Спечели облог за Сатаната

ХII

Измих още една купчина чинии с височината на масатланския фар, докато размишлявах върху онова, което ми каза Маргрете през чудния следобед на Ледниковия хълм. Аз обаче никога повече не подхванах тази тема. Тя също не говореше нищо — Маргрете никога не спори, ако има достатъчно уважителни причини да мълчи.

Дали бях повярвал на теорията й за Локи и Рагнарок? Разбира се, че не! Е, нямах нищо против Армагедон да бъде наричан Рагнарок. Дали Исус или Йешуа, Мария или Мириам, Йехова или Яхве — какво значение имаше словесният символ, щом и говорещият, и слушателят подразбират едно и също явление! Но Локи?! Да повярвам, че един митичен полубог на някакъв невеж, варварски народ може да променя цялата вселена? Хайде стига!

Аз съм съвременен човек, отворен за новото, но не чак толкова, че вятърът да свири в главата ми. Някъде в Светото писание се криеше рационалното обяснение на бъркотията, в която се озовахме. Не беше нужно да го търся в приказките за призраци на отдавна покойни езичници.

Съжалявах, че нямам под ръка Библията. Е, без съмнение в базиликата на три преки от нас можеше да се намери католическа Библия… на латински или испански. Трябваше ми Библията на крал Джеймс. Сигурно някъде в този град все имаше някой и друг екземпляр, но къде да го търся? За пръв път в живота си завидях на изключителната памет на Павел Проповедника (преподобния Пол Балониъс), който в средата на миналия век кръстосвал на шир и длъж централните щати, проповядвайки Словото Божие без книга. Брат Павел бил известен с това, че можел да цитира по памет който и да е пасаж от Библията, главата и номера на пасажа — и обратното, да посочи точното място, главата и номера на всеки прочетен му откъс.

Бях се родил твърде късно, за да познавам Павел Проповедника и никога не съм виждал на какво е способен. Но изключителната памет е талант. Бог често дарява хората със способности и аз не се съмнявах, че брат Павел е бил от надарените. Той умрял внезапно, по загадъчен и може би греховен начин — по думите на професора, който ми предаваше история на мисионерството, човек трябва да внимава много, когато проповядва на омъжена жена насаме.

Аз нямах дарбата на Павел. Мога да цитирам по памет първите глави на Битието и някои от Псалмите, както и разказа на Лука за раждането на Исус, заедно с още някои откъси. Но за да реша сегашния проблем, трябваше да проуча в подробности всички пророци, особено пророчеството, известно като Откровение на Свети Йоан Богослов.

Наистина ли Армагедон наближаваше? Настъпил ли беше часът на Второто пришествие? Дали аз самият щях да бъда жив, когато прозвучи тръбният глас?

Тръпки ме побиваха при тази мисъл, но беше невъзможно да се отърва така бързо от нея. Много милиони ще са живи в този велик ден, сред това огромно войнство може да е и Александър Хергеншаймър. Щях ли да чуя Неговия зов и да видя как мъртвите се надигат, а после заедно с тях „да се възнеса в облаците, за да срещна Бога в небесата“ и да остана с Него, както беше обещано? Най-вълнуващият пасаж във Великата Книга!

Не можех впрочем да бъда сигурен, че аз самият ще бъда сред спасените в този ден, дори и да го доживеех в плът и кръв. Това, че си упълномощен да проповядваш Евангелието, изобщо не увеличава шансовете ти. Свещениците си дават сметка за тази сурова истина (ако са достатъчно честни пред себе си), но миряните понякога си мислят, че духовникът е в привилегировано положение.

Нищо подобно! За свещеника няма оправдание. Той не може да се извини с незнанието си или да посочи младостта и липсата на опит като основание за снизхождение, не може да се позове на непознаването на закона или на която и да било друга причина, докато мирянинът, дори и несъвършен, би могъл да разчита на спасение.

Знаейки това, аз бях принуден да призная, че действията ми в последно време не дават основание да разчитам, че ще съм сред спасените. Вярно, бях твърд във вярата. Някои хора изглежда си мислят, че това положение е някаква даденост и не се променя, нещо като дипломата от колежа. Братко, не разчитай на това! Аз си давах ясна сметка, че напоследък съм натрупал немалко грехове. Прекомерна гордост. Злоупотреба с алкохол. Алчност. Разврат. Изневяра. Съмнение. И така нататък…

И, което е най-лошото, не изпитвах разкаяние за най-тежките от тях…

Фактите говореха, че Маргрете няма да бъде в списъците на спасените и определени за рая, затова и аз нямах никакъв интерес да ида там. Да ме прости Господ, но това беше самата истина.

Бях искрено загрижен за безсмъртната душа на Маргрете.

Тя не можеше да се надява на втори шанс, както душите на хората от дохристиянската ера. Беше родена в лоното на лютеранската църква — не моята, но нейна предшественица, предтеча на всички протестантски църкви, най-ранният плод — „Храната на червеите“ (Когато бях момче, в неделното училище това „храна на червеите“ предизвикваше у мен асоциации, които нямаха нищо общо с теологията.)

Единственият начин, по който Маргрете можеше да бъде спасена, беше да се отрече от своята ерес и да се стреми към пречистване. Трябваше обаче сама да го постигне — аз не можех да го направя вместо нея.

Най-многото, което можех да сторя, беше да я накарам да търси спасение. Но трябваше да действам много внимателно. Не можеш да накараш пеперуда да кацне на ръката ти, като размахваш меч. Маргрете не беше затънала в невежество езичница, която трябва просто да бъде просветена. Не, тя беше родена в лоното на християнството и го беше отхвърлила с отворени очи. Можеше да се позовава на Светото писание така свободно, както и аз самият — явно беше изучавала Библията много усърдно, далеч по-задълбочено от повечето миряни. Никога не я попитах кога и защо е трябвало да го прави, но ми се струва, че е било по времето, когато вече се е готвела да изостави християнската вяра. Маргрете беше толкова сериозна и такъв чудесен човек, че без съмнение никога не би предприела такава крайна стъпка без задълбочено предварително проучване.

Търпеше ли отлагане проблемът на Маргрете? Дали разполагах поне с тридесетина години, за да надникна в мислите й и да намеря най-добрия подход? Или Армагедон беше толкова близко, че дори един ден забавяне да я осъди на вечен мрак?

Общото между Рагнарок и християнския Армагедон беше това, че последната битка трябваше да бъде предшествана от големи чудеса и знамения. Дали случилото се досега не беше знак свише? Маргрете го приемаше така. И за мен самия мисълта, че то предвещава Армагедон, беше по-привлекателна от другата възможност, т.е. предполагаемата ми параноя. Възможно ли беше цял кораб да претърпи корабокрушение и световете да сменят местата си, само за да ми се попречи да сравня отпечатъците от пръсти? По едно време си мислех, че е възможно, но сега… О, я стига, Алекс, не си чак толкова важна особа!

(А може би съм?)

Никога не съм бил сред „хилядниците“. Много добре знам колко често числото хиляда се среща в Библията, особено в пророчествата, но никога не съм вярвал, че Всемогъщият е трябвало да прибегне до цифри — дори и когато става дума за хилядолетия — само за да зарадва номеролозите.

От друга страна знам, че твърде много иначе разумни и дълбоко набожни хора отдават огромно значение на наближаващия край на Второто хилядолетие и очакват Страшният съд, Армагедон и всичко останало да настъпи по това време. Те намират доказателства за това в Библията и твърдят, че се потвърждава от надписите в Хеопсовата пирамида и множество апокрифи.

Разминават се обаче в мненията си за края на хилядолетието. Дали е двехилядната или две хиляди и първата година след Христа? Или пък става дума за 7 април 2030 година, три следобед по местно ерусалимско време? Ако наистина учените са определили вярно времето на Разпятието (и на земетресението в момента на смъртта Му), независимо от светското летоброене. А може би е Страстният петък на 2030 година, изчислено по лунния календар? Това никак не е проста работа, ако си припомним какво се опитваме да пресметнем.

Но ако вземем за отправна точка не Разпятието, а раждането на Христа, веднага бие на очи, че нито наивната двехилядна, нито почти толкова наивната две хиляди и първа година могат да бележат края на хилядолетието, защото Христос е роден във Витлеем на Коледа … през петата година преди Христа!

Всеки образован човек го знае, но почти никой не се замисля върху това.

Как е възможно най-голямото събитие в цялата история, рожденият ден на Божието Въплъщение, да се сбърка с пет години? Невероятно!

Как ли? Много лесно. През шести век някакъв монах направил аритметична грешка. Сегашното летоброене („след Христа“) е въведено векове след раждането на Христос. Всеки, който се е опитвал някога да разчете на някой крайъгълен камък дата, изписана с римски числа, може да разбере и да оправдае грешката на брат Дионисий. През шести век толкова малко хора са можели да четат, че грешката остава неразкрита дълги години, а когато все пак я открили, вече било твърде късно да се поправи. Така се стигнало до нелепата ситуация, че Христос е роден пет години преди Христа! Недомислие, което може да бъде загладено само като се изтъкне, че едното изчисление се опира на факти, а другото — на грешка в летоброенето.

В продължение на две хиляди години грешката на добрия монах била без особено значение. Сега обаче тя е от особена важност. Ако „хилядниците“ са прави, краят на света би трябвало да се очаква на идущата Коледа!

Моля, обърнете внимание, че не казвам „на двадесет и пети декември“. Денят и месецът на раждането на Христос са неизвестни. Матей отбелязва, че цар е бил Ирод; Лука твърди, че цезар е бил Август, а Сирений е бил управител на Сирия, освен това всички знаем, че Мария и Йосиф са тръгнали от Назарет за Витлеем, за да ги преброят и обложат с данъци.

Други данни няма нито в Светото писание, нито в римските граждански записи.

Ето това е! Според теорията на „хилядниците“ Страшният съд трябва да се очаква след около двадесет и пет години… или днес следобед!

Тази несигурност не би ме лишила от сън, ако не беше Маргрете. Но как можех да спя, когато над любимата ми е надвиснала заплахата да бъде захвърлена в Бездънната яма и да страда там во веки веков?

Вие какво бихте направили?

Опитайте се да си представите как съм застанал бос на мръсния под и мия чинии, за да платя дълговете си, и в това време размишлявам задълбочено над проблеми от първостепенно значение. Смешна гледка! Но миенето на чинии не е работа, която изисква да напрегнеш всичките си умствени сили. Аз я върша по-добре, когато умът ми е зает с разнищването на някой труден въпрос.

Понякога сравнявах сегашното си положение с това, което бях доскоро, и се чудех защо трябва да мина през лабиринт, за да се добера до дома, който сам си бях изградил.

А исках ли наистина да се върна? Там беше Абигейл и макар многоженството да е нещо приемливо в Стария завет, в четиридесет и шестте щата беше съвсем друго. Въпросът беше решен веднъж завинаги, когато артилерията на Съюзната армия унищожи крепостта на антихриста в Солт Лейк Сити и под неин надзор тези безнравствени „семейства“ бяха разбити и разпръснати.

Да се откажа от Маргрете в полза на Абигейл — това беше твърде висока цена за удоволствието да си върна властта и влиянието, с които до неотдавна се ползвах. Но аз обичах работата си и всички свързани с нея блага, на които заслужено се радвах. Изминалата година беше най-успешната от създаването на фондацията — имам предвид сдружението с нетърговска цел „Църковно обединение за благоприличие“. „Нетърговска цел“ не означава, че организацията ни не може да плаща добри заплати и дори премии, а аз заемах добре платена длъжност след тази най-успешна година в нашата история, когато фондовете ни значително се увеличиха и заслугата за това беше най-вече моя — като заместник на ръководителя първостепенната ми задача беше да държа хазната пълна.

Но това, което ми доставяше истинско удоволствие, беше добрата реколта, която пожънахме в полето на закона, защото увеличаването на фондовете само по себе си не означава нищо, ако програмите ни за духовно усъвършенстване не постигнат целта си.

Изминалата година ни зарадва със следните постижения:

1. Федерален закон, обявяващ аборта за углавно престъпление.

2. Федерален закон, според който производството, продажбата, притежаването, изнасянето, транспортирането и/или използването на противозачатъчни средства или приспособления се смята за углавно престъпление и се наказва със затвор за не по-малко от една година и един ден и не повече от двадесет години за всяко провинение. Същият закон премахва съществуващата досега лицемерна уговорка: „С профилактична цел“.

3. Федерален закон, с който не се забранява хазартът, но контролът и издаването на разрешителни преминават под федерална юрисдикция. Малко по малко проблемът щеше да се реши окончателно — стъпвайки на тази основа, ние можехме постепенно да отнемаме от територията на двете най-големи свърталища на порока — Невада и Ню Джърси. Разделяй и владей!

4. Решение на Върховния съд — с наше участие като консултанти — според което обществените норми, валидни за големите и среднонаселените градове, трябва да са в сила във всеки град, независимо в кой щат (делото „Томкинс срещу Обединението на разпространителите на информация“).

5. Реален напредък в кампанията ни за поставянето на тютюна под контрол като един от наркотиците, с помощта на хитър тактически ход — въвеждане на формулировката „вещества, които се запалват и се вдишват“, разграничавайки го по този начин от смъркането и дъвкането на тютюн.

6. Напредък на ежегодния ни национален събор по някои въпроси, от които живо се интересувах. Един от тях беше как да премахнем освобождаването от данъци за частните училища, които не са ориентирани към никоя християнска секта. Все още нямахме ясна политика по този въпрос заради деликатния проблем с католическите училища. Трябваше ли да разпрострем крилото си и над тях или беше дошло времето да ги ударим? Съюзници ли са ни католиците или врагове — този въпрос беше твърде важен за нас, които стояхме на предните огневи позиции.

Не по-малко труден за разрешаване беше и еврейският проблем. Възможно ли беше някакво хуманно решение? Ако не, тогава какво? Трябваше ли да заемем категорично становище и да се захванем за работа? Това се обсъждаше само в ограничен кръг.

Другояче стояха нещата с един от любимите ми проекти — да разгромя астрономите. Малко от миряните си дават сметка какви беди са в състояние да ни навлекат те. За пръв път го забелязах още в инженерното училище, когато преминавах курс по нагледна астрономия — съгласно изискванията за разширяване на общата култура, залегнали във всички студентски програми. Дайте на един астроном по-голям телескоп и го пуснете да си разиграва коня, оставете го без надзор и първото, което той ще направи, е да излезе с някоя зловредна, недомислена теория, отричаща древните истини на Битието.

Има само един начин да се справим с подобни глупости — да ги ударим по кесията! Да преразгледаме понятието „образователен“ и да изключим от него ненужните, обременителни астрономически обсерватории. Да освободим от данъци единствено Военноморската обсерватория, да намалим персонала й и да ограничим дейността й до проблемите, обслужващи непосредствено целите на навигацията. (Някои от най-богохулствените и разрушителни теории бяха дело на нейни волнонаемни служители, които нямаха достатъчно разумна работа, за да уплътняват времето си.)

Нищо добро не може да се очаква от такива самозвани „учени“, но астрономите като че са най-лошите сред тях.

Има още един въпрос, повдиган редовно на ежегодните ни събори, за който нямам никакво намерение да губя нито време, нито пари — избирателните права на жените. Тези истерични особи, титуловащи се „суфражетки“, не представляват заплаха за никого — те никога не биха могли да спечелят и вдигат пара, само за да привлекат вниманието и да се почувстват важни. Не бива да ги затваряме, нито да ги излагаме на публично порицание — защо да правим от тях мъченици? Най-добре е въобще да не им обръщаме внимание.

Имаше и други интересни и перспективни въпроси, които на председателстваните от мене заседания не влизаха в дневния ред и не се повдигаха — вместо това те намираха място в личния ми списък на евентуалните мероприятия за следващата година. Например:

Отделни училища за момчета и момичета.

Възстановяване на смъртното наказание на вещиците и продалите се на дявола.

Изборът на Аляска за решаване на негърския проблем.

Федерален контрол върху проституцията.

Хомосексуалистите. Какъв е отговорът? Наказание? Хирургична намеса? Или нещо друго?

Има безброй справедливи каузи, заслужаващи вниманието на пазителите на обществения морал — въпросът е коя от тях да изберем, за да прославим още повече нашия Бог.

Ала колкото и да бяха интересни тези проблеми, може би никога повече нямаше да се занимавам с тях. Един мияч на чинии, който в момента учи местния език (при това дори не литературно!) не е политически фактор. Ето защо предпочетох да не се тормозя повече с тези разсъждения и да се съсредоточа върху непосредствените си проблеми — еретичните възгледи на Маргрете, както и не толкова важният, затова пък по-неотложен въпрос — официалното ни освобождаване от крепостничеството и заминаването на север.

Бяхме работили за дон Хайме малко повече от сто дни, когато го помолих да ми помогне да изчислим точната дата, на която всички условия по нашия договор щяха да бъдат изпълнени и дългът ни изплатен. Това беше вежлив начин да му кажа: „Драги шефе, идва времето, когато ще хукнем оттук като отвързани. Прави си сметката.“

Бях изчислил, че са ни нужни сто двадесет и един ден, за да си оправим сметките… а сега дон Хайме ме халоса по главата така, че забравих и малкото, което знаех на испански. По негови пресмятания за изплащане на дълга ни бяха нужни сто петдесет и осем дни.

Повече от шест седмици, когато аз бях пресметнал, че следващата седмица ще бъдем свободни!

Опитах се да протестирам, посочвайки му, че размерът на дълга, който съдът ни беше определил, разделен на дневното заплащане, определено на търга (шестдесет песос за Маргрете и двойно по-малко за мене), дава точно сто двадесет и един ден, от които бяхме изработили сто и петнадесет.

Да, само че не са сто и петнадесет, а деветдесет и девет — той ми подаде календар и ме подкани да смятам. Тогава открих, че нашите чудесни вторници не влизат в сметката. Поне така каза нашият „патрон“.

— Освен това, Алесандро — добави той, — пропуснали сте да сметнете лихвите върху неизплатения дълг, не сте взели предвид и инфлационния фактор, данъците и дори пожертвованията за болницата „Нашата Света Майка“. Ако се разболеете, аз ще трябва да поема разноските, нали така?

(Така беше. Не се бях замислял върху това заради убедеността си, че е задължение на работодателя към хората му.)

— Дон Хайме, когато изплатихте дълга ни, секретарят в съда изчисли след колко време договорът ни ще бъде изпълнен. Той каза, че задълженията ни ще бъдат погасени след сто двадесет и един ден. Лично ми го каза!

— Тогава идете при секретаря и го обсъдете с него.

С тези думи дон Хайме ми обърна гръб.

Това ме отрезви. Този път дон Хайме изглеждаше толкова склонен да постави въпроса пред някой упълномощен орган, колкото преди това показваше неохота да отнесе въпроса за бакшишите на Маргрете към съда. За мен това означаваше, че опитът му с подобен род договори го кара да се чувства уверен в резултата и може да застане пред съдията и секретаря без страх, че ще отсъдят в негова вреда.

Успях да обсъдя въпроса на спокойствие с Маргрете едва късно вечерта.

— Как е възможно да направя такава грешка, Марго? Мислех, че секретарят е пресметнал всичко, преди да ни накара да подпишем договора за задълженията си. Сто двадесет и един ден. Така ли е?

Тя не отговори веднага и аз продължих да настоявам:

— Не ми ли го каза точно така?

— Алек, независимо от факта, че сега обикновено мисля на английски, а в последно време и на испански, когато ми се наложи да смятам, мисля на датски. Датската дума за „шестдесет“ е „tres“, което пък на испански означава „три“. Разбираш ли колко лесно бих могла да се объркам? Сега вече не съм сигурна дали ти казах „Ciento y veintiuno“ или „Ciento y sesentiuno“, защото не помня числата на английски или на испански, а на датски. Мислех, че сам си го пресметнал.

— Ама разбира се! Секретарят не каза нито една дума на английски, а тогава аз не знаех нито дума испански. Сеньор Муньос се обърна към тебе, а ти ми преведе онова, което каза. По-късно аз си направих изчисленията и те потвърдиха казаното от него. Или от тебе. По дяволите, не знам!

— Защо тогава не го забравим, докато не ни се удаде случай да попитаме сеньор Муньос?

— Марго, не те ли разстройва мисълта, че ще трябва да робуваме в тази кочина пет седмици повече?

— Разстройва ме, но не чак толкова. Винаги ми се е налагало да работя, Алек. Работата на кораба беше по-трудна от учителстването, затова пък можех да пътувам и да видя непознати места. Сервирането в ресторанта е малко по-тежко от почистването на стаите на „Конге Кнут“, но тук си ти и това компенсира всичко. Искам да отида с тебе в родината ти… но тя не е моя родина и желанието ми да замина не е толкова силно като твоето. За мен сега родината е там, където си ти.

— Скъпа, разсъжденията ти са толкова логични и разумни, толкова цивилизовани, че понякога направо ми връзваш ръцете.

— Не съм имала такова намерение, Алек. Искам само да спрем да се тормозим, докато не се срещнем със сеньор Муньос. А в момента имам желание да ти разтрия гърба, докато се отпуснеш.

— Убедихте ме, мадам! Но само при условие, че ми позволите да разтрия бедните ви уморени крачка, преди да започнете да масажирате гърба ми.

Този вариант устройваше и двама ни. „О, животът започва отново!“

Просяците не могат да бъдат придирчиви. На сутринта станах рано, видях се с разсилния на секретаря и научих от него, че не мога да се срещна със сеньор Муньос преди приключването на заседанията за деня, затова наполовина се уговорих за вторник след приключването на делата — казвам „наполовина“, тъй като задължението да се явим се отнасяше само за нас, но не и за секретаря. (Но ако е рекъл Бог, той щеше да бъде там.)

И така, във вторник както обикновено отидохме на излет, тъй като не можехме да се срещнем със сеньор Муньос преди четири следобед. Облеклото ни обаче беше празнично, а не като за пикник — тоест бяхме си обули обувките, бяхме се изкъпали сутринта, а аз бях избръснат и облечен в най-хубавите си дрехи (от стария гардероб на дон Хайме, но чисти и изгладени), вместо в износения панталон от бреговата охрана, с който работех в кухнята. Маргрете носеше пъстрите одежди, с които се беше сдобила през първия ни ден в Масатлан.

И двамата се постарахме да не се появяваме в съда потни и прашни. Защо си мислехме, че това има някакво значение, не мога да кажа. Но някак си бяхме убедени, че приличието изисква явяването ни в съда в най-добър вид.

Както обикновено, минахме край фонтана, за да се видим с нашия приятел Пепе, преди да свием към хълма. Той ни се усмихна с искрена радост и започна размяна на любезности, с които испанският е така богат, докато в английския почти не се срещат. Ежеседмичните ни посещения при Пепе се бяха превърнали във важна част от нашия социален живот. Вече знаехме повече за него — не от самия Пепе, а от Аманда — и това ме караше да го уважавам още повече.

Пепе не беше роден сакат (както си мислех по-рано). На времето бил шофьор и пътувал с камион през планините чак до Дуранго, а и по-далеч. После при катастрофата Пепе останал затиснат под купа железа в продължение на два дни, докато го открили. Закарали го в болницата „Света Богородица“ без някакви видими признаци на живот.

Пепе обаче се оказал невероятно жилав. Четири месеца по-късно напуснал болницата. Някой събрал помощи, за да му купят количката. Той получил официално разрешение от властите да проси и заел мястото си край фонтана — приятел с проститутките, приятел и с „доновете“, с вечната си широка усмивка към нещастието, пратено му от съдбата.

След като отделихме подобаващо време да си побъбрим и да разменим любезности за здравето и самочувствието както на присъстващите, така и на общите познати, преди да се обърнем да си вървим, аз предложих на нашия приятел банкнота от едно песо.

Той ми я подаде обратно.

— Двадесет и пет сентавос, приятелю. Нямаш ли дребни? Или да ти върна ресто?

— Пепе, приятелю, ние ще се радваме, ако приемеш от нас този скромен подарък.

— Не, не! На туристите им съдирам кожата и пак ми е малко, но от вас, приятелю, няма да взема повече от двадесет и пет сентавос.

Не се опитах да споря. В Мексико ако човек не държи на достойнството си, с него е свършено.

Ледниковият хълм е висок стотина метра. Изкачихме го много бавно. Вървях отзад, за да съм сигурен, че Маргрете няма да стигне горе без дъх. По някои признаци бях почти сигурен, че е бременна. Тя обаче явно не беше склонна да обсъжда въпроса с мен, а аз, разбира се, не можех да подхвана разговора пръв.

Намерихме нашето любимо място, където можехме да се скрием под сянката на едно дръвче и в същото време да наблюдаваме всичко наоколо — на север Калифорнийския залив, на запад Тихия океан и онова, което може би бяха облаците, увенчаващи върха на Baja California на триста километра от нас, на югозапад протежението на нашия полуостров до Cerro Vigia (Стражевия хълм) с красивата Playa de las Olas Atlas между него и нашето възвишение, а отвъд Стражевия хълм — Cerro Creston, където се извисяваше гигантският фар — Farro, най-високата точка на полуострова. На юг погледът обхващаше целия град чак до пристана на бреговата охрана. На изток и североизток се простираха планините, скриващи отдалечения на двеста и петдесет километра Дуранго… но днес въздухът беше толкова прозрачен и имахме чувството, че само да протегнем ръка, ще докоснем тези върхове.

Масатлан беше пръснат в краката ни като някакво куклено градче. Даже базиликата отгоре изглеждаше не като впечатляваща с размерите си църква, а като архитектурен макет. За стотен път се чудех как католиците, с техните обикновено бедстващи миряни, могат да строят толкова хубави църкви, докато колегите им протестанти в същото време трябва да ипотекират имуществото си, за да издигат далеч по-скромни съоръжения.

— Виж, Алек! — Маргрете сочеше нагоре. — Анибал и Роберто си имат нов „аероплан“!

И наистина, сега на кея на Бреговата охрана имаше два аероплана. Единият беше гротескното водно конче, на което дължахме спасението си; новият изглеждаше съвсем иначе. Отначало си помислих, че е потънал край пристана. Ските, върху които по-старата машина се крепеше върху водата, напълно липсваха при тази нова конструкция.

После се досетих, че новата машина е в буквалния смисъл на думата летяща лодка. Корпусът й беше като плувка или корито, но при всички случаи беше водонепроницаем. Двигателите бяха вдигнати над крилете.

Никак не бях сигурен, че може да се има доверие на тези радикални промени. Непретенциозната сигурност на машината, в която летяхме, беше повече по моя вкус.

— Алек, хайде да ги навестим следващия вторник.

— Добре.

— Мислиш ли, че Анибал ще ни покани да се повозим на новия му аероплан?

— Ако комендантът знае за това, съмнявам се.

Не и казах, че тази модерна купчина ламарини не ми вдъхва доверие — Маргрете винаги проявяваше завидно безстрашие.

— Но можем да им идем на гости и да помолим да ни го покажат. Лейтенант Анибал ще бъде доволен. Роберто също. Хайде да ядем.

— Прасчо! — засмя се тя, постла покривката и започна да нарежда върху нея храна от кошницата, която носех. Вторниците даваха възможност на Маргрете да редува мексиканските гозби на Аманда със собствените си датски и интернационални кулинарни приумици. Днес беше решила да направи датски сандвичи филийки, които датчаните обожават, пък и не само те, а всички, които имат възможността да им се насладят. Аманда разрешаваше на Маргрете да прави каквото си поиска в кухнята, а сеньора Валера не се бъркаше — тя никога не стъпваше там по силата на примирие, намерило място още преди нашето постъпване. Аманда беше жена с характер.

Днешните сандвичи бяха отрупани с крехки вкусни скариди, с които се слави Масатлан, но това беше само началото. Спомням си, че имаше шунка, пуйка, хрускав кълцан бекон, майонеза, три вида сирене, няколко вида кисели краставички, малки чушлета, някаква неизвестна риба, тънки резенчета телешко, пресни домати, доматено пюре, три вида салати и нещо, което прецених като пържени патладжани. Но, слава Богу, не е нужно да знаеш какво ядеш, за да му се наслаждаваш. Маргрете сложи всичко това пред мен и аз доволен започнах да нагъвам така, че ми пращяха ушите — нищо, че не знаех какво точно ям.

Един час по-късно вече се оригвах, но се правех, че няма такова нещо.

— Маргрете, казвал ли съм ти днес, че те обичам?

— Да, но беше отдавна.

— Е, сега ти го казвам. Ти си не само красавица, радост за окото и добре сложена, но си и чудесна готвачка.

— Благодаря ви, сър.

— Искаш ли да отдам дължимото и на прекрасните ти интелектуални качества?

— Не, не е необходимо.

— Както желаеш. Ако промениш решението си, уведоми ме. Престани да прибираш, аз ще оправя всичко след малко. Легни тук и ми кажи защо още продължаваш да живееш с мен. Едва ли е заради готварските ми умения. Сигурно защото съм най-добрият мияч на чинии по западния бряг на Мексико?

— Да.

Тя продължи да прибира и не спря, докато не почисти идеално всичко. Остатъците от обяда прибра обратно в кошницата, за да ги върне на Аманда.

После тя легна до мен и обви шията ми с ръка. Изведнъж вдигна глава и се ослуша.

— Какво е това?

— Кое?…

В този миг и аз го чух. Някакъв далечен грохот, който се усилваше — като тракането на влак на завой. Но най-близката железница, която водеше на север към Чиуауа и на юг към Гуадалахара, беше доста отдалечена от нас, оттатък полуострова на Масатлан.

Грохотът се усили. Земята започна да се тресе. Маргрете седна.

— Алек, страх ме е!

— Не се бой, скъпа, аз съм тук.

Пресегнах се и я придърпах към себе си, притискайки я здраво, докато земята под нас се тресеше и тътенът все повече се усилваше, докато стана оглушителен.

Ако някога сте преживявали земетресение, колкото и слабо да е било, тогава ви е ясно и без думи какво изпитвахме. Ако никога не сте били свидетели на такъв трус, просто няма да ми повярвате — и колкото по-точно ви го описвам, толкова по-малко ще ми вярвате.

Най-лошото при земетресенията е това, че наоколо няма нищо стабилно, за което да се заловите… но най-плашещ е шумът, адският грохот във всичките му разновидности — трошенето на притиснатите една в друга скали под вас, трясъкът на рушащи се сгради, писъците на ужасените хора, виковете на ранените и затрупаните, воят и ревът на животните, застигнати от бедствието, което не разбираха.

И това нямаше спиране.

Ужасът продължи безкрайно, после дойде най-силният трус и градът се сгромоляса.

Аз го чух. Шумът, който беше достигнал предела си, сега стана двойно по-силен. Успях да се надигна на лакът и да се огледам. Куполът на базиликата се пръсна като сапунен мехур.

— Погледни, Марго! Не, недей, ужасно е!

Тя мълчаливо се надигна. Лицето й беше бяло като на мъртвец. Продължавах да я притискам към себе си и да гледам надолу към полуострова оттатък Cerro Vigia — там беше фарът.

Той се накланяше.

Докато го гледах, той се пречупи по средата и бавно и величествено се срина на земята.

Извън пределите на града край кея се виждаха аеропланите на бреговата охрана. Те подскачаха в някакъв бесен танц. Едното крило на новия аероплан се потопи, водата го подхвана… и тогава го изгубих от поглед, защото в този миг над града се вдигна облак — праха от хилядите тонове натрошена зидария.

Насочих погледа си към ресторанта и го открих: „EL RESTAURANTE PANCHO VILLA“. Докато се взирах, стената, на която беше окачена табелата, се нагърчи и рухна на улицата. Вдигналата се прах скри гледката.

— Маргрете! Свърши се. Ресторантът го няма. — Аз посочих нататък.

— Нищо не виждам.

— Казвам ти, че вече го няма. Разрушен е. Благодаря на Бога, че Аманда и момичетата днес не са на работа!

— Да. Алек, няма ли да свърши някога това?

И изведнъж се свърши — далеч по-внезапно, отколкото беше започнало. Като по чудо прахта беше изчезнала. Нямаше тътен, нямаше писъци на ранени и умиращи, нямаше рев на животни.

Фарът си беше на мястото.

Погледнах наляво от него, за да проверя там ли са аеропланите. Нямаше ги. Не се виждаха дори пилоните, към които трябваше да бъдат привързани. Насочих погледа си към града. Там цареше безметежно спокойствие. Базиликата беше незасегната и прекрасна. Потърсих с очи табелата на „Панчо Виля“.

Не можах да я открия. На ъгъла, където би трябвало да се намира ресторантът, имаше някаква сграда, но формата й и прозорците като че не бяха съвсем същите.

— Марго… Къде е ресторантът?

— Не знам. Какво става, Алек?

— Пак същата история — изрекох горчиво. — Светът се променя. Земетресението отмина, но градът, в който се намираме, е друг. Изглежда същият, но не е.

Бях прав само наполовина. Преди да се решим да слезем от хълма, грохотът започна отново. После люлеенето… последвано от все по-нарастващия шум и бясното разтърсване на земята. И този град беше разрушен! Видях още веднъж пречупването и сгромолясването на фара. Още веднъж църквата се срина до основи. Отново се вдигна облакът от прах и прозвучаха писъците и стенанията.

Вдигнах юмрук и го разтърсих към небето.

— Спрете, дяволите да ви вземат! Два пъти вече е прекалено!

Не ме порази гръм.