На следващата сутрин времето беше толкова хубаво, че дори Еркюл Поаро трябваше да признае, че стомахът не му създаваше никакви проблеми.
Летяха за Париж с полета в 8:45.
Освен Поаро и Фурние в салона имаше още седем или осем пътници. Французинът използва времето, прекарано в самолета, за да направи някои експерименти. Той извади от джоба си малка бамбукова тръбичка и на три пъти докато пътуваха я долепи до устните си и я насочи в определена посока. Първия път се изправи и се обърна назад над облегалката, а втория само леко изви глава настрани. Третия път опита, когато се връщаше от тоалетните. И трите пъти изумените погледи на някои от пътниците се вторачваха в него. При последния опит вече всички го гледаха.
Фурние седна на мястото си обезкуражен, а радостното лице на Поаро не го развесели кой знае колко.
— Забавно ви е, приятелю — забеляза французинът. — Но сте съгласен, че трябва да направим експерименти, нали?
— Очевидно! Дори се възхищавам от идеята ви. Нищо не може да се сравни с нагледната демонстрация. Опитахте се да влезете в ролята на убиеца с тръбата и резултатът е повече от ясен — всички ви видяха.
— Не всички.
— Да, в известен смисъл сте прав. При всеки опит имаше по някой, който не можеше да ви види, но ако искате успешно да извършите подобно убийство, това съвсем не е достатъчно. Трябва да сте напълно сигурен, че никой няма да ви види.
— А при нормални обстоятелства това е невъзможно — забеляза Фурние. — Продължавам да твърдя, че е станало нещо необичайно… Психологически фактор! Нещо друго трябва да е привлякло вниманието на всички в онзи момент.
— Нашият приятел инспектор Джеп ще проучи този въпрос много внимателно.
— Съгласен ли сте с мен, мосю Поаро?
Поаро се поколеба за миг и отговори бавно:
— Съгласен съм… Фактът, че никой не е забелязал убийството, трябва да има някакво психологическо обяснение… Но мислите ми са насочени в малко по друга посока… Имам чувството, че видимите факти в този случай са заблуждаващи. Затворете очите си приятелю, вместо да ги отваряте широко. Използвайте очите на ума си, не на тялото. Да оставим малките сиви клетчици на мозъка да работят… Нека те ни кажат какво всъщност се е случило…
Фурние го изгледа с любопитство.
— Не разбирам, мосю Поаро.
— Защото се опирате на нещата, които сте видели. Понякога наблюдението може да ни заблуди.
Фурние поклати отново глава и разпери ръце.
— Предавам се. Не мога да ви разбера.
— Общият ни приятел Жиро би ви посъветвал да не обръщате внимание на моите приумици. „Ставай и се залавяй за работа — обича да казва той. — Да седиш на стола и да размишляваш е метод, който повече подхожда на някой старец на преклонна възраст.“ А аз казвам, че младото ловджийско куче понякога толкова се увлича в преследването на миризмата, че подминава дивеча… Дирята отвлича вниманието му от главното… Ето това не бива да забравяме никога…
Поаро се отпусна назад и затвори очи, сякаш потънал в мисли, но пет минути след това беше повече от ясно, че спи.
След кацането в Париж те веднага отидоха на „Рю Жолиет“ номер 3.
Улицата се намираше на юг от Сена. Къщата с нищо не се отличаваше от другите къщи наоколо. Посрещна ги един застаряващ портиер, който изгледа Фурние намръщено.
— Пак ли полицията! Само неприятности! Този дом ще започне да се ползва с лошо име!
И се прибра с мърморене в стаята си.
— Да се качим в кабинета на мадам Жизел. На първия етаж е — каза Фурние.
Той извади ключ от джоба си и обясни, че от съображения за сигурност френската полиция е заключила и запечатала външната врата, докато не приключи разследването в Англия.
— Боя се — завърши той, — че тук няма нищо, което да ни е от полза.
Той махна печатите, отключи вратата и влязоха. Кабинетът на мадам Жизел се помещаваше в малък непроветрен апартамент. В ъгъла имаше старомоден сейф, имаше още канцеларско бюро и няколко стола с протрита тапицерия. Единственият прозорец беше мръсен и сякаш не бе отварян от построяването на сградата.
Фурние се огледа и сви рамене.
— Виждате ли? — каза той. — Няма нищо интересно. Абсолютно нищо.
Поаро отиде зад бюрото, седна на стола и погледна Фурние. След това опипа леко дървената повърхност на плота и отдолу.
— Тук има звънец — отбеляза той.
— Да, звъни при портиера.
— Аха. Разумно приспособление. Не е изключено клиентите на мадам Жизел от време на време да са буйствали.
Той отвори чекмеджетата. В тях имаше канцеларски материали, календар, писалка и моливи, но никакви документи.
Поаро само хвърли бегъл поглед.
— Няма да ви обиждам, приятелю, с щателно претърсване. Едва ли има нещо интересно, което да не сте открили, сигурен съм. — Той погледна сейфа. — Не е много надежден, нали?
— Да, доста стара система е — съгласи се Фурние.
— И беше празен?
— Да. Тази проклета прислужница е унищожила всичко.
— А, да. Прислужницата. Доверената прислужница. Трябва да поговорим с нея. Както се изразихме, тази стая няма какво повече да ни каже. И това е един многозначителен факт, не мислите ли?
— Какво разбирате под „многозначителен“, мосю Поаро?
— Струва ми се че тази стая е някак си безлична… Това ми се струва много интересно.
— Тази жена не се е поддавала на никакви чувства — каза Фурние сухо.
Поаро се изправи.
— Елате — каза той. — Да поговорим с прислужничката… с тази доверена прислужничка.
Елиз Грандие беше ниска, набита жена на средна възраст, с червендалесто лице и малки, хитри очи, които стрелкаха ту Поаро, ту Фурние.
— Седнете мадмоазел Грандие — каза й Фурние.
— Благодаря, мосю.
Тя седна без нито за миг да губи самообладание.
— Мосю Поаро и аз днес пристигнахме от Лондон. Предварителното следствие за смъртта на мадам Жизел, се състоя вчера. Установено е по категоричен начин, че тя е била отровена.
Французойката поклати глава мрачно.
— Това, което казвате, е ужасно, мосю. Мадам да е била отровена? Та кой би си помисли подобно нещо?
— Може би именно в това ще можете да ни помогнете, мадмоазел.
— Разбира се, мосю. Готова съм да направя всичко, което мога, за да помогна на полицията. Но не знам нищо… абсолютно нищо.
— Мадам Жизел имаше ли врагове? — попита Фурние рязко.
— Не, това не е истина. Защо да има врагове?
— Помислете, мадмоазел Грандие. Това, с което се е занимавала, понякога води до неприятности.
— Наистина, понякога клиентите на мадам не бяха особено сговорчиви — съгласи се Елиз.
— Устройвали са скандали, така ли?
Прислужничката поклати глава.
— Не, грешите. Обикновено не те заплашваха. Те скимтяха, оплакваха се, мъчеха се да обяснят, че не са в състояние да платят… наистина имаше подобни неща.
В гласа й се долавяше съвсем неприкрито презрение.
— Някои от тях може би наистина не са били в състояние да платят — намеси се Поаро.
Елиз Грандие сви рамене.
— Не е изключено. Това си е техен проблем. Обикновено всички плащаха в края на краищата.
Сега в гласа й се появи задоволство.
— Мадам Жизел е била твърда жена — продължи Фурние.
— Мадам имаше право да бъде твърда.
— Не изпитвате ли съжаление към жертвите?
— Жертвите, жертвите… — повтори Елиз с нетърпение. — Вие не разбирате. А необходимо ли е да затънеш в дългове, да харчиш повече, отколкото можеш да спечелиш, да отидеш да вземеш заем и да се надяваш, че парите ще ти бъдат подарени? Това е невъзможно! Мадам винаги е била честна и справедлива. Даваше заеми и очакваше да й бъдат върнати. Така е почтено. Самата тя нямаше дългове и винаги е плащала навреме това, което е трябвало да плати. Никога не е пресрочвала никакви сметки. А когато казвате, че мадам е била твърда жена, мога да ви уверя, че това не е истина! Тя беше мила. Винаги подпомагаше „Сестрите на бедните“, когато са идвали. Даваше пари и на други благотворителни организации. Когато жената на Жорж, портиера, се разболя, мадам Жизел плати лечението й в болница.
Елиз замълча. Лицето й стана още по-червено и ядосано.
— Вие не разбирате — повтори тя. — Вие изобщо не можете да разберете мадам.
Фурние изчака докато премине възмущението й и продължи:
— Казахте, че клиентите на мадам винаги са й плащали в края на краищата. Знаехте ли какви средства използваше мадам Жизел, за да ги принуди?
Елиз сви рамене.
— Нищо не знам, мосю. Абсолютно нищо.
— Но изгорихте документите й?
— Изпълних нейното нареждане. Каза ми, че ако някога с нея се случи нещо, ако се разболее и умре някъде извън дома, трябва да унищожа цялата й документация.
— Тя се намираше в сейфа на долния етаж, така ли?
— Точно така. Документацията й беше там.
— В онзи сейф?
Елиз се зачерви още повече.
— Изпълних нареждането на мадам — каза тя още веднъж.
— Разбрах това — каза Поаро усмихнат. — Но документите не бяха в сейфа, нали? Този сейф е много стар. Всеки аматьор би могъл да го отвори без усилие. Тя е държала документите си другаде… може би в спалнята си?
Елиз остана мълчалива за момент и после отговори:
— Да, така е. Мадам винаги казваше, че държи документите си в сейфа, но в действителност всичко беше в спалнята й.
— Ще ни я покажете ли?
Елиз стана и двамата я последваха. Стаята беше доста голяма, но беше толкова препълнена с тежки стари мебели, че едва можеше да се минава свободно в празното пространство. В единият ъгъл имаше голям стар куфар. Елиз вдигна капака и извади отвътре старомодна сребриста рокля с копринена подплата. От вътрешната й страна имаше голям джоб.
— Документите стояха тук, мосю — обясни Елиз.
— Бяха в голям запечатан плик.
— Когато разговаряхме преди три дни, не ми казахте нищо за това — каза Фурние остро.
— Съжалявам, мосю. Вие ме попитахте къде са документите, които би трябвало да са били в сейфа. Отговорих ви, че съм ги изгорила. Това е самата истина. Стори ми се, че няма никакво значение къде са били преди това.
— Разбирам — каза Фурние. — Мадмоазел Грандие, давате ли си сметка, че не е трябвало да унищожавате тези документи?
— Изпълних нареждането на мадам — отговори Елиз намръщено.
— Зная, че сте направили това с чиста съвест — каза Фурние. — А сега искам да ме изслушате внимателно, мадмоазел. Мадам Жизел е била убита. Не е изключено убиецът или убийците да са хора, за които тя е разполагала с компрометираща информация. Тази информация се е съдържала в документите, които сте унищожили. Ще ви задам един въпрос, но не искам да ми отговаряте, без преди това добре да помислите. Възможно е, а според мен е вероятно и съвсем разбираемо, да сте прегледали документите преди да ги изгорите. Ако сте постъпили така, никой не може да ви обвини за това. Напротив, нещата, които сте видели там, биха могли да бъдат от голяма полза за полицията и чрез тях да се установи кой е убиецът. Ето защо, мадмоазел, не се страхувайте да отговорите съвсем откровено. Прегледахте ли документите преди да ги изгорите?
Дишането на Елиз се учести. Тя се наведе напред и каза натъртено:
— Не, мосю. Не съм преглеждала нищо. Не съм чела нищо. Изгорих плика, без дори да го разпечатам.