Смърт край Лаго Маджоре

ШЕСТА ГЛАВА

„Казах й, че сте дезертьор от армията …“

Докато карах по еднообразната автострада, свързваща Милано със Сесто Календо, много ясно си припомних как започнаха неприятностите ми.

Спомних си и точната дата: 23 април 1945 година — два дни, след като Болоня беше освободена, когато американските и британските части, след като изградиха предмостово укрепление през реката По, бяха крайно изтощени от акцията.

Това, което беше останало от моята част, около сто и петдесет души, участвували в най-ожесточените сражения, в затишието, което последва, бяхме изтеглени от предната линия за прегрупиране. Изпратиха ни в едно малко селце на брега на Рено, на около двадесет километра от Прадуро е Сасо.

Сред повечето от нас вече се загнездваше надеждата, че боевете ще спрат след няколко дни. Акцията беше изтощителна и съвсем не съжалявахме, че се появи възможността да си отдъхнем.

Тъкмо в този ден аз и двама други сержанти се къпехме в реката. До брега се приближи лейтенант Ролинс и ми махна с ръка.

Обичахме Ролинс — едър, як и весел човек. Той се бъхтеше заедно с нас през последните шест месеца, участвуваше в битките наравно с всички, предвождаше ни в трудни сражения, винаги на три крачки пред останалите, никога не поглеждаше назад, за да се увери, дали го следваме и продължаваше напред, сигурен, че сме след него, както и неизменно бяхме. Беше добър офицер и чудесен човек.

Доплувах до него и се изправих, водата стигаше до кръста ми.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, сержант — каза той ухилен — но ми трябвате. Тук изглежда много хубаво.

— Наистина е хубаво, лейтенант — отвърнах и се заизкачвах по брега.

Той ми подаде ръка, Ролинс въобще не беше високомерен. Притежаваше рядкото умение да се отнася към подчинените си като с равни и в същото време здраво да държи юздите.

— Облечете се, сержант — каза, сядайки на тревата. — Отиваме в главната квартира.

Докато се изсушавах, той запали цигара и дръпна кепето над очите си.

— Вие говорите италиански, нали?

— Да, сър.

— Много добре ли?

— Говоря английски и италиански еднакво добре, лейтенант. Когато бях малък, живях десет години във Флоренция.

— Как стана това? — Запита той, поглеждайки нагоре към мен.

— Роден съм във Флоренция. Баща ми беше художник, неизвестен, но голям ентусиаст. Бях на десет години, когато брат му почина и му остави малко пари и къща в Кармел, щата Калифорния. Напуснахме Флоренция и се заселихме в Кармел, но не съм забравил езика.

— Добре ли познавате Флоренция?

— След 1934 година прекарах две години там. Следвах архитектура, специализирах периода на Ренесанса. Да, познавам я много добре.

— А Рим и Венеция?

— И там мога да се оправя. Какво се мъти, лейтенант?

Той хвърли цигарата си във водата.

— Карате ли кола?

— Да, от години.

— Ще можете ли да изпълните ролята на гид? Трябва да сте готов да отговорите на какъвто и да е въпрос, свързан с историята и изкуството и да дадете правилен отговор.

— Предполагам, че това е по силите ми — казах, недоумявайки какво имаше предвид. — Някъде тук ми се намира един екземпляр от туристическия справочник на Италия. Предполагам, че бих се справил добре.

— Е, тъй като няма друг — Ролинс се изправи на крака, — ще се наложи да бъдете вие.

— Какво трябва да правя, лейтенант?

— Определен сте да съпровождате генерал Костен на разходка из Италия, Флоренция, Рим и Венеция. Тръгвате утре.

Погледнах го изумено.

— Той не се ли интересува от боевете в тази война, лейтенант?

Ролинс потисна една усмивка.

— Той е в отпуск по болест, сержант. Не бих искал да чуе подобно нещо — луда глава е. Неофициално казано, Чизхолм, задачата няма да е лека. Ако зависеше от мен, не бих изпратил никой от моите хора. В главната квартира обаче имат вашето досие и генералът поиска да тръгнете с него.

— Що за човек е?

— Точно както ви казах — истинска луда глава. Ще се наложи да внимавате за всяка своя стъпка. Идеите му как трябва да изглежда и да се държи един войник, са твърдо установени. Ще ви подготвя за работата, но е задължително да бъдете безупречен и когато го казвам, имам предвид тъкмо това — безупречен. Той дори ще провери дали са лъснати и подметките на обувките ви и ако не са, Бог да ви е на помощ.

Почесах се по тила и направих гримаса.

— Не можахте ли да кажете, че съм болен, лейтенант? Май не е за мен работа.

Ролинс се ухили.

— Не е. Не е работа за никого, но може да ви е от полза. Време е някои от вас, сержанте, да освежите разбиранията си. По-добре си вземете този справочник. Ако му дадете погрешна информация за нещо, смятайте, че ви е поразила атомна бомба.

— Говорите така, сякаш ме очаква ваканция.

— Когато свършите, ще ви дам отпуск — ще имате нужда. Хайде да отидем до главната квартира и да подготвим документите ви. Утре сутринта трябва да му се представите в Болоня в десет нула нула, така че нямате много време.

Главната квартира на генерал Костен в Болоня се намираше на улица Рома, близо до железопътната гара.

На следващата сутрин се представих на един майор със сиво лице, три минути след десет нула нула.

По време на службата съм бил в много главни квартири, но никога не съм виждал толкова чиста и спретната като тази.

Подът беше така излъскан, че ако се наведеш, можеш да видиш отражението си. Месинговите дръжки на вратите блестяха като диаманти. Забелязах как един едър як сержант отвори врата, като сложи листче хартия върху дръжката, за да не развали блясъка. Мъжете зад бюрата имаха вид на извадени от целофан. Нито един не беше отпуснат. Всички стояха върху столовете си както добрият ездач седи върху гърба на коня.

Майорът със сивото лице започна да чете документите ми като че ли животът му зависеше от това да открие в тях някоя грешка, след това обърна измъчените си и уморени очи към мен и ме огледа сантиметър по сантиметър така усърдно като учен, който под микроскоп търси невидим микроб.

— Обърнете се — изкомандува той.

Завъртях се и усетих как погледът му пълзи бавно нагоре-надолу по гърба ми.

— Добре. Свободно, сержант.

Обърнах се, раздвижих леко краката си и зачаках, гледайки над темето му, както се полагаше.

— Знаете ли какво трябва да правите?

— Да, сър.

— Какво?

— В единадесет нула нула взимам генерала оттук и го закарвам в „Гранд хотел“ във Флоренция точно за обяд. Оставаме във Флоренция четири дни, оттам тръгваме за Рим. Спираме в Сиена и отсядаме в хотел „Контйнентал“ за две нощи, а след това в хотел „Флора“ в Рим за три нощи. От Рим ще закарам генерала до Венеция по пътя Терни, Фано, Равена, Ферара и Падуа.

Ще спим в хотел „Лондон“ във Венеция четири нощи и се връщаме в Болоня на осми май.

Майорът поглади тънкия си нос и кимна с глава.

— Правилно, сержант. Генералът ще ви каже какво иска да види във Флоренция. Познавате ли града?

— Да, сър.

— Зад тази сграда ще намерите колата на генерала. Ординарецът на генерала, Хенеси, сега е някъде там. Най-добре идете, разгледайте колата и поговорете с Хенеси. Той ще ви каже онова, което е необходимо да знаете. Докладвайте тук точно в единадесет без пет.

— Да, сър.

Отдадох чест, промених стойката и излязох с маршова крачка.

Докато излизах, забелязах, че някои от чиновниците зад бюрата ме гледаха като човек, който умира от едра шарка.

Открих Хенеси на двора зад сградата. Внасяше ръчен багаж в един огромен кадилак.

Хенеси беше висок слаб мъж с безизразно лице и очи твърди като кремък.

— Ти ли си шофьорът? — запита той, измервайки ме отгоре до долу.

— Да — отговорих. — Ама кола, а?

— Ще я обикнеш — каза. — Погледни тук. — Той вдигна ръчната чанта. Беше кожена, а върху излъсканата й повърхност видях лицето си така ясно, като че огледало. — Излъскана на ръка — продължи Хенеси с такава горчивина, че настръхнах. — Има пет проклети чанти. Нужни са два часа на ден, за да ги поддържаш така. На мен ми се налага да върша това. Е, той ги иска в този вид и ти ще трябва да ги поддържаш.

— Искаш да кажеш, че трябва да лъскам багажа му? — запитах, зяпнал.

— Ще го правиш, ако искаш да останеш цял — отвърна Хенеси и постави чантата в багажника така, все едно, че беше направена от яйчени черупки. — Погледни колата. Още едно малко занимание за теб. Без никакво петънце, никакво масло по нея, излъскана, това се отнася и за купето. Всеки път, когато спираш, за да се нахрани генералът или да се облекчи, чистиш колата, схващаш ли? Той мрази да влиза в мръсна кола. Побъркан е на тая тема. Много пъти ям вечерята си с една ръка и чистя тая проклетница с другата. Не забравяй пепелниците. Дори да подуши миризмата на пепел, когато влиза в колата, той си го записва в бележничето.

— Какво бележниче?

Хенеси внимателно се изплю върху бетона, а после размаза с ботуша си.

— Ще опознаеш бележничето му. Всяко нещо, от което не е доволен, намира място в него. Всичко, което забравиш да свършиш, всяко петънце, всяка грешка влиза там. След това го връчва на майор Кей с инструкции и ти изяждаш калая. Аз получих три дни наказание, защото бях забравил да изпразня един пепелник.

Огледах огромната повърхност на колата и сърцето ми замря.

— Няма ли да дойдеш на обиколката? — запитах.

— Аз? — Хенеси отпусна студеното си като гранит лице в моментна усмивка. — Това е първият ми отпуск от четири месеца насам. Не, аз ще празнувам. Всичко е в твои ръце, сержант, и се надявам да се забавляваш така, както аз по време на отпуската си. Не смятам, че е много вероятно, но се надявам.

Отворих колата и погледнах таблото. Това беше най-хубавата кола, която бях виждал, да не говорим пък как беше поддържана. В нея имаше барче, а прозорците се отваряха и затваряха автоматично.

— Толкова ли е страшен, колкото чувам? — запитах без никаква надежда.

— Още по-лошо — каза Хенеси. — Знаеш ли какво ме озадачава?

— Ти ще кажеш.

Той се огледа крадешком отдясно наляво, преди да отговори.

— Как е успял да оцелее досега? Не разбирам как до днес не се е намерил някой, който да му забие ножа. — Той ме погледна с надежда. — Предстоят ти петнадесет дни с него. Ще бъдете само ти и той, няма да има друг, когото да тормози. Може би ти си човекът, който ще го направи. Може би до четиринадесетия ден ще ти дойде до гуша и ще теглиш ножа на копелето.

— Направи го, сержант, а тук всички — от полковника до мен ще се помолим на папата да те направи светец.

— Аз не се плаша така лесно — казах и му се ухилих. — Едно време служих в част под командуването на Патън. По-страшен от Патън няма.

Хенеси се вторачи в мен.

— Патън ли? И ти го наричаш страшен?

— Той е железен, по-страшен от него няма.

— Тогава те очакват чудесни преживявания — каза мечтателно Хенеси. — Ти още не си започнал да живееш: Патън, а? Най-голямата смешка, която съм чувал. Сержант, извинявай, че се хиля.

— Майорът каза, че ще ми кажеш всичко, което трябва да зная — заявих студено. — Това ли е всичко, или има още?

Хенеси извади от джоба си сгънат лист.

— Всичко съм ти записал. Ако пропуснеш нещо, сержант, губиш нашивките си. Слушай сега — обича да го будят в седем. Нито секунда по-рано или по-късно, по неговия часовник. Всичко трябва да е готово. Грижи се за обувките си. Той обича да е лъснат и езика, така че всеки път, когато ги чистиш, сваляй връзките. Ако открие боя по връзките, ще се вбеси. Обича ваната му да е с вода деветнайсет градуса и ако никога не си се опитвал бързо да напълниш ваната с вода с определена температура, очакват те сладки преживявания. — Хенеси погледна записките си и ми се усмихна лукаво. — Оставя протезата си в кутийка до леглото. Трябва да я лъскаш до блясък. И още един дребен каприз. Никакво петънце, или той вади бележника. Когато излезе от ваната, трябва да си приготвил кафе, два пръста уиски „Ват 69“ и една препечена филийка. Кафето да е двайсет и осем градуса, иначе в стаята ще стане ад. Докато се облича, излизаш, но чакаш отвън до вратата. Когато е готов, ще те повика. Той вика само веднъж, така че се прилепваш за вратата и си държиш отворени ушите. Не вика силно. Ще ти съобщи какво иска да прави през деня и ти го казва само веднъж. Ти нищо няма да си записваш — слушаш и запомняш, в противен случай вади бележника. Когато не се движиш из стаята, стоиш в поза мирно. Той държи хората да му стоят мирно — палците, прилепнали към шевовете на панталона, главата изправена, погледът — насочен напред и нагоре, никакво мърдане. Обича да му стоят така, затова не го забравяй, сержант. Говори само когато се обръща към теб, дори и проклетата кола да се запали, продължавай да караш, докато той не ти каже да спреш. — Хенеси млъкна и ме погледна. — Схващаш ли всичко, сержант?

— Схващам — отговорих мрачно.

— Вечер обича да се напива — продължи Хенеси. — Понякога така се гипсира, че не знае къде е. Тогава ти поемаш командуването. Той очаква ти да го прибереш вкъщи и да го сложиш да спи. Внимавай как се държиш с него. Когато е пиян, е като динамит. Видях как счупи ръката на един, защото не се отместил от пътя му достатъчно бързо. Ако поиска да кара колата, кажи си молитвата. Той е най-лудият шофьор на света, не дава и пукната пара как ще стигне до някъде, стига само да стигне. Не казвам, че не кара добре, но да надуваш с шейсет мили в час по тези тесни улици, е малко изнервящо за спътника му.

Погледнах часовника си. След две минути трябваше да се явя пред майор Кей.

— Благодаря — казах, — ти ми разказа всичко, което исках да зная. Дори и половината да е лъжа, пак звучи ужасно. Е, надявам се да прекараш добре отпуската си. Изглежда, че си я заслужил.

Хенеси ми намигна.

— Всичко е уговорено. Тя е мургава, пламенна и порочна. Не смятам, че ще видя дневната светлина през тези прекрасни петнадесет дни. Когато излизаш от Болоня, аз вече ще съм на път към нея.

Качих се в колата и я закарах пред главния вход. След това влязох и се явих пред майор Кей.

— Чакайте в колата, Чизхолм — заповяда той, изправяйки се на крака. — Генералът ще излезе след две минути.

Отново излязох.

Четирима полицаи с бели каски бяха застанали като статуи пред входа. Хенеси стоеше до вратата на колата с вдигната нагоре брадичка, с вдървено тяло. Заех мястото си до него в стойка мирно.

Не чакахме повече от две минути. Трима офицери излязоха — двама полковници и майор Кей. Застанаха мирно.

В този момент се появи генералът.

Беше облечен в сив костюм рибена кост и носеше мека шапка в ръката си. Изненада ме, тъй като очаквах да е в униформа.

Беше среден на ръст, със здраво телосложение и яки широки рамене. Лицето му беше с цвят на махагон — едро и месесто. Устата представляваше тънка линия, права и безформена. Очите — избеляло сини и хлътнали. Неспокойни очи, студени и далечни като снеговете на Еверест.

Премина по пътеката почти небрежно, но от погледа му не убягваше нищо. Почувствувах го върху себе си със силата на пламък на горелка. След това огледа колата. Обиколи я бавно, изучавайки я от всеки ъгъл.

— Ти ли си Чизхолм?

Гласът му беше мек и дълбок. Трябваше добре да се напрегнеш, за да чуеш какво казва.

— Да, сър.

— Хайде да погледнем двигателя.

Отворих капака и отстъпих.

Така се загледа в двигателя, като че ли никога не беше виждал подобно нещо.

— Това масло ли е, сержант? — запита той, сочейки капачката на разпределителя.

Погледнах.

Наложи се да погледна повторно, докато забележа тънък слой масло.

— Вероятно, сър.

Той извади бялата си носна кърпичка и избърса капачката. Показа ми черното петно върху снежнобелия лен.

— Това масло ли е, сержант?

— Да, сър.

— Кой е чистил колата?

— Хенеси се обади приглушено:

— Аз, сър.

— О, да, Хенеси, отново ти. Колко пъти още трябва да ти казвам, че не обичам масло върху кърпата си? — Той сви носната си кърпичка на топка и я хвърли на улицата. — Майор Кей!

Майор Кей направи крачка напред.

— Сър!

— Петнадесет дни работа в кухнята за този и отменете отпуската му.

— Да, сър.

Генералът ме погледна.

Отворих вратата на колата, преди да успее да каже нещо. Погледна ме още веднъж изучаващо и с любопитство. Когато затварях вратата, тя го удари по гърба и той го усети.

Качи се в колата и се нагласи.

Затворих вратата, плъзнах се зад волана и запалих двигателя.

Мекият глас промърмори зад гърба ми:

— Карай.

Включих на скорост и колата се отдели от бордюра. С крайчеца на окото си забелязах как двамата полковници и майор Кей отдадоха чест.

Последното, което видях, беше побелялото отчаяно лице на Хенеси.

Все едно, че карах празна кола, ако се съди по реакцните на генерала от Болоня до Флоренция.

Но през цялото време усещах присъствието му. Чувах как преглъща. Знаех кога променя положението си. И най-слабият звук, който идваше от него, ме караше да бъда нащрек като резерва в бейзболен мач, когато някой играч се готви за заключителен удар.

Не можех да си представя в какво състояние щяха да бъдат нервите ми към края на петнадесетте дни, ако продължаваше така.

Пристигнахме в Гранд хотела на брега на Арно точно в тринадесет нула нула. Бях вече навън и му отворих вратата, преди колата да беше спряла съвсем.

Докато излизаше, той ми хвърли изпитателен, пълен с любопитство поглед.

— Предай багажа на служителите на хотела. Откарай колата в гаража. Днес повече няма да ни трябва. Запазил съм стая за теб. Обядвай и ще се срещнем пред рецепцията в четиринадесет нула нула.

— Да, сър.

Наблюдавах го как върви по широкия тротоар и изчезва в хотела. Ходеше изправен, но вървеше бавно като човек, страдащ тайно от някаква болест. Сетих се за казаното от лейтенант Ролинс, че генералът е в отпуск по болест и се чудех какво ли му е.

Извадих багажа и го предадох на двамата портиери на хотела, като ги предупредих да го носят внимателно.

После откарах колата до гаража. Преди да я заключа, я проверих цялата. Беше покрита с прах, на пода отзад имаше много пепел.

Той каза, че колата няма да ни трябва следобед, но нищо нямаше да го спре да промени мнението си. Реших през половината от обедната почивка да я изчистя отвътре и да избърша прахта.

Работих бързо, отново приведох колата във вид, но ми отне близо четиридесет минути. Когато най-накрая я настаних в един от гаражите, който се заключваше, бях плувнал в пот.

Изтичах до рецепцията, взех ключа от стаята си, качих се с асансьора на втория етаж, преминах коридора, дълъг почти половин миля, докато стигнах до стаята си.

Беше хубава стая с изглед към Арно. Щом извадих багажа си, звъннах на рецепцията и поръчах да ми донесат сандвичи с наденичка и половин бутилка вино розе. Докато изгълтам сандвичите, докато се измия и избърша, стана почти два часа.

Появих се на рецепцията в същия момент като него.

— Ще отидем в салона — каза той, — за да решим какво ще правим.

Влязохме в салона.

Там седяха неколцина генералщабни офицери на чашка кафе и коняк, няколко дами с вид на вдовици, италиански бизнесмени, както и двама генерал-лейтенанти, които се загледаха в мен, като че ли не можеха да повярват на очите си. Сержант в салона на Гранд хотела! Нещо нечувано! След това забелязаха генерала и бързо се сетиха, че закъсняват за среща.

Генералът седна на една маса, а аз застанах пред него, докато дамите и бизнесмените ме зяпаха.

— Седни, сержант — каза генералът — и да видим какво ще правим.

Седнах на крайчеца на стола и зачаках.

— Имаме само четири дни тук — продължи той. — Бих искал да видя колкото се може повече. Какво предлагаш?

— Катедралата, епископството и параклисите на Медичите ще стигнат за този следобед, сър. Утре галерията Уфици и двореца Векио, а след обяда двореца Пити и площадчето Микеланджело. На следващия ден Санта Кроче и Барджело. Сетне отиваме в Сан Марко, където ще видите картината на Фра Анджелико, а после ще ви разведа из града, за да ви покажа различните дворци. Последния ден бихме могли да отидем до Фиезоле и да хвърлим поглед на околността.

Той кимна с глава.

— Това е свързано с културата. А вечерите?

— Зависи какво искате да правите, сър. Във Флоренция няма много нощен живот, освен кафенета с оркестри, няколко игрални зали и операта. Зная няколко места, където танцьорките си показват краката, но не са много.

Изгледа ме дълго и втренчено.

— А жени?

Това малко ме стресна, но не му дадох възможност Да го забележи.

— Само едно място е от класа. Не съм ходил там, но съм чувал, че не е лошо. Останалото са обичайните вертепи, а някои от тях са опасни.

— В какво отношение са опасни?

— Там имат навика да удрят по главата и да задигат парите, сър.

Той се усмихна безрадостно.

— Обичам страшните места, сержант. След цялата тази култура, ще имам нужда да се разтоваря. Ще обиколим някои от тези вертепи да видим ще успеем ли да накараме някого да ме удари по главата.

— Да, сър.

От вътрешния джоб на сакото си извади дебел портфейл и го отвори. Беше натъпкан с банкноти от по хиляда лири.

— Това ще послужи за примамка да започнат нещо, нали, сержант? — Той размаха портфейла към мен Мислиш ли, че от това ще ги засърбят ръцете?

— Да, сър.

Той кимна, извади две банкноти и ми ги подхвърли.

— Иди и си купи костюм. Отсега нататък не искам да носиш униформа. — Отправи ми лека студена усмивчица. — И двамата сме във ваканция, сержант.

— Да, сър.

Взех двете банкноти.

Той погледна джобния си часовник.

— Върни се до петнайсет нула нула, преоблечен и готов за излизане.

— Да, сър.

Претрепах се, докато купих костюм, риза и вратовръзка, върнах се в хотела, преоблякох се, но успях с всичко до три часа.

Той ме чакаше на рецепцията.

— Какъв си бил, преди да се присъединиш към армията, Чизхолм?

— Архитект, сър.

Той кимна.

— Не забравяй, че сега си войник — каза, вторачил избелелите си сини очи в лицето ми. — Да си архитект в мирно време е хубаво, но няма никаква полза, когато си на война.

— Не, сър.

— Изкарай колата. Не ми се ходи пеша.

Отидох до гаража и закарах колата пред главния: вход.

— Генералът излезе и я огледа. Обиколи я бавно, изследвайки я много внимателно.

Застанах в готовност до вратата и когато наближи, я отворих.

Той надникна вътре, огледа пепелниците, а след това влезе.

Докато се облягаше на възглавниците каза:

— Благодаря ти, че си се погрижил за колата. Ставам капризен стар човек, но обичам да е чиста.

Толкова се изненадах, че за малко да се издам.

— Да, сър — отговорих и седнах зад кормилото.

В този момент той почти ми хареса.

Наближаваше седем и половина, когато се върнахме в хотела.

— Остави я тук — нареди той, докато излизаше. — Довечера ще ни трябва.

— Да, сър.

— Чакай ме на рецепцията в девет нула нула.

Той влезе в хотела, разглеждайки купчина пощенски картички, които купи в катедралата, епископството и параклисите на Медичите.

Изпразних пепелниците, пометох колата и десет минути я бърсах от прахта. След това влязох в хотела.

Огледах се дали не е във фоайето, преди да отида до малкия американски бар. Поръчах си двойно уиски. Имах нужда от него. Целият следобед генералът попиваше информация, както гъба попива водата.

Изследвахме всеки сантиметър от катедралата, прекарахме двадесет минути пред „Пиета“ на Микеланджело, а той ме разпитваше за историята й. Останахме дълго пред бронзовите врати на Гиберти пред епископството, докато той изследваше всяка чудотворна част от тях като човек, решен да попие цялата красота, преди да ослепее. Застояхме се в параклиса на Медичите дълго след като стана време за затваряне, а уредникът ни следваше по петите с надеждата, че ще си тръгнем, но не искаше да обижда синьора, който му даде две хиляди лири, за да може да се разхожда необезпокояван.

Генералът седна под шедьовъра на Микеланджело „Нощ и ден“, а аз му разказвах историята на семейство Медичи и виждах как попива всяка дума с почти фанатичен интерес.

Когато излязохме на шумната оживена улица той каза:

— Това ми достави удоволствие, Чизхолм. Благодаря. Ако си такъв архитект, какъвто и гид, сигурно си много добър архитект.

Висока похвала.

След като изпих питието, влязох в ресторанта. Предложиха ми маса в един ъгъл, далеч от лъскавите шапки и спекулантите. Това беше една от най-хубавите вечери, които съм прекарвал.

Когато свърших, се качих в стаята си, измих се, обръснах се и се изтегнах върху леглото да си почина до девет часа.

Сега, след като разполагах с време и възможност да наблюдавам генерала отблизо, дойдох до заключението, че в него имаше нещо странно.

През цялото време, докато бяхме заедно, чувствувах силно напрежение. Бях като слепец, крачещ по лед, който знае, че някъде той е изтънял, но е неспособен да види тези места, сигурен, че рано или късно ще пропадне в някоя дупка.

Съвсем очевидно беше, че пие прекалено много. Имаше измити, воднисти очи на пияница, а ако се вгледаше човек по-отблизо в него, би забелязал, че под силния слънчев загар, кожата му е насечена от мънички лилавеещи венички, които не се забелязваха на пръв поглед.

Но не само пиенето беше особеното. Очите му шареха неспокойно. Те с трепет обикаляха стаята подобно стрелкане на змийско езиче — като че ли той си мислеше, че някой се готви да го застреля и трябва непрекъснато да бъде нащрек, за да се наведе бързо. В погледа му нямаше страх. Не беше уплашен. Беше нащрек да не би да се случи нещо, но не само в един или друг момент, а през цялото време.

Много често лицето му се сгърчваше, като че ли усещаше внезапна остра пронизваща болка и тези конвулсии ме безпокояха. Ръцете му бяха неспокойни като очите. Широките му потъмнели силни ръце с къси дебели пръсти и излъскани нокти, бяха поддържани безукорно чисти. Те непрекъснато се движеха — барабаняха по коленете му или бавно се местеха нагоре-надолу по предната част на дрехата му, свиваха се и се разпускаха.

Той беше най-неспокойният мъж, когото съм срещал и инстинктивно знаех, че под повърхността, която трудно контролираше, се криеше жесток и брутален характер.

Продължих да си мисля за него още известно време, докато стана девет без няколко минути, после слязох и се срещнахме при рецепцията.

Беше се преоблякъл в тъмносин костюм и в момента, в който го погледнах, ми стана ясно, че го е ударил на пиянство.

Лицето му беше зачервено, по челото му беше избила пот, а очите му блестяха.

Но се държеше здраво на крака. Когато вървеше през фоайето, не залиташе. Имах обаче неприятното усещане, че е в лошо настроение и само трябва да му дам повод, за да си го излее на мен.

Отворих вратата на колата.

Той влезе и потъна върху възглавниците.

Чаках, държейки вратата с поглед към него.

— Какво си ме зяпнал, а? — запита той, поглеждайки ме свирепо. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Очаквам нареждания, сър — отговорих, застинал в поза сякаш съм глътнал бастун и гледайки над главата му.

Прокара ръка по лицето си и ме погледна безучастно.

— По дяволите! Не зная. Това е твоя работа … — Спря, разклати глава, като че се опитваше да проясни мозъка си, после продължи — Ей, чакай малко. А оново място, дето си показвали краката, за което ми разказа? Я да отидем там. Хайде, давай!

— Да, сър.

Подкарах възможно най-бързо по тясната улица покрай брега на реката, завих наляво по Виа де Торнабуони, на дясно по Виа Порта Роса, покрай Меркато Нуово, по една странична уличка след площад дела Синьория и спрях пред триетажна сграда. Над двойните стъклени врати беше поставен неонов надпис, с червени и зелени букви пишеше „Казино“.

Отворих вратата.

— Това е мястото, сър.

Излезе бавно и се загледа в надписа.

— Няма вид на нещо особено.

— Аз и не смятам, че е, сър.

— Изчакай ме. Може би няма да се забавя.

Той бутна стъклените врати и изчезна надолу по стълбите.

Качих се в колата, изтеглих я от входа и запалих цигара.

Така чаках пет часа в колата — най-дългите пет часа, които, някога съм прекарвал.

Около два часа излезе.

Откарах колата до него, скочих навън и отворих вратата.

Той влезе, без да каже нито дума. Вонеше на спирт и доста опипва, докато се намести върху възглавниците. След това се отпусна толкова тежко, че пружините изстенаха.

— Към хотела — каза, облегна глава назад и затвори очи.

Откарах го обратно в хотела.

Когато отворих вратата, спеше.

Наведох се и леко докоснах рамото му.

Той се събуди толкова бързо, че ми изкара акъла.

За момент остана да лежи върху възглавниците, без да възприема света, но в следващата секунда изпъна гръб, а лявата му ръка сграбчи китката ми в мъртва хватка.

Изви ръката ми жестоко, повличайки ме напред и аз паднах на колене на пода на колата. С дясната си ръка ме хвана за гърлото, а пръстите му се впиха в плътта ми като стоманени куки.

В армията съм попадал на мъже по-силни и по-здрави от мен, но когато се борех с тях, усещах, че мога да ги надвия.

Но в тази парализираща, убийствена хватка, разбрах, че нямам шанс да оцелея и се уплаших до глупост.

Държа ме така може би няколко секунди, които ми се сториха безкрайни, а после ме пусна.

— Каква дяволска игра играеш? — изръмжа. — Как се осмеляваш да докосваш офицер!

Аз се изпънах, поех въздух и някакси застанах мирно.

— Бях решил да ти счупя проклетия врат — продължи той. — Ако отново се допреш до мен, ще те дам на военен съд.

— Да, сър.

Бавно излезе от колата.

— За това ще получиш седем дни затвор, сержант — каза, гледайки ме. — Това може да те научи да държиш ръцете си прибрани!

После бавно влезе в хотела, без да се обръща. Опипах с ръце врата си и изругах.

Точно в седем на следващата сутрин почуках на вратата му.

Ако не бях напрегнал слуха си, нямаше да чуя, че ми казва да вляза.

Отворих вратата и влязох с подноса.

Стоеше до прозореца, косата му беше разрешена, цигара висеше от отпуснатата му уста. Изглеждаше десет години по-възрастен от предишната вечер, под очите му имаше кръгове с цвят на олово.

— Добро утро, сержант — поздрави ме меко.

— Добро утро, сър.

Оставих подноса и застанах мирно. Той се приближи, погледна какво има върху него, взе уискито и го отнесе до прозореца.

— Приготви ми ваната, сержант.

— Да, сър.

Пуснах водата, измерих температурата, добавих още студена вода и реших, че ще стане точно, докато си свърши уискито и се върнах в спалнята.

— Какво ще правим днес? — запита.

Беше изпил уискито и държеше празната чаша в голямата си кафеникава ръка, като че ли не знаеше какво да прави с нея.

— Тази сутрин искахте да видите галерията Уфици и двореца Векио, сър — казах. — А следобед — двореца Пити и площадчето Микеланджело.

Той се намръщи.

— На това ли се бяхме спрели?

— Да, сър.

Разроши косата си още повече, остави чашата и се приближи до нощното шкафче.

— Смятам, че има и по-добър вариант — каза той. — Разгледай ги.

Подаде ми пощенските картички от катедралата, от епископството и от параклисите на Медичите, които купи предишната вечер.

— Не зная откъде дойдоха — недоумяваше. — Вероятно управителят на хотела ми ги е изпратил, но ми изглеждат много хубави.

Аз го гледах и той ме гледаше.

— Катедралата изглежда прекрасна — продължи той. — Смятам, че с нея трябва да започнем. Виж тази кула — как се нарича?

— „Кампаниле“, сър.

Седна на леглото и потърка очи с длани.

— Да. Е, за Бога, първо това трябва да видим. Твоята работа е да действуваш като гид, сержант. Не би трябвало аз да ти го казвам. Погледни това нещо на Медичите. Виждал ли си нещо подобно? Аз не съм. И там ще отидем. Може утре да отидем в тази твоя галерия.

Искаше ми се да кажа нещо, но се спрях.

— Точно в девет на рецепцията, сержант.

— Да, сър.

Извърнах лице, стегнато извървях разстоянието до вратата, отворих я и излязох.

Слязох в ресторанта и си поръчах закуска. Докато дъвчех няколко кифли с масло и мармелад, се замислих за генерала.

Дали не ме будалкаше с надеждата, че ще кажа нещо ненавременно и ще му дам възможност да ми лепне някое обвинение или наистина е забравил къде бяхме предишния следобед? Ако беше забравил, това означаваше, че е болен и отново си спомних, че е в отпуск по болест, както ми каза лейтенант Ролинс.

Ако е забравил, значи е зле. Можеше да посещава катедралата, епископството, параклиса на Медичите до края на отпуската си. Дори да пожелае да я удължи.

Много мъже след битки губеха разсъдъка си. Това състояние го наричаха психическо разстройство вследствие на тежки бойни условия, военна невроза или нещо подобно. Много от тях се побъркваха. Срещал съм такива и съм виждал какво се случва с тях. Може да е мръднал малко и генералът.

Реших да го наблюдавам няколко дни и ако продължава да се държи странно, да се обадя на майор Кей и да го попитам какво да правя.

Идеята беше много добра, но щеше да бъде още по-добре, ако веднага му се бях обадил. Ако го бях направил, нямаше да се забъркам в тази каша, но тогава не бях сигурен и не ми се искаше да си търся белята.

Опасна работа е сержант да се обади на майор и да му каже, че генерал се е побъркал.

Генералът ме очакваше на рецепцията, когато излизах от салона точно в девет часа.

— Първо ще отидем в катедралата — заяви той. — Портиерът ми каза, че трябва непременно да се види. Това трябваше да ти е известно, сержант.

— Да, сър.

Излезе и внимателно разгледа колата. Дори избърса главата на разпределителя с носната си кърпичка. Преди около половин час със собствената си кърпичка бях изтрил всяка част, всяка тръбичка, всяко проклето съединение, бях сигурен, че няма да открие масло и той наистина не откри.

Изследва колата отвън и отвътре. Не откри за какво да мърмори, затова влезе и седна.

Закарах го до катедралата.

Беше като копие с индиго на предишния следобед. Разгледа всеки сантиметър. Остана вторачен в „Пиета“ на Микеланджело като че ли никога по-рано не беше я виждал, и ме накара да му разкажа историята й. Изследва бронзовите врати на Гиберти пред епископството. Отидохме до параклиса на Медичите и аз му разказах историята на семейство Медичи, докато той седеше под „Нощ и ден“ на Микеланджело точно както направи предишния следобед.

Поглъщаше информацията със същия фанатичен интерес, но този път аз не се заблудих. Дори си купи същите пощенски картички.

Върнахме се в хотела навреме за обяд.

— Къде ще ходим следобед? — запита, докато излизаше от колата.

— Има и една галерия Уфици, ако ви интересуват картини, сър. Повечето от най-големите италиански шедьоври са изложени там.

— Искам да видя картините. Разбираш ли нещо от картини, сержант?

— Малко, но достатъчно за да ви покажа някои интересни неща, сър. Ако искате повече подробности, ще наемем гид.

— Не искам подробности. Смятам, че ти можеш да разкажеш това, което бих искал да зная. Четиридесет нула нула.

Още веднъж почувствувах изкушение да се обадя на майор Кей, но не го направих. Реших да видя какво ще се случи следобед и вечерта. Ако продължаваше да се държи странно, на сутринта щях да се обадя на майора.

След обяда отидохме в галерията Уфици.

Чувствувах се щастлив, че бях прекарал много часове в галерията в годините преди войната. Познанията ми се оказаха много полезни, тъй като той искаше да знае подробностите за живота на художниците, как са смесвали боите, значението на „Пролет“ на Ботичели и куп други въпроси.

Върнахме се в хотела около шест часа. Купи си цяла камара картички от шедьоврите, които особено му харесаха и ми каза да се кача в стаята му, за да ги разгледаме. Отново ме накара да му разкажа историята на художниците, докато бързо си водеше записки на гърба на картичките. Свършихме това до седем и половина.

— Надявам се да приключим утре — каза той и остави картичкита настрана. — Днешният ден ми хареса, сержант. Ти си много добър гид. Да можех да имам твоите познания за живописта. Това е тема, която ме интересува.

Предложих му да прочете „Животът на художниците“ на Васари и той си записа в бележника.

— Иди и се нахрани. Какво ще правим тази вечер?

Каквото желаете, сър.

— Аха. — Гледаше ме безизразно. — Не спомена ли че в града има някакво шоу, където си показват краката? Може да е забавно.

— Има такова, сър, но не е нищо особено.

— Ще рискувам. Трябва да си отдъхна, сържант. Не мога да се образовам денем и нощем. Ще отидем на шоуто.

Сърцето ми замря.

— Да, сър.

— Точно в двадесет и един нула нула, сержант.

— Да, сър.

Представих си още едно петчасово чакане в колата.

Когато се срещнахме в девет часа, носех двеста и петдесетграмово шишенце уиски във вътрешния си джоб и роман. Нямах намерение да седя пет часа в колата само с мислете си.

Заведох го в същото казино. Той направи същата забележка и аз се съгласих с него.

— Изчакай ме. Сигурно няма да се бавя.

Но този път не сглупих. Настаних се с книгата и шишенцето уиски и го забравих.

Около единадесет часа случайно вдигнах поглед и го видях на входа на казиното, втренчил поглед в мене. Бързо прибрах нещата, запалих колата и я откарах до него.

— Какво, по дяволите, си мислиш, та ме караш да чакам? — каза яростно той с ниския си глас. — Боже мой! Ще те науча да седиш буден! Заради това ще загубиш нашивките си и ще се погрижа да не получиш повече повишение.

— Да, сър.

Той влезе в колата.

— Карай до края на улицата и там спри.

Вече беше пиян, но не толкова, колкото предишната вечер.

Стигнах до края на улицата и спрях.

Трябваше да чакаме.

Останахме може би десет минути, когато чух тропането на дървени обувки по тротоара.

— Отвори вратата — каза тихо генералът.

Слязох.

По улицата към нас вървеше високо русо момиче, облечено с кожено палто, без шапка, с обувки с много високи токове.

Нямаше повече от двадесет и две-двадесет и три години, но беше опитна в греха. Имаше големи очи с твърд поглед, дори дебелият слой червило не смекчаваше алчността и упоритостта на устните й.

Спря до колата и аз отворих вратата.

Когато влезе, долових мириса на парфюма й, понасяше се единствено гарниран с много свеж въздух наоколо.

Тя седна до генерала и го потупа по ръката. — Каква прекрасна кола, скъпи — каза, показвайки му малките си бели зъби. Разтвори палтото си. Имаше едър бюст, който, изглежда, е специалитет на италианките. Той трудно се вместваше във вечерната й рокля без презрамки.

— Къде живееш? — запита генералът, гледайки я сякаш поглеждаше непочистено оръжие.

— На Виа Специали, не е далече, скъпи.

— Знаеш ли къде е, сержант?

— Да, сър.

— Тогава карай натам.

Затворих вратата, седнах зад кормилото и подкарах бързо по Виа Деи Магацини, покрай църквата на Орсанмикеле до Виа Специали и там намалих.

— Това е улицата, сър.

— Къщата до стълба — каза момичето, навеждайки се напред.

Спрях до електрическия стълб, излязох и отворих вратата на колата.

Момичето излезе, бързо и лукаво ми намигна, след това пресече тротоара и започна да рови из чантата за ключ.

Генералът излезе бавно от колата. Хвърли поглед към къщата и се намръщи.

Тя беше висока, тясна, потънала в тъмнина.

— Почакай тук, сержант — каза тихо. — Отваряй си ушите. Ако ме чуеш да викам, тичай вътре.

— Да, сър.

Той се приближи до момичето, когато то отключи вратата.

Чух я да казва:

— Не вдигай шум, скъпи. Тук не трябва да водя приятели мъже.

Видях ги да изчезват в тъмното антре и външната врата се хлопна.

Запалих цигара, пресякох улицата и погледът ми се плъзна нагоре по къщата. След около три или четири минути в една стая на последния етаж се запали лампа и освети жълта щора.

Пет етажа, помислих си мрачно. Дано да не ме извика.

Крачих напред-назад в продължение сигурно на един час и изведнъж видях сянка да минава зад осветената щора. Разпознах едрите, яки рамене и главата на генерала с форма на куршум. Той премина три пъти покрай щората и аз се зачудих какво ли може да прави. След това спря, вдигна щората и отвори прозореца.

Наведе се и погледна надолу.

Аз вдигнах поглед към него и махнах с ръка, за да привлека вниманието му.

— Ти ли си, сержант?

Гласът му — нисък и мек — едва достигна до мен. — Да, сър.

— Трябваш ми. Качи се.

Не бях сигурен дали съм го чул правилно.

— Да се кача ли, сър? — извиках.

— Да, да те вземат дяволите! Качи се!

Озадачен, прекосих улицата, отворих външната врата и слепешком открих пътя в тъмното антре. Успях да различа стълбището. Заизкачвах се тихо, минах по един коридор, пак открих стълби и ги заизкачвах. Продължих да се катеря така, опипом намирайки пътя си в тъмнината, докато накрая реших, че ще се изкачвам цяла нощ.

Над себе си изведнъж забелязах светлина и забързах.

— Хайде, сержант — изсъска генералът нетърпеливо. Стоеше на площадката и гледаше над перилото към мен. — Няма да останем тук цяла нощ.

Притичах по последните стъпала, докато стигна до него на площадката. Дишах тежко.

— Да, сър?

— Имам нужда от помощта ти, сержант. — Стоеше с гръб към светлината, не виждах ясно лицето му, но не ми се понрави забързаното дишане на пресекулки, нито пък хрипливия му глас.

— Да, сър — отговорих, взирайки се в него.

— Влез и виж какво можеш да направиш с нея. Струва ми се, че издъхна.

Поколебах се.

— Издъхнала, сър?

— Влизай вътре, дявол да те вземе!

От внезапната злоба в гласа му по гърба ми полазиха мравки. Тогава разбрах, че в стаята нещо не е наред.

Минах покрай него, отидох до вратата и погледнах в осветената стая.

Беше просторна, обзаведена с големи фотьойли, диван, килимчета в свежи цветове и бюфет, пълен с бутилки. В дъното имаше арка, която водеше към спалнята. Оттам, откъдето бях застанал, виждах крака на диван-легло.

— Тя е в спалнята — каза генералът. — Влез и я погледни.

Още докато стоях на прага, усетих някаква странна миризма, която като че разпознавах.

— Това може да не й хареса, сър — се обадих с пресъхнала уста.

— Няма да има нищо против — каза генералът и дебелите му пръсти стиснаха ръката ми. Избута ме напред. — Иди и я погледни.

Прекосих стаята, но докато стигнах арката, вече знаех от какво е миризмата. Стомахът ми се сви на топка и ми призля, но трябваше да се уверя.

Застанал под арката, погледнах в стаята и към леглото. Почувствувах студена пот върху цялото си тяло и изведнъж устата ми се изпълни със слюнка.

Виждал съм човек с разкъсан гръден кош от минохвъргачка. Виждал съм как снаряд пада върху пет души, застанали около сандък с боеприпаси, заиграли се на джин-рум. Случвало ми се е да видя пилот да лети като вързоп с пламнал парашут и да пада на петнадесетина метра от мен, смлян на каша. Но никога не бях виждал нещо толкова ужасно и отвратително като онова, което зърнах върху леглото.

Ножът се намираше захвърлен на пода — голям нож за рязане, червен от кръвта й. Беше я насякъл на парчета. Беше я разпорил, както се разпаря прасе. Единствено лицето й беше останало недокоснато.

То беше застинало в гримаса на ужас, големите й очи бяха широко разтворени и втренчени, белите й зъби блестяха на светлината на лампата, а русата й коса бе разпръсната по възглавницата.

Затворих очи и се обърнах, усетих гадене. Подпрях се с ръце на стената, борейки се с неотложната нужда да повърна, тялото ми беше студено като лед.

— По-добре седни, сержант — каза генералът. — Не изглеждаш добре.

Успях да потисна гаденето, стегнах се и го погледнах.

Беше застанал до вратата. В дясната си ръка държеше автоматичен берета, насочен към мен.

Малкият швейцарски часовник върху камината отмери половин час, острият му звук като на камбана отекна силно в тишината на стаята.

— Седни, сержант. Искам да говоря с теб.

Седнах върху страничната облегалка на дивана.

— Добре ми дойде. Краката ми трепереха.

Той се раздвижи бавно из стаята, като непрекъснато ме държеше на прицел и стигна до бюфета. Сипа две големи дози уиски, без да отклонява дулото, взе едната чаша, отмести се и посочи с глава към другата.

— Вземи, сержант, и седни.

Отидох до бюфета, взех чашата и се върнах до дивана. Ръката ми така се тресеше, че разсипах част от питието върху килима.

Генералът изпи своето уиски на една голяма глътка. Аз посръбвах от моето по-бавно.

— Така е по-добре — каза и остави чашата си върху масата. — Имах нужда от това. — Докосна с пръсти челото си, поклати глава и се намръщи. — Видя ли какво направих с нея?

— Да — отвърнах.

— Това го наричат внезапен пристъп на мозъчно разстройство, предполагам — каза той и отново поклати глава. — От месеци чакам да го направя. Колко странно, сержант, как подобна идея започва да пълзи у човека. Може би ако позволяваха на генералите да стигат до фронтовата линия и да помирисват врага, това нямаше да се случи. Не съм създаден да работя зад бюро. От време на време трябва да се окъпя в кървава баня. Мисълта за нея расте в съзнанието ми. Продължава да расте дотогава, докато вече не мога да мисля за нищо друго, не мога да работя повече, затова се налага да изпусна малко пара.

Нищо не отговорих. Не бях в състояние.

— Е, свърши се работата — продължи той и седна върху подлакътника на един фотьойл. — Вече се чувствам много по-добре. Утре ще съм в състояние отново да работя. — Извади табакера, запали си цигара и хвърли табакерата към мен. — Пуши, сержант. Трябва да си поговорим сериозно.

Оставих табакерата да лежи в краката ми.

— Много е досадно, понеже ще вдигнат шум около нея. Тя не заслужава, но ще се опитат да го припишат на някого. Сега ще ти задам един въпрос и искам непредубеден отговор. Кой, смяташ, че е по-важен за армията — ти или аз?

Погледнах го.

— Хайде, сержант. Можеш да отговориш на този въпрос — рече той кротко.

— Предполагам, че вие сте или по-скоро бяхте — казах дрезгаво.

Той се усмихна.

— Все още съм, сержант. Сега, след като отървах съзнанието си от тази дребна задача, съм много добре. В състояние съм да изкарам още няколко години, без подобна мисъл отново да ме обезпокои. Познавам се. Това не се случва за първи път.

Издуха дима през широките си ноздри.

— Искам ти да поемеш отговорността за това, сержант. Все някой трябва да го направи. Армията не може да се справи без мен, но без теб може прекрасно.

Имах предчувствието, че нещо подобно ми предстои.

— Това е убийство, генерале — започнах, опитвайки се да запазя спокойствие. — Не мога да поема подобна отговорност. Вие го извършихте, вие трябва да си платите.

Стана и се отправи към бутилката с уиски, сипа си нова порция и се върна до стола.

— Армията преди всичко, сержант — заяви той и седна. — Слушай сега. Ти ми харесваш. Нямаше да ти говоря така, ако не те харесвах. Ти си добро момче. Най-добрият шибан сержант, когото съм срещал. За това ще ти дам възможност да живеещ. Ако не те харесвах, щях да ти пусна куршума още когато отиваше да погледнеш в онази стая. След това щях да извикам полицията и да им кажа, че съм те намерил тук. Че си откраднал колата ми, че съм те последвал и съм влязъл тук след като си я убил. Нападнал си ме и затова се е наложило да те застрелям. И тъй като съм този, който съм, те биха ми повярвали.

Седях и го гледах, някаква студена тръпка пропълзя по гърба ми.

— Така че или ще се съгласиш да поемеш вината, или ще трябва да те застрелям, сержант. Е, не се плаши. Ако се съгласиш да поемеш вината и да си държиш устата затворена, ще направя така, че да избягаш. Ще ти дам пари и един час преднина. След един час ще се обадя на полицията и ще им съобщя, че ти си виновен за бъркотията в другата стая. Как ти се струва това?

— Вие не можете да го направите! — казах разтреперан. — Не може да се измъкнете така.

— Не се прави на глупак! — изръмжа той и погледът му стана по-суров. — Естествено, че ще се измъкна. Сержанти колкото щеш. Войната може без теб, но без мен — не. Решавай.

— Но те ще разберат, че сте вие! — извиках трескаво. — В казиното вие сте разговаряли с момичето. Трябва да са ви видели.

Поклати глава.

— Не съм говорил с нея. Трябваше само да си вдигна пръста. Никой не ме е видял да го правя, за нея това беше напълно достатъчно, за да си грабне палтото и да хукне след мен. — Той извади нещо от джоба си и го задържа между пръстите. — Взех личната ти карта, докато ти бършеше колата, сержант. Не трябваше да я оставяш където ти падне. Ще я намерят до леглото. Това ще им е достатъчно. Тя и моето свидетелствуване. — Изправи се внезапно, с насочен пистолет към мен. — Да те застрелям ли сега, или да ти дам възможност да поемеш вината?

Припомних си голямата му сила. Дори и да успеех да му изтръгна оръжието, знаех, че не мога да го надвия. Знаех също, гледайки твърдото му безизразно лице, че само част от секундата ме дели от куршума.

— Ще поема вината — казах.

Той си отдъхна, кимна и се усмихна.

— Радвам се, сержант. Не ми се искаше да те застрелям. Ще можеш да се оправиш, ако използуваш главата си. Ще ти дам достатъчно пари, за да издържиш. Сега слушай. Вземи колата и карай колкото можеш по-бързо до Перуджа. Остави я там. Замини за Рим. Ще трябва да се движиш пеша и да избягваш главните пътища. Веднъж да стигаеш до Рим, си спасен. Ще им кажа, че си в униформа. Няма да се сетят да те търсят в цивилни дрехи. Може да се криеш, докато бурята утихне, а това ще стане съвсем скоро. След няколко дни боевете ще спрат, а италианците ше бъдат твърде заети да сложат ред в къщата си, за да ги е грижа да те търсят.

Извади портфейла си, преброи десет банкноти от по десет хиляди лири, смачка ги на топка и ги хвърли в скута ми.

— Би трябвало да ти стигнат за известно време. Хайде, тръгвай…

— В моята част ще сметнат, че съм дезертирал… — започнах аз.

— Не ми говори глупости. В твоята част ще разберат, че си убил жена. Няма да чакат да се върнеш. Хайде, тръгвай. Имаш един час. Всяка секунда, която губиш за приказки, стяга примката около врата ти.

Изправих се и поех към вратата.

Беретата ме следваше по цялото разстояние.

— Не си мислете, че ще се отървете — казах.

— Ще се отърва — заяви той и се усмихна. — Хайде, тръгвай.

Отворих вратата и започна дългото, сляпо слизане по тъмните стълби.