Смъртта на императора

17. Деветнадесети юни

Утрото на 14 май настъпи. На Курт бе наредено да отиде при генерал Велес, с когото има продължителен разговор. След приключването му се върна необичайно сериозен в палатката си. И Малкия Андре се помещаваше в нея.

— Ама що за физиономия си направил, хер оберлейтенант? — попита той.

Курт не отговори, а известно време крачи умислен из тясното помещение. После спря пред ловеца.

— Къде е Стернау днес?

— В лагера на Ескобедо.

— Оседлавай! Трябва да отидем при него!

— Защо?

— Не питай!

След десетина минути двамата възседнаха конете и препуснаха в галоп към квартирата на генерала. Андре правилно бе предположил — дори завариха Стернау в неговото жилище. Той бе донякъде учуден, като видя да влизат двамата, сгорещени от бързата езда.

— Толкова стремително? Трябва да е нещо важно онова, което ви е накарало да препускате тъй.

— Така е — отвърна Курт. — Тук необезпокоявани ли сме?

— Напълно. Защо този въпрос?

— Защото имам да ти съобщя нещо извънредно важно.

— Добре. Да седнем!

Стернау зарези вратата, тикна към двамата една кутия «Кабалерос», сам задали една цигара и зачака по свойствения си спокоен маниер началото на съобщението.

— През следващата нощ Керетаро ще падне в ръцете ни! — поде Курт.

Андре подскочи.

— Наистина ли? Най-сетне! Ах, как се радвам! — А Стернау запита:

— Някакъв генерален щурм ли е замислен? Ескобедо нищо не ми е казал по въпроса!

— Не се касае за щурм — отвърна Курт. — Градът ще падне чрез предателство. Полковник Лопес ще отвори на Генерал Велес излазната портичка. Споделям го с теб, защото се нуждая от помощта ти за провеждането на едно трудно начинание. Искам да спася императора.

Стернау поклати глава с лека усмивка.

— Как би могло да стане?

— При съществуващите обстоятелства, много лесно. В два часа след полунощ портичката ще бъде отворена. Велес ще се вмъкне с двеста души…

— Аха! — пресече го Стернау. — Хитрата лисица. Иска изпървом да се убеди дали не му е поставена клопка.

— Така е. Велес ми оказа доверие, предоставяйки ми командването на едно отделение от тези двеста. При портичката ще остане само един пост. Удаде ли се внезапното нападение, Велес ще прати за подкрепление. От мига, в който проникнем в манастира Ла Крус, до пристигане на подкреплението, ще имам достатъчно време да изведа инкогнито императора през портичката.

— А поста?

— Няма да създаде мъчнотии.

— Когато се разбере, че императорът се е изплъзнал, а ти си минал с непознат през портичката, подозрението ще падне върху теб.

— Има предостатъчно претексти да се отдалечи постът за минута-две, така че нищо да не забележи.

— Тъй да е, а после накъде с императора?

— Най-напред в моята палатка, където ще го чака Андре.

— Аз? — запита Малкия запалено. — Аз да спася императора?

— Да — отвърна Курт. — След като съм довел императора, все пак ще трябва да се върна във форта. А после ти ще го изведеш на първо време в безопасност извън лагера. Ще трябва да се посъветваме за мястото.

— То вече отдавна е определено — усмихна се Стернау.

— Кое място имаш предвид?

— Това мое жилище тук.

— Крайно рисковано е. Да пратя бягащия император в Главната квартира на Ескобедо?

— При наличните обстоятелства в леговището на лъва е по-сигурно, откъдето и да е другаде. Ти се погрижи за някакво предрешване и Андре ще го доведе при мен на кон.

— Но все пак е невъзможно императорът да остане тук — възрази Курт.

— И няма. Ще бъде подслонен само за пет минути. Връзките за едно сигурно убежище отдавна са създадени, а помощниците с нетърпение очакват указанията ми.

— Как го рече? Какво убежище?

— Не можеш ли да отгатнеш? То трябва да е някое уединено място, където никой няма да търси императора и където да може да живее в сигурност и неизвестност, докато му се отвори път към морето. Имам предвид хасиендата дел Ерина. Тези думи въодушевиха другите двама.

— Да, хасиендата — одобри Андре.

— Аз още не съм бил там — рече Курт, — но мисля, че по-добър избор не би могъл да се направи. Кой ще го отведе дотам?

— Аз — отговори Стернау.

— Ти самият? Тогава трябва да си вземеш отпуск.

— Не се нуждая от такъв. Аз съм си сам господар и мога да идвам и си отивам, когато ми е угодно.

— Но Хуарес ще забележи липсата ти!

— Той няма да обели дума по въпроса и тайно ще се радва, че не съм му казал накъде съм заминал.

— Как? Според теб, той подозира, че…

— Хуарес все пак е много по-учен и човечен, отколкото си мислиш.

— Но ако другите надушат нещо или дори открият някоя следа?

— Тогава на императора остава на разположение една все още запазена част от Пещерата на кралското съкровище. Там никой няма да го намери.

— Нима вече си говорил по този въпрос с Бизоновото чело?

— Да, така е. Той и Мечешко сърце ще придружат мен и императора.

— Каквоо? Двамата не са ли се били срещу него?

— Докато беше император. Но като човек, нуждаещ се от помощ, моята препоръка е приета. Те ще го закрилят и бранят с живота си.

— Какъв разсъдък! — удиви се Курт. — Но ако заминеш, какво ще стане с нашите затворници в Сантяго?

— Та нали пак ще се върна, пък и в това отношение можеш да разчиташ на Хуарес.

Ето как планът бе нахвърлян. Оставаше само да се обсъдят подробностите. Сетне Курт и Андре се разделиха със Стернау, за да се върнат в лагера си.

Настъпи вечерта на този толкова важен за Мексико ден. Беше мека и войниците в Керетаро лагеруваха по улиците. Пушките стояха събрани на пирамиди, край които бяха насядали бойците и шепнеха помежду си. Скоро една след друга войнишките глави се отпуснаха да подирят почивка. Най-сетне заспа целият град и останаха да будуват само постовите, ругаейки наложените им задължения.

В покоите си Максимилиан не намираше почивка — принудил се бе да нареди да повикат лекаря за породилите се колики. Беше към два часа след полунощ. От манастира се прокрадна към задната портичка един силует. Леко изщрака ключ и портичката се отвори. Полковник Лопес се дръпна назад в сводестия ходник на вратника, където се чувстваше в по-голяма сигурност, измъкна един фенер и го запали.

Междувременно и вън при обсаждащите всичко бе утихнало. Никой не подозираше какво предстои. Вярно, назад един полк лежеше под въоръжение, но това не правеше впечатление — беше част от ежедневието, тъй като постоянно трябваше да се поддържа готовност срещу евентуална вилазка.

Но малко встрани се събра едно подразделение от двеста души — всички въоръжени до зъби. Тихи стъпки приближиха до палатката на Курт, Завесата бе избутана настрани и приглушен глас запита:

— Готов ли сте, сеньор?

— Да, генерале.

— Елате тогава!

Двамата поеха в посока към онези двеста мъже и застанаха начело. Генералът даде заповедите си и отрядът бавно и предпазливо потегли. Когато стигнаха задната портичка, тя бе само притворена. Велес я открехна леко и внимателно надникна под свода.

— Сеньор! — повика полугласно.

— Генерале! — отговори се тихо.

— Как стоят нещата?

— Добре! Всичко живо спи, без и понятие да има как ще се събуди.

— Императорът къде се намира?

— Отдавна потърси спалнята си.

— Следователно ще ни водите?

— Да.

— Сто души във вътрешността на манастира!

— Останалите накъде?

— Тях ще разпределя горе.

— Тогава хайде!

Велес обнажи сабя и стисна пистолета в лявата ръка. После отрядът се запромъква напред, начело с Лопес и генерала.

Разпределението започна. Курт получи командването на отделението, което трябваше да заеме градината, докато Лопес поведе генерала към постройката. Курт имаше на разположение само петнадесет войника. Когато стигна градината, разпредели ги и заповяда да пазят оградата й, та от никоя страна да не е възможно бягство. Те изпълниха нареждането и сега оставаше да намери императора. Закрачи към сградата, на чийто главен вход тъкмо в тоя момент се появи владетелят с четирима придружители.

— Какво… — изплъзна се от Макс, когато забеляза Курт.

— Пет! За Бога, тихо! — прекъсна го немецът шепнешком, разпознавайки търсения. — Ваше Величество!

— Да — отвърна по същия начин императорът. — Какво желаете?

— Да ви спася! Последвайте ме!

— Да ме спасите? Кой сте вие?

— Аз съм оберлейтенант Унгер и…

— Вие? Вие ли сте това? Как се озовахте във вътрешността награда?

— Велес проникна с хората си чрез предателство. Умолявам ви, последвайте ме час по-скоро!

— Боже мой! Накъде?

— През задната портичка навън. Пътят е все още свободен. След минута може да е късно.

— И после какво?

— Отвън бдят приятели. Веднага щом оставите портичката зад себе си, сте в безопасност.

Макс не отговори. Чутото изглежда го порази. Тогава Курт улови ръката му и помоли настойчиво:

— Моля ви в името Божие, не губете нито миг, иначе ще стане твърде късно!

Императорът се овладя и отговори:

— Благодаря ви. Щом спасението е възможно, няма да се противя, ала не мога да тръгна без верния Мехиа и този тук — той посочи своя адютант принц Салм.

— Е, добре! А къде е Мехиа? — осведоми се припряно Курт.

— В Серо де лае Кампанас.

— В такъв случай той не може да бъде спасен.

— Тогава оставам и аз!

Дрънкането на оръжия се бе увеличило неимоверно. Курт чу как няколко души се втурнаха към задната портичка да повикат подкрепления.

— За Бога, тръгвайте незабавно! — увещаваше Курт императора. — След броени мигове хората ще са тук, републиканците са вече в града.

— Не и без Мехиа! — гласеше непоколебимият отговор.

— Моля ви заради вашите привърженици, за всичко, което ви е мило, за отечеството, за Австрия, последвайте ме, Ваше Величество! Аз ще…ах! Ето че ни сполетя! Твърде късно, твърде късно! Елате, елате!

Той улови императора за ръката и го повлече към един вход. Принц Салм ги последва бързо. Генерал Велес бе дошъл със своята част в градината и извика:

— Максимилиано не е в манастира! Същевременно откъм полето се чуха тичащите стъпки на устремилите се насам войнишки маси. Велес бе нахлул в градината и входът за няколко мига бе свободен. Натам увлече сега Курт императора.

— Боже мили, за бягство сега е прекалено късно! — простена той. — Бързо, бързо излизайте оттук и после към Серо де лае Кампанас, Ваше Величество!

Курт изтегли навън неохотно следващия го император. Но срещу тях се зададе нова чета републиканци.

— Стой! Кои сте? Накъде? — викна предводителят им, като насочи сабята си към бегълците.

— Какво искате, Орбехо? — отговори Курт. — Нима не виждате, че тези сеньорес са мирни граждани?

— Граждани? Дяволът нека го вярва! Кой си ти самият? — Той приближи до Курт да огледа лицето му и го позна. — А-а, вие ли сте бил, сеньор Унгер! Това е нещо друго. Но какво всъщност чинят тия хидалгос насам?

— Прибирали са се от вино вкъщи и при тичали, като доловили някакъв шум.

— Аха, наистина са чули шум! Но следващият път нека все пак си останат по-добре кротичко вкъщи, наместо да се ослушват и търчат при всеки шум. Да ги оставим да си вървят!

Той се отдалечи. Подкреплението беше дошло и нахлуваше на талази.

— Напред, напред! Живо! — помоли Курт, като повлече императора на известно разстояние. Но Макс спря.

— Оставете! — изрече монархът с удивително спокойствие. — Сега съзнавам, че трябваше да ви послушам. Вие искахте да ме спасите и не успяхте, защото не бяхте силен колкото съдбата, на която трябва да се подчинявам. Сега е твърде късно. Приемете най-искрената ми благодарност и сбогом!

Той стисна ръката на Курт.

— Ваше Величество, дано Бог ви закриля по-добре, отколкото аз съумях! — изхълца младият мъж.

Другите се изгубиха в мрака на нощта. А Курт остана, заслушан в техните стъпки, които отдавна вече не можеше да чува. По едно време някой го тупна с юмрук по рамото.

— Ей, мързел! Какво си щръкнал тук и си бленуваш? Към победата! Да живее републиката! Да живее Хуарес! Да живеят Ескобедо и нашият Велес!

Тогава Курт побесня. Вдигна ръка и с шумен трясък срина човека на земята, сякаш юмрукът му бе ковашки чук.

— Ето ти, плямпало такова! — изскърца зъби той. — Ще ми се цялото човечество да бях хласнал с теб в земята. Да се махам, да се махам! Тук вече нямам никаква работа!

Той се обърна и се втурна към портичката. Улучи миг, в който тъкмо никой не минаваше и излезе на открито. Закрачи мълчаливо към своята палатка.

Там пристъпи насреща му Малкия Андре.

— Най-после! Къде е императорът?

— Там вътре — посочи града Курт.

— Не успя ли?

— Ами! Щях да успея, ала императорът не пожела! — изговори възбудено Курт.

— Не пожела? Боже, каква глупост! И защо не пожела, хер оберлейтенант?

— Остави ме на мира, че и теб ще взема да цапардосам! — Курт се тръшна на постелята, без да го е грижа какво става навън и зарови дълбоко лице в завивките. Все така лежеше, когато настъпи утрото и продължаваше така да лежи по обед, когато влезе Стернау да разбере причината за неуспеха на техния план. Той също бе чакал напразно и напусто взел подготвителните мерки.

Форт Ла Крус и град Керетаро в зори вече се намираха в притежание на Ескобедо. Плътно обграден и още отпреди почти разрушен, Серо де Лас Кампанас, където императорът благополучно се бе добрал, можеше да се държи броени часове.

Към седем часа Макс изпрати парламентьор, обявявайки капитулация. Тя можеше да бъде само безусловна, а около осем часа той предаде сабята си на генерал Ескобедо.

Ето как падна Керетаро с целия си гарнизон в ръцете на победителите.

На 21 май и столицата Мексико се предаде безусловно на генерал Парфирио Диас, след като безчестният генерал Маркес се бе измъкнал тайно от града. А на 27 същия месец войските на президента влязоха победоносно във Веракрус.

Стана тъй, че поругаваното и осквернявано от французите, знаме на Мексико, което Хуарес бе спасил със себе си до Ел Пасо дел Норте — най-външната точка на държавата, той донесе ликуващо обратно в планинската долина на Анахуас и отново издигна на Пласа майор.

Републиката бе възстановена в пределите на цяло Мексико, а властта на президента Хуарес отново призната. Императорският блян бе избленуван, а…самият император?

На 15 май генерал Ескобедо докладва до военния министър на Хуарес в Сан Луис Потоси следното:

Едва се бе разнесла вестта, че императорът е заловен и представителите на почти всички Велики сили обединиха усилия за спасението на пленника. Единствено запотекът изглеждаше глух. Как би могъл да се вслуша в протестите на Великите държави, които бяха търпели неговото унижение и признали империята!

Австрийският пълномощен министър във Вашингтон се обърна към правителството на Щатите с молба да измоли помилването на императора и то се съгласи. Но запотекът отвърна сухо:

«Аз действително признавам, че принцът изкупва вината на друга личност, далеч по-виновна, отколкото той самият. Но неговата окупация беше атентат срещу независимостта на моя народ, поради което е невъзможно да бъде помилван. Не трябваше ли да устояваме на съсредоточените в негово лице всички вражи машинации? Навярно републиката би спечелила слава, пощадявайки живота на пленника, ала това гледище не е равностойно на неумолимата потребност. Хуарес»

На 21 май императорът има среща с Ескобедо. Той изяви готовност да абдикира, като поиска срещу това живота и свободен пропуск от страната за себе си, своите австрийски офицери и войници, както и за Мехиа и частния си мексикански секретар Бласио. Мирамон бе изключен.

Хуарес отхвърли всички тези пунктове. Той бе на мнение, че един пленен император, без страна и народ, е ненужно да говори за абдикация. И все пак направи още една стъпка за спасяването на Макс. Оттегли насочения срещу него процес на обичайно действащата при обявеното изключително положение военна процедура и го предаде на специално назначен за тая цел военен съд. Хуарес искаше по този начин да спечели време, през което страстите би трябвало да се поохладят. Междувременно би могъл да упражни своето влияние, така че военният съд да не произнесе смъртна присъда, а просто екстерниране от страната.

Само че от какви ли не страни бяха предприети опити за освобождаване на Макс. По този начин възбудата сред републиканците значително се увеличи и Хуарес в края на краищата се видя принуден да се откаже от всичко, което би могъл да предприеме в полза на пленника.

Състоящият се от седем члена — един млад щабсофицер и шест капитани — военен съд започна своето заседание на 13 юни. Обвинението гласеше: комплот срещу правителството, узурпация на властта и подети престъпления срещу обявените извън закона бранители на страната. Съобвиняеми бяха Мехиа и Мирамон. На 14 юни в единадесет часа вечерта срещу тримата бе произнесена смъртна присъда. Главната квартира потвърди съдебното решение, което трябваше да се приведе в изпълнение на 16 юни, ала впоследствие на осъдените бе отпуснат срок от още три дни, за да имат време да приведат нещата си в ред. От тази отсрочка незабавно се възползва пруският шарже-д’афер барон Магнус, доайенът на дипломатическия корпус, за да спаси живота на Максимилиан. Той изпрати до председателя на Върховния съд следната телеграма:

Беше добре замислено, ала бе неуместно да се парадира с подобни имена пред републиканци, пък и твърде късно. Отговорът на министъра гласеше:

Макс беше поискал да му донесат мастило и перо и в последната нощ написа едно писмо до своята съпруга и друго до майка си ерцхерцогиня Софи. Първото гласеше:

Към писмото приложи една къдрица, която му бе отрязала жената на неговия тъмничар. Той я целуна и пъхна в плика.

Съвършено различно бе поведението на другите двама пленници, настанени в две съседни на императора килии в монахинския манастир на капуцините. Пред напълно отворените врати стояха часови.

Верният Мехиа прие смъртната присъда хладнокръвно, въпреки тежката треска, която го мъчеше. Той беше индианец, комуто оплакванията от физически страдания и болки са напълно непознати и за когото най-голямата слава е да умре за приятеля, когото обича.

В нощта на нападението Мирамон бе скочил уплашен и се бе въоръжил, ала намери съпротивата за безполезна. Също както Мехиа, той бе пленен заедно с императора. Оттогава седеше в затворническата си килия мрачно умислен.

Един американски репортаж още от 30 май извести:

«Утре вероятно Максимилиан и неговите най-изтъкнати генерали ще бъдат осъдени на смърт чрез барут и куршуми.»

От това и други подобни новини се виждаше, че дори в чужбина хората не изпитват съмнение относно съдбата на пленниците. Всяко правителство има правото да обяви и накаже като предател и метежник онзи, който със сила или хитрост се стреми да подрие неговите устои. От тази гледна точка смъртната присъда бе предвещана навсякъде, а днес, на 19 юни 1867, щеше да бъде приведена в изпълнение край разположения източно от града Серо де лае Кампанас.

Макс беше отхвърлил предложеното от Курт спасение. Той бе избягал към Серо и така по собствено решение бе направил първата крачка към гроба.

На утрото в деня на екзекуцията в Керетаро цареше глуха тишина, при все че никой не спеше, а всичко живо бе будно и на крак. Мексиканецът обикновено рано се измъква от постелята, ето и как онези части от града, през които трябваше да мине шествието, още преди шест часа бяха запълнени с хиляди и хиляди. Граждани, войскари, вакуероси на коне и пеша, индианци и бели, негри, метиси, мулати, терцерони, квартерони, китайци и въобще хора с всякакви цветове и носии стояха в очакване по площадите или се бутаха в гъсти тълпи мълчаливо по улиците, за да видят екзекуцията на един император.

Не беше чувство на дивашко задоволство онова, което струеше от очите на тези, в по-голямата си част само полуцивилизовани хора. Не, техните сериозни лица изразяваха съчувствие, каквото и варварина проявява при нещастие. Хората не говореха гласно. Където го правеха, ставаше шепнешком, сякаш се намираха в черква или в дом с покойник. Всички прозорци и врати бяха затворени в знак на траур.

Към седем часа пленниците бяха изведени от килиите. Макс прегърна двамата си събратя по съдба и каза:

— Скоро ние отново ще се видим отвъд.

Мирамон беше спокоен и невъзмутим като императора. Мехиа, омаломощен от болестта, едва съумяваше да се държи на крака.

За всеки от тях бе предназначена кола, обградена от силен конвой и дървен кръст, стоейки пред който, трябваше да посрещне куршумите.

Трите коли се движеха бавно към лобното място, следвани от огромна тълпа.

Шествието се водеше от ескадрон улани. Ескортът на трите коли се състоеше от един батальон пехотинци с пушки на рамо, крачещи в две колони край тях в редица по четирима.

Зад колите на осъдените следваха три ковчега, всеки от които се носеше от четирима индианци. Върху ковчезите лежаха кръстовете за екзекуцията.

В този миг минаваха францисканците под предводителството на епископа на Мексико. Първите двама носеха Разпятието и Светата вода, последните държаха свещи в ръка.

През целия път по лицето на Макс бе отпечатан израз, който никой, съзерцавал предадения и изоставен император в неговия последен час, не би могъл да забрави.

Веднага след като неговата кола бе напуснала Централния площад, той бе обърнал големите си очи с втренчен поглед на изток, където се намираше родината и всичко, всичко, което беше изоставил, за да последва едно видение, което сега щеше да го отведе до зейналия гроб. Там отвъд океана бе и Мирамар, където смутеният дух на императрицата бродеше през покои и градини, без да съзира нещо от великолепието на това дворянско имение.

Страдалческа усмивка играеше около устните на императора. Докато едната му бледа ръка почиваше спокойно върху тапицерията на колата, другата поглаждаше леко красивата брада.

Когато кортежът стигна лобното място, тълпата бе задържана, а конвоят образува отворен от едната страна четириъгълник.

Ескобедо, който лично командваше екзекуцията, се приближи до трите коли и нареди на тримата пленници да слязат.

— Vamos nos a la libertad — ние умираме за свободата! — произнесе Макс с поглед към изгряващото слънце. После извади часовника си и освободи някаква пружина. Отскочи един капак, който криеше миниатюрата на императрица Шарлот. Той целуна портрета и подаде часовника на изповедника с молбата:

— Предайте този спомен на моята обичана съпруга в Европа! Ако някога е в състояние да ви разбере, кажете й, че очите ми са се склопили с нейния портрет и съм го възнесъл със себе си!

Погребалните камбани отекнаха глухо. Осъдените спряха до стената, която образуваше четвъртата страна на четириъгълника и там им бяха указани местата. Максимилиан закрачи със стегната, изправена стойка към дървения кръст в средата. Мирамон стори същото. Мехиа обаче се олюляваше.

Сега бе прочетена смъртната присъда и нейните основания, след което на пленниците бе дадено разрешение да поговорят още веднъж.

Макс се обърна към Мирамон:

— Генерале, един храбрец трябва и в лицето на смъртта да бъде почетен от своя монарх. Позволете да ви предоставя почетното място в средата.

На Мехиа императорът каза:

— Генерале, каквото не ви бе възнаградено на земята, сигурно ще стане на небето.

Приближиха три отделения под командването на един офицер — всяко се състоеше от пет войника и двама унтерофицери. Те приближиха на няколко крачки до осъдените.

Императорът извади шепа златни монети и даде по една на всеки от застаналите срещу него войници.

— Целете се в сърцето ми! Целете се добре! — Императорът се отдръпна назад. Ясно и отчетливо изговори Максимилиан на испански своите последни думи:

— Прощавам на всички, моля всички да простят и на мен и желая моята кръв, която сега ще се пролее, да донесе на страната добро. Да живее Мексико, да живее Незави…

В този миг офицерът свали сабята, екнаха седем изстрела и императорът се наклони напред. От един непосредствено в сърцето примерен изстрел все още потръпващият император издъхна.

След Максимилиан се приготви Мирамон. Той отхвърли от себе си всички упреци за предателство и умря с едно «слава» за Мексико и императора.

Болният Мехиа успя само да изрече със затруднение:

— Да живее Мексико, слава на императора!

Мирамон се бе отърколил неповратливо на пясъка, но мъртъв. Мехиа остана прав, размахвайки във въздуха ръце. Беше зле улучен. Един от унтерофицерите опря дулото на пушката си зад ухото му и натисна спусъка. Този изстрел от упор просна верния мъж на земята.

— Libertad у independencia — Свобода и Независимост! — разнесе се над трите ковчега.

Това бе надгробното слово, което мексиканската нация произнесе над мъртвия император и неговите генерали.

На 30 юни пребиваващият в Мюнхен император на Австрия Франц Йозеф получи известието за екзекуцията на Максимилиан. «Wiener Fremdenblatt» уведоми за смъртта на разстреляния: