Слънцепиецът

1

Частен космодрум,

юли 2023

За повечето ракетни инженери апаратът изглеждаше нелепо — като много заострено яйце, настанено в малка кошничка или пръстен от тумбести бустери за стабилизация. Въпреки това сред специалистите вече нямаше човек, който да не вярва, че това чудо ще полети. Притесняваха се, да. Винаги нещо може да се обърка при изпитателно изстрелване. Но, по принцип, корабът ТРЯБВАШЕ и МОЖЕШЕ да се откъсне от планетата.

Че и нещо повече.

И все пак, когато върху матовия стоманеносив корпус пише „ПА-I“, сиреч „Пробен апарат Първи“, даже гордото заглавие отдолу — „Конкистадор-1“ — не спомага за намаляване на напрежението.

Пробните модели, при това първите, много рядко са успявали да постигнат нещо повече от това да дадат опит на конструкторите за построяване на втори екземпляр от замислената машина.

Да, времената са други. Има компютърно моделиране. Има десетилетия традиция в експлоатация на ракетно-космическа техника. Ала хората стискат палци и тайно докосват всевъзможни талисмани.

— Започваме предстартова проверка на системите — дрезгаво се обади първият пилот.

А колегата му до него в кабината додаде:

— Едночасова готовност!

— Потвърдено — отзоваха се веднага от захранващата база, която се намираше на 15 мили от стартовата площадка.

Контролният център на полета включи таймерите за обратно броене.

На почетно място в залата, с монитори, върху които се проектираше всичко най-важно, седяха създателите и собствениците на сдружението „Астроконкиста“. Единият суетливо мърдаше, въртеше се в креслото, подхвърляше престорено остроумни реплики. Другият спокойно наблюдаваше залата, но стискаше палци не по-слабо от всички останали.

На централния екран схемата на „Конкистадор-1“ постепенно ставаше зелена. Проверяваните възли и системи мигаха в жълто. Ръководителят на първата мисия на кораба, предназначен да покорява звездите, потупваше с пръст токата на колана си. Знаменитата му каубойска шапка се крепеше като по чудо на тила. С ината на фаталист той дебнеше поява на червени светлини върху схемата, като в същото време не си позволяваше да допусне, че такова нещо ще се случи.

— Я пуснете музика, момчета! — нареди той по едно време.

— Кое точно, шефе?

— Ама че въпрос, момче. Патси Клайн, естествено!

— Ехей, не сме в Тексас!

— Не сме и във Флорида, тарикат. Тази пустош ще остави всички космодруми да й гълтат прахта и пушека!… Къде е тестът на станциите за следене, господа?

— Терминал 9, сър! Всичко е по план!

— Прехвърли ми резюме, момче. Четирийсет минути до старта! Ей, къде ми е музиката, проклет да съм!

Кънтрито изпълни залата. Ръководителят на мисията се плесна по челото и шапката му падна на пода.

— Това е Доли Партън, а не Патси Клайн! Пфу… невежа. Хайде, остави я…

Лицето му не се промени, оставаше заядливо и наострено, съсредоточено, уверено. Но преглъщането стана сякаш мъчително. Ръководителят бавно вдигна шапката и я нахлупи почти на очите си.

Моряците, летците и космонавтите са най-суеверната паплач в този край на вселената.

Асистентът обърка диска с музиката. За самия старт беше предвидено да прозвучи Бетовен. Остава и него да сменят с лигльото Моцарт, например.

Ръководителят на полета зорко обходи с поглед контролните екрани.

Нещо ще се обърка, мамка му.

Пусти суеверия.

(Когато по-късно се оказа, че е познал, той захвърли каубойската си шапка и повече никога не я сложи на главата си.)

Времето летеше…

— Деветнайсет минути до старта! Кораб — наред! Захранваща база — наред! Станции за следене — готови! Екипаж… екипаж?

— Наред сме и двамата, не вряскай.

В залата премигваха екрани, младши асистенти носеха кафе и прибираха празните чаши. Неколцина пушеха, издишвайки дима в абсорбаторите.

— Да не заспите, момчета, скоро ще отлитате… Площадка?

— Площадка готова за освобождаване на апарата.

Ръководителят изпука пръсти.

— Последни проверки! Седемнайсет минути до старта!

Залата вече бръмчеше като кошер и гласът на певицата, която зовеше всеизвестната Джолийн, едва пробиваше трескавата гълчава на трийсет и деветимата оператори, които приемаха доклади от външните екипи техници.

Ръководителят почти не чуваше песничката за Джолийн, но ухото му долови фалшив тон в объркания хор на операторите. Беше го причинил човек от охраната, който се приближаваше към диригента на цялата тази лудница.

Боже, такова пазарище и на Кейп Канаверал през шейсет и първа не е било…

— Сър! Шеф Колинз иска да говори с вас!

Ръководителят неохотно пое подадената радиостанция.

— Какво има, Боб? Зает съм, ако не знаеш. Имам да пращам в далечния космос двама кретени в кофа от титанова тенекия!

— Ричардс — отвърна през шум гласът на началника на охраната, — имаме проблем.

Край, рече си ръководителят на полета.

— Какъв проблем, Боб? — попита нехайно.

— На портала.

— Извънземни?

Не личеше да се шегува. По-скоро се мъчеше да не заругае.

— Федерални агенти. И типове от министерството на правосъдието. Два вана чиновници.

Палецът на Ричардс замръзна върху бутона на радиостанцията. Насили се да го натисне, за да отрони глухо:

— Само толкова?

— И стотина суатовци. Три бронирани коли. А след малко ще видиш на монитора си два техни хеликоптера около площадката. Съжалявам, Ричардс, не мога да ги спра. А знаеш, че бих опитал, честна бойскаутска…

— Какво искат?

Все още не крещя, помисли си Ричардс. Браво на мен. Направо съм супер.

— Искат да спрат изстрелването. Имали заповед от губернатора и от…

Ръководителят на мисията престана да слуша, защото видя хеликоптерите до „Конкистадора“ и тутакси високоговорителите изръмжаха:

— Тук кабина. Първи пилот на линия. Виждам някакви натрапници през илюминатора. Кула, да не сте пуснали новинари!?

— Можехте да ни предупредите поне да се обръснем по-грижливо! — уж шеговито подхвърли вторият астронавт-изпитател, но с глас, напълно лишен от ведро настроение.

Нормално е да се ядосаш в такъв момент, още повече ако се намираш в ложемента в кабина на космически кораб, готов за старт. А до теб, до тръпнещия за скок корпус — навлеци. Предпоставка за голямо „бум!“ е това, джентълмени. Не толкова голямо като двете совалки преди години, но май е все едно колко голяма ще е тупурдията, в която ставаш на пепел заради нечия самонадеяност и тъпота!

Екипажът настояваше за обяснения:

— Кула, какво става?!

В залата се възцаряваше объркано мълчание. Всички извръщаха глави към пулта на ръководителя, застинал като стрелец в уестърн.

Ричардс не смееше да поглежда към двамата създатели на проекта. Имаше чувството, че ТОЙ и никой друг ги е предал и изложил.

Пред него зазвъня телефонът за външна връзка.

Вдигна слушалката, без да прави резки движения, но я стисна така, сякаш искаше да я удуши.

— Да?

— Спрете старта! — нареди типично полицейско-чиновнически глас. — Имаме съдебно решение. Повтарям, спрете старта!…

И на други монитори вече се виждаха бронирани коли и тичащи въоръжени хора.

След няколко минути те влязоха в контролната зала. В протегнатите ръце — служебни значки и някакви листчета с държавния герб. Задудниха още от прага:

— Мисията се отменя по решение на съда заради неправомерна употреба на технология, която е собственост на правителството на…

Ричардс стана, захвърли шапката си и се закле наум никога повече да не я слага на главата си.