Втора частАхимас
Скировск
1.
Отецът се казваше Пелет, което на староеврейски означава „бягство“. В годината на раждането му злочестина сполетя „Христовите братя“, които обитаваха Моравия от двеста години36. Императорът отмени привилегията, с която религиозната им община се освобождаваше от военна повинност, защото беше започнал голяма битка с друг император и му бяха нужни много воини.
Сектата напусна още същата нощ, изоставила земи и къщи, и се пресели в Прусия. За „Христовите братя“ нямаше значение какво делят императорите — строгата вяра им забраняваше да служат на земните владетели, да дават клетва за вярност, да носят оръжие и да обличат мундири с гербове на копчетата, защото са белязани с печата на сатаната. Затова на дългите си кафяви одежди с почти непроменена през столетията кройка братята нямаха копчета, а признаваха само вървите.
В Прусия живееха съмишлениците им. Те отдавна бяха дошли по тези места, също спасявайки се с бягство от Антихриста. Кралят им дал земя за вечно ползване и ги освободил от военна служба с условието да пресушат безкрайните пруски блата. Две поколения се борили с непроходимите мочурища, третото ги победило и заживели в тучните земи богато и волно. Те приеха радушно братята по вяра от Моравия, поделиха с тях всичко, което имаха, и животът потече отново благ и спокоен.
На двайсет и една години Пелет се ожени. Господ му даде добра жена, а тя, когато й дойде времето, му роди син. Но после Всевишният реши да подложи верните Си слуги на тежки изпитания. Настана мор и мнозина издъхнаха, сред тях жената и синът на Пелет. Той го понесе смирено, макар че животът му си смени цвета и от бял стана черен. Но малко се стори това на Всевишния и Той реши да разкрие на избраните Своята любов в цялата й сурова непреклонност. Новият крал, просветен държавник, постанови, че в страната му всички са равни, и отмени закона, даруван от някогашния крал, който беше живял много отдавна. Сега и на евреите, и на меноните37, и на „Христовите братя“ се полагаше служба във войската и защита на отечеството с оръжие в ръка. Но отечеството на братята не беше сред пресушените пруски мочурища, а в небесата, затова Конвентът на духовните старейшини се събра и реши, че трябва да вървят на изток, при руския цар. Там също имаше тяхна община и понякога пристигаха писма, които пътуваха дълго по верни люде, защото официалната поща е от лукавия. В писмата си братята по вяра пишеха, че земите в онзи край са богати, а властите снизходителни и се задоволяват с малки дарения.
Събраха си багажа, което можаха — продадоха, останалото зарязаха. Седем седмици пътуваха с талигите и пристигнаха в страната с трудното наименование Melitopolstschina. Земята там наистина беше плодородна, но дванайсет млади семейства и вдовецът Пелет с тях решиха да продължат пътя, защото никога не бяха виждали планините, а само бяха чели за тях в свещените книги. Невъзможно им беше да си представят как така земната твърд се издига много хиляди аршина нагоре в небето и достига Божиите облаци. Младите искаха да го видят, а за Пелет беше все едно. Харесваше му да пътува с волската талига през гори и поля, защото това го разсейваше от мислите за Рахил и малкия Ахав, останали завинаги в мократа пруска земя.
Планината се оказа точно каквато я описват книгите. Тя се наричаше Кавказ и се простираше във всички посоки на хоризонта, докъдето стигаше поглед. Пелет забрави Рахил и Ахав, защото тук всичко беше друго и дори ходенето беше различно — от долу на горе и от горе на долу. Още първата година той се ожени.
Стана така: „Христовите братя“ изсичаха гората на единствения полегат склон, за да разчистят нива за оран. Местните моми гледаха как пришълците с дълги смешни одеяния сръчно секат вековните борове и вадят дълбоко вкоренените пънове. Девойките се кискаха и люпеха ядки. Една от тях, петнайсетгодишната Фатима, се заплесна по юначния богатир с бяла коса и бяла брада. Той беше як човек, но спокоен и добър, съвсем различен от мъжете в нейния аул38, злобни и буйни.
Наложи й се да се покръсти и да сложи други дрехи — черна рокля и бяло боне. Наложи се да си смени името и тя от Фатима стана Сара, наложи се от сутрин до вечер да шета в къщата, да учи чуждия език, а в неделите по цял ден да се моли и пее в молитвения дом, който вдигнаха още преди домашните си обиталища. Но всичко това не я плашеше, защото й беше добре с беловласия Пелет и защото Аллах не обещава на жената лек живот.
На другото лято, когато Сара-Фатима се гърчеше в родилни мъки, от планините се спуснаха люти чеченци, опожариха изкласилото жито и откраднаха добитъка. Пелет гледаше как му отмъкват коня, два бика и три крави и се молеше Богу да не го изостави и да не даде воля на гнева му. Затова на сина, който проплака точно когато по гладко издяланите стени на молитвения дом плъзнаха ненаситни огнени езици, бащата даде името Ахимас — от Ахимаас, което означава „брат на гнева“.
Момчето се роди голямо. Сара-Фатима едва не умря, докато детето излизаше на бял свят. Нямаше да може повече да ражда. И не искаше, защото нямаше да прости на мъжа си, че стоеше и гледаше как разбойниците му отнемат коня, биковете и кравите.
В детството си Ахимас имаше двама богове и три езика. Богът на баща му, строг и злопаметен, учеше: ударят ли те по дясната буза — обърни и лявата; който се радва в този живот, горчиво ще плаче в следващия; не се отвръщай от мъката и страданията, защото те са благо, знак на особена любов на Всевишния. Богът на майка му, за когото не биваше да споменава гласно, беше добър: позволяваше му да се радва, да играе и не го възпираше да мъсти на лошите. За добрия Бог можеше да се говори само шепнешком, когато няма никой наблизо освен майка му, а това значеше, че Богът на баща му е главният. Той говореше на език, който се наричаше Die Sprache39 и представляваше смесица от холандски и немски. Богът на майка му говореше на чеченски. А третият език беше руски, на него го научиха войскарите от отбранителната крепост. Много го привличаха техните пушки и войнишките им ножове, но това беше забранено, безпрекословно забранено, защото главният Бог не даваше да докосваш оръжие. Майка му пък пошепваше, че може, няма страшно. Тя водеше момчето в гората, разказваше му за смелите воини от своя род, учеше го да спъва с крак и да удря с юмрук.
Когато Ахимас на седем години стана ученик, деветгодишният Мелкиседек, син на ковача, нарочно напръска буквара му с мастило. Ахимас го препъна и го удари в ухото. Мелкиседек с рев се втурна да се жалва.
Последва дълъг и тягостен разговор с баща му. Очите на Пелет, светли като на сина, станаха сърдити и тъжни. После Ахимас трябваше цялата вечер да остане на колене и да пее псалми. Но мисълта му бягаше от бащиния Бог към майчиния. Момчето се молеше очите му от бели да станат черни като на майка му и природения й брат Хасан. Никога не беше виждал вуйчо си, но знаеше, че той е силен, храбър и честит и никога не прощава на враговете. Вуйчо му прекарваше по тайни планински пътеки пухкави килими от Персия, от Турция — денкове тютюн, а обратно през границата прехвърляше оръжие. Ахимас често си мислеше за Хасан. Представяше си го как от седлото зорко оглежда клисурата — да не се е спотаила в засада граничната стража. Хасан е с рунтав калпак и кавказки ямурлук, през рамото му е преметната пушка с гравиран приклад.
2.
В деня, когато навърши десет години, от сутринта седеше наказан в бараката за дърва. Сам си е виновен — майка му тайно му подари малък, но истински кинжал с лъскаво острие и костена ръкохватка, настоя да го скрие, но Ахимас не издържа, изскочи навън да изпробва колко е остър и баща му го хвана. Пелет попита откъде се е взело това оръжие, а като разбра, че няма да получи отговор, му наложи наказание.
Ахимас изкара в бараката половин ден. Беше му ужасно мъчно за отнетия кинжал, пък и много скучно. А подир пладне, когато взе да му стърже от глад, се чуха изстрели и викове. Кавказецът Мохама с четирима побратими нападна войниците, които се перяха в реката, защото им беше ден за баня. Разбойниците стреляха от храстите, убиха двама и раниха още двама. Останалите побягнаха към крепостта, но кавказците се метнаха на конете и изклаха всички със сабите си. Фелдфебелът, който не беше ходил на реката, се заключи в дървената къща с тесни прозорчета и стреля. Докато презареди пушката и се покаже отново, Мохама се прицели и го улучи право в челото.
Ахимас не видя всичко това. Но се беше лепнал на пролуката между дъските и видя как в двора влезе брадат едноок мъж с бял калпак и с дълга пушка в ръка (това беше Мохама). Едноокият се спря пред втурналите се навън родители на Ахимас и нещо им каза. После сложи ръка на рамото на майка му, а с другата ръка й повдигна брадичката. Пелет стоеше, склонил лъвската си глава, и мърдаше устни. Моли се, разбра Ахимас. Сара-Фатима без молитви се озъби и раздра с нокти лицето на едноокия.
Жената няма право да докосва лицето на мъжа, затова Мохама обърса кръвта от лицето си, замахна с юмрук и уби на място гяурката. После уби и мъжа й, защото вече не можеше да го остави жив. Наложи се да избият и всички останали в селото — явно тъй било писано него ден.
Изкараха добитъка, струпаха всичко ценно и полезно на две каруци, подпалиха селото от четирите края и си тръгнаха.
Докато чеченците вилнееха, Ахимас не гъкна. Не искаше да убият и него. А когато чаткането на копитата и скърцането на каруците заглъхва в посока към Карамъкския проход, той изби с рамо дъсчената врата и изскочи в двора. И без това не можеше да остане в бараката — задната стена вече гореше.
Майка му лежеше по гръб. Ахимас клекна, докосна синьото петно при слепоочието й. Тя беше като жива, но не гледаше него, а небето. То й беше по-интересно от сина. Ами да, нали там живее нейният Бог. Ахимас се наклони над баща си, той пък беше затворил очи, а бялата му брада беше станала червена. Детето я пипна и пръстите му също станаха червени.
Ахимас обиколи всички къщи. Навсякъде видя мъртви жени, мъже и деца. Той ги познаваше много добре всичките, но те вече не искаха да го знаят. Всъщност вече нямаше никой от тези, които познаваше. Беше останал сам. Попита първо единия Бог, после другия какво да прави. Почака, но не чу отговор.
Наоколо всичко гореше, молитвеният дом, който беше и училище, изтрещя и блъвна нагоре кълба дим — беше се продънил покривът.
Ахимас се огледа. Планини, небе, пламтяща земя и никаква жива душа наоколо. В същия миг разбра, че така ще е завинаги. Ще бъде сам и сам ще трябва да решава да остане или да напусне, да умре или да живее.
Той се заслуша в себе си, вдъхна осаждения въздух и побягна по пътя, който първо се виеше нагоре към седловината, после се спускаше надолу към голямата долина.
Не спря до вечерта, вървя и цялата нощ. На зазоряване се стовари край пътя. Много му се ядеше, но още повече му се спеше и Ахимас заспа. Събуди се от глад. Слънцето беше вече насред небето. Той продължи по пътя и привечер стигна до казашко селище.
Околовръст се точеха дълги лехи с краставици. Ахимас се огледа — беше сам. По-рано и през ум не би му минало да посегне, защото Богът на баща му е казал: не кради, но сега ги нямаше ни баща му, ни неговия Бог, та Ахимас коленичи и лакомо захрупа сочните пъпчиви плодове. Пръстта хрущеше в зъбите му и той не чу как отзад го издебна собственикът, едър казак с меки ботуши. Той го хвана за яката и го шибна няколко пъти с камшика, като повтаряше: „Не кради, не кради“ Момчето не заплака и не замоли за пощада, само го поглеждаше изотдолу с белезникави вълчи очи. Това докара до бяс стопанина и той го заудря с всичка сила — докато малкият не изповръща цялата зеленилка. Тогава казакът го вдигна за ухото, измъкна го на пътя и го срита.
Ахимас вървеше и си мислеше, че баща му е умрял, но Бог е жив и законите Му също са живи. Гърбът и раменете му пареха от болка, но още повече му пареше отвътре.
При тесния бързей срещна едно по-голямо момче, на около четиринайсет години. То носеше тухла тъмен хляб и крина мляко.
— Дай — изръмжа Ахимас и му дръпна хляба.
Момчето остави крината на земята и му заби юмрук в носа. От очите му изскочиха искри и Ахимас падна, а момчето — то беше по-силно — го яхна отгоре и взе да го удря по главата. Тогава Ахимас грабна от земята камък и му сцепи веждата. Казашкото момче се изтърколи настрани, закри с шепи лицето си и зациври. Ахимас замахна с камъка да го удари още веднъж, но си спомни, че Божият закон казва: не убивай — и се спря. По време на битката крината беше паднала и млякото се беше разляло, но Ахимас си беше извоювал хляба и това му стигаше. Той продължи по пътя и яде, яде, яде, докато не го изяде целия до последната трошица. Не трябваше да слуша Бог, по-добре да беше убил момчето. Разбра го, когато в тъмното го настигнаха двама ездачи. Единият беше с фуражка със синя околожка, вторият зад него — казашкото момче с посинено от удара лице.
— Е го, чичо Кондрат! — изкрещя то. — Е го убиеца!
По тъмна доба Ахимас киснеше в дранголника и слушаше как селският полицай Кондрат и стражарят Ковалчук решават съдбата му. Ахимас не им каза нито дума, колкото и да го разпитваха кой е и откъде е, макар да го пердашеха и да му въртяха ухото. Накрая го сметнаха за глухоням и го оставиха на мира.
— Какво че го праим, Кондрат Пантелеич? — попита стражарят. Той седеше с гръб към Ахимас, нещо ядеше и надигаше стомната. — В града ли че го караме? Или да стои до сутринта и да се пръждосва?
— Ще те пръждосам аз теб — отвърна началникът — седнал насреща му, той пишеше нещо с гъше перо. — Туй зверче насмалко да строши чутурата на атамановия син. В Кизляр му е мястото на него, в затвора.
— Грехота е в затвора, Кондрат Пантелеич. Нали знаеш какво става там с таквизи маляци.
— Другаде нема къде — сурово отсече полицаят, — тука немаме приюти.
— Май в Скировск монахинките се грижат за сирачета?
— Ама само за женски. В затвора, Ковалчук, в затвора му е мястото! Заранта ще го откараш. На, пиша му документацията.
Но на сутринта Ахимас беше вече далеко. Когато полицаят си тръгна, а стражарят си легна и захърка, Ахимас се изкатери до прозорчето, провря се през две дебели железа и скочи на меката пръст.
Беше чувал за Скировск — на четирийсет километра по посока на залеза.
Значи все пак няма Бог.
3.
Стигна в скировското манастирско сиропиталище, преоблечен като момиче — открадна от простряно пране басмена рокля и забрадка. На главната монахиня, към която трябваше да се обръща с „майко Пелагея“, се представи като Лия Велде, бежанка от село Нойесвелт, нападнато от планинците. Велде му беше истинското презиме, а Лия се казваше негова втора братовчедка, също Велде, гадно луничаво момиче с писклив глас. — За последен път я беше видял паднала по гръб, с разсечено лице.
Майка Пелагея погали немкинчето по светлокосата остригана главица и попита:
— Приемаш ли православната вяра?
Така Ахимас стана руснак, защото сега твърдо знаеше, че няма Бог, молитвите са глупост и тогава руската вяра с нищо не е по-лоша от бащината му.
В сиропиталището му хареса. Хранеха ги два пъти дневно, спяха на истински легла. Само дето много се молеха и роклята му се сучеше в краката.
На втория ден го доближи момиченце с тясно личице и големи зелени очи. То се казваше Женя, родителите му също били убити от разбойници, само че отдавна, още миналата есен.
— Какви са ти прозрачни очите, Лия. Като вода — рече Женя.
Ахимас се учуди — обикновено хората не харесваха прекалено светлите му очи. Дори селският полицай, когато го биеше, все повтаряше „чухонец белоок“.
Малката Женя му ходеше навсякъде по петите, където той — там и тя. На четвъртия ден го завари, докато пикаеше зад плевнята, запретнал роклята.
Значи пак трябваше да бяга, но вече не знаеше къде. Реши да изчака, докато го изпъдят, но не го изпъдиха. Женя не го издаде.
На шестия ден, в събота, щяха да ходят на баня. Сутринта Женя му пошепна:
— Не идвай, кажи, че ти е дошло.
— Какво ми е дошло? — не разбра Ахимас.
— То е да ти тече кръв и да не можеш да ходиш на баня. Някои от момичетата вече го имат — и Катя, и Соня — спомена тя две от най-големите. — Майка Пелагея няма да те провери, гнус я е.
Речено-сторено. Монахините се учудиха, че му идва толкова рано, но позволиха да не ходи на баня. Вечерта той каза на Женя:
— Другата събота ще избягам.
По лицето й потекоха сълзи. Тя му отвърна:
— Ще ти трябва хляб за из път.
И престана да си яде хляба, тайно му го даваше, а той събираше в бохча всички къшейчета.
Но не му се наложи да бяга, защото още в петъка, преди деня за баня, в сиропиталището се появи вуйчо му Хасан. Той потърси майка Пелагея и я попита има ли тук едно момиче от немското село, опожарено от кавказеца Мохама. Хасан рече, че иска да види момичето, за да го пита как са загинали сестра му и племенникът. Майка Пелагея повика Лия в стайчето си, а тя самата излезе, за да не чуват ушите й за такива злодейства.
Хасан изобщо не изглеждаше както си го беше представял Ахимас. Той беше бузест, с червен нос, гъста черна брада и малки хитри очички. Ахимас изпита омраза, защото вуйчо му досущ приличаше на чеченците, които бяха опожарили село Нойесвелт.
Разговорът не вървеше. Сирачето отговаряше с да и не или изобщо не отговаряше, а погледът му изпод белезникавите мигли беше остър и упорит.
— Не се е намерил племенникът ми Ахимас — каза Хасан на руски с гърлено клокочене. — Може Мохама да го е отвел?
Момичето сви рамене.
Хасан се умисли и извади от торбата сребърни мъниста.
— Нося ти ги подарък — показа ги той. — Красиви са, чак от Шемаха. На, поиграй си, аз да питам игуменката може ли да пренощувам тук. Много път бих, капнал съм. Инак трябва да спя на открито.
Той остави оръжието си на стола и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Ахимас заряза мънистата и скочи да пипне тежката сабя в черна кания със сребърна шарка. Леко издърпа ръкохватката и ивица стомана блесна с ледени искри на светлината на газеничето. Истинска старинна, помисли си Ахимас и прокара пръст по арабската буквена плетеница.
Вратата леко изскърца. Момчето се извърна и видя в пролуката засмените черни очи на Хасан.
— Наша кръв — рече вуйчото на чеченски и блесна белозъбата му усмивка, — тя е по-силна от немската. Да се махаме оттук, Ахимас. Ще нощуваме в планината. Под небето се спи по-сладко.
А доста по-късно, когато Скировск вече беше останал оттатък прохода, сложи ръка на рамото му:
— Ще те пратя да се изучиш, но първо ще те направя мъж. Трябва да отмъстиш на Мохама за баща си и майка си. Няма как, такъв е законът.
И Ахимас разбра: този закон е правилният.
4.
Нощуваха където замръкнеха: в изоставени колиби, в крайпътни ханове, при вуйчови ортаци, а понякога и направо в гората, загърнати с ямурлука. „Мъжът трябва да умее да намира вода, храна и път в планините — учеше го Хасан на своя закон. — А също да се защитава и да брани честта на своя род.“ Ахимас не знаеше какво е „честта на своя род“. Той нямаше род. Но много искаше да умее да се защитава и беше готов да се обучава от сутрин до вечер.
„Затаяваш дъх и си представяш, че от цевта свети тънък лъч. Намери целта с този лъч — дишаше във врата му Хасан и нагласяваше пръстите на момчето, стиснали здраво приклада на пушката — и не ти трябва сила. Пушката е като жената и коня — иска нежност и разбиране.“ Ахимас се мъчеше да разбира пушката, вслушваше се в нервния й железен глас и металът започваше да кънти в ухото му: леко вдясно, още малко, стреляй. „Баф! — вуйчо му цъкаше и въртеше очи — орлово око! От сто крачки в бутилката! Ей така ще хвръкне и на Мохама главата!“
Ахимас не искаше да стреля в едноокия от сто крачки. Искаше да го убие така, както той уби Фатима — с удар в слепоочието, а още по-добре — да му пререже гърлото, както Мохама беше заклал Пелет.
От пистолет се стреляше още по-лесно. „Няма да се целиш — учеше го вуйчо му. — Цевта на пистолета е продължение на ръката ти. Когато сочиш нещо с пръст, нали не го целиш, но показваш точно накъдето трябва. Представи си, че пистолетът ти е пръст.“ Ахимас сочеше с железния показалец орех, сложен върху пън, и орехът се пръсваше на хиляди парченца.
Хасан още не му даваше сабята, казваше, че първо трябва да му заякнат ръката и рамото, но от първия ден му подари кинжал и му заръча никога да не се разделя с него — дори ако гол се къпе в потока, да си го окача на врата. Мина се време и кинжалът стана за Ахимас част от тялото, както е жилото за осата. С него можеше да насече клонки за огъня, да одере прострелян елен, да си издялка тънка клечица, та след еленското месо да си почисти зъбите. Когато нямаше работа и си почиваше, Ахимас отдалече забиваше кинжала в дърветата — и прав, и седнал, и легнал. Това занимание не му омръзваше. Отначало можеше да улучи само бор, после и млад бук, след това и всяка вейка на бука.
„Оръжието с добро нещо — казваше Хасан, — но мъжът трябва да умее да надвие врага и без оръжие: с юмруци, нокти, зъби, няма значение. Важното е в сърцето ти да пламне свещена ярост, тя ще те предпази от болката, ще изпълни с ужас врага и ще ти донесе победа. Нека кръвта нахлуе в главата ти, нека светът да се забули в червена мъгла — и си непобедим. Дори да те ранят, дори да те убият — няма и да усетиш. Това е тя — свещената ярост.“ Ахимас не му противоречеше, но не беше съгласен. Не искаше да го раняват и убиват. За да остане жив, трябваше да вижда всичко, не му трябваше ярост и червена мъгла. Момчето знаеше, че ще мине и без тях.
Веднъж, вече беше зима, вуйчо му се прибра от винарната радостен. Негов човек му казал, че Мохама си дошъл от Грузия с плячка и сега пирувал в Чанах. Това беше близо, на два дни път.
В Чанах, голям размирен аул, отседнаха при близък на вуйчо му. Хасан отиде да проучи какво-що, дълго време го нямаше, а се върна късно и много мрачен. Каза, че е трудна работа. Мохама е силен и хитър. Трима от четиримата, с които бил в немското село, пристигнали и пируват заедно с него. Четвъртия, кривокракия Муса, го убили свани40. Сега вместо него са взели Джафар от Назран. Значи са петима.
Вуйчо му се навечеря, каза си молитвите и си легна. Преди да заспи, каза:
— Утре рано сутринта, когато Мохама и хората му са пияни и уморени, ще идем да му отмъстим. Ще видиш Мохама да умира и ще топнеш пръсти в кръвта на майчиния си убиец.
Обърна се към стената и веднага заспа, а момчето предпазливо свали от шията му зелена копринена торбичка. В нея имаше стрит корен на отровна ирганчайска гъба. Вуйчо му казваше, че ако те хване граничната стража и те тикне в каменния кауш, откъдето не се виждат планините и небето, трябва да събереш повече слюнка, да си посипеш езика с прашеца и да го глътнеш. Още няма да си изрекъл пет пъти името на Аллах — и в тъмницата ще остане само бездиханното ти тяло.
Ахимас взе шалварите, роклята и пребрадката на дъщерята на стопанина. Качи от мазето стомна вино и сипа вътре отровата.
В механата седяха мъже, разговаряха, пиеха вино и играеха табла, но Мохама и аверите му ги нямаше там. Ахимас изчака. Скоро видя, че синът на механджията носи питки и сирене в съседното помещение, и разбра, че Мохама е там.
Щом излезе момчето, влезе Ахимас и свел очи, мълчаливо сложи стомната на масата.
— Хубаво ли ти е виното, моме? — попита едноокият с черната брада, когото Ахимас толкова добре си спомняше.
Той кимна, отстъпи назад и клекна в ъгъла. Не знаеше как да постъпи с Джафар от Назран. Джафар беше съвсем млад, към седемнайсетгодишен. Дали да не му каже, че конят му е неспокоен вън на коневръза — защо не излезе да го нагледа. Но си спомни за казашкото момче и прецени, че не бива да го прави. Джафар не му е виновен за нищо, но ще умре, така му било писано.
И Джафар умря пръв. Той пи от стомната заедно е всички и почти веднага заби нос в масата. Друг от сътрапезниците се изсмя, но смехът му се превърна в предсмъртен хрип. Трети рече: „Няма въздух“, хвана се за гърдите и падна. „Какво става, Мохама?“ — заплете език четвъртият, свлече се от пейката и се вцепени, свит на кравай.
Чернобрадият погледна умиращите си другари, после втренчи единственото си око в търпеливо изчакващия Ахимас.
— Ти чийо си, момиче? — едвам изломоти. — Защо са ти толкова бели очите?
— Не съм момиче — отвърна онзи, — аз съм Ахимас, син на Фатима. А ти си мъртъв.
Мохама оголи жълтите си зъби, сякаш чутото много го зарадва, бавно посегна към позлатената ръкохватка на сабята, но така и не я измъкна от ножницата, а захриптя и рухна на пръстения под. Ахимас стана, извади кинжала изпод момичешката рокля, взря се в немигащото око на Мохама и му преряза гърлото с леко бързо движение, както го беше учил вуйчо му. После топна пръсти в горещата кръв, която шурна на тласъци.
1.
Отецът се казваше Пелет, което на староеврейски означава „бягство“. В годината на раждането му злочестина сполетя „Христовите братя“, които обитаваха Моравия от двеста години36. Императорът отмени привилегията, с която религиозната им община се освобождаваше от военна повинност, защото беше започнал голяма битка с друг император и му бяха нужни много воини.
Сектата напусна още същата нощ, изоставила земи и къщи, и се пресели в Прусия. За „Христовите братя“ нямаше значение какво делят императорите — строгата вяра им забраняваше да служат на земните владетели, да дават клетва за вярност, да носят оръжие и да обличат мундири с гербове на копчетата, защото са белязани с печата на сатаната. Затова на дългите си кафяви одежди с почти непроменена през столетията кройка братята нямаха копчета, а признаваха само вървите.
В Прусия живееха съмишлениците им. Те отдавна бяха дошли по тези места, също спасявайки се с бягство от Антихриста. Кралят им дал земя за вечно ползване и ги освободил от военна служба с условието да пресушат безкрайните пруски блата. Две поколения се борили с непроходимите мочурища, третото ги победило и заживели в тучните земи богато и волно. Те приеха радушно братята по вяра от Моравия, поделиха с тях всичко, което имаха, и животът потече отново благ и спокоен.
На двайсет и една години Пелет се ожени. Господ му даде добра жена, а тя, когато й дойде времето, му роди син. Но после Всевишният реши да подложи верните Си слуги на тежки изпитания. Настана мор и мнозина издъхнаха, сред тях жената и синът на Пелет. Той го понесе смирено, макар че животът му си смени цвета и от бял стана черен. Но малко се стори това на Всевишния и Той реши да разкрие на избраните Своята любов в цялата й сурова непреклонност. Новият крал, просветен държавник, постанови, че в страната му всички са равни, и отмени закона, даруван от някогашния крал, който беше живял много отдавна. Сега и на евреите, и на меноните37, и на „Христовите братя“ се полагаше служба във войската и защита на отечеството с оръжие в ръка. Но отечеството на братята не беше сред пресушените пруски мочурища, а в небесата, затова Конвентът на духовните старейшини се събра и реши, че трябва да вървят на изток, при руския цар. Там също имаше тяхна община и понякога пристигаха писма, които пътуваха дълго по верни люде, защото официалната поща е от лукавия. В писмата си братята по вяра пишеха, че земите в онзи край са богати, а властите снизходителни и се задоволяват с малки дарения.
Събраха си багажа, което можаха — продадоха, останалото зарязаха. Седем седмици пътуваха с талигите и пристигнаха в страната с трудното наименование Melitopolstschina. Земята там наистина беше плодородна, но дванайсет млади семейства и вдовецът Пелет с тях решиха да продължат пътя, защото никога не бяха виждали планините, а само бяха чели за тях в свещените книги. Невъзможно им беше да си представят как така земната твърд се издига много хиляди аршина нагоре в небето и достига Божиите облаци. Младите искаха да го видят, а за Пелет беше все едно. Харесваше му да пътува с волската талига през гори и поля, защото това го разсейваше от мислите за Рахил и малкия Ахав, останали завинаги в мократа пруска земя.
Планината се оказа точно каквато я описват книгите. Тя се наричаше Кавказ и се простираше във всички посоки на хоризонта, докъдето стигаше поглед. Пелет забрави Рахил и Ахав, защото тук всичко беше друго и дори ходенето беше различно — от долу на горе и от горе на долу. Още първата година той се ожени.
Стана така: „Христовите братя“ изсичаха гората на единствения полегат склон, за да разчистят нива за оран. Местните моми гледаха как пришълците с дълги смешни одеяния сръчно секат вековните борове и вадят дълбоко вкоренените пънове. Девойките се кискаха и люпеха ядки. Една от тях, петнайсетгодишната Фатима, се заплесна по юначния богатир с бяла коса и бяла брада. Той беше як човек, но спокоен и добър, съвсем различен от мъжете в нейния аул38, злобни и буйни.
Наложи й се да се покръсти и да сложи други дрехи — черна рокля и бяло боне. Наложи се да си смени името и тя от Фатима стана Сара, наложи се от сутрин до вечер да шета в къщата, да учи чуждия език, а в неделите по цял ден да се моли и пее в молитвения дом, който вдигнаха още преди домашните си обиталища. Но всичко това не я плашеше, защото й беше добре с беловласия Пелет и защото Аллах не обещава на жената лек живот.
На другото лято, когато Сара-Фатима се гърчеше в родилни мъки, от планините се спуснаха люти чеченци, опожариха изкласилото жито и откраднаха добитъка. Пелет гледаше как му отмъкват коня, два бика и три крави и се молеше Богу да не го изостави и да не даде воля на гнева му. Затова на сина, който проплака точно когато по гладко издяланите стени на молитвения дом плъзнаха ненаситни огнени езици, бащата даде името Ахимас — от Ахимаас, което означава „брат на гнева“.
Момчето се роди голямо. Сара-Фатима едва не умря, докато детето излизаше на бял свят. Нямаше да може повече да ражда. И не искаше, защото нямаше да прости на мъжа си, че стоеше и гледаше как разбойниците му отнемат коня, биковете и кравите.
В детството си Ахимас имаше двама богове и три езика. Богът на баща му, строг и злопаметен, учеше: ударят ли те по дясната буза — обърни и лявата; който се радва в този живот, горчиво ще плаче в следващия; не се отвръщай от мъката и страданията, защото те са благо, знак на особена любов на Всевишния. Богът на майка му, за когото не биваше да споменава гласно, беше добър: позволяваше му да се радва, да играе и не го възпираше да мъсти на лошите. За добрия Бог можеше да се говори само шепнешком, когато няма никой наблизо освен майка му, а това значеше, че Богът на баща му е главният. Той говореше на език, който се наричаше Die Sprache39 и представляваше смесица от холандски и немски. Богът на майка му говореше на чеченски. А третият език беше руски, на него го научиха войскарите от отбранителната крепост. Много го привличаха техните пушки и войнишките им ножове, но това беше забранено, безпрекословно забранено, защото главният Бог не даваше да докосваш оръжие. Майка му пък пошепваше, че може, няма страшно. Тя водеше момчето в гората, разказваше му за смелите воини от своя род, учеше го да спъва с крак и да удря с юмрук.
Когато Ахимас на седем години стана ученик, деветгодишният Мелкиседек, син на ковача, нарочно напръска буквара му с мастило. Ахимас го препъна и го удари в ухото. Мелкиседек с рев се втурна да се жалва.
Последва дълъг и тягостен разговор с баща му. Очите на Пелет, светли като на сина, станаха сърдити и тъжни. После Ахимас трябваше цялата вечер да остане на колене и да пее псалми. Но мисълта му бягаше от бащиния Бог към майчиния. Момчето се молеше очите му от бели да станат черни като на майка му и природения й брат Хасан. Никога не беше виждал вуйчо си, но знаеше, че той е силен, храбър и честит и никога не прощава на враговете. Вуйчо му прекарваше по тайни планински пътеки пухкави килими от Персия, от Турция — денкове тютюн, а обратно през границата прехвърляше оръжие. Ахимас често си мислеше за Хасан. Представяше си го как от седлото зорко оглежда клисурата — да не се е спотаила в засада граничната стража. Хасан е с рунтав калпак и кавказки ямурлук, през рамото му е преметната пушка с гравиран приклад.
2.
В деня, когато навърши десет години, от сутринта седеше наказан в бараката за дърва. Сам си е виновен — майка му тайно му подари малък, но истински кинжал с лъскаво острие и костена ръкохватка, настоя да го скрие, но Ахимас не издържа, изскочи навън да изпробва колко е остър и баща му го хвана. Пелет попита откъде се е взело това оръжие, а като разбра, че няма да получи отговор, му наложи наказание.
Ахимас изкара в бараката половин ден. Беше му ужасно мъчно за отнетия кинжал, пък и много скучно. А подир пладне, когато взе да му стърже от глад, се чуха изстрели и викове. Кавказецът Мохама с четирима побратими нападна войниците, които се перяха в реката, защото им беше ден за баня. Разбойниците стреляха от храстите, убиха двама и раниха още двама. Останалите побягнаха към крепостта, но кавказците се метнаха на конете и изклаха всички със сабите си. Фелдфебелът, който не беше ходил на реката, се заключи в дървената къща с тесни прозорчета и стреля. Докато презареди пушката и се покаже отново, Мохама се прицели и го улучи право в челото.
Ахимас не видя всичко това. Но се беше лепнал на пролуката между дъските и видя как в двора влезе брадат едноок мъж с бял калпак и с дълга пушка в ръка (това беше Мохама). Едноокият се спря пред втурналите се навън родители на Ахимас и нещо им каза. После сложи ръка на рамото на майка му, а с другата ръка й повдигна брадичката. Пелет стоеше, склонил лъвската си глава, и мърдаше устни. Моли се, разбра Ахимас. Сара-Фатима без молитви се озъби и раздра с нокти лицето на едноокия.
Жената няма право да докосва лицето на мъжа, затова Мохама обърса кръвта от лицето си, замахна с юмрук и уби на място гяурката. После уби и мъжа й, защото вече не можеше да го остави жив. Наложи се да избият и всички останали в селото — явно тъй било писано него ден.
Изкараха добитъка, струпаха всичко ценно и полезно на две каруци, подпалиха селото от четирите края и си тръгнаха.
Докато чеченците вилнееха, Ахимас не гъкна. Не искаше да убият и него. А когато чаткането на копитата и скърцането на каруците заглъхва в посока към Карамъкския проход, той изби с рамо дъсчената врата и изскочи в двора. И без това не можеше да остане в бараката — задната стена вече гореше.
Майка му лежеше по гръб. Ахимас клекна, докосна синьото петно при слепоочието й. Тя беше като жива, но не гледаше него, а небето. То й беше по-интересно от сина. Ами да, нали там живее нейният Бог. Ахимас се наклони над баща си, той пък беше затворил очи, а бялата му брада беше станала червена. Детето я пипна и пръстите му също станаха червени.
Ахимас обиколи всички къщи. Навсякъде видя мъртви жени, мъже и деца. Той ги познаваше много добре всичките, но те вече не искаха да го знаят. Всъщност вече нямаше никой от тези, които познаваше. Беше останал сам. Попита първо единия Бог, после другия какво да прави. Почака, но не чу отговор.
Наоколо всичко гореше, молитвеният дом, който беше и училище, изтрещя и блъвна нагоре кълба дим — беше се продънил покривът.
Ахимас се огледа. Планини, небе, пламтяща земя и никаква жива душа наоколо. В същия миг разбра, че така ще е завинаги. Ще бъде сам и сам ще трябва да решава да остане или да напусне, да умре или да живее.
Той се заслуша в себе си, вдъхна осаждения въздух и побягна по пътя, който първо се виеше нагоре към седловината, после се спускаше надолу към голямата долина.
Не спря до вечерта, вървя и цялата нощ. На зазоряване се стовари край пътя. Много му се ядеше, но още повече му се спеше и Ахимас заспа. Събуди се от глад. Слънцето беше вече насред небето. Той продължи по пътя и привечер стигна до казашко селище.
Околовръст се точеха дълги лехи с краставици. Ахимас се огледа — беше сам. По-рано и през ум не би му минало да посегне, защото Богът на баща му е казал: не кради, но сега ги нямаше ни баща му, ни неговия Бог, та Ахимас коленичи и лакомо захрупа сочните пъпчиви плодове. Пръстта хрущеше в зъбите му и той не чу как отзад го издебна собственикът, едър казак с меки ботуши. Той го хвана за яката и го шибна няколко пъти с камшика, като повтаряше: „Не кради, не кради“ Момчето не заплака и не замоли за пощада, само го поглеждаше изотдолу с белезникави вълчи очи. Това докара до бяс стопанина и той го заудря с всичка сила — докато малкият не изповръща цялата зеленилка. Тогава казакът го вдигна за ухото, измъкна го на пътя и го срита.
Ахимас вървеше и си мислеше, че баща му е умрял, но Бог е жив и законите Му също са живи. Гърбът и раменете му пареха от болка, но още повече му пареше отвътре.
При тесния бързей срещна едно по-голямо момче, на около четиринайсет години. То носеше тухла тъмен хляб и крина мляко.
— Дай — изръмжа Ахимас и му дръпна хляба.
Момчето остави крината на земята и му заби юмрук в носа. От очите му изскочиха искри и Ахимас падна, а момчето — то беше по-силно — го яхна отгоре и взе да го удря по главата. Тогава Ахимас грабна от земята камък и му сцепи веждата. Казашкото момче се изтърколи настрани, закри с шепи лицето си и зациври. Ахимас замахна с камъка да го удари още веднъж, но си спомни, че Божият закон казва: не убивай — и се спря. По време на битката крината беше паднала и млякото се беше разляло, но Ахимас си беше извоювал хляба и това му стигаше. Той продължи по пътя и яде, яде, яде, докато не го изяде целия до последната трошица. Не трябваше да слуша Бог, по-добре да беше убил момчето. Разбра го, когато в тъмното го настигнаха двама ездачи. Единият беше с фуражка със синя околожка, вторият зад него — казашкото момче с посинено от удара лице.
— Е го, чичо Кондрат! — изкрещя то. — Е го убиеца!
По тъмна доба Ахимас киснеше в дранголника и слушаше как селският полицай Кондрат и стражарят Ковалчук решават съдбата му. Ахимас не им каза нито дума, колкото и да го разпитваха кой е и откъде е, макар да го пердашеха и да му въртяха ухото. Накрая го сметнаха за глухоням и го оставиха на мира.
— Какво че го праим, Кондрат Пантелеич? — попита стражарят. Той седеше с гръб към Ахимас, нещо ядеше и надигаше стомната. — В града ли че го караме? Или да стои до сутринта и да се пръждосва?
— Ще те пръждосам аз теб — отвърна началникът — седнал насреща му, той пишеше нещо с гъше перо. — Туй зверче насмалко да строши чутурата на атамановия син. В Кизляр му е мястото на него, в затвора.
— Грехота е в затвора, Кондрат Пантелеич. Нали знаеш какво става там с таквизи маляци.
— Другаде нема къде — сурово отсече полицаят, — тука немаме приюти.
— Май в Скировск монахинките се грижат за сирачета?
— Ама само за женски. В затвора, Ковалчук, в затвора му е мястото! Заранта ще го откараш. На, пиша му документацията.
Но на сутринта Ахимас беше вече далеко. Когато полицаят си тръгна, а стражарят си легна и захърка, Ахимас се изкатери до прозорчето, провря се през две дебели железа и скочи на меката пръст.
Беше чувал за Скировск — на четирийсет километра по посока на залеза.
Значи все пак няма Бог.
3.
Стигна в скировското манастирско сиропиталище, преоблечен като момиче — открадна от простряно пране басмена рокля и забрадка. На главната монахиня, към която трябваше да се обръща с „майко Пелагея“, се представи като Лия Велде, бежанка от село Нойесвелт, нападнато от планинците. Велде му беше истинското презиме, а Лия се казваше негова втора братовчедка, също Велде, гадно луничаво момиче с писклив глас. — За последен път я беше видял паднала по гръб, с разсечено лице.
Майка Пелагея погали немкинчето по светлокосата остригана главица и попита:
— Приемаш ли православната вяра?
Така Ахимас стана руснак, защото сега твърдо знаеше, че няма Бог, молитвите са глупост и тогава руската вяра с нищо не е по-лоша от бащината му.
В сиропиталището му хареса. Хранеха ги два пъти дневно, спяха на истински легла. Само дето много се молеха и роклята му се сучеше в краката.
На втория ден го доближи момиченце с тясно личице и големи зелени очи. То се казваше Женя, родителите му също били убити от разбойници, само че отдавна, още миналата есен.
— Какви са ти прозрачни очите, Лия. Като вода — рече Женя.
Ахимас се учуди — обикновено хората не харесваха прекалено светлите му очи. Дори селският полицай, когато го биеше, все повтаряше „чухонец белоок“.
Малката Женя му ходеше навсякъде по петите, където той — там и тя. На четвъртия ден го завари, докато пикаеше зад плевнята, запретнал роклята.
Значи пак трябваше да бяга, но вече не знаеше къде. Реши да изчака, докато го изпъдят, но не го изпъдиха. Женя не го издаде.
На шестия ден, в събота, щяха да ходят на баня. Сутринта Женя му пошепна:
— Не идвай, кажи, че ти е дошло.
— Какво ми е дошло? — не разбра Ахимас.
— То е да ти тече кръв и да не можеш да ходиш на баня. Някои от момичетата вече го имат — и Катя, и Соня — спомена тя две от най-големите. — Майка Пелагея няма да те провери, гнус я е.
Речено-сторено. Монахините се учудиха, че му идва толкова рано, но позволиха да не ходи на баня. Вечерта той каза на Женя:
— Другата събота ще избягам.
По лицето й потекоха сълзи. Тя му отвърна:
— Ще ти трябва хляб за из път.
И престана да си яде хляба, тайно му го даваше, а той събираше в бохча всички къшейчета.
Но не му се наложи да бяга, защото още в петъка, преди деня за баня, в сиропиталището се появи вуйчо му Хасан. Той потърси майка Пелагея и я попита има ли тук едно момиче от немското село, опожарено от кавказеца Мохама. Хасан рече, че иска да види момичето, за да го пита как са загинали сестра му и племенникът. Майка Пелагея повика Лия в стайчето си, а тя самата излезе, за да не чуват ушите й за такива злодейства.
Хасан изобщо не изглеждаше както си го беше представял Ахимас. Той беше бузест, с червен нос, гъста черна брада и малки хитри очички. Ахимас изпита омраза, защото вуйчо му досущ приличаше на чеченците, които бяха опожарили село Нойесвелт.
Разговорът не вървеше. Сирачето отговаряше с да и не или изобщо не отговаряше, а погледът му изпод белезникавите мигли беше остър и упорит.
— Не се е намерил племенникът ми Ахимас — каза Хасан на руски с гърлено клокочене. — Може Мохама да го е отвел?
Момичето сви рамене.
Хасан се умисли и извади от торбата сребърни мъниста.
— Нося ти ги подарък — показа ги той. — Красиви са, чак от Шемаха. На, поиграй си, аз да питам игуменката може ли да пренощувам тук. Много път бих, капнал съм. Инак трябва да спя на открито.
Той остави оръжието си на стола и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Ахимас заряза мънистата и скочи да пипне тежката сабя в черна кания със сребърна шарка. Леко издърпа ръкохватката и ивица стомана блесна с ледени искри на светлината на газеничето. Истинска старинна, помисли си Ахимас и прокара пръст по арабската буквена плетеница.
Вратата леко изскърца. Момчето се извърна и видя в пролуката засмените черни очи на Хасан.
— Наша кръв — рече вуйчото на чеченски и блесна белозъбата му усмивка, — тя е по-силна от немската. Да се махаме оттук, Ахимас. Ще нощуваме в планината. Под небето се спи по-сладко.
А доста по-късно, когато Скировск вече беше останал оттатък прохода, сложи ръка на рамото му:
— Ще те пратя да се изучиш, но първо ще те направя мъж. Трябва да отмъстиш на Мохама за баща си и майка си. Няма как, такъв е законът.
И Ахимас разбра: този закон е правилният.
4.
Нощуваха където замръкнеха: в изоставени колиби, в крайпътни ханове, при вуйчови ортаци, а понякога и направо в гората, загърнати с ямурлука. „Мъжът трябва да умее да намира вода, храна и път в планините — учеше го Хасан на своя закон. — А също да се защитава и да брани честта на своя род.“ Ахимас не знаеше какво е „честта на своя род“. Той нямаше род. Но много искаше да умее да се защитава и беше готов да се обучава от сутрин до вечер.
„Затаяваш дъх и си представяш, че от цевта свети тънък лъч. Намери целта с този лъч — дишаше във врата му Хасан и нагласяваше пръстите на момчето, стиснали здраво приклада на пушката — и не ти трябва сила. Пушката е като жената и коня — иска нежност и разбиране.“ Ахимас се мъчеше да разбира пушката, вслушваше се в нервния й железен глас и металът започваше да кънти в ухото му: леко вдясно, още малко, стреляй. „Баф! — вуйчо му цъкаше и въртеше очи — орлово око! От сто крачки в бутилката! Ей така ще хвръкне и на Мохама главата!“
Ахимас не искаше да стреля в едноокия от сто крачки. Искаше да го убие така, както той уби Фатима — с удар в слепоочието, а още по-добре — да му пререже гърлото, както Мохама беше заклал Пелет.
От пистолет се стреляше още по-лесно. „Няма да се целиш — учеше го вуйчо му. — Цевта на пистолета е продължение на ръката ти. Когато сочиш нещо с пръст, нали не го целиш, но показваш точно накъдето трябва. Представи си, че пистолетът ти е пръст.“ Ахимас сочеше с железния показалец орех, сложен върху пън, и орехът се пръсваше на хиляди парченца.
Хасан още не му даваше сабята, казваше, че първо трябва да му заякнат ръката и рамото, но от първия ден му подари кинжал и му заръча никога да не се разделя с него — дори ако гол се къпе в потока, да си го окача на врата. Мина се време и кинжалът стана за Ахимас част от тялото, както е жилото за осата. С него можеше да насече клонки за огъня, да одере прострелян елен, да си издялка тънка клечица, та след еленското месо да си почисти зъбите. Когато нямаше работа и си почиваше, Ахимас отдалече забиваше кинжала в дърветата — и прав, и седнал, и легнал. Това занимание не му омръзваше. Отначало можеше да улучи само бор, после и млад бук, след това и всяка вейка на бука.
„Оръжието с добро нещо — казваше Хасан, — но мъжът трябва да умее да надвие врага и без оръжие: с юмруци, нокти, зъби, няма значение. Важното е в сърцето ти да пламне свещена ярост, тя ще те предпази от болката, ще изпълни с ужас врага и ще ти донесе победа. Нека кръвта нахлуе в главата ти, нека светът да се забули в червена мъгла — и си непобедим. Дори да те ранят, дори да те убият — няма и да усетиш. Това е тя — свещената ярост.“ Ахимас не му противоречеше, но не беше съгласен. Не искаше да го раняват и убиват. За да остане жив, трябваше да вижда всичко, не му трябваше ярост и червена мъгла. Момчето знаеше, че ще мине и без тях.
Веднъж, вече беше зима, вуйчо му се прибра от винарната радостен. Негов човек му казал, че Мохама си дошъл от Грузия с плячка и сега пирувал в Чанах. Това беше близо, на два дни път.
В Чанах, голям размирен аул, отседнаха при близък на вуйчо му. Хасан отиде да проучи какво-що, дълго време го нямаше, а се върна късно и много мрачен. Каза, че е трудна работа. Мохама е силен и хитър. Трима от четиримата, с които бил в немското село, пристигнали и пируват заедно с него. Четвъртия, кривокракия Муса, го убили свани40. Сега вместо него са взели Джафар от Назран. Значи са петима.
Вуйчо му се навечеря, каза си молитвите и си легна. Преди да заспи, каза:
— Утре рано сутринта, когато Мохама и хората му са пияни и уморени, ще идем да му отмъстим. Ще видиш Мохама да умира и ще топнеш пръсти в кръвта на майчиния си убиец.
Обърна се към стената и веднага заспа, а момчето предпазливо свали от шията му зелена копринена торбичка. В нея имаше стрит корен на отровна ирганчайска гъба. Вуйчо му казваше, че ако те хване граничната стража и те тикне в каменния кауш, откъдето не се виждат планините и небето, трябва да събереш повече слюнка, да си посипеш езика с прашеца и да го глътнеш. Още няма да си изрекъл пет пъти името на Аллах — и в тъмницата ще остане само бездиханното ти тяло.
Ахимас взе шалварите, роклята и пребрадката на дъщерята на стопанина. Качи от мазето стомна вино и сипа вътре отровата.
В механата седяха мъже, разговаряха, пиеха вино и играеха табла, но Мохама и аверите му ги нямаше там. Ахимас изчака. Скоро видя, че синът на механджията носи питки и сирене в съседното помещение, и разбра, че Мохама е там.
Щом излезе момчето, влезе Ахимас и свел очи, мълчаливо сложи стомната на масата.
— Хубаво ли ти е виното, моме? — попита едноокият с черната брада, когото Ахимас толкова добре си спомняше.
Той кимна, отстъпи назад и клекна в ъгъла. Не знаеше как да постъпи с Джафар от Назран. Джафар беше съвсем млад, към седемнайсетгодишен. Дали да не му каже, че конят му е неспокоен вън на коневръза — защо не излезе да го нагледа. Но си спомни за казашкото момче и прецени, че не бива да го прави. Джафар не му е виновен за нищо, но ще умре, така му било писано.
И Джафар умря пръв. Той пи от стомната заедно е всички и почти веднага заби нос в масата. Друг от сътрапезниците се изсмя, но смехът му се превърна в предсмъртен хрип. Трети рече: „Няма въздух“, хвана се за гърдите и падна. „Какво става, Мохама?“ — заплете език четвъртият, свлече се от пейката и се вцепени, свит на кравай.
Чернобрадият погледна умиращите си другари, после втренчи единственото си око в търпеливо изчакващия Ахимас.
— Ти чийо си, момиче? — едвам изломоти. — Защо са ти толкова бели очите?
— Не съм момиче — отвърна онзи, — аз съм Ахимас, син на Фатима. А ти си мъртъв.
Мохама оголи жълтите си зъби, сякаш чутото много го зарадва, бавно посегна към позлатената ръкохватка на сабята, но така и не я измъкна от ножницата, а захриптя и рухна на пръстения под. Ахимас стана, извади кинжала изпод момичешката рокля, взря се в немигащото око на Мохама и му преряза гърлото с леко бързо движение, както го беше учил вуйчо му. После топна пръсти в горещата кръв, която шурна на тласъци.
Евгения
1.
На двайсет години Ахимас Велде беше любезен немногословен млад мъж, на вид по-зрял от възрастта си. Летуващите на прочутите бани в Соленоводск, а и местните го възприемаха просто като възпитан младеж от семейство на богат търговец, студент в Харковския университет, пристигнал в дълга отпуска да си укрепи здравето. Но за сведущите хора, които с малцина споделяха своите знания, Ахимас Велде беше човек сериозен и солиден, който винаги знае какво прави и го прави докрай. Сведущите хора го наричаха помежду си Аксахир, което означава Бял маг. Ахимас не възразяваше — щом е маг, маг да бъде. Макар че нямаше нищо общо с магиите, всичко се основаваше на преценка, хладнокръвие и психология.
Картата на студент от Харковския императорски университет вуйчо му беше спазарил за триста и петдесет книжни рубли — без пари. Зрелостното свидетелство от гимназията с гербов печат и истински подписи му излезе доста по-скъпо.
След Чанах Хасан прати племенника си да учи в кроткия град Соленоводск, плати за първата година и се върна в планините. Ахимас живееше в пансиона с други момчета, чиито бащи служеха в далечни гарнизони или прекарваха кервани от запад на изток, от Черно море към Каспийско, и от север на юг, от Ростов до Ерзерум. Не успя да се сближи с връстниците си — нямаше нищо общо с тях. Той знаеше неща, които те не знаеха и надали някога биха си представили.
Затова още първата година, когато учеше в подготвителния клас, се яви една спънка. Кикин, яко широкоплещесто момче, което държеше в страх и подчинение целия пансион, намрази „чухонеца“, а след него в тормоза се включиха и останалите. Ахимас опита да търпи, защото сам не можеше да излезе на глава с всички, но стана още по-зле. Една вечер в спалнята откри, че цялата му възглавница е омазана с кравешки фъшкии, и разбра: нещо трябва да се направи.
Претегли всички възможни варианти.
Може да изчака вуйчо му да си дойде и да го помоли за помощ. Но не се знае кога ще стане това. И най-вече — никак не му се щеше в очите на Хасан да помръкне почтителният интерес, който беше събудил у него в Чанах.
Може да се сбие с Кикин, но надали ще победи — онзи е по-голям, по-силен, а и надали ще се бие един на един.
Може да се оплаче в настоятелството. Но на Кикин баща му е полковник, а Ахимас е някакъв си племенник на див планинец, който за плата на пансиона и гимназията развърза кожена кесия с турски жълтици.
Най-простото и правилно решение беше Кикин да изчезне. Ахимас си поразмърда мозъка и измисли как да го направи чисто и точно.
Кикин го риташе, замеряше го с железни кабари и го целеше с фунийки и дъвкана хартия, а Ахимас чакаше да стане май. През май започваше летният сезон и учениците ходеха да се къпят на Кумка. Още от началото на април, когато водата беше толкова студена, че дъхът му спираше, започна да се упражнява в гмуркането. До май вече можеше да плува под вода с отворени очи, проучи речното дъно и с лекота можеше да не диша цяла минута. Всичко беше готово.
Стана много лесно, точно както го беше замислил. Всички отидоха на реката. Ахимас се гмурна, хвана Кикин за крака и го дръпна под водата. В ръката си държеше връв, а другия й край здраво беше вързал за подводно коренище. Навремето Хасан го беше научил да прави кабардински възел — стяга се за миг, а който не знае как изобщо не може да го развърже.
Сега рязко затегна възела на глезена на врага си, изплува на повърхността и излезе на брега. Преброи до петстотин и пак се гмурна. Кикин лежеше на дъното. Устата му беше отворена, очите също. Ахимас се вслуша в себе си и не усети нищо друго освен спокойно задоволство от добре свършената работа. Развърза връвта и изплува. Момчетата крещяха и се плискаха с вода. Чак по-късно се сетиха за Кикин.
След като тази спънка отпадна, животът в пансиона стана доста по-приемлив. Без тартора Кикин престанаха да дразнят „чухонеца“. Ахимас минаваше от клас в клас.
Не беше нито слаб, нито добър ученик. Чувстваше, че от всички тези науки надали нещо ще му е от полза в живота. Хасан идваше рядко, но всеки път взимаше племенника за една-две седмици в планината — да половуват и да спят под звездите.
Когато завършваха шести клас, възникна нова спънка. Извън града, на трети километър на Ставрополския пощенски път, имаше увеселителен дом, където вечер идваха мъже измежду летовниците. От известно време там ходеше и Ахимас, който на шестнайсет години така се беше източил и заякнал, та спокойно можеше да мине за двайсет годишен. Това вече си беше нещо истинско — не да учи наизуст откъси от „Илиада“-та на старогръцки.
Веднъж имаше малшанс. Долу в общия салон, където изрисуваните жрици пиеха лимонада и чакаха да ги отведат на горния етаж, срещна инспектора на гимназията, колежки съветник Тенетов, със сако и фалшива брада. Онзи по погледа му разбра, че е разпознат, нищо не каза на Ахимас, но оттогава люто намрази светлоокия шестокласник. Скоро стана ясно накъде вървят нещата — инспекторът непременно ще го скъса на летните изпити.
И срамно, и скучно му беше да повтаря класа. Ахимас се замисли какво да прави. Ако не беше Тенетов, а някои от преподавателите, Хасан можеше да му бутне рушвет. Но Тенетов не взимаше подкупи и много се гордееше с това. Рушвети не му трябваха — преди две години колежкият съветник се беше оженил за вдовица на търговец; срещу сто хиляди зестра и най-хубавата къща в целия град.
Нямаше начин да промени отношенията с Тенетов: само като го погледнеше, инспекторът се изкривяваше от злоба.
Ахимас премисли всички възможни варианти и избра най-подходящия.
Тази пролет в Соленоводск се случиха неприятности: непрокопсаници завардваха късни минувачи, ръгаха им нож в сърцето и обираха часовници, портфейли, пръстени — каквото падне. Говореше се, че гастролирала прочутата банда „Касапите“ от Ростов.
Една вечер, когато инспекторът се прибираше от ресторанта на Петросов, на тъмната пуста уличка го причака Ахимас и го намушка с кинжала в сърцето. Взе му часовника със златен ланец и портфейла, после ги хвърли в реката, а съдържанието прибра — двайсет и седем рубли книжни пари.
Мислеше, че и това затруднение е решено, но нещата се обърнаха срещу него. Слугиня от съседната къща го видяна, когато, забързан от местопрестъплението, триеше с откъсната трева кинжала. Съобщила в полицията и го прибраха в ареста.
Добре че по това време вуйчо му беше в града.
Той заплашил слугинята, че ще й отреже носа и ушите и тя отишла при полицейския началник да му каже, че се е припознала. После Хасан лично ходил при него, платил му пет хиляди сребърни рубли — всичко спастрено покрай контрабандата — и арестантът излезе на свобода.
Беше го срам. Когато с вуйчо му седнаха един срещу друг, Ахимас не смееше да го погледне в очите. После му разказа цялата истина — и за Кикин, и за инспектора.
След дълго мълчание Хасан въздъхна. Каза: „Аллах намира всекиму предназначението. Стига учение, момко, да се хващаме на работа.“
И започна нов живот.
2.
По-рано Хасан докарваше от Турция и Персия контрабандата и я продаваше на прекупвачи. Сега започна да я разнася лично — до Екатеринодар, Ставропол, Ростов, на нижегородския панаир. Стоката вървеше добре, защото Хасан не беше скъпчия. С купувача си стискаха ръка и поливаха сделката. После Ахимас настигаше клиента, убиваше го и връщаше покупката обратно — за нова продан.
Най на кяр бяха от ходенето в Нижни Новгород през 59-та. Продадоха една и съща партида астраган — десет денка — три пъти. Първия път за хиляда и триста рубли (Ахимас настигна търговеца и служителя в дюкяна му на горски път, уби и двамата с кинжал); втория път за хиляда и сто (прекупвачът успя само учудено да изохка, когато любезният студент, с когото пътуваха заедно, му заби острието в джигера); третия път за хиляда и петстотин (в пояса на арменеца, гледай ти късмет, намери още почти три хиляди).
Когато убиваше, Ахимас беше спокоен и му докривяваше само ако смъртта не настъпеше на секундата. Но рядко се случваше — имаше точна ръка.
Така продължиха три години. През това време княз Барятински плени имама Шамил и голямата война в Кавказ приключи41. Вуйчо Хасан се ожени за девойка от заможен планински род, после си взе и втора булка, от по-беден род — на хартия му се водеше храненица. Купи си в Соленоводск къща с голяма градина, из която се разхождаха кресливи пауни. Стана дебел, обичаше да пие шампанско на верандата и да философства. Вече го мързеше да се качва в планината за контрабандата — сега сведущите хора му я караха на крака. После се заседяваха, пиеха чай, пазаряха се за цената. Ако преговорите не вървяха, Хасан пращаше да повикат племенника му. Ахимас идваше, възпитано поздравяваше с ръка на челото и мълчаливо се вторачваше в твърдоглавеца със светлите си спокойни очи. Това винаги вършеше работа.
Една есен, на другата година след освобождаването на крепостните в Русия42, при Хасан пристигна старият му авер Абългази. Разказа, че в Семигорск се е появил нов човек, от покръстените, на име Лазар Медведев. Идвал лани да лекува коремни болежки, харесало му, та останал. Оженил се за красавица без зестра, вдигнал си на баира къща с колони, купил три минерални извора. Сега всички пият вода и си правят бани само при Медведев, а дори се говори, че той всяка седмица праща за Петербург и Москва по десет хиляди бутилки минерална вода. Но не това е най-интересното, а че Лазар имал желязна стая. Не хващал вяра на банките, и много правилно, мъдър човек. Всичките си купища пари пазел в избата под къщата, там имал стая с всички стени железни, а вратата й била такава, че и с топ да стреляш, няма да я пробиеш. Трудно било да се влезе в тази стая, рече Абългази, затова не искал отнапред пари за разказаното, а бил съгласен да почака за подялбата колкото потрябва, и то с най-скромна претенция — само по десет копейки от всяка рубла, дето ще прибере Хасан.
— Желязна стая — а, това е много трудна работа — важно поклати глава Хасан, който никога не беше чувал за такова нещо. — Затова, Аллах да ми е на помощ, твоят пай, любезни, ще е по пет копейки на рубла.
После повика племенника си, преразказа му чутото от стария Абългази и рече:
— Върви в Семигорск. Виж каква е тази стая.
3.
Ахимас успя да види желязната стая по-лесно, отколкото предполагаше.
Той се появи при Медведев в сив костюм с жилетка и със сив цилиндър. Но преди това още от хотела беше пра тил картичката си, на която със златни букви пишеше:
Търговска къща „Хасан Радаев“
Афанасий Петрович Велде, съдружник
Медведев му отговори с писъмце, че много е чувал за търговската къща на уважаемия Хасан Радаев и го кани незабавно. Така че Ахимас потегли към дома му, който се намираше над стръмен ров накрай града и от всички страни беше ограден с висок каменен зид. Не дом, а крепост. Можеше да издържи дори обсадно положение.
Когато стигна дъбовите порти, това му впечатление се засили още повече: отпред пазеха двама часови с винтовки, в двора имаше и постови с военни униформи, но без пагони.
Стопанинът беше плешив, с високо чело, закръглено коремче и бързи черни очи. Той покани младия мъж на масата, предложи му кафе и пура. След десет минути почтителен спокоен разговор за политиката и цените на вълната попита с какво може да бъде полезен на уважаемия господин Радаев.
Тогава Ахимас изложи деловото предложение, измислено като предлог. Трябва да уредим обмяна на минерална вода между Соленоводск и Семигорск, каза той. Вашата цери стомаха, нашата — бъбреците. Мнозина от курортистите търсят лек и за едното, и за другото. За да не бият напразно сто километра през планините, не е ли по-разумно да се направи в Соленоводск магазин на фирма „Медведев“, а в Семигорск — на търговска къща „Радаев“. И вие, и ние ще сме на сметка.
— Разумно — одобри покръстеният, — много разумно. Само че много разбойници вилнеят по пътищата. Как ще си прекарвам парите от Соленоводск?
— Защо да ги прекарвате? — учуди се Ахимас. — Ще ги държите в банка.
Медведев приглади венчето къдрави коси под плешивото си теме и се подсмихна:
— Нямам вяра на банки, Афанасий Петрович. Предпочитам да си държа парите у дома.
— Това е още по-опасно — укорително поклати глава Ахимас, — рискувате да ви ограбят.
— Не и мен — хитро намигна Медведев. — Едно на ръка, че имам тук войскари от железницата, запасняци, денонощно пазят на смени. Но още по-спокоен съм заради бронираната стая. Там не може да влезе никой освен мен.
Ахимас тъкмо понечи да попита каква е тази стая, и стопанинът сам му предложи:
— Искате ли да я видите?
Докато слизаха в избеното помещение (в него се влизаше през отделен вход от двора), Медведев разказа как инженер от Щутгарт му направил хранилището за пари със стоманена врата, дебела цяла педя. Тя е с комбиниран код от осем цифри, известен само нему, и той, Медведев, го сменя всеки ден.
Влязоха в подземното помещение, където гореше газена лампа. Ахимас видя стоманена стена и кована врата с кръгли гвоздеи.
— Никой не може да я отвори, нито да я взриви — похвали се стопанинът. — Лично градоначалникът си пази парите при мен, и полицейският началник, и местни търговци. Взимам им висока такса, но за тях пак е изгодно, защото тук е по-сигурно от банка.
Ахимас почтително кимна, заинтригуван от чутото: значи в желязната стая имало пари не само на Медведев.
Но покръстеният ненадейно рече:
— Тъй че предайте на уважаемия си вуйчо, Господ здраве да му дава и успешни начинания, да не се безпокои. Нов човек съм в Кавказ, но знам за хората, за които трябва да знам. Да поздравите Хасан Мурадович и да му благодарите за интереса към моята персона. А идеята за водата е добра. Ваша ли е? — покровителствено потупа младия мъж по гърба и го покани да идва — всеки четвъртък в дома му гостувал каймакът на семигорското общество.
Това, че Медведев излезе обигран и осведомен човек, не беше най-голямата пречка. Същинското затруднение се разкри в четвъртък, когато Ахимас съгласно поканата отиде в дома над рова, за да проучи разположението на стаите.
Засега планът се очертаваше по следния начин: по нощна доба изтрепва охраната и с кинжала на гърлото на Медведев проверява кое му е по-скъпо: желязната стая или животът. Лесен план, но Ахимас не го харесваше. Първо, ще му трябва чужда помощ. Второ, има хора, за които парите са по-скъпи от живота и младият мъж подозираше, че Лазар Медведев е тъкмо от тях.
В къщата се бяха събрали много гости и Ахимас се надяваше по-късно, когато всички седнат на трапезата и се напият, неусетно да се измъкне и да огледа наоколо. Но дотам не се стигна, защото още в началото изникна споменатата спънка.
Когато стопанинът представи госта на жена си, Ахимас си помисли, че старият Абългази не е излъгал: жената е млада и хубава — пепелявозлатиста коса, красиви очи. Казваше се Евгения Алексеевна. Но чаровната мадам Медведева нямаше нищо общо със замисъла му, затова Ахимас целуна нежната й бяла ръка и се оттегли в дъното, откъдето добре се виждаха всички присъстващи и вратата за вътрешността на къщата.
Там го откри стопанката. Приближи се и тихо попита:
— Ти ли си, Лия? — и сама си отговори: — Ти си. Никой няма такива очи. Ахимас мълчеше, изпаднал в странно, небивало вцепенение, а Евгения Алексеевна с бърз задъхан шепот продължи:
— Защо си тук? Мъжът ми каза, че си разбойник и убиец, че искаш да го ограбиш. Така ли е? Не отговаряй, все ми е едно. Толкова те чаках. После загубих надежда и се омъжих, а ти пък взе, че дойде. Ще ме вземеш ли с теб? Нали не се сърдиш, че не те дочаках? Не ме ли помниш? Аз съм Женя от скировското сиропиталище.
Изведнъж ясно му изплува една сцена, която оттогава никога не беше си припомнял — Хасан го отвежда от приюта, а слабото момиченце мълчаливо тича подир коня. Май накрая беше викнало: „Ще те чакам, Лия!“
Тази спънка не можеше да се реши по любимия му начин. Ахимас не знаеше как да си обясни поведението на Медведевата жена. Може би това е любовта, за която пише в романите? Но той не вярваше на романите и след гимназията книга не беше отварял. Почувства се тревожно и неуютно.
Тръгна си, без да каже нищо на Евгения Алексеевна. Метна се на коня и се прибра в Соленоводск. Разказа на вуйчо си за желязната стая и възникналото затруднение. Хасан помисли-помисли и каза: „Жена да предаде мъжа си е недостойно. Но не е наша работа да мислим за капризите на съдбата, трябва просто да ги следваме. Значи така било писано — да влезем в желязната стая с помощта на Медведевата жена.“
4.
Хасан и Ахимас се изкачиха пеша до къщата на кръстения — оставиха конете в горичката при рова, та чаткането на копита да не вдигне на крак стражата. В долината долу едва мержелееха светлинки — Семигорск вече спеше. По черно-зеленото небе леко се плъзгаха прозрачни облаци и нощта ту просветляваше, ту притъмняваше.
Ахимас беше подготвил плана. Евгения ще отвори градинската порта при условеното почукване. Те ще се шмугнат в двора, ще обезвредят двамата часови и ще слязат в подземието. Евгения ще им отвори бронираната врата, защото Медведев й е показвал как става, а цифровата комбинация си записва на листче и го крие зад иконата в спалнята си. Страх го е да не забрави шифъра, че тогава ще трябва да се кърти целият каменен под — по друг начин не може да се влезе в желязната стая. Няма да вземат всичко, а само колкото могат да носят. Ахимас ще отведе Евгения с тях.
Когато се уговаряха, тя изведнъж го погледна в очите и попита: „Нали няма да ме излъжеш, Лия?“
Той не знаеше как да постъпи с нея. Вуйчо му отказа съвет. „Като му дойде времето, сърцето ще ти подскаже“ — тъй рече Хасан. Но взе три коня — един за себе си, един за Ахимас и един за плячката. Племенникът го гледаше мълчаливо как изкарва от яхъра само рижия, врания и дорестия, но нищо не каза.
Докато се движеха безшумно покрай бялата стена, Ахимас си мислеше: как така — сърцето ще му подскаже? Засега сърцето му мълчеше.
Градинската порта със смазани панти се отвори веднага. Пред тях се изправи Евгения с калпак и ямурлук. Готова за път.
— Върви отзад, жено — прошепна Хасан и тя се дръпна да им стори път.
Медведев имаше шестима стражи. Те пазеха по двама и се сменяха на всеки четири часа.
Ахимас се скри зад едно ябълково дърво и загледа какво става в двора. Единият часови дремеше, без да изпуска пушката, седнал до вратата. Другият крачеше отмерено от портата до къщата и обратно: трийсет крачки натам, трийсет обратно.
Трябваше, разбира се, да ги убият — когато в разговора с Евгения даде дума, че само ще ги замае и ще ги върже, той знаеше, че няма начин да спази обещанието.
Ахимас изчака будният запасняк да спре и да си разпали лулата, безшумно се метна към него и го удари с кастет над ухото. Кастетът няма равен като оръжие, когато убийството трябва да е мълниеносно. По-добър е от ножа, защото него трябва да измъкнеш от раната, а това е секунда в повече.
Войникът не гъкна, а и Ахимас подхвана падащото тяло, но вторият часовой, нащрек и в съня, трепна от изпращяването на костта и се обърна.
Тогава Ахимас отблъсна трупа и с три грамадни скока се намери до портите. Онзи зина, но тъмната уста остана няма — от удара в слепоочието главата му се килна назад и с тъп звук изпука в яките дъбови дъски.
Ахимас изтегли първия в тъмното, а втория нагласи пак да дреме.
Махна с ръка и в огрения от луната двор се промъкнаха Хасан и Евгения. Жената мълчаливо погледна седящия труп и обхвана с ръце раменете си. Зъбите й тракаха. Сега, на лунната светлина, Ахимас видя, че под ямурлука е в черкезка с патрондаши на гърдите и е затъкнала кинжал на кръста.
— Върви, жено, отвори желязната стая — побутна я Хасан.
Спуснаха се по стъпалата. Евгения отвори вратата с ключ. Долу, в квадратното помещение с едната стена изцяло стоманена, Евгения запали газената лампа. Хвана колелото на бронираната врата и взе да го върти ту на едната, ту на другата страна, като поглеждаше в листчето. Хасан я гледаше с любопитство и клатеше глава. Нещо прещрака, Евгения дръпна вратата към себе си, но стоманата се оказа твърде тежка за нея.
Хасан я измести, изпъшка и вратата отначало едва-едва, а после все по-лесно се заотваря навън.
Ахимас взе лампата и влезе. Стаята беше по-малка, отколкото си я беше представял — десетина крачки широка, петнайсетина дълбока. Вътре имаше сандъци, торбички и канцеларски папки.
Хасан отвори един от сандъците и веднага го затвори — беше пълен със сребърни кюлчета. Те са тежки, не можеш да отнесеш кой знае колко. Затова пък в торбичките звъннаха жълтици и вуйчото одобрително примлясна. Отначало ги пъхаше в пазвата си, после взе да ги събира в ямурлука.
Племенникът се заинтересува повече от папките. В тях откри акции и облигации. Заизважда измежду тях по-разпространените и с по-висок номинал. Акциите на Ротшилд, Круп и Хлудовите фабрики43 струваха повече от злато, но Хасан беше човек от старата гвардия и никога нямаше да го повярва.
Той с пръхтене нарами тежката бохча и жално се огледа — имаше още много торбички — въздъхна и тръгна към вратата. Ахимас прибра дебел куп ценни книжа. Евгения не взе нищо.
Когато вуйчото се заизкачва по стъпалата към двора, внезапно се чуха гърмежи. Хасан се катурна назад и се преметна по стълбите с главата надолу. Лицето му беше точно като на човек, застигнат от внезапна смърт. От развързалия се ямурлук, звънливи и лъскави, се посипаха жълтиците.
Ахимас клекна, излази по стъпалата на четири крака, с дългоцевен американски револвер колт в ръка, и предпазливо надникна навън.
В двора нямаше никого. Враговете явно бяха на верандата и отдолу не можеше да ги види. Но и Ахимас сигурно оставаше невидим, защото стълбата тънеше в мрак.
— Един от вас е убит! — чу се гласът на Лазар Медведев. — Кой, Хасан или Ахимас?
Младият мъж се прицели по посока на гласа, но не стреля — обичаше да е сигурен.
— Хасан беше, Хасан — уверено викна покръстеният. — Вие, господин Велде, сте с по-стройна фигура. Хайде излизайте! Нямате друг изход. Известно ли ви е какво е електрика? Щом се отвори вратата на хранилището, в спалнята си чувам сигнал. Тук сме четирима — аз и трима мои ратници. А четвъртия го пратих за пристава. Излизайте, не ми губете времето. Късно е.
И стреляха пак — явно за сплашване. Куршумите забарабаниха по каменните стени.
Евгения пошепна отзад:
— Аз ще изляза. Тъмно е, с ямурлука съм, няма да разберат. Ще помислят, че си ти. Ще се покажат от укритието си и ти ще ги застреляш.
Ахимас обмисли предложението й. Сега можеше да вземе Евгения със себе си — единият кон се беше освободил. Жалко само, че няма как да стигнат до горичката.
— Не — каза той. — Прекалено ги е страх от мен и веднага ще стрелят.
— Няма — възрази Евгения. — Ще си вдигна високо ръцете.
Леко прекрачи залегналия Ахимас и излезе в двора, разперила ръце встрани, сякаш пазеше равновесие. Направи няколко крачки — и думнаха гърмежи.
Евгения полетя назад. От тъмния ходник се спуснаха четири сенки, предпазливо доближиха проснатото тяло. „Прав бях — си каза Ахимас, — веднага стреляха.“ И уби и четиримата.
През следващите години рядко си спомняше за Евгения. Само ако нещо случайно го подсетеше.
Или насън.
1.
На двайсет години Ахимас Велде беше любезен немногословен млад мъж, на вид по-зрял от възрастта си. Летуващите на прочутите бани в Соленоводск, а и местните го възприемаха просто като възпитан младеж от семейство на богат търговец, студент в Харковския университет, пристигнал в дълга отпуска да си укрепи здравето. Но за сведущите хора, които с малцина споделяха своите знания, Ахимас Велде беше човек сериозен и солиден, който винаги знае какво прави и го прави докрай. Сведущите хора го наричаха помежду си Аксахир, което означава Бял маг. Ахимас не възразяваше — щом е маг, маг да бъде. Макар че нямаше нищо общо с магиите, всичко се основаваше на преценка, хладнокръвие и психология.
Картата на студент от Харковския императорски университет вуйчо му беше спазарил за триста и петдесет книжни рубли — без пари. Зрелостното свидетелство от гимназията с гербов печат и истински подписи му излезе доста по-скъпо.
След Чанах Хасан прати племенника си да учи в кроткия град Соленоводск, плати за първата година и се върна в планините. Ахимас живееше в пансиона с други момчета, чиито бащи служеха в далечни гарнизони или прекарваха кервани от запад на изток, от Черно море към Каспийско, и от север на юг, от Ростов до Ерзерум. Не успя да се сближи с връстниците си — нямаше нищо общо с тях. Той знаеше неща, които те не знаеха и надали някога биха си представили.
Затова още първата година, когато учеше в подготвителния клас, се яви една спънка. Кикин, яко широкоплещесто момче, което държеше в страх и подчинение целия пансион, намрази „чухонеца“, а след него в тормоза се включиха и останалите. Ахимас опита да търпи, защото сам не можеше да излезе на глава с всички, но стана още по-зле. Една вечер в спалнята откри, че цялата му възглавница е омазана с кравешки фъшкии, и разбра: нещо трябва да се направи.
Претегли всички възможни варианти.
Може да изчака вуйчо му да си дойде и да го помоли за помощ. Но не се знае кога ще стане това. И най-вече — никак не му се щеше в очите на Хасан да помръкне почтителният интерес, който беше събудил у него в Чанах.
Може да се сбие с Кикин, но надали ще победи — онзи е по-голям, по-силен, а и надали ще се бие един на един.
Може да се оплаче в настоятелството. Но на Кикин баща му е полковник, а Ахимас е някакъв си племенник на див планинец, който за плата на пансиона и гимназията развърза кожена кесия с турски жълтици.
Най-простото и правилно решение беше Кикин да изчезне. Ахимас си поразмърда мозъка и измисли как да го направи чисто и точно.
Кикин го риташе, замеряше го с железни кабари и го целеше с фунийки и дъвкана хартия, а Ахимас чакаше да стане май. През май започваше летният сезон и учениците ходеха да се къпят на Кумка. Още от началото на април, когато водата беше толкова студена, че дъхът му спираше, започна да се упражнява в гмуркането. До май вече можеше да плува под вода с отворени очи, проучи речното дъно и с лекота можеше да не диша цяла минута. Всичко беше готово.
Стана много лесно, точно както го беше замислил. Всички отидоха на реката. Ахимас се гмурна, хвана Кикин за крака и го дръпна под водата. В ръката си държеше връв, а другия й край здраво беше вързал за подводно коренище. Навремето Хасан го беше научил да прави кабардински възел — стяга се за миг, а който не знае как изобщо не може да го развърже.
Сега рязко затегна възела на глезена на врага си, изплува на повърхността и излезе на брега. Преброи до петстотин и пак се гмурна. Кикин лежеше на дъното. Устата му беше отворена, очите също. Ахимас се вслуша в себе си и не усети нищо друго освен спокойно задоволство от добре свършената работа. Развърза връвта и изплува. Момчетата крещяха и се плискаха с вода. Чак по-късно се сетиха за Кикин.
След като тази спънка отпадна, животът в пансиона стана доста по-приемлив. Без тартора Кикин престанаха да дразнят „чухонеца“. Ахимас минаваше от клас в клас.
Не беше нито слаб, нито добър ученик. Чувстваше, че от всички тези науки надали нещо ще му е от полза в живота. Хасан идваше рядко, но всеки път взимаше племенника за една-две седмици в планината — да половуват и да спят под звездите.
Когато завършваха шести клас, възникна нова спънка. Извън града, на трети километър на Ставрополския пощенски път, имаше увеселителен дом, където вечер идваха мъже измежду летовниците. От известно време там ходеше и Ахимас, който на шестнайсет години така се беше източил и заякнал, та спокойно можеше да мине за двайсет годишен. Това вече си беше нещо истинско — не да учи наизуст откъси от „Илиада“-та на старогръцки.
Веднъж имаше малшанс. Долу в общия салон, където изрисуваните жрици пиеха лимонада и чакаха да ги отведат на горния етаж, срещна инспектора на гимназията, колежки съветник Тенетов, със сако и фалшива брада. Онзи по погледа му разбра, че е разпознат, нищо не каза на Ахимас, но оттогава люто намрази светлоокия шестокласник. Скоро стана ясно накъде вървят нещата — инспекторът непременно ще го скъса на летните изпити.
И срамно, и скучно му беше да повтаря класа. Ахимас се замисли какво да прави. Ако не беше Тенетов, а някои от преподавателите, Хасан можеше да му бутне рушвет. Но Тенетов не взимаше подкупи и много се гордееше с това. Рушвети не му трябваха — преди две години колежкият съветник се беше оженил за вдовица на търговец; срещу сто хиляди зестра и най-хубавата къща в целия град.
Нямаше начин да промени отношенията с Тенетов: само като го погледнеше, инспекторът се изкривяваше от злоба.
Ахимас премисли всички възможни варианти и избра най-подходящия.
Тази пролет в Соленоводск се случиха неприятности: непрокопсаници завардваха късни минувачи, ръгаха им нож в сърцето и обираха часовници, портфейли, пръстени — каквото падне. Говореше се, че гастролирала прочутата банда „Касапите“ от Ростов.
Една вечер, когато инспекторът се прибираше от ресторанта на Петросов, на тъмната пуста уличка го причака Ахимас и го намушка с кинжала в сърцето. Взе му часовника със златен ланец и портфейла, после ги хвърли в реката, а съдържанието прибра — двайсет и седем рубли книжни пари.
Мислеше, че и това затруднение е решено, но нещата се обърнаха срещу него. Слугиня от съседната къща го видяна, когато, забързан от местопрестъплението, триеше с откъсната трева кинжала. Съобщила в полицията и го прибраха в ареста.
Добре че по това време вуйчо му беше в града.
Той заплашил слугинята, че ще й отреже носа и ушите и тя отишла при полицейския началник да му каже, че се е припознала. После Хасан лично ходил при него, платил му пет хиляди сребърни рубли — всичко спастрено покрай контрабандата — и арестантът излезе на свобода.
Беше го срам. Когато с вуйчо му седнаха един срещу друг, Ахимас не смееше да го погледне в очите. После му разказа цялата истина — и за Кикин, и за инспектора.
След дълго мълчание Хасан въздъхна. Каза: „Аллах намира всекиму предназначението. Стига учение, момко, да се хващаме на работа.“
И започна нов живот.
2.
По-рано Хасан докарваше от Турция и Персия контрабандата и я продаваше на прекупвачи. Сега започна да я разнася лично — до Екатеринодар, Ставропол, Ростов, на нижегородския панаир. Стоката вървеше добре, защото Хасан не беше скъпчия. С купувача си стискаха ръка и поливаха сделката. После Ахимас настигаше клиента, убиваше го и връщаше покупката обратно — за нова продан.
Най на кяр бяха от ходенето в Нижни Новгород през 59-та. Продадоха една и съща партида астраган — десет денка — три пъти. Първия път за хиляда и триста рубли (Ахимас настигна търговеца и служителя в дюкяна му на горски път, уби и двамата с кинжал); втория път за хиляда и сто (прекупвачът успя само учудено да изохка, когато любезният студент, с когото пътуваха заедно, му заби острието в джигера); третия път за хиляда и петстотин (в пояса на арменеца, гледай ти късмет, намери още почти три хиляди).
Когато убиваше, Ахимас беше спокоен и му докривяваше само ако смъртта не настъпеше на секундата. Но рядко се случваше — имаше точна ръка.
Така продължиха три години. През това време княз Барятински плени имама Шамил и голямата война в Кавказ приключи41. Вуйчо Хасан се ожени за девойка от заможен планински род, после си взе и втора булка, от по-беден род — на хартия му се водеше храненица. Купи си в Соленоводск къща с голяма градина, из която се разхождаха кресливи пауни. Стана дебел, обичаше да пие шампанско на верандата и да философства. Вече го мързеше да се качва в планината за контрабандата — сега сведущите хора му я караха на крака. После се заседяваха, пиеха чай, пазаряха се за цената. Ако преговорите не вървяха, Хасан пращаше да повикат племенника му. Ахимас идваше, възпитано поздравяваше с ръка на челото и мълчаливо се вторачваше в твърдоглавеца със светлите си спокойни очи. Това винаги вършеше работа.
Една есен, на другата година след освобождаването на крепостните в Русия42, при Хасан пристигна старият му авер Абългази. Разказа, че в Семигорск се е появил нов човек, от покръстените, на име Лазар Медведев. Идвал лани да лекува коремни болежки, харесало му, та останал. Оженил се за красавица без зестра, вдигнал си на баира къща с колони, купил три минерални извора. Сега всички пият вода и си правят бани само при Медведев, а дори се говори, че той всяка седмица праща за Петербург и Москва по десет хиляди бутилки минерална вода. Но не това е най-интересното, а че Лазар имал желязна стая. Не хващал вяра на банките, и много правилно, мъдър човек. Всичките си купища пари пазел в избата под къщата, там имал стая с всички стени железни, а вратата й била такава, че и с топ да стреляш, няма да я пробиеш. Трудно било да се влезе в тази стая, рече Абългази, затова не искал отнапред пари за разказаното, а бил съгласен да почака за подялбата колкото потрябва, и то с най-скромна претенция — само по десет копейки от всяка рубла, дето ще прибере Хасан.
— Желязна стая — а, това е много трудна работа — важно поклати глава Хасан, който никога не беше чувал за такова нещо. — Затова, Аллах да ми е на помощ, твоят пай, любезни, ще е по пет копейки на рубла.
После повика племенника си, преразказа му чутото от стария Абългази и рече:
— Върви в Семигорск. Виж каква е тази стая.
3.
Ахимас успя да види желязната стая по-лесно, отколкото предполагаше.
Той се появи при Медведев в сив костюм с жилетка и със сив цилиндър. Но преди това още от хотела беше пра тил картичката си, на която със златни букви пишеше:
Медведев му отговори с писъмце, че много е чувал за търговската къща на уважаемия Хасан Радаев и го кани незабавно. Така че Ахимас потегли към дома му, който се намираше над стръмен ров накрай града и от всички страни беше ограден с висок каменен зид. Не дом, а крепост. Можеше да издържи дори обсадно положение.
Когато стигна дъбовите порти, това му впечатление се засили още повече: отпред пазеха двама часови с винтовки, в двора имаше и постови с военни униформи, но без пагони.
Стопанинът беше плешив, с високо чело, закръглено коремче и бързи черни очи. Той покани младия мъж на масата, предложи му кафе и пура. След десет минути почтителен спокоен разговор за политиката и цените на вълната попита с какво може да бъде полезен на уважаемия господин Радаев.
Тогава Ахимас изложи деловото предложение, измислено като предлог. Трябва да уредим обмяна на минерална вода между Соленоводск и Семигорск, каза той. Вашата цери стомаха, нашата — бъбреците. Мнозина от курортистите търсят лек и за едното, и за другото. За да не бият напразно сто километра през планините, не е ли по-разумно да се направи в Соленоводск магазин на фирма „Медведев“, а в Семигорск — на търговска къща „Радаев“. И вие, и ние ще сме на сметка.
— Разумно — одобри покръстеният, — много разумно. Само че много разбойници вилнеят по пътищата. Как ще си прекарвам парите от Соленоводск?
— Защо да ги прекарвате? — учуди се Ахимас. — Ще ги държите в банка.
Медведев приглади венчето къдрави коси под плешивото си теме и се подсмихна:
— Нямам вяра на банки, Афанасий Петрович. Предпочитам да си държа парите у дома.
— Това е още по-опасно — укорително поклати глава Ахимас, — рискувате да ви ограбят.
— Не и мен — хитро намигна Медведев. — Едно на ръка, че имам тук войскари от железницата, запасняци, денонощно пазят на смени. Но още по-спокоен съм заради бронираната стая. Там не може да влезе никой освен мен.
Ахимас тъкмо понечи да попита каква е тази стая, и стопанинът сам му предложи:
— Искате ли да я видите?
Докато слизаха в избеното помещение (в него се влизаше през отделен вход от двора), Медведев разказа как инженер от Щутгарт му направил хранилището за пари със стоманена врата, дебела цяла педя. Тя е с комбиниран код от осем цифри, известен само нему, и той, Медведев, го сменя всеки ден.
Влязоха в подземното помещение, където гореше газена лампа. Ахимас видя стоманена стена и кована врата с кръгли гвоздеи.
— Никой не може да я отвори, нито да я взриви — похвали се стопанинът. — Лично градоначалникът си пази парите при мен, и полицейският началник, и местни търговци. Взимам им висока такса, но за тях пак е изгодно, защото тук е по-сигурно от банка.
Ахимас почтително кимна, заинтригуван от чутото: значи в желязната стая имало пари не само на Медведев.
Но покръстеният ненадейно рече:
— Тъй че предайте на уважаемия си вуйчо, Господ здраве да му дава и успешни начинания, да не се безпокои. Нов човек съм в Кавказ, но знам за хората, за които трябва да знам. Да поздравите Хасан Мурадович и да му благодарите за интереса към моята персона. А идеята за водата е добра. Ваша ли е? — покровителствено потупа младия мъж по гърба и го покани да идва — всеки четвъртък в дома му гостувал каймакът на семигорското общество.
Това, че Медведев излезе обигран и осведомен човек, не беше най-голямата пречка. Същинското затруднение се разкри в четвъртък, когато Ахимас съгласно поканата отиде в дома над рова, за да проучи разположението на стаите.
Засега планът се очертаваше по следния начин: по нощна доба изтрепва охраната и с кинжала на гърлото на Медведев проверява кое му е по-скъпо: желязната стая или животът. Лесен план, но Ахимас не го харесваше. Първо, ще му трябва чужда помощ. Второ, има хора, за които парите са по-скъпи от живота и младият мъж подозираше, че Лазар Медведев е тъкмо от тях.
В къщата се бяха събрали много гости и Ахимас се надяваше по-късно, когато всички седнат на трапезата и се напият, неусетно да се измъкне и да огледа наоколо. Но дотам не се стигна, защото още в началото изникна споменатата спънка.
Когато стопанинът представи госта на жена си, Ахимас си помисли, че старият Абългази не е излъгал: жената е млада и хубава — пепелявозлатиста коса, красиви очи. Казваше се Евгения Алексеевна. Но чаровната мадам Медведева нямаше нищо общо със замисъла му, затова Ахимас целуна нежната й бяла ръка и се оттегли в дъното, откъдето добре се виждаха всички присъстващи и вратата за вътрешността на къщата.
Там го откри стопанката. Приближи се и тихо попита:
— Ти ли си, Лия? — и сама си отговори: — Ти си. Никой няма такива очи. Ахимас мълчеше, изпаднал в странно, небивало вцепенение, а Евгения Алексеевна с бърз задъхан шепот продължи:
— Защо си тук? Мъжът ми каза, че си разбойник и убиец, че искаш да го ограбиш. Така ли е? Не отговаряй, все ми е едно. Толкова те чаках. После загубих надежда и се омъжих, а ти пък взе, че дойде. Ще ме вземеш ли с теб? Нали не се сърдиш, че не те дочаках? Не ме ли помниш? Аз съм Женя от скировското сиропиталище.
Изведнъж ясно му изплува една сцена, която оттогава никога не беше си припомнял — Хасан го отвежда от приюта, а слабото момиченце мълчаливо тича подир коня. Май накрая беше викнало: „Ще те чакам, Лия!“
Тази спънка не можеше да се реши по любимия му начин. Ахимас не знаеше как да си обясни поведението на Медведевата жена. Може би това е любовта, за която пише в романите? Но той не вярваше на романите и след гимназията книга не беше отварял. Почувства се тревожно и неуютно.
Тръгна си, без да каже нищо на Евгения Алексеевна. Метна се на коня и се прибра в Соленоводск. Разказа на вуйчо си за желязната стая и възникналото затруднение. Хасан помисли-помисли и каза: „Жена да предаде мъжа си е недостойно. Но не е наша работа да мислим за капризите на съдбата, трябва просто да ги следваме. Значи така било писано — да влезем в желязната стая с помощта на Медведевата жена.“
4.
Хасан и Ахимас се изкачиха пеша до къщата на кръстения — оставиха конете в горичката при рова, та чаткането на копита да не вдигне на крак стражата. В долината долу едва мержелееха светлинки — Семигорск вече спеше. По черно-зеленото небе леко се плъзгаха прозрачни облаци и нощта ту просветляваше, ту притъмняваше.
Ахимас беше подготвил плана. Евгения ще отвори градинската порта при условеното почукване. Те ще се шмугнат в двора, ще обезвредят двамата часови и ще слязат в подземието. Евгения ще им отвори бронираната врата, защото Медведев й е показвал как става, а цифровата комбинация си записва на листче и го крие зад иконата в спалнята си. Страх го е да не забрави шифъра, че тогава ще трябва да се кърти целият каменен под — по друг начин не може да се влезе в желязната стая. Няма да вземат всичко, а само колкото могат да носят. Ахимас ще отведе Евгения с тях.
Когато се уговаряха, тя изведнъж го погледна в очите и попита: „Нали няма да ме излъжеш, Лия?“
Той не знаеше как да постъпи с нея. Вуйчо му отказа съвет. „Като му дойде времето, сърцето ще ти подскаже“ — тъй рече Хасан. Но взе три коня — един за себе си, един за Ахимас и един за плячката. Племенникът го гледаше мълчаливо как изкарва от яхъра само рижия, врания и дорестия, но нищо не каза.
Докато се движеха безшумно покрай бялата стена, Ахимас си мислеше: как така — сърцето ще му подскаже? Засега сърцето му мълчеше.
Градинската порта със смазани панти се отвори веднага. Пред тях се изправи Евгения с калпак и ямурлук. Готова за път.
— Върви отзад, жено — прошепна Хасан и тя се дръпна да им стори път.
Медведев имаше шестима стражи. Те пазеха по двама и се сменяха на всеки четири часа.
Ахимас се скри зад едно ябълково дърво и загледа какво става в двора. Единият часови дремеше, без да изпуска пушката, седнал до вратата. Другият крачеше отмерено от портата до къщата и обратно: трийсет крачки натам, трийсет обратно.
Трябваше, разбира се, да ги убият — когато в разговора с Евгения даде дума, че само ще ги замае и ще ги върже, той знаеше, че няма начин да спази обещанието.
Ахимас изчака будният запасняк да спре и да си разпали лулата, безшумно се метна към него и го удари с кастет над ухото. Кастетът няма равен като оръжие, когато убийството трябва да е мълниеносно. По-добър е от ножа, защото него трябва да измъкнеш от раната, а това е секунда в повече.
Войникът не гъкна, а и Ахимас подхвана падащото тяло, но вторият часовой, нащрек и в съня, трепна от изпращяването на костта и се обърна.
Тогава Ахимас отблъсна трупа и с три грамадни скока се намери до портите. Онзи зина, но тъмната уста остана няма — от удара в слепоочието главата му се килна назад и с тъп звук изпука в яките дъбови дъски.
Ахимас изтегли първия в тъмното, а втория нагласи пак да дреме.
Махна с ръка и в огрения от луната двор се промъкнаха Хасан и Евгения. Жената мълчаливо погледна седящия труп и обхвана с ръце раменете си. Зъбите й тракаха. Сега, на лунната светлина, Ахимас видя, че под ямурлука е в черкезка с патрондаши на гърдите и е затъкнала кинжал на кръста.
— Върви, жено, отвори желязната стая — побутна я Хасан.
Спуснаха се по стъпалата. Евгения отвори вратата с ключ. Долу, в квадратното помещение с едната стена изцяло стоманена, Евгения запали газената лампа. Хвана колелото на бронираната врата и взе да го върти ту на едната, ту на другата страна, като поглеждаше в листчето. Хасан я гледаше с любопитство и клатеше глава. Нещо прещрака, Евгения дръпна вратата към себе си, но стоманата се оказа твърде тежка за нея.
Хасан я измести, изпъшка и вратата отначало едва-едва, а после все по-лесно се заотваря навън.
Ахимас взе лампата и влезе. Стаята беше по-малка, отколкото си я беше представял — десетина крачки широка, петнайсетина дълбока. Вътре имаше сандъци, торбички и канцеларски папки.
Хасан отвори един от сандъците и веднага го затвори — беше пълен със сребърни кюлчета. Те са тежки, не можеш да отнесеш кой знае колко. Затова пък в торбичките звъннаха жълтици и вуйчото одобрително примлясна. Отначало ги пъхаше в пазвата си, после взе да ги събира в ямурлука.
Племенникът се заинтересува повече от папките. В тях откри акции и облигации. Заизважда измежду тях по-разпространените и с по-висок номинал. Акциите на Ротшилд, Круп и Хлудовите фабрики43 струваха повече от злато, но Хасан беше човек от старата гвардия и никога нямаше да го повярва.
Той с пръхтене нарами тежката бохча и жално се огледа — имаше още много торбички — въздъхна и тръгна към вратата. Ахимас прибра дебел куп ценни книжа. Евгения не взе нищо.
Когато вуйчото се заизкачва по стъпалата към двора, внезапно се чуха гърмежи. Хасан се катурна назад и се преметна по стълбите с главата надолу. Лицето му беше точно като на човек, застигнат от внезапна смърт. От развързалия се ямурлук, звънливи и лъскави, се посипаха жълтиците.
Ахимас клекна, излази по стъпалата на четири крака, с дългоцевен американски револвер колт в ръка, и предпазливо надникна навън.
В двора нямаше никого. Враговете явно бяха на верандата и отдолу не можеше да ги види. Но и Ахимас сигурно оставаше невидим, защото стълбата тънеше в мрак.
— Един от вас е убит! — чу се гласът на Лазар Медведев. — Кой, Хасан или Ахимас?
Младият мъж се прицели по посока на гласа, но не стреля — обичаше да е сигурен.
— Хасан беше, Хасан — уверено викна покръстеният. — Вие, господин Велде, сте с по-стройна фигура. Хайде излизайте! Нямате друг изход. Известно ли ви е какво е електрика? Щом се отвори вратата на хранилището, в спалнята си чувам сигнал. Тук сме четирима — аз и трима мои ратници. А четвъртия го пратих за пристава. Излизайте, не ми губете времето. Късно е.
И стреляха пак — явно за сплашване. Куршумите забарабаниха по каменните стени.
Евгения пошепна отзад:
— Аз ще изляза. Тъмно е, с ямурлука съм, няма да разберат. Ще помислят, че си ти. Ще се покажат от укритието си и ти ще ги застреляш.
Ахимас обмисли предложението й. Сега можеше да вземе Евгения със себе си — единият кон се беше освободил. Жалко само, че няма как да стигнат до горичката.
— Не — каза той. — Прекалено ги е страх от мен и веднага ще стрелят.
— Няма — възрази Евгения. — Ще си вдигна високо ръцете.
Леко прекрачи залегналия Ахимас и излезе в двора, разперила ръце встрани, сякаш пазеше равновесие. Направи няколко крачки — и думнаха гърмежи.
Евгения полетя назад. От тъмния ходник се спуснаха четири сенки, предпазливо доближиха проснатото тяло. „Прав бях — си каза Ахимас, — веднага стреляха.“ И уби и четиримата.
През следващите години рядко си спомняше за Евгения. Само ако нещо случайно го подсетеше.
Или насън.
Maitre Ликол
1.
На трийсет години Ахимас Велде обичаше да играе на рулетка. И не заради парите, парите си печелеше по друг начин — много пари, много повече, отколкото можеше да похарчи. Харесваше му да побеждава сляпата случайност и да властва над стихията на числата. Блести металът и полираният махагон, сладко потраква колелото на рулетката, сякаш се върти по собствени, само нему известни закони, но преценката, хладнокръвието и контролът над емоциите действаха и тук като във всички други известни на Ахимас ситуации, следователно и тук законът е все същият, познатият още от детските години закон. Единството на живота в безкрайното многообразие на формите му — това най-вече го занимаваше. Всяко ново потвърждение на тази истина караше равномерно биещото му сърце леко да ускори ритъм.
В живота му се случваха продължителни периоди на безделие, когато трябваше с нещо да си губи времето. Чудесно нещо бяха изобретили англичаните, казваше се hobby. Ахимас имаше две такива hobby: рулетката и жените. Жените трябваше да са от най-висока класа, най-истинските — професионалистки. Те бяха невзискателни и предсказуеми, разбираха, че има правила, които следва да се спазват. Те също бяха безкрайно разнообразни, но си оставаха единната и неизменната Жена. Ахимас ги поръчваше в една парижка агенция — най-скъпите, обикновено за месец. Ако компаньонката се случеше на висота, удължаваше сделката за още един месец, но никога повече — това му беше правилото.
Последните две години живееше в немския град Рулетенбург, защото тук, в най-веселия град в Европа, и двете му хобита се осъществяваха с лекота. Рулетенбург приличаше на Соленоводск — пак минерални извори, пак лениви скучаещи тълпи, никой никого не познава и от никого не се интересува. Липсваха само планините, но общото усещане за временност, мимолетност, мнимост беше абсолютно същото. За Ахимас курортът беше като изящен чист макет на живота, направен в мащаб 1:500 или 1:1000. Човек живее петстотин месеца, с късмет — хиляда, а в Рулетенбург идва за месец. Тоест съществуването на летовника продължава около трийсет дни — именно с такава периодичност се сменяха тук поколенията. В този отрязък се вместваше всичко: радостта от пристигането, свикването, първите признаци на скука, носталгия за връщане в другия, големия свят. Тук се случваха кратки флиртове, бурни, но дребни страсти, тук имаше своите си знаменитости еднодневки и скоропреходни сензации. А самият Ахимас беше постоянният зрител на този куклен театър. Той си беше определил своя продължителност на съществуване — различна от времетраенето на всички останали.
Живееше в един от най-скъпите апартаменти на хотел „Кайзер“, където отсядаха индийски набоби, американски собственици на златни мини и велики руски князе, пътешестващи инкогнито. Посредниците знаеха къде да го намерят. Докато изпълняваше поръчка, апартаментът му се пазеше, понякога оставаше празен седмици и дори месеци — според сложността на случая. Животът беше приятен. Периодите на напрежение се сменяха с периоди на почивка, когато зеленото сукно му радваше окото, а потропването на рулетката — слуха. Наоколо кипяха страсти, концентрирани от времевите мащаби: солидни господа пребледняваха или пламваха, дами припадаха, някой с разтреперана ръка изтръскваше от портмонето последния си луидор. На Ахимас не му омръзваше да наблюдава този завладяващ спектакъл. Самият той не губеше никога, защото имаше Система.
Системата беше толкова елементарна и очевидна, че бе изумително защо и другите не я използваха. Просто им липсваше търпение, хладнокръвие, умение да си контролират емоциите — всичко онова, което Ахимас притежаваше в неизчерпаеми количества. Трябва само да залагаш на едно и също и постоянно да удвояваш. Ако имаш достатъчно пари, рано или късно ще си върнеш всичко загубено и ще спечелиш. Това е цялата тайна. Но да залагаш не на единично число, а на цял сектор. Ахимас обикновено избираше третина.
Отиваше до някоя от масите, където се играеше без ограничения на залога, чакаше печалбата шест пъти да отмине някоя от третините и тогава започваше. Отначало залагаше наполеон. Ако не се паднеше неговата третина, залагаше два, после четири, после осем — и така чак докато топчето не спреше където трябва. Можеше да вдига залога колкото си иска — имаше пари. Един път преди последната Коледа неговата третина не спечели в продължение на двайсет и две завъртания — шестте подготвителни и шестнайсет със залог. Но Ахимас не се усъмни в успеха, защото всяка несполука увеличаваше шанса му.
Докато хвърляше на масата чековете с все по-нарастващ брой нули, си спомни един случай от американския период.
Беше през 66-а. Тогава беше получил важна поръчка от Луизиана. Трябваше да ликвидира пратеника на федералните власти, който пречеше на „карпетбегърите“ да си делят концесиите. „Карпетбегъри“, тоест „куфарни пътници“, се наричаха предприемчиви авантюристи от Севера, които идваха в победения юг само с пътната си чанта от обичайния килимоподобен плат, а си тръгваха обратно в персонални пулманови вагони44.
Бяха смутни времена, човешкият живот в Луизиана не струваше пукнат грош. Но за пратеника дадоха добри пари — много трудно беше да го докопат. Комисарят знаеше, че го дебнат, и постъпваше много мъдро: изобщо не излизаше от резиденцията си. Спеше, ядеше, парафираше книжата между четирите стени. Резиденцията денонощно се охраняваше от войници в сини униформи.
Ахимас отседна в хотел на триста фута от резиденцията — по-близо нямаше къде. От стаята си виждаше прозореца на кабинета му. Всяка сутрин в седем и половина обектът вдигаше щорите. Това му отнемаше точно три секунди — на такова голямо разстояние не беше сигурен, че ще го улучи. Широка отвесна дъска делеше прозореца на две части. Допълнителната трудност беше, че комисарят всеки път се падаше ту от лявата и страна, ту от дясната. Имаше право само на един изстрел и ако не уцели — край, не можеше да разчита на втори шанс. Така че трябваше да е безпогрешен.
Вариантите бяха два: мишената ще е или отдясно, или отляво. Нека е отдясно, реши Ахимас. Все едно. Закрепи с менгеме дългоцевната винтовка, прицелена на шест инча вдясно от средата точно на височината на гърдите. Най-удачно щеше да е с две винтовки — вдясно и вляво, — но тогава трябваше да има и помощник, а по него време (пък и сега освен при крайна необходимост) Ахимас предпочиташе да действа сам.
Патронът беше специален: дум-дум с разпукващ се куршум и със силна отрова. Микроскопична частичка да попадне в кръвта — и най-лекото раняване става смъртоносно.
Всичко беше готово. Първата сутрин пратеникът застана отляво. Втората също. Ахимас не бързаше: знаеше, че утре или вдругиден щорите ще се отворят отдясно — и тогава ще стреля.
Но комисарят сякаш бе станал нов човек. Откакто пушката беше закрепена, той шест дни подред дърпаше щорите само откъм лявата страна.
Ахимас реши, че обектът вече действа рутинно, и премести прицела на шест инча вляво от средата. Е, на седмата сутрин комисарят застана отдясно! Тогава разбра, че в играта със сляпата случайност най-важното с да не прибързва. Търпеливо зачака. На единайсетата сутрин комисарят застана от нужната страна и Ахимас си свърши работата.
Така и миналата Коледа — на седемнайсетия път, когато залогът вече беше шейсет и пет хиляди, топчето най-сетне улучи където трябва и му броиха почти двеста хиляди. Това изплати всички загуби, та дори беше на печалба.
2.
Септемврийското утро на 1872 година започна както винаги. Ахимас закуси заедно с Азалия, тънка гъвкава китайка с изумителен глас, звънлив като кристална камбанка. Всъщност името й било някакво друго, но на китайски значело „азалия“ — така му съобщиха от агенцията. Бяха му я пратили пробно като мостра на източната стока, която току-що започваше да идва на европейския пазар. Цената беше наполовина от обичайната, ако пък мосю Велде се откажеше от момичето предсрочно, щяха да му върнат парите. Срещу толкова изгодното си предложение агенцията помоли познавача и постоянен клиент да даде авторитетното си мнение както относно способностите на Азалия, така и за перспективите на жълтата стока изобщо.
Ахимас беше склонен да даде най-висока оценка. Сутрин, когато тя тихичко си пееше, седнала пред венецианското огледало, нещо го стягаше в гърдите и това не му харесваше. Китайката беше повече от прекрасна. Ами ако се привърже към нея и не му се разделя? И той реши да я върне предсрочно. Но няма да си иска парите и ще й даде отлични препоръки, за да не й навреди на кариерата.
В два и петнайсет както винаги Ахимас влезе в салона. Беше със сако в цвят „мляко с какао“, кариран панталон и жълти ръкавици. Служителите припнаха да посрещнат неизменния гост, поеха бастунчето и цилиндъра му. В игралните домове на Рулетенбург бяха свикнали с хер Велде. Отначало маниерът му се възприе като неизбежно зло, после забелязаха, че постоянното удвояване на залога, практикуване от мълчаливия блондин със студени светли очи, разпалва хазарта у останалите играчи. И Ахимас се превърна в скъп гост на игралните домове.
Той поръча обичайното кафе с ликьор, прегледа вестниците. Англия и Русия не можеха да се спогодят за афганистанската граница. Франция бавеше плащането на репарациите и Бисмарк беше изпратил в Париж остра нота. В Белгия всеки момент щеше да започне процесът срещу Брюкселския ловец на плъхове.
Ахимас си изпуши пурата и отиде при маса №12, където се играеше на големи суми.
Играеха трима, а някакъв прошарен господин просто седеше и нервно щракаше капачето на златния си часовник. Щом видя Ахимас, направо щеше да го изяде с очи. Опитът и усетът му подсказаха: клиент. Но не се издаде — нека онзи го заговори пръв.
След осем минути и половина се очерта нужната третина — третата, от 24 до 36. Заложи един фридрихсдор. Спечели три. Прошареният не отлепяше поглед, лицето му пребледня. Ахимас изчака още единайсет минути, докато не избра следващия сектор. Заложи един фридрихсдор на първата третина — от 1 до 12. Спечели 13. Втория път заложи два. Падна се „зеро“. Заложи четири. Падна се 8. Прибра дванайсет фридрихсдора. Пет златни монети чиста печалба. Всичко вървеше нормално, без изненади.
Накрая прошареният стана. Доближи се и тихо попита:
— Господин Велде?
Ахимас кимна, без да откъсва очи от игралната маса.
— Идвам по препоръка на барон… — прошареният съобщи името на брюкселски посредник. Не успяваше да овладее вълнението си. Обясни шепнешком: — По много важна работа…
— Желаете ли да се разходим? — прекъсна го Ахимас и прибра златните монети в портфейла си.
Прошареният господин се оказа Леон Фехтел, собственик на прочутата в цяла Европа банкова къща „Фехтел и Фехтел“. Банкерът имаше сериозен проблем.
— Чели ли сте за Брюкселския ловец на плъхове? — попита той, когато седнаха на пейка в парка.
Всички вестници бяха писали, че най-после е хванат маниакът, който отвличал малки момичета. „Пти Паризиен“ оповестяваше как полицията арестувана „г-н Ф.“, собственик на извънградска вила близо до Брюксел. Градинарят доложил, че през нощта чул откъм мазето приглушени детски стонове. Полицията тайно проникнала в къщата, направила обиск и открила в подземието тайна врата, а зад нея нещо такова, пишеше вестникът, че „думите са безсилни да опишат чудовищната картина“. Картината обаче се описваше още в следващия абзац, и то с всички подробности. В дъбови бъчви били намерени нарязани и мариновани телцата на седем от момиченцата, безследно изчезнали в Брюксел и околностите през последните две години. Едно от трупчетата било съвсем ново, със следи от неописуеми изтезания. През последните години изчезнали общо четиринайсет момиченца на възраст от шест до тринайсет години. Няколко пъти бил забелязван прилично облечен господин с гъсти черни бакенбарди да качва в каляската си малки продавачки на цветя и цигари. Веднъж свидетел чул как мъж с бакенбарди увещава 11-годишната цветарка Люсил Лану да закарат в дома му цялата кошница, а той щял да й покаже механично пиано, което самичко свири прекрасни мелодии. След този случай вестниците престанаха да наричат чудовището Синята брада и го кръстиха Брюкселския ловец на плъхове по аналогия с приказния Ловец на плъхове, отвлякъл децата с вълшебната си музика45.
За арестувания г-н Ф. се съобщаваше, че е от висшето общество, представител на златната младеж. Той наистина бил с гъсти черни бакенбарди, а във вилата имало механично пиано. Мотивът на престъпленията е ясен, смяташе „Ивнинг Стандард“ — перверзно сладострастие в духа на Маркиз дьо Сад. Датата и мястото на съдебния процес вече били определени: 24 септември в Мерлен — градче на половин час път от белгийската столица.
— Чел съм за Брюкселския ловец на плъхове — отговори Ахимас и с поглед подкани умълчалия се събеседник.
Онзи закърши дебели пръсти, украсени със скъпоценни камъни, и възкликна:
— „Господин Ф.“ е единственият ми син, Пиер Фехтел! Чака го ешафод! Спасете го!
— Невярно са ви информирани за професионалната ми дейност — изви в усмивка тънките си устни Ахимас. — Аз не спасявам живота, аз го отнемам.
Банкерът пламенно зашепна:
— Казаха ми, че правите чудеса. Че ако вие не се съгласите — няма надежда. Умолявам ви. Ще платя. Аз съм много богат, господин Велде, много богат.
След кратка пауза Ахимас попита:
— Сигурен ли сте, че ви трябва такъв син?
Фехтел старши отвърна без колебание, очевидно вече си беше задавал такъв въпрос:
— Нямам друг син и вече няма да имам. Винаги е бил разпуснато момче, но е с добра душа. Ако успея да го измъкна от тази история, ще му е урок за цял живот. Видях се с него в затвора. Толкова е уплашен!
Ахимас поиска да чуе за предстоящия процес.
За „разпуснатия“ наследник щели да пледират двама от най-високоплатените адвокати. Защитата целяла да се докаже невменяемост на обвиняемия. Според банкера обаче почти нямало шанс за благоприятна медицинска експертиза — вещите лица били така ожесточени срещу момчето, че не приели дори „безпрецедентно щедър хонорар“. Последното като че ли най-много беше потресло господин Фехтел старши.
В първия ден на процеса адвокатите трябвало да огласят дали обвиняемият се признава за виновен. Ако да — присъдата ще произнесе съдията, ако не — ще се решава от съдебни заседатели. В случай ако психиатричната експертиза установи, че Пиер Фехтел е отговорен за деянията си, адвокатите препоръчват да се продължи по първия вариант. Лошото е, разпали се безутешният баща, че палачите от правното министерство не случайно са избрали Мерлен — три от изчезналите момичета са от въпросния градец. „Процесът в Мерлен няма да е справедлив“ — така се изрази банкерът. Местните са надъхани до крайност. Около сградата на съда нощем палят клади. Оня ден тълпата се опитала да нахлуе в ареста и да разкъса подсъдимия — наложило се да утроят охраната. Господин Фехтел провел тайни преговори със съдията и онзи излязъл разумен човек. Ако решението зависи от него, момчето щяло да бъде осъдено на доживотен затвор. Но надали би имало полза. Хорската предубеденост срещу Брюкселския ловец на плъхове е толкова жестока, че прокурорът непременно ще се противопостави и ще се стигне до преразглеждане.
— Във вас е едничката ми надежда, господин Велде — каза накрая банкерът. — Винаги съм живял със самочувствието, че за мен няма невъзможни неща. Но в дадения случай съм безсилен, а става дума за собствения ми син.
Ахимас с любопитство гледаше зачервеното лице на милионера. Личеше, че този човек не е навикнал да дава израз на емоциите си. Сега например, в момент на невероятна покруса, дебелите му устни се бяха разтеглили в нелепа усмивка, а от едното му око се стичаше сълза. Интересна работа: неприспособилото се към експресивни мимики лице не умееше да възпроизведе гримаса на скръб.
— Колко? — попита Ахимас.
Фехтел конвулсивно преглътна.
— Ако момчето ми остане живо — половин милион франка. Не белгийски — френски — додаде той, след като събеседникът не реагира.
Ахимас кимна и в очите на банкера пламна безумна светлинка. Точно така пламваха очите на лудите, които залагаха на „зеро“ всичките си пари. Тази светлинка се наричаше „ами ако?“, но с малката разлика, че за господин Фехтел очевидно не бяха последните му пари.
— Ако ли някак… — гласът на банкера трепна. — Ако успеете по някакъв начин не само да му спасите живота, а и да му върнете свободата, ще ви дам един милион.
Такъв хонорар никога не бяха му предлагали. По навик превърна парите в английски лири (почти трийсет хиляди), в американски долари (седемдесет и пет хиляди) и в рубли (над триста хиляди). Много, страшно много.
Той присви очи и бавно каза:
— Синът ви да откаже психиатрична експертиза, да пледира невинен и да изиска съдебни заседатели. Високоплатените си адвокати ги уволнете. Аз ще намеря адвокат.
3.
Етиен Ликол съжаляваше само за едно — че майка му не доживя. А как мечтаеше синът й да се изучи за адвокат и да сложи черната мантия с бялата правоъгълна вратовръзка. Таксата за обучение в университета гълташе цялата й вдовишка пенсия, тя не си позволяваше доктори и лекарства и ето че не доживя — умря миналата пролет. Етиен стисна зъби, не си позволи да се разкисне. Денем даваше уроци, нощем кълвеше учебниците и все пак се изучи — взе скъпоценната диплома с кралския печат. Майка му можеше да се гордее със сина си.
Другите новозавършили адвокати го поканиха „да полеят мантията“ в извънградски ресторант, но Етиен отказа. Нямаше пари за гуляи и най-вече — този ден искаше да остане сам. Бавно слезе по широкото мраморно стълбище на Двореца на правосъдието, където се проведе тържествената церемония. Целият град с островърхите силуети, кулите и статуите на покривите лежеше долу, в подножието на хълма. Етиен поспря да се наслади на пейзажа, който сега му се стори приветлив и гостоприемен. Брюксел сякаш отваряше обятията си за младия правист и му загатваше за безброй разнообразни изненади — повечето приятни, разбира се.
И дума да не става, дипломата е половината работа. Без връзки и полезни познанства няма как да намери платежоспособни клиенти. А и не разполага с пари да отвори своя кантора. Ще трябва да стане помощник на адвокат Винер или адвокат Ван Гелен. Но както и да е, поне ще му плащат.
Етиен Ликол притисна към гърдите си папката, в която се намираше дипломата му с червения печат, подложи лице на топлото септемврийско слънце и замижа от напиращите емоции.
В това нелепо положение го завари Ахимас Велде.
Беше харесал момчето още в аулата, докато се точеха скучните префърцунени речи. По типаж пасваше идеално: миловиден, без да е хубавец. Слаб, с тесни рамене. Широко отворени честни очи. Когато излезе да произнесе клетвата, се убеди, че и гласът му е подходящ — звънлив, момчешки, тръпнещ от вълнение. Но най-хубавото е, че веднага си личи — не е някое богаташко синче, а плебейско чедо, работяга.
По време на безкрайната церемония Ахимас успя да направи нужните справки. Разсеяха се и последните му съмнения: това е нужният материал. Останалото беше нищо работа.
Той нечуто пристъпи към слабия юноша и се прокашля.
Етиен трепна, отвори очи, обърна се. И видя незнайно откъде изникнал господин с пътно облекло и бастунче. Очите му бяха сериозни, внимателни. И много странни на цвят — някак прекалено светли.
— Maitre46 Ликол? — попита човекът с лек акцент.
За първи път го наричаха „maitre“ и му стана приятно. Както можеше да се очаква, момчето веднага светна при предложението да поеме дело, а като чу името на клиента, изпадна в ужас. Докато се възмущаваше, размахваше ръце и настояваше, че никога и за нищо на света няма да защитава това чудовище, Ахимас мълчеше. Заговори чак когато Ликол, изчерпал цялото си негодувание, смънка:
— А и не мога да се справя с такъв процес. Мосю, още съм много неопитен, тъкмо днес си получих дипломата.
Тогава дойде редът на Ахимас. Той каза:
— Какво искате, двайсет, ако не и трийсет години да блъскате за грошове, а на ваш гръб да печелят богатство и слава други адвокати. Да, така накрая ще спестите нужните сантими, за да започнете собствена практика, но дотогава вече ще сте плешив, беззъб неудачник с болен черен дроб и най-важното — ще ви е напуснала цялата жизнена сила. Тя капка по капка ще изтече между пръстите ви, скъпи адвокате — срещу спастрените грошове. Предлагам ви нещо много по-добро, и то веднага. Още на двайсет и три години ще сте направили добри пари и име. Даже в случай че загубите процеса. Във вашата професия името е дори по-важно от парите. Да, славата ви ще е леко скандална, но по-добре така, отколкото цял живот чирак. Ще имате обаче достатъчно пари за собствена адвокатска кантора. Мнозина ще ви намразят, но ще има и хора, които да ви оценят като млад адвокат, безстрашно застанал срещу общественото мнение. — Ахимас помълча, за да остави на момчето време да смели чутото. После мина към втората част, която според него трябваше да даде окончателния подтик. — Или може би просто се боите? Току-що чух клетвата ви „да браните справедливостта и правото на защита за всеки въпреки всячески пречки и натиск“. Знаете ли защо избрах точно вае от целия випуск? Защото бяхте единственият, който произнесе тези думи е истинско чувство. Поне така ми се стори.
Етиен мълчеше и с ужас усещаше как го подхваща устремното течение, на което не можеше да се противи.
— И най-важното — сниши глас непознатият. — Пиер Фехтел не е виновен. Той не е никакъв Ловец на плъхове, а жертва на стечение на обстоятелствата и на усърдното полицейско престараване. Ако не се намесите, невинен човек ще отиде на ешафода. Да, за нас ще е много трудно. Ще ви залеят с помия от оскърбления, няма да откриете склонни да свидетелстват в защита на „чудовището“. Но не сте сам. Аз ще ви помагам. Без да излизам наяве, ще стана вашите очи и уши. Вече имам някои доказателства, които и да не потвърждават изцяло невиновността на Пиер Фехтел, във всеки случай поставят под въпрос уликите на обвинението. Ще намеря и други.
— Какви доказателства? — безпомощно попита Етиен.
4.
В малката зала на Мерленския градски съд, предвидена за стотина души, се бяха натъпкали поне триста, а още повече народ се беше струпал по коридорите и долу на площада.
Идването на прокурора Ренан се посрещна с гръмки овации. Но когато докараха престъпника, блед мъж с тънки устни, сближени черни очи и някога поддържани, а сега разчорлени и грозно провиснали бакенбарди, в залата отначало настъпи мъртва тишина, а после гръмна такава буря, че негово благородие съдията Виксен строши звънеца да приканва публиката към ред.
Съдията даде думата на защитата и насъбралите се за първи път обърнаха внимание на слабия младеж с прекалено голяма за мерките му адвокатска мантия. Жълт-зелен, Ликол мрънкаше нещо под носа си, а на нетърпеливия въпрос на съдията признава ли се за виновен клиентът му — внезапно изписка: „Не, ваше благородие!“ Залата отново избухна в негодувание. „А на вид толкова приличен младеж!“ — чу се женски глас.
Процесът продължи три дни.
Първият ден се даде думата на свидетелите на обвинението. Отначало на полицаите, които бяха открили страшното помещение и после бяха разпитвали арестувания. Според комисаря Пиер Фехтел треперел, заплитал се в показанията, не можел нищо да обясни и предлагал много пари, ако го оставят на мира.
Градинарят, докладвал в полицията за съмнителните викове, не се яви в съда, но и не беше нужно. Прокурорът призова свидетели, които ярко представиха порочния и развратен живот на Фехтел, който в публичните домове винаги настоявал за най-младите и крехки девици. Една мадам сподели как обвиняемият изтезаван „момиченцата“ й с нажежена маша за къдрене, а те, горкичките, търпели, защото за всеки белег от изгорено мръсникът плащал в злато.
Залата се разтресе от ръкопляскания, когато човекът, който беше видял в каляската да потегля цветарката Люсил Лану (главата й с избодени очи и отрязан нос откриха после в една от бъчвите), посочи Фехтел като същия господин, който превъзнасял чудните възможности на механичното пиано.
На съдебните заседатели бяха представени уликите: инструментите за изтезания, фотографски апарат и медни плочи, открити в тайното помещение. Яви се да свидетелства и фотографът мосю Брюл, който преди три години обучил Пиер Фехтел на снимачното изкуство.
Накрая на съдебните заседатели бе представен албум с фотографски снимки, намерен в ужасното подземие. На публиката и на репортерите не го показаха, но един от заседателите припадна, друг повърна.
Адвокат Ликол седеше и склонил глава като ученик, старателно записваше в тетрадка всички показания. Когато му представиха фотографиите, той стана бял като платно и отдръпна глава назад. „Хайде порадвай им се, умнико!“ — викна някой от залата.
Привечер, когато си тръгваха, стана инцидент — майката на едно от убитите деца препречи пътя на адвоката и го заплю в лицето.
На втория ден свидетелите бяха разпитани от защитата. Ликол попита дали полицаите са крещели на арестувания. („Не, целувахме се с него!“ — саркастично отговори комисарят и публиката избухна в одобрителен смях.)
Разпита свидетеля на отвличането на Люсил Лану дали е видял анфас човека, с когото е заминала малката цветарка. Не, отговори свидетелят, но много добре си спомня бакенбардите.
После Ликол пожела да научи какви фотографии е правил Пиер Фехтел, докато се е обучавал на любителско снимане. Изясни се, че той заснемал натюрморти, пейзажи и новородени котета. Този отговор се посрещна с дюдюкане и свиркане, след което съдията опразни половината зала.
Накрая адвокатът изиска в съда принудително да се докара главният свидетел, градинарят, и заседанието бе прекъснато за един час.
През това време местното кюре попита Ликол дали вярва в Господа нашего Иисуса Христа. Ликол отговори, че вярва и че Иисус ни учи на милост към съгрешилите.
При подновяването на заседанието приставът съобщи, че градинаря го няма и от три дни никой не го е виждал. Адвокатът почтително благодари и каза, че няма повече въпроси към свидетелите.
После дойде звездният час на прокурора, който направи бляскав разпит на обвиняемия. Пиер Фехтел не съумя да отговори задоволително на нито един въпрос. Дълго гледа и преглъща, когато му представиха фотографиите. После каза, че ги вижда за първи път. На въпроса дали той е собственикът на фотографския апарат марка „Вебер и синове“ отговори, че да, той е, но още преди година загубил интерес към фотографирането, зарязал апарата на тавана и оттогава не го е виждал. Въпросът дали обвиняемият може да погледне в очите родителите на момиченцата предизвика бурни овации, но по възражение на защитата отпадна.
Когато вечерта се прибра в хотела, Етиен видя, че нещата му са изхвърлени навън и се валят в калта. Пламнал от неудобство, той запълзя на четири крака да събира кърпените си наполеонки и измърляните нагръдници с картонени яки.
Цяла тълпа се стече да зяпа тази сценка, всички ругаеха „продажната твар“. Когато накрая си събра дрехите в куфара, специално купен за пътуването, го доближи местният кръчмар и му зашлеви два шамара с гръмогласен вик: „Това ти е бакшишът към хонорара.“
И тъй като никой от другите три мерленски хотела не пожела да приеме Ликол, кметството го настани в къщицата на кантонера, който се беше пенсионирал миналия месец, а още не бяха назначили нов.
Сутринта на варосаната й стена цъфна надпис с въглен: „Ще умреш като куче!“
На третия ден прокурорът Ренан надмина себе си. Той произнесе великолепна обвинителна реч, която продължи от десет сутринта до три следобед. Публиката ридаеше и сипеше проклятия. Съдебните заседатели, солидни мъже, чиито данъци не падаха под петстотин франка годишно, бяха навъсени и строги.
Адвокатът беше блед и — забелязаха в залата — няколко пъти сякаш въпросително се извръщаше към клиента си. Но онзи седеше, свил глава в раменете и закрил с длани лицето си. Когато прокурорът поиска смъртна присъда, публиката като един стана на крак и взе да скандира: е-ша-фод, е-ша-фод! Фехтел се разтресе конвулсивно, наложи се да го свестяват с амоняк.
Защитата взе думата след прекъсването — в четири часа.
Ликол дълго не можа да започне — в залата нарочно трополяха с крака, скърцаха със скамейките, шумно се секнеха. Пламнал от вълнение, адвокатът мълчаливо мачкаше листа, изписан с бисерния почерк на отличник.
Но веднъж заговорил, Етиен изобщо не погледна текста. Ето словото му дума по дума, публикувано във вечерните издания с най-презрителни коментари.
„Ваше благородие господин съдия, господа съдебни заседатели. Моят довереник е малодушен, покварен и дори порочен човек. Но вие не го съдите за това, нали… Едно е ясно: в дома му, по-точно в тайно помещение в подземието, за чието съществуване Пиер Фехтел може и да не е знаел, е извършено страшно престъпление. Низ от престъпления. Въпросът е кой ги е извършил. (Подвикване: «Да бе, мистерия!» Смях в залата.) Защитата има своя версия. Предполагам, че престъпленията са дело на градинаря Жан Воатюр, който е съобщил в полицията за странните звуци. Той е мразел господаря си, задето е намалил надницата му поради непрестанните пиянства. Имам свидетели, които мога да призова при необходимост — те ще го потвърдят. Градинарят е саможив човек, особняк. Преди пет години жена му с децата го е напуснала. Знайно е, че хора от подобен тип развиват болезнена чувственост ведно с агресивност. Той добре е знаел разположението в къщата и е можел да направи тайното помещение без знанието на господаря си. Можел е също да вземе от тавана омръзналия на мосю Фехтел фотографски апарат и да се научи да го ползва. Можел е да взима дрехите на господаря по време на дългите му отсъствия. Можел е да си слага фалшиви бакенбарди, които са толкова лесни за разпознаване. Съгласете се, че ако Пиер Фехтел е замислял такива тежки престъпления, той отдавна е можел да премахне толкова уличаващата го особеност. Разберете ме правилно, господа съдебни заседатели. Не настоявам, че градинарят е направил всичко това — само посочвам, че е можел да го стори. Основният въпрос обаче е: защо градинарят, които дава тласък на цялото разследване, изчезва толкова внезапно? Възможното обяснение е само едно — уплашил се е, че на процеса истинското му злодеяние ще бъде разкрито и тогава той ще трябва да понесе наказанието… (дотук господин Ликол говори доста красноречиво и дори увлекателно, но на това място се запъна) и още нещо искам да кажа. В тази история има много неясноти. Честно казано, аз самият не знам виновен ли е моят довереник. Но докато има дори сянка на съмнение — а в случая, както току-що ви демонстрирах, има място за много съмнения, — не може да се иска смъртно наказание. Във факултета ме учиха, че по-добре е да се оправдае виновен, отколкото да се осъди невинен… Това е, което исках да кажа, господа.“
Пледоарията му приключи в четири и десет. Адвокатът седна, като бършеше изпотеното си чело. В залата тук-там се чуха кикоти, но общото впечатление беше смесено. Репортерът на „Соар“ чул (и после го написа във вестника) как известният адвокат Ян ван Бреверн казал на съседа си, също юрист: „Момчето всъщност е право. От гледна точка на висшия смисъл на юридическата наука. Но в настоящия случай това не променя нищо.“
Съдията удари звънеца, погледна хилавия защитник и укорително поклати глава:
— Предполагах, че пледоарията на колегата Ликол ще продължи до края на днешното заседание и дори утре на сутрешното. Сега съм затруднен… Обявявам днешното заседание за закрито. Напътственото си слово към заседателите ще държа утре сутрин. След което вие, господа, ще се оттеглите за произнасяне на решението си.
Но на сутринта не се състоя заседание.
През нощта стана пожар. Подпалиха къщурката на кантонера. Ликол изгоря жив, защото вратата беше залостена отвън. На окадената стена остана надписът „Ще умреш като куче!“ — никой не си направи труда да го изтрие. Не се откриха свидетели на подпалването.
Процесът прекъсна за няколко дни. В общественото мнение протичаха недоловими, но несъмнени промени. Вестниците препечатаха наново последната реч на адвокат Ликол, но вече без глуми, напротив — със съчувствени коментари на видни юристи. Появиха се трогателни репортажи за краткия отруден живот на момчето от бедняшко семейство, пет години учило в университета, за да практикува адвокатската професия само седмица и нещо. От вестникарските страници гледаха рисувани портрети: момчешко лице с големи искрени очи.
Адвокатската колегия излезе с декларация в защита на свободното и обективно правораздаване, което не бива да търпи принудата на обществената нагласа, емоционална и наказваща с лека ръка.
Заключителното заседание се състоя на другия ден подир погребението.
Отначало по предложение на съдията присъстващите почетоха паметта на Етиен Ликол с едноминутно мълчание. Всички станаха прави, дори родителите на убитите деца. В напътственото си слово съдията Виксен препоръча на заседателите да не се поддават на външен натиск и припомни, че когато става дума за смъртно наказание. Присъдата „виновен“ се зачита за действителна, ако са я гласували поне две трети от заседателите.
Те заседаваха четири часа и половина. Седем души от дванайсетимата настояха за „невинен“ и изискаха от съда да освободи Пиер Фехтел поради липса на доказателства.
Трудната поръчка бе изпълнена без грешка. Трупът на градинаря потъна в яма с негасена вар. А колкото до начинаещия адвокат, той умря леко и без страх — Ахимас го беше убил в съня му още преди да подпали къщурката.
1.
На трийсет години Ахимас Велде обичаше да играе на рулетка. И не заради парите, парите си печелеше по друг начин — много пари, много повече, отколкото можеше да похарчи. Харесваше му да побеждава сляпата случайност и да властва над стихията на числата. Блести металът и полираният махагон, сладко потраква колелото на рулетката, сякаш се върти по собствени, само нему известни закони, но преценката, хладнокръвието и контролът над емоциите действаха и тук като във всички други известни на Ахимас ситуации, следователно и тук законът е все същият, познатият още от детските години закон. Единството на живота в безкрайното многообразие на формите му — това най-вече го занимаваше. Всяко ново потвърждение на тази истина караше равномерно биещото му сърце леко да ускори ритъм.
В живота му се случваха продължителни периоди на безделие, когато трябваше с нещо да си губи времето. Чудесно нещо бяха изобретили англичаните, казваше се hobby. Ахимас имаше две такива hobby: рулетката и жените. Жените трябваше да са от най-висока класа, най-истинските — професионалистки. Те бяха невзискателни и предсказуеми, разбираха, че има правила, които следва да се спазват. Те също бяха безкрайно разнообразни, но си оставаха единната и неизменната Жена. Ахимас ги поръчваше в една парижка агенция — най-скъпите, обикновено за месец. Ако компаньонката се случеше на висота, удължаваше сделката за още един месец, но никога повече — това му беше правилото.
Последните две години живееше в немския град Рулетенбург, защото тук, в най-веселия град в Европа, и двете му хобита се осъществяваха с лекота. Рулетенбург приличаше на Соленоводск — пак минерални извори, пак лениви скучаещи тълпи, никой никого не познава и от никого не се интересува. Липсваха само планините, но общото усещане за временност, мимолетност, мнимост беше абсолютно същото. За Ахимас курортът беше като изящен чист макет на живота, направен в мащаб 1:500 или 1:1000. Човек живее петстотин месеца, с късмет — хиляда, а в Рулетенбург идва за месец. Тоест съществуването на летовника продължава около трийсет дни — именно с такава периодичност се сменяха тук поколенията. В този отрязък се вместваше всичко: радостта от пристигането, свикването, първите признаци на скука, носталгия за връщане в другия, големия свят. Тук се случваха кратки флиртове, бурни, но дребни страсти, тук имаше своите си знаменитости еднодневки и скоропреходни сензации. А самият Ахимас беше постоянният зрител на този куклен театър. Той си беше определил своя продължителност на съществуване — различна от времетраенето на всички останали.
Живееше в един от най-скъпите апартаменти на хотел „Кайзер“, където отсядаха индийски набоби, американски собственици на златни мини и велики руски князе, пътешестващи инкогнито. Посредниците знаеха къде да го намерят. Докато изпълняваше поръчка, апартаментът му се пазеше, понякога оставаше празен седмици и дори месеци — според сложността на случая. Животът беше приятен. Периодите на напрежение се сменяха с периоди на почивка, когато зеленото сукно му радваше окото, а потропването на рулетката — слуха. Наоколо кипяха страсти, концентрирани от времевите мащаби: солидни господа пребледняваха или пламваха, дами припадаха, някой с разтреперана ръка изтръскваше от портмонето последния си луидор. На Ахимас не му омръзваше да наблюдава този завладяващ спектакъл. Самият той не губеше никога, защото имаше Система.
Системата беше толкова елементарна и очевидна, че бе изумително защо и другите не я използваха. Просто им липсваше търпение, хладнокръвие, умение да си контролират емоциите — всичко онова, което Ахимас притежаваше в неизчерпаеми количества. Трябва само да залагаш на едно и също и постоянно да удвояваш. Ако имаш достатъчно пари, рано или късно ще си върнеш всичко загубено и ще спечелиш. Това е цялата тайна. Но да залагаш не на единично число, а на цял сектор. Ахимас обикновено избираше третина.
Отиваше до някоя от масите, където се играеше без ограничения на залога, чакаше печалбата шест пъти да отмине някоя от третините и тогава започваше. Отначало залагаше наполеон. Ако не се паднеше неговата третина, залагаше два, после четири, после осем — и така чак докато топчето не спреше където трябва. Можеше да вдига залога колкото си иска — имаше пари. Един път преди последната Коледа неговата третина не спечели в продължение на двайсет и две завъртания — шестте подготвителни и шестнайсет със залог. Но Ахимас не се усъмни в успеха, защото всяка несполука увеличаваше шанса му.
Докато хвърляше на масата чековете с все по-нарастващ брой нули, си спомни един случай от американския период.
Беше през 66-а. Тогава беше получил важна поръчка от Луизиана. Трябваше да ликвидира пратеника на федералните власти, който пречеше на „карпетбегърите“ да си делят концесиите. „Карпетбегъри“, тоест „куфарни пътници“, се наричаха предприемчиви авантюристи от Севера, които идваха в победения юг само с пътната си чанта от обичайния килимоподобен плат, а си тръгваха обратно в персонални пулманови вагони44.
Бяха смутни времена, човешкият живот в Луизиана не струваше пукнат грош. Но за пратеника дадоха добри пари — много трудно беше да го докопат. Комисарят знаеше, че го дебнат, и постъпваше много мъдро: изобщо не излизаше от резиденцията си. Спеше, ядеше, парафираше книжата между четирите стени. Резиденцията денонощно се охраняваше от войници в сини униформи.
Ахимас отседна в хотел на триста фута от резиденцията — по-близо нямаше къде. От стаята си виждаше прозореца на кабинета му. Всяка сутрин в седем и половина обектът вдигаше щорите. Това му отнемаше точно три секунди — на такова голямо разстояние не беше сигурен, че ще го улучи. Широка отвесна дъска делеше прозореца на две части. Допълнителната трудност беше, че комисарят всеки път се падаше ту от лявата и страна, ту от дясната. Имаше право само на един изстрел и ако не уцели — край, не можеше да разчита на втори шанс. Така че трябваше да е безпогрешен.
Вариантите бяха два: мишената ще е или отдясно, или отляво. Нека е отдясно, реши Ахимас. Все едно. Закрепи с менгеме дългоцевната винтовка, прицелена на шест инча вдясно от средата точно на височината на гърдите. Най-удачно щеше да е с две винтовки — вдясно и вляво, — но тогава трябваше да има и помощник, а по него време (пък и сега освен при крайна необходимост) Ахимас предпочиташе да действа сам.
Патронът беше специален: дум-дум с разпукващ се куршум и със силна отрова. Микроскопична частичка да попадне в кръвта — и най-лекото раняване става смъртоносно.
Всичко беше готово. Първата сутрин пратеникът застана отляво. Втората също. Ахимас не бързаше: знаеше, че утре или вдругиден щорите ще се отворят отдясно — и тогава ще стреля.
Но комисарят сякаш бе станал нов човек. Откакто пушката беше закрепена, той шест дни подред дърпаше щорите само откъм лявата страна.
Ахимас реши, че обектът вече действа рутинно, и премести прицела на шест инча вляво от средата. Е, на седмата сутрин комисарят застана отдясно! Тогава разбра, че в играта със сляпата случайност най-важното с да не прибързва. Търпеливо зачака. На единайсетата сутрин комисарят застана от нужната страна и Ахимас си свърши работата.
Така и миналата Коледа — на седемнайсетия път, когато залогът вече беше шейсет и пет хиляди, топчето най-сетне улучи където трябва и му броиха почти двеста хиляди. Това изплати всички загуби, та дори беше на печалба.
2.
Септемврийското утро на 1872 година започна както винаги. Ахимас закуси заедно с Азалия, тънка гъвкава китайка с изумителен глас, звънлив като кристална камбанка. Всъщност името й било някакво друго, но на китайски значело „азалия“ — така му съобщиха от агенцията. Бяха му я пратили пробно като мостра на източната стока, която току-що започваше да идва на европейския пазар. Цената беше наполовина от обичайната, ако пък мосю Велде се откажеше от момичето предсрочно, щяха да му върнат парите. Срещу толкова изгодното си предложение агенцията помоли познавача и постоянен клиент да даде авторитетното си мнение както относно способностите на Азалия, така и за перспективите на жълтата стока изобщо.
Ахимас беше склонен да даде най-висока оценка. Сутрин, когато тя тихичко си пееше, седнала пред венецианското огледало, нещо го стягаше в гърдите и това не му харесваше. Китайката беше повече от прекрасна. Ами ако се привърже към нея и не му се разделя? И той реши да я върне предсрочно. Но няма да си иска парите и ще й даде отлични препоръки, за да не й навреди на кариерата.
В два и петнайсет както винаги Ахимас влезе в салона. Беше със сако в цвят „мляко с какао“, кариран панталон и жълти ръкавици. Служителите припнаха да посрещнат неизменния гост, поеха бастунчето и цилиндъра му. В игралните домове на Рулетенбург бяха свикнали с хер Велде. Отначало маниерът му се възприе като неизбежно зло, после забелязаха, че постоянното удвояване на залога, практикуване от мълчаливия блондин със студени светли очи, разпалва хазарта у останалите играчи. И Ахимас се превърна в скъп гост на игралните домове.
Той поръча обичайното кафе с ликьор, прегледа вестниците. Англия и Русия не можеха да се спогодят за афганистанската граница. Франция бавеше плащането на репарациите и Бисмарк беше изпратил в Париж остра нота. В Белгия всеки момент щеше да започне процесът срещу Брюкселския ловец на плъхове.
Ахимас си изпуши пурата и отиде при маса №12, където се играеше на големи суми.
Играеха трима, а някакъв прошарен господин просто седеше и нервно щракаше капачето на златния си часовник. Щом видя Ахимас, направо щеше да го изяде с очи. Опитът и усетът му подсказаха: клиент. Но не се издаде — нека онзи го заговори пръв.
След осем минути и половина се очерта нужната третина — третата, от 24 до 36. Заложи един фридрихсдор. Спечели три. Прошареният не отлепяше поглед, лицето му пребледня. Ахимас изчака още единайсет минути, докато не избра следващия сектор. Заложи един фридрихсдор на първата третина — от 1 до 12. Спечели 13. Втория път заложи два. Падна се „зеро“. Заложи четири. Падна се 8. Прибра дванайсет фридрихсдора. Пет златни монети чиста печалба. Всичко вървеше нормално, без изненади.
Накрая прошареният стана. Доближи се и тихо попита:
— Господин Велде?
Ахимас кимна, без да откъсва очи от игралната маса.
— Идвам по препоръка на барон… — прошареният съобщи името на брюкселски посредник. Не успяваше да овладее вълнението си. Обясни шепнешком: — По много важна работа…
— Желаете ли да се разходим? — прекъсна го Ахимас и прибра златните монети в портфейла си.
Прошареният господин се оказа Леон Фехтел, собственик на прочутата в цяла Европа банкова къща „Фехтел и Фехтел“. Банкерът имаше сериозен проблем.
— Чели ли сте за Брюкселския ловец на плъхове? — попита той, когато седнаха на пейка в парка.
Всички вестници бяха писали, че най-после е хванат маниакът, който отвличал малки момичета. „Пти Паризиен“ оповестяваше как полицията арестувана „г-н Ф.“, собственик на извънградска вила близо до Брюксел. Градинарят доложил, че през нощта чул откъм мазето приглушени детски стонове. Полицията тайно проникнала в къщата, направила обиск и открила в подземието тайна врата, а зад нея нещо такова, пишеше вестникът, че „думите са безсилни да опишат чудовищната картина“. Картината обаче се описваше още в следващия абзац, и то с всички подробности. В дъбови бъчви били намерени нарязани и мариновани телцата на седем от момиченцата, безследно изчезнали в Брюксел и околностите през последните две години. Едно от трупчетата било съвсем ново, със следи от неописуеми изтезания. През последните години изчезнали общо четиринайсет момиченца на възраст от шест до тринайсет години. Няколко пъти бил забелязван прилично облечен господин с гъсти черни бакенбарди да качва в каляската си малки продавачки на цветя и цигари. Веднъж свидетел чул как мъж с бакенбарди увещава 11-годишната цветарка Люсил Лану да закарат в дома му цялата кошница, а той щял да й покаже механично пиано, което самичко свири прекрасни мелодии. След този случай вестниците престанаха да наричат чудовището Синята брада и го кръстиха Брюкселския ловец на плъхове по аналогия с приказния Ловец на плъхове, отвлякъл децата с вълшебната си музика45.
За арестувания г-н Ф. се съобщаваше, че е от висшето общество, представител на златната младеж. Той наистина бил с гъсти черни бакенбарди, а във вилата имало механично пиано. Мотивът на престъпленията е ясен, смяташе „Ивнинг Стандард“ — перверзно сладострастие в духа на Маркиз дьо Сад. Датата и мястото на съдебния процес вече били определени: 24 септември в Мерлен — градче на половин час път от белгийската столица.
— Чел съм за Брюкселския ловец на плъхове — отговори Ахимас и с поглед подкани умълчалия се събеседник.
Онзи закърши дебели пръсти, украсени със скъпоценни камъни, и възкликна:
— „Господин Ф.“ е единственият ми син, Пиер Фехтел! Чака го ешафод! Спасете го!
— Невярно са ви информирани за професионалната ми дейност — изви в усмивка тънките си устни Ахимас. — Аз не спасявам живота, аз го отнемам.
Банкерът пламенно зашепна:
— Казаха ми, че правите чудеса. Че ако вие не се съгласите — няма надежда. Умолявам ви. Ще платя. Аз съм много богат, господин Велде, много богат.
След кратка пауза Ахимас попита:
— Сигурен ли сте, че ви трябва такъв син?
Фехтел старши отвърна без колебание, очевидно вече си беше задавал такъв въпрос:
— Нямам друг син и вече няма да имам. Винаги е бил разпуснато момче, но е с добра душа. Ако успея да го измъкна от тази история, ще му е урок за цял живот. Видях се с него в затвора. Толкова е уплашен!
Ахимас поиска да чуе за предстоящия процес.
За „разпуснатия“ наследник щели да пледират двама от най-високоплатените адвокати. Защитата целяла да се докаже невменяемост на обвиняемия. Според банкера обаче почти нямало шанс за благоприятна медицинска експертиза — вещите лица били така ожесточени срещу момчето, че не приели дори „безпрецедентно щедър хонорар“. Последното като че ли най-много беше потресло господин Фехтел старши.
В първия ден на процеса адвокатите трябвало да огласят дали обвиняемият се признава за виновен. Ако да — присъдата ще произнесе съдията, ако не — ще се решава от съдебни заседатели. В случай ако психиатричната експертиза установи, че Пиер Фехтел е отговорен за деянията си, адвокатите препоръчват да се продължи по първия вариант. Лошото е, разпали се безутешният баща, че палачите от правното министерство не случайно са избрали Мерлен — три от изчезналите момичета са от въпросния градец. „Процесът в Мерлен няма да е справедлив“ — така се изрази банкерът. Местните са надъхани до крайност. Около сградата на съда нощем палят клади. Оня ден тълпата се опитала да нахлуе в ареста и да разкъса подсъдимия — наложило се да утроят охраната. Господин Фехтел провел тайни преговори със съдията и онзи излязъл разумен човек. Ако решението зависи от него, момчето щяло да бъде осъдено на доживотен затвор. Но надали би имало полза. Хорската предубеденост срещу Брюкселския ловец на плъхове е толкова жестока, че прокурорът непременно ще се противопостави и ще се стигне до преразглеждане.
— Във вас е едничката ми надежда, господин Велде — каза накрая банкерът. — Винаги съм живял със самочувствието, че за мен няма невъзможни неща. Но в дадения случай съм безсилен, а става дума за собствения ми син.
Ахимас с любопитство гледаше зачервеното лице на милионера. Личеше, че този човек не е навикнал да дава израз на емоциите си. Сега например, в момент на невероятна покруса, дебелите му устни се бяха разтеглили в нелепа усмивка, а от едното му око се стичаше сълза. Интересна работа: неприспособилото се към експресивни мимики лице не умееше да възпроизведе гримаса на скръб.
— Колко? — попита Ахимас.
Фехтел конвулсивно преглътна.
— Ако момчето ми остане живо — половин милион франка. Не белгийски — френски — додаде той, след като събеседникът не реагира.
Ахимас кимна и в очите на банкера пламна безумна светлинка. Точно така пламваха очите на лудите, които залагаха на „зеро“ всичките си пари. Тази светлинка се наричаше „ами ако?“, но с малката разлика, че за господин Фехтел очевидно не бяха последните му пари.
— Ако ли някак… — гласът на банкера трепна. — Ако успеете по някакъв начин не само да му спасите живота, а и да му върнете свободата, ще ви дам един милион.
Такъв хонорар никога не бяха му предлагали. По навик превърна парите в английски лири (почти трийсет хиляди), в американски долари (седемдесет и пет хиляди) и в рубли (над триста хиляди). Много, страшно много.
Той присви очи и бавно каза:
— Синът ви да откаже психиатрична експертиза, да пледира невинен и да изиска съдебни заседатели. Високоплатените си адвокати ги уволнете. Аз ще намеря адвокат.
3.
Етиен Ликол съжаляваше само за едно — че майка му не доживя. А как мечтаеше синът й да се изучи за адвокат и да сложи черната мантия с бялата правоъгълна вратовръзка. Таксата за обучение в университета гълташе цялата й вдовишка пенсия, тя не си позволяваше доктори и лекарства и ето че не доживя — умря миналата пролет. Етиен стисна зъби, не си позволи да се разкисне. Денем даваше уроци, нощем кълвеше учебниците и все пак се изучи — взе скъпоценната диплома с кралския печат. Майка му можеше да се гордее със сина си.
Другите новозавършили адвокати го поканиха „да полеят мантията“ в извънградски ресторант, но Етиен отказа. Нямаше пари за гуляи и най-вече — този ден искаше да остане сам. Бавно слезе по широкото мраморно стълбище на Двореца на правосъдието, където се проведе тържествената церемония. Целият град с островърхите силуети, кулите и статуите на покривите лежеше долу, в подножието на хълма. Етиен поспря да се наслади на пейзажа, който сега му се стори приветлив и гостоприемен. Брюксел сякаш отваряше обятията си за младия правист и му загатваше за безброй разнообразни изненади — повечето приятни, разбира се.
И дума да не става, дипломата е половината работа. Без връзки и полезни познанства няма как да намери платежоспособни клиенти. А и не разполага с пари да отвори своя кантора. Ще трябва да стане помощник на адвокат Винер или адвокат Ван Гелен. Но както и да е, поне ще му плащат.
Етиен Ликол притисна към гърдите си папката, в която се намираше дипломата му с червения печат, подложи лице на топлото септемврийско слънце и замижа от напиращите емоции.
В това нелепо положение го завари Ахимас Велде.
Беше харесал момчето още в аулата, докато се точеха скучните префърцунени речи. По типаж пасваше идеално: миловиден, без да е хубавец. Слаб, с тесни рамене. Широко отворени честни очи. Когато излезе да произнесе клетвата, се убеди, че и гласът му е подходящ — звънлив, момчешки, тръпнещ от вълнение. Но най-хубавото е, че веднага си личи — не е някое богаташко синче, а плебейско чедо, работяга.
По време на безкрайната церемония Ахимас успя да направи нужните справки. Разсеяха се и последните му съмнения: това е нужният материал. Останалото беше нищо работа.
Той нечуто пристъпи към слабия юноша и се прокашля.
Етиен трепна, отвори очи, обърна се. И видя незнайно откъде изникнал господин с пътно облекло и бастунче. Очите му бяха сериозни, внимателни. И много странни на цвят — някак прекалено светли.
— Maitre46 Ликол? — попита човекът с лек акцент.
За първи път го наричаха „maitre“ и му стана приятно. Както можеше да се очаква, момчето веднага светна при предложението да поеме дело, а като чу името на клиента, изпадна в ужас. Докато се възмущаваше, размахваше ръце и настояваше, че никога и за нищо на света няма да защитава това чудовище, Ахимас мълчеше. Заговори чак когато Ликол, изчерпал цялото си негодувание, смънка:
— А и не мога да се справя с такъв процес. Мосю, още съм много неопитен, тъкмо днес си получих дипломата.
Тогава дойде редът на Ахимас. Той каза:
— Какво искате, двайсет, ако не и трийсет години да блъскате за грошове, а на ваш гръб да печелят богатство и слава други адвокати. Да, така накрая ще спестите нужните сантими, за да започнете собствена практика, но дотогава вече ще сте плешив, беззъб неудачник с болен черен дроб и най-важното — ще ви е напуснала цялата жизнена сила. Тя капка по капка ще изтече между пръстите ви, скъпи адвокате — срещу спастрените грошове. Предлагам ви нещо много по-добро, и то веднага. Още на двайсет и три години ще сте направили добри пари и име. Даже в случай че загубите процеса. Във вашата професия името е дори по-важно от парите. Да, славата ви ще е леко скандална, но по-добре така, отколкото цял живот чирак. Ще имате обаче достатъчно пари за собствена адвокатска кантора. Мнозина ще ви намразят, но ще има и хора, които да ви оценят като млад адвокат, безстрашно застанал срещу общественото мнение. — Ахимас помълча, за да остави на момчето време да смели чутото. После мина към втората част, която според него трябваше да даде окончателния подтик. — Или може би просто се боите? Току-що чух клетвата ви „да браните справедливостта и правото на защита за всеки въпреки всячески пречки и натиск“. Знаете ли защо избрах точно вае от целия випуск? Защото бяхте единственият, който произнесе тези думи е истинско чувство. Поне така ми се стори.
Етиен мълчеше и с ужас усещаше как го подхваща устремното течение, на което не можеше да се противи.
— И най-важното — сниши глас непознатият. — Пиер Фехтел не е виновен. Той не е никакъв Ловец на плъхове, а жертва на стечение на обстоятелствата и на усърдното полицейско престараване. Ако не се намесите, невинен човек ще отиде на ешафода. Да, за нас ще е много трудно. Ще ви залеят с помия от оскърбления, няма да откриете склонни да свидетелстват в защита на „чудовището“. Но не сте сам. Аз ще ви помагам. Без да излизам наяве, ще стана вашите очи и уши. Вече имам някои доказателства, които и да не потвърждават изцяло невиновността на Пиер Фехтел, във всеки случай поставят под въпрос уликите на обвинението. Ще намеря и други.
— Какви доказателства? — безпомощно попита Етиен.
4.
В малката зала на Мерленския градски съд, предвидена за стотина души, се бяха натъпкали поне триста, а още повече народ се беше струпал по коридорите и долу на площада.
Идването на прокурора Ренан се посрещна с гръмки овации. Но когато докараха престъпника, блед мъж с тънки устни, сближени черни очи и някога поддържани, а сега разчорлени и грозно провиснали бакенбарди, в залата отначало настъпи мъртва тишина, а после гръмна такава буря, че негово благородие съдията Виксен строши звънеца да приканва публиката към ред.
Съдията даде думата на защитата и насъбралите се за първи път обърнаха внимание на слабия младеж с прекалено голяма за мерките му адвокатска мантия. Жълт-зелен, Ликол мрънкаше нещо под носа си, а на нетърпеливия въпрос на съдията признава ли се за виновен клиентът му — внезапно изписка: „Не, ваше благородие!“ Залата отново избухна в негодувание. „А на вид толкова приличен младеж!“ — чу се женски глас.
Процесът продължи три дни.
Първият ден се даде думата на свидетелите на обвинението. Отначало на полицаите, които бяха открили страшното помещение и после бяха разпитвали арестувания. Според комисаря Пиер Фехтел треперел, заплитал се в показанията, не можел нищо да обясни и предлагал много пари, ако го оставят на мира.
Градинарят, докладвал в полицията за съмнителните викове, не се яви в съда, но и не беше нужно. Прокурорът призова свидетели, които ярко представиха порочния и развратен живот на Фехтел, който в публичните домове винаги настоявал за най-младите и крехки девици. Една мадам сподели как обвиняемият изтезаван „момиченцата“ й с нажежена маша за къдрене, а те, горкичките, търпели, защото за всеки белег от изгорено мръсникът плащал в злато.
Залата се разтресе от ръкопляскания, когато човекът, който беше видял в каляската да потегля цветарката Люсил Лану (главата й с избодени очи и отрязан нос откриха после в една от бъчвите), посочи Фехтел като същия господин, който превъзнасял чудните възможности на механичното пиано.
На съдебните заседатели бяха представени уликите: инструментите за изтезания, фотографски апарат и медни плочи, открити в тайното помещение. Яви се да свидетелства и фотографът мосю Брюл, който преди три години обучил Пиер Фехтел на снимачното изкуство.
Накрая на съдебните заседатели бе представен албум с фотографски снимки, намерен в ужасното подземие. На публиката и на репортерите не го показаха, но един от заседателите припадна, друг повърна.
Адвокат Ликол седеше и склонил глава като ученик, старателно записваше в тетрадка всички показания. Когато му представиха фотографиите, той стана бял като платно и отдръпна глава назад. „Хайде порадвай им се, умнико!“ — викна някой от залата.
Привечер, когато си тръгваха, стана инцидент — майката на едно от убитите деца препречи пътя на адвоката и го заплю в лицето.
На втория ден свидетелите бяха разпитани от защитата. Ликол попита дали полицаите са крещели на арестувания. („Не, целувахме се с него!“ — саркастично отговори комисарят и публиката избухна в одобрителен смях.)
Разпита свидетеля на отвличането на Люсил Лану дали е видял анфас човека, с когото е заминала малката цветарка. Не, отговори свидетелят, но много добре си спомня бакенбардите.
После Ликол пожела да научи какви фотографии е правил Пиер Фехтел, докато се е обучавал на любителско снимане. Изясни се, че той заснемал натюрморти, пейзажи и новородени котета. Този отговор се посрещна с дюдюкане и свиркане, след което съдията опразни половината зала.
Накрая адвокатът изиска в съда принудително да се докара главният свидетел, градинарят, и заседанието бе прекъснато за един час.
През това време местното кюре попита Ликол дали вярва в Господа нашего Иисуса Христа. Ликол отговори, че вярва и че Иисус ни учи на милост към съгрешилите.
При подновяването на заседанието приставът съобщи, че градинаря го няма и от три дни никой не го е виждал. Адвокатът почтително благодари и каза, че няма повече въпроси към свидетелите.
После дойде звездният час на прокурора, който направи бляскав разпит на обвиняемия. Пиер Фехтел не съумя да отговори задоволително на нито един въпрос. Дълго гледа и преглъща, когато му представиха фотографиите. После каза, че ги вижда за първи път. На въпроса дали той е собственикът на фотографския апарат марка „Вебер и синове“ отговори, че да, той е, но още преди година загубил интерес към фотографирането, зарязал апарата на тавана и оттогава не го е виждал. Въпросът дали обвиняемият може да погледне в очите родителите на момиченцата предизвика бурни овации, но по възражение на защитата отпадна.
Когато вечерта се прибра в хотела, Етиен видя, че нещата му са изхвърлени навън и се валят в калта. Пламнал от неудобство, той запълзя на четири крака да събира кърпените си наполеонки и измърляните нагръдници с картонени яки.
Цяла тълпа се стече да зяпа тази сценка, всички ругаеха „продажната твар“. Когато накрая си събра дрехите в куфара, специално купен за пътуването, го доближи местният кръчмар и му зашлеви два шамара с гръмогласен вик: „Това ти е бакшишът към хонорара.“
И тъй като никой от другите три мерленски хотела не пожела да приеме Ликол, кметството го настани в къщицата на кантонера, който се беше пенсионирал миналия месец, а още не бяха назначили нов.
Сутринта на варосаната й стена цъфна надпис с въглен: „Ще умреш като куче!“
На третия ден прокурорът Ренан надмина себе си. Той произнесе великолепна обвинителна реч, която продължи от десет сутринта до три следобед. Публиката ридаеше и сипеше проклятия. Съдебните заседатели, солидни мъже, чиито данъци не падаха под петстотин франка годишно, бяха навъсени и строги.
Адвокатът беше блед и — забелязаха в залата — няколко пъти сякаш въпросително се извръщаше към клиента си. Но онзи седеше, свил глава в раменете и закрил с длани лицето си. Когато прокурорът поиска смъртна присъда, публиката като един стана на крак и взе да скандира: е-ша-фод, е-ша-фод! Фехтел се разтресе конвулсивно, наложи се да го свестяват с амоняк.
Защитата взе думата след прекъсването — в четири часа.
Ликол дълго не можа да започне — в залата нарочно трополяха с крака, скърцаха със скамейките, шумно се секнеха. Пламнал от вълнение, адвокатът мълчаливо мачкаше листа, изписан с бисерния почерк на отличник.
Но веднъж заговорил, Етиен изобщо не погледна текста. Ето словото му дума по дума, публикувано във вечерните издания с най-презрителни коментари.
„Ваше благородие господин съдия, господа съдебни заседатели. Моят довереник е малодушен, покварен и дори порочен човек. Но вие не го съдите за това, нали… Едно е ясно: в дома му, по-точно в тайно помещение в подземието, за чието съществуване Пиер Фехтел може и да не е знаел, е извършено страшно престъпление. Низ от престъпления. Въпросът е кой ги е извършил. (Подвикване: «Да бе, мистерия!» Смях в залата.) Защитата има своя версия. Предполагам, че престъпленията са дело на градинаря Жан Воатюр, който е съобщил в полицията за странните звуци. Той е мразел господаря си, задето е намалил надницата му поради непрестанните пиянства. Имам свидетели, които мога да призова при необходимост — те ще го потвърдят. Градинарят е саможив човек, особняк. Преди пет години жена му с децата го е напуснала. Знайно е, че хора от подобен тип развиват болезнена чувственост ведно с агресивност. Той добре е знаел разположението в къщата и е можел да направи тайното помещение без знанието на господаря си. Можел е също да вземе от тавана омръзналия на мосю Фехтел фотографски апарат и да се научи да го ползва. Можел е да взима дрехите на господаря по време на дългите му отсъствия. Можел е да си слага фалшиви бакенбарди, които са толкова лесни за разпознаване. Съгласете се, че ако Пиер Фехтел е замислял такива тежки престъпления, той отдавна е можел да премахне толкова уличаващата го особеност. Разберете ме правилно, господа съдебни заседатели. Не настоявам, че градинарят е направил всичко това — само посочвам, че е можел да го стори. Основният въпрос обаче е: защо градинарят, които дава тласък на цялото разследване, изчезва толкова внезапно? Възможното обяснение е само едно — уплашил се е, че на процеса истинското му злодеяние ще бъде разкрито и тогава той ще трябва да понесе наказанието… (дотук господин Ликол говори доста красноречиво и дори увлекателно, но на това място се запъна) и още нещо искам да кажа. В тази история има много неясноти. Честно казано, аз самият не знам виновен ли е моят довереник. Но докато има дори сянка на съмнение — а в случая, както току-що ви демонстрирах, има място за много съмнения, — не може да се иска смъртно наказание. Във факултета ме учиха, че по-добре е да се оправдае виновен, отколкото да се осъди невинен… Това е, което исках да кажа, господа.“
Пледоарията му приключи в четири и десет. Адвокатът седна, като бършеше изпотеното си чело. В залата тук-там се чуха кикоти, но общото впечатление беше смесено. Репортерът на „Соар“ чул (и после го написа във вестника) как известният адвокат Ян ван Бреверн казал на съседа си, също юрист: „Момчето всъщност е право. От гледна точка на висшия смисъл на юридическата наука. Но в настоящия случай това не променя нищо.“
Съдията удари звънеца, погледна хилавия защитник и укорително поклати глава:
— Предполагах, че пледоарията на колегата Ликол ще продължи до края на днешното заседание и дори утре на сутрешното. Сега съм затруднен… Обявявам днешното заседание за закрито. Напътственото си слово към заседателите ще държа утре сутрин. След което вие, господа, ще се оттеглите за произнасяне на решението си.
Но на сутринта не се състоя заседание.
През нощта стана пожар. Подпалиха къщурката на кантонера. Ликол изгоря жив, защото вратата беше залостена отвън. На окадената стена остана надписът „Ще умреш като куче!“ — никой не си направи труда да го изтрие. Не се откриха свидетели на подпалването.
Процесът прекъсна за няколко дни. В общественото мнение протичаха недоловими, но несъмнени промени. Вестниците препечатаха наново последната реч на адвокат Ликол, но вече без глуми, напротив — със съчувствени коментари на видни юристи. Появиха се трогателни репортажи за краткия отруден живот на момчето от бедняшко семейство, пет години учило в университета, за да практикува адвокатската професия само седмица и нещо. От вестникарските страници гледаха рисувани портрети: момчешко лице с големи искрени очи.
Адвокатската колегия излезе с декларация в защита на свободното и обективно правораздаване, което не бива да търпи принудата на обществената нагласа, емоционална и наказваща с лека ръка.
Заключителното заседание се състоя на другия ден подир погребението.
Отначало по предложение на съдията присъстващите почетоха паметта на Етиен Ликол с едноминутно мълчание. Всички станаха прави, дори родителите на убитите деца. В напътственото си слово съдията Виксен препоръча на заседателите да не се поддават на външен натиск и припомни, че когато става дума за смъртно наказание. Присъдата „виновен“ се зачита за действителна, ако са я гласували поне две трети от заседателите.
Те заседаваха четири часа и половина. Седем души от дванайсетимата настояха за „невинен“ и изискаха от съда да освободи Пиер Фехтел поради липса на доказателства.
Трудната поръчка бе изпълнена без грешка. Трупът на градинаря потъна в яма с негасена вар. А колкото до начинаещия адвокат, той умря леко и без страх — Ахимас го беше убил в съня му още преди да подпали къщурката.
„Троица“
1.
На четирийсетгодишна възраст Ахимас Велде взе да се замисля дали да не се оттегли от активна дейност. Не, работата не го отегчаваше — тя все така му носеше удовлетворение и караше спокойното му сърце да ускорява ритъм. Не беше загубил и форма — напротив, тъкмо бе достигнал върха на зрелостта и вещината.
Друга беше причината. Работата му загуби смисъл.
Самият процес на умъртвяване не му доставяше удоволствие освен в много редки случаи, когато се намесваше и нещо лично.
С убийствата нямаше проблем. Ахимас съществуваше сам във вселената, заобиколен отвсякъде с най-различни форми на чужд живот — растения, животни, хора. Този живот се намираше в непрестанно движение: раждаше се, променяше се, свършваше. Интересно е да наблюдаваш метаморфозите му, още по-интересно — да им въздействаш с личната си намеса. Ако стъпчеш нещо в един участък от вселената, като цяло това нищо не променя — жизнената сила с възхитителна бодрост запълва образувалата се празнота. Понякога Ахимас си представяше живота като буйно обрасла ливада, в която той изкосява линията на собствената си съдба. Това изискваше прецизност и обмисляне: да не остави щръкнали треволяци, но и да не кривне навън, за да не накърни равния и чист контур. Оглеждайки изминатия път, Ахимас виждаше не окосената трева, а идеалната траектория на своето движение.
Досега имаше два стимула за работа: да намери решението и да вземе парите.
Ала първото вече не го интересуваше както преди — почти не се случваха истински трудни задачи, които да го заинтригуват с решението си.
Постепенно се губеше смисълът и на второто.
В цюрихска банка имаше близо седем милиона швейцарски франка. В сейф на банка Baring Brothers в Лондон държеше ценни книжа и златни кюлчета на стойност седемдесет и пет хиляди лири стерлинги.
Какви средства са нужни на човек, ако не колекционира произведения на изкуството или брилянти, не гради финансова империя и не е обладан от политическо честолюбие?
Постоянните му разходи включваха двеста-триста хиляди франка годишно за всекидневни нужди, сто хиляди му струваше поддръжката на вилата. Още по-миналата година изцяло я беше изплатил — общо два и половина милиона. Скъпо, разбира се, но на четирийсет години трябва да имаш свой дом. Семейство може и да не създадеш — то си е според човека, — но домът е необходимост.
Ахимас беше доволен от обиталището си. Къщата изцяло пасваше на собственика си.
Над Женевското езеро, на самия ръб на тясна скала, беше кацнала малката му вила от бял мрамор. От едната й страна — празно и волно пространство, от другата — кипариси. Зад кипарисите — висок каменен зид, отвъд него — отвесен скат към долината.
Ахимас можеше с часове да седи на верандата, надвесена над водната повърхност, да гледа езерото и далечните планини. Езерото и планините също бяха форма на живот, но без бъркотията и суматохата, присъщи на фауната и флората. Тази форма на живот трудно би се поддала на вмешателство, тя не зависеше от Ахимас и затова будеше у него уважение.
В градината сред кипарисите се белееше изискан ермитаж47 с кръгли кулички по краищата. В него живееше черкезката Лейла. Ахимас я беше довел миналата есен от Константинопол. Отдавна беше приключил с парижката агенция и ежемесечната смяна на професионалните жени — по някое време те бяха престанали да му се струват чак толкова различни. Вече си беше изработил собствен вкус.
Вкусът му диктуваше следното: жената трябва да е красива, без да сладни, с природна грация, не много приказлива, страстна, без да е прилепчива, нелюбопитна и най-вече — да притежава женска интуиция, с която безпогрешно да усеща настроението и желанията на мъжа.
Лейла беше почти идеална. Тя можеше по цял ден да разресва дългата си черна коса, да си тананика, да си играе сама на табла. Никога не се цупеше, не хленчеше за внимание. Освен своя език знаеше турски и чеченски, затова само той можеше да разговаря с нея, общуването й с прислугата ставаше с мимики и жестове. Речеше ли Ахимас да се поразсее — тя знаеше безброй увлекателни истории от константинополския живот, по-рано бе живяла в харема на великия везир.
Напоследък Ахимас рядко изпълняваше задачи, до два-три пъти годишно — или за много пари, или за някаква специална награда. През март например прие тайно поръчение от италианското правителство: да открие и да унищожи анархиста Джино Дзапа с прякор Чакала, подготвящ покушение срещу крал Умберто. Носеше му се славата на крайно опасен и абсолютно неуловим терорист.
Не беше никак трудно (негови хора влязоха в дирите на Чакала, остана му само да отскочи до Лугано и да натисне спусъка), но го поблазни обещаното възнаграждение. Получи, първо, италиански дипломатически паспорт с почетното звание кавалер Велде, второ — привилегията да купи остров Санта Кроче в Тиренско море. Ако пожелаеше да се възползва и вземеше туй кътче, щеше да придобие не само титлата граф Санта Кроче, по и право на екстериториалност, което му се виждаше особено привлекателно. Сам на себе си владетел, сам на себе си полиция, сам на себе си правосъдие? Хм.
От любопитство отиде да види острова и остана очарован. Там нямаше нищо забележително, само скали, няколко маслинови горички, залив. Целия можеше да го обиколи за час по бреговата ивица. Последните четиристотин години тук не бе живял никой, само рибари идвали понякога да си попълнят запасите от сладка вода.
Графското звание не го привличаше кой знае колко, макар че при пътувания из Европа благозвучната титла понякога е от полза. Но собствен остров?
Там можеше да бъде насаме с морето и небето. Там можеше да си създаде собствен свят, който да принадлежи единствено нему. Съблазнително.
Да се оттегли и да си почива. Да плава с платноход, да стреля по планински кози, да чувства, че времето е спряло и се слива с вечността.
Стига приключения, вече не е млад.
И може би да помисли за семейство.
Не че го кроеше сериозно — по-скоро за гимнастика на ума. Ахимас знаеше, че никога няма да създаде семейство. Опасяваше се, че ако се лиши от самотата си, ще започне да се страхува от смъртта. Както се страхуват всички други.
Сега смъртта изобщо не го плашеше. Това беше основата, на която се издигаше здравият монолит, наречен Ахимас Велде. Е, пистолетът може да засече или жертвата да се окаже по-бърза и родена под щастлива звезда. Тогава ще умре Ахимас — и какво? Просто повече нищо няма да има. Някой от античните — май Епикур — вече е казал всичко по въпроса: докато съществувам, няма смърт, а дойде ли смъртта — мен вече ме няма.
Ахимас Велде си е поживял и доста е видял на този свят. Само любовта не е изпитал, но то е заради професията. Привързаността те прави по-слаб, а любовта — направо беззащитен. Ахимас обаче е неуязвим. Как ще победиш човек, който от нищо не се бои, на никого и на нищо не държи?
Но собствен остров — струваше си да поразсъждава по въпроса.
Проблемът беше финансов. Привилегията струваше скъпо, за острова щяха да отидат всичките му средства от цюрихската и лондонската банка. А как ще си обзаведе графството? Може да продаде вилата, но парите надали ще стигнат. Тук се иска по-сериозен капитал.
Или да изостави тези фантазии?
Обаче собствен остров е много повече от собствена скала и морето е много по-голямо от езерото. Може ли да се примири с малкото, ако му се предлага по-голямо?
Такива размисли го занимаваха, когато го посети човек с маска.
2.
Първо майордомът Арчибалд донесе визитна картичка от бял картон със златна коронка и готически надпис „Барон Евгениус фон Щайниц“, а към нея приложено писъмце на немски: „Барон Фон Щайниц моли господин Велде да го приеме довечера в десет часа по конфиденциален въпрос.“
Ахимас обърна внимание, че горният край на листа е изрязан. Очевидно кандидат-посетителят не е искал господин Велде да види монограма му, тоест дори да е наистина „фон“, във всеки случай не е Щайниц.
Посетителят пристигна точно в десет, на минутата. Тази пунктуалност подсказваше, че може би наистина е германец. Лицето на барона беше скрито зад кадифена полумаска, за което гостът учтиво помоли за извинение и го обясни с твърде деликатния случай.
Във външността му Ахимас не забеляза нищо впечатляващо — светла коса, поддържани бакенбарди, неспокойни сини очи. Баронът беше с наметало, цилиндър, черен фрак и колосана риза с бяла папийонка.
Седнаха на верандата. Долу езерото блещукаше на лунната светлина. Фон Щайниц изобщо не погледна умиротворяващия пейзаж, само се взираше в Ахимас през цепките на оперетната си маска. Не бързаше да започне — преметна крак връз крак, запали пура.
Ахимас беше виждал всичко това безброй пъти и спокойно зачака посетителят да проговори.
— Обръщам се към вас по препоръка на господин Дю Вале — най-сетне подхвана баронът. — Той ме помоли да ви предам поздравите му и най-сърдечните му… тоест най-добросърдечните му благопожелания.
Чул името на парижкия посредник и неговата парола, Ахимас кимна мълчаливо.
— Случаят е от огромна важност и съвършено конфиденциален сниши глас Фон Щайниц.
— Именно за такива ме търсят — равнодушно вметна Ахимас.
До този момент разговаряха на немски, но изведнъж посетителят мина на руски. Говореше чисто и правилно, само дето заваляше „л“-то.
— Поръчението е свързано с Русия, Москва. Трябва ни чужденец, който добре вуадее руски език и познава руските нрави. Вие ни подхождате идеауно. Събрахме нужната информация.
Информация? И то „ние“? Това никак не му хареса. Понечи веднага да прекрати разговора, преди гостът да е казал нещо в повече, но баронът рече:
— За изпъунението на това свожно и девикатно поръчение ще повучите един мивион френски франка авансово, а свед приквючването на нашия… мм… контракт — мивион рубви.
Това променяше нещата. Подобна сума щеше да е достоен завършек на бляскавата му професионална кариера. Ахимас си спомни причудливия контур на Санта Кроче, когато в началото се появява на хоризонта — нещо като бомбе върху зелено сукно.
— Господине, вие сте посредник — сухо каза на немски, — а моят принцип е да работя директно с поръчителя. Условията ми са следните. Незабавно внасяте предплатата на сметката ми в Цюрих. След това се срещам с поръчителя на посочено от него място и той ми излага всички подробности. Ако условията по някаква причина не ме устройват, ще върна половината аванс.
„Барон Евгениус фон Щайниц“ възмутено плесна изтънчени ръце (на безименния му пръст проблесна старинен сапфир), но Ахимас вече беше станал.
— Ще говоря само с първото лице. Или си търсете друг изпълнител.
3.
Срещата с поръчителя се състоя в Санкт Петербург, на тиха уличка, където го докараха в закрит файтон. Возилото дълго криволичи по улиците, прозорците бяха с плътни пердета. Тези предпазни мерки развеселиха Ахимас.
Не направи опит да запомни пътя, макар че познаваше с географска точност руската столица — навремето тук му се случи да изпълни няколко важни поръчки. Но нямаше нужда тайно да поглежда и да брои завоите — беше се погрижил за своята безопасност и, първо, беше въоръжен както трябва, а второ — водеше четирима помощници.
Те пътуваха до Русия в съседния вагон и сега с два кабриолета следваха файтона. Неговите хора бяха професионалисти и Ахимас знаеше, че няма да го изпуснат от очи и няма да се издадат.
Файтонът спря. Мълчаливият кочияш, който го посрещна на гарата и според офицерската стойка явно не беше кочияш, му отвори вратата и с жест го покани подир себе си.
Наоколо няма жива душа. Едноетажна къща. Скромна, но прилична. Все пак странно: макар да е лято, всички прозорци са затворени и пердетата са спуснати. Едно леко трепна и тънките устни на Ахимас за миг се извиха в усмивка. Тези дилетантски хитрини започваха да го забавляват. Всичко е ясно: аристократи си играят на заговор.
Водачът му го отвеждаше нанякъде през анфилада от стаи. При последната спря и го пусна напред. Когато Ахимас влезе, двете крила се затвориха зад гърба му и щракна ключ.
Озърна се с любопитство. Чудна стая — никакви прозорци. Вътре само кръгла маса и два стола с високи облегалки. Впрочем не можеше добре да види, защото имаше само една запалена свещ и слабата й светлина не стигаше до тъмните ъгли.
Изчака очите му да свикнат с мрака и привично огледа стените.
Не откри нищо подозрително — нито тайни прозорчета, от които можеше да го държат на мушка, нито допълнителни врати. Само в дъното откри още един стол.
Ахимас седна до масата. След пет минути вратата се отвори и влезе висок мъж. Не се настани до масата, а прекоси помещението, без да поздрави, и седна в дъното.
Значи никак не е глупав. Чудесен номер: Ахимас седеше насред стаята, осветен от свещта, а събеседникът му се скри в тъмнината. Не виждаше дори лицето му — само силуета.
За разлика от „барон Фон Щайниц“ този, без да губи време, започна по същество.
— Искали сте да се срещнете с първото лице — заговори той на руски, — аз приех. Гледайте да не ме разочаровате, господин Велде. Няма да ви се представям, за вас съм monsieur NN.
По изговор — от висшето общество. На около четирийсет години. Но може и по-малко — гласът е на човек, свикнал да командва, а такива гласове винаги са по-зрели. По маниер — строга личност.
Извод: дори да е великосветски заговор, нещата са сериозни.
— Кажете за задачата — рече Ахимас.
— Добре говорите руски — кимна сянката. — Доложиха ми, че по-рано сте били руски поданик. Това е много добре. Няма да трябват много разяснения. Най-малкото не е необходимо да ви обяснявам колко е значителна персоната, която трябва да бъде убита.
Впечатли го удивително ясния изказ — никакви деликатности, никакви „отстранен“, „обезвреден“, „неутрализиран“.
А мосю NN все така монотонно, без никаква пауза съобщи:
— Става дума за Михаил Соболев.
— Онзи, когото наричат Белия генерал? — уточни Ахимас. — Героят от последните войни, най-популярният военачалник в руската армия?
— Да, генерал-адютант Соболев, командващ Четвърти армейски корпус — невъзмутимо потвърди силуетът.
— Моля да ме извините, но съм принуден да ви откажа — любезно каза Ахимас и скръсти ръце на гърдите си.
Според науката за жестовете тази поза означава спокойствие и непреклонна решителност. Но освен това пръстите на дясната му ръка обхванаха ръкохватката на малкия револвер, прибран в специалния джоб на жилетката. Револверът се наричаше „велодог“ и беше измислен за колоездачи, когато трябва да се бранят от нахални псета. Четири кръглочели куршумчета двайсет и втори калибър. Джунджурийка, разбира се, но в ситуация като тази може да свърши полезна работа.
Отказ от изпълнение на поръчението, след като обектът вече е назован, крие голяма опасност. В случай на усложнение Ахимас възнамеряваше да действа по следния начин: стреля в челото на поръчителя и отскача в най-тъмния ъгъл. Там няма лесно да го надвият.
На влизане не го обискираха, затова целият му арсенал беше налице — и колтът, направен по лична поръчка, и ножът за забиване от разстояние, и испанският автоматичен нож. Две минути всякак ще устои, а междувременно, щом екнат изстрелите, ще нахлуят неговите хора. Затова Ахимас беше напрегнат, но спокоен.
— Защо, и вие ли сте от привържениците на Соболев? — нервно попита силуетът.
— Не ме интересува Соболев, аз съм привърженик на здравия разум. А здравият разум ми диктува да не участвам в неща, които предвиждат по-нататък премахване на изпълнителя, в случая това съм аз. След акции от подобен мащаб не се оставят живи свидетели. По-добре потърсете някой новак. Най-обикновено политическо убийство — нищо сложно — той стана и леко заотстъпва към вратата, готов всеки миг да стреля.
— Седнете — с повелителен жест му посочи стола човекът в тъмното. — Не ми трябва новак, а най-перфектният в занаята, защото случаят, напротив, е много сложен. Сега ще разберете. Но първо да ви разкрия някои неща, които ще ви спестят подозренията.
Долавяше се, че мосю NN не е свикнал да дава обяснения и полага усилия да не избухне.
— Това не е политическо убийство и не е заговор. Обратно, заговорник и държавен престъпник е Соболев, комуто не дават мира лаврите на Корсиканеца. Нашият герой е планирал военен преврат. В заговора участват двама офицери от неговия корпус, а също и бивши съратници на генерала, мнозина от които на служба в гвардията. Най-опасното е, че Соболев с популярен не само в армията, но и във всички прослойки на обществото. А ние, дворецът и правителството, предизвикваме недоволство у едни, открита омраза у други. Престижът на царската фамилия падна много след позорното преследване на самодържеца, завършило с убийството му. Подгониха помазаника Божи като на лов за зайци! — гласът му се изпълни с гневна мощ и зад гърба на Ахимас веднага скръцна вратата. Онзи, за когото дворецът и правителството влизаха в категорията „ние“, нетърпеливо махна с ръка в бяла ръкавица и вратата пак се затвори. Тайнственият господин продължи спокойно, без гняв: — Известени сме за плана на заговорниците. Сега Соболев прави маневри, чиято истинска цел е репетиция на преврата. След това с помагачите си ще замине за Москва, за да се срещне там, по-далеч от Петербург, с някои от гвардейските генерали, да се увери в подкрепата им и да разработи окончателната диспозиция. Ударът е предвиден за началото на юли — по времето, когато е прегледът на войските в Царско село. Соболев смята да вземе членовете на царското семейство „под временна опека“ — за тяхно добро и в името на спасяването на отечеството — в гласа му зазвуча тежък сарказъм. — Самото отечество ще бъде обявено в опасност и в него ще трябва да се установи военна диктатура. Имаме сериозни основания да предположим, че безумното му намерение ще бъде подкрепено до голяма степен от армията, дворянството, търговското съсловие, дори и от селячеството. Белия генерал подхожда идеално за ролята на спасител на отечеството!
Мосю NN стана, сърдито се разходи край стената, изпука с пръсти. Но остана в тъмната сянка, не си показа лицето. Ахимас видя само царствен нос и бухнали бакенбарди.
— Така че, господин Велде, в настоящия случай вие не извършвате никакво престъпление, защото Соболев е осъден на смърт от съд, в който участваха висшите сановници в империята. От двайсет височайше назначени съдии седемнайсет гласуваха наказанието. Присъдата вече е потвърдена от императора. Съдът беше таен, но абсолютно законен. Онзи господин, когото сметнахте за посредник, беше един от съдиите и постъпи в интерес на международната сигурност и мира в Европа. Както вероятно ви е известно, Соболев е водач на войнствена славянска партия и негово идване на власт неминуемо ще доведе до война с Германия и Австро-Унгария. — Държавникът се спря и загледа невъзмутимия слушател. — Затова нямате причина да се опасявате за живота си. Не преговаряте с престъпници, а с висшата власт на великата империя. Предлага ви се ролята на палач, а не на убиец. Задоволява ли ви моето обяснение?
— Да речем — Ахимас сложи ръцете си на масата. Стрелбата май отпадаше. — Но кое му е сложното? Защо не може просто да бъде отровен или дори застрелян?
— Аха, значи сте съгласен — мосю NN кимна и седна. — Сега ще ви обясня защо ни трябва толкова авторитетен специалист. Да започнем оттам, че не е лесно да се стигне до Соболев. Той денонощно е заобиколен от адютанти и ординарци, които са му фанатично предани. А и няма как просто да бъде убит — цяла Русия ще скочи. Той трябва да умре по естествен начин, без никакви двусмислици и съмнения. Но има и още нещо. Да речем, че и ние бихме могли да премахнем с отрова злоумишленика. Ала заговорът вече е стигнал твърде далеч. Дори смъртта на предводителя не може да спре заговорниците. Те ще докарат делото докрай с идеята, че изпълняват заветите на Соболев. Най-вероятно без вожд няма да сполучат, но Русия ще бъде удавена в кървав хаос и върховната власт окончателно ще се компрометира. В сравнение с господа соболевците декабристите ще ни се сторят палавници. И сега ще ви поставя задачата в цялата й главоломна цялост — той енергично изреди, като сечеше тъмата с удари на бялата си ръкавица: — Соболев трябва да бъде унищожен така, че за широката общественост смъртта му да изглежда естествена и да не предизвика възмущение. Ще му направим тържествено погребение, ще му вдигнем паметник и дори ще кръстим на името му някой кораб. Русия не трябва да се лиши от единствения си национален герой. Но същевременно Соболев трябва да умре по такъв начин, че съратниците му да се деморализират и да се лишат от знамето си. Той трябва да остане герой за тълпата, но ореолът му да угасне за заговорниците. Както виждате, новак не може да се справи. Кажете ми: изобщо постижимо ли е всичко това? — в гласа му за първи път прозвуча нещо като неувереност.
Ахимас попита:
— Кога и как ще получа останалата сума?
Мосю NN въздъхна с облекчение.
— Когато Соболев тръгне за Москва, у него ще е целият паричен фонд на заговора — около милион рубли. Подготовката на преврат иска много разходи. Като убиете Соболев, ще си вземете парите. Надявам се, че това няма да ви затрудни?
— Днес по руски стил е 21 юни. Казвате, че превратът се предвижда за началото на юли. Кога тръгва Соболев за Москва?
— Утре. Най-късно вдругиден. Ще остане там до 27-и. После ще се отбие в рязанското си имение и оттам право в Петербург. Знаем, че има срещи с генералите на 25-и, 26-и и 27-и. За целта от Петербург в Москва ще пристигнат специално… Впрочем няма нужда от имена. Без Соболев тези хора не са опасни. След време без много шум ще ги пратим в оставка. Но по-добре е все пак Соболев да не се срещне с тях. Не искаме славни генерали да опетнят имената си с държавна измяна.
— Във вашия случай подобни нежности са неуместни — неочаквано кипна Ахимас. Задачата и без допълнителното свиване на срока беше твърде сложна. — Искате да стане до 25 юни, тоест ми давате само три дни. Ще опитам, но не обещавам.
Същия ден той плати на своите хора и ги освободи, повече не се нуждаеше от услугите им.
И с вечерния влак потегли за Москва.
4.
Според класификацията, която някога си беше разработил, поръчението беше от четвърта категория, висша степен на трудност: завоалирано убийство на знаменитост в максимално кратък срок и с допълнителни условия.
Спънките бяха три.
Първо: силна и предана охрана.
Второ: имитация на естествена смърт.
Трето: достойна смърт в очите на широката общественост и срамна в очите на тесния кръг посветени.
Интересно.
Ахимас се разположи удобно на плюшената седалка в купето първа класа, предвкусвайки плодотворната умствена активност. Десетте часа път би трябвало да му стигнат. Не е задължително да спи — при нужда можеше да издържа без сън и три, и четири денонощия. Благодарение на вуйчо Хасан и неговите уроци.
Also, der Reihe nach48.
Той извади сведенията, предоставени по негова молба от поръчителя. Те включваха всички данни за Соболев, очевидно събирани с години: подробна биография, служебно досие, слабости, увлечения, връзки. Не откри никакви полезни склонности, за които да се хване: не е любител на хазарта, не е пристрастен към опиума, не е пияница.
В личната му характеристика преобладаваше думата „отличен“: отличен ездач, отличен стрелец, отличен играч на билярд. Добре.
Ахимас мина към графа „увлечения“. Пие с мярка, предпочита „шато икем“, пуши бразилски пури, обича руски романси, особено „Калина“ (съчинение на г-н И. Суриков). Тъй-тъй.
„Интимни навици“. Уви, и тук го чакаше разочарование. Не е педераст, не е последовател на Маркиз дьо Сад, не е педофил. Навремето бил голям женкар, но напоследък е верен на любовницата си — Екатерина Головина, учителка в Минската девическа гимназия. Според някои сведения преди месец й предложил да узаконят отношенията си, но тя по неизвестна причина отказала и отношенията им са прекратени. Хоп, тук има нещо.
Ахимас умислено се загледа в прозореца. Взе следващата бележка. Имена и характеристики на офицерите от свитата на Соболев. Повечето са негови бойни другари, изпитани в битките. По време на пътувания го съпровождат поне седем-осем души. Соболев никъде не ходи сам. Лошо. Още по-лошото е, че всяка негова хапка се проверява, и то от двама души: старши ординарец есаул Гукмасов и личния камердинер.
Но само с отрова може да се имитира естествена смърт, която да не предизвика никакви подозрения. Нещастен случай отпада — те винаги са съмнителни.
Как може да прескочи проверяващите и да отрови Соболев? Кой му е още по-близък от ординареца и камердинера?
Явно никой. В Минск е имал възлюбена, от нейните ръце сигурно е ял без проверка. Но отношенията им са прекратени.
Обаче стоп. Очевидно това е насоката. Най-близко до мъжа би могла да стигне жена, дори скорошна позната. Естествено, при условие, че имат връзка. Тогава ординарци и камердинери ще трябва да почакат зад вратата.
И тъй, кога е скъсал с любимата? Преди месец. Значи е загорял — какви ти жени на маневрите, а и в справката щеше да е отбелязано. Той е мъж в разцвета на силите, прелива от живот. Пък и замисля опасно начинание, което не се знае как ще приключи.
Ахимас присви очи.
Насреща му седеше дама със сина си — кадет, полугласно го увещаваше да седи мирно и да не вдига шум.
— Нали виждаш, Серж, господинът е зает, дръж се прилично — каза тя на френски.
Момчето погледна благоприличния господин с хубаво сиво сако. Шваба. Прелиства някакви скучни бумаги, мърда устни.
Швабата го погледна изпод вежди и неочаквано му намигна с белезникаво око.
Серж се начумери.
Прочутият Ахил си има ахилесова пета, много просто, реши Ахимас. Няма какво толкова да мъдрува, колкото по-елементарно, толкова по-добре.
Логическата схема се подреди от само себе си.
1) Жената е най-сигурна примамка за здрав-прав мъж като Соболев, озверял от въздържание.
2) Чрез жена е най-лесно да се даде отрова на обекта.
3) В Русия развратът е срамен, а за национален герой — направо позорен. Ако героят не е паднал на бойното поле, а е издъхнал в ложето на порока, върху жена, да не говорим за пачавра — това според руските понятия е a) неприлично, b) комично, c) просто тъпо. Такова нещо на герой не се прощава.
Останалото ще свърши свитата. Адютантите ще направят и невъзможното, за да потулят от обществото позорните подробности за смъртта на Белия генерал. Но помежду им, сред заговорниците, слухът ще се разнесе мигом. Без вожд е трудно да посегнеш на императора, особено щом над главата ти вместо рицарско знаме се вее омърсен чаршаф. И Белия генерал вече няма да е толкова бял за своите поддръжници.
Добре, начинът е ясен. Сега техническата част.
Сред другите полезни неща носеше в куфара си приличен подбор химикали. В случая идеално вършеше работа извлекът от сок на амазонска папрат. Две капки от безцветната и почти безвкусна течност стигат, за да спре дихателната и сърдечната дейност на съвсем здрав човек дори при леко учестяване на дишането. При това смъртта изглежда естествена и никому не би хрумнало да заподозре отравяне. Бездруго до два часа след смъртта отровата е вече неоткриваема.
Добро средство, многократно изпробвано. Последния път го приложи по-миналата година, когато по поръчка на един лондонски развейпрах трябваше да премахне богатия му чичо. Операцията мина идеално. Любящият племенник покани на обяд скъпоценния си сродник. Сред гостите беше и Ахимас. Той първо пи със стареца от отровеното шампанско, после в нужния момент пошепна на милионера, че племенникът иска да го убие. Чичото погледна с кървясали очи, хвана се за сърцето и се строполи. Свидетели на смъртта му станаха една дузина гости. Ахимас се прибра в хотела с бавна отмерена крачка, за да неутрализира поетата доза.
Обектът беше на години и с разклатено здраве. Ахимас от опит знаеше, че на силен, млад мъж отровата ще подейства, когато пулсът му се ускори до 80 — 85 удара в минута.
Следователно въпросът е: ще лудне ли кръвта на героичния генерал в момент на любовна страст до 85 удара.
Отговор: ще лудне, нали затуй е страст. Особено ако обектът на страстта е достатъчно възпламеняващ.
Оставаше само да го намери.
5.
В Москва Ахимас съгласно инструкциите се настани в новия луксозен хотел „Метропол“. Представи се като търговец — Николай Николаевич Клонов от Рязан.
По номера, даден от мосю NN, телефонира на московския представител на поръчителя, към когото трябваше да се обръща с „господин Немо“. Тези нелепи псевдоними вече не му се струваха смехотворни — нещата бяха изключително сериозни.
— Да — чу се глас в слушалката.
— Клонов се обажда — рече Ахимас в мембраната. — Търся господин Немо.
— Да — повтори гласът.
— Предайте спешно да ми се достави словесен портрет на Екатерина Головина.
Повтори още веднъж името на Соболевата любовница и приключи разговора.
М-да, големи конспиратори са тия пазители на престола, няма що. Взе от келнера телефонния справочник и потърси името на абоната с номер 211. Надворен съветник Пьотър Пармьонович Хуртински, началник на секретната канцелария на московския генерал-губернатор. Бравос.
След два часа получи по куриер запечатана депеша с кратко съдържание:
„Блондинка зпт сиво-сини очи зпт леко гърбав нос зпт слаба стройна ръст 1,60 зпт малък бюст тънка талия зпт бенка на дясната буза зпт на лявото коляно белег падане от кон тчк NN.“
Лявото коляно и бенката не бяха от значение. Важното е, че се установи типажът: кльощава блондинка среден ръст.
— Как ти е името, любезни? — номер 19 гледаше келнера някак неопределено, сякаш с неудобство.
Опитният служител много добре познаваше този тон и тази физиономия. Той махна усмивката от лицето си, за да не смущава госта с демонстрация на многознайство, и отговори.
— Тимофей, ваша милост. Нещо да помогна?
19-и (според книгата — търговец от първа гилдия от Рязан) го дръпна настрана в посока към прозореца, мушна му една рубла.
— Скучно ми е, братко. Самотно. Да имаше някак… развлечение… — белезникавите му мигли затрепкаха, търговецът цял се изчерви. Как да не услужиш на такъв деликатен човек.
Келнерът разпери ръце:
— Лесна работа, господине. У нас в Москва дал Господ весели госпожици. Ще желаете ли някое адресче?
— Не, не ща адресче. Искам някоя по-специална, с фасон. Не съм по евтиниите — въодушеви се рязанският търговец.
— Намират се и такива — Тимофей запрегъва пръсти: — В „Яр“ пее Варя Серебряная — атрактивна госпойца, не е за всекиго. Има и една мамзел Карменсита, твърде модна особа, с нея се уговаря по телефона. В „Алпийска роза“ пее мамзел Ванда, и тя е доста придирчива. От френската оперетка има две танцьорки, Лизет и Анизет, много са известни. Сега, от артистките…
— А, давай артистките — оживи се 19-и. — Само че по мой вкус. Дебелите не ги обичам, Тимофей. Искам стройничка, с талийка, обикновена на ръст и задължително блондинка.
Келнерът се замисли.
— Тогава Ванда от „Розата“. Блондинка и слаба. Но лови око. Другите са по-закръглени. Пуста мода, господине.
— Разкажи ми за Ванда тогаз.
— Немкинче. С благородни обноски, знае си цената. Живее шикозно в гостоприемница „Англия“, с отделен вход. Може да си го позволи — за удоволствието взима по петстотин рубли. И подбира, не тръгва с всеки, само който й хареса.
— Петстотин рубли? Брей! — търговецът изглеждаше заинтригуван. — Къде мога да я видя тая Ванда? Къде е това „Алпийска роза“?
Келнерът посочи през прозореца:
— Ей тука близко, на „Софийка“. Почти всяка вечер пее. Ресторантът не е нищо особено, изобщо не може да се сравни с нашия или дори със „Славянски базар“. Почти само шваби ходят, с извинение. А нашите руснаци най-многото да идат да погледат Ванда. И който е със сериозни намерения — да я ангажира.
— А как я ангажират?
— И то си иска подход — с удоволствие заразправя Тимофей. — Преди всичко трябва да я поканите на масата. Но ей тъй просто да я повикате — няма да дойде. Първо ще й пратите букетче теменужки, увито в стотачка. Мамзел ще ви огледа отдалече. Ако още от пръв поглед не ви хареса — ще ви върне стотачката. Не ви ли я върне — ще дойде да седне. Но и това още нищо не значи. Може да поседне, да си поприказвате това-онова, а после да откаже. Тогава няма да ви върне стотачката, щом ви е отредила време. Говори се, че с тези стотачки от откази печели повече, отколкото с платата от петстотин рубли. Така се е поставила тая дяволица Ванда.
Вечерта Ахимас седеше в „Алпийска роза“, пиеше доста прилично рейнско и оглеждаше певачката. Немкинчето наистина беше хубаво. Приличаше на вакханка. В лицето нищо немско — дръзко и безразсъдно, зелени очи с блясък на разтопено сребро. Ахимас много добре познаваше тази особена светлинка, присъща само на най-безценните представителки на женската порода. Не пухкавите устнички и не финото носле, а тъкмо това лъчисто сребро пленява мъжете, сиянието му ги заслепява и те си губят ума. А гласът! Ахимас, рафиниран ценител на женската прелест, знаеше, че в гласа е половината чар. Такъв нисък глас, и при това въздрезгав, сякаш леко заскрежен, или обратно, обгорен, е опасен. Най-добре като Одисей да се вържеш за мачтата, инак потъваш. Не може да устои на тази сирена сърцатият генерал, изключено.
Но има още време. Днес е вторник, Соболев пристига в четвъртък, тъй че има възможност по-добре да опознае мадмоазел Ванда.
Тази вечер на два пъти получи букети. Единия й прати дебел търговец с лилав сюртук — Ванда го върна обратно, без дори да го докосне. Търговецът незабавно си тръгна с псувни на майка и шумно трополене.
Втория получи от гвардейски полковник с белег през цялата буза. Певицата помириса теменужките, прибра банкнотата в дантеления си ръкав, ала доста по-късно седна при гвардееца, и то за малко. Ахимас не чу какво си говориха, но накрая Ванда вдигна глава и се засмя, удари полковника с ветрилото по ръката и си тръгна. Гвардеецът философски сви златопагонни рамене и след време прати още едно букетче, но певицата веднага го върна.
Скоро обаче червенобузест блондин, къде по-невзрачен от отблъснатия полковник, небрежно повика с пръст горделивката и тя веднага седна при него. Блондинът й говореше нещо и почукваше по масата с къси пръсти, обрасли в рижи косми, а тя го слушаше мълчаливо, без усмивка, на два пъти кимна. Да не й е сутеньор, учуди се Ахимас. Странно.
Обаче в полунощ, когато Ванда излезе от страничния изход (Ахимас я причакваше отвън) тъкмо червенобузият я взе с кабриолет и двамата отпътуваха. Ахимас ги последва с едноместна каляска, предвидливо взета под наем от „Метропол“. Минаха Кузнецки мост, завиха по „Петровка“. Пред голяма ъглова сграда е електрически осветена табела „Англия“ Ванда и спътникът й слязоха и освободиха кабриолета. Беше късно, което означаваше, че антипатичният кавалер ще остане да спи при нея. Кой е този, любовник? Но видът й не е никак щастлив. Ще трябва да поразпита „господин Немо“.
6.
За да не рискува и да не губи време, Ахимас не уви букетчето в стотачка, а го втъкна в пръстен с изумруд, купен през деня на Кузнецки. Жената може да откаже пари, но скъпо мъничко бижу — никога.
Идеята, разбира се, има успех. Ванда с любопитство разгледа подаръка, а после с интерес потърси с очи дарителя. Ахимас леко се поклони. Днес беше с английски смокинг и бяла вратовръзка с брилянтена игла. На вид или британски лорд, или модерен предприемач — новата космополитна порода, която вече даваше тон в Европата и Русия.
Днес го нямаше снощния безцеремонен блондин, за който Ахимас получи изчерпателни (и много интересни) сведения.
Ванда си допя песента, седна срещу него, погледна го и ненадейно каза:
— Какви прозрачни очи. Като ручей.
От думите й сърцето му за миг, кой знае защо, се сви. Парна го някакъв смътен, чезнещ спомен от рода на ония, които французите наричат deja vu. Той леко се намръщи. Какви глупости, Ахимас Велде няма да се хване на женски хитрини.
— Николай Николаевич Клонов, търговец от първа гилдия, председател на Рязанското търговско дружество — представи се той.
— Търговец ли? — учуди се зеленооката. — Не ми приличате. По-скоро на моряк. Или разбойник.
Тя дрезгаво се засмя и Ахимас пак се смути: никой никога не беше му казвал, че прилича на разбойник. Видът му трябваше да е обикновен и благопристоен — професионално задължение.
А певачката продължаваше да го изумява.
— И не говорите като рязанец — присмехулно вметна тя. — Да не сте чужденец?
В изговора му наистина май имаше съвсем слаб, почти незабележим акцент — лека неруска металичност още от детските му години, но за да я долови човек, трябваше да има абсолютно безпогрешен слух. Толкова по-странно беше да го чуе от немкиня.
— Дълго съм живял в Цюрих — каза той. — Там имаме представителство на компанията. Руски лен и басма.
— И какво искате от мен, швейцарско-рязански господин търговец? — продължи невъзмутимо жената. — Да направим сделка? Познах ли?
Ахимас се успокои — певицата просто кокетираше.
— Точно така — отговори той спокойно и уверено, както винаги говореше с жени от този тип. — Имам делово конфиденциално предложение към вас.
Тя се разсмя, белите й равни зъбки блеснаха.
— Конфиденциално ли? Колко прекрасно се изразявате, мосю Клонов. Обикновено именно конфиденциални предложения ми се правят.
Това му изплува веднага — същото и с подобни думи беше отговорил преди седмица на „барон Фон Щайниц“. Неволно се усмихна, но веднага заговори все така строго:
— Не е което мислите, госпожице. Рязанското търговско дружество, на което имам честта да съм председател, ми възложи да направим много скъпоценен и необичаен подарък на един наш земляк, човек много именит и достоен. Мога да избера подарък по свое усмотрение, но нашият земляк непременно трябва да остане доволен. В Рязан много обичаме и почитаме този човек. Бихме желали да го дарим деликатно, без самоизтъкване. Дори анонимно. Той няма и да разбере, че парите са събрани с подписка сред търговците в родния му Рязан. Дълго мислих с какво да изненадаме щастливеца, комуто съдбата е подарила абсолютно всичко. Но щом ви видях, ми просветна, че най-големият дар ще е жена като вас.
Колкото и да е странно, тя поруменя.
— Как смеете! — от очите й пръснаха искри. — Аз не съм вещ, за да ме подарявате!
— Не вас, мадмоазел, а само време с вас и професионалната ви изкусност — сурово рече Ахимас. — Или са ме заблудили и не продавате времето и изкуството си?
Тя го погледна с омраза.
— Вие знаете ли, търговецо от първа гилдия, че една дума да кажа — и ще ви изхвърлят оттук?
Той се усмихна само с устни.
— Досега никой от никъде не ме е изхвърлял, госпожо. Уверявам ви, това е абсолютно изключено — приведе се напред и взрян право в бясно искрящите й очи, каза: — Няма куртизанка наполовина, госпожице. Най-добре честни делови отношения — работа срещу пари. Или практикувате занаята си само за удоволствие?
Искрите угаснаха, широката чувствена уста се изви в крива усмивка.
— Как не, удоволствие… Поръчайте ми шампанско. Само шампанско пия, няма как, заради „занаята“ — иначе ще се пропия. Днес повече няма да пея. — Ванда направи знак на сервитьора и той, явно запознат с навиците й, донесе бутилка „клико“. — Прав сте, господин философ. Продажност наполовина е просто самозалъгване.
Изпи чашата до дъно, но не му позволи да й налее пак. Всичко вървеше благополучно и Ахимас се тревожеше само от едно — като избраник на Ванда всичко живо го зяпаше. Нищо, ще си тръгне сам, те ще го сметнат за поредния несретник и веднага ще го забравят.
— Никой не си позволява да ми говори така. — От шампанското гласът й не се разведри, а стана тъжен. — Повечето ми се подмилкват. Отначало. После ми говорят на „ти“ и настояват да им стана държанка. Знаете ли какво искам аз?
— Знам. Пари. Свободата, която те дават — разсеяно отговори той, в ума му се въртяха вече по-нататъшните стъпки.
Тя го погледна слисана:
— Откъде знаете?
— Същият съм. Колко пари ви трябват, за да се почувствате най-после свободна?
Ванда въздъхва:
— Сто хиляди. Отдавна съм ги изчислила, още като бях наивница и се изхранвах с уроци по музика. Както и да е… Това не е интересно. Дълго живях в бедност, почти мизерствах. До двайсетгодишна възраст. После си казах: край. Ще стана богата и свободна. Оттогава минаха три години.
— И станахте ли?
— Още толкова — и ще стана.
— Значи имате вече петдесет хиляди? — подсмихна се Ахимас. Певицата определено му харесваше.
— Имам — изсмя се и тя, но вече не с горчивина и мъка, а игриво, както пееше парижките си шансонетки.
Това също му хареса — че не изпада в самосъжаления.
— Мога да ви спестя поне половин година от каторгата — рече той и подхвана скаридата със сребърната виличка. — Дружеството събра за подаръка десет хиляди. — По израза й разбра, че тя не е в настроение да разсъждава хладнокръвно и сега ще го прати по дяволите с десетте му хиляди, затова побърза да добави: — Не се отказвайте, ще съжалявате. Освен това не знаете за кого става дума. О, мадмоазел Ванда, той е велик човек, такъв човек, че за една нощ с него много дами, и то високопоставени, дори биха платили.
И млъкна, знаеше, че сега ще се хване. Не се е родила още жена на този свят, у която гордостта да надвие любопитството.
Ванда сърдито го изгледа, после не издържа и прихна:
— Казвайте, Змей рязански, не ме тормозете.
— Лично генерал Соболев, безподобният Ахил и рязански помешчик — с важен вид произнесе Ахимас. — Него ви предлагам, а не някой търгаш с шкембе до коленете. После в свободния живот може и мемоари да напишете. Десет хиляди плюс Ахил — мисля, че не е зле.
По лицето й видя, че се колебае.
— И още нещо ще ви предложа — произнесе съвсем тихо, дори пошепна Ахимас. — Мога веднъж завинаги да ви отърва от компанията на хер Кнабе. Стига да пожелаете, разбира се.
Ванда потръпна. Уплашено попита:
— Кой си ти, Николай Клонов? Не си търговец, нали?
— Търговец съм, търговец — той щракна с пръсти за сметката. Лен, басма, док. Колкото до моята осведоменост, не се учудвайте. Дружеството ми е възложило тази отговорна работа, а аз обичам всичко да изпипвам.
— Значи затова така ме зяпаше, когато снощи седях тук с Кнабе?
Наблюдателна е, рече си Ахимас, без да се задълбочава засега това добре ли е или зле. И че беше минала на „ти“, също трябваше да се обмисли. Кое ще е по-удачно: близост или дистанция?
— Как можеш да ме отървеш? — живо попита Ванда. — Ти даже не знаеш кой е… — и сякаш се усети, смени тона:
— Защо пък мислиш, че искам да се отърва от него?
— Ваша работа, мадмоазел — сви рамене Ахимас — май дистанцията в случая ще е по-ефективна. — Е, съгласна ли сте?
— Съгласна — въздъхна тя. — Нещо ми подсказва, че все едно няма да ме оставиш на мира.
Ахимас кимна:
— Вие сте много умна жена. Утре не идвайте тук. Привечер около пет си бъдете у вас. Ще мина да ви взема от „Англия“ и за всичко ще се разберем. Гледайте да сте сама.
— Ще бъда сама. — Тя го погледна някак странно и той не можа да си обясни какво означава този поглед.
— Коля, да не ме излъжеш? — внезапно каза тя. Не толкова думите, а интонацията, с която ги произнесе, изведнъж му се стори болезнено позната.
И той си спомни — наистина deja vu. Вече се беше случвало.
Същото му каза някога Евгения — преди двайсет години, когато щяха да ограбят желязната стая. И за прозрачните очи — пак тя, малката Женя от скировското сиропиталище.
Ахимас разкопча колосаната си яка — задушаваше го.
С безчувствен глас каза:
— Имате честната ми дума на търговец. И така, мадмоазел, до утре.
7.
В хотела го чакаше нарочен куриер със спешно съобщение от Петербург.
„Взе месец отпуска и пътува с влак за Москва. Пристига утре в пет следобед. Ще отседне в хотел, «Дюсо», «Театралний проезд», в стая 47. Съпровождат го седем офицери и камердинерът. Възнаграждението: в кафявата чанта. Първата среща предвидена в петък, 10 ч. — с командващия Петербургското окръжие Ганецки. Напомням, срещата нежелателна.
На 24 юни, четвъртък, Ахимас, облечен в раиран костюм, сресан и напомаден, с гарсонетка в ръка, от сутринта се завъртя в хотел „Дюсо“. Успя да установи делови отношения с вратаря, портиера и прислужника, който чистеше в крилото със стаите, запазени за видния гост. Успешните контакти се улесниха от две неща: първо, визитната картичка на кореспондент на „Московские ведомости“, доставена от господин Немо, и второ, щедрите рушвети (на вратаря 25 рубли, на портиера 10 и на чистача 3). Най-полезна инвестиция се оказаха именно трите рубли за чистача — той тайно вкара репортера в 47-а.
Ахимас поахка за разкошната обстановка, огледа накъде излизат прозорците (към двора, в посока на „Рождественка“, много добре), обърна внимание на стенния сейф в спалнята. Това също беше прекрасно, няма да се наложи да обърне всичко с краката нагоре, докато намери парите. Чантата, естествено, ще бъде в сейфа, а ключалката му е най-обикновена, белгийска „Ван Липен“, отваря се за пет минути. От благодарност за услугата даде на чистача още 50 копейки, ала доста несръчно, та монетата падна и се търкулна под канапето. Докато оня пълзеше на четири крака, Ахимас подготви резето на страничното крило на прозореца: издърпа го така, че едвам да държи. Леко ще побутне отвън — и ще го отвори.
В пет и половина Ахимас с репортерски бележник в ръка стоеше до входа заедно с цялата тълпа журналисти и зяпачи, дошли да видят пристигането на великия герой. Когато Соболев с бял мундир слезе от каретата, тълпата понечи да викне „ура“, но героят толкова кисело погледна московчани, а адютантите така заръкомахаха, че овациите се стопиха още в зародиш.
Белия генерал му се видя като същински сом: издадено напред чело, очите леко изпъкнали, дългите мустаци и широките бакенбарди щръкнали на две страни като хриле. Но не, сомът е ленив и добродушен, а този се огледа с такъв стоманен поглед, че Ахимас веднага го прехвърли в разред едри морски хищници. Поне риба чук, ако не друго.
Отпред плуваше риба лоцман, стегнат есаул, който свирепо разсичаше насъбралото се множество с ударни жестове на белите ръкавици. От двете страни на генерала крачеха по трима офицери. В края на шествието се тътреше камердинерът, който обаче от вратата направи кръгом към каретата и взе да командва разтоварването на багажа.
Ахимас забеляза в ръката на Соболев голяма и сигурно доста тежка чанта от телешки бокс. Комично — обектът саморъчно носи възнаграждението за убийството си.
Кореспондентите се втурнаха подир героя във фоайето с надеждата поне нещо да измъкнат: някое обяснение, дребна подробност. Ахимас направи друго. Той бавно отиде при камердинера и почтително се покашля, колкото да го уведоми за присъствието си. Но не бързаше с въпросите, чакаше онзи да му обърне внимание.
Камердинерът, стар, дебел, със сърдити побелели вежди (знаеше цялата му биография, всички навици и слабости, включително пагубното предразположение към сутрешния „клин клин избива“), недоволно погледна фанфарона със сламената шапка гарсонетка, но оцени тактичността му и милостиво се поизвърна към него.
— Кореспондент на „Московские губернские ведомости“ — незабавно се възползва от предоставената възможност Ахимас. — Не смея да досаждам на негово високопревъзходителство с дотегливи въпроси, но бих искал все таки от името на московчани да се поинтересувам какви са плановете на Белия генерал във връзка с посещението в първопрестолния ни град? А никой не знае това по-добре от вас, Антон Лукич.
— За знаене знаем, ама пред всекиго не разкриваме — строго отвърна камердинерът, но пролича, че е поласкан.
Ахимас отвори бележника и демонстрира готовност благоговейно да запише всяка негова безценна дума. Лукич се изпъчи и заговори патетично:
— За днескашния ден е предвидена отмора. Генералът е заморен след маневрите и железопътното пътешествие. Никакви посещения, никакви приеми и опазил Бог, вашего брата сте под възбрана. Никакви тържествени слова и депутации също така. Вечерята ще се поръча за осем и половина в хотелския ресторант. Ако искате да го видите — запазете си маса, докле е време. Но само отдалече ще го гледате и с никакви въпроси да не му додявате.
Умолително долепил ръка до гърдите си, Ахимас попита с меден глас:
— А какви са плановете му за след това?
Камердинерът свъси вежди:
— Не е моя работа, ваша пък хич.
Прекрасно, каза си Ахимас. Деловите срещи на обекта започват от утре, а днешната вечер май наистина е отредена за „отмора“. Тук интересите ни съвпадат.
Оставаше да подготви Ванда.
Тя не го разочарова и наистина го чакаше сама в жилището си. Погледна го някак особено, сякаш очакваше нещо от него, но когато гостът заговори по същество, доби скучаещ вид.
— Нали се разбрахме — подметна небрежно, — какво да го нищим? Знам си занаята, Коля.
Ахимас огледа стаята, едновременно гостна и будоар. Всичко беше подготвено както трябва: цветя, свещи, плодове. За себе си бе набавила шампанско, не беше забравила и бутилката „шато икем“, за която я предупреди.
Роклята в бордо с голямо деколте, тясна талия и съблазнително бухнали поли я правеше пленителна до умопомрачение. Да, но ще клъвне ли рибокът?
Според Ахимас би трябвало да клъвне.
1) Няма нормален здрав мъж, който да устои на чара й.
2) Ако сведенията са верни, а досега мосю NN не е бъркал, Соболев не само е нормален мъж, но и мъж, който от цял месец е на пост и молитви.
3) Мадмоазел Ванда е от същия женски тип като любимата на генерала в Минск, на която е направил предложение, но му е било отказано, след което е бил изоставен.
Общо взето, барутната мина е готова. Обаче за по-сигурно ще трябва и някаква искра.
— Какво се мръщиш, Коля? Боиш се, че твоят земляк няма да ме хареса? — попита Ванда предизвикателно, но в гласа й Ахимас долови стаено безпокойство.
И най-голямата красавица и прочута разбивачка на мъжки сърца се нуждае от постоянни уверения колко е неземно възхитителна. В душата на всяка фатална жена има червейче, което я гризе: да не би да не съм вече толкова пленителна, да не би магията да не се повтори повече? Според типа й жената трябва или да бъде уверявана, че от нея по-прекрасна няма, или да се подбужда състезателният й дух. Ахимас беше сигурен, че Ванда е от втория тип.
— Видях го днес — въздъхна той и я загледа със съмнение. — Не знам дали не съм сбъркал с подаръка. По нашия край го имаме за голям донжуан, но нещо ми се видя много сериозен. Ами ако нищо не стане? Ако генералът не си падне по подаръка ни?
— За това нямай грижа — поряза го с очи Ванда. — От теб си искам само парите. Донесе ли ги?
Той мълчаливо сложи пачката на масата.
Ванда взе парите, направи се, че ги брои.
— Това е цялата сума, десетте хиляди, нали? Добре — перна го с пръстче по носа. — Не се бой, Коля. Вие, мъжете, сте доста елементарни. Няма да ми обърне гръб твоят герой. Кажи, обича ли романсите? В ресторанта на Дюсо май имат клавир?
Ето я искрата, помисли си Ахимас.
— Да, обича ги. Най-вече песента „Калина“. Знаете ли я?
Ванда се замисли, поклати глава.
— Не, аз руски романси почти не пея, предимно европейски. Нищо, сега ще го намеря. — Взе от пианото песнопойката, прелисти я, намери. — Този ли е? — пробяга с пръсти по клавишите, запя без думи, после опита полугласно:
Няма как калина
с дъб да се прегърне,
клета сиротина
сам-сама се гъне.
— Сълзлива работа. Героите си падат сантиментални — погледна го през рамо: — Хайде върви си сега. Генералът с две ръце ще драпа за рязанския ви дар.
Но Ахимас не си тръгна.
— Неприлично е за дама да влезе сама в ресторант.
Ванда мъченически подбели очи:
— Коля, аз не ти се бъркам в дочената търговия, не ми се меси и ти в моята професия.
Той остана още за миг, послуша я как с ниския си страстен глас копнее да се гушне в дъба. После безшумно си тръгна.
Мелодията секна. Ванда подвикна подире му:
— А не ти ли е криво, Коля, да ме дадеш на друг?
Ахимас се обърна.
— Хайде, върви си — махна с ръка тя. — Работата си е работа.
8.
В ресторанта на хотел „Дюсо“ всички маси бяха заети, но предварително дресираният портиер беше запазил за господин репортера най-удобната — в ъгъла, откъдето се виждаше цялото помещение. В девет без двайсет отначало влязоха трима офицери, шпорите им дрънчаха, подир тях генералът, после още четирима. Останалите посетители, строго предупредени от салонния управител да не досаждат на генерала с вниманието си, деликатно се преструваха, че са дошли в ресторанта не да видят прочутия мъж, а просто да вечерят.
Соболев взе менюто за вината, не откри в него „шато икем“ и по негово поръчение се прати човек да вземе от магазина на Леве. Свитата предпочете шампанско и коняк.
Господа военните говореха полугласно, на няколко пъти екна смях и най-гръмогласен беше мелодичният генералски баритон. Явно заговорниците се чувстваха прекрасно, което много зарадва Ахимас.
В девети пет, когато виното не само беше доставено, но и налято, вратата широко се отвори, сякаш тласната от вълшебен полъх, и на прага се появи Ванда. Тя театрално застина, изнесла напред гъвкавото си тяло. Лицето й руменееше, огромните й очи сияеха като нощни звезди. Всички посетители я погледнаха и останаха като омагьосани от прекрасната гледка. Славният генерал просто се вцепени, ръката му с маринована гъбка на вилицата спря насред път.
Ванда се задържа така, колкото публиката да оцени ефекта, преди отново да забие нос в чиниите.
— Ето го нашия герой! — звънко възкликна чудното видение.
И устремно влетя в салона.
Изтракаха токчета, прошумоля коприна, люшна се щраусовото перо на шапката с широка периферия.
Салонният управител от ужас плесна с ръце, предупреден да няма публични сцени, но напразно се притесни — Соболев никак не се ядоса, а избърса със салфетка мазните си устни и галантно се надигна.
— Защо седите, господа, защо не славите героя на земята руска? — извърна се към салона възторжената патриотка, без да изпуска инициативата нито за миг. — Ура за Михаил Дмитрич Соболев!
Посетителите сякаш само това бяха чакали. Всички скочиха на крака, заръкопляскаха и гръмна такова ентусиазирано „ура“, че кристалният полилей високо горе се полюшна.
Генералът симпатично се изчерви, поклони се във всички посоки. Въпреки всеевропейската известност и всеруското обожание, изглежда, не беше привикнал на публични възторзи.
Красавицата се спусна към героя, разперила тънки ръце:
— Позволете ми да ви целуна от името на всички московчанки! — хвана го за врата и го целуна три пъти по старомосковски обичай — право в устата.
Соболев се изчерви още повече.
— Гукмасов, премести се — докосна рамото на есаул с черни мустаци и й посочи освободения стол: — Заповядайте, госпожо!
— Не-не, за Бога! — ужаси се прекрасната блондинка. — Как бих могла? Ако позволите, по-добре да ви изпея любимата си песен.
И пак така устремно се насочи към бялото пиано в центъра на салона.
Според Ахимас поведението й беше прекалено директно, дори грубовато, но личеше, че е абсолютно уверена в себе си и знае отлично какво прави. Приятно е да имаш насреща си професионалистка. Окончателно се убеди в това, когато в салона се понесе ниският й, леко дрезгав глас, от който веднага му се сви сърцето:
Що в тъга унива
стройната калина,
клони си превива,
шумоли мърцина.
Ахимас се надигна и безшумно си тръгна. Никой не му обърна внимание — всички слушаха песента.
Сега остава тайно да влезе в гостната на Ванда и да подмени бутилката „шато икем“.
9.
Всичко стана безкрайно лесно. От него се искаше само търпение.
В дванайсет и четвърт три кабриолета пристигнаха пред „Англия“: в първия — обектът с Ванда, в другите два — всичките седем офицери.
Ахимас (със залепена брада и с очила, същински хоноруван доцент) своевременно се беше нанесъл в двустаен апартамент с прозорци и в двете посоки — и към улицата, и към двора с пристройката. Стоеше на угасена лампа; за да не се вижда силуетът му.
Генералът имаше добра охрана. Когато Соболев и Ванда влязоха в жилището й, офицерите поеха грижата за спокойното му прекарване — един остана при входа, друг се заразхожда из вътрешния двор, трети явно бе заел пост в антрето. Останалите четирима отидоха в бюфета. Очевидно щяха да дежурят на смени.
В един без двайсет и три електрическото осветление угасна и щорите се осветиха с притъмнено червено сияние. Ахимас одобрително кимна — певачката действаше точно по парижката наука.
Офицерът, който се разхождаше в двора, се огледа, отиде до червения прозорец и се вдигна на пръсти, но веднага се отдръпва като засрамен и продължи да крачи напред-назад, като си свирукаше с преувеличена бодрост.
Ахимас не откъсваше очи от минутната стрелка. Ами ако Белия генерал, прочут с бойното си хладнокръвие, никога не губи самообладание и пулсът му не се ускорява, дори от страст? Почти невероятно, защото противоречи на физиологията. Пък и как пламна от целувките й в ресторанта, а сега няма да се ограничат само с целувка.
По-скоро е възможно да не докосне изобщо виното. Но психологически би трябвало. Ако любовниците не се хвърлят от вратата в кревата — а докато угасне лампата в будоара, минаха поне двайсет минути, — все нещо трябва да правят. Какво по-хубаво от чаша предпочитано вино, което си открил в дома на любимата. Но и да не пие днес, ще пие утре, вдругиден. Соболев ще остане в Москва до 27-и, не ще и дума, че отсега нататък ще предпочете вечер да не се прибира в своя 47-и, а да преспива тук. Рязанското търговско дружество с удоволствие ще плати абонамент на земляка — мосю NN е отпуснал повече от достатъчно пари за допълнителни разходи.
В един и пет Ахимас чу приглушен женски вик, после я чу да крещи нещо на по-висок глас, но не разбра думите. Офицерът в двора трепна и се понесе на бегом към постройката. Прозорците се осветиха, по щорите се замятаха сенки.
Това беше.
Ахимас крачеше към „Театралний проезд“, без да бърза, и размахваше бастунчето. Имаше достатъчно време. До „Дюсо“ са седем минути бавен ход — още през деня беше минал два пъти по най-краткия маршрут и засече времето. Докато се чудят и се щурат, докато се опитват да го свестят, докато спорят дали да викнат лекар в „Англия“ или за по-прилично първо да откарат генерала в „Дюсо“. Ще мине поне един час.
Друг беше проблемът — какво да прави сега с Ванда. Елементарните хигиенни правила изискваха след операцията да разчисти всичко. Естествено, не ще последва никакво дознание и разследване — офицерите ще имат грижата, а и мосю NN няма да допусне. Още по-невероятно е Ванда да се досети за сменената бутилка. Но ако все пак изплува името на рязанския дарител, ако се изясни, че истинският Николай Николаевич Клонов не е мърдал никъде от скъпоценния си дюкян, ще се получат ненужни усложнения. Както се казва, помогни си сам, та и Господ да ти помогне.
Ахимас сбърчи нос. Уви, работата си имаше неприятни моменти.
С такива невесели, но необходими размишления той свърна от „Софийка“ в един безистен, който излизаше точно в двора на „Дюсо“ — под Соболевата стая.
Огледа тъмните прозорци (гостите на хотела отдавна спяха) и долепи до стената предварително набелязана касетка. Леко побутна прозореца и той се отвори. След пет секунди беше вътре.
Нагласи пружинката на джобния фенер и той светна, слаб лъч разсече тъмнината, но достатъчен, за да намери сейфа.
Ахимас пъхна шперца в ключалката, взе методично и равномерно да го върти наляво-надясно. Като взломаджия беше дилетант, по през дългата си кариера се беше понаучил. На четвъртата минута се чу изщракване — първото от трите шипчета се прибра. Другите две му отнеха по-малко време — около две минути.
Металната врата скръцна, Ахимас бръкна вътре, напипа някакви листове. Светна с фенера — списъци с имена, схеми. Сигурно мосю NN би бил доволен да ги получи, но договорът им не включваше кражба на документи.
А и не му беше до книжата.
Чакаше го сюрприз — чантата не беше в сейфа.
10.
Целия петък остана в леглото, съсредоточено обмисляше. От опит знаеше: стане ли напечено, по-добре да не се поддаваш на първия порив, а да замреш, да се стаиш, както прави кобрата, преди мълниеносния убийствен скок. Стига, разбира се, обстоятелствата да позволяват пауза. В дадения случай позволяваха, тъй като беше взел всички основни предпазни мерки. През нощта напусна „Метропол“ и се премести в „Троица“, евтина странноприемница в Троицкия метох. Мръсните покровски сокаци бяха на хвърлей от Хитровка, а точно там трябваше да търси чантата.
Когато напусна „Метропол“, той не взе файтон, а дълго обикаля полутъмните улици, за да е сигурен, че не го следят, после в „Троица“ се записа под чуждо име.
Стаята беше гадна и мрачна, но удобно разположена, с отделен вход и подходящ изглед към двора.
Трябваше да обмисли най-подробно случилото се.
Снощи претърси навсякъде в стаите на Соболев, но чантата я нямаше. Затова пък откри на перваза на последния прозорец в спалнята бучка кал. Вдигна глава — малкото прозорче беше леко отворено. Някой наскоро се е измъкнал оттук.
Ахимас се загледа съсредоточено, помисли, направи изводите.
Почисти калта. Затвори прозореца, през който беше влязъл.
Излезе през вратата и с шперца я заключи.
Във фоайето беше тихо и тъмно, димеше свещта на нощния портиер. Самият той дремеше и не чу безшумно появилата се тъмна фигура, изникнала от коридора. Когато дрънна камбанката, се стресна, но посетителят беше вече навън. Не им се спи на тия хора, прости Господи, прозя се портиерът, прекръсти се и отиде да залости външната врата.
Ахимас бързо вървеше към „Метропол“ и правеше по-нататъшните планове. Небето започна да просветлява — в края на юни нощите са кратки.
Иззад ъгъла се зададе кабриолет. Ахимас позна в силуета есаула на Соболев. Той седеше, обгърнал с две ръце фигура в бяло. От другата страна я крепеше още един офицер. Главата на белия се полюшваше в такт с чаткането на копитата. Отзад се движеха още два кабриолета.
Интересно, хрумна му за миг, как ще го вкарат покрай портиера? Сигурно ще измислят нещо, военни хора са.
Най-краткият път към „Метропол“ минаваше през един двор — за последните две денонощия беше го прекосил много пъти.
Докато стъпките му отекваха под тъмната арка, усети нечие присъствие. Не видя и не чу никого, но го долови с някакво необяснимо вътрешно чувство, което неведнъж му бе спасявало живота. С кожата на темето си сякаш усети движение отзад, едва доловим полъх. Можеше да е притичала котка или плъх да се е изкатерил по купчината боклук, но в подобни случаи Ахимас не се боеше да се изложи пред самия себе си — той моментално отскочи встрани.
Като че го облъхна повей отгоре и той с крайчеца на окото си видя, как точно до бузата му стоманен блясък разсече въздуха. Светкавично извади велодога и стреля.
Приглушен вик, мярна се сянка.
Ахимас с два скока настигна бягащия човек и с точен силен удар на бастуна го закова на място. Освети с фенера падналия. Грубо звероподобно лице. През сплъстените кичури се стичаше черна кръв. Късите силни пръсти притискаха хълбока, също мокри от кръв.
Беше облечен по руски: риза без яка, сукнен жакет, плюшен панталон, юфтени ботуши. На земята беше паднала брадва със съвсем къса дръжка.
Ахимас се наведе и освети с фенера лицето му. Блеснаха кръгли очи с неестествено разширени зеници.
Откъм „Неглинний“ се дочу жандармерийска свирка, от „Театралний“ също. Нямаше никакво време.
Той ритна брадвата, клекна, с два пръста стисна бузите на падналия.
— Кой те прати?
— От бедност, господине — изхриптя раненият, краката му конвулсивно ритаха паважа. — Ще извиняваш.
Ахимас притисна лицевия нерв, остави падналия да се погърчи от болка и повтори въпроса:
— Кой?
— Пусни ме… пускай… катил — рече хрипливо раненият и пак зарита земята. — Умирам…
— Кой? — потрети Ахимас и му натисна окото.
От устата на умиращия ведно със стона рукна струя кръв.
— Миша — едва чуто избълбука гласът му. — Миша Малкия… Пусни! Боли…
— Кой е тоя Миша? — притисна той по-силно.
И сбърка. Несполучилият убиец бездруго доживяваше последните си мигове.
Стонът мина в гъргорене, кръвта бликна буйно по брадата му. Ясно беше, че повече нищо не може да каже. Ахимас се изправи. Свирката се чуваше съвсем наблизо.
До следобеда беше премислил всички варианти и взе решението.
И така, отначало му открадват чантата, после се опитват да го убият. Свързани ли са тези две неща помежду си? Определено. Който го причакваше под арката, е знаел кога и по кой път ще мине.
Значи: 1) следили са го още когато проверяваше маршрута и са го следили много хитроумно — изобщо не е забелязал; 2) някой е бил съвсем наясно за заниманията му през нощта; 3) чантата е откраднал човек, който е знаел със сигурност, че Соболев повече няма да се върне в стаята — иначе защо ще има грижата да заключва отново сейфа и да излиза през прозореца — нали Соболев така или иначе щеше да открие липсата?
Въпрос: кой е знаел и за операцията, и за чантата?
Отговор: само мосю NN и неговите хора.
Ако просто се бяха опитали да го убият, за Ахимас щеше да е обидно, но разбираемо.
Обидно, защото той, професионалист от най-висша класа, неправилно е оценил ситуацията, сбъркал е, оставил се е да го измамят.
Разбираемо, защото при такава важна и опасна акция изпълнителят, естествено, трябва да се премахне. Самият Ахимас на мястото на поръчителя щеше да постъпи по същия начин. Тайният императорски съд може и да е блъф. Но доста на ниво, дори печеният господин Велде се подмами.
Та всичко щеше да е разбираемо и дори нямаше да е чудно, ако не беше изчезналата чанта.
Мосю NN — и кражба с взлом? Абсурд. Да вземат милиона, но да оставят архива на заговорниците? Невероятно. А да си представи, че звероподобният убиец някак е свързан с NN или с „барон Фон Щайниц“, беше съвсем изключено.
„Катил“ го беше нарекъл майсторът брадвар. Май на апашки жаргон това изразява висша степен на презрение — убиец, ама в смисъл на тъп уличен главорез.
Тогава онзи с бил апаш? Персонаж от прословутата Хитровка?
По маниер и вид май беше точно такъв. А на NN дори кочияшът му беше със стойка на офицер. Нещо не пасваше.
Ахимас се опита да разнищи случая от другия край, тъй като нямаше достатъчно информация за аналитична преценка. Щом изходните данни са неясни, да видим какви са целите.
Какво трябва да направи?
1) Да разчисти след операцията.
2) Да намери чантата.
3) Да види сметката на този или тези, които играят нечестно срещу него.
Точно в тази последователност. Отначало да се подсигури, после да си върне своето, накрая възмездието за десерт. Но десертът е задължителен — въпрос на принцип и професионална етика.
В практическо изпълнение тези етапи се свеждат до следното:
1) Да премахне Ванда. Жалко, разбира се, но няма как.
2) Да издири тайнствения Миша Малкия.
3) Чрез въпросния Миша Малкия може да си осигури и десерта. Някой в лагера на мосю NN поддържа странни познанства.
Премислил цялата програма, Ахимас се обърна и заспа.
Изпълнението на първа точка се предвиждаше за тази вечер.
11.
Влезе В жилището на Ванда, без никой да го забележи. Както и очакваше, певицата още не се беше прибрала от „Алпийска роза“. Между будоара-гостна и антрето имаше малка гардеробна стаичка с окачени вътре рокли и купища кутии с обувки и шапки. Разположението й беше просто идеално: с врата към будоара и друга към антрето.
Ако Ванда си дойде сама, всичко ще стане бързо, без усложнения. Тя ще отвори вратата, за да се преоблече, и в същата секунда ще умре, без изобщо да е разбрала какво става. Ахимас никак не искаше тя да се мъчи в предсмъртен ужас или болка.
Беше обмислил кое ще е по-уместно — нещастен случай или самоубийство — и се спря на самоубийство. Млада дама от вида на леките жени може да има какви ли не причини да посегне на живота си.
Улесняваше го, че Ванда не ползваше услугите на камериерка. Ако си свикнал да живееш сам, с по-удобно без слуги — знаеше го от собствен опит. На остров Санта Кроче прислугата ще живее отделно, ще им построи къща възможно по-далеч от графските покои. Потрябват ли му — ще ги вика.
Ами ако Ванда не се прибере сама?
Е, самоубийството ще стане двойно. Те са модни сега.
Чу се звук от отключване на вратата, леки стъпки.
Сама е.
Сети се с какъв глас му каза: „Нали няма да ме излъжеш, Коля?“, и се смръщи. В същия миг вратата на гардеробната се открехна откъм будоара, тънката й ръка дръпна от закачалката китайски копринен халат с дракони.
Изпусна момента. Ахимас погледна през пролуката. Ванда стоеше пред огледалото, без да си свали роклята, и държеше халата в ръка.
Три беззвучни крачки — и всичко ще свърши. Тя само ще види в огледалото изникналата фигура зад себе си.
Той открехна вратата още малко и веднага се дръпна назад — кратко дрънна електрическият звънец.
Ванда излезе в антрето, размени с някого няколко думи и се върна в гостната, разглеждайки някакво картонче. Визитна картичка?
Сега тя стоеше полуизвърната към него и той видя как трепна лицето й.
Почти веднага на врата пак се звънна.
Пак не можа да чуе какво се говори в антрето, защото вратата от тази страна беше затворена. Но Ванда и късният гост почти веднага влязоха в гостната, тъй че Ахимас можеше не само да чува, но и да вижда всичко.
И тогава съдбата му сервира неочакван сюрприз. Когато посетителят — строен млад мъж в моден сюртук — влезе в осветения от абажура кръг, Ахимас веднага го позна. През изминалите години лицето му се беше променило, възмъжало, беше загубило юношеската мекота, но той несъмнено беше същият човек. Ахимас завинаги запечатваше в съзнанието си външността на „обектите“, задържаше в паметта си чертите им до най-дребните детайли, а това лице съвсем пък не би могъл да забрави.
Беше стара история, от онзи интересен период, когато Ахимас работеше на постоянен договор с една организация на име „Азазел“. Бяха много сериозни господа и плащаха по най-висша категория, но романтици. Например преди всяка акция трябваше да произнася думата „Азазел“. Сантименти. Но Ахимас спазваше смешното им условие — договорът си е договор.
Беше му неприятно да види красавеца брюнет. Най-вече задето още диша и ходи по земята. През цялата си професионална кариера Ахимас беше имал само три неуспешни акции и сега виждаше живото напомняне за една от тях. Грехота е да се кахъри, три неудачи за 20 години работа си е много висока резултатност. Но настроението му, и без това лошо, се развали съвсем. Как се казваше този младок? Нещо с „Ф“…
— На картичката ви, господин Фандорин, пише „Аз всичко знам.“ Кое всичко? Кой сте вие всъщност? — неприязнено попита Ванда.
Да, Фандорин, така се казваше. Ераст Петрович Фандорин. Гледай ти, сега бил чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора.
Ахимас внимателно слушаше разговора в стаята и се опитваше да разбере какво означава тази неочаквана среща. Той знаеше: подобни неща не стават случайно, те са някакъв съдбовен знак. Но за хубаво или за лошо?
Професионалният перфекционизъм му подсказваше да убие брюнета, макар че онази поръчка беше приключила преди много години, а самите поръчители бяха изчезнали безследно. Всяка работа трябва да се върши докрай. От друга страна, непрофесионално беше да се поддава на емоциите. Нека господин Фандорин върви по пътя си. В края на краищата по онова време Ахимас нямаше нищо лично срещу него.
Чиновникът обърна разговора в най-опасната насока — за „шато икем“-а, и Ахимас вече беше на път да си промени мнението: никъде няма да си тръгне оттук господин Фандорин. Но сега пък го учуди Ванда — тя не спомена изобщо рязанския търговец и удивителната му осведоменост относно вкусовете на покойния герой. Смени темата. Какво ли значеше това?
Скоро брюнетът си тръгна.
Ванда седеше до масата, закрила с длани лицето си. Сега можеше съвсем лесно да я убие, но Ахимас се поколеба.
Защо да я убива? Тя издържа разпита, не издаде нищо. Щом властите са толкова проницателни, че са разплели самодейната конспирация на Соболевата свита и са стигнали до мадмоазел Ванда, по-добре засега да я остави на мира. Внезапното самоубийство на свидетелката ще изглежда съмнително.
Ахимас сърдито тръсна глава. Какво ли се самозалъгва, не му е в стила. Просто си търси оправдание да я остави жива. Тъкмо сега самоубийството на неволната виновница за националната трагедия ще изглежда съвсем обяснимо: разкаяние, нервност, страх от възможните последици. Стига е протакал, хайде!
И пак дрънна звънецът.
Каква е тая върволица!
Посетителят пък се оказа отново познат, само че не стар познайник като Фандорин, а нов. Германският резидент Ханс-Георг Кнабе.
Още от първите му думи Ахимас наостри слух.
— Не съм доволен от вас, фройлайн Толе.
А сега де! Ахимас слушаше и не вярваше на ушите си. Какъв „препарат“? Ванда е имала заповед да отрови Соболев? „Бог пази Германия“? Глупости! Или е невероятно стечение на обстоятелствата, от което трябва да се възползва?
Щом немецът си тръгна, Ахимас излезе от укритието си. Ванда се върна в стаята и отначало не разбра, че в ъгъла има някой, а като го видя, се хвана за сърцето и тихо възкликна.
— Германска агентка ли сте? — с любопитство попита той, готов да й затисне устата, ако понечи да вика. — Заблуждавали сте ме?
— Коля? — измънка тя и закри с длан устата си. — Подслушвал ли си? Кой си ти?… Кой сте вие?
Той нетърпеливо тръсна глава, сякаш да отпъди муха.
— Къде е този препарат?
— Как влязохте? Защо? — бъбреше тя, сякаш не чуваше въпросите му.
Ахимас я хвана за раменете, накара я да седне. Тя го гледаше с ужасени очи, в зениците й светеха два малки абажура.
— Какъв е този чудноват разговор, мадмоазел? — каза той и седна срещу нея. — Само въпроси и никакви отговори. Някой трябва да започне пръв. Добре, нека съм аз. Попитахте ме три неща: кой съм, как съм влязъл и защо. Отговарям. Аз съм Николай Николаевич Клонов. Влязох през вратата. А защо — мисля, че е ясно. Възложих ви ангажимент с цел да доставите наслада на прочутия ни земляк Михаил Дмитриевич Соболев, а той не само че не се наслади, ами се гътна. Това не трябва ли да се обсъди? За мен като търговец сделката е нередна. Какво да кажа в дружеството? А и парите отидоха.
— Ще ви върна парите! — веднага отговори Ванда и понечи да стане.
— Какви пари — спря я Ахимас. — Постоях тук, послушах за какво си говорите с вашите гости и гледам — съвсем друга излиза работата. Значи вие с господин Кнабе сте имали своя си игра. Настоявам да ми кажете какво направихте с народния герой, мадмоазел.
— Нищо. Кълна се! — тя скочи, отиде до шкафчето и извади нещо. — Ето шишенцето, което ми даде Кнабе. Виждате, че с пълно. А чужди игри не играя.
По лицето й се стичаха сълзи, но тя не гледаше нито умолително, нито жалостиво. Наистина необикновена жена! Не захленчи, макар че бе изпаднала наистина в ужасна безизходица: притиска я руската полиция, притиска я немското разузнаване, притиска я и той, Ахимас Велде, който май е по-ужасен от всички полиции и разузнавания, взети заедно. Само дето тя не го знае. Той погледна напрегнатото й лице. Или се досеща?
Ахимас разклати шишенцето, погледна го срещу светлината, помириса го. Очевидно е най-вулгарен цианкалий.
— Мадмоазел, разкажете ми всичко. Откога сте свързана с немското разузнаване? Какво ви е възложил Кнабе?
Забеляза у нея някаква непонятна промяна. Ванда вече не трепереше, сълзите й бяха секнали, а в очите й се появи онова особено нещо, което беше открил, когато снощи тя го попита не му ли е криво да я дава на друг.
Тя седна по-близо, на страничната облегалка на неговото кресло, сложи ръка на рамото му. Гласът й беше тих, уморен.
— Разбира се, Коля. Ще ти разкажа всичко. Кнабе е германски шпионин. Трета година идва при мен. Тогава бях тъпачка, исках час по-скоро да събера парите, а той плащаше щедро. Не за любов — за сведения. При мен идват много мъже, повечето са големи клечки. Случват се и много големи — като твоя Соболев. А в леглото на всеки мъж му се развързва езикът — тя прокара пръст по бузата му. — На човек като теб надали. Но такива сте малко. Мислиш, че само в леглото съм спечелила петдесетте си хиляди? Не, мили, аз съм придирчива, трябва да харесам мъжа. Случвало се е и Кнабе да ме предложи на някого нарочно. Както ти на Соболев. Опитах се да протестирам, но той веднага ме укроти. Първо сладко ми нареждаше. Защо ви е да живеете в Русия, фройлайн, вие сте германка, имате си родина. Тя няма да забрави предаността ви, там ви чакат почит и безопасност. Тук винаги ще сте кокотка, макар и с пари, а в Германия никой няма да знае за миналото ви. Щом пожелаете, ще ви помогнем да заживеете там волно и комфортно. А после запя друга песен: за дългата ръка и за това, че правото на немско поданство трябва да се заслужи. Вече не им искам проклетото поданство, но няма къде да мърдам. Държи ме в юмрука си. Може и да ме убие. Без да му мигне окото. За обица на останалите. Защото той има и други такива като мен — Ванда потръпна, но веднага отметна безгрижно коси. — Завчера, щом чу за Соболев — аз самата му разказах като последна глупачка, исках да се похваля, — и взе да ме тормози. Заразправя, че Соболев е смъртен враг на Германия и че имало някакъв военен заговор. Ако не бъдел премахнат, щяло да се стигне до голяма война, а Германия още не била готова. Каза: „Аз се чудя как да го пипна този вандал, а той направо ми идва на крака. Това е Божията промисъл!“ И ми донесе шишенцето с отрова. Обещаваше ми златни планини — а аз не и не! Тогава взе да ме заплашва. Стана бесен. Реших да не споря с него и му обещах. Но не съм сипвала отрова на Соболев, честна дума. Той просто умря, пръсна му се сърцето. Коля, повярвай ми. Аз съм лоша, цинична, продажна, по не съм убийца.
Сега в зелените й очи се четеше молба, но не и унижение. Горда жена. Обаче не можеше да я остави жива. Жалко.
Ахимас въздъхва и сложи дясната си ръка на голата й шия. Палецът му беше на артерията, средният пръст — на четвъртия прешлен, точно под черепа. Оставаше силно да стисне и тези ярки очи, които го гледаха така доверчиво от горе на долу, ще се замъглят и ще угаснат.
Но стана нещо неочаквано — изведнъж самата Ванда обгърна шията му, притегли го към себе си и притисна гореща буза в челото му.
— Ти ли си? — прошепна тя. — Теб ли толкова дълго чаках?
Ахимас гледаше бялата й нежна кожа. Чувстваше се странно.
12.
Когато си тръгна на разсъмване, Ванда спеше дълбоко, леко отворила уста като дете.
Ахимас постоя минутка над нея, нещо го стегна отляво в гърдите. После безшумно излезе.
Тя няма да издаде, си мислеше, докато излизаше на „Петровка“. Щом вчера не каза на Фандорин, сега вече съвсем. Няма нужда да я убива.
Но му тежеше на душата: недопустимо е да смесва работата с личните неща. По-рано никога не беше си го позволявал.
„А Евгения?“ — напомни му глас, който идваше от същото място в душата му. Явно му е време вече да се оттегли от занаята.
Това, което се случи тази нощ, никога няма да се повтори. С Ванда повече никакви контакти.
Кой може да свърже търговеца Клонов, довчера клиент на „Метропол“, с певицата от ресторант „Алнийска роза“? Никой. Може би само келнерът Тимофей. Почти изключено, но по-добре да не рискува. Така ще бъде на чисто, а няма да му отнеме много време.
Гласът прошепна: „Келнерът ще умре, за да остане жива Ванда.“
Нищо, затова пък с Кнабе май стана добре. Господин Фандорин снощи сигурно се е сблъскал с резидента, когато си тръгна от Ванда. Понеже е буден и съобразителен детектив, не може да не се заинтересува от късния гост. Може също така да се предположи, че истинската дейност на хер Кнабе е добре известна на руските власти. Резидентът на разузнаването е видна фигура.
Очертава се чудесна маневра, която да отклони разследването в безопасна насока.
„И Ванда ще се отърве“ — допълни безмилостно проницателният глас.
Ахимас се качи на тавана срещу неговия дом. Удобно място за наблюдение с добра видимост към третия етаж, където живееше резидентът.
За късмет денят се случи топъл. Още към осем часа покривът над него се напече и стана задушно, но Ахимас беше нечувствителен към дребните неудобства — затова пък прозорците на Кнабе бяха широко отворени.
Всичките му придвижвания от стая в стая се виждаха като на длан: ето, обръсна се пред огледалото, пи кафе, прегледа вестниците, отбелязваше нещо в тях с молив. Бодрите му движения и изразът на лицето (наблюдаваше го през бинокъл с дванайсетократно увеличение) подсказваха, че господин Кнабе е в прекрасно настроение.
Малко след десет той излезе от входа и тръгна в посока към Петровските врата. Ахимас го последва. По външен вид приличаше на писар или продавач: каскет с пречупена лачена козирка, дълъг сюртук, прошарена козя брадичка.
Енергично размахвайки ръка, Кнабе за няма и петнайсетина минути стигна до пощата. Вътре в сградата Ахимас намали дистанцията и когато резидентът стигна до гишето за телеграми, се беше наредил зад него.
Резидентът весело поздрави служителя, който явно много пъти беше приемал депешите му, и протегна листа.
— Какво винаги за Берлин, „Кербел унд Шмит“. Борсовите котировки. Само че — усмихна се — ще бъдете ли тъй любезен, Пантелеймон Кузмич, да не я давате на Сердюк като миналия път. Че Сердюк ми сбърка две цифри, смени им местата, после си имах неприятности с шефовете. Направете ми услуга, дайте я на Семьонов той да я прати.
— Добре, Иван Егорич — весело отговори и служителят. — Както кажете.
— Очаквам бърз отговор, пак ще дойда — каза Кнабе, плъзна поглед по лицето на Ахимас и се запъти към изхода.
Сега вървеше спокойно като на разходка. Движеше се по тротоара и лекомислено си свиркаше. Веднъж много професионално провери дали не го следят — но по-скоро по навик. Нямаше вид на човек, който подозира наблюдение.
А всъщност го следяха, и то доста успешно. Ахимас отначало не беше забелязал. Но един занаятчия на отсрещната страна прекалено подробно проучваше витрините на скъпи магазини, които по никакъв начин не отговаряха на възможностите му. Ясно — гледа отражението в стъклата. А отзад на около петдесет крачки бавно пълзеше файтон. Веднъж му викнаха — отказа, втори път — пак. Интересна работа.
Явно господин Фандорин снощи наистина не си е губил времето.
Ахимас взе мерки да промени външния си вид. Влезе в някакъв вход, рязко отлепи брадата, сложи си очила с обикновени стъкла, хвърли каскета и обърна сюртука наопаки — опакото се оказа чиновнически мундир с отпрани петлици. Влезе писар, след десет секунди излезе пенсиониран чиновник.
Кнабе не беше се отдалечил много. Стоеше пред огледалната врата на френска сладкарница, после влезе вътре.
Ахимас подире му.
Резидентът ядеше с наслада крем брюле и пиеше минерална вода. Изведнъж на съседната маса се появи млад мъж с летен костюм и много живи очи. Заразглежда модно списание, но току вдигаше очи от страниците. Одевешният файтон спря пред вратата. Занаятчията обаче беше изчезнал. Здраво са го налегнали тия момчета. Още по-добре. Само да не го арестуват. Не би трябвало — иначе защо ще го следят. Искат да засекат контактите му. А Кнабе очевидно няма никакви контакти, щом общува телеграфически с Берлин.
Резидентът остана дълго време в сладкарницата. Яде сладолед, яде марципан, пи какао, после си поръча сладолед тути фрути. Чудесен апетит. Младият копой бе сменен от друг, по-възрастен. Вместо единия файтонджия отпред спря друг, който също упорито не желаеше да качва никого.
Ахимас реши да не им се набива повече на очи и си тръгна пръв. Настани се в пощата и зачака. По пътя слезе в по-долна социална група — свали сюртука, извади ризата от панталона и я препаса с колан, махна очилата, на главата си нахлупи сукнен калпак.
Когато се появи Кнабе, той тъкмо беше на гишето, мърдаше усърдно устни и изписваше думите върху бланка.
— Речи ми, синко — обърна се към служителя, — верно ли утре ша стигне?
— Казах ти, още сега ще стигне — снизходително отговори онзи. — Ама пиши кратичко, туй да не е писмо, ще се охарчиш до шушка. Иван Егорич, имате телеграма.
Ахимас с престорено възмущение погледна розовобузестия шваба и хвърли едно око на подадения лист.
Кратък текст и колонки цифри — уж котировки на някакви си акции. М-да, грубовато работят в Берлин. Подценяват руската жандармерия.
Кнабе само погледна депешата и си я мушна в джоба. Сега сигурно ще се прибере вкъщи да я разшифрова.
Ахимас прекрати следенето и се върна на таванския си наблюдателен пункт. Резидентът вече си беше вкъщи, сигурно е взел файтон (ако не и онзи същия!). Седеше до масата, прелистваше някаква книга и вписваше нещо на листа.
После стана интересно. Движенията му се ускориха. Той няколко пъти нервно потри чело. Хвърли книгата на пода, стисна с ръце главата си. Скочи, заобикаля из стаята. Пак прочете записаното.
Получената вест очевидно не беше никак приятна.
Стана още по-интересно. Резидентът притича до някакво място в дъното, върна се с револвер.
Седна пред огледалото. На три пъти вдигна оръжието до слепоочието си, един път налапа цевта.
Ахимас поклати глава. Колко чудесно. Направо приказно. Хайде, застреляй се.
Какво ли са му съобщили от Берлин? Впрочем ясно. Проявената от резидента самоинициатива не е получила одобрение. Меко казано. Кариерата на въображаемия генералски убиец е погубена безвъзвратно.
Не, не се застреля. Свали ръката с револвера. Пак се защура из стаята. Прибра револвера в джоба си. Жалко.
Какво е ставало после в жилището му Ахимас не видя, защото Кнабе затвори прозорците.
Около три часа му се наложи да наблюдава слънчевите отблясъци в стъклата. Ахимас поглеждаше копоя, който потропваше долу и си представяше как ще изглежда замъкът, който скоро ще вдигне на най-високата скала на остров Санта Кроче. Той ще наподобява крепостите, които пазят кавказките планински аули, но на горната площадка непременно ще има градина. Палмите, разбира се, ще трябва да са в качета, но за зелените храсти е хубаво да има тревна настилка, може да се наредят чимове.
Тъкмо решаваше проблема за поливането на висящата градина, когато Кнабе излезе от сградата.
Пръв се усети копоят — отскочи от вратата и изчезна зад ъгъла, а след секунда на вратата се появи самият резидент. Той застана долу и нещо зачака. Скоро се разбра какво.
Откъм безистена се зададе едноместна каляска с кулест кон. Кочияшът скочи от капрата и даде юздите на Кнабе, онзи пъргаво се качи и кулестият потегли в тръс.
Изненада. Кнабе изчезваше от полезрението и нямаше как да го проследи. Ахимас грабна бинокъла и успя да го види как си слага рижа брада. Какво ли с намислил?
Но копоят остана спокоен. Той изпрати каляската с поглед, записа нещо в едно бележниче и си тръгна. Сигурно знаеше къде и защо отива Кнабе.
Добре, щом резидентът потегли с празни ръце, значи ще се върне. Време е за подготовка на операцията.
След пет минути Ахимас беше в квартирата му. Подробно разгледа. Откри две скривалища. В едното — малка химическа лаборатория: симпатическо мастило, отрови, цяла стъкленица нитроглицерин (да не се кани да взриви Кремъл?). В другия — няколко револвера и пари, на вид около трийсет хиляди, книга с логаритмични таблици — вероятно ключ за шифъра.
Ахимас не докосна нищо — остави скривалищата за жандармеристите. Кнабе за съжаление беше изгорил разшифрованата депеша — в умивалника видя останки от пепелта.
Оказа се, че жилището няма заден вход. Лошо. Прозорецът на коридора излизаше към покрива на пристройката. Ахимас прескочи, разходи се по трополящата тенекия и се убеди, че от покрива няма къде да иде. Улукът беше ръждясал, по него не можеше да се спусне. Ясно.
Върна се до прозореца, седна и се настрои за дълго чакане. След девет, когато дългият летен ден вече притъмняваше, иззад ъгъла излетя познатата каляска. Кулестият се носеше с всичка сила, от устата му капеха парцали пяна. Кнабе караше стоешком, бясно въртеше камшика.
Преследват ли го?
Не, май не се задава никой друг.
Резидентът хвърли юздите и хлътна във входа.
Така.
Ахимас се скри на предварително избраното място — зад закачалката в антрето. В ръката си държеше остър нож, който беше взел от кухнята.
Жилището беше подготвено — всичко нагоре с краката, чекмеджетата измъкнати, дори пухените юргани разпрани. Груба имитация на грабеж. Господин Фандорин трябва да стигне до заключението, че хер Кнабе е бил очистен от своите, които доста непохватно са инсценирали взломно престъпление.
Самата операция му отне секунди.
Щракна ключалката, Кнабе успя да притича няколко крачки в тъмното антре и умря, без да разбере какво му се случва.
Ахимас внимателно се огледа — чисто ли е наоколо — и излезе на стълбите.
Долу хлопна врата, чу се говор. Някой се втурна нагоре. Лошо.
Той отстъпи назад. Май тресна вратата доста силно.
Имаше четвърт минута, не повече.
Отвори прозореца в дъното на коридора и пак се скри зад закачалката.
Буквално в следващия момент някакъв човек нахълта в жилището. Търговец на вид.
В ръката му мярна револвер херщал-агент. Хубава машинка. И Ахимас навремето използваше такъв. „Търговецът“ застина над бездиханното тяло, после точно според замисъла му прескочи през отворения прозорец на покрива.
На стълбището беше тихо. Ахимас безшумно се измъкна.
Оставаше само да приключи с келнера от „Метропол“ и първа точка от плана му можеше да се смята за изпълнена.
13.
За да пристъпи към втора точка, трябваше да си поразмърда мозъка.
През нощта Ахимас лежеше в стаята си в „Троица“, гледаше тавана и размишляваше.
Така, разчистването мина успешно.
Келнерът с премахнат. Полицията не го притесняваше — немската следа щеше да й отнеме доста време.
Време е да си потърси хонорара.
Въпросът е как да намери бандита, известен като Миша Малкия.
Какво знае за него?
Сигурно е главатар на банда — щом първо го проследиха, после пратиха убиец.
Засега само толкова.
А взломаджията, който е откраднал чантата — какво знаем за него? Нормален мъж не може да се провре през прозорчето. Да не е дете? Не, дете няма как така сръчно да отвори сейфа, трябва си опит. Цялата работа е свършена много прецизно, без счупени стъкла, без следи от взлом, дори сейфът е надлежно заключен. Значи не е дете, а дребен мъж. Миша е Малкия. Възможно е той и касоразбивачът да са едно и също лице. Тогава чантата е у въпросния Миша.
Извод: дребен сръчен мъж, наричан Миша Малкия, умее да отваря сейфове и оглавява шайка.
Не е малко.
Сто на сто в Хитровка добре познават такъв виден специалист.
Но именно затова ще е трудно да го открие. Няма смисъл да се прави на апаш — трябва да познава навиците им, жаргона, маниерите. По-добре да се престори на „катил“, който се нуждае от услугите на опитен касоразбивач.
Да речем, продавач, който си мечтае тайно да провери какво съдържа сейфът на собственика.
В неделя сутринта, преди да отиде в Хитровка, Ахимас не се сдържа — сви на „Мясницка“, за да погледа погребалната процесия.
Зрелището беше внушително. Нито една акция през цялата му дългогодишна практика не бе постигала такъв впечатляващ резултат.
Ахимас стоеше в жалеещата и кръстеща се тълпа и се чувстваше главен герой в това грандиозно представление, негов невидим център.
Беше ново, опияняващо чувство.
Ето зад катафалката важен генерал язди врана кобила. Надменен, надут. Сигурен е, че той е звездата от първа величина в този спектакъл.
А подобно на всички останали е само кукла. Истинският кукловод скромно стоеше на тротоара, невидим сред морето от лица. Никой не го познаваше, никой не го поглеждаше, но съзнанието, че той единствен е в главната роля, го омайваше по-силно от всякакво питие.
— Лично Кирил Александрович, братът на императора — каза някой за ездача. — Хубав мъж.
Внезапно жена в черно блъсна жандармериста от кордона и се хвърли към катафалката.
— На кого ни оставяш, бащице! — взе да вие тя, приведена към червеното кадифе.
От гръмкия й вопъл арабската врана кобила на великия княз се стресна, разду ноздри и се изправи на задните си крака.
Един от адютантите се спусна да я хване, но Кирил Александрович със звънлив властен глас го спря:
— Назад, Неплюев! Дръпни се! Аз сам!
С лекота се задържа в седлото и веднага умири кобилата. Тя с нервно пръхтене се дръпна леко встрани, но веднага изравни крачка. Истеричната оплаквачка бе прибрана обратно в тълпата и малкият инцидент отшумя.
Не и за Ахимас — настроението му падна. Той вече не се чувстваше кукловод в театър на марионетки.
Гласът, заповядал на Неплюев да се дръпне, му беше добре познат. Който веднъж го е чул, не може да го сбърка.
Каква неочаквана среща, моето NN.
Ахимас изпроводи с очи стройния конник с кавалергардски мундир. Ето кой е истинският кукловод, ето кой дърпа конците. А кавалер Велде, бъдещият граф Санта Кроче, е просто част от реквизита, нищо повече. Добре, както и да е.
Прекара целия ден в Хитровка. И тук отекваше погребалният звън на всички камбани, но местните не се интересуваха от „чистия“ град, който оплакваше някакъв генерал. Тук, като в капка мръсна вода, гледана под микроскоп, гъмжеше свой си потаен живот.
Беше се докарал като продавач и на два пъти се опитаха да го ограбят, три пъти му бръкнаха в джоба, единия път успешно — неусетно му срязаха с нещо остро горната дреха и му измъкнаха кесията. Носеше съвсем малко пари, но този майсторлък го впечатли.
Дълго време не му провървя в издирването на касоразбивача. Почти не успяваше да завърже приказка с местните обитатели, а дори да се получеше, му предлагаха други — ту някакъв Кирюха, ту Фокусника, ту Колша Гимназиста. Чак към четири-пет следобед чу името на Миша Малкия.
Стана така. Ахимас седеше в „Сибир“, кръчма, в която се събираха спекуланти и по-заможни измежду професионалните просяци, и си приказваше с един перспективен дрипльо. Очите му местеха мълниеносно фокуса си, нещо характерно само за крадците и прекупвачите на плячката им.
Ахимас черпеше събеседника си със смрадлива водка, правеше се на лукав, но простоват продавач от галантерия на „Тверской“. Когато спомена, че сейфът на собственика е пълен с пари и ако има вещ майстор, който да го научи как да отваря ключалката, като нищо може веднъж-дваж седмично да си взима на дребно по сто-двеста рубли, без никой да разбере, дрипльото присви очи — плячката сама му се навираше в ръцете.
— Миша ти трябва — уверено рече експертът, — той ще ти свърши идеално работа.
Ахимас го погледна недоверчиво:
— Ама читав човек ли е? Да не е някой пунгаш?
— Кой, Миша Малкия? — очите на дрипльото се изпълниха с презрение. — Ти си пунгаш! Виж к’во, чиче, довечера се отбий в „Каторгата“, там Мишините момчета всяка вечер пируват. Аз ще имам грижата да те препоръчам. Ела, ще ти се зарадват — и погледът му блесна, явно се надяваше да прибере от Миша добър дял за тая тлъста далавера.
Заседна в „Каторгата“ от ранна вечер. Яви се там вече не като продавач, а като сляп просяк — опърпан цървулан, в очите си сложи ципи от волски мехур. През тях виждаше като в мъгла, но пък наистина изглеждаше като с кьорави гледци. Ахимас от опит знаеше, че слепите не будят подозрение у никого и не привличат вниманието. Ако си седиш кротко, изобщо престават да те забелязват.
И той кротуваше. Не се мъчеше нещо да види, по-скоро се вслушваше. На една от масите се беше събрала компания явни бандити. Може да бяха от Мишината банда, но сред тях не откри дребен и слаб.
Събитията започнаха, когато зад мътните прозорчета притъмня.
Отначало Ахимас не обърна внимание на поредните посетители. Влязоха двама: вехтошар и кривокрак киргизец с лекьосан халат. След минута се появи още един — превит гърбушко. През ум не му мина, че са детективи. Не може да се отрече на московската полиция — добре работи. Обаче бандитите някак ги разпознаха.
Всичко стана много бързо. Както си беше тихо и мирно, изведнъж двамата — вехтошарят и киргизецът — паднаха мъртви, гърбушкото се свлече, а един от бандитите се въргаляше по пода и квичеше с гнусен глас, сякаш се преструваше.
Скоро се появи и онзи, когото чакаше. Бърз нервняк, конте с европейско облекло, но панталонът му втъкнат в ботушки от шевро, лъснати до огледален блясък. Този криминален типаж му беше много добре познат и според собствената му класификация се отнасяше към рода „невестулки“, дребен хищник, но опасен. Странно, че Миша Малкия е стигнал до такова видно положение в московските криминални среди. „Невестулките“ обикновено стават провокатори и двойни агенти.
Нищо, скоро ще се изясни какво представлява.
Отнесоха убитите агенти зад тезгяха, замаяния гърбушко също го замъкнаха нанякъде.
Миша и неговите главорези се върнаха на масата, започна се ядене и пиене. Онзи, дето квичеше, скоро млъкна, но това събитие мина незабелязано. Чак след половин час си спомниха за него и пиха за „Бог да прости Сеня Къшея“, а Миша Малкия с тънък глас произнесе прочувствено слово, пълно с думи, които Ахимас не разбра. С уважение наричаше покойния „кадемлия панта“, останалите кимаха. Опелото свърши бързо. Издърпаха и Къшея за краката при убитите агенти и пирушката продължи.
Ахимас се мъчеше да не изпусне нито дума от приказките им. И колкото повече ги слушаше, толкова повече се убеждаваше, че апашите не знаят нищо за отмъкнатия милион. Значи Миша е действал сам, без аверите.
Нищо, сега му е в ръцете. Само трябва да изчака удобен момент за разговор на четири очи.
На зазоряване, когато кръчмата се опразни, Миша стана и високо заяви:
— Аре стига си чесахме езиците. Вие както щете, аз отивам да си легна с Фиска. Само първо да вървим да си поприказваме с фантето.
И цялата банда с хилене изчезна зад тезгяха и някъде надолу.
Ахимас се огледа. Кръчмарят отдавна спеше в някаква ниша, от посетителите бяха останали само двама — мъж и жена, пияни до козирката. Сега е моментът.
Зад тезгяха видя неосветен коридор, по-нататък смътно тъмнееше квадратен отвор и оттам се чуваха приглушени гласове. Някакво подземие ли е?
Ахимас извади ципата от едното си, око. Предпазливо надникна. И петимата бандити бяха там.
Петима са множко. Трябва да изчака, докато довършат мнимия гърбушко, и когато тръгнат да излизат, да ги избие един по един.
Но всичко стана другояче.
Агентът се оказа кораво момче. Ахимас никога не беше виждал такава похватност. „Гърбавия“ за секунди се оправи с цялата шайка. Без да става, на два пъти посегна с двете ръце и двама от апашите се хванаха за гърлата. Ножове ли метна по тях? На другите двама им строши черепите с много интересно приспособление — дървена пръчка със синджир. Гледай ти! — колко просто, а какъв ефект.
Но още повече го възхити ловкостта, с която „гърбавия“ проведе разпита. Сега Ахимас знаеше всичко необходимо. Той се спотаи в тъмното и проследи в здрачния лабиринт детектива и неговия пленник.
Те влязоха в някаква стая и след минута оттам екнаха изстрели. Кой е победителят?
Ахимас беше сигурен, че не е Миша. Ако е така, няма никакъв смисъл да се бута в куршумите на ловкия агент. По-добре да го причака в коридора. Не, прекалено тъмно е. Може да сбърка и да не го уцели смъртоносно.
Ахимас се върна в кръчмата и легна на една от пейките.
Почти веднага се появи оправният агент, и то за радост — с чантата. Да стреля или да изчака? Но „гърбавият“ беше с револвер в ръка. Реакциите му са мълниеносни, ще вземе да стреля при първо помръдване. Ахимас присви окото без ципата — това да не е познатият му херщал? А човекът да не е „търговецът“, дето беше у Кнабе?
Събитията продължаваха с мълниеносна скорост. Агентът арестува кръчмаря, намери хората си и един от тях, киргизецът, дори се оказа жив.
Интересна подробност: докато „гърбавият“ му превързваше с пешкир строшената глава, двамата си приказваха на японски. Чудеса наистина — японец в Хитровка. Звуците на този гъргорещ език му бяха познати покрай една поръчка за Хонгконг, изпълнена преди три години. Агентът наричаше японеца Маса.
Сега, когато маскираният детектив вече не си преправяше гласа на старческо хриптене, тембърът му се стори познат. Заслуша се по-внимателно — май е господин Фандорин. Брей че сръчен човек! Такива са рядкост.
И Ахимас окончателно реши, че няма нужда да рискува. С подобен субект се иска повишена предпазливост. Още повече, че агентът изобщо не си позволяваше да се отпусне, озърташе се на всички страни и държеше херщала в ръка.
Тримата — Фандорин, японецът и вързаният кръчмар — излязоха навън. Ахимас ги наблюдаваше през мръсното прозорче. Агентът, без да оставя чантата, тръгна да търси файтон, японецът остана да пази арестанта. Кръчмарят се опита да го ритне, но ниският японец злобно изсъска и с едно движение повали на земята якия татарин.
За чантата ще има още да потичам, помисли си Ахимас. Все по някое време господин Фандорин ще се успокои и ще се отпусне. Сега обаче трябваше да провери жив ли е длъжникът му Миша Малкия.
Ахимас бързо прекоси мрачния коридор, дръпна открехнатата врата. Тя водеше към мъждиво осветено стайче. Вътре май нямаше никой.
Отиде до леглото, опипа го — още е топло.
В този миг чу стон откъм ъгъла. Ахимас рязко се обърна и видя свитата фигурка. Миша Малкия седеше на пода и се държеше с две ръце за корема. Той вдигна насълзени очи, устата му се изкриви плачливо, от гърлото му пак се чу тънък жален звук.
— Братко, аз съм — Миша… Ранен съм… Помогни ми… кой си ти, братко?
Ахимас щракна автоматичния нож, наведе се и му преряза гърлото. За по-спокойно. А и за уреждане на сметките.
Притича обратно в кръчмата и си легна на пейката.
Отвън отекна чаткане на копита, скърцане на колела. Фандорин се втурна в кръчмата, сега без чантата. Изчезна в коридора — значи отива за Миша Малкия. Но къде е чантата? Да не я е оставил на японеца? Ахимас рипна.
Не, няма да успее.
Пак си легна, започваше да му идва до гуша. Но не биваше да се оставя на яда — така стават всички грешки.
Фандорин изскочи от тъмния лабиринт, лицето му изкривено, насочва херщала във всички посоки.
Хвърли един поглед на слепия и изскочи от кръчмата.
От улицата долетя гласът му:
— Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското! Ахимас свали и другата ципа. Трябваше да побърза.
14.
Пристигна с каляска пред входа на жандармерията, скочи в движение и нетърпеливо попита часовия:
— Двама наши докараха тук арестант, къде са?
Дежурният хич не се учуди на подвикването на парцаливеца с началнически блясък в очите.
— Направо при негово превъзходителство отидоха. Няма и две минути. А задържаният е в дежурната стая, записват му данните.
— По дяволите задържания! — гневно махна с ръка маскираният. — Трябва ми Фандорин. Значи при негово превъзходителство?
— Тъй вярно. По стълбите и коридора вляво.
— Знам и без теб!
Ахимас изкачи ниските стъпала от фоайето към първия етаж. Погледна вдясно — в дъното на коридора се белееше врата, иззад която се чуваше метален звън.
Ясно, гимнастически салон. Нищо опасно.
Обърна се наляво. Широкият коридор беше празен, само от време на време от кабинетите излизаха делови служители в и без униформи и влизаха в други кабинети.
Дъхът му секна — след дългия низ нелепости и несполуки фортуната най-после се беше смилила. Пред вратата с надпис „Приемна“ клечеше японецът с чантата.
Фандорин сигурно докладваше за нощните събития. Защо е влязъл без чантата? Прави се на интересен, търси ефекта? Тази нощ беше изпълнена със събития, детективът имаше какво да разкаже, така че Ахимас разполага с няколко минутки.
Бавно да се доближи. Да го удари с ножа под ключицата. Да вземе чантата. Да си излезе точно както беше влязъл. Ще стане за секунди.
Внимателно се взря в японеца. Онзи гледаше право пред себе си, прегърнал чантата с две ръце, и приличаше на стегната пружина. Ахимас беше виждал в Хонгконг как японците владеят изкуството на боя без оръжие. Пред тях бледнееха дори победителите в английския бокс и френската борба. Тази тапа с един замах беше сринала на земята якия татарин пред кръчмата. За секунди ли?
Не бива да рискува. Малка грешка, шум — ще наизскачат всички.
Врътна се и бързо стигна дъното на коридора, където звънтяха рапирите. Отвори вратата с надпис „Офицерски гимнастически салон“ и видя десетина души с маски и бели фехтовални дрехи. Мускетари и половина.
А, ето входа за гардеробното помещение.
Свали дрипите и цървулите, облече някакъв мундир, но ботуши си избра по мярка — това е важно. Бързо, бързо.
Докато препускаше в делови тръс обратно по коридора, мярна табелка „Експедиция“. Вътре един чиновник разпределяше пощата.
— За капитан Певцов няма ли кореспонденция? — това име му хрумна в бързината.
— Съвсем не.
— Проверете все пак.
Чиновникът сви рамене и заби нос в книгата за пратките, запрелиства страниците.
Ахимас неусетно дръпна някакъв плик с печати и си го мушна в маншета.
Удари крак пред японеца и му козирува:
— Господин Маса?
Азиатецът скочи, поклони се.
— Идвам по поръчение на господин Фандорин. Фандорин, разбрахте ли?
Японецът се поклони още по-усърдно. Чудесно, май не знае нито дума на руски.
— Ето писменото разпореждане да ми предадете чантата — протегна му плика и едновременно посочи чантата.
Японецът се поколеба. Ахимас изчака, отброявайки секундите. В лявата ръка, скрита зад гърба му, държеше нож. Пет секунди, и ще трябва да го убие. Не може да чака повече.
Пет, четири, три, две…
Японецът се поклони за пореден път, подаде чантата, взе плика с двете ръце и го допря до челото си. Имал още дни да живее…
Ахимас козирува, завъртя се и влезе в приемната. Сега не можеше да си тръгне по коридора — на японеца това можеше да му се види съмнително.
Голямо помещение. Отпред — кабинетът на началството. Фандорин сигурно е там. Отляво — прозорец. Отдясно — табелка „Секретен отдел“.
Адютантът беше отишъл до вратата на началството, това е добре. Ахимас му направи знак да не се безпокои и влезе в дясната врата. Там също му провървя — Фортуна се смиляваше просто пред очите му. Не кабинет, в който би се наложило да импровизира, а коридор с прозорци към двора.
Сбогом, господа жандармеристи.
Ахимас Велде пристъпва към последната — трета — точка от програмата си.
В генералгубернаторската сграда влезе жандармерийски капитан с юначен вид, строго попита служителя къде е кабинетът на надворния съветник Хуртински и закрачи в нужната посока, размахал тежката чанта.
Хуртински посрещна „спешния куриер от Петербург“ с фалшиво-любезна усмивка. Ахимас се усмихна също, но без капка фалш, съвсем искрено — отдавна жадуваше тази среща.
— Здравей, мерзавец — каза той и погледна в блудкавите сиви очи господин Немо, лукавия роб на мосю NN. — Аз съм Клонов. Това е чантата на Соболев. А това е твоята смърт — и щракна ножа.
Лицето на надворния съветник стана от бяло по-бяло, а очите от черни по-черни, така се разшириха зениците му.
— Всичко ще ви обясня — беззвучно мръдна устни началникът на секретната канцелария. — Само не ме убивайте.
— Ако исках да те убия, вече щеше да си заклан. Но друго искам от теб — надигна глас Ахимас уж в ледена ярост.
— Каквото пожелаете! Само по-тихо, за Бога! — надникна в приемната и нареди на секретаря да не пуска никого. — Вижте, всичко ще ви обясня…
— Ще обясниш на великия княз, юдо — прекъсна го Ахимас. — Сядай да пишеш. Пиши! — замахна с ножа и Хуртински заотстъпва в ужас.
— Добре, добре. Какво да пиша?
— Истината. — Ахимас застана зад гърба на разтреперания чиновник.
Надворният съветник се обърна уплашен, но очите му отново бяха станали от черни сиви. Изглежда, хитроумният господин Немо вече кроеше как да се измъкне.
— Пиши: „Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди. Довеждам до знанието на Ваше Императорско Височество…“
Когато Хуртински дописа думата „съди“, Ахимас с ребрен удар му строши вратните прешлени.
Закачи го на връвта на пердето. Със задоволство погледна учуденото лице на трупа. Неблагодарна работа е да си играеш игрички с Ахимас Велде.
Край, в Москва си беше свършил работата.
От пощата, все още с жандармерийския мундир, прати телеграма на мосю NN по допълнителния адрес. От вестниците се знаеше, че Кирил Александрович вчера е заминал за Петербург.
Депешата съдържаше следния текст:
„Възнаграждението получено. Г-н Немо се оказа недобросъвестен партньор. Получиха се усложнения с г-н Фандорин от московския филиал на фирмата. Нуждая се от Вашето съдействие.
Поколеба се и посочи адреса в „Троица“. Разбира се, рискуваше, но в рамките на допустимото. Сега, когато знаеше кой е мосю NN, вероятността за двойна игра му се струваше минимална. Твърде високопоставена персона е, за да хитрува на дребно.
А помощта му наистина беше необходима. Операцията е завършена, но не искаше в Европа да го последва полицейското разследване. За какво му е такова нещо на бъдещия граф Санта Кроче? Господин Фандорин е прекалено съобразителен и бърз. Да го поозаптят.
После отиде до Брянската гара, купи си билет за парижкия влак. Утре в осем Ахимас напуска града, в който изпълни последната си поръчка. Бляскавата му професионална кариера завършваше с подобаващ размах.
Изведнъж изпита желание да си направи подарък. Волният човек, особено вече напусналият кариерата, може да си позволи малка слабост.
Написа писмо: „Утре в шест сутринта ела в Троицкия метох на «Хохловски». Живея в номер 7, вход откъм двора. Чукни два пъти, после три, после още два. Заминавам, искам да се сбогуваме. Николай.“ Прати писмото от гарата с градската поща, посочи на плика: „За г-жа Толе лично. Гостоприемница «Англия», ъгълът на «Петровка» и «Столешников».“
Сега вече може. Всичко е разчистил. Той самият, разбира се, по-добре да не ходи в „Англия“ — Ванда може да я следят. Но скоро наблюдението ще бъде прекратено и разследването закрито, за това ще има грижата мосю NN.
Ще направи на Ванда прощален подарък — ще й даде тези нещастни петдесет хиляди, за да се почувства свободна и да заживее както иска.
А може би ще си уговорят нова среща? В новия, свободния живот?
Гласът, заселил се от някое време отляво в гърдите му и доскоро заглушаван от деловите доводи, сега съвсем се разпаса. „А защо да се сбогувате? — прошепна той. — Граф Санта Кроче е нещо съвсем различно от Ахимас Велде. Не е задължително негово сиятелство да е сам.“
Заповяда на гласа да млъкне, но се върна на касата, смени билета и си взе двуместно купе. Сто и двайсет рубли отгоре нищо не са, а ще му е по-приятно да пътува без спътници. „Ха-ха“ — изкоментира гласът.
Утре по време на срещата ще реша, си каза Ахимас. Тя или ще получи петдесет хиляди, или ще дойде с мен.
Внезапно си спомни: това вече се беше случвало. Преди двайсетина години с Евгения. Само че тогава не предприе нищо и не взе кон за нея. Сега конят е готов.
До края на деня мислеше само за това. Вечерта лежеше в стаята си и не можеше да заспи, което никога не беше му се случвало.
Накрая мислите му се объркаха, изместени от мимолетни образи.
Яви му се Ванда, лицето й трепна, някак се промени и се превърна в лицето на Евгения. Странно, мислеше, че образът й отдавна се е изтрил в паметта му. Ванда-Евгения го погледна нежно и каза: „Какви са ти прозрачни очите, Лия. Като вода.“
При лекото почукване на вратата още сънен подскочи в леглото, седна и измъкна револвера изпод възглавницата. Навън се сипваше сивкава зората.
Пак се почука — бързо, без интервали.
Той безшумно се спусна по стълбите.
— Господин Клонов! — чу се глас. — Имате спешна депеша. От мосю NN.
Ахимас скри ръката с револвера зад гърба си и отвори.
Видя висок човек с пелерина. Под дългата козирка не се виждаше лицето му, а само засукани по военному мустаци. Пратеникът подаде плика, тръгна си безмълвно и се стопи в мътната предутринна светлина.
„Господин Велде, разследването е прекратено, но има малко усложнение. Колежкият асесор Фандорин, действайки на своя глава, е научил адреса ви и възнамерява да ви арестува. За това ни уведоми московският главен полицейски началник и изиска нашата санкция. Наредихме му да не предприема никакви действия, но без да уведомява за каквото и да било колежкия асесор. Фандорин ще дойде при вас в шест сутринта. Ще бъде сам, няма да знае, че не разполага с полицейско подкрепление. Този човек застрашава с действията си резултата от цялата операция. Постъпете с него по свое усмотрение.
Благодаря ви за добре свършената работа.
Обзеха го две чувства — приятно и гадно.
С приятното всичко беше ясно. Да убие Фандорин ще е прекрасен щрих в края на цялото му служебно досие. Хем от необходимост, хем ще уреди старите сметки. Всичко ще свърши чисто и прецизно.
Но с второто чувство нещата бяха неясни. Откъде Фандорин е научил адреса? Със сигурност не от NN. Освен това в шест часа е срещата му с Ванда. Тя ли го е издала? Това променяше всичко.
Погледна си часовника. Четири и половина. Повече от достатъчно време за подготовка. Разбира се, нищо не рискува, има всички предимства, но господин Фандорин е сериозен противник, грешки са недопустими.
И още нещо: както не очаква нападение, лесно ще го убие, обаче Фандорин първо трябва да отговори откъде знае адреса.
Само да не е от Ванда.
Сега за Ахимас нямаше нищо по-важно.
В пет и половина застана до прозореца, зад щората.
В шест и три минути в двора, облян в млечна утринна светлина, влезе човек с контешко кремаво сако и модни тесни панталони. Сега Ахимас имаше възможност най-подробно да разгледа стария си познайник. Хареса лицето му — енергично, умно. Достоен опонент. Само на съюзници никога не му бе вървяло.
Фандорин спря пред вратата, вдъхна с пълни гърди. Наду бузи, изпусна въздуха на малки порции. Това да не е някаква гимнастика?
Вдигна ръка и леко почука.
Два пъти, три, после още два.
1.
На четирийсетгодишна възраст Ахимас Велде взе да се замисля дали да не се оттегли от активна дейност. Не, работата не го отегчаваше — тя все така му носеше удовлетворение и караше спокойното му сърце да ускорява ритъм. Не беше загубил и форма — напротив, тъкмо бе достигнал върха на зрелостта и вещината.
Друга беше причината. Работата му загуби смисъл.
Самият процес на умъртвяване не му доставяше удоволствие освен в много редки случаи, когато се намесваше и нещо лично.
С убийствата нямаше проблем. Ахимас съществуваше сам във вселената, заобиколен отвсякъде с най-различни форми на чужд живот — растения, животни, хора. Този живот се намираше в непрестанно движение: раждаше се, променяше се, свършваше. Интересно е да наблюдаваш метаморфозите му, още по-интересно — да им въздействаш с личната си намеса. Ако стъпчеш нещо в един участък от вселената, като цяло това нищо не променя — жизнената сила с възхитителна бодрост запълва образувалата се празнота. Понякога Ахимас си представяше живота като буйно обрасла ливада, в която той изкосява линията на собствената си съдба. Това изискваше прецизност и обмисляне: да не остави щръкнали треволяци, но и да не кривне навън, за да не накърни равния и чист контур. Оглеждайки изминатия път, Ахимас виждаше не окосената трева, а идеалната траектория на своето движение.
Досега имаше два стимула за работа: да намери решението и да вземе парите.
Ала първото вече не го интересуваше както преди — почти не се случваха истински трудни задачи, които да го заинтригуват с решението си.
Постепенно се губеше смисълът и на второто.
В цюрихска банка имаше близо седем милиона швейцарски франка. В сейф на банка Baring Brothers в Лондон държеше ценни книжа и златни кюлчета на стойност седемдесет и пет хиляди лири стерлинги.
Какви средства са нужни на човек, ако не колекционира произведения на изкуството или брилянти, не гради финансова империя и не е обладан от политическо честолюбие?
Постоянните му разходи включваха двеста-триста хиляди франка годишно за всекидневни нужди, сто хиляди му струваше поддръжката на вилата. Още по-миналата година изцяло я беше изплатил — общо два и половина милиона. Скъпо, разбира се, но на четирийсет години трябва да имаш свой дом. Семейство може и да не създадеш — то си е според човека, — но домът е необходимост.
Ахимас беше доволен от обиталището си. Къщата изцяло пасваше на собственика си.
Над Женевското езеро, на самия ръб на тясна скала, беше кацнала малката му вила от бял мрамор. От едната й страна — празно и волно пространство, от другата — кипариси. Зад кипарисите — висок каменен зид, отвъд него — отвесен скат към долината.
Ахимас можеше с часове да седи на верандата, надвесена над водната повърхност, да гледа езерото и далечните планини. Езерото и планините също бяха форма на живот, но без бъркотията и суматохата, присъщи на фауната и флората. Тази форма на живот трудно би се поддала на вмешателство, тя не зависеше от Ахимас и затова будеше у него уважение.
В градината сред кипарисите се белееше изискан ермитаж47 с кръгли кулички по краищата. В него живееше черкезката Лейла. Ахимас я беше довел миналата есен от Константинопол. Отдавна беше приключил с парижката агенция и ежемесечната смяна на професионалните жени — по някое време те бяха престанали да му се струват чак толкова различни. Вече си беше изработил собствен вкус.
Вкусът му диктуваше следното: жената трябва да е красива, без да сладни, с природна грация, не много приказлива, страстна, без да е прилепчива, нелюбопитна и най-вече — да притежава женска интуиция, с която безпогрешно да усеща настроението и желанията на мъжа.
Лейла беше почти идеална. Тя можеше по цял ден да разресва дългата си черна коса, да си тананика, да си играе сама на табла. Никога не се цупеше, не хленчеше за внимание. Освен своя език знаеше турски и чеченски, затова само той можеше да разговаря с нея, общуването й с прислугата ставаше с мимики и жестове. Речеше ли Ахимас да се поразсее — тя знаеше безброй увлекателни истории от константинополския живот, по-рано бе живяла в харема на великия везир.
Напоследък Ахимас рядко изпълняваше задачи, до два-три пъти годишно — или за много пари, или за някаква специална награда. През март например прие тайно поръчение от италианското правителство: да открие и да унищожи анархиста Джино Дзапа с прякор Чакала, подготвящ покушение срещу крал Умберто. Носеше му се славата на крайно опасен и абсолютно неуловим терорист.
Не беше никак трудно (негови хора влязоха в дирите на Чакала, остана му само да отскочи до Лугано и да натисне спусъка), но го поблазни обещаното възнаграждение. Получи, първо, италиански дипломатически паспорт с почетното звание кавалер Велде, второ — привилегията да купи остров Санта Кроче в Тиренско море. Ако пожелаеше да се възползва и вземеше туй кътче, щеше да придобие не само титлата граф Санта Кроче, по и право на екстериториалност, което му се виждаше особено привлекателно. Сам на себе си владетел, сам на себе си полиция, сам на себе си правосъдие? Хм.
От любопитство отиде да види острова и остана очарован. Там нямаше нищо забележително, само скали, няколко маслинови горички, залив. Целия можеше да го обиколи за час по бреговата ивица. Последните четиристотин години тук не бе живял никой, само рибари идвали понякога да си попълнят запасите от сладка вода.
Графското звание не го привличаше кой знае колко, макар че при пътувания из Европа благозвучната титла понякога е от полза. Но собствен остров?
Там можеше да бъде насаме с морето и небето. Там можеше да си създаде собствен свят, който да принадлежи единствено нему. Съблазнително.
Да се оттегли и да си почива. Да плава с платноход, да стреля по планински кози, да чувства, че времето е спряло и се слива с вечността.
Стига приключения, вече не е млад.
И може би да помисли за семейство.
Не че го кроеше сериозно — по-скоро за гимнастика на ума. Ахимас знаеше, че никога няма да създаде семейство. Опасяваше се, че ако се лиши от самотата си, ще започне да се страхува от смъртта. Както се страхуват всички други.
Сега смъртта изобщо не го плашеше. Това беше основата, на която се издигаше здравият монолит, наречен Ахимас Велде. Е, пистолетът може да засече или жертвата да се окаже по-бърза и родена под щастлива звезда. Тогава ще умре Ахимас — и какво? Просто повече нищо няма да има. Някой от античните — май Епикур — вече е казал всичко по въпроса: докато съществувам, няма смърт, а дойде ли смъртта — мен вече ме няма.
Ахимас Велде си е поживял и доста е видял на този свят. Само любовта не е изпитал, но то е заради професията. Привързаността те прави по-слаб, а любовта — направо беззащитен. Ахимас обаче е неуязвим. Как ще победиш човек, който от нищо не се бои, на никого и на нищо не държи?
Но собствен остров — струваше си да поразсъждава по въпроса.
Проблемът беше финансов. Привилегията струваше скъпо, за острова щяха да отидат всичките му средства от цюрихската и лондонската банка. А как ще си обзаведе графството? Може да продаде вилата, но парите надали ще стигнат. Тук се иска по-сериозен капитал.
Или да изостави тези фантазии?
Обаче собствен остров е много повече от собствена скала и морето е много по-голямо от езерото. Може ли да се примири с малкото, ако му се предлага по-голямо?
Такива размисли го занимаваха, когато го посети човек с маска.
2.
Първо майордомът Арчибалд донесе визитна картичка от бял картон със златна коронка и готически надпис „Барон Евгениус фон Щайниц“, а към нея приложено писъмце на немски: „Барон Фон Щайниц моли господин Велде да го приеме довечера в десет часа по конфиденциален въпрос.“
Ахимас обърна внимание, че горният край на листа е изрязан. Очевидно кандидат-посетителят не е искал господин Велде да види монограма му, тоест дори да е наистина „фон“, във всеки случай не е Щайниц.
Посетителят пристигна точно в десет, на минутата. Тази пунктуалност подсказваше, че може би наистина е германец. Лицето на барона беше скрито зад кадифена полумаска, за което гостът учтиво помоли за извинение и го обясни с твърде деликатния случай.
Във външността му Ахимас не забеляза нищо впечатляващо — светла коса, поддържани бакенбарди, неспокойни сини очи. Баронът беше с наметало, цилиндър, черен фрак и колосана риза с бяла папийонка.
Седнаха на верандата. Долу езерото блещукаше на лунната светлина. Фон Щайниц изобщо не погледна умиротворяващия пейзаж, само се взираше в Ахимас през цепките на оперетната си маска. Не бързаше да започне — преметна крак връз крак, запали пура.
Ахимас беше виждал всичко това безброй пъти и спокойно зачака посетителят да проговори.
— Обръщам се към вас по препоръка на господин Дю Вале — най-сетне подхвана баронът. — Той ме помоли да ви предам поздравите му и най-сърдечните му… тоест най-добросърдечните му благопожелания.
Чул името на парижкия посредник и неговата парола, Ахимас кимна мълчаливо.
— Случаят е от огромна важност и съвършено конфиденциален сниши глас Фон Щайниц.
— Именно за такива ме търсят — равнодушно вметна Ахимас.
До този момент разговаряха на немски, но изведнъж посетителят мина на руски. Говореше чисто и правилно, само дето заваляше „л“-то.
— Поръчението е свързано с Русия, Москва. Трябва ни чужденец, който добре вуадее руски език и познава руските нрави. Вие ни подхождате идеауно. Събрахме нужната информация.
Информация? И то „ние“? Това никак не му хареса. Понечи веднага да прекрати разговора, преди гостът да е казал нещо в повече, но баронът рече:
— За изпъунението на това свожно и девикатно поръчение ще повучите един мивион френски франка авансово, а свед приквючването на нашия… мм… контракт — мивион рубви.
Това променяше нещата. Подобна сума щеше да е достоен завършек на бляскавата му професионална кариера. Ахимас си спомни причудливия контур на Санта Кроче, когато в началото се появява на хоризонта — нещо като бомбе върху зелено сукно.
— Господине, вие сте посредник — сухо каза на немски, — а моят принцип е да работя директно с поръчителя. Условията ми са следните. Незабавно внасяте предплатата на сметката ми в Цюрих. След това се срещам с поръчителя на посочено от него място и той ми излага всички подробности. Ако условията по някаква причина не ме устройват, ще върна половината аванс.
„Барон Евгениус фон Щайниц“ възмутено плесна изтънчени ръце (на безименния му пръст проблесна старинен сапфир), но Ахимас вече беше станал.
— Ще говоря само с първото лице. Или си търсете друг изпълнител.
3.
Срещата с поръчителя се състоя в Санкт Петербург, на тиха уличка, където го докараха в закрит файтон. Возилото дълго криволичи по улиците, прозорците бяха с плътни пердета. Тези предпазни мерки развеселиха Ахимас.
Не направи опит да запомни пътя, макар че познаваше с географска точност руската столица — навремето тук му се случи да изпълни няколко важни поръчки. Но нямаше нужда тайно да поглежда и да брои завоите — беше се погрижил за своята безопасност и, първо, беше въоръжен както трябва, а второ — водеше четирима помощници.
Те пътуваха до Русия в съседния вагон и сега с два кабриолета следваха файтона. Неговите хора бяха професионалисти и Ахимас знаеше, че няма да го изпуснат от очи и няма да се издадат.
Файтонът спря. Мълчаливият кочияш, който го посрещна на гарата и според офицерската стойка явно не беше кочияш, му отвори вратата и с жест го покани подир себе си.
Наоколо няма жива душа. Едноетажна къща. Скромна, но прилична. Все пак странно: макар да е лято, всички прозорци са затворени и пердетата са спуснати. Едно леко трепна и тънките устни на Ахимас за миг се извиха в усмивка. Тези дилетантски хитрини започваха да го забавляват. Всичко е ясно: аристократи си играят на заговор.
Водачът му го отвеждаше нанякъде през анфилада от стаи. При последната спря и го пусна напред. Когато Ахимас влезе, двете крила се затвориха зад гърба му и щракна ключ.
Озърна се с любопитство. Чудна стая — никакви прозорци. Вътре само кръгла маса и два стола с високи облегалки. Впрочем не можеше добре да види, защото имаше само една запалена свещ и слабата й светлина не стигаше до тъмните ъгли.
Изчака очите му да свикнат с мрака и привично огледа стените.
Не откри нищо подозрително — нито тайни прозорчета, от които можеше да го държат на мушка, нито допълнителни врати. Само в дъното откри още един стол.
Ахимас седна до масата. След пет минути вратата се отвори и влезе висок мъж. Не се настани до масата, а прекоси помещението, без да поздрави, и седна в дъното.
Значи никак не е глупав. Чудесен номер: Ахимас седеше насред стаята, осветен от свещта, а събеседникът му се скри в тъмнината. Не виждаше дори лицето му — само силуета.
За разлика от „барон Фон Щайниц“ този, без да губи време, започна по същество.
— Искали сте да се срещнете с първото лице — заговори той на руски, — аз приех. Гледайте да не ме разочаровате, господин Велде. Няма да ви се представям, за вас съм monsieur NN.
По изговор — от висшето общество. На около четирийсет години. Но може и по-малко — гласът е на човек, свикнал да командва, а такива гласове винаги са по-зрели. По маниер — строга личност.
Извод: дори да е великосветски заговор, нещата са сериозни.
— Кажете за задачата — рече Ахимас.
— Добре говорите руски — кимна сянката. — Доложиха ми, че по-рано сте били руски поданик. Това е много добре. Няма да трябват много разяснения. Най-малкото не е необходимо да ви обяснявам колко е значителна персоната, която трябва да бъде убита.
Впечатли го удивително ясния изказ — никакви деликатности, никакви „отстранен“, „обезвреден“, „неутрализиран“.
А мосю NN все така монотонно, без никаква пауза съобщи:
— Става дума за Михаил Соболев.
— Онзи, когото наричат Белия генерал? — уточни Ахимас. — Героят от последните войни, най-популярният военачалник в руската армия?
— Да, генерал-адютант Соболев, командващ Четвърти армейски корпус — невъзмутимо потвърди силуетът.
— Моля да ме извините, но съм принуден да ви откажа — любезно каза Ахимас и скръсти ръце на гърдите си.
Според науката за жестовете тази поза означава спокойствие и непреклонна решителност. Но освен това пръстите на дясната му ръка обхванаха ръкохватката на малкия револвер, прибран в специалния джоб на жилетката. Револверът се наричаше „велодог“ и беше измислен за колоездачи, когато трябва да се бранят от нахални псета. Четири кръглочели куршумчета двайсет и втори калибър. Джунджурийка, разбира се, но в ситуация като тази може да свърши полезна работа.
Отказ от изпълнение на поръчението, след като обектът вече е назован, крие голяма опасност. В случай на усложнение Ахимас възнамеряваше да действа по следния начин: стреля в челото на поръчителя и отскача в най-тъмния ъгъл. Там няма лесно да го надвият.
На влизане не го обискираха, затова целият му арсенал беше налице — и колтът, направен по лична поръчка, и ножът за забиване от разстояние, и испанският автоматичен нож. Две минути всякак ще устои, а междувременно, щом екнат изстрелите, ще нахлуят неговите хора. Затова Ахимас беше напрегнат, но спокоен.
— Защо, и вие ли сте от привържениците на Соболев? — нервно попита силуетът.
— Не ме интересува Соболев, аз съм привърженик на здравия разум. А здравият разум ми диктува да не участвам в неща, които предвиждат по-нататък премахване на изпълнителя, в случая това съм аз. След акции от подобен мащаб не се оставят живи свидетели. По-добре потърсете някой новак. Най-обикновено политическо убийство — нищо сложно — той стана и леко заотстъпва към вратата, готов всеки миг да стреля.
— Седнете — с повелителен жест му посочи стола човекът в тъмното. — Не ми трябва новак, а най-перфектният в занаята, защото случаят, напротив, е много сложен. Сега ще разберете. Но първо да ви разкрия някои неща, които ще ви спестят подозренията.
Долавяше се, че мосю NN не е свикнал да дава обяснения и полага усилия да не избухне.
— Това не е политическо убийство и не е заговор. Обратно, заговорник и държавен престъпник е Соболев, комуто не дават мира лаврите на Корсиканеца. Нашият герой е планирал военен преврат. В заговора участват двама офицери от неговия корпус, а също и бивши съратници на генерала, мнозина от които на служба в гвардията. Най-опасното е, че Соболев с популярен не само в армията, но и във всички прослойки на обществото. А ние, дворецът и правителството, предизвикваме недоволство у едни, открита омраза у други. Престижът на царската фамилия падна много след позорното преследване на самодържеца, завършило с убийството му. Подгониха помазаника Божи като на лов за зайци! — гласът му се изпълни с гневна мощ и зад гърба на Ахимас веднага скръцна вратата. Онзи, за когото дворецът и правителството влизаха в категорията „ние“, нетърпеливо махна с ръка в бяла ръкавица и вратата пак се затвори. Тайнственият господин продължи спокойно, без гняв: — Известени сме за плана на заговорниците. Сега Соболев прави маневри, чиято истинска цел е репетиция на преврата. След това с помагачите си ще замине за Москва, за да се срещне там, по-далеч от Петербург, с някои от гвардейските генерали, да се увери в подкрепата им и да разработи окончателната диспозиция. Ударът е предвиден за началото на юли — по времето, когато е прегледът на войските в Царско село. Соболев смята да вземе членовете на царското семейство „под временна опека“ — за тяхно добро и в името на спасяването на отечеството — в гласа му зазвуча тежък сарказъм. — Самото отечество ще бъде обявено в опасност и в него ще трябва да се установи военна диктатура. Имаме сериозни основания да предположим, че безумното му намерение ще бъде подкрепено до голяма степен от армията, дворянството, търговското съсловие, дори и от селячеството. Белия генерал подхожда идеално за ролята на спасител на отечеството!
Мосю NN стана, сърдито се разходи край стената, изпука с пръсти. Но остана в тъмната сянка, не си показа лицето. Ахимас видя само царствен нос и бухнали бакенбарди.
— Така че, господин Велде, в настоящия случай вие не извършвате никакво престъпление, защото Соболев е осъден на смърт от съд, в който участваха висшите сановници в империята. От двайсет височайше назначени съдии седемнайсет гласуваха наказанието. Присъдата вече е потвърдена от императора. Съдът беше таен, но абсолютно законен. Онзи господин, когото сметнахте за посредник, беше един от съдиите и постъпи в интерес на международната сигурност и мира в Европа. Както вероятно ви е известно, Соболев е водач на войнствена славянска партия и негово идване на власт неминуемо ще доведе до война с Германия и Австро-Унгария. — Държавникът се спря и загледа невъзмутимия слушател. — Затова нямате причина да се опасявате за живота си. Не преговаряте с престъпници, а с висшата власт на великата империя. Предлага ви се ролята на палач, а не на убиец. Задоволява ли ви моето обяснение?
— Да речем — Ахимас сложи ръцете си на масата. Стрелбата май отпадаше. — Но кое му е сложното? Защо не може просто да бъде отровен или дори застрелян?
— Аха, значи сте съгласен — мосю NN кимна и седна. — Сега ще ви обясня защо ни трябва толкова авторитетен специалист. Да започнем оттам, че не е лесно да се стигне до Соболев. Той денонощно е заобиколен от адютанти и ординарци, които са му фанатично предани. А и няма как просто да бъде убит — цяла Русия ще скочи. Той трябва да умре по естествен начин, без никакви двусмислици и съмнения. Но има и още нещо. Да речем, че и ние бихме могли да премахнем с отрова злоумишленика. Ала заговорът вече е стигнал твърде далеч. Дори смъртта на предводителя не може да спре заговорниците. Те ще докарат делото докрай с идеята, че изпълняват заветите на Соболев. Най-вероятно без вожд няма да сполучат, но Русия ще бъде удавена в кървав хаос и върховната власт окончателно ще се компрометира. В сравнение с господа соболевците декабристите ще ни се сторят палавници. И сега ще ви поставя задачата в цялата й главоломна цялост — той енергично изреди, като сечеше тъмата с удари на бялата си ръкавица: — Соболев трябва да бъде унищожен така, че за широката общественост смъртта му да изглежда естествена и да не предизвика възмущение. Ще му направим тържествено погребение, ще му вдигнем паметник и дори ще кръстим на името му някой кораб. Русия не трябва да се лиши от единствения си национален герой. Но същевременно Соболев трябва да умре по такъв начин, че съратниците му да се деморализират и да се лишат от знамето си. Той трябва да остане герой за тълпата, но ореолът му да угасне за заговорниците. Както виждате, новак не може да се справи. Кажете ми: изобщо постижимо ли е всичко това? — в гласа му за първи път прозвуча нещо като неувереност.
Ахимас попита:
— Кога и как ще получа останалата сума?
Мосю NN въздъхна с облекчение.
— Когато Соболев тръгне за Москва, у него ще е целият паричен фонд на заговора — около милион рубли. Подготовката на преврат иска много разходи. Като убиете Соболев, ще си вземете парите. Надявам се, че това няма да ви затрудни?
— Днес по руски стил е 21 юни. Казвате, че превратът се предвижда за началото на юли. Кога тръгва Соболев за Москва?
— Утре. Най-късно вдругиден. Ще остане там до 27-и. После ще се отбие в рязанското си имение и оттам право в Петербург. Знаем, че има срещи с генералите на 25-и, 26-и и 27-и. За целта от Петербург в Москва ще пристигнат специално… Впрочем няма нужда от имена. Без Соболев тези хора не са опасни. След време без много шум ще ги пратим в оставка. Но по-добре е все пак Соболев да не се срещне с тях. Не искаме славни генерали да опетнят имената си с държавна измяна.
— Във вашия случай подобни нежности са неуместни — неочаквано кипна Ахимас. Задачата и без допълнителното свиване на срока беше твърде сложна. — Искате да стане до 25 юни, тоест ми давате само три дни. Ще опитам, но не обещавам.
Същия ден той плати на своите хора и ги освободи, повече не се нуждаеше от услугите им.
И с вечерния влак потегли за Москва.
4.
Според класификацията, която някога си беше разработил, поръчението беше от четвърта категория, висша степен на трудност: завоалирано убийство на знаменитост в максимално кратък срок и с допълнителни условия.
Спънките бяха три.
Първо: силна и предана охрана.
Второ: имитация на естествена смърт.
Трето: достойна смърт в очите на широката общественост и срамна в очите на тесния кръг посветени.
Интересно.
Ахимас се разположи удобно на плюшената седалка в купето първа класа, предвкусвайки плодотворната умствена активност. Десетте часа път би трябвало да му стигнат. Не е задължително да спи — при нужда можеше да издържа без сън и три, и четири денонощия. Благодарение на вуйчо Хасан и неговите уроци.
Also, der Reihe nach48.
Той извади сведенията, предоставени по негова молба от поръчителя. Те включваха всички данни за Соболев, очевидно събирани с години: подробна биография, служебно досие, слабости, увлечения, връзки. Не откри никакви полезни склонности, за които да се хване: не е любител на хазарта, не е пристрастен към опиума, не е пияница.
В личната му характеристика преобладаваше думата „отличен“: отличен ездач, отличен стрелец, отличен играч на билярд. Добре.
Ахимас мина към графа „увлечения“. Пие с мярка, предпочита „шато икем“, пуши бразилски пури, обича руски романси, особено „Калина“ (съчинение на г-н И. Суриков). Тъй-тъй.
„Интимни навици“. Уви, и тук го чакаше разочарование. Не е педераст, не е последовател на Маркиз дьо Сад, не е педофил. Навремето бил голям женкар, но напоследък е верен на любовницата си — Екатерина Головина, учителка в Минската девическа гимназия. Според някои сведения преди месец й предложил да узаконят отношенията си, но тя по неизвестна причина отказала и отношенията им са прекратени. Хоп, тук има нещо.
Ахимас умислено се загледа в прозореца. Взе следващата бележка. Имена и характеристики на офицерите от свитата на Соболев. Повечето са негови бойни другари, изпитани в битките. По време на пътувания го съпровождат поне седем-осем души. Соболев никъде не ходи сам. Лошо. Още по-лошото е, че всяка негова хапка се проверява, и то от двама души: старши ординарец есаул Гукмасов и личния камердинер.
Но само с отрова може да се имитира естествена смърт, която да не предизвика никакви подозрения. Нещастен случай отпада — те винаги са съмнителни.
Как може да прескочи проверяващите и да отрови Соболев? Кой му е още по-близък от ординареца и камердинера?
Явно никой. В Минск е имал възлюбена, от нейните ръце сигурно е ял без проверка. Но отношенията им са прекратени.
Обаче стоп. Очевидно това е насоката. Най-близко до мъжа би могла да стигне жена, дори скорошна позната. Естествено, при условие, че имат връзка. Тогава ординарци и камердинери ще трябва да почакат зад вратата.
И тъй, кога е скъсал с любимата? Преди месец. Значи е загорял — какви ти жени на маневрите, а и в справката щеше да е отбелязано. Той е мъж в разцвета на силите, прелива от живот. Пък и замисля опасно начинание, което не се знае как ще приключи.
Ахимас присви очи.
Насреща му седеше дама със сина си — кадет, полугласно го увещаваше да седи мирно и да не вдига шум.
— Нали виждаш, Серж, господинът е зает, дръж се прилично — каза тя на френски.
Момчето погледна благоприличния господин с хубаво сиво сако. Шваба. Прелиства някакви скучни бумаги, мърда устни.
Швабата го погледна изпод вежди и неочаквано му намигна с белезникаво око.
Серж се начумери.
Прочутият Ахил си има ахилесова пета, много просто, реши Ахимас. Няма какво толкова да мъдрува, колкото по-елементарно, толкова по-добре.
Логическата схема се подреди от само себе си.
1) Жената е най-сигурна примамка за здрав-прав мъж като Соболев, озверял от въздържание.
2) Чрез жена е най-лесно да се даде отрова на обекта.
3) В Русия развратът е срамен, а за национален герой — направо позорен. Ако героят не е паднал на бойното поле, а е издъхнал в ложето на порока, върху жена, да не говорим за пачавра — това според руските понятия е a) неприлично, b) комично, c) просто тъпо. Такова нещо на герой не се прощава.
Останалото ще свърши свитата. Адютантите ще направят и невъзможното, за да потулят от обществото позорните подробности за смъртта на Белия генерал. Но помежду им, сред заговорниците, слухът ще се разнесе мигом. Без вожд е трудно да посегнеш на императора, особено щом над главата ти вместо рицарско знаме се вее омърсен чаршаф. И Белия генерал вече няма да е толкова бял за своите поддръжници.
Добре, начинът е ясен. Сега техническата част.
Сред другите полезни неща носеше в куфара си приличен подбор химикали. В случая идеално вършеше работа извлекът от сок на амазонска папрат. Две капки от безцветната и почти безвкусна течност стигат, за да спре дихателната и сърдечната дейност на съвсем здрав човек дори при леко учестяване на дишането. При това смъртта изглежда естествена и никому не би хрумнало да заподозре отравяне. Бездруго до два часа след смъртта отровата е вече неоткриваема.
Добро средство, многократно изпробвано. Последния път го приложи по-миналата година, когато по поръчка на един лондонски развейпрах трябваше да премахне богатия му чичо. Операцията мина идеално. Любящият племенник покани на обяд скъпоценния си сродник. Сред гостите беше и Ахимас. Той първо пи със стареца от отровеното шампанско, после в нужния момент пошепна на милионера, че племенникът иска да го убие. Чичото погледна с кървясали очи, хвана се за сърцето и се строполи. Свидетели на смъртта му станаха една дузина гости. Ахимас се прибра в хотела с бавна отмерена крачка, за да неутрализира поетата доза.
Обектът беше на години и с разклатено здраве. Ахимас от опит знаеше, че на силен, млад мъж отровата ще подейства, когато пулсът му се ускори до 80 — 85 удара в минута.
Следователно въпросът е: ще лудне ли кръвта на героичния генерал в момент на любовна страст до 85 удара.
Отговор: ще лудне, нали затуй е страст. Особено ако обектът на страстта е достатъчно възпламеняващ.
Оставаше само да го намери.
5.
В Москва Ахимас съгласно инструкциите се настани в новия луксозен хотел „Метропол“. Представи се като търговец — Николай Николаевич Клонов от Рязан.
По номера, даден от мосю NN, телефонира на московския представител на поръчителя, към когото трябваше да се обръща с „господин Немо“. Тези нелепи псевдоними вече не му се струваха смехотворни — нещата бяха изключително сериозни.
— Да — чу се глас в слушалката.
— Клонов се обажда — рече Ахимас в мембраната. — Търся господин Немо.
— Да — повтори гласът.
— Предайте спешно да ми се достави словесен портрет на Екатерина Головина.
Повтори още веднъж името на Соболевата любовница и приключи разговора.
М-да, големи конспиратори са тия пазители на престола, няма що. Взе от келнера телефонния справочник и потърси името на абоната с номер 211. Надворен съветник Пьотър Пармьонович Хуртински, началник на секретната канцелария на московския генерал-губернатор. Бравос.
След два часа получи по куриер запечатана депеша с кратко съдържание:
„Блондинка зпт сиво-сини очи зпт леко гърбав нос зпт слаба стройна ръст 1,60 зпт малък бюст тънка талия зпт бенка на дясната буза зпт на лявото коляно белег падане от кон тчк NN.“
Лявото коляно и бенката не бяха от значение. Важното е, че се установи типажът: кльощава блондинка среден ръст.
— Как ти е името, любезни? — номер 19 гледаше келнера някак неопределено, сякаш с неудобство.
Опитният служител много добре познаваше този тон и тази физиономия. Той махна усмивката от лицето си, за да не смущава госта с демонстрация на многознайство, и отговори.
— Тимофей, ваша милост. Нещо да помогна?
19-и (според книгата — търговец от първа гилдия от Рязан) го дръпна настрана в посока към прозореца, мушна му една рубла.
— Скучно ми е, братко. Самотно. Да имаше някак… развлечение… — белезникавите му мигли затрепкаха, търговецът цял се изчерви. Как да не услужиш на такъв деликатен човек.
Келнерът разпери ръце:
— Лесна работа, господине. У нас в Москва дал Господ весели госпожици. Ще желаете ли някое адресче?
— Не, не ща адресче. Искам някоя по-специална, с фасон. Не съм по евтиниите — въодушеви се рязанският търговец.
— Намират се и такива — Тимофей запрегъва пръсти: — В „Яр“ пее Варя Серебряная — атрактивна госпойца, не е за всекиго. Има и една мамзел Карменсита, твърде модна особа, с нея се уговаря по телефона. В „Алпийска роза“ пее мамзел Ванда, и тя е доста придирчива. От френската оперетка има две танцьорки, Лизет и Анизет, много са известни. Сега, от артистките…
— А, давай артистките — оживи се 19-и. — Само че по мой вкус. Дебелите не ги обичам, Тимофей. Искам стройничка, с талийка, обикновена на ръст и задължително блондинка.
Келнерът се замисли.
— Тогава Ванда от „Розата“. Блондинка и слаба. Но лови око. Другите са по-закръглени. Пуста мода, господине.
— Разкажи ми за Ванда тогаз.
— Немкинче. С благородни обноски, знае си цената. Живее шикозно в гостоприемница „Англия“, с отделен вход. Може да си го позволи — за удоволствието взима по петстотин рубли. И подбира, не тръгва с всеки, само който й хареса.
— Петстотин рубли? Брей! — търговецът изглеждаше заинтригуван. — Къде мога да я видя тая Ванда? Къде е това „Алпийска роза“?
Келнерът посочи през прозореца:
— Ей тука близко, на „Софийка“. Почти всяка вечер пее. Ресторантът не е нищо особено, изобщо не може да се сравни с нашия или дори със „Славянски базар“. Почти само шваби ходят, с извинение. А нашите руснаци най-многото да идат да погледат Ванда. И който е със сериозни намерения — да я ангажира.
— А как я ангажират?
— И то си иска подход — с удоволствие заразправя Тимофей. — Преди всичко трябва да я поканите на масата. Но ей тъй просто да я повикате — няма да дойде. Първо ще й пратите букетче теменужки, увито в стотачка. Мамзел ще ви огледа отдалече. Ако още от пръв поглед не ви хареса — ще ви върне стотачката. Не ви ли я върне — ще дойде да седне. Но и това още нищо не значи. Може да поседне, да си поприказвате това-онова, а после да откаже. Тогава няма да ви върне стотачката, щом ви е отредила време. Говори се, че с тези стотачки от откази печели повече, отколкото с платата от петстотин рубли. Така се е поставила тая дяволица Ванда.
Вечерта Ахимас седеше в „Алпийска роза“, пиеше доста прилично рейнско и оглеждаше певачката. Немкинчето наистина беше хубаво. Приличаше на вакханка. В лицето нищо немско — дръзко и безразсъдно, зелени очи с блясък на разтопено сребро. Ахимас много добре познаваше тази особена светлинка, присъща само на най-безценните представителки на женската порода. Не пухкавите устнички и не финото носле, а тъкмо това лъчисто сребро пленява мъжете, сиянието му ги заслепява и те си губят ума. А гласът! Ахимас, рафиниран ценител на женската прелест, знаеше, че в гласа е половината чар. Такъв нисък глас, и при това въздрезгав, сякаш леко заскрежен, или обратно, обгорен, е опасен. Най-добре като Одисей да се вържеш за мачтата, инак потъваш. Не може да устои на тази сирена сърцатият генерал, изключено.
Но има още време. Днес е вторник, Соболев пристига в четвъртък, тъй че има възможност по-добре да опознае мадмоазел Ванда.
Тази вечер на два пъти получи букети. Единия й прати дебел търговец с лилав сюртук — Ванда го върна обратно, без дори да го докосне. Търговецът незабавно си тръгна с псувни на майка и шумно трополене.
Втория получи от гвардейски полковник с белег през цялата буза. Певицата помириса теменужките, прибра банкнотата в дантеления си ръкав, ала доста по-късно седна при гвардееца, и то за малко. Ахимас не чу какво си говориха, но накрая Ванда вдигна глава и се засмя, удари полковника с ветрилото по ръката и си тръгна. Гвардеецът философски сви златопагонни рамене и след време прати още едно букетче, но певицата веднага го върна.
Скоро обаче червенобузест блондин, къде по-невзрачен от отблъснатия полковник, небрежно повика с пръст горделивката и тя веднага седна при него. Блондинът й говореше нещо и почукваше по масата с къси пръсти, обрасли в рижи косми, а тя го слушаше мълчаливо, без усмивка, на два пъти кимна. Да не й е сутеньор, учуди се Ахимас. Странно.
Обаче в полунощ, когато Ванда излезе от страничния изход (Ахимас я причакваше отвън) тъкмо червенобузият я взе с кабриолет и двамата отпътуваха. Ахимас ги последва с едноместна каляска, предвидливо взета под наем от „Метропол“. Минаха Кузнецки мост, завиха по „Петровка“. Пред голяма ъглова сграда е електрически осветена табела „Англия“ Ванда и спътникът й слязоха и освободиха кабриолета. Беше късно, което означаваше, че антипатичният кавалер ще остане да спи при нея. Кой е този, любовник? Но видът й не е никак щастлив. Ще трябва да поразпита „господин Немо“.
6.
За да не рискува и да не губи време, Ахимас не уви букетчето в стотачка, а го втъкна в пръстен с изумруд, купен през деня на Кузнецки. Жената може да откаже пари, но скъпо мъничко бижу — никога.
Идеята, разбира се, има успех. Ванда с любопитство разгледа подаръка, а после с интерес потърси с очи дарителя. Ахимас леко се поклони. Днес беше с английски смокинг и бяла вратовръзка с брилянтена игла. На вид или британски лорд, или модерен предприемач — новата космополитна порода, която вече даваше тон в Европата и Русия.
Днес го нямаше снощния безцеремонен блондин, за който Ахимас получи изчерпателни (и много интересни) сведения.
Ванда си допя песента, седна срещу него, погледна го и ненадейно каза:
— Какви прозрачни очи. Като ручей.
От думите й сърцето му за миг, кой знае защо, се сви. Парна го някакъв смътен, чезнещ спомен от рода на ония, които французите наричат deja vu. Той леко се намръщи. Какви глупости, Ахимас Велде няма да се хване на женски хитрини.
— Николай Николаевич Клонов, търговец от първа гилдия, председател на Рязанското търговско дружество — представи се той.
— Търговец ли? — учуди се зеленооката. — Не ми приличате. По-скоро на моряк. Или разбойник.
Тя дрезгаво се засмя и Ахимас пак се смути: никой никога не беше му казвал, че прилича на разбойник. Видът му трябваше да е обикновен и благопристоен — професионално задължение.
А певачката продължаваше да го изумява.
— И не говорите като рязанец — присмехулно вметна тя. — Да не сте чужденец?
В изговора му наистина май имаше съвсем слаб, почти незабележим акцент — лека неруска металичност още от детските му години, но за да я долови човек, трябваше да има абсолютно безпогрешен слух. Толкова по-странно беше да го чуе от немкиня.
— Дълго съм живял в Цюрих — каза той. — Там имаме представителство на компанията. Руски лен и басма.
— И какво искате от мен, швейцарско-рязански господин търговец? — продължи невъзмутимо жената. — Да направим сделка? Познах ли?
Ахимас се успокои — певицата просто кокетираше.
— Точно така — отговори той спокойно и уверено, както винаги говореше с жени от този тип. — Имам делово конфиденциално предложение към вас.
Тя се разсмя, белите й равни зъбки блеснаха.
— Конфиденциално ли? Колко прекрасно се изразявате, мосю Клонов. Обикновено именно конфиденциални предложения ми се правят.
Това му изплува веднага — същото и с подобни думи беше отговорил преди седмица на „барон Фон Щайниц“. Неволно се усмихна, но веднага заговори все така строго:
— Не е което мислите, госпожице. Рязанското търговско дружество, на което имам честта да съм председател, ми възложи да направим много скъпоценен и необичаен подарък на един наш земляк, човек много именит и достоен. Мога да избера подарък по свое усмотрение, но нашият земляк непременно трябва да остане доволен. В Рязан много обичаме и почитаме този човек. Бихме желали да го дарим деликатно, без самоизтъкване. Дори анонимно. Той няма и да разбере, че парите са събрани с подписка сред търговците в родния му Рязан. Дълго мислих с какво да изненадаме щастливеца, комуто съдбата е подарила абсолютно всичко. Но щом ви видях, ми просветна, че най-големият дар ще е жена като вас.
Колкото и да е странно, тя поруменя.
— Как смеете! — от очите й пръснаха искри. — Аз не съм вещ, за да ме подарявате!
— Не вас, мадмоазел, а само време с вас и професионалната ви изкусност — сурово рече Ахимас. — Или са ме заблудили и не продавате времето и изкуството си?
Тя го погледна с омраза.
— Вие знаете ли, търговецо от първа гилдия, че една дума да кажа — и ще ви изхвърлят оттук?
Той се усмихна само с устни.
— Досега никой от никъде не ме е изхвърлял, госпожо. Уверявам ви, това е абсолютно изключено — приведе се напред и взрян право в бясно искрящите й очи, каза: — Няма куртизанка наполовина, госпожице. Най-добре честни делови отношения — работа срещу пари. Или практикувате занаята си само за удоволствие?
Искрите угаснаха, широката чувствена уста се изви в крива усмивка.
— Как не, удоволствие… Поръчайте ми шампанско. Само шампанско пия, няма как, заради „занаята“ — иначе ще се пропия. Днес повече няма да пея. — Ванда направи знак на сервитьора и той, явно запознат с навиците й, донесе бутилка „клико“. — Прав сте, господин философ. Продажност наполовина е просто самозалъгване.
Изпи чашата до дъно, но не му позволи да й налее пак. Всичко вървеше благополучно и Ахимас се тревожеше само от едно — като избраник на Ванда всичко живо го зяпаше. Нищо, ще си тръгне сам, те ще го сметнат за поредния несретник и веднага ще го забравят.
— Никой не си позволява да ми говори така. — От шампанското гласът й не се разведри, а стана тъжен. — Повечето ми се подмилкват. Отначало. После ми говорят на „ти“ и настояват да им стана държанка. Знаете ли какво искам аз?
— Знам. Пари. Свободата, която те дават — разсеяно отговори той, в ума му се въртяха вече по-нататъшните стъпки.
Тя го погледна слисана:
— Откъде знаете?
— Същият съм. Колко пари ви трябват, за да се почувствате най-после свободна?
Ванда въздъхва:
— Сто хиляди. Отдавна съм ги изчислила, още като бях наивница и се изхранвах с уроци по музика. Както и да е… Това не е интересно. Дълго живях в бедност, почти мизерствах. До двайсетгодишна възраст. После си казах: край. Ще стана богата и свободна. Оттогава минаха три години.
— И станахте ли?
— Още толкова — и ще стана.
— Значи имате вече петдесет хиляди? — подсмихна се Ахимас. Певицата определено му харесваше.
— Имам — изсмя се и тя, но вече не с горчивина и мъка, а игриво, както пееше парижките си шансонетки.
Това също му хареса — че не изпада в самосъжаления.
— Мога да ви спестя поне половин година от каторгата — рече той и подхвана скаридата със сребърната виличка. — Дружеството събра за подаръка десет хиляди. — По израза й разбра, че тя не е в настроение да разсъждава хладнокръвно и сега ще го прати по дяволите с десетте му хиляди, затова побърза да добави: — Не се отказвайте, ще съжалявате. Освен това не знаете за кого става дума. О, мадмоазел Ванда, той е велик човек, такъв човек, че за една нощ с него много дами, и то високопоставени, дори биха платили.
И млъкна, знаеше, че сега ще се хване. Не се е родила още жена на този свят, у която гордостта да надвие любопитството.
Ванда сърдито го изгледа, после не издържа и прихна:
— Казвайте, Змей рязански, не ме тормозете.
— Лично генерал Соболев, безподобният Ахил и рязански помешчик — с важен вид произнесе Ахимас. — Него ви предлагам, а не някой търгаш с шкембе до коленете. После в свободния живот може и мемоари да напишете. Десет хиляди плюс Ахил — мисля, че не е зле.
По лицето й видя, че се колебае.
— И още нещо ще ви предложа — произнесе съвсем тихо, дори пошепна Ахимас. — Мога веднъж завинаги да ви отърва от компанията на хер Кнабе. Стига да пожелаете, разбира се.
Ванда потръпна. Уплашено попита:
— Кой си ти, Николай Клонов? Не си търговец, нали?
— Търговец съм, търговец — той щракна с пръсти за сметката. Лен, басма, док. Колкото до моята осведоменост, не се учудвайте. Дружеството ми е възложило тази отговорна работа, а аз обичам всичко да изпипвам.
— Значи затова така ме зяпаше, когато снощи седях тук с Кнабе?
Наблюдателна е, рече си Ахимас, без да се задълбочава засега това добре ли е или зле. И че беше минала на „ти“, също трябваше да се обмисли. Кое ще е по-удачно: близост или дистанция?
— Как можеш да ме отървеш? — живо попита Ванда. — Ти даже не знаеш кой е… — и сякаш се усети, смени тона:
— Защо пък мислиш, че искам да се отърва от него?
— Ваша работа, мадмоазел — сви рамене Ахимас — май дистанцията в случая ще е по-ефективна. — Е, съгласна ли сте?
— Съгласна — въздъхна тя. — Нещо ми подсказва, че все едно няма да ме оставиш на мира.
Ахимас кимна:
— Вие сте много умна жена. Утре не идвайте тук. Привечер около пет си бъдете у вас. Ще мина да ви взема от „Англия“ и за всичко ще се разберем. Гледайте да сте сама.
— Ще бъда сама. — Тя го погледна някак странно и той не можа да си обясни какво означава този поглед.
— Коля, да не ме излъжеш? — внезапно каза тя. Не толкова думите, а интонацията, с която ги произнесе, изведнъж му се стори болезнено позната.
И той си спомни — наистина deja vu. Вече се беше случвало.
Същото му каза някога Евгения — преди двайсет години, когато щяха да ограбят желязната стая. И за прозрачните очи — пак тя, малката Женя от скировското сиропиталище.
Ахимас разкопча колосаната си яка — задушаваше го.
С безчувствен глас каза:
— Имате честната ми дума на търговец. И така, мадмоазел, до утре.
7.
В хотела го чакаше нарочен куриер със спешно съобщение от Петербург.
„Взе месец отпуска и пътува с влак за Москва. Пристига утре в пет следобед. Ще отседне в хотел, «Дюсо», «Театралний проезд», в стая 47. Съпровождат го седем офицери и камердинерът. Възнаграждението: в кафявата чанта. Първата среща предвидена в петък, 10 ч. — с командващия Петербургското окръжие Ганецки. Напомням, срещата нежелателна.
На 24 юни, четвъртък, Ахимас, облечен в раиран костюм, сресан и напомаден, с гарсонетка в ръка, от сутринта се завъртя в хотел „Дюсо“. Успя да установи делови отношения с вратаря, портиера и прислужника, който чистеше в крилото със стаите, запазени за видния гост. Успешните контакти се улесниха от две неща: първо, визитната картичка на кореспондент на „Московские ведомости“, доставена от господин Немо, и второ, щедрите рушвети (на вратаря 25 рубли, на портиера 10 и на чистача 3). Най-полезна инвестиция се оказаха именно трите рубли за чистача — той тайно вкара репортера в 47-а.
Ахимас поахка за разкошната обстановка, огледа накъде излизат прозорците (към двора, в посока на „Рождественка“, много добре), обърна внимание на стенния сейф в спалнята. Това също беше прекрасно, няма да се наложи да обърне всичко с краката нагоре, докато намери парите. Чантата, естествено, ще бъде в сейфа, а ключалката му е най-обикновена, белгийска „Ван Липен“, отваря се за пет минути. От благодарност за услугата даде на чистача още 50 копейки, ала доста несръчно, та монетата падна и се търкулна под канапето. Докато оня пълзеше на четири крака, Ахимас подготви резето на страничното крило на прозореца: издърпа го така, че едвам да държи. Леко ще побутне отвън — и ще го отвори.
В пет и половина Ахимас с репортерски бележник в ръка стоеше до входа заедно с цялата тълпа журналисти и зяпачи, дошли да видят пристигането на великия герой. Когато Соболев с бял мундир слезе от каретата, тълпата понечи да викне „ура“, но героят толкова кисело погледна московчани, а адютантите така заръкомахаха, че овациите се стопиха още в зародиш.
Белия генерал му се видя като същински сом: издадено напред чело, очите леко изпъкнали, дългите мустаци и широките бакенбарди щръкнали на две страни като хриле. Но не, сомът е ленив и добродушен, а този се огледа с такъв стоманен поглед, че Ахимас веднага го прехвърли в разред едри морски хищници. Поне риба чук, ако не друго.
Отпред плуваше риба лоцман, стегнат есаул, който свирепо разсичаше насъбралото се множество с ударни жестове на белите ръкавици. От двете страни на генерала крачеха по трима офицери. В края на шествието се тътреше камердинерът, който обаче от вратата направи кръгом към каретата и взе да командва разтоварването на багажа.
Ахимас забеляза в ръката на Соболев голяма и сигурно доста тежка чанта от телешки бокс. Комично — обектът саморъчно носи възнаграждението за убийството си.
Кореспондентите се втурнаха подир героя във фоайето с надеждата поне нещо да измъкнат: някое обяснение, дребна подробност. Ахимас направи друго. Той бавно отиде при камердинера и почтително се покашля, колкото да го уведоми за присъствието си. Но не бързаше с въпросите, чакаше онзи да му обърне внимание.
Камердинерът, стар, дебел, със сърдити побелели вежди (знаеше цялата му биография, всички навици и слабости, включително пагубното предразположение към сутрешния „клин клин избива“), недоволно погледна фанфарона със сламената шапка гарсонетка, но оцени тактичността му и милостиво се поизвърна към него.
— Кореспондент на „Московские губернские ведомости“ — незабавно се възползва от предоставената възможност Ахимас. — Не смея да досаждам на негово високопревъзходителство с дотегливи въпроси, но бих искал все таки от името на московчани да се поинтересувам какви са плановете на Белия генерал във връзка с посещението в първопрестолния ни град? А никой не знае това по-добре от вас, Антон Лукич.
— За знаене знаем, ама пред всекиго не разкриваме — строго отвърна камердинерът, но пролича, че е поласкан.
Ахимас отвори бележника и демонстрира готовност благоговейно да запише всяка негова безценна дума. Лукич се изпъчи и заговори патетично:
— За днескашния ден е предвидена отмора. Генералът е заморен след маневрите и железопътното пътешествие. Никакви посещения, никакви приеми и опазил Бог, вашего брата сте под възбрана. Никакви тържествени слова и депутации също така. Вечерята ще се поръча за осем и половина в хотелския ресторант. Ако искате да го видите — запазете си маса, докле е време. Но само отдалече ще го гледате и с никакви въпроси да не му додявате.
Умолително долепил ръка до гърдите си, Ахимас попита с меден глас:
— А какви са плановете му за след това?
Камердинерът свъси вежди:
— Не е моя работа, ваша пък хич.
Прекрасно, каза си Ахимас. Деловите срещи на обекта започват от утре, а днешната вечер май наистина е отредена за „отмора“. Тук интересите ни съвпадат.
Оставаше да подготви Ванда.
Тя не го разочарова и наистина го чакаше сама в жилището си. Погледна го някак особено, сякаш очакваше нещо от него, но когато гостът заговори по същество, доби скучаещ вид.
— Нали се разбрахме — подметна небрежно, — какво да го нищим? Знам си занаята, Коля.
Ахимас огледа стаята, едновременно гостна и будоар. Всичко беше подготвено както трябва: цветя, свещи, плодове. За себе си бе набавила шампанско, не беше забравила и бутилката „шато икем“, за която я предупреди.
Роклята в бордо с голямо деколте, тясна талия и съблазнително бухнали поли я правеше пленителна до умопомрачение. Да, но ще клъвне ли рибокът?
Според Ахимас би трябвало да клъвне.
1) Няма нормален здрав мъж, който да устои на чара й.
2) Ако сведенията са верни, а досега мосю NN не е бъркал, Соболев не само е нормален мъж, но и мъж, който от цял месец е на пост и молитви.
3) Мадмоазел Ванда е от същия женски тип като любимата на генерала в Минск, на която е направил предложение, но му е било отказано, след което е бил изоставен.
Общо взето, барутната мина е готова. Обаче за по-сигурно ще трябва и някаква искра.
— Какво се мръщиш, Коля? Боиш се, че твоят земляк няма да ме хареса? — попита Ванда предизвикателно, но в гласа й Ахимас долови стаено безпокойство.
И най-голямата красавица и прочута разбивачка на мъжки сърца се нуждае от постоянни уверения колко е неземно възхитителна. В душата на всяка фатална жена има червейче, което я гризе: да не би да не съм вече толкова пленителна, да не би магията да не се повтори повече? Според типа й жената трябва или да бъде уверявана, че от нея по-прекрасна няма, или да се подбужда състезателният й дух. Ахимас беше сигурен, че Ванда е от втория тип.
— Видях го днес — въздъхна той и я загледа със съмнение. — Не знам дали не съм сбъркал с подаръка. По нашия край го имаме за голям донжуан, но нещо ми се видя много сериозен. Ами ако нищо не стане? Ако генералът не си падне по подаръка ни?
— За това нямай грижа — поряза го с очи Ванда. — От теб си искам само парите. Донесе ли ги?
Той мълчаливо сложи пачката на масата.
Ванда взе парите, направи се, че ги брои.
— Това е цялата сума, десетте хиляди, нали? Добре — перна го с пръстче по носа. — Не се бой, Коля. Вие, мъжете, сте доста елементарни. Няма да ми обърне гръб твоят герой. Кажи, обича ли романсите? В ресторанта на Дюсо май имат клавир?
Ето я искрата, помисли си Ахимас.
— Да, обича ги. Най-вече песента „Калина“. Знаете ли я?
Ванда се замисли, поклати глава.
— Не, аз руски романси почти не пея, предимно европейски. Нищо, сега ще го намеря. — Взе от пианото песнопойката, прелисти я, намери. — Този ли е? — пробяга с пръсти по клавишите, запя без думи, после опита полугласно:
Няма как калина
с дъб да се прегърне,
клета сиротина
сам-сама се гъне.
— Сълзлива работа. Героите си падат сантиментални — погледна го през рамо: — Хайде върви си сега. Генералът с две ръце ще драпа за рязанския ви дар.
Но Ахимас не си тръгна.
— Неприлично е за дама да влезе сама в ресторант.
Ванда мъченически подбели очи:
— Коля, аз не ти се бъркам в дочената търговия, не ми се меси и ти в моята професия.
Той остана още за миг, послуша я как с ниския си страстен глас копнее да се гушне в дъба. После безшумно си тръгна.
Мелодията секна. Ванда подвикна подире му:
— А не ти ли е криво, Коля, да ме дадеш на друг?
Ахимас се обърна.
— Хайде, върви си — махна с ръка тя. — Работата си е работа.
8.
В ресторанта на хотел „Дюсо“ всички маси бяха заети, но предварително дресираният портиер беше запазил за господин репортера най-удобната — в ъгъла, откъдето се виждаше цялото помещение. В девет без двайсет отначало влязоха трима офицери, шпорите им дрънчаха, подир тях генералът, после още четирима. Останалите посетители, строго предупредени от салонния управител да не досаждат на генерала с вниманието си, деликатно се преструваха, че са дошли в ресторанта не да видят прочутия мъж, а просто да вечерят.
Соболев взе менюто за вината, не откри в него „шато икем“ и по негово поръчение се прати човек да вземе от магазина на Леве. Свитата предпочете шампанско и коняк.
Господа военните говореха полугласно, на няколко пъти екна смях и най-гръмогласен беше мелодичният генералски баритон. Явно заговорниците се чувстваха прекрасно, което много зарадва Ахимас.
В девети пет, когато виното не само беше доставено, но и налято, вратата широко се отвори, сякаш тласната от вълшебен полъх, и на прага се появи Ванда. Тя театрално застина, изнесла напред гъвкавото си тяло. Лицето й руменееше, огромните й очи сияеха като нощни звезди. Всички посетители я погледнаха и останаха като омагьосани от прекрасната гледка. Славният генерал просто се вцепени, ръката му с маринована гъбка на вилицата спря насред път.
Ванда се задържа така, колкото публиката да оцени ефекта, преди отново да забие нос в чиниите.
— Ето го нашия герой! — звънко възкликна чудното видение.
И устремно влетя в салона.
Изтракаха токчета, прошумоля коприна, люшна се щраусовото перо на шапката с широка периферия.
Салонният управител от ужас плесна с ръце, предупреден да няма публични сцени, но напразно се притесни — Соболев никак не се ядоса, а избърса със салфетка мазните си устни и галантно се надигна.
— Защо седите, господа, защо не славите героя на земята руска? — извърна се към салона възторжената патриотка, без да изпуска инициативата нито за миг. — Ура за Михаил Дмитрич Соболев!
Посетителите сякаш само това бяха чакали. Всички скочиха на крака, заръкопляскаха и гръмна такова ентусиазирано „ура“, че кристалният полилей високо горе се полюшна.
Генералът симпатично се изчерви, поклони се във всички посоки. Въпреки всеевропейската известност и всеруското обожание, изглежда, не беше привикнал на публични възторзи.
Красавицата се спусна към героя, разперила тънки ръце:
— Позволете ми да ви целуна от името на всички московчанки! — хвана го за врата и го целуна три пъти по старомосковски обичай — право в устата.
Соболев се изчерви още повече.
— Гукмасов, премести се — докосна рамото на есаул с черни мустаци и й посочи освободения стол: — Заповядайте, госпожо!
— Не-не, за Бога! — ужаси се прекрасната блондинка. — Как бих могла? Ако позволите, по-добре да ви изпея любимата си песен.
И пак така устремно се насочи към бялото пиано в центъра на салона.
Според Ахимас поведението й беше прекалено директно, дори грубовато, но личеше, че е абсолютно уверена в себе си и знае отлично какво прави. Приятно е да имаш насреща си професионалистка. Окончателно се убеди в това, когато в салона се понесе ниският й, леко дрезгав глас, от който веднага му се сви сърцето:
Що в тъга унива
стройната калина,
клони си превива,
шумоли мърцина.
Ахимас се надигна и безшумно си тръгна. Никой не му обърна внимание — всички слушаха песента.
Сега остава тайно да влезе в гостната на Ванда и да подмени бутилката „шато икем“.
9.
Всичко стана безкрайно лесно. От него се искаше само търпение.
В дванайсет и четвърт три кабриолета пристигнаха пред „Англия“: в първия — обектът с Ванда, в другите два — всичките седем офицери.
Ахимас (със залепена брада и с очила, същински хоноруван доцент) своевременно се беше нанесъл в двустаен апартамент с прозорци и в двете посоки — и към улицата, и към двора с пристройката. Стоеше на угасена лампа; за да не се вижда силуетът му.
Генералът имаше добра охрана. Когато Соболев и Ванда влязоха в жилището й, офицерите поеха грижата за спокойното му прекарване — един остана при входа, друг се заразхожда из вътрешния двор, трети явно бе заел пост в антрето. Останалите четирима отидоха в бюфета. Очевидно щяха да дежурят на смени.
В един без двайсет и три електрическото осветление угасна и щорите се осветиха с притъмнено червено сияние. Ахимас одобрително кимна — певачката действаше точно по парижката наука.
Офицерът, който се разхождаше в двора, се огледа, отиде до червения прозорец и се вдигна на пръсти, но веднага се отдръпва като засрамен и продължи да крачи напред-назад, като си свирукаше с преувеличена бодрост.
Ахимас не откъсваше очи от минутната стрелка. Ами ако Белия генерал, прочут с бойното си хладнокръвие, никога не губи самообладание и пулсът му не се ускорява, дори от страст? Почти невероятно, защото противоречи на физиологията. Пък и как пламна от целувките й в ресторанта, а сега няма да се ограничат само с целувка.
По-скоро е възможно да не докосне изобщо виното. Но психологически би трябвало. Ако любовниците не се хвърлят от вратата в кревата — а докато угасне лампата в будоара, минаха поне двайсет минути, — все нещо трябва да правят. Какво по-хубаво от чаша предпочитано вино, което си открил в дома на любимата. Но и да не пие днес, ще пие утре, вдругиден. Соболев ще остане в Москва до 27-и, не ще и дума, че отсега нататък ще предпочете вечер да не се прибира в своя 47-и, а да преспива тук. Рязанското търговско дружество с удоволствие ще плати абонамент на земляка — мосю NN е отпуснал повече от достатъчно пари за допълнителни разходи.
В един и пет Ахимас чу приглушен женски вик, после я чу да крещи нещо на по-висок глас, но не разбра думите. Офицерът в двора трепна и се понесе на бегом към постройката. Прозорците се осветиха, по щорите се замятаха сенки.
Това беше.
Ахимас крачеше към „Театралний проезд“, без да бърза, и размахваше бастунчето. Имаше достатъчно време. До „Дюсо“ са седем минути бавен ход — още през деня беше минал два пъти по най-краткия маршрут и засече времето. Докато се чудят и се щурат, докато се опитват да го свестят, докато спорят дали да викнат лекар в „Англия“ или за по-прилично първо да откарат генерала в „Дюсо“. Ще мине поне един час.
Друг беше проблемът — какво да прави сега с Ванда. Елементарните хигиенни правила изискваха след операцията да разчисти всичко. Естествено, не ще последва никакво дознание и разследване — офицерите ще имат грижата, а и мосю NN няма да допусне. Още по-невероятно е Ванда да се досети за сменената бутилка. Но ако все пак изплува името на рязанския дарител, ако се изясни, че истинският Николай Николаевич Клонов не е мърдал никъде от скъпоценния си дюкян, ще се получат ненужни усложнения. Както се казва, помогни си сам, та и Господ да ти помогне.
Ахимас сбърчи нос. Уви, работата си имаше неприятни моменти.
С такива невесели, но необходими размишления той свърна от „Софийка“ в един безистен, който излизаше точно в двора на „Дюсо“ — под Соболевата стая.
Огледа тъмните прозорци (гостите на хотела отдавна спяха) и долепи до стената предварително набелязана касетка. Леко побутна прозореца и той се отвори. След пет секунди беше вътре.
Нагласи пружинката на джобния фенер и той светна, слаб лъч разсече тъмнината, но достатъчен, за да намери сейфа.
Ахимас пъхна шперца в ключалката, взе методично и равномерно да го върти наляво-надясно. Като взломаджия беше дилетант, по през дългата си кариера се беше понаучил. На четвъртата минута се чу изщракване — първото от трите шипчета се прибра. Другите две му отнеха по-малко време — около две минути.
Металната врата скръцна, Ахимас бръкна вътре, напипа някакви листове. Светна с фенера — списъци с имена, схеми. Сигурно мосю NN би бил доволен да ги получи, но договорът им не включваше кражба на документи.
А и не му беше до книжата.
Чакаше го сюрприз — чантата не беше в сейфа.
10.
Целия петък остана в леглото, съсредоточено обмисляше. От опит знаеше: стане ли напечено, по-добре да не се поддаваш на първия порив, а да замреш, да се стаиш, както прави кобрата, преди мълниеносния убийствен скок. Стига, разбира се, обстоятелствата да позволяват пауза. В дадения случай позволяваха, тъй като беше взел всички основни предпазни мерки. През нощта напусна „Метропол“ и се премести в „Троица“, евтина странноприемница в Троицкия метох. Мръсните покровски сокаци бяха на хвърлей от Хитровка, а точно там трябваше да търси чантата.
Когато напусна „Метропол“, той не взе файтон, а дълго обикаля полутъмните улици, за да е сигурен, че не го следят, после в „Троица“ се записа под чуждо име.
Стаята беше гадна и мрачна, но удобно разположена, с отделен вход и подходящ изглед към двора.
Трябваше да обмисли най-подробно случилото се.
Снощи претърси навсякъде в стаите на Соболев, но чантата я нямаше. Затова пък откри на перваза на последния прозорец в спалнята бучка кал. Вдигна глава — малкото прозорче беше леко отворено. Някой наскоро се е измъкнал оттук.
Ахимас се загледа съсредоточено, помисли, направи изводите.
Почисти калта. Затвори прозореца, през който беше влязъл.
Излезе през вратата и с шперца я заключи.
Във фоайето беше тихо и тъмно, димеше свещта на нощния портиер. Самият той дремеше и не чу безшумно появилата се тъмна фигура, изникнала от коридора. Когато дрънна камбанката, се стресна, но посетителят беше вече навън. Не им се спи на тия хора, прости Господи, прозя се портиерът, прекръсти се и отиде да залости външната врата.
Ахимас бързо вървеше към „Метропол“ и правеше по-нататъшните планове. Небето започна да просветлява — в края на юни нощите са кратки.
Иззад ъгъла се зададе кабриолет. Ахимас позна в силуета есаула на Соболев. Той седеше, обгърнал с две ръце фигура в бяло. От другата страна я крепеше още един офицер. Главата на белия се полюшваше в такт с чаткането на копитата. Отзад се движеха още два кабриолета.
Интересно, хрумна му за миг, как ще го вкарат покрай портиера? Сигурно ще измислят нещо, военни хора са.
Най-краткият път към „Метропол“ минаваше през един двор — за последните две денонощия беше го прекосил много пъти.
Докато стъпките му отекваха под тъмната арка, усети нечие присъствие. Не видя и не чу никого, но го долови с някакво необяснимо вътрешно чувство, което неведнъж му бе спасявало живота. С кожата на темето си сякаш усети движение отзад, едва доловим полъх. Можеше да е притичала котка или плъх да се е изкатерил по купчината боклук, но в подобни случаи Ахимас не се боеше да се изложи пред самия себе си — той моментално отскочи встрани.
Като че го облъхна повей отгоре и той с крайчеца на окото си видя, как точно до бузата му стоманен блясък разсече въздуха. Светкавично извади велодога и стреля.
Приглушен вик, мярна се сянка.
Ахимас с два скока настигна бягащия човек и с точен силен удар на бастуна го закова на място. Освети с фенера падналия. Грубо звероподобно лице. През сплъстените кичури се стичаше черна кръв. Късите силни пръсти притискаха хълбока, също мокри от кръв.
Беше облечен по руски: риза без яка, сукнен жакет, плюшен панталон, юфтени ботуши. На земята беше паднала брадва със съвсем къса дръжка.
Ахимас се наведе и освети с фенера лицето му. Блеснаха кръгли очи с неестествено разширени зеници.
Откъм „Неглинний“ се дочу жандармерийска свирка, от „Театралний“ също. Нямаше никакво време.
Той ритна брадвата, клекна, с два пръста стисна бузите на падналия.
— Кой те прати?
— От бедност, господине — изхриптя раненият, краката му конвулсивно ритаха паважа. — Ще извиняваш.
Ахимас притисна лицевия нерв, остави падналия да се погърчи от болка и повтори въпроса:
— Кой?
— Пусни ме… пускай… катил — рече хрипливо раненият и пак зарита земята. — Умирам…
— Кой? — потрети Ахимас и му натисна окото.
От устата на умиращия ведно със стона рукна струя кръв.
— Миша — едва чуто избълбука гласът му. — Миша Малкия… Пусни! Боли…
— Кой е тоя Миша? — притисна той по-силно.
И сбърка. Несполучилият убиец бездруго доживяваше последните си мигове.
Стонът мина в гъргорене, кръвта бликна буйно по брадата му. Ясно беше, че повече нищо не може да каже. Ахимас се изправи. Свирката се чуваше съвсем наблизо.
До следобеда беше премислил всички варианти и взе решението.
И така, отначало му открадват чантата, после се опитват да го убият. Свързани ли са тези две неща помежду си? Определено. Който го причакваше под арката, е знаел кога и по кой път ще мине.
Значи: 1) следили са го още когато проверяваше маршрута и са го следили много хитроумно — изобщо не е забелязал; 2) някой е бил съвсем наясно за заниманията му през нощта; 3) чантата е откраднал човек, който е знаел със сигурност, че Соболев повече няма да се върне в стаята — иначе защо ще има грижата да заключва отново сейфа и да излиза през прозореца — нали Соболев така или иначе щеше да открие липсата?
Въпрос: кой е знаел и за операцията, и за чантата?
Отговор: само мосю NN и неговите хора.
Ако просто се бяха опитали да го убият, за Ахимас щеше да е обидно, но разбираемо.
Обидно, защото той, професионалист от най-висша класа, неправилно е оценил ситуацията, сбъркал е, оставил се е да го измамят.
Разбираемо, защото при такава важна и опасна акция изпълнителят, естествено, трябва да се премахне. Самият Ахимас на мястото на поръчителя щеше да постъпи по същия начин. Тайният императорски съд може и да е блъф. Но доста на ниво, дори печеният господин Велде се подмами.
Та всичко щеше да е разбираемо и дори нямаше да е чудно, ако не беше изчезналата чанта.
Мосю NN — и кражба с взлом? Абсурд. Да вземат милиона, но да оставят архива на заговорниците? Невероятно. А да си представи, че звероподобният убиец някак е свързан с NN или с „барон Фон Щайниц“, беше съвсем изключено.
„Катил“ го беше нарекъл майсторът брадвар. Май на апашки жаргон това изразява висша степен на презрение — убиец, ама в смисъл на тъп уличен главорез.
Тогава онзи с бил апаш? Персонаж от прословутата Хитровка?
По маниер и вид май беше точно такъв. А на NN дори кочияшът му беше със стойка на офицер. Нещо не пасваше.
Ахимас се опита да разнищи случая от другия край, тъй като нямаше достатъчно информация за аналитична преценка. Щом изходните данни са неясни, да видим какви са целите.
Какво трябва да направи?
1) Да разчисти след операцията.
2) Да намери чантата.
3) Да види сметката на този или тези, които играят нечестно срещу него.
Точно в тази последователност. Отначало да се подсигури, после да си върне своето, накрая възмездието за десерт. Но десертът е задължителен — въпрос на принцип и професионална етика.
В практическо изпълнение тези етапи се свеждат до следното:
1) Да премахне Ванда. Жалко, разбира се, но няма как.
2) Да издири тайнствения Миша Малкия.
3) Чрез въпросния Миша Малкия може да си осигури и десерта. Някой в лагера на мосю NN поддържа странни познанства.
Премислил цялата програма, Ахимас се обърна и заспа.
Изпълнението на първа точка се предвиждаше за тази вечер.
11.
Влезе В жилището на Ванда, без никой да го забележи. Както и очакваше, певицата още не се беше прибрала от „Алпийска роза“. Между будоара-гостна и антрето имаше малка гардеробна стаичка с окачени вътре рокли и купища кутии с обувки и шапки. Разположението й беше просто идеално: с врата към будоара и друга към антрето.
Ако Ванда си дойде сама, всичко ще стане бързо, без усложнения. Тя ще отвори вратата, за да се преоблече, и в същата секунда ще умре, без изобщо да е разбрала какво става. Ахимас никак не искаше тя да се мъчи в предсмъртен ужас или болка.
Беше обмислил кое ще е по-уместно — нещастен случай или самоубийство — и се спря на самоубийство. Млада дама от вида на леките жени може да има какви ли не причини да посегне на живота си.
Улесняваше го, че Ванда не ползваше услугите на камериерка. Ако си свикнал да живееш сам, с по-удобно без слуги — знаеше го от собствен опит. На остров Санта Кроче прислугата ще живее отделно, ще им построи къща възможно по-далеч от графските покои. Потрябват ли му — ще ги вика.
Ами ако Ванда не се прибере сама?
Е, самоубийството ще стане двойно. Те са модни сега.
Чу се звук от отключване на вратата, леки стъпки.
Сама е.
Сети се с какъв глас му каза: „Нали няма да ме излъжеш, Коля?“, и се смръщи. В същия миг вратата на гардеробната се открехна откъм будоара, тънката й ръка дръпна от закачалката китайски копринен халат с дракони.
Изпусна момента. Ахимас погледна през пролуката. Ванда стоеше пред огледалото, без да си свали роклята, и държеше халата в ръка.
Три беззвучни крачки — и всичко ще свърши. Тя само ще види в огледалото изникналата фигура зад себе си.
Той открехна вратата още малко и веднага се дръпна назад — кратко дрънна електрическият звънец.
Ванда излезе в антрето, размени с някого няколко думи и се върна в гостната, разглеждайки някакво картонче. Визитна картичка?
Сега тя стоеше полуизвърната към него и той видя как трепна лицето й.
Почти веднага на врата пак се звънна.
Пак не можа да чуе какво се говори в антрето, защото вратата от тази страна беше затворена. Но Ванда и късният гост почти веднага влязоха в гостната, тъй че Ахимас можеше не само да чува, но и да вижда всичко.
И тогава съдбата му сервира неочакван сюрприз. Когато посетителят — строен млад мъж в моден сюртук — влезе в осветения от абажура кръг, Ахимас веднага го позна. През изминалите години лицето му се беше променило, възмъжало, беше загубило юношеската мекота, но той несъмнено беше същият човек. Ахимас завинаги запечатваше в съзнанието си външността на „обектите“, задържаше в паметта си чертите им до най-дребните детайли, а това лице съвсем пък не би могъл да забрави.
Беше стара история, от онзи интересен период, когато Ахимас работеше на постоянен договор с една организация на име „Азазел“. Бяха много сериозни господа и плащаха по най-висша категория, но романтици. Например преди всяка акция трябваше да произнася думата „Азазел“. Сантименти. Но Ахимас спазваше смешното им условие — договорът си е договор.
Беше му неприятно да види красавеца брюнет. Най-вече задето още диша и ходи по земята. През цялата си професионална кариера Ахимас беше имал само три неуспешни акции и сега виждаше живото напомняне за една от тях. Грехота е да се кахъри, три неудачи за 20 години работа си е много висока резултатност. Но настроението му, и без това лошо, се развали съвсем. Как се казваше този младок? Нещо с „Ф“…
— На картичката ви, господин Фандорин, пише „Аз всичко знам.“ Кое всичко? Кой сте вие всъщност? — неприязнено попита Ванда.
Да, Фандорин, така се казваше. Ераст Петрович Фандорин. Гледай ти, сега бил чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора.
Ахимас внимателно слушаше разговора в стаята и се опитваше да разбере какво означава тази неочаквана среща. Той знаеше: подобни неща не стават случайно, те са някакъв съдбовен знак. Но за хубаво или за лошо?
Професионалният перфекционизъм му подсказваше да убие брюнета, макар че онази поръчка беше приключила преди много години, а самите поръчители бяха изчезнали безследно. Всяка работа трябва да се върши докрай. От друга страна, непрофесионално беше да се поддава на емоциите. Нека господин Фандорин върви по пътя си. В края на краищата по онова време Ахимас нямаше нищо лично срещу него.
Чиновникът обърна разговора в най-опасната насока — за „шато икем“-а, и Ахимас вече беше на път да си промени мнението: никъде няма да си тръгне оттук господин Фандорин. Но сега пък го учуди Ванда — тя не спомена изобщо рязанския търговец и удивителната му осведоменост относно вкусовете на покойния герой. Смени темата. Какво ли значеше това?
Скоро брюнетът си тръгна.
Ванда седеше до масата, закрила с длани лицето си. Сега можеше съвсем лесно да я убие, но Ахимас се поколеба.
Защо да я убива? Тя издържа разпита, не издаде нищо. Щом властите са толкова проницателни, че са разплели самодейната конспирация на Соболевата свита и са стигнали до мадмоазел Ванда, по-добре засега да я остави на мира. Внезапното самоубийство на свидетелката ще изглежда съмнително.
Ахимас сърдито тръсна глава. Какво ли се самозалъгва, не му е в стила. Просто си търси оправдание да я остави жива. Тъкмо сега самоубийството на неволната виновница за националната трагедия ще изглежда съвсем обяснимо: разкаяние, нервност, страх от възможните последици. Стига е протакал, хайде!
И пак дрънна звънецът.
Каква е тая върволица!
Посетителят пък се оказа отново познат, само че не стар познайник като Фандорин, а нов. Германският резидент Ханс-Георг Кнабе.
Още от първите му думи Ахимас наостри слух.
— Не съм доволен от вас, фройлайн Толе.
А сега де! Ахимас слушаше и не вярваше на ушите си. Какъв „препарат“? Ванда е имала заповед да отрови Соболев? „Бог пази Германия“? Глупости! Или е невероятно стечение на обстоятелствата, от което трябва да се възползва?
Щом немецът си тръгна, Ахимас излезе от укритието си. Ванда се върна в стаята и отначало не разбра, че в ъгъла има някой, а като го видя, се хвана за сърцето и тихо възкликна.
— Германска агентка ли сте? — с любопитство попита той, готов да й затисне устата, ако понечи да вика. — Заблуждавали сте ме?
— Коля? — измънка тя и закри с длан устата си. — Подслушвал ли си? Кой си ти?… Кой сте вие?
Той нетърпеливо тръсна глава, сякаш да отпъди муха.
— Къде е този препарат?
— Как влязохте? Защо? — бъбреше тя, сякаш не чуваше въпросите му.
Ахимас я хвана за раменете, накара я да седне. Тя го гледаше с ужасени очи, в зениците й светеха два малки абажура.
— Какъв е този чудноват разговор, мадмоазел? — каза той и седна срещу нея. — Само въпроси и никакви отговори. Някой трябва да започне пръв. Добре, нека съм аз. Попитахте ме три неща: кой съм, как съм влязъл и защо. Отговарям. Аз съм Николай Николаевич Клонов. Влязох през вратата. А защо — мисля, че е ясно. Възложих ви ангажимент с цел да доставите наслада на прочутия ни земляк Михаил Дмитриевич Соболев, а той не само че не се наслади, ами се гътна. Това не трябва ли да се обсъди? За мен като търговец сделката е нередна. Какво да кажа в дружеството? А и парите отидоха.
— Ще ви върна парите! — веднага отговори Ванда и понечи да стане.
— Какви пари — спря я Ахимас. — Постоях тук, послушах за какво си говорите с вашите гости и гледам — съвсем друга излиза работата. Значи вие с господин Кнабе сте имали своя си игра. Настоявам да ми кажете какво направихте с народния герой, мадмоазел.
— Нищо. Кълна се! — тя скочи, отиде до шкафчето и извади нещо. — Ето шишенцето, което ми даде Кнабе. Виждате, че с пълно. А чужди игри не играя.
По лицето й се стичаха сълзи, но тя не гледаше нито умолително, нито жалостиво. Наистина необикновена жена! Не захленчи, макар че бе изпаднала наистина в ужасна безизходица: притиска я руската полиция, притиска я немското разузнаване, притиска я и той, Ахимас Велде, който май е по-ужасен от всички полиции и разузнавания, взети заедно. Само дето тя не го знае. Той погледна напрегнатото й лице. Или се досеща?
Ахимас разклати шишенцето, погледна го срещу светлината, помириса го. Очевидно е най-вулгарен цианкалий.
— Мадмоазел, разкажете ми всичко. Откога сте свързана с немското разузнаване? Какво ви е възложил Кнабе?
Забеляза у нея някаква непонятна промяна. Ванда вече не трепереше, сълзите й бяха секнали, а в очите й се появи онова особено нещо, което беше открил, когато снощи тя го попита не му ли е криво да я дава на друг.
Тя седна по-близо, на страничната облегалка на неговото кресло, сложи ръка на рамото му. Гласът й беше тих, уморен.
— Разбира се, Коля. Ще ти разкажа всичко. Кнабе е германски шпионин. Трета година идва при мен. Тогава бях тъпачка, исках час по-скоро да събера парите, а той плащаше щедро. Не за любов — за сведения. При мен идват много мъже, повечето са големи клечки. Случват се и много големи — като твоя Соболев. А в леглото на всеки мъж му се развързва езикът — тя прокара пръст по бузата му. — На човек като теб надали. Но такива сте малко. Мислиш, че само в леглото съм спечелила петдесетте си хиляди? Не, мили, аз съм придирчива, трябва да харесам мъжа. Случвало се е и Кнабе да ме предложи на някого нарочно. Както ти на Соболев. Опитах се да протестирам, но той веднага ме укроти. Първо сладко ми нареждаше. Защо ви е да живеете в Русия, фройлайн, вие сте германка, имате си родина. Тя няма да забрави предаността ви, там ви чакат почит и безопасност. Тук винаги ще сте кокотка, макар и с пари, а в Германия никой няма да знае за миналото ви. Щом пожелаете, ще ви помогнем да заживеете там волно и комфортно. А после запя друга песен: за дългата ръка и за това, че правото на немско поданство трябва да се заслужи. Вече не им искам проклетото поданство, но няма къде да мърдам. Държи ме в юмрука си. Може и да ме убие. Без да му мигне окото. За обица на останалите. Защото той има и други такива като мен — Ванда потръпна, но веднага отметна безгрижно коси. — Завчера, щом чу за Соболев — аз самата му разказах като последна глупачка, исках да се похваля, — и взе да ме тормози. Заразправя, че Соболев е смъртен враг на Германия и че имало някакъв военен заговор. Ако не бъдел премахнат, щяло да се стигне до голяма война, а Германия още не била готова. Каза: „Аз се чудя как да го пипна този вандал, а той направо ми идва на крака. Това е Божията промисъл!“ И ми донесе шишенцето с отрова. Обещаваше ми златни планини — а аз не и не! Тогава взе да ме заплашва. Стана бесен. Реших да не споря с него и му обещах. Но не съм сипвала отрова на Соболев, честна дума. Той просто умря, пръсна му се сърцето. Коля, повярвай ми. Аз съм лоша, цинична, продажна, по не съм убийца.
Сега в зелените й очи се четеше молба, но не и унижение. Горда жена. Обаче не можеше да я остави жива. Жалко.
Ахимас въздъхва и сложи дясната си ръка на голата й шия. Палецът му беше на артерията, средният пръст — на четвъртия прешлен, точно под черепа. Оставаше силно да стисне и тези ярки очи, които го гледаха така доверчиво от горе на долу, ще се замъглят и ще угаснат.
Но стана нещо неочаквано — изведнъж самата Ванда обгърна шията му, притегли го към себе си и притисна гореща буза в челото му.
— Ти ли си? — прошепна тя. — Теб ли толкова дълго чаках?
Ахимас гледаше бялата й нежна кожа. Чувстваше се странно.
12.
Когато си тръгна на разсъмване, Ванда спеше дълбоко, леко отворила уста като дете.
Ахимас постоя минутка над нея, нещо го стегна отляво в гърдите. После безшумно излезе.
Тя няма да издаде, си мислеше, докато излизаше на „Петровка“. Щом вчера не каза на Фандорин, сега вече съвсем. Няма нужда да я убива.
Но му тежеше на душата: недопустимо е да смесва работата с личните неща. По-рано никога не беше си го позволявал.
„А Евгения?“ — напомни му глас, който идваше от същото място в душата му. Явно му е време вече да се оттегли от занаята.
Това, което се случи тази нощ, никога няма да се повтори. С Ванда повече никакви контакти.
Кой може да свърже търговеца Клонов, довчера клиент на „Метропол“, с певицата от ресторант „Алнийска роза“? Никой. Може би само келнерът Тимофей. Почти изключено, но по-добре да не рискува. Така ще бъде на чисто, а няма да му отнеме много време.
Гласът прошепна: „Келнерът ще умре, за да остане жива Ванда.“
Нищо, затова пък с Кнабе май стана добре. Господин Фандорин снощи сигурно се е сблъскал с резидента, когато си тръгна от Ванда. Понеже е буден и съобразителен детектив, не може да не се заинтересува от късния гост. Може също така да се предположи, че истинската дейност на хер Кнабе е добре известна на руските власти. Резидентът на разузнаването е видна фигура.
Очертава се чудесна маневра, която да отклони разследването в безопасна насока.
„И Ванда ще се отърве“ — допълни безмилостно проницателният глас.
Ахимас се качи на тавана срещу неговия дом. Удобно място за наблюдение с добра видимост към третия етаж, където живееше резидентът.
За късмет денят се случи топъл. Още към осем часа покривът над него се напече и стана задушно, но Ахимас беше нечувствителен към дребните неудобства — затова пък прозорците на Кнабе бяха широко отворени.
Всичките му придвижвания от стая в стая се виждаха като на длан: ето, обръсна се пред огледалото, пи кафе, прегледа вестниците, отбелязваше нещо в тях с молив. Бодрите му движения и изразът на лицето (наблюдаваше го през бинокъл с дванайсетократно увеличение) подсказваха, че господин Кнабе е в прекрасно настроение.
Малко след десет той излезе от входа и тръгна в посока към Петровските врата. Ахимас го последва. По външен вид приличаше на писар или продавач: каскет с пречупена лачена козирка, дълъг сюртук, прошарена козя брадичка.
Енергично размахвайки ръка, Кнабе за няма и петнайсетина минути стигна до пощата. Вътре в сградата Ахимас намали дистанцията и когато резидентът стигна до гишето за телеграми, се беше наредил зад него.
Резидентът весело поздрави служителя, който явно много пъти беше приемал депешите му, и протегна листа.
— Какво винаги за Берлин, „Кербел унд Шмит“. Борсовите котировки. Само че — усмихна се — ще бъдете ли тъй любезен, Пантелеймон Кузмич, да не я давате на Сердюк като миналия път. Че Сердюк ми сбърка две цифри, смени им местата, после си имах неприятности с шефовете. Направете ми услуга, дайте я на Семьонов той да я прати.
— Добре, Иван Егорич — весело отговори и служителят. — Както кажете.
— Очаквам бърз отговор, пак ще дойда — каза Кнабе, плъзна поглед по лицето на Ахимас и се запъти към изхода.
Сега вървеше спокойно като на разходка. Движеше се по тротоара и лекомислено си свиркаше. Веднъж много професионално провери дали не го следят — но по-скоро по навик. Нямаше вид на човек, който подозира наблюдение.
А всъщност го следяха, и то доста успешно. Ахимас отначало не беше забелязал. Но един занаятчия на отсрещната страна прекалено подробно проучваше витрините на скъпи магазини, които по никакъв начин не отговаряха на възможностите му. Ясно — гледа отражението в стъклата. А отзад на около петдесет крачки бавно пълзеше файтон. Веднъж му викнаха — отказа, втори път — пак. Интересна работа.
Явно господин Фандорин снощи наистина не си е губил времето.
Ахимас взе мерки да промени външния си вид. Влезе в някакъв вход, рязко отлепи брадата, сложи си очила с обикновени стъкла, хвърли каскета и обърна сюртука наопаки — опакото се оказа чиновнически мундир с отпрани петлици. Влезе писар, след десет секунди излезе пенсиониран чиновник.
Кнабе не беше се отдалечил много. Стоеше пред огледалната врата на френска сладкарница, после влезе вътре.
Ахимас подире му.
Резидентът ядеше с наслада крем брюле и пиеше минерална вода. Изведнъж на съседната маса се появи млад мъж с летен костюм и много живи очи. Заразглежда модно списание, но току вдигаше очи от страниците. Одевешният файтон спря пред вратата. Занаятчията обаче беше изчезнал. Здраво са го налегнали тия момчета. Още по-добре. Само да не го арестуват. Не би трябвало — иначе защо ще го следят. Искат да засекат контактите му. А Кнабе очевидно няма никакви контакти, щом общува телеграфически с Берлин.
Резидентът остана дълго време в сладкарницата. Яде сладолед, яде марципан, пи какао, после си поръча сладолед тути фрути. Чудесен апетит. Младият копой бе сменен от друг, по-възрастен. Вместо единия файтонджия отпред спря друг, който също упорито не желаеше да качва никого.
Ахимас реши да не им се набива повече на очи и си тръгна пръв. Настани се в пощата и зачака. По пътя слезе в по-долна социална група — свали сюртука, извади ризата от панталона и я препаса с колан, махна очилата, на главата си нахлупи сукнен калпак.
Когато се появи Кнабе, той тъкмо беше на гишето, мърдаше усърдно устни и изписваше думите върху бланка.
— Речи ми, синко — обърна се към служителя, — верно ли утре ша стигне?
— Казах ти, още сега ще стигне — снизходително отговори онзи. — Ама пиши кратичко, туй да не е писмо, ще се охарчиш до шушка. Иван Егорич, имате телеграма.
Ахимас с престорено възмущение погледна розовобузестия шваба и хвърли едно око на подадения лист.
Кратък текст и колонки цифри — уж котировки на някакви си акции. М-да, грубовато работят в Берлин. Подценяват руската жандармерия.
Кнабе само погледна депешата и си я мушна в джоба. Сега сигурно ще се прибере вкъщи да я разшифрова.
Ахимас прекрати следенето и се върна на таванския си наблюдателен пункт. Резидентът вече си беше вкъщи, сигурно е взел файтон (ако не и онзи същия!). Седеше до масата, прелистваше някаква книга и вписваше нещо на листа.
После стана интересно. Движенията му се ускориха. Той няколко пъти нервно потри чело. Хвърли книгата на пода, стисна с ръце главата си. Скочи, заобикаля из стаята. Пак прочете записаното.
Получената вест очевидно не беше никак приятна.
Стана още по-интересно. Резидентът притича до някакво място в дъното, върна се с револвер.
Седна пред огледалото. На три пъти вдигна оръжието до слепоочието си, един път налапа цевта.
Ахимас поклати глава. Колко чудесно. Направо приказно. Хайде, застреляй се.
Какво ли са му съобщили от Берлин? Впрочем ясно. Проявената от резидента самоинициатива не е получила одобрение. Меко казано. Кариерата на въображаемия генералски убиец е погубена безвъзвратно.
Не, не се застреля. Свали ръката с револвера. Пак се защура из стаята. Прибра револвера в джоба си. Жалко.
Какво е ставало после в жилището му Ахимас не видя, защото Кнабе затвори прозорците.
Около три часа му се наложи да наблюдава слънчевите отблясъци в стъклата. Ахимас поглеждаше копоя, който потропваше долу и си представяше как ще изглежда замъкът, който скоро ще вдигне на най-високата скала на остров Санта Кроче. Той ще наподобява крепостите, които пазят кавказките планински аули, но на горната площадка непременно ще има градина. Палмите, разбира се, ще трябва да са в качета, но за зелените храсти е хубаво да има тревна настилка, може да се наредят чимове.
Тъкмо решаваше проблема за поливането на висящата градина, когато Кнабе излезе от сградата.
Пръв се усети копоят — отскочи от вратата и изчезна зад ъгъла, а след секунда на вратата се появи самият резидент. Той застана долу и нещо зачака. Скоро се разбра какво.
Откъм безистена се зададе едноместна каляска с кулест кон. Кочияшът скочи от капрата и даде юздите на Кнабе, онзи пъргаво се качи и кулестият потегли в тръс.
Изненада. Кнабе изчезваше от полезрението и нямаше как да го проследи. Ахимас грабна бинокъла и успя да го види как си слага рижа брада. Какво ли с намислил?
Но копоят остана спокоен. Той изпрати каляската с поглед, записа нещо в едно бележниче и си тръгна. Сигурно знаеше къде и защо отива Кнабе.
Добре, щом резидентът потегли с празни ръце, значи ще се върне. Време е за подготовка на операцията.
След пет минути Ахимас беше в квартирата му. Подробно разгледа. Откри две скривалища. В едното — малка химическа лаборатория: симпатическо мастило, отрови, цяла стъкленица нитроглицерин (да не се кани да взриви Кремъл?). В другия — няколко револвера и пари, на вид около трийсет хиляди, книга с логаритмични таблици — вероятно ключ за шифъра.
Ахимас не докосна нищо — остави скривалищата за жандармеристите. Кнабе за съжаление беше изгорил разшифрованата депеша — в умивалника видя останки от пепелта.
Оказа се, че жилището няма заден вход. Лошо. Прозорецът на коридора излизаше към покрива на пристройката. Ахимас прескочи, разходи се по трополящата тенекия и се убеди, че от покрива няма къде да иде. Улукът беше ръждясал, по него не можеше да се спусне. Ясно.
Върна се до прозореца, седна и се настрои за дълго чакане. След девет, когато дългият летен ден вече притъмняваше, иззад ъгъла излетя познатата каляска. Кулестият се носеше с всичка сила, от устата му капеха парцали пяна. Кнабе караше стоешком, бясно въртеше камшика.
Преследват ли го?
Не, май не се задава никой друг.
Резидентът хвърли юздите и хлътна във входа.
Така.
Ахимас се скри на предварително избраното място — зад закачалката в антрето. В ръката си държеше остър нож, който беше взел от кухнята.
Жилището беше подготвено — всичко нагоре с краката, чекмеджетата измъкнати, дори пухените юргани разпрани. Груба имитация на грабеж. Господин Фандорин трябва да стигне до заключението, че хер Кнабе е бил очистен от своите, които доста непохватно са инсценирали взломно престъпление.
Самата операция му отне секунди.
Щракна ключалката, Кнабе успя да притича няколко крачки в тъмното антре и умря, без да разбере какво му се случва.
Ахимас внимателно се огледа — чисто ли е наоколо — и излезе на стълбите.
Долу хлопна врата, чу се говор. Някой се втурна нагоре. Лошо.
Той отстъпи назад. Май тресна вратата доста силно.
Имаше четвърт минута, не повече.
Отвори прозореца в дъното на коридора и пак се скри зад закачалката.
Буквално в следващия момент някакъв човек нахълта в жилището. Търговец на вид.
В ръката му мярна револвер херщал-агент. Хубава машинка. И Ахимас навремето използваше такъв. „Търговецът“ застина над бездиханното тяло, после точно според замисъла му прескочи през отворения прозорец на покрива.
На стълбището беше тихо. Ахимас безшумно се измъкна.
Оставаше само да приключи с келнера от „Метропол“ и първа точка от плана му можеше да се смята за изпълнена.
13.
За да пристъпи към втора точка, трябваше да си поразмърда мозъка.
През нощта Ахимас лежеше в стаята си в „Троица“, гледаше тавана и размишляваше.
Така, разчистването мина успешно.
Келнерът с премахнат. Полицията не го притесняваше — немската следа щеше да й отнеме доста време.
Време е да си потърси хонорара.
Въпросът е как да намери бандита, известен като Миша Малкия.
Какво знае за него?
Сигурно е главатар на банда — щом първо го проследиха, после пратиха убиец.
Засега само толкова.
А взломаджията, който е откраднал чантата — какво знаем за него? Нормален мъж не може да се провре през прозорчето. Да не е дете? Не, дете няма как така сръчно да отвори сейфа, трябва си опит. Цялата работа е свършена много прецизно, без счупени стъкла, без следи от взлом, дори сейфът е надлежно заключен. Значи не е дете, а дребен мъж. Миша е Малкия. Възможно е той и касоразбивачът да са едно и също лице. Тогава чантата е у въпросния Миша.
Извод: дребен сръчен мъж, наричан Миша Малкия, умее да отваря сейфове и оглавява шайка.
Не е малко.
Сто на сто в Хитровка добре познават такъв виден специалист.
Но именно затова ще е трудно да го открие. Няма смисъл да се прави на апаш — трябва да познава навиците им, жаргона, маниерите. По-добре да се престори на „катил“, който се нуждае от услугите на опитен касоразбивач.
Да речем, продавач, който си мечтае тайно да провери какво съдържа сейфът на собственика.
В неделя сутринта, преди да отиде в Хитровка, Ахимас не се сдържа — сви на „Мясницка“, за да погледа погребалната процесия.
Зрелището беше внушително. Нито една акция през цялата му дългогодишна практика не бе постигала такъв впечатляващ резултат.
Ахимас стоеше в жалеещата и кръстеща се тълпа и се чувстваше главен герой в това грандиозно представление, негов невидим център.
Беше ново, опияняващо чувство.
Ето зад катафалката важен генерал язди врана кобила. Надменен, надут. Сигурен е, че той е звездата от първа величина в този спектакъл.
А подобно на всички останали е само кукла. Истинският кукловод скромно стоеше на тротоара, невидим сред морето от лица. Никой не го познаваше, никой не го поглеждаше, но съзнанието, че той единствен е в главната роля, го омайваше по-силно от всякакво питие.
— Лично Кирил Александрович, братът на императора — каза някой за ездача. — Хубав мъж.
Внезапно жена в черно блъсна жандармериста от кордона и се хвърли към катафалката.
— На кого ни оставяш, бащице! — взе да вие тя, приведена към червеното кадифе.
От гръмкия й вопъл арабската врана кобила на великия княз се стресна, разду ноздри и се изправи на задните си крака.
Един от адютантите се спусна да я хване, но Кирил Александрович със звънлив властен глас го спря:
— Назад, Неплюев! Дръпни се! Аз сам!
С лекота се задържа в седлото и веднага умири кобилата. Тя с нервно пръхтене се дръпна леко встрани, но веднага изравни крачка. Истеричната оплаквачка бе прибрана обратно в тълпата и малкият инцидент отшумя.
Не и за Ахимас — настроението му падна. Той вече не се чувстваше кукловод в театър на марионетки.
Гласът, заповядал на Неплюев да се дръпне, му беше добре познат. Който веднъж го е чул, не може да го сбърка.
Каква неочаквана среща, моето NN.
Ахимас изпроводи с очи стройния конник с кавалергардски мундир. Ето кой е истинският кукловод, ето кой дърпа конците. А кавалер Велде, бъдещият граф Санта Кроче, е просто част от реквизита, нищо повече. Добре, както и да е.
Прекара целия ден в Хитровка. И тук отекваше погребалният звън на всички камбани, но местните не се интересуваха от „чистия“ град, който оплакваше някакъв генерал. Тук, като в капка мръсна вода, гледана под микроскоп, гъмжеше свой си потаен живот.
Беше се докарал като продавач и на два пъти се опитаха да го ограбят, три пъти му бръкнаха в джоба, единия път успешно — неусетно му срязаха с нещо остро горната дреха и му измъкнаха кесията. Носеше съвсем малко пари, но този майсторлък го впечатли.
Дълго време не му провървя в издирването на касоразбивача. Почти не успяваше да завърже приказка с местните обитатели, а дори да се получеше, му предлагаха други — ту някакъв Кирюха, ту Фокусника, ту Колша Гимназиста. Чак към четири-пет следобед чу името на Миша Малкия.
Стана така. Ахимас седеше в „Сибир“, кръчма, в която се събираха спекуланти и по-заможни измежду професионалните просяци, и си приказваше с един перспективен дрипльо. Очите му местеха мълниеносно фокуса си, нещо характерно само за крадците и прекупвачите на плячката им.
Ахимас черпеше събеседника си със смрадлива водка, правеше се на лукав, но простоват продавач от галантерия на „Тверской“. Когато спомена, че сейфът на собственика е пълен с пари и ако има вещ майстор, който да го научи как да отваря ключалката, като нищо може веднъж-дваж седмично да си взима на дребно по сто-двеста рубли, без никой да разбере, дрипльото присви очи — плячката сама му се навираше в ръцете.
— Миша ти трябва — уверено рече експертът, — той ще ти свърши идеално работа.
Ахимас го погледна недоверчиво:
— Ама читав човек ли е? Да не е някой пунгаш?
— Кой, Миша Малкия? — очите на дрипльото се изпълниха с презрение. — Ти си пунгаш! Виж к’во, чиче, довечера се отбий в „Каторгата“, там Мишините момчета всяка вечер пируват. Аз ще имам грижата да те препоръчам. Ела, ще ти се зарадват — и погледът му блесна, явно се надяваше да прибере от Миша добър дял за тая тлъста далавера.
Заседна в „Каторгата“ от ранна вечер. Яви се там вече не като продавач, а като сляп просяк — опърпан цървулан, в очите си сложи ципи от волски мехур. През тях виждаше като в мъгла, но пък наистина изглеждаше като с кьорави гледци. Ахимас от опит знаеше, че слепите не будят подозрение у никого и не привличат вниманието. Ако си седиш кротко, изобщо престават да те забелязват.
И той кротуваше. Не се мъчеше нещо да види, по-скоро се вслушваше. На една от масите се беше събрала компания явни бандити. Може да бяха от Мишината банда, но сред тях не откри дребен и слаб.
Събитията започнаха, когато зад мътните прозорчета притъмня.
Отначало Ахимас не обърна внимание на поредните посетители. Влязоха двама: вехтошар и кривокрак киргизец с лекьосан халат. След минута се появи още един — превит гърбушко. През ум не му мина, че са детективи. Не може да се отрече на московската полиция — добре работи. Обаче бандитите някак ги разпознаха.
Всичко стана много бързо. Както си беше тихо и мирно, изведнъж двамата — вехтошарят и киргизецът — паднаха мъртви, гърбушкото се свлече, а един от бандитите се въргаляше по пода и квичеше с гнусен глас, сякаш се преструваше.
Скоро се появи и онзи, когото чакаше. Бърз нервняк, конте с европейско облекло, но панталонът му втъкнат в ботушки от шевро, лъснати до огледален блясък. Този криминален типаж му беше много добре познат и според собствената му класификация се отнасяше към рода „невестулки“, дребен хищник, но опасен. Странно, че Миша Малкия е стигнал до такова видно положение в московските криминални среди. „Невестулките“ обикновено стават провокатори и двойни агенти.
Нищо, скоро ще се изясни какво представлява.
Отнесоха убитите агенти зад тезгяха, замаяния гърбушко също го замъкнаха нанякъде.
Миша и неговите главорези се върнаха на масата, започна се ядене и пиене. Онзи, дето квичеше, скоро млъкна, но това събитие мина незабелязано. Чак след половин час си спомниха за него и пиха за „Бог да прости Сеня Къшея“, а Миша Малкия с тънък глас произнесе прочувствено слово, пълно с думи, които Ахимас не разбра. С уважение наричаше покойния „кадемлия панта“, останалите кимаха. Опелото свърши бързо. Издърпаха и Къшея за краката при убитите агенти и пирушката продължи.
Ахимас се мъчеше да не изпусне нито дума от приказките им. И колкото повече ги слушаше, толкова повече се убеждаваше, че апашите не знаят нищо за отмъкнатия милион. Значи Миша е действал сам, без аверите.
Нищо, сега му е в ръцете. Само трябва да изчака удобен момент за разговор на четири очи.
На зазоряване, когато кръчмата се опразни, Миша стана и високо заяви:
— Аре стига си чесахме езиците. Вие както щете, аз отивам да си легна с Фиска. Само първо да вървим да си поприказваме с фантето.
И цялата банда с хилене изчезна зад тезгяха и някъде надолу.
Ахимас се огледа. Кръчмарят отдавна спеше в някаква ниша, от посетителите бяха останали само двама — мъж и жена, пияни до козирката. Сега е моментът.
Зад тезгяха видя неосветен коридор, по-нататък смътно тъмнееше квадратен отвор и оттам се чуваха приглушени гласове. Някакво подземие ли е?
Ахимас извади ципата от едното си, око. Предпазливо надникна. И петимата бандити бяха там.
Петима са множко. Трябва да изчака, докато довършат мнимия гърбушко, и когато тръгнат да излизат, да ги избие един по един.
Но всичко стана другояче.
Агентът се оказа кораво момче. Ахимас никога не беше виждал такава похватност. „Гърбавия“ за секунди се оправи с цялата шайка. Без да става, на два пъти посегна с двете ръце и двама от апашите се хванаха за гърлата. Ножове ли метна по тях? На другите двама им строши черепите с много интересно приспособление — дървена пръчка със синджир. Гледай ти! — колко просто, а какъв ефект.
Но още повече го възхити ловкостта, с която „гърбавия“ проведе разпита. Сега Ахимас знаеше всичко необходимо. Той се спотаи в тъмното и проследи в здрачния лабиринт детектива и неговия пленник.
Те влязоха в някаква стая и след минута оттам екнаха изстрели. Кой е победителят?
Ахимас беше сигурен, че не е Миша. Ако е така, няма никакъв смисъл да се бута в куршумите на ловкия агент. По-добре да го причака в коридора. Не, прекалено тъмно е. Може да сбърка и да не го уцели смъртоносно.
Ахимас се върна в кръчмата и легна на една от пейките.
Почти веднага се появи оправният агент, и то за радост — с чантата. Да стреля или да изчака? Но „гърбавият“ беше с револвер в ръка. Реакциите му са мълниеносни, ще вземе да стреля при първо помръдване. Ахимас присви окото без ципата — това да не е познатият му херщал? А човекът да не е „търговецът“, дето беше у Кнабе?
Събитията продължаваха с мълниеносна скорост. Агентът арестува кръчмаря, намери хората си и един от тях, киргизецът, дори се оказа жив.
Интересна подробност: докато „гърбавият“ му превързваше с пешкир строшената глава, двамата си приказваха на японски. Чудеса наистина — японец в Хитровка. Звуците на този гъргорещ език му бяха познати покрай една поръчка за Хонгконг, изпълнена преди три години. Агентът наричаше японеца Маса.
Сега, когато маскираният детектив вече не си преправяше гласа на старческо хриптене, тембърът му се стори познат. Заслуша се по-внимателно — май е господин Фандорин. Брей че сръчен човек! Такива са рядкост.
И Ахимас окончателно реши, че няма нужда да рискува. С подобен субект се иска повишена предпазливост. Още повече, че агентът изобщо не си позволяваше да се отпусне, озърташе се на всички страни и държеше херщала в ръка.
Тримата — Фандорин, японецът и вързаният кръчмар — излязоха навън. Ахимас ги наблюдаваше през мръсното прозорче. Агентът, без да оставя чантата, тръгна да търси файтон, японецът остана да пази арестанта. Кръчмарят се опита да го ритне, но ниският японец злобно изсъска и с едно движение повали на земята якия татарин.
За чантата ще има още да потичам, помисли си Ахимас. Все по някое време господин Фандорин ще се успокои и ще се отпусне. Сега обаче трябваше да провери жив ли е длъжникът му Миша Малкия.
Ахимас бързо прекоси мрачния коридор, дръпна открехнатата врата. Тя водеше към мъждиво осветено стайче. Вътре май нямаше никой.
Отиде до леглото, опипа го — още е топло.
В този миг чу стон откъм ъгъла. Ахимас рязко се обърна и видя свитата фигурка. Миша Малкия седеше на пода и се държеше с две ръце за корема. Той вдигна насълзени очи, устата му се изкриви плачливо, от гърлото му пак се чу тънък жален звук.
— Братко, аз съм — Миша… Ранен съм… Помогни ми… кой си ти, братко?
Ахимас щракна автоматичния нож, наведе се и му преряза гърлото. За по-спокойно. А и за уреждане на сметките.
Притича обратно в кръчмата и си легна на пейката.
Отвън отекна чаткане на копита, скърцане на колела. Фандорин се втурна в кръчмата, сега без чантата. Изчезна в коридора — значи отива за Миша Малкия. Но къде е чантата? Да не я е оставил на японеца? Ахимас рипна.
Не, няма да успее.
Пак си легна, започваше да му идва до гуша. Но не биваше да се оставя на яда — така стават всички грешки.
Фандорин изскочи от тъмния лабиринт, лицето му изкривено, насочва херщала във всички посоки.
Хвърли един поглед на слепия и изскочи от кръчмата.
От улицата долетя гласът му:
— Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското! Ахимас свали и другата ципа. Трябваше да побърза.
14.
Пристигна с каляска пред входа на жандармерията, скочи в движение и нетърпеливо попита часовия:
— Двама наши докараха тук арестант, къде са?
Дежурният хич не се учуди на подвикването на парцаливеца с началнически блясък в очите.
— Направо при негово превъзходителство отидоха. Няма и две минути. А задържаният е в дежурната стая, записват му данните.
— По дяволите задържания! — гневно махна с ръка маскираният. — Трябва ми Фандорин. Значи при негово превъзходителство?
— Тъй вярно. По стълбите и коридора вляво.
— Знам и без теб!
Ахимас изкачи ниските стъпала от фоайето към първия етаж. Погледна вдясно — в дъното на коридора се белееше врата, иззад която се чуваше метален звън.
Ясно, гимнастически салон. Нищо опасно.
Обърна се наляво. Широкият коридор беше празен, само от време на време от кабинетите излизаха делови служители в и без униформи и влизаха в други кабинети.
Дъхът му секна — след дългия низ нелепости и несполуки фортуната най-после се беше смилила. Пред вратата с надпис „Приемна“ клечеше японецът с чантата.
Фандорин сигурно докладваше за нощните събития. Защо е влязъл без чантата? Прави се на интересен, търси ефекта? Тази нощ беше изпълнена със събития, детективът имаше какво да разкаже, така че Ахимас разполага с няколко минутки.
Бавно да се доближи. Да го удари с ножа под ключицата. Да вземе чантата. Да си излезе точно както беше влязъл. Ще стане за секунди.
Внимателно се взря в японеца. Онзи гледаше право пред себе си, прегърнал чантата с две ръце, и приличаше на стегната пружина. Ахимас беше виждал в Хонгконг как японците владеят изкуството на боя без оръжие. Пред тях бледнееха дори победителите в английския бокс и френската борба. Тази тапа с един замах беше сринала на земята якия татарин пред кръчмата. За секунди ли?
Не бива да рискува. Малка грешка, шум — ще наизскачат всички.
Врътна се и бързо стигна дъното на коридора, където звънтяха рапирите. Отвори вратата с надпис „Офицерски гимнастически салон“ и видя десетина души с маски и бели фехтовални дрехи. Мускетари и половина.
А, ето входа за гардеробното помещение.
Свали дрипите и цървулите, облече някакъв мундир, но ботуши си избра по мярка — това е важно. Бързо, бързо.
Докато препускаше в делови тръс обратно по коридора, мярна табелка „Експедиция“. Вътре един чиновник разпределяше пощата.
— За капитан Певцов няма ли кореспонденция? — това име му хрумна в бързината.
— Съвсем не.
— Проверете все пак.
Чиновникът сви рамене и заби нос в книгата за пратките, запрелиства страниците.
Ахимас неусетно дръпна някакъв плик с печати и си го мушна в маншета.
Удари крак пред японеца и му козирува:
— Господин Маса?
Азиатецът скочи, поклони се.
— Идвам по поръчение на господин Фандорин. Фандорин, разбрахте ли?
Японецът се поклони още по-усърдно. Чудесно, май не знае нито дума на руски.
— Ето писменото разпореждане да ми предадете чантата — протегна му плика и едновременно посочи чантата.
Японецът се поколеба. Ахимас изчака, отброявайки секундите. В лявата ръка, скрита зад гърба му, държеше нож. Пет секунди, и ще трябва да го убие. Не може да чака повече.
Пет, четири, три, две…
Японецът се поклони за пореден път, подаде чантата, взе плика с двете ръце и го допря до челото си. Имал още дни да живее…
Ахимас козирува, завъртя се и влезе в приемната. Сега не можеше да си тръгне по коридора — на японеца това можеше да му се види съмнително.
Голямо помещение. Отпред — кабинетът на началството. Фандорин сигурно е там. Отляво — прозорец. Отдясно — табелка „Секретен отдел“.
Адютантът беше отишъл до вратата на началството, това е добре. Ахимас му направи знак да не се безпокои и влезе в дясната врата. Там също му провървя — Фортуна се смиляваше просто пред очите му. Не кабинет, в който би се наложило да импровизира, а коридор с прозорци към двора.
Сбогом, господа жандармеристи.
Ахимас Велде пристъпва към последната — трета — точка от програмата си.
В генералгубернаторската сграда влезе жандармерийски капитан с юначен вид, строго попита служителя къде е кабинетът на надворния съветник Хуртински и закрачи в нужната посока, размахал тежката чанта.
Хуртински посрещна „спешния куриер от Петербург“ с фалшиво-любезна усмивка. Ахимас се усмихна също, но без капка фалш, съвсем искрено — отдавна жадуваше тази среща.
— Здравей, мерзавец — каза той и погледна в блудкавите сиви очи господин Немо, лукавия роб на мосю NN. — Аз съм Клонов. Това е чантата на Соболев. А това е твоята смърт — и щракна ножа.
Лицето на надворния съветник стана от бяло по-бяло, а очите от черни по-черни, така се разшириха зениците му.
— Всичко ще ви обясня — беззвучно мръдна устни началникът на секретната канцелария. — Само не ме убивайте.
— Ако исках да те убия, вече щеше да си заклан. Но друго искам от теб — надигна глас Ахимас уж в ледена ярост.
— Каквото пожелаете! Само по-тихо, за Бога! — надникна в приемната и нареди на секретаря да не пуска никого. — Вижте, всичко ще ви обясня…
— Ще обясниш на великия княз, юдо — прекъсна го Ахимас. — Сядай да пишеш. Пиши! — замахна с ножа и Хуртински заотстъпва в ужас.
— Добре, добре. Какво да пиша?
— Истината. — Ахимас застана зад гърба на разтреперания чиновник.
Надворният съветник се обърна уплашен, но очите му отново бяха станали от черни сиви. Изглежда, хитроумният господин Немо вече кроеше как да се измъкне.
— Пиши: „Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди. Довеждам до знанието на Ваше Императорско Височество…“
Когато Хуртински дописа думата „съди“, Ахимас с ребрен удар му строши вратните прешлени.
Закачи го на връвта на пердето. Със задоволство погледна учуденото лице на трупа. Неблагодарна работа е да си играеш игрички с Ахимас Велде.
Край, в Москва си беше свършил работата.
От пощата, все още с жандармерийския мундир, прати телеграма на мосю NN по допълнителния адрес. От вестниците се знаеше, че Кирил Александрович вчера е заминал за Петербург.
Депешата съдържаше следния текст:
„Възнаграждението получено. Г-н Немо се оказа недобросъвестен партньор. Получиха се усложнения с г-н Фандорин от московския филиал на фирмата. Нуждая се от Вашето съдействие.
Поколеба се и посочи адреса в „Троица“. Разбира се, рискуваше, но в рамките на допустимото. Сега, когато знаеше кой е мосю NN, вероятността за двойна игра му се струваше минимална. Твърде високопоставена персона е, за да хитрува на дребно.
А помощта му наистина беше необходима. Операцията е завършена, но не искаше в Европа да го последва полицейското разследване. За какво му е такова нещо на бъдещия граф Санта Кроче? Господин Фандорин е прекалено съобразителен и бърз. Да го поозаптят.
После отиде до Брянската гара, купи си билет за парижкия влак. Утре в осем Ахимас напуска града, в който изпълни последната си поръчка. Бляскавата му професионална кариера завършваше с подобаващ размах.
Изведнъж изпита желание да си направи подарък. Волният човек, особено вече напусналият кариерата, може да си позволи малка слабост.
Написа писмо: „Утре в шест сутринта ела в Троицкия метох на «Хохловски». Живея в номер 7, вход откъм двора. Чукни два пъти, после три, после още два. Заминавам, искам да се сбогуваме. Николай.“ Прати писмото от гарата с градската поща, посочи на плика: „За г-жа Толе лично. Гостоприемница «Англия», ъгълът на «Петровка» и «Столешников».“
Сега вече може. Всичко е разчистил. Той самият, разбира се, по-добре да не ходи в „Англия“ — Ванда може да я следят. Но скоро наблюдението ще бъде прекратено и разследването закрито, за това ще има грижата мосю NN.
Ще направи на Ванда прощален подарък — ще й даде тези нещастни петдесет хиляди, за да се почувства свободна и да заживее както иска.
А може би ще си уговорят нова среща? В новия, свободния живот?
Гласът, заселил се от някое време отляво в гърдите му и доскоро заглушаван от деловите доводи, сега съвсем се разпаса. „А защо да се сбогувате? — прошепна той. — Граф Санта Кроче е нещо съвсем различно от Ахимас Велде. Не е задължително негово сиятелство да е сам.“
Заповяда на гласа да млъкне, но се върна на касата, смени билета и си взе двуместно купе. Сто и двайсет рубли отгоре нищо не са, а ще му е по-приятно да пътува без спътници. „Ха-ха“ — изкоментира гласът.
Утре по време на срещата ще реша, си каза Ахимас. Тя или ще получи петдесет хиляди, или ще дойде с мен.
Внезапно си спомни: това вече се беше случвало. Преди двайсетина години с Евгения. Само че тогава не предприе нищо и не взе кон за нея. Сега конят е готов.
До края на деня мислеше само за това. Вечерта лежеше в стаята си и не можеше да заспи, което никога не беше му се случвало.
Накрая мислите му се объркаха, изместени от мимолетни образи.
Яви му се Ванда, лицето й трепна, някак се промени и се превърна в лицето на Евгения. Странно, мислеше, че образът й отдавна се е изтрил в паметта му. Ванда-Евгения го погледна нежно и каза: „Какви са ти прозрачни очите, Лия. Като вода.“
При лекото почукване на вратата още сънен подскочи в леглото, седна и измъкна револвера изпод възглавницата. Навън се сипваше сивкава зората.
Пак се почука — бързо, без интервали.
Той безшумно се спусна по стълбите.
— Господин Клонов! — чу се глас. — Имате спешна депеша. От мосю NN.
Ахимас скри ръката с револвера зад гърба си и отвори.
Видя висок човек с пелерина. Под дългата козирка не се виждаше лицето му, а само засукани по военному мустаци. Пратеникът подаде плика, тръгна си безмълвно и се стопи в мътната предутринна светлина.
„Господин Велде, разследването е прекратено, но има малко усложнение. Колежкият асесор Фандорин, действайки на своя глава, е научил адреса ви и възнамерява да ви арестува. За това ни уведоми московският главен полицейски началник и изиска нашата санкция. Наредихме му да не предприема никакви действия, но без да уведомява за каквото и да било колежкия асесор. Фандорин ще дойде при вас в шест сутринта. Ще бъде сам, няма да знае, че не разполага с полицейско подкрепление. Този човек застрашава с действията си резултата от цялата операция. Постъпете с него по свое усмотрение.
Благодаря ви за добре свършената работа.
Обзеха го две чувства — приятно и гадно.
С приятното всичко беше ясно. Да убие Фандорин ще е прекрасен щрих в края на цялото му служебно досие. Хем от необходимост, хем ще уреди старите сметки. Всичко ще свърши чисто и прецизно.
Но с второто чувство нещата бяха неясни. Откъде Фандорин е научил адреса? Със сигурност не от NN. Освен това в шест часа е срещата му с Ванда. Тя ли го е издала? Това променяше всичко.
Погледна си часовника. Четири и половина. Повече от достатъчно време за подготовка. Разбира се, нищо не рискува, има всички предимства, но господин Фандорин е сериозен противник, грешки са недопустими.
И още нещо: както не очаква нападение, лесно ще го убие, обаче Фандорин първо трябва да отговори откъде знае адреса.
Само да не е от Ванда.
Сега за Ахимас нямаше нищо по-важно.
В пет и половина застана до прозореца, зад щората.
В шест и три минути в двора, облян в млечна утринна светлина, влезе човек с контешко кремаво сако и модни тесни панталони. Сега Ахимас имаше възможност най-подробно да разгледа стария си познайник. Хареса лицето му — енергично, умно. Достоен опонент. Само на съюзници никога не му бе вървяло.
Фандорин спря пред вратата, вдъхна с пълни гърди. Наду бузи, изпусна въздуха на малки порции. Това да не е някаква гимнастика?
Вдигна ръка и леко почука.
Два пъти, три, после още два.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги