Смърт край Лаго Маджоре

ПЪРВА ГЛАВА

Изнизаха се от автобуса: всичките двадесет и двама — повечето пълни жени на средна възраст и няколко възстари мъже. Застанаха скупчени, зяпнали към катедралата с нейните сто тридесет и пет островърхи кулички, две хиляди двеста четиридесет и пет статуи и имаха толкова интелигентен вид, колкото стадо овце.

Само един поглед към тази група беше достатъчен да познаеш кои са британци и кои — американци. Британските туристи изглеждаха високомерни, тъй като и в собствената си страна имаха подобни старини, докато американците бяха направо същисани и с трескава бързина, без ни най-малко смущение, започнаха да вадят фотоапаратите си.

— Това е моята група, моята Гетсиманска градина — процеди Умберто през зъби. — Какво стадо! Още преди да наместят дебелите си задници отново в автобуса, вече ще са забравили всяка дума, която съм им казал. А утре въобще няма да си спомнят как изглежда катедралата.

— Съчувствувам ти — казах аз. — Човек с твоите способности не бива да си губи времето с подобно стадо. За да ти покажа колко добър приятел съм, ще ги взема вместо теб.

— Ти? — изсмя се Умберто презрително. — Какво знаеш ти за катедралата? Направи ми услугата да изчезнеш. Или с удоволствие ще ти счупя крака.

Той нагласи островърхата си шапка с надпис „Правоспособен гид“, пристегна изтърканата си вратовръзка и наперено се отправи към групата туристи, лепна фалшива усмивка на продълговатото си лице с остри, докато с лявата ръка закриваше голямото мазно петно на сакото си.

На паркинга спря друг автобус, от него се изсипа още една тълпа туристи.

— А това е моята група — каза Филшто, като изгаси цигарата си и внимателно прибра фаса в шапката си.

— Той ми се ухили. — Какъв отбор безмозъчни чудовища!

Но пък и каква половинчасова скука възнамерявам да им предложа! Ако този глупак Умберто не побърза, ще се наложи да се състезавам с шумното му бръщолевене.

Хванах го за ръката.

— Ей, почакай. Тази сутрин не изглеждаш добре. Ти и аз, Филипо, винаги сме били добри приятели. Защо не си починеш на сянка и не ме оставиш да разведа тези слабоумни из катедралата вместо теб? С удоволствие ще ти спестя безпокойството срещу една малка сума от петстотин лири, а всички бакшиши, естествено, ще бъдат твои.

— Разкарай се, крадец такъв — каза Филипо, издърпвайки ръката си. — С най-голямо удоволствие ще ти прережа гърлото. А едно прерязано гърло е сигурен лек срещу завистта.

— Защо си въобразяваш, че ти завиждам? — запитах, гледайки го навъсено. — Погледни се. Ризата ти е мръсна, на сакото ти има дупка. Не изглеждаш по-добре от скитник. Сериозно ли си мислиш, че можеш да станеш предмет на завист?

— По-добре ризата ти да е мръсна, отколкото въобще да нямаш риза — ухили се Филипо, — по-прилично е да имаш дупка на сакото, вместо на панталоните. Погледни себе си, преди да говориш за другите.

Наблюдавах го как пое групата и тогава крадешком вгледах маншетите на ризата си. Бяха чисти, макар и поразръфани. Обувките ми ме безпокояха повече от дрехите. Тази сутрин им бях направил чифт нови токове от парче дебел картон, което откраднах от хазайката си. Но знаех, че първият дъждовен ден ще ме принуди да не излизам на улицата и така щях да се лиша оскъдния си доход. Ако не заемех отново пари, скоро нямаше да мога да си купя нови обувки.

Ако бях италианец, а не американец, нямаше да е трудно да стана правоспособен гид. Но като американец, не можех да получа необходимото разрешително.

Разликата между правоспособен и неправоспособен, гид е значителна. Системата е следната: туристическите агенции имат свой собствен екскурзовод, който придружава натоварения с туристи автобус. Работата на екскурзовода е да развежда туристите в различни градове, да оправя хотелските сметки, да урежда храненето и да бъде полезен изобщо, но от него не се очаква да знае историческите подробности за разни църкви или за други интересни места. Той урежда във всеки град да има правоспособен гид, който да посрещне автобуса и да поеме групата. Заплаща на гадовете за извършената работа и се споразумява с тях да посрещнат следващия автобус. По този начин правоспособният гид има редовна работа и редовни доходи.

Неофициалният гид като мен трябва да се задоволява с индивидуални туристи, които обикновено разполагат с малко пари поради валутните ограничения и много често са принудени сами да наемат гид. За да бъдат пречките още повече, неправоспособният гид не може да носи лента на ръката или шапчица и следователно на него винаги се гледа с подозрение.

Тази сутрин, специално, не ми спореше. През последните два часа търпеливо чаках клиент. Започнах да се притеснявам, тъй като нямах пари, а след половин час щеше да стане време за обяд. Бях гладен и започнах да се замислям дали да не потърся Торчи — един от най-добрите джебчии, действуващи на територията на катедралата, и да заема сто лири от него, преди да си е тръгнал към къщи за обяд. Винаги за малък заем можех да разчитам на Торчи, но тъй като вече му дължах двеста лири, не ми се искаше да се обръщам пак към него.

Тъкмо се опитвах да реша дали да мина без обяд или да потърся Торчи, от маранята пред мен изникна едно момиче, което се движеше с лека и свободна походка.

Изглеждаше двадесет и няколко годишна, добре сложена, облечена със светлобежова плисирана ленена пола и смарагдено зелена копринена блуза отворена на врата. Късата й вълниста коса имаше цвета на стара мед, очите й бяха големи и раздалечени, а устата й — блестящо ярко червено правоъгълниче.

Тя не беше красива в общоприетия смисъл на думата, но привличаше вниманието подобно единствен неонов знак на неосветена улица.

Момичето се спря па няколко крачки от мен и разтвори чантата си. Оттам извади туристическия справочник на Италия и започна намръщена да разгръща страниците му.

Други двама неправоспособни гида бяха тръгнали към нея, преди да откъсна поглед от дългите й стройни крака, обути в напълно прозрачни копринени чорапи, и самият аз да започна да действувам.

С две крачки стигнах до нея. Другите гидове отстъпиха с мърморене.

— Извинете ме, синьора — казах с изискан поклон. — Може би се нуждаете от гид? Има много интересни неща, невключени в туристическия справочник, които ще бъда извънредно щастлив да ви покажа.

Тя вдигна поглед и очите й срещнаха моите. Изразът й направо ме разтърси и тогава осъзнах, че под смарагдената зелена блуза има форми, които биха подлудили всеки мъж.

Тя се усмихна. Имаше големи равни зъби — бели като вътрешната част на портокалова кора, очите й бяха с цвета на виолетки, а миглите й — дълги и черни.

— Какзо предлагате повече от туристическия справочник? — запита.

— Аз съм изтъкнат специалист по готическа архитектура и експерт по италиански катедрали изобщо, синьора — отговорих й. — През последната година съм развеждал из катедралата не по-малко от сто двадесет и трима души, без някой да се е оплакал.

Тя затвори справочника.

— Боже мой! Толкова много хора? Правоспособен гид ли сте?

— Трябва само да видите как изглежда такъв гид, за да се зарадвате, че не съм. Ето един, застанал на вратата: господинът с червените жилки на носа и с красивите изкуствени зъби.

Тя се засмя и погледна Джузепе, един от най-добрите ми приятели, въпреки че не е като излязъл от цветна картичка и че се напива всяка вечер.

— Разбирам какво искате да кажете. — Тя докосна къдриците на тила си. — Да, не мисля, че би било забавно да го наема. Но може би вашата такса е много висока?

— Аз съм най-добрият и най-евтин гид в Милано, синьора.

Тя вдигна брадичка към мен.

— Ще ви дам хиляда лири и не повече.

— За хиляда лири, синьора, ще ви покажа и „тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи, която се намира в Ченаколо Винчано, където можем да отидем с такси и дари аз ще платя таксито.

— Вече съм я виждала — отговори. — Американец ли сте?

— Сънародник, ако може да се каже така.

— Изгледа ме остро.

— Смятах, че италианският ми е безупречен.

— Това е вярно, но имате вид на американка. Тя се засмя.

— Така ли? Е, след като сте мой гид, ще влезем ли в катедралата?

— С удоволствие, синьора.

Влязохме един до друг в обширната, смътно осветена катедрала, където Умберто изнасяше лекцията си с много ръкомахания, опитвайки се безуспешно да привлече вниманието на своята група туристи.

Когато ме забеляза с момичето до мен, автоматичният му поток от думи спря и трябваше да потърка челото си, за да си спомни докъде е стигнал.

— Днес катедралата е изключително претъпкана — казах, когато минавахме край Филипо и групата му туристи. Филипо се загледа с гладни очи в момичето, а после се намръщи. — Предлагам да отидем да видим тялото на Сан Карло Боромео, архиепископ на Милано, починал през 1586 година. Сега за съжаление се е спаружил и вече не е така представителен, какъвто е бил. Но е интересно как точно е положен да почива преди някакви си триста и шестдесет години. След като го видим, ще забележите как групата ще оредее.

— Не знаех, че е погребан тук. Често съм виждала огромната му статуя на брега на Лаго Маджоре. Защо ли са я направили такава грамадна?

— Приятелите му се страхували да не бъде забравен. Смятали, че високата двадесет и три метра статуя ще се запечата в съзнанието на хората. Значи сте виждала Лаго Маджоре, синьора?

— Имам вила там.

— Красиво място. Вие сте много щастлива.

Спряхме на площадката на стълбите, водещи към подземния параклис, където почиваха останките на архиепископа.

— За да спестим едно неудобство, мога ли да ви помоля за нещо? — запитах.

Тя ме погледна. Бяхме сами в сумрака, близо един до друг и ми се наложи да потисна внезапното желание да я взема в обятията си. Това желание едновременно ме раздразни и ме стресна, тъй като обикновено съм безопасен, когато съм сам с жена.

— Какво е то?

— Монахът, който ще ни покаже вечното жилище на архиепископа, ще очаква да му дадем нещо. За нещастие, в момента нямам пари. Ще ви бъда благодарен, ако му дадете сто лири. После ще ги приспаднем от моето възнаграждение.

— Искате да кажете, че изобщо нямате пари?

— Само временно затруднение.

Тя разтвори чантата си и ми подаде двеста лири.

— Няма да преуспеете като гид.

— Това не означава, че не съм добър гид. Само доказва, че нямам късмет.

— Смятам, че сте много добър гид — каза тя с усмивка.

— Ще ме извините ли …

Хвърлих се и сграбчих Торчи, когато се опитваше да се промъкне покрай мен. Държейки го здраво за ръката, го поведох към момичето.

— Позволете ми, синьора, да ви представя синьор Торчи, най-известният джебчия, който работи в катедралата. Торчи, бъди така добър да върнеш на синьората предметите, които току-що й сви.

Торчи — пълен нисък човек с кръгло приятно лице, ми се усмихна, щом започна да рови из джобовете си.

— Беше само за поддържане на формата, нищо повече, синьор Дейвид — увери ме той, подавайки на момичето диамантената й брошка, часовника, табакерата и дантелената кърпичка, която носеше в джобчето на блузата си. — Знаете, че никога не безпокоя клиентите ви. Всичко щеше да бъде върнато.

— Изчезвай, мошеник такъв! Ако още веднъж ми извъртиш този номер, ще изтръгна крадливото ти сърце.

— Какъв език в катедралата! — оплака се Торчи, искрено смутен. — Помнете, че сте в Божия храм.

Вдигнах заплашително юмрук и той бързо изчезна в тъмнината.

— Съжалявам за станалото — казах.

Момичето прибра нещата в чантата си.

— Много ловко от негова страна. Как успява да го прави?

Засмях се.

Това за него е детска игра. Върхът на майсторството му беше, когато открадна колана за жартиери на една млада жена, срещната на улицата. Чак когато се смъкнали чорапите й, тя разбрала какво й липсва. До ден днешен коланът виси над леглото му.

— Господи!

— Торчи е истински артист, но не е единственият. Катедралата винаги е пълна с опитни джебчии. Те отлично преживяват покрай туристите. За щастие, повечето ги познавам и обикновено не закачат клиентите ми. Страхувам се, че диамантената брошка се оказа твърде съблазнителна.

— Не трябваше да я слагам. — Тя се обърна и погледна подозрително полуосветените стълби. — Мога ли да ви хвана за ръката? Тези стъпала изглеждат опасни.

— Тъкмо се готвех да ви го предложа.

Момичето леко се облегна на ръкага ми и започнахме да слизаме. На половината път се подхлъзна. Ако не я държах, щеше да падне. Притеглих я към себе си, за да се закрепи.

— Тези проклети високи токове — каза тя задъхана.

— Точно от това е. Иначе, стъпалата са съвсем безопасни.

С ръката си почувствувах гърдите й. Погледнах я.

Лицето й беше на петнадесетина сантиметра от моето. В мъждивата светлина очите й светеха като на котка. Наведох се и я целунах по устните. Почувствувах как тялото й леко се наклони към мен. Останахме така за секунда, а след това, без да помръдва краката си, тя се отдръпна.

— Не трябваше да правим това — каза, като ме погледна.

— Не — съгласих се, а ръката ми се придвижи към тила й, придърпвайки я силно.

Целунах я отново и тя отговори на целувката.

— Не, моля те …

Пуснах я. Дишах тежко и с мъка.

— Съжалявам — казах. — Наистина съжалявам. Не знам какво ми стана.

Тя докосна устните ми с върха на пръстите си и вдигна поглед към мен.

— Не казвай, че съжаляваш. Няма за какво да съжаляваме. Мисля, че ми хареса. Хайде да се махаме от това мрачно място, искаш ли?

Искрящата, силна слънчева светлина, шумът на уличното движение и гъстата тълпа ни подействуваха почти съкрушително след тишината и сумрака на катедралата.

За момент примигвахме на слънчевата светлина, вълните от звуци се стоварваха върху ни и все пак се чувствувахме изолирани сред гъмжилото от хора наоколо.

— В джоба ти пъхнах банкнота от хиляда лири — каза момичето. — Смятам, че с малко практика мога да стана специалистка като синьор Торчи.

— Но аз не съм ги заслужил! — запротестирах. — Не мога да ги приема.

— Моля те, млъкни. Ненавиждам сцени относно пари, така че, моля те, млъкни.

— Нека поне се качим на покрива. Точно зад ъгъла има асансьор. Статуите си заслужават да ги видиш отблизо.

— И моля те, стига вече с тази катедрала. Хайде да отидем някъде да хапнем. Искам да говоря с теб.

Докато казваше това, тя отвори чантата си и извади тъмнозелени слънчеви очила. Когато ги сложи, те напълно закриха очите й и установих с чувство на лека изненада, че единствено очите придаваха живот на това лице, което сега беше безизразно и студено като маска.

— Но за какво искаш да говориш с мен? — запитах озадачено.

— Винаги ли си толкова загубен? А ти не искаш ли да си поприказваме? Къде ще отидем?

Обърках се. Не можех да повярвам, че говори сериозно.

— Ами, в Максимум или ако искаш да е много шик — в Алла Белла Наполи.

— Искам в кръчма: там, където ходят работници и храната е хубава.

— Съвсем сигурна ли си, че искаш да отидеш на подобно място?

— Да, заведи ме там, където обикновено се храниш.

Заведох я при Пиеро, на една улица пряка на булевард Виктор Емануил, на петдесет метра от катедралата.

Пиеро излезе иззад тезгяха, за да ни сервира. Той беше нисък мъж с коремче и сбръчкано лице, което се опитваше да скрие зад буйна черна брада. Докато се приближаваше към масата, спря върху момичето дълъг изпитателен поглед. В очите му се появиха изненада и възхищение.

— Синьора, синьор — обърна се той към нас. — На вашите услуги. За мен е удоволствие.

Тя беше свалила слънчевите си очила н от светлината на червената лампа върху масата, очите й изглеждаха като рубини.

— Моля те, поръчай нещо. Какво е най-хубавото, което правят тук?

— Ризотото е много хубаво. Това е класическият специалитет на Милано, а няма по-добро от това на Пиеро.

— Тогава ризото — каза тя на Пиеро с усмивка.

— Което ще бъде последвано от котлет по милански.

Тя кимна.

— И бутилка саселла?

— Да.

Когато Пиеро отиде към кухнята, тя отвори чантата си и ми предложи цигара от табакерата. Взех една — първата от два дни. Запалих нейната, а след това своята. Не бях сигурен дали не сънувам. Чувствувах се точно като човек, хванал сапунен мехур, който се страхува да мръдне или да диша, за да не го пукне.

— Сигурно си мислиш ужасни неща за мен — каза, гледайки ме право в очите.

— Не, но не мога да повярвам на късмета си.

Тя се усмихна.

— Както и да е, сигурно си представяш, че съм малко невротична, щом се държа така.

— Не си мисля нищо подобно. Смятам, че действуваш импулсивно и че сега се чудиш дали няма да съжаляваш.

— Точно така. Не мога да реша дали трябва да избягам или да не ми пука.

— Да не ти пука — посъветвах я. — Всички ние би трябвало по-често да отприщваме емоциите си. Светът би бил по-вълнуващ, ако понякога постъпваме не чак толкова цивилизовано.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се.

— Добре, тогава да не ми пука. А сега, след като уредихме този въпрос, кажи ми как се казваш.

Изследваше ме внимателно и почувствувах, че нищо не убягва от погледа й. Доволен бях, че съм облякъл чиста риза и съм се обръснал. Някои сутрини не се бръснех.

— Дейвид Чизхолм. А ти?

— Лаура Фанчино.

— Ти май ми каза, че си американка. Фанчино е известна италианска фамилия.

— Американка съм. Съпругът ми е италианец.

Изгледах яостро.

— Италианец е или беше?

— Има ли значение?

— Смятам, че да.

— Тогава отговорът е нито едно от двете.

Пиеро дойде с две чаши кампари и бутилка минерална вода, които остави на масата.

— Ризотото ще бъде готово след пет минути, синьора. Докато чакате, по едно питие от мен.

Сложих ръка на шкембето му и леко го бутнах.

— Върви си, Пиеро, пречиш.

Той усмихнат се върна зад тезгяха си.

— Какво искащ да кажеш с нито едно от двете — запитах. — Той жив ли е или е умрял?

— По малко и от двете. Претърпя катастрофа. Парализиран е и не може да говори, но е жив. Така е от четири години.

— Съжалявам. Това е лошо.

— Да, нали? — Тя си сипа малко минерална вода в чашата. — За мен също е лошо.

— Ако знаех, нямаше да те целуна — казах с неудобство. — И за това съжалявам.

— Защо го направи? — Тя не ме гледаше. Тънките й пръсти въртяха чашата.

— Прииска ми се. Привличаш ме като магнит.

Продължаваше да върти чашата си. Помълчахме една дълга минута и тогава тя каза:

— И ти мен.

Сърцето ми затупа силно.

— Ти ме посъветва да не ми пука — продължи тя. — Харесах те в мига, в който те видях. Това достатъчно дръзко ли е?

Засмях се.

— Не е зле. Ще ти кажа нещо. Когато те видях за първи път, като че ли стъпих върху електрически кабел.

В този момент дойде Пиеро с ризотото и отвори бутилката с вино. Докато не се върна обратно зад тезгяха, ние не си проговорихме.

— Не мога да разбера защо мъж като теб трябва да бъде гид? — каза тя.

— Няма друга работа, която бих могъл да върша. Аз съм нерегистриран чужденец — това, разбира се, е тайна.

— Искаш да кажеш, че нямаш разрешение от полицията да живееш в Италия?

— Точно така.

— Но би могъл да получиш?

— Не, ако не докажа, че имам възможност да ме вземат на работа, а не мога да докажа, че ще ме вземат на работа, ако не представя разрешително от полицията. Типичният италиански омагьосан кръг.

— Защо живееш в Италия?

— Страната ми харесва, а и се опитвам да пиша книга за италианските катедрали.

— Ти си последният човек, който би писал книга за катедралите в Италия.

— Така ли мислиш? Преди войната, когато живеех в Ню Йорк, бях архитект. Не кой знае колко добър, но успявах да преживявам. Постъпих в армията и участвувах в десанта в Италия. Моята част бе една от първите, които достигнаха Рим. Италия ме завладя с великолепието си и реших да напиша книга за тукашните катедрали. Вече бях направил някои проучвания по темата. Щом ме освободиха от армията, се настаних в Милано. Нямах пари. За да не се занимавам с полицейски формалности, станах гид в катедралата. Накратко, такава е историята ми.

— А нямаше ли да е по-добре, ако беше получил разрешение от полицията?

— Може би, но мен това не ме интересува.

Пиеро донесе поднос с телешки котлети, панирани с яйца и галета, пържени в масло й поднесени с костта.

Когато се отдалечи, тя запита:

— Наистина ли нямаш пари?

— Вече имам.

— А преди … когато каза.

— Изкарвам колкото да преживея, но това не ме тревожи. Хайде, моля те, нека да не говорим повече за мен. Може би ще кажеш нещо за себе си?

Тя вдигна рамене.

— Няма много за казване. По време на войната работех при заместник-държавния секретар. Той дойде тук, за да помогне да се изгради Контролната комисия. Пристигнах с него. Срещнах Бруно — моят бъдещ съпруг — и той ме помоли да се омъжя за него. Много е богат, нямаш представа колко е богат. Беше ми омръзнало да работя, а той изглеждаше много влюбен в мен. Така се омъжих. След една година той претърпя катастрофа с кола. Счупи си гръбнака, засегнат се оказа и гръбначният му мозък. Имаше и други ужасни наранявания. Казваха, че няма да оживее, но те не познават Бруно. Няма нещо, което да е решил и да не го е направил. Той реши да живее и ето, че вече четири години живее, ако това се нарича живот. Не може да се движи, не може да използува крайниците си и да говори. Но просто продължава да живее.

— Тогава за него няма надежда?

Тя поклати глава.

— Не зная колко ще изкара. Лекарите казват, че може да умре още утре, а може би и след година.

От горчивината в гласа й ме побиха тръпки.

— Съжалявам.

— Да — тя изведнъж се усмихна. — Виждаш, че в момента животът ми е малко объркан.

— Какво правиш в Милано? — запитах, чувствувайки, че мъчителното напрежение все още я държи, макар да се усмихва. Поисках да я извадя от това състояние.

— Трябва да съм при фризьорката в два часа. Атмосферата вкъщи е толкова тягостна, че реших да дойда по-рано и да разгледам катедралата. Радвам се, че го направих. — Погледът й пробягна по лицето ми като милувка.

Мислех си за мъжа й, неспособен да се движи и говори. Чудех се как бих се чувствувал на негово място. Никога не би могъл да е спокоен. Когато тя не е пред очите му, сигурно непрекъснато си мисли какво ли прави.

— Той ми има доверие — каза тя. — И през ум не му минава, че съм достатъчно земна, за да се отдам на чувствата си. Вярва във верността, дълга и самомоконтрола.

Изненадах се, че така лесно е разбрала за какво си мисля.

— Но това те поставя в затруднено положение.

— Досегада — каза бавно, без да ме поглежда, — но започнах да си мисля, че съм глупачка. Четири години е дълго време, вероятно най-хубавите години от живота ми. Не зная още колко ще продължи това. И той също не би могъл да знае.

Почувствувах как кръвта се движи във вените ми като непознат в празна къща. Следващата стъпка беше моя. Тя имаше нужда само някой да я прелъсти, а това нямаше да е трудно. Ако не аз, съвсем скоро някой друг щеше да го стори. Но съзнанието ми не можеше да се откъсне от образа на съпруга й. Продължавах да се чувствувам на негово място.

— Не съм съвсем сигурен — казах. — Някои хора са много чувствителни. Той много лесно би загрял. А ти сигурно ще се издадеш. Това не би му било приятно, нали?

Тя въртеше чашата си и изведнъж ръката й замря като закована на масата. Така остана четири или пет секунди, без да ме поглежда, неподвижна, а после каза:

— Хубаво е от твоя страна, че мислиш за него. Повечето мъже не биха го направили.

— Не мисля толкова за него, колкото за теб. Невинаги съм бил добро момче. А после съм се чувствувал противно.

Тогава тя се усмихна — със студена усмивка и отсъствуващ поглед.

— Сега вече си мисля, че би трябвало да продължиш да си пишеш книгата, Дейвид. Все едно, че слушам свещеник — във всеки случай човек, който пише за катедралите.

Почувствувах как се изчервявам.

— Май си го изпросих. Но нищо не мога да направя — така го чувствувам. Ако той можеше да се изправи на крака и да се грижи за себе си, тогава щеше да бъде различно. Винаги съм бил против това да се удря паднал човек.

— Ето защо ми харесваш, Дейвид. — Светлината изчезна от погледа й. Като че ли ми говореше от голямо разстояние. — Не искаш да удряш паднал човек. Да можех да имам такъв спортсменски дух. Ако удрям, бих предпочела лесното пред трудното. — Погледна часовника си. — Стана късно. Трябва да бързам. Няма да ти предложа да платя за обяда. Това няма да ти хареса, нали? — Тя се изправи. — Моля те, остани тук. Предпочитам да си тръгна сама.

Е, изпросих си го и си го получих.

— Ще те видя ли отново? — запитах, поглеждайки към нея.

Тя се засмя и очите й показваха, че искрено се забавлява.

— За какво да се срещаме отново? Не смятам, че ще ми е интересно да слушам за катедралите, а ти няма да искаш да ти се оплаквам.

Беше застанала срещу светлината и видях очертанията на тялото й. Добрите ми намерения започнаха да се изпаряват. Изведнъж осъзнах какво губя.

— Почакай малко …

— Довиждане, Дейвид, благодаря ти за прекрасния обяд и продължавай да пишеш книгата си. Сигурна съм, че ще има успех.

Тръгна по пътеката между масите. Пиеро й се поклони и на излизане тя му каза нещо. Слънчевата светлина очерта силуета й. През ленената пола зърнах смътните форми на дългите й стройни крака и заоблените бедра. Излезе на улицата, без да се обърне. Останах седнал, чувствувайки се празен и гневен, с поглед към мястото, където тя стоеше, докато говореше с Пиеро и си мислех какъв проклет глупак съм и в същото време съзнавах, че съм постъпил правилно.

Пиеро се приближи по пътеката и застана до масата.

— Добре ли беше всичко, синьор Дейвид?

— Прекрасно. Сметката.

— Синьората беше много красива.

— Сметката!

Той изчезна и се върна със сметката. Слънчевата му усмивка се беше стопила. Подадох му банкнотата от хиляда лири.

— Задръж рестото, Пиеро.

— Но това е твърде много! — каза смаян Пиеро. — Имате нужда от парите. Сметката е само …

— Задръж остатъка и върви по дяволите!

Той се оттегли към тезгяха, седна и ме загледа с обиден, смутен поглед. Наведох се напред, за да загася цигарата си. Тогава я видях. Тя беше оставила диамантената брошка до пепелника, полускрита от салфетката. Бях сигурен, че не я забравила. Измъкнала я е от чантата си, когато е тръгвала. Нарочно я е оставила, за да я намеря.

Торчи имаше малко апартаментче на една странична уличка близо до площад Лорето.

Това е площадът, на който партизаните изложиха тялото на Мусолини на обществен показ. Торчи винаги е бил твърд противник на Мусолини и с големи усилия уопя да намери тази квартира, за да може всяка сутрин по пътя си към катедралата, да плюе точно на мястото, където тялото на Мусолини предизвикваше гнева и рева на тълпата.

Апартаментът на Торчи се намираше на последния етаж в една мръсна, порутена сграда, на чиито стени все още имаше дупки от шрапнелите, а от двете й страни се издигаха големи купчини от натрошени камъни и тухли, останали от бомбардировките.

Изкачих се по стълбите до четвъртия етаж, минавайки покрай играещи деца на площадките като кимах на хората, които виждах през отворените врати по пътя си, нагоре.

Торчи се прибираше в къщи всеки ден за следобедния си сън и сигурно щях да го намеря. Той беше човек с много редовни навици: сутрин в девет и половина се отправяше към катедралата, връщаше се да обядва в дванадесет, в четири часа отново отиваше в катедралата до седем. С изключение на двуседмичната ваканция всяка година, когато посещаваше родителите си в Неапол, той никога не променяше разписанието си.

Почуках леко на вратата и докато чаках, избърсах с кърпичка лицето и ръцете си. На последния етаж беше, много горещо и се усещаше изгарящата топлина, която преминаваше през тънкия покрив.

Сам Торчи отвори вратата, облечен в мръсна бяла фланелка и черен панталон. Беше бос и капчици пот покриваха кръглото му лице, като че ли току-шо го беше потопил във вода.

— Синьор Дейвид! — възкликна той и лицето му грейна. — Влезте. От месеци не сте идвали.

— Трябва да е толкова, наистина — казах и го последвах в голямата, разхвърляна всекидневна.

На кушетката до прозореца, само по розови бикини лежеше Симона, любовницата на Торчи. Тя беше дребно, смугло, чувствено същество с големи черни очи и къса къдрава коса, която винаги ми напомняше астраганена шапка. Хвърли ми безразличен поглед, а след това го премести към прозореца. От месестите й устни висеше цигара и сива пепел беше попадала върху малките й остри гърди. Преди да заживее с Торчи, беше модел на художници. Голотата не я смущаваше.

— Не обръщай внимание на Симона — каза Торчи. — Този следобед е в лошо настроение. Когато се захлади, ще й хвърля един хубав бой и отново ще стане приятна.

Симона изрече три неприлични думи, без да обръща главата си.

Торчи сподави кикота си.

— Не й обръщайте внимание, синьор Дейвид, тя е истинско животно. Седнете, имам малко уиски, което пазя тъкмо за такъв случай.

Седнах до масата и наблюдавах Торчи, който донесе бутилката и две чаши и ги постави пред мен.

— Бих искал да се извиня за дребния инцидент тази сутрин — каза той, наливайки две големи уискита. — Изкушението беше твърде силно. Знаете, че за първи път посягам на ваш клиент.

— Зная — отговорих. — Но защо взе диамантената брошка? Нямаше да успееш да я пласираш.

Торчи отпи малко уиски, глътна го и въздъхна, кимайки с глава.

— Хубаво шотландско уиски — заяви той. — Един приятел ми даде цяла каса. Много добро, много меко. Опитайте го.

— Ти нямаше да можеш да пласираш брошката — повторих. — Защо я взе?

— Щях да я пласирам. Сега имам един приятел, който се занимава с диаманти. Плаща много добре.

— Колко щеше да ти даде за нея?

Торчи вдигна рамене.

— Не зная. Тази сутрин в катедралата беше тъмно. Нямах време да я разгледам.

Извадих диамантената брошка от джоба си и я поставих на масата.

— Разгледай я сега.

Торчи онемя, кръглото му лице се вкамени, а очите му се впериха в брошката. Симона стана от кушетката и се приближи до масата. Застана зад Торчи, почеса бедрото си и над рамото му се вторачи в брошката.

— Подай ми лупата — каза Торчи.

Тя отиде до бюфета, извади часовникарска лупа и му я подаде. Той я нагласи на окото си и взе брошката.

Последва дълга тишина, докато я изследваше. После подаде лупата и брошката на Симона. Тя я гледа още по-дълго. След това постави лупата и брошката върху масата и се върна на кушетката. С бавно котешко движение се опъна и запали нова цигара.

— Искате да я продадете ли, синьор Дейвид? — запита Торчи.

— Колко струва?

— Бих ви дал двеста хиляди лири за нея.

Симона се надигна, устните й разкриха оголените й бели зъби.

— Глупак такъв! Тя не струва и сто хиляди! Да не си полудял?

Торчи й се усмихна.

— Синьор Дейвид е мой добър приятел. Приятел няма да излъжа. Истинската цена е двеста хиляди.

— Тъпо говедо! — яростно изсъска Симона. — Кой ще ти плати такава цена за нея? Дай му деветдесет и пет хиляди! Трябва ли да се съсипваш за приятелите си?

— Всичко е от лошото й настроение, синьор Дейвид — каза Торчи. — Тя иначе е много привързана към вас. Не й обръщайте внимание. Ще я купя за двеста хиляди.

Това означаваше, че брошката струва поне триста, а вероятно и четиристотин хиляди.

С несигурна ръка я взех и бавно се завъртях.

— Тя ви я даде, нали, синьор Дейвид? — запита Торчи, наблюдавайки ме внимателно.

— Не. Остави я на масата и забрави да я прибере.

— Нито една жена не би направила подобно нещо. Тя ви я е дала. Мога да ви намеря парите до четири часа.

— С тях мога ли да си купя паспорт?

Той направи гримаса.

— Мисля, че не. Паспортите струват много повече от двеста хиляди, синьор Дейвид.

— Добре. — Довърших уискито си, отместих стола назад и се изправих.

— Можеш ли да ми услужиш с петстотин лири, Торчи?

— Значи не я продавате?

— Не смятам. Искам да си помисля.

— Ще ви дам двеста и трийсет хиляди. Това е последното ми предложение.

— Ще си помисля. А тъкмо сега искам петстотин лири.

Торчи извади дебела пачка с банкноти.

— Вземете повече. Вземете пет хиляди. Ето ви.

— Петстотин ще са ми достатъчно.

Той вдигна масивните си рамене и побутна към мен банкнота от петстотин лири.

Ако получите по-добро предложение за брошката, моля ви да ми кажете.

— Непременно — обещах, прибирайки банкнотата и брошката в джоба си.

— Луд, шантав, глупав маймунски син! — внезапно изквича Симона. — Ще ни съсипеш!

Торчи ме изпрати до вратата.

— Това е защото иска да й купя нова шапка — обясни той тихичко. — А вече има двадесет и шест. За какво й е още една?

— Не зная — казах, стискайки ръката му. — Не мисля, че разбирам жените.

Той ми намигна хитро.

— Но получаваш каквото поискаш, а?

— Не винаги — казах, слязох по стълбите и излязох сред горещината на улицата.

Четири мухи безцелно се разхождаха по тавана, а после се спуснаха с дразнещо бръмчене около леглото ми, преди отново да се върнат на тавана.

Лежах и ги наблюдавах.

Стаята ми се намираше на партерния етаж в блок зад площада на Скалата. Понякога, при силни жеги, когато всички прозорци на Скалата бяха отворени, чувах пеенето и музиката. Зависеше също и от посоката на вятъра. А много често изслушвах цялата опера безплатно.

Стаята не представляваше кой знае какво. Единственото хубаво нещо, което може да се каже за нея, е че беше чиста, защото аз си я поддържах. Мебелите бяха много вехти и мизерни, а тапетите ме караха да скърцам със зъби, ако се случеше да ги погледна.

Имаше легло, фотьойл, умивалник, парче килим и много лоша репродукция на „Пролет“ на Ботичели, окачена срещу леглото ми.

В нишата на прозореца имаше маса, върху нея бяха отрупани записките ми и подвързания с кожа ръкопис, върху който работех вече четири години. Под масата стояха справочниците ми, които струваха доста пари.

Със заема от Торчи си купих пакет цигари, хляб, салам и бутилка розе. Бях се нахранил и сега пушех, а чашата с вино се намираше близо до ръката ми. Беше осем и двайсет и седем минути. След като си тръгнах от Торчи, се разходих по улиците безцелно и напрегнато мислих. В седем часа не бях стигнал до никакво решение, затова се прибрах в стаята си. Всъщност решението не беше трудно — въпросът беше дали да запазя диамантената брошка или да я върна. За мое щастие тя не струваше много. Ако с нея можех да си купя паспорт, щях да се изкуша да я продам на Торчи. И въпреки, че не беше достатъчна да ме изведе от Италия, тя би ми дала възможност да си купя нови дрехи и да преживея икономично шест месеца, без да работя.

Излъгах, когато казах на Лаура Фанчино, че не съм си дал труда да получа разрешение от полицията. Не се опитах, тъй като ме търсеха едновременно италианската полиция и американската военна полиция заради нещо, което се случи преди почти шест години, в края на войната. Затова двеста и тридесетте хиляди лири, които Торчи ми предложи, бяха изкушение за мен. С тях нямаше да мога да си купя паспорт, но те биха ми осигурили малко повече спокойствие и удобства.

Но не това ме тревожеше толкова, колкото причината тя да остави брошката. Дали ме е съжалила и смятайки, че съм нечестен, я е оставила, за да я продам и да се възползувам от парите? Или е оставила брошката върху масата, сигурна, че ще й я върна и така да ми даде още една възможност да я видя?

Лежах, пушех, гледах към тавана и се опитвах да реша какво да правя. Най-накрая успях да стигна до следното разрешение: няма да продавам брошката и ще се откажа от парите. Досега успявах да свържа двата края, без да крада или да взимам пари от жени и сега беше въпрос на гордост да не го направя.

Исках ли да я срещна отново?

Докато лежах в горещата задушна стаичка, си я представих, както я видях за последен път — застанала на вратата срещу слънцето и разбрах, че не само искам да я видя, но и че трябва.

Вече не ме интересуваше дали съпругът й е инвалид или умира. Навярно съм бил откачил, когато й говорех за удряне на паднал човек. Той я е имал една година и повече не й беше нужен, нито пък тя му трябваше. Аз всъщност нищо не му отнемах. Той просто беше извън играта.

Свалих краката си от леглото и се изправих.

Най-простото беше да я оставя тя да реши. Лаура ми предостави възможност да я имам, а аз отказах. Сега беше мой ред да й дам възможност тя да ме поиска и ако ми откажеше, щях да я залича от съзнанието си. Но щях да й дам тази възможност.

Тръгнах по коридора и стигнах до телефонната кабина. След известно време намерих номера й. Открих го на името на Бруно Фанчино.

Тя отговори веднага, като че ли седеше до апарата и очакваше да звънна.

— Кой е? — запита, говореше тихо, като че ли се страхуваше да не я чуят.

Опитах се да си представя стаята, в която се намираше. Чудех се на какво разстояние от нея лежи мъжът й.

— Обажда се Дейвид — казах, също тъй тихо.

— О, колко умно от твоя страна, че си намерил телефонния ми номер.

— У мене е твоята диамантена брошка.

— Моята какво?

— Твоята диамантена брошка.

— Но как така? Тя е в чантата ми.

Открехнах вратата на кабината. Вътре беше много горещо и трудно се дишаше.

Ти я остави на масата. Намерих я малко след като си тръгна.

— Колко ужасно! Не бях открила липсата й.

— Какво да направя с нея? — запитах. — Бих могъл да ти я изпратя по пощата или да ти я донеса. Както кажеш.

Последва дълга пауза. Чувах дишането й.

— Ало? — казах. — Там ли си?

— Разбира се. Мисля. Би ли ми направил една услуга?

— Каква?

— Би ли сложил за момент слушалката на сърцето си?

— Това е единственото, което няма да направя — отговорих, тъй като не исках да разбере колко силно бие сърцето ми, макар да знаех, че на нея й е известно.

— Би ли нарекъл това удар по паднал човек?

— Да, но ако говорим по този въпрос, искам да ти кажа, че промених мнението си. В бъдеще ще бъда като теб, когато удрям, няма да се съобразявам.

— Спортсменско ли е?

— Изобщо не ми дреме.

— В такъв случай смятам, че брошката е твърде ценна, за да я изпращаш по пощата, нали?

— Брошката е твоя, рискът — също. Ти трябва да решиш — казах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен.

— Не смятам, че ще е по-добре, ако я изпратиш по пощата.

— Тогава да ти я донеса.

— Не, не искам да правиш това. Къде живееш, Дейвид?

— Имам стая на партера на Виа Карнини 23. Пада се точно зад Скалата.

— Утре ще дойда и ще взема брошката, Дейвид. Около седем.

— Квартирата ми не е нищо особено — изрекох дрезгаво, — но както искаш.

— До утре в седем — каза тя. — Лека нощ, Дейвид.

— Лека нощ — отговорих.