Слънцепиецът

4

Среден американски запад,

две години след спирането на старта на „Конкистадор-1“

Ранчото е хубаво място за отмора. На мили навред собствена земя, тишина и спокойствие. Небе и равнина. Много небе. Арнолд Ричардс, колкото и да имаше работа и грижи покрай конете, винаги отделяше време да погледа небето. Най-вече нощем, край огън на открито. Взираше се в звездите… и се мъчеше да не мисли и да не мечтае за тях.

Изпращя главня и той се пресегна да я бутне навътре в жарта. Изпърха от тъмното черният му жребец за езда. Господи, каква тишина…

Конят пръхтеше.

Ричардс посегна към пушката и се ослуша. Намръщи се. Май сред скалите на изток бучеше автомобил. Не след дълго нощта погрозня от фаровете на джипа.

Ричардс изчака колата да се приближи. Помисли си, че май трябва да престане да казва на работниците си къде точно ще нощува, за да не могат да го намират и безпокоят. Нали заради това зарязваше мобилните си телефони — за да го оставят на мира!

Знаеше, че няма да го направи.

— Синьор, търсят ви по телефона!

Ха така…

— Майната им. Не съм на повикване — слабо се озъби собственикът на ранчото, който искаше всичко на всичко да е и господар на собственото си време.

— Търси ви синьор ученият, конквистадоре…

Ричардс се оживи. Побутна бейзболната шапка, килна я към тила си, като я почукна с показалец по козирката. Пое си дъх:

— Дай го тогава.

Икономът-коняр поднесе дже-ес-ема много почтително. Ричардс набра номера, отбелязан на дисплея като неотговорено повикване.

— Здравей, Борис.

— Здрасти, Арни — с известно забавяне отвърна слушалката. Аха, значи отдалеч се обажда, рече си Ричардс.

— Престани с това „Арни“. Знаеш, че не го обичам.

— И аз не обичах руснаците, ама на, човек се променя… Ти, впрочем, склонен ли си да ги заобичаш?

— Кого? Руснаците? Никога не съм ги мразел.

— Нямал си исторически повод като Матиас, затова. Е, при мен случаят е двусмислен по отношение към тази нация…

— Борис, да не си пиян?

— Ъхъ. Мъничко.

— И нямаш другарче да си приказваш? Съжалявам, не мога да ти помогна.

— Ей, Ричардс! Чакай, не затваряй! Важно е!

— Петнайсет секунди.

— Хма, ама и ти си един темерут… Добре, слушай. Подновяваме проекта „Астроконкиста“ с променена технология. Променена дотолкова, че да не ни спрат отново. Пак биха имали основание, но не и на територията, на която се намираме в момента. Та мисълта ми е… Искаш ли да бъдеш ръководител мисия? В Семипалатинск. Чудесно място, ще ти хареса.

Гърлото на Ричардс пресъхна.

— Предложиха ни терен и съдействие срещу съдружие като държава… малко отстъпление от принципите ни, но в границите на допустимото. Имаха и други условия… — бързаше да избъбри всичко физикът, засилил се за заинтригува събеседника си преди онзи да е прекъснал връзката. — Обаче аз… ние с Матиас СЕ НАЛОЖИХМЕ да съберем стария екип почти без промени. Е, ще има един руснак сред пилотите. И държат да кръстим изпитателния модел с руско име… „Гагарин“ става ли според теб? Хайде бе, човече, кажи нещо!

— Кога и къде да пристигна?