Смърт в облаците

Глава четиринадесетаМусуел Хил

Горе-долу по времето, когато Джейн излизаше от фризьорския салон на Антоан, Норман Гейл казваше с професионален тон:

— Боя се, че е малко възпалено… Дайте ми знак, ако заболи.

Умелата му ръка заработи с електрическата бормашина.

— Готово — каза той, когато свърши. — Мис Рос?

Мис Рос беше до лакътя му и разбъркваше някаква бяла каша върху стъклена плочка.

Норман Гейл направи пломбата и каза:

— Така. За другите трябваше да дойдете идущия вторник, нали?

Пациентката му изплакна енергично устата си и се впусна в обяснения. Заминавала в чужбина… колко жалко… Трябвало да отмени следващото си посещение. Да, когато се върне, ще му се обади.

И излезе забързано от кабинета.

— Е — каза Гейл. — Това е всичко за днес.

Мис Рос каза:

— Лейди Хигинсън се обади, за да се извини, че няма да дойде другата седмица. Нямало да си запази друг час. А, да. Полковник Блънт също няма да дойде в четвъртък.

Норман Гейл кимна. Лицето му стана сериозно.

Всеки ден едно и също. Хората се обаждаха и отменяха посещенията си. Под всякакви предлози — заминаване, настинки…

Нямаше никакво значение какви причини изтъкват. Истинската причина Норман Гейл бе забелязал в очите на последната си пациентка, когато посегна към бормашината… В тях се бе появил внезапен страх.

Би могъл да напише мислите на тази жена върху лист хартия.

„Мила моя, разбира се, че той е бил на онзи самолет, когато е станало убийството… Чудя се… Напоследък хората губят разсъдъка си и извършват най-безумни престъпления! Наистина не е безопасно. Този човек може да е маниакален убиец. На външен вид те не се отличават от нормалните хора… Винаги ми се е струвало, че в очите му има странно пламъче…“

— Е — каза гласно Норман Гейл, — струва ми се, че следващата седмица ще е доста спокойна, мис Рос.

— Да, доста хора се отказаха. Е, една почивка няма да ви навреди. В началото на лятото работихте толкова много…

— Изглежда есента няма да имам възможност да работя толкова много, нали?

Мис Рос не отговори. От нуждата да го направи я спаси иззвъняването на телефона. Тя излезе от кабинета, за да вдигне слушалката. Норман пусна някакви инструменти в стерилизатора и се замисли дълбоко.

„Какво се случи? Ясно е какво, тази история ме унищожи професионално. Странно, на Джейн всичко това се отрази добре. Хората нарочно ходят при нея, за да я видят. Като се замисля, точно това е лошото… Пациентите ми трябва да ме гледат и това никак не им харесва! Какво противно чувство на безпомощност изпитва човек, когато седне на зъболекарския стол! Ако зъболекарят изведнъж полудее…

Какво странно нещо е убийството! Струва ти се, че нещата са ясни… но не са. То може да се отрази на един куп неща, за които човек не би и помислил… Но да се върна към фактите. Като зъболекар изглежда съдбата ми е решена… Какво ли би се случило, ако арестуват онази Хорбъри? Ще се върнат ли пациентите ми? Веднъж, след като репутацията ти пострада… Е, добре, какво значение има? Не ме интересува… Не. Интересува ме заради Джейн… Тя е възхитителна. Желая я. Но не мога да я имам… Все още. Проклета каша!“

Той се усмихна. „Имам чувството, че всичко ще се оправи… Тя не е безразлична… Ще почака… По дяволите! Ще замина за Канада! Да, точно така… Там ще спечеля пари…“

Той се разсмя.

Мис Рос се върна в стаята.

— Беше мисис Лори. Каза, че съжалява…

— Защото заминава за Тамбукту — довърши Норман. — Да живеят страхливците! По-добре е да си потърсите друга работа, мис Рос. Имам чувството, че този кораб потъва.

— О, мистър Гейл… И през ум не ми е минавало да ви напускам!

— Ти си добро момиче. Поне не си страхливка. Но го казах сериозно. Ако не се случи нещо, за да се разчисти тази мръсотия, с мен е свършено.

— Но нещо трябва да се направи! — възкликна мис Рос енергично. — Мисля, че полицията е непочтена! Дори не се и опитва!

Норман се усмихна.

— Предполагам, че се опитва.

— Някой трябва да направи нещо!

— Да, точно така. Мислех си, дали аз да не направя нещо… Но не знам какво.

— О, мистър Гейл, на ваше място не бих стояла със скръстени ръце. Вие сте толкова умен!

„В очите на това момиче аз без съмнение съм герой — каза си Норман Гейл. — С удоволствие би ми помогнала в тази детективска работа… Само че аз имам предвид друг партньор.“

Същата вечер той вечеря с Джейн. Почти несъзнателно той се преструваше на много весел, но много трудно можеше да я заблуди. Тя забеляза разсеяността му на моменти, малката бръчка, която се появяваше между веждите му, внезапното напрегнато присвиване на устните.

— Норман, нещата не вървят добре нали? — попита тя накрая.

Той я погледна бързо и извърна лице.

— Е, не съм съвсем добре. Сезонът е лош.

— Не се дръж като идиот — каза Джейн рязко.

— Джейн!

— Сериозно говоря. Не мисли, че не виждам колко си разтревожен.

— Не съм разтревожен. Просто съм ядосан.

— Искаш да кажеш, че хората се страхуват да…

— Да им лекува зъбите един вероятен убиец. Това е истината.

— Колко ужасно несправедливо!

— Несправедливо е. Защото честно казано, аз съм много добър зъболекар. И не съм убиец.

— Това е гадно! Някой трябва да направи нещо!

— Това каза и сестрата, мис Рос, днес.

— Що за човек е тя?

— Мис Рос?

— Да.

— О, не знам. Големи… много кости… нос като конче люлка… Смразяващо компетентна…

— Звучи много добре — каза Джейн великодушно.

Норман с право взе това за резултат от дипломатическия си ход. Костите на мис Рос далеч не бяха толкова забележителни, колкото ги описа, и освен това имаше много привлекателно лице и рижа коса, само че той реши, и с право, че е по-добре да не разкрива тези подробности пред Джейн.

— Аз също бих искал да направя нещо — каза Норман. — Ако бях герой от книга щях да намеря улика или да започна да следя някого.

Джейн неочаквано го дръпна за ръкава.

— Виж! Ето там е мистър Кланси… писателят… Седи сам до стената. Можем да го проследим.

— Нали щяхме да ходим на театър?

— Остави театъра! Имам чувството, че това може да се окаже важно. Ти каза, че искаш да проследиш някого и възможността е налице. Човек не знае… Може и да открием нещо.

Ентусиазмът на Джейн беше заразителен. Норман се съгласи веднага.

— Както казваш, човек никога не знае какво може да се случи — каза той. — Докъде е стигнал с вечерята си? Не мога да видя, без да се обърна, а не искам да направя впечатление.

— Горе-долу докъдето и ние — отговори Джейн. — По-добре е да побързаме и да платим сметката, за да сме готови да излезем заедно с него.

Решиха да Действат. Когато най-накрая дребният мистър Кланси плати сметката си и излезе навън на „Дийн стрийт“, Норман и Джейн бяха доста близо по петите му.

— В случай, че реши да вземе такси — обясни Джейн.

Но мистър Кланси не взе такси. Той тръгна бавно по лондонските улици с преметнат през ръката шлифер, който от време на време се влачеше по тротоара. Движеше се някак си хаотично. Понякога тръгваше бързо напред, почти тичешком, а понякога забавяше крачка и почти спираше. Веднъж на самия бордюр преди да пресече улицата, той спря с крак, увиснал във въздуха, и много им заприлича на забавен филмов кадър.

Посоката му също не беше определена. По едно време започна да завива само вдясно, докато не описа пълен кръг. Джейн почувства, че я обзема вълнение.

— Виждаш ли? — каза тя възбудено. — Страхува се да не го следят. Опитва се да се отърве от нас.

— Мислиш ли?

— Разбира се! Кой нормален човек иначе би се движил в кръг?

— О!

Тъкмо завиха зад ъгъла и едва не се блъснаха в този, когото следяха. Той беше спрял и се бе втренчил над витрината на някаква месарница. Естествено самият магазин беше затворен, но вниманието на мистър Кланси бе привлечено от нещо над него.

— Идеално — каза той гласно. — Точно каквото търся. Какъв късмет!

Мистър Кланси извади бележник и много внимателно записа нещо. След това отново тръгна с бързи крачки, тананикайки си някаква мелодия.

Сега определено се бе запътил към Блумсбъри. Понякога, когато се обърнеше встрани, двамата виждаха, че устните му се движат.

— Нещо се е случило — каза Джейн. — Изпаднал е в голяма беда. Говори си сам и дори не си дава сметка за това.

Докато той чакаше пред някакъв светофар, за да пресече, Норман и Джейн почти се изравниха с него.

Оказа се вярно — мистър Кланси си говореше сам. Лицето му изглеждаше пребледняло и напрегнато. Дори успяха да дочуят няколко откъслечни думи:

— Защо не говори тя? Защо? Трябва да има причина?

Светна зелено. Когато стигнаха до отсрещния тротоар, мистър Кланси каза:

— Сега разбирам! Но естествено! Това е начинът да я накарат да замълчи.

Джейн ощипа Норман с всичка сила.

Сега мистър Кланси тръгна съвсем бързо. Шлиферът му се влачеше по земята безмилостно. Писателят правеше големи крачки, без да обръща внимание на преследвачите си.

Най-накрая, напълно неочаквано, той стигна до една къща, отключи вратата и влезе.

Норман и Джейн се спогледаха.

— Това е неговата къща — каза Норман. — „Кардингтън скуеър“ четиридесет и седем. Този адрес даде при предварителното следствие.

— Е, добре — отвърна Джейн. — Може би след малко ще излезе отново. И в края на краищата ние чухме нещо… Някой… жена… трябва да бъде накарана да мълчи, а някаква друга жена не казва нищо. Боже мой, звучи точно като в криминален роман.

От тъмнината се чу глас:

— Добър вечер.

Собственикът на гласа излезе напред. В светлината на лампата се появи чифт величествени мустаци.

— Eh, bien — каза Еркюл Поаро. — Хубава вечер за преследване, нали?