Смрък

1.

Гоблинското разбиране за света се корени в култа или може би веруюто към Ънгю. Това, накратко казано, е изключително сложна религия, изповядваща прераждането въз основа на светостта на телесните секрети. Основната й догма е следната: всичко, което се отделя от гоблинското тяло, очевидно е било част от него и следователно трябва да се почита и съхранява надлежно, за да бъде погребано с неговия собственик, когато му удари часът. Междувременно съответният материал се складира в ънгюви съдинки — забележителни творения, за които ще разкажа по-късно. Малко отблъскващо заключение е, че това не може да бъде постигнато от никое същество, освен ако не разполага с голямо състояние, значително складово пространство и хрисими съседи.

Ето защо на практика повечето гоблини тачат Ънгювата троица, т. е. онова, което би могло да се нарече битовата и пo-олекотена форма на религията, включващо ушна кал, изрезки от нокти и сополи. Водата като цяло не се счита за ънгю, а за нещо, което минава през тялото, без изобщо да бъде част от него. Обосновката е, че няма съществена разлика в течността преди и след консумацията (което за жалост хвърля светлина върху качеството на водата, добивана в подземните им бърлоги). На същия принцип фекалиите се считат за храна, която просто е претърпяла промяна на състоянието. Колкото и да е чудно, зъбите не представляват интерес за гоблините. Те гледат на тях като на вид израстъци. Също така очевидно не отдават и значение на косата, с каквато, следва да се отбележи, рядко могат да се похвалят.

Тук лорд Ветинари, патриций на Анкх-Морпорк, спря да чете и се загледа в нищото. След няколко секунди нищото бе засенчено от силуета на секретаря му Дръмнот (който, трябва да се каже, беше изградил кариерата си, материализирайки се от и в нищото).

— Изглеждате замислен, милорд — отбеляза Дръмнот, като добави към констатацията си деликатна въпросителна, която постепенно се изпари.

— Потресен съм, Дръмнот, потресен до сълзи.

Дръмнот спря да бърше безупречно лъщящото черно лакирано бюро.

— Пастор Овес е много убедителен писател, нали, сър?…

— Действително е такъв, Дръмнот, но основният проблем остава и е следният: човечеството може да съжителства с джуджета, тролове и дори орки, колкото и ужасни да са се показали в някои случаи. И знаеш ли защо е така, Дръмнот?

Секретарят внимателно сгъна кърпата, която използваше за бърсане, и изви очи към тавана.

— Бих се осмелил да предположа, милорд, че в тяхната жестокост разпознаваме себе си?

— О, поздравления, Дръмнот, изглежда от теб ще стане циник! Гарван гарвану око не вади, а? Хищниците зачитат другите хищници. Може дори да зачитат плячката: лъвът би могъл да полегне до агнето, макар че впоследствие най-вероятно ще се надигне само лъвът, но той не би легнал до плъх. Сган, Дръмнот, цяла една раса е сведена до сган!

Лорд Ветинари тъжно поклати глава и вечно бдителният Дръмнот забеляза, че пръстите на Негова светлост за трети път днес се връщат на страницата, озаглавена „Ънгюви съдинки". При това твърде непривично, сякаш говореше на себе си, докато четеше…

Всеки гоблин по традиция си ги изработва сам от всичко сгодно — от скъпоценни камъни до кожа, дърво или кост. Сред тези съдинки са едни от най-фините изработки с тънки като яйчена черупка стени, откривани някога по света. Плячкосването на гоблински поселища от търсачите на такива произведения и съответното възмездие от страна на гоблините са оставили своя отпечатък върху отношенията между човешката и гоблинската раса чак до наши дни.

Лорд Ветинари прочисти гърло и продължи:

— Отново цитирам пастор Овес, Дръмнот: Трябва да кажа, че гоблините живеят на ръба, често защото са докарани дотам. Там, където нищо не може да оцелее, оцеляват те. Обичайният им поздрав, както изглежда, е: „Беси", което значи „оцелявай". Зная, че зад гърба им лежат ужасни престъпления, но самият свят никога не се е отнасял с добро към тях. Трябва да признаем, че онези, които живеят там, където животът виси на по-малко от косъм, разбират чудовищната алгебра на нуждата, която няма милост. А когато нуждата ги притисне до краен предел… е, тогава идва времето, когато жените трябва да направят ънгювата съдинка, наречена „душа на сълзите" — най-красивата от всички съдинки, изваяна с цветчета и измита със сълзи.

Уцелвайки момента с присъщата му педантичност, Дръмнот постави чаша кафе пред господаря си тъкмо когато лорд Ветинари завърши изречението и вдигна поглед.

— Чудовищната алгебра на нуждата, Дръмнот. Е, поне с нея сме наясно, не мислиш ли?

— Безспорно, сър. Между другото, получихме благодарствено послание от Диамантения крал на троловете за твърдата ни позиция относно проблема с дрогата. Поздравления, сър.

— Едва ли са заслужени — Ветинари махна с ръка. — Знаеш позицията ми, Дръмнот. По принцип нямам нищо против хората да приемат вещества, които ги карат да се чувстват по-добре или по-доволни, или — в тази връзка — да виждат малки танцуващи виолетови феи… или дори своя бог, ако щеш. В крайна сметка мозъкът си е техен и обществото не може да предявява претенции към него, стига през това време да не работят с тежка механизация. При все това да се продава на тролове дрога, от която наистина им избухват главите, е чисто и просто убийство, углавно престъпление. Радвам се, че командир Ваймс напълно споделя мнението ми по този въпрос.

— Действително, сър. Може ли да ви напомня, че той скоро ще ни напусне? Възнамерявате ли да го изпроводите, тъй да се каже?

Патрицият поклати глава.

— Не мисля. Човекът сигурно е ужасно разстроен, а и се опасявам, че присъствието ми може да влоши нещата.

В гласа на Дръмнот се прокрадна нотка на съчувствие:

— Не обвинявайте себе си, милорд. Все пак вие и командирът сте в ръцете на по-висша власт.

Негова светлост херцогът на Анкх, сър Самюъл Ваймс, командир на анкх-морпоркската Градска стража, трескаво човъркаше с молив в ботуша си, за да спре сърбежа. Не успя. Никога не успяваше. Краката го сърбяха заради чорапите. За стотен път му мина през ума дали да не каже на жена си, че плетенето не е сред ценните й качества, безспорно многобройни. По-скоро би си отрязал крака обаче, отколкото да го стори. Това щеше да й разбие сърцето. А чорапите наистина бяха ужасни, толкова дебели, възлести и неудобни, че му се наложи да си купи ботуши с номер и половина по-големи от ходилата му. И го направи, защото Самюъл Ваймс, който никога не беше стъпвал с религиозна умисъл в някое място за поклонение, боготвореше лейди Сибил и не минаваше ден, без да се изумява, че тя изглежда изпитва същото към него. Той я беше взел за съпруга, а тя му беше дала състояние. Благодарение на нея окаяното, безпарично, мрачно и цинично ченге беше станало богат и влиятелен херцог. Впрочем беше успял да запази циничното, а и волски впряг на стероиди не би могъл да измъкне ченгето от Сам Ваймс — заразата беше дълбоко проникнала, направо втъкана в костите му. И така, Сам Ваймс си търпеше сърбежа и ръсеше благословии, докато им изгуби бройката.

Между ругатните се опитваше да оправи бумащината.

Винаги имаше бумащина. Добре известен факт е, че всеки напън да се намали бумащината винаги приключва с още бумащина.

Разбира се, той имаше служители, които да се оправят с нея, но рано или късно се налагаше най-малкото да я подпише, а ако се окажеше в пълна безизходица — даже да я прочете. Нямаше начин да се измъкне от това. В крайна сметка при всяка полицейска работа неминуемо съществува възможност торът да попадне между перките на вятърната мелница. Инициалите на Сам Ваймс трябваше да са на бумагите, за да уведомят света, че това е неговата вятърна мелница и съответно неговият тор.

В случая обаче спря, за да повика през отворената врата сержант Дребнодупе, която изпълняваше ролята на негов ординарец.

— Какво става, Веселке? — с надежда запита той.

— Не такова, каквото май имате предвид, сър, но ми се струва, ще се зарадвате да чуете, че току-що получихме съобщение по щракалките от и.д. капитан Треска долу от Куирм. Казва, че я кара добре, сър, и наистина му допадал авекът.^[1]

Ваймс въздъхна.

— Нещо друго?

— Пълно мъртвило, сър — отвърна Веселка, протягайки шия през вратата. — От жегата е. Твърде душно е за бой и твърде влажно за кражба. Не е ли чудесно, сър?

Ваймс изсумтя.

— Където има полицаи, има и престъпления, сержант, запомни го от мен.

— Да, сър, ще го запомня, макар че май ще звучи по-добре с лека преподредба на думите.

— Сигурно няма начин да ми го опростят, а?

Сержант Дребнодупе явно се омърлуши.

— Съжалявам, сър, струва ми се, че не подлежи на обжалване. Капитан Керът ще поеме значката ви официално на обяд.

Ваймс удари с юмрук по бюрото си и избухна:

— Не заслужавам такова отношение след цял живот, отдаден на града!

— Командире, ако позволите да кажа, заслужавате много повече.

Ваймс се отпусна на стола си и изпъшка.

— И ти ли, Веселке?

— Наистина много съжалявам, сър. Знам, че е трудно за вас.

— Да ме натирят след всичкото това време! Молих се, да знаеш, а това не се удава лесно на мъж като мен, можеш да бъдеш сигурна. Молих се!

От стълбището се разнесе шум от стъпки. Веселка видя как Ваймс измъкна кафяв плик от чекмеджето на бюрото си, напъха нещо в него, прокара яростно език по ръба, запечата го със слюнка и го хвърли на бюрото, където то издрънча.

— Ето — процеди той през стиснати зъби. — Значката ми, точно както нареди Ветинари. Оставих я сам. Няма да разправят, че са ми я взели!

Капитан Керът влезе в кабинета, навеждайки се леко, докато минаваше през вратата. В ръката си държеше пакет, а зад гърба му се струпаха неколцина ухилени ченгета.

— Прощавайте, сър, висша инстанция и прочее. Ако от това ще ви олекне, мисля, че сте късметлия да се отървете с две седмици. Отначало тя говореше за месец. — Той подаде пакета на Ваймс и се покашля. — С момчетата посъбрахме нещичко за разтуха, командире — обяви с насилена усмивка.

— Предпочитам нещо смислено, като да си бъда началник на полицията — изсумтя Ваймс, като грабна пакета. — Знаеш ли, предполагах, че ако им позволя да ме отрупат с достатъчно титли, евентуално ще получа някаква, която да ми отърва. — Той отвори пакета и за всеобща радост на тайните наблюдатели измъкна малка шарена кофичка с лопатка.

— Знаем, че няма да ходите на море, сър — започна Керът, — но…

— Де да беше на море — въздъхна Ваймс. — В проклетото море стават корабокрушения, навъртат се контрабандисти, давят се хора, шири се престъпност! Случва се нещо интересно!

— Лейди Сибил каза, че ще откриете много интересни неща, сър — сподели Керът.

Ваймс изсумтя.

— Сред природата! Какво интересно става сред природата, а? Знаеш ли защо й викат природа, Керът? Защото там, да му се не види, няма нищо, освен проклети дървета, по които се предполага да се прехласваме, но всъщност това са си грамадни плевели! Ще бъде пълна тъпня! Просто като една предълга неделя! И ще трябва да се срещам с разни благородия!

— Сър, ще ви се отрази добре. Не сте си вземал ни един почивен ден, освен ако не сте бил ранен — посочи Керът.

— И дори тогава се тревожи и роптае непрекъснато — додаде глас от прага. Принадлежеше на лейди Сибил Ваймс, а самият Ваймс изпита възмущение от начина, по който хората му отстъпваха пред нея.

Той, разбира се, безумно обичаше лейди Сибил, но не можеше да не забележи как напоследък сандвичът му с бекон, маруля и домат вече не е традиционният сандвич с бекон, домат и маруля, а е с маруля, домат и бекон. Всичко в името на здравето, разбира се. Което си беше конспирация. Как така изобщо не е открит зеленчук, който е вреден за здравето, а? И какво толкова им има на пържените лучени кръгчета, а? Те нали са си лук? Карат те да пускаш газове, нали така? А това е добре за стомаха, нали? Беше сигурен, че го е чел някъде.

Двуседмичен отпуск с всяко ядене под надзора на жена му. Направо немислимо, но въпреки това мисълта не излизаше от ума му. Да не говорим за малкия Сам, който растеше като плевел и се вреше навсякъде. Свежият въздух щеше да му се отрази добре по думите на майка му. Ваймс не беше спорил с нея. Нямаше смисъл да спори със Сибил, защото дори съпругът да смята, че е надвил, по някаква недостъпна за мъжете магия накрая все излиза, че всъщност е в голяма грешка.

Поне му позволиха да тръгне от града в униформата си. Тя беше част от него — бронята очукана досущ като собственика си, само дето в нейния случай кусурите можеха да се пооправят.

Седнал със сина в скута си, Ваймс се взираше в отдалечаващия се град, докато каретата бързо напредваше към двуседмичната пасторална забрава. Почувства се като низвергнат. Погледнато от добрата страна обаче, в града нямаше как да не стане някое чудовищно убийство или ужасна кражба, които поради особено важни морални причини, ако не друго, щяха да изискват присъствието на шефа на Стражата. Оставаше му само да се надява.

Още откакто се беше оженил, Сам Ваймс знаеше, че жена му има някакво имение в провинцията. Една от причините да го знае беше, че тя му го беше приписала. Всъщност му беше прехвърлила цялата фамилна собственост (като на онзи етап въпросната фамилия се състоеше единствено от нея) според старомодното, но затрогващо убеждение, че съпругът трябва да се разпорежда като собственик.^[2] Беше настояла.

От провинциалното имение чак до дома им на анкх-морпоркския булевард „Скуун" редовно пътуваше кола, натоварена с всевъзможни сирена, меса и сезонни плодове и зеленчуци — цялата продукция на имот, който никога не бе зървал. Не че сега гореше от нетърпение да го зърне. За провинцията знаеше единствено, че жвака под краката. Честно казано, повечето анкх-морпоркски улици също жвакаха под краката, но… това си беше правилното жвакане и така си бяха жвакали още откакто беше проходил и — неизбежно — се беше пльоснал при подхлъзването.

Имението официално се наричаше Крънделс, макар че всички му викаха резиденцията на Рамкин. Очевидно разполагаше с около километър и половина поток с пъстърва и доколкото Ваймс си спомняше от документите, кръчма. Да си собственик на кръчма — добре, но как би могъл да притежаваш поток с пъстърва, а? Та нали ако ей това е твоят дял от потока, той си изтича пред очите ти, не е ли така? Значи някой друг си лови риба от твоята вода, кучият му син! А тази вода, дето я гледаш сега, е била на онзи нагоре по течението. И въпросният съсед, някакъв ояден плутократ, сигурно те смята за бракониер, кучият му син! А рибите си плуват навсякъде, нали така? Откъде да знаеш кои са твоите? Може пък да ги дамгосват — това на Ваймс му се видя много провинциално. Изобщо в провинцията не е като в града — човек трябва постоянно да е готов за отбрана.

Нетипично за него, лорд Ветинари се изсмя с цяло гърло. Едва ли не тържествувайки от падението на противника, той шляпна на бюрото си Вестника, отворен на кръстословицата.

— Луфа, подобна на краставица или разновидност на тиква! Да ви имам кратунката, мадам!

Дръмнот, който прецизно нареждаше книжата, се усмихна и подхвърли:

— Поредна победа, милорд?

Битката на Ветинари с главния автор на кръстословиците за анкх-морпоркския Вестник беше добре известна.

— Убеден съм, че губи форма — сподели Ветинари и се облегна на стола си. — Какво е това там, Дръмнот? — Той посочи един издут кафяв плик.

— Значката на командир Ваймс, сър. Капитан Керът я достави.

— В запечатан плик?

— Да, сър.

— Значи значката на Ваймс не е вътре.

— Не е, сър. При внимателно опипване на плика може да се предположи, че съдържа празна кутийка тютюн „Двоен гръм". Заключение, което се потвърждава и при подушване, милорд.

Все още разпален от триумфа, Ветеринари посочи:

— Капитанът обаче няма как да не го е усетил, Дръмнот.

— Така е, сър.

— Естествено, това си е в стила на командира — продължи патрицият, — а и как иначе? Той си е извоювал малка победа. А човек, който може да си извоюва малка победа, е напълно способен да извоюва и големи.

Дръмнот непривично се поколеба, преди да отвърне:

— Да, сър. Апропо, той не заминава ли за провинцията именно по идея на лейди Сибил?

Ветинари вдигна вежда.

— Но разбира се, Дръмнот. Не мога да си представя по чия друга. Храбрият командир е всеизвестен със своята отдаденост към работата. Кой друг, ако не любящата му съпруга би могъл изобщо да го убеди, че няколко седмици разпускащ отпуск в провинцията ще му дойде добре?

— Наистина, сър, кой друг — каза Дръмнот и с това затвори въпроса, понеже нямаше смисъл да прави нищо повече. Господарят му явно имаше източници на информация, недостъпни дори за Дръмнот въпреки всичките му усилия. Само небесата знаеха кои са всичките онези, които кръстосваха в мрака многобройните стълбища. Животът в Продълговатия кабинет беше свят на тайни, съображения и машинации, където природата на истината се менеше като цветовете на дъгата. Дръмнот беше наясно с това, защото играеше немаловажна роля в целия този спектър. Обаче да бъде наясно с това какво знае лорд Ветинари и какво точно си мисли лорд Ветинари, би било психологическа заблуда и всеки здравомислещ човек би приел нещата такива, каквито са, и би продължил да си реди документите. Ветинари се изправи и се загледа през прозореца.

— Това е град на просяци и крадци, Дръмнот, не е ли така? Гордея се, че при нас са едни от най-кадърните. Всъщност ако има такова нещо като междуградско съревнование по кражба, Анкх-Морпорк щеше да грабне трофея и вероятно портфейлите на всички присъстващи. Кражбата се прави с цел, Дръмнот, но докато вътрешно усещаме, че има неща, които по принцип са недостъпни за простолюдието, има и такива, които не бива да се позволяват на богатите и властимащите.

Вникването на Дръмнот в мисловните процеси на господаря му би се сторило магическо на някой страничен човек, но е направо изумително какво може да се разбере само от наблюдения върху четивата на лорд Ветинари или от слушане на видимо случайни изказвания и като се навържат тези две неща, както само Дръмнот умееше да навързва, с настоящите проблеми и грижи.

— За контрабандата ли става дума, сър? — уточни той.

— Именно, именно. Впрочем за мен контрабандата не представлява проблем. Тя изисква предприемачески дух, спекулативност и оригинално мислене. Качества, които трябва да се насърчават у простите люде. Тя всъщност не вреди чак толкова и позволява на обикновения човечец да се наслади на тръпчица радост. Всеки трябва от време на време да нарушава закона по някакъв дребен и удовлетворителен начин, Дръмнот. Полезно е за санирането на мозъка.

Дръмнот, чиято черепна изрядност изобщо не подлежеше на въпрос, отговори:

— И все пак, сър, данъците трябва да се налагат и плащат. Градът се разраства. За всичко това е необходимо да се плаща.

— Именно — кимна Ветинари. — Бих могъл да наложа данък върху какво ли не, но реших да го наложа върху нещо, без което безспорно се минава. Едва ли човек се пристрастява към него, не е ли така?

— Според някои е така. Шири се известно недоволство, сър.

Ветинари не вдигна поглед от книжата си.

— Дръмнот — подхвана той, — хората се пристрастяват към живота. Ако продължават да роптаят, май ще трябва да им обърна внимание на този факт. — Патрицият се усмихна отново и събра връхчетата на пръстите си. — Накратко, известна доза безобиден бандитизъм сред низшите класи може да се приема с усмивка, ако не и активно да се окуражава в името на здравословното състояние на града, но какво да правим, когато знатните и богатите вършат престъпления? Реално погледнато, ако беднякът получава година затвор за това, че е откраднал от глад, колко голяма трябва да е бесилката, на която да увисне богаташът, който нарушава закона от алчност?

— Бих искал да подчертая, сър, че сам си купувам всичките кламери — спешно уточни Дръмнот.

— Разбира се. Но в твоя случай с удоволствие признавам, че умът ти е толкова чистоплътен, че чак свети.

— Пазя си квитанциите, сър — настоя Дръмнот, — просто в случай че желаете да ги видите.

Настъпи кратка тишина, след което той продължи:

— Командир Ваймс сигурно вече е поел към резиденцията, милорд. Това може да се окаже щастливо стечение на обстоятелствата.

Лицето на Ветинари остана безизразно.

— Да, действително, Дръмнот. Да, действително.

Имението беше на цял ден път, което в коларски мерки всъщност означаваше два, с престой в странноприемница. Ваймс прекара времето, наострил уши да чуе звука от вихрено препусналите от града ездачи, понесли лелеяната вест за потресаваща злополука. Анкх-Морпорк обикновено съумяваше да сътвори по една такава почти през час, но сега по изключение изостави отчаяната си рожба в ръцете на съклета.

И така, над конкретната рожба вече залязваше поредното слънце, когато каретата спря пред едни порти. След секунда-две отнейде изникна възрастен, ама много възрастен старец и театрално отвори въпросните порти, а докато каретата минаваше през тях, застана в поза „мирно", грейнал от съзнанието за добре свършена работа. Щом влезе вътре, каретата спря.

Сибил, зачела се в някаква книга, сръга съпруга си, без да вдига поглед от страниците:

— Редно е да дадеш едно пени на господин Покров. Навремето дядо ми си е държал малък мангал в каретата, на теория за да му топли, но най-вече за да нажежи монетите до червено, преди да ги извади с машата и да ги метне на пазача да ги хване. Очевидно на всички им е било много забавно или поне така разправяше дядо ми, но вече променихме обичая.

Ваймс зарови в портфейла си за някакви дребни, отвори вратата на каретата и слезе за огромен потрес на гореспоменатия господин Покров, който заотстъпва към гъстия храсталак, гледайки Ваймс като хванато на тясно животинче.

— Добра работа, господин Покров, идеално повдигане на резето, отлична манипулация. — Ваймс подаде монетата и господин Покров отстъпи още назад, а стойката му подсказваше, че всеки миг ще побегне. Ваймс метна монетата във въздуха и боязливият човечец я хвана, ловко плю на нея и изчезна в пейзажа. Ваймс доби усещането, че старецът се засегна от липсата на цвъртене.

— Откога семейството ти е спряло да хвърля нажежени пари на слугите? — поинтересува се той, тръшвайки се на мястото си, когато каретата отново потегли.

Сибил остави книгата си настрана.

— Баща ми сложи край на тази практика. Майка ми се оплакваше. Както и пазачите.

— Има си хас!

— Не, Сам, те се оплакваха, че традицията се прекрати.

— Но тя е унизителна!

Сибил въздъхна.

— Да, Сам, зная, но също така е чист доход, разбираш ли? По времето на прадядо ми в по-натоварени дни човек е можел да изкара по шест пенса на ден. А понеже старият веселяк е пийвал почти непрекъснато ту ром, ту бренди, доста често е хвърлял по долар. От истинските едновремешни долари от чисто злато имам предвид. Човек е можел да си поминува доста добре цяла година с един такъв, особено тук наоколо.

— Да, обаче… — започна Ваймс, но жена му го спря с усмивка. Тя имаше специална усмивка за подобни случаи — топла, дружеска и изваяна от кремък. Човек или спираше да бистри политиката, или се забиваше право в тази усмивка, от което единственият потърпевш беше самият той. С добре усвоено благоразумие Сам Ваймс мъдро реши да се зазяпа през прозореца.

Портите останаха далече зад тях, а той продължаваше да зяпа под избледняващата светлина, напрегнал взор да види голямата къща, която очевидно беше центърът на всичко това. Така и не му се удаде обаче да я съзре чак докато каретата не изтрополи под дълъг коридор от дървета, а после покрай нещо, което някой сърцераздирателен поет би нарекъл „тучни пасбища", осеяни — според Ваймс почти със сигурност — с овце, през някаква фризирана гора и накрая стигна до мост, който би стоял съвсем на място в града.^[3] Мостът се простираше над нещо, което отначало се стори на Ваймс декоративно езеро, но се оказа, че е много широка река. Докато трополяха по него с величайше достойнство, Ваймс дори забеляза възголемшко корабче, пътуващо по нея чрез неведоми способи, които обаче — съдейки по миризмата, докато ги подминаваше — сигурно имаха нещо общо с добитък. В този момент малкият Сам отбеляза: — Онези какички са без дрешки! Ще се чипкат ли?

Ваймс кимна разсеяно, понеже цялата тема за голите жени не е нещо, което гориш да обсъдиш с шестгодишно момче. При това вниманието му все още беше приковано от корабчето. Около него се пенеше бяла вода и моряците на палубата отправиха вероятно матроски жест към лейди Сибил или по-вероятно към някоя от голите моми.

— Това е река, нали? — попита за по-сигурно Ваймс.

— Това е Кир — обясни лейди Сибил. — Събира повечето притоци от Октариновите поля и стига до Куирм. Ако не се лъжа обаче, повечето хора я наричат „Старата Негодяйка". Има си своите настроения, но си спомням с умиление тези корабчета от детството ми. Наистина бяха доста весели.

Каретата слезе с трополене от далечния край на моста и се заизкачва по дълъг път към палата, както най-вероятно го наричат, помисли си Ваймс, понеже беше с размерите на средностатистически дворец. На моравата имаше стадо сърни и голямо стадо хора, струпани край онова, което очевидно беше главният вход. Тълпяха се в две редици, подобно на сватбари. Всъщност представляваха нещо като почетен кордон. Сигурно имаше над триста души, като се почне от градинарите и се стигне до лакеите, и всички те се стараеха да се усмихват не особено успешно. Това напомни на Ваймс за парада на Стражата.

Двама лакеи се сблъскаха в опита си да поставят стъпенка до каретата, а Ваймс тотално провали ефекта, като слезе от другата страна и смъкна лейди Сибил след себе си.

Насред притеснената тълпа се виждаше приятелско лице. То принадлежеше на Уиликинс, общ помощник и иконом на Ваймс от града. Затова поне Ваймс беше останал непреклонен. Щом като щеше да ходи в провинцията, ще вземе със себе си Уиликинс. Изтъкна пред жена си, че Уиликинс определено не е полицай, така че това не е като да си взема работата за вкъщи. И си беше точно така. Уиликинс категорично не беше полицай, понеже повечето полицаи не знаят как да светят маслото на някого със счупена бутилка, без да си наранят ръцете, или как да си направят средство за немасово, но безусловно унищожение от обикновени кухненски пособия. Зад гърба на Уиликинс стоеше минало, което си проличаваше, когато се заемеше да транжира пуйка. Ето че малкият Сам, зървайки нащърбената му, но позната усмивка, изтича през кордона от плахи служители, за да гушне иконома през коленете. Уиликинс на свой ред вдигна малкия Сам с краката нагоре и го завъртя като пумпал около себе си, преди внимателно да го остави на чакъла, тъй като цялата процедура представляваше огромно забавление за шестгодишното момче. Ваймс вярваше на Уиликинс. По принцип не вярваше на много хора. Дългогодишният стаж като ченге прави човек доста дискримитивен в това отношение.

Той се поприведе към жена си.

— Какво да правя сега? — прошепна, защото редиците напрегнати полуусмивки го смущаваха.

— Каквото желаеш, скъпи — отвърна тя. — Ти си шефът. Нали си водил парада на Стражата?

— Да, но там познавам всички и им знам ранга и, така де, всичко! В града е съвсем различно!

— Да, скъпи, понеже в Анкх-Морпорк всички знаят кой е командир Ваймс.

Е, какво пък толкова? Ваймс се отправи към някакъв човек с омачкана сламена шапка, лопата и, както забеляза с приближаването си, израз на потиснат ужас, който беше даже по-голям от неговия. Ваймс протегна ръка. Човекът я погледна, сякаш за пръв път в живота си вижда ръка. Ваймс успя да изръси:

— Привет, аз съм Сам Ваймс. А ти?

Така нароченият човек се озърна за помощ, подкрепа и насоки или път за бягство, но не откри нито едното. Тълпата се беше стаила в мъртвешка тишина.

— Уилям Скопосник, Ваша светлост, ако ви е угодно.

— Драго ми е да се запознаем, Уилям — рече Ваймс и отново подаде ръка, пред която Уилям едва не повехна, преди да я поеме в длан, подобна на древна кожена ръкавица.

Е, не е чак толкова страшно, каза си Ваймс и дръзна да пристъпи в непознатата територия с думите:

— А какво работиш тук, Уилям?

— Градинар — успя да смънка Уилям и вдигна лопатата между себе си и Ваймс като щит и същевременно като веществено доказателство „А" за своята добросъвестност. И понеже самият Ваймс се чувстваше също като в небрано лозе, единственото, което му дойде наум, беше да пробва острието с пръст и да смотолеви:

— Надлежно поддържано, както виждам. Браво, господин Скопосник.

Направо подскочи, като усети потупване по рамото.

— Браво на теб, скъпи — каза жена му, — но всъщност единственото, което се очаква от теб, е да се качиш по стълбището и да поздравиш домоуправителя и домакинката за чудесното посрещане от персонала. Ще имаме цял ден на разположение, ако искаш да си побъбриш с всички. — С тези думи лейди Сибил твърдо хвана съпруга си под ръка и го поведе по стълбите между фланговете от кукумявски погледи.

— Добре, де — прошепна той, — гледам, че има лакеи, готвачи и градинари, но кои са онези типове с дебелите куртки и бомбетата? И съдебни пристави ли си имаме?

— Това не би било в границите на разумната вероятност, скъпи. Тези хора са всъщност част от пазачите на дивеча.

— Шапките не им подхождат.

— Така ли смяташ? В интерес на истината са моделирани от лорд Бомбе с цел защита на неговите горски пазачи срещу злонравни нападения от бракониери. Изненадващо здрави са, доколкото знам, и са много по-удобни от стоманените шлемове, защото не кънтят отвратително в ушите.

Очевидно неспособни да скрият недоволството си, че господарят им е предпочел да се здрависа с градинар, преди да се обърне към някого от тях, домоуправителят и домакинката — с традиционната коремна обиколка и червендалести бузи, които Ваймс беше свикнал да очаква в такива случаи, явно бяха осъзнали, че господарят им не се е отправил към тях, и сами тръгнаха към него, припкайки, както забеляза той, колкото им държат тантурестите крачка.

Ваймс бе наясно с живота под стълбището, о, да, и още как, дявол го взел! Не чак толкова отдавна се случваше полицай, привикан в някоя голяма къща, да бъде изпратен до задната врата да измъкне някоя разплакана камериерка или не особено съобразително обущарче, обвинени без доказателство в кражба на пръстен или на гребен със сребърна дръжка, които собственичката на къщата вероятно откриваше по-късно, може би когато й свърши джинът. Това не биваше да е работа на ченгетата, макар че всъщност си беше, естествено, работа на ченгетата. Всичко опираше до привилегии и младият Ваймс още не беше износил първия си чифт полицейски обуща, когато сержантът му обясни какво означава това. Означаваше частен закон. В онези дни на влиятелните хора можеше да им се размине какво ли не, ако имаха правилния акцент, правилната емблема на вратовръзката или правилните познати, а младите полицаи, които негодуваха от това, можеха да изхвръкнат от работа и без препоръки.

Сега вече не беше така. Съвсем не беше така.

Навремето обаче младият Ваймс се беше нагледал на продажни домоуправители, играещи двойни игри, та сега измери дебелака в черен фрак с поглед, който направо го прониза. Фактът, че онзи кимна сервилно на Ваймс, изобщо не помогна. Ваймс живееше в свят, където хората козируват.

— Аз съм Съдини, домоуправителят, Ваша светлост — представи се мъжът с леко укоризнен тон.

Ваймс незабавно го сграбчи за ръката и крепко я разтресе.

— Радвам се да се запознаем, господин Съдини!

Домоуправителят потрепна.

— Само Съдини, сър, без господин!

— О, прощавай, господин Съдини. Как, значи, ти е първото име?

Лицето на домоуправителя беше забавна гледка.

— Съдини, сър! Единствено Съдини!

— Е, господин Съдини — обобщи Ваймс, според мен всички мъже са еднакви, като се изключат панталоните.

Изражението на домоуправителя стана абсолютно дървено.

— Сигурно е така, сър, но аз съм и винаги ще бъда Съдини, командире. Добре дошъл, Ваша светост — домоуправителят се обърна, — и добре дошла, лейди Сибил. Вече седем-осем години минаха, откакто някой от семейството е идвал да отседне тук. Да се надяваме ли на още посещения? И бих ли могъл, ако позволите, да ви представя жена си, госпожа Съдини, домакинката, която, предполагам, не познавате отпреди?

Ваймс не се сдържа и преведе наум тази малка тирада като: „Яд ме е, че ме прескочихте, за да се здрависате с градинаря…", което в интерес на истината не беше нарочно. Ваймс се беше ръкувал с градинаря от чиста проба непреодолим ужас. Преводът продължи: „И сега ме е страх, че може и да не я караме толкова сгодно в бъдеще".

— Я чакай малко — обади се Ваймс. — И жена ми е Светлост, да знаеш, а това си е повечко от лейди. Сиби… Нейна светлост ме накара да разгледам йерархията на благородническите титли.

Лейди Сибил познаваше съпруга си така, както хората, живеещи в съседство с вулкан, свикват да разпознават своенравието му. Важното беше да се избегне избликът.

— Сам, цялата прислуга и в двете ни имения още от малка ме нарича лейди Сибил, така че съм свикнала с това обръщение, поне в среда, която приемам за приятелска. Знаеш това! — И всеки си е чешит посвоему, Сам, додаде тя наум, еле пък ти.

Докато това понапудрено назидание още се носеше из въздуха, лейди Сибил се ръкува с домакинката, а после се обърна към сина си:

— Време е да си лягаш, Сами, веднага след вечеря. И без спорове.

Ваймс се огледа, когато малката процесия влезе във вестибюла, който по своя замисъл и цел очевидно представляваше оръжейна. Поне в очите на всеки полицай неизменно беше оръжейна, макар че за Рамкинови, окичили мечове, алебарди, саби, боздугани, пики и щитове на всяка стена, сбирката сигурно не беше нещо повече от скромна историческа декорация. Насред всичко това се кипреше огромният герб на Рамкин. Ваймс вече знаеше какво гласи мотото: „Пазим си нашето". Можеше да се приеме за… намек.

Не след дълго лейди Сибил енергично се отправи към огромното перално и гладачно помещение с Чистофайна — бавачката, която Ваймс беше настоял да наемат след раждането на Сами. Според него и жена му тя се имаше с Уиликинс, макар че какво точно се разбира под това „имане", си оставаше загадка.

Двете жени се впуснаха в изконното женско занимание да вадят дрешки от разни места и да ги слагат в други. Процедурата можеше да се проточи доста и включваше церемонията по вдигане на някои неща под светлината и отронване на тъжна въздишчица.

При липса на друго занимание Ваймс излезе обратно на величайшото стълбище и запали цигара. Сибил беше желязна относно пушенето вкъщи. Глас зад него се обади:

— Няма нужда да правите това, сър. Резиденцията разполага с доста добра пушалня, оборудвана с механизиран отдушник за отвеждане на дима, което е много шик, дума да няма, не се срещат често такива. — Ваймс остави на Уиликинс да го води.

Пушалнята наистина си я биваше, призна Ваймс, макар че личният му опит с такива, честно казано, беше ограничен. Освен всичко, имаше голяма билярдна маса, а под пода — изба с повече алкохол, отколкото никой бивш алкохолик не би трябвало да зърва.

— Уведомени са, че не пия, нали, Уиликинс?

— О, да, сър. Съдини обясни, че в резиденцията по принцип се счита за редно… думите му май бяха: „избата да се поддържа в пълна готовност за посетители".

— Е, струва ми се, че е грехота да пропуснем подобна възможност, Уиликинс, така че заповядай, сипи си!

Уиликинс видимо отстъпи.

— О, не, сър, не бих могъл.

— Защо бе, човече?

— Просто не е редно, сър. Ще стана за резил пред Лигата на благородните благороднически служители, ако проявя такава наглост да пийна с шефа си. Всяка жаба да си знае гьола, сър.

Ваймс се засегна до дъното на неустойчиво егалитарната си душа.^[4]

— Знам ти гьола, Уиликинс, и той е същият като моя. Никой не излиза сух от водата.

— Вижте, сър — примоли се Уиликинс, — просто в някои случаи трябва да спазваме определени правила. В този случай няма да пия с вас, понеже нито е Прасоколеда, нито се е родил наследник, както си е по правилата. Наместо това обаче ще прегърна приемливата алтернатива да ви изчакам да си легнете и да изпия половината бутилка.

Е, каза си Ваймс, всички си имаме своите забавни малки чудатости, макар че някои от тези на Уиликинс няма да ти се видят чак толкова забавни, ако ти се ядоса в някоя тъмна уличка. Поободри се обаче, като видя Уиликинс да тършува из добре заредения шкаф за коктейли, щателно подбирайки съставки, които да сложи в стъкления шейкър.^[5]

Не би трябвало да е възможно да се постигне алкохолен ефект с питие, в което липсва алкохол. Но сред уменията, които Уиликинс беше добил или може би откраднал с течение на годините, бе изкуството да забърка от най-обикновени домашни продукти абсолютно безалкохолно питие, което въпреки това представлява почти всичко, което желаеш от алкохола. Някъде из него имаше и табаско, и краставичка, и джинджифил, и чили, а за останалото беше най-добре да не задаваш твърде много въпроси.

В приповдигнато настроение с питието в ръка Ваймс се облегна назад и запита:

— Как е персоналът, Уиликинс?

Уиликинс снижи глас.

— А, пощипват си по нещичко, сър, но не повече от обичайното според мен. Всеки отмъква по нещо, това са си служебни облаги и така е устроен светът.

Ваймс се усмихна на почти театрално безизразното изражение на Уиликинс и високо заяви за скритите слушатели:

— Съвестен, значи, е този Съдини, а? Много се радвам да го чуя.

— На мен ми се струва стабилен, сър — отвърна прислужникът му, като изви очи към небесата и посочи с пръст малката решетка на стената, свързана към легендарния отдушник, който без съмнение имаше нужда от ненатрапчиво поддържане на механизма. А кой домоуправител, заслужил тлъстините си, ще пропусне възможността да подразбере какво си мисли новият господар? Ще я пропусне друг път!

Служебни облаги, а? Ама, разбира се, че хората тук щяха да се пооблажат. Нямаше нужда от доказателства. Това си е в човешката природа. Той непрекъснато предлагаше на Сибил (не би посмял да настоява) резиденцията да се затвори и продаде на някого, който наистина иска да живее в нещо, представляващо — според това, което беше чул — скърцаща, вледеняваща съборетина, която би могла да побере цял полк. Сибил не щеше и да чуе за това. Разправяше какви топли детски спомени имала оттам, как се катерела по дървета, как плувала и ловяла риба в реката, как беряла цветя и помагала на градинарите и се забавлявала с тем подобни селски занимания. А те за Ваймс бяха толкова далечни, колкото Луната, предвид че неговите юношески занимания се свеждаха най-вече до това просто да оцелее. То и на река Анкх можеш да идеш на риболов, стига да гледаш да не хванеш нищо. Впрочем беше изумително какво може да хване човек само като доближи капчица от Анкх до устните си. А колкото до излетите… е, като си хлапе в Анкх-Морпорк, понякога излиташ, понякога падаш, ама най-вече в помията.

Денят беше дълъг, а снощната нощувка в странноприемницата не беше нито спокойна, нито достатъчна. Преди да се мушне в грамадното легло обаче, Ваймс отвори единия прозорец и се взря в нощта. Вятърът мърмореше сред дърветата. Той не одобряваше особено дърветата, но Сибил ги харесваше, така че нямаше какво да се направи. Неща, за които не искаше и да чуе, шумоляха, кряскаха, пръхтяха и необяснимо защо пощръкляваха в мрака отвън. Той не знаеше какви са те и се надяваше никога да не разбере. Как да спи човек на такъв шум?

Той се навря при жена си в леглото, като я откри пипнешком едва след известно време, и притаи дъх. Беше го накарала да остави прозореца отворен, за да влезел уж великолепен чист въздух. Ваймс лежеше като на тръни, напрягайки слух да долови успокоителните викове на някое пиянде, тръгнало да се прибира или да спори със собственика на каретата за повръщаното по седалките, да дочуе периодичните улични сбивания, домашни свади или дори пронизителен писък, накъсвани на интервали от звъна на градските часовници, пословични със своето разногласие, и да усети по-ненатрапчивите звуци, като трополенето на „златните" колички на гюбретчиите на Хари Кинг, поели по пътя на рядкото щастие. А най-хубавото от всичко беше викът на нощния страж в края на улицата: „Дванайсет часът и всичко е наред!" Не чак толкова отдавна всеки, опитал това, щеше да остане без хлопка, щит и най-вероятно без ботуши, преди ехото да е затихнало. Но не и сега! Ей богу, не! Това беше модерната Стража, Стражата на Ваймс, и всеки, който злонамерено дръзнеше да закачи страж на поста му, щеше да чуе писъка на свирката и много бързо да научи, че ако някой ще бъде сритан на улицата, няма да е стражът. Дежурните стражи винаги се стараеха да обявят часа с театрална яснота и удивителна прецизност пред булевард „Скуун" № 1, така че командирът да ги чуе. А сега Ваймс зарови глава под огромната възглавница и се помъчи да не чува ужасната и угнетителна липса на шум, която можеше да събуди всеки, свикнал с години да не обръща внимание на надлежно повтарящите се звуци.

В пет часа призори Майката Природа натисна някаква аларма и светът полудя. Всички пернати твари, говеда и съдейки по звука алигатори взеха да се надпреварват с всички останали да бъдат чути. Какафонията обаче се добра след известно време до Ваймс. Ако не друго, гигантското легло поне имаше почти необятен запас от възглавници. Ваймс беше голям привърженик на възглавниците, когато беше далеч от собственото си легло. Една или дори две жалки торбички перушина като гарнитурчица към леглото не бяха за него, ама ха! Той обичаше възглавници, в които да се зарови и окопае като в някаква мека крепост, оставяйки само една амбразурка за достъп на кислород.

Ужасната врява вече поутихваше, когато той изплува на ленената повърхност. Ох, да, загря Ваймс, това беше още една от проклетите особености на провинцията. Започва прекалено рано, да й се не знае. По навик, необходимост и природа командирът беше нощна птица, понякога дори целонощна птица. Идеята два пъти в един ден да става седем часът му беше чужда. От друга страна, долови миризмата на бекон, а миг по-късно две притеснени девойки влязоха в стаята с подноси върху сложни метални пособия, които в разгънат вид направо приковаваха човек, така че беше почти, ако не и съвсем невъзможно да се понадигне и да изяде закуската, която съдържат.

Ваймс примига. Сутринта претърпяваше блажен обрат! Сибил по принцип считаше за свой съпружески дълг да се погрижи мъжът й да живее вечно и беше убедена, че този щастлив развой може да се постигне, като го храни с остъргващи червата ядки, семена и кисело мляко, което според Ваймс беше от онези сирена, които не си дават достатъчно зор. После пък му пробутваше някакво жалко подобие на предиобедния му сандвич с бекон, маруля и домат. Беше невероятно, но факт, че по този въпрос стражите бяха готови безпрекословно да изпълняват нарежданията на съпругата на шефа. Пък като шефът започнеше да вика и да тропа с крак, което е напълно разбираемо, дори простимо, когато лишат човек от предиобедната му доза препържено свинско, те се позоваваха на инструкциите от жена му с ясното съзнание, че всички заплахи за уволнение са безпочвени и ако се отнесат за разглеждане, ще бъдат незабавно анулирани.

Ето че Сибил се появи сред възглавниците и внесе яснота:

— В отпуск си, скъпи.

Онова, което можеше да се яде по време на отпуск, включваше и две пържени яйца, точно както ги обичаше, и наденичка… но за съжаление не и препържената сланинка, която дори в отпуск очевидно продължаваше да си бъде грях. Кафето обаче беше гъсто, черно и сладко.

— Добре поспа — отбеляза Сибил, докато Ваймс се цъклеше в неочакваната щедрост.

— Не, скъпа, хич не мигнах, уверявам те.

— Сам, цяла нощ не спря да хъркаш. Чух те!

Разбирането на Ваймс за успешно съпружество го възпря от по-нататъшни коментари, освен:

— Наистина ли? Нима, скъпа? О, съжалявам.

Сибил прехвърли някаква купчинка пастелни пликове, мушната в подноса й за закуска.

— Е, новините са плъзнали — съобщи тя. — Херцогинята на Сувенир ни кани на бал, сър Хенри и лейди Смръзна ни канят на бал, а лорд и лейди Показалски ни канят на… о, да, на бал!

— Слушай — подхвана Ваймс, — това са адски…

— Изобщо не си го помисляй, Сам! — предупреди го жена му и Ваймс увехнало завърши:

— …много покани. Нали знаеш, че не танцувам, скъпа? Само си плета краката и те настъпвам.

— Виж сега, баловете са най-вече за младите. Хората идват за лечебни бани в Шунково, което е съвсем наблизо. Всичко всъщност се свежда дотам да омъжат дъщерите си за подходящи господа, а това означава балове, почти нескончаеми балове.

— С един валс мога да се справя — великодушно призна Ваймс, — това си е просто въпрос на броене, но знаеш, че не мога да понасям цялото онова подскачане като при „Съблечи вдовицата" и „Сбърканият Гордън".

— Не се тревожи, Сам. Повечето мъже на възраст просто се разполагат в някое кътче да си пушат или да смъркат енфие. Майките се заемат с откриването на подходящи ергени за щерките си. Наистина се надявам приятелката ми Ариадна да намери читави съпрузи за момичетата си. Тя роди шестзначки, което е голяма рядкост. Разбира се, младата Дроздина е много благочестива, а винаги има по някой млад пастор, който си търси съпруга и най-вече зестра. Пък Емили е нисичка, руса, отлична готвачка, но доста комплексирана от огромния си бюст.

Ваймс зазяпа тавана.

— Подозирам, че бързо ще си намери съпруг — предсказа той. — Той, съпругът, сам ще я открие. Наречи го мъжка интуиция.

— А Цвета — продължи лейди Сибил, без да захапе въдицата, — доколкото разбрах, майстори доста хубави шапчици. Ъ-ъ, Аманда, струва ми се, очевидно проявява голям интерес към жабите, но се опасявам, че може да не съм дочула съвсем ясно майка й. — Тя се позамисли за момент и продължи: — О, за малко да пропусна Джейн. Доста странно момиче, поне според майка й, която явно не знае какво да прави с нея.

Ваймсовата липса на интерес за чуждите деца беше безгранична, но той умееше да брои.

— А последната?

— А, Хермеслава. Тя май е корав орех. Доста е скандализирала семейството, поне по тяхно мнение.

— И как?

— Станала е дърварка.

Ваймс поумува кратко и каза:

— Е, скъпа, то си е всеизвестна истина, че мъж, свикнал да се оправя в гората, има нужда от жена, която може да поеме грамадански…

Лейди Сибил го прекъсна остро:

— Сам Ваймс, да не би да възнамеряваш да направиш неделикатно заключение?

— Ти май стигна до него преди мен — ухили се Ваймс. — По принцип си по-бърза от мен, скъпа, признавам го.

— Може и да си прав, скъпи — съгласи се тя, — но то е само за да те изпреваря, преди да го изречеш. Ти все пак си херцогът на Анкх и си широко признат за дясната ръка на лорд Ветинари, а това означава, че би било препоръчително да спазваш известно благоприличие, не си ли на същото мнение?

Някой ерген би приел това за мил съвет. За опитния съпруг обаче си беше заповед, при това от най-строгите, понеже беше изречена деликатно.

И така, когато сър Самюъл Ваймс, командир Ваймс и Негова светлост херцогът на Анкх^[6] излязоха навън след закуска, се стараеха да покажат най-добрите си обноски. За разлика от някои други хора, както се оказа.

Една прислужничка например метеше в коридора пред спалнята. Като зърна Ваймс, тя стреснато му обърна гръб и заби поглед в стената. Явно трепереше от страх, а Ваймс се беше научил, че при такива обстоятелства последното нещо, което трябва да направи един мъж, е да пита какво има или, не дай боже, да й предложи помощ. Това като нищо можеше да доведе до писъци. Може би е просто свенлива, каза си той.

Свенливостта обаче май беше заразна. Докато вървеше из сградата, се натъкваше на всякакви прислужнички, които носеха подноси, бършеха прах или метяха, и всеки път, когато доближеше някоя от тях, тя моментално му обръщаше гръб и забиваше очи в стената, сякаш животът й зависи от това. Докато стигне дългата галерия, окичена с предците на жена му, на Ваймс му беше дошло до гуша и когато поредната девойка, понесла поднос с чай, се завъртя като балеринка върху музикална кутия, той се обади:

— Ще прощаваш, госпожице, ама толкова ли съм отвратителен?

Е, това със сигурност беше по-добре, отколкото да я попита защо се държи толкова невъзпитано, нали така? Защо тогава, в името на която и да било Света Троица, тя побягна по коридора с дрънчащия порцелан? Сред множеството Ваймсовци надделя командирът (херцогът би бил твърде суров, а дежурният по дъска просто не вървеше в случая).

— Стой на място! Остави подноса и бавно се обърни!

Тя поднесе, наистина поднесе при спирането, като се плъзна с перфектна грациозност, все така стиснала подноса, и накрая се закова на място, разтреперана от ужас пред застигащия я Ваймс.

— Как се казваш, госпожице?

Тя отговори с извърнато лице.

— Ходжис, Ваша светлост. Много съжалявам, Ваша светлост.

Порцеланът още подрънкваше.

— Виж какво — смръщи се Ваймс, — не мога да си събера мислите при цялото това дрънчене! Просто остави таблата на пода, внимателно, става ли? Нищо лошо няма да ти направя, но бих искал да видя с кого разговарям, ако обичаш.

Лицето неохотно се обърна към него.

— Добре — подхвана той, — госпожице, ъ-ъ, Ходжис, какво има? Не се налага да бягаш от мен, надявам се?

— Моля ви, сър — проплака момичето, шмугвайки се през най-близката облицована със зелено сукно врата и изчезна. В този момент Ваймс осъзна, че зад него има още една прислужничка. С тъмната си униформа тя на практика се сливаше със стената, в която стоеше втренчена и трепереща. Със сигурност беше видяла случилото се, затова той внимателно я доближи и каза:

— Не искам от тебе ни дума. Само кимни или поклати глава, като ти задам въпрос. Ясно? — Получи едва доловимо кимване. — Добре, имаме напредък! Ще загазиш ли, ако ми кажеш нещо?

Още едно микроскопично кимване.

— А има ли вероятност да загазиш, ако аз ти говоря?

Прислужничката с неочаквана изобретателност сви рамене.

— А другото момиче?

Все така с гръб към него, незримото момиче протегна лявата си ръка с недвусмислено обърнат надолу палец.

— Благодаря — прошепна Ваймс на тайната си информаторка. — Много ми помогна.

Той умислено пое обратно по стълбите през кордона от обърнати гърбове и с благодарност зърна Уиликинс в пералното по пътя. Икономът не му обърна гръб, което беше облекчение.^[7]

Той сгъваше ризи с такова старание и съсредоточеност, с каквото иначе би подходил към вещото отрязване на ухото на победен противник. Когато ръкавелите на безупречно чистия му жакет се поотдръпваха леко, човек можеше да зърне част от татуировките по китките му, но за щастие не и да разчете надписите по тях.

— Уиликинс, какво им става на прислужничките, та се връткат? — започна направо Ваймс.

Уиликинс се усмихна.

— Стар обичай, сър. Има си причина, разбира се. Често има такава, ако обичаят е адски тъп. Без да се обиждате, командире, но като ви познавам, бих ви предложил да оставите врътливите прислужнички да си се връткат, докато не влезете в тукашното положение, тъй да се каже. Между другото, Нейно благородие и младият Сам са в детската стая.

Няколко минути по-късно Ваймс, след известен брой проби и грешки, влезе в нещо като леко позастарял рай.

Ваймс открай време не беше особено богат на роднини. Малцина биха признали с ентусиазъм, че далечният им предшественик е цареубиец. Всичко това, разбира се, си беше история и новият херцог на Анкх все се чудеше как сега историческите книги възхваляват паметта на стария Каменолики — стража, светил маслото на проклетия гадняр на трона и внезапно отворил място за свобода и законност. Ваймс беше разбрал, че хората сами си коват историята. От своя страна лорд Ветинари беше човек, разполагащ с достъп и ключове от множество убедителни механизми, по една щастлива случайност оставени в наследство от цареубийственото време и понастоящем все така добре смазани в подземието. Наистина хората сами си коват историята, а лорд Ветинари можеше да я претопи… в каквото си пожелае. И така, омразният цареубиец чудодейно изчезна — никога не го бе имало, сигурно сте в грешка, изобщо не сме чували за него, няма такъв човек — и бе заменен от героичния, макар и печално недоразбран Покосител на тирани Ваймс Каменоликия, прочутия предтеча на Негова светлост високо уважаемия херцог на Анкх, командир сър Самюъл Ваймс. Историята беше чудно нещо — изменчива като морето, а Ваймс беше поел по прилива.

В рода му се живееше от поколение за поколение. Никога не беше имало наследства, семейни бижута, кърпички, бродирани от разни отдавна починали лели, нито интересни стари амфори от бабиния таван, за които да се надяваш начетеният младеж, знаещ всичко за антиките, да ти каже, че струват по хиляда долара, та да се пръснеш от самодоволство. И нямаше абсолютно никакви пари, само известна сума неплатени дългове. В тази детска стая обаче стояха прилежно натрупани поколения играчки и всевъзможни игри. Вярно, някои бяха малко похабени от дълга употреба, особено люлеещото се конче, което на практика беше в реален размер и имаше истинско кожено седло със сбруя, направена (както Ваймс недоверчиво установи, след като я потърка с пръст) от истинско сребро. Имаше и форт, достатъчно голям да побере някое отбраняващо го хлапе ведно с множество обсадни оръдия с детски размер, с които да се атакува, вероятно с помощта на безбройните сандъци оловни войници, до един оцветени в подобаващи полкови цветове и изпипани до най-малката подробност. Ваймс за една бройка не залази на четири крака да се заиграе с тях. Имаше и макетни яхти, и толкова голямо плюшено мече, че за един ужасен миг Ваймс се стресна да не би да е препарирано, имаше и катапулти, и бумеранги, и планери… и насред всичко това малкият Сами стоеше парализиран, почти разплакан от съзнаването, че независимо колко се мъчи, просто не може да си играе с всичко едновременно. Просто нямаше нищо общо с детството на Ваймс и играта на акидий, при която се играеше с истински лайна.

Докато очните им ябълки плахо следяха люлеещото се конче със страховито големи зъби, Ваймс спомена на жена си за обидно връткащите се прислужнички. Тя само сви рамене и обобщи:

— Те така си правят, скъпи. Така са свикнали.

— Как изобщо го казваш? Та това е толкова унизително!

Лейди Сибил беше усвоила съвършено спокоен и разбиращ тон за дискусиите със съпруга си.

— Така е, защото, формално погледнато, те са унизени. Прекарват много време да обслужват хора, които са по-важни от самите тях. А ти си начело на списъка с важните, скъпи.

— Но аз не се смятам за по-важен от тях! — разпали се Ваймс.

— Струва ми се, че разбирам за какво говориш и то ти прави чест, наистина ти прави чест — кимна Сибил, — но това, което всъщност говориш, е нелепо. Ти си херцог, командир на Градската стража и… — тя млъкна.

— Дежурен по дъска — автоматично додаде Ваймс.

— Да, Сам, най-високото звание, с което може да те удостои кралят на джуджетата. — В очите на Сибил просветнаха пламъчета. — Дежурен по дъска Ваймс: човекът, който може да изтрие писанията, лицето, което може да заличи наличното. Това си ти, Сам! И ако беше убит, целият държавен апарат щеше да скочи на крака, а той, уви, не би се трогнал от смъртта на една прислужничка. — Тя вдигна ръка, понеже Ваймс отвори уста, и продължи: — Знам, че ти би, Сам, но макар да съм сигурна, че са чудесни момичета, се опасявам, че ако починат, някое семейство, а може би и някой младеж ще бъдат неутешими, но останалата част от света така и няма да разбере. И ти, Сам, знаеш, че това е истина. Ако ти обаче бъдеш убит, боже опази, моля се всеки път, като тръгнеш на дежурство, не само Анкх-Морпорк, а целият свят мигновено ще научи за това. Може да се разразят войни и подозирам, че позицията на Ветинари може да стане малко по-опасна. Ти си по-важен от момичетата на служба. Ти си по-важен от всеки друг в Стражата. Според мен бъркаш стойност с важност. — Тя лепна целувка на разтревоженото му лице. — Каквото и да си мислиш, че си бил някога, Сам Ваймс, вече си израснал, и то заслужено. Нали знаеш, каймакът винаги изплува отгоре!

— Лайната също — автоматично отговори Ваймс, макар че на мига съжали.

— Как не те е срам да говориш така, Сам Ваймс! Може да си бил недодялан, необработен диамант, но си се шлифовал! И колкото и да спориш, съпруже мой, вече не си човек от народа, но все ми се струва, че си народен човек, и мисля, че на народа му е доста по-добре от това, чуваш ли?

Малкият Сам изви към баща си обожаващ поглед, докато люлеещото се конче галопираше. Изправен срещу сина и съпругата си, Ваймс нямаше никакъв шанс. Той толкова оклюма, че лейди Сибил, съвсем по женски, опита малко да го разтуши:

— В края на краищата, Сам, ти очакваш от твоите хора да си вършат работата, напи така? По същият начин домакинката очаква момичетата да си вършат тяхната.

— Това е различно, съвсем различно! Ченгетата гледат хората в очите и при това никога не съм им забранявал да си побъбрят с някого. Все пак този някой може да даде ценна информация! — Ваймс знаеше, че това формално е вярно, но из повечето градски улици всеки, зърнат да казва на полицай нещо по-ценно от това колко е часът, скоро откриваше, че му се налага да се храни с помощта на сламка. При все това аналогията беше вярна, каза си той или щеше да си каже, ако беше на ти с аналогиите. Само защото си част от нечий персонал, не значи, че трябва да се държиш като някаква марионетка, навита с ключе…

— Да ти кажа ли причината за връткащите се прислужнички, Сам? — въздъхна Сибил, а малкият Сами гушна огромното плюшено мече, което го стресна, изръмжавайки. — Обичаят е въведен по времето на дядо ми по повеля на баба ми. По онова време сме се забавлявали непрекъснато с десетки гости през някои от почивните дни. Естествено, част от тези гости са били младежи от много добри семейства в града, доста добре образовани и пълни с жизненост и енергия.

Сибил обърна очи към малкия Сам и с облекчение установи, че вече подрежда няколко войничета.

— Прислужничките от своя страна по стечение на обстоятелствата не са добре образовани и, срам ме е да го кажа, може би са били леко по-услужливи към хора, които са приемали за високопоставени.

Тя започваше да се изчервява и посочи с пръст малкия Сами, за нейна радост все тъй вглъбен във войничетата.

— Сигурна съм, че ти е ясна картинката, нали, Сам? Не ще й дума. А баба ми, която почти безрезервно би намразил, имаше благоприлични убеждения и в тази връзка разпореди, че всички прислужнички не само трябва да се въздържат от разговори с посетителите от мъжки пол, а и да не обръщат очи към тях, под заплаха от уволнение. Може да се каже, че добрите намерения са я подтикнали към жестокост, но като се замислиш, не е било кой знае каква жестокост. Като им дойде времето, прислужничките напускат резиденцията с добри препоръки и без да се свенят да сложат бяла рокля на сватбата си.

— Но аз съм щастливо женен — контрира Ваймс, — а и не мога да си представя Уиликинс да рискува да си навлече гнева на Чистофайна.

— Да, скъпи, и ще си поговоря по въпроса с госпожа Съдини. Това обаче е провинция, Сам. Тук нещата се случват малко по-бавно. А сега защо не заведеш Сами да види реката? Вземи и Уиликинс — той знае пътя.

Сами нямаше кой знае каква потребност да го забавляват. Той всъщност сам си създаваше забавления, изобретявайки ги в огромни количества от видяното навън, от приказките, с които го приспиваха нощем, или от някоя пърхаща мисъл, току стрелнала се през главата му. Пък и напоследък все по-често говореше за господин Свирчо, който живеел в къщурка на едно дърво, но понякога бил дракон. Освен това имал огромен обувник и не обичал срядите, понеже миришели странно, и имал дъждоброня.

Така че Сами изобщо не се стряскаше от провинцията и търчеше пред Ваймс и Уиликинс, сочейки наред дървета, овце, цветя, птици, водни кончета, облаци с чудновата форма и човешки череп. Находката изглежда доста го впечатли, защото се втурна да я покаже на татко си, който се оцъкли в нея, сякаш беше видял, така де, човешки череп. Явно от доста време си беше човешки череп и сякаш беше обгрижван. Всъщност до такава степен, че беше направо лъснат.

Докато Ваймс го обръщаше в ръцете си, търсейки със съдебномедицинска щателност някаква улика за мръсна игра, през гъстака се разнесе шляпащ звук, съпроводен от вокално изпълнение по темата какво един непознат би сторил на хора, които му крадат черепите. Когато гъстакът се разтвори, въпросният непознат се оказа човек с неопределена възраст и съмнителен брой зъби, мърляви кафяви дрипи и брада, по-дълга от всички, видени от Ваймс досега. А Ваймс все пак нерядко посещаваше Невидимия университет, където магьосниците смятаха, че мъдростта се олицетворява с пускането на брада, която да ти топли коленете. Тази се влачеше след собственика си като опашката на комета. Изравни се с него, когато обутите му в огромни сандали крака се заковаха на място, но поради въртящия момент се нахлупи върху главата му. Може би наистина въплъщаваше мъдрост, защото собственикът й прояви достатъчно благоразумие да не мръдне, като видя изражението на Ваймс. Настъпи тишина, ако не се брои кискането на малкия Сами, докато нескончаемата брада със свой собствен живот не покри мъжа досущ като снежна пряспа.

Уиликинс се прокашля и рече:

— Струва ми се, че това е отшелникът, командире.

— Какво прави тук отшелник? Мислех, че живеят върху разни колци из пустините! — Ваймс изгледа кръвнишки дрипльото, който очевидно почувства, че му се иска обяснение, и реши да го предостави, искано или не.

— Да, сър, знам, сър, това е широка заблуда и лично аз никога не съм й отдавал голямо значение, предвид евентуалните неудобства, тъй да се каже, с тоалетните нужди и подобни потребности. Имам предвид, че нещо такова може и да е приемливо в чуждестранни места, където има слънце и изобилие от пясък, но не става за мен, сър, изобщо не става.

Фантомът протегна мърлява десница, състояща се най-вече от нокти, и продължи с гордост:

— Пън, Ваша светлост, макар че рядко се отрязвам като пън, xa-ха, шегичка.

— Да, явно — каза Ваймс с каменно изражение.

— Така си е, сър — закима Пън, — това ми е личната шегичка, нямам си друга. Поех по благородното поприще на отшелничеството преди близо петдесет и седем години, практикувайки благочестивост, трезвеност, въздържание от полов живот и търсене на истинска мъдрост по примера на баща ми и дядо ми, и прадядо ми преди него. Това там, дето го държите, е прадядо ми, сър — доволно додаде той. — Много е лъскав, нали?

Ваймс съумя да не изпусне черепа от ръцете си. Пън продължи:

— Предполагам, че малкото ви момченце се е натъкнало на тайната ми бърлога, сър. Не се обиждайте, но селските малчугани по тия места понякога са големи лудетини и има-няма две недели, откак се наложи да вадя дядо от дървото.

Уиликинс откри у себе си достатъчно присъствие на духа, за да попита:

— Пазиш черепа на прадядо си в бърлога?

— О, да, господа, и на баща ми. Семейна традиция, разбирате ли? И на дядо ми. Ненарушима традиция от почти триста години отдаденост на благочестиви помисли и вяра, че всички пътища водят неизменно до гроба, наред с други печални съждения, каквито раздаваме на всички, които ни търсят. А те, бих добавил, са кът напоследък. Надявам се синът ми да може да поеме по моя път, когато порасне. Майка му казва, че станал много сериозен младеж, та живея с надеждата, че един ден може и мен да ме лъскат, както си трябва. За мое доволство, на лавицата за скелети има много място.

— Синът ти ли? — усети се Ваймс. — Нали говореше за въздържание…

— Много наблюдателно от ваша страна, Ваша светлост. Всяка година имаме по седмица отпуск. Човек не може да я кара само на охлюви и крайречни треволяци…

Ваймс деликатно посочи, че ги чака път, и остави отшелника благоговейно да си върне фамилната реликва в тайната бърлога, където и да беше тя. Когато му се стори, че са на безопасно разстояние от слуха му, той избухна, размахвайки ръце във въздуха:

— Защо? Искам да кажа… защо?

— О, доста от наистина старите фамилни домове са имали придворен отшелник, сър. Считало се е за романтично да има бърлога с отшелник в нея.

— Смрадливичък беше — отбеляза Ваймс.

— Струва ми се, че не им е позволено да се къпят, сър, но трябва да ви кажа, че получава седмична дажба от един килограм картофи, три халби бира или ябълково вино, три самуна хляб и половин килограм свинска мас. Както и вероятно всичките охлюви и крайречни треволяци, които може да погълне. Прегледах ведомостите, сър. Не е лоша диета за декоративна градинска особеност.

— Хич няма да е зле, ако се вкарат малко плодове и чат-пат разслабително, предполагам — кимна Ваймс. — Та значи, предците на Сибил са се отбивали да си побъбрят с отшелника, когато се натъкнат на философска загадка, а?

Уиликинс явно се озадачи.

— Не, за бога, не мога да си представя някой от тях дори да си помисли за такова нещо сър. Те изобщо не са товарили главите си с философски енигми.^[8] Били са аристократи, разбирате ли? Аристократите не забелязват философските енигми. Те просто ги подминават. Философията изисква човек да допусне възможността, че греши, сър, а истинският аристократ знае, че винаги е прав. Това не е самомнение, нали разбирате, това е вродена безусловна увереност. Аристократите понякога са големи откачалки, но винаги са категорично и несъмнено откачалки.

Ваймс го зяпна с възхищение.

— Дявол го взел, откъде знаеш всичко това, Уиликинс?

— От наблюдения, сър. В доброто старо време, когато дядото на Нейно благородие беше жив, той държеше целият персонал от булевард „Скуун" да идва тук със семейството през лятото. Както знаете, не си падам много по учението, пък и вие, да си кажем правичката — също, но като отраснеш на улицата, учиш бързо, понеже ако не учиш бързо, си мъртъв.

Вече вървяха по префърцунен мост над нещо, което вероятно беше потокът с пъстърва и, както предположи Ваймс, приток на Негодяйка — име, чийто произход тепърва щеше да проумее. Двама мъже и едно момченце крачат по мост, който би могъл да поеме цели тълпи от хора, каруци и коне. Явно в света имаше дисбаланс.

— Да ви кажа, сър — разсъждаваше Уиликинс, — именно категоричността им е осигурила всичките тези пари и земи. Понякога са ги губели заради нея, разбира се. Един от прачичовците на лейди Сибил веднъж изгубил имение с две хиляди акра първокласна земеделска земя, понеже решил категорично, че билет от гардероб може да бие три аса. Загинал е в последващия дуел, но поне е загинал категорично.

— Това е снобарщина и хич не ми се нрави — изсумтя Ваймс.

Уиликинс се почеса по носа.

— Ами всъщност, командире, не е снобарщина. Според мен рядко има такава в истинските аристократи. Стопроцентовите имам предвид… тях не ги е грижа какво ще кажат съседите или че се размотават в овехтели дрехи. Те са уверени, разбирате ли? В детството на лейди Сибил цялото семейство пристигало тук за стригането на овцете, а баща й участвал наред с всички останали, със запретнати ръкави и прочее. След това черпел мъжете и пиел с тях, халба след халба. Разбира се, той бил навикнал на бренди, така че от малко бира не падал под масата. Ама изобщо не му пукало какъв е. Читав старец е бил баща й… че и дядо й. Уверени, разбирате ли, хич не им е пукало.

Известно време вървяха в мълчание по алея с кестени.

— Да не намекваш, че не си давам сметка какъв съм? — навъсено се обади Ваймс.

Уиликинс се загледа в дърветата и умислено отговори:

— Май ще има доста кестени тази година, командире, и ако не възразявате да ви предложа, не е зле да доведете младия господин тук, когато започнат да падат. Като бях хлапе, години наред държах първото място по кестенчета от умрели плъхове, докато не открих, че кестенчетата растат по дърветата и не се разпльокват толкова лесно. Колкото до въпроса ви, сър — продължи той, — мисля, че Сам Ваймс е в най-добрата си форма, когато е уверен, че е Сам Ваймс. Брей, те пък колко отрано са взели да зреят тази година!

Алеята от кестенови дървета току-що бе свършила и пред тях се ширеше ябълкова градина.

— Не са от най-хубавите — отбеляза Уиликинс, като я наближиха, вдигайки прахоляк по варовитата пътека. Фактът се стори несъществен на Ваймс, но Уиликинс изглежда считаше градината за много важна. — Момчето непременно ще иска да види това — ентусиазирано продължи Уиликинс. — Аз самият го видях, когато бях ваксаджийче. Коренно промени виждането ми за света. Третият граф, „лудият" Джак Рамкин, имал брат на име Улсторп,^[9] сигурно за наказание. Той бил нещо като учен и щял да бъде изпратен в университета да става магьосник, ако брат му не дал да се разбере, че всеки негов първи родственик от мъжки пол, който си избере професия, свързана с носене на роби, ще бъде лишен от наследство посредством сатър.

— Въпреки всичко младият Улсторп упорито запазил интереса си към естествознанието по начин, достоен за джентълмен: ровел из всевъзможни подозрително изглеждащи погребални могили, на каквито се натъкнел в околията, попълвал колекцията си от гущери с колкото смогнел да улови редки видове и хербаризирал всякакви цветя, каквито успеел да открие, преди да изчезнат напълно. Случило се така, че в един топъл слънчев ден задрямал под някакво ябълково дърво и се събудил от паднала на главата му ябълка. По думите на биографа му, някой по-обикновен човек не би видял нищо нередно в това, но Улсторп се сетил, че щом като ябълките и на практика всичко останало все пада надолу, значи светът в крайна сметка ще стигне до опасен дисбаланс… освен ако в това нямал пръст друг фактор, все още непознат на естествознанието. Без да губи време, той довлякъл в градината един от лакеите и му наредил под заплаха от уволнение да лежи под дървото, докато не го удари ябълка по главата! Шансът това да се случи бил подпомогнат от друг лакей, на когото Улсторп наредил да клати усърдно дървото, докато не падне съответната ябълка. Улсторп застанал в готовност да наблюдава това отстрани.

— Можете ли да си представите радостта му, когато неизбежната ябълка паднала, а от дървото литнала втора, която скоростно изчезнала в небесния свод, доказвайки хипотезата, че каквото се издигне, следва да падне, при положение че каквото падне, следва да се издигне, запазвайки така равновесието на вселената. Това за съжаление се отнася само за ябълките и колкото и да е странно, само за ябълките на това дърво. Malus equilibria! Чух, че някой бил открил, че ябълките на върха на дървото се изпълват с въздух и излитат, когато дървото се разклати, та да се разселят по-надалеко. Чудно нещо е това природата! Жалко, че плодовете имат вкус на кучешки творения — додаде Уиликинс, когато Сами изплю хапката си. — Право да ви кажа, командире, пет пари не давам за повечето представители на висшето общество, на които съм се натъквал, особено в града, но някои от тях в тези стари провинциални къщи са променили света към по-добро. Като Рамкин Рапона например, който направил революция в земеделието…

— Май съм чувал за него — вметна Ваймс. — Като че ли имаше нещо общо със засаждането на кореноплодни? Дали пък прякорът му не идваше оттам?

— Почти уцелихте, сър — отговори Уиликинс. — Всъщност е изобретил редосеялката, което означавало по-надеждни реколти и големи икономии в дългосрочен аспект. Само е приличал на ряпа. Хората понякога са много жестоки, сър. Имал е и брат, Рамкин Галоша, който не само изобретил гумените галоши, но и мушамите, даже преди джуджетата да се сетят за тях. Наистина много го е интригувала гумата, доколкото разбрах. Е, светът се състои от най-различни хора и би бил странно място, ако всички си приличахме. Особено ако всички приличахме на него. Сухи крака и сухи рамене, сър, това е, за каквото се моли всеки земеделец! Една зима ходих за малко да бера зеле. Беше кучешки студ, а дъждът се сипеше така, че капките трябваше да се редят на опашка, та да паднат на земята. Благославях му името тогава, сър, наистина, макар че си беше вярно онова, дето разправяха за младите девойки, на които всъщност им харесвало, както подочух…

— Всичко това е много похвално — понамръщи се Ваймс, — но не оправдава цялото глупаво, арогантно…

Този път Уиликинс прекъсна господаря си:

— А после, разбира се, изобретиха и летящата машина. Покойният брат на Нейно благородие вложи доста усилия в изграждането й, но тя така и не отлепи от земята. Целта му беше да полети без метла или магия, но за съжаление стана жертва на епидемията от кризми, клетият младеж. В детската стая има модел между впрочем. Задвижва се с гумени ремъци.

— Е, сигурно са му се намирали в излишък, освен ако Рамкин Галоша не е почистил след себе си — отбеляза Ваймс.

Обиколката продължи през ливади с нещо, което Ваймс реши да нарече крави, и около поля с избуяла царевица. Заобиколиха едно „ха-xa", постараха се да не припарват до „хо-хо" и напълно пренебрегнаха поредното „хе-хе", а после се качиха по стръмна пътечка до един хълм, обрасъл с букови дръвчета. От него се виждаше на практика всичко наоколо и със сигурност чак до края на вселената, но за целта най-вероятно трябваше да гледаш право нагоре, без да ти се пречкат разни букови дръвчета. Можеха да се различат даже високите облаци дим и смог, които се издигаха над Анкх-Морпорк.

— Това е Обесническият хълм — съобщи Уиликинс, докато Ваймс се мъчеше да си върне дъха. — Може би няма да ви се ходи по-нататък — отбеляза той, като наближиха билото, — освен ако, така де, не желаете да обясните на малкия младеж какво е бесилка.

Ваймс изгледа въпросително помощника си:

— В смисъл?

— Е, както казах, това е Обесническият хълм. Защо според вас се нарича така, сър? Рамкин Валето горчиво е сбъркал, като е направил огромен облог на пияна глава с един от своите другари по чашка (също толкова пиян), че можел да види градския смог от имението си. Земемерът обаче, който проверил хипотезата, го осведомил, че за целта на хълма не му достигат тридесетина стъпки. Поспирайки само за да се опита да подкупи земемера и след като не успял — да го нашиба с камшик, той събрал всички трудоспособни мъже от имението си и от цялата околия и ги накарал да издигнат хълма с въпросните тридесетина стъпки, което било доста амбициозно начинание. Струвало му цяло състояние, разбира се, но от това всички семейства в околията вероятно са се сдобили с топли зимни дрехи и нови ботуши. Станал е много известен и естествено е спечелил облога.

Ваймс въздъхна.

— Някак си ми се струва, че знам отговора, но все пак да попитам: на какво се е обзаложил?

— На два галона бренди — тържествено отговори Уиликинс. — Изпил наведнъж точно на това място, под възторжените възгласи на насъбраната работна ръка, а после според преданието се търколил чак до подножието на хълма за още по-голям възторг на множеството.

— Не мисля, че бих могъл да погълна два галона бренди дори когато бях пиянде — отбеляза Ваймс. — Това са си дванайсет бутилки!

— Е, към края предполагам, че доста е отишло по гащите му, по един или друг начин. Макар че е имало много като него…

— Всичко отишло по гащите му — цъфна малкият Сами и се заля от любопитния сипкав смях на шестгодишен малчуган, който си мисли, че е зърнал някаква пакост. Съдейки по чутото, работниците, които са поощрявали стария пияница, са мислели по същия начин. Да насърчаваш човек да изпие годишните надници на един път? Що за щуротия?

Уиликинс сигурно беше прочел мислите му:

— Провинцията не е сложна като града, командире. Тук харесват големи и елементарни неща, а Валето е бил голям и елементарен, колкото ви душа иска. Тъкмо затова са го харесвали, защото са знаели какво да очакват от него, дори да се завъргаля. Бас държа, че са се хвалили с него из цялата околия. Просто си го представям: „Нашето вечно пияно благородие може да надпие вашето вечно пияно благородие когато и да е". И са се гордеели с това. Сигурен съм, вие смятахте, че постъпвате правилно, като се ръкувахте с градинаря, но просто объркахте хората. Те не знаят как да ви приемат. Човек ли сте или господар? Тузар или един от тях? Понеже, командире, според техните разбирания никой не може да бъде и двете. Това би било противоестествено. Пък и провинцията не обича загадки.

— Големи загадни гащи! — извика малкият Сами и падна на тревата, превивайки се от смях.

— И аз не знам как да се приема — каза Ваймс. като вдигна сина си и последва Уиликинс надолу по склона. — Сибил обаче знае. Нарочила ме е за балове, танци, вечери и, о, да, соарета — завърши той с тона на човек, генетично програмиран да се отнася с недоверие към всяка сложна дума. — Имам предвид, че в града някак си се оправях с това. Като видя, че проклетията ще е твърде чудовищна, вземам мерки да ме извикат по спешност още по средата… поне вземах, де, преди Сибил да се сети. Ужасно е, когато подчинените на някого следват нарежданията на жена му.

— Така е, командире. Тя е разпоредила на кухненския персонал да не се приготвят никакви сандвичи с бекон без нейното изрично разрешение.

Ваймс потръпна.

— Ти донесе малката скаричка, нали?

— За съжаление, Нейно благородие е разкрила малката ни скаричка, командире. Забранила е от кухнята да ми дават бекон, освен ако заповедите не идват лично от нея.

— Бога ми, тя е досущ като Ветинари! Как узнава за всичко това?

— Всъщност, командире, не мисля, че го узнава. Поне не и като действителен факт. Тя просто ви познава. Може би трябва да го приемете като акт на приятелско подозрение. Трябва да побързаме, командире. Казаха ми, че ще има пилешка салата за обяд.

— Аз обичам ли пилешка салата?

— Да, командире, Нейно благородие ми каза така.

Ваймс се предаде.

— Значи обичам.

У дома, на булевард „Скуун", Ваймс и Сибил обикновено се хранеха заедно само по веднъж на ден, в кухнята, която винаги ставаше приятно задушевна. Те седяха един срещу друг на масата, достатъчно дълга да побере огромната Ваймсова колекция от сосове, горчици, лютеници и, разбира се, туршии. Ваймс споделяше общонародното убеждение, че в буркана с лютеница винаги има по нещичко, стига да бъркаш достатъчно дълго в него с лъжицата.

В имението беше различно. Като се започне оттам, че имаше твърде много храна. Ваймс обаче не беше вчерашен, нито дори онзиденшен и се въздържа от коментар.

Уиликинс сервираше на Ваймс и лейди Сибил. Строго погледнато, това не беше негово задължение, когато бяха извън къщи, но също така строго погледнато, повечето благородни благороднически служители не носеха комплект боксове в добре скроения си жакет.

— Е, момчета, какво правихте тази сутрин? — жизнерадостно подхвана Сибил, докато опразваха чиниите.

— Видяхме смрадливия костеняк! — отзова се малкият Сам. — Той беше целият в брада, ама смрадлива! И открихме смрадливата ябълка, дето е като ако!

Ведрото изражение на лейди Сибил не потрепна.

— И после, търкул-пързул, слязохте по хълма, нали? А видяхте ли xa-ха, хо-хо и хе-хе?

— Да, ама там е пълно с кравешко ако! Стъпих в едно!

Сами зачака зрял отговор и майка му го предостави:

— Е, нали си имаш нови извънградски ботушки? Те са тъкмо за това.

Сам Ваймс видя как лицето на сина му светна от невъобразима наслада, когато майка му продължи:

— Дядо ти все ми казваше, че ако видя голяма купчина тор сред полето, трябва да я поразритам, та да се разстеле равномерно, понеже така всичката трева ще израсне както трябва. — Тя се усмихна на изражението на Ваймс и додаде: — Ами вярно си е, скъпи. Голяма част от земеделието се свежда до тора.

— Хубаво, стига да не вземе да разритва калищата, като се приберем в града — вдигна рамене Ваймс. — Някои от нещата там може да му го върнат.

— Той трябва да опознае провинцията. Трябва да знае откъде идва храната и как я получаваме. Това е важно, Сам!

— Разбира се, скъпа.

Лейди Сибил изгледа мъжа си така, както само съпруга умее.

— Това беше твоят „искрено почитаем" тон, Сам.

— Да, но не виждам защо… — Сибил го прекъсна.

— Един ден Сами ще притежава всичко това и бих искала да има известна представа за него, точно както бих искала ти да се отпуснеш и да се насладиш на почивката си. Мисля да заведа Сами до Домашния чифлик, за да види как се доят кравите и да събере малко яйца. — Тя стана. — Най-напред обаче ще го заведа долу в криптата да види предците си. — Тя забеляза паническия израз на съпруга си и бързо добави: — Няма страшно, Сам, те не витаят из нея. Кротуват си, впрочем в много скъпи ковчези. Защо не дойдеш и ти?

Сам Ваймс неведнъж се беше сблъсквал със Смърт и обратното. Това, което го потискаше, бяха самоубийствата. Повечето случаи се свеждаха до обесване, понеже човек трябва да е твърде самоубийствено настроен, за да скочи в река Анкх, най-малкото защото трябваше да се хвърля няколко пъти, преди да пробие кората. И всеки един от тези случаи трябваше да бъде разследван, просто за да е сигурно, че не е замаскирано убийство.^[10] И докато господин Трупър, настоящият градски палач, можеше да прати някого във вечността толкова бързо и гладко, че вероятно не се и усещаше, Ваймс беше виждал твърде често какво успяват да направят аматьорите.

Семейната крипта на Рамкинови му напомни за градската морга в края на работния ден. Беше претъпкана. Някои от ковчезите бяха подпрени на ръбче, сякаш чакаха реда си в погребалния дом. На човек само му оставаше да се надява, че няма да се хързулнат. Ваймс напрегнато следеше как жена му грижливо развежда сина им от плоча на плоча, четейки имената и разказвайки по нещо за всеки от обитателите им. Почувства студените, бездънни дълбини на времето около себе си, спорадично полъхващи от стените. Как ли се чувстваше малкият Сам, докато му изреждаха имената на всички тези негови предци от столетия? Ваймс изобщо не познаваше баща си. Майка му беше казала, че бил прегазен от каруца, но Ваймс подозираше, че ако това изобщо е вярно, каруцата най-вероятно е била пълна с алкохол, който го е „прегазвал" капка по капка с течение на годините. Е, разбира се, че съществуваше и старият Каменолики, цареубиецът, вече реабилитиран и със собствена статуя в града, която никой не шареше с графити, понеже Ваймс даде ясно да се разбере какво ще се случи с извършителя.

Старият Каменолики обаче беше просто един етап от историята, нещо като действителен мит. Между него и Сам Ваймс нямаше връзка, само една болезнена празнота.

И все пак малкият Сам един ден щеше да бъде херцог и си струваше да се вкопчи човек за тази мисъл. Той нямаше да отрасне, тревожейки се какъв е, понеже щеше да знае, а влиянието на майка му, току-виж, надделее над огромната спънка в лицето на Самюъл Ваймс като негов баща. Младият Сам щеше да успее да вкара света в правия път. За това се искаше увереност. Пък да имаш пасмина от (очевидно) умопобъркани, но интересни предци, можеше да впечатли само някой случаен човек от улицата, а Ваймс познаваше доста улици и доста случайни хора.

Уиликинс не беше казал цялата истина. Дори на градските чада им допадаха разни типове, особено проклетници или достатъчно големи особняци, които допринасят за безкрайното налудничаво цирково представление, каквото беше животът по улиците на Анкх-Морпорк. И докато да имаш баща пияница е просто социална несполука, да имаш пра-пра-прадядо, който е успявал да погълне толкова бренди, че урината му сигурно е била огнеопасна, и въпреки това според Уиликинс да се върне във вкъщи да похапне калкан, последван от печена гъска (със съответните вина), а после да играе на свинска подпруга^[11] с дружките си до зори, като си върне загубите от по-рано… Е, допадат им на хората такива неща и такива чешита, които ритат света отзад и го овикват. Това си е праотец за чудо и приказ, не е ли така?

— Май че… бих искал да се поразходя сам — обади се Ваймс. — Така де, да поогледам, да се поровичкам, да й хвана чалъма на тая провинция по мой си начин.

— Вземи Уиликинс с теб, скъпи — кимна лейди Сибил, — за всеки случай.

— За кой случай, скъпа? Та нали всяка нощ обикалям из улиците на града? Не мисля, че ми трябва придружител за разходка из провинцията. Опитвам се да усетя духа на нещата. Ще позяпам жълтурчетата да видя дали ме изпълват с радост или каквото там се предполага да правят, ще се оглеждам за изключително редкия поен гмурец и ще се любувам на полета на къртиците. От седмици чета статиите за природата във вестника. Смятам, че знам как да се справя и сам, скъпа. Командирът на Стражата не се страхува да зърне зърнената мухоловка!

Лейди Сибил знаеше от опит кога е мъдро да не спори и се ограничи само с напътствието:

— Поне гледай да не разстроиш някого, нали, скъпи?

След десет минути ходене Ваймс се загуби. Не физически, а в метафоричния, духовния и перипаттичния^[12] смисъл. Мирисът на живия плет някак си беше безтеселен в сравнение с острата градска смрад и той нямаше ни най-малка представа какво шумоли в храсталака. Познаваше юниците и воловете, понеже често минаваше през района на кланиците, но тези тук не бяха обезумели от страх, а го наблюдаваха внимателно, сякаш си водеха надлежни бележки. Ами да — ето какво било! Светът беше сбъркан! Той беше ченге, открай време си беше ченге и щеше да си умре ченге. Ченгето, като цяло, никога не престава да е ченге. И като ченге обикаляше града повече или по-малко невидим, освен за онези, които нарочно се оглеждат за ченгета и чийто поминък зависи от това да зърнат ченгетата, преди ченгетата да зърнат тях. В повечето случаи си част от фона, докато писъкът, звънът на строшено стъкло и звукът от престъпни стъпки не те фокусира на преден план.

А тук всичко го наблюдаваше. Разни неща се шмугваха зад храсталака, литваха в паника или просто си шумоляха подозрително из шубрака. Той беше непознатият, натрапникът, нежеланият тук.

След поредния завой изникна селцето. Беше зърнал комините отпреди, но пътеките и пътечките се преплитаха в лабиринт под избуялите гъстаци и дървета, образуваха сенчести тунели — които впрочем бяха добре дошли — и си играеха на криеница с чувството му за ориентация.

Изгубил всякаква посока, потен и изтормозен, той внезапно се оказа на дълга прашна улица, накитена с къщи от двете страни. Сред тях се открояваше голяма сграда. Отвсякъде си личеше, че е кръчма, особено по тримата старци, седнали на пейка пред нея. Те загледаха с упование приближаващия се Ваймс, в случай че е от онези мъже, които биха почерпили други мъже по чашка. Дрехите им изглеждаха така, сякаш бяха заковани върху тях. При наближаването му единият каза нещо на другите двама и като минаваше край тях, и тримата станаха, докосвайки с показалец ръба на шапките си. Единият рече: „Дъбърдън, Въша чъст" — фраза, която Ваймс схвана след известен напън. Извърнаха очи наред с изразително кимване към празните халби, за да обърнат внимание, че те фактически са празни и съответно аномалия, която плаче за спешни мерки.

Ваймс знаеше какво се очаква от него. В Анкх-Морпорк нямаше кръчма, пред която еквивалентните трима старци да не седят на припек, винаги готови да заговорят непознати за добрите стари времена, т. е. когато в свидните им халби все още е имало бира. А приетата процедура е да им ги напълниш с евтино пиво и да получиш „Голямо благодарско, любезни господине", а твърде възможно и откъслечна информация за това кой какво е видян да върши, че и с кого и кога — все мливо за полицейската мелница.

Израженията на тези тримата обаче се смениха, когато единият зашепна нещо припряно на дружките си. Те се свиха обратно на дървената скамейка, явно мъчейки се да станат незабележими и все така стискайки празните халби, понеже, така де, човек никога не знае. Една табела над вратата обявяваше, че това е „Гоблинската глава".

Срещу кръчмата се ширеше голямо място, отделено за мера. На нея пасяха няколко овце, а в далечния край имаше голям наръч дърва, наподобяващ върбов плет, чието предназначение Ваймс не успя да отгатне. Беше запознат обаче с термина „селска морава", макар че никога не беше виждал такава. Анкх-Морпорк не си падаше особено по зелениите.

Кръчмата вонеше на вкиснала бира. Това действаше като лек срещу изкушението, макар че Ваймс от години беше чист и успяваше да преглътне по някое шери на официални събития, понеже и без това мразеше вкуса му. Миризмата на стара бира имаше същия ефект. Под жалката светлина на миниатюрните прозорчета Ваймс различи възстария кръчмар, който прилежно бършеше една халба. Мъжът вдигна очи към Ваймс и кимна по онзи типичен начин, който навсякъде има един и същ смисъл: „Виждам те и ти ме виждаш, а какво следва оттук нататък, зависи от теб". Въпреки че на някои ханджии им се удава да вложат в кимването и информацията, че като нищо може да им се намира еднометров оловен кол под тезгяха, ако на отсрещната страна й се прииска, тъй да се каже, да отпочне нещо.

— Даваш ли нещо, в което няма алкохол? — попита Ваймс.

Кръчмарят много внимателно окачи халбата на една кука над тезгяха, след което погледна Ваймс право в очите и отговори беззлобно:

— Виж сега, господине, ние на това му викаме кръчма. Хората се докачат, ако им спестя алкохола. — Той забарабани с пръсти по тезгяха и след малко продължи колебливо: — Жена ми прави бира от кореноплодни, ако искаш?

— Какви кореноплодни?

— Ами в случая цвекло. Помага за редовното ходене.

— Е, все си мисля, че правя редовни разходки — каза Ваймс. — Дай една чашка… не, нека е половин, ако обичаш.

Последва кимване и мъжът изчезна за малко от полезрението. Сетне се върна с голяма чаша, преливаща от червена пяна.

— Да ти е сладко — каза той, като я сложи внимателно на тезгяха. — Не я даваме в оловни канчета, понеже му прави нещо на метала. Черпнята е от мен тоя път. Аз съм Джимини, съдържател на „Гоблинската глава". Тебе те знам кой си. Дъщеря ми е прислужничка в имението, ама аз никому не цепя басма, щото кръчмарят е приятел на всички с парици в джоба, пък току-виж, даже на някои, дето временно са останали без пукната пара, а в тоя момент това не включва ония тримата синковци отпред. Кръчмарят вижда какво е човек след няколко чашки и не вижда защо да прави разлика.

Джимини намигна на Ваймс, а той протегна ръка с думите:

— В такъв случай с радост ще разтърся демократичната кръчмарска десница!

Ваймс не за пръв път чуваше тази тщеславна тирада. Всеки работещ зад бара се имаше за един от най-големите мислители на света и беше разумно да се отнасяш с него като такъв. След ръкостискането той добави:

— Бива си я тази напитка. Резливичка е.

— Да, сър, жена ми слага и люти чушлета, и керевизено семе, та да му се стори на човек, че пие нещо по-силничко.

Ваймс се облегна на тезгяха с необяснимо блаженство. Стената над бара беше окичена с препарирани глави на животни, особено от онези с големите рога и зъби. За свой потрес обаче под мъждивата светлина различи и гоблинска глава. Аз съм в отпуск, каза си той, а това сигурно се е случило много отдавна, в далечното минало. И заряза въпроса.

Джимини се захвана с десетките нещица, каквито един кръчмар винаги си намира за вършене, като от време на време хвърляше по едно око на единствения си клиент. Ваймс помисли малко и се обади:

— Ще занесеш ли по чаша на господата отвън, господин Джимини, като сипеш бренди във всяка, та да разберат, че пият нещо?

— Това са Том Дългуча, Том Дребосъка и Том Том — кимна Джимини, посягайки за няколко чаши. — Свестни момчета са, тризнаци по случайност. Изкарват си хляба, ама си делят един мозък, тъй да се каже, пък и поначало мозъкът не е кой знае какъв. За бостански плашила обаче много ги бива.

— И тримата ли се казват Том? — поучуди се Ваймс.

— Ами да. То си е нещо като наследствено име, че то и баща им, и той е Том. Сигурно за да не стане объркване, щото те лесно се объркват. Сега я карат криво-ляво, ама ако им дадеш работа, дето да могат да я вършат, ще се хванат яко и няма да спрат, докато не им кажеш. Няма просяци на село, да знаеш. Все се намира по нещичко за вършене. С твое позволение, сър, ще им сипя по едно малко. Не им трябва да се объркват повече, ако схващаш накъде бия.

Кръчмарят постави чашите върху поднос и излезе под ярките слънчеви лъчи. Ваймс с едно движение се прехвърли зад тезгяха и после обратно. Няколко секунди по-късно стоеше небрежно облегнат на него, когато три лица надникнаха през отворената врата. Три палеца се вдигнаха към Ваймс в знак на признателност и лицата отново се скриха, сигурно за в случай че той се пръсне на парченца или вземат да му израснат рога.

Джимини се върна с празния поднос и насърчително се ухили на Ваймс.

— Е, сър, спечели си приятелчета тук, ама да не те задържам. Сигурен съм, че си имаш много работа.

Ченге, помисли си Ваймс. Видя ли аз полицейска палка, не мога да я сбъркам. Та нали това е мечтата на ченгето — да зареже улиците и да върти кръчме нейде си. И понеже си ченге — а като си ченге, то е за цял живот — значи знаеш какво става наоколо. Знам те аз, а ти не знаеш какво знам. И като гледам, резултатът е едно на нула за мене. Само почакай, господин Джимини. Вече знам къде живееш.

До слуха на Ваймс достигна шум от бавни и тежки стъпки, които се приближаваха. Той съзря местните мъже да идват в работните си дрехи, понесли разни неща, които повечето хора биха нарекли земеделски оръдия, но Ваймс мислено ги преименува на офанзивни оръдия. Групата спря пред вратата и той долови шепот. Тримата Томовци очевидно съобщаваха злободневните новини, които се приемаха или с недоверие, или с насмешка. Изглежда се стигна до някакво заключение, но не с особена радост. След това мъжете влязоха в кръчмата, а съзнанието на Ваймс ги картотекира за бързи справки. Екземпляр № 1 беше възстаричък мъж с дълга бяла брада и, о, небеса, рубашка. Наистина ли още носеха такива? Както и да се казваше, останалите сигурно му викаха „деденце". Той свенливо докосна с показалец челото си за поздрав и свършил безопасно тая работа, се насочи към бара. Носеше голяма канджа, не много приятно оръдие. Екземпляр № 2 носеше лопата, която ставаше за брадва или за тояга, стига човек да знае какво върши. И той беше с рубашка, избегна очите на Ваймс, а поздравът му повече приличаше на стиснато помахване. Екземпляр № 3, който държеше кутия за инструменти (страхотно оръжие, ако се развърти както трябва), се шмугна бързешком, без почти да погледне към Ваймс. Изглеждаше млад и доста хилав, но въпреки всичко с тези кутии може да се докара добър въртящ момент. Следващият беше пак възрастен, този път с ковашка престилка, но без съответното телосложение, така че Ваймс го класифицира като налбант. Да, това ще да е, такъв нисък и жилав лесно щеше да се мушне под кон. Мъжът направи приемлив опит за козируване, а Ваймс не можа да различи никакви опасни издутини, прикрити от престилката му. Просто не можеше да се въздържи от тази алгебра — тя си е част от работата и това е. Дори да не очакваш неприятности, пак очакваш неприятности.

И в този момент цялото помещение замря.

Край Джимини се водеше някакъв безцелен разговор, който обаче секна при влизането на истинския ковач. Мамка му. Всичките предупредителни аларми на Ваймс задрънчаха едновременно, а те не бяха медени звънчета. Кънтяха. След кратко смръщване към присъстващите човекът се насочи към бара по траектория, която щеше да мине точно край или вероятно връз, или дори през Сам Ваймс. Предвид ситуацията Ваймс грижливо отмести чашата си встрани от опасността, така че неприкритият опит на онзи да я бутне „случайно" се провали.

— Господин Джимини — подвикна Ваймс, — сипи по едно на всички тези господа, а?

Това предизвика известно оживление сред останалите новодошли, но ковачът тресна лопатоподобната си пестница на тезгяха така, че чашите подскочиха.

— Хич не ме е еня да пия с разни, дето мачкат народа!

Ваймс удържа кръвнишкия му поглед и отвърна:

— Съжалявам, днес не си взех мачкалото.

Беше глупаво, защото едно-две изхилвания от обнадеждените пиячи на бара само разпали разните му там подпалки, които ковачът беше пропуснал да остави в ковачницата си. Той се вбеси:

— Кой си ти, бе, че си нещо повече от мен?

Ваймс сви рамене.

— Не знаех, че съм нещо повече от теб — отвърна той, но си мислеше: „Явно си голяма работа сред малки хорица и се имаш за много важен, понеже си як и никой не те дебне отзад да ти нашари задника с прът. Ей богу, та ти дори не знаеш как да стоиш прав! Даже ефрейтор Нобс може да те свали на земята и да те нарита усърдно в чатала, преди да се усетиш какво става."

Като всички кръчмари, опасяващи се да не се потроши нещо скъпо, Джимини припряно излезе зад бара и хвана ковача за ръката.

— Стига, Джетро, дай да си нямаме неприятности — заувещава го той. — Негово благородие само си пийва, както се полага на всеки мъж…

Това изглежда свърши работа, макар че агресията тлееше по лицето на Джетро и нажежаваше околни въздух. Съдейки по лицата на останалите, не за пръв път гледаха това представление. Само адски некадърно ченге не би успяло да разчете кръчмарската клиентела, а Ваймс вероятно можеше да напише цяла книга, че и с бележки под линия. Всяка общност си има своя тартор или въртоглавец, или самоук политикан. Обикновено го търпи, понеже внася разнообразие в простонародното ежедневие. Хората казват по нещо от сорта на „Кво да го правиш, той си е такъв", атмосферата се разведрява и животът продължава. Джетро обаче, седнал в далечния ъгъл на кръчмата, награбил халбата си, както лъв се вкопчва в газела… е, Джетро по Ваймсовата скала за риск имаше взривоопасни наченки. Светът от време на време трябваше да се взривява, разбира се, стига да не го прави там, където Ваймс си пие питието.

Ваймс наблюдаваше как кръчмата се пълни, най-вече с други чеда на земята, но също и с хора, които — господа или не — очакваха да ги наричат така. Носеха шарени кепета и бели панталони и устите им не млъкваха.

Отвън също закипя живот, улицата се изпълваше с коне и каруци. Някъде зачукваха нещо, а жената на Джимини застъпи на бара или по-точно на поста, докато мъжът й търчеше напред-назад с подноса. Джетро стоеше в ъгъла си като човек, изчакващ сгодния момент, и срещнеше ли погледа на Ваймс, му отвръщаше на кръв, а вероятно и жлъчка с опция от различни органични секрети.

Ваймс реши да се зазяпа през мърлявия прозорец на кръчмата. Тя за съжаление беше от най-противните, тоест живописна, което значеше, че прозорецът се състои от малки кръгли стъкълца, занитени с олово. Не бяха предназначени да се гледа през тях, а само да пропускат светлината, понеже я пречупваха толкова безотговорно, че едва не я трошаха. През едното стъкълце се виждаше нещо, което вероятно беше овца, но приличаше на бял кит, докато не помръдна, когато се оказа, че е гъба. Един минувач остана без глава, преди да стигне друго стъкълце, тогава пък стана само с едно огромно око. Малкият Сам щеше да изпадне във възторг, но баща му реши да си спести кокошата слепота и излезе навън.

А, установи той, заформя се някаква игра.

Е, добре.

Ваймс не си падаше по игрите, понеже генерираха тълпи, а тълпите генерираха работа за ченгетата. Да, де, ама той фактически не беше ченге тук, нали така? Усещането беше странно, така че заряза кръчмата и стана невинен зяпач. Не можеше да си спомни откога не му се беше случвало. Чувстваше се… уязвим. Отиде до най-близкия човек, който зачукваше някакви колове в земята, и попита:

— Та какво, значи, се мъти тук? — Осъзнавайки, че говори по-скоро ченгелъшки, отколкото простонароден език, той бързо додаде: — Ако нямаш нещо против, че питам?

Човекът се изправи. Беше от онези с цветните кепета.

— Никога ли не си виждал игра на крикец? Та това е играта на игрите!

Господин Цивилният Ваймс даде всичко от себе си, за да изглежда като турист, жаден за още възхитителна информация. Съдейки по ентусиазираната усмивка на информатора си, щеше да научи всички правила на крикеца, независимо дали желаеше или не. Е, каза си той, сам попитах…

— На пръв поглед, господине, крикецът може да ти се стори просто поредната игра с топка, при която две страни се съревновават, опитвайки се да вкарат топката с ръка, пръчка или друго средство в тъй наречената врата на противниците. Крикецът между другото е изобретен при игра на крикет в богословския колеж „Св. Онаний" в Шунково, когато начинаещият свещенослужител Джексън Полечестни, понастоящем първосвещеник в Куирм, хванал млата си с две ръце и вместо да побутне лекичко топката…

След време Ваймс се предаде не само защото правилата на играта сами по себе си бяха непонятни, а и защото извънредно ентусиазираният младеж позволи на ентусиазма си да надделее над всякаква необходимост от нуждата да обясни нещата в що-годе смислен ред, при което потокът от информация непрекъснато криволичеше през извинителни вметки от сорта на: „Извинявам се, трябваше по-рано да спомена, че не може да има втори конус повече от веднъж на размяна, а при обикновената игра се катурва само по един път, освен ако, разбира се, не става дума за кралския крикец…"

Ваймс умря… Слънцето изпадна от небето, гигантски гущери превзеха света, звездите се взривиха и изгаснаха и всяка надежда потъна с гълголене в сифона на забвението, а небесната твърд се изпълни с газове и се възпламени. И ето че се разкриха нови небеса, с нов грижовен повелител, нов диск и, о, чудо и може би наистина, от морето се роди живот или май че не, защото беше сътворен от боговете (това всъщност зависеше от страничния наблюдател), а гущерите се превърнаха в по-малко люспести гущери или може би не, а те се превърнаха в птици, пък червеите в пеперуди и разни видове ябълки се превърнаха в банани. И май че някакъв вид маймуна падна от едно дърво и осъзна, че животът е по-хубав, ако не ти се налага да висиш през цялото време, вкопчен в нещо, и само за няколко милиона години си еволюира панталони и ефектни раирани шапки, и кулминира в играта на крикец, където магически прероден и леко замаян, на селската морава стоеше Ваймс, зяпнал усмихнатото олицетворение на ентусиазма.

Успя да смотолеви:

— Брей, страшна работа, много благодаря. Нямам търпение да се насладя на играта.

Тъкмо се замисли, че един бърз крос до вкъщи няма да му дойде зле, когато изотзад го парира горчиво познат глас:

— Ей, на тебе викам, да, точно ти! Не си ли Ваймс?

Беше лорд Ръждьо, по принцип от Анкх-Морпорк, безпощаден стар боен кон, без чиито уникални схващания за стратегия и тактика няколко войни нямаше да бъдат спечелени с толкова кръвопролития. Сега седеше в стол на колелца — ултрамодерен модел, бутан от човек, чийто живот, познавайки негова милост, твърде вероятно бе непоносим.

Омразата обаче изглежда няма дълъг живот на полуразпад и напоследък Ваймс го приемаше по-скоро като титулован идиот, докаран до безпомощност от възрастта, макар и все тъй запазил дразнещия си конски глас, който — подобаващо впрегнат — можеше да се използва за поваляне на дървета. Лорд Ръждьо вече не беше проблем. Навярно му оставаха още една-две годинки, преди да си ръждяса в мир. А и дълбоко в чепатото си сърце Ваймс таеше лека възхита от свадливия стар касапин с неговото неувяхващо самолюбие и абсолютна готовност да не си промени мнението за нищо на света. Старият чешит беше реагирал на факта, че Ваймс, омразният полицай, сега е херцог и следователно доста по-знатен от него, като просто реши, че това изобщо не може да е истина, и съответно напълно го пренебрегна. В регистъра на Ваймс лорд Ръждьо се водеше за опасен буфон, но — и тук вече ставаше сложно — невероятно, ако не и самоубийствено храбър. Това нямаше да е никакъв проблем, ако не бяха самоубийствата на онези клети глупци, които го следваха в боя.

Очевидци разправяха, че било свръхестествено: Ръждьо се впускал стремглаво в пастта на смъртта начело на хората си, без изобщо да трепне, а многобройните стрели и копия все го пропускали, но неизменно уцелвали хората точно зад него. Страничните наблюдатели — или по-скоро хората, надзъртащи към битката иззад успокоително големи камъни — потвърждаваха това. Може би е имал способността да пренебрегва и стрелите, предназначени за него. Старостта обаче не можеше да се отсвири толкова лесно и старецът, макар и не по-малко арогантен, имаше отпаднал вид.

Крайно необичайно за него Ръждьо се усмихна на Ваймс и рече:

— За пръв път те мяркам насам, Ваймс. Какво, Сибил да не е решила да се връща към корените си?

— Иска малкият Сам да си поокаля малко обущата, Ръждьо.

— А, браво на нея, какво! Добре ще му дойде на момчето, ще възмъжее, какво!

Ваймс така и не разбра откъде се вземат експлозивните какво-та… Все пак, зачуди се той, какъв смисъл има просто да лаеш „Какво!" по абсолютно никакъв обясним повод? А колкото до „Какво какво!", е… за какво става дума? Защо какво? Какво-тата изглежда се набиваха в основата на разговора, но за какво, дявол го взел, какво?

— Не си се домъкнал по служебна работа значи, какво?

Мислите на Ваймс се завъртяха толкова бързо, че Ръждьо сигурно чу как проскърцват задвижките. Анализираха интонацията, изражението на човека, онзи лек, почти недоловим, но все пак съществуващ намек за надежда отговорът да бъде „не", и излязоха с предложението, че може и да не е лоша идея да пусне едно малко лисиче в кокошарника.

Той се засмя.

— Е, Ръждьо, Сибил не е спряла да ратува да дойдем тук още откак се роди малкият Сам, а тази година просто тропна с крак, та си мисля, че изпълнението на нарежданията на жената си е служебно задължение, какво! — Ваймс забеляза как човекът, който буташе огромния инвалиден стол, се опита да прикрие усмивката си, особено когато Ръждьо отговори със слисано „Какво?".

Ваймс реши да не продължи с „Къде" и наместо това рече с импровизирана фамилиарност:

— Е, нали знаеш как е, Ръждьо. Полицаят навсякъде ще открие престъпление, ако реши да се поразрови малко.

Лорд Ръждьо възвърна усмивката си, но беше леко скована:

— На твое място щях да слушам жена си, Ваймс. Не мисля, че ще откриеш нещо тук, дето да си струва да го ровиш!

Този път не последва никакво „какво" и липсата му някак се наби на очи.

Често е добра идея, както си мислеше Ваймс, да се създава работа на по-глупавите части от мозъка, така че да не се пречкат на по-важните, дето имаха да вършат същинската работа. И така, той позяпа първата в живота си игра на крикец цял половин час, преди вътрешният му часовник да го алармира, че скоро трябва да се върне в резиденцията, за да чете на малкия Сам (с малко късмет нещо, в което не се говори за ако на всяка страница) и да го пъхне в креватчето преди вечеря.

Навременното му пристигане получи одобрително кимване от Сибил. Тя грижовно му подаде нова книжка, която да чете на Сами.

Ваймс погледна корицата. Заглавието гласеше „Светът на àкото". Когато жена му се скри от поглед, той предпазливо я прелисти. Е, добре де, човек трябва да приеме, че светът се развива и че съвременните детски приказки вероятно няма да са за блещукащи мъничета с крилца. Докато прелистваше страница след страница, му светна, че който и да е написал тази книжка, със сигурност е знаел от какво хлапета като малкия Сами се кискат, докато съвсем останат без дъх. Той самият почти се усмихна на онази част за плаването по реката. Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито изобщо не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата. Очевидно беше от авторката на „Пиш" и ако малкият Сам можеше да гласува за най-хубавата книга на света, щеше да е за „Пиш". Ентусиазмът му като че ли се разпалваше още повече от това, че необичайно пакостлив за Ваймс дух го подтикваше да озвучава до един всичките наложителни напъни.

По-късно, докато вечеряха, Сибил го разпита как е изкарал следобеда. Особено се заинтригува, когато той спомена, че е поспрял да погледа крикеца.

— О, още ли го играят? Това е страхотно! И как мина?

Ваймс остави ножа и вилицата си и за миг-два се втренчи умислено в тавана, преди да отвърне:

— Ами аз малко се поразговорих с лорд Ръждьо и трябваше да си тръгвам, естествено, заради Сами, но щастието се усмихна на свещениците, когато нападателят им успя да катурне двама от фермерите с умела употреба на гърбината. По този повод шапковецът обра малко освирквания, понеже при това си счупи млата, но по мое мнение решението му беше абсолютно правилно, особено като се има предвид, че фермерите бяха спретнали хиенска маневра. — Той пое дълбок дъх. — След като играта продължи, фермерите още не бяха съвсем във форма, но поеха глътка въздух, когато една овца се залута из терена и свещениците, приемайки, че това ще спре играта, се отпуснаха твърде рано, а Дж. Хигинс запрати страхотна бичкия под корема на преживния нарушител…

Най-накрая, осъзнавайки, че яденето съвсем изстива, Сибил го спря:

— Сам! Как стана такъв специалист по благородната игра на крикец?

Ваймс подхвана ножа и вилицата си.

— Не питай — въздъхна той. Същевременно един гласец в главата му се обади: „Лорд Ръждьо разправя, че тук нямало нищо за мен. По дяволите, най-добре да открия какво е то, какво?"

Той прочисти гърло и каза:

— Сибил, ти всъщност погледна ли книжката, която ми даде да чета на Сами?

— Да, скъпи. Педагогия О’Майна е най-прочутата детска писателка в света. Отдавна твори. Написала е „Мелвин и огромният цирей", „Джефри и вълшебната калъфка", „Малкото патенце, което се мислело за слон"…

— А написала ли е книжка за слон, който се мислел за патенце?

— Не, Сам, защото би било глупаво. О, „Дафне и сополанковците" също е нейна, а с „Голямата нужда на Гастон" грабна наградата Гладис X. Дж. Фъргюсън — за пети пореден път. Тя възбужда детския интерес към четенето, разбираш ли?

— Да — кимна Ваймс, — само дето е за говна и безмозъчни патенца!

— Сам, това е част от бита на човечеството, така че не бъди толкова педантичен. Сами е вече селско чедо и аз съм много горда с това, а и той обича книжките. Именно това е целта! Между другото, госпожица О’Майна спонсорира стипендии за Куирмския колеж за благородни девици. Сигурно вече е доста състоятелна, но чувам, че е взела Ябълковата вила — практически се вижда оттук, точно до хълма е, — и мисля, че е редно да я поканим в резиденцията, ако не възразяваш, разбира се.

— Разбира се — отговори Ваймс, макар че невъзразяването му се дължеше само на начина, по който жена му постави въпроса с финия резонанс, че идването на госпожица О’Майна е вече решено.

Същата нощ Ваймс спа доста по-добре, отчасти защото усещаше, че някъде из вселената наблизо има улика, която само го чака да се хване за нея. От това вече го сърбяха ръцете.

На сутринта, както бе обещал, той заведе Сами на езда. Ваймс се справяше с язденето, но искрено мразеше да го прави. При все това да паднеш по глава от гърба на пони си беше умение, което всеки младеж трябва да усвои, макар и само за да реши никога да не го практикува отново.

Остатъкът от деня обаче не потръгна добре. Изпълнен с подозрения, Ваймс в преносния и почти в буквалния смисъл беше замъкнат от лейди Сибил на гости на приятелката й Ариадна, благословена с шестте щерки. В действителност само пет от тях бяха в наличност в басмената гостна стая, в която бяха въведени двамата със Сибил. Посрещнаха го с „храбрия високоуважаем командир Ваймс". Той не понасяше подобни идиотщини, обаче под благия, но бдителен взор на Сибил прояви достатъчно благоразумие да не го каже, или поне не точно по този начин. Та затова той си лепна усмивка и стисна зъби, докато те пърхаха около него като големи нощни пеперуди, и си позволи само да отклони поредните кифлички и чай, които щяха да са добре дошли, стига да нямаха вид и вкус на онова, в което се превръща всеки сносен чай малко след като го изпиеш. Иначе Сам Ваймс обичаше чай, само че чаят не е чай, ако преди да отпиеш, виждаш дъното на чашата.

Провежданият разговор обаче беше още по-зле от почерпката. Въртеше се около шапчици — тема, по която не просто отстояваше, а съкровено тачеше невежеството си. На всичкото отгоре бричовете го жулеха. Едвам ги търпеше тия проклетии, но Сибил беше настояла с довода, че много му отивали и изглеждал точно като господата на село. На Ваймс не му оставаше друго, освен да допусне, че господата на село имат известни анатомични отклонения в областта на слабините.

Освен тях двамата имаше и друг гостенин — млад омниански викарий, мъдро облечен в широка черна роба, която предполагаемо не създаваше подобни проблеми. Ваймс нямаше идея защо младият мъже е там, но младите дами най-вероятно имаха нужда от някого, когото да пълнят с блудкав чай, подозрителни кифлички и безсмислени брътвежи при липсата на някого като Ваймс.

Изглежда, че когато темата за шапчиците изгуби очарованието си, единствената друга тема бяха изгледите за наследства и предстоящите балове. И така, предвид съклета си в женска компания и нарастващата си неприязън към чай с цвят на урина и празни приказки, в които и под микроскоп нямаше да се открие съдържание, Ваймс неизбежно каза:

— Прощавайте за въпроса, дами, но какво всъщност, имам предвид с какво наистина… преживявате?

Този въпрос предизвика пет искрено празни изражения. Ваймс не можеше да различи щерките една от друга, освен онази на име Емили, която определено се набиваше на очи и вероятно на по-тесните входове и която сега каза с леко озадачен тон:

— Моля за вашето извинение, командире, но ми се струва, че не разбираме от какво благоволихте да се заинтересувате?

— Имам предвид — от какво преживявате? Някоя от вас работи ли нещо? С какво си изкарвате хляба? Какво бачкате? — Ваймс не долавяше никакъв сигнал от Сибил, понеже не можеше да види лицето й, но майката на момичетата го зяпаше с усмихнат захлас. Уф, да му се не види, щом като щеше да си получи конското, поне да си го изкара до края.

— Искам да кажа, дами — продължи той, — как я карате в тоя живот? Как си изкарвате насъщния? Освен с шапчици, занимавате ли се с нещо друго — като с готвене например?

Друга щерка, вероятно Дроздина, но Ваймс можеше само да гадае, се прокашля и обясни:

— За щастие, командире, имаме прислуга за подобни неща. Ние сме благороднички, нали разбирате? Би било твърде, действително твърде немислимо да се занимаваме с търговия или занаят. Направо скандално! Това е просто невъзможно.

Като че ли се водеше съревнование по слисване на събеседник или по-скоро на събеседници. Ваймс обаче успя да се съвземе:

— Нямате ли сестра в дърварския бизнес?

Не е за вярване, помисли си той, че нито майка им, нито Сибил не се включват в разговора. Ето че сега друга щерка (вероятно Аманда?) изглежда се канеше да заговори. Защо, да му се не види, всичките носеха тези глупави воалени рокли? Никаква читава работа не може да се свърши в нещо толкова непрактично. Аманда (вероятно) каза внимателно:

— Опасявам се, че сестра ни е известен конфуз за семейството, Ваше благородие.

— Какво, задето е почнала работа! Защо?

Друга от щерките, Ваймс наистина започваше вече доста да се обърква, отговори:

— Вижте, командире, тя вече не може да разчита на подобаващо задомяване… ъ-ъ, с джентълмен.

Много заплетено взе да става, така че Ваймс уточни:

— А какво е джентълмен, ако обичате?

След като обсъдиха въпроса шепнешком, една жертвоготовна щерка с голям смут съобщи:

— Доколкото ни е известно, джентълменът е човек, комуто не се налага да си цапа ръцете с работа.

Говори се, че елмазият бил най-здравият от всички метали. Да, ама щеше да се огъне като нищо от упорството на Сам Ваймс. Звънко заковавайки всяка сричка, той произнесе:

— О, готованец! И как, моля, възнамерявате да си спечелите такива джентълмени?

Девойките добиха наистина молитвен вид. Една от тях успя да промълви:

— Да си признаем, командире, нашият скъп баща, лека му пръст, нямаше късмет на финансовата борса и се опасявам, че до кончината на пралеля Невена, която разчитаме да наследим, никоя от нас, уви, не разполага с никаква зестра.

Докато концепцията за зестра бъде обяснена на Сам Ваймс, небесата затаиха дъх, а от напъна му да я осмисли по прозорците плъзна скреж.

Накрая той прочисти гърло и рече:

— Дами, решението на вашия проблем според мен е да си размърдате доста привлекателните четирибуквия, да излезете навън и да си проправите сами пътя в този живот! Зестра ли? Да не ми разправяте, че на някой тип трябва да му се плати, за да се ожени за вас? В кой век си мислите, че живеете? Аз ли съм сбъркан, или това е най-тъпата идиотщина, която изобщо може да си представи човек? — Той погледна пищната Емили и си помисли: „Мили боже, та мъжете на опашка ще се редят на моравата, за да се сбият за теб, драга. Как така никой не ти е споменал? Аристократизмът е едно, но практичността не бива да се подценява. Иди да видиш свят и светът да те види, пък току-виж, открил нова дума в речника си, като например „Ойтьотьотоу!". На глас продължи: — Ама наистина, има толкова много професии, с които една млада дама с глава на място може да се захване. Безплатната лечебница „Лейди Сибил" винаги търси схватливи момичета, които да обучи за медицински сестри например. Добра заплата, чудесно прилягащи униформи и прекрасен шанс за задомяване със способен млад лекар, който може шеметно да поеме към върха, особено ако го ритнете отзад. Плюс, разбира се, фактът, че като медсестри наследявате изумително голяма сума забавни и пикантни истории за нещата, които хората си слагат… Май не му е сега моментът за това, но както и да е, винаги имате възможност да станете старша сестра, ако достигнете определено тегло. Много отговорна работа, в полза на обществото като цяло и носеща удовлетворение, че сте направили нещо добро в тоя свят. — Ваймс огледа поруменелите лица, планиращи скок в неизвестното, и продължи: — Естествено, ако наистина държите да си се занимавате с шапчиците, ние със Сибил имаме приличен имот в големия град на Старата обущарска, който стои празен. Районът беше проблемен, но напредничавите тролове и вампири вече се установяват в него, а тежкият долар и черният долар хич не са за пренебрегване, особено като се има предвид, че плащат по долар отгоре за всичко, което искат. При това районът е доста изискан. Хората в действителност слагат маси и столове отпред на паважа и не винаги им изчезват. Можем да ви го дадем безплатно за три месеца да видите как ще ви потръгне, а след това сигурно ще ви се наложи да научите какво е наем, макар и само за ваше самоуважение. Повярвайте ми, дами, самоуважението е онова, с което се сдобивате, когато не ви се налага да си похабявате живота в очакване някоя богата дъртофелница да ритне камбаната. Е, какво ще кажете?

Ваймс прие за оптимистичен знак факта, че девойките мигаха една срещу друга в неистова догадка за възможността да не бъдат напълно безполезни декорации, така че добави:

— Каквото и да правите обаче, зарежете четенето на тъпите проклети любовни романчета!

Но имаше искрица — или вероятно огнище — на антиреволюционна съпротива. Една от девойките се беше изправила до викария така, сякаш го притежаваше. Тя погледна предизвикателно Ваймс:

— Моля да простите дързостта ми, командире, но аз предпочитам по-скоро да се омъжа за Джереми и да му помагам в духовническата служба.

— Чудесно, чудесно — размаха ръце Ваймс, — та значи вие двамата се обичате, а? Хайде де, кажете си! — И двамата кимнаха, изчервени от притеснение, хвърляйки поглед към майката на момичето, чиято широка усмивка предполагаше, че това определено би било добре дошло. — Е, в такъв случай ви предлагам да се стягате, а теб, младежо, бих посъветвал да си намериш по-добре платена работа. Не мога да ти помогна в тая област, но в днешно време направо бъка от религии, та на твое място щях да гледам да впечатля някой си там епископ със здравия си разум, от какъвто всеки духовник има най-голяма нужда…Е, почти най-голяма нужда. И бъди уверен, че можеш да се издигнеш до върха… Макар че в случая с религията — не чак най-отгоре, а? — Ваймс помисли кратко и додаде: — И все пак най-добрата идея, дами, може би е да се поогледате малко, докато не откриете някой момък със заложби за успех, благородник или не. Пък ако е читав, да застанете до него, да го подкрепяте, когато трябва, да му помагате, като закъса, и като цяло да бъдете край него, когато има нужда, като се погрижите и той да е край вас, когато вие имате нужда от него. Така де, ако и двамата се понапънат, може и да излезе нещо добро. Определено се е случвало вече веднъж, нали, Сибил?

Сибил избухна в смях и втрещените момичета закимаха прилежно, сякаш наистина разбираха какво им се казва, но Ваймс бе възнаграден с леко кимване от лейди Сибил, което му даде надежда, че няма да плати твърде висока цена за прямотата си към тези саксийни цветя.

Той се поогледа, като че търсеше парцал да позабърше мазалото.

— Е, ами май е това, а?

— Извинете, командире?

На Ваймс му отне известно време да установи откъде идва гласът. Тази щерка не беше обелила ни дума цял следобед, но от време на време записваше нещо в едно тефтерче. Сега го гледаше с очи, някак по-ведри от тези на сестрите си.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? И бихте ли ми казала името си?

— Джейн, командире. Опитвам се да стана писателка. Ще позволите ли да ви попитам дали смятате това за приемлива кариера за млада дама?

Джейн, помисли си Ваймс, особнячката. И наистина беше такава. Беше също толкова свита както сестрите си, но като я гледаше, някак си имаше чувството, че вижда право в главата му, мислите му и прочее.

Ваймс се облегна на стола малко отбранително и каза:

— Е, не може да е гърчава работа, при положение че всички думи сигурно вече са измислени, а пък и се икономисва време, предвид че просто трябва да се навържат в някаква по-различна върволица. — Това беше, кажи-речи, границата на познанията му в областта на литературното творчество, но той добави: — За какво мислите да пишете, Джейн?

Девойката изглежда се смути.

— Ами, командире, в момента работя над нещо. което може да се разглежда като новела за сложността на личните взаимоотношения на хората, с всичките им надежди, мечти и недоразумения. — Тя се покашля притеснено, сякаш за извинение.

Ваймс сви устни.

— М-да. Звучи по принцип като добра идея, госпожице, но наистина не мога да съм ви от полза тук… макар че на ваше място, сега ми хрумва, щях да набутам доста въргали и изпадащи от гардероби трхтюве… а може би и някоя война, евентуално за фон?

Джейн кимна неловко.

— Забележително предложение, командире, с много достойнства, но взаимоотношенията няма ли да бъдат донякъде пренебрегнати?

Ваймс обмисли този довод и призна:

— Е, може и да е така. — А после направо от нищото или от някакви бездънни дълбини изплува мисъл, както много пъти преди му се случваше, понякога в кошмарите. — Чудя се дали някой писател досега се е замислял върху отношенията между преследвания и преследвача, потайния убиец и полицая, служителя на закона, който понякога трябва да мисли като престъпник, за да си свърши работата, и може би, примерно, се оказва неприятно изненадан колко го бива да мисли така. Просто една идея, нали разбирате — неубедително завърши той и се зачуди откъде, по дяволите, беше дошла. Може би тази особена Джейн я беше извлякла от него и сигурно даже можеше да я разплете.

— Някой желае ли още чай? — ведро изчурулика Ариадна.

Когато каретата им потегли, лейди Сибил не продума и дума, така че Ваймс реши да преглътне горчивия хап сега, та да се свършва с това. Жена му имаше умислен вид, което винаги беше тревожно.

— Сгазих ли лука, Сибил?

Тя отмести отсъстващ поглед към него, но след миг се окопити:

— Имаш предвид, задето каза на тези саксийни цветчета да спрат да копнеят за живота и да тръгнат сами да си го създадат? Боже мой, не! Ти направи всичко, каквото очаквах от теб, Сам. Винаги го правиш. Казах на Ариадна, че няма да я разочароваш. Тя няма кой знае какви приходи и ако ти не им беше казал да си стягат партакешите, струва ми се, че щеше да й се наложи да ги изтика с лопата навън. Не, Сам, просто се чудя какво става в главата ти, това е. Искам да кажа, сигурна съм, че според някои да си полицай е само професия, но не и според теб, нали? Аз много се гордея с теб, Сам, и не бих искала да се променяш, но понякога наистина се тревожа. Както и да е, браво на теб! С интерес очаквам да видя какво ще напише младата Джейн.

На следващия ден Ваймс заведе момченцето си на риболов, донякъде обречен от пълното му невежество в тази област. На Сами обаче май хич не му пукаше. Беше открил някаква мрежа за скариди сред изобилието в детската стая и търчеше из плитчините да преследва раци, току застивайки, за да се зазяпа в нещо. Щом като се посъвзе от шока, Ваймс осъзна, че Сами всъщност доста се забавлява. Даже посочи на любящия си баща нещо „като водни насекоми с корубка от камъчета", което Ваймс трябваше да разследва, за да установи, че е абсолютно вярно. Това изуми Сам Ваймс даже повече от сина му, който всъщност (както сподели, докато се връщаха за обяд) искал да види дали рибите правят ако — въпрос, който изобщо не беше хрумвал на Сам Ваймс през живота му, но изглежда беше изключително важно за сина му. Дотолкова, че по пътя до вкъщи трябваше да го удържа да не кривне пак към потока, за да види дали не излизат да го правят извън водата, понеже иначе, ъ-ъ, гнус!

Сибил беше обещала на Сами още една разходка до Домашния чифлик след обяда, така че Сам Ваймс оставаше изцяло на собствено разположение или на каквото там един полицай може да се разположи из тихите алеи. Ваймс беше наясно с улиците. Той не знаеше какви изненади ще му сервират алеите, но вероятно бяха свързани с прегазване на белки и разпознаване на онова, което току-що е казало „муу", без да се налага да се наведеш, за да погледнеш под корема му.

Докато крачеше из необятните си декари с наболяващите го ходила, мечтаейки си да стъпва по калдъръм, той отново почувства мравучкане — онова мравучкане, което изправя косъмчетата по тила на ченгето, когато добре изострените му сетива подсказват, че нещо не е наред и плаче за намеса.

Но тук имаше и друго ченге, нали така? Истински стар агент, пратен да пасе трева. Да си ченге обаче си е клеймо до кокал — никога не се отърваваш от него. Той се усмихна. Май беше време да се отбие за по дружеска чашка с господин Джимини.

По това време на деня в „Гоблинската глава" нямаше клиентела, освен вечно присъстващото трио на пейката отпред. Ваймс седна на бара с чаша от кореноплодната бира на госпожа Джимини и съзаклятнически се приведе към кръчмаря.

— Е, господин Джимини, какво интересно има тук за едно старо ченге?

Джимини отвори уста, но Ваймс продължи:

— Палисандрова палка, Градската стража на Псевдополис, а? Знам, че съм прав. Това не е престъпление. Това си е мечтата на ченгето. Взимаш си с теб и вярната палка, та да си имаш приятелче, на което можеш да разчиташ, ако някой клиент не носи на пиене и не отбира от намек. — Ваймс се разположи, облягайки лакът на бара и шарейки с пръст върху петно разлята бира. — Работата обаче те следва, не е ли така? Пък ако въртиш кръчма, е, направо се удвоява, понеже чуваш всякакви неща. Неща, за които не си мръдваш пръста, понеже вече не си ченге. Само дето знаеш, че си. И сигурно те гложди някъде отвътре, че тук стават неща, които не са наред. Даже аз го знам. Това е то, нюхът на ченгето. Направо ги подушвам във въздуха. Усещам ги с ботушите си. Скрито-покрито, господин Джимини, скрито-покрито.

Джимини се зае да бърше с парцала си разляната бира и каза сякаш между другото:

— Да знаеш, командире, нещата в провинцията са различни. Хората си мислят, че провинцията е място, където може да се укрият. Да, ама не е така. В града човек е просто едно лице от тълпата. В провинцията хората не свалят очи от него чак докато не го изгубят от поглед, па макар и само за развлечение. Както забеляза, аз вече не съм ченге. Не съм упълномощен, пък и нямам желание да се меся. А сега, ако не възразяваш, имам да посвърша малко работа. Скоро ще заприижда клиентелата. Внимавай къде стъпваш, Твое благородие.

Ваймс обаче не му даде да се измъкне.

— Много интересно, господин Джимини, знам, че си стопанин на тази кръчма, но невероятно как тя все пак е мое имущество. Съжалявам за което, но преди да дойдем тук, разгледах една карта и видях, че кръчмата попада в земите ни. Язък, викам си, значи все пак ти се падам господар. Знам, не е много демократично от моя страна, ама просто се чудя, господин Джимини, дали пък случайно не всички наоколо са толкова възторгнати, че командирът на Градската стража им се изтърсва тук в това тихо, закътано местенце, ммм? — В главата на Ваймс се мерна образът на клетия стар лорд Ръждьо, бездарно подлъгващ го, че тук няма нищо интересно.

Физиономията на Джимини стана безизразна, но Ваймс познаваше тази игра и забеляза лекото потрепване, което при разшифроване означаваше:,Да, ама не съм издал нищо и никой не може да докаже обратното. Дори и ти, приятелче".

По-нататъшната разговорка по темата беше прекъсната, когато чедата на земята започнаха да се намъкват един по един в кръчмата, за да отпразнуват завършека на работния ден. Този път, когато кимваха към Ваймс на път към бара, в очите им се четеше по-малко подозрение, така че той остана да си дундурка чашата с пикантен сок от цвекло и просто да се наслади на момента. Оказа се доста кратък момент, в края на който ковачът се изтъпани в кръчмата и тръгна право към него.

— Седнал си на мястото ми!

Ваймс се озърна. Седеше на стол, неразличим от всички останали в помещението, но прие вероятността да има нещо мистично именно в този, който беше заел, вдигна чашата си и се премести на един свободен. Едва седнал обаче, чу ковачът да казва:

— И това място е мое, ясно?

О, боже, ей ти нà увертюра за начеваща свада. Ваймс обаче, не ще и дума, не беше начинаещ. Но очите на ковача бяха кървясали като на човек, който не се сдържа да закове някого и най-вероятно виждаше Ваймс като идеален кандидат за целта. Ваймс усети лекия натиск на металния бокс в джоба на панталона си. Беше поспестил малко от истината, когато обеща на жена си да не взема оръжия в отпуска. Освен това се оневиняваше с тезата, че боксът не е толкова оръжие, колкото средство за самозащита. Можеше да се приеме, че е предпазна мярка, един вид щит, тъй да се каже, особено ако трябва да прибегнеш до предпазната мярка, преди да бъдеш нападнат. Той се изправи.

— Господин Джетро, ще съм ти задължен, ако бъдеш тъй любезен да решиш кой стол е твой за тая вечер. Много ти благодаря, а сега възнамерявам да се насладя на питието си в мир.

Който и да е казал, че мекият тон во истина смирява гнева, никога не е стъпвал в кръчма. Ковачът се сгорещи до почти същата температура като ковачницата си.

— Не съм ти никакъв Джетро! За тебе съм господин Джеферсън, ясно ли ти е?

— А пък ти можеш да ми викаш Сам Ваймс. — Той проследи как Джеферсън пресметнато остави чашата си на бара, преди да тръгне към Ваймс.

— Знам аз как мога да ти викам на теб, господинчо…

Ваймс усети гладкия месинг на изкуствените кокалчета, полирани от дългогодишното триене в панталона му и, то се знае, от по някоя и друга брадичка. Като мушна по-надолу ръка, почти скочиха върху пръстите му.

— Прощавай за това, Твое благородие — каза Джимини, като леко го избута и се обърна към ковача: — Виж сега, Джетро, какво толкова има, значи?

— Твое благородие? — подигра му се Джетро. — Хич няма да го нарека така. Хич няма да му ближа подметките, както всички останали! Да идва тук, да ни се прави на господар, да ни се разпорежда, сякаш това му е бащиния! Ама то било така, а? Наистина бил собственик, а? Един човек с цялата тая околия! Това не е редно! Я ми кажи как става така, а? Хайде де, кажи ми!

Ваймс сви рамене.

— Е, аз не съм специалист, но доколкото разбирам, дедите на жена ми са я завоювали от някого.

Лицето на ковача цъфна от злорада наслада и той захвърли кожената си престилка.

— Е, добре тогава. Няма проблем. Така става значи, а? Бива, бива. Слушай сега какво ще направим. Аз ще се бия с теб за нея, тук и сега. И знаеш ли какво ще направим? Ще се бия с една ръка, вързана на гърба, понеже си по-дребен от мен.

Ваймс долови зад гърба си звук от тихичко приплъзване на дърво. Беше звукът на кръчмар, измъкващ крадешком еднометрова палисандрова палка от обичайното й място под тезгяха.

Джетро явно също го беше чул, защото викна:

— И хич да не си се пробвал с това, Джим. Знаеш, че ще ти го измъкна от ръцете, преди да разбереш какво става, ама тоя път ще го завра, където слънцето не свети.

Ваймс огледа остатъка от клиентелата, която забележително имитираше каменни статуи.

— Виж какво — подхвана той, — наистина не ти трябва да се биеш с мен.

— Напротив, наистина трябва! Сам го рече. Някакъв си прадядо е награбил всичко това в бой, нали? Кой е казал, че не бива да се бием повече?

— Бърли и Силенвръката, сър — отговори вежлив, но студен глас зад бабаита. За потрес на Ваймс се оказа Уиликинс. — Аз не съм жесток човек, сър, няма да ви гръмна в червата, но ще ви накарам да осъзнаете колко лековерно сте приемал пръстите на краката си за даденост. Не, моля ви, не правете никакви резки движения. Арбалетите на Бърли и Силенвръката имат пословично чувствителни спусъци.

Ваймс задиша отново, когато Джетро вдигна ръце. Някъде из целия този гняв явно имаше половин капчица самосъхранение. Въпреки всичко ковачът го изгледа на кръв и каза:

— Наемен убиец ли ти трябва да те пази, а?

— Всъщност, сър — гладко се намеси Уиликинс, — аз съм нает от командир Ваймс за благороднически благороден служител, а този арбалет ми е необходим, тъй като понякога чорапите му въстават. — Той изви очи към Ваймс. — Имате ли някакви нареждания, командире? — Но веднага извика: — Не мърдайте, господине, понеже доколкото знам, на ковача му трябват две ръце, за да си върши работата. — Той отново се обърна към Ваймс. — Моля да извините това вмешателство, командире, но познавам този тип хора.

— Уиликинс, според мен ти си от този тип хора.

— Да, сър, благодаря ви, сър, и аз не бих си вярвал ни на йотичка. Познавам аз мерзавец, като го зърна. Имам си огледало.

— Виж сега, Уиликинс, искам да свалиш това проклето нещо. Може да пострада някой! — Ваймс изрече това със служебния си тон.

— Да, сър, и моето намерение щеше да е такова. Не бих могъл да погледна Нейно благородие, ако нещо ви се беше случило.

Ваймс отмести очи от Уиликинс към Джетро. Истински цирей, набрал до пръсване. Но човек не можеше да го вини. Та и той самият малко ли пъти беше се пенил по същия повод.

— Уиликинс — рече той, — моля те, внимателно остави това ужасно нещо и си извади тефтерчето. Благодаря ти. А сега, моля те, запиши следното: „Аз, Самюъл Ваймс, донякъде зорлем херцог на Анкх, възнамерявам да се поозоря, xa-xa, с познайника си Джетро…“ Как ти беше фамилията, Джетро?

— Виж сега, господинчо, аз не…

— Попитах за проклетото ти име, господинчо! Джимини, как му е фамилията?

— Джеферсън — отвърна съдържателят, стиснал палката си като светая светих, — но моля ви, Ваше благородие, не ви трябва да…

Ваймс го пренебрегна и продължи:

— Докъде бях стигнал? А, да: „с моя познайник Джетро Джеферсън в приятелски двубой за собствеността на резиденцията и околията й, каквото и по дяволите да е това, те ще станат притежание на онзи от нас, който не извика пръв „предавам се", а ако аз самият го кажа, няма да има никакви последствия от никакъв вид спрямо моя познайник Джетро или моя служител Уиликинс, който ме увещаваше да не се впускам в това приятелско юмручно единоборство". Записа ли го, Уиликинс? Даже ти осигурих спасителен жокер, който да покажеш на Нейно благородие, ако ме насинят. Дай сега да го подпиша.

Уиликинс с неохота му подаде тефтерчето.

— Не мисля, че ще мине пред Нейно благородие, сър. Нали разбирате, не е прието херцозите да се… — възражението му засече пред усмивката на Ваймс.

— Канеше се да кажеш, че херцозите, като един вид самодържци не бива да се бият сами по себе си, нали, Уиликинс? Ако го беше казал, щях да отговоря, че „самодържец" буквално означава да си се държиш сам.

— О, чудесно, сър — отвърна Уиликинс, — но може би е редно да предупредите опонента си…

Уиликинс беше прекъснат от скоростното изнасяне на клиентелата, която се юрна из селото, оставяйки Джетро сам и шашнат. На път към него Ваймс подметна през рамо на Уиликинс:

— Може да ти се стори, че паля цигара, Уиликинс, но в този случай вероятно те лъжат очите, нали разбираш?

— Да, всъщност и оглушах, командире.

— Браво на тебе. Дай сега да идем навън, където има по-малко стъкларии и по-добра гледка.

Джетро изглеждаше като човек, изгубил почва под краката си, но не знаещ как да падне. Ваймс запали цигара и с наслада вкуси забранения плод. После протегна пакета към ковача, който безмълвно му отказа.

— Много разумно — похвали го Ваймс. — Е, май е най-добре да ти споделя, че поне веднъж седмично, дори в последно време, ми се налага да се бия с хора, които се опитват да ме убият с всичко налично, от мечове до столове, а веднъж и с много голяма сьомга. Те може би не искат всъщност да ме убият, но се опитват да ми попречат да ги арестувам. Виж — той махна с ръка към пейзажа като цяло, — всичко… това просто се е случило, независимо от моите желания. По занятие чисто и просто съм си ченге.

— Да, бе — изръмжа Джетро с кръвнишки поглед, — и вадиш с ченгел душите на клетите хора!

Ваймс беше свикнал с подобни приказки и отговори меко:

— Напоследък не мога да ги вадя, понеже мачкалото ми се пречка. Добре де, не беше много смешно, признавам си. — Ваймс забеляза, че по пътя се стичат хора. Сред тях имаше жени и деца. Изглежда клиентелата на кръчмата беше вдигнала целия квартал на крака. Той се обърна към Джетро: — По правилата на маркиз дьо Въртиопаш ли ще действаме?

— Те пък какви са? — изсумтя ковачът, помахвайки на прииждащата орда.

— Ръкопашните правила на маркиз дьо Въртиопаш — сви рамене Ваймс.

— Щом са написани от маркиз, не ща да имам нищо общо с тях!

Ваймс кимна.

— Уиликинс?

— Чух, командире, и записвам в тефтерчето: „отказва Въртиопаш".

— Е, господин Джеферсън — заключи Ваймс, — в такъв случай предлагам да помолим господин Джимини да даде сигнал.

— Искам лакеят ти да запише в оная негова книжка, че мама няма да изхвръкне от дома си, каквото и да се случи, ясно?

— Става — съгласи се Ваймс. — Уиликинс, ако обичаш отбележи, че уважаемата мама на господин Джеферсън не бива да бъде изхвърляна от дома си, удряна с пръчки, оковавана в пранги или тормозена по какъвто и да било друг начин, ясно?

Уиликинс, опитвайки се безуспешно да прикрие усмивката си, облиза молива и се зае да записва прилежно. Ваймс си отбеляза едно на ум, а именно: „Юнакът губи свирепост. Пита се дали наистина няма да бъде убит. Още не съм го пипнал, не съм и замахнал, а той вече се приготвя за най-лошото. А правилното, естествено, е да се подготви за най-доброто."

Тълпата набъбваше с всяка секунда. Докато Ваймс се оглеждаше, по пътя се зададоха хора, понесли на дюшек един много възрастен старец, като напредването им се ускоряваше от това, че той въодушевено ги удряше с бастуна си отзад по краката. Майките в края на тълпата вдигаха децата си на ръце, за да виждат по-добре, а мъжете до един бяха въоръжени, макар и с непознати оръжия. Беше като селско въстание, само че без въстанието и с много вежливи селяни. Срещнеха ли погледа му, мъжете докосваха челата си, а жените правеха реверанс или току подрипваха в потискаща дисхармония, като разбрицани педали на орган.

Джимини се приближи до Ваймс и ковача предпазливо и съдейки по лъсналото му от пот лице, беше изпълнен с лоши предчувствия.

— Е, господа, нека приемем това за малка демонстрацийка на юмручен бой, весело премерване на сили и умения, както се случва на всяка лятна вечеринка, дето всички си остават дружки, нали така? — В очите му се четеше молба, когато продължи: — Пък като си го изкарате, на бара ще ви чака по халба. Моля ви, не трошете нищо. — Той измъкна похабена носна кърпа от джоба на жилетката си и я вдигна във въздуха. — Когато докосне земята, господа… — обяви, отдръпвайки се скоростно.

Парчето плат изглежда се поопъна на гравитацията, но в момента, в който докосна земята, Ваймс хвана с две ръце ботуша на ковача, опитал се да го изрита, и много тихо каза на изкривилия се мъж:

— Малко отраншко започна, а? И какво си спечели с това? Чуваш ли как се подхилват? Този път ще те пусна.

Той с оттласване освободи хватката си, при което Джетро залитна назад. Ваймс изпита известно доволство от това, че ковачът се изложи толкова рано, но онзи се стегна и се засили към него. Обаче спря, може би защото Ваймс се усмихваше.

— Само така, момчето ми — поощри го Ваймс, — току-що си спести ужасна болка в неназоваемото. — Той сви юмруци и кимна подканящо на объркания си противник над левия си юмрук. Мъжът се хвърли напред и получи ритник в коляното, който го срути на земята, но Ваймс го вдигна и това в преносния смисъл го срути отново.

— Защо ли пък реши, че ще се боксирам, а? На това ние, професионалистите, му викаме заблуда. Искаш да се гушнем ли? На твое място щях да искам, ако бях такъв здравеняк като теб, ама няма да ти падне тая възможност. — Ваймс печално поклати глава. — Трябваше да приемеш маркиз дьо Въртиопаш. Според мен това е издълбано на доста надгробни камъни. — Той си дръпна щедро от цигарата. Пепелта дори не успя да падне.

Вбесен до немай къде, Джетро се метна към Ваймс и получи светкавичен удар в главата, почти едновременно с коляно в стомаха, което направо му изкара въздуха. Падна заедно с Ваймс, хореографа на това изпълнение, който се погрижи да е отгоре, за да се поприведе и да изсъска в ухото на Джетро:

— Я да видим сега какъв си умник, а? Можеш ли да си сдържаш нрава? Щото ако не можеш, така ще ти подредя носа, че ще трябва да си връзваш кърпичката на пръчка. И хич не си въобразявай, че не мога да го направя. Предполагам обаче, че всеки ковач знае кога да охлади метала, и ти давам шанс да разправяш пред всичките си дружки, че поне си тръшнал херцога на земята. Така че ще станем и ще стиснем ръце като джентълмени, каквито и двамата не сме, а тълпата ще се възрадва и ще иде в кръчмата да се отдаде щастливо на бирата, за която аз ще платя. Разбрахме ли се?

Последва глухо „Да" и Ваймс се изправи, хвана ръката на ковача и я вдигна високо. Това причини известно недоумение, но когато каза: „Сам Ваймс кани всички ви да пийнем по чашка в заведението на господин Джимини!", всички зарязаха настрана недоумението, за да направят място за бирата. Тълпата се устреми към кръчмата, оставяйки ковача и Ваймс насаме… плюс Уиликинс, който можеше да бъде изключително самозаличаващ се, когато поиска.

— И ковачите разбират от нрав — отбеляза Ваймс, когато тълпата се изнесе кръчмоготовно. — Понякога студеното е по-добро от горещото. Не знам нищо за теб, господин Джеферсън, но Градската стража има нужда от хора, които учат бързо, и като гледам, скоро ще се издигнеш до сержант. Пък и като ковач ще си ни от полза. Да не повярва човек как се нащърбва старата броня от ваденето на клетите души.

Джетро сведе очи към ботушите си.

— Виж, може и да си ме повалил, ама това не значи, че е редно, ясно? Нищо не знаеш ти!

От кръчмата долитаха звуци от веселба. Ваймс се зачуди колко ли ще разкрасят днешната малка схватка. Той се обърна към ковача, който не беше помръднал.

— Чуй ме сега, твърдоглав зелен тиквенико. Не съм се родил със сребърна лъжичка в устата! Като бях хлапе, единствените лъжици, които ми попадаха пред очите, бяха дървени и бях късметлия, ако в тях имаше някаква ядивна храна. Израснах на улицата, ясно ли ти е? Ако ме бяха захвърлили тук, щях да си мисля, че съм в рая, с всичката тая храна, дето се втурва към теб иззад всеки плет. Станах ченге, щото даваха по някоя пара, а се научих да бъда ченге от свестни ченгета, понеже, повярвай ми, господинчо, всяка нощ се будя с мисълта, че можех да тръгна по друг път. После срещнах една добра дама и на твое място, хлапако, щях да се моля и аз да си намеря такава. Така че се поспретнах, а един ден лорд Ветинари… чувал си за него, нали, малкия? Е, на него му трябваше някой да върши работа, пък титлата отваря врати, така че всъщност не ми се налага да ги отварям с ритник. И знаеш ли какво? Все си мисля, че ботушите ми са видели толкова много престъпления през годините, че по своя воля тръгват към тях, и така разбирам, че има нещо, дето си плаче за ритника. Ти също, подушвам го у теб. Кажи ми какво е.

Джетро остана все така втренчен в собствените си ботуши и не каза нищо. Уиликинс се прокашля.

— Чудя се, командире, дали не бих могъл да помогна, ако си поговоря мъничко с младежа от, така да се каже, по-ниска позиция. Защо не се полюбувате на красотите на местната околност?

Ваймс кимна.

— Разбира се, Уиликинс, щом мислиш, че ще е за добро.

Той се отдалечи и с подчертан интерес заразглежда един плет, обрасъл с орлов нокът, а Уиликинс, с лъскавите си благородническослужителски обувки и безупречния си жакет пристъпи към Джетро, обви с ръка раменете му и рече:

— Това, което държа до врата ти, е стилет, което ще рече не дамско токче, а истинско шило, пронизващо острие, тъй да се каже. Ти си смотан тъпак, а аз не съм командирът и ще те продупча до кокал, само да мръднеш. Чат ли си? Гледай да не кимнеш с глава! Добре, май взехме да схващаме, а? Та така, момчето ми, командирът, както го гледаш, е спечелил доверието на Диамантения крал на троловете и на низшия крал на джуджетата. Една думичка да продумат и пъпчивата ти особа ще бъде отрупана с милувките на най-разнородни брадви. Да не говорим за лейди Марголота от Юбервалд, която има вяра на много малко хора, и на лорд Ветинари от Анкх-Морпорк, който пък не вярва на никого. Чат ли си? Не кимай! А ти, жалък недорасляко, проявяваш проклетата наглост да се съмняваш в думата му! Аз по принцип съм сговорчив човек, но от подобно нещо, да си призная, излизам от кожата си. Разбираш ли? Попитах, разбираш ли? А, добре, сега може да кимнеш. Между другото, сополанко, внимавай кого наричаш лакей, ясно? Някои хора може по изключение да си изпуснат нервите при подобно нещо. И от мен да знаеш, момко, щото си познавам командира: не си лилав в момента, понеже се сети за старата си мамичка и какво ще се случи с нея, а той е чувствителна душа.

Ножът на Уиликинс изчезна толкова бързо, колкото изникна, и с другата си ръка благородният благороднически служител извади малка четчица и позачисти яката на ковача.

— Уиликинс — обади се Ваймс от разстояние, — би ли се поразходил малко сега, моля?

Докато прислужникът му се помотваше под едно дърво малко по-нагоре по пътя, Ваймс каза:

— Прощавай за това, но всеки си има гордост. Аз никога не го забравям. Ти също би трябвало да го имаш предвид. Аз съм ченге, полицай, и надушвам нещо тук. Струва ми се, че ти знаеш нещо, което ти се ще да разбера, и то не е само до това кой седи в големия замък, прав ли съм? Случило се е нещо лошо, издаваш го буквално с потта си. Е?

Джетро се наведе към него и каза:

— Корията на мъртвеца, на хълма. В полунощ. Няма да чакам. — След това ковачът се обърна и си тръгна, без да погледне назад.

Ваймс запали нова цигара и закрачи към дървото, откъдето Уиликинс изглежда се наслаждаваше на пейзажа. Той се изправи, като видя Ваймс.

— По-добре да поемаме, сър. Вечерята е в осем часа и Нейно благородие ще иска да сте изтупан. Тя много държи да сте изтупан, сър.

Ваймс изпъшка.

— С официалните чорапогащи ли?

— За щастие не, сър, не и в провинцията. Но Нейно благородие ми обърна специално внимание да ви взема тъмнолилавия вечерен костюм.

— Казва, в него че изглеждам ослепително — мрачно сподели Ваймс. — Според теб изглеждам ли ослепително в него? Би ли казал, че съм от ослепителните особи?

Изпод короната на дървото запяха птички.

— Бих ви причислил по-скоро към светкавичните особи, сър — призна Уиликинс.

Те повървяха известно време в тишина, което ще рече, че никой от двамата не продумваше, докато дивата природа около тях така цвърчеше, жужеше и скрибуцаше, че Ваймс по едно време не издържа:

— Ще ми се да знаех какви са всичките тези проклетии.

Уиликинс наклони глава за момент и го осведоми:

— Паркинсоново шаварче, дълбокогърлен жабояд и обикновен вяроклатач, сър.

— Без майтап?

— О, да, сър. Често посещавам вариететата, а там винаги има по някой подражател на птици или други животни. Изпълненията им някак се набиват в ума. Освен това зная седемдесет и три селскостопански звука, любимият от които ми е звукът от фермер, чийто ботуш се е изхлузил в тора, опитал се е да го прескочи и няма къде да сложи събутия си крак, освен във въпросния тор. Изключително забавен звук, сър.

Вече бяха стигнали дългата алея до резиденцията и под краката им скриптеше чакъл. Ваймс сподели шепнешком:

— Имам среща с младия господин Джеферсън в полунощ в корията на Обесническия хълм. Иска да ми каже нещо важно. Припомни ми, Уиликинс, какво по-точно беше кория?

— Нещо средно между гъстак и горичка. Формално погледнато, сър, онова на върха на Обесническия хълм е букак, ъ-ъ, сиреч букова горичка. Помните ли Лудия Джак Рамкин? Чешитът, дето вдигнал хълма с трийсет стъпки, попилявайки сума ти пари. Той е наредил да се насадят отгоре буковите дръвчета.

На Ваймс му допадаше скриптенето на чакъла, което заглушаваше разговора им.

— Бих се заклел, че никой не ни чу, като говорих с ковача. Но това е провинцията, нали, Уиликинс?

— Един човек слагаше примки за зайци в храсталака зад вас — отбеляза Уиликинс. — Съвсем нормална дейност, само дето според мен му отне твърде дълго време.

Поскриптяха си още малко напред, преди Ваймс да се обади:

— Кажи ми, Уиликинс, ако човек има среща с друг човек в полунощ на място с име като Корията на мъртвеца, и то на Обесническия хълм, какво според теб е най-разумно да стори, при положение че жена му е забранила да носи оръжия в провинциалната им обител?

Уиликинс кимна.

— Е, сър, предвид вашата максима, че всичко е оръжие, ако се използва като такова, бих посъветвал въпросния човек да види дали някой негов съгражданин не се е сдобил например с ключовете за шкаф, съдържащ множество великолепно изработени колбасарски ножове, идеални за ръкопашен бой. Лично аз бих включил и допълнителен комплект струни за рязане на сирене, сър, в съответствие с убеждението ми, че единственото важно нещо при боя до смърт е смъртта да не е моята.

— Не мога да нося струни за сирене, бе, човек! Все пак съм командир на Стражата!

— Именно, командире. Затова, ако позволите, бих ви препоръчал алтернативата за джентълмени — месинговия бокс. Зная, че никъде не тръгвате без него, сър. Светът е пълен с проклетници, а вие все сте сред тях.

— Виж, Уиликинс, не ми се ще да те замесвам във всичко това. Пък и е само някакво предчувствие.

Уиликинс махна с ръка.

— И за торба злато не можете да ме удържите настрана, сър, понеже то гложди и моето любопитство. Ще донеса в дрешника ви подбор от режещи пособия, а аз самият с верния си лък и асортимент от любими играчки ще се кача до корията половин час преди уречената среща. Почти пълнолуние е, небето е ясно, ще има сенки навсякъде и аз ще заема най-тъмната от тях.

Ваймс го изгледа за кратко и каза:

— Ще позволиш ли да изменя предложението ти? Като например да заемеш следващата по тъмнина сянка един час преди полунощ, за да видиш кой застава в най-тъмната.

— Е, да, ненапразно сте командир на Стражата, сър — кимна Уиликинс и за потрес на Ваймс в гласа му долови намек за просълзяване. — Слушате улицата, нали, сър?

Ваймс сви рамене.

— Тук няма улици, Уиликинс!

Уиликинс поклати глава.

— Уличното чедо си остава улично чедо, сър. Проличава си, като стане напечено. Майките си отиват, бащите си отиват — ако изобщо се знае кои са, — но Улицата… е, Улицата се грижи за нас. Опазва ни живи в критични моменти.

Уиликинс се впусна пред Ваймс и звънна на входната врата, така че лакеят я отвори, преди Ваймс да се качи по стълбите.

— Тъкмо ще имате време да послушате как младият Сам ви чете, сър — додаде Уиликинс, отправяйки се нагоре по стълбището. — Чудесно нещо е това, четенето. Де да го бях научил, като бях хлапе. Нейно благородие ще ви очаква в будоара си, а гостите ще пристигнат след около половин час. Налага се да ви оставя, сър. Трябва да науча онзи тлъст жабок, домоуправителя, на малко обноски.

Ваймс трепна.

— Не е прието да се удушават домоуправители, Уиликинс. Сигурен съм, че го прочетох в някаква книга по етикеция.

Уиликинс му хвърли престорено обиден поглед.

— Няма да прилагам никакви метални примки, сър — обеща той, отваряйки пред Ваймс вратата на дрешника му, — но той е сноб от най-чиста проба. Изобщо не съм срещал домоуправител, който да не е. Просто трябва да му дам урок по служебна ориентация.

— Е, той нали е домоуправител, а това е неговият дом — защити го Ваймс.

— Не, сър, това е вашият дом и тъй като аз съм личният ви прислужник, аз, по неоспоримите закони на прислужническата йерархия, превъзхождам по старшинство всеки един от разхайлазените мръсници! Ще им покажа аз как стават нещата в истинския свят, сър, не се безпокойте…

Прекъсна го силно тропане по вратата, последвано от решително разтърсване на дръжката й. Уиликинс отвори, а малкият Сам изтопурка вътре и обяви:

— Четене!

Ваймс вдигна сина си и го сложи на един стол.

— Как беше следобедът ти, младежо?

— Знаеш ли — сподели Сами, сякаш разкриваше резултатите от строго научно изследване, — кравите правят много големи кашкави àкита, а пък овцете правят малки àкита, като бонбонки.

Ваймс се опита да не срещне очите на Уиликинс, който потрепваше от потиснат смях. Успя да запази собственото си изражение сериозно и отвърна:

— Ами те, овцете, са по-дребни, разбира се.

Малкият Сам обмисли аргумента.

– Àкото на кравите прави шльоп — изтъкна той. — Това го нямаше в „Къде е моята крава". — В гласа на Сами пролича известно раздразнение, че тази съществена информация е била пропусната. — Госпожица Педагогия О’Майна щеше да го каже това.

Ваймс въздъхна.

— Не се и съмнявам.

Уиликинс отвори вратата.

— Е, господа, оставям ви насаме с темата и доскоро, сър.

— Уиликинс? — спря го Ваймс с ръка на дръжката. — Изглежда смяташ месинговия ми бокс за по-долнокачествен от твоя. Така ли е?

Уиликинс се усмихна.

— Никога не сте одобрявал идеята за онези с шиповете, нали, сър? — Той внимателно затвори вратата след себе си.

Малкият Сами напоследък вече четеше сам, което беше голямо облекчение. За щастие творбите на госпожица Педагогия О’Майна не се състояха единствено от вълнуващи препратки към àкото (във всичките му форми), но за сметка на това продукцията й от детски книжки беше както редовна, така и много популярна, поне сред децата. Това беше така, защото тя грижливо изучаваше аудиторията си. Сами например през смях беше изчел „Малките пикльовци", „Войната със сополивите гоблини" и „Джефри и земята на àкото". За момчета на определена възраст тези книжки попадаха направо в разпльоканата десетка. В момента с кискане, от което едвам си поемаше дъх, той четеше „Момчето, което не знаеше как да си изчопли струпейчетата" — абсолютен хит за хлапе, току навършило шест годинки. Сибил изтъкваше, че книжките изграждат речника на Сами, при това не само по екскрементални въпроси. И всъщност той наистина започваше, и то с мерак, да чете книжки, в които изобщо никой не ходеше по голяма нужда. Като се замисли човек, това само по себе си е мистерия.

След като слуша с удоволствие десетина минути, Ваймс сложи сина си в леглото и успя да се обръсне и навре в ужасяващия вечерен костюм няколко мига преди жена му да почука на вратата.

Отделни дрешници и бани, помисли си Ваймс… стига парите да са в наличност, няма по-добър начин да се запази щастлив щастливият брак. И за да запази щастлив щастливия брак, той й позволи да го заклещи насред своя кринолин^[13], за да му доизпъне ризата, дръпне яката и изобщо да го направи годен за пред хора.

Като приключи, тя съобщи:

— Дочух, че си дал на ковача кратък урок по невъоръжена борба, скъпи…

Паузата висна във въздуха като копринена примка.

— Ами има нещо гнило, усещам го — успя да смънка Ваймс.

— И аз така мисля — каза Сибил.

— Наистина ли?

— Да, Сам, но не му е сега времето. Гостите ще запристигат всеки миг. Ако се въздържиш да метнеш някой от тях през рамо между ястията, ще ти бъда благодарна. — Това беше ужасно смъмряне по обичайно кротките стандарти на Сибил. В отговор Ваймс предприемчиво стори онова, което всеки благоразумен съпруг би сторил, а именно — нищо.

Внезапно всичко отдолу се изпълни с гласове и шума от скриптящи по чакъла карети. Сибил обърна платната и се понесе нататък в ролята си на приветлива домакиня.

Въпреки онова, за което намекваше жена му, Ваймс беше доста надобрял с вечерите, обръгнал след безброй обществени приеми в Анкх-Морпорк. Номерът беше да оставиш другите да говорят и чат-пат да изразяваш съгласие, докато си използваш времето да мислиш върху други работи.

Сибил се беше погрижила тазвечерният прием да не е тежък. Гостите бяха предимно хора от определена класа, които живееха в провинцията, но не бяха, тъй да се каже, провинциалисти. Неколцина военни в оставка, един омниански свещеник, госпожица Пробирна — стара мома със своята придружителка, една строго изглеждаща, късо подстригана дама с мъжка риза и джобен часовник и, да, госпожица Педагогия О’Майна.

Ваймс реши, че окончателно е сгазил лука, като се изпусна: „А, да, дамата с àкото!", но тя се разсмя и му стисна ръката с думите: „Не се безпокойте, Ваше благородие, усърдно си измивам своята след писане!", така че падна голям смях. Тя беше дребничка, с присъщото за някои хора странно излъчване, от което изглеждат така, сякаш леко вибрират дори когато стоят абсолютно неподвижно. Човек добиваше усещането, че ако внезапно се счупи някаква вътрешна спирачка, отприщената й енергия ще я катапултира през най-близкия прозорец.

Госпожица О’Майна го сръчка в стомаха.

— А вие сте прочутият командир Ваймс. Дошъл сте да ни опандизите до крак, а?

Разбира се, винаги можеш да очакваш нещо подобно, ако не спреш овреме Сибил да приеме някоя покана за поредния гъзарски прием. В случая обаче докато госпожица О’Майна се смееше, тишината се спусна над останалите гости като чугунена отливка. Те загледаха свъсено госпожица О’Майна, а тя се вторачи напрегнато във Ваймс, пък Ваймс познаваше това изражение. Беше изражението на човек, който има нещо за казване. Сега определено не беше моментът да подхване въпроса, така че Ваймс си го отбеляза в раздел „интересни".

Каквито и да бяха опасенията на Ваймс, резиденцията на Рамкин се представи с адски добра вечеря и — което беше съществено — повелите на общоприетите социални отношения задължиха Сибил да предложи меню, пълно с неща, които в никакъв случай нямаше да бъдат отпуснати на Ваймс у дома. Едно е да се разпореждаш с вкусовите предпочитания на собствения си съпруг, а друго — и то осъдително — да постъпваш така спрямо гостите.

На масата срещу него един военен в оставка беше уверяван от жена си, че противно на собствените му убеждения не обича мариновани скариди. Слабите му протести в подкрепа на обичта му към маринованите скариди отидоха всуе пред деликатния отговор:

— Ти може и да обичаш мариновани скариди, Чарлз, но те не те обичат.

На Ваймс му дожаля за мъжа, който изглежда изпадна в недоумение от това, че си е създал врагове сред низшите ракообразни.

— А, ъ-ъ, омарите обичат ли ме, скъпа? — запита той с глас, в който нямаше особено голяма надежда.

— Не, скъпи, изобщо не се погаждат с теб. Помниш ли какво стана вечерта у Магданози на виста?

Мъжът хвърли поглед към отрупания бюфет и пробва:

— Смяташ ли, че мидите ще успеят да ме изтърпят за пет-десет минутки?

— Боже мой, Чарлз, не!

Той отново изви очи към бюфета.

— В такъв случай предполагам, че зелената салата ми е пръв приятел, а?

— Разбира се, скъпи!

— Да, така си и помислих.

Мъжът срещна погледа на Ваймс през масата и като му се усмихна безнадеждно, рече:

— Уверяват ме, че служите като полицай, Ваше благородие. Правилно ли съм разбрал?

Ваймс за пръв път се вгледа по-внимателно в него: стар мустакат воин, вече пратен да пасе трева… и вероятно това беше всичко, което жена му позволяваше да погълне без препирни. Имаше белези от изгаряне по лицето и ръцете си и говореше с псевдополски акцент. Фасулска работа.

— Бил сте в леката драконерия, нали, сър?

На стареца явно му стана кеф.

— Браво бе, човече! Малцина си спомнят за нас. Аз, уви, съм единственият останал. Полкови командир полковник Чарлз Августус Миротворски — странно име за военен или може би не, де да знам. — Той подсмръкна. — Ние сме само една опърлена страница в историята на военното дело. Допускам, че не сте чел мемоарите ми, „Двадесет и четири години без вежди"? Не? Е, не сте само вие, да ви призная. Навремето срещнах вашата госпожа. Тя ни обясни, че е абсолютно невъзможно да се отглеждат дракони, достатъчно стабилни за военни действия. И беше права, дума да няма. Ние, естествено, продължихме да упорстваме, понеже така правим по военному!

— Имате предвид, да трупате ужасен провал след провал? — уточни Ваймс.

Полковникът се разсмя.

— Е, това понякога върши работа! Още си гледам няколко дракона, да ви кажа. Не мога без тях. Ден без опърляне си е ден без слънце. Пък са голяма икономия откъм кибрит, а и, разбира се, ни пазят от нежелани гости.

Ваймс реагира като въдичар, който след известно дремане на брега е усетил как рибата клъвва.

— О, но тук нали не се навъртат такива?

— Така ли мислите? Нищичко не знаете, млади човече. Какви истории само мога да ви разкажа…

Той рязко млъкна и опитът на Ваймс в съпружеския живот му подсказа, че мъжът току-що е бил сритан под масата от жена си, която не изглеждаше особено щастлива и съдейки по бръчките на лицето й, вероятно никога не е била. Тя се наведе през съпруга си, който тъкмо посягаше към келнера за още едно бренди, и се намеси с хладен тон:

— В качеството ви на полицай, Ваше благородие, юрисдикцията ви обхваща ли графствата?

Още едно мехурче във водата, отбеляза си въдичарят в главата на Ваймс.

— Не, мадам, моят периметър е Анкх-Морпорк и част от околностите му. По принцип обаче полицаят си носи юрисдикцията със себе си, ако се е впуснал по гореща следа на престъпление, извършено в неговата територия. Но, разбира се, Анкх-Морпорк е далеч оттук и се съмнявам, че мога да тичам толкова дълго.

Това изтръгна смях от масата като цяло и тънкоуста усмивка от госпожа командиршата.

Дръпни кордата, дръпни кордата…

— При все това — додаде Ваймс, — ако стана свидетел на подсъдно деяние тук и сега, имам правомощия да направя арест. Нещо като граждански арест, но един вид по-професионален. След което ще трябва да предам заподозрения на местната полиция или на друг подходящ орган, както намеря за добре.

Свещеникът в периферното полезрение на Ваймс се беше заслушал с интерес в разговора и сега се наведе напред, изненадан:

— Както намерите за добре ли, Ваше благородие?

— Моето благородие няма общо с тая работа, сър. Като заклет член на анкх-морпоркската Градска стража имам служебно задължение да осигуря безопасността на заподозрения. В идеалния случай ще търся дранголник. В града това е вече отживелица, но доколкото разбрах, в повечето селски райони още се намират такива, макар и само за да приютяват пияници и избягали прасета.

Сред избухналия смях госпожица О’Майна се обади:

— Ние наистина имаме селски стражар, Ваше благородие, и той държи свинете в дранголника долу до стария мост!

Тя загледа оживено Ваймс. Неговото изражение обаче беше каменно.

— Той изобщо вкарва ли хора там? Има ли пълномощно? Има ли значка? — запита.

— Е, вкарва чат-пат по някой пияница, за да изтрезнее, пък и казва, че прасетата не възразявали, но нямам представа какво ще да е това пълномощно.

Отново се разнесе смях, но бързо затихна, спаружен под неумолимата твърдост на Ваймс.

— За мен той не е полицай и докато не се убедя, че действа в рамките на закона, по моите стандарти не се категоризира като полицай, а като уличен чистач с лек деспотичен уклон. От известна полза, но не и полицай.

— По вашите стандарти ли, Ваше благородие? — обади се свещеникът.

— Да, сър, по моите стандарти. Това е моето решение. Моята отговорност. Моят опит. Моят задник, ако нещата се объркат.

— Но, Ваше благородие, както казахте, вашата юрисдикция не е тук — вежливо напомни госпожа командиршата.

Ваймс усещаше смущението на съпруга й, което определено нямаше нищо общо с храната. Мъжът желаеше с цялата си душа да не бъде тук. Странно как хората все искат да си говорят с полицаите за престъпления и никога не осъзнават какви странни сигналчета предават техните скрупули. Той се обърна към жена му и отговори с усмивка:

— Обаче, както казах, мадам, ако полицай попадне на явно престъпление, неговата юрисдикция се озовава до рамото му като стар приятел. Но имате ли нещо против да сменим темата? Без да се засягате, дами и господа, в течение на годините съм забелязал, че при подобни приеми всякакви банкери, военни и търговци получават възможност да си ометат с наслада вечерите, докато на бедното старо ченге все му се налага да говори за полицейска работа, която в повечето случаи е доста скучна. — Той отново се усмихна в името на приятелската атмосфера и додаде: — А тук, както си представям, е изключително скучна Мене ако питате, това място е направо… мъртвило.

Едно на нула: милият стар полковник трепна, а свещеникът заби очи в чинията си. Е, това последното не бива да се взема твърде насериозно, каза си той, понеже рядко се среща свещеник, който да не може да извади искри с ножа и вилицата си.

Със специалния си очарователно домакински тон Сибил разби тишината като ледоразбивач:

— Струва ми се, че е време за основното ястие — обяви тя, — което е превъзходно овнешко в стил никакви приказки за полицейска работа. Честно, ако го подхванете, Сам може да ви цитира законовата уредба на Анкх-Морпорк и устава на полицията, докато не го замерите с възглавница!

Браво, помисли си Ваймс, сега поне мога да си изям вечерята на спокойствие. Той се поотпусна, когато разговорът около него стана по-непринуден и отново се насити с делничното одумване и оплюване на други обитатели на околията, трудностите с прислугата, изгледите за реколтата и, о, да, проблема с гоблините.

Ваймс наостри уши. Гоблини. В Градската стража очевидно имаше поне по един представител на всеки от известните двуноги разумни видове, плюс един Ноби Нобс. Беше нещо като традиция: ако ставаш за ченге, значи може и да минеш за разумен вид. Никой обаче изобщо не беше предлагал на Ваймс да наеме гоблин по простата причина, че по общо мнение те бяха смрадливи, злобни, долни изчадия с канибалски наклонности.

Естествено, всички знаеха, че джуджетата са подла пасмина, която мами при всяка възможност, че троловете са едва ли не главорези, че единствената медуза в града никога не би те погледнала в лицето, че на вампирите не може да имаш вяра, колкото и да ти се усмихват, че върколаците са си просто вампири, които не могат да летят, а и, честно казано, съседът ти е истински негодник, който си хвърля помията в двора ти, пък и жена му, и тя хич не е цвете за мирисане. Но все пак — свят широк, люде разни. И дума не може да става за предубеденост, понеже в крайна сметка в университета работи орк, нали така? Освен това той е запален по футбола, а на всеки, който може да вкара гол от центъра, всичко му е простено и човек трябва да приема нещата такива, каквито са… Само не и проклетите гоблини, ще извинявате.

Появяха ли се в града, народът ги пъдеше като кучета и те се изнасяха надолу по реката да работят за такива като Хари Кинг в цехове за мелене на кости, щавене на кожи и отпадъчни метали. Така справедливо натирени, попадаха извън градските порти и извън закона.

А сега в близост до имението имаше тъкмо такива, за което свидетелстваха изчезващите кокошки, котки и прочее. Е, сигурно беше така, но Ваймс още помнеше как хората твърдяха, че троловете крадели кокошки. В една кокошка няма абсолютно нищо, което да се услади на трол. Все едно хората да ядат хоросан. Сега обаче той си премълча всичко това.

Да, никой не каза една добра дума за гоблините, а госпожица О’Майна изобщо не обели и дума. Погледът й остана прикован в лицето на Ваймс. Ако му хванеш цаката, можеш да уловиш общия уклон на масата, а ако си ченге, можеш да си изградиш ясна представа какво е мнението на всеки вечерящ относно останалите. Всичко се четеше по лицата им. Било то изречено или неизречено. Личаха си хората в омагьосания кръг и онези извън него. Госпожица О’Майна беше външна особа — толерирана, понеже очевидно има такова нещо като добри обноски, но не точно приобщена. Как беше онзи израз? Не е от нашите. Ваймс осъзна, че гледа втренчено госпожица О’Майна, точно както тя него. Усмихнаха си се взаимно, а той си каза, че един любознателен човек би могъл да посети приятната дама, написала книжките, които момченцето му толкова много харесва, а не защото въпросната дама изглежда като човек, готов да надуе толкова много свирки, че ще заглуши и сто каба гайди.

Госпожица О’Майна доста се мръщеше, когато разговорът опреше до гоблините, и от време на време някой от присъстващите, особено от онези, на които беше лепнал етикета „командиршата", й хвърляха кос поглед, както хората поглеждат дете с невъзпитано държание.

И така, той си даваше благовъзпитан вид, че слуша, докато прехвърляше наум злободневните въпроси. Процесът беше прекъснат от госпожа командиршата:

— Между другото, Ваше благородие, с голямо удоволствие разбрахме, че днес следобед сте натрил носа на Джеферсън. Този човек е направо непоносим! Разбунва хората!

— Е, забелязах, че не се свени да изложи възгледите си — призна Ваймс, — както впрочем и ние, нали така?

— Но тъкмо вие, Ваше благородие — свещеникът вдигна разпалени очи, — несъмнено не бихте твърдял, че Сульо не е по-лош от господаря си.

— Зависи от Сульо. Зависи от господаря. Зависи какво разбирате под лош — каза Ваймс. — Предполагам, че и аз съм бил Сульо, но що се отнася до анкх-морпоркската Градска стража, аз съм господарят.

Госпожа командиршата тъкмо се канеше да отговори, когато лейди Сибил се намеси сияйно:

— Като стана дума. Сам, получих писмо от някоя си госпожа Вагонстрой с много хвалебствия по твой адрес. Подсети ме да ти го покажа.

Всички дългогодишни двойки си имат условни знаци. В класическия случай съпругата използва някой при вежлив разговор, за да подскаже на съпруга си, че поради припряно обличане или разсеяност остава без покритие в областта на чатала.^[14]

В случая с Ваймс и лейди Сибил всяко споменаване на госпожа Вагонстрой означаваше: „Ако не спреш да дразниш хората, Сам Ваймс, по-късно днес ще има определено количество семеен раздор".

Този път обаче Сам Ваймс искаше да има последната дума и заяви:

— Всъщност, като се замисля, познавам неколцина Сульовци, издигнали се на разни места, и да ви кажа, често са по-добри господари, отколкото изобщо са били бившите им господари. Единственото, което им е трябвало, е да имат шанс.

— Наистина, напомни ми да ти покажа писмото, Сам!

Ваймс се предаде, а пристигането на сладоледения пудинг донякъде охлади страстите, особено като се има предвид, че Нейно благородие се погрижи чашите да не остават празни… което в случая с полковника означаваше изключително редовно допълване. На Ваймс му се щеше да си поговори повечко с него, но и той беше под съпружески запор. В главата на стареца несъмнено се въртеше нещо важно, от което наистина едва го свърташе в присъствието на полицай. И това несвъртане очевидно беше заразно. Вечерята, както и да я погледнеш, не беше разточителна. Сибил беше организирала тази малка гощавчица, преди да я надгради до нещо по-пищно, и някои що-годе приятелски довиждания бяха изречени доста преди единадесет. Ваймс наостри уши, когато полковникът и жена му си тръгнаха (в неговия случай с преплитане на крака) към каретата си. Чу обаче само изсъсканото „Цяла вечер ти беше отворен вратникът на конюшнята!", последвано от провлаченото: „Но конят беше дълбоко заспал, скъпа".

Когато последната карета бе любезно изпратена и голямата входна врата здраво затворена, Сибил каза:

— Е, Сам, разбирам те, наистина те разбирам, но те бяха наши гости.

— Зная и съжалявам, но те като че ли изобщо не мислят. Просто исках да им пораздрусам малко представите.

Лейди Сибил огледа една бутилка шери и си напълни чашата.

— Нали наистина не смяташ, че ковачът е имал право да се бие с теб за тази къща?

Точно в този момент Сам не би отказал нещо за пийване.

— Не, естествено. Искам да кажа, това не решава нещата. Хората открай време печелят и губят на старата рулетка на съдбата. Знам това, но и ти знаеш, че според мен за да спреш рулетката, трябва да помислиш малко и за ония проклетници, дето са зациклили на нулата.

Жена му нежно пое ръката му.

— Но ние издържаме болницата, Сам. Знаеш колко скъпо излиза това. Доктор Лоун обучава всеки, който покаже склонност към медицината, дори (по неговите думи) да се окаже с ръце в задника. Та той приема и девойки да се учат! За лекари! Наема даже Игорини! Ние променяме нещата, Сам, само че малко по малко, като помагаме на другите да си помогнат сами. Само виж Стражата! Децата вече с гордост заявяват, че баща им или дори майка им е стражар. А на хората им е нужна гордост.

Ваймс стисна ръката й.

— Благодаря ти за цялата добрина към момчето от Петльовата улица.

Тя отхвърли това със смях.

— Дълго чаках да се появиш, Самюъл Ваймс, и не възнамерявам да те оставя да идеш на халос!

Моментът се стори удачен на Сам Ваймс да подхвърли:

— Нали нямаш против да се поразходя с Уиликинс до Корията на мъртвеца преди лягане?

Лейди Сибил му се усмихна, както съпругите се усмихват на мъжете си и на малките момченца.

— Е, едва ли мога да възразя, пък и въздухът е някак натежал. Радвам се, че Уиликинс е с теб. Впрочем горе е много приятно. Може и да чуеш славей.

Поемайки нагоре да се преоблече, Ваймс й лепна целувчица.

— Всъщност, скъпа, се надявам да чуя канарче.

Може би нито един херцог или дори командир на Градската стража не беше заварвал в спалнята си нищо подобно на онова, което в момента се намираше на леглото на Сам Ваймс. Първото място заемаше един косер, по същество много полезно селскостопанско сечиво. Беше видял няколко такива по-рано този ден. Той си напомни, че „селскостопанско сечиво" не означава, че не е оръжие. Подобни сечива понякога попадаха в ръцете на уличните банди и бяха също толкова страховити, колкото трол с главоболие.

Имаше и полицейска палка. Всъщност личната палка на Ваймс, която прислужникът му съобразително беше опаковал с багажа. Тя, естествено, беше със сребърни инкрустации, понеже беше церемониалната палка на командира на Стражата и изобщо не беше оръжие, ей богу, съвсем не! От друга страна, Ваймс беше наясно, че не е мандраджия и поради това щеше да му е донякъде трудно да обясни защо носи в себе си трийсетина сантиметрова струна за сирене.

Това, значи, оставаше тук, но щеше да вземе косера. Би било жалко човек, тръгнал да пообиколи собствената си земя, да не може да се възползва от възможността да окастри клон-два. Какво обаче се предполагаше да прави с купчината бамбук, която се раздипли в нещо като силно сегментиран нагръдник и най-безформения бамбуков шлем? На леглото имаше бележчица с почерка на Уиликинс: „Най-добрият приятел на всеки горски. Както и на вас, командире!!"

Ваймс изсумтя и перна нагръдника с палката си. Той се огъна като жив и палката отскочи през стаята.

Е, човек се учи, дорде е жив, каза си Ваймс, или май по бива: човек е жив, дорде се учи. Той се смъкна по стълбището и излезе в нощта… която беше като черно-бяла черга. Беше забравил, че за разлика от града, където смогът, димът и изпаренията боядисваха света в хиляди отсенки на сивото, извън него, в места като тези. светът си е черно-бял, та ако търсите метафора — ей ви на, баш под носа ви.

Пътят към хълма беше ясен, просто нямаше как да не го уцели. Луната го осветяваше, сякаш искаше да го улесни. Същинското земеделие взе да се изчерпва. Полята отстъпиха пред жълтурести храсталаци, после пред някакви чимове, изгризани от зайците до нещо, наподобяващо сукното на билярдна маса… но като се има предвид, че зайците вършат и други работи, освен да пасат трева, този билярд сигурно се играеше с множество много дребни топчици. Докато бъхтеше нагоре, разни зайчета се разточваха напосоки и той се притесни дали не вдига твърде много шум, но това си беше неговата земя и следователно той просто си се разхождаше из нея. И така, той закрачи малко по-наперено по онова, което изглежда беше единствената пътека, и видя бесилката, огряна от лунна светлина.

Е, каза си, на картата си пише „Корията на мъртвеца", нали така? Едно време са правели доста такива неща, нали така? Пък металната клетка е там само за да придържа труповете изправени, та на гарваните да не им се налага да си кривят врата. Добрата стара полицейщина, тъй да се каже, ако искаш да попариш кураж-два. Купчина трошливи древни кости в основата на бесилката свидетелстваха за добрата работа на добрата стара полицейщина.

Ваймс усети безшумното движение на нож по косъмчетата на тила си.

Миг по-късно Уиликинс стана от земята и придирчиво заизтупва мръсотията от дрехите си.

— О, отлично, сър! — каза той, леко хриптейки от недостиг на въздух. — Виждам, че с нищо не мога да ви изляза насреща. — Той поспря, вдигна ръка до носа си и я подуши. — Дявол го взел, командире! Целите ми дрехи са в кръв! Не ме наръгахте, нали, сър? Само се извъртяхте и ме сритахте в топките, което бих казал, сър, направихте с изключителна вещина.

Ваймс подуши въздуха. Човек се научава да надушва кръвта. Тя мирише като метал. Е, хората казват, че металът не мирише, но не е така. Мирише си като кръв.

— Навреме ли дойде? — запита той.

— Да, сър. Жива душа не видях. — Уиликинс приклекна. — Нищичко не видях. Нямаше и да забележа кръвта, ако не ме бяхте сритал право в локвата. Ама тя е навсякъде, сър!

Де да имах Игор тук, помисли си Ваймс. В последно време той прехвърляше съдебномедицинската работа на експертите. От друга страна, беше придобил такъв съдебномедицински усет, че освен кръвта надушваше зверщина и невероятно съвпадение. В провинцията всичко се вижда и разчува. Джеферсън имаше среща с Ваймс, но в случая тук имаше определена липса на Джеферсън и никаква липса на кръв, а същевременно очевидна липса на труп. Мозъкът на Ваймс методично се хвана на работа. То се разбира от само себе си, че ако някой цивилен се кани подмолно да сподели някаква тайна на полицай, има вероятност някой друг да не иска въпросният цивилен да сподели въпросната тайна. А ако въпросният цивилен бъде открит мъртъв, въпросният полицай, който е видян да се счепква с него преди това, може в края на краищата да се приеме за заподозрян и докато му се види краят и се стигне до краищата, някой, наистина решен да вкара Ваймс в затруднения, щеше да остави трупа на ковача тук, нали така?

— Открих нещо, сър — обади се Уиликинс, ставайки на крака.

— Какво? — не разбра Ваймс.

— Открих нещо, сър. Опипах почвата, тъй да се каже.

— Ама тя е прогизнала с кръв, бе човече!

Уиликинс явно не се впечатли от това.

— Кръвта изобщо не ме притеснява, командире, освен ако не е моята. — Разнесе се някакво дращене и светна пламъче. Уиликинс беше отворил вратичката на опушен светилник. Той го подаде на Ваймс и поднесе някакъв малък предмет към светлика.

— Пръстен, сър. Като че ли е направен от камък.

— Какво? Искаш да кажеш камък с дупка?

Чу Уиликинс да въздъхва.

— Не, сър, излъскан е до гладко. И в него има пръст. Прилича ми на гоблински.

Колко много кръв, помисли си Ваймс. И пръст с чудовищен нокът. Гоблините не са толкова големи. Някой си е направил труда да се качи чак дотук да убие гоблин. Къде ми се губи нишката?

На теория лунната светлина би трябвало да улесни огледа, но тя е измамническа, създава сенки там, където не им е мястото, а пък вятърът се усилваше. Със или без опушен светилник, нямаше кой знае какво да стори тук.

Пердетата на „Гоблинската глава" бяха пуснати, но вътре още блещукаха няколко светлинки. Очевидно имаше вечерен час за продажбата на алкохол. Доброто ченге винаги е готово да изпита доколко се спазва този час. Ваймс мина откъм задната страна на кръчмата и почука на малкия дървен кепенец, вграден в задната врата. След малко Джимини дръпна кепенеца и Ваймс навря ръка в отвора, преди човекът да успее да го затвори.

— Не и ти, моля те, Твое благородие, магистратите ще си направят жартиери от червата ми!

— Сигурен съм, че ще бъдат много ефектни — усмихна се Ваймс, — но това няма да стане, защото гарантирам, че около една трета от редовната ти клиентела все още поглъща спиртни напитки по това време на денонощието и сред нея има поне един магистрат… Не, вземам си думите обратно. Магистратите си къркат вкъщи, където няма вечерен час. Не че искам нещо да кажа, но язък за бизнеса, ако едно жадно ченге не може да изкрънка среднощна напитчица от бивш колега. — Той пльосна няколко монети на малката лавица пред кепенеца и додаде: — Това би трябвало да стигне за едно двойно бренди за моя човек тук, а за мен, моля, адресът на господин Джеферсън, ковача.

— Ама не може да се държиш така с мен, да знаеш.

Ваймс изви очи към Уиликинс.

— Не мога ли?

Благородният благороднически служител прочисти гърло.

— Понастоящем сме в света на феодалните закони, сър. Вие сте собственик на земята, върху която се намира това обществено заведение, но правата на съдържателя му са непоклатими като вашите. Ако си е плащал наема, не можете дори да стъпите в собствеността без негово разрешение.

— Ти пък откъде знаеш толкова?

— Ами, командире, както ви е известно, навремето прекарах една-две почивчици в Мъчилището. Ако не друго, в един затвор винаги има изобилие от книги за приложимото законодателство, тъй като престъпниците питаят особен афинитет към преглеждането на добрия стар дребен шрифт, просто в случай че да снабдиш някой член на съперническа банда с чифт циментови ботуши и да го пуснеш в реката може в края на краищата и да се окаже законно. Този вид обучение дава добри резултати.

— Само че аз в момента разследвам мистериозно изчезване! Ковачът се беше навил да ме срещне на хълма, но като отидох там, заварих само кървища! Джеферсън искаше да ми каже нещо, а ти трябва да знаеш на какво му намирисва това на едно ченге. — Макар че и аз не съм сигурен, призна си наум Ваймс. — Определено на нещо неопределено, това е със сигурност.

Съдържателят сви рамене.

— Не ми влиза в работата, Твоя светлост. Преди съдържателят да успее да се скрие, Ваймс сграбчи китката му и го дръпна толкова силно, че лицето му се залепи за дървенията.

— Хич не ме светльосвай! Тук става нещо. Нещо нередно. Усещам го с ботушите си, а, вярвай ми, те са най-чувствителните ботуши на света. Човекът, който върти селската кръчма, знае всичко. Наясно съм с това, както и ти. Ако не си на моя страна, значи стоиш на пътя ми, а ти знаеш нещо, по очите ти личи. Ако се окаже, че си знаел нещо важно за ковача, постфактум ставаш укривател с възможност за бонус, ако наистина се заям, да си префактум съучастник, което те нахендря точно в средата, и това е башфактум.

Джимини се задърпа, но хватката на Ваймс беше стоманена.

— Значката ти не действа тук, господин Ваймс, знаеш това!

Ваймс долови потрепването на гласа му, но старите ченгета са корави. Не си ли корав, изобщо не ставаш старо ченге.

— Добре, пускам захвата, сър — натърти Ваймс на кодираното полицейско обръщение за „страхлив задник". — Не съм стъпил на правна основа, а? Може и така да е, а може и да не е, само дето моят човек тук не е полицай и не е свикнал да любезничи като нас в бранша, така че и ти може да се окажеш без основа под краката поради липса на такива. Казвам ти го най-приятелски. И двамата я знаем тая игричка, нали? Сигурно си бачкал на бара, когато е бил убит гоблинът, а?

— Не знам да е убит проклет гоблин, ясно? Как тогава да знам кога е или не е станало? Моят съвет, сър — натърти Джимини на същото кодирано обръщение като Ваймс, — е сутринта да отнесеш въпроса до властите. Това ще рече младия Левак, дето се води за ченге. Виж какво, Ваймс, аз дойдох тук да се пенсионирам, а оцеляването е част от тоя пакет. Не си вра носа в неща, дето не ме засягат. Знам, че можеш да направиш какво ли не, и знам, че няма да го направиш, но само за да не си идеш у дома с празни ръце — Джетро живее, както всички ковачи, точно в центъра на селото пред мерата. Живее със старата си маминка, така че не бих я безпокоил по това време на нощта. А сега, господа, трябва да затварям кръчмата. Не ми се ще да нарушавам закона.

Кепенецът се затвори и се чу залостването на резе. Малко по-късно предната врата се отвори с многовековния призив: „Абе вие нямате ли си къщи, бе?", и улицата се изпълни с мъже, които се опитваха да накарат мозъците си да поемат по посока на краката им или обратното.

В сенките на задния двор на кръчмата, който миришеше на стари бъчви, Уиликинс предложи:

— Бихте ли искал да се обзаложим дали драгият ковач е добре завит в креватчето си нощеска, сър?

— Не — отказа Ваймс, — но тази работа направо ми вони. Убеден съм, че има убийство, но няма труп, поне повечето от него, де — додаде, понеже Уиликинс си отвори устата. Той изсумтя. — За да си категорично убит, Уиликинс, трябва да ти липсва някоя важна част, без която наистина не можеш да оцелееш, като например главата. Добре де, или като кръвта, но нея трудно ще я съберем в тъмното, не мислиш ли?

Като тръгнаха, Ваймс продължи:

— Мъртвите поне си остават мъртви…да де, в повечето случаи, така че… денят беше дълъг, а ходенето си е доста и старостта си казва думата, нали разбираш?

— Отстрани съвсем не си личи, командире — лоялно каза Уиликинс.

Отвори им прозяващ се лакей и още щом сънливецът се изнесе, Уиликинс извади от джоба си смрадливия гоблински пръст и го постави на масата в салона.

— Видиш ли главата, останалото не те впечатлява особено, или поне така казват. Погледнете пръстена. Определено изглежда от камък. Виждате ли това малко синьо мънисто? Доста добра изработка като за гоблин.

— Животните не носят бижута — посочи Ваймс. — Знаеш ли, Уиликинс, от теб щеше да излезе адски добро ченге, ако не те биваше адски много за убиец. И преди съм го казвал.

Уиликинс се ухили.

— На младини наистина се бях замислил за гилдията на убийците, сър, но за съжаление не бях от правилната социална класа, а и освен това те си имат правила. — Той помогна на Ваймс да си свали жакета и продължи: — Улицата няма правила, командире, освен едно, а именно: „Оцелявай", пък моето скъпо старо татенце сигурно щеше да се обърне в гроба, ако дори ми беше хрумнало да стана ченге.

— Но аз мислех, че изобщо не знаеш кой е баща ти?

— Така е, сър, това си е чистата истина, но човек трябва да отдава значение на семействеността. — Уиликинс измъкна малка четчица и бръсна прашинка от жакета, преди да го сложи на закачалка, а после додаде: — Понякога наистина чувствам липсата на родител и съм се чудил дали не е добра идея да ида в гробищата на Малките богове и да извикам: „Тате, ще ставам ченге", та да видя коя надгробна плоча се е обърнала, сър.

Той все така се усмихваше. На Ваймс му мина през главата, и то не за пръв път, че си е взел доста необикновен благороден благороднически служител, особено защото поначало и у двамата нямаше нищо благородническо.

— Уиликинс, наместо това — и ти го казвам от цялата си душа, на твое място щях да ида в Мъчилището да го извикам в ямата с негасена вар до бесилката.

Усмивката на Уиликинс стана още по-широка.

— Благодаря ви, сър. Няма нужда да ви казвам колко много значи това за мен. А сега, ако ме извините, сър, ще ида да хвърля жакета си в пещта, преди да се оттегля.

Сибил се обърна и шумно измърка, когато Ваймс се мушна в леглото при нея. Денят беше дълъг и той изпадна в онзи розов полусъзнателен унес, който е даже по-сладък от съня, като се разбуждаше леко на всеки кръгъл час, за да чуе как никой не удря хлопката по улицата, та да обяви, че всичко е наред.

Когато се събуди за пореден път, чу тежките колела на каруца да трополят по калдъръма. Макар че беше полузаспал, подозрението събуди останалата половина от Ваймс. Калдъръм ли? Около проклетата резиденция имаше само проклет чакъл. Той отвори един прозорец и се втренчи в огрения от луната пейзаж. Звукът отекваше от възвишенията. Няколко мозъчни клетки, поели нощната смяна, се зачудиха що за земеделие се върши посред нощ. Гъби ли отглеждаха? Да не би да се налагаше да закриват репите от студа? Какво е онова, на което му викат сеитбообращение? Тези мисли се разтвориха в сънливия му ум като малки зрънца захар в чаша чай, процеждайки се от клетка през синапс към неврон, докато не пристигнаха до рецептора, означен като „подозрение". Ако се направи енцефалограма на полицейски мозък, той сигурно ще се окаже доста видима бучка, малко по-голяма от бучката, означена като „способност за разбиране на дълги думи". О, контрабанда! — помисли си той с облекчение и обнадежден за бъдещето, кротко затвори прозореца и се върна в леглото.

Храната в имението беше превъзходна, преизобилна и най-вероятно почти всичко останало, което започва с „пре". Ваймс беше достатъчно зрял, за да знае, че по-старшите от персонала се хранят с остатъците и затова се грижат да има остатъци. Поради това той омете щедра порция пушена треска и изяде всичките четири резена бекон в чинията си. Сибил взе да цъка с език, а Ваймс посочи, че в крайна сметка е в отпуск, нали така, а човек по време на отпуск не прави онова, което прави през останалите дни. Това провокира Сибил да посочи със съдебномедицинска точност, че последното би следвало да включва и полицейска работа. Но Ваймс беше подготвен и каза, че това, естествено, му е ясно и именно поради това ще заведе малкия Сам на разходка до селския мегдан, за да остави подозренията си в ръцете на местния полицай. Сибил отвърна: „Добре тогава", с умишлено мнителен тон и го остави без избор относно компанията на Уиликинс.

Това беше една от характерните особености на жена му, които озадачаваха Ваймс до дън душа. Точно както Сибил смяташе, че Ноби Нобс, макар и нешлифован диамант, е добър стражар, по същия начин смяташе, че Ваймс е на по-сигурно в компанията на човек, който никога не тръгва на път, без да е снабден с арсенал от улично въоръжение и който веднъж беше отворил бутилка бира с нечии чужди зъби. Не че не беше вярно, но в известен смисъл беше доста смущаващо.

На вратата се позвъни и той чу лакеят да я отваря и долови приглушен разговор, последван от нечии стъпки по чакълестата алея към задния вход. Не го отчете като нещо важно — просто някакъв шумов фон, а звукът от върналия се лакей, който прошепна нещо на Сибил, попадна в същата категория. Дочу как тя възкликва: „Какво? Е, добре, предполагам, че е най-добре да го поканиш", и наостри уши чак когато тя се обърна към него:

— Местният полицай е. Би ли го посрещнал в кабинета? Полицаите никога не си избърсват краката както трябва. И особено ти, Сам.

Ваймс все още не беше влизал в кабинета. Помещенията в резиденцията сякаш нямаха край. Насочван от врътлива прислужничка, той пристигна в кабинета секунда-две преди местното ченге да бъде въведено от един лакей с изражението на човек, на когото се налага да се отърве от умрял плъх. Е, поне по презумпция се предполагаше това да е местното ченге. Изглеждаше като синчето на местното ченге. Беше на седемнадесет по преценка на Ваймс и миришеше на свине. Застана като истукан, където лакеят го остави, и се опули.

След някое време Ваймс не издържа:

— С какво мога да бъда полезен, младши?

Младежът примига.

— Ъ-ъ, със сър Самюъл Ваймс ли говоря?

— Кой пита?

Въпросът явно свари младежа неподготвен и след известно време Ваймс го съжали:

— Слушай, синко, по устав следва първо да се представиш и после да уточниш дали аз съм си аз, тъй да се каже. Все пак аз не зная кой си ти. Не носиш униформа, която да ми е известна, не си ми показал ни пълномощно, ни значка, а даже и шлем нямаш. При все това и с цел да приключим тази сгледа, преди да стане време за обяд, допускам, че ти си околийският тук. Как се казваш?

— Ъ-ъ, Левак, сър, Небивал Левак… ъ-ъ, околийски Левак?

Ваймс се почувства неловко, обаче това хлапе се представяше за полицейски служител, а дори Ноби Нобс щеше да го вземе на подбив.

— Е, околийски Левак — каза на глас, — аз, наред с другото, съм сър Самюъл Ваймс и тъкмо си мислех, че трябва да се видя с теб.

— Ъ-ъ, чудесно, сър, понеже аз тъкмо си мислех, че е време да ви арестувам като заподозрян за смъртта на Джетро Джеферсън, ковача.

Изражението на Ваймс не се промени. И така, какво да правя сега? Нищо, ето какво. Имаш право да запазиш мълчание, казвал съм го на стотици хора с пълната увереност в тази идиотщина и съм напълно уверен в още нещо: че не съм пипнал с нищо повече от общообразователен пръст онзи проклет ковач. Та ще е много интересно да разбера защо това мискинче си въобразява, че може да ме опандизи за това.

Ченгето трябва да е винаги готово да се учи, а Ваймс беше научил от лорд Ветинари, че човек никога не бива да реагира на някое изказване или ситуация, докато не е решил какво точно ще предприеме. Така получава двойната облага да не каже или направи грешното нещо, докато същевременно изнервя изключително много останалите.

— Извинявам се, сър, ама цял час ми отиде да изкарам свинете и да пооправя дранголника. Още мирише малко на дезинфектант, сър, и на свине, де, ако става на въпрос, обаче съм варосал стените, пък има и стол, че и нар, на който да се свие човек. О, и ви намерих списанието, та да не скучаете.

Той с надежда впери очи във Ваймс, чието изражение остана без промяна, направо вкаменено, но след подобаващо дълго втренчване запита:

— Кое списание?

— Сър? Не знаех, че има и друго. При нас открай време си е едно. За свине е. Малко е поопърпано вече, ама свинете са си свине.

Ваймс се изправи.

— Отивам да се поразходя, околийски. Можеш да ме придружиш, ако искаш.

— Извинете, сър, но аз ви арестувах!

— Не, синко, не си — възрази Ваймс, отправяйки се към вратата.

— Ама нали ви казах, че сте арестуван, сър! — почти изхленчи младежът.

Ваймс отвори входната врата и тръгна по стълбището с припкащия подире му Небивал. При гледката неколцина градинари, които иначе щяха да се дръпнат встрани, се подпряха на метлите си в очакване на развлекателно представление.

— И откъде, по дяволите, да знам, че представляваш официално полицията? — подметна Ваймс през рамо.

— Имам си официална палка, сър. Тя е семейна реликва!

Сам Ваймс спря да крачи и се обърна.

— Е, момчето ми, щом като е официална, трябваше да ми я представиш, нали така? Хайде, дай да я видя.

Небивал му я даде.

Палката беше просто една възголяма сопа с леко разкривен надпис „закон", по всяка вероятност прогорен с ръжен. Бая тежичка обаче. Ваймс я претегли на ръка и отбеляза:

— Заявяваш ми, че ме смяташ за евентуален убиец, и ми даваш оръжието си! Това не ти ли се струва неблагоразумно?