Смърт край Лаго Маджоре

СЕДМА ГЛАВА

Докато карах по тесния път, който опасваше Лаго и щеше да ме отведе в Ароло, си мислех какъв късмет имам, че капитулацията на германската армия зае челно място във вестниците в същото време, когато откриха тялото на жената. Капитулацията на Германия измести всички други новини.

Това, което подразбрах от две кратки откъслечни съобщения в един вестник беше, че генералът не бе позвънил на полицията. Той явно е изчакал да тръгна, пуснал е личната ми карта до леглото и се е върнал в хотела.

Обадил се е на полицията, че колата му е открадната и телефонирал на майор Кей, че съм дезертирал. Това станало три дни, преди да открият тялото. Тогава, генералът бил вече в Болоня. Дори не бяха го разпитвали за убийството.

Не бях в опасност. Вече бях стигнал в Рим, когато италианската полиция започна хаотично издирването ми. В Рим се запознах с Торчи, който джебчийствуваше в катедралата Свети Петър. Тъкмо той даде идеята да стана гид и ми намери стая до тази, която заемаха със Симона.

Разказах му, че съм дезертирал от армията — обяснение, което задоволи любопитството му. Самият той беше дезертирал от италианската армия преди няколко месеца и смяташе, че нито един здравомислещ човек не остава в армията повече, отколкото може да издържи.

По онова време почти не излизаха вестници и в онзи, който открих, имаше само едно кратко съобщение за убийството и едно за откраднатата кола на генерала.

В новината за убийството се казваше, че полицията издирва сержант Дейвид Чешъм, който, според тях, би могъл да им помогне да разрешат мистерията.

Тъй като полицията, очевидно търсеше сержант Чешъм, допуснах, че е безопасно да използувам собственото си име и се надявах, че съвсем малко хора биха си спомнили краткото съобщение.

Спомняйки си за всичко това, докато карах по тесния път, струваше ми се, че събитията отпреди шест години не са се случили с мене. През първите шест бях доволен, че съм останал в Италия, печелех си препитанието като гид, пътувах от град на град и събирах информация за книгата си.

После започнах да мисля за случаите, които пропусках, и закопнях да се завърна в родината. Започнах да изучавам възможностите да се снабдя с подправен паспорт, но цената го правеше недостъпен.

Когато стигнах Ароло, оставих колата под дървения навес и се качих в стаята си.

За първи път от шест години бях уплашен.

Не можех да проумея как Лаура е разбрала, че съм дезертьор. Но тя го е знаела и очевидно съм бил в нейна власт от първата ни среща.

Непосредствената ми реакция беше да си събера нещата и да изчезна, но след като помислих малко, реших, че така проблемът ми няма да се разреши.

Ако си тръгнех, тя вероятно щеше да съобщи на полицията кой съм и преследването щеше да започне отново. Този път обаче ще бъде съвсем различно. Сега полицията вече е организирана и възможността да избягам е нищожна.

Стигнах до заключението, че е по-добре да изчакам, за да разбера какви са намеренията й, как се готви да използува информацията. Докато това не ми е известно, не бива да си позволя никаква стъпка.

Следващият ден беше неделя. Лаура предложи да се срещнем вечерта. Реших, че е по-безопасно да се видя с нея сега, вместо да отлагам. Възможно беше тя да се издаде и тогава щях да реша какво да правя.

Сутринта не я видях. Следобед четох на Бруно както обикновено.

Сестра Флеминг ми напомни, че заминава в понеделник рано сутринта за обичайния си почивен ден.

— Мисис Фанчино се грижи за него, когато не съм тук — ми каза сестрата. — Тя знае какво трябва да прави. Няма нужда вие да вършите каквото и да е.

Лаура се появи за чая, изглеждаше бледа, със сенки под очите. Приближи ме, когато се канех да си тръгвам.

— Здравей, Дейвид — поздрави и ми се усмихна. — Довечера ще се видим ли?

— Да.

Погледнах я, но очите й не издаваха, че крои нещо.

— Радвам се. Около девет ела в къщата с лодките. Довечера не искам да закъснявам.

— Ще дойда.

— Ще те чакам.

Обърна се и спокойно влезе във вилата.

Сега, след като щяхме да се срещнем отново, ми призляваше от мисълта, че ще трябва да я любя. Лудото ми увлечение по нея бе изчезнало като лански сняг и знаех, че вече няма да се върне. Тя спомена, че не иска да закъснява и това сигурно означаваше, че не очаква да се любим. Ако тя поискаше, бях решен да сложа картите на масата. Всичко беше за предпочитане, пред това да се преструвам, че съм влюбен в нея.

Няколко минути преди девет часа се качих в лодката на Бичи и гребейки, стигнах до къщата с лодките.

Когато влизах в пристана, видях я да слиза по стъпалата откъм вилата.

— Здравей, Дейвид — каза весело. — Точен си.

Погледът й беше в основата на всички беди, само че сега от него ми призляваше.

— Здравей — поздравих я и излязох от лодката. — Тук ли ще говорим? По-хладно е отколкото вътре.

— Помисли си за комарите! Не искам да ме изядат жива. Разбира се, че трябва да влезем.

Тя тръгна, аз я последвах.

Носеше тънка копринена рокля, силно прилепнала към тялото. Затича се по стълбите, отключи вратата и тръгна към прозореца, за да го отвори.

— Сипи ми едно питие, Дейвид. Голямо уиски, сипи и на себе си.

Налях две уискита и отидох с тях при нея. Тя взе едното, допря чаша до моята и се усмихна.

— Като че ли векове не сме били сами заедно, нали?

— Май е така.

— Липсвах ли ти, Дейвид?

Поколебах се за миг, после реших да действувам. Трябваше да сложа край на това положение.

— Необходимо ли е да се преструваме, Лаура? — запитах.

Тя вдигна вежди, като че се изненада.

— Защо, Дейвид, какво има?

— Много добре знаеш, както и аз.

Отиде към леглото и седна, подгъвайки крак под себе си. Вдигна лицето си, показвайки хубавата си бяла шия.

— Не бъди глупав, скъпи. Ела и ме целуни.

— Ако искаш някой да те целуне, защо не отидеш в Пескатори? — запитах, без да мръдна от мястото си.

Тя замръзна, погледът й изведнъж се втвърди, сви устни.

— Какво искаш да кажеш, Дейвид?

— Заблуждаваш единствено себе си.

— Значи си ме шпионирал?

Кимнах.

— Да, шпионирах те. Това е стар обичай край Лаго. Ти самата ми го каза. — Запалих цигара и внимателно върнах изгорялата кибритена клечка обратно в кутията. — Любопитно ми беше да видя как изглежда приятелката ти Елен. Не си представях, че гърдите й са покрити с косми и пуши пури.

За момент си помислих, че ще се хвърли към мен. Имаше вид на разярена тигрица. След това с усилие успя да се овладее. Кръстоса стройните си крака, придърпа полата върху коленете си и остави чашата.

Всяко движение беше бавно и обмислено. Но не можеше да ме заблуди. Имаше нужда от време, за да дойде на себе си. Наистина й нанесох удар, когато най-малко очакваше.

— Мисля, че е по-добре да си поговорим за това — каза хладно и глухо.

— Както искаш.

Гледах я твърдо, но се бях поизпотил, като знаех, че ме държи в ръцете си.

— Не обичам да ме следят, Дейвид.

— И аз не обичам — казах, — но след като ти ме уверяваше, че ме обичаш, се почувствувах задължен да открия кой е любовникът ти, с когото прекарваш свободното си време, и го открих. Открих, че аз съм любовник за свободното ти време, а Белини е твоят стар и доверен любовник. Защо се отърва от него заради мен, след като нямаше да ми останеш вярна?

— Откъде знаеш, че е Белини? — запита тя гневно.

— Излиза, че е доста известен в Милано. Бил е в затвора три пъти. Убиец и професионален гангстер и не е надраснал равнището да живее с уличници. Нищо не искам да кажа за избора ти, но без съмнение той, притежава някакъв чар.

Лицето й почервеня, а очите й ме изпепеляваха.

— Да не би да е по-лош от теб? Поне не е нарязал жена на парчета, нито пък е дезертирал от армията, когато е трябвало да се бие. Не е такъв страхливец.

— Мисля, че много скоро непременно щяхме да стигнем и до това — рекох, като се стараех гласът ми да звучи твърдо. — Торчи ми съобщи, че ти също ме шпионираш. Жалко, че не знаеш точните факти.

Тя се изправи.

— Напълно съм доволна от фактите, които зная, Дейвид. Недей да изглеждаш толкова изплашен. Нямам намерение да те издам. Съжалявам, че преди малко те нарекох страхливец. Не го мисля.

— Ако все още искаш да знаеш действителните фактв — казах, — аз не съм я убил.

— Ти си го направил, Дейвид. Разбрах за теб преди години. Сигурно си спомняш майор Кей? По едно време той и аз бяхме много близки приятели. Той ми разказа за теб. Показа ми снимката ти и ми разказа какво си извършил. Тогава ти беше истинска сензация в Болоня. Когато те видях пред катедралата, те познах.

— Това обяснява интереса ти към мен. Въобразила си си, че си открила човека, който ще убие съпруга ти, нали?

— Сигурно не си мислиш, че имам навика да се хвърлям в ръцете на всеки изпаднал скитник, когото видя, освен ако нямам някаква много солидна причина?

— Ако съдя по Белини, точно това си мисля, Лаура.

Тя се засмя.

— Няма да успееш да ме ядосаш, Дейвид. Сега, като си дойдохме на думата, я кажи защо уби онази жена?

— Аз не съм я убил — заявих. — След като познаваш майор Кей, вероятно си чувала за генерал Костен. Той я уби и приписа убийството на мен.

— Тогава защо не кажеш на полицията? Сигурна съм, че ще ти повярват, дори аз да не ти вярвам.

— Добре, все едно — казах нетърпеливо. — Аз не съм я убил, но не очаквам ти или полицията да ми повярвате. Защо Белини не уби Бруно? Защо ще се занимаваш с мен, когато си имаш Белини — толкова подходящ за тази мръсна работа?

Тя отиде до прозореца и седна върху перваза.

— Нямаш си идея, Дейвид, колко е глупав Марио. По едно време си мислех, че ще се справи, но след като обсъдих въпроса с него, установих, че той сигурно ще направи грешка. Той не е умен като теб. Понякога дори се чудя дали въобще има някакъв мозък. Ще направи нещо ужасно и ще ме замеси. Затова не накарах него, а теб.

Изучавах я.

— Значи ти наистина имаш намерение да се отървеш от Бруно?

— О, да. Когато намеря подходящия човек и когато дойде моментът, съвсем сигурно ще се отърва от него. От него няма никаква полза. Той се отнасяше с мен много зле, а аз искам свободата си и парите му.

— Ти си една хладнокръвна кучка, нали? — запитах я.

Тя се усмихна.

— Сигурно, Дейвид, но аз съм търпелива. Чакам вече четири години. Готова съм да чакам още четири.

— Е, на мен не можеш да разчиташ. Плановете ти да ме въвлечеш в тази работа няма да успеят.

— Не бъди толкова сигурен. А ако ти кажа: „Дейвид, отърви ме от Бруно или ще съобщя на полицията къде да те намери“. Какво би отговорил на това?

— Ще ти отговоря да вървиш по дяволите — рекох студено.

Тя се обърна и ме погледна.

— Чудя се дали би го направил. Е, както и да е. Няма да правя опити. Свършихме ли вече? Изморена съм.

— Изпарявам се, когато Валерия пристигне — отвърнах тихо.

Тя вдигна вежди.

— Не смятам, че можеш да си позволиш това отношение, Дейвид. За теб ще бъде по-безопасно да изчакаш, докато аз ти кажа, че можеш да си вървиш.

— Хайде, кажи ми да си вървя.

— Ще си помисля по този въпрос. Лека нощ, Дейвид.

Оставих я да стигне до вратата, тогава казах:

— Почакай мъничко, Лаура.

Тя се обърна. Погледът й издаваше предпазливост. — Какво има?

— Можеш да си поиграеш на шантаж — заявих спокойно. — Когато Валерия пристигне, аз си тръгвам и като размислиш малко, ще разбереш, че нищо не би могла да направиш. Ако ме издадеш на полицията, аз ще разкажа всичко на доктор Перели. Зная, че моят коз е по-слаб. Зная, че нещата са против мен, но ще събудя неговото подозрение. Ще му кажа, че се опитваш да убиеш Бруно. Ще му кажа, че съм твой любовник и че Белини ти е любовник. Той не е глупав. Ако поразпита, ще събере достатъчно доказателства. Не си заличила следите си много хитро. Той ще вземе мерки нищо да не се случи на Бруно. Дори може да намери начин да промени завещанието. Така че внимавай за всяка своя стъпка, Лаура. Изнудвачите не бива да имат тайни един от друг.

Стоеше неподвижно, очите й блестяха, а лицето й представляваше безизразна маска.

— Лека нощ, Дейвид — каза и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Не бях спечелил победа, но я докарах успешно до патова ситуация.

На следващата сутрин, след като подготви Бруно за деня, сестра Флеминг замина за Милано.

Изглеждаше ми някак странно, че не се върти наоколо, макар Мария да се опитваше да я замества, като непрекъснато влизаше в стаята на болния, докато аз чаках Лаура.

Когато тя най-после влезе, почти не ме погледна. Оставих ги с Бруно и слязох до пристана. Прекарах цялата сутрин в почистване на лодката.

Беше станало време за обяд, когато свърших, и по пътя за вилата срещнах Лаура, която идваше насреща.

— Валерия пристига утре по обяд — каза без да ме поглежда. — Искам да я посрещнеш на гарата. Вземи лодката. Тя предпочита да пътува по езерото.

— Добре — отговорих.

Тогава ме погледна. Лицето й беше безизразно, но очите й излъчваха враждебност.

— Дейвид, размислих за това, което снощи ми каза. Реших да те пусна да си вървиш, щом така желаеш. Не бих искала да живея със съзнанието, че те държа против волята ти.

— Много мило от твоя страна, Лаура. Знаех, че нямаш желание доктор Перели да влезе в ролята на арбитър помежду ни, но не си въобразявай, че ще ме издадеш, след като ви напусна. Доктор Перели ще ме посети в затвора, ако му подскажа за какво искам да говоря с него.

— Не съм мислила да те издавам — отговори тя и ми отправи студена усмивчица. — Не бъди толкова подозрителен, Дейвид.

— Смятам, че имам всички основания да бъда подозрителен.

— Ще се наложи да намеря някой друг да пренася, Бруно — каза тя. — Може да отнеме няколко дни. Би ли останал до следващия понеделник?

— Бих предпочел да си тръгна, щом Валерия пристигне.

Тя повдигна рамене с безразличие.

— Известно ми е какво би предпочел да направиш, но едва ли работата е в това. Трябва да се намери някой да вдига Бруно. Не очакваш, че сестра Флеминг ще го върши, нали? Или си такъв егоист, че не те е грижа?

Поколебах се. Инстинктът ме предупреждаваше да се измъквам колкото се може по-бързо, но молбата й беше основателна. Трябваше да намери някого на мое място.

— Добре — съгласих се. — Ще изчакам до следващия понеделник, но нито ден повече. От теб зависи дотогава да намериш някого.

— Ще намеря — отвърна тя. — Много ти благодаря, Дейвид. Крайно мило от твоя страна.

Присмехулният й поглед ми подсказа, че съм сгрешил.

— И когато си тръгнеш, Дейвид — продължи, — ще се споразумеем ли да забравим един за друг, както и за нашите чудатости, ако можем да ги наречем така?

— Разбира се — отговорих и отминавайки, продължих към кухнята.

След всичко патовата ситуация се беше превърнала в победа.

Тъй като Бруно не изглеждаше особено заинтересуван от това, което му четях, оставих книгата.

— Сигурен съм, че ще бъдете много щастлив, когато дъщеря ви отново е тук — казах. — Сега, след като тя се връща, аз ще си замина. Все още ми предстои много изследователска работа, бих искал да отида до Орвието и да разгледам тамошната катедрала. Съжалявам, че ви напускам, но се надявам да разберете, че не мога да прекарам остатъка от дните си тук, след като имам толкова много друга работа.

Той много ясно изрази изненадата и разочарованието си, но те скоро отминаха и явно се съгласи, че трябва да помисля и за себе си.

Продължих този едностранен разговор, казах му, че бързо искам да завърша книгата, преувеличих бъдещите си планове със съзнанието, че повечето от нещата, за които говоря няма да се изпълнят. Все още приказвах, когато Мария внесе чая му.

Оставих ги заедно, преди да дойде Лаура.

След като настаних Бруно за през нощта, Лаура ме последва на верандата.

— Сега можеш да вървиш в стаята си, Дейвид — нареди ми тя. — Няма да имам нужда повече от теб.

— Ще използувам стаята на сестра Флеминг, така че ще бъда наблизо, ако му потрябва нещо.

Не говореше напълно непринудено и имах чувството, че крои нещо и иска да е сигурна, че ще бъда далеч от вилата, без да има вероятност да се върна.

— Отивам в Милано — отговорих. — Имам среща с Джузепе. Възможно е да се върна късно, но ако смяташ, че мога да ти дотрябвам, ще отложа заминаването.

— Няма да ми трябваш. Искаш ли да вземеш колата?

— Използувам колата на Бичи.

— Лека нощ, Дейвид.

Докато вървях по пътеката към селото, ми хрумна, че тази вечер е последната сигурна възможност за Лаура да се отърве от Бруно. След като Валерия се върнеше, шансовете й щяха да намалеят и в нито един от случаите нямаше да е безопасно. Дали не планира нещо за вечерта? Тази ли е причината да се съгласи така лесно да замина? Дали не е решила да накара Белини да направи онова, което аз отказах?

Тази мисъл ме смрази. След един час щеше да е тъмно и Мария ще се е прибрала вкъщи. Лаура щеше да е сама с Бруно.

Продължих по пътеката към селото.

Бичи затваряше.

— Отивам в Милано — казах. — Вероятно ще закъснея. Може ли да взема колата?

— Разбира се — отговори той. — Има бензин. Върви и се забавлявай.

— Може да телефонира синьора Фанчино — продължих. — Ако й трябвам, кажи й, че не ме очакваш по-рано от един часа.

— Ще й кажа.

Седнах в колата, изкарах я на заден от навеса и се понесох по пътя до завоя, който ме скриваше от погледа на Бичи.

Мина ми мисълта, че Лаура ще провери дали съм заминал. Сега щеше да е доволна, че съм тръгнал за Милано.

Стигнах до вилата, когато луната се показа иззад далечните планини. Придвижвах се тихо и внимателно, прикривайки се, и заех позиция зад една голяма върба, откъдето се виждаше стаята на Бруно.

Лаура седеше във фотьойл далеч от леглото и четеше. На грамофона се въртеше плоча от Шопен. Сцената беше толкова спокойна и уютна, че се зачудих дали не си губя времето.

След известно време видях, че крушката в кухнята загасна, после Мария влезе в стаята на Бруно. Беше се облякла да си върви. Тя каза нещо на Лаура, която остави книгата, стана и излезе с нея от стаята.

Пристъпих напред, изтичах до стълбите към верандата, преместих едно голямо плетено канапе откъм стената, вмъкнах се зад него и се свих на земята.

Намирах се непосредствено под прозореца на Бруно и дори Лаура да излезеше на верандата, нямаше да ме види.

Чух я, че се върна.

— Мария си отиде вече, Бруно. Смятам да си легна. Ще ми е по-удобно в леглото с моята книга. Ще изгася светлината. Можеш да се опиташ да заспиш.

Грамофонът спря да свири, а малко по-късно светлината изгасна.

Запали се лампата в стаята на сестра Флеминг.

Изчаках може би пет минути. Тогава чух леки стъпки на верандата. Видях как Лаура тихо излиза от стаята на сестра Флеминг и бързо се спуска по стъпалата надолу към пристана.

Беше оставила лампата да свети, за да си мисли Бруно, че е още там. Съвсем спокойно си плетеше кошницата. Той не можеше да извика и никой не би предположил, че е сам във вилата.

Тръгнах след нея по терасата, откъдето се виждаше къщата с лодките. Лампите светеха зад големия прозорец към залива. Наблюдавах я, докато тичаше надолу по стъпалата и видях как изчезна зад вратата на апартамента. Изчаках няколко секунди, после я последвах. В пристана имаше малка лодка с гребла, завързана до моторницата. Бях точно под прозорците на къщата, скрит в сянката. Чух прозорецът да се отваря.

— Тук е като пещ — недоволствуваше Лаура. — Защо не си отворил?

Гласът й се чуваше съвсем ясно в тихото спокойствие на Лаго.

Поглеждайки нагоре, съзрях масивната фигура на Белини, тръгнал към прозореца.

— Валерия пристига утре — каза тя. — Дейвид си отива следващия понеделник. Сестрата поиска по-дълга почивка. Нарежда се великолепно. Петък вечерта, Марио.

Белини изсумтя.

— Петък е толкова далече. Омръзна ми това чакане. Трябва да се измъквам от страната.

— Невъзможно е да го направим преди петък. Не можем да си позволим да правим грешки. Освен това Дейвид трябва да има време да я опознае. Това е по-важно от всичко друго.

— Дяволски предпазлива си — изръмжа Белини.

— О, не, Марио. Толкова си неразумен. Заради няколко дни повече няма да поема никакви рискове. Сега слушай какво ще ти кажа и те моля, опитай се да го запомниш. Ще дойдеш тук в девет в петък вечерта. Ще те чакам. Ако всичко е наред, ще се качиш във вилата. Аз ще остана тук, за да съм сигурна, че никой няма да ни безпокои. Не виждам как би могъл, но трябва да сме сигурни. Не бива да се навърташ насам до петък вечер. Разбираш, нали?

— Естествено, че разбирам — изсумтя Белини. — Стига толкова приказки. Кога ще получа малко пари? Това искам да зная.

— Само преди няколко дни получи петдесет хиляди — каза рязко Лаура. — Не мога да ти дам повече.

— Трябват ми още — озъби се Белини. — Докога ще ти повтарям, че трябва да се измъкна от страната? Опасно е за мен. Ти не знаеш на какво са способни тези дяволи, след като веднъж започнат да те търсят. Искам един милион лири. Ти ми обеща и по дяволите, ще ги получа.

— Ще си ги получиш в петък. Ще продам перлите си. Но никъде няма да заминеш, Марио, ако в петък направиш някоя грешка.

— Аз не греша, а ако ти ми изиграеш някой номер, малко змийче, ще ти счупя врата.

Лаура се засмя.

— Няма да има номера, Марио.

— И по-добре да няма. Ела. Тази вечер много говорим.

— Разбра ли, Марио?

— Стига приказки, ела тук!

Беше малко след един часа, когато открих, че Лаура изкачва стълбите откъм къщата с лодките. Пушеше цигара и си тананикаше, клатушкаше се. Видях я да изкачва стъпалата на верандата и да влиза в стаята на сестра Флеминг през прозореца.

Изчаках да изгаси, преди да си тръгна. След няколко минути с изненада видях, че се запали лампата в стаята на Бруно.

Притичах бързо и тихо, стигнах до верандата и пропълзях към отворения прозорец.

— Още ли не си заспал? — казваше Лаура. — Да не би да си се чудил къде съм била през цялото това време?

Надзърнах в стаята.

Беше застанала срещу него, опряла се в края на масата до леглото, със скръстени ръце, с цигара между алените си устни. Беше пила и макар че не беше пияна, от зачервеното й лице долових, че е в свирепо и яростно настроение.

Беше се преоблякла в зелена пижама, а малките й крака бяха обути в кожени чехли без токове. Докато я наблюдавах, прокара пръсти през косата си с цвят на мед и се усмихна на Бруно.

— Бях в къщата с лодките — продължи тя. — Иска ли ти се да ме шпионираш, Бруно?

Изтърси пепелта върху пода, докато го гледаше, с агресивно вдигната брадичка, със стиснати устни.

Светлината от лампата на масичката падаше върху лицето на Бруно. Погледът му показваше, че е бдителен и нащрек.

— Време е да свалим картите. Още от катастрофата търпеливо чакам този момент.

Наблюдавах я, застанал в сянката. Чувах я така ясно, все едно че бях в стаята.

— Да започнем от началото, Бруно. Още навремето ти осъзна каква грешка си направил, като се ожени за мен. Наистина беше грешка, и то за двете страни. Аз се омъжих заради това, което щях да измъкна от теб. Смятах, че ще те търпя, тъй като беше много богат, но след като открих, че не си прекалено щедър и когато започна да ме мразиш, установих, че не си единственият, който е сгрешил.

Изгаси цигарата, извади пакет от джоба на пижамата и запали нова.

— Отначало ми харесваше да съм омъжена за триста милиона лири — продължи тя, — докато не осъзнах, че няма да получа голяма част от тях. Ако беше по-добър към мен, Бруно, може би щях да се опитам да свикна и да се примиря с подаянията ти, но ти се държеше така дяволски надменно и след като откри, че интересите ни не съвпадат и че приятелите ми те отегчават, съзнателно ме накара да се чувствувам по-ниско от теб. Никога няма да ти го простя. А след това, като реши да охладиш брака ни и настоя за отделни спални, разбрах, че трябва да направя нещо.

Тя се отдели от масата и седна върху леглото.

— За теб щеше да е по-добре, Бруно, ако се беше развел. С удоволствие щях да ти дам основание за развод, ако можех да разчитам на прилично осигуряване. Но не ти отърваше да се разведеш с мен, нали? Мислеше само за Валерия и да не би един скандал да я уязви. Ти и за момент не си помислял за мен!

Пусна цигарата на пода и я смачка с крак.

— След това започна да ме шпионираш. Какво значение имаше, че Лорънс и аз бяхме любовници? Това не означаваше нищо за теб. И всичките тези приказки да се държа прилично заради Валерия! След това извърши най-голямата глупост. Сигурно си мислил, че съм човек, когото можеш безнаказано да застрашаваш. Когато ми каза, че смяташ да промениш завещанието, ако не се откажа от Лорънс, реших да направя нещо, и то бързо.

Тя се наведе напред, устните й се разтегнаха в жестока усмивка.

— Искам да наблюдавам лицето ти, докато научаваш тези неща, Бруно. Трупах ги четири години в очакване на подходящия момент, за да ти ги кажа. Аз източих спирачната течност от колата, Бруно. В полицията сметнаха, че резервоарът случайно се е пробил, но го направих аз. Когато бързаше да посрещнеш Валерия, бях сигурна, че ще караш лудо, както винаги, затова се справих със спирачките. За мой лош късмет и поради проклетата ти упоритост, не успя да се претрепеш, но поне се оказа жив труп и си в ръцете ми!

Стоя, загледана в Бруно в продължение може би на една минута. Стори ми се страшно дълго. Наблюдавах я хипнотизиран, както човек може да бъде хипнотизиран от отвратителна, но красива змия.

— Колко спокойно го приемаш — рече тя най-накрая. — Винаги си бил толкова равнодушен и безразличен към онова, което ти казвам. Но смятам да те извадя от несмутимото ти самодоволство. Още не съм свършила, Бруно! Ще те накарам да страдаш заради начина, по който се отнасяше с мен. Ще те накарам да съжаляваш, че не си мъртъв!

Стана от леглото и започна да се разхожда нагоре надолу, мина съвсем близо до прозореца — добре, че навреме се скрих.

— Глупаво беше от твоя страна да оставиш толкова много пари на Валерия, Бруно — продължи. — Защо трябваше да й завещаеш тази къща и лодката? Не те беше грижа какво ще стане с мен, нали? Е, тя няма да получи нито парите, нито къщата, нито лодката. Ще бъдат мои! Чуваш ли? — Отиде до леглото и се взря в него. — Аз ще получа всичко! В петък вечер Валерия ще умре. Звучи драматично, нали? Но тъкмо това ще се случи. Трябваше ми малко време, за да го организирам. Не беше лесно, но беше забавно. Бедната малка Валерия ще бъде убита в петък вечер. Тя ще стане поредната жертва на един маниак и този маниак е твоят добър интелигентен Дейвид Чизхолм. Наведе се над Бруно, очите й блестяха.

— Смяташ, че съм пияна, нали? Не вярваш нито на една дума, но ще видиш! Почакай до петък вечер. Тогава ще се увериш. И не смяташ, че Дейвид е маниак, нали? Но той е! Полицията го издирва! Затова се мотае в Милано толкова време. Няма паспорт, дезертьор от армията е и се укрива. Чувала бях за него дълго преди да го срещна. Майорът на неговата част беше мой приятел. Той ми разказа. Твоят умен, мил Дейвид преди шест години насякъл една жена на парчета. Когато го видях пред катедралата, го познах от снимката, която ми бяха показвали. Разбрах, че това е човекът, който ми трябва. Толкова лесно беше, Бруно. Само се престорих, че съм влюбена в този глупак и той дойде тук, без да промърмори.

Оправи възглавницата на Бруно и му се усмихна.

— Отначало планирах Белини да ме отърве от Валерия, но той каза, че е опасно. — Тя седна върху леглото, с ръце скръстени в скута, очите й мятаха мълнии. — Трябваше да намеря някого, когото полицията веднага ще заподозре. Затова избрах Дейвид. А този глупак си помисли, че искам да убие теб. Той не пожела да го направи, затова разбрах, че е безполезно да му доверявам, че искам да ме отърве първо от Валерия.

Тя извади цигара от пакета и я завъртя в пръстите си, докато наблюдаваше Бруно.

— Белини ще го извърши, а ще стоварим вината върху Дейвид. Така ще стане. Исках да знаеш всичко. Сестра Флеминг няма да е тук от петък до вторник сутринта. В петък вечер, щом Мария си тръгне, Белини ще дойде във вилата. Аз ще бъда в къщата с лодките. Дейвид ще работи по колата. Ще направя така, че да има работа и да се навърта около гаража. Ти и Валерия ще бъдете сами.

Тя се наведе напред.

— Искам да си представиш сцената, Бруно. Белини ще изненада Валерия, преди тя да успее да извика. Сигурно ще й счупи врата. Ще се наложи да го направи в тази стая. Зависи дали ще успее да я хване, преди да извика. Надявам се, че тук ще го извърши, Бруно, шокът сигурно ще те убие и ще ме спаси от много неприятности. Ще си тръгне, щом се увери, че е мъртва. Тогава ще се кача аз, ще открия Валерия и ще извикам полицията. Ще заподозрат Дейвид. Ще са сигурни, когато разберат кой е той. А след няколко дни ще те намерят умрял. Доктор Перели ще приеме, че смъртта ти е причинена от закъснял шок.

Изправи се, отиде до един стол и взе възглавница.

— Мислил ли си си, Бруно, колко лесно ще ми е да те убия? — запита тя, приближавайки до леглото. — Трябва само да поставя възглавницата върху лицето ти и да я подържа така. Няма да издържиш дълго, нали?

Наведе се над него, а възглавницата беше само на няколко сантиметра от бялото му неподвижно лице.

— Ще бъде съвсем лесно. Изкушавам се да го направя сега, но ще е глупаво. Първо Валерия, после ти.

Хвърли възглавницата обратно на стола.

— Сега не си толкова спокоен, нали? Помисли за това. Само още четири дни. Нищо не можеш да на правиш. Не можеш да кажеш на никого, не можеш да предупредиш Валерия, нищо не можеш да направиш, за да попречиш! Но всичко ще стане пред очите ти. Ще видиш как сестра Флеминг заминава за уикенда: Ще чуеш как казвам на Дейвид да оправи колата. Ще чуеш как казвам на Валерия, че отивам в къщата с лодките да послушам малко суинг, който ти не можеш да понасяш. Ще видиш как Мария си отива вечерта. Ти ще лежиш, Валерия ще е седнала до теб и ще знаеш, че Белини ще дойде, а няма да можеш да я предупредиш. Ще видиш как Белини влиза на пръсти, как я хваща за гърлото и се надявам, че ще страдаш!

Тя се наведе над него, а от ожесточение гласът й беше станал хриплив.

— Четири години чакам този момент и ще се наслаждавам на всяка секунда, започвайки отсега!