Смятай се за мъртъв

Глава втора

Фрост погледна часовника си. Беше един и петнадесет. Прозя се, потърка очи и пак се прозя. Трябваше да си легне по-рано предишната нощ, каза си той, вместо да се въргаля по плажа до полунощ. Трябваше да минат още седем часа, преди Марвин да го смени. Беше грешка, че яде онази прекрасна, но тежка храна от телешко филе, нарязано на тънки парчета, подправени с богат сос. Може би не биваше да пие три бутилки бира.

Четирицветните монитори имаха сънотворно въздействие. Картините се сменяха, разкривайки различни части от острова, главно гъста растителност. На няколко пъти му се мерна куче, но останалото беше зеленина и дървета. Усети как главата му клюмва напред и се изправи рязко.

Е, бяха го предупредили. С усилие стана на крака и започна да се разхожда из стаята. Каза си, че ще е по-добре да не сяда отново, но направи гримаса при мисълта, че ще трябва да крачи нагоре-надолу през следващите седем часа.

Спря и пое няколко пъти дълбоко от свежия въздух на климатичната инсталация. После отиде до нея и я включи с пълна сила. Внезапният приток на студен въздух проясни главата му. Стоеше пред климатика и поемаше дълбоко въздух. След това, с достатъчно студен въздух в дробовете си, застана нащрек.

Остави климатика на последна степен, отиде до шкафа с оръжието, взе автомата и провери пълнителя. Автоматът беше готов за внезапна употреба. Докато държеше оръжието в големите си ръце, чувствителните му уши, тренирани за битки в джунглата, доловиха слаб звук.

Погледна през стаята към вратата, която водеше към вилата. Видя, че дръжката се завърта.

Сега вече, напълно събуден, той се придвижи бързо и тихо до едно от креслата и, като застана на коляно, се прицели във вратата с тяло, наполовина скрито от креслото.

Вратата се отвори без звук.

— Стой, където си или ще те напълня с олово — изръмжа Фрост с полицейската си интонация.

Настъпи пауза, после един глас каза:

— Аз съм мистър Амандо.

Фрост се усмихна. Дъртия Смрадливец едва не го беше хванал да дреме!

— Отвори вратата и остани на място — излая той.

Вратата се отвори напълно. На прага стоеше слаб мъж със средно тегло, облечен в бял фрак, кървавочервена папийонка и сини като нощ панталони.

Френци Амандо минаваше петдесетте. Имаше скулесто лице, покрито отгоре със самуреночерна коса. Кожата му с цвят на пергамент беше обтегната около симетричните черти на лицето му: високо чело, хлътнали черни очи, дълъг и тънък нос, уста почти без устни и агресивна брадичка. Фрост си рече, че никога не е виждал по-страшен тип: направо като изваден от филм на ужасите.

Фрост свали бавно автомата и се изправи. Ако искаше да остане на тази работа, напомни си той, трябваше добре да си играе картите.

— Съжалявам за станалото, сър — каза той. — Но бих ли могъл да ви помоля да не се промъквате така при мен? Тук съм, за да пазя вас и мис Гранди.

Амандо го разглежда доста продължително. Очите му напомниха на Фрост за очите на кобра: решителни, святкащи и смъртоносни. После влезе в стаята.

— Вие сте Фрост, нали? — Гласът му беше тих, със съскаща нотка.

— Да, сър.

— Изглежда, стоите нащрек. Точно за това ви се и плаща. За в бъдеще не се дръжте толкова драматично. Само аз използвам тази врата. Аз и никой друг. Разбрахте ли?

Фрост постави автомата на облегалките за ръце на креслото.

— Реагирам на звук, сър — отвърна той. — Така са ме обучавали. За в бъдеще ще го запомня, ако имате намерение да ме проверявате. Няма да стрелям.

— Заварих предишния бодигард заспал.

— Тогава сър, имате пълно право да ме проверявате.

Амандо се втренчи във Фрост. Черните му святкащи очи гледаха подозрително.

— Препоръките ви бяха добри. Това, разбира се, е първото ви дежурство. — Тънките устни се изкривиха в подигравателна усмивка. — Нова булка, нали така казват. Стойте нащрек, Фрост. От време на време ще ви проверявам, както проверявам и Марвин — и, след като се обърна, напусна стаята, тихо затваряйки вратата.

Фрост изду бузи. Ако това копеле беше пристигнало три минути по-рано, щеше да го хване да дреме. Взе автомата и го върна на мястото му. Сега беше абсолютно буден.

Значи това бил Дъртия Смрадливец. Вече разбираше защо Марвин беше казал, че Дъртия Смрадливец разваля пейзажа.

Запали цигара, отпусна се в креслото и загледа моторите. Видя как едно от кучетата точи ноктите си в някакво дърво.

Замисли се за шестте нощи, които му предстояха, за това, че трябваше да стои пред тези монитори, в креслото без да знае дали вратата зад него няма тихо да се отвори, и направи гримаса. Може би нямаше да печели шестте стотака на седмица и да получава безплатно храна и покрив толкова лесно, колкото си представяше.

След малко започна да мисли за Марша Гулден. Отново я видя да седи до него в слабо осветения бар руса, със сиво-сини очи, красива. Ще се видим в Перъдайс Сити. Можем да се повеселим заедно.

Наистина ли го мислеше?

Надърви се, докато си я представяше. Погледна часовника си. Беше един и двадесет.

Тя сигурно беше нощна птичка.

На рафта имаше телефонен указател. Отне му не повече от минута да намери номера на Спениш Бей хотел.

— Свържете ме с рецепцията — каза той, когато отговориха.

След миг приятен тих глас се обади.

— С какво мога да ви помогна?

— Мис Гулден пристигна ли вече? — попита Фрост.

— Да, сър.

— Свържете ме.

Пауза, после приятният тих глас попита:

— За кого да предам?

Фрост се поколеба. Щеше ли да си спомни за него? Замисли се за миг, после си каза „Какво мога да загубя?“ и отвърна: „Майк Фрост“.

— Ще почакате ли за миг, мистър Фрост? Мис Гулден може да си е легнала.

Фрост зачака, осъзнавайки, че диша тежко, че ръката, в която държеше телефонната слушалка, беше влажна.

После чу ниския й чувствен глас.

— Здравей, миличък! Значи пристигна!

Фрост си пое дълбоко въздух. От опит знаеше, че му се дава зелена улица.

— Здрасти, скъпа! Мисля за теб през цялото време, откакто се разделихме.

Тя се изсмя.

— Сто на сто. Видя ли се с Джо?

— Видяхме се. Благодарение на теб всичко ми е наред. Кога ще се видим, бейби?

— Джо уреди ли ти нещо?

— Разбира се. Кога ще се видим, за да ти благодаря?

Тя се засмя.

— Как благодариш, Майк?

— Почакай и ще разбереш. Само ми дай шанс да те видя. Кога?

— Човече! Струваш ми се нетърпелив! — Тя отново се изсмя. — Аз също съм нетърпелива. Ела тук утре в дванадесет на обяд. Знаеш ли колко е часът, безумецо? Лягам си.

— В мечтите си ще споделя леглото ти.

Тя се засмя отново и затвори.

Фрост остави бавно телефонната слушалка. Перспективите за утре бяха добри.

Настани се удобно в креслото, запали цигара и зачака нетърпеливо момента, когато Марвин щеше да дойде да го смени.

Портиерът на Спениш Бей хотел, чернокож гигант, блестящ в бледосинята си туника, белите си панталони и черната си шапка, се приближи с достойнство, когато Фрост спря своята T.R.7.

Пазачът повдигна шапката си и загледа Фрост, извивайки изпитателно черните си вежди.

— Да паркирам ли колата, сър? — попита той.

После Фрост видя Марша Гулден да слиза по стъпалата към него.

— Взимам само пътничка — отвърна той и слезе от колата, за да посрещне Марша.

Тя изглежда страхотно, помисли си Фрост. Беше облечена с бял панталон и с прилепнала червена блуза с гол гръб, която едва удържаше тежките, й гърди. Пшеничнорусата й коса падаше като коприна върху силно загорелите й рамене.

— Здрасти, Майк! — възкликна Марша, докато портиерът повдигаше шапката си и й се покланяше. — Аз ще карам — и преди Фрост да успее да я спре, тя се плъзна на шофьорската седалка. — Отиваме на едно място, което не е лесно да се намери — додаде, докато Фрост се настаняваше на седалката до нея. Тя подкара колата с пълна сила по алеята пред хотела, наби спирачките, когато стигна до булеварда, и после пак с пълна сила се включи в движението. — Страхотно! — рече. — Ужасно съм щастлива, че Джо те е уредил.

— Не и без твоето влияние.

Марша се изсмя.

— Имаше си проблеми с онази испанска кучка, нали? Не се учудвам. — Караше като луда и един или два пъти Фрост потрепери. Избегнаха две катастрофи само с олющване на боята. Тя махаше весело с ръка на опулените шофьори, докато летеше напред. — Джо я чука, но е толкова зает с изкарването на пари, че не го прави често. — Внезапно излезе от магистралата и подкара колата по прашен мръсен път, който неочаквано премина в широка алея, водеща към двуетажна сграда — впечатляваща, с тъмносини и златисти сенници. На покрива беше написано „Асо Пика“. Наоколо под плажни чадъри бяха сложени маси и елегантни келнери в червени сака сервираха питиета. — Това ми е работното място — рече тя, вкарвайки колата в паркинга. — Можем да похапнем добре, а после ще ми кажеш „благодаря“ — и го погледна с весели, усмихнати очи.

Когато го поведе към ресторанта, дебел, усмихнат метр д’отел й се поклони. Черните му очи се плъзнаха по Фрост, след което се поклони леко и на него. С високо вдигната дясна ръка той ги поведе по пътеката между масите. Следвайки люлеещите се хълбоци на Марша, Фрост се огледа наоколо. Биваше си го местенцето, помисли си той. В центъра на просторното помещение имаше фонтан, водата непрекъснато променяше цвета си. В големия басейн, в средата на който беше фонтанът, имаше островче, а на него беше поставено пиано. Набит чернокож мъж свиреше страхотен суинг: нежно и тихо.

Фрост огледа хората около масите: жени по бикини или с блузи с гол гръб и панталони, мъже с космати гърди по шорти. Дебели, слаби, всичките загорели и всичките с летни дрехи. Някои от тях вдигаха вяло ръка, други държаха дебели пури, докато Марша си проправяше път към една маса встрани от басейна. Тя махваше на някои, въртеше ханша си и когато стигна до масата, се отпусна в кресло със синьо-златиста тапицерия. Леко зашеметен от разкоша на помещението, Фрост седна на един стол до нея.

Метр д’отелът щракна с пръсти и се появи келнерът, който сервираше алкохола.

Какво ли по дяволите ще ми струва всичко това? — помисли си неспокойно Фрост и преброи на ум наличните си пари.

— Джин или уиски? — попита го Марша.

— Каквото вземеш ти — отвърна Фрост.

— Джин с мартини — каза Марша, усмихвайки се на келнера. — Както обикновено, Фреди.

Келнерът се поклони и се отдалечи.

— Отпусни се, скъпи — рече Марша и сложи студената си длан върху китката на Фрост. — Аз съм собственичката на това местенце. Всичко е безплатно.

Фрост я зяпна.

— Ти си собственичката на всичко това? Сигурно се шегуваш!

Тя захихика.

— Факт… това е дълга история. Хайде да хапнем. Умирам от глад. — Потупа го по китката. — Нека аз да поръчам, скъпи. Проверявам менюто всеки ден. О’кей?

— Давай. Наистина ли искаш да кажеш…

Метр д’отелът се приближи.

— Гастън, ще вземем коктейл от скариди с гарнитура, пятипа с онзи сложен сос от бренди с череши и кафе. Погледна Фрост. — Добре ли ти се струва? Можеш да си поръчаш нещо друго, ако не обичаш патица.

— Добре ми звучи.

Метр д’отелът се отдалечи.

— Наистина ли искаш да кажеш, че си собственичката на това място? — попита Фрост, зяпайки наоколо.

Тя кимна, отпи от мартинито си и се облегна назад.

— Това е дълга история, скъпи. Преди три години работех в Маями. Имах жилище на втория етаж на къща на тиха странична уличка. Справях се добре, печелех около два бона на седмица. Една нощ някакъв тип ми направи странно предложение. — Тя се изсмя. — Беше наистина ексцентричен. Каза, че всяка неделя в девет сутринта ще застава пред къщата ми. Всичко, което трябваше да правя, беше да заставам на прозореца и да му махам да си отиде. Това беше единственото, което искаше. И за това ми оставяше по пет стотака в пощенската кутия. Колкото по-дълго го карах да чака преди да му махна да си върви, толкова повече му харесваше. Тази история продължи осемнадесет месеца. Да се измъквам от леглото в девет сутринта едва не ме убиваше, но парата ми се услади. После един ден той не се появи.

Нали разбираш, че след всичкото това време усетих, че ми липсва. После изпълнителят на завещанието ми писа да ме уведоми, че клиентът му е починал и ми е оставил това местенце. Сега вярваш ли ми.

— Искаш да кажеш, че тоя тип наистина ти е оставил това място в завещанието си?

Марша кимна.

— Точно това направи.

Като оглеждаше разкошния ресторант, Фрост усети, че го загриза завистта.

— Понякога ми се иска да се бях родил жена.

Марша се изсмя.

Сервираха скаридите и те започнаха да се хранят.

— Ти… да се беше родил жена? Не се занасяй скъпи. За да направиш успешна кариера като жена, трябва да приемеш много неща. На жените винаги им се пада лайняният дял. — Тя направи гримаса. — Да, имала съм късмет, но съм си го спечелила сама. На двадесет и пет съм. След още пет години смятам да се оттегля. Притежавам това място. Уча се как да го управлявам. После… — Тя спря и въздъхна тежко. — Никакви особняци. Никакви развратни старчета. Никакви страхове от някой маниак с нож. — Тя го погледна сериозно. — Повече не съжалявай, че не си се родил жена.

Фрост се замисли над това, но не се чувстваше убеден. Да притежаваш разкошно местенце като това! Отново усети, че го загризва завистта.

— Хайде, разкажи ми за работата си — подкани го Марша.

Шест стотака на седмица! — помисли си той. — А тази проститутка може да спечели хиляди! Хапна. Големите скариди бяха вкусни, но от завистта устата му беше пресъхнала.

Келнерът наля охладено бяло сухо бургундско вино и се отдръпна.

— Ами, не е нищо особено — рече Фрост. — Намерих си работа като телохранител на дъщерята на един жабар.

— Жабар? Кой?

— Карло Гранди. Казват, че е голяма клечка в Италия. Страхува се, че мотат да отвлекат дъщеря му.

— Карло Гранди? — Гласът й се покачи с един тон. — Голяма клечка? Скъпи! Той е Най-Голямата Клечка на Италия. Наистина ли искаш да ми кажеш, че Джо те е уредил да работиш при Гранди?

— Да, но какво чак толкова намираш в това? О’кей. Гранди има страхотна къща и изглежда е бъкан с пари, но работата ми носи само шестотин на седмица.

Марша поднесе една скарида към устата си.

— Намерил си си добра работа, скъпи!

— Така ли мислиш? Шестотин на седмица? Ти сигурно печелиш хиляди!

Тя го загледа замислено.

— Че какво толкова лошо има в това, че печелиш по шест стотака?

— Имам амбиции. — Той продължи да се храни. После, след известна пауза, добави: — Искам да живея като тия простаци — и той махна с ръка към посетителите на ресторанта. — Искам истински пари, а не въшливите шест стотака на седмица.

— Че кой не иска? — Тя довърши скаридите и се облегна назад в креслото. — Но, скъпи, поразмърдай си мозъка. На прага си. Започнал си добре. Разкажи ми за работата. Какво трябва да вършиш?

Фрост й разказа. Все още говореше, когато сервираха патицата.

— Видя ли дъщерята на Гранди? — попита Марша и започнаха да се хранят.

— Още не. Марвин ми каза, че имала гореща кръв. — Фрост се подсмихна. — Виж, за това бих могъл да се погрижа.

— Не и когато Амандо е наоколо.

Фрост я погледна учудено.

— Значи знаеш за него?

— Скъпи, аз познавам всички тук. Това ми е работата. Имам среща с това лайно всяка първа събота от месеца. — Марша направи физиономия. — Студенокръвно животно, само се клатушкаме нагоре-надолу, никаква фантазия, просто изпуска парата, но плаща добре.

— Като изваден от филм на ужасите е.

— Я пак го кажи. — Усмихна му се. — Ами Марвин, другият телохранител? Спогаждате ли се?

Фрост вдигна рамене.

— Още не знам. Твърде е рано да се каже. Поне засега ми се струва, че е съвестно ченге: човек без амбиции. — Хапна и после рече: — Патицата е страхотна.

— Всички ястия тук са страхотни. — Тя спря и го погледна право в очите. — Скъпи, не бива да се оплакваш. Да си седиш на стола и само да наблюдаваш, да те хранят добре, да ти плащат сносно — нима това е нещо, от което трябва да се оплакваш?

— Имам големи идеи. Гледам наоколо. Ти и всички тук сте богати. Гранди! Гаден жабар! Направо ще пукна при мисълта, че един жабар може да има толкова много пари.

— Работил е за тях, миличък. Аз също съм работила за онова, което имам. Трябва да вложиш нещо за да спечелиш. Ако наистина искаш да станеш богат, помисли си какво би могъл да вложиш.

Фрост се намръщи.

— Звучиш ми точно като загубения ми баща. Той вечно ми приказваше, че трябвало нещо да дадеш, за да получиш. И той даваше — потеше се до припадък по четиринадесет часа на денонощие, но никога нищо не получи. — Фрост стисна юмруци при спомена за миналото. — Баща ми! Той наистина беше лукова глава. Не ми пробутвай тия лайна за това, че трябва да вложиш, за да получиш. Това върви само при будалите!

Келнерът се приближи и отнесе чиниите. Фрост се облегна назад и огледа разкошното помещение. Беше точно като за него. Ето това би могло да бъде бъдещето му само ако можеше да намери ключа към бързите мангизи. Умът му се въртеше около амбициите му да има вила като тази на Гранди, да има голяма яхта, ламборджини, като щракне с пръсти всяка кукла да пада по гръб и да разполага с много пари за харчене.

Сервираха кафето.

Фрост беше толкова погълнат от безплодните си мечти за богатство, че не забелязваше, че Марша го разглежда изпитателно.

— Давам ти пет цента, за да ми разкриеш мечтите си — рече тя.

Фрост се усмихна накриво.

— Това местенце! Всички тия простаци с мангизи. Какво не бих направил, за да бъда един от тях.

— Казах ти, скъпи: това е градът на бързите мангизи — рече Марша. — Току-що си пристигнал. Бъди търпелив. — Тя бутна стола си назад. — Трябва да се обадя по телефона — и преди той да успее да се изправи, вече се отдалечаваше, махайки на разни хора, които й отвръщаха вяло.

Келнерът се появи.

— Коняк, сър?

— Ходи си пробутвай буламачите някъде другаде — изръмжа Фрост. Беше толкова бесен, че му се прищя да се махне веднага от това пищно място с всички тези смрадливи богаташи наоколо, но се овладя. Беше дошъл тук поради една причина: да отведе тази руса страхотна жена в леглото.

Докато допиваше кафето, Марша се върна.

Когато бутна стола си назад и усети как по тялото му премина похотлива тръпка, той не знаеше, че усамотената масичка, на която бяха седели, е снабдена с подслушвателен апарат и че всяка дума от разговора им е записана на касета.

Страстното им общуване приключи. Фрост лежеше на легло с кралски размери и гледаше нагоре към отражението си в огледалото, което покриваше тавана. Това беше ъгъл, от който никога по-рано не се беше виждал и почувства мъжка гордост от мускулите си, от загорялото си стройно тяло, от дължината на краката си и от красотата си. В миналото беше имал безброй жени, но освен цветнокожите стюардеси, за които все още си спомняше с благоговение, не можеше да се сети за друга жена, която да е била такъв технически експерт и толкова удовлетворяваща като Марша.

Тя, разбира се, беше професионалистка. Знаеше всички трикове, но освен ако не се заблуждаваше, той си мислеше, че наистина я е възбудил до крайност. Така ли беше наистина? Размишлявайки цинично по въпроса, му мина през ум, че може и да се е престорила.

Заслуша се в шума на душа в банята в другия край на стаята, после погледна часовника си. Беше 16.15. Все още му оставаха няколко часа, преди да се върне за следващото си нощно дежурство във вилата на Гранди.

Повдигна се на лакът и огледа голямата стая, която се намираше точно над ресторанта. Помисли си, че стените сигурно са звукоизолиращи, тъй като не чуваше нищо отдолу. Вдясно от него имаше голям прозорец, който гледаше към басейна и цветната градина. Марша му беше казала, че стъклото е специално. Можеше да застане до прозореца абсолютно гол и да погледне навън, но никой отвън не би могъл да го види.

Голямата стая вонеше на богатство. Белият килим от агнешка вълна, почти беззвучната климатична инсталация, огледалата — те покриваха целите стени и тавана, изпипаното барче, приятният суинг, звучащ от скрити колони и останалите неща създаваха суперлуксозна обстановка за хора, които можеха да си позволят да платят парите, които Фрост така страстно желаеше да има.

Марша излезе от банята. Беше гола. Фрост усети как гърлото му се стегна. Наистина беше нещо, което си заслужаваше да се види, помисли си той и похотливостта му се събуди отново, докато сядаше и слагаше крака на килима.

— Скъпи, сега трябва да си тръгваш — каза Марша, намъквайки луксозните си бикини. — Трябва да се връщам на работа.

— О’кей — Фрост се изправи.

Вече беше с панталон и тениска. Докато разресваше копринената си руса коса, тя рече:

— Отиди на басейна, Майк. Искам да се позабавляваш тук. — Усмихна му се и продължи. — Ще се виждаме още много пъти, скъпи. — Взе чантичката си и извади нещо, което приличаше на кредитна карта, после се доближи до него. — Вземи това, миличък.

Фрост взе картата и я разгледа подозрително.

— Какво е това?

— Показваш я и всичко тук ще е безплатно. Това е членска карта, само че няма да ти представят сметка накрая.

— Какво, по дяволите, значи това? — попита агресивно Фрост — Обичам да си плащам — но продължаваше да държи картата и да я гледа. На нея беше написано името му.

— Това е средство за намаляване на данъците — обясни Марша. — Не си единственият. Как иначе си мислиш, че можем да поддържаме място от такава класа. Вземи я и не се прави на много важен. Аз правя нещо за теб и ти правиш нещо за мен. Танто за танто. — Ръката и се плъзна за миг към чатала му, после тя бавно се отдалечи, усмихвайки му се.

Фрост също й се усмихна. След това погледна картата.

— Наистина ли искаш да кажеш, че тази карта ще урежда сметките ми?

— Точно това казах. Обличай се, Майк, и изчезвай оттук, но дяволите! — Гласът й прозвуча остро. — Слизай долу и се забавлявай. Имам да върша работа!

— Да… разбира се. — Той навлече дрехите си. — Искаш да кажеш, че мога да сляза долу и да се държа като един от ония тъпанари?

Тя се изсмя.

— Точно това исках да кажа. Ще се видим утре. Ще повторим представлението. По същото време пред Спениш Бей. Съгласен ли си?

Фрост я сграбчи и я целуна.

— Можеш да бъдеш сигурна.

Слезе по стълбите, които водеха към голяма тераса и към басейна, стискайки кредитната карта, която му беше дала.

Марша го гледаше как се отдалечава, после затвори вратата и превъртя ключа. Облегна се на вратата и пое дълбоко въздух.

Изведнъж едно от тесните огледала на стената се плъзна встрани и в стаята влезе мъж. Това беше чичото на Марша. Единственият човек, от когото наистина я беше страх. Казваше се Лу Силк. По професия беше убиец и се наемаше при онзи, който му предлагаше най-висока цена. Достатъчно беше да имаш бала пари и да намериш подходящата връзка към Силк, тогава мръсникът, който те тормози, който непрекъснато ти прави кал, който сваля жена ти или гаджето ти, умира много бързо. Веднъж само да се свържеш със Силк. Той беше професионалист. Убийствата, които извършваше, никога не можеха да бъдат проследени до него.

Имаше зловеща външност: изопнато лице със стъклено дясно око и бял белег, който минаваше през лявата му буза. Именно стъкленото око хвърляше Марша в ужас. Когато я заговореше тя се хващаше, че винаги гледа ужасено стъкленото око и никога истинското.

Силк беше на около четиридесет и шест, висок, слаб, облечен с бяла риза и черни панталони. Прошарената му коса леко оредяваше. Около жилавата му лява китка имаше тежка златна гривна. Около дясната му китка черен кварцов часовник.

През последните две години Силк беше работил изключително за Херман Радниц, който може би беше най-злата и всемогъща сила на световната политическа сцена. Заплатата на Силк беше четири хиляди долара на месец. В момента, в който се наложеше да очисти по някакъв начин досадника, който безпокоеше Радниц, той трябваше да го стори. Когато извършеше убийството, в банковата му сметка в Швейцария постъпваше голяма сума пари. Тези условия удовлетворяваха Силк, но през последните два месеца стоеше без работа. Радниц беше в Пекин, а след това заминаваше за Делхи. Беше казал на Силк да си вземе отпуска.

Тази отпуска с неизвестна продължителност безпокоеше Силк. Той харчеше нашироко и беше пристрастен комарджия без късмет. От известно време се беше замислил за начините и средствата да скъса с Радниц. Имаше впечатлението, че Радниц възнамерява да използва уменията му на убиец все по-малко и по-малко. Беше дошло времето, си беше казал Силк, да се погрижи за бъдещето.

Беше се споразумял с Марша, че когато забавлява някой клиент на обяд или на вечеря, ще му предоставя касета със записа на разговора им. През последната седмица различните разговори, които беше прослушал, му бяха дали храна за размисъл. Няколко възможности бяха раздвижили действения му ум: възможност за изнудване, възможност да постигне бърза печалба на стоковата борса, възможност за грабеж, но след като поразмисли, реши, че рискът е прекалено голям за печалбата, която би имал. Рано или късно, рече си той, ще се появи нещо голямо. Целта му беше да намери някоя голяма клечка, която да го осигури до края на дните му: единствено нещо Голямо би могло да го задоволи.

Докато слушаше разговора между Марша и Фрост, удари с юмрук по дланта си. Ето това, най-после, можеше да е големият удар, помисли си той.

Откакто Карло Гранди беше наел вилата на острова на Перъдайс Ларго, Силк, знаейки, че тя е наета като убежище за дъщерята на Гранди. Обмисляше възможността да отвлече момичето. Не се съмняваше, че откупът ще бъде огромен. Беше сигурен, че Гранди ще плати поне двадесет милиона долара, за да си върне дъщерята.

Разпален от мисълта да притежава толкова много пари, Силк беше обсъдил идеята с двама мъже, които работеха с него и на които плащаше пак Радниц.

Тези двама мъже, Митч Гоубъл и Рос Ъмни, бяха експерти в уреждането на подробностите по някоя операция. Силк им беше поръчал хубаво да огледат имението на Гранди и да претеглят възможностите за отвличането на момичето.

След няколко дни те пристигнаха при Силк и му казаха да забрави за тая идея. Никой, рекоха те, не би могъл да отвлече дъщерята на Гранди или поне докато условията са такива. Разказаха му за охраната на острова, за кучетата и особено за Марвин.

— Ако този тип можеше да бъде подкупен — каза му Гоубъл, — бихме имали добра възможност, но няма начин. Марвин не може да бъде купен. Разровил съм миналото му в подробности. Той е стопроцентово честно бивше ченге и никой, повтарям — никой, не може да го склони. Безсмислено е, Лу, зарежи тая работа.

Така че със съжаление Силк беше махнал мисълта от главата си. Когато Гоубъл кажеше, че няма начин, имаше предвид точно това. Силк се беше научил да вярва на преценката на Гоубъл. Няколко пъти в миналото беше пренебрегвал съветите му и всеки път едва не беше запазвал. Сега вече беше по-разумен.

Добре тогава, мислеше си той със съжаление, щерката на Гранди ще си бъде в безопасност.

Но докато слушаше разговора между Марша и Фрост, той осъзна, че шансът да получи около двадесет милиона долара вече не е само мечта.

Когато Марша се беше извинила на Фрост, че трябва да се обади по телефона, тя се беше свързала със Силк. Именно Силк й беше казал да се държи с госта си като с VIP.

— Закачи тоя тип на въдицата си — беше и наредил Силк. — Той ми трябва.

Когато Силк влезе в стаята. Марша му се усмихна колебливо и със страх.

— Добре ли беше? — попита тя.

— Засега е добре — отвърна Силк. — Набий си това в главата, сладурче, имаме нужда от този тип, така че дръж го под пара. Аз ще се погрижа за останалото. Твоята работа е да го държиш здраво.

Марша кимна. Когато Силк й даваше инструкции, тя винаги се подчиняваше.

— Ти си умно момиче — продължи Силк и приседна на облегалката на едно кресло. — Питаш се защо ни е необходим. Ще ти открехна. След няколко месеца това местенце тук ще фалира. Ти не разбираш от цифри, но аз разбирам. Разноските ти са прекалено големи. Много хубаво е дето оная чернилка свири на пиано, но той ти изяжда печалбата. Заплатите, които плащаш, също те подяждат. Разгледах баланса ти за миналия месец. Почти си на червено. Ти погледна ли го?

— Чарли ми го показа. Мислех си, че следващия месец…

— Може да няма следващ месец. Искаш ли да си запазиш това тук?

Марша отвори широко очи.

— Да го запазя?! Та това е бъдещето ми!

— Онова, от което имаш нужда, е да хванеш някоя голяма клечка, а Фрост може да ти предостави тази възможност, както и на мен, така че дръж го здраво.

— Но как би могъл? Той нищо не струва.

— Ти го дръж здраво. Аз ще се погрижа за останалото. — Той я погледна втренчено, стъкленото му око заблестя на слънцето, после се протегна към телефона.

— Свържете ме с мистър Ъмни — нареди на телефонистката на клуба.

— Да, сър.

Почака.

След малко се обади Ъмни.

— Здрасти, Лу!

Силк започна да говори.

— Здравейте, мистър Фрост!

Фрост, който седеше на сянка и гледаше как клиентите се забавляват в широкия плувен басейн, се огледа.

Към него се беше приближил мъж с яко телосложение и добродушен вид. Месестото му лице, на което беше изписана щедра, приятелска усмивка, излъчваше чар. Висок, мускулест, на около тридесет и шест, чернокос и загорял, обут само с бели панталони. Рос Ъмни излъчваше сърдечност, която беше малко прекалена.

За него се говореше — и то с основание — че с чара си може да прелъже и плъх да излезе от дупката си, че може да измъкне близалката на дете, голяма сума пари от хитър бизнесмен, та дори платиненото чене на някоя вдовица.

Братството на престъпниците в Перъдайс Сити смяташе Ъмни за най-подходящия човек за конспиративна работа. Зад добродушното му усмихнато лице се криеше безмилостен, свиреп мозък, който само мислеше как да измъкне парите на някой будала, бил той мъж или жена.

Силк, който беше връх на професионализма като наемен убиец, високо ценеше майсторството на Ъмни. Без подготовка на операцията от страна на Ъмни разните задачи на Силк ставаха почти невъзможни.

Ъмни имаше способността да се справя с добре охраняваните, почти недостъпни хора, които Радниц искаше да премахне от пътя си. Ъмни умееше да събира необходимите данни, без да предизвиква подозрение, и предаваше тези данни на Митч Гоубъл, който пък беше техническият експерт на Силк. Гоубъл от своя страна преценяваше подадената му информация и правеше изводите. Ако дадеше зелена светлина, тогава и само тогава Силк пристъпваше към работата.

Ъмни почиваше в стаята си с климатична инсталация над кухнята на ресторанта, когато го свързаха със Силк. Изслуша какво имаше да му каже Силк, после рече „Ако мога, ще го направя“ и се впусна да търси Фрост. Когато го намери, включи чара си с пълна сила.

— Здравейте, мистър Фрост!

И докато подаваше ръка, Ъмни разглеждаше внимателно Фрост, мислейки си: „Този тип няма да е от лесните. Полека и спокойно. Ще трябва да действам внимателно.“

Фрост разклати протегнатата ръка озадачен и с известна подозрителност.

— Казвам се Рос Ъмни — подхвана Ъмни и пусна чара си. — Аз съм нещо като домакин тук. Работата ми е да се грижа всички да са щастливи. Марша ми възложи да се погрижа за вас… За мен ще е удоволствие. Знаете ли какво, мистър Фрост? — Той замълча и се усмихна лъчезарно, после продължи. — Впрочем бих ли могъл да ви наричам Майк?

Все още подозрителен, но поддавайки се на чара на Ъмни, Фрост кимна.

— Чудесно, Майк. Та както казах, когато Марша се отнася с някой от своите приятели като с VIP, аз също се отнасям с него по този начин, иначе… — Той се засмя. — Това ми е работата. Какво мога да направя за теб? Кажи и ще го получиш. Харесва ли ти идеята да поплуваме в басейна? Имаме един бутик, където ще намериш каквото ти трябва. Искаш ли компания? Имаме колкото щеш компаньонки. Всичките са твои, трябва само да направиш своя избор. Или може би искаш да пробваш салона ни за масаж? Имаме две японски сладурани, които наистина си разбират от работата. Имаме и киносалон. Само кажи една думичка и ще ти уредя частна прожекция. Филмите ни са толкова горещи, че трябва да използваме азбестов екран. — Засмя се. — А може би обичаш риболова? Имаме басейн с пъстърва. Или пък си падаш по голфа? Имаме игрище. Имаме коли, които могат да те закарат до морето. Може би ще искаш да заведеш някое от нашите момичета на разходка с моторница? Водни ски? Гмуркане? Само кажи, Майк, и ще го имаш.

Докато Фрост се беше вторачил в този усмихнат, приятелски настроен мъж и не можеше да повярва, че му се предлагат всички тези съблазнителни занимания на богатите, към тях се приближи нисък дебел мъж.

— Какво става с лодката ми, Рос? — запита той, мръщейки се ядосано. — Обеща, че ще го уредиш.

— Здравейте, мистър Бърнстейн. Всичко е уредено. Попитахте ли на рецепцията?

— Не знаех, че е необходимо. Къде по дяволите е колата?

Ъмни посочи.

— Зеленият кадилак, мистър Бърнстейн. Джо ви чака… никакъв проблем.

Дебелият мъж изсумтя и се отдалечи.

Ъмни въздъхна, усмихвайки се на Фрост.

— Това е Бърнстейн. Има милиони. Знаеш ли, Майк, дяволски е трудна тая работа. Тия богати мръсници никога не са доволни… Та… какво мога да направя за теб?

Никое от предложенията, които Ъмни му беше направил, не привличаше Фрост. Някой друг път би могъл да пробва салона за масаж. Беше чувал за японките, но Марша така беше изцедила силите му, че всякакви форми на физическо усилие бяха немислими.

— Точно сега нищо, Рос — отвърна той. — Все пак благодаря. Мисля, че ще си тръгвам. Някой друг път, какво ще кажеш?

Ъмни изглеждаше обезпокоен.

— Ей! Не можеш да ни зарежеш по тоя начин, Майк. Марша ще ми отреже топките. — Той се засмя. — Интересуваш ли се от стрелба?

Фрост го изгледа замислено.

— Това е нещо, в което наистина ме бива… Защо? Извинявай, че те питам, но наистина ли си добър?

— Точно това казах. Защо?

— Имаме един тип тука, който се мисли за мъжкия вариант на Ани Оукли3 — отвърна Ъмни. — Влудява ме. Предлага хиляда долара на всеки, който успее да го победи с 38-калибров от двадесет ярда. Не мога да намеря желаещи. Мислиш ли, че ще му смъкнеш самочувствието?

Фрост се поколеба. Беше най-добрият стрелец с пистолет и пушка, докато беше в армията, но това беше преди доста време. Хилядарка?

— Кой е той?

— Член е на клуба. Практически живее на стрелбището. Мога да уредя състезанието веднага. Ако си толкова добър, колкото казваш, няма да ти е трудно да спечелиш.

— Няма да ми е трудно и да загубя — рече Фрост предпазливо. — На колко е години?

— Старче… на около петдесет, при това е само с едно око.

— На петдесет и само с едно око? — Фрост се подсмихна. — Сто на сто ще го бия.

— Ето какво ще направим, Майк. Не бихме искали да загубиш. Ще ни направиш услуга, като му смачкаш самочувствието. Ако го биеш, ще си вземеш парите. Ако загубиш, ние ще уредим сметката… какво ще кажеш?

— Какво губя тогава?

— Хайде да вървим на стрелбището. Сигурно и в момента е там.

Намериха Лу Силк в добре екипираното подземно стрелбище. Разговаряше с Мосис, чернокожия пазач, който се грижеше за чистотата на стрелбището, сменяше целите и действаше като съдия, когато имаше състезание. Нямаше други стрелци. Силк беше затворил стрелбището за останалите клиенти. Искаше Фрост да бъде сам.

Ъмни ги запозна и Силк подаде на Фрост ръка, която като че ли беше доста отпусната.

Един от многото таланти на Силк беше умението му да създава впечатление, че е кекав и че клони към старческо вдетиняване. Фрост го изгледа изучаващо и беше напълно излъган от външността му. Реши, че лесно ще спечели, и започна да се чуди какво точно да направи с хилядарката, която щеше да получи.

Ъмни каза:

— Майк е добър стрелец, мистър Силк. Би искал да се състезавате.

Силк кимна, погледна към Фрост и рече:

— Имаш ли хиляда долара, синко? Не се състезавам с крадци.

Фрост настръхна.

— Как ме нарекохте? — изръмжа той и лицето му почервеня.

Силк сякаш потрепери.

— Забрави го… стига да имаш парите.

— Имам парите — излая Фрост — и още нещо: не ми викай „синко“ или аз ще почна да ти викам „дядка“, ясно ли е?

Ъмни побърза да се намеси:

— Е, джентълмени…

Силк направи стъпка напред.

— Разбира се… разбира се, мистър Фрост. Забравете го… Какво ще кажете да започнем?

Мосис се приближи към тях с дълга кожена кутия, в която имаше шест 38-калиброви специални полицейски пистолета.

— Изберете си, мистър Фрост — подкани го Силк. — Аз си имам собствен пистолет.

Фрост не бързаше. Разгледа внимателно всеки един от шестте пистолета. Накрая избра един, който пасваше добре на ръката му.

Мосис тръгна надолу по стрелбището, за да постави двете мишени.

— Ще хвърляме чоп кой да стреля пръв… най-добрият изстрел от пет — каза Силк и с лекота спечели чопа.

Това уреждаше Фрост. Той искаше да прецени доколко е добър този едноок тип, който се имаше за страхотен стрелец.

Силк зае мястото си. Като го гледаше, Фрост си мислеше, че позата му е доста старомодни. Краката му бяха широко разкрачени, а ръката, която държеше пистолета, беше насочена напред като сочещ пръст. Лявата му ръка висеше отстрани до тялото. Абсолютно банално, мислеше си Фрост.

Пистолетът изтрещя.

Мосис погледна и после натисна едно копче, което сигнализира, че попадението е във външния кръг на мишената.

Силк измърмори под мустак и се отдръпна. Подсмихвайки се, Фрост вдигна пистолета си, като го държеше с две ръце, докато десният му крак беше изнесен напред, осигурявайки му чудесно равновесие. Стреля.

Мосис сигнализира, че попадението е във вътрешния кръг.

Трябваше да е в центъра, помисли си Фрост. Пистолетът стреляше малко вляво.

Силк се прицели и гръмна.

— Вътрешния. Петдесет точки.

Фрост се прицели малко вдясно.

— Центъра. Сто точки.

Стреляха по още три пъти. Силк не успя да улучи центъра. Фрост уцели центъра, външния и вътрешния.

Мосис сметна резултата. Фрост имаше 340 точки, а Силк — 225.

Обтегнатото му лице остана безизразно, когато извади портфейла си и измъкна две петстотиндоларови банкноти.

— Добър стрелец сте, мистър Фрост — каза той и после, тъкмо когато се канеше да даде парите на Фрост спря. — Какво ще кажете да опитаме още веднъж? Пет хилядарки. Ще стимулира и двама ни, а?

Фрост се поколеба.

Силк продължи:

— Остарявам. Трябва да пусна една вода. Веднага се връщам — и той се насочи към тоалетните.

Фрост се подсмихна. Беше като да измъкнеш биберон от устата на бебе. Сега вече усещаше пистолета и беше сигурен, че няма да има проблеми.

Ъмни рече:

— Не рискувай, Майк. Спечели си парите. Забрави го.

— Този тип не е наясно с нещата — отвърна Фрост. — Разбира се, че ще го победя.

— Виж какво. Майк, сам си поемаш риска. Ако те победи, не бих могъл да накарам Марша да те финансира с пет бона. Забрави.

— Не мога да изгубя, Рос. Вече спечелих една хилядарка от него. Трябва да съм луд, за да не му измъкна още пет. Ще го поразтоваря малко.

— О’кей — съгласи се Ъмни, — имаш право.

Някъде на стрелбището зазвъня телефон. Мосис се отдалечи и докато Ъмни си палеше цигара, Мосис се провикна:

— Трябва да се качиш горе, шефе. Мистър Сейлър…

— Веднага се връщам — каза Ъмни. — Успех в стрелянето.

Докато той бързаше към асансьора, Силк се върна от тоалетните.

— Е, мистър Фрост, ще продължим ли състезанието?

Фрост кимна.

— Пет бона?

— Да.

— Добре.

Докато разговаряха, Мосис чистеше пистолетите и ги зареждаше.

— Къде сте се научили да стреляте така? — попита Силк.

— В армията.

— Добре са ви учили. — Той взе пистолета си от Мосис. — Вие имате честта да стреляте пръв. Какво ще кажете да изстреляте наведнъж петте си изстрела. Аз — след вас. Става ли?

— Става. — Фрост взе пистолета, балансира го в ръката си и изчака Мосис да сложи нови мишени. Когато пуснаха зелената светлина, овладя стойката си. Пет бона! Биберон от устата на бебе! Той не бързаше, прицели се и стреля, пак се прицели и стреля и после още три пъти. След това се отдръпна. Чу как Мосис подсвирна, после на дъската се появиха цифрите: 452.

Хайде победи ме сега, старче, помисли си Фрост. Петте хилядарки му бяха в кърпа вързани.

Силк пристъпи напред, пистолетът застина в ръката му.

— Много добра стрелба, мистър Фрост. Е… нека видим какво може да направи дядката. — Изведнъж тънкото му тяло сякаш оживя, краката му се разтвориха, ръката му се вдигна и петте изстрела изтрещяха: бум- бум- бум-бум-бум!

Фрост зяпна. Това старче явно не беше с всичкия си! Дори не се беше прицелило. С тази скорост едва ли беше улучило мишената.

После, когато цифрите се появиха на дъската и той видя 500, по гърба му премина тръпка.

— Дайте на мистър Фрост да види мишената ми — каза Силк. Мосис пристигна тичешком и като се подсмихваше, пъхна мишената в ръцете на Фрост. Центърът й беше абсолютно прокъсан. Той стоеше и гледаше втренчено мишената. Бяха го изиграли. Беше се хванал на един от най-старите трикове в света и дължеше четири хиляди долара.

— Това също е добра стрелба, мистър Фрост рече Силк с ледена усмивка. — Не ми плащайте веднага. Ще задържа хилядарката, която ви дължа, а вие ще дадете на мистър Ъмни чек за четири бона. Той ще ми го предаде — После се насочи към асансьора, като остави Фрост сам с Мосис, който все така продължаваше да се подсмихва.

— Този мистър Силк е голям мошеник, шефе — обади се Мосис. — Сигурно изкарва доста парички наоколо.

Фрост обърна към негъра очи с невиждащ поглед, после пусна мишената на земята, тръгна бавно към асансьора и застана там в очакване да светне зеленият сигнал.