Слънчева приказка

6

Четвъртият лъч бе на футболен мач, когато неочаквано петият кацна на рамото му. Нещо му прошепна и двата лъча напуснаха трибуната.

Дълго пътуваха. Летяха над морета, реки, океани. Зад тях останаха девет морета и десет многолюдни града.

Пристигнаха и видяха:

един премръзнал вятър се люлееше на невидими ледени въжета,

един сняг духаше в ръцете си — искаше му се да се стопли, ала бе безсилен: духнеше ли, вместо пара от устата му излизаха пръчки лед,

едно дърво, голямо и самотно, плачеше, но сълзите още в очите му се превръщаха в снежни топки.

Всичко бе заледено.

Всичко?

Не съвсем.

Имаше хора с големи ботуши и дълги кожуси. Те премерваха леда, чертаеха планове.

— Тук ще построим слънчев град! — уверено каза един.

— С много детски игрища…

— С много рози по улицата…

Леденият цар злокобно се усмихна. Той духна и хората се скупчиха. Усетиха как кръвта им леденее.

Слънчевите лъчи се спогледаха и стоплиха безстрашните покорители на леда.

И веднага тръгнаха към двореца на баща си, да го поканят да помогне на хората, защото единствено хората и слънцето сдружени могат да победят ледения цар.