Софийски магьосници

Глава 9Малка миша музика

Беше петък. На магьоснически софийски това значеше: „Независимо през колко кръга на ада трябва да мина, довечера ще съм в «Гладната сврака»“.

Кръчмата беше построена с помощта на доста магии и през уикенда направо се късаше по шевовете от заклинания. На някои от тях клиентите все още се чудеха. Не че Горгоната Глория беше особено надарена магьосница — тези заклинания ѝ бяха завещани от баща ѝ, на когото пък ги беше завещал неговият баща.

Така например всеки знаеше, че петък вечер в скромното помещение на „Свраката“ изникват дузина маси в повече и достатъчно пространство да се поберат стотина души. Е, понякога новопоявилото се пространство се разтрисаше като бутнато с лъжица желе, но това не притесняваше редовните клиенти — нали бяха заети да празнуват края на седмицата.

Бриян и Свилен хванаха трамвай за Шестте кьошета в най-натоварения трафик. Момчето нямаше търпение да види легендарната пряка на живо, след като я беше разучил в картата си, както и да срещне шайката на пробудника си. Свилен допълнително подгряваше ентусиазма му — макар че рядко се вълнуваше за нещо, за „Гладната сврака“ говореше с открита страст.

„Какви ли са другите софийски магьосници? — чудеше се Бриян. — Дали всички изглеждат тъй обикновени като Свилен?“ В главата му те бяха луди и виртуозни, обиколили половината, а защо не и целия свят; бяха пълни с истории за битки със здрачници, за дръзки заклинания… Момчето гледаше през прозореца на трамвая и се мъчеше да прикрие вълнението си. В крайна сметка поводът за срещата не беше приятен — шайката на Свилен трябваше да обсъди докъде е стигнало разследването.

Двамата слязоха на спирката и откриха без проблем новата обява на трафопоста9. Щом свиха по улица „Шесто кьоше“, вече минаваше седем и навън се здрачаваше. „Гладната сврака“ ги приветства с шарените си надписи и още на прага Бриян разбра, че опасенията му са били напразни. Всички вътре празнуваха края на седмицата така, сякаш беше продължила не пет, а петнайсет дни.

Из цялата кръчма висяха табели, но заканите им — МАГИЯ ВЪТРЕ — ИЗХВЪРЧАШ ВЪН! или ГЛОБА ЗА ЗАКЛИНАНИЯ! — оставаха нечути. Един магьосник обърна халбата си и я затръска, ала бирата не помръдна — беше се втвърдила. Той тъкмо взе да се вайка, когато пивото му пак се втечни и плисна върху лицето и ризата му. „Кой беше, мама ви магическа?!“, изкрещя той и скочи на крака.

На друга маса седеше мълчалив старец, върху чиято глава дремеше кафяв рошав бухал. Една магьосница си измъкна главата като коркова тапа и я размаха високо, докато се смееше с пълно гърло.

Ситуацията над масите бе още по-изумителна: транзистор, предаваш накъсана новинарска емисия, летеше безцелно; жаба се мъчеше да плува из въздуха; тефтер хвърчеше, размахал корици, а по него дращеше парче молив. Рафтовете по стените бяха отрупани с всевъзможни джунджурии, повечето от които спомагаха за общата шумотевица. От стар грамофон звучеше Лили Иванова, а музикална кутийка свиреше до безкрай „Зайченцето бяло“.

Някой повика Свилен откъм ъгъла на заведението, където уютно бумтеше камината. Бриян и пробудникът му продължиха навътре, но не стигнаха далеч. Непозната жена с ярколилава коса и черна кожена папка в ръце застана на пътя им и избълва на един дъх:

— Добра вечер, имате ли минутка? Събираме дарения за магьосници в неравностойно положение — знаете, не всички имат възможност да излязат и да се забавляват като вас.

Погледът ѝ беше учтив, но леко присмехулен. Свилен поклати глава и заобиколи жената, само че тя им препречи пътя е ръце. Бриян понечи да продължи, но тя го стисна за лакътя и каза:

— Изчакайте поне да ви кажа! Имам документи, всичко е законно…

Свилен дръпна момчето безцеремонно след себе си.

— Да, да, друг път.

Жената видимо се наслаждаваше на конфузната ситуация — освободи хватката си и изви устни.

— Приятна вечер. — Не изглеждаше като да им го желае от сърце.

— Гадни продавачи — изсумтя Свилен. — Карат те да се чувстваш длъжен на целия град. Ето я моята шайка.

Магьосниците от масата до камината се изправиха, за да ги посрещнат. Пръв заговори мъж е подпухнало лице, украсено от трапчинки и чеширска усмивка.

— Тоя път вятърът е довял още някого. Приятно ми е, Белота!

— Приятно мие… — отвърна Бриян, несигурен дали е чул правилно.

Втори магьосник, по-възрастен, се поклони почтително и промълви съвсем тихо името си. „Пак не разбрах нищо“, помисли си Бриян и се усмихна неловко.

Обърна се към третия — жена, която не беше станала от мястото си. Имаше хищен извит нос и черни очи, а дългата ѝ червена коса висеше на миниатюрни плитки. Свилен го беше предупредил никога да не ползва цялото ѝ име.

— Приятно ми е — каза Бриян.

Вместо да се представи, Иза подхвърли към него едно червеникаво, блестящо топче.

— Дръж.

Бриян посегна към топчето, но Свилен замахна рязко и го сграбчи пръв.

— Не! — извика той. — Замък от камък!

Топчето в миг изгуби блясъка си и посивя. Бриян все още не беше сигурен какво е сторила магьосницата, но Свилен я изгледа яростно. Дланта му се зачерви, все едно беше бръкнал в камината.

— Изаура! — каза той, нарушавайки собствения си съвет.

Жената доби застрашително изражение, но само за секунда — сетне се намуси като малко дете.

— Просто се пошегувах с новобранеца.

— Пошегува се — повтори Свилен — е елементопче? Искаш да го осакатиш ли?

— Преувеличаваш. Щеше само да се опари.

„Елементопче — помисли Бриян и огледа сивото топче. — За такова чудо не съм чел дори в «Единствената нужна книга».“ От названието предположи, че топчето е свързано е елементите, но какво по-точно вършеше?

— Добре тогава — каза Свилен. — Замък от пламък!

Той подхвърли топчето обратно към Иза.

— Не! — викна магьосницата, а топчето отново пламна в червеникави искрици. — Стена от земя!

Наведе се назад и повдигна ръце. Бриян проследи с възхита сферата, не по-голяма от пъдпъдъче яйце. Тя падна на масата и се повъртя по дървената повърхност, оставяйки тъмна следа. Изведнъж леко замириса на изгоряло.

— Колко яко! — възкликна Бриян.

Иза така го изгледа, че разсея всяко съмнение дали ѝ е симпатичен. А този, когото наричаха Белота, се настани обратно на стола си и каза:

— Свада и елементопче — това наричам аз класическо магьосническо запознанство.

Бриян и Свилен заеха двата свободни стола. Момчето извади късмет — мястото му беше току до камината, в която кротко припукваха цепеници. Свилен се готвеше да каже нещо язвително, когато към масата се приближи жена е вързана руса коса и пухкави устни, понесла в ръката си празна табла. Престилката ѝ е дъх на пържено навяваше съвсем далечни асоциации за белота.

— Никакви магии! — провикна се жената към един подпийнал магьосник, който се мъчеше да хипнотизира кафявия бухал. После огледа шайката на Свилен. — Виждам, че детската градина се е събрала. — След това се обърна към Бриян: — Ама този път буквално. Не съм те засичала преди, на колко си?

— Осемнайсет — отвърна той хладнокръвно.

Блондинката го изгледа от глава до пети.

— Щом казваш…

— Горгона! — нададе вик Белота и протегна ръце към новодошлата, а от ръкава му изпадна една деветка купа. — На какво дължим присъствието ти в тази неповторима вечер?

Кръчмарката така изгледа ухиления мъж, че Бриян веднага разбра откъде идва прякорът ѝ.

— Заради вашите шашми новото ми момче изчезна яко дим, и то посред нощите. И ето на — пак съм без сервитьор, в кухнята е някакъв пъкъл, поръчките валят като рояк вампирясали комари…

— Ние и шашми? — възкликна Белота. — И идея нямам за какво говориш, красива кралице на кухнята!

Свилен прекъсна изпълнението му:

— Ще ни донесеш ли просто бира и картофи? Без сирене.

От пухкавите устни на Горгоната излезе дълга, поражение ска въздишка.

— Веднага идват. Но ти — и тя заби пръст в гърдите на Бриян — ще ми покажеш лична карта.

— Няма проблем — отвърна той, — за мен само един голям айрян.

Горгоната изсумтя нещо и побягна към съседната маса. Подпийналият магьосник не беше успял да хипнотизира бухала и сега върху главата му се сипеше гневна перушинеста буря.

Свилен се обърна към Бриян и го изгледа изпод вежди.

— Забравил съм си документите в Студентски град — измънка момчето.

— Както и да е — намеси се Белота и сви пръсти дипломатично. — Кажи сега, Борисе…

— Бриян.

— Бреян…

— Бриян. Няма значение.

— А бе ще ти викам „мойто момче“. Та избра ли си вече учител? Имаш ли някога наум?

Белота намигна и наклони глава към Свилен. Дори и да го забеляза, той не реагира. Стоеше намусен, в мълчалив протест, докато не му дойде бирата.

— Още обмислям — отвърна Бриян.

Не гореше от желание да обяснява точно в тази компания защо не иска Свилен за учител.

Иза повдигна вежди предизвикателно.

— Ами школа?

Въздухът помежду им така се бе нажежил, че въобще не им трябваше камина. Бриян се почувства като на интервю, от което зависи цялото му бъдеще в софийските магьоснически среди. Поне за школите по магия имаше какво да каже — беше прочел това-онова по въпроса.

— В интерес на истината, хвърлил съм око на няколко школи — огледалната, огнената, школата на движението…

— Огледалната школа отдавна вече не съществува — прекъсна го Иза. — Движението пък има поне пет отделни, напълно различни школи.

— Така де — запъна се Бриян, — знам отпреди заклинания за психокинеза, за… миене на чинии, няколко магийки от една книга игра…

С изброяването увереността съвсем го напусна и той реши да се отдаде на неочаквана, заглушителна кашлица. В този момент Горгоната се върна, понесла пълната табла.

— Последно предупреждение! — извика на някого и набързо разтовари халбите им. Пред Бриян остави една, пълна с айрян, както и въздълга касова бележка. — Това е за бирите, дето сте изпили предния път на аванта — каза и потегли без право на обжалване.

— Проклети заклинания за наблюдение! — изсумтя Белота. — Щом ни е забранено да правим магии вътре, значи и тя няма право.

Той замахна към един тефтер, който кръжеше ниско над главата му. Въпреки неравния полет малък молив дращеше забързано в тефтера.

Приел, че ще го разпитват, Бриян се обърна към единствения магьосник, който още не беше задал въпрос. Той носеше светли, чисти дрехи и имаше сиви очи, които зад надрасканите стъкла на очилата изглеждаха комично големи.

— Игнате — сръчка го Свилен, — нещо да искаш да питаш новото момче?

Старецът разтръска глава, като да отпъди разсеяността си, и каза:

— А, да. Колко е часът?

— Часът? — Бриян погледна несигурен ръчния си часовник. — Осем без четири.

Игнат извади от джоба на ризата си един увиснал на позлатена верижка часовник, кръгъл като зеница. Промърмори нещо — или на часовника, или на себе си — след което попита:

— А сега?

— Сега… вече е осем без три.

Магьосникът наведе глава, взирайки се в часовника си.

— Да, добре — каза той. — Отлично.

Бриян се усмихна, благодарен, че поне на един въпрос е отвърнал правилно. Не че имаше кой знае каква заслуга в случая, но нали отчаяният се хваща и за сламка.

„Това беше — помисли си той. — Сега ще ме обсъдят и ще заключат единодушно, че за нищо не ставам“.

Шайката обаче се беше умълчала — всеки надничаше в халбата си и чакаше другите да заговорят. Изпатилият магьосник се беше одобрил е новия си приятел бухал и двамата заедно пееха нещо неразбираемо и леко ужасяващо. Огънят в камината напомни с припукване за себе си.

Свилен надигна бирата си точно преди тишината да стане неловка.

— Наздраве!

— Наздраве! За новите попълнения — подхвана и Белота.

Всички отпиха и отражението на пламъците се разля като разтопен кехлибар по халбите им.

— Ей — сепна се Белота. — Съвсем забравих.

Той затършува в наглед бездънните джобове на връхната си дреха и след няколко неуспешни опита измъкна оттам малка кутийка.

— Няма да повярвате какво открих — каза той, — и то в едно забутано магазинче на Женския пазар…

Бриян огледа кутийката. Беше кръгла, пластмасова и приличаше на домашен билков мехлем. На капачето ѝ имаше залепен етикет тип „Направи си сам“.

— „Крадкотрайна смърт“ — прочете Бриян. — „Гарантирано спира телесните функции за крадкотраен период от време! Завежтания, бягзтво от милицията, дълготрайни бракове: разрешава проблеми всягакви!!“

Момчето огледа останалите от шайката, но те за разлика от него въобще не бяха впечатлени от чудодейната кутийка.

— Наистина ли действа? — попита.

— И още как! — викна Белота и тържествено я отвори. Вътре имаше двайсетина кубчета, подобни на бучки захар, макар че надали беше добра идея да си подслаждаш кафето с тях. — Тези са малко старички и трябва здраво да ги стиснеш със зъби, че да си отделят смъртосместа. Но смея да твърдя, че действат убийствено добре.

Той огледа аудиторията си с видимо задоволство.

— И точно затова бяха забранени за продажба още преди десет години — отбеляза Иза.

Белота махна с ръка.

— Врели-некипели! Ако зависи от тъпата милиция, ще забранят всичко опасно за живота. Кажете ми как ще се забавляваме изобщо тогава?

— А къде по-точно се намира този магазин? — полюбопитства Бриян. Той не можеше да си представи по-подходящо място за продажба на забранени магически стоки от Женския.

Белота понечи да отговори, но Свилен го прекъсна, като заби пръст в кутийката „Крадкотрайна смърт“.

— Да не си посмял да ползваш тоя боклук! Като нищо ще си навлечеш някоя беля на главата.

— Глупости — запротестира Белота. — Ползвал съм го сума ти пъти и виж ме сега!

Той разпери ръце и засия в цялата си клошарска прелест. По жилетката му имаше дупки, които Белота наричаше „част от дизайна“. Вместо кръпки по шарените му панталони бяха пришити най-обикновени карти за игра.

— Нагледно доказателство — отбеляза Иза.

Белота сърдечно я игнорира и отново се съсредоточи в новото попълнение на масата.

— Я, малкият — каза, — какво е това зад ухото ти?

Бриян, който от години се занимаваше с фокуси, не беше особено впечатлен.

— Да не би да е монета случайно?

— Обикновено е монета, ама този път май е мишка.

Бриян се засмя от изненада и погледна към рамото си.

— Това е Морков. Всъщност е хамстер.

— Все е вид мишка — вметна Свилен и отпи от бирата си.

— Имаш си фамилиар — каза Иза. — Това е добре.

В гласа ѝ за пръв път прозвуча нотка на одобрение. А Морков бързо се досети, че е станал център на внимание, и огледа магьосниците. Подуши наоколо с муцунка, а рошавите му мустачки потрепериха.

— Здравей, малко приятелче — каза Белота и протегна пръст към него. — Говориш ли човешки?

— От време на време — призна Бриян.

Хамстерът подуши подадения му пръст и категорично отказа да се катери по него. Белота в никакъв случай не се обиди от това, дори се ухили.

— Знам аз как да запаля интереса ти — каза той и посочи към камината. — Харесваш ли миша музика?

Морков обърна любопитно глава към огъня, Бриян стори същото. Той едва сега забеляза, че над камината имаше лавица — всъщност просто прикована с два тежки пирона дъска.

— Това вече не го вярвам — каза момчето.

Върху лавицата действително имаше малък миши оркестър. Три сиви мишлета свиреха и видимо се наслаждаваха на джемсешъна си, макар и той да се губеше в общата врява. Затова навярно имаха вина и инструментите им, които бяха съвсем мънички. Цяло чудо беше, че изобщо издават звук.

Мишлетата обаче танцуваха весело, пременени с лачени елечета и миниатюрни слънчеви очила. Едното свиреше на тромпет, второто на укулеле, а третото — на ксилофон10.

Щом видя своите събратя, Морков скочи от рамото на Бриян.

— Почакай! — извика той след него, но нямаше закога.

Хамстерът се приземи върху масата и ловко се спусна по единия ѝ крак. След това сякаш потъна вдън земя. Бриян открай време се възхищаваше на чувството на Морков за ориентация. Гризачът надушваше инстинктивно неведомите, сложни маршрути от точка А до точка Б, като понякога пътьом заобикаляше още дузина точки.

— Не се притеснявай — каза Белота. — „Гадната сврака“ е най-безопасното място за един фамилиар.

— Или поне беше — поправи го Иза. — Малкият знае ли за изчезванията?

Свилен погледна към Бриян и кимна. Изведнъж всички погледи се обърнаха към момчето.

— Добре — каза магьосницата и нещо припламна в очите ѝ. — Време е да поговорим сериозно.