Софийски магьосници

Глава 2Момче и шишарка

Свилен изчака вратите на трамвая да се отворят и се стовари на най-близката седалка. Вече се беше стъмнило и нямаше много пътници. „Само да не се качи някоя окъсняла контрола“, помисли той и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Изкара парче оръфана кафеникава кожа, вяло наподобяваща портфейл, и измъкна от него билетче. За щастие, билетчето вече беше зараснало и по хартията бяха останали само леки вдлъбнатини.

Свилен продупчи билетчето, прибра го обратно в портфейла и се сгуши до парното. Така наречените безценни билети бяха не от обикновена, а от самовъзстановяваща се хартия. Малките процепи, които перфораторите оставяха по тях, зарастваха след няколко часа.

Билетчето на Свилен беше от последната партида, произведена в София. За съжаление, тогавашните билетчета доста се различаваха от сегашните и приличаха на изрязани от първолак с ножичка. На билетчето с червено мастило пишеше СД „ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ“, последвано от цена, която сега звучеше като шега — 4 стотинки. Все пак при по-податливите на внушение контрольори номерът минаваше, защото хартията беше напръскана с миражна есенция. За останалите Свилен си имаше допълнителни заклинания.

Той облегна глава на мръсния прозорец. Не му беше нито до контроли, нито до глоби. Загледа върволицата от светлини, които трамваят лениво подминаваше.

„Саабир е изчезнал безследно“, помисли си — още не можеше да възприеме тази новина.

Двамата не се познаваха толкова отдавна. Арабинът беше пристигнал в София преди близо две години. Свилен го откри малко след това — съвсем случайно, докато кръстосваше Вътрешния град в търсене на магическа активност. Саабир беше изкарал голям късмет, че го намери тъкмо той, а не някой здрачник. Или може би още тогава го бяха надушили? Дали не го бяха дебнали и наблюдавали през цялото време?

Свилен опря чело в хладното стъкло, надявайки се да охлади хаоса в главата си. Въпросите, един от друг по-тревожни, се преплитаха с откъслечни спомени. Тъй като Саабир не говореше български, Свилен се зае да му преподава. Така постепенно взеха да се разбират добре помежду си. Арабинът му сподели, че е дошъл в София заради проблеми с дубайската магическа гилдия. Бил допуснал голяма грешка — други магьосници били пострадали заради него. Трябвало да си тръгне, за да избегне допълнителни жертви.

Свилен няколко пъти го беше подпитвал за тази „грешка“, но не разбра повече. Пречката не беше в езика, а в нежеланието на Саабир да говори по темата. В крайна сметка не беше изключено именно тази „грешка“ да го беше последвала, да го беше издирвала през последните две години. И да го беше открила тъкмо когато се бе почувствал отново в безопасност.

Щом Саабир понаучи български, започна работа в дюнерджийницата. Беше точен и работеше повече от колегите си, но никога не се надуваше, затова всички го харесваха. Свилен знаеше, че само нощем понякога „грешката“ от миналото се завръщаше. Тогава Саабир или прекарваше нощта в кошмари, или изобщо не спеше. Свилен се стараеше да го държи под око и от време на време ходеше да вечеря в дюнерджийницата. Запозна го и с останалите от „Свраката“, която се превърна в любимо място на арабина.

След това Грета замина и Свилен спря да се вижда със Саабир. Всъщност спря да се вижда с всичките си познати. Пропускаше даже петъчните срещи в „Свраката“ — за пръв път от доста години насам. Видя своя приятел само още веднъж.

Онзи ден се случи хубаво време — скоро беше валял сняг, земята беше чисто бяла, небето — синьо. Свилен живееше в „Редута“, а от там до Сточна гара не беше много път. Не че би излязъл от къщи, ако не се тревожеше за Саабир. Слезе пеша до Сточна гара и хладният пейзаж го изпълни с топлина. Не беше излизал навън няколко дни, може би дори седмица.

Саабир го посрещна с умореното, но доволно изражение на човек, отброяващ минутите до края на работния ден. Радваше се да го види и го отрупа с каквото свари — бургер, фалафели, айрян. Той упорито отказваше да вземе пари от Свилен с довода, че без помощта му изобщо не би имал работа.

След края на смяната двамата седнаха в кварталната кръчма. Поръчаха си бира и вдигнаха наздравица. После Саабир каза:

— Знам, че Грета вече я няма. Сигурно ти е трудно.

Свилен кимна, без да отвърне нищо. Два часа и три халби по-късно вече не се чувстваше толкова зле, със Саабир следяха мача по телевизията и се шегуваха с немагьосниците, насядали наоколо. Подпита арабина на няколко пъти какво става с него, но той само повтаряше: „Добре, всичко е много добре“. Беше ясно, че не иска да безпокои Свилен с проблемите си.

Шумът на отварящите се врати стресна магьосника и го извади от унеса. Той погледна навън, където мигаха светлините на казино с грозни фигури на фараони отпред. Оставаха още две спирки до неговата.

Споменът беше незавършен и това го ужасяваше. Има хора, с които знаеш, че няма да се срещнеш отново, поне не скоро. Тогава споменът за последната ви среща — на летището или от двете страни на автобусен прозорец — е пълен с важни детайли. Споменът за вечерта, когато Грета си тръгна, беше цялостен. Събирането на багажа. Изброяването на причините. Жалкият опит за караница. Но последното му виждане със Саабир беше съвсем обикновена среща — пиянска, приятна, приятелска. Пъзел с няколко липсващи парченца в единия край.

Внезапна суматоха в трамвая прекъсна мислите му. Свилен обърна глава и видя, че пътниците бяха наобиколили момче със смешна черна пелерина и брезова пръчка в едната ръка. В другата му се беше свил риж плъх. Момчето замахна с пръчката, предизвиквайки одобрителни подвиквания от зяпачите. Сетне изрецитира с театрален тон:

— Абра-кадабра, сим-салабим! Фокуси-бокуси… гръм яко дим!

От върха на пръчката наистина изпуфтя кълбо сив дим. Момчето триумфално вдигна ръка.

— Вижте — извика една старица, стиснала от напрежение чантата си с все сила. — Хамстерът лети!

И наистина над ръката на момчето рижият гризач бавно се олюля във въздуха. Не изглеждаше никак развълнуван от чудото на полета си, само примигваше с очички и дъвчеше нещо.

Тази сценка разсея Свилен от мрачните му мисли. Дали момчето беше магьосник, или просто илюзионист? Клонеше към второто, защото истински магьосник не би ползвал заклинания за излишни спец-ефекти и летящи гризачи. „Освен ако не е… самоук?“, помисли Свилен и огледа момчето.

То слушаше хвалбите на пътниците, докато се кланяше със свита зад гърба ръка. Навярно имитираше известните фокусници от екрана, от които беше понаучило и други трикове. Носеше очила с кръгли рамки и рошавата му черна коса се нуждаеше отчаяно от подстрижка. То отметна с небрежен жест един кичур, а на челото му се открои белег във форма на светкавица. Тук вече зрителите изпаднаха в захлас и взеха да ръкопляскат с все сила.

— Браво — крещеше развълнуваната бабичка. — Още!

Свилен въздъхна възмутено. Този ползваше всички трикове, за които се беше сетил. Но магията не се случваше само пред лицата на зрителите. Докато те хвалеха момчето и настояваха да разкрие тайните си, зад гърба им започна истинското шоу. Пред невярващия поглед на Свилен джобове на якета и чанти тихомълком взеха да се разкопчават. Дузина портмонета, сякаш водени от мелодията на вълшебна флейта, напуснаха отворилите се джобчета и полетяха нагоре.

„Малък наглец“, каза си Свилен и скочи от седалката. Фокусът с хамстера бе послужил само да отвлече вниманието на жертвите му — момчето продължаваше да прави заклинание зад гърба си. Свилен си проби път през скупчилите се хора и хвана здраво момчето за лакътя. Трамваят почна да намалява ход със скрибуцане.

— Ето че дойде и нашата спирка — каза ведро Свилен и задърпа момчето към вратата.

— Какво? Пусни ме! — запротестира то.

Магьосникът се наведе към ухото му и прошепна:

— Стига врели-некипели, долу всички полетели.

Момчето впи озадачен поглед в Свилен. В същия момент се случиха няколко неща: трамваят спря, вратите му се отвориха, а дузина портмонета драматично се стовариха на пода. Свилен ловко улови хамстера, който с писукане се приземи в шепата му.

— Какво става тук? — извика някакъв мъж, щом един портфейл му падна на крака.

— Това не са фокуси — разсъждаваше старицата, докато ровичкаше из дамската си чанта. — Това е кражба!

— Крадец — развикаха се всички. — Дръжте го!

Някои от пътниците се втурнаха да събират портфейли от калния под, а други се заблъскаха безцелно в хаоса. Свилен знаеше, че е въпрос на секунди някой да тръгне след тях. Никак не му се искаше да играе ролята на спасител, особено в тази проклета вторнична вечер.

— Бързо.

Скочи през вратата на трамвая, все тъй стиснал хамстера с една ръка и момчето с другата. То нададе недоволен вик, но все пак побягна след него.

— Полиция — крещеше възрастната жена, която се беше вживяла в ролята си. — Дръжте ги, крадци!

— Насам — каза Свилен задъхано.

Той дръпна момчето към съседната улица. Наум отбеляза, че в мига, щом помогнеш на някого, вече си му съучастник. Отдавна опитваше да откаже този вреден навик, но сега не ставаше въпрос само за момчето. Безразборната употреба на заклинания вредеше на цялата територия.

— Настигат ни — каза момчето.

В гласа му се прокрадна колебание дали това е по-лошият вариант, когато бягаш в неясна посока с непознат.

Свилен чу някъде зад гърба си мъжки глас, последван от тежки стъпки:

— Ето ги, след тях!

— Тук някъде беше — промърмори той и повлече момчето към следващата пряка.

Редутските улици си приличаха, но като че беше нацелил правилната. Беше тясна, от едната ѝ страна се редуваха стари къщи, а от другата — грозни недовършени строежи. „Отдавна не се е налагало да бягам от преследвачи“, помисли Свилен, докато се оглеждаше. Чак дробовете му се обаждаха.

— Ето там, в тази пресечка.

Той вдигна ръка надясно. Хамстерът, подаващ се измежду пръстите му, размаха лапичка в същата посока.

— Там няма пресечка! — отвърна момчето.

„Наистина е самоук“, помисли си Свилен. Всеки случаен наблюдател щеше да види нагоре по улицата само голям, мръсен казан за боклук и зелена врата на гараж, върху която с тебешир пишеше „НЕ ПАРКИРАЙ! ПУКАМ ГУМИ! ВИКАМ КАТ“.

— Това е няма пряка — каза Свилен.

Момчето колебливо се обърна назад. Гневните гласове на преследвачите приближаваха и те самите всеки момент щяха да изскочат иззад ъгъла.

— Просто погледни пак!

По очите му Свилен разбра, че този път е видяло тясната сенчеста уличка. На стълба на лампата имаше табела, върху която с усукани букви пишеше Улица „Лъжовна“. Двамата побягнаха нагоре и се шмугнаха в нямата пряка. Свилен пусна момчето и се строполи върху смачкан кашон на земята. Наоколо имаше боклукчийски кофи, стари щайги и разкъсан матрак.

Пряката беше сгушена между две продълговати тухлени сгради в опушено розово. Момчето я огледа с любопитството на начинаещ наблюдател. Нямаше да открие нищо особено, освен че в улицата не прониква външна светлина. Преследвачите им минаха току покрай тях — оглеждаха се подозрително и се задъхваха по нагорнището.

— Скоро ще се изморят и ще се разотидат — каза Свилен.

Той подаде на момчето разрошения гризач.

— Мерси — каза то и положи животинката на рамото си. Тя скорострелно побягна към яката на якето му и се скри. — Няма ли да ни видят?

— Не знаят накъде да гледат.

— Май не ни и чуват…?

Свилен поклати глава и се изправи полека-лека. Все още се задъхваше.

— Затова се нарича няма пряка.

Той отново протегна ръка към момчето.

— Аз съм Свилен.

— Бриян — смотолеви то и стисна ръката му.

— Приятно ми е — каза Свилен, след което го зашлеви. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Брияне? Тия хора щяха да те пребият, ако не бях аз.

Бриян потърка зачервената си буза и изгледа Свилен сърдито.

— Да бе. Ако не беше дошъл, изобщо нямаше и да се усетят. Да не мислиш, че правя тоя номер за пръв път?

— Още по-зле. Остави хората — ами ако те беше надушил някой здрачник? Или одитор? Не знаеш ли, че всяко заклинание в града се отчита?

Бриян продължаваше да си търка бузата.

— Всяко какво? Изобщо не съм чувал за такива работи.

— Наистина? — на свой ред се учуди Свилен.

— Даже не знаех, че има и други с такива способности като мен.

— Телекинеза ли имаш предвид?

— Не, не — момчето поклати глава. — Способности изобщо.

— Чакай, чакай — каза Свилен. — Досега не си срещал други магьосници?

— Не съм. Или поне така мисля. Веднъж срещнах в парка клошар, който вонеше ужасно и караше уличните помияри да говорят вместо него. Помислих, че може да ми помогне, да отговори на въпросите ми, затова се опитах да поговоря с кучетата му. Той обаче беше много пиян, изповръща се и заспа на една пейка. А кучетата се разотидоха.

Докато говореше, момчето се загледа в прозореца отсреща. Видя стая с яркочервени стени, а в нея — жена на средна възраст с още по-червена коса. Тя подмяташе тиган върху котлона, докато гледаше някакъв индийски сериал по телевизията. Внезапно жената обърна глава към него, сбърчи чело и махна с ръка. Щорите покорно се спуснаха върху прозореца.

— Не им обръщай внимание — каза Свилен. — В немите преки живеят само кореняци софиянци. Имат се за голяма работа.

Бриян го изгледа невярващо.

— Значи в София наистина има и други… магьосници, така ли?

— Не е като да няма — каза Свилен и си помисли, че напоследък прогресивно намаляват. — Този, на когото си попаднал, се казва Трайо Вентролога. Но не се безпокой, той не е представителна извадка. Е, ако трябва да съм съвсем честен. — Внезапна мисъл осени Свилен. — Брияне, ти въобще не си бил пробуждан, нали?

— Пробуждан? И да съм бил, не помня — отвърна уклончиво момчето.

Магьосникът въздъхна дълбоко. „Вторник“, ликуваше подигравателното гласче в главата му. Беше едва вторник и той изобщо не бе очаквал вечерта да се проточи толкова. Дори шапка не си беше взел в крайна сметка.

— Ама че работа — промърмори Свилен. — На колко си години?

— На осемнайсет. Защо?

— Питам. Според обичая не е добре ритуалът за пробуждане да се извършва нощем. Но и обикновено се извършва преди десетата годишнина. Така начинаещият магьосник има достатъчно време да се ориентира към подходяща школа и учител.

— Наистина не съм чувал за тези работи — призна си Бриян. — Не мога ли да си продължавам без такива ритуали?

— В никакъв случай. Всеки от нас е задължен да изпълни ритуала, ако срещне начинаещ магьосник. А това, повярвай ми, не се случва особено често. Имаш ли си амулет?

— Против уроки ли?

Свилен се засмя.

— Не, амулетът е нещо, в което магьосникът съсредоточава силата си. Предмет за заклинания.

Момчето кимна и извади от задния джоб на дънките си брезовата клонка. Свилен я изгледа изпод вежди.

— Ти ме будалкаш, нали? Момче с очила и вълшебна пръчка?

Бриян се усмихна и разлепи нещо, вързано с тиксо за пръчката. Беше малка кафява шишарка. Люспите ѝ все още не се бяха разтворили — приличаше на дървен диамант.

— Пръчката е само част от фокуса — в действителност ползвам шишарка. А очилата ми са без диоптър. Взех ги от китайския магазин за 1 лев.

Свилен не беше сигурен дали е повече възмутен, или впечатлен.

— Никога не съм виждал шишарка за амулет преди. Как ти хрумна?

— Имам я, откакто се помня. Винаги съм правил фокуси с нея.

— Не са „фокуси“, а заклинания. И ги свали вече тези очила, че като нищо ще ти развалят зрението. Белегът също ли е част от програмата?

Бриян кимна. Магьосникът си наплюнчи пръста, изтри мълниевидния белег от челото му и развърза черния чаршаф, който момчето носеше за наметало. Събра чаршафа на кълбо и го хвърли в близкия контейнер заедно с пръчката.

Бриян изглеждаше доста различно без сценичния си костюм. Беше с високо чело и широка челюст, на чийто фон остатъкът от лицето му играеше само поддържаща роля: малки тъмни очи и чип нос. Извивката на устните му имаше естествена извинителна форма. Момчето беше първият гладко обръснат магьосник, когото Свилен виждаше от години насам.

— Ама ти наистина си се постарал да влезеш в роля, а? — каза Свилен. — Сега остава да ми кажеш и че си сирак.

На мига се засрами от глупавата шега и понечи да каже нещо, но Бриян го изпревари.

— Не, нашите са си живи и що-годе здрави. Но вече не живея с тях, в Студентски град съм.

— Много добре. Така де, радвам се…

Свилен реши, че е крайно време да спре да плямпа глупости. Трябваше да се заеме с ритуала, затова положи ръце на раменете на момчето и прочисти гърлото си.

— Брияне, затвори очи и постави шишарката между дланите си. Може да ти се стори, че времето тече по странен начин, че пространството се променя или нещо друго чудато се случва. Игнорирай го, не оставяй нищо да те отведе надалеч от този миг — това е най-важният миг в живота ти поне засега.

Бриян реши да не се противи повече и затвори очи. Свилен направи същото. Сетне каза със спокоен, напевен тон думите, които всеки магьосник е чул веднъж и ако е бил късметлия, е повторил поне още веднъж:

Докато Свилен говореше, мракът се сгъсти. Наоколо плъзна някаква особена хладина като онази, която те посреща на влизане във влажно мазе.

Двамата чуха далечна музика, която ги подканваше да се раздвижат и разсънят, и усетиха допира на стотици невидими пръсти по гърбовете си.

Свилен отвори очи. Целият свят изглеждаше по-светъл и истински, макар че се намираха на същата пряка. Бриян въртеше глава наоколо с поглед на новородено. В очите му Свилен видя онова удивление, което изпитва само новопробуденият магьосник. Момчето погледна към шишарката, която съвсем слабо грееше между пръстите му в жълтеникава светлина.

— Не мога да повярвам — възкликна.

— Това е остатъчно сияние, скоро ще изчезне — обясни Свилен. — А сега повтори след мен: „Аз, новопробуденият магьосник… обещавам винаги да поставям на първо място и да браня… магическата територия, която обитавам“.

Момчето повтори внимателно думите му. Накрая Свилен кимна и го поведе към светлината на съседната улица. Беше станало доста късно.

— Чакай. Това ли беше всичко?

Устните на Свилен се извиха в уморена усмивка.

— В никакъв случай — отвърна той. — Още нищо не си видял.