Слънчева приказка

5

Третият лъч си играеше с една котка. Тя протягаше лапи да го улови. Той се смееше. Кацваше на гардероба. Котката скачаше. Лъчът бягаше във вазата. И котката там се мушкаше, ала тогава слънчевият лъч й се усмихваше от телевизора.

Котката се приближаваше с пълзене.

Но и тя, и слънчевият лъч изведнъж станаха сериозни.

На екрана се показаха две поразсърдени деца.

Караха се за едно стъклено топче. И не само че се караха. Обиждаха се. Вече засукваха ръкави.

— Ти ли ще ми казваш, че е твое?

— А ти? Кой си ти!

— Мълчи, ще те напляскам.

— Опитай се де.

— Мълчи, ще те набия.

— Хайде де, ако имаш смелост.

Две настървени петлета стояха една срещу друго.

И котката настръхна.

Слънчевият лъч в миг се намери край децата.

Обля ги с нежност. Погъделичка ги. Децата весело се смееха.

Гонеха лъча.

Той им бягаше.

Те тичаха със смях.

И котката се смееше. Скачаше весело пред екрана.

Децата излязоха от телевизора.

Поздравиха се с котката. Заиграха с нея.

Слънчевият лъч се учуди, почеса си ухото и пак се учуди, и се качи на лифта, който отвеждаше в онзи дворец.