Смарагдова магия

17

През следващите няколко седмици Катрин от ден на ден ставаше все по-угрижена. Дните прекарваше в стаята си и само вечер слизаше заедно с Хю в голямата зала, но страхът й от срещата с войниците на О’Нийл не отслабваше.

И което бе още по-лошо, чувството за вина заради смъртта на Тим бе заседнало дълбоко в душата й и не й даваше мира. Катрин се чувстваше отговорна за смъртта на момчето, но не намираше сили да посети гроба му.

Всеки ден Катрин стоеше до прозореца и копнееше да почувства по кожата си сгряващите лъчи на майското слънце, но се задоволяваше с това, да шие бебешки дрешки.

Вулкан, когото тя безмерно обичаше, бе още един повод за притеснения в нейния малък свят. Всичките й опити да го дресира оставаха безуспешни и кутрето бе постоянен повод за търкания между нея и Мод.

Катрин настояваше икономката да извежда Вулкан на разходка и от ден на ден възрастната жена ставаше все по-недоволна заради допълнителното си задължение. Катрин знаеше, че е несправедливо да иска това от Мод, но без Хю нямаше сили да се среща с хората му.

Сега тя се извърна от прозореца, за да позвъни за Мод. Беше станало време за разходката на Вулкан. Малко след това се появи икономката, която изглежда не бе в най-добро настроение.

— Вулкан трябва да бъде изведен — каза Катрин.

— Тогава го изведете сама — тросна й се Мод. — Нямам желание да ставам бавачка на една толкова безполезно създание.

— Аз съм графинята на Тирон — каза Катрин и се изправи в пълен ръст пред Мод. — Подчинявай се на заповедите ми или си търси нова работа.

— Нито ще се грижа за малкия звяр, нито ще си търся друга работа — отвърна Мод, която бе малко по-висока от Катрин. — Господар в този дом е графът, а не вие.

Двете жени стояха една срещу друга и си разменяха войнствени погледи. Накрая Катрин отстъпи.

— Не мога да изведа Вулкан — призна тя със сълзи в очите. — Ако можех, щях да го сторя.

Гласът и изражението на Мод поомекнаха.

— Защо пък не?

— Защото… се боя.

— Няма от какво да се боите — увери я Мод. — Видях ви да стоите до прозореца и зная как копнеете да излезете навън. Не можете да прекарате остатъка от живота си в тази стая. Вземете Вулкан и се разходете с него из градината.

Катрин нерешително прехапа долната си устна.

— Бих могла да занеса цветя на гробищата — рече тя накрая. — Къде е мъжът ми?

Мод се поколеба. Гробищата със сигурност не бяха най-подходящото място за повдигане на настроението.

— Графът е в кабинета.

Следвана от палавия Вулкан, Катрин напусна стаята си и за пръв път от онзи трагичен ден, към които постоянно я връщаха кошмарите й, слезе сама по стълбите и се отправи към кабинета.

Хю тъкмо бе възложил на Патрик да замине за Дъблин. Патрик и отряд войници на графа трябваше да доведат Поли, Мейв, Шана и бавачката Нели.

— Влез — извика Хю в отговор на почукването й.

С отварянето на вратата Вулкан се втурна в непознатата за него територия.

Катрин се усмихна на мъжете.

— Надявам се, че не преча — каза тя. — Мога да дойда по-късно.

— Влез — рече Хю с надеждата, че жена му най-сетне е превъзмогнала душевните си терзания и всичко ще тръгне по старому.

— Може ли да занеса малко цветя на гробовете? — попита Катрин.

— Това е твоят дом — обясни й Хю. — Няма нужда да искаш позволение за каквото и да било.

— Разбира се, просто исках да те уведомя. — Тя се изчерви засрамена. — Съжалявам, ако съм попречила.

— Иди с нея — обърна се Хю към Патрик, след като Катрин бе изчезнала. — Сега гробищата не са най-подходящото място за. Кати. Тя държи на теб. — Патрик кимна в знак на съгласие и напусна стаята.

Вулкан се втурна през портата на гробищата, но Катрин се поколеба. Възможно ли бе душите на наскоро починалите да й сторят нещо? Тя огледа пустите гробища. Въпреки топлите лъчи на слънцето по гърба й полази студена тръпка и тя потрепери.

Катрин събра цялата си смелост, направи няколко крачки и като не се случи нищо, въздъхна с облекчение. Ослушвайки се и за най-лекия шум, Насочи се към гроба на Шон. Тя коленичи пред паметната плоча, отстрани отдавна увехналите цветя и постави на тяхно място свежия букет, който бе донесла със себе си. След това се прекръсти и се помоли за душата на покойния си съпруг.

Малко след това се появи Патрик и от страх да не я уплаши извика за поздрав още отдалече. След това коленичи до нея, прекръсти се и промърмори, заеквайки, една кратка молитва.

— Двамата с Шон израснахме заедно — рече Патрик. — Загубата на близък човек е единствената болка в живота на ирландеца.

— Амин — отвърна Катрин. — Сестрите ми винаги са твърдели, че в Ирландия живеят изключително варвари, но изглежда има някакво равновесие. За всяка трохичка щастие трябва да заплатим с болка.

Патрик скочи на крака и помогна на Катрин да се изправи. Когато понечи да тръгне към изхода, младата жена поклати глава и пое в обратната посока.

— Хю ли те изпрати? — попита тя, докато вървяха по алеите между гробовете.

— Да, той се безпокои нещо да не смути разходката ти.

Патрик я погледна.

— Графът изпитва чувство за вина.

— Защо? — изненадано попита Катрин.

— Чувства се отговорен, че те е пуснал без охрана.

— Хю не можеше да знае…

— Радвам се, че виждаш нещата по този начин — прекъсна я Патрик насред думата. — Може би трябва да му го кажеш.|

— Тук е — каза Катрин и спря пред друг един гроб. Тя коленичи, подреди донесените цветя и започна да се моли.

— Тим? — отрони се от устните на Патрик, когато прочете името върху надгробната плоча. — Но той бе още момче. Как е станало?

Катрин продължаваше да се взира в гроба, сякаш не бе чула въпроса му. Как можеше да му признае вината си за смъртта на Тим? Какво щеше да си помисли Патрик за нея? Хю щеше да научи и тогава… По бузите й рукнаха горчиви сълзи.

Патрик коленичи до нея и утешително сложи ръка на рамото й.

— Разкажи ми все пак какво се случи.

— Грешката беше моя — изхлипа Катрин. — Аз съм виновна за смъртта на Тим.

Убеден, че тя не би могла да навреди и на мравка, Патрик я държа в обятията си, докато сълзите й пресъхнаха.

— Какво се случи?

— Бяхме се сприятелили с Тим и той се опита да ми помогне да избягам, но аз се поколебах. Търлаф… — Тя замлъкна, неспособна да продължи.

Изморен от обикаляне насам-натам, Вулкан закуцука към тях. Катрин взе кутрето на ръце, а то започна да ближе солените сълзи от бузите й.

— Търлаф е убил момчето — рече Патрик. — Грешката не е била твоя и не трябва да се укоряваш. — След това добави: — Да съм те лъгал някога?

— Да, лъгал си ме. — Смехът на Катрин бе по-скоро хлипане.

— Вярно, но не за такива неща. — Патрик я щипна по чипото носле и този жест я накара да се засмее. — Остави Вулкан на мен, аз ще го отнеса обратно.

— Прави го, докато все още можеш — каза Катрин и му подаде кутрето. — Ирландските овчарки не остават вечно бебета.

Патрик пристисна Вулкан към лицето си и целуна влажната му муцунка.

— Само след няколко месеца Вулкан със сигурност ще ме носи на гърба си.

Когато напуснаха гробищата, Патрик угрижено огледа Катрин. Да, можеше да се пребори с чувството й за вина, но за това щеше да му е необходимо доста време.

Хю, който разговаряше в двора е Конъл и Лайъм, още отдалече зърна Патрик и Катрин, които се връщаха от гробищата. Когато се приближиха, забеляза подутите й, зачервени очи и разбра, че е плакала. Заради Шон ли бе плакал или заради онова, което й бяха причинили? Нищо не желаеше по-горещо от това Катрин най-сетне да му се довери.

— Чаках те — каза Хю, докато поемаше кученцето от ръцете на Патрик. — Време е Вулкан да бъде дресиран.

— Опитай да те видим — докачи го Катрин. Тя добре знаеше, че мъжът й само щеше да си вземе белята. Сама цяла седмица се бе мъчила да научи на нещо кутрето, докато накрая не се отказа.

Патрик, Конъл и Лайъм се ухилиха на честолюбието на графа. Няколко стоящи наблизо войници се опитаха да скрият усмивките си.

— Ще посмее ли някой — включително и скъпата ми съпруга — да сключи един малък облог за изхода на това начинание? — предизвика зрителите Хю.

— Не искаме да ти измъкваме с мъка изкараните пари — отвърна Патрик. Всички в двора, включително и скъпата съпруга, се засмяха.

В този момент се появи мърморещата Мод, която смяташе за грях да се хаби хубава храна заради някакво си куче, и недоволно подаде на Хю чиния с апетитни парченца месо. Без да обръща внимание на хапливите й забележки, Хю поднесе чинията под носа на Вулкан, на когото му потекоха лигите.

— „Седни!“ и „На място!“ ще бъдат първите команди, които ще научи Вулкан — обяви Хю и подаде чинията на Катрин.

След това постави Вулкан на земята, натисна задната част на тялото му към земята и заповяда:

— Седни! — След това възнагради кутрето с едно парченце месо. Вулкан научи урока си учудващо лесно:

С „На място“ бе доста по-трудно. Хю нареди на Вулкан да седне, а след това нареди около него парченца месо. Кучето ведага скочи и ги излапа.

Зрителите избухнаха в смях. Хю изруга на глас, но всъщност не бе истински ядосан. Би устроил в двора на замъка състезания с каруци, ако знаеше, че това ще накара жена му да се усмихне.

— Ако дамата на сърцето ми мисли, че би постигнала по-голям успех от мен, моля да заповяда — предизвика я Хю, повдигайки вежди.

След като тикна чинията в ръцете на Патрик, Катрин пристъпи напред и коленичи до кутрето. След това погледна Хю и го помоли:

— Отдалечи се малко и постави едно парче месо на земята.

Когато Вулкан понечи да се спусне към месото, Катрин го задържа и каза меко:

— На място.

Вулкан започна да скимти и да се опитва да се изскубне.

— На място — с малко по-строг глас нареди Катрин и кучето се успокои.

Катрин го пусна, при което Вулкан вдигна глава и размаха опашка, но остана на място. Зарадвана, Катрин го похвали и го възнагради с парче месо.

Катрин помоли Хю да премести забраненото парче месо малко по-близо и повтори същото нещо. Когато парченцето остана непобутнато пред самата муцунка на Вулкан, Катрин му позволи да го изяде.

— Имаше нужда от нежната ръка на една майка.

Хю наблюдаваше неочаквания обрат с намръщено чело, тъй като се бе надявал да впечатли Катрин, като дресира малкия й любимец.

— Вулкан трябва да се научи също да се приближава при повикване — обясни Хю, нареди на кучето да легне и се отдалечи на няколко крачки от него.

След това вдигна ръка, подхвърли във въздуха едно парче месо и извика:

— Ела.

Вулкан наклони глава на една страна и остана да лежи с муцунка върху предните лапички. Дворът бе огласен от смях.

— Мисля, че Вулкан е уморен — извика Катрин и се закиска.

— Или сит — добави Патрик. Всички с изключение на Хю се запревиваха от смях.

— Ще оставим другите команди за утре — рече Хю и предложи ръка на жена си. — Какво ще кажеш да се прибираме?

Катрин го улови под ръка, но Вулкан не помръдваше.

— Бедничкият, направо е капнал — каза тя и погледна Хю с омагьосващите си зелени очи. — Не би ли могъл да го поносиш.

Хю спря, за да вземе на ръце опърничавото кутре. Когато го вдигна, Вулкан тъкмо бе решил да удовлетвори една своя физиологична нужда.

— Ти, коварно чудовище! — изръмжа Хю и се обърна към Катрин. — Целите ми ботуши са мокри!

Мъжете в двора се държаха за стомасите, а в очите им имаше сълзи от смях.

Когато Хю настигна жена си, изражението на лицето му се промени. Усмихнат, той пристъпи към нея.

— Просто е чудесно да те видя отново усмихната — каза Хю.

Катрин се изчерви, а Хю неочаквано тикна кутрето в ръцете й и влезе в къщата.

Мъжете вече се бяха разпръснали из двора, когато отвътре прозвуча възбуденият глас на Катрин.

— Ах, ти, непослушно куче! Цялата ми рокля е мокра! — В отговор се разнесе гръмкият смях на Хю.

Рано на другата сутрин Катрин слезе в двора, защото искаше да изпрати Патрик, който заминаваше за Дъблин, за да доведе Мейв и Шана. Пребледняла от притеснение, Катрин стоеше до съпруга си и гледаше Патрик, който вече се качваше на коня.

— Бъди предпазлив! — помоли го тя. — Колко ще продължи пътуването?

— Не се безпокой — успокои я Хю и сложи ръка на рамото й.

— Ще браня малките до последен дъх — увери я Патрик. — Още преди края на месеца ще сме в Дънганън.

Катрин протегна ръка и стисна неговата. След това каза:

— Бог да те пази, приятелю.

Хю стисна ръката на своя офицер и му пожела добър път. Когато мъжете се скриха от погледа им, Хю се обърна към жена си. Тя угрижено бе повдигнала вежди, а на лицето й се четеше страх.

Хю се надяваше пристигането на Мейв и Шана да допринесе за пълното оздравяване на Катрин и да й помогне да заличи от паметта си ужасните събития от миналото. Що се отнася до него, възнамеряваше през следващите няколко седмици да прекара много часове със съпругата си.

— Какво те тревожи, Кати?

— Мислиш ли, че вече са ме забравили?

— За кого говориш?

— За дъщерите си. — Катрин се опита да прочете истината в очите на Хю. — Мислиш ли, че Мейв и Шана са ме забравили?

— Да забравят майка си? — Хю се засмя. — Не ми се вярва.

— Но откакто за последен път се видяхме мина много време.

— На теб ти се е сторило много — каза Хю и я прегърна нежно. — Освен това, кой би могъл да те забрави?

Лъчите на утринното слънце се отразяваха в бакъреночервената коса на Катрин и я обграждаха с тайнствен ореол. Големите й зелени очи блестяха като смарагди, а прелъстително розовите устни будеха желание за целувка.

Хю се наведе, за да опита от примамливата сладост на устата й, но Катрин се вцепени от страх и уплашено отстъпи назад.

— Никога няма да ти причиня болка — каза Хю и отдръпна глава в мига, в който устните им вече почти се докосваха.

— Прости ми — извини се Катрин и съжали за хладното си държание, но страхът в погледа й остана.

Хю се насили да се усмихне и смени темата.

— Макар че още е рано — предложи той, — Вулкан би могъл да получи втория си урок.

Уплашеният израз в очите на Катрин изчезна и тя дяволито погледна мъжа си.

— За негово величество, кралят на кучетата, е прекалено рано за ставане — каза тя. — Вулкан все още спи в леглото ми.

Хю усмихнато погали корема й.

— Защо не му направиш компания. Да разнасяш постоянно това бреме сигурно е ужасно изморително.

— Признавам, че съм напълняла — каза Катрин, — но до раждането има още три месеца.

— Скоро ще се клатушкаш като патица, моя трудноподвижна съпруго — докачи я Хю, докато двамата влизаха в къщата.

— Като патица ли? — изфуча тя. — Как смееш да ми говориш така? Никога досега не съм се клатушкала като патица.

— Когато беше бременна с Шана, имаше абсолютно същата походка, — настояваше Хю, докато се изкачваха по стълбите към спалнята на Катрин.

— Никога!

— Виждала ли си се някога отстрани? — попита Хю. — Както гледам, сега патешката походка ще се появи още по-рано.

Очите на Катрин пръскаха гневни искри, но след това тя си спомни оплакванията на Фиона и не можа да сдържи усмивката си. Изглежда бе дошло време за заслужено наказание. Катрин осъзна, че съпругът й полага всички усилия да я разсмее, така че забрави грижите си.

Почувства се виновна за това, че бе отблъснала целувката му.

— Какво ще кажеш да закусим заедно в спалнята ми?

— С удоволствие. — Хю я целуна по бузата и се запъти към стълбите.

Катрин го проследи с поглед, след това докосна с пръсти бузата, по която я бе целунал. „Може би все пак ме обича?“ — учудено се запита тя, но страховете й взеха връх и тя отпусна рамене, сякаш смазана от бремето на грижите. Тя не бе достойна за любовта му. Похотта на Търлаф я бе омърсила.

Докато се спускаше по стълбите, Хю си подсвиркваше доволно. Жена му се бе показала доста по-дружелюбно настроена от предишните дни и той възнамеряваше да се възползва от тази възможност. Вече се забелязваше известен, макар и малък, напредък в отношенията им.

Когато по-късно същия ден Катрин коленичи пред гроба на Тим, я връхлетя плашещото чувство, че е наблюдавана. Страхът я сковаваше и й пречеше да се огледа, но нервите й бяха изопнати до скъсване.

Върху надгробния камък падна сянката на някакъв мъж. Катрин се обърна с вик и вдигна ръце, сякаш искаше да се защити от някои нападател.

— Аз съм — каза Хю и улови ръцете й.

Трепереща, Катрин зарови лице в дланите си и въздъхна с облекчение. Трябваше й известно време, докато се овладее.

„Всемогъщи боже! — помисли си Хю. — Какво трябва да е преживяла, за да се бои и от сенките?“

— Не бива да шпионираш хората — каза Катрин и се опита да започне да диша равномерно. — Ужасно ме уплаши.

— Не съм те шпионирал, но въпреки това съжалявам, че те изплаших. — Погледът на Хю падна върху надгробната плоча. — Мислех, че ходиш на гроба на Шон.

— Понякога се отбивам и тук — отвърна Катрин и отпусна ръце в скута си. Тя отново се обърна към гроба и събра цветята от предния ден.

— Кой е Тим? — попита Хю. — Защо идваш на гроба му?

Катрин се престори, че не е чула въпроса му. Какво можеше да му каже? Ако научеше истината, той щеше да я презре завинаги. Никой нормален човек не би искал убийца за съпруга.

Без да обръща внимание на мълчанието й, Хю коленичи до нея.

— Отговори ми.

— Патрик не ти ли е казал? — попита тя, отбягвайки погледа му.

— Патрик никога не би злоупотребил с доверието ти. Питам те още веднъж, кой беше Тим?

Катрин трескаво търсеше някакъв правдоподобен отговор. Как можеше да му каже истината? Тогава трябваше да се прости с надеждата да си възвърне любовта на мъжа си. Най-сетне промълви само:

— Тим беше едно конярче.

— Едно конярче не може да бъде толкова важно за теб. — Хю усещаше, че тя крие нещо. — Защо идваш на гроба му?

Катрин мълчеше.

— Моля те, Катрин, недей да криеш от мен — настоя Хю. — Готов съм да споделя с теб всяко бреме.

Катрин разбра, че не може да скрие истината и трябва да приеме трагичната съдба на самотата.

— Никой не може да сподели бремето на едно убийство.

— Убийство?

— Аз убих Тим.

Хю невярващо поклати глава. Той бе сигурен, че Катрин не е способна на подобна постъпка.

— Разкажи ми всичко — каза той. — Искам да знам цялата история.

Взирайки се в гроба на момчето, Катрин му разказа с подробности за отвличането й от Дъблин и за смъртта на Тим. Когато завърши разказа си, тя сведе засрамено глава.

— Угризенията ти са напълно безпочвени — каза Хю и повдигна брадичката й, така че Катрин трябваше да го погледне в очите.

— Значи не ме мразиш? — попита тя.

— Обичам те — отвърна Хю и сърцето му се сви, когато забеляза неприкритата надежда в погледа й. Той я взе в обятията си, а Катрин склони глава на рамото му.

„Вината е само моя“ — реши Хю. В основата на всичко бе неспособността му да защити Катрин. Той се закле пред себе си никога повече да не допусне същата грешка.

През следващите няколко седмици Хю неуморно ухажваше жена си — нещо, което въпреки двата й брака и трите й деца, никога досега не й се бе случвало. През по-голямата част от времето двамата се разхождаха заедно и разговаряха. Разказваха си спомени от детинство, споделяха надежди за децата си, а Хю й разкриваше плановете си за Ирландия.

Той непрекъснато се кълнеше в любовта си към нея и постепенно започва да забелязва как душата й се отърсва от бремето на спомените и грижите.

Създадоха си ритуал, Хю да я посещава преди лягане. Понякога двамата бъбреха до късно през нощта, а понякога седяха мълчаливо, като просто се радваха на компанията си.

Единственият проблем за Хю в една подобна ситуация се състоеше в това, че той не възнамеряваше да се примири с един платоничен брак.

„Търпението е богоугодна добродетел — мислеше си Хю — и навярно вече ми е гарантирано място отдясно на твореца.“

За да се избави от еднообразието на шиенето на бебешки дрешки, един слънчев следобед Катрин реши да се поразходи в парка. Тя извика Вулкан, излезе от стаята си и тръгна по коридора.

Докато се спускаше по стълбите, се молеше никой да не забележи отсъствието й. Съпругът й се бе превърнал в една угрижена за пиленцето си квачка и навярно нямаше да одобри тази разходка във времето, когато Катрин обикновено си почиваше.

Следвана по петите от Вулкан, Катрин профуча през антрето и отвори вратата. Сърцето й едва не спря, когато неочаквано се сблъска с мъжа си.

— Защо не си почиваш? — попита Хю, който изглежда тъкмо влизаше.

— Прииска ми се да поседна в градината — обясни Катрин и се изчерви, тъй като се чувстваше така, сякаш я бяха спипали да върши нещо нередно. — Свежият въздух ще се отрази добре на детето.

— Ах, Кати, ти си непоправима — усмихнато рече Хю и й протегна ръка. — Аз също тъкмо се канех да отида в градината. — Той изобщо не си направи труда да прикрие очевидната си лъжа.

Известно време двамата мирно се разхождаха между лехите. След това Хю видя една пейка, където можеха да поседнат.

— Не искаш ли да си починеш малко, скъпа? — попита той.

— Не, но ако си уморен, ще се оставя да ме убедиш да седнем под онова дърво — отвърна Катрин и посочи едно дърво на няколко крачки от тях.

— Но там няма пейка.

— Какъв остър поглед имаш — докачи го тя. — Бихме могли да седнем в тревата.

Хю я отведе до дървото и свръхвнимателно й помогна да седне.

— С удоволствие бих ти предложила скута си, но се боя, че в момента изобщо нямам такъв.

Тъй като прие това като намек, Хю каза усмихнато:

— Затова пък аз имам и настоявам да го използваш.

Катрин се излегна и положи глава в скута му. След това доволно му се усмихна, докато той нежно галеше лицето й.

Вулкан докуцука от някъде и се сгуши до господарката си с муцунка върху корема й. Когато Катрин погали главата на кутрето, Хю изпита абсурдното желание да е куче.

— Много мило от твоя страна да ми посвещаваш толкова голяма част от времето си — каза Катрин. — Шон никога не го е правил.

— Шон вечно бе зает с войните си.

— Ти нямаш ли подобни планове? — Катрин не можеше да повярва. Ирландците живееха от войни. Какво щяха да правят, ако нямаше война? „Ще кроят нова?“ — казваше й някакъв вътрешен глас.

— Воювах с Магуайър по необходимост — каза Хю, внимателно подбирайки думите си. — Не бих искал никога повече да воювам със свои сънародници, още по-малко пък заради кралицата.

— Значи възнамеряваш да воюваш с англичаните?^

— Не съм казвал подобно нещо — избягна въпроса й Хю. — От теб никога нямаше да излезе добър дипломат. Доволен съм от настоящия ни живот. Мирът винаги е за предпочитане. Освен това бихме могли да разширим влиянието си чрез браковете на Мейв и Шана, когато те…

— Но те са още деца — с упрек каза Катрин.

Внезапно Вулкан скочи, изръмжа по посока на корема й и се отдалечи, куцукайки.

— Какво му стана? — попита Хю.

— Бебето го ритна. Дай ми ръката си. — Катрин постави дланта на Хю върху корема си, без да изпуска от поглед очарованото изражение на лицето му, когато усети движенията на бебето.

— Започва да ми омръзва да съм толкова дебела — оплака се Катрин. — Представи си как ще изглеждам, когато бебето се роди.

— Никога не си изглеждала по-добре — рече Хю.

— Тогава ще е момче. Чувала съм, че жените, които носят момчета, се разхубавявали.

Хю поклати усмихнато глава, след което настоя тя да поспи. Катрин се отпусна, а когато дишането й стана по-бавно и равномерно, Хю разбра, че съпругата му е заспала.

Той влюбено наблюдаваше лицето, което завинаги бе запечатал в паметта си. Буйната коса на Катрин подчертаваше безукорната й, копринено нежна кожа. Под спуснатите клепачи се криеха очите на богиня — искрящи смарагди. Под малкото чипо носле розовите устни мамеха за целувка.

Хю устоя на изкушението и извърна глава, но скоро погледът му отново неустоимо бе привлечен от устните й. Катрин бе съвършена красавица, истинска принцеса, самото изкушение. По дяволите! Тя бе негова жена! Погледът на Хю преливаше от обич, но в него имаше и още нещо…

Хю неволно се наведе над нея и целуна чувствената й уста. Катрин въздъхна насън и отвори устни. Целувката на Хю стана по-страстна и младата жена се събуди.

— Остави това — строго рече тя.

— Няма нищо неестествено един мъж да изпитва нежност към жена си — отвърна Хю, чиито устни все още бяха току до нейните.

— Това е похот, а не нежност. Освен това не мога… не мога да се държа като съпруга.

— Но ти вече си го правила — подсмихна се Хю.

Катрин се изчерви.

— Изобщо не изпитвам потребност да го правя. Ако трябва да бъдем честни, ще те разбера, ако се поогледаш наоколо.

— Ти си най-неумелата лъжкиня, която някога съм срещал — каза Хю и нежно я щипна по чипото носле. — И не забравяй да споменеш за тази лъжа при следващата си изповед!

Катрин се засмя неволно.