Соларис

Соларисти

Тръбовидният коридор беше пуст. Постоях малко пред затворената врата и се ослушвах. Стените сигурно бяха тънки, та отвън долиташе воят на вятъра. На вратата висеше накриво небрежно прикрепено правоъгълно парче мушама, на което с молив беше написано: „Човек“. Дълго гледах тая неясно надраскана дума. За момент поисках да се върна при Снаут, но съзнах, че е безсмислено.

Нелепото предупреждение още звучеше в ушите ми. Помръднах се и усетих върху раменете си непосилната тежест на скафандъра. Тихо, като че ли инстинктивно се криех от невидим наблюдател, аз се върнах в кръглото помещение с пет врати. На три от тях имаше табелки: „Д-р Гибарян“, „Д-р Снаут“, „Д-р Сарториус“, на четвъртата нямаше табелка. Поколебах се, после натиснах дръжката. Докато вратата бавно се отваряше, у мене се появи чувство, което граничеше с увереност, че вътре има някой. Влязох.

В стаята нямаше никого. Същият изпъкнал прозорец, само че по-малък, гледаше към океана, който тук, откъм слънцето, лъщеше с мазен блясък, като че ли от вълните се стичаше червено масло. Пурпурно сияние изпълваше цялата стая, подобна на корабна каюта. На една от стените бяха наредени рафтове с книги, между тях перпендикулярно на стената беше закрепено легло на железни куки. Другата стена беше заета от шкафчета, между които бяха окачени полетни снимки в никелирани рамки. В металически стойки стърчаха колби и епруветки, запушени с памук. Под прозореца бяха наредени в два реда бели емайлирани кутии, между които едва можеше да се мине. Някои бяха отхлупени и се виждаше какво съдържат — бяха пълни с най-различни инструменти и маркучи от пластмаса. В двата ъгъла на стаята имаше кранове, аспиратор, хладилници, един микроскоп беше оставен на пода — за него вече не е имало място на голямата маса до прозореца.

Когато се обърнах, току до входната врата видях висок до тавана гардероб с отворена врата. Той беше пълен с комбинезони, с работно и предпазно облекло, по рафтовете му имаше бельо, между горниците на противорадиационни ботуши лъщяха алуминиеви бутилки за преносни кислородни апарати. Два апарата заедно с маските висяха закачени на дръжките на сгъваемото легло. Навсякъде цареше все същото безредие, оправяно сякаш съвсем набързо.

Поех изпитателно въздух и усетих слаба миризма на химически реактиви и следи от остра смрад — дали това не беше хлор? Машинално потърсих с поглед вентилационните решетки в ъглите на тавана. Прикрепените за рамките им книжни ленти леко потрепваха. Това означаваше, че компресорите поддържат нормална обмяна на въздуха. Пренесох книгите, апаратите и инструментите от двете кресла в ъглите и ги нахвърлях безредно. Така опразних известно пространство пред леглото, между гардероба и шкафчетата. Придърпах закачалката, за да окача на нея скафандъра, и посегнах към дръжките на циповете, но веднага ги пуснах. Не можех някак да се реша да си сваля скафандъра, сякаш тогава щях да стана беззащитен. Още веднъж обгърнах с поглед стаята, проверих дали вратата е добре затворена, но понеже тя нямаше ключалка, след късо колебание я подпрях с двата най-тежки сандъка. Като се барикадирах по тоя начин, с три манипулации се освободих от тежката си скриптяща обвивка. Тясното огледало във вътрешността на гардероба отразяваше част от стаята. С крайчеца на окото си забелязах някакво движение, дръпнах се, но това беше собственото ми отражение. Трикото ми под скафандъра беше мокро от пот. Свалих го и блъснах гардероба. Той се отмести встрани и в нишата зад него блеснаха стените на миниатюрна баня. На пода под душа имаше голяма плоска касета. С голяма мъка я пренесох в стаята. Когато я слагах на пода, капакът й подскочи като на пружина и аз видях безброй преградки, пълни с чудновати експонати: множество окарикатурени или набързо скицирани в тъмен метал инструменти, отчасти аналогични на ония в шкафчетата. Всички те бяха негодни за употреба — недооформени, заоблени, частично стопени, сякаш измъкнати от пожар. Най-чудното беше, че повреди от същия характер имаше и по керамичните ръкохватки, които са практически неразтопяеми. В нито една лаборатория не би могло да се получи температура, необходима за тяхното разтапяне, освен може би в атомен котел. Извадих от джоба на окачения си скафандър малък портативен дозиметър, но черният му зумер мълчеше, когато го доближих до металните късове.

Бях останал само по гащета и фланелка. Хвърлих ги като парцали на пода и изтичах гол под душа. С облекчение почувствувах върху себе си приятните удари на силните горещи струи. Въртях се под тях, масажирах тялото си, пръхтях, правех всичко някак извън мярката, като че изтърсвах, изхвърлях от себе си цялата тая зловеща, изпълнена с подозрения несигурност, която обгръщаше Станцията.

В гардероба намерих лек тренировъчен костюм, който можеше да се носи и под скафандъра, и прехвърлих в джобовете му цялото си скромно имущество; между страниците на бележника си усетих нещо твърдо — беше ключът от квартирата ми на Земята, кой знае по каква случайност попаднал тук. Повъртях го в ръка, без да зная какво да правя с него. После го сложих на масата. Дойде ми наум, че не е лошо да имам някакво оръжие. Обикновеното джобно ножче едва ли щеше да ми свърши някаква работа, но нищо друго нямах под ръка, а и не се намирах още в такова състояние на духа, че да почна да търся някакъв ядрен пистолет или нещо от тоя род. Седнах на металното столче сред празното място, далеч от всички неща. Исках да бъда сам. С удоволствие забелязах, че имам още повече от половин час. Стрелките на двадесет и четири часовия циферблат на часовника показваха седем. Слънцето залязваше. Седем часът местно време означаваше двадесет часа на борда на „Прометей“. Соларис сигурно вече се е смалила върху екраните на Модард до размерите на искрица и вероятно по нищо не се различаваше от звездите. Но какво можеше да ме интересува „Прометей“? Затворих очи. Цареше пълна тишина, ако не се смята мяукането на тръбопроводите, което се чуваше на равни интервали. В банята капеше вода и тихо се пръскаше върху порцелана.

Гибарян не беше жив. Ако съм разбрал добре това, което ми каза Снаут, от момента на смъртта му бяха изминали само петнадесетина часа. Какво ли са направили с тялото му? Дали са го погребали? Вярно, на Соларис това беше невъзможно. Мислих известно време по тоя въпрос, сякаш съдбата на трупа беше най-важното. Разбрал безсмислието на подобни размишления, станах и се заразхождах из стаята, като подритвах безразборно разхвърляните книги. Внезапно забелязах малка празна чанта. Наведох се и я вдигнах. Тя не беше празна. В нея имаше бутилка от тъмно стъкло, но толкова леко, сякаш беше от хартия. Погледнах през него навън, където последната светлина на залеза пламенееше мрачно, обвита в мъгла. Какво ставаше с мен? Защо се занимавах с всяка глупост, с всяка случайно попаднала в ръката ми дреболия?

Трепнах, защото лампата се запали. Ясно, фотоелементите реагираха на настъпващия мрак. Бях изпълнен с очакване, напрежението ми се увеличаваше до такава степен, че вече не можех да търпя зад себе си празно пространство. Реших да се боря с това. Преместих стола до рафтовете, измъкнах много добре познатия ми втори том от старата монография на Хюг и Ойгл — „История на Соларис“, и започнах да го прелиствам, като опрях дебелия му и корав гръб върху коленете си.

Откриването на Соларис бе станало почти сто години преди раждането ми. Планетата се върти около две слънца — червено и синьо. Повече от четиридесет години до нея не се е приближил нито един космически кораб. По това време учените са смятали за неопровержима теорията на Гамов-Шаплей, че не е възможно да има живот на планетите, които се въртят около двойни звезди. Орбитите на такива планети се изменят непрекъснато поради гравитационните колебания вследствие взаимното въртене на двете слънца.

Възникналите изменения в гравитационното поле свиват или разтягат орбитата на планетата и зародишите на живи организми, ако се появят такива, не могат да издържат едновременно на страшната горещина и на космическия студ и биват унищожени. Тези изменения настъпват редовно през няколко милиона години — следователно твърде бързо според астрономическите и биологични мащаби (защото за еволюцията са необходими стотици милиони, ако не и милиарди години).

По предварителни изчисления след петстотин хиляди години Соларис би трябвало да се приближи до червеното си слънце на разстояние половин астрономическа единица, а след още един милион години — да падне в неговите разжарени бездни.

Но след петнадесетина години наблюдения се установява, че орбитата на Соларис съвсем не се изменя според очакванията и че планетата се върти в почти постоянна орбита — дотолкова постоянна, че напомня орбитите на планетите от нашата слънчева система.

Наблюденията и изчисленията биват повторени, този път с максималната възможна точност. И се потвърждава установеното вече — Соларис има постоянна орбита.

Тогава от една обикновена планета, като стотиците, откривани всяка година, на които в справочниците се отделят само по няколко реда, описващи елементите на движението им, Соларис се издига до ранга на небесно тяло, което заслужава най-голямо внимание.

Четири години след това откритие Соларис бива обиколена наоколо от експедицията на Отенскьолд, който я изучава от „Лакоон“, придружен от два спомагателни космически кораба. Тази експедиция имала характер на предварително импровизирано разузнаване, още повече, че тя не е могла да слезе на планетата. По орбити около екватора и полюсите били пуснати много изкуствени спътници-наблюдатели, чиято главна цел е била да установят изменението на гравитационните потенциали. Освен това била изследвана и повърхността на планетата, която се оказала почти цялата покрита с океан. Тук-там се забелязвали ниски заравнени хълмове-плата. Тяхната обща площ се оказала по-малка от територията на Европа, при все че диаметърът на Соларис е с двадесет процента по-дълъг от тоя на Земята. Тези късове скалиста суша били неравномерно разпределени, по-голямата част от тях била струпана в южното полукълбо. При тези изследвания бил анализиран и химическият състав на атмосферата. В нея липсвало кислород. Извънредно точно били изчислени плътността на планетата, албедото и другите астрономически показатели. Както се очаквало, не били намерени никакви признаци на живот — нито на жалките късове суша, нито в океана.

През следващите десет години Соларис, сега вече в центъра на наблюдението на всички обсерватории от този район, проявявала удивителна тенденция да запазва своята без съмнение гравитационно непостоянна орбита. По едно време работата започнала да намирисва на скандал, тъй като се опитвали да стоварят вината (в името на науката) за такива резултати или върху отделни хора, или върху изчислителните машини, с които те си служели.

Поради липса на средства изпращането на специална експедиция било забавено с още три години, чак докато Шанахан сформирал командата и успял да получи от Института три космически кораба с тонаж „C“ от космодромна класа. Година и половина преди пристигането на експедицията, излетяла от алфата на Водолей, друга изследователска група по заповед на Института извела в орбита около Соларис автоматичен сателоид Луна-247. Този сателоид, след три поредни реконструкции в промеждутъци от по десетки години, работи и до ден-днешен. Данните, събрани от него, потвърдили окончателно последните изводи на експедицията на Отеншелд за активния характер на движението на океана.

Единият космически кораб на Шанахан останал да се движи по висока орбита, а другите два кацнали на скалист къс суша от приблизително шестстотин квадратни мили около Южния полюс на Соларис. След осемнадесет месеца работата на експедицията завършила успешно, като се изключи един нещастен случай по причина на неизправност в апаратурата. Учените от експедицията обаче се разделили на два противоположни лагера. Предмет на разногласията им бил океанът. Въз основа на анализите той бил признат за органична материя (никой още не се решавал да го нарече жив). Но докато биолозите виждали в него твърде примитивен организъм, нещо от рода на гигантско образуване, чудовищно разраснала се течна клетка (нарекоха го „прабиологическа формация“), която покрива цялата планета с желеподобна обвивка, достигаща на места няколко мили дълбочина, астрономите и физиците твърдели, че това трябва да е високоорганизирана структура, която по своята сложност превъзхожда земните организми, щом е в състояние да влияе активно върху формирането на планетната орбита. Защото не била открита никаква друга причина, която да обяснява тоя начин на движението на Соларис. Освен това планетофизиците открили връзка между известни процеси на плазмения океан и мерения локално гравитационен потенциал, който се променял в зависимост от океанската „промяна на материята“.

По този начин физиците, а не биолозите стигат до парадоксалната формулировка „плазмена машина“, като под това разбират същество, може би още не живо според нашите схващания, но способно да извършва целенасочени действия — да кажем още сега — в астрономичен мащаб.

В този спор, който като водовъртеж увлича само за няколко седмици всички най-изтъкнати авторитети, доктрината Гамов-Шаплей се разклаща за пръв път след осемдесет години.

Известно време все още се опитват да я защищават с твърдението, че океанът няма нищо общо с живота, че той дори не е „чифтово“ или „прабиологично“ образуване, а геологическа формация, разбира се, необикновена, но способна само да стабилизира орбитата на Соларис посредством изменението на силата на тежестта; в случая се позоваваха на закона на Ле Шателие.

На този консерватизъм се противопоставяха други хипотези, които, като например на Чивит-Витто — една от най-добре разработените, — гласяха, че океанът е резултат на диалектическо развитие: от своето първобитно състояние, от праокеан — разтвор от слабореагиращи химически вещества — той е съумял, под влияние на външните условия (т.е. заплашващите неговото съществуване промени в орбитата), без да премине всички земни стадии на развитие — образуването на едноклетъчни и многоклетъчни организми, еволюцията на растения и животни, без създаването на нервна система, на мозък, — да прескочи направо в стадия на „хомеостатичния океан“. С други думи, той не се е приспособявал като земните организми през стотици милиони години към обкръжаващата го среда, за да даде след толкова огромно време начало на разумно съществование, а веднага е зацарил над своето обкръжение.

Това било съвсем оригинално, само че сега никой не знаел как сироповидното желе може да стабилизира орбитата на небесното тяло. Почти от цял век били известни съоръжения за създаване на изкуствени силови и гравитационни полета — гравиторите, но никой дори не можел да си въобрази как едно безформено желе може да постигне резултатите, които в гравиторите са следствие на сложни ядрени реакции и свръхвисоки температури. Във вестниците, които тогава се тъпчели за удовлетворяване любопитството на читателите и за ужас на учените с най-нелепи измислици на тема „Тайните на Соларис“, не липсвали и такива твърдения, че планетният океан е далечен роднина на… земните електрически змиорки.

Когато тая проблема била изяснена до известна степен, оказало се, както след това неведнъж се случвало със Соларис, че на мястото на една загадка е възникнала друга, още по-удивителна.

Изследванията показали, че океанът съвсем не действува по принципа на нашите гравитори. Той съумява непосредствено да моделира кривата „време-пространство“, което довежда между другото и до отклонения при измерване на времето на един и същ меридиан на Соларис. Следователно океанът не само е познавал в известен смисъл, а е могъл (което за нас не може да се каже) и да използува изводите от теорията на Айнщайн-Бьове.

Когато това бива оповестено, в научния свят избухва една от най-страшните бури на столетието. Най-почитаните, всеобщо признати за непоклатими теории стават на пух и прах, в научната литература се появяват най-еретически статии, а алтернативата „гениален океан“ или „гравитационно желе“ разгорещява всички умове.

Всичко това е станало много години преди моето раждане. Когато вече ходех на училище, Соларис, въз основа на по-късно установени факти, официално беше призната за планета, на която има живот, но населението й се състои само от един жител.

Вторият том на Хюгес и Ойгл, който аз прелиствах съвсем машинално, започваше с една систематика колкото оригинално замислена, толкова и забавна. Класификационната таблица представляваше по реда на изброяването: тип — „Политерий“, ред — „Синциталий“, клас — „Метаморф“.

Като че ли познавахме кой знае колко екземпляри от този вид, когато всъщност съществуваше само един, наистина тежък седемнадесет трилиона тона.

Под пръстите ми прехвръкваха цветни диаграми, пъстри чертежи, анализи и спектрограми, които демонстрираха типа и темпа на основното изменение и неговите химически реакции. Колкото повече се задълбочавах в грамадния том, толкова повече математически формули се мяркаха пред очите ми. Можеше да се помисли, че нашите сведения за тоя представител на класа „Метаморф“, който лежеше, увит в мрака на четиричасовата нощ, на няколкостотин метра под стоманеното дъно на Станцията, са пълни.

Аз оставих с трясък тежкия том на полицата и взех следващия. Той беше разделен на две части. Първата представляваше резюмета от протоколите за безчислените експерименти, чиято цел е била да се установи връзка с океана. Това търсене на връзка служеше за източник на безброй анекдоти, вицове и остроти още през студентските ми години. Средновековната схоластика изглеждаше прозрачна, гола истина в сравнение с джунглите, които породи тази проблема. Втората част от тоя том, която броеше почти хиляда и триста страници, беше заета само с библиографията на предмета. Самата литература навярно не би се побрала в стаята, в която се намирах.

Първите опити за установяване на връзка бяха предприети с помощта на специални електронни апарати, които трансформираха импулсите, изпращани в две посоки. При това океанът вземаше активно участие в работата на тези апарати, но всичко се вършеше съвсем слепешката. Какво означаваше — „вземаше участие“? Океанът модифицираше някои елементи от потапяните в него инсталации, в резултат на което програмираните ритми на импулсите се изменяха, регистриращите прибори отбелязваха множество сигнали, прилични на откъси от гигантски изчисления из областта на висшия анализ.

Но какво означаваше всичко това? Може би това бяха сведения за възбуденост на океана в даден момент? Или импулси, които предизвикват създаването на неговите гигантски образувания някъде на хиляди мили от изследователя? Може би преведени на непознат електронен език отражения на вечните истини за този океан? Или негови произведения на изкуството? Кой можеше да знае това, щом беше невъзможно да се получат два пъти еднакви реакции на един и същ сигнал. Щом веднъж отговорът беше цял взрив импулси, едва не унищожил апаратурата, а друг път — глухо мълчание? Щом нито един опит не беше възможно да се повтори?

Изглеждаше, че ние стоим на една крачка от разшифроването на това непрекъснато увеличаващо се море от записи. Та нали нарочно за тая цел се строяха електронни мозъци с такава способност да преработват информация, каквато досега не се изискваше от нито една проблема. И наистина, известни резултати се постигнаха. Океанът — източник на електрически, магнитни и гравитационни импулси — сякаш говореше с езика на математиката; някои типове от неговите електрически разреди можеха да се класифицират, като се използуват най-абстрактните отрасли на земния анализ, с теориите за множествата. Удаде се да бъдат отделени хомолози на структурата, известни от оня дял на физиката, който се занимава с изясняване на взаимодействието между енергията и материята, между крайните и безкрайните величини, частиците и полетата.

Всичко това довеждаше учените до заключението, че пред тях се намира мислещо същество, нещо като гигантски разраснало се, покрило цялата планета плазмено море-мозък, което употребява времето си за чудовищни по своя размах теоретически изследвания върху същността на всемира, а всичко онова, което улавят нашите апарати, съставлява само откъслечни, случайно подслушани откъси от този вековечен монолог в дълбините на океана, който надхвърля всички възможности на нашето разбиране.

Такива хипотези някои преценяваха като израз на пренебрежение към човешките възможности, като преклонение пред нещо, което още не разбираме, но което ще можем да разберем, като възкресяване на старата доктрина „ignoramus et ignorabimus“1, други считаха, че това са вредни и безплодни небивалици, че в тия хипотези на математиците се проявява митологията на нашето време, която вижда в гигантския мозък — безразлично електронен или плазмен — най-висшата цел на съществованието, същността на живота.

Трети пък… но изследователи и теории имаше легиони. Какво впрочем съставляваше цялата тая област на опитите за създаване на „връзка“ в сравнение с други отрасли на соларистиката, в които специализацията е отишла толкова далеч, особено през последното четвърт столетие, че соларистът-кибернетик почти не можеше да се разбере със солариста-симетриадолог! „Как можете да се разберете с океана, ако не сте в състояние да се разберете помежду си?“ — попита веднъж шеговито Войбек, който през моите студентски години беше директор на Института. И в неговата шега имаше много истина.

И все пак океанът не случайно беше отнесен към класа „Метаморф“. Вълнообразната му повърхност можеше да дава начало на най-различни форми, които не приличаха на нищо земно, при което целта — приспособителна, познавателна или някаква друга — на тия понякога твърде мощни изригвания на плазмена маса си оставаше пълна загадка.

Оставих на мястото му тома, който тежеше толкова много, че трябваше да го държа с две ръце, и си дадох сметка, че нашите сведения за Соларис, запълнили библиотеката, се явяват безполезен баласт и тресавище от факти и че ние тъпчем на същото място, от което са започнали да натрупват тия сведения преди седемдесет и осем години. Всъщност положението беше още по-лошо, защото целият труд през тия години се бе оказал напразен.

Това, което знаехме със сигурност, беше само из областта на отрицанието. Океанът не ползуваше машини, нито строеше такива, макар и при някои обстоятелства да изглеждаше способен на това; защото той размножи части на някои потопени в него апарати, но правеше това само през първите две години на изследванията. След това игнорира всички настойчиво възобновявани опити, сякаш изгуби всякакъв интерес към нашите апарати и устройства (а следователно и към самите нас). Океанът не притежаваше — продължавам изброяването на нашите „негативни“ данни — никаква нервна система, нито клетки, нито структури, които да напомнят белтъчини; не винаги реагираше на дразнения, дори най-мощни (например той напълно „игнорира“ катастрофата на спомагателната ракета на втората експедиция на Гис, която рухна от височина триста километра върху повърхността на планетата, като унищожи с взрива на атомните си двигатели плазмата върху площ с радиус две мили).

Постепенно в научните кръгове „Операция Соларис“ започна да звучи като „загубена работа“, особено в сферите на научната администрация на Института, където през последните години все по-често се чуваха гласове, които искаха да се намалят дотациите за по-нататъшни изследвания. За пълното ликвидиране на Станцията още никой не смееше да говори — това би било твърде явен признак на поражение. Само в някои частни разговори се казваше, че всичко, което ни остава, е само да се измъкнем „с чест“ от „Аферата Соларис“.

За мнозина обаче, особено за по-младите, тази „афера“ започна да става нещо като пробен камък за собствената им стойност: „Всъщност — казваха те — става дума за нещо много по-важно, отколкото да се изучи соларианската цивилизация, става дума за самите нас, за границите на човешкото познание.“

Известно време беше популярно мнението (усърдно разпространявано от всекидневния печат), че живият океан, който обвива цялата планета, е гигантски мозък, надминал по степента на развитието си с милиони години нашата цивилизация; че това е някакъв „космически йога“, мъдрец, олицетворено всезнание, което отдавна вече е разбрало безполезността от всяка дейност и затова пази по отношение на нас категорично мълчание.

Това просто не беше истина, защото живият океан действуваше, и то как още, но според други, не човешки представи — не строи нито градове, нито мостове или летателни машини, не се опитва дори да победи пространството или да го прекрачи (в което някои защитници на човешкото превъзходство на всяка цена съглеждаха безценен за нас коз), а вместо това се занимава само с хилядократни самопреобразувания — „онтологическа автометаморфоза“; научни термини не липсваха из страниците на соларистическите трудове. А понеже, от друга страна, този, който упорито се рови във всевъзможните писания за Соларис, биваше обхващан от непреодолимо впечатление, че пред него се намират отломки от интелектуални конструкции, може би гениални, но смесени безредно с плодове на пълен, граничещ с обезумяване идиотизъм, появи се като антитеза на концепцията за „океана-йога“ мисълта за „океана-кретен“. Тези хипотези дигнаха от гроба и съживиха една от най-старите философски проблеми — взаимоотношението между материята и духа, съзнанието. Необходима беше голяма смелост, за да се припише за пръв път — както дю Харт — на океана съзнание. Тази проблема, обявена набързо от методолозите за метафизическа, стоеше на дъното на всички спорове и дискусии. Възможно ли е мислене без съзнание? Но могат ли възникващите в океана процеси да се нарекат мислене? Планината — много голям камък ли е? А Планетата — огромна планина ли е? Можем да употребяваме тия названия, но новият мащаб величини извеждаше на сцената нови закономерности, нови явления.

Проблемата „Соларис“ стана квадратурата на кръга за нашето време. Всеки самостоятелен мислител се стараеше да даде свой принос в съкровищницата на соларистиката: умножаваха се теориите, които гласяха, че пред нас се намира продукт на дегенерация, на регрес, който е настъпил след минала фаза на „интелектуален блясък“ на океана, че океанът всъщност е ново образуване, което се е зародило всред телата на древните обитатели на планетата и ги е погълнало, като е претопило останките им в структурата на вечно жив, самоподмладяващ се свръхклетъчен организъм…

При бялата, подобна на земната, светлина на лампата свалих от масата апаратите и книгите и разтворих върху пластмасовата й повърхност картата на Соларис. Живият океан имаше свои плитчини и дълбоки впадини, а островите му, покрити с напластени ветреещи минерали, свидетелствуваха, че някога са били негово дъно — дали океанът регулираше появата и изчезването на скалните формации, потопени в неговата среда? Това беше съвсем неясно. Гледах огромното, изпъстрено с различни оттенъци на виолетовия и син цвят полушарие на картата и не зная вече за кой път през живота си изпитвах същото потресаващо изумление, което ме беше обхванало още като дете, когато за първи път чух в училище за съществуването на Соларис.

Не зная защо, но всичко, което ме обкръжаваше — тайната за смъртта на Гибарян, дори собственото ми неизвестно бъдеще, — всичко ми изглеждаше сега маловажно и аз не мислех за него, потънал в съзерцание на тая поразителна за всеки човек карта.

Отделните области на живата планета носеха имената на учените, които ги бяха изследвали. Взирах се в миещото екваториалните архипелази море на Хексал, когато почувствувах нечий поглед.

Още стоях над картата, но вече не я виждах, бях като парализиран. Вратата беше точно срещу мене; беше подпряна със сандъци и преместено до тях шкафче. „Това е някакъв робот“ — помислих аз, въпреки че преди това в стаята нямаше никакъв робот, а не можеше да влезе незабелязано. Кожата на шията и гърба ми пламна, чувството за тежкия неподвижен поглед стана непоносимо. Без да си давам сметка за това, като свивах глава между раменете си, аз все по-силно натисках масата, която бавно започна да се плъзга по пода. Това движение сякаш ме изтръгна от вцепенението. Обърнах се рязко.

В стаята нямаше никого. Само големият полукръгъл прозорец зееше мрачно. Но странното усещане не изчезваше. Тъмнината ме гледаше иззад прозореца, безформена, огромна, сляпа, без граници. Не я осветяваше нито една звезда. Дръпнах щорите. Нямаше още час, откакто бях в Станцията, а вече започвах да разбирам защо у нейните обитатели се беше появила мания за преследване. Инстинктивно свързах това със смъртта на Гибарян. Познавах го и бях уверен, че нищо не е в състояние да размъти ума му. Сега тая увереност изчезна.

Стоях до масата всред стаята. Дишането ми се успокои и усещах как се изпарява потта, избила по челото ми. За какво помислих преди малко? Ах, да, за роботите. Беше странно, че не срещнах нито един от тях из стаите или коридорите. Къде бяха изчезнали всички те? Единственият, с когото се сблъсках, и то от разстояние, принадлежеше към системата за обслужване на ракетодрума. А другите?

Погледнах часовника си. Беше време да отида при Снаут.

Излязох. Коридорът беше слабо осветен. Отминах две врати и спрях пред тази, на която стоеше името на Гибарян. Дълго стоях пред нея. Тишина изпълваше станцията. Натиснах дръжката. Всъщност нямах никакво намерение да влизам там, но бравата се поддаде, вратата започна да се отваря. Пролуката за миг беше тъмна, после от стаята лумна ярка светлина. Сега можеше да ме види всеки, който върви по коридора. Бързо се вмъкнах вътре, безшумно, но със сила затворих вратата след себе си. После се обърнах.

Стоях с почти допрян о вратата гръб. Стаята беше по-голяма от моята, със също такъв панорамен прозорец, три четвърти от който беше закрит със завеса на дребни сини и розови цветчета, не от мебелировката на Станцията и несъмнено донесена от Земята частно. По дължината на стените се простираха библиотечни полици и стелажи, покрити със сребристозелен емайл. Съдържанието им беше нахвърляно на купища по пода между масичките и фотьойлите. Точно пред мене запречваха прохода две масички, прекатурени и наполовина заровени в куп списания, изсипани от разкъсани папки. Раздраните книги бяха залени с течности от разбити колби и стъкленици с винтови запушалки и с толкова дебели стени, че беше чудно как са се счупили — това изглеждаше невъзможно, дори ако бяха паднали на пода от голяма височина. До прозореца лежеше обърнато бюро с разбита работна лампа на подвижна подставка; до него се търкаляше табуретка, два крака на която бяха вкарани в наполовина изтеглените чекмеджета на бюрото. Подът беше покрит с картички, изписани листове и други книжа. Познах почерка на Гибарян и се наведох. Като вдигах листчето, видях, че ръката ми хвърля две сенки.

Обърнах се. Розовата завеса гореше като подпалена отгоре, рязката ивица синкав огън стремително се разширяваше. Дръпнах завесата и в очите ми блеснаха пламъците на огромен пожар, който заемаше една трета от хоризонта. Вълни от дълги гъсти сенки като призраци се носеха към Станцията. Това беше изгревът. Станцията се намираше в зона, където след едночасова нощ изгряваше второто, светлосиньото слънце на планетата.

Автоматичният прекъсвач угаси лампите и аз се върнах при разпилените книжа. Като ги прехвърлях, натъкнах се на кратък опис на опита, който е трябвало да бъде проведен преди три седмици. Гибарян се готвел да подложи плазмата на мощно рентгеново облъчване. По текста разбрах, че е бил предназначен за Сарториус, който е трябвало да проведе експеримента — в ръцете си имах копието.

Листовете започнаха да дразнят очите ми с белотата си. Новият ден не беше като предишния. Под оранжевото небе на изстиващото слънце мастиленият, с кървави отблясъци океан почти винаги беше покрит с мътнорозова мъгла, която сливаше в едно вълни и облаци. Сега нямаше нищо подобно. Дори прецедената през розовата тъкан на завесата светлина пламтеше като горелката на мощна кварцова лампа. Загарът на ръцете ми изглеждаше на нея почти сив. Стаята се измени. Всички топли цветове придобиха мек бронзов и матов оттенък. Обратно, всички бели, зелени и жълти предмети рязко се очертаха и изглеждаше, че излъчват собствена светлина. Присвих очи и погледнах през пролуката на пердето: небето представляваше бяло море от огън, под който трептеше и се тресеше нещо като течен метал. Стиснах клепачи, под които се въртяха все по-широки червени кръгове. На поличката над умивалника (ръбът й беше строшен) открих тъмни очила, които закриваха почти половината лице, и ги сложих. Продължих да чета, като вдигах листовете от земята и ги редях на една непрекатурена масичка. Част от текста липсваше.

Това бяха протоколи за извършените вече изследвания. От тях узнах, че океанът е бил облъчван в продължение на четири дни в пункт, отстоящ на хиляда и четиристотин мили североизточно от сегашното местоположение на Станцията. Това ме изненада, тъй като използуването на рентгеновите лъчи беше забранено с конвенция на ООН поради тяхното вредно действие, а бях напълно уверен, че никой не се бе обръщал към Земята, за да получи разрешение за подобни опити.

По едно време повдигнах глава и видях в огледалото на открехнатата врата на гардероба собственото си лице, смъртно-бяло, с черни очила. Стаята, която блестеше в бяло и синьо, изглеждаше неестествено, но след няколко минути се чу провлечено скърцане и от външната страна на прозореца се спуснаха херметичните клапи. Стана тъмно, след това се запали електрическото осветление, сега странно бледо. Ставаше все по-топло, докато ритмичният тон от проводниците на климатизацията заприлича на напрегнато скимтене. Охладителните апаратури на Станцията работеха с пълна мощност. Въпреки това мъртвата горещина все още се засилваше. Изведнъж чух шум от стъпки. Някой вървеше по коридора. С две безшумни крачки се намерих до вратата. Стъпките се забавиха и замряха. Този, който бе вървял, стоеше зад вратата. Дръжката бавно се наклони. Без да мисля, инстинктивно я хванах и задържах. Натискът не се усилваше, но и не отслабваше. Този от другата страна се стараеше да прави всичко също така безшумно, сякаш беше изненадан. Известно време и двамата държахме дръжката. После тя изведнъж отскочи в ръката ми — пусната беше бавно, а лекото шумолене свидетелствуваше, че оня си отива. Постоях още малко, като се ослушвах, но беше тихо.