Слугата на отломъка

Девета глава Контрол и сътрудничество

Тази вечер в „Медната миза“ имаше доста посетители, най-вече полуръстове. Насядали край масите, те хвърляха зарове или играеха други хазартни игри и тихичко обсъждаха наскорошните бурни събития. Гледаха да не повишават глас, защото сред малцината човеци в пивницата имаше двамина, които бяха взели дейно участие в случилото се. Шарлота Веспърс ясно усещаше многобройните погледи върху себе си, а на всичкото отгоре знаеше, че голяма част от полуръстовете, които не я изпускаха от очи, тайно донасят информация на спътника й тази вечер. Едва не бе отхвърлила поканата на Ентрери да се срещне с него тук, в дома на Дуавел Тигъруилис, но бе принудена да признае, че мястото наистина е удобно.

Любопитните очи на Рай’ги и Кимуриел не можеха да проникнат в „Медната миза“, а това, изрично бе подчертал Ентрери, беше задължително условие за каквато и да е среща помежду им.

— Не мога да повярвам, че се разхождаш из Калимпорт с този меч на кръста си — тихо отбеляза Шарлота.

— Наистина се забелязва отдалеч — съгласи се Ентрери, без помен от тревога в гласа.

— Известно е надлъж и шир — напомни му Шарлота. — Всички, които са чували за Далабад и Кохрин Соулз, знаят, че той за нищо на света няма да се раздели с оръжието си доброволно, а ето че ти го носиш съвсем открито. Не навежда ли това на мисълта, че между дом Басадони и случилото се в Далабад има връзка.

— Какво искаш да кажеш? — попита палачът и тайничко се наслади на гневното изражение, разляло се по лицето й.

— Кохрин е мъртъв, а Артемис Ентрери носи меча му — сухо отвърна Шарлота.

— Соулз е мъртъв, значи повече няма нужда от меча — нехайно подхвърли убиецът. — Говори се, че е станал жертва на преврат, оглавен от собствената му дъщеря, която пък нямала никакво желание да се превърне в пленница на Нокътя на Шарон.

— И ето как той се озовава в ръцете на Артемис Ентрери? — невярващо попита Шарлота.

— Носят се слухове, че именно отказът на Соулз да го продаде (при това за огромно количество злато) е станал причина за последвалия преврат — продължи Ентрери и се облегна удобно в стола си. — Когато Ахдания научила, че не е приел направеното му предложение…

— Невъзможно! — поклати глава Шарлота. — Наистина ли очакваш, че някой ще се хване на подобна история?

По устните на Ентрери плъзна суха усмивка.

— Ша’лази Озул е смятан за достоверен източник — отбеляза той. — А само няколко дни преди преврата в Далабад някой е потърсил услугите му, за да купи Нокътя на Шарон.

Шарлота се облегна назад, опитвайки се да осмисли чутото. Из калимпортските улици наистина се говореше, че старият Соулз е станал жертва на преврат — властта, която Джарлаксъл упражняваше върху оцелелите далабадски войници с помощта на кристалния отломък, допълнително затвърждаваше тези слухове. Докато влиянието на Креншинибон си оставаше все така силно, нямаше никакви доказателства за това какво наистина се бе разиграло в Далабад. А ако Ентрери казваше истината (в което Шарлота нямаше никакво основание да се съмнява), отказът на Соулз да продаде меча си действително будеше повече подозрения за вътрешен преврат, отколкото за кражба или нападение от друга гилдия.

Шарлота спря изпитателен поглед върху Ентрери, а по лицето й се четяха едновременно гняв и възхищение. Убиецът се бе погрижил и за най-дребната подробност, преди да се сдобие с така жадувания магически предмет. Шарлота познаваше отношенията на Ентрери с опасните Рай’ги и Кимуриел достатъчно добре, за да е сигурна, че ги е тласнал към нападение над Далабад именно за да сложи ръка върху Нокътя на Шарон.

— Плетеш сложни мрежи — отбеляза Шарлота.

— Твърде дълго съм живял сред Мрачните — небрежно отвърна Ентрери.

— И все пак си на ръба на катастрофата. Доста гилдии подозират, че падението на Далабад има нещо общо с дом Басадони, а ето че ти най-демонстративно се разхождаш из града с Нокътя на Шарон на кръста. Слуховете, които спомена, звучат достатъчно достоверно, но ти не правиш нищо, за да ни разграничиш от убийството на Кохрин Соулз.

— Какво мислят Да’Даклан паша и Ронинг? — престорено разтревожено попита Ентрери.

— Да’Даклан е твърде предпазлив, за да предприеме открити действия — отвърна Шарлота и палачът потисна усмивката си — очевидно беше налапала въдицата. — Но цялата ситуация и изводите, които се налагат от само себе си след случилото се в Далабад, никак не му се нравят.

— Така и ще продължи да бъде, освен ако Джарлаксъл не прекали с издигането на своите кристални кули — отбеляза Ентрери с все същия драматично сериозен тон.

Целта му не бе да съобщава на Шарлота нещо, което тя не знаеше, а да прецени реакцията й. И наистина при неговите думи устните на младата жена леко потрепериха. Раздразнение? Страх? Отвращение? Ентрери бе наясно, че Рай’ги и Кимуриел не одобряват действията на Джарлаксъл и че според тях влиянието на Креншинибон може да им докара сериозни неприятности. Очевидно бе, че му бяха заръчали да убие Морик, за да отслабят позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността, но защо тогава Шарлота бе още жива? Възможно ли бе да се е съюзила с двамата мрачни елфи в опита им да се домогнат до предводителството на Бреган Д’аерте?

— Станалото — станало, вече нищо не може да се направи — подхвърли убиецът. — Наистина копнеех да притежавам Нокътя на Шарон (кой воин не го иска!), но докато Озул подшушва наляво и надясно историята за отказа на Соулз да продаде меча си срещу огромно количество злато, а Ахдания Соулз не крие недоволството си от действията на баща си по отношение на скъпоценния меч, всичко се развива в полза на Бреган Д’аерте и плановете ни тук. Джарлаксъл се нуждаеше от сигурно място, където да издигне кристалната кула и ето че го получи и сега Бреган Д’аерте разполага с пост извън стените на града, откъдето можем да следим за заплахи извън непосредствения ни обсег на действие. Всички печелят.

— А Артемис Ентрери получава Нокътя на Шарон — подметна Шарлота.

— Всички печелят — повтори убиецът.

— Докато не отидем прекалено далеч и целият свят не се съюзи срещу нас.

— Джарлаксъл живее на ръба на тази пропаст от векове, ала още не е паднал в нея — отвърна Ентрери.

Шарлота се накани да каже нещо, но се отказа в последния момент. Ентрери обаче бе сигурен какви думи бе преглътнала току-що, знаеше го от разговора им, от нарастващата й възбуда, която едва не я бе накарала да захвърли всяка предпазливост и да му напомни, че през всички тези векове Джарлаксъл никога не бе притежавал Креншинибон или, с други думи, Креншинибон никога не го бе обсебвал.

— Не казвай нищо за тревогите ни пред Рай’ги и Кимуриел — предупреди я убиецът. — Вече са достатъчно уплашени, а страхът кара всички, дори Мрачните, да допускат грешки. Двамата с теб ще наблюдаваме отстрани и може би ще успеем да намерим изход, ако се стигне до вътрешна война.

Шарлота кимна и съвсем правилно прецени, че това е знак да си върви. Тя се изправи, кимна още веднъж и излезе от стаята.

Ентрери нито за миг не повярва на безмълвното й обещание. Тъкмо напротив, напълно бе убеден, че от „Медната миза“ Шарлота ще отиде право при Рай’ги и Кимуриел и ще се опита да представи разговора им в благоприятна за себе си светлина. Точно както той целеше. Палачът току-що бе принудил Шарлота да изиграе картите си и да разкрие чия страна бе взела в тази разпростираща се все по-надалеч мрежа от интриги и заговорничество. Сигурен бе, че тя изобщо не бе повярвала на твърдението му как можело да има изход за тях двамата — познаваше го прекалено добре, за да си помисли дори за миг, че тръгне ли да бяга от Бреган Д’аерте, Ентрери ще я вземе със себе си. Палачът щеше да забие камата си в гърба й със същата лекота, с която бе убил всички свои предишни „съдружници“, като се започне от Талан Белмер и се стигне до Раситър. Шарлота го знаеше прекрасно, а Ентрери знаеше, че тя го знае.

Въпреки това палачът неволно се запита дали Шарлота, Рай’ги и Кимуриел все пак не са прави, като смятат, че Креншинибон оказва твърде неблагоприятно влияние върху Джарлаксъл и е на път да обрече дейността им на Повърхността на провал. Разбира се, това не тревожеше особено Ентрери, който не смяташе, че завръщането на Мрачните в Мензоберанзан би било нещо лошо. Важни за него бяха отношенията му с най-влиятелните членове на Бреган Д’аерте. Рай’ги и Кимуриел бяха прословути с неприязънта си към всички други раси и го ненавиждаха така, както ненавиждаха всеки, който не бе мрачен елф, дори повече, защото способностите на палача и умението му да оцелява бяха истинска заплаха за тях. Ентрери лесно можеше да се досети какво го очакваше, остане ли без защитата на Джарлаксъл. Вярно, това, че наскоро се бе сдобил с Нокътя на Шарон, проклятие за всички магьосници, му вдъхваше допълнителна увереност, но дори с него изгледите му да надделее в битка с врагове като Рай’ги и Кимуриел си оставаха все така нищожни. А ако двамата елфи застанеха начело на Бреган Д’аерте, начело на повече от стотина Мрачни воини…

Подобна перспектива изобщо не се нравеше на Ентрери.

Място за съмнение нямаше — паднеше ли Джарлаксъл, с Артемис Ентрери щеше да бъде свършено.

Кимуриел прекосяваше тунелите под Далабад, без да може да потисне напълно притеснението си. Все пак ставаше въпрос за хасзакин, илитид — непредсказуем и смъртоносен. Въпреки това бе дошъл, и то сам, заблуждавайки Рай’ги, че е в състояние да се справи.

Имаше неща, които само един псионист бе в състояние да разбере и оцени по достойнство.

След един от поредните завои на лъкатушещите коридори, най-сетне се натъкна на страховитото създание, разположило се удобно в дъното на неголяма ниша. Макар очите му да бяха затворени, Ихараскрик не спеше, сигурен бе Кимуриел, тъй като ясно усещаше мисловната енергия, струяща от илитида.

— Изглежда сторих добре, като застанах на страната на Бреган Д’аерте — отбеляза телепатично Ихараскрик. — Не че някога съм се съмнявал.

— Мрачните елфи са по-силни от хората — съгласи се Кимуриел, използвайки телепатичната връзка на илитида, за да му предаде мислите си.

— По-силни от тези хора — поправи го Ихараскрик.

Кимуриел се поклони, очевидно с намерението да смени темата, ала Ихараскрик имаше да каже още нещо.

— По-силни от Кохрин Соулз — продължи илитидът. — Осакатен бе той, напълно обсебен от един магически предмет.

При тези думи Кимуриел най-сетне се досети каква ще да бе връзката между Ихараскрик и жалката далабадска шайка. Защо иначе могъщо създание като него би си губило времето с толкова нисши същества?

— Изпратили са те тук, за да изучиш меча и ръкавицата — заяви елфът телепатично.

— Искаме да разберем онова, което понякога е в състояние да отбие, атаките ни — с готовност призна Ихараскрик. — Ала нито мечът, нито ръкавицата имат неограничени възможности. Далеч не са така всемогъщи, както Соулз си мислеше, в противен случай никога нямаше да ги надвиете.

— Досетихме се — съгласи се Кимуриел.

— Така и така нямаше да остана още дълго при Кохрин Соулз — забележката на Ихараскрик, чиято раса се славеше със своята педантичност, можеше да означава единствено, че според него вече е научил и най-дребната подробност за меча и ръкавицата.

— Човекът, Артемис Ентрери, си ги присвои — обясни Кимуриел.

— Разбира се, такова бе намерението му от самото начало. Страхува се от вас и то с основание. Силна е волята ти, Кимуриел Облодра — продължи Ихараскрик и елфът отново се поклони. — Не подценявай Нокътя на Шарон, още по-малко пък ръкавицата, която човекът носи непрекъснато. С тяхна помощ може да използва собствените ти сили срещу теб, ако не внимаваш достатъчно.

Кимуриел телепатично го увери, че ще държи под око Артемис Ентрери и опасната му нова придобивка.

— Значи ли това, че задачата ти да наблюдаваш меча и ръкавицата е изпълнена? — попита той след това — Може би — отвърна илитидът.

— А може би в Бреган Д’аерте ще се намери местенце за някого с твоите умения — подхвърли Кимуриел.

Не смяташе, че ще му е особено трудно да убеди Джарлаксъл — в Подземния мрак събратята му често се съюзяваха с илитиди.

Ихараскрик не отговори веднага, издайнически знак, който не убягна от вниманието на наблюдателния Кимуриел.

— Да не би да си получил по-примамливо предложение? — попита той на глас.

— По-добре би било, ако се държа настрани от събитията и само Кимуриел Облодра знае за присъствието ми.

Отговорът на илитида отпървом обърка елфа и го накара да се зачуди дали пък Ихараскрик не се бои, че останалите от Бреган Д’аерте ще застанат на страната на Ентрери и Нокътя на Шарон, ако се стигне до сблъсък между палача и илитида. Преди обаче да успее да го увери, че подобни притеснения са безпочвени, усети как в съзнанието му се появява образът на висока кристална кула, искряща под слънчевите лъчи, огрели Далабадския оазис.

— Кулите? — попита Кимуриел на глас. — Те са просто физическото въплъщение на Креншинибон.

— Креншинибон — телепатично предадена, думата отекна настойчиво в мислите на Кимуриел.

— Магически предмет — обясни той. — Поредната играчка в колекцията на Джарлаксъл.

— Нищо подобно — възрази Ихараскрик. — Боя се (а и ти би трябвало да тревожиш), че става въпрос за нещо далеч по-сериозно.

Кимуриел присви очи и се съсредоточи върху мислите на илитида, очаквайки те да потвърдят опасенията, които двамата с Рай’ги отдавна хранеха.

— Да проникна в мислите на Джарлаксъл не мога, заради магическата му защита — обясни Ихараскрик.

— Превръзката, която носи на окото си. Благодарение на нея никой магьосник, жрец или псионист не може да проникне в съзнанието му.

— Подобни обикновени защити са безсилни срещу влиянието на Креншинибон — телепатично предаде Ихараскрик.

— Откъде знаеш за него?

— Креншинибон не е загадка за мен и моите събратя. Създаден преди хилядолетия, неговият път неведнъж се е пресичал с нашия — призна Ихараскрик. — Креншинибон ни ненавижда, тъй като ние единствени сме недосегаеми за примамливите му внушения. Единствено нашата забележителна раса притежава нужния самоконтрол, за да надвие жаждата му за абсолютна власт. Но и ти, Кимуриел Облодра, можеш да му се противопоставиш успешно, при това с лекота.

Елфът се замисли за миг над чутото, после обаче осъзна, че според Ихараскрик единствено псионизмът е в състояние да устои на мисловните атаки на Креншинибон, докато превръзката, която Джарлаксъл носеше на окото си, бе надарена с обикновена магия.

— Основното, което Креншинибон атакува, е егото — обясни илитидът. — Заробва жертвите си с обещания за величие и богатства.

— Не се различава особено от елфите на мрака — отвърна Кимуриел, мислейки си за начина, по който Бреган Д’аерте бяха привлекли на своя страна Морик Разбойника.

От гърлото на Ихараскрик се откъсна клокочещ смях.

— И колкото по-амбициозен е онзи, който го владее, толкова по-лесно се оставя да бъде покорен.

— Ами ако е амбициозен и въпреки това — крайно предпазлив? — попита Кимуриел, който никога не бе виждал Джарлаксъл да позволи на амбицията си да надвие съветите на здравия разум — поне до този момент, тъй като отскоро двамата с Рай’ги, както и някои други, бяха започнали да поставят под съмнение решенията на своя лидер.

— Някои от нисшите също са в състояние да устоят на внушенията му — за Ихараскрик, разбра Кимуриел, всеки, който не принадлежеше към расата му или поне не притежаваше псионистки умения, бе „нисше създание“. — Върху паладини и жреци, служещи на добри богове, Креншинибон няма особено влияние, безсилен е и срещу благородни рицари и почтени селяни, ала всички, които жадуват нещо повече (а има ли някой сред нисшите раси, включително и Мрачните, който да не ламти за власт и богатства!), всички, които са готови да мамят и убиват, за да постигнат целта си, всички те рано или късно се улавят в мрежите на кристалния отломък.

Да, това звучеше напълно логично и обясняваше защо Дризт До’Урден и приятелите му бяха отказали да използват силата на отломъка, обясняваше също така и странното поведение на Джарлаксъл и потвърждаваше подозренията на Кимуриел, че Бреган Д’аерте върви в погрешната посока.

— При обичайно стечение на обстоятелствата никога не бих отказал предложение от Бреган Д’аерте — продължи Ихараскрик, когато сметна, че Кимуриел вече е преглътнал чутото. — Ако не друго, ти и твоите достойни за уважение събратя може да бъдете доста забавни, но се боя, че не след дълго всички вие ще бъдете в плен на кристалния отломък.

— И защо подобна възможност притеснява Ихараскрик? Защо да не последваме Креншинибон по пътя, който и собствената ни амбиция ни сочи? — попита Кимуриел, макар да се боеше, че и сам знае отговора.

— Нямам доверие на Мрачните — призна Ихараскрик, — но разбирам стремежите и методите ви достатъчно добре, за да знам, че, заобиколени от човешката паплач, няма нужда да враждуваме помежду си. Не, нямам ви доверие, но и не се боя от вас, защото няма да спечелите нищо от смъртта ми. Нещо повече, вие прекрасно осъзнавате, че съм важна част от могъщо общество и че ако ме убиете, ще си създадете опасен враг.

Кимуриел кимна — Ихараскрик имаше пълно право.

— Подобен здрав разум е напълно чужд на Креншинибон — продължи илитидът. — Жестока, всепоглъщаща напаст, която впримчва в мрежите си всички по своя път и унищожава онези, които не може да контролира.

Бич за дяволите и най-съкровеното желание на всички демони, за него не съществуват никакви закони, а само разруха и хаос. Лолт би го боготворила, ако за разлика от вас, нейните слуги, Креншинибон познаваше и друга цел, освен да помита всичко по пътя си. Креншинибон може да даде много на Бреган Д’аерте — виж само верните роби, които ви осигури, в това число и дъщерята на онзи, когото унищожихте. Ала рано или късно Креншинибон ще ви изостави и ще ви изправи срещу врагове, които ви превъзхождат. Такава е историята на кристалния отломък, повтаряла се отново и отново през столетията. Необузданият му ламтеж за могъщество неизбежно го обрича на смъртоносна пресита.

Кимуриел неволно потръпна при тази мисъл, тъй като и сам виждаше как все още потайните Бреган Д’аерте са на крачка от това да поемат по точно такъв път.

— Всепоглъщащ — повтори Ихараскрик. — Покоряващ на волята си всички, които съумее да подчини, и унищожаващ онези, които не успее.

— А ти си сред вторите — телепатично рече Кимуриел.

— Също като теб — отвърна илитидът с бълбукащия си глас. — Кулата на желязната воля и изпразване на съзнанието — добави той, две типични и често използвани защитни техники, до които псионистите често прибягваха в своите двубои един срещу друг.

Кимуриел изръмжа глухо, осъзнал внезапно клопката, която илитидът току-що му бе заложил, съюзничество по принуда, натрапено му от Ихараскрик, който очевидно се боеше, че Кимуриел може да го издаде на Джарлаксъл и кристалния отломък. Разбира се, елфът отлично познаваше тези умствени техники и сега, когато вече знаеше, че те действат, щеше да ги повика на помощ, ако Креншинибон някога се опиташе да го впримчи в мрежите си. Защото като всеки псионист, за Кимуриел бе немислимо да допусне подобно обсебване.

Той дълго се взира в Ихараскрик — ненавиждаше го, ала в същото време напълно споделяше страховете му.

А дали пък илитидът току-що не го бе спасил? Креншинибон несъмнено щеше да се опита, ако не да го унищожи, то поне да го подчини на волята си и ако дотогава Кимуриел откриеше как да се защити, сам щеше да се издаде и да се озове в крайно неблагоприятно положение, за разлика от сега, когато не отломъкът, а той бе в състояние по-правилно да оцени сложната ситуация.

— Ще следиш ли какво се случва с нас? — попита Кимуриел, с надеждата отговорът на илитида да бъде „да“, и почувства как в съзнанието му нахлува порой от мисли, неопределени и двусмислени, ала до една намекващи, че Ихараскрик възнамерява да държи под око опасния кристален отломък.

Обстоятелствата ги принуждаваха да се съюзят.

— Не я харесвам — разнесе се тънък, възбуден гласец и Дуавел Тигъруилис се настани на освободеното от Шарлота място.

— Може би е заради ръста и красотата й? — саркастично подметна Ентрери и Дуавел го стрелна с поглед.

— Заради неискреността й — обясни тя.

Сега бе ред на палача да я изгледа учудено. Та не бяха ли всички обитатели на калимпортските улици, в това число и той, и самата Дуавел, ни повече, ни по-малко от ловки манипулатори! Ако обвинението в неискреност бе достатъчен повод да не харесваш някого в Калимпорт, подобен придирчивец бе обречен да остане съвсем сам.

— Има разлика — поясни полуръстката, като в същото време махна на минаващия наблизо сервитьор да се приближи и си взе чаша от пълния поднос.

— Значи пак се връщаме на ръста и красотата й — подсмихна се Ентрери.

Шегата му се струваше забавна, но онова, което го учудваше най-приятно, бе, че изобщо е в състояние да разговаря с Дуавел по този начин и то не за първи път.

През живота си Артемис Ентрери не бе срещал мнозина, с които би могъл да води непринуден разговор, ала в присъствието на Дуавел се чувстваше толкова добре, че на няколко пъти се бе поколебал дали да не прибегне до услугите на някой магьосник, за да се увери, че полуръстката не използва заклинания и вълшебства върху него. Дори и сега десницата му, обгърната в обточената с червени нишки ръкавица, се сключи в юмрук, за да провери за магически вибрации, идващи откъм Дуавел.

Ала магия нямаше, имаше само искрено приятелство, което за палача бе по-чудно и необяснимо и от най-странното вълшебство.

— Нерядко съм завиждала на човешките жени — престорено сериозно отвърна Дуавел. — В края на краищата, понякога са достатъчно високи, за да привлекат дори някой великан.

Ентрери се разсмя, нещо, което му се случваше толкова рядко, че изненада дори него самия.

— Шарлота се различава от много други, в това число и от теб — продължи Дуавел. — Ние всички играем една и съща игра (нямаме друг избор, ако искаме да оцелеем), мамим и заговорничим, изкривяваме и истината, и лъжите, за да постигнем целта си. И именно в това Шарлота се различава от мнозина — в целта, която преследва. Теб мога да разбера. Познавам желанията и целите ти и знам на каква опасност се излагам, ако ти се изпреча на пътя. Но освен това съм сигурна, че докато не застана между теб и целите ти, няма да опитам някое от великолепните ти оръжия.

— Така си мислеше и Дондон — подхвърли Ентрери.

Братовчед на Дуавел, някога Дондон Тигъруилис беше най-приближеният му приятел в Калимпорт. Ентрери бе убил окаяното същество малко след като се завърна от двубоя с Дризт До’Урден.

— Станалото с Дондон изобщо не ме изненада, уверявам те — рече Дуавел. — Той ти бе достатъчно добър приятел, за да постъпи по същия начин, ако ти се намираше в неговото положение. Направи му услуга.

Ентрери сви рамене. Не беше сигурен, че Дуавел е права, не бе сигурен дори и защо точно бе убил приятеля си. За да го избави от окаяния край, на който сам се бе обрекъл, да го спаси от оковите, които го заключваха между четири стени, жалък и безпомощен? Или го бе сторил, тласкан от гняв, неспособен да понася повече гледката на онова, в което Дондон се бе превърнал?

— Нямам доверие на Шарлота, защото е невъзможно да се разберат истинските й цели и подбуди — продължи Дуавел. — Както мнозина в Калимпорт и тя жадува за власт, ала откъде и как точно смята, че може да се сдобие с нея, е загадка за околните. Шарлота не знае що е лоялност, дори към онези, които проявяват пълна последователност в отношението и действията си към нея.

— Не, Шарлота Веспърс ще избере най-изгодното предложение, без да се интересува кому може да навреди.

Ентрери кимна, напълно съгласен с преценката на Дуавел. Самият той никога не бе харесвал Шарлота и, също като полуръстката, й нямаше и капчица доверие.

Безкрайно ловък манипулатор, Шарлота Веспърс нямаше нито принципи, нито каквито и да било скрупули.

— Тя прекрачва всякакви граници — отбеляза Дуавел. — Никога не съм харесвала особено жени, които използват телата си, за да се издигнат. Аз самата също не съм за изхвърляне, ала никога не съм се принизявала дотам.

Ентрери се усмихна при последните й думи, макар да знаеше, че в шегата на полуръстката се съдържа немалка доза истина. Дуавел наистина имаше своето обаяние — приятен външен вид и изящно облекло, което подчертаваше фигурата й, освен това имаше буден ум и бе забележително духовита.

— Как се разбираш с новия си спътник? — попита Дуавел и Ентрери я изгледа любопитно — биваше си я да променя темата на разговора. — Мечът — престорено раздразнено въздъхна Дуавел. — Сега, когато го владееш… или когато той владее теб.

— Аз го владея — увери я Ентрери и сключи пръсти около костената дръжка на меча.

Дуавел го изгледа с неприкрито съмнение.

— Все още не съм премерил силите си с него — Ентрери и сам не можеше да повярва, че го признава така свободно. — Но не смятам, че Нокътя на Шарон е толкова могъщ, че да се боя от него.

— И Джарлаксъл ли мисли същото за Креншинибон? — въпросът на полуръстката накара Ентрери да повдигне вежди. — Кристалната кула — поясни наблюдателната Дуавел. — Това е един от основните стремежи на отломъка, поне ако може да се вярва на старите мъдреци.

Ентрери понечи да я попита откъде изобщо знае за Креншинибон и кулата в Далабад и за връзката помежду им, ала бързо се отказа. Разбира се, че Дуавел знаеше. Тя винаги знаеше — това бе част от обаянието й. При предишните им разговори той бе направил достатъчно намеци, за да може тя да си извади съответните заключения, още повече, че разполагаше с достатъчно други източници на информация. А веднъж научила, че Джарлаксъл притежава магически предмет на име Креншинибон, Дуавел Тигъруилис несъмнено би отишла право при най-сведущите мъдреци и би платила пребогато, за да научи и най-незначителния факт за могъщия отломък.

— Мисли си, че може да контролира отломъка — рече Дуавел.

— Недей да подценяваш Джарлаксъл — отвърна Ентрери. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.

— Недей да подценяваш кристалния отломък — не му остана длъжна Дуавел. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.

— Значи чудесно си подхождат — заяви Ентрери и замислено подръпна козята си брадичка.

— Джарлаксъл може да се оправи с отломъка — отсече той най-сетне.

В отговор Дуавел само сви рамене.

— Нещо повече — продължи палачът. — Джарлаксъл би приветствал един съюз между двамата, ако приеме Креншинибон за свой равен. Там е разликата между нас двамата — обясни той, колкото на Дуавел, толкова и на себе си, слагайки по този начин ред в обърканите си чувства по тази деликатна ситуация. — Наложи ли се, Джарлаксъл би приел Креншинибон за свой равностоен партньор и би се погрижил да имат една и съща цел.

— Ала Артемис Ентрери няма партньори — рече Дуавел.

Палачът се замисли над думите й и дори сведе поглед към могъщия меч, който висеше на кръста му, оръжие, надарено с независима воля и голяма сила. Оръжие, чийто дух той твърдо възнамеряваше да пречупи и подчини.

— Не — съгласи се той. — Аз нямам партньори и не искам да имам. Мечът ми принадлежи и ще ми служи безпрекословно. Няма да се задоволя с нищо друго.

— В противен случай?

— В противен случай Нокътя на Шарон ще свърши в хищната паст на някой черен дракон — отсече Ентрери и думите му, изречени през заплашително ръмжене, прозвучаха толкова категорично, че Дуавел не си и помисли да спори.

— Кой тогава е по-силен? — осмели се да попита тя все пак. — Джарлаксъл със своите съюзници или Ентрери единакът?

— Аз — увери я убиецът без помен от колебание в гласа. — Засега Джарлаксъл може и да изглежда по-силния от двама ни, ала сред съюзниците му неминуемо ще се намери предател, който да го смъкне от върха.

— Никога не си могъл да понасяш мисълта да изпълняваш нечии заповеди — засмя се Дуавел. — Затова и не можеш да приемеш света такъв, какъвто е.

— Да приемеш нечия заповед означава да се довериш на онзи, който я издава — отвърна Ентрери с тон, който ясно говореше, че не се е засегнал, тъкмо обратното, разпалеността, долавяща се в гласа му, бе красноречиво доказателство за това колко близка му бе станала Дуавел. — Затова, скъпа ми Дуавел, не мога да приема света такъв, какъвто е. Още съвсем млад научих, че не мога да разчитам, нито дори да вярвам на когото и да било, освен на самия себе си. Довериш ли се някому, можеш да очакваш единствено вероломство и отчаяние, ставаш уязвим и даваш на света възможност да се възползва от теб. Да се довериш на когото и да било означава да проявиш непростима слабост.

Сега бе ред на Дуавел да се облегне в стола си и да се замисли над чутото.

— Ала ето че ти ми се доверяваш, или поне така изглежда — рече тя най-сетне. — Доверяваш ми се достатъчно, щом ми казваш всичко това. Нима проявяваш слабост заради мен, приятелю?

Ентрери се усмихна и Дуавел не бе съвсем сигурна дали убиецът е развеселен, или кривата му усмивка е предупреждение да не отиде твърде далеч.

— А може би просто познавам и теб, и малката ти шайка достатъчно добре, за да не се боя от вас — самонадеяно отвърна Ентрери и се изправи, протягайки се, за да се раздвижи. — Или пък все още не си имала глупостта да се опиташ да ми заповядваш.

Странната усмивка все така играеше по устните му, ала сега Дуавел също се усмихваше, прочела истината в очите му. Едва забележимото пламъче, което проблясваше там, бе сигурен знак, че разговорите им наистина бяха (поне според представите на безстрастния, циничен убиец) своеобразна проява на слабост. Истината бе, независимо дали той искаше да си го признае, или не, че и вярваше, може би повече, отколкото бе вярвал на когото и да било през живота си. Или поне повече, отколкото бе вярвал на когото и да било след онова първо предателство (дело на родител или близък приятел, в това Дуавел бе сигурна), което го бе наранило толкова дълбоко.

Ентрери се отправи към вратата със своята нехайна, лека стъпка, съвършено премерена и по-грациозна и от тази на който и да било придворен танцьор. Доста от посетителите го проследиха с поглед — където и да отидеше смъртоносният убиец, присъствието му тревожеше мнозина.

Не и Дуавел обаче. Полуръстката отдавна, още от смъртта на Дондон, бе прозряла истината за отношенията им. Знаеше, че опита ли се да измами Ентрери, с нея е свършено, ала освен това знаеше съвсем точно къде се намира границата, която не бива да прекрачва.

Усмивката, с която тази вечер Дуавел проследи своя опасен приятел, бе искрена, ведра и уверена.

Десета глава Не толкова хитри, колкото си въобразяват

— Господарят рече да ви платя, да, да, тъй рече — обърна се към един от стражите угодничещият, мургав човечец. — Кохрин Соулз в Далабад, да? Господарят, той рече да платя на Кохрин Соулз за водата и за сянката, да?

Двамата далабадски войници си размениха развеселени погледи и отново се обърнаха към дребния мъж, който продължаваше да кима глуповато.

— Виждаш ли онази кула? — попита единият войник и кимна по посока на кристалната постройка, която се извисяваше над Далабад, огряна от ярките слънчеви лъчи. — На Ахдания е. Ахдания Соулз, която сега управлява Далабадския оазис.

Дребният мъж вдигна очи към кулата с неприкрито страхопочитание.

— Ах-да-ни-я — бавно повтори той, сякаш се опитваше да запомни сложното име. — Соулз, да? Като Кохрин.

— Дъщерята на Кохрин Соулз — обясни пазачът. — Върви кажи на господаря си, че Далабад има нова господарка — Ахдания Соулз. На нея трябва да платиш, чрез мен.

Дребният човечец закима трескаво.

— Да, да — съгласи се той и му подаде не особено пълна кесия. — А после господарят ще се срещне с нея, да?

Стражът сви рамене.

— Може би, ако намеря време да я попитам — рече той и протегна ръка, при което дребният мъж го изгледа недоумяващо. — Ако реша, че си струва да си губя времето за това.

— Плащам, за да й кажеш, да? — попита мъжът и другият войник изсумтя и поклати глава, възмутен от подобна глупост.

— Ако ми платиш, ще й кажа — заяви направо първият пазач. — Ако не ми платиш, господарят ти няма да се срещне с нея.

— Но ако ти платя, тя ще ни… тя ще го приеме?

— В случай че намери за добре. Аз мога само да й съобщя, че сте тук. Повече от това не мога да обещая.

Дребният мъж отново закима и погледна настрани, сякаш се опитваше да реши как да постъпи.

— Ще платя — съгласи се той накрая и извади друга, още по-малка кесия.

Пазачът я грабна, претегли я върху дланта си и смръщено поклати глава.

— Това е всичко, което имам! — увери го дребният мъж.

— Тогава иди и намери още!

Дребният човечец запристъпва неспокойно от крак на крак, а по лицето му се изписаха нерешителност и тревога. Той посегна към втората кесия, ала войникът дръпна ръката си и го изгледа заплашително. След като се поколеба още малко, мъжът изписка и се отдалечи тичешком.

— Мислиш ли, че ще ни нападнат? — нехайно попита другият пазач.

Шестте каруци бяха пристигнали в Далабад тази сутрин, в търсене на място, където да се скрият поне за малко от изпепеляващите лъчи на слънцето. Двайсетимата каруцари не всяваха особен страх и нито един от тях не приличаше на магьосник. Едно нападение от тяхна страна не би било нищо друго, освен повод за далабадските войници да се позабавляват.

— Според мен онова приятелче вече е забравило, че изобщо е имало кесия — отвърна първият страж. — Или поне не помни как точно я е изгубило.

Другарят му се разсмя. Почти нищо не се бе променило в оазиса след смъртта на Кохрин Соулз. Те си бяха все същата шайка обирджии, които взимаха каквото си поискат от пътниците, прекосяващи пустинята. Разбира се, стражът щеше да съобщи на Ахдания, че търговците искат да се срещнат с нея — в крайна сметка именно така Ахдания събираше информация за онова, което се случваше по света. А за това, че стражът си бе присвоил кесията на глупавия дребосък, много скоро никой нямаше да си спомня.

Да, всичко си течеше почти постарому.

— Значи старият Соулз наистина е мъртъв — отбеляза Липке, водачът на „търговския керван“, който всъщност бе съгледвачески отряд.

При тези думи той хвърли поглед към искрящата кристална кула, която се виждаше през входния отвор на палатката му и която така бе разтревожила цял Калимшан. Това, че някой най-сетне бе убил Кохрин Соулз, не бе кой знае колко неочаквано, не бе странно и че Ахдания Соулз, както личеше по всичко, бе заела мястото му. Ала слуховете за връзка между случилото се в оазиса и наскорошните промени в една от най-могъщите калимпортски гилдии, бяха обезпокоили мнозина.

— Както е вярно, че дъщеря му е заела мястото му, или поне така изглежда — отвърна Трулбюл, докато вадеше парцалите, които беше натъпкал под яката си и които го бяха превърнали в прегърбения, превит одве човечец, когото стражите бяха прогонили преди малко. — Проклета да е, задето се е обърнала срещу родния си баща!

— Освен ако не е имала друг избор — подхвърли Ролмане, последният от малката групичка, събрала се в палатката. — Видели са Артемис Ентрери да се разхожда из Калимпорт с Нокътя на Шарон на кръста. Някои твърдят, че Ахдания му го е продала, други предполагат, че му го е дала в замяна на магията, с която е издигната кулата. А може би го е взел направо от тялото на Кохрин Соулз.

— Трябва да са били Басадони — рече Липке. — Познавам Ахдания и съм сигурен, че не би се обърнала срещу баща си по този начин, не и заради продажбата на някакъв си меч. В Далабад не страдат от липса на злато.

— Но защо тогава са я оставили да управлява оазиса? — попита Трулбюл. — Или по-точно, биха ли я оставили начело, ако наистина е била вярна на баща си?

— Войниците, с които говорих, не бяха на Басадони, в това няма никакво съмнение. Имаха обрулената от слънцето кожа на хора, отдавна живеещи в пустинята, а не почернелите от калимпортския прахоляк лица, каквито имат всички в града. Кохрин Соулз се грижеше добре за своите войници — когато сме минавали оттук, дори и най-незначителният от неговите служители винаги имаше някоя и друга жълтица, за да поиграе на комар. Нима всички те биха му изменили толкова лесно?

Тримата се спогледаха за миг и избухнаха в смях.

Калимшанските гилдии и разбойнически шайки не се славеха с кой знае каква лоялност.

— Имаш право — призна Трулбюл, — ала все пак си мисля, че тук се крие нещо повече от обикновен вътрешен преврат.

— Мисля, че и двамата сме съгласни с теб — отвърна Липке. — Мечът на Кохрин Соулз сега е притежание на Артемис Ентрери, но ако Ахдания е решила, че е време да си присвои властта над оазиса, би ли се разделила току-така с толкова могъщ предмет? Та нали тъкмо сега е най-уязвима!

— Освен ако не е наела Ентрери да убие баща й, обещавайки му в замяна Нокътя на Шарон — предположи Ролмане, кимайки сякаш току-що хрумналата му идея обясняваше всичко.

— Ако наистина е така, това е най-скъпоплатеното убийство, което Калимшан е виждал от векове — отбеляза Липке.

— Какво тогава? — раздразнено попита Ролмане.

— Басадони — отсече Трулбюл. — Трябва да са били те. Разшириха влиянието си в града и това е поредният им удар, далеч от любопитните очи на съперниците им.

— Остава ни само да се уверим, че не грешим.

Колкото и да не им се искаше, другите двама кимнаха в знак на съгласие.

Джарлаксъл, Кимуриел и Рай’ги се бяха разположили в удобни кресла на втория етаж в кристалната кула.

Магическо огледало, дело на обединените усилия на Рай’ги и Креншинибон, току-що им бе показало целия разговор между тримата съгледвачи, от мига в който уж глупавият, прегърбен дребосък се бе оставил да бъде обран от двамата далабадски стражи.

— Това е напълно неприемливо — осмели се да каже Рай’ги и се обърна към Джарлаксъл. — Посегнахме твърде надалеч и твърде бързо, а това неизменно привлича нежелано внимание.

Кимуриел разбра, че трябва да се намеси.

— Не тук. Не и в кристалното въплъщение на Креншинибон — телепатично предупреди той Рай’ги, ала още докато го правеше, усети как отломъкът се опитва да проникне през мисловната му защита и да нахлуе в съзнанието му.

И тъй като наученото от Ихараскрик бе още съвсем прясно и тъй като все още не искаше Креншинибон да знае, че си има работа с псионист, Кимуриел тутакси замълча.

— Какво възнамеряваш да сториш с тях? — попита Рай’ги, вече по-спокойно, като в същото време хвърли бърз поглед на Кимуриел, в знак че е получил предупреждението му и ще внимава.

— Унищожи ги! — отвърна псионистът вместо Джарлаксъл.

— Ще ги привлечем на своя страна — поправи го наемникът. — Отрядът им наброява двайсет души, които очевидно принадлежат към различни гилдии. Само си помислете какви чудесни шпиони ще станат от тях!

— Прекалено е опасно — възрази Рай’ги.

— Онези, които се подчинят на Креншинибон, ще ни служат — преспокойно отвърна Джарлаксъл. — Онези, които се възпротивят, ще бъдат екзекутирани.

Рай’ги не изглеждаше особено убеден и понечи да каже още нещо, ала Кимуриел сложи ръка на рамото му, в знак да се откаже.

— Ти ли ще се оправиш с тях? — попита Кимуриел. — Или предпочиташ да изпратя войници да ги заловят и да ги изправят пред кристалния отломък?

— Креншинибон може да проникне в съзнанието им и оттук — увери го Джарлаксъл. — Онези, които му се покорят, сами ще се разправят с онези, които откажат.

— А ако онези, които не се подчинят, се окажат по-силни? — не можа да се сдържи Рай’ги, ала този път Кимуриел не само му даде знак да си премълчи, но стана и му кимна да го последва навън.

— Сега, когато всички знаят за настъпилата в Далабад промяна и с очите си могат да видят кристалната кула, за известно време ще ни се наложи да бъдем нащрек — предупреди все пак Кимуриел.

Джарлаксъл кимна:

— Креншинибон винаги е нащрек.

Кимуриел се усмихна, ала в действителност вместо да го успокоят, уверенията на Джарлаксъл само засилваха опасенията му и потвърждаваха онова, което Ихараскрик му бе казал за разрушителната мощ на Креншинибон.

Двамата мрачни елфи излязоха от стаята, оставяйки своя предводител сам с най-новия си съдружник, кристалния отломък.

Ролмане и Трулбюл запримигваха, заслепени от ярките слънчеви лъчи, които ги посрещнаха, щом излязоха от палатката. Наоколо останалите членове на малката им група се трудеха, ако не усърдно, то поне методично — четкаха конете и камилите и пълнеха кожените мехове с вода, която да им стигне до Калимпорт.

Част от тях би трябвало да са на разузнаване, за да проучат границите на оазиса и броя на стражите, охраняващи крепостта, ала както Ролмане бързо забеляза, и седемнадесетимата им спътници бяха тук. Забеляза също така, че мнозина му хвърлят странни погледи.

Един от мъжете особено се набиваше в очи.

— Не напълни ли току-що същите тези мехове? — тихичко попита Ролмане. — И не трябва ли да е при източната стена и да брои стражите, които я пазят?

Ролмане се обърна към Трулбюл, ала така и не можа да довърши въпроса си, виждайки замечтания поглед, с който другарят му се взираше в кристалната кула.

— Трулбюл? — повика го Ролмане и пристъпи към него, ала после, усетил, че нещо не е наред, побърза да се отдръпне.

По лицето на Трулбюл се изписа блажено спокойствие.

— Чуваш ли я? — обърна се той към другаря си. — Музиката…

— Музика? — Ролмане го изгледа заинтригувано, после се обърна към кулата и се заслуша.

— Прекрасна музика! — възкликна Трулбюл и неколцина от мъжете наоколо закимаха в знак на съгласие.

Ролмане си наложи да успокои дишането си и да си придаде спокоен вид. Най-сетне и той чу музиката, едва доловима мелодия, нашепваща слова за мир и благополучие, вещаеща богатства и власт и… изискваща.

Изискваща подчинение.

— Оставам в Далабад — неочаквано заяви Липке и се показа от палатката. — Тук има повече възможности, отколкото при Брукал паша.

Очите на Ролмане се разшириха от изумление и той трябваше да положи немалко усилие да не се огледа трескаво наоколо или просто да хукне ужасѐн накъдето му видят очите. Внезапно ахна, разбрал най-сетне какво става. Магия! Магия, целяща да превърне враговете в приятели.

— Прекрасна музика — съгласи се един от мъжете, застанали наблизо.

— Чуваш ли я? — повтори Трулбюл и Ролмане бе принуден да повика на помощ цялата си воля, за да си надене маска на блажено спокойствие, преди да се обърне към другаря си.

— Не, не я чува — обади се Липке изведнъж. — Ролмане не вижда възможностите, които се откриват пред нас. Той ще ни предаде!

— Това е магия! — изкрещя Ролмане и извади закривения си меч. — Заклинание, целящо да ни подчини на нечия чужда воля. Не му позволявайте да го стори! Защитавайте се, приятели!

Ала Липке вече се бе озовал до него с меч в ръка и замахваше за удар, който опитният Ролмане отби с лекота. Преди да успее да отвърне на нападението обаче му се наложи да се отбранява и от Трулбюл, който също се включи в схватката и замахна право към сърцето му.

— Не разбирате ли? — отчаяно извика Ролмане и единствено късметът го спаси от удара на Трулбюл.

Оглеждайки се внимателно, Ролмане заотстъпва назад, като търсеше съюзници и гледаше да не попадне на още врагове. Не пропусна да забележи, че междувременно се бе разразило още едно сбиване — близо до водата неколцина мъже бяха повалили един от другарите си на земята и безмилостно го налагаха кой където свари, като през цялото време не преставаха да крещят, че той не можел да чуе музиката и че щял да ги предаде и то сега, в този най-славен миг от живота им.

Друг от отряда, който очевидно също бе устоял на магическия повик, се хвърли да бяга и те се втурнаха след него, оставяйки другата си жертва да лежи по очи във водата.

Недалеч оттам избухна още една схватка.

Ролмане се обърна към двамината си преследвачи, двамината, които от няколко години бяха най-добрите му приятели.

— Това е лъжа! — настояваше той. — Номер! Нима не виждате!

Липке поднови атаката си и оръжието му се спусна надолу, само за да се стрелне високо нагоре миг по-късно. Мълниеносен трети замах принуди Ролмане да извие тялото си назад и едва не го накара да изгуби равновесие. Почти беззащитен, той можеше само да гледа как Липке се нахвърля отгоре му за нов удар.

Мечът на Трулбюл изсвистя и отби връхлитащото оръжие.

— Почакай! — извика Трулбюл на слисания Липке. — Ролмане казва истината! Вслушай се по-внимателно!

Ала Липке се бе оплел прекалено здраво в примката на Креншинибон. Той все пак поспря за малко, толкова, колкото Трулбюл да повярва, че наистина се е замислил върху противоречията в обещаваното от музиката.

Трулбюл кимна и усмихвайки се, свали оръжието си… миг преди мечът на Липке да му пререже гърлото.

Липке се обърна тъкмо навреме, за да види как Ролмане тича към конете, колкото го държат краката.

— Спрете го! Спрете го! — развика се Липке и се втурна след него.

Неколцина от мъжете се опитаха да прережат пътищата за отстъпление, ала Ролмане успя да се метне на коня си и го пришпори така, че изпод копитата на животното се разхвърча пясък. Ездачът препусна стремглаво, изплъзвайки се на онези, които се опитаха да го спрат.

Ролмане напусна Далабад в бесен галоп, без дори да се опита да помогне на другия мъж, който бе устоял на магическия повик и чийто път за отстъпление беше отрязан. Много скоро злощастникът щеше да бъде застигнат и пребит до смърт, ала пътят на Ролмане водеше далеч оттам, право към Калимпорт.

Джарлаксъл и Креншинибон накараха магическото огледало да промени ъгъла си, така че да могат да проследят отдалечаването на единствения беглец.

Наемникът ясно усещаше енергията, надигаща се в глъбините на кулата. Тихо, монотонно бръмчене, с което кристалната постройка поглъщаше слънчевите лъчи и с помощта на многобройни призми и огледала ги насочваше право към върха си. За Джарлаксъл не бе трудно да се досети какво възнамерява да стори Креншинибон. И на двамата бе ясно какво може да се случи, ако допуснат някой да избяга, затова друг изход като че ли нямаше.

— Не го убивай — нареди Джарлаксъл въпреки това, без сам да е сигурен защо го прави. — Не може да съобщи на господарите си нищо, което те вече да не знаят.

Отрядът му така и не разбра истината за случилото се в Далабад и че става дума за някой магьосник…

Без да каже нищо, Креншинибон продължи да събира енергия.

Джарлаксъл погледна в огледалото, което все така показваше бягащия, ужасен мъж. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е прав и че не е нужно да го убиват. Даже напротив, оставеха ли го да се завърне невредим в Калимпорт, носейки новината за пълния си провал, Бреган Д’аерте можеха даже да спечелят. В подобна важна мисия несъмнено бяха участвали само опитни съгледвачи и лекотата, с която бяха надвити, щеше да порази мнозина в Калимпорт… навярно достатъчно, за да накара не един и двама паши да дойдат в Далабад с намерението да преговарят и дори да сключат примирие.

Джарлаксъл предаде всичко това на кристалния отломък и отново му нареди да спре, за доброто на целия им отряд и (нещо, което елфът запази за себе си) защото не обичаше да убива, ако можеше да го избегне.

В отговор Креншинибон продължи да събира още и още енергия. Енергия, която всеки момент щеше да изригне.

— Достатъчно! — заповяда Джарлаксъл на глас. — Недей!

— Какво има, предводителю? — разнесе се гласът на Рай’ги и двамата с Кимуриел се втурнаха в стаята.

Завариха Джарлаксъл на крака, очевидно разгневен, да се взира в огледалото.

Изведнъж нещо сякаш се взриви. Избухна ярка светлина, която за чувствителните очи на мрачните елфи бе не по-малко болезнена от лъчите на обедното слънце.

Струя изпепеляваща енергия изскочи от върха на кулата и обгърна коня и неговия ездач в жълтеникавобял покров.

Всичко свърши само за миг — единственото, което остана от Ролмане и коня му, бяха купчина овъглени кости, разпилени из пясъка на пустинята.

Джарлаксъл затвори очи и стисна зъби, потискайки напиращия в гърдите му вик.

— Впечатляваща демонстрация — отбеляза Кимуриел.

— Петнайсетима преминаха на наша страна, а по всичко личи, че останалите петима са мъртви — обади се и Рай’ги. — Победата ни е пълна.

Джарлаксъл не бе съвсем убеден, ала си наложи да се успокои и се обърна към своите помощници.

— Креншинибон ще избере най-податливите на влиянието му, за да ги изпратим обратно при господаря им (или господарите, в случай че мисията е организирана от няколко гилдии) с достоверно обяснение за загубата им. Останалите ще бъдат разпитани (разбира се, никой няма и да си помисли да скрие нещо от нас!), за да научим кой се опитва да ни шпионира.

Рай’ги и Кимуриел се спогледаха, което не убягна от вниманието на Джарлаксъл — сигурен знак, че са забелязали гнева му при влизането си. Какви изводи щяха да си направят двамата, Джарлаксъл не знаеше и това още повече влоши настроението му.

— Ентрери в Калимпорт ли е? — попита той.

— В дома на Басадони — отвърна Кимуриел.

— Където трябва да сме и ние — реши Джарлаксъл. — Ще разпитаме най-новите си попълнения и ще ги предадем на Ахдания. Оставете Берг’иньон, заедно с още неколцина от Бреган Д’аерте, за да държат под око операциите ни тук.

Рай’ги и Кимуриел отново се спогледаха и като се поклониха, излязоха от стаята, без да кажат нищо.

Джарлаксъл се взря в огледалото и овъглените останки от ездача и неговия кон.

— Трябваше да се направи — шепотът на Креншинибон изпълни съзнанието му. — Бягството му щеше да доведе още шпиони, този път — по-добре подготвени.

— Все още не сме готови за това.

Ала Джарлаксъл не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Не, Креншинибон не се боеше нито от съгледвачи, нито от вражески армии. Уверен в огромното си могъщество, у кристалния отломък нямаше съмнение, че с лекота би успял да обърне по-голямата част от която и да било противникова войска срещу малцината, отказали да се подчинят на повелителния му зов.

Колцина ли можеше да покори, запита се Джарлаксъл.

Стотици? Хиляди? Милиони?

В отговор на безмълвния му въпрос, пред очите на наемника се заредиха впечатляващи картини на пълно господство, не само из улиците на Калимпорт, но и по всички земи наоколо.

Джарлаксъл премести магическата превръзка върху другото си око и се съсредоточи, за да отслаби връзката с отломъка, като в същото време напрегна цялата си воля, за да запази мислите си в тайна. Не, сигурен бе той, Креншинибон не бе премахнал беглеца поради страх от отмъщение, нито го бе убил по толкова впечатляващ начин, защото не бе съгласен с доводите на Джарлаксъл.

Не, кристалният отломък бе отнел живота на конника именно защото елфът му бе наредил да не го прави, опитвал се бе да упражни власт над него — не като равностоен партньор, а като негов господар.

Това Креншинибон не можеше да допусне.

А щом толкова лесно можеше да отхвърли заповедта на Джарлаксъл, нямаше ли някой ден със същата лекота да прекрачи границата и на свой ред да се опита да покори елфа на волята си.

Тази крайно тревожна мисъл никак не се понрави на наемника, който бе прекарал по-голямата част от живота си, отказвайки да служи комуто и да било.

— Имаме си нови съюзници — саркастично подхвърли Рай’ги, когато остана насаме с Кимуриел и Берг’иньон. — Ставаме все по-силни.

— Числеността ни наистина постоянно нараства — съгласи се с Берг’иньон. — А с нея — и опасността да бъдем разкрити.

— Както и да бъдем предадени — добави Кимуриел. — Нали видяхте как един от съгледвачите се обърна срещу нас, когато започна битката, въпреки че беше под влиянието на отломъка. Властта му не е нито абсолютна, нито несъкрушима. Колкото повече съюзници се присъединяват към нас против волята си, толкова по-вероятно става част от тях да въстанат и макар да е съмнително някой да успее напълно да се отскубне от влиянието на Креншинибон (все пак, става въпрос за някакви си хора!), не можем да пренебрегнем възможността някой да избяга и да издаде истината за Басадони и случилото се в Далабад на някоя от другите гилдии.

— Всички знаем какви ще са последствията за Бреган Д’аерте, ако се разчуе кои сме в действителност — мрачно заяви Рай’ги. — Тези съгледвачи са били изпратени в Далабад именно с цел да разберат какво има зад фасадата, която издигнахме, и колкото повече се опитваме да скрием зад нея, толкова по-голяма става вероятността да бъдем изобличени. Залагаме анонимността си на карта в този безумен стремеж към постоянно разрастване.

Възцари се дълго мълчание, нарушено най-сетне от Кимуриел, който тихичко попита:

— Смяташ ли да обясниш всичко това на Джарлаксъл?

— С Джарлаксъл ли трябва да говорим — отвърна Рай’ги с глас, от който капеше жлъч, — или с истинския предводител на Бреган Д’аерте?

При тази толкова дръзка забележка останалите двама отново замълчаха. Ето че някой най-сетне се бе осмелил да изрече на глас все по-натрапващия се извод, че Джарлаксъл е изгубил контрол над Бреган Д’аерте.

— Може би е дошло време да решим накъде да поемем оттук нататък — рече Кимуриел мрачно.

Двамата с Рай’ги служеха на Джарлаксъл от много отдавна и напълно осъзнаваха колко неимоверно сериозна е тази забележка. Да изтръгнат властта над Бреган Д’аерте от Джарлаксъл бе равносилно на това, да изместят управляващата с желязна ръка матрона Баенре от върха на дом Баенре. В много отношения Джарлаксъл, който бе взел толкова мерки, с които да се защити от всяка опасност и който знаеше толкова много за всичко, което го заобикаляше, бе дори по-опасен противник от матрона Баенре.

Ала пътят пред тримата елфи бе ясен — преврат, чиито основи бяха заложени в деня, в който бе започнала експанзията на дом Басадони.

— Имам източник, от който можем да научим повече за кристалния отломък — съобщи Кимуриел. — Навярно има начин да го унищожим или поне да отслабим силата му достатъчно дълго, за да се разправим с Джарлаксъл.

Рай’ги и Берг’иньон се спогледаха и кимнаха мрачно.

Артемис Ентрери като че ли започваше да разбира колко сериозни са неприятностите, надвиснали над главата на Джарлаксъл, а следователно и над неговата.

Научи за случилото се в Далабад малко след като по-голямата част от Бреган Д’аерте се завърна в Калимпорт, а по лицата и гласовете на неколцина от най-приближените помощници на Джарлаксъл се досети, че последните събития съвсем не са по вкуса им.

Нито по неговия. Прекрасно разбираше, че недоволството на Рай’ги и Кимуриел е основателно, и сам виждаше, че желанието на Джарлаксъл непрекъснато да разширява влиянието си излага Бреган Д’аерте на огромна опасност. Когато истината за преврата в дом Басадони и за случилото се в Далабад излезеше наяве (а че това рано или късно ще стане, Ентрери изобщо не се съмняваше) всички гилдии, всички благородници и всички сили по тези земи щяха да се съюзят срещу Бреган Д’аерте. Джарлаксъл беше хитър и коварен, а войниците му — изключително добри, но дори със силата на Креншинибон на своя страна те нямаха никакъв шанс и щяха да бъдат избити до един.

Не, осъзна Ентрери, надали щеше да се стигне чак дотам — Рай’ги и Кимуриел по всяка вероятност щяха да предприемат нещо и то скоро. С всеки изминал ден двамата елфи ставаха все по-навъсени, а забележките им — все по-остри.

Което навеждаше на друга, още по-тревожна мисъл. Възможно ли бе Креншинибон да подтиква Рай’ги и Кимуриел към преврат, така както Лолт често насъскваше отделните домове в Мензоберанзан един срещу друг? Дали пък отломъкът не смяташе, че ще му бъде по-добре във владението на някой от двамата далеч по-темпераментни и склонни да използват магия елфи?

Или бунтовническите настроения бяха подклаждани от действията на Джарлаксъл, на свой ред подстрекавай, повече или по-малко, от Креншинибон.

И в двата случая Ентрери ставаше все по-уязвим, дори и с новите си магически придобивки. Откъдето и да го погледнеше, Джарлаксъл си оставаше единствената му възможност да се отърве невредим.

Палачът сви по добре познатата му улица, пълна с обичайната улична калимпортска сган, като гледаше да се държи в сенките и да не привлича ничие внимание.

Трябваше да намери начин да върне Джарлаксъл на върха и дори да заздрави позициите му. Бреган Д’аерте трябваше не просто да го подкрепят, а да го сторят истински, с цялото си същество. Единствено така можеха да предотвратят надвисналия преврат… преврат, който щеше да бъде пагубен за Ентрери.

Да, трябваше да укрепи позицията на Джарлаксъл… а след това да се махне колкото може по-надалеч от Мрачните и опасните им интриги.

Пазачите пред вратата на „Медната миза“ изобщо не се изненадаха, че го виждат и му съобщиха, че Дуавел го очаква в задната стая.

Вече бе научила за последните събития в Далабад, досети се Ентрери, и развеселено поклати глава — нямаше защо да се изненадва, пък и нали именно забележителното умение на Дуавел да знае всичко, го бе довело при нея тази вечер.

— Дом Брукал от Мемнон — уведоми го полуръстката, щом Ентрери се настани върху меките възглавници, постлани на пода.

— Бързо са действали — отбеляза палачът.

— Кристалната кула е като огромен фар насред пустинята — отвърна Дуавел. — Защо им е на твоите съюзници, които на всяка цена трябва да запазят истинската си самоличност в тайна, да привличат толкова внимание върху себе си?

Ентрери не каза нищо, ала за Дуавел не бе трудно да разчете по лицето му страховете, които го измъчваха.

— Допускат грешка — кимна тя. — Дом Басадони е прекрасна фасада за търговията на Бреган Д’аерте. Защо им е да се разпростират още по-надалеч и да се излагат на опасността от война, която не могат да спечелят?

Ентрери и този път не каза нищо.

— А може би това е истинската причина за идването им на Повърхността? — продължи Дуавел, без да крие тревогата си. — Може би и ти самият си бил заблуден, накарали са те да повярваш, че са тук заради печалбата, докато всъщност са от авангард, дошъл да подготви почвата за пълния разгром на Калимпорт и цял Калимшан?

Ентрери поклати глава:

— Познавам Джарлаксъл достатъчно добре и съм сигурен, че е тук, за да печели — както той самият, така и онези, с които работи. Така действа той. Не мисля, че някога би участвал в нещо, което може да завърши толкова катастрофално. Джарлаксъл не е войнолюбец и никога не е бил. Той не ламти за слава, а държи единствено на собственото си благополучие и удобство.

— И все пак, ето че предизвиква съдбата, издигайки кристалната кула — напомни Дуавел и като наклони глава на една страна, се вгледа изпитателно в него. — Какво има?

— Какво знаеш за Креншинибон?

Дуавел се замисли за миг, сбърчила вежди, после поклати глава:

— Почти нищо — призна тя. — Знам за кулите, но това е почти всичко.

— Кристалният отломък е изключително могъщ — обясни Ентрери. — И съвсем не съм сигурен, че двамата с Джарлаксъл преследват една и съща цел.

— Немалко магически предмети са надарени със собствена воля — сухо отбеляза Дуавел. — Което рядко е нещо хубаво.

— Научи всичко, което можеш за него — нареди Ентрери. — Колкото се може по-бързо, преди онова, от което се боиш, да е сполетяло, макар неволно, града ни.

Палачът замълча, опитвайки се да прецени как ще е най-добре да постъпи Дуавел в светлината на скорошните събития.

— Помъчи се да разбереш как Дризт се е сдобил с него и къде… — започна той.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, е Дризт? — прекъсна го полуръстката.

Ентрери понечи да обясни, но вместо това се разсмя — колко широк бе светът!

— Друг мрачен елф — рече той. — Мъртъв елф.

— А, да — спомни си Дуавел. — Твоят съперник. Онзи, когото наричаш До’Урден.

— Забрави за него, както сторих аз. Споменах го единствено защото именно от него Джарлаксъл получи отломъка. Престори се на някакъв монах, могъщ и явно доста прочут. Казва се Кадърли, поне доколкото знам, и живее в или близо до Снежните планини.

— Пътят до там е дълъг — отбеляза Дуавел.

— Но си заслужава — отвърна Ентрери. — А и двамата знаем, че разстоянията нямат особено значение за някой магьосник, владеещ необходимите заклинания.

— Ще ти излезе доста скъпо — рече Дуавел.

Само с едно-единствено движение, на каквото малцина опитни и по-млади воини надали биха били способни, Ентрери се изправи над Дуавел, висок и застрашителен, и положи върху рамото й ръка, облечена в магическата ръкавица.

На Дуавел не й бе необходимо повече, за да разбере какво иска да й каже.

Единадесета глава Полагане на основите

— Нали това искаше от самото начало — телепатично предаде Кимуриел на илитида.

Ихараскрик се престори на изненадан, макар именно той да бе обяснил на Кимуриел как да се предпази от опитите на отломъка да проникне в съзнанието му. Да, илитидът от самото начало се бе надявал ситуацията да вземе точно този обрат.

— Кой ще го владее? — попита той безмълвно. — Кимуриел или Рай’ги?

— Рай’ги — отвърна псионистът. — Двамата с Креншинибон прекрасно ще се допълват, както отломъкът вече му намекна.

— Така си мислите вие — отбеляза Ихараскрик. — А може би Креншинибон вижда в твое лице заплаха (доста вероятно и напълно логично предположение) и се опитва да ви подведе, та и ти, и другарите ти да бъдете унищожени.

— Все още не съм отхвърлил изцяло тази възможност — увери го Кимуриел, без да изглежда ни най-малко разтревожен. — Именно затова съм тук.

Ихараскрик не отговори веднага, обмисляйки чутото.

— Креншинибон не е играчка — отговори той най-сетне. — Да искате от мен да…

— Искаме само да спечелим малко време — не го остави да довърши Кимуриел. — Нямам намерение да противопоставям Ихараскрик на Креншинибон — отлично осъзнавам, че отломъкът може да се окаже прекалено могъщ.

Елфът не се притесняваше, че илитидът може да се засегне от думите му — рационални и здравомислещи, крадците на мисли не страдаха от прекомерна гордост.

Вярно, бяха напълно убедени, че превъзхождат почти всички останали раси (в това число хората и дори елфите на мрака), но в самоувереността им имаше голяма доза трезва преценка, благодарение на която подобни логични забележки не можеха да ги обидят. Ихараскрик отлично разбираше, че единствено някое божество би могло успешно да се противопостави на Креншинибон.

— Може би има начин — рече илитидът и по лицето на Кимуриел се разля усмивка. — Влиянието на някоя Кула от желязна воля може да спре мисловните му атаки и да заглуши заповедите му към кристалните кули, които е издигнал. Временно — натърти Ихараскрик. — Не храня никакви илюзии, че усилията на който и да било псионист (освен ако не става дума за цяла армия от моите събратя), са в състояние да отслабят задълго силите на могъщия Креншинибон.

— Достатъчно, за да свалим Джарлаксъл — съгласи се Кимуриел на глас. — Само толкова ни трябва.

И като кимна, той си тръгна, а последните му думи останаха да кънтят в съзнанието му, докато прекрачваше междупространствения портал, който отвеждаше обратно в Калимпорт.

Да свалим Джарлаксъл! Трудно му бе да повярва, че изобщо е станал част от подобен заговор. Та нали именно Джарлаксъл му бе помогнал да избяга от матрона Облодра, както и от кръвожадните си сестри и му бе дал убежище, където да се скрие от останалите домове в Мензоберанзан, когато матрона Баенре обяви, че дом Облодра трябва да бъде изтребен до крак! А дори да оставеше настрани въпроса с лоялността, която дължеше на Джарлаксъл, не можеше да не се запита какво ще стане, когато Бреган Д’аерте останат без предводител.

Джарлаксъл бе допринесъл повече от когото и да било, за преуспяването на Бреган Д’аерте, беше ги издигнал до сегашното им положение преди повече от столетие и никой от тях, дори самонадеяният Рай’ги, не хранеше никакви съмнения за това колко е важен Джарлаксъл за оцеляването им.

Такива мисли се въртяха в главата на Кимуриел, когато се озова в стаята на Рай’ги и го завари да крои планове за свалянето на Джарлаксъл.

— Новият ти приятел ще може ли да ни осигури това, от което се нуждаем? — нетърпеливо попита магьосникът, щом го видя да влиза.

— Най-вероятно — отвърна Кимуриел.

— Обезвредим ли Креншинибон, нападението ни със сигурност ще успее.

— Не подценявай Джарлаксъл — предупреди го Кимуриел. — Вярно е, че сега притежава кристалния отломък, който трябва да бъде неутрализиран на всяка цена, но Джарлаксъл укрепва властта си над Бреган Д’аерте години наред — надали бих предприел нещо срещу него дори и преди да се бе сдобил с Креншинибон.

— Но именно заради отломъка позициите му са толкова отслабени — отвърна Рай’ги. — Даже обикновените войници се страхуват, че вървим по грешен път.

— Аз пък чух, че са изумени от това колко е нараснало могъществото ни — възрази Кимуриел. — Някои твърдят, че скоро целият свят ще бъде в краката ни, че Джарлаксъл ще подчини жалките човеци, а после ще се завърнем, за да покорим Мензоберанзан.

Рай’ги се разсмя с глас при тези думи:

— Креншинибон притежава огромно могъщество, в това няма никакво съмнение, но и неговите възможности не са неограничени. Нали илитидът ти каза, че се опитвал да разбере докъде може да се простре властта му?

— Дали подобно завоевание е постижимо, или не, за нас е без значение — рече Кимуриел. — Онова, което има значение, е дали войниците на Бреган Д’аерте го смятат за възможно.

На това Рай’ги нямаше какво да възрази, но дори и сега не изглеждаше особено разтревожен.

— Въпреки че Берг’иньон е с нас, нашето участие в битката няма да бъде кой знае колко голямо — обясни той. — Разполагаме с достатъчно хора, както и с хиляди коболди.

— Мнозина от хората са под наша власт именно заради Креншинибон — напомни му Кимуриел. — А да подчини коболдите на волята си изобщо няма да затрудни кристалния отломък, освен ако Ихараскрик не го обезвреди предварително.

— Ами плъхочовеците? — продължи Рай’ги, без да се впечатлява от доводите на псиониста. — Много по-трудно е да се проникне в съзнанието на някого като тях — вътрешната борба, която съпровожда трансформацията им, обезсилва подобни външни влияния.

— Привлякъл си на наша страна Домо?

Рай’ги поклати глава:

— С него е малко по-трудно — призна той. — Но успях да привлека на наша страна неколцина от най-приближените му помощници, които ще ни подкрепят, ако Домо бъде елиминиран. Затова накарах Шарлота Веспърс да подшушне на Джарлаксъл, че Домо се е разприказвал и е издал твърде много за Бреган Д’аерте на Да’Даклан паша. Ще му каже също така, че според нас именно Да’Даклан стои зад съгледваческия отряд, изпратен в Далабад.

Кимуриел кимна, ала изражението му си остана все така притеснено. Опреше ли до подобни игрички, Джарлаксъл беше опасен противник — нищо чудно да прозре опита им да го излъжат и да използва Домо, за да настрои плъхочовеците срещу тях.

— Реакцията му ще ни каже много — призна Рай’ги. — Креншинибон, без съмнение, ще избере да повярва на Шарлота, ала Джарлаксъл ще поиска да действат внимателно, преди да предприемат нещо срещу Домо.

— Смяташ, че Домо ще срещне смъртта си още същия ден — рече Кимуриел и по устните на Рай’ги плъзна зла усмивка.

— Кристалният отломък се превърна в най-голямата сила на Джарлаксъл, и поради това — и най-голямата му слабост.

— Първо ръкавицата, а сега и това — въздъхна Дуавел Тигъруилис. — Ех, Ентрери, как ли ще изкарвам по някоя и друга допълнителна жълтица, когато теб няма да те има вече!

Ентрери обаче не беше в настроение за шеги.

— Побързай! — нареди той.

— Действията на Шарлота доста са те разтревожили — отбеляза Дуавел, от чието внимание не бе убягнал фактът, че от няколко часа Шарлота беше истински заета, като голяма част от срещите й бяха с агенти на Домо и гилдията му.

В отговор Ентрери само кимна — не беше в настроение да споделя последните новини с Дуавел. Събитията се развиваха бързо, прекалено бързо. Рай’ги и Кимуриел полагаха основите за своя удар, но Джарлаксъл бе надушил поне част от назряващите неприятности и току-що бе повикал палача, нареждайки му да посети един особено противен плъхочовек на име Домо. Ако Домо бе част от заговора, Рай’ги и Кимуриел много скоро щяха да се окажат с един съзаклятник по-малко.

— Ще се върна до два часа — обясни убиецът на Дуавел. — Дотогава да е готово.

— Не разполагаме с подходящ материал, за да изработим това, което искаш! — оплака се полуръстката.

— Важни са само цветът и тежината — отвърна Ентрери. — Материалът няма значение.

Дуавел сви рамене и Ентрери излезе в нощта. Движеше се бързо и безшумно, плътно загърнат в плаща си.

Недалеч от „Медната миза“ свърна в една уличка и като се огледа, за да се увери, че не го следят, хлътна в една дупка, отвеждаща в клоаките.

Няколко минути по-късно вече стоеше пред Джарлаксъл.

— Шарлота ми съобщи, че Домо издавал тайните ни — рече наемникът.

— Него ли чакаме? — попита Ентрери и Джарлаксъл кимна.

— И най-вероятно няма да е сам. Готов ли си за битка?

За първи път от няколко дни насам по лицето на Ентрери плъзна искрена усмивка. Дали е готов за битка с плъхочовеците? Че как иначе! Въпреки това, източникът, от който Джарлаксъл бе почерпил информацията си, го тревожеше. Ясно му бе, че Шарлота играе двойна игра и че макар да бе съучастничка на Рай’ги и Кимуриел, няма намерение открито да се опълчва на Джарлаксъл. Не, Ентрери се съмняваше, че това е същинският опит на заговорниците да се сдобият с властта над Бреган Д’аерте. Нещо подобно със сигурност би отнело повече време, за да се планира, а и клоаката надали бе най-подходящото място за такава битка.

Въпреки това…

— Може би трябваше да останеш в Далабад още малко — подхвърли Ентрери. — Да видиш как ще потръгне новата ни операция.

— Домо не ме плаши — отвърна Джарлаксъл и Ентрери го изгледа изпитателно.

Възможно ли бе да не забелязва назряващия в редиците на Бреган Д’аерте преврат? И ако бе така, можеше ли Креншинибон да стои зад бунтовническите намерения на Рай’ги и Кимуриел? Или пък Ентрери беше прекалено подозрителен и виждаше демони и съзаклятници там, където такива нямаше?

Палачът си пое дълбоко дъх, опитвайки се да проясни мислите си.

— Шарлота може и да греши — рече той все пак. — Може би си има свои причини да иска да се отърве от Домо.

— Много скоро ще разберем — отвърна Джарлаксъл и кимна към един от тунелите, по който предводителят на плъхочовеците, приел формата на човекоподобен плъх, вече се задаваше, придружен от трима от хората си.

— Скъпи ми Домо — поздрави го наемникът и Домо се поклони.

— Добре направи, че дойде при нас — рече Домо. — Във време като това не обичам да излизам на повърхността дори и само за да отида в подземията на дом Басадони. Прекалено е оживено, боя се.

Ентрери изгледа противното същество с присвити очи. Любопитен отговор, но беше по-добре да не се опитва да го тълкува.

— И агентите на останалите гилдии ли идват тук, когато искат да се срещнат с теб? — въпросът на Джарлаксъл хвана Домо напълно неподготвен.

За Ентрери не беше трудно да се досети, че наемникът действа под наставленията на Креншинибон — ако Домо бе част от някакво съзаклятие и мислите му дори за миг се насочеха към него, Джарлаксъл и Креншинибон веднага щяха да ги разчетат. Въпреки това Ентрери смяташе, че Джарлаксъл прибързва — ако първо бе опитал да си поговори с Домо, неангажиращо и с присъщата си дипломатичност, можеше да получи необходимата информация и без да се налага Креншинибон да нахлува в съзнанието на плъхочовека.

— В редките случаи, когато съм принуден да се срещна с представители на някоя друга гилдия, обикновено те идват при мен — отвърна Домо, опитвайки се да изглежда спокоен.

Ентрери обаче го видя да пристъпва от крак на крак и незабелязано постави ръце върху дръжките на двете си оръжия. Привидно небрежна, тази стойка му даваше възможност да ги извади само за миг, ако се наложи.

— И срещал ли си се с някого от тях наскоро? — попита Джарлаксъл.

Домо неволно потрепна и Ентрери внезапно разбра какво става — Креншинибон се опитваше да проникне в мислите му.

Тримата плъхочовеци зад Домо се спогледаха и нервно се размърдаха.

Лицето на Домо се разкриви и той започна да придобива човешката си форма, ала почти незабавно отново си възвърна образа на плъх, а от гърдите му се откъсна гърлено ръмжене.

— Какво става? — обади се един от помощниците му.

Ентрери не пропусна да забележи раздразнението, изписало се по лицето на Джарлаксъл и погледът му се върна върху Домо — дали пък наемникът не беше подценил гнусното същество?

Джарлаксъл и Креншинибон не можеха да доловят мислите на плъхочовека — опитът на отломъка да нахлуе в съзнанието му беше отключил вътрешната му борба, издигайки стена от болка и гняв, която Креншинибон не бе в състояние да преодолее.

Все по-ядосан, Джарлаксъл се взря в Домо.

— Предал ни е — реши Креншинибон неочаквано, ала Джарлаксъл, който не бе усетил нищо такова, изобщо не бе сигурен. — Момент на слабост — убеждаваше го отломъкът. — Проблясък от истината, пробил за миг стената от ярост и болка. Предал ни е… на два пъти.

Джарлаксъл погледна към Ентрери почти неуловим знак, ала напълно достатъчен за палача, който ненавиждаше плъхочовеците от дън душа.

Домо и хората му също го забелязаха и мечовете им начаса изскочиха от ножниците, ала Ентрери вече се бе хвърлил в атака. Струи черна пепел бликнаха от Нокътя на Шарон и изпълниха въздуха, разделяйки бойното поле и пречейки на противника да съгласува действията си.

Палачът се метна наляво, заобикаляйки стената от пепел, като в същото време се приведе, за да избегне дългия, тънък меч на Домо, след което сам замахна.

Отби вражеското острие с Нокътя на Шарон и замахна с изумрудената си кама.

В този момент най-близкият от тримата плъхочовеци се включи в битката и той бе принуден да отстъпи назад и да вдигне меча си, за да се защити. След това се преметна напред, а после обратно назад, подпирайки се на една ръка, така че да се изправи мълниеносно, озовавайки се в почти същата позиция, откъдето бе започнал. Глупавият плъхочовек го последва, оставяйки Домо и двамата си другари от другата страна на стената от пепел.

Три ками, изпратени от Джарлаксъл, изсвистяха на сантиметри от главата на Ентрери и прорязаха пепелта.

Разнесе се силен стон и палачът разбра, че един от двамата придружители на Домо е обезвреден.

Миг по-късно същата участ сполетя и другия, когато Ентрери отби оръжието му с меча си и продължи напред. Плъхочовекът стори същото с намерението да забие зъби в гърлото му.

Колко горчиво се разкая само секунда по-късно, когато камата на убиеца потъна под брадичката му.

Силен замах и главата на човека плъх политна назад. Ентрери издърпа камата си и се обърна. Откъм стената от пепел изскочи още един плъхочовек, а по стъпките, които се разнесоха от другата й страна, палачът разбра, че Домо бързо се отдалечава.

Убиецът се претърколи под пепелта и като дръпна нападателя си за глезените, го повали по очи право пред Джарлаксъл, а после се втурна след Домо. Ентрери бе свикнал с мрака, дори с непрогледната тъмнина на тунелите (някои от най-успешните му схватки се бяха състояли именно тук), ала прекрасно осъзнаваше, че инфрачервеното зрение на плъхочовеците им дава предимство, затова вдигна Нокътя на Шарон пред гърдите си и го накара да освети пътя му. Кой знае, може би като много други магически оръжия и Нокътя на Шарон бе в състояние да излъчва светлина.

Грейналото сияние го изненада — наситено черно, то не приличаше на нищо, което Ентрери бе виждал досега и придаваше на тунелите причудлив, нереален вид.

Палачът сведе поглед към меча, опитвайки се да прецени доколко ще издаде присъствието му, ала тъй като не видя ясно оформена струя светлина, реши, че може и да не привлича твърде много внимание.

Не след дълго стигна до разклонение в тунела и се огледа на всички посоки, наострил сетива.

Отляво долетя едва доловимо ехо от леки стъпки и той се хвърли натам.

Джарлаксъл довърши проснатия на земята плъхочовек, без да се церемони особено, запращайки кама след кама в гърчещото се тяло. После се хвърли през стената от пепел и пъхна ръка в джоба си, където беше Креншинибон.

— Води ме! — нареди той, решен да открие Ентрери.

— Нагоре — долетя неочакваният отговор. — Излезли са на улицата.

Озадачен, Джарлаксъл се закова на място.

— Нагоре! — настоя Креншинибон още по-категорично. — Към Повърхността!

Елфът се втурна в обратната посока, към стълбата, която се изкачваше до малка уличка недалеч от „Медната миза“.

— Води ме! — повтори той.

— Прекалено сме незащитени тук — отвърна отломъкът. — Дръж се в сенките и се върни в дом Басадони — натам тръгнаха Артемис Ентрери и Домо.

Ентрери свърна зад един ъгъл и рязко забави крачка. Там, с мечове в ръце, стояха Домо и двамина негови събратя. Ентрери направи крачка напред, с намерение да се хвърли в атака — несъмнено вече го бяха забелязали, единствената му възможност сега бе да ги изпревари и да не им позволи да организират защитата си.

После обаче се закова на място, чул плъхочовека вляво от Домо да прошепва в ухото му:

— Подушвам го! Трябва да е наблизо.

— Прекалено близо — съгласи се другото скверно създание и присви очи, в които проблесна червена светлина.

Защо изобщо им трябваше да прибягват до инфрачервеното си зрение, почуди се Ентрери. Та нали той ги виждаше в черната светлина на меча си така ясно, сякаш се намираха в слабо осветена стая. Знаеше, че трябва да се хвърли в атака, ала любопитството му беше пробудено, затова се отдели от стената и пристъпи напред, където всички можеха да го видят.

— Миризмата му е силна — съгласи се Домо и тримата неспокойно се огледаха наоколо, размахвайки мечове. — Къде са другите?

— Не дойдоха, макар че трябваше да са тук — отвърна един от помощниците му. — Страхувам се, че сме предадени.

— Проклети да са мрачните елфи! — изруга Домо.

Ентрери не можеше да повярва, че все още не го виждат — поредното забележително умение на прекрасния му меч. Зачуди се дали щяха да го забележат, ако използваха обикновеното си зрение, но това бе въпрос, чийто отговор трябваше да почака. Пристъпвайки съвършено безшумно, той бавно се приближи от дясната страна на Домо.

— Може би трябваше да се вслушаме в думите на магьосника им — все така шепнешком добави плъхочовекът отляво.

— Да се обърнем срещу Джарлаксъл? — не повярва на ушите си Домо. — Това би било равносилно на самоубийство. Ни повече, ни по-малко.

— Ама… — опита се да възрази другият, ала Домо го прекъсна и му зашепна нещо, размахвайки пръст в лицето му.

Ентрери се възползва от това, че вниманието на тези двамата е другаде, и като се промъкна зад последния от малката групичка, допря върха на камата си в гърба му.

Плъхочовекът се вледени, когато чу някой да прошепва в ухото му:

— Бягай!

Гнусното създание не чака втора покана и си плю на петите. Домо престана да се кара на другия си помощник и направи няколко крачки след беглеца, крещейки заплахи.

— Бягай! — рече Ентрери, пристъпвайки към третия плъхочовек, ала вместо да офейка, той изпищя и се обърна, замахвайки високо.

Ентрери приклекна, за да избегне оръжието му, а когато се изправи, изумрудената кама се провря между ребрата на човека плъх и потъна в диафрагмата му.

Гнусното създание отново изпищя и се загърчи в предсмъртни конвулсии.

— Какво има? — попита Домо и се обърна. — Какво?

Плъхочовекът се свлече на земята и се загърчи в агония. Изправен над него, Ентрери накара камата си да засияе.

Домо отскочи назад и вдигна меча пред гърдите си.

— Танцуващо острие? — тихо попита той. — Ти ли си, елфически магьоснико?

— Танцуващо острие? — прошепна Ентрери въпросително и сведе очи към камата си.

В това нямаше никакъв смисъл. Погледна към Домо и видя как блясъкът в очите му изчезва, докато той приема почти човешка форма, а зрението му се настройва към видимата част на спектъра.

Миг по-късно плъхочовекът подскочи почти до тавана, видял Артемис Ентрери на няколко метра от себе си.

— Каква магия е това! — ахна Домо.

На този въпрос и Ентрери нямаше отговор. Представа нямаше какво точно прави Нокътя на Шарон с черната си светлина. Дали по някакъв начин блокираше инфрачервеното зрение, като в същото време сиянието му си оставаше видимо в обикновената част на спектъра? Дали пък не действаше като черен огън, въпреки че палачът не бе усетил никаква топлина? Силните топлинни източници можеха сериозно да затруднят инфрачервеното зрение.

Наистина любопитно — поредната загадка, чийто отговор Ентрери трябваше да открие, ала не и днес.

— Значи си сам? — рече той на Домо. — Само ти и аз.

— Защо Джарлаксъл се страхува от мен? — попита Домо и пристъпи напред.

— Защо се страхува от теб или защо те ненавижда? — рече палачът в отговор и спря. — Това са две различни неща.

— Но нали съм му съюзник! — възрази Домо. — Не го предадох, дори когато подчинените му се обърнаха срещу него.

— Така казваш — отвърна Ентрери и хвърли поглед към плъхочовека, който все още потръпваше и стенеше в краката му. — Какво знаеш? Говори и може би все още има шанс да си тръгнеш оттук жив.

Домо присви ядовито очи.

— Така, както Раситър си тръгна невредим от последната ви среща? — жлъчно подхвърли той. — Раситър бе един от най-великите му предшественици в гилдията на плъхочовеците, служил бе заедно с Ентрери при Пук паша и бе загинал от ръката на Ентрери… нещо, което калимпортските плъхочовеци нямаше скоро да забравят.

— Питам те за последен път — спокойно рече палачът.

Едва доловимо движение наблизо му подсказа, че първият плъхочовек се е върнал и сега се спотайва в сенките, готов да се нахвърли отгоре му. Ентрери не беше нито изненадан, нито обезпокоен.

Широката усмивка, плъзнала по лицето на Домо, разкри острите му, жълтеникави зъби:

— Джарлаксъл и другарчетата му май не са толкова единни, колкото си мислиш — подразни го той.

Ентрери направи крачка напред.

— Ще трябва повечко да се постараеш — каза той, ала преди да успее да довърши, Домо изрева и се нахвърли отгоре му, размахал тънкия си меч.

С едно-единствено, почти незабележимо движение палачът пресрещна връхлитащото оръжие с Нокътя на Шарон и го отби настрани.

Домо отстъпи назад и замахна отново, после още веднъж. Всеки път Ентрери сякаш едва-едва преместваше меча си и всеки път острието на Домо минаваше покрай него, без да го докосне.

Домо за втори път направи крачка назад и се нахвърли отгоре му с удвоена ярост.

Оказа се, че е отстъпил прекалено надалеч — Ентрери трябваше просто да се наведе назад и оръжието изсвистя пред него.

Както можеше да се очаква, нападението на скрития в сенките плъхочовек не закъсня. Самият Домо се включи отлично в атаката, втурвайки се напред с вдигнат меч.

Ала Домо просто не си даваше сметка колко великолепно се бие Артемис Ентрери. Палачът отново отби вражеското оръжие високо нагоре, като в същото време накара меча си да избълва нова струя черна пепел. Все така светкавично Ентрери се завъртя надясно, описвайки пълен кръг, и когато отново се изравни с Домо, свали десницата си, насищайки въздуха с нов слой пепел, а с лявата си ръка замахна настрани. Изумрудената кама потъна в корема на връхлитащия отгоре му плъхочовек.

Нокътя на Шарон описа дъга във въздуха, издигайки широка, кръгла стена от пепел, която Домо проряза, когато замахна за поредния си удар… ала Ентрери не беше от другата страна. Той се бе хвърлил на една страна и след като се претърколи и се изправи, замахна към краката на плъхочовека, който още се бореше с камата в корема си. За изненада и удоволствие на убиеца, мечът посече и двете колена на гнусното същество и то рухна върху каменния под, виейки от болка, докато кръвта му изтичаше.

Без да забавя темпото, Ентрери рязко се обърна и след като отби оръжието на Домо, изви меча си така, че да спре камата, която Домо бе запратил срещу него.

Лицето на плъхочовека се сгърчи — очевидно току-що бе изиграл последната си карта. Ред бе на Ентрери да се хвърли в атака и той стори именно това. Три мълниеносни удара, всеки от които по-нисък от предишния, и Домо бе принуден да отстъпи назад, мъчейки се да запази равновесие.

Ентрери го последва, затруднявайки го още повече. Мечът му не спираше нито за миг, като от време на време обливаше Домо с черна пепел, пречейки му да вижда и допълнително утежнявайки положението му.

Много скоро плъхочовекът щеше да се окаже притиснат до стената, перспектива, която (това Ентрери ясно прочете в очите му) никак не му се нравеше.

В отговор палачът още по-яростно размаха Нокътя на Шарон и с два бързи маха издигна L-образна преграда от пепел, така че освен пред себе си, сега Домо не виждаше и от дясната си страна.

Като ръмжеше ядовито, плъхочовекът се хвърли натам, предполагайки, че Ентрери ще използва стената от пепел, за да се добере до него. Мечът му срещна само въздух. Миг по-късно усети движение зад себе си — предугаждайки, че Домо ще се улови в капана му, палачът бе минал от другата страна.

Домо хвърли оръжието си на земята.

— Ще ти кажа всичко! — извика той. — Ще…

— Вече го направи — увери го Ентрери и Домо се вцепени, когато Нокътя на Шарон потъна в тялото му, посече гръбнака и излезе от гърдите му.

— Б-б-боли — с мъка промълви Домо.

— Така и трябва — отвърна Ентрери и рязко натисна.

Домо простена и издъхна.

Ентрери издърпа меча от тялото му и отиде да си прибере камата, а в главата му препускаха безброй въпроси, пробудени от половинчатото признание на Домо, че в редиците на Бреган Д’аерте наистина се надига бунт. Самият Домо не бе част от съзаклятието и не той бе измамил Джарлаксъл, в това поне Ентрери бе сигурен. И все пак, именно Джарлаксъл бе в основата на днешната разправа с Домо…

Или пък не?

Чудейки се доколко Креншинибон използва интересите на Джарлаксъл срещу него самия, Ентрери напусна калимпортските клоаки.

— Прекрасно — отбеляза Рай’ги.

Двамата с Кимуриел използваха магическо огледало, за да проследят завръщането на Ентрери в дома на Басадони, ала бързо се отказаха, виждайки изражението, изписало се по лицето на палача — нищо чудно да бе усетил, че го наблюдават магически.

— Без да иска ни направи услуга — добави Рай’ги. — Сега вече плъхочовеците със сигурност ще се обърнат срещу Джарлаксъл.

— Жалко за Домо — изсмя се Кимуриел, ала после стана сериозен. — Но какво ще правим с Ентрери? Той е опасен враг, особено сега, когато притежава меча и ръкавицата, освен това е прекалено умен, за да повярва, че за него ще бъде по-добре да ни подкрепи. Може би ще е по-добре да го елиминираме, преди да се захванем с Джарлаксъл.

Рай’ги се замисли за миг-два и кимна.

— Ала трябва да бъде извършено от някой по-нисш — рече той. — От Шарлота и нейните хора, може би — те и бездруго няма да играят почти никаква роля в същинския преврат.

— Джарлаксъл няма да е доволен, ако научи, че искаме да премахнем Ентрери — съгласи се Кимуриел. — Значи остава Шарлота. И то не по наша заповед. Ще й внуша, че Ентрери замисля да я убие.

— Ако реши, че наистина е така, Шарлота най-вероятно ще побегне — отбеляза Рай’ги.

— Прекалено е горда, за да го стори — възрази Кимуриел. — Пък и ще се погрижа тя да разбере — от другиго, естествено, — че Ентрери не се радва на кой знае каква подкрепа сред Бреган Д’аерте и че прекомерната му независимост започва да омръзва дори на Джарлаксъл. Повярва ли, че Ентрери крои планове да се разправи с нея, но няма никого зад гърба си, докато тя може да разчита на истинска армия, Шарлота няма да избяга, а ще нанесе удар и то какъв!

И като се разсмя, добави:

— Макар че за разлика от теб, Рай’ги, аз съвсем не съм убеден, че Шарлота и всички от дом Басадони ще успеят да се справят с подобна задача.

— Най-малкото ще му създадат работа, за да не ни се пречка — отвърна Рай’ги. — А довършим ли Джарлаксъл…

— Ентрери ще си плюе на петите, също като Морик — довърши Кимуриел вместо него. — Може би трябва да се погрижим за Морик, ако не за друго, то за да знае Ентрери какво го очаква.

Рай’ги обаче поклати глава — имаха далеч по-належащи проблеми, за да си губят времето с някакъв незначителен дезертьор, спотаил се в другия край на света.

— Артемис Ентрери няма да има къде да избяга — отсече магьосникът. — Твърде много ме дразни, за да го забравя или да му простя.

Кимуриел си каза, че думите на приятеля му са малко странни, ала истината бе, че и той се чувстваше по подобен начин. Най-големият грях на Ентрери бяха забележителните му умения. Именно фактът, че толкова превъзхождаше останалите от своята раса, бе „обидата“, която Рай’ги и Кимуриел не можеха да му простят.

А двамата елфи бяха достатъчно трезвомислещи, за да си дават сметка за това.

От което положението на Артемис Ентрери изобщо не ставаше по-леко.

Дванадесета глава Когато всичко е една лъжа

— Слой след слой! — изруга Ентрери и стовари юмрук върху малката масичка в задната стая на „Медната миза“.

Това бе единственото място в цял Калимпорт, където убиецът се чувстваше що-годе спокоен, че Рай’ги и Кимуриел не го наблюдават магически, нещо, което напоследък правеха прекалено често!

— Така преплетени един с друг, че опиташ ли се да разчистиш някой от тях, той рано или късно отново се стоварва отгоре ти!

Дуавел Тигъруилис се облегна назад и го изгледа заинтригувано. Откакто познаваше палача, никога не го бе виждала толкова възбуден, нито толкова ядосан, а когато Артемис Ентрери се разгневеше, всички, които се намираха наоколо, трябваше много да внимават.

Дуавел бе още по-изненадана от това, че го вижда така разлютен толкова скоро, след като се бе разправил с омразния си Домо — обикновено убийството на някой плъхочовек му оправяше настроението поне за ден-два. Все пак Дуавел разбираше недоволството му. Ентрери си имаше работа с елфи на мрака и макар самата полуръстка да не познаваше много добре обществото и нравите им, все пак беше видяла достатъчно, за да е наясно, че Мрачните нямат равни в машинациите и подлите кроежи.

— Твърде много слоеве — повтори Ентрери вече по-спокойно и като погледна към Дуавел, поклати глава. — Оплетен съм в толкова мрежи, че вече не знам кое е истина и кое — лъжа.

— Но си още жив — отвърна Дуавел. — Което означава, че каквото и да правиш, то е правилно.

— Боя се, че допуснах огромна грешка, като убих Домо — поклати глава Ентрери. — Никога не съм харесвал гнусната му раса, ала може би трябваше да му пощадя живота, ако не за друго, то за да осигуря поне някакъв отпор на съзаклятието срещу Джарлаксъл.

— Но ти дори не си сигурен, че намеците на Домо и скверните му събратя за заговор са верни — напомни му Дуавел. — Може да са го сторили, за да всеят раздор в редиците на Бреган Д’аерте. Нищо чудно Домо да ти го е признал само за да спаси собствената си кожа — познава отношенията ти с Джарлаксъл достатъчно, за да е наясно, че за теб е много по-добре Джарлаксъл да си остане на власт.

Ентрери я изгледа, без да каже нищо. Нима Домо наистина знаеше всичко това? Разбира се, че го знаеше!

Колкото и да ненавиждаше плъхочовека, Ентрери не можеше да не отдаде заслуженото на умението, с което той ръководеше една от най-трудните за управление гилдии.

— Не че има някакво значение — продължи Дуавел. — И двамата сме наясно, че при един конфликт в редиците на Бреган Д’аерте, плъхочовеците могат да играят съвсем незначителна роля. Ако Рай’ги и Кимуриел замислят преврат, Домо и останалите като него не могат да направят нищо, за да ги разубедят.

Ентрери отново поклати глава, силно подразнен от цялата ситуация. Сигурен бе, че поотделно е в състояние да надвие или надхитри всеки мрачен елф, ала никой от тях не бе сам. Заради забележително съгласуваните действия на всички в Бреган Д’аерте, палачът просто не можеше да е сигурен в каквото и да било. А като се прибавеше и Креншинибон, всичко се оплиташе още повече, истината за назряващия преврат (ако такъв настина имаше) ставаше още по-неясна и Ентрери нямаше как да разбере дали Джарлаксъл държи ситуацията под контрол, или се е превърнал в роб на отломъка.

Колкото и да бе уверен, че Джарлаксъл ще го защитава, у Ентрери нямаше никакво съмнение, че Креншинибон иска да му види сметката.

— Обръщаш гръб на всичко, което някога си научил — гласът на Дуавел бе благ и успокояващ. — Мрачните не правят нищо, което Пук паша не е правил… или пък Басадони паша, или пък който и да било от останалите паши. Всички те играят една и съща игра… игра, която се играе в Калимпорт от векове.

— Ала Мрачните я играят много по-добре.

Дуавел се усмихна и кимна.

— Ала не е ли изходът един и същ? — попита тя. — Когато всичко е само една фасада…

Тя нарочно остави изречението да увисне във въздуха — един от ръководните принципи на всички играчи в уличната джунгла, то бе добре известно на Ентрери.

— Когато всичко е само една фасада… — подканящо повтори тя след малко.

Ентрери си наложи да се успокои, да превъзмогне пресиления респект, дори боязън, който Мрачните му всяваха, особено Рай’ги и Кимуриел.

— В ситуации като тази, когато пласт след пласт са струпани един върху друг — изрецитира той един от основните уроци за всички, които искаха да оцелеят на улицата, — когато всичко е само една фасада, обвита в мрежа от лъжи и измама, всеки сам гради своята истина.

Дуавел кимна.

— Ще познаеш правилния път, защото изборът ти ще го направи такъв — съгласи се тя. — Нищо не уязвява лъжеца повече от това да види как противникът му превръща собствените му лъжи в истина.

Ред бе на Ентрери да кимне в знак на съгласие. Вече се чувстваше по-добре, както и бе очаквал и именно заради това още щом усети, че го наблюдават, се измъкна от дом Басадони и отиде право в „Медната миза“.

— Вярваш ли на Домо? — попита Дуавел.

Ентрери помисли малко и кимна:

— Пясъчният часовник вече е обърнат — рече той. — И времето тече. Събра ли информацията, която ти поръчах?

Дуавел бръкна под покривалото на креслото си и извади наръчи пергаменти.

— Кадърли — рече тя и му ги подаде, след което извади малка кесийка, досущ като тази, която Джарлаксъл носеше на кръста си и в която, това Ентрери знаеше и без да е поглеждал в нея, имаше кристал, досущ подобен на Креншинибон.

Убиецът я пое с трепет — това бе последното, напълно истинско и необратимо доказателство, че се кани да поеме по опасен път, навярно най-опасния, по който някога бе тръгвал.

— Не притежава никаква магия — увери го Дуавел, забелязала обезпокоеното му изражение. — Само известна мистична аура, която накарах да му придадат, колкото да издържи някоя бегла магьосническа проверка.

Ентрери кимна и окачи кесийката на колана си, така че плащът му напълно да я скрива.

— Можехме просто да те изведем от града — подхвърли Дуавел. — Щеше да ти излезе много по-евтино да платиш на някой магьосник да те телепортира далеч оттук.

Ентрери се разсмя при тази мисъл. Всъщност, откакто Бреган Д’аерте бяха дошли в Калимпорт, тя много пъти му беше минавала през главата, ала той всеки път я отхвърляше. Колко далеч можеше да избяга? Със сигурност не достатъчно, за да не могат Рай’ги и Кимуриел да го намерят!

— Дръж се близо до него — предупреди го Дуавел. — Когато стане, ти трябва да си по-бързият.

Ентрери кимна и понечи да се изправи, ала поспря и изпитателно се вгледа в Дуавел. Тя искрено се безпокоеше как ще се справи той в предстоящия сблъсък и тревогата й, неподклаждана от лични интереси, го порази. Тревогата на Дуавел бе проява на нещо, до което Ентрери рядко се бе докосвал в окаяния си живот — истинско приятелство.

Палачът не си тръгна веднага от „Медната миза“, а вместо това отиде в една от съседните стаи и се зае да прехвърля в мислите си информацията, която Дуавел му бе набавила за свещеника на име Кадърли. Възможно ли бе този мъж да е решението на проблемите на Джарлаксъл, а в такъв случай — и на Артемис Ентрери?

Силно раздразнение тласкаше Джарлаксъл, докато бързо и безшумно си проправяше път към Далабад с помощта на различни магически предмети, ала без да се позовава на услугите на Креншинибон.

Това бе то, даде си сметка наемникът, решителното изпитание за най-новото му съдружничество. Осъзнал, че волята на отломъка започва да надделява над неговата, Джарлаксъл реши веднъж завинаги да оправи нещата.

Щеше да срине кристалната кула.

Креншинибон също го знаеше. Джарлаксъл ясно усещаше сърдитите вибрации, долитащи от кесийката на кръста му, и неволно се запита дали няма да се стигне до истински сблъсък между двамата… сблъсък, в който можеше да оцелее само един.

Джарлаксъл беше готов за това. Той нямаше нищо против да остави и други да участват във взимането на решения, стига те рано или късно да доведат до осъществяване на неговите цели. Напоследък обаче бе осъзнал, че Креншинибон започва да променя целите му, опитва се да го води по пътища, по които той не желае да поема.

Малко след спускането на тъмната калимшанска нощ, Джарлаксъл застана пред кристалната кула и изпитателно се взря в нея. После решително стисна зъби и се приготви за двубоя, който несъмнено му предстоеше. С един последен поглед, за да се увери, че наоколо няма никого, той бръкна в кесийката и извади кристалния отломък.

— Не! — писъкът на Креншинибон, който очевидно знаеше какво е намислил, изпълни съзнанието му. — Забранявам ти. Кулите не са само физическо въплъщение на моята… на нашата сила, те я правят още по-голяма. Забранено ти е да ги унищожаваш!

— Забранено ми е? — повтори Джарлаксъл.

— Не е в наш интерес…

— Аз съм този, който решава какво е и какво не е в мой интерес — прекъсна го наемникът. — И точно сега е в мой интерес да разруша тази кула.

И той вложи цялата си мисловна сила в една-едничка настойчива заповед към Креншинибон.

И тогава схватката започна — титаничен, макар и безмълвен, сблъсък между две воли. Джарлаксъл, събирал знания и опит с векове, се изправи срещу хилядолетния отломък. Само след няколко секунди наемникът почувства как волята му се огъва, сякаш Креншинибон се канеше да го прекърши напълно. Стори му се, че всички страхове, спотайвали се някога в тъмните ъгълчета на въображението му, изведнъж оживяват и обсебват мислите, спомените, самата му същност.

Чувстваше се гол, напълно беззащитен срещу могъщия Креншинибон.

Наложи си да се успокои и като отдели страховитите образи един от друг, се зае с тях един по един насочваше цялата си воля към всеки чудовищен образ и призоваваше на помощ спомена за всичко, което бе надмогнал в дългия си живот, за да се издигне до върха на Бреган Д’аерте и да преуспее в матриархалния ад, какъвто беше Мензоберанзан.

Един след друг оживелите кошмари ставаха на пух и прах пред очите му, а когато вътрешната му борба поутихна, той насочи волята си навън, към Креншинибон и я съсредоточи в една-единствена заповед.

Събори кристалната кула!

Последва ново нахлуване в съзнанието му, ала този път пред очите му се заредиха картини на величие — армии рухваха пред гора от кристални кули; крале коленичеха пред него и полагаха в краката му съкровищата на своите кралства; мензоберанзанските матрони го поставяха начело на своя съвет, обсипвайки го с почести, с каквито дотогава бяха обсипвали единствено Лолт.

За Джарлаксъл бе много по-трудно да се пребори с тази атака — възможностите, които тя разкриваше пред него, го блазнеха, а и му бе трудно да отрече, че и той, и Бреган Д’аерте могат да постигнат много с помощта на Креншинибон.

Усети как решителността му се изпарява, а мисълта за компромис, който да е изгоден както за него, така и за Креншинибон, започва да му се струва все по-примамлива.

Да, точно така щеше да постъпи — щеше да се откаже от нелепата идея да събори кулата и щеше да поднови съюза си с отломъка.

И тогава си спомни.

Това не бе съюз и Креншинибон не беше негов партньор, истински, предсказуем партньор, когото да може да контролира и да замени с друг, ако се наложи.

Не, напомни си Джарлаксъл. Тук ставаше дума за магически предмет, вярно, предмет, надарен със собствена воля, ала въпреки това — изкуствено сътворен и поради това — тласкан от отдавна поставена и неизменна цел.

Цел, която в случая на Креншинибон бе сдобиването с толкова слуги и власт, колкото неговата магия му позволяваше.

И макар че Джарлаксъл разбираше и дори подкрепяше подобна цел, не биваше да забравя, че само той може да издава заповеди и да взима решения. Отхвърляйки изкушенията на Креншинибон, той надделя и този път, така както бе отблъснал и армията от ужаси преди малко.

Нещо в мозъка му сякаш прещрака и изведнъж всичко си дойде на мястото.

Той, Джарлаксъл беше господарят. Неговите решения щяха да поведат Бреган Д’аерте напред и нему щеше да се подчинява кристалният отломък.

В този миг почувства извън всяко съмнение, че стига да поиска, може да срине кулата със земята и когато отново нареди на Креншинибон да го стори, не усети нито гняв, нито съпротива, нито нападки, само тъга.

Победен, отломъкът запулсира от енергията, която му трябваше, за да събори физическото си въплъщение.

Джарлаксъл отвори очи и се усмихна доволно.

Двубоят се бе оказал точно толкова труден, колкото очакваше, ала в крайна сметка той бе надделял. Усети вибрациите, изпълнили въздуха, когато кристалната кула започна да губи силата си. Много скоро енергията, която я поддържаше, щеше да изчезне и щом магията на Креншинибон престанеше да я крепи, тя щеше да се разсее във въздуха. Джарлаксъл бе наредил така и знаеше, че Креншинибон ще го послуша — нямаше да има експлозии и рухнали стени, кулата просто щеше да се стопи и да изчезне.

Наемникът кимна, изпълнен с доволство, каквото не бе изпитвал след никоя от многобройните победи в дългия си живот.

Представи си Далабад без кристалната кула и се запита колко ли вражески съгледвачи щяха да се появят, за да разберат какво е станало с кулата, откъде изобщо е дошла и дали Ахдания все още бе на власт.

— Спри! — нареди изведнъж той. — Кулата остава, защото аз така искам!

Вибрациите тутакси престанаха и Креншинибон утихна, излъчващ смирение и покорство.

Джарлаксъл се усмихна още по-широко. Да, щеше да остави кулата, а на сутринта дори щеше да издигне още една. Кулите близнаци на Далабад. Кулите близнаци на Джарлаксъл.

Най-малко две.

Защото наемникът вече не се боеше нито от кулите, нито от оногова, накарал го да издигне първата от тях.

Не, Джарлаксъл бе победил и сега щеше да използва могъщия Креншинибон, за да се сдобие с още власт.

И никога вече отломъкът нямаше да го заплашва.

Артемис Ентрери крачеше напред-назад в малката стаичка, която бе наел в един хан, далеч от дома на Басадони и от домовете на останалите калимпортски гилдии. Обточената с червено ръкавица лежеше върху малка масичка до леглото, а до нея, проблясващ на светлината на запалената свещ, почиваше Нокътя на Шарон.

Изобщо не бе сигурен, че постъпва правилно. Дали на другия ден съдържателят на странноприемницата нямаше да открие овъгления му труп да тлее на пода?

Възможността да свърши по този начин беше съвсем реална, напомни си Ентрери. Всеки път, когато използваше новия си меч, откриваше по някое ново негово умение, а колкото повече способности притежаваше магическото оръжие, толкова по-силна бе волята му.

Ентрери със собствените си очи бе видял какво очаква онзи, който изгуби двубоя с могъщото оръжие. Ужасната участ на Кохрин Соулз още бе пред очите му, сякаш едва тази сутрин бе станал неин свидетел, съвсем ясно виждаше как кожата на лицето му се стопява и се смъква от черепа му.

Ала нямаше друг избор, трябваше да го стори, тук и сега. Не след дълго щеше да се изправи срещу кристалния отломък и горко му, ако допуснеше това да се случи, преди да бе надделял над собствения си меч. Тласкан от този страх, Ентрери дори се бе поколебал дали да не продаде новопридобитото си оръжие, или поне да не го скрие някъде, но мисълта за Рай’ги и Кимуриел бързо го накара да се откаже — щеше да се нуждае от всичката помощ, която можеше да си набави.

Трябваше не само да го задържи, но и да го покори напълно. Друга възможност нямаше.

Ентрери потри ръце, докато пристъпваше към масичката, после духна отгоре им.

Преди да стигне до меча се обърна, мислейки трескаво, търсейки някаква алтернатива. Отново се зачуди дали да не го продаде или поне да помоли Дуавел да го заключи на някое скришно място, докато Мрачните не си тръгнат от Калимпорт и той не се върне за него.

Мисълта да се остави да бъде прогонен от отвратителните помощници на Джарлаксъл разпали в гърдите му такъв гняв, че той отиде право при масичката и преди да успее да прехвърли всички възможни сценарии през главата си, изръмжа и сграбчи Нокътя на Шарон с голата си ръка.

Начаса усети как нещо го дръпва, не физически, а много по-дълбоко, нещо, което жегна самото му същество. Мечът бе гладен, о, колко бе гладен и колко ясно Ентрери усещаше този глад! Оръжието копнееше да го погълне, да го заличи от лицето на земята само защото се бе осмелил (или бе сглупил!) да го улови без защитата на магическата ръкавица.

Как само жадуваше за душата му Нокътя на Шарон!

Палачът почувства как едно мускулче на бузата му заигра и за миг се зачуди дали няма да бъде обхванат от пламъци. После обаче прогони тази мисъл от главата си, твърдо решен да надделее над страховитото оръжие.

Ала Нокътя на Шарон нито за миг не отслабваше натиска си върху него, неумолим и постоянен. Нещо подобно на далечен смях изпълни съзнанието на Ентрери, израз на абсолютна увереност в собствените сили, напомняне, че рано или късно той ще се умори, но не и мечът. После палачът изведнъж усети как го връхлита нова мисъл — и да искаше, вече не можеше да остави оръжието, беше се вкопчил в битка, от която нямаше връщане назад и в която можеше да има само един победител.

Това бе и целта на пъкления меч — да отнеме на всеки, дръзнал да го предизвика, и последната капчица надежда, да му внуши извън всяко съмнение, че двубоят може да завърши единствено с пълния му разгром. Мнозина преди Ентрери бяха рухнали и Нокътя на Шарон бе използвал обзелото ги отчаяние, за да ги довърши.

Ала у палача коварното му внушение предизвика единствено сляпа ярост, алена стена от решителност, гняв и отказ да падне в подобна клопка.

— Ти си мой! — изръмжа Ентрери през стиснати зъби. — Ти си просто една вещ, парче желязо, което ми принадлежи!

И като вдигна оръжието пред себе си, му нареди да изпълни стаята с черната си светлина.

Нокътя на Шарон не се подчини, а продължи да го напада така, както се бе нахвърлил върху Кохрин Соулз, опитваше се да прекърши духа му, та след това да смъкне плътта от костите му и да го погълне… както толкова много други преди убиеца.

— Ти си мой — този път гласът на Ентрери беше спокоен — макар мечът да не бе отслабил атаките си, неговата увереност, че може да се справи с тях, бе започнала да се завръща.

Внезапно палачът почувства как нещо го жегва и в него сякаш пламна огън, когато Нокътя на Шарон запрати цялата си енергия насреща му. Вместо да се опита да я отблъсне, Ентрери я приветства и жадно я погълна, оставяйки я да вземе заплашителни размери, преди най-сетне да изригне, сломена.

Черно сияние изпълни малката стаичка и по устните на Ентрери се разля усмивка. Ето го потвърждението, че е надделял и че Нокътя на Шарон вече му принадлежи изцяло. Поемайки си дълбоко дъх, той свали оръжието, опитвайки да се успокои и да не мисли за това колко близо бе стигнал до пълно крушение.

Всичко това вече нямаше значение. Беше победил, прекършил бе волята на оръжието и сега то му принадлежеше така сигурно, както и изумрудената кама, която висеше на другия му хълбок. Вярно, и занапред трябваше да има едно наум и да внимава мечът да не се опитва да се освободи от властта му, но това бе дребно неудобство, което не го притесняваше.

— Ти си мой — спокойно повтори той и нареди на оръжието да загаси черното си сияние.

Само след миг стаята отново бе огряна единствено от пламъка на свещта.

Нокътя на Шарон, мечът на Артемис Ентрери, не се и опита да му противоречи.

Джарлаксъл само си мислеше, че знае. Мислеше си, че е победил.

Защото Креншинибон го бе накарал да мисли така.

Защото отломъкът искаше битката между наемника и двамата му помощници да е честна, за да може той да реши в чие владение предпочита да бъде.

Засега предпочиташе Рай’ги, тъй като разбираше, че магьосникът е не само по-амбициозен, но и много по-готов (дори жаден) да убива.

Ала възможностите, които Джарлаксъл можеше да му предложи, също не бяха за подценяване. Да го манипулира насред цялата тази мрежа от измами и машинации, не бе никак лесно, ала Креншинибон все пак бе успял да доведе наемника точно там, където го искаше.

Призори на другата сутрин, в далабадския оазис се възвиси още една кристална кула.

Тринадесета глава Решаващият час

— Наясно си как да постъпиш, нали? — попита Ентрери следващия път, когато посети Дуавел.

На импровизираната среща в уличката зад „Медната миза“ полуръстката се бе погрижила да са защитени от магическо наблюдение.

— Какъвто и обрат да вземе ситуацията?

— Знам какво да правя при който и да е обрат, предвиден от теб — подсмихна се Дуавел.

— Значи си наясно с всички възможни обрати — отсече Ентрери и също се усмихна, пълен с увереност.

— Смяташ, че си предвидил всеки възможен развой на събитията? — попита Дуавел недоверчиво. — Става въпрос за мрачни елфи, които нямат равни на себе си в машинациите и коварните кроежи. Мрачни елфи, които оплитат действителността около себе си в мрежи от лъжи и измама и сами определят правилата на тази действителност.

— Мрачни елфи, които са далеч от дома си и не познават тънкостите на Калимпорт — добави Ентрери. — В техните очи целият свят е просто продължение на Мензоберанзан, където всички мислят и най-вече постъпват като тях. Аз съм иблит, неизмеримо по-нисш от тях, и последното, което очакват, е обратът, който тяхната версия на действителността ще вземе съвсем скоро.

— Дойде ли моментът? — съмнението все още не бе изчезнало напълно от гласа на Дуавел. — Или ти ще то предизвикаш?

— Никога не съм бил особено търпелив — призна Ентрери и вместо да изчезне, усмивката му стана още по-широка.

— Всеки възможен обрат — рече Дуавел. — С други думи — всеки слой на действителността, който възнамеряваш да създадеш. Внимавай, умели ми приятелю, да не се изгубиш нейде из тях!

Ентрери понечи да се намръщи, ала бързо се успокои, осъзнал, че съветът на Дуавел е напълно разумен захванал бе опасна игра с най-опасните противници, срещу които някога се бе изправял. Дори при най-добро стечение на обстоятелствата, всичко щеше да се реши в един-единствен миг, от който зависеше целият му успех, а следователно и животът му — един-единствен миг, в който трябваше да действа светкавично и в който всичко можеше да се провали, ако късметът му изиграеше лоша шега. Онова, което се канеше да направи, не бе съвършено премереният удар на опитен убиец, а отчаяният ход на притиснат в ъгъла човек.

Въпреки това, когато погледна към Дуавел, Ентрери усети как увереността и решимостта му нарастват. Не, палачът бе сигурен, че приятелката му няма да го разочарова и ще изиграе отлично своята роля в плана му.

— Ако успееш, надали ще те видя отново — отбеляза полуръстката. — А ако се провалиш, най-вероятно никога няма да открия овъгления ти труп.

Ентрери прие думите й като израз на привързаност, какъвто те наистина бяха, и по устните му заигра искрена усмивка — нещо, което рядко му се случваше.

— Пак ще се срещнем — увери я той. — На Мрачните ще им омръзне от Калимпорт и рано или късно ще се завърнат в непрогледните си дупки, където им е мястото. Все някога ще си тръгнат, било след месеци, било след години. Такава е природата им. Рай’ги и Кимуриел са наясно, че в дългосрочен план нито те, нито Бреган Д’аерте имат какво да спечелят, ако дейността им на Повърхността се разрасне. Разкрият ли ги, очаква ги война на живот и смърт. Именно това ги настрои срещу Джарлаксъл. Не, Мрачните ще си тръгнат, ала ти ще останеш и аз ще се завърна.

— Дори и да не те убият сега, нима очакваш да повярвам, че ще поемеш по път, осеян с по-малко опасности? — изсмя се Дуавел. — Има ли изобщо такъв път за Артемис Ентрери? Не, не вярвам. Тъкмо обратното, след като се сдоби с ръкавицата и меча, нищо чудно да се заловиш с премахването на опасни магьосници. И, разбира се, някой от тях все някога ще открие истината за новите ти играчки и докъде се простират възможностите им, и от теб ще остане единствено купчина овъглени кости.

И като се изкиска още веднъж, тя добави:

— Да, заеми се с Келбен, Вангердааст или дори с Елминстър. Поне смъртта ти ще бъде бърза и безболезнена.

— Както казах — никога не съм бил особено търпелив — съгласи се Ентрери.

Изведнъж, за изненада както на палача, така и на самата себе си, Дуавел се втурна към него и го прегърна с всичка сила. Пусна го миг по-късно и побърза да се отдръпне, придавайки си безстрастно изражение.

— За късмет — обясни тя. — Ясно е, че предпочитам Мрачните да изгубят.

— Де да бяха само те — отвърна Ентрери, твърдо решен да запази лековатия тон на разговора им.

Прекрасно знаеше какво го очаква. Изпитанието щеше да бъде жестоко — както за уменията, така и за самообладанието му, а от гибелта го делеше само крачка.

Все пак, напомни си той отново, можеше да разчита на Дуавел Тигъруилис, тази най-веща от всички полуръстове. Ентрери спря изпитателен поглед върху лицето й и разбра, че тя смята да се възползва от последната му забележка — нямаше да му достави удоволствието да признае на глас, че наистина го смята за свой приятел.

Артемис Ентрери би се разочаровал от нея, ако постъпеше другояче.

— Внимавай да не се уловиш в някоя от мрежите, които сам си изплел — догониха го думите на полуръстката, докато той потъваше в сенките.

Ентрери прие съвета й напълно сериозно. Ситуацията наистина можеше да се развие по най-различен начин и нищо чудно да му се наложеше да импровизира, за да оцелее… за кой ли път, в изпълнения му с опасности живот. Неведнъж досега Ентрери се бе оказвал принуден да разчита на находчивостта си и да импровизира и винаги бе успявал да се спаси. Беше си съставил план за всеки обрат, който можеше да предвиди, и макар да имаше доверие в себе си и в онези, с които се бе обградил, нито за миг не забравяше, че и най-незначителната и нечакана случайност, и най-малката погрешна стъпка, могат да подпишат смъртната му присъда.

А като имаше предвид как се държеше Рай’ги напоследък, смъртта му без съмнение щеше да бъде жестока.

Както повечето улици в Калимпорт, и тази беше оживена, ала най-забележителният човек на нея бе онзи, който оставаше най-незабелязан. Предрешен като просяк, Артемис Ентрери се придържаше към сенките — не се прокрадваше из тях, привличайки вниманието, просто се сливаше с тълпата, като нито за миг не изпускаше жертвата от поглед.

Шарлота Веспърс не се опитваше да остане незабелязана. Тя бе лицето на дом Басадони и идваше във владенията на дом Да’Даклан по покана на самия Да’Даклан паша. Съпровождаха я немалко подозрителни и дори отявлено враждебни погледи, ала никой не я закачи. Тя бе поискала да се срещне с Да’Даклан паша (по настояване на Рай’ги) и сега се намираше под негова закрила. Затова и крачеше толкова самоуверено, почти предизвикателно.

И сякаш изобщо не забелязваше, че един от онези, които я наблюдават, не се подчинява на заповедите на Да’Даклан паша.

Ентрери добре познаваше тази част на града, тъй като в миналото на няколко пъти бе изпълнявал поръчки за Рейкърс. От държанието на Шарлота му бе ясно, че тя е тук на официално посещение, а след като я видя да подминава няколко удобни за среща места, се досети и къде ще се състои то. Онова, което не знаеше, бе колко са важни предстоящите преговори за Рай’ги и Кимуриел.

— Следиш ли всяка нейна стъпка със странните си способности, Кимуриел? — тихичко прошепна той, докато прехвърляше плановете, които си бе набелязал, за да е готов, в случай че това е така.

Не вярваше, че двамата елфи, прекалено заети със собствените си кроежи, имат време непрекъснато да държат Шарлота под око, ала все пак не бе напълно изключено. Ако наистина бе така, той много скоро щеше да го узнае със сигурност, в това поне нямаше съмнение. Оставаше му единствено да се надява, че ще се окаже подготвен и ще успее да пригоди плановете си към новата ситуация.

Ускори крачка и изпревари Шарлота, избирайки странични улички и използвайки дори покривите, за да се придвижва по-бързо.

Не след дълго достигна къщата, граничеща с улицата, в която смяташе, че ще свърне Шарлота. Предположението му се потвърди, когато видя, че точно там върху покрива има страж.

Безшумен като смъртта, Ентрери се промъкна зад пазача, който бе насочил цялото си внимание към другата улица и изобщо не го забелязваше. Много предпазливо, тъй като бе сигурен, че човекът не е сам, Ентрери се огледа наоколо. Бързо забеляза двамина стражи на отсрещната страна на улицата и още един от тази, върху покрива зад него.

Наблюдава ги известно време (много по-внимателно, отколкото мъжа пред себе си) — следеше всяко тяхно помръдване, за да разбере накъде е насочено вниманието им. Най-сетне, когато се убеди, че никой не гледа към него, той нанесе удар, изтегляйки пазача пред себе си зад една капандура.

Миг по-късно четиримата стражи на Да’Даклан, като че ли отново бяха по местата си, до един погълнати от случващото се на улицата, където Шарлота Веспърс и още двама от войниците на Да’Даклан тъкмо свиваха зад ъгъла.

Ентрери мислеше трескаво. Петима вражески войници, както и една предполагаема съюзничка, която навярно бе по-голям враг от истинските неприятели. Не се самозалъгваше, че петимата са сами. Немалка част от хората, навъртащи се наблизо, несъмнено бяха подставени лица на Да’Даклан.

Въпреки това палачът се прехвърли през покрива на двуетажната сграда и леко тупна на земята, точно до смаяната Шарлота.

— Клопка! — сипкаво прошепна той и като се обърна, даде знак на двамата войници зад тях да спрат. — Кимуриел е отворил междупространствен портал на покрива, за да избягаме.

Изненадата по лицето на Шарлота се смени с гняв само за да отстъпи място на привидно спокойствие миг по-късно. Ентрери, който я познаваше достатъчно добре, разбра, че я е заблудил — споменаването на Кимуриел бе придало достоверност на нелепото му твърдение, че са й заложили капан.

— Аз ще я поема оттук — рече той на пазачите.

Разнесе се шум и Ентрери видя, че двамина от стражите на покривите (включително и онзи от страната, от която палачът току-що бе дошъл) слизат да проверят какво става.

— А ти кой си? — недоверчиво попита един от войниците зад Шарлота и ръката му се стрелна към невзрачното наметало, под което се подаваше дръжката на изкусно изработено оръжие.

— Върви! — прошепна Ентрери на Шарлота и когато тя се поколеба, я побутна настойчиво.

Нокътя на Шарон и изумрудената кама се появиха в ръцете му и като захвърли дрипавия плащ, той се изправи в целия си блясък. Хвърли се напред, замахвайки с Нокътя на Шарон, докато камата се стрелна към втория войник.

На свой ред двамата стражи също извадиха оръжията си. Единият успя да отбие Нокътя на Шарон, но се видя принуден да заотстъпва назад, което беше и истинската цел на палача. Вторият войник не извади такъв късмет — в мига, в който мечът му понечи да спре камата, Ентрери промени ъгъла на нападението с едва забележимо движение на китката, така че камата мина над вражеското острие и потъна в корема на злощастника.

Палачът нямаше време да довърши започнатото, тъй като останалите стражи се приближаваха прекалено бързо, ала все пак успя да отключи магията на хищното оръжие, изпълвайки жертвата си със сляп ужас. Всъщност раната на войника не беше особено дълбока, ала въпреки това той рухна на земята, притиснал ръце до корема си и крещейки от страх.

Ентрери се дръпна назад, обръщайки гръб на стената, по която Шарлота вече се катереше в трескав опит да се добере до покрива.

Мъжът, когото Нокътя на Шарон бе принудил да отстъпи назад, се нахвърли върху палача от лявата му страна, отдясно връхлетя друг войник, а от насрещната страна се зададоха още двамина. Ентрери замахна надясно, после се обърна наляво. Още докато четиримата се опитваха да се нагодят към бързата, макар и не съвсем неочаквана промяна, палачът рязко се обърна надясно и се хвърли в атака.

Войникът, който тъкмо бе ускорил крачка, попадна под същински порой от удари. Самият той си служеше нелошо с оръжията си, меч и кортик, ала насреща си имаше не кой да е, а Артемис Ентрери. Колчем опиташе да отбие някой от ударите на противника, противникът му променяше ъгъла. Калимпортецът успя да се опази в продължение на няколко секунди, ала после камата проби защитата му и се впи в дясната му ръка, която се отпусна безсилно. Секунда по-късно Ентрери рязко се завъртя, отбивайки удара на появилия се зад гърба му нападател, след което се обърна към първата си жертва и я прониза в гърдите.

В същото време накара Нокътя на Шарон да изпълни въздуха с пепел. Черната пелена се разстла хоризонтално, така че стражите на Да’Даклан все още можеха да виждат, ала неочакваната й поява ги стресна и даде на Ентрери достатъчно време, за да се разправи с връхлетелия отдясно противник и да накара меча си да избълва нова струя пепел, издигайки този път непрогледна стена.

Тримата оцелели войници се спряха от другата й страна, объркани, мъчещи се да въдворят някакъв ред в действията си, а когато най-сетне събраха смелост и се хвърлиха през стената от пепел, Ентрери вече не беше там.

Палачът ги наблюдаваше от покрива на близката сграда, клатейки глава при вида на такава непохватност.

Но пък новият му меч си го биваше и с всяка изминала схватка той му се радваше все повече.

— Къде е? — подвикна Шарлота и Ентрери я погледна въпросително. — Порталът — уточни тя. — Къде е?

— Да’Даклан трябва да се е намесил — отвърна палачът, опитвайки се да скрие задоволството си — Рай’ги и Кимуриел очевидно не следяха движенията на Шарлота.

— А може би са решили да ни изоставят — добави, решил, че няма да му навреди, ако успее да посее малко съмнение в гърдите на Шарлота.

Тя се намръщи, но не каза нищо.

Шумът, разнесъл се зад тях, им напомни, че войниците на Да’Даклан надали ще се откажат от търсенето толкова бързо и че все още се намират на вражеска територия. Ентрери изтича покрай Шарлота и като й даде знак да го последва, скочи върху сградата на отсрещната страна на улицата, после се прехвърли върху съседния покрив и се спусна на земята, а оттам в клоаките. Това бе последното място, където искаше да бъде толкова скоро след убийството на Домо, ала нямаше друг избор. Все пак не се задържа под земята много дълго излезе на повърхността още щом оставиха територията на Да’Даклан зад гърба си и се доближиха до владенията на Басадони.

Все още начело, Ентрери бързо си проправяше път, докато не достигна уличката зад „Медната миза“, където рязко спря.

По-скоро ядосана, отколкото благодарна за намесата му, очевидно хранеща съмнения, че изобщо е имало нужда да бъде спасявана, Шарлота продължи напред, без да му обръща особено внимание, докато не почувства върха на меча му в гърлото си.

— Не мисля така — отбеляза палачът.

Шарлота му хвърли кос поглед и го видя да кимва, по посока на странноприемницата.

— Какво е това? — попита тя.

— Единствената ти възможност да спасиш живота си — отвърна убиецът, а когато тя пак не помръдна от мястото си, я сграбчи за ръката и със страховита сила я дръпна пред себе си и я побутна с върха на меча.

Влязоха през таен страничен вход и се озоваха в малка стаичка, където имаше един-единствен стол. Без да се церемони особено, Ентрери я бутна да седне.

— Да не си си загубил и малкото здрав разум? — попита тя.

— А нима аз сключвам тайни сделки с Мрачните? — рече Ентрери и от погледа, който тя му хвърли, преди да успее да си наложи безстрастна маска, разбра, че подозренията му са били напълно основателни.

— И двамата сме се съюзявали с когото се е налагало, за да оцелеем — възмути се Шарлота.

— Съюзявали? Или заговорничели? Има разлика, дори за мрачните елфи.

— Говориш като глупак! — сопна се Шарлота.

— И все пак не мен, а теб те грози гибел — напомни й палачът, стиснал изумрудената кама (чиито сили Шарлота добре познаваше) и с поглед, от който ясно личеше, че не блъфира. — Защо искаше да се срещнеш с Да’Даклан паша? — попита направо Ентрери.

— Промяната в Далабад събуди доста подозрения — отговорът й беше колкото искрен, толкова очевиден и непълен.

— Явно не и такива, които да обезпокоят Джарлаксъл — изтъкна Ентрери.

— И все пак някои могат да се превърнат в истински проблем — продължи да импровизира тя. — Трябваше да се срещна с Да’Даклан паша, за да го уверя, че ситуацията ще се успокои.

— С други думи — че разширението на дом Басадони ще спре? — недоверчиво уточни Ентрери. — Нямаше ли това да бъде лъжа и нямаше ли следващото завоевание на Джарлаксъл да ги разяри още повече?

— Следващото завоевание?

— Нима смяташ, че нашият амбициозен предводител е решил да спре дотук? — попита Ентрери.

Шарлота дълго мълча, обмисляйки какво да каже.

— Казаха ми, че дом Басадони ще започне да ограничава дейността си поне привидно — рече тя най-сетне. — Освен ако не бъдем предизвикани, разбира се.

— Като съгледвачите в Далабад — допълни Ентрери и Шарлота кимна… прекалено бързо, както той не пропусна да забележи. — Значи жаждата на Джарлаксъл е утолена и най-сетне можем да се завърнем към по-спокоен и безопасен живот.

Шарлота не отговори.

Устните на Ентрери се извиха в усмивка. Наясно бе каква е истината и знаеше, че Шарлота го бе излъгала най-безочливо. Не се и съмняваше, че Джарлаксъл е способен на подобна игра (да го поведе в една посока, а Шарлота — в обратната), ала сега наемникът бе оплетен в мрежите на Креншинибон и ламтежа му за власт, а като прибавеше и наученото от Дуавел, истината се разкриваше кристално ясна пред него. Истина, която нямаше нищо общо с лъжите на Шарлота.

С отиването си при Да’Даклан и твърдението, че го прави по нареждане на Джарлаксъл (сигурен знак, че са я изпратили Рай’ги и Кимуриел), тя току-що му бе дала да разбере, че няма и секунда за губене.

Ентрери направи крачка назад и се замисли, опитвайки се да отгатне кога и къде ще се случи същинският преврат, но това не му попречи да забележи, че Шарлота следи всяко негово движение.

С бързината и грациозността на котка тя се плъзна от стола и като застана на едно коляно, запрати тънка кама към сърцето му, след което се хвърли към другата, доста по-незабележима врата в стаичката.

Ентрери улови камата във въздуха, завъртя я и я хвърли към вратата. Чу се глух тътен и оръжието се заби в дървото, точно пред разширените очи на Шарлота.

Миг по-късно Ентрери я улови за раменете и като я обърна грубо към себе си, стовари юмрук в лицето й.

Тя извади втора кама… или поне се опита, но Ентрери я сграбчи за китката и я изви така рязко, че Шарлота усети как я напуска и последната капчица сила, а камата се изплъзва между безчувствените й пръсти. След като дръпна още веднъж, Ентрери я зашлеви два пъти през лицето, сграбчи я за раменете и я блъсна обратно на стола.

— Даваш ли си сметка с кого се опитваш да играеш глупавите си игрички? — изръмжа той в лицето й. — Ще те използват, докато им трябваш, и ще се отърват от теб. За тях ти си просто иблит, същата дума, която използват и за купчина мърша. А Рай’ги и Кимуриел са най-големите расисти в цял Бреган Д’аерте. Никаква изгода няма да намериш, ако застанеш на тяхна страна, глупачке, единствено гибел, ужасяваща гибел.

— Ами Джарлаксъл? — извика тя.

Това бе точно инстинктивната, ужасена реакция, на която палачът се бе надявал, най-красноречивото признание, че Шарлота наистина се бе съюзила с двамата заговорници. Той направи крачка назад и я остави разтреперана на стола.

— Ще ти дам една-едничка възможност — рече той. — Не защото храня някакви добри чувства към теб — уверявам те, такива няма! — а защото притежаваш нещо, от което се нуждая.

Шарлота опъна ризата и туниката си, в опит да си възвърне част от позагубеното достойнство.

— Кажи ми всичко — заяви Ентрери направо. — Всичко за този преврат — кога, къде и как. Знам повече, отколкото предполагаш, така че не си и помисляй да ми играеш номера.

Шарлота се подсмихна недоверчиво.

— Нищо не знаеш! Ако знаеше, щеше да си дадеш сметка, че са те направили на глупак.

Ентрери се озова до нея, още преди тя да успее да довърши, сграбчи я за косата и дръпна главата й назад, допирайки върха на жестоката си кама във врата й.

— Последна възможност — ужасяващо спокойно рече той. — И не забравяй, скъпа ми Шарлота, че изобщо не те харесвам.

Шарлота преглътна мъчително, неспособна да откъсне поглед от ледените му очи.

Мрачната му слава допълнително засили онова, което се четеше в очите му, и Шарлота, която нямаше какво повече да губи и която не дължеше нищо на елфите, му издаде всичко, което знаеше, включително и начина, по който Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да обезвредят Креншинибон — някакъв вид мисловна магия, превърната във фенер.

Нищо от чутото не изненада Ентрери и все пак да чуе подозренията си, потвърдени толкова категорично, за пореден път му напомни колко несигурно е положението му. Той тихичко си повтори, че трябва да създаде собствената си действителност насред лепкавите мрежи на Мрачните, напомняйки си, че по нищо не отстъпва на двамата си противници.

Отдръпна се от Шарлота и като отиде до вътрешната врата, извади забитата в нея кама и почука три пъти.

Вратата се отвори няколко секунди по-късно и в стаята нахлу Дуавел Тигъруилис с крайно изненадан вид.

— Защо си дошъл? — попита тя Ентрери, ала после млъкна, забелязала раздърпаната, ужасена Шарлота. — Какво си сторил? — обърна се тя към палача, а по лицето й се четяха изумление и гняв. — Аз нямам нищо общо с вътрешните борби на дом Басадони!

— Ще правиш онова, което ти кажа! — ледено отвърна убиецът. — Шарлота ще остане тук, а ти ще й осигуриш всички нужни удобства, като внимаваш никой да не я вижда. Ще я задържиш, докато не се върна и не ти разреша да я пуснеш.

— Да ми разрешиш? — невярващо повтори Дуавел и премести поглед от Ентрери към Шарлота. — В какво се опитваш да ме въвлечеш, безумецо!

— Следващата обида ще ти струва езика — заплаши я Ентрери с все същия съвършено изигран леден тон. — Ще правиш каквото ти наредя. Ни повече, ни по-малко. Когато всичко свърши, дори Шарлота ще ти благодари, задето си я опазила невредима във време, когато никой от нас не е в безопасност.

Докато Ентрери говореше, Дуавел не сваляше поглед от лицето на Шарлота и видя как тя й кимва едва забележимо.

— Вън! — обърна се полуръстката към палача, когато той свърши, и Ентрери погледна към външната врата, така съвършено изработена, че очертанията й върху стената почти напълно се губеха.

— Не тази — тя се отваря само навътре — кисело уточни Дуавел и посочи другата врата. — Оттук.

И тя го избута навън, обръщайки се, за да заключи вратата след себе си.

— Дотам ли се стигна вече? — попита, щом се озоваха в коридора.

Ентрери кимна мрачно.

— Но все още следваш плана си, нали? — продължи полуръстката. — Въпреки този неочакван обрат?

Усмивката на палача ясно даде да се разбере, че за него нищо не бе и не би могло да бъде неочаквано. Дуавел кимна.

— Логична импровизация — съгласи се тя.

— Знаеш каква е твоята роля — отвърна Ентрери.

— И мисля, че я изиграх добре — усмихна се Дуавел.

— Даже твърде добре — заяви Ентрери, докато отиваха към друга врата, малко встрани от стаичката. — Не се шегувах, когато казах, че следващата обида ще ти струва езика.

С тези думи той излезе на улицата, оставяйки зад себе си разтрепераната Дуавел. Миг по-късно полуръстката се засмя — съмняваше се, че Ентрери би изпълнил заканата си, с каквито и обиди да го обсипеше.

Съмняваше се, но не беше сигурна… никога не можеше да бъде сигурна. Такъв беше Артемис Ентрери.

Още преди изгрев-слънце, възседнал кон, който бе „заел“ без знанието и позволението на собственика му, Ентрери напусна Калимпорт и се понесе към Далабад.

Познаваше пътя достатъчно добре, за да е наясно, че обикновено е пълен с просяци и разбойници, но това не го накара да забави бесния си галоп, а когато слънцето се показа зад лявото му рамо, още повече пришпори коня — на всяка цена трябваше да пристигне навреме.

Беше казал на Дуавел, че Джарлаксъл се е върнал в кристалната кула и че именно натам възнамерява да се запъти и той самият. Сигурен бе, че полуръстката ще изпълни своята част от плана и щом Шарлота се озовеше на свобода…

Ентрери приведе глава и препусна още по-стремглаво под утринните лъчи на слънцето. От оазиса го деляха мили, ала вече виждаше очертанията на кулата… не, на кулите, осъзна той изведнъж — не една, а две кули се издигаха в далечината, приветствайки утринната светлина.

Нямаше представа какво означава това, ала не се разтревожи — всичките му източници (напълно независими един от друг и недосегаеми за Рай’ги, Кимуриел и многобройните им лакеи) го уверяваха, че Джарлаксъл е там.

Не след дълго усети магически поглед върху себе си и разбра, че го следят. В отговор, той само сведе още по-ниско глава и пришпори откраднатия жребец, твърдо решен да изпревари жестоките срокове, които сам си бе поставил.

— Тръгнал е към Джарлаксъл, но не знаем къде е Шарлота — рече Кимуриел, докато с Рай’ги и Берг’иньон гледаха как палачът препуска през пустинята.

— Може би е останала при Да’Даклан — предположи Рай’ги. — Няма как да сме сигурни.

— Значи трябва да научим — раздразнено заяви Кимуриел, без да се опитва да скрие безпокойството си и Рай’ги повдигна вежди.

— По-спокойно, приятелю! Артемис Ентрери не е заплаха за нас, просто дребно неудобство. Нека цялата паплач се събере на едно място.

— Така победата ни ще е по-бърза и по-чиста — съгласи се Берг’иньон.

Кимуриел помисли малко и вдигна неголям квадратен фенер, затворен от три страни. Беше му го дал Ихараскрик с уверението, че щом запалят свещта вътре и я оставят да огрее Креншинибон, силите му ще изчезнат.

Ефектът, предупредил го бе илитидът, щеше да бъде временен — дори самоувереният крадец на мисли не се заблуждаваше, че нещо би могло да удържи могъщия отломък задълго.

Ала и Кимуриел, и другите двама бяха сигурни, че няма да им трябва много време, дори ако Джарлаксъл имаше до себе си Артемис Ентрери. Обезсилеха ли Креншинибон, крушението на Джарлаксъл, както и на всички, застанали на негова страна, включително и Артемис Ентрери, щеше да бъде светкавично и пълно.

Да, очакваше ги незабравим ден… или по-скоро нощ, тъй като Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да нанесат удара си през нощта, когато кристалният отломък бе най-слаб.

— Той е глупак, но тласкан от оправдани страхове — заяви Дуавел Тигъруилис на Шарлота, когато се върна при нея в малката стаичка. — Опитай се да го разбереш, умолявам те.

Шарлота я изгледа изумено.

— А, той си тръгна — увери я полуръстката. — Най-добре ще е и ти да сториш същото.

— Мислех, че съм твоя пленничка — рече Шарлота и Дуавел се изсмя.

— За вечни времена? — ехидно попита тя. — Артемис Ентрери се бои, а и ти също трябва да си уплашена. Не знам много за мрачните елфи, признавам, но…

— Мрачни елфи? — недоумяващо повтори Шарлота, преструвайки се на изненадана. — Какво общо имат мрачните елфи с всичко това?

Дуавел отново се разсмя:

— Истината за дом Басадони и Далабад не е тайна за никого. Всички на улицата знаят кой командва там.

Шарлота измърмори нещо за Ентрери, ала Дуавел я прекъсна:

— Ентрери не ми е казвал нищо. Да не мислиш, че ще си имам вземане-даване с някой толкова могъщ, за да се сдобия с такава общоизвестна информация? Каквито и недостатъци да имам, не съм глупачка.

Шарлота се облегна в стола си и я изгледа изпитателно.

— Смяташ, че знаеш повече, отколкото наистина знаеш — рече тя. — А това е опасна грешка.

— Знам единствено, че не искам да имам нищо общо с всичко това — отвърна Дуавел. — Нищо общо с дом Басадони и с Далабад. И най-вече — нищо общо с враждата между Шарлота Веспърс и Артемис Ентрери.

— Според мен вече си част от нея — заплашително присви очи Шарлота, ала Дуавел поклати глава.

— Направих и продължавам да правя онова, което се налага, нищо повече.

— Значи съм свободна да си вървя?

Дуавел кимна и отстъпи настрани.

— Дойдох веднага щом се уверих, че Ентрери си е отишъл. Извинявай, Шарлота, но не искам да ставам твоя съюзница, ако това ще ми навлече вражда с Артемис Ентрери.

Шарлота продължи да я гледа изпитателно, ала думите на полуръстката бяха логични.

— Къде отиде? — попита тя.

— Източниците ми съобщават, че е напуснал Калимпорт — отвърна Дуавел. — Може би в Далабад? А може и да е решил да избяга далеч от Калимшан — на негово място аз бих постъпила точно така.

Шарлота не каза нищо, ала тайно се съгласи с полуръстката. Все още бе объркана от случилото се този ден, ала бе наясно, че Ентрери не я беше „спасил“, а я бе отвлякъл с цел да изкопчи нужната му информация. А тя му я беше предоставила, трябваше да признае Шарлота, колкото и да й бе неприятно. Беше му казала повече, отколкото трябваше, повече, отколкото Рай’ги и Кимуриел биха сметнали за приемливо.

Шарлота си тръгна от „Медната миза“, опитвайки се да въведе ред в мислите си. В едно бе сигурна — Мрачните много скоро щяха да я открият. Да, можеше да постъпи по един-единствен начин. Без да губи повече време, тя забърза към дома на Басадони. За да съобщи на Рай’ги и Кимуриел за измяната на Ентрери.

Ентрери погледна към слънцето, което още не се бе издигнало високо в небето, и си пое дъх. Времето беше изтекло. Дуавел беше пуснала Шарлота да си върви, както се бяха разбрали. Шарлота, без съмнение, бе изтичала право при Рай’ги и Кимуриел и така бе задействала грандиозни събития, за които дори не подозираше.

Ако Рай’ги и Кимуриел все още бяха в Калимпорт.

И ако Шарлота не се бе досетила, че това е уловка и не бе побягнала, търсейки къде да се скрие.

И ако мрачните елфи не я бяха открили, преди Дуавел да успее да я освободи и не бяха сринали „Медната миза“ със земята, което означаваше, че Далабад и кристалният отломък вече са в опасните ръце на Рай’ги.

И ако след като бяха научили, че са разкрити, Рай’ги и Кимуриел не бяха решили незабавно да се върнат в Мензоберанзан.

И ако Джарлаксъл все още беше в Далабад.

Именно тази възможност най-силно тревожеше палача. Непредсказуемият Джарлаксъл бе може би най-несигурната брънка в целия му несигурен план. Колко ли пагубно щеше да се отрази отсъствието на Джарлаксъл от Далабад на намеренията му? Ами ако Рай’ги и Кимуриел го хванеха неподготвен и го убиеха?

Ентрери тръсна глава и прогони всички тези въпроси. Не бе свикнал да се съмнява в себе си, още по-малко пък да се чувства безсилен да се справи с някоя ситуация. Навярно именно затова толкова ненавиждаше Мрачните. В Мензоберанзан невъобразимо умелият Артемис Ентрери се бе почувствал напълно незначителен.

Действителността е такава, каквато сам си я направиш, повтори си той. Негови бяха мрежите от лъжи и измама, затова той, не Рай’ги, Кимуриел или Шарлота и дори не Джарлаксъл и кристалният отломък, а той диктуваше хода на събитията.

Отново погледна към слънцето, а после и към внушителните силуети на двете кристални кули, издигащи се между палмите на Далабад, и си напомни, че този път именно той бе обърнал пясъчния часовник.

Напомни си, че времето изтича и като пришпори коня, полетя към оазиса.

Четиринадесета глава Когато пясъкът изтече

Ентрери непрекъснато си повтаряше, че е дошъл, за да открадне кристалния отломък.

Единственото, за което се опитваше да мисли, бе, че идва, за да си го присвои, каквото и да струва това на Джарлаксъл, макар че все пак гледаше да задържи на повърхността на съзнанието си и малко състрадание към наемника. Повтаряше си го отново и отново, подозирайки, че Креншинибон несъмнено ще го прочете тук, където бе най-силен.

Джарлаксъл го очакваше на втория етаж на кулата, в кръгла стая, в която имаше два стола и неголямо писалище. Застанал бе срещу вратата, през която се появи палачът, възможно най-далеч от него, както Ентрери не пропусна да забележи.

Убиецът го поздрави небрежно и Джарлаксъл, който като никога не носеше магическата си превръзка, докосна ръба на широкополата си шапка.

— Защо си дошъл? — попита той и Ентрери го изгледа с престорено учудване, като в същото време придаде на уж тайното си намерение, ироничен оттенък „Защо съм дошъл ли!?“.

Джарлаксъл се смръщи и Ентрери разбра, че Креншинибон бе чул мислите му и ги бе предал на наемника.

След това най-вероятно му беше наредил да се разправи с палача, нещо, на което Джарлаксъл очевидно се противопоставяше.

— Онова, което си намислил, е безумие — с мъка успя да каже Джарлаксъл, докато вътрешната му борба ставаше все по-ожесточена. — Тук няма нищо за теб.

Ентрери се поотдръпна и си придаде замислен вид.

— Тогава може би ще е най-добре да си тръгна — отбеляза той.

Джарлаксъл не мигна.

Без да се заблуждава, че може да хване някого като Джарлаксъл неподготвен, Ентрери се хвърли напред и като се претърколи през глава, се изправи пред наемника.

Джарлаксъл сграбчи кесийката на кръста си (дори не беше необходимо да изважда Креншинибон) и като протегна другата си ръка към палача, отприщи лъч ослепително бяла енергия.

Ентрери я улови с ръкавицата и я задържа… или поне част от нея, тъй като лъчът беше прекалено мощен, за да успее да го спре напълно. Опари го жестока болка, въпреки че само една малка част от силата на Креншинибон бе достигнала до него.

Докъде ли се простираше могъществото на отломъка, запита се Ентрери, неволно респектиран. Май сериозно беше загазил.

Боейки се, че енергията може да стопи ръкавицата или да й навреди по друг начин, той я освободи. Не я насочи към Джарлаксъл (нямаше никакво желание да го убива), а към стената до него. Последва ослепителен, оглушителен взрив, от който и двамата политнаха настрани.

Към Ентрери една след друга полетяха ками, ала и това не го спря. Една той отби, следващата го одраска, а с други две се размина на сантиметри. След това се нахвърли върху Джарлаксъл с намерението да го събори на земята.

Улови единствено въздух и се блъсна в стената зад наемника.

Трябва да бе плащът или може би шапката, помисли си Ентрери мимоходом, тъй като си имаше други грижи. Добре разбираше колко е уязвим в този момент и побърза да се обърне, размахал Нокътя на Шарон и изпълвайки въздуха с пелена от пепел.

После се хвърли през черната стена. Успя да обърка Джарлаксъл достатъчно, за да се доближи до него (този път преценявайки ъгъла на нападението си по-добре) и да изпълни онова, за което бе дошъл.

С ловкост, на каквато надали друг човек беше способен, той прибра Нокътя на Шарон в ножницата, стисна камата си в ръката с ръкавицата, а с другата извади кесийката, която бе получил от Дуавел. Докато минаваше покрай Джарлаксъл, мълниеносно отряза кесията от кръста му, улови я в ръката с ръкавицата, а фалшивата кесийка пусна на пода.

Миг по-късно ударите на Джарлаксъл се посипаха отгоре му и той трябваше да се претърколи настрани.

Успя да отбие една от камите, ала друга го улучи под ребрата и превит от болка, той се отдръпна от противника си, в чиято ръка междувременно се беше появил неголям боен чук.

— Да не си мислиш, че се нуждая от Креншинибон за да те убия? — самоуверено подхвърли наемникът, докато вдигаше кесийката от пода.

След това прошепна нещо и бойният чук се смали толкова, че той с лекота го втъкна под шапката си.

Ентрери почти не го чу. Въпреки че камата не се бе забила много надълбоко, болката бе заслепяваща, а на всичкото отгоре в съзнанието му вече нахлуваха внушенията на Креншинибон, подканящи го да се подчини на волята му.

— Мога да те убия по сто различни начина, някогашни ми приятелю — продължи Джарлаксъл. — Но кристалният отломък като че ли най-бързо ще свърши работата, а да си призная, нямам никакво желание да те измъчвам.

И той сключи пръсти около кесийката. Миг по-късно по лицето му плъзна странно изражение.

Ентрери все така почти не го забелязваше. Креншинибон бе изпълнил мислите му с картини на такова черно отчаяние, че могъщият убиец едва не се свлече, ридаейки, на колене.

Джарлаксъл сви рамене и като изтри овлажнялата си ръка в плаща, призова нов дъжд от ками.

— Кажи ми защо? — попита той, докато се прицелваше в на пръв поглед беззащитния убиец. — Кристалният отломък ли чу да те вика? Или може би прекомерното ти тщеславие си каза думата?

Черна безнадеждност, по-страшна от всичко, което — бе изпитвал през живота си, заля Ентрери като вълна.

Една мисъл обаче се надигна от дълбините на омаломощеното му съзнание и изплува на повърхността.

„Защо кристалният отломък просто не го унищожеше, тук и сега?“

Защото не може, отговори си сам. Защото сега е в мое владение, колкото и да не му харесва.

— Кажи ми! — настоя Джарлаксъл.

Ентрери призова цялата си воля, цялата дисциплина, която бе калявал в продължение на десетилетия, и нареди на отломъка да престане и да се оттегли напълно от съзнанието му. Съпротивата на Креншинибон трая само миг — стената на Ентрери беше изградена от самодисциплина и гняв и отломъкът не бе в състояние да я преодолее, заглушен така безусловно, както докато се намираше във владението на Дризт До’Урден. Дризт, благородният пазител, го бе надвил със силата на своите морални устои, докато Ентрери го бе сторил единствено със силата на волята си, но резултатът бе един и същ. Кристалният отломък бе напълно покорен.

И тъкмо навреме, осъзна Ентрери, когато отвори очи и видя, че към него лети порой от искрящи ками.

Той побърза да вдигне своята и започна да ги отбива не така, че да се опази напълно, но все пак колкото да им попречи да го ранят фатално. Една го улучи в лицето, съвсем близо до окото, но не преди той да я извърти така, че да се забие не с острието, а с дръжката напред.

Друга го одраска над лакътя, оставяйки дълга червена ивица.

— Можех да те убия, когато насочих енергията на Креншинибон срещу теб! — успя да извика Ентрери.

Следващата кама го ужили по крака. Все пак Джарлаксъл явно го бе чул, защото спря с ръка във въздуха и го изгледа любопитно.

— Можех да те довърша със собствената ти атака — изръмжа Ентрери през стиснати зъби, опитвайки се да надмогне болката.

— Боял си се да не повредиш отломъка — предположи Джарлаксъл.

— Креншинибон не може да бъде унищожен от собствената си енергия! — сопна се Ентрери.

— Дошъл си, за да ме убиеш! — настоя Джарлаксъл.

— Не!

— За да ми отнемеш кристалния отломък на всяка цена!

Ентрери, който се бе облегнал на стената, защото краката му вече се подкосяваха от болка, събра цялата си воля и погледна наемника в очите (макар и само с едно око, тъй като другото бе подпухнало и се бе затворило):

— Дойдох тук — рече той, натъртвайки всяка дума, за да накарам отломъка да те убеди, че искам да го открадна.

По лицето на Джарлаксъл се изписа нетипично за него недоумение, а ръката, в която все още държеше една от камите си, бавно се спусна надолу.

— Какво си намислил? — попита той, вече не сърдито, а заинтригувано.

— Идват за теб — обясни Ентрери. — Трябва да си готов.

— Кои са те?

— Рай’ги и Кимуриел — уточни палачът. — Решили са, че на властта ти над Бреган Д’аерте трябва да бъде сложен край. Създаде на отряда твърде много и твърде могъщи врагове.

Лицето на Джарлаксъл на няколко пъти смени изражението си, стигайки от объркване до гняв, а погледът му се спря върху кесийката в ръката му.

— Отломъкът те заблуди — рече Ентрери и след като се поизправи, понеже болката най-сетне бе започнала да отслабва, посегна с треперещи пръсти, извади камата от тялото си и я пусна на пода. — Кара те да загърбиш всички повели на разума, а в същото време те презира, заради способността ти да…

Замълча, видял как Джарлаксъл отваря кесийката и посяга към отломъка… мнимия отломък, който почиваше вътре. Преди да успее да продължи, Ентрери забеляза синкаво сияние в другия край на стаята. Миг по-късно вече гледаше към оазиса отвън, досущ като през прозорец.

Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон, както и двама войници прекрачиха зейналия внезапно портал.

Ентрери изръмжа, за да прогони болката, и си наложи да се изправи — трябваше да даде всичко от себе си, в противен случай беше загубен. Рай’ги вдигна причудлив фенер, ала Кимуриел, както убиецът не пропусна да забележи, не затвори магическия портал.

Сигурно очакваха кулата да се срути, или пък искаха да си запазят път за отстъпление.

— Не съм ви канил — отбеляза Джарлаксъл и извади отломъка от кесийката. — Когато ми потрябвате, ще ви повикам.

Гордо изправен, вперил властен поглед в Рай’ги, наемникът излъчваше забележителен авторитет.

Рай’ги вдигна фенера и Джарлаксъл и отломъка бяха облети от мека светлина.

Това трябва да бе, досети се Ентрери. Предметът, който щеше да обезвреди Креншинибон и да наклони везните в полза на съзаклятниците. Ала съзаклятниците бяха допуснали една грешка, същата, на която палачът разчиташе — насочили бяха цялото си внимание към отломъка (както и трябваше), очаквайки той да е най-важният играч в двубоя.

— Виждаш ли как щяха да те обезвредят? — телепатично подхвърли убиецът на Креншинибон, скрит на сигурно място в колана му. — Тези, към които се обърна, за да те изведат до славата, която жадуваш!

Ясно почувства моментното объркване на отломъка, чу и отговора му, че Рай’ги иска да го обезвреди само временно, докато не сложи ръка върху него, а после…

Именно в този миг на смущение Артемис Ентрери сякаш изригна и телепатично изрева на отломъка да срути кулата. Едновременно с това извади Нокътя на Шарон и се хвърли към Джарлаксъл.

Хванат неподготвен, Креншинибон замалко не се подчини. Мощна тръпка пробяга от основите на кулата до самия й връх и макар да не нанесе никакви щети, все пак бе достатъчно силна, за да накара Берг’иньон и другите двама войници, които се опитваха да препречат пътя на Ентрери, да изгубят равновесие, както и да попречи на Рай’ги да довърши подетото заклинание.

Палачът свърна рязко и се нахвърли върху по-близкия от двамата войници. Успя да отбие меча му настрани и го прониза. Елфът политна назад, а Ентрери издърпа оръжието си от тялото му и с няколко бързи маха изпълни въздуха с гъста, черна пепел.

След това се метна на една страна, към Джарлаксъл, който стоеше като вцепенен и гледаше отломъка в ръката си, сякаш го бяха предали.

— Откажи се! — извика палачът и го дръпна встрани миг преди миниатюрна стреличка (без съмнение, напоена с отрова) да профучи на сантиметри от главата на наемника. — Към портала! — прошепна Ентрери и го бутна напред. — Бори се за живота си!

Джарлаксъл изръмжа, ала прибра мнимия отломък в кесийката и се хвърли да помага на палача, който яростно въртеше оръжията си. Дъжд от ками полетя към Рай’ги, но беше спрян, както Джарлаксъл и очакваше, от невидима каменна кожа. Пороят, запратен към Кимуриел, пък бе отбит от кинетичната бариера, която псионистът бе издигнал.

— Просто им го дай! — извика Ентрери неочаквано само за миг откачи кесийката от кръста му и я хвърли към Рай’ги и Кимуриел, или по-точно — покрай тях, на другия край на стаята, встрани от магическия портал на Кимуриел. Рай’ги светкавично се обърна, за да насочи светлината на фенера към отломъка, а Кимуриел се втурна да го вдигне. Това беше единственият му шанс, осъзна Ентрери, и като сграбчи слисания Джарлаксъл, се хвърли към магическия портал.

Берг’иньон обаче се изпречи на пътя им, търсейки пролука в защитата на убиеца. Достоен да се мери с Дризт До’Урден, палачът не за първи път си имаше работа с противник с два меча и сега ловко отбиваше вражеските оръжия, пробивайки си път напред.

Джарлаксъл пък бе принуден да се наведе рязко, за да избегне острието на един от другите войници, след което измъкна голямото перо, с което бе украсена шапката му, поднесе го към устните си и духна отгоре му.

Само за миг въздухът пред него се изпълни с пера.

Войникът извика и замахна, за да ги разпъди, но какъв бе ужасът му, когато те не помръднаха, а той с изумление видя, че пред него се възвисява триметрова диатрима.

Ентрери пък внасяше допълнително смут, като размахваше меча си, нагнетявайки още повече пластовете черна пепел, без обаче нито за секунда да се отклонява от пътя си — право към отворения магически портал.

Знаеше, че ако бе сам, с лекота щеше да се добере до него, още повече, че и Креншинибон вече беше у него.

По някаква причина, която не разбираше добре, пък и нямаше намерение да се опитва, той се обърна и като улови Джарлаксъл, отново го затегли след себе си.

Това забавяне му донесе нова болка — Рай’ги го обсипа с порой от магически снаряди, които го ужилиха жестоко. Онези, които бяха насочени към Джарлаксъл, горчиво отбеляза Ентрери, бяха погълнати от декоративната игла, втъкната в шапката му. Имаха ли изобщо — край номерата на наемника?

— Убийте ги! — чу Ентрери вика на Кимуриел и почувства меча на Берг’иньон зад себе си.

Миг по-късно се претърколи, замаян и дезориентиран, върху пясъка на Далабад, от другата страна на магическия портал. Все пак успя да запази достатъчно присъствие на духа и побърза да се отдалечи, дърпайки също толкова объркания Джарлаксъл след себе си.

— Отломъкът е у тях! — противеше се наемникът.

— Нека си го задържат! — извика Ентрери в отговор.

Зад тях, от вътрешността на кулата, се разнесе гръмкият смях на Рай’ги. Да, досети се палачът, Рай’ги вярваше, че Креншинибон най-сетне е негов и много скоро щеше да се опита да го използва, за да изпрати лъч поразяваща енергия след тях, така, както Джарлаксъл се бе разправил с бягащия шпионин. Може би точно затова никой не ги последва през портала.

Докато тичаше, Ентрери още веднъж докосна истинския отломък. Креншинибон беше ядосан — явно не му се беше понравило, че заради Ентрери и намерението му да спаси Джарлаксъл, се бе озовал толкова близо до лъчите на магическия фенер.

— Затвори портала! — нареди убиецът. — Задръж ги вътре и ги смачкай!

Бърз поглед през рамо го увери, че порталът на Кимуриел, половината от който се намираше във владението на отломъка, вече го няма.

— Кулата! — заповяда Ентрери. — Събори я сега, а после заедно ще покрием Фаерун с нови!

Изречено с такъв плам, обещанието, с което Креншинибон от хилядолетия съблазняваше всеки, сложил, ръка върху него, подейства незабавно.

Земята под краката на Джарлаксъл и Ентрери потрепери, ала те не забавиха крачка. Втурнаха се към един бивак, опънат край оазиса, а зад гърба им се разнесоха изненаданите викове на войниците от крепостта. Развикаха се и търговците от лагера и то десетократно по-силно, когато видяха, че към тях тича истински елф на мрака.

Ентрери и Джарлаксъл нямаха време да се разправят с ужасените търговци, затова се насочиха право към конете, вързани за една от каруците. Няколко секунди по-късно, сподирени от гневни крясъци и проклятия, те вече се отдалечаваха от оазиса в бесен галоп, макар че Джарлаксъл очевидно не се чувстваше добре в седлото посред бял ден.

Отличен ездач, Ентрери с лекота го изпревари, въпреки че яздеше превит одве и наведен на една страна, за да спре кървенето от раната си.

— Кристалният отломък е у тях! — яростно извика Джарлаксъл. — Къде можем да избягаме според теб?

— Магията им го обезвреди и сега той не може да им помогне в преследването — излъга Ентрери.

Нейде зад тях първата кула рухна, последвана миг по-късно и от втората и с един оглушителен взрив, енергията, която ги държеше, изчезна, а вятърът разсея и последните следи от магията им.

Ентрери не се залъгваше, че Рай’ги, Кимуриел или някой от другите трима е пострадал — бяха прекалено бързи и прекалено хитри, за да го допуснат. Не, единственото, на което палачът се надяваше, бе да отклони вниманието им за известно време, за да успеят двамата с Джарлаксъл да се отдалечат достатъчно. Не бе сигурен колко сериозни са нараняванията му, ала болката — бе свирепа, а силите бързо го напускаха. Последното, от което се нуждаеше в това състояние, бе двубой — с магьосника и псиониста или пък схватка с изкусния Берг’иньон Баенре.

За щастие, преследвачи не се виждаха и след около час стремглава езда, те най-сетне спряха, ездачи и коне, напълно изтощени. Ентрери чу как Креншинибон — му нашепва да издигне нова кула, където да се скрият и — да си отдъхнат.

Замалко не го направи и дори се запита защо изобщо си бе помислил да се противи на отломъка — не бяха ли целите им еднакви!

Миг по-късно, с усмивка, която от болката повече приличаше на гримаса, палачът прогони тези мисли — от главата си. Да, Креншинибон си го биваше, винаги нащрек за нови начини да преодолее нежеланата съпротива.

Пък и Ентрери не бе избягал в пустинята неподготвен. Смъкна се от седлото, но откри, че едва се държи на крака. Въпреки това успя да свали раницата от гърба си и да я пусне на земята, след което падна на едно коляно и се опита да я развърже.

Не след дълго Джарлаксъл се присъедини към него и се зае да му помага.

— Отвара — обясни Ентрери, преглъщайки с мъка.

Джарлаксъл порови в раницата и извади неголяма стъкленица, пълна със синкавобяла течност.

— Церителна отвара? — попита той.

Дишането на Ентрери ставаше все по-накъсано той само кимна, посягайки към стъкленицата, наемникът обаче я дръпна.

— Дължиш ми обяснение — заяви той. — Нападна ме, а след това им даде кристалния отломък.

Ентрери, по чието чело бяха започнали да избиват капчици пот, отново посегна към отварата. С другата си ръка докосна раната под ребрата и пръстите му почервеняха от кръв.

— Добро хвърляне — рече той на Джарлаксъл.

— Не се заблуждавам, че те разбирам, Артемис Ентрери — отбеляза Джарлаксъл и му подаде стъкленицата. — Навярно точно затова толкова харесвам компанията ти.

Ентрери изпи отварата на един дъх и като приседна на пясъка, притвори очи и я остави да си свърши работата. Искаше му се да има още поне четири-пет стъкленици, ала трябваше да се задоволи само с една. Е, и тя щеше да свърши работа, сигурен бе той, най-малкото щеше да го опази жив, докато раните му започнат да заздравяват.

Джарлаксъл го изгледа продължително, после обаче вниманието му беше привлечено от далеч по-належащ проблем — изпепеляващото пустинно слънце.

— Няма да оцелеем дълго тук — заяви той.

Вместо отговор, Ентрери бръкна в раницата и извади миниатюрен модел на палатка. Поднесе го към устните си, прошепна няколко думи и го хвърли встрани от себе си. Палатката светкавично започна да се уголемява.

— Достатъчно! — извика палачът няколко секунди по-късно, когато тя вече бе достатъчно голяма, за да побере него, Джарлаксъл и двата коня.

— Не може да се каже, че е трудна за откриване — подхвърли наемникът.

— По-трудна, отколкото подозираш — увери го Ентрери, който още се задъхваше на всяка дума. — Щом влезем вътре, тя ще се смали до първоначалните си размери.

Джарлаксъл се усмихна:

— Не знаех, че притежаваш толкова полезна вещ.

— Защото до снощи наистина не притежавах.

— Значи си знаел, че ще се стигне дотук — заключи Джарлаксъл, доволен от собственото си лукавство. — Знаел си, че ще ни се наложи да се спасяваме с бягство през пустинята.

Ентрери, който нямаше никакво желание да спори, само сви рамене, докато се изправяше на крака с негова помощ.

— Надявах се, че ще се стигне дотук — уточни той.

Джарлаксъл го изгледа заинтригувано, но не настоя за по-подробно обяснение. Поне засега. Вместо това се обърна към Далабад, чудейки се какво ли бе станало с доскорошните му лейтенанти и как се бе случило всичко това. Не бе обичайно за хитрия Джарлаксъл да се чувства толкова объркан.

— Нали получихме онова, което искахме — напомни Кимуриел на разярения си другар. — Вече ние ръководим Бреган Д’аерте и можем да се върнем обратно в Подземния мрак и Мензоберанзан, където ни е мястото.

— Това не е Креншинибон! — възнегодува Рай’ги и запрати мнимия отломък на пода.

Кимуриел го изгледа заинтригувано.

— Нима целта ни беше да се сдобием с Креншинибон?

— Все още е у Джарлаксъл! — сопна се Рай’ги. — Колко дълго смяташ, че ще ни позволи да останем начело на Бреган Д’аерте? Джарлаксъл трябва да е мъртъв, а отломъкът — мой!

Изражението на Кимуриел не се промени при този любопитен избор на думи (думи, досети се той, изречени по внушение на Креншинибон и желанието му да пороби Рай’ги). Да, Ихараскрик си бе свършил добре работата, отваряйки му очите за всички нюанси на могъщия и опасен отломък. Все пак, псионистът не можеше да не се съгласи, че докато Джарлаксъл бе жив, положението им си оставаше несигурно.

Кимуриел никога не бе искал да настройва наемника срещу себе си, воден не от дружески чувства, а единствено от страх. Навярно Джарлаксъл вече бе поел обратно към Мензоберанзан, за да поведе останалите войници от Бреган Д’аерте (много повече от тези на Повърхността!) срещу тях с Рай’ги и онези, които изберяха да не им се подчинят. А може би щеше да се обърне към Громф Баенре, архимага на Мензоберанзан, и да го накара да премери магьосническите си умения с тези на Рай’ги.

Неприятна мисъл, наистина, ала Кимуриел разбираше, че Рай’ги се ядосва повече не на бягството на Джарлаксъл, а на това, че не бе успял да сложи ръка на Креншинибон.

— Трябва да ги открием — заяви магьосникът миг по-късно. — Джарлаксъл трябва да умре. Иначе никога няма да имам покой.

— Сега си главатар на група наемници — до един мъже в матриархален Мензоберанзан — отвърна Кимуриел. — Няма покой за теб вече, очакват те само опасности и вечните машинации на матроните. Това е капанът на властта, приятелю.

Погледът, който Рай’ги му хвърли, бе всичко друго, но не и дружески. Магьосникът беше вбесен, по-ядосан, отколкото Кимуриел някога го бе виждал. Явно отчаяно жадуваше за отломъка. Също както Ихараскрик.

Ако успееха да заловят Джарлаксъл и Креншинибон, Кимуриел със сигурност щеше да се погрижи илитидът да го получи. Нека крадецът на мисли и могъщите му приятели да се занимават с него, да го изучават, да го унищожат, ако искат. По-добре, отколкото Рай’ги да го отнесе в Мензоберанзан… ако изобщо Креншинибон допуснеше да го отнесат в Мензоберанзан, при положение че, както Ихараскрик беше обяснил, черпеше голяма част от силата си от светлината на слънцето. А и колко ли по-бдителен от обикновено трябваше да бъде Кимуриел, ако се сдобиеше със съюзник като отломъка? Креншинибон никога нямаше да го приеме, никога нямаше да се примири с факта, че псионистът е в състояние напълно да го изключи от съзнанието си.

Кимуриел се изкушаваше тайно да попречи на Рай’ги да открие Джарлаксъл, ала бе наясно, че със или без отломъка, наемникът си оставаше прекалено опасен неприятел, за да допуснат да се измъкне.

Рязко почукване го извади от мислите му. Вратата се отвори и в стаята влезе Берг’иньон Баенре, следван от неколцина войници, които водеха окованата и пребита Шарлота Веспърс. След тях се появиха още елфи, които придружаваха едър, внушително изглеждащ плъхочовек.

Кимуриел кимна на онези, които пазеха Шарлота, да се дръпнат встрани, така че да се озове лице в лице с плъхочовека.

— Горд Абрикс на твоите услуги, добри ми Кимуриел Облодра — поздрави човекът плъх и се поклони ниско.

Кимуриел го изгледа изпитателно.

— Ти ли си начело на калимпортските плъхочовеци сега? — попита той на езика на Повърхността.

Горд кимна:

— На плъхочовеците, които служат на дом Басадони — отвърна той. — Плъхочовеците, които служат…

— Ако имаш поне малко здрав разум, ще спреш дотук — изръмжа Рай’ги толкова заплашително, че Горд, колкото и внушително да изглеждаше, неволно се сви.

— Махнете го оттук! — нареди Кимуриел на войниците, използвайки собствения си език. — Кажете му, че ще го повикаме, когато решим какъв курс да поемат хората му.

Горд Абрикс успя да се поклони още веднъж, преди да бъде изведен от стаята.

— Ами ти? — обърна се Кимуриел към Шарлота на езика на Мрачните и дори това, че разговаря с нея по този начин, му напомни колко полезна може да им бъде тя.

— С какво съм заслужила подобно отношение? — попита Шарлота, решила да упорства до последно.

— Защо си мислиш, че трябва да направиш нещо, за да го заслужиш? — спокойно отвърна Кимуриел.

Шарлота понечи да отговори, ала бързо осъзна, че всъщност няма как да обори тази простичка логика.

— Изпратихме те да се срещнеш с Да’Даклан паша — напомни й Рай’ги. — Възложихме ти важна задача, а ти не я изпълни.

— Бях измамена и заловена от Ентрери — възрази Шарлота.

— Провалът си е провал — отсече Рай’ги. — И води след себе си наказание… ако не и нещо по-лошо.

— Но аз избягах и ви предупредих, че Ентрери е при Джарлаксъл — настояваше Шарлота.

— Избяга? — невярващо повтори магьосникът. — Ти самата ни каза, че полуръстката е била прекалено уплашена, за да те задържи и те е пуснала да си вървиш.

Последните думи на Рай’ги никак не се понравиха на Кимуриел. Дали и това бе част от плана на Ентрери? Не бяха ли двамата с Рай’ги пристигнали в кулата в най-неподходящия за преврата момент, тъкмо когато противниците им бяха скрили Креншинибон, изваждайки на негово място имитация, която да насочи усилията им в погрешната посока? Да, това бе любопитна мисъл, на която нямаше да е зле да обърне повечко внимание и то заедно с тази полуръстка, Дуавел Тигъруилис.

— Дойдох право при вас! — твърдо заяви Шарлота без повече увъртания, като човек, осъзнал, че няма какво повече да губи.

— Провалът си е провал — повтори Рай’ги, с не по-малко твърдост в тона.

— Но ние не сме безсърдечни — побърза да добави Кимуриел. — Аз дори вярвам, че грешките могат да бъдат изкупени. Казваш, че Артемис Ентрери те е поставил в това неприятно положение, значи трябва да го намериш и да го убиеш. Донеси ми главата му или аз ще взема твоята!

Шарлота вдигна безпомощно ръце.

— Откъде да започна! — възкликна тя. — Какви средства да…

— Ще разполагаш с всички средства и всички възможности на дом Басадони и на Далабад, както и пълното съдействие на онзи плъх и неговите подчинени — отвърна Кимуриел.

Изражението на Шарлота си остана скептично, ала в очите й припламнаха искри, които не убягнаха от вниманието на Кимуриел. Беше бясна на Артемис Ентрери, задето й бе причинил всичко това, поне толкова бясна, колкото те двамата с Рай’ги. Да, Шарлота Веспърс беше коварен и достоен противник. Усилията й да открие и унищожи Ентрери със сигурност щяха да им помогнат да обезвредят Джарлаксъл и опасния кристален отломък.

— Кога да започна? — попита Шарлота.

— Защо си още тук? — рече в отговор псионистът.

Шарлота го разбра и се изправи на крака. Разбраха го и войниците, които побързаха да й помогнат и да свалят оковите й.

Петнадесета глава Скъпа Дуавел

— Ах, приятелю, как ме измами — прошепна Джарлаксъл на омаломощения, почти безпомощен Ентрери.

Убиецът лежеше в полусвяст, ала макар да притежаваше магия, с която можеше да го изцели напълно, Джарлаксъл предпочете да не избързва и да премисли случилото се.

Тъкмо се опитваше да реши дали Ентрери го беше спасил, или го бе обрекъл на гибел, когато чу зов, който познаваше прекалено добре.

Погледът му падна върху убиеца и по абаносовото му лице плъзна широка усмивка. Креншинибон! Креншинибон беше у Ентрери! Джарлаксъл мислено се върна към разигралото се в кулата и бързо се досети, че при онази първа, неочаквана атака, палачът бе сторил много повече от това просто да среже кесийката от пояса му. Не, хитрият — толкова хитър! — мъж бе заменил неговата кесийка с друга, в която имаше копие на Креншинибон.

— Ах, лукави ми спътнико! — подхвърли Джарлаксъл, макар да не бе сигурен дали Ентрери изобщо може да го чуе. — За пореден път с радост се убеждавам, че не съм те подценил!

С тези думи той посегна към колана на Ентрери, все така широко усмихнат.

Пръстите на Ентрери се сключиха около китката му.

Само за миг в другата ръка на Джарлаксъл се появи кама. Наемникът бе готов да прониже почти беззащитния мъж в сърцето, когато забеляза, че вместо да се опита да извади оръжието си, Ентрери го гледа умолително. Увещанията на Креншинибон все така отекваха в съзнанието на елфа и го караха да побърза, да довърши Ентрери и да си вземе онова, което му принадлежи.

Джарлаксъл за малко да му се подчини, въпреки че сега гласът на отломъка далеч не бе така силен и мелодичен както преди.

— Недей! — промълви Ентрери. — Не можеш да го контролираш.

Джарлаксъл се отдръпна и го изгледа изпитателно:

— Но ти можеш?

— Затова те вика — дишането на Ентрери бе станало още по-мъчително, раната под ребрата му отново кървеше. — Кристалният отломък няма власт над мен.

— И защо? — усъмни се Джарлаксъл. — Да не би Артемис Ентрери да е приел моралните принципи на Дризт До’Урден?

Палачът опита да се изсмее, ала вместо това лицето му се разкриви от непоносимата болка.

— В много отношения двамата с Дризт си приличаме повече, отколкото подозираш — обясни той. — По самоконтрола, на който сме способни, например.

— И единствено това е в състояние да те предпази от влиянието на Креншинибон? — все така недоверчиво попита наемникът. — Нима искаш да ми кажеш, че не съм така дисциплиниран както вас двамата…

— Не! — рязко го прекъсна Ентрери и почти успя да се надигне, напук на болката.

— Не! — повтори той по-спокойно след малко и отново се отпусна назад, с мъка поемайки си въздух. — Дризт беше недосегаем за отломъка благодарение на принципите си… също като мен. Разликата е, че той се водеше от моралните си устои, а аз — от независимостта си.

Недоверието, изписано по лицето на Джарлаксъл, постепенно отстъпи място на искрено любопитство.

— Защо го взе? — попита той.

Ентрери го погледна и понечи да му отговори, но лицето му се изкриви от болка. Джарлаксъл бръкна под плаща си, извади малка сфера и като я поднесе към палача, поде заклинателен напев.

Почти веднага Ентрери се почувства по-добре. Раната му се затвори, дишането му стана по-леко. Заклинанието на Джарлаксъл трая само няколко секунди, всяка от които носеше на палача ново облекчение, въпреки това наемникът спря много преди той да бъде напълно изцелен.

— Отговори ми! — настоя елфът.

— Идваха, за да те убият — обясни Ентрери.

— Очевидно. Но не можа ли просто да ме предупредиш?

— Нямаше да е достатъчно — настоя Ентрери. — Бяха твърде много, освен това знаеха, че най-важният ти съюзник ще бъде отломъкът. Затова и още с влизането си се опитаха да го обезвредят, макар и временно.

Първата реакция на Джарлаксъл бе да си поиска Креншинибон обратно, за да се върне и да накаже Рай’ги и Кимуриел за предателството. После обаче размисли и остави палача да продължи.

— Прави бяха, като искаха да ти го отнемат — дръзко довърши Ентрери.

Страховитото изражение на Джарлаксъл трая само миг.

— Отдръпни се от него — посъветва го убиецът. — Пропъди шепота му от съзнанието си и помисли за действията на Джарлаксъл през последните няколко седмици. Можеш да останеш на Повърхността само докато истинската ти самоличност е в тайна, ала въпреки това започна да издигаш кристални кули. При цялото си могъщество Бреган Д’аерте не може да покори света, нито дори Калимпорт, даже и с помощта на Креншинибон, а виж само какво се опита да направиш.

Джарлаксъл на няколко пъти отвори уста, за да каже нещо, ала всичките му възражения се изпариха още преди да ги беше изрекъл. Ентрери беше прав и наемникът го знаеше. Допуснал бе грешка и то каква!

— Обаче няма как да се върнем и да се опитаме да им го обясним — отбеляза Джарлаксъл.

Ентрери поклати глава.

— Именно Креншинибон е в основата на заговора срещу теб — думите му подействаха като плесница на Джарлаксъл. — Ти се оказа прекалено хитър, ала кристалният отломък правилно прецени, че амбициозният Рай’ги лесно ще се поддаде на изкушението на грандиозните му планове.

— Казваш го, за да ме умилостивиш — обвинително рече елфът.

— Казвам го, защото е вярно, нищо повече — отвърна Ентрери, после обаче замълча, а лицето му се сгърчи от връхлетялата го болка. — Ако помислиш малко и сам ще видиш, че съм прав. Креншинибон те водеше натам, накъдето бе решил, макар и не без съпротива от твоя страна.

— Кристалният отломък или ме е контролирал, или не е. Или едното, или другото.

— Манипулираше те, да. Нима изобщо се съмняваш? Но не толкова, колкото би успял да манипулира Рай’ги.

— Отидох в Далабад, за да разруша кристалната кула, нещо, което Креншинибон със сигурност не желаеше — възрази Джарлаксъл, — и въпреки това можех да го сторя. Обезвредих го напълно.

Наемникът искаше да каже още нещо, ала Ентрери го прекъсна:

— Можеше да го сториш? — невярващо повтори той.

— Разбира се! — заекна Джарлаксъл.

— Но не го стори?

— След като се убедих, че поискам ли, мога да срина кулата със земята, вече не виждах никаква причина да го правя… — започна наемникът, ала още докато го изричаше, осъзна какво бе казал.

Бяха го изиграли. Той, който нямаше равен в интригите, се бе оставил да бъде заблуден.

— Нека остане у мен — рече Ентрери. — Креншинибон и в този момент се опитва да ме манипулира, ала не притежава нищо, с което да ме изкуши и поради това няма власт над мен.

— Но постепенно ще те изтощи — предупреди го Джарлаксъл. — Ще открие слабостите ти и ще ги използва срещу теб.

Ентрери кимна:

— Времето му е на изтичане — съгласи се той и наемникът го изгледа любопитно. — Нямаше да си хабя усилията да те спасявам от онези нещастници, ако нямах план.

— Кажи ми!

— Когато му дойде времето — обеща палачът. — Сега те моля единствено да не се опитваш повече да ми отнемеш Креншинибон и да ме оставиш да отдъхна малко.

След тези думи Ентрери се облегна назад и затвори очи, макар да осъзнаваше, че ако Джарлаксъл го нападне, единствената му защита ще бъде Креншинибон.

Знаеше също така, че прибегне ли до отломъка, сам ще отслаби защитата си, дотам, че в крайна сметка да се откаже от намерението си и да се остави Креншинибон да го води.

Да го води към унищожение и участ, по-страшна и от смъртта.

Успокои се донякъде, когато погледна към Джарлаксъл и видя на лицето му познатото интелигентно и спокойно изражение на някой, който оглежда нещата от всеки ъгъл, преди да предприеме каквото и да е решително и потенциално опасно действие. А в светлината на всичко, което Ентрери току-що беше обяснил, опитът за кражба на Креншинибон попадаше точно в тази категория. Не, палачът вярваше, че Джарлаксъл няма да предприеме нищо срещу него. Опитният наемник щеше да изчака, за да види как ще се развият събитията, преди да стори нещо, което би могло да промени събитията, с които все още не бе съвсем наясно.

С тази успокоителна мисъл, Ентрери потъна в сън.

Последното, което усети преди да заспи, бе благотворното действие на магията, която Джарлаксъл бе подхванал отново.

Полуръстката с изненада установи, че пръстите й треперят, докато се опитва да отвори бележката.

— Виж ти, Ентрери, а аз дори не бях сигурна, че можеш да пишеш — подсмихна се тя при вида на красивия, макар и прекалено изчистен за нейния вкус почерк.

— Скъпа ми Дуавел — прочете тя на глас и поспря, чудейки се как да приеме този поздрав.

Дали бе просто официално обръщение, или израз на искрено приятелство?

Внезапно си даде сметка колко малко всъщност знае за онова, което ставаше в душата на Артемис Ентрери.

Той винаги твърдеше, че единственото му желание е да бъде най-добрият, но защо тогава не бе използвал отломъка, за да извърши нещо грандиозно, още щом се сдоби с него? А Креншинибон наистина беше у него, в това Дуавел беше сигурна. От подставените си лица в Далабад бе научила всичко за рухването на кристалните кули и бягството на палача и един мрачен елф, за когото Дуавел вярваше, че е бил Джарлаксъл.

Всичко говореше, че планът на убиеца се е увенчал с успех. Дори и без разказите на очевидците и въпреки напълно заслужената слава на противниците му, Дуавел никога не се бе съмнявала в Ентрери.

Полуръстката отиде до вратата и след като се увери, че е заключена, седна пред тоалетната си масичка, разстели пергамента пред себе си, затисна двата му края с преспапиета, изработени от едри скъпоценни камъни, и се зачете, с намерението да си оформи мнение едва след като прочете писмото за втори път.

Дуавел избута пергамента настрани, избърса една сълза от очите си и се изсмя на нелепостта на цялата ситуация. Ако преди няколко месеца някой й бе казал, че един ден ще съжалява, задето Артемис Ентрери си е тръгнал от живота й, тя щеше да му се изсмее в лицето и да го нарече глупак.

Ала ето че писмото бе пред нея, по-съкровено от всичките им разговори досега. Разговори, които вече й липсваха или по-точно — натъжаваше я мисълта, че в бъдеще вече няма да ги има. Поне в близко бъдеще.

Ентрери твърдеше, че и на него ще му липсват и това истински порази Дуавел. Само като си помислеше, че така бе завладяла Артемис Ентрери, убиецът, който от двайсет години (макар и с кратки прекъсвания) тайно управляваше калимпортските улици. Сближавал ли се бе някой толкова много с Артемис Ентрери?

Никой, който все още да е жив, сигурна бе Дуавел.

Отново препрочете края на писмото и очевидните лъжи, засягащи намеренията му. Ентрери се бе погрижил да не каже нищо, което би издало на останалите в Калимпорт мрачни елфи, че Дуавел знае нещо за тях или пък за кристалния отломък. А инструкциите, които уж й бе дал по отношение на Шарлота, целяха да й осигурят допълнителна сигурност, да й купят, ако се стигнеше дотам, малко милост от Шарлота и тайните й съюзници.

При тази мисъл Дуавел усети как по гърба й пробягва тръпка. Последното, което искаше, бе да разчита на милостта на Мрачните!

Надали щеше да се стигне дотам, осъзна тя. Дори ако дирите ги отведяха до нея, тя на драго сърце щеше да покаже писмото на Шарлота и тогава Шарлота щеше да види в нейно лице ценен съюзник.

Да, Артемис Ентрери бе положил големи усилия да скрие участието на Дуавел в плана му и това, повече от топлите му думи, й разкри дълбочината на приятелството между тях.

— Бягай далеч, приятелю, и се скрий добре! — прошепна тя.

След това нежно нави пергамента и го прибра в едно от чекмеджетата на изящното си писалище. Звукът, с който се затвори чекмеджето, отекна болезнено в сърцето й.

Артемис Ентрери наистина щеше да й липсва.