разполагам и с други методи…

Той нарочно не довърши, а злата усмивка, изкривила устните му, накара петимата му помощници широко да се ухилят. Защото Кохрин Соулз имаше още един помощник, някой, когото рядко виждаха и до когото рядко прибягваха. Някой, когото използваха най-вече като инструмент за разпити и мъчения, и който предпочиташе да прекарва колкото се може по-малко време сред хората.

— Вие подсигурете отбраната срещу обикновени оръжия — нареди Соулз, — а аз ще се погрижа за защитата срещу мисловни атаки.

С тези думи той отпрати своите помощници и отново насочи цялото си внимание към могъщата магическа ръкавица, чиито червени нишки протичаха през нея като вени, пълни с топла кръв. Да, Соулз ясно усещаше, че някой се опитва да надзърне във владенията му и макар да му се щеше всички завистници да го оставят на мира, предстоящото оживление можеше да се окаже и забавно.

Ихараскрик със сигурност щеше да е доволен.

Далеч под тронната зала на Кохрин Соулз, в своите тунели, за чието съществуване повечето от войниците на Соулз дори не подозираха, Ихараскрик вече знаеше, че някой (или нещо) бе проникнал в оазиса с помощта на псионистка енергия. Ихараскрик беше илитид, човекоподобно създание с глава, наподобяваща огромен мозък и пипала, там, където би трябвало да бъдат носът, устата и брадичката му. Ужасяващо грозни, илитидите бяха надарени със забележителна физическа сила, ала същинската им мощ се дължеше на невероятните им мисловни умения, с които не можеха да се мерят нито хора, нито мрачни елфи. Илитидите бяха в състояние да надвият и най-могъщия противник с помощта на зашеметяващи вълни мисловна енергия, след което или заробваха злощастника, довеждайки го до подобно на транс състояние, или впиваха гнусните си пипала в лицето му и се гощаваха с мозъка.

Ихараскрик вече дълги години работеше с Кохрин Соулз, който го смяташе за нещо средно между свой помощник и свой слуга. Според него двамата бяха сключили напълно честна сделка, печеливша и за двете страни. Това бе станало, след като Соулз беше надвил илитида, впримчвайки мозъка му с помощта на ръкавицата, оставяйки го по този начин беззащитен срещу смъртоносната атака на меча. В действителност, ако Соулз беше избрал да нанесе удар, обръщайки магията на илитида срещу самия него, Ихараскрик просто щеше да потъне в скалите с помощта на енергия, която нямаше да бъде насочена към Соулз и поради това щеше да е недостъпна за магическата ръкавица.

Соулз обаче бе предпочел да не довърши атаката си, точно както колективното съзнание на илитидите беше предвидило. Готов да се възползва от всяка удала му се възможност, Соулз бе сключил сделка с крадеца на мисли — живота му, както и удобно местенце, където да медитира (или както и да се наричаше онова, което илитидите правеха) в замяна на услугите му от време на време, най-вече в защитата на Далабадския оазис.

През всичките тези години на Соулз и през ум не му беше минало, че от самото начало Ихараскрик бе целял точно това и че събратята му го бяха избрали да открие и проучи необикновената ръкавица — нещо обичайно за илитидите, които се интересуваха от всеки предмет, способен да овладее унищожителната им мисловна енергия. Вярно, Ихараскрик все още не беше научил кой знае колко за ръкавицата, ала това ни най-малко не го тревожеше. Илитидите бяха една от най-търпеливите раси във Фаерун и обикновено се наслаждаваха повече на пътя, отколкото на крайната цел, така че Ихараскрик бе напълно щастлив в своя подземен дом.

Когато почувства псионисткото проникване, илитидът веднага разбра, че не е някой негов събрат, проявил интерес към Далабадския оазис и магическата ръкавица.

Напълно уверен в превъзходството си (както всички от своята раса), Ихараскрик бе по-скоро заинтригуван, отколкото разтревожен и дори се подразни, когато Соулз спря опитите на непознатия псионист с магическата си ръкавица. Ала ето че далечният повик се бе завърнал, пренасочен, така че да избегне примката на Соулз, и този път Ихараскрик отговори, привличайки окото на неизвестния псионист надолу, към своето подземие.

Илитидът не се и опита да прикрие изненадата си, когато разбра кой стои от другата страна. Непознатият (не какъв да е, а истински елф на мрака!) също не помисли да скрие собственото си удивление.

— Хасзакин! — изуми се той, използвайки елфическата дума за илитид (дума, в която се съдържаше уважение, каквото Мрачните рядко засвидетелстваха на същество от друга раса).

— Дин Г’еиивалз? — попита Ихараскрик, спомнил си името на един мрачно елфически град, който някога познаваше много добре.

— Мензоберанзан — долетя псионисткият отговор.

— Дом Облодра — веднага се досети илитидът, тъй като в Подземния мрак нямаше илитид, който да не е чувал за този крайно необичаен дом.

— Вече не — отвърна Кимуриел.

Ихараскрик усети горчилката в гласа му, а когато елфът сподели спомените си за падението на своя дом, илитидът разбра на какво се дължи тя. В Смутното време, когато всички магии бяха престанали да действат, единствените, останали незасегнати, бяха псионистите от дом Облодра. Възползвайки се от моментното си преимущество, те бяха отправили предизвикателство към най-могъщите домове в Мензоберанзан, включително и към самата матрона Баенре. Ала тогава ситуацията бе взела напълно противоположен обрат — конвенционалната магия си бе възвърнала силите, а псионизмът временно бе напълно обезсилен. Отговорът на матрона Баенре беше съкрушителен и дом Облодра, с всичките си обитатели и постройки, бе разгромен и запратен в Хищния процеп. Оцелял бе единствено Кимуриел, който бе проявил благоразумието да използва връзките си с Джарлаксъл и Бреган Д’аерте и да се оттегли възможно най-бързо.

— Смятате да нападнете Далабад, така ли? — попита Ихараскрик, сигурен, че ще получи отговор — лоялността, която псионистите проявяваха един към друг, често пъти бе по-силна от тази, която показваха към собствената си раса.

— Далабад ще бъде наш, преди нощта да е отминала.

Изведнъж връзката прекъсна, а когато Кохрин Соулз влезе в тъмната зала, надянал проклетата ръкавица, която така пречеше на псионистката енергия, Ихараскрик разбра на какво се дължи внезапното оттегляне на елфа.

Илитидът се поклони на мъжа, който се мислеше за негов господар.

— Някой се опита да ни проучи — заяви направо Соулз, без да може да скрие напрежението си от отвратително грозното създание.

— Псионист — потвърди илитидът на глас. — Аз също го усетих.

— Могъщ ли е?

Ихараскрик издаде тих, клокочещ звук, който бе равносилен на пренебрежително свиване на рамене трудно му бе да изпитва респект от някого, който не принадлежеше към неговата раса. Оценката на Ихараскрик беше напълно искрена, независимо от това, че точно този псионист беше мрачен елф, а не човек, и на всичкото отгоре — част от дом, който бе добре известен на илитидите. Все пак, въпреки че самият той нямаше за какво да се тревожи, Ихараскрик познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Кимуриел Облодра е най-малкият от проблемите, очакващи Кохрин Соулз.

— Могъществото е нещо относително — загадъчно отвърна той.

Кохрин Соулз съвсем ясно почувства магическата енергия, докато се изкачваше по дългата, спираловидна стълба, извеждаща от подземието, и се затича. Мускулите му се напрегнаха до краен предел, ала старите му кости не усещаха болка. Възможно ли бе нападението вече да е започнало?

Пое си дъх, чак когато достигна приземния етаж и завари голяма част от войниците си да разговарят развълнувано, повече заинтригувани, отколкото разтревожени.

— Твоя ли е, татко? — попита Ахдания със светнали очи и виждайки недоумението му, го поведе към една от стаите с източно изложение.

Навън, насред Далабадския оазис, в сърцето на уж непристъпната му крепост, се извисяваше кристална кула.

Навън, обляно от ярките, слънчеви лъчи, се издигаше физическото въплъщение на Креншинибон — сигурен знак, че смъртната им присъда е подписана.

Десницата на Кохрин Соулз запулсира неудържимо. Ръкавицата бе в състояние да поглъща магическа енергия и да я обръща срещу източника й, но макар че могъщият предмет никога досега не го беше разочаровал, само един поглед беше достатъчен на Соулз, за да разбере, че в сравнение с внушителната кула и той, и скъпоценните му оръжия бледнеят, жалки играчки в ръцете на обикновен, слаб смъртен. И без да се опитва, Соулз знаеше, че никога няма да успее да извлече магическата енергия на кулата, усещаше, че поиска ли да го стори, тя ще погълне и него, и ръкавицата. Ледени тръпки пробягаха по тялото му, когато си представи физическия облик, който това поглъщане можеше да приеме — вкамененото му тяло, превърнато във водоливник, украсяващ страховитата кула.

— Твоя ли е, татко? — повтори Ахдания, ала любопитството се изпари от гласа й, а възхитените пламъчета в очите й угаснаха, когато баща й обърна към нея пребледнялото си като платно лице.

Извън крепостните стени на оазиса, скрит между няколко палмови дървета и обгърнат от магически мрак, Джарлаксъл повика кристалната кула. Начаса външната й стена се удължи и към него, досущ гънещо се пипало, плъзна дълъг тунел, който проби магическата тъмнина и спря пред краката му. Уверен, че воините му са по местата си, наемникът се изкачи по стълбите, които отвеждаха в кулата, и с една мисъл нареди на Креншинибон да прибере кристалното си пипало, така че никой повече да не може да проникне вътре.

От удобната си позиция високо над земята, Джарлаксъл спокойно можеше да наблюдава драмата, разиграваща се под него.

— Не можеш ли да заглушиш светлината? — попита той телепатично.

— Светлината е сила — отвърна Креншинибон.

— За теб може би. На мен обаче ми пречи.

Джарлаксъл усети нещо много подобно на сподавен смях, но кристалният отломък все пак се подчини и затъмни източната стена, приглушавайки светлината в стаята. След това му предложи удобно кресло, което се носеше във въздуха, така че наемникът можеше с лекота да се придвижва из стаята и да следи битката, която скоро щеше да започне.

— Забележи, че Артемис Ентрери възнамерява да вземе участие в сражението — подхвърли Креншинибон и накара креслото да отиде до северния прозорец.

Джарлаксъл насочи вниманието си далеч под себе си, към палатките, скалите и дърветата, които се издигаха отвъд крепостните стени. Най-сетне, следвайки указанията на отломъка, успя да различи фигурата, спотаена в гъстите сенки.

— За разлика от нападението над Да’Даклан паша — допълни Креншинибон, макар да знаеше, че и без негова помощ Джарлаксъл си мисли съвсем същото.

Всичко навеждаше на извода, че Ентрери има някаква скрита цел, нещо, което не засягаше Бреган Д’аерте или поне не застрашаваше Джарлаксъл.

Каквато и да беше истината, Джарлаксъл и Креншинибон бяха по-скоро развеселени, отколкото обезпокоени.

Креслото се премести в другата част на малката, кръгла стаичка, откъдето наемникът можеше да проследи първия ход на воините си. Целяща да отклони вниманието, тази атака се състоеше от поредица от кълба магически мрак, спуснати върху външната стена на крепостта. Бойците, които се намираха там, изпаднаха в паника и се защураха напред-назад, крещейки, че трябва да заемат отбранителна позиция спрямо непрогледния мрак. Сториха го (и то доста добре, не пропусна да отбележи Джарлаксъл), ала в този миг започна същинската атака и то не отвън, а отвътре.

Рай’ги беше прекосил вътрешния двор на крепостта, взимайки по три метра наведнъж, без нито за миг да прекъсва поредицата от магии, която бе подхванал. За свой късмет бе открил естествен проход под крепостта и когато изрече последното заклинание за преминаване през стени, пръстта и камъните над тунела изчезнаха.

Воините на Бреган Д’аерте тутакси се издигнаха във въздуха, използвайки вродените си левитационни умения, и изпълниха двора, обгърнати в кълба от мрак — както за да объркат още повече противника си, така и за да се предпазят от ярките лъчи на омразното им слънце.

— Трябваше да нападнем през нощта — рече Джарлаксъл на глас.

— Силата ми е най-голяма през деня — долетя незабавно телепатичният отговор на Креншинибон — недвусмислено напомняне от страна на отломъка, че е по-могъщ от всички бойци на Бреган Д’аерте, взети заедно.

Джарлаксъл доста се смути при тази проява на неприкрита самоувереност, макар и сам да не знаеше защо.

Застанал в дупката, Рай’ги раздаваше нареждания на елфите, които продължаваха да се изливат в двора, нетърпеливи да се хвърлят в бой. Днес магьосникът беше необикновено въодушевен. Кръвта му кипеше както винаги в битка, но в същото време изобщо не му се нравеше, че Джарлаксъл бе избрал да извършат нападението по изгрев-слънце. Според Рай’ги единственото, което подобна глупава постъпка щеше да постигне, бе да постави свикналите да се бият в мрак елфи в неизгодна позиция и то само за да може Джарлаксъл да издигне кристалната кула. Вярно, появата на внушителната кула бе впечатляваща и несъмнено щеше да стресне неприятеля и да му подскаже с колко могъщ противник си има работа. Рай’ги добре знаеше колко полезно бе да всеят подобен ужас в сърцето на врага. Въпреки това всеки път, щом видеше някой от събратята си да примижава болезнено, докато излиза от дупката в земята, изскърцваше със зъби и за кой ли път се опитваше да намери обяснение за странното държание на Джарлаксъл.

Нещо повече — да използват мрачни елфи така неприкрито, му се струваше неоправдан и твърде голям риск. Не можеха ли да постигнат целта си по същия начин, по който възнамеряваха да унищожат Да’Даклан паша — с помощта на хора (или дори коболди), които да замаскират тайното участие на Мрачните? Защото, в крайна сметка, какво щеше да остане от Далабад след края на сражението? Онези, които оцелееха в битката (или с други думи — почти всички, тъй като елфите и този път започнаха атаката си с обичайните стрелички, напоени с приспивателна отрова) така или иначе трябваше да бъдат екзекутирани след края й, за да не могат да издадат истината за нападателите си.

Рай’ги отново си напомни какво бе неговото място в гилдията и че само някоя огромна грешка от страна на Джарлаксъл, грешка, струваща живота на мнозина от Бреган Д’аерте, можеше да му спечели достатъчно подкрепа, за да измести наемника от върха. А може би именно днешната атака щеше да се окаже тази грешка.

Внезапно магьосникът долови промяна във виковете, долитащи откъм крепостната стена, а когато вдигна поглед, установи, че слънцето грее по-ярко, а кълбата магически мрак ги няма. Дупката, която бе отворил в земята, също изчезна, поглъщайки в каменната си паст двама елфи, които тъкмо излизаха. Всичко трая само миг, сякаш някой внезапно се бе протегнал и бе разпръснал магията на Рай’ги, ала и това бе достатъчно, за да отнеме живота на двамата мрачни воини.

Рай’ги изруга Джарлаксъл, ала за кой ли път — съвсем тихичко.

Важното сега бе да остане невредим и да види дали в крайна сметка днешното нападение, дори и да завършеше с пълен провал, няма да се окаже добре дошло за личните му интереси.

Кохрин Соулз неволно направи крачка назад, поразен както от факта, че нападателите, нахлули в крепостта, бяха истински елфи на мрака, така и от магическия отпор, който с такава лекота беше обезсилил ръкавицата му. Излязъл бе от главната постройка, за да повдигне духа на войниците си и с Нокътя на Шарон в ръка се бе насочил натам, откъдето долитаха викове на болка и ужас и където тегнеше магически мрак.

Пропъждането на този мрак, както и затварянето на дупката, през която врагът продължаваше да нахлува, бе нищо работа за могъщата ръкавица, ала Соулз едва не бе повален от прилива на енергия, който парира собствената му обезсилваща магия. Толкова страховита бе тази вълна, толкова първична и неудържима бе силата й, че Соулз никога не би могъл да я спре с ръкавицата.

Нямаше откъде другаде да е дошла, освен от кристалната кула.

Кристалната кула!

Мрачните елфи!

Беше обречен!

След като нареди на войниците да се бият докрай, Соулз се върна обратно в крепостта и повика Ихараскрик, още докато тичаше из пустите коридори, следван по петите от скъпата си Ахдания. Мисловно нареди на Ихараскрик да се появи и да го отведе оттук.

Ала отговор не последва.

— Чу ме — увери Соулз дъщеря си. — Трябва да издържим само докато дойде. След това отиваме право в Калимпорт, за да съобщим на властите, че Мрачните са тук.

— Тежките резета и сложните капани, заложени по пътя, ще задържат врага надалеч — каза Ахдания.

Въпреки смущаващия факт, че нападателите се бяха оказали мрачни елфи, тя наистина го вярваше. Дългите, вити коридори, които криволичеха из основната сграда на крепостта, бяха пълни с тежки каменни врати, подсигурени допълнително с пластове метал и здраво дърво, достатъчно плътни, за да устоят на почти всяко нападение, било то физическо или магическо. А огромният брой капани, заложени между външните стени и покоите на Кохрин Соулз, скътани на сигурно място в сърцето на крепостта, бяха непреодолимо препятствие и за най-опитния крадец.

Но не и за най-хитрия.

Незабелязан от никого, Артемис Ентрери бе успял да се добере до подножието на северната стена. Само по себе си, това бе немалко постижение, невъзможно при обичайни обстоятелства, тъй като крепостта беше заобиколена от открито поле с диаметър повече от трийсет метра, отвъд които се издигаха дървета, палатки и масивни скални късове. Само че обстоятелствата далеч не бяха обичайни. При неочакваната поява на кулата насред двора на крепостта, повечето пазачи се бяха защурали насам-натам, мъчейки се да разберат дали става въпрос за вражеско приспособление или за някое тайно оръжие на Соулз. Дори войниците по крепостните стени не можеха да откъснат очи от внушителната гледка.

Ентрери се прилепи до стената. Магията на взетия назаем елфически плащ пиуафуи нямаше да трае дълго на ярката слънчева светлина, но все пак щеше да му даде достатъчно защита, в случай че някой от стражите се надвесеше от стената и погледнеше навън.

Палачът почака, докато не чу откъм вътрешността на двора да се разнася шум от битка.

За неопитното око крепостната стена изглеждаше непристъпна, построена от бял мрамор, който изпъкваше на фона на кафеникавия пясъчник и сивия гранит. В очите на Ентрери обаче това не бе стена, а удобна стълба, с предостатъчно неравности, за които да се залови.

Достигна върха за броени секунди и много внимателно надникна над ръба. Наблизо имаше двамина стражи, които трескаво презареждаха арбалетите си, без да откъсват очи от битката, кипяща в двора.

Съвършено безшумен, палачът се прехвърли през стената, загърнат в своя елфически плащ, а когато няколко секунди по-късно се спусна от другата й страна, вече бе облечен като един от хората на Кохрин Соулз.

Присъедини се към неколцина войници, които тичаха към мястото на схватката, но се отдели от тях, когато я наближиха, и отново се долепи до стената, и се насочи към отворената врата, където току-що бе зърнал Кохрин Соулз. Старецът се бореше с магията на Мрачните, размахал великолепния си меч. Соулз заотстъпва назад и Ентрери стори същото, влизайки в крепостта преди него.

Веднъж озовал се вътре, убиецът се втурна по коридорите с все същата безшумна стъпка, незабелязан от никого. Тежките врати бяха отворени, смъртоносните капани все още не бяха задействани, докато Соулз и дъщеря му тичаха на няколко крачки след палача, следвани от няколко войници, които залостваха вратите и залагаха клопките. Ентрери достигна вратата, която въвеждаше в покоите на Соулз, с достатъчно преднина, не само за да забележи, че всички капани тук вече бяха задействани, но и за да успее да се погрижи за тях.

Ето как когато малко по-късно Ахдания Соулз бутна великолепната, украсена със златни листа врата и заедно с баща си пристъпи в уж сигурната стая, Артемис Ентрери вече беше там, спотаен зад пищен, дълъг до пода гоблен.

Тримата далабадски войници — отлично подготвени, с чудесни оръжия, здрави ризници и лъскави щитове, — се приготвиха да посрещнат тримата мрачни елфи, появили се на западната стена. Колкото и да бяха ужасени от гледката на истински елфи на мрака, тримата мъже все пак запазиха достатъчно самообладание, за да се подредят така, че стената да пази гърбовете им.

Елфите се поотдръпнаха един от друг и се нахвърлиха върху противника. Великолепните им мечове, по два у всеки от тях, описваха толкова мълниеносни кръгове, че остриетата им сякаш се сливаха в едно.

За своя чест войниците удържаха позициите си и посрещнаха атаката с добре преценени движения, потискайки желанието да закрещят от ужас и да се нахвърлят сляпо върху врага, както сториха немалко от другарите им наоколо, с пагубни последствия. Постепенно, подхвърляйки си забързани забележки за тактиката на своите противници, тримата мъже започнаха да разгадават сложния, забележително изкусен танц на оръжията им поне дотолкова, че да успеят да отвърнат с няколко свои удара.

Схватката продължи по този начин известно време — тримата войници се оказаха достатъчно разумни, за да останат по местата си, вместо да се подлъжат и да последват отстъпващите от време на време елфи, отслабвайки по този начин защитата си. Дрънчейки звънко, магическите мечове, които Кохрин Соулз беше дал на най-добрите си войници, успешно устояваха на оръжията на Мрачните.

Изведнъж елфите си размениха няколко думи, които тримата им противници не можаха да разберат, и едновременно се хвърлиха в нападение, вдигнали високо великолепните си остриета. В отговор войниците също вдигнаха мечовете и щитовете си и звънтежът, последвал сблъсъка им, се сля в една-единствена протяжна нота, която отекна над двора.

Миг по-късно тя се промени и чак тогава войниците видяха, че и тримата елфи държат само по един меч, а другият се търкаля в краката им.

Вдигнали щитове и оръжия, за да се бранят от продължаващата атака на Мрачните, те разбраха колко са уязвими едва когато чуха изтракването на малките арбалети и почувстваха ужилването на стреличките.

Елфите направиха крачка назад. Тонакин Та’салз, войникът в средата, извика на другарите си, че е улучен, но е добре. Воинът от лявата му страна понечи да каже същото, ала езикът му внезапно натежа и от устните му излязоха само неразбираеми, завалени звуци. Тонакин погледна наляво тъкмо навреме, за да види как другарят му рухва по очи в прахта. Отдясно не долетя дори опит за отговор.

Тонакин остана съвсем сам. Той си пое дълбоко дъх и опря гръб в стената. Тримата елфи се наведоха и вдигнаха изпуснатите си мечове. Един от тях подхвърли нещо на своя език и макар да не разбра думите му, Тонакин ясно разчете смисъла им по лицето му.

Трябваше да падне приспан на земята, това искаше да му каже елфът, и Тонакин напълно се съгласи с него, когато тримата елфи се нахвърлиха отгоре му, размахали страховитите си оръжия в ужасяващо съвършен синхрон.

За своя чест, Тонакин успя да отбие първите два удара.

Подобно бе положението навсякъде из двора и по цялото протежение на крепостната стена. Използвайки предимно обикновени оръжия (макар и подсилени с магия), войниците на Джарлаксъл смазаха съпротивата на далабадските бойци. Наемникът им беше наредил да убиват само в случаите, когато стреличките с приспивателна отрова не свършат работа, и да приемат капитулацията на всички, решили да се предадат. Въпреки това, не пропусна да забележи Джарлаксъл, мнозина от воините му така и не дочакваха да видят дали повалените от отровата няма да се предадат.

Наемникът сви рамене, без да се тревожи кой знае колко. Това бе открита битка, каквато той и войниците му рядко бяха виждали. Ако жертвите се окажеха твърде много, за да може крепостта да функционира нормално, Джарлаксъл и Креншинибон щяха да набавят попълнения от другаде. Във всеки случай, още щом Соулз се бе скрил в сърцето на крепостта, уплашен от мощта на кристалния отломък, битката бе достигнала втората фаза.

Всичко се развиваше по мед и масло. Дворът и крепостните стени вече бяха в ръцете им, а самата твърдина бе пробита на няколко места. Дошло бе време Кимуриел и Рай’ги да излязат на сцената.

Кимуриел взе неколцина от все още будните пленници със себе си и ги принуди да влязат в крепостта.

Използвайки псионистките си умения, той щеше да проникне в съзнанието им, докато вървяха из осеяната с капани постройка, в търсене на стария Соулз.

Джарлаксъл се облегна удобно в стола си високо в кристалната кула. Искаше му се да слезе долу и да се включи във веселбата, но вместо това реши да остане и да сподели триумфа си със своя най-могъщ съюзник, Креншинибон, като дори позволи на отломъка отново да изтъни източната стена, допускайки повече светлина в кулата.

— Къде се е дянал? — беснееше Соулз, докато крачеше напред-назад из стаята. — Ихараскрик!

— Може би не е в състояние да дойде — предположи Ахдания и се приближи до гоблена, зад който се бе спотаил Ентрери.

Палачът знаеше, че може да я убие с едно-единствено движение, след което да се заеме със същинската си цел, ала любопитството му беше пробудено и той потисна този порив.

— Може би силата от кулата… — започна Ахдания.

— Не! — прекъсна я баща й. — Ихараскрик е недосегаем за подобни неща. Той и събратята му виждат всичко по… различен начин.

Още преди старият Соулз да бе довършил, дъщеря му ахна и отстъпи назад, а очите й се разшириха.

Уверен, че Ахдания е прекалено погълната от онова, което бе привлякло вниманието й, палачът приклекна на едно коляно и предпазливо надникна иззад гоблена тъкмо навреме, за да види как от псионисткия портал, зейнал пред Кохрин, в стаята пристъпва един илитид.

Крадец на мисли!

Убиецът отстъпи зад гоблена, мъчейки се да подреди мислите, гонещи се в главата му. Малко неща бяха в състояние да разтърсят Артемис Ентрери, който се бе научил да оцелява на улицата от съвсем ранна възраст и се бе издигнал до върха на безмилостната си професия, и който бе преживял както Мензоберанзан, така и още много срещи с мрачните елфи. Едно от тези неща бяха илитидите. Ентрери беше видял немалко от тях в града на Мрачните и ги ненавиждаше по-силно от всяко друго създание. Онова, което го отблъскваше така, не бе ужасяващият им външен вид, макар че в очите на всички други раси илитидите бяха потресаващо грозни.

Не, онова, от което палачът се отвращаваше толкова, бе самата им същност, съвършено различният начин, по който гледаха на света, както и Соулз току-що беше споменал.

През целия си живот Артемис Ентрери бе печелил надмощие над враговете си, защото ги разбираше по-добре, отколкото те — него. Мрачните елфи се бяха оказали малко по-голямо предизвикателство, най-вече защото бяха твърде опитни в плетенето на коварни интриги, за да бъде палачът сигурен какво се върти в главите им.

С илитидите (въпреки че контактите му с тях бяха съвсем мимолетни) това положение ставаше многократно по-неизгодно. Артемис Ентрери не бе в състояние да проумее подобен противник, защото не бе в състояние да погледне на света през неговите очи.

Дори за миг.

Ето защо палачът се сви зад гоблена, като се опитваше да заеме възможно най-малко място и се вслушваше във всяка дума, всеки звук, всяко поемане на дъх.

— Защо не се отзова на повика ми веднага? — попита Кохрин Соулз.

— Става въпрос за мрачни елфи — отвърна Ихараскрик с типичния за расата си гъгнещ глас, който в ушите на Ентрери звучеше като гласа на някой старец, задавян от храчки. — Проникнали са в крепостта.

— Трябваше да дойдеш по-рано! — извика Ахдания. — Можехме да ги надвием…

Ахдания не успя да довърши, останала внезапно без дъх. Тя се олюля немощно, сякаш едва се държеше на крака и Ентрери разбра, че илитидът току-що я бе ударил с мощна мисловна вълна.

— Какво да сторя? — вайкаше се Соулз.

— Нищо не можеш да сториш — отвърна Ихараскрик. — Обречен си.

— Оп-п-питай се да п-п-преговаряш с тях, т-т-татко! — извика посъвзелата се Ахдания. — Дай им, каквото искат, иначе сме загубени!

— Те ще вземат онова, което искат — увери я Ихараскрик и отново се обърна към баща й. — Не можеш да им предложиш абсолютно нищо. Безнадеждно е.

— Татко? — проплака Ахдания с внезапно изтънял глас.

— Заповядвам ти да ги нападнеш! — заяви Соулз и насочи страховития си меч към гърдите на илитида. — Разправи се с тях!

От устните на Ихараскрик се откъсна подобен на задавено прокашляне звук, който осмелилият се да надникне иззад гоблена Ентрери разпозна като искрено забавление.

Кохрин Соулз също разбра какво означава странният звук, защото лицето му пламна.

— Става въпрос за елфи на мрака — повтори илитидът. — Не ти ли е ясно? Безнадеждно е.

Кохрин Соулз понечи да отговори, да се кара, да настоява Ихараскрик да се заеме с отбраната на крепостта, ала после, сякаш всичко най-сетне му бе станало кристално ясно, замълча и се взря в подобния на октопод свой събеседник.

— Знаел си! — обвинително рече Соулз. — Когато псионистът проникна в Далабад, той…

— Още тогава разбрах, че е мрачен елф — не отрече Ихараскрик.

— Предател! — изрева Соулз.

— И дума не може да става за предателство — безразлично отбеляза илитидът. — Никога не сме били нито приятели, нито дори съюзници.

— Но ти си знаел!

Ихараскрик не си даде труда да му отговори.

— Татко? — обади се Ахдания, разтреперана от глава до пети.

С мъка поемайки си дъх, баща й вдигна лявата си ръка, за да избърше потта и сълзите, стичащи се по лицето му.

— Какво да сторя? — шепнеше Соулз. — Какво…

Странният, кашлящ звук отново изпълни стаята и този път у Ентрери не остана никакво съмнение — илитидът се надсмиваше над жалкия човек.

Кохрин Соулз се взе в ръце и впери ядовит поглед в него.

— Всичко това ти се струва забавно, така ли? — процеди той през зъби.

— Забавлява ме иронията в постъпките на нисшите раси — отвърна Ихараскрик. — Колко много прилича вайкането ти на хленча на твоите жертви! И както те напразно се молеха да пощадиш живота им, така и ти ще просиш милост от врага, чието могъщество дори не можеш да си представиш!

— Враг, който ти познаваш достатъчно добре! — изтъкна Соулз.

— Предпочитам Мрачните пред жалката ти раса — преспокойно призна илитидът. — Те никога не молят за милост, която знаят, че няма да получат. За разлика от хората, те приемат слабостите на мислещите същества. При тях, както и при вас, няма по-важна движеща сила от личния интерес, но за разлика от вас, те го осъзнават съвсем ясно.

И като се поклони лекичко, Ихараскрик добави:

— Това е цялото уважение, което ще получиш от мен. Бих могъл да насоча част от енергията си към теб, за да я уловиш и използваш срещу Мрачните (а те ще бъдат тук всеки момент), но няма да го сторя.

Артемис Ентрери съвсем ясно видя как отчаянието на Кохрин Соулз бе изместено от слепия гняв на човек, който вече няма какво да губи — изражение, което убиецът бе виждал безброй пъти през годините, прекарани в джунглата на калимпортските улици.

— Но ръкавицата все още е у мен! — властно заяви Соулз и вдигна великолепния си меч. — Поне ще изпитам удоволствието да видя как умираш преди мен!

Още преди Соулз да успее да довърши, Ихараскрик се сля с каменния под и изчезна.

— Проклет да си! — изрева Соулз. — Проклет да…

Гневният му вик бе прекъснат от силно тропане по вратата.

— Дай ми магическата си пръчка! — кресна Соулз и се обърна към дъщеря си.

Изправена пред пищния, простиращ се чак до пода гоблен, Ахдания стоеше напълно неподвижна и дори не посегна към магическата пръчка, втъкната в колана й.

Миг по-късно, с все същото непроменено изражение, тя се свлече на земята.

Зад нея се показа Артемис Ентрери.

Очите на Кохрин Соулз се разшириха, когато дъщеря му рухна на пода — не от уплаха за Ахдания, а от тревога за собствената му безопасност.

— Толкова по-лесно щеше да бъде, ако просто ми бе продал меча си — отбеляза палачът.

— Знаех си, че ти стоиш зад всичко това, Артемис Ентрери! — изръмжа Соулз и пристъпи към убиеца, без да сваля поглед от лицето му.

Кървавочервеното оръжие проблесна заплашително.

— Давам ти последна възможност да го продадеш — продължи наемникът и Соулз се закова на място, без да може да повярва на ушите си. — Срещу живота на дъщеря ти — добави Ентрери и сведе острието на изумрудената си кама към падналата Ахдания. — За собствения си живот също ще трябва да се спазариш, ала не с мен.

Откъм коридора се разнесе нов тропот, последван от шум от водеща се битка.

— Близо са, Соулз — отбеляза Ентрери. — Твърде близо и твърде много.

— Как можа да доведеш елфи на мрака в Калимпорт! — изръмжа Соулз в отговор.

— Те сами дойдоха — поправи го палачът. — Аз просто имах благоразумието да не се опитвам да им преча. Е, приемаш ли предложението ми? Мога да спася Ахдания — тя не е мъртва, просто спи.

За да подсили думите си, Ентрери вдигна миниатюрна стреличка с необичайна форма — елфическа стрела, напоена с приспивателна отрова.

— Дай ми меча и ръкавицата — още сега! — и ще пожаля живота й. След това можеш да се опиташ да откупиш собствения си живот. Мечът няма да ти помогне особено срещу Мрачните, защото те не се нуждаят от магия, за да се справят с теб.

— Но ако ще трябва да откупувам живота си, защо да не го сторя с меч в ръка? — попита Соулз.

В отговор Ентрери кимна по посока на Ахдания.

— Откъде да съм сигурен, че ще удържиш на думата си? — добави Соулз.

Без да каже нито дума, убиецът впи леден поглед в лицето му.

В този миг на вратата се потропа и Соулз, сякаш тласнат от резкия звук, се хвърли към Ентрери, вдигнал могъщия си меч.

Палачът разполагаше с достатъчно време, за да убие Ахдания, преди да отскочи, но не го стори. Вместо това се скри зад гоблена и като приклекна ниско, изтича до другия му край, а след него отекна звукът на раздиран плат. Нокътя на Шарон с лекота потъваше в плътната материя, откъртвайки дори парчета от стената зад нея.

Когато излезе от другата страна на гоблена, Ентрери видя Соулз да се насочва към него с полуобезумяло, тържествуващо изражение.

— Какво ли ще кажат мрачните елфи, когато дойдат и открият Артемис Ентрери мъртъв? — изкряска Соулз и замахна към рамото на палача.

Убиецът, който междувременно бе извадил собствения си меч, с лекота отби удара, ала Соулз беше много добър, и преди Ентрери да успее да замахне с камата, която държеше в лявата си ръка, той вдигна Нокътя на Шарон пред гърдите си.

Респектиран не толкова от противника си, колкото от великолепното му оръжие, Ентрери отстъпи назад.

Знаеше за Нокътя на Шарон достатъчно, за да осъзнае, че и най-незначителната драскотина, получена от острието му, ще се разпростре и забере и най-вероятно ще го убие.

Напълно уверен, че рано или късно ще намери пролука в защитата на Соулз, Ентрери започна да описва бавни кръгове около него.

Соулз замахна ниско и палачът трябваше да отскочи, следващият удар пък го накара да приклекне, като в същото време отби аленото острие с меча си и натисна с все сила. Атаката на Соулз беше мълниеносна и изпълнена толкова безупречно, че почти всеки противник би получил поне някоя драскотина…

… Ентрери обаче остана невредим. Вместо това Соулз се видя принуден да отстъпи и да замахне настрани, тъй като незнайно как палачът се бе озовал вдясно от него, докато отбиваше третия му удар.

Соулз изръмжа раздразнено, когато двамата пак се озоваха лице в лице, а Ентрери отново зае хладнокръвната си, дебнеща позиция. Този път, вместо да остане неподвижен, Соулз също започна да описва бавни кръгове, като (не пропусна да забележи Ентрери) леко влачеше единия си крак, очевидно готов да смени посоката само за миг, отрязвайки всеки път за отстъпление.

— Значи жадуваш да притежаваш Нокътя на Шарон, убиецо? — изсмя се подигравателно Соулз. — А осъзнаваш ли всъщност истинското му могъщество, знаеш ли докъде се простират страховитите му способности.

Ентрери бавно заотстъпва, първо наляво, после надясно, позволявайки на Соулз да стесни полето на битката. Започваше да губи търпение, а и звуците, които долитаха откъм вратата, красноречиво говореха, че съпротивата от другата й страна много скоро ще бъде надвита. Вратата бе великолепна и забележително яка, но дори това нямаше да й помогне задълго, а Ентрери искаше да приключи с всичко това преди появата на Рай’ги и Мрачните.

— Мислиш си, че съм просто един старец — подхвърли Соулз и се нахвърли отгоре му, замахнал за нов удар.

Ентрери го посрещна и този път отвърна на атаката с атака. Мечът му се провря под оръжието на Соулз и го отби настрани, след което палачът се завъртя и пристъпи напред, вдигнал изумрудената си кама, ала почти веднага се видя принуден да се отдръпне, тъй като лявата му ръка се озова твърде близо до опасния магически меч.

— Може и да съм стар — продължи Соулз решително, — но черпя сили от меча. Мога да въртя оръжието не по-зле от теб, Артемис Ентрери — докато имам Нокътя на Шарон, ти си обречен.

И той отново се хвърли в нападение, ала палачът се измъкна с лекота и отстъпи към стената. Скоро щеше да се окаже хванат натясно, но това можеше да се каже и за Соулз, който също нямаше да има къде да отиде нито пък достатъчно време, за да го стори.

— Бягай, бягай като уплашен заек, убиецо! — изсмя се Соулз подигравателно. — Познавам те, Артемис Ентрери. Познавам те! Виж!

Още докато говореше, Соулз размаха Нокътя на Шарон пред себе си и палачът беше принуден да притвори очи, тъй като зад острието се извиха валма непрогледен мрак.

Не, с изненада установи Ентрери миг по-късно, от острието бликнаха валма непрогледен мрак и по-точно — облаци от пепел, които се задържаха във въздуха и се завихриха, променяйки бойното поле според намеренията на Соулз.

— Познавам те — викна Соулз и пристъпи напред, без да спира да размахва меча си, изпълвайки въздуха с още и още пепел.

— Да, познаваш ме — спокойно отвърна Ентрери и Соулз неволно забави крачка, припомнил си внезапно с кого си има работа. — Познаваш ме, защото нощем идвам в сънищата ти, Кохрин Соулз, в най-страшните ти кошмари. И когато надзърнеш в сенките им, виждаш ли тези очи да се взират в теб?

При тези думи палачът направи крачка напред и лекичко подхвърли меча си, внимателно преценявайки ъгъла, така че Кохрин Соулз да види единствено приближаващото се острие.

В този миг вратата стана на трески.

Соулз сякаш не го забеляза, напълно погълнат от двубоя с Ентрери. Мечът му удари върха на вражеското острие, после се спусна надолу и настрани. Толкова добре бе изиграл палачът хода си, че движенията на Соулз само затвърдиха илюзията, че оръжието все още е в ръката му.

Соулз се хвърли напред, право в сърцето на черната пепел, и с все сила замахна натам, накъдето знаеше, че се намира противникът му.

Миг по-късно замръзна, усетил остро убождане в гърба. Камата на Ентрери потъна в тялото му.

— Виждаш ли тези очи да се взират в теб, когато надзърнеш в непрогледните сенки на най-страшните си кошмари, Кохрин Соулз? — повтори убиецът. — Това са моите очи.

Соулз почувства как жизнената му енергия бавно го напуска. Ентрери все още не бе нанесъл смъртоносен удар, пък и нямаше нужда да го прави. Соулз беше победен и го знаеше. Нокътя на Шарон се изплъзна от пръстите му и тупна на пода, а ръката му увисна безпомощно.

— Ти си демон! — изръмжа той.

— Аз? — невинно попита Ентрери. — Не беше ли Кохрин Соулз този, който бе готов да пожертва дъщеря си заради едно оръжие?

Още докато говореше, убиецът посегна и дръпна черната ръкавица от десницата му. За изненада на Соулз, тя падна на земята.

Откъм изкъртената врата се разнесе глас, мелодичен, ала въпреки това остър, говорещ на език, който се лееше плавно, макар и накъсван от резки, отсечени съгласни.

Ентрери се отдръпна. Соулз се обърна и над валмата пепел, които бавно се слягаха на пода, видя няколко мрачни елфи да пристъпват в стаята.

Кохрин Соулз пое дълбоко дъх. Беше се справял и с по-страшни противници, напомни си той. Беше преговарял с илитид и бе преживял срещи с най-опасните главатари на калимпортските гилдии. Вниманието му се насочи към Ентрери, който бавно се отдалечаваше, потънал в разговор с предводителя на Мрачните.

А драгоценният му меч, най-скъпото, което притежаваше и заради което наистина бе готов да пожертва дори живота на родната си дъщеря, лежеше в краката му, незабелязан от никого.

Ентрери се отдалечи още малко. Никой от Мрачните не се приближи, нито го погледна.

Нокътя на Шарон, така примамливо близо, сякаш го викаше.

Напрягайки тялото си до краен предел, преценил до съвършенство и най-малкото си движение, Соулз светкавично се приведе, нахлузи черната ръкавица на дясната си ръка и преди да успее да осъзнае, че тя не му пасва както преди, грабна могъщия меч и се обърна към Ентрери, ръмжейки:

— Кажи им, че ще говоря с предводителя им… — започна той, но остатъкът от изречението се изгуби в гърлото му, а гласът му подрезгавя, сякаш нещо се бе впило в гласните му струни.

Лицето му се разкриви причудливо, чертите му сякаш се удължиха по посока на меча.

Всички в стаята замлъкнаха и насочиха изумени погледи към Соулз.

— Д-д-дано се продъниш в Д-д-деветте… в Д-д-деветте пъкъла, Ентрери! — с мъка процеди Соулз с накъсван от мъчителни стонове глас.

— Какво става? — обърна се Рай’ги към Ентрери.

Палачът дори не си даде труда да му отговори и продължи да наблюдава развеселено обречената битка на Кохрин Соулз с могъщия меч. Лицето на Соулз отново се удължи, а от тялото му започнаха да се извиват струйки дим. Опита се да извика, ала от устните му се откъсна единствено задавено клокочене. Димът стана по-силен и Соулз затрепери неудържимо, все така мъчейки се да извика.

Ала от устата му излезе само струя гъст дим.

После всичко сякаш застина. Борейки се да си поеме дъх, Соулз се взря в Ентрери.

Кохрин Соулз живя само толкова, колкото на лицето му да се изпише най-потресеното и ужасено изражение, което Ентрери някога беше виждал. Изражение, от което палачът изпита искрено удоволствие. Имаше нещо твърде познато в начина, по който Соулз бе изоставил дъщеря си.

Тялото на Кохрин Соулз изригна с оглушително пращене. Кожата и плътта се стопиха върху лицето му, оставяйки само гол череп и чифт широко отворени, ужасени очи.

Нокътя на Шарон отново тупна на пода, ала вместо да издрънчи, само изтрополи глухо. Обезобразеният труп на Кохрин Соулз рухна на земята.

— Обясни! — нареди Рай’ги на Ентрери.

Палачът прекоси стаята и с десница, върху която беше надяната ръкавица, досущ като тази върху ръката на Соулз, се пресегна и преспокойно вдигна най-новото си завоевание.

— Моли се да не отида в Деветте пъкъла, които със сигурност те очакват, Кохрин Соулз — рече той. — Защото срещна ли те там, ще те измъчвам до края на вечността.

— Обясни! — заповяда Рай’ги още по-настойчиво.

— Да обясня? — повтори Ентрери и като се обърна към елфа, сви рамене, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Аз бях подготвен, а той се оказа глупак.

Рай’ги го изгледа заплашително и Ентрери се усмихна доволно, надявайки се развеселеното му изражение да вбеси магьосника дотам, че да го подтикне да стори нещо.

Защото сега Ентрери държеше Нокътя на Шарон и носеше ръкавицата, с която можеше да улови всяка магия и да я насочи срещу нападателя си.

Светът току-що се бе променил по начин, който омразният Рай’ги изобщо не си и представяше.

Осма глава Простичка причина

— Кулата остава — заяви Кимуриел. — Така нареди Джарлаксъл. Крепостта понесе нападението ни достатъчно добре, за да може Далабад да продължи да функционира, без никой отвън да разбере, че изобщо е имало нападение.

— Да функционира! — повтори Рай’ги с неприкрито отвращение в гласа и хвърли обвинителен поглед на палача, който заедно с него прекрачваше прага на кристалната кула.

Очевидно бе, че според магьосника именно Ентрери е виновен за случилото се този ден и ще трябва да отговаря, ако нещо се обърка.

— И какво, от нас се очаква да се превърнем в надзиратели на шайка събирачи на пътни такси? — изсумтя Рай’ги.

— Далабад ще донесе на Бреган Д’аерте повече полза, отколкото предполагаш — отвърна Ентрери на езика на Мрачните, който все още не бе овладял до съвършенство. — В очите на целия свят между Далабад и дом Басадони няма да има нищо общо. Съюзниците, които разположим тук, ще наблюдават пътищата и ще събират новини за нас. Така ще ги научаваме много преди пристигането им в Калимпорт, пък и ще можем да движим немалка част от делата си оттук, далеч от очите на Да’Даклан паша и хората му.

— И кои ще са тези доверени съюзници, които ще оглавят Далабад вместо нас? — попита Рай’ги. — Мислех си да изпратим Домо.

— Домо и гнусните му приятелчета никога няма да напуснат клоаките — намеси се Шарлота Веспърс.

— Твърде добре се чувстват в мръсната си дупка — промърмори Ентрери.

— Джарлаксъл намекна, че оцелелите в днешната битка може да са достатъчно — обясни Кимуриел. — Нямаше много жертви.

— Съюз с паднала гилдия! — въздъхна Рай’ги и поклати глава. — Съюз с гилдия, която лично разбихме!

— Не е същото като да се съюзим с победен от нас дом в Мензоберанзан — заяви Ентрери, усетил, че магьосникът гледа на случилото се в Далабад в мрачната светлина на родния си град и лютите, отколешни вражди, които съществуваха между отделните домове.

— Ще видим — отвърна Рай’ги и даде знак на убиеца да почака, докато Кимуриел, Шарлота и Берг’иньон поемат по стълбището, отвеждащо до втория етаж на кристалната кула.

— Знам, че си имаше свои причини да искаш да сложим ръка на Далабад — заяви магьосникът направо, щом двамата останаха сами. — Може би за да си уредиш стари сметки или за да наденеш ръкавицата, която носиш в този момент, и да се сдобиеш с меча, който и сега виси на кръста ти. Каквито и да са били подбудите ти, не си мисли, че си успял да ме заблудиш, човеко!

— Далабад е ценна придобивка — спокойно отвърна Ентрери. — Сега Джарлаксъл има място, където да издигне и да поддържа кристалната кула, необезпокояван от никого. Завоеванието беше от полза за всички.

— Включително и за Артемис Ентрери!

Вместо отговор, палачът извади Нокътя на Шарон от ножницата и го поднесе към очите на магьосника.

А мечът наистина беше красив. По протежение на червеното, наточено като бръснач острие, бяха гравирани зловещи фигури, заметнати с плащове и стиснали дълги коси, подчертани от черен улей за оттичане на кръвта.

Ентрери разтвори ръка, така че Рай’ги да види и главичката на ефеса, изкусно изработена във формата на череп, и дръжката — толкова бяла, че изглеждаше като човешка кост. Всъщност, тя бе направена така, че да наподобява гръбначен стълб и ребрена дъга, а напречникът приличаше на тазова кост, с широко разкрачени крака, така извити назад, че ръката, която държеше оръжието, да ляга удобно в това своеобразно „костно“ гнездо. И всички те, ефесът, ръкохватката и напречникът, бяха съвършено бели, с изключение на очите на черепа, украсяващ ефеса, които в един момент бяха катраненочерни, а в следващия лумваха с ален пламък.

— Наистина съм доволен от новата си придобивка — призна Ентрери.

Рай’ги внимателно огледа красивия меч, ала очите му неизменно се спираха върху другото, не така очевидно съкровище — черната, обточена с червени нишки ръкавица върху десницата на палача.

— Подобни оръжия нерядко се превръщат от благословия в истинско проклятие — подхвърли елфът. — Надарени са с арогантност, която често прелива и в господарите им… обикновено — с пагубни последствия.

Погледите на двамата се срещнаха и по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка.

— Коя страна на острието предпочиташ? — прошепна той и поднесе меча още по-близо до лицето на Рай’ги, отговаряйки на неприкритата му заплаха със заплаха.

Рай’ги присви тъмните си очи и пое по стълбата.

Ентрери го проследи с все същата злокобна усмивка, ала в действителност думите на магьосника бяха докоснали болезнена струна у него. Нокътя на Шарон наистина беше надарен със силна воля (палачът го усещаше съвсем ясно) и ако не беше винаги нащрек, със сигурност щеше да си има неприятности, а нищо чудно да срещнеше и смъртта си, ужасната смърт, която бе застигнала Кохрин Соулз.

Ентрери сведе поглед към оръжието и си напомни никога да не докосва която и да било част от него с гола ръка.

Дори Артемис Ентрери не можеше да отрече, че гледката на изпепеленото лице на Кохрин Соулз бе потресаваща.

— Креншинибон с лекота покори по-голямата част от оцелелите — съобщи Джарлаксъл на своите най-приближени съветници, когато малко по-късно ги събра в съвещателната стая, която бе създал на втория етаж на кулата. — В очите на всички извън Далабад случилото се днес няма да е нищо повече от обикновен преврат в семейството на Соулз, последван от съюз с гилдията на Басадони.

— Значи Ахдания Соулз е съгласна да остане? — попита Рай’ги.

— Беше готова да застане начело на Далабад още преди намесата на Креншинибон — отвърна Джарлаксъл.

— Завидна лоялност! — отбеляза Ентрери тихичко.

— Отсега ми харесва — рече Рай’ги в същото време.

— Но можем ли да й имаме доверие? — обади се Кимуриел.

— Имате ли доверие в мен? — подхвърли Шарлота. — Някога и аз бях в нейното положение.

— С тази разлика, че предишният главатар на гилдията, освен всичко друго, й беше баща — напомни Кимуриел.

— Нямаме никаква причина да се боим от Ахдания Соулз, нито от когото и да било в Далабад — отсече Джарлаксъл, слагайки край на спора им. — Онези, които се спасиха и които ще запазят живота си, се подчиняват на Креншинибон, а Креншинибон се подчинява на мен.

Ентрери не пропусна да забележи съмнението, пробягнало по лицето на Рай’ги, а и самият той не можеше да не се почуди дали наемникът наистина е наясно кой на кого се подчинява.

— Воините на Кохрин Соулз няма да ни предадат — уверено продължи Джарлаксъл. — Дори няма да си спомнят случилото се днес, а сами ще повярват в историята, която ще ги накараме да разпространят, стига ние да го поискаме. От днес нататък Далабадският оазис принадлежи на Бреган Д’аерте така сигурно, сякаш в него се е разположил цял отряд мрачни елфи.

— И ти смяташ, че можем да го поверим на Ахдания Соулз, въпреки че току-що убихме баща й? — попита Кимуриел, макар по тона му да личеше, че вече знае отговора.

— Баща й умря, защото допусна да бъде обсебен от меча си, тя самата ми го каза — рече Джарлаксъл и очите на всички се насочиха към оръжието, което висеше на кръста на Ентрери.

Особено настойчив бе погледът на Рай’ги, сякаш магьосникът искаше още веднъж да повтори предупрежденията си от по-рано и най-вече недвусмислената си заплаха, та Ентрери нито за миг да не забравя, че го следят отблизо, по-отблизо и отпреди, след като палачът бе допуснал грубата грешка да използва Бреган Д’аерте за собствените си цели.

— Всичко това изобщо не ти харесва — отбеляза Кимуриел, когато двамата с Рай’ги се прибраха в Калимпорт.

Джарлаксъл бе останал в Далабад, за да се погрижи за остатъка от войниците на Кохрин Соулз и да обясни леката промяна в управлението на оазиса, която Ахдания трябваше да направи.

— И как да ми харесва! — отвърна Рай’ги. — С всеки изминал ден изникват нови и нови причини за оставането ни на Повърхността. Отдавна трябваше да сме се върнали в Мензоберанзан, а ето че сме хванати като в капан тук.

— По-скоро като в плаващи пясъци — поправи го Кимуриел, давайки да се разбере, че и той не е във възторг от положението, в което се намираха.

Първоначално Джарлаксъл им бе казал, че целта им е да си създадат достатъчно контакти (най-вече — хора), които да се грижат за потока от стоки, който Бреган Д’аерте възнамеряваше да установи между Повърхността и Мензоберанзан. Въпреки че наемникът не им бе обяснил с подробности плана си, и Рай’ги, и Кимуриел бяха останали с твърдото убеждение, че престоят им на Повърхността няма да трае дълго.

Ала ето че дейността им се беше разраснала и те не само бяха издигнали внушителната кула (която, по всичко личеше, съвсем нямаше да бъде единствената), но и бяха добавили още една база към вече завладяния дом на Басадони. Но най-лошото (макар никой от двамата да не се осмеляваше да го изрече на глас) бе нарастващото подозрение, че зад постъпките на Джарлаксъл се крие нещо повече. Може би наемникът бе сгрешил, отнемайки един определен магически предмет от изменника До’Урден.

— Повърхността май му се нрави все повече и повече — продължи Кимуриел. — Знаехме, че непрестанните междуособици в Мензоберанзан започват да му дотягат, но като че ли сме подценили същинските размери на тази досада.

— Може би — отвърна Рай’ги. — А може би някой трябва да му напомни, че мястото ни не е тук.

Кимуриел се вгледа изпитателно в магьосника, а по изражението му ясно личеше, че се пита как ли някой би могъл да „напомни“ на могъщия Джарлаксъл каквото и да било.

— Ще започнем от краищата — отговори Рай’ги на неизречения му въпрос, използвайки един от любимите изрази на Джарлаксъл, който бе и една от най-често прилаганите тактики на Бреган Д’аерте.

Всеки път, когато Бреган Д’аерте се изправеше срещу някой нов противник (било за да се внедри в редиците му, било за да го унищожи напълно), започваха „от краищата“ — обграждаха врага и започваха да си проправят път до „сърцето му“, стеснявайки неумолимо смъртоносния си кръг.

— Морик набави ли скъпоценните камъни? — попита Рай’ги.

Мечът лежеше пред него в цялото си зловещо великолепие.

Артемис Ентрери дълго се взира в Нокътя на Шарон, потривайки влажните си длани. Част от него копнееше да сграбчи меча ей така, с голи ръце, та най-сетне да се свърши със сблъсъка между волите на двамата, който щеше да се състои рано или късно. Ако надделееше над оръжието, то щеше да му принадлежи изцяло, но ако изгубеше…

Палачът болезнено ясно си припомни ужаса на последните мигове от живота на Кохрин Соулз.

Ала именно мисълта за този жалък живот му помогна да се реши. Артемис Ентрери нямаше да допусне грешката на Кохрин Соулз, нямаше да се превърне в пленник на оръжието и сам да издигне затвор около себе си. Не, Ентрери щеше да победи… или да загине.

И все пак тази потресаваща смърт…

Убиецът посегна към оръжието, извиквайки на помощ цялата си воля, за да посрещне атаката, която щеше да последва.

В този момент откъм коридора долетя шум.

С едно мълниеносно движение Ентрери надяна ръкавицата и прибра меча в ножницата, висяща на бедрото му. В същия миг вратата на личните му покои (доколкото покоите на някой човек, живеещ сред мрачни елфи, изобщо можеха да се нарекат „лични“) се отвори.

— Ела — нареди Кимуриел от прага и понечи да си излезе. Щом усети, че Ентрери дори не помръдва, се обърна към него, а по лицето му се изписа заинтригувано изражение, което бързо отстъпи място на неприкрита заплаха. — Имаш великолепно оръжие — отбеляза елфът. — Достоен помощник на изумрудената ти кама. Можеш да бъдеш спокоен — нито аз, нито Рай’ги подценяваме силата на ръкавицата, която и за миг не сваляш от десницата си. Прекрасно знаем на какво е способна, знаем и как да я победим.

Ентрери продължи да се взира безизразно в него.

Блъф ли беше това, или Кимуриел наистина бе открил начин да се справи с ръкавицата? По лицето на палача плъзна зла усмивка — каквато и да бе тайната, за която псионистът намекваше, в този момент тя бе напълно безполезна. Ентрери знаеше (а по изражението му и Кимуриел го разбра съвсем ясно), че му трябваха само секунда-две, за да прекоси стаята, да преодолее псионистката му защита с помощта на ръкавицата и да го прониже със смъртоносния меч.

Ако могъщият и хладнокръвен елф изобщо бе разтревожен, то той с нищо не го показа.

Също както и Ентрери.

— Има работа за вършене в Лускан — обясни Кимуриел най-сетне. — Морик така и не ни достави скъпоценните камъни.

— И ви трябвам, за да му предам поредното съобщение, така ли? — подигравателно попита палачът.

— Този път няма да има съобщение за Морик — ледено заяви Кимуриел. — Той се провали.

Категоричността на това изказване порази Ентрери, ала той успя да прикрие изненадата си, поне докато Кимуриел не се обърна и не се запъти към вратата. Палачът разбираше, че току-що му бяха наредили да отиде в Лускан и да убие Морик. В това нямаше нищо странно, при положение, че Разбойника очевидно не бе оправдал очакванията на Бреган Д’аерте. Въпреки това на Ентрери му се струваше повече от странно, че Джарлаксъл бе готов да прекъсне с такава лекота единствената си връзка с толкова многообещаващ пазар, какъвто бе Лускан, без преди това поне да изслуша обяснението на Морик.

Вярно, напоследък Джарлаксъл действаше доста странно, но възможно ли бе да е чак толкова заблуден?

А може би поръчката за убийството на Разбойника изобщо не идваше от наемника, внезапно осъзна Ентрери, докато вървеше след Кимуриел.

Подозренията и страховете му се потвърдиха още щом прекрачи прага на малката стая. Беше влязъл почти веднага след Кимуриел, ала вътре го очакваше само Рай’ги.

— Морик отново се провали — заяви магьосникът, щом го видя. — Това беше последният му шанс. Той знае твърде много за нас, а подобна очевидна липса на лоялност не ни оставя кой знае какъв избор, нали така? Иди в Лускан и го елиминирай. Проста задача. Скъпоценните камъни не ни интересуват. Ако са у него — похарчи ги, както намериш за добре. Единственото, което искам да ми донесеш, е сърцето на Морик.

При тези думи Рай’ги отстъпи настрани, разкривайки вече отворен магически портал, отвеждащ до улицата, на която живееше Морик.

— Ще трябва да свалиш ръкавицата, преди да пристъпиш вътре — лукавата забележка на Кимуриел накара Ентрери да се зачуди дали всичко това не бе капан, целящ да го остави беззащитен.

Разбира се, находчивият палач вече бе предвидил точно тази възможност на идване към стаята на Рай’ги, затова сега само се изсмя ехидно, отиде до портала и спокойно прекрачи прага му.

Секунда по-късно вече беше в Лускан, а от другата страна на бързо изчезващия портал Рай’ги и Кимуриел го гледаха със смесица от объркване, гняв и любопитство.

Палачът вдигна десницата си, все така облечена в магическата ръкавица, и им махна подигравателно, миг преди порталът да се затвори напълно. Знаеше, че двамата елфи се чудят как е способен на такъв пълен контрол върху ръкавицата и се опитват да разберат докъде точно се простира силата й, нещо, което дори Ентрери все още не бе открил. Едно обаче беше сигурно — убиецът нямаше никакво намерение да улеснява двамата си притворени противници и затова бе сменил истинската ръкавица с копието, което бе заблудило даже Кохрин Соулз.

Щом порталът се затвори, Ентрери надяна истинската ръкавица, а фалшивата прибра в торбичката, която висеше на кръста му, прикрита между гънките на плаща.

Първото място, където отиде, бе стаята на Морик, която, с изненада установи той, не беше подсигурена с допълнителни капани. Учудването на палача беше напълно основателно — ако Морик за пореден път беше разочаровал безмилостните мрачни елфи, несъмнено би трябвало да очаква ново посещение, а ето че той не само не беше избягал, но дори не си бе дал труда да си набави нови защити.

Тъй като нямаше особено желание да седи и да чака, Ентрери излезе навън и пое из улиците на Лускан, от ъгъл на ъгъл и от пивница в пивница. Неколцина дрипльовци се опитаха да изпросят нещичко, ала той ги прогонваше само с поглед. Един джебчия дори се осмели да посегне към кесията на палача и преди да разбере какво става, се озова седнал в близката канавка, стиснал строшената си китка.

Малко по-късно, тъкмо когато започваше да мисли, че е дошло време да се върне в стаята на Морик, Ентрери прекрачи прага на кръчма на име „Кривата сабя“.

Заведението бе почти празно, с изключение на набития съдържател, който бършеше мръсния бар, и мършавия дребосък, който му правеше компания, както и неколцина посетители, един от които веднага привлече вниманието на убиеца.

Разположил се в далечния край на бара, удобно облегнат на стената и с качулка, спусната ниско над очите, той като че ли спеше поне ако се съдеше по ритмичното му дишане, увисналите рамене и отпуснатата глава.

Ентрери обаче забеляза няколко дребни подробности, които казваха друго, като например начина, по който главата на уж заспалия гост винаги бе в такова положение, че той да вижда какво става наоколо, както и видимото напрежение, сковало тялото му, когато палачът се приближи.

Убиецът се насочи към бара, право към нервния дребосък, който го посрещна с думите:

— Тази вечер Арумн повече няма да обслужва.

Черните очи на Ентрери обходиха тялото на мършавия мъж от глава до пети, след което се спряха върху якия съдържател зад бара:

— Да не би златото ми да не е достатъчно добро за теб?

Ханджията го огледа с не по-малко любопитство и в очите му се появи уважение. Ентрери не беше учуден — този кръчмар, както мнозина други, оцеляваше преди всичко, като преценяваше правилно клиентите си, а истината за способностите на палача личеше съвсем ясно в сигурните му, овладени движения и хладната самоувереност, която се излъчваше от цялото му същество. Нито мъжът, който се преструваше на заспал, нито нервният дребосък на бара, казаха нещо.

— Нищо такова — отвърна Арумн. — Йоси просто искаше да се поперчи. Макар че наистина се канех скоро да затварям. Тази вечер няма много желаещи да пийнат по чашка.

Удовлетворен, Ентрери погледна към „заспалия“ мъж и бръкна в кесията си.

— Две медовини — заяви той и като хвърли на бара две жълтици (поне десеторно повече от цената на двете питиета), продължи да държи под око „спящия“ мъж, без да обръща никакво внимание на Арумн и нервничещия Йоси.

Йоси дори се осмели да го попита за името му, ала Ентрери не му отговори, нито го погледна и продължи да наблюдава непознатия, съпоставяйки всяко негово помръдване с онова, което знаеше за Морик.

Обърна се едва когато зад гърба му се разнесе подрънкване на стъкло. Взе едната чаша с десницата си (все така облечена в магическата ръкавица) и я поднесе към устните си, а другата плъзна по повърхността на бара, насочвайки я така, че да тупне в скута на уж спящия мъж.

Ханджията възкликна изненадано, а Йоси скочи на крака и дори пристъпи към Ентрери, който и този път не му обърна никакво внимание.

Широка усмивка плъзна по лицето на убиеца, когато Морик (а това наистина беше той) улови чашата в последния момент и протегна ръка настрани, за да е сигурен, че и да се разплиска, тъмната течност няма да се изсипе върху дрехите му.

Ентрери се изправи, взе чашата си и даде знак на Морик да го последва навън. Не беше направил и крачка, когато усети някакво движение от дясната си страна и когато погледна натам, видя Йоси да посяга към ръката му.

— Хич не си го и помисляй! — заяви дребосъкът. — Къде смяташ, че отиваш с чашите на Арумн?

Очите на Ентрери се спряха за миг върху ръката, насочила се към десницата му, а после се впиха в очите на Йоси. Един-единствен вледеняващ поглед, съчетан с ужасяващото хладнокръвие, което се излъчваше от цялото същество на убиеца, бяха достатъчни, за да разбере Йоси извън всяко съмнение, че докосне ли ръката на палача, го очаква мигновена и жестока смърт.

— Не си го и… — понечи да каже дребният лусканец отново, ала гласът му изневери и ръката му увисна във въздуха.

Победен, той се облегна на бара.

— Златото е предостатъчно, за да покрие и чашите — подхвърли Ентрери на Арумн, който изглеждаше също толкова стреснат.

След това палачът се насочи към вратата, подсмихвайки се доволно, когато чу как ханджията гълчи Йоси за проявената глупост.

Улицата беше пуста и тънеше в мрак. Ентрери ясно усети уплахата на Морик — тя си личеше и в напрегнатата му стойка, и в тревожните погледи, които лусканецът хвърляше наоколо.

— Скъпоценните камъни са у мен — побърза да го увери Морик и го поведе към сградата, където живееше.

Ентрери бе заинтригуван, когато още с влизането си в стаята, получи скъпоценните камъни (а по тежината на издутата кесия си личеше, че Морик наистина се бе погрижил да оправдае очакванията на Мрачните си господари). След като бяха у него, защо просто не ги беше предал на елфите навреме? Разбойника несъмнено беше достатъчно опитен, за да разбира с колко опасни партньори си има работа?

— Чудех се кога ще се появите — рече Морик, опитвайки се да изглежда спокоен. — У мен са от деня, в който ти си тръгна, но нито Рай’ги, нито Кимуриел се свързаха с мен.

Ентрери кимна, без с нищо да показва, че е изненадан. Пък и като се замислеше, не можеше да каже, че наистина е изненадан. Та нали ставаше въпрос за мрачни елфи, които убиваха не само за изгода, но и за удоволствие. Може би го бяха изпратили да се разправи с Морик с надеждата лусканецът да се окаже по-силен.

А може би им беше все едно. Може би просто искаха да се позабавляват.

А може би Рай’ги и Кимуриел се опитваха да подкопаят основите, които Джарлаксъл очевидно полагаше за оставането на Бреган Д’аерте на Повърхността. Убиеха ли Морик и останалите като него, скъсаха ли всички връзки с Повърхността, може би най-сетне щяха да се завърнат у дома! Ентрери вдигна черната ръкавица във въздуха, търсейки магически излъчвания. Долови няколко, идващи от Морик, както и още няколко, чиито източници бяха разположени из стаята, ала нищо, което да прилича на заклинание за магическо наблюдение. Не че ако бе усетил нещо такова, можеше да направи каквото и да било. Вече бе научил за ръкавицата достатъчно, за да знае, че единственото, което тя бе в състояние да стори, бе да улови магия, насочена лично към него. В действителност способностите на ръкавицата бяха доста ограничени. С нея би могъл да улови някоя от магическите мълнии на Рай’ги и да я запрати обратно срещу него, ала ако Рай’ги решеше да взриви стаята с огнено кълбо…

— Какво правиш? — извади го от мислите му гласът на Морик.

— Махай се оттук — заяви Ентрери. — Напусни тази сграда и дори града, поне за известно време.

Напълно слисан, Морик се взря в него, без да може да прикрие изумлението си.

— Не ме ли чу? — настоя убиецът.

— Джарлаксъл ли нареди така? — объркано попита Морик. — Да не се опасява, че съм бил разкрит и че по някакъв начин мога да издам присъствието му.

— Аз ти казвам да се махаш, Морик — отвърна Ентрери. — Не Джарлаксъл и със сигурност не Рай’ги и Кимуриел, а аз.

— Застрашавам ли те по някакъв начин? — продължи да недоумява Разбойника. — Да не би да ти преча да се издигнеш в гилдията?

— Възможно ли е да си чак такъв глупак? — бе единственият отговор на палача.

— Обещаха ми кралско съкровище! — възпротиви се Морик. — Съгласих се само защото…

— … нямаше друг избор! — прекъсна го Ентрери. — Знам, че е така, Морик, и може би точно затова ще ти подаря живота.

Морик поклати глава, очевидно разстроен и ни най-малко убеден.

— Лускан е моят дом… — започна той, ала преди да успее да довърши, Нокътя на Шарон изсвистя първо от едната му страна, после от другата, а накрая над главата му, обгръщайки го в клетка със стени от черна пепел. Толкова мълниеносни бяха движенията на убиеца, че изуменият лусканец не можа дори да извади оръжието си.

— Не ме изпратиха тук, за да прибера скъпоценните камъни, нито дори за да те нахокам и да те предупредя да внимаваш, глупако — леденостудено рече Ентрери. — Изпратиха ме, за да те убия.

— Но…

— Дори най-страшните ти кошмари бледнеят пред размерите на злото, с което си се съюзил — спокойно продължи убиецът. — Бягай, колкото се може по-надалеч от тази сграда и от Лускан. Бягай, ако ти е мил животът, безумецо. Ако не могат да те открият лесно, няма да те търсят — не си струваш усилието. Затова бягай, махай се от очите им и се надявай никога повече да не се сетят за теб.

В продължение на няколко минути Морик остана напълно неподвижен, все така обгърнат от черния дим, който се стелеше във въздуха, с широко отворена уста и изумление в очите. Най-сетне се огледа на всички страни и преглътна мъчително, осъзнал колко е безсилен.

Въпреки предишното посещение на Ентрери, когато той с лекота беше преодолял всичките му капани и защити, лусканецът едва сега бе проумял напълно истината за смъртоносните умения на палача.

— Но защо им е…? — осмели се да попита той. — Нали съм техен съюзник, съгледвач на Бреган Д’аерте на север? Лично Джарлаксъл ми нареди…

Морик не можа да довърши, прекъснат от смеха на Ентрери.

— Ти си иблит — обясни убиецът. — Измет. Не си мрачен елф. За тях не си нищо повече от играчка в ръцете им. Те ще те убият, изобщо не се съмнявай! Та нали затова дойдох — за да те довърша, тук и сега, по тяхно нареждане.

— Ала ти отказваш да им се подчиниш — рече Морик, а по тона му не можеше да се каже дали най-сетне бе повярвал на Ентрери, или все още се съмняваше в думите му.

— Мислиш си, че искат да изпитат лоялността ти — правилно се досети палачът, клатейки глава при всяка дума. — Мрачните елфи не изпитват ничия лоялност, Морик, защото не очакват такава от никого. При тях съществува единствено предсказуемостта на подчинение, дължащо се на сляп страх.

— При все това ти проявяваш нелоялност, като ме пускаш да си вървя — изтъкна Морик. — Въпреки че не ни свързва нищо — нито приятелство, нито общи интереси, нито минали услуги. Защо ми казваш всичко това?

Без да иска, Ентрери отстъпи назад и се замисли над въпроса на Морик по-сериозно, отколкото лусканецът очакваше, оставяйки нелогичността на собствените му постъпки да завладее съзнанието му. А те наистина бяха напълно нелогични. Та той вече можеше да е приключил със задачата си и да е на път към Калимпорт, без да се е изложил на никаква опасност. И тъкмо обратното — оставеше ли Морик да избяга, не печелеше абсолютно нищо.

Защо точно сега, питаше се палачът. Беше убил толкова други, немалко от тях — в почти същото положение като Морик, нерядко по нареждане на някой паша, който искаше да се отърве от някой прекалено дързък или прекалено амбициозен подчинен. Убивал бе хора, чието престъпление не знаеше, навярно хора, които също като Морик не бяха извършили никакво престъпление.

Не, тръсна глава Ентрери, това не беше вярно. Всички, които бе убил, бяха или свързани с подземния свят, или заблудени наивници, които някак си бяха успели да се забъркат там, където не трябваше, и се бяха изпречили на пътя му. Дори Дризт До’Урден, този паладин с черна кожа, сам бе избрал да стане негов враг, като му попречи да сложи ръка върху полуръста Риджис и рубинения медальон, който дребният глупак беше откраднал от Пук паша. Отнело му бе години, но в очите на Ентрери да убие Дризт До’Урден не бе нищо друго, освен заслужения завършек на нежеланата и неморална намеса на елфа. Да, Артемис Ентрери бе твърдо убеден, че всички, които бяха загинали от ръката му, до един си го бяха изпросили, захвърлили невинността си в търсене на власт или материална изгода.

В очите на Ентрери всички, които беше погубил, си го заслужаваха, защото той бе убиец сред убийци, играч в безмилостна игра, която не му оставяше друг избор.

— Защо? — гласът на Морик извади Ентрери от мислите му.

Палачът го изгледа в продължение на няколко секунди, преди да даде бърз и простичък отговор на въпроса му… въпрос, който бе твърде сложен дори за него самия. Ала въпреки привидната си простота, в отговора на убиеца се съдържаше повече истина, отколкото той самият предполагаше:

— Защото ненавиждам Мрачните дори повече, отколкото мразя хората.