Соларис

Успех

Следващите три седмици сякаш бяха един и същ ден, който се повтаряше непрекъснато, все еднакъв. Капаците на прозорците се спускаха и се вдигаха; през нощта пропълзявах от един кошмар в друг, сутрин ставахме и играта започваше отново, но дали това беше игра?

Преструвах се на спокоен, Харей също. Това мълчаливо споразумение между нас, съзнанието, че и двамата се лъжем, стана нашето последно бягство. Защото ние много говорехме как ще живеем на Земята, как ще се заселим край някой голям град и никога вече няма да напуснем синьото небе и зелените дървета. И заедно обмисляхме как ще подредим бъдещия си дом и градината и дори се спречквахме за подробности… за живия плет, за пейката… Вярвах ли поне за миг в това? Не. Знаех, че това е невъзможно. Знаех това. Защото дори да можеше да напусне жива Станцията, на Земята може да се приземи само човек, а човекът — това са неговите книжа. Първата контрола ще сложи край на това бягство. Ще искат да установят самоличността й, следователно най-напред ще ни разделят, това веднага ще я издаде. Станцията беше единственото място, където можехме да живеем заедно. Дали Харей знаеше това сигурно? Дали някой й го беше казал? В светлината на всичко, което последва, навярно да.

Една нощ чух в съня си как Харей става тихо. Исках да я прегърна. Вече само когато мълчахме или в тъмнината можехме поне за миг да бъдем свободни и да потъваме в забрава, която обкръжаващото ни отвсякъде отчаяние превръщаше само в моментно спиране на изтезанието. Тя като че не забеляза, че се събудих. Докато протегна ръце към нея, тя стана от леглото. Полусънен, дочух стъпките на босите й нозе. Обзе ме необясним страх.

— Харей? — прошепнах. Исках да извикам, но не посмях. Седнах на леглото. Вратата, която водеше към коридора, беше само притворена. Тънка светлинна игла пронизваше косо кабината. Стори ми се, че чувам спотаени гласове. Тя разговаряше с някого. С кого?

Скочих от леглото, но ме обхвана такъв ужас, че нозете ми отказаха да се подчинят. Постоях така един миг, като се вслушвах — беше тихо. Бавно се довлякох до леглото. Чувствувах как бие пулсът ми в слепоочието. Започнах да броя. На хиляда спрях, вратата безшумно се отвори. Харей влезе в стаята и застина на място, сякаш заслушана в дишането ми. Мъчех се да го направя равномерно.

— Крис?… — прошепна тя тихичко.

Не се обадих. Тя бързо се вмъкна в леглото. Чувствувах как лежи изпъната, а аз лежах безсилен до нея, не помня колко дълго. Опитвах се да измисля някакъв въпрос, но колкото повече време минаваше, толкова по-добре разбирах, че няма да заговоря пръв. След известно време, може би след час, заспах.

Утрото беше както винаги. Аз наблюдавах подозрително Харей, но само когато тя не можеше да забележи това. След обяд поседнахме срещу изпъкналия прозорец, зад който се носеха ниски, ръждиви облаци. Станцията се плъзгаше между тях като кораб. Харей четеше някаква книга, аз се бях загледал замислено, което напоследък ми беше станало навик. Забелязах, че като наведа главата по определен начин, мога да виждам в стъклото нашето отражение, прозирно, но отчетливо. Снех ръка от облегалото на фотьойла. Харей — видях това в стъклото, — като се увери с бърз поглед, че гледам към океана, се наведе над облегалото и го докосна с устни точно там, където преди миг стоеше ръката ми. Аз продължих да седя, неестествено скован, а тя пак наведе глава над книгата си.

— Харей — казах тихо, — къде излиза нощес?

— Нощес?

— Да.

— Ти си сънувал… Крис. Никъде не съм излизала.

— Не си излизала?

— Не. Трябва да ти се е присънило.

— Може би — казах. — Да, възможно е да съм сънувал…

Вечерта, когато вече си лягахме, аз отново заговорих за нашето пътуване, за връщането ни на Земята.

— Ах, не искам да слушам това — каза тя. — Не говори, Крис. Ами че ти знаеш…

— Какво?

— Не, нищо.

Когато си бяхме вече легнали, тя каза, че е жадна.

— Там, на масата, има чаша със сок, дай ми я, моля ти се.

Тя изпи половината и ми подаде чашата. Не ми се пиеше.

— За мое здраве — усмихна се тя. Изпих сока, който ми се стори малко солен, но не обърнах внимание на това.

— Щом не искаш да говорим за Земята, за какво тогава? — попитах я, когато тя угаси лампата.

— Би ли се оженил, ако мене ме нямаше?

— Не.

— Никога ли?

— Никога.

— Защо?

— Не зная. Бях сам десет години и не се ожених. Да не говорим за това, мила…

В главата ми шумеше, сякаш съм изпил най-малко една бутилка вино.

— Не, да поговорим, именно да поговорим. Ами ако аз те помоля?

— Да се оженя ли? Безсмислено, Харей. Не желая никого другиго освен тебе.

Тя се надвеси над мене. Чувствувах дъха й на устните си, прегърна ме така силно, че обхващащата ме сънливост се изпари за миг.

— Кажи го това другояче.

— Обичам те.

Тя удари чело в рамото ми, усетих потрепването на изопнатите й клепачи и влагата на сълзите й.

— Харей, какво ти е?

— Нищо. Нищо. Нищо — повтаряше тя все по-тихо. Мъчех се да отворя очи, но те сами се затваряха. Не зная кога съм заспал.

Събуди ме червената светлина на изгрева. Главата ми тежеше като олово, врата си не можех да помръдна, сякаш всичките ми прешлени се бяха сраснали в една кост. Не можех да помръдна грапавия си и отвратителен език. „Навярно съм се отровил с нещо“ — помислих си, като с мъка вдигнах глава. Протегнах ръка към Харей, но тя попадна на студения чаршаф.

Скочих.

Леглото беше празно, в кабината нямаше никого. В стъклата на червени кръгове се редуваха отраженията на слънчевия диск. Стъпих на пода. Навярно съм изглеждал смешен, защото се олюлях като пиян. Като се опирах на мебелите, стигнах до гардероба. Банята беше празна. Коридорът също. И в лабораторията нямаше никого.

— Харей! — извиках насред коридора, като размахвах замаян ръце. — Харей… — изхриптях още веднъж и вече знаех.

Не си спомням подробно какво стана след това. Навярно съм бягал полугол из цялата Станция, спомням си, че се отбих дори в хладилника, после — в най-отдалечения склад и удрях с юмруци по затворената врата. Може да съм бил там дори няколко пъти. Стълбата кънтеше, аз падах, скачах, отново тичах нанякъде, докато най-после се намерих пред прозрачната преграда, зад която се намира изходът за навън: двойна бронирана врата. Блъсках я с все сила и крещях, че това трябва да е сън. А от известно време някой беше при мене, дърпаше ме, влачеше ме нанякъде. След това се озовах в малката лаборатория, ризата ми бе измокрена с ледено студена вода, косата ми беше полепнала, ноздрите и езикът горяха от спирт. Дишах тежко, полулегнал върху нещо студено, метално, Снаут с обгорените си от химикали панталони се въртеше край шкафчето с лекарствата, търсеше нещо, а шишетата тракаха страшно.

Изведнъж го видях пред себе си. Той ме гледаше в очите, сериозен, прегърбен.

— Къде е тя?

— Няма я.

— Но, но Харей…

— Няма вече Харей — каза той бавно, отчетливо, като приближи лице до лицето ми, сякаш ми е нанесъл удар и сега разглежда ефекта.

— Ще се върне… — шепнех със спуснати клепачи. И за първи път наистина не се страхувах от това. Не се страхувах от връщането на призрака. Не разбирах как е възможно по-рано да съм се боял от това.

— Пий!

Той ми подаде чаша с топла течност. Аз я погледнах и внезапно плиснах цялото съдържание върху лицето му. Той се дръпна, като бършеше очите си. Когато ги отвори, стоях надвесен над него. Той изглеждаше толкова малък.

— Ти ли направи това?!

— За какво приказваш?

— Не лъжи, знаеш за какво. Ти приказва с нея оная нощ, нали? И я накара да ми даде приспивателно? Какво си направил с нея?! Говори!

Той потърси нещо в пазвата си, после измъкна един смачкан плик. Грабнах го от ръцете му. Беше залепен. Отгоре нищо. Разкъсах хартията. Отвътре падна един лист, сгънат на четири. Едър, малко детски почерк и разкривени редове. Познах го.

„Мили, аз първа го молих за това. Той е добър. Ужасно е, че трябваше да те излъжа, но не можех другояче. Ако искаш да направиш нещо за мен — слушай го и не посягай на себе си. Ти беше прекрасен.“

Под текста имаше някаква зачеркната дума; успях да я прочета: „Харей“. Беше я написала, после задраскала, зацапала, имаше още някаква буква, нещо като Х или К, превърнато в петно. Прочетох писмото веднъж и още веднъж. И още. Бях вече достатъчно трезв, за да правя истерии, не можех дори да изохкам, да издам звук.

— Как? — прошепнах. — Как?

— После, Келвин. Дръж се.

— Държа се. Кажи. Как?

— Анихилацията.

— Как така? Но апаратът?! — Бях поразен.

— Апаратът на Роше не ставаше. Сарториус построи друг, специален дестабилизатор. Малък. Действува само в радиус от няколко метра.

— Какво стана с нея?

— Изчезна. Блясък и полъх. Слаб полъх. Нищо повече.

— В малък радиус ли, казваш?

— Да. За голям нямаше материали…

В миг стените започнаха да се накланят към мен. Аз затворих очи.

— Боже мой… тя… ще се върне, ще се върне естествено…

— Не.

— Как така не?…

— Не, Келвин. Помниш ли оная огромна пяна? Оттогава не се връщат.

— Вече не?

— Не.

— Ти я уби — казах тихо.

Скочих и започнах да се движа все по-бързо из стаята. От стената до ъгъла и обратно. Девет крачки. Завой. Девет крачки.

Спрях се пред него.

— Слушай, ще направим рапорт. Ще се свържем непосредствено със Съвета. Това ще може да се уреди. Те ще се съгласят. Трябва да се съгласят. Планетата да бъде изключена от конвенцията на Четирите. Всички средства са позволени. Ще докараме генератори за антиматерия. Мислиш ли, че ще се намери нещо, което да устой на антиматерията? Нищо няма. Нищо! Нищо! — крещях триумфално, сляп от сълзите.

— Искаш да го унищожим ли? — каза той. — Защо?

— Излез. Остави ме!

— Няма да изляза.

— Снаут!

Гледах го в очите. „Не“ — отвърна той с движение на главата си.

— Какво искаш? Какво искаш от мене?

Той се приближи до масата.

— Добре. Да напишем рапорт.

Аз се обърнах и продължих да се движа из стаята.

— Седни!

— Остави ме на мира.

— Има два въпроса. Първият, това са фактите. Вторият — нашите искания.

— Сега ли ще говорим за това?

— Да, сега.

— Не искам. Разбираш ли? Нищо не ме интересува.

— Последен път се обадихме, преди да умре Гибарян. Това са повече от два месеца. Длъжни сме да установим точния процес на появяването на…

— Ти няма ли да млъкнеш? — хванах го за раменете.

— Може и да ме набиеш, но аз пак ще приказвам — каза той.

Пуснах го.

— Прави, каквото щеш.

— Работата е в това, че Сарториус ще иска да скрие някои факти. Аз съм почти уверен в това.

— А ти няма ли да скриеш?

— Не. Сега вече не. Това не се отнася само до нас. Знаеш за какво говоря, нали? Океанът даде признаци на разумна дейност. Той е способен да извършва органически синтез от най-висш тип, непознат за нас. Той познава строежа, микроструктурата, метаболизма на нашите тела.

— Добре — казах. — Защо спря да говориш? Той направи върху нас серии… серии от експерименти. Психична вивисекция, опряна на знанията, откраднати от нашите глави, без да се съобразява с това към какво се стремим.

— Това вече не са нито факти, нито изводи, Келвин. Това са хипотези. В известен смисъл той се е съобразявал с това, което е желаела някаква затворена, скрита част от нашето съзнание. Това би могло да бъдат — подаръци.

— Подаръци? Боже мой!

Започнах да се смея.

— Престани! — извика той, като ме хвана за ръката. Стиснах пръстите му. Стисках ги все по-силно, докато не му изпукаха костите. Той ме гледаше с присвити очи, без да трепне. Пуснах го и отидох в ъгъла. С лице към стената, казах:

— Ще се помъча да не проявявам истерия.

— Да оставим всичко това. Какво ще поискаме?

— Кажи ти. Сега не мога. Тя каза ли нещо, преди да?…

— Не. Нищо. Що се отнася до моето мнение, смятам, че сега имаме добър шанс.

— Шанс ли? Какъв шанс? За какво? Аз… — казах тихо, като го гледах в очите, защото веднага разбрах. — Връзката? Пак Връзката ли? Малко ли още — и ти, ти самият, и цялата тая лудница… Връзката ли? Не, не, не. Без мене.

— Защо? — попита той съвсем спокойно. — Келвин, ти непрекъснато, а сега повече от когато и да било, инстинктивно го третираш като човек. Мразиш го.

— А ти не?… — подхвърлих аз.

— Не. Келвин, ами че той е сляп…

— Сляп ли. — повторих аз, несигурен дали съм чул добре.

— Разбира се, в нашия смисъл. Ние не съществуваме за него така, както един за друг. Повърхността на лицето, на тялото, които виждаме, ни помага да се познаваме като индивиди. Това за него е прозрачно стъкло. Той гледа в гънките на нашите мозъци.

— Е, добре. Но какво от това? Какво искаш да докажеш? Щом може да съживи, да сътвори човек, който не съществува другаде освен в паметта ми, и то така, че нейните очи, движения, гласът й … гласът й…

— Говори, говори! Говори по-нататък, чуваш ли!

— Говоря… говоря… да. Следователно… гласът… от това следва, че той може да чете в нас като в книга. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да. Че ако иска, може да се разбере с нас, а?

— Естествено. Нима това не е очевидно.

— Не. Съвсем не. Та той е можал да вземе само рецептата за продукцията, а тя не се състой от думи. Като фиксиран запис на паметта, тя представлява белтъчна структура като главичката на сперматозоид или като яйце. Ами че в мозъка няма никакви думи, чувства; споменът на човека е образ, записан с езика на нуклеиновите киселини върху едромолекулни асинхронни кристали. Следователно той е взел онова, което е било най-ярко съхранено в нас, най-дълбоко затворено, най-пълно, най-силно отпечатано, разбираш ли? Но съвсем не е трябвало да знае какво представлява това за нас, какво значение има. Това е все едно да можехме да създадем симетриада и я хвърлим в океана, като знаем архитектурата й, технологията и строителните материали, но не разбираме за какво е тя, за какво служи, какво представлява за него…

— Това е възможно — казах. — Да, това е възможно. В такъв случай той изобщо… може съвсем да не е искал да ни смачка и погуби. Може би. И само случайно… — Устните ми се изкривиха и затрепераха.

— Келвин!

— Да, да. Добре. Няма ми вече нищо. Ти си добър. Той също. Всички са добри. Но защо? Защо направи това? Какво й каза?

— Истината.

— Истината, истината! Какво?

— Нали знаеш. Ела сега при мене. Ще пишем рапорт. Ела.

— Чакай. Всъщност ти какво искаш? Сигурно не възнамеряваш да останеш на Станцията, нали?

— Напротив. Искам да остана.