Слънцепиецът

2

Правителствена лаборатория,

четиринайсет месеца преди отменения старт на „Конкистадор-1“

Нетипичната за контролната зала на лабораторния комплекс тишина си намираше бледо оправдание в единствения самотен признак на живот — тихо мъркане на компютър и човек пред него, който шумно сърбаше безалкохолна напитка от кутийка. Отдясно на клавиатурата стоеше наредена шахматна дъска от полупрозрачна пластмаса, фигурите сякаш висяха върху плосък пласт карирана геометрична мъгла. Десктопът на екрана се кипреше с импозантно изписаното лого на проекта — „StarJump“ — а под него името на човека, кой знае защо с малки букви, така че личеше само длъжността — НАУЧЕН РЪКОВОДИТЕЛ.

Табелката на съседното работно гнезденце беше същата, но с име на друг човек. И на плота имаше само монитор за наблюдение на данните, постъпващи от долните етажи на лабораторията, където се разполагаха експерименталните установки. До монитора — бележник и подредени писалки и моливи. Теоретиците в повечето случаи не се нуждаят даже от бележник, за да работят. Дали заради това в света на естествените науки (та дори и във физиката, която се гордее не само с Айнщайн), спрямо теоретиците все още съществува пренебрежение? Битува нагласата, че на теоретика най му е мястото в университета. Такова схващане е по-скоро плод на човешкия стремеж да жъне успехи от труда си възможно най-бързо — и то МАТЕРИАЛНИ, практически успехи. Да има възвращаемост на инвестициите.

А когато няма — лабораториите опустяват. Кранчето на финансирането е спряно. Няколко години работа отиват по дяволите като „безперспективна в обозримо бъдеще“. Бюджет ще получат други изследователски групи, които са успели да убедят комисията по науката към Конгреса, че именно тяхната идея не ще остане ялова „в обозримото бъдеще“.

Врата на залата се отвори. Човекът до компютъра и шаха неволно се озърна, като си помисли, че преди съскането на пневматиката никога не е достигало до ушите му заради гласовете наоколо, заради вентилаторите на машините, индикаторните звукови сигнали и бученето на уредбите на долния етаж. Само когато се намираше непосредствено до същата врата — само тогава я чуваше. Не и сега… И стъпките преди не са кънтели по този начин… Лаборанти, асистенти, специалисти — всички са пуснати да си търсят други ангажименти и източници на доходи.

Физикът до компютъра потисна въздишка. Проследи с поглед приближаващия се колега. Онзи старателно бършеше ръцете си със салфетка. Удивителен чистофайник. Когато заставаха един до друг, направо влизаха в клишето, според които теоретиците били спретнати, принципни, спокойни и подредени, а експериментаторите — размъкнати, конформисти и суетливи.

В момента обаче и двамата научни ръководители на „Звезден скок“ изглеждаха еднакво потиснати.

Теоретикът кимна към шахматната дъска:

— Не се ли отказа?

— Не. — Експериментаторът седна на бюрото си и премести шаха така, че да е удобно да започват. — И без това, какво ще правим цяла седмица?

Колегата му изсумтя:

— Седмица! Тия горе не са с всичкия си. Да не би да очакват, че ще направим чудо до следващата сряда?… Борис, защо, дявол да го вземе, дойдохме в тая невротична страна? А аз си мислех, че само британците са откачени!

— Защото у нас е още по-зле, Матиас. Къде биха ни отпуснали толкова средства другаде?… И аз, докато специализирах, реших, че французите не са наред.

— Но ни спряха! Съвсем внезапно!… Ех, добрата стара Европа… запази ли си билет за дома?

— Не е внезапно. Очакваше се… Не. Ще си потърся друга работа тук. Лудница е, но има пари.

— Но да дадат като срок само СЕДМИЦА!… Има, да.

— И три месеца да ни бяха дали, мислиш ли, че бихме разплели възела?

Теоретикът почеса оплешивяващата си глава. Постави юмруци един върху друг и подпря остра брадичка на тях.

— Имам да плащам ужасно много сметки — съобщи той унило. — Жена ми ще ме убие. Имаш късмет, че не си женен.

— Не знам дали е късмет. Ако получа добра оферта, ще се опитам да уредя и теб, Матиас.

Теоретикът кимна тъжно. Докато работеха по проекта „Звезден скок“, той успя да влезе в остра полемика по страниците на научните списания с мнозина университетски светила по целия свят. А понеже не можеше изцяло да разкрие данните за опита заради идиотските клаузи за поверителност в договора си, компенсираше липсата на доказателства за аргументите си с логически изложения. За мнозина това прозвуча като обида. Науката е безпристрастна, но учените никак не са.

Никой достатъчно състоятелен университет не го искаше в преподавателския си състав. А другите проекти, свързани с физиката, предпочитат емпирици като Борис. Проклети сметки.

Все още не бяха направили ход, съзерцаваха дъската.

— Какъв максимален диаметър на червейевия канал успяхме да отворим, Борис?

— Максимален? Сантиметър. Почти.

— Достатъчно да промушим през него едно бонбонче, нали?

— Теоретично — Борис се опита да не изрича думата подигравателно. — На изхода пак пристигаше плазма.

Пръстът на Матиас докосна царската пешка, но вместо да я премести, теоретикът отново се поинтересува:

— А разликата в температурите на входа и на изхода каква беше?

— Средно?

— Средно.

Експериментаторът потърка чело.

— Матиас, ти продължаваш да търсиш компактната формула… има ли смисъл?

— Какво друго ми предлагаш да върша?

— Ох… Средно около петстотин градуса. Студен шоколадов бонбон, хайде, със стайна температура, а от подпространствения канал излиза електронно-протонен газ около точката на топене на оловото.

— Защо?

— Излишък енергия. Захранваме канала, за да го стабилизираме. При пробиването на червейева дупка отива мощен импулс, а после като достигнем работно ниво…

— Не разбирам откъде има излишък, за да разбие бонбона на атоми, да ги йонизира и нагрее… вие наистина ли сте слагали бонбон в установката?

Борис се изкиска в шепа, погледна колегата си и мигом стана сериозен.

— Веднъж — призна честно той. — Какво толкова? Има ли значение какъв ще е пренасяният обект?

— Не, разбира се… И получили се нещо?

— Нещо?… Майтап ли си правиш… Матиас! Ти ще я мърдаш ли тая пешка или ще й мачкаш главата?

Теоретикът не реагира на забележката. Поразмисли и попита:

— Не опитахме ли да приберем луфта, да смъкнем захранващата мощност до оптимално ниво? Да не остава енергиен излишък, който да ни стапя обектите за прехвърляне?

Борис въздъхна.

— Опитахме — рече търпеливо. Стана му ясно, че шах няма да се играе. Матиас бе захапал яко юздите. Работохолик човек. Язък. — Каналът колапсира.

— Ето това не го разбирам, Борис! — удари теоретикът с юмрук дланта си, колегата му тихо изпъшка от звука. — Не даваме на канала достатъчно мощност, за да превърне обекта в плазма! И въпреки това се получава!

— Нали ти сам каза, че явно така се проявява законът на Айнщайн? Не е възможно пренасяне на информация със скорост, по-голяма от светлинната. Каналът осъществява мигновена връзка между раздалечени в пространство-времето точки. Но разрушава подредените структури. Имаме пренос на маса… но не и пренос на информация.

— Да, така беше… Онези с квантовата телепортация също няма да успеят тогава! — добави леко злорадо той. Борис на драго сърце се съгласи:

— Вероятно. Но ще си уредят бюджет за още две-три години! — не устоя да бръкне с пръст в раната.

И двамата млъкнаха мрачно, кръстосвайки с гневни погледи шахматната дъска.

— Потвърдили се предвиждането ми, че поддържащата канала мощност расте експоненциално с увеличаване на диаметъра му? — каза след малко Матиас, тъкмо когато колегата му реши, че е време за един сандвич.

— По-лошо — отвърна кисело, един тон под заядливо. — Предишните ти сметки се оказаха по-верни. Степенният показател с параметъра. Хиперекспоненциално. Експонента на степен хикс плюс параметър, който е вързан с ефективния диаметър на канала — пак експоненциално. За да отворим тунел да мине една котка, ще ни трябва цялата енергия на Вселената!

Теоретикът сви вежди и се учуди:

— Защо котка? Заради Шрьодингеровите кодоши ли?

— Не, защото котките се провират през тесни дупки.

— Не мъчи животните даже на теория, Борис! — произнесе с неприязън Матиас. — Накрая пак ще стане на плазма.

Експериментаторът се усмихна вяло на сложната теоретична шега.

— Кораб никога няма да мине през червейев тунел, Матиас. Нека си го признаем. С право ни спират финансирането. Не сме в състояние да реализираме целите на „Звезден скок“. Ти беше прав. Това е фундаментално непостижимо.

— Изучавахме само един вид червейеви дупки. Моята хипотеза предполага и други класове хиперпространствени канали…

Пак същото, рече си наум Борис и вдигна патетично ръце:

— Ама не вярваш, че те ще заобиколят забраната на Айнщайн, нали?

Теоретикът тъжно поклати глава:

— Не. Не вярвам. Уви. Само неподредени структурно обекти с информационен капацитет близък до нулата минават що-годе безпрепятствено.

Борис, който мислеше за сандвича в сака си, внезапно застина. Обърна лице към Матиас и нетърпеливо щракна с пръсти:

— Момент. Това не сме го правили.

— Кое? — не разбра онзи.

— Да сипем някакъв флуид в червейевата дупка не сме пробвали. Вода, например. Или едноатомен газ, по-добре… — Борис се оживи. — Какво ще стане според теб? — попита жадно. — Досега се мъчехме да прехвърляме кристални кубчета, микрочипове, семена…

— Няма да ти простя хлебарките. Беше хладнокръвно убийство! Мразя ги тия твари, но беше гадно хрумване! Навярно са страдали повече отколкото от инсектицидните препарати!

— Матиас, какво ще стане с чаша вода, ако я сипя в подпространствения канал?

— Ами… може би лекичко ще се затопли.

Борис толкова усилено мислеше, че чак му личеше. Матиас за миг си представи, че в черепа на колегата му вентилаторът се върти по-бързо заради нарасналата активност на синапсите.

Експериментаторът рязко се завъртя в креслото си към компютъра:

— Нека опитаме!

Матиас се стъписа.

— Само двамата?

Борис разпери ръце.

— Захранването не е изключено, установките работят автоматично. Само ще трябва да се направиш на лаборант и да сипеш чаша вода в контейнера. Ако обичаш.

— Добре де, но какво ще ни даде това? Освен като приложение за нуждите на пожарникарите… Хм. Все пак нещо практично. В Австралия бая пари ще дадат за хиперспространствен пожарогасител… Така ли мислиш да спасиш бюджета? С малко странично изобретение?

— Не… да… не знам! Нека проведем опита и ще ти кажа.

Теоретикът сви рамене. Изправи се. Протегна дълга ръка към престилката.

— Известен случай — двама теоретици, които започнали да се занимават с инвестиции. Предателство към науката — вярност към портфейла. Жена ми поне ще бъде доволна…

— Матиас.

— Да?

С изненада оглеждаше мързеливия според неговите критерии Борис. Колегата направо се тресеше от желание за работа. Помнеше го такъв в началото на програмата. Странно, какво ли му е хрумнало?…

— Ако експериментът успее — заяви Борис, — най-отговорно ти обещавам, че двамата ще можем да основем собствена компания за междузвездни превози.

Теоретикът зяпна. А Борис небрежно додаде през рамо:

— Ако, разбира се, се навиеш да произвеждаме добрите стари субсветлинни звездолети, а не „Хилядолетни соколи“!