Смъртни белези

ГЛАВА 7 САЙРА

ЗА ПРЪВ ПЪТ ВИДЯХ БРАТЯТА КЕРЕСЕТ ОТ ПРОХОДА НА прислугата, заобикалящ Оръжейната зала. Сезоните се бяха изнизали и бързо наближавах зрелостта.

Баща ми беше отишъл в отвъдното при майка ми преди няколко сезона, убит при неочаквано нападение по време на едно странство. Брат ми Ризек вече вървеше по пътя, начертан от баща ни — признаването на Шотет. А защо не и шотетско господство.

Бившата ми менторка, Отега, първа ми каза за Кересет, защото кухненските прислужници си шушукали за тях сред дрънченето на тигани и тенджери, а тя винаги ми носеше слуховете, дочути от прислугата.

— Пленил ги е стюардът на брат ти, Вас — обясни ми, докато проверяваше есето ми за граматически грешки.

Продължаваше да ми преподава литература и естествени науки, но тъй като я бях надминала по другите предмети, по тях учех сама, докато тя ръководеше кухнята.

— Мислех, че Ризек е изпратил войници да заловят оракула. Старият — добавих.

— Така е — потвърди Отега. — Но тя отнела собствения си живот в битка с тях, за да не я заловят. Затова Вас и хората му получили заповед да заловят братята Кересет вместо нея. Вас ги е довлякъл насила през Границата. Но малкият — Акос успял да му се измъкне някак, откраднал меч и с негo убил един от подчинените му.

— Кого? — попитах.

Познавах мъжете, с които пътуваше Вас. Единият обичаше сладко, другият го болеше лявото рамо, а третият имаше птица за домашен любимец, която беше обучил да взима храна от устата му. Добре е да знаеш такива подробности за хората. Може да ти послужат някой ден.

— Калмев Радикс.

Любителят на сладко значи.

Вдигнах вежди. Калмев Радикс, войник от доверения елит на брат ми, убит от тувхийско момче? Крайно недостойна смърт.

— Защо са отвлекли братята? — попитах Отега.

— Заради ориста им — размърда вежди тя. — Поне така разправят. И понеже никой друг, освен Ризек, не знае за какво точно са орисани, си остава просто слух.

Не знаех каква е ориста на момчетата Кересет. Всъщност познавах само своята и тази на брат ми, макар че преди няколко дни в новинарската емисия на Съвета беше изнесен пълният списък с орисани. Ризек я изключи веднага, щом на екрана се появи председателят на Съвета. Изявлението на председателя беше на отирийски и въпреки че повече от десет сезона говоренето и изучаването на всички езици в страната ни, освен шотетския, беше забранено, брат ми явно предпочиташе да не рискува.

След проявлението на дарбата ми, баща ми най-безцеремонно ми съобщи каква е ориста ми: Второто дете на семейство Ноавек ще пресече Границата. Странна орис за дъщеря на избрани, и то най-вече защото беше страшно безинтересна.

Вече не скитах толкова често из проходите на прислугата, в дома ни се случваха неща, които не исках да виждам, но сега имах шанс да зърна отвлечените Кересет. И… трябваше да направя изключение.

Единственото, което знаех за тувхийците, като изключим това, че бяха наши врагове, беше, че имаха тънка кожа, която лесно се пронизваше с меч, и злоупотребяваха с ледоцвети, жизнения източник на икономиката им. Изучавах езика им по настояване на майка ми. Естествено, забраните на баща ми за изучаване на чужди езици не важаха за шотетския елит и ми беше доста трудно да преминавам от тежките, гръмки шотетски звуци към тихите, напевни тувхийски.

Знаех, че Ризек ще нареди да отведат братята Кересет в Оръжейната зала, затова, когато чух стъпки, се скрих в сенките и приплъзнах съвсем леко скрития в стената панел, отваряйки си пролука, през която можех да ги наблюдавам.

Стаята беше същата като всички останали в имението Ноавек, стените и подът бяха от тъмно дърво, толкова излъскано, че изглеждаше като покрито с тънък слой лед. От високия таван висеше изящен полилей, изработен от стъклени кълба и усукан метал. Малки мушици фензу пърхаха вътре, хвърляйки тайнствени, движещи се сенки из стаята. Помещението беше почти празно, подовите възглавници, качени върху ниски дървени поставки за по-голямо удобство, бяха събрали толкова прах, че кремавият им цвят бе посивял. Едно време родителите ми организираха банкети тук, но Ризек използваше Оръжейната зала само за срещи с хора, у които искаше да всее страх.

Първо видях Вас, стюарда на брат ми. От едната страна на главата му висяха дълги, мазни кичури коса, а другата беше обръсната до кръв. До него влачеше крака момче, много по-малко от мен, чиято светла кожа беше осеяна със синини. Имаше тесни рамене и мършаво, дребно тяло, в което долавях предпазливо напрежение, сякаш се готвеше за нещо.

Зад него с приглушено хлипане вървеше другото момче, с гъста, къдрава коса. Вторият Кересет беше по-висок и снажен от брат си, но вървеше превит, вероятно затова изглеждаше по-дребен.

Това бяха братята Кересет, орисаните децa от тяхното поколение на семейството. Нe бяха впечатляваща гледка.

Брат ми ги чакаше в другия край на залата, изпружил длъгнестото си тяло върху стълбите към издигнатата платформа. Гърдите му бяха покрити с броня, но голите му ръце, включително вътрешната страна на подлакътника му, бяха покрити с резки. Смъртни белези, екзекуции, заповядани от баща ми, с цел да заглуши слуховете за слабостта на брат ми, плъзнали сред нисшите класи. В дясната си ръка държеше малък нож на потока и на всеки няколко секунди го завърташе в дланта си и винаги успяваше да го улови за дръжката. На синкавата светлина кожата му изглеждаше толкова бледа, че приличаше на труп.

Като видя тувхийските пленници, оголи зъби в усмивка. Брат ми умееше да се усмихва красиво дори когато се канеше да те заколи.

Той се отпусна назад върху лактите си и наклони глава встрани.

— Виж ти — процеди мудно.

Гласът му беше дълбок и дрезгав, сякаш цяла нощ бе крещял с пълно гърло.

— За този ли се носят толкова легенди? — Ризек кимна към насиненото момче. После заговори на пресеклия тувхийски: — Момчето, което си заслужи клеймото още преди да сме го качили на кораба? — засмя се той.

Присвих очи, насочвайки погледа си върху ръката на по-дребния брат. От външната ѝ страна, до лакътя му, имаше резка, от която се стичаше кръв чак до кокалчетата на пръстите му. Недовършено клеймо на смъртта. И съвсем пресен, посветен, ако слуховете бяха верни, на Калмев Радикс. Значи това беше Акос, а хлипащият — Айджа.

— Акос Кересет, третото отроче на семейство Кересет.

Ризек стана, въртейки дръжката на ножа в дланта си, и заслиза по стълбите. Дори Вас изглеждаше дребен пред него. Беше като мъж с нормален ръст, но разтегнат и изтънен, раменете и хълбоците му като че ли бяха твърде хилави да носят дори собственото му тегло.

Аз също бях висока, но с това приключваха физическите прилики с брат ми. Заради смесената кръв на народа ни децата на едни и същи шотетски родители често се различаваха визуално, но при нас разликата беше огромна.

Момчето — Акос, вдигна очи към Ризек. За пръв път попаднах на името „Акос“ в един шотетски учебник по история. Принадлежеше на религиозен водач, духовник, отнел собствения си живот, вместо да опозори потока, хващайки меч. Значи това тувхийско момче носеше шотетско име. Дали този факт е убягнал на родителите му, или нарочно са искали да почетат някой отдавна забравен шотетски род.

— Защо сме тук? — попита дрезгаво Атос. На шотетски.

Усмивката на Ризек се разшири и той отвърна на същия език.

— Значи слуховете са верни. Наистина говориш езика на откровенията. Удивително. Чудя се откъде ли идва шотетската ти кръв. — Той побутна с пръст синината в ъгълчето на окото му и Акос изтръпна от болка. — Виждам, че са те наказали подобаващо заради убийството на един от войниците ми. Доколкото знам, и гръдният ти кош е пострадал.

Ризек трепна леко, докато говореше. Само някой, който го познаваше толкова дълго като мен, би забелязал това, сигурна бях. Ризек мразеше да вижда болка, не от съчувствие към страдащия, а защото не обичаше да му се припомня за съществуването ѝ, за собствената му уязвимост.

— Почти ми се наложи да го нося дотук — заяви Вас. — До кораба го носих.

— При други обстоятелства не би оцелял след наглостта да убиеш мой войник заяви му снизходително Ризек. Но ориста ти е да умреш в служба на семейство Ноавек, в служба на мен, и предпочитам първо да те изцедя няколко сезона.

Акос изглеждаше напрегнат още от мига, в който го видях. Но сега сякаш цялата му твърдост се стопи, превръщайки го в уязвимо малко дете. Пръстите му бяха свити, но не в юмруци, а някак пасивно, като по време на сън.

Явно чак сега научаваше каква е ориста му.

— Лъжеш — обвини той брат ми, сякаш очакваше Ризек да разсее страха му.

Долепих длан до стомаха си, където се бе появила остра болка.

— О, напротив. Искаш ли да ти прочета част от записа на изявлението?

Ризек извади лист хартия от задния си джоб, очевидно се беше приготвил да сее емоционален безпорядък, и го разгъна. Акос трепереше.

— „Третото дете на семейство Кересет… — зачете брат ми на отирийски, най-разпространения език в галактиката. Чувайки ориста му на езика, на който бе обявена, като че ли я усещах още по-истинска. Чудех се дали и за Акос беше същото, момчето трепереше на всяка сричка… — ще умре в служба на семейство Ноавек.“

Ризек пусна листа на земята. Акос го сграбчи така грубо, че едва не го скъса. Прочете думите клекнал, отново и отново, сякаш многократният прочит можеше да ги промени. Сякаш вярваше, че смъртта му и службата му към семейството ни не са предопределени.

— Няма да се случи — заяви той, но твърдо този път, и се изправи. — Предпочитам… предпочитам да умра, вместо…

— О, не ми се вярва — прекъсна го Ризек, снижавайки гласа си почти до шепот. После се наведе към лицето на Акос. Пръстите на момчето пробиваха дупки в хартията, въпреки че всички останали части на тялото му оставаха неподвижни. — Знам как изглеждат хората, когато искат да умрат. Аз самият съм докарвал мнозина до този момент. А ти все още си отчаяно вкопчен в живота.

Акос вдиша дълбоко и очите му намериха тези на брат ми с подновена сила.

— Брат ми няма нищо общо с вас. Нямате право над неговия живот. Пусни го и аз ще… няма да се съпротивлявам.

— Ясно си направил грешни заключения защо ти и брат ти сте тук — каза Ризек. — Както навярно се досещаш, не сме ви довели отвъд Границата само за да ускорим проявата на ориста ти. Не брат ти е косвена щета, а ти. Него издирвахме.

— Ти не си издирвал никого — тросна му се Акос. — Просто си седял тук, докато лакеите ти са вършили всичко вместо теб.

Ризек се обърна и се качи на платформата. Стената над нея беше покрита с оръжия в какви ли не форми и размери, повечето от тях мечове на потока, дълги колкото ръката ми. Той избра голям, дебел нож с масивна дръжка, приличаше на сатър.

— На брат ти е отредена интересна съдба — заяви Ризек, оглеждайки показно ножа. — Но след като не знаеше собствената си орис, предполагам не знаеш и неговата?

По лицето на Ризек се разля ехидната усмивка, запазена за случаите, когато знаеше нещо повече от останалите.

— „Да вижда бъдещето на галактиката“ цитира Ризек, този път на шотетски. — други думи, да стане следващият оракул на планетата.

Акос мълчеше.

Аз се отдръпнах назад от пролуката в стената и затворих очи, за да не пречи лъчът светлина на мислите ми.

За брат ми и баща ми целта на всяко странство, още от детските години на Ризек, беше да издирват оракули и всеки път се връщаха с празни ръце. Навярно защото беше невъзможно да заловиш човек, който знае, че идваш за него. Или някой, готов да отнеме собствения си живот, за да избегне пленничеството, както бе сторила майката на братята Кересет по време на същото нападение, довело ги тук.

Явно Ризек най-сетне бе намерил решение, тръгвайки след двама оракули наведнъж. Единият бе избрал смъртта пред оковите му. А другият — този Айджа Кересет, дори не подозираше каква е ориста му. И все още беше слаб и достатъчно податлив, за да бъде оформен от жестокостта на Ноавек.

Пак се приближих до пролуката, за да чуя Айджа, навел къдравата си глава към брат си.

— Акос, какво каза той? — попита Айджа на гладък тувхийски, бършейки нос с опакото на pъката си.

— Че не са търсили мен в Тувхе — отговори Акос, без да поглежда назад към брат си. Странно беше да чуя как някой говори два езика толкова съвършено, без акцент. Завиждах му за това умение. — Търсили са теб.

— Мен? — Очите на Айджа бяха светлозелени. Чудноват цвят, като седефените крилца на насекомо или на космическия поток след часа на Угасването. На фона на светлокафявата му кожа, чийто цвят наподобяваше кремавото на планетата Золд, очите му почти сияеха. — Защо?

— Защото ти си следващият оракул на планетата — отговори му Ризек на майчиния език на Айджа, слизайки от платформата с ножа в ръка. — Ще виждаш бъдещето във всичките му безбройни варианти. Един от които държа да узная.

Сянка пробяга по опакото на ръката ми като насекомо и дарбата ми прониза с жестока болка кокалчетата ми, сякаш ги пречупваше. Едва сподавих стона си. Знаех от какво бъдеще се интересуваше Ризек: да управлява Тувхе и Шотет, да надвие враговете ни, да бъде признат от Съвета за законен господар в света. Но ориста му тегнеше над главата му също както тази на Акос тегнеше над неговата, гласейки, че Ризек ще бъде сразен от враговете си, вместо да ги покори. И за да избегне този провал, се нуждаеше от оракул. Какъвто вече имаше.

И аз исках не по-малко от него Шотет да бъде признат за нация, а не сбирщина от бунтовнически настроени парвенюта. Тогава защо болката от дарбата ми — постоянното присъствие в живота ми, се изостряше с всяка секунда?

— Аз… — Айджа не откъсваше поглед от ножа в pъката на Ризек. — Аз не съм оракул, никога не съм имал видения, не е… не е възможно да…

Отново притиснах с ръка корема си.

Ризек закрепи ножа върху дланта си и го хвърли във въздуха, за да се преобърне. Ножът с потрепване описа бавен кръг. Нe, не, не, улових се да повтарям наум, незнайно защо.

Акос застана на пътя между Ризек и Айджа, сякаш можеше да спре брат ми само с плътта на тялото си.

Пристъпвайки към Айджа, Ризек гледаше как ножът му се върти.

— В такъв случай бързо трябва да се научиш на ясновидство — отбеляза той. — Защото искам да намериш варианта на бъдещето, който на мен ми трябва, и да ми кажеш какво трябва да направя, за да го получа. Предлагам да започнем с вариант, в който Шотет, не Тувхе, управлява тази планета, какво ще кажеш?!

Той кимна на Вас, който накара Айджа да коленичи. Ризек хвана ножа за дръжката и долепи върха на острието му до главата на Айджа точно под едното ухо. Айджа изскимтя.

— Не мога… — подхвана отново. — Не знам как да призовавам видения, не мога да…

В този момент Акос блъсна брат ми странично. Не беше достатъчно голям да го повали на земята, но беше успял да го хване неподготвен и Ризек залитна. Акос дръпна лакът назад с намерение да го удари — много глупаво, помислих си, но Ризек беше твърде бърз. Отблъсна се от пода с крак, ритна Акос в корема и отново възстанови равновесието си. После сграбчи момчето за косата, вдигна главата му и прокара с ножа линия на долната му челюст, от ухото до брадичката. Акос изкрещя.

Това беше едно от любимите му места да реже хората. Наумеше ли си да остани белег някому, държеше да е на видимо място. Да не може да се прикрие.

— Моля те — изхлипа Айджа. — Моля те, не знам как да го направя, моля те, не го наранявай, не ни наранявай, моля те…

Ризек впи презрителен поглед в Акос, който стискаше челюстта си с окъпан в кръв врат.

— Не знам такава тувхийска дума „моля“ — отвърна Ризек.

По-късно същата вечер, по тихите коридори на имението Ноавек отекна писък. Знаех, че не идва от Акос, бяха го изпратили при братовчед ни Вакрез, „за да заякне тънката му кожа“, както обясни Ризек. Не, в писъка разпознах гласа на Айджа, достигнал висините на болката, докато брат ми се мъчи да изкопчи нужното бъдеще от главата му.

Дълго след това присъстваше в кошмарите ми.