Спечели облог за Сатаната

ХVIII

Зачаках да чуя Зова.

А в душата ми се бореха твърде противоречиви чувства. Жадувах ли Възнесението? Бях ли готов да срещна любящата прегръдка на Исус? Да, мили Боже. Да! Без Маргрете ли? Не, не! Значи избираш геената огнена? Да… не, обаче… Хайде де, решавай!

Господин Фарнсуърт погледна нагоре.

— Вижте го само как изфуча тоя бебчо!

И аз се взрях през прозрачния покрив на колата. Над нас имаше второ слънце, което видимо се смаляваше и бледнееше.

— Точно по график! — продължи нашият домакин. — Вчера ни задържаха и пропуснахме момента за извеждане в орбита. Върнахме го в хангара. Когато вече си го изправил на площадката и водородът може да ти избълбука от резервоарите, веднъж да те спрат от орбита и можеш да се простиш с печалбата от курса. А вчера даже нямаше и дребен проблем. Съвсем безсмислена проверка, изсмукана от пръста на някакъв дебелогъз бюрократ в НАСА. Не си вдигат носовете от бумагите.

Дали още говореше на английски или само така ми се струваше?

Останала без дъх, Маргрете промълви:

— Господин Фарнсуърт… Джери, какво беше това?

— А, никога ли не сте виждали изстрелване?

— Не знам какво означава тази дума.

— Хъм… да де. Марги, още не съм си набил в дебелата глава факта, че ти и Алек сте от друг свят… дори от различни светове. При вас нямаше ли космически полети?

— Не съм сигурна за какво говориш, но май нямаме.

Аз обаче не се съмнявах в смисъла на думите му, затова се намесих:

— Джери, говориш за полети до Луната, нали? Като в книгите на Жул Верн.

— Да, доста близо си до истината.

— Нима това беше ефирен кораб, излетял към Луната? Леле божке!

Трябва да кажа, че това леко богохулство само се изплъзна от устата ми.

— Задръж малко. Не беше ефирен кораб, а безпилотна товарна ракета. И няма да стигне до Луната, а само до ниска околоземна орбита. После се връща, приводнява се близо до Галвестън, изтеглят я до северното пристанище на Тексас. По някое време следващата седмица пак ще е готова за изстрелване. Е, част от товара й ще стигне до Луна Сити или до Долен Тихо… а току-виж нещичко отпраши чак за Астероидния пояс. Сега по-ясно ли ти стана?

— Ъ-ъ… не съвсем.

— Добре. През втория мандат на Кенеди…

— Кой?

— Джон Ф. Кенеди. Президента. От шейсет и първа до шейсет и девета.

— Съжалявам, но май ще трябва отново да уча история. Джери, най-объркващото при тези прехвърляния от свят в свят не са новите технологии, да речем телевизията или реактивните самолети… дори космическите кораби, а разликите в историята.

— Е, да… Като стигнем, ще ти намеря нещо по американска история и за космическите полети. Имам купища такива книги вкъщи. Затънал съм до гуша в тези занимания. Още като хлапе само правех модели на ракети. Освен акциите в „Товарни линии Диана“ имам по нещо и в „Стълбата на Яков“, и в „Стъблото“… засега само си намалявам данъците със загубите, но ще видим… — Той май забеляза изражението ми. — Извинявай. Първо прегледай набързо книгите, които ще ти подбера, после ще говорим.

Фарнсуърт пак погледна уредите на пулта, натисна някакви бутони, премига, пак натисна и каза:

— Според Хюбърт ще чуем звука след три минути двадесет и една секунди.

Звукът от изстрелването ме разочарова. Очаквах оглушителен тътен, подходящ за невероятната светлина. А беше само далечен грохот, който постепенно затихна.

Няколко минути по-късно колата се отклони надясно, измина широк кръг и се шмугна в тунел под магистралата, за да излезе на по-тесен първокласен път. Пътувахме по него (забелязах, че е 83-ти според табелите) не повече от пет минути. Чу се настойчиво писукане, по пулта заблестяха светлинки.

— Ясно, ясно — обади се господин Фарнсуърт. — Не припирай толкова.

Завъртя се напред и хвана двете ръчки.

Последваха интересни моменти. Спомних си нещо, което веднъж каза Мъдреца от Ханибал: „Да не мъ беше срам, да знайш, щях да си ода пеша“. Изглежда господин Фарнсуърт смяташе достойни за един умел шофьор само катастрофите, избегнати на косъм. Колко ли пъти „кашата“ ни спасяваше от синини, ако не и от счупени кости. Веднъж машината запищя особено пронизително, а нашият домакин изръмжа в отговор:

— Я си гледай твоята работа, пък аз все ще се оправя някак!

Завихме по тесен път — стори ми се само за частна употреба, защото започваше с арка, на която се мъдреше извит надпис: „Капризът на Фарнсуърт“. Тръгнахме нагоре по склона. Щом излязохме на равното, озовахме се пред висока порта, която светкавично се отдръпна с доближаването ни към нея.

Там ни чакаше Кейти Фарнсуърт.

Ако сте стигнали дотук в моите „мемоари“, вече знаете колко обичам съпругата си. Това е основна, неоспорима истина, също като скоростта на светлината, като обичта на Бога Отец. Но ето какво искам да знаете — открих, че мога да обичам друга жена, без любовта ми към Маргрете да повехне, а и без да изпитам желание да я отнема от спътника й в живота, за да я обладая. Е, желанието поне не ме измъчваше много.

Щом срещнах Кейти, аз узнах и че сто и шестдесет сантиметра са идеалният ръст за една жена, а петдесетте й килограма са самото съвършенство, също и че контраалтът е гласът, който жената трябва да има. Обстоятелството, че моята любима изобщо не е такава, няма никакво значение. Кейти Фарнсуърт превръщаше тези черти в нещо абсолютно за нея, просто защото беше доволна да е такава.

Но отначало ме стъписа с най-милата проява на сърдечно гостоприемство, каквато някога съм виждал.

Бе научила от мъжа си, че сме съвсем голи. Знаеше и че според него това ни притеснява. Затова бе донесла дрехи за двама ни.

А самата тя беше гола.

Не, греша. Аз бях гол, а тя се бе съблякла. Не, пак не е точно. Носеше одеждите на собствената си красота, подобно на Прамайката Ева преди грехопадението. И за нея това състояние изглеждаше толкова уместно, че аз започнах да се чудя как съм си набил в главата заблудата за неприличието на голотата.

Вратите на колата отново се плъзнаха встрани. Измъкнах се и подадох ръка на Маргрете. А госпожа Фарнсуърт пусна на земята каквото носеше, прегърна моята мила и я целуна.

— Маргрете! Добре дошла, скъпа.

Марга също я прегърна и пак заподсмърча. После Кейти ми протегна ръка.

— Добре дошъл, господин Греъм… Алек.

Поех ръката й, но не я стиснах. Държах я като безценен съд от порцелан. Чувствах, че би трябвало да й целуна ръка, само че никой не бе ме научил как се прави това.

Бе избрала за Маргрете премяна с цвета на очите й. Кройката с нещо ми напомняше за митичната Аркадия. Лесно си представих, че би могла да я носи и горска нимфа. Премяташе се през лявото рамо и беше сцепена до долу отдясно, само че можеше да се загърне плътно и да се пристегне с дълъг колан.

Казах си, че такава дреха ще е по мярка на всяка жена — плътна по тялото или свободна според желанието.

Кейти носеше и сини сандали в тон с роклята. За мен бе приготвила сапатос — мексикански сандали, съшити от ивички кожа. Те също прилягат на почти всеки крак. Зависи как ги вържеш. Предложи ми панталон и риза, наглед подобни на онези, които купихме в Уинслоу от магазинчето за втора употреба. Само че бяха шити по мярка от лек, подходящ за лятото вълнен плат, не от евтино памучно платно. Даде ми и чорапи по мярка, както и къси шорти.

Когато ни облече, на тревата останаха още дрехи — нейните. Чак тогава се сетих, че е дошла до портата облечена, свалила си е дрехите и ни е чакала така.

Ето какво наричам аз любезност.

Щом се облякохме, пак влязохме в колата. Но господин Фарнсуърт не потегли веднага нагоре по алеята.

— Кейти, нашите гости са християни.

Тя грейна от удоволствие.

— О, колко интересно!

— И аз това си казах. Алек, по нашите краища не се срещат мнозина християни. Моля те, чувствай се свободен да изразяваш убежденията си пред двама ни с Кейти… но ако има още някой наоколо, вероятно ще е по-уместно да не обсъждаш гласно вярата си. Разбираш ли ме?

— Ъ-ъ… боя се, че не.

Всичко наоколо сякаш се завъртя, в ушите ми отекваше странен звън.

— Ами, тук не е противозаконно да си християнин. Поне в Тексас имаме свобода на изповеданията. Само че точно тази религия не се радва на особено благоразположение и повечето християни предпочитат да изповядват вярата си тайно. Да… ако искаш да се свържеш с единоверците си, вероятно ще успеем да открием някоя от техните катакомби. Кейт, какво ще кажеш?

— О, не се съмнявам, че ще намерим някой, който знае. Мога да поразпитам.

— Само ако Алек пожелае, скъпа. Виж какво, Алек, няма опасност да те пребият с камъни. Тук не е някое затънтено селяндурско кътче. Е, поне опасността не е голяма. Но не ми се иска да те обиждат напразно.

— Сибил… — отрони Кейти Фарнсуърт.

— Олеле! Вярно… Алек, дъщеря ни е добро момиче и достатъчно възпитана, доколкото това може да се каже за една тийнейджърка. Само че чиракува за вещица, отскоро прие Старата вяра, а на нейната възраст е естествено да се отнася към всичко ужасно сериозно. Не би се държала грубо с гост на дома ни, Кейти се е погрижила да й набие вежливостта в главата. Пък и знае, че ако прекали, жива ще я одера. Бих те помолил единствено за услугата да не подлагаш самообладанието й на излишно претоварване. Както сигурно знаеш, всяко пубертетче е истинска бомба със закъснител и изобщо не е ясно кога може да гръмне.

Маргрете отговори вместо мен:

— Ще бъдем изключително предпазливи. А тази Стара вяра… да не е култът на Один?

Смръзнах се, а и без това вече бях изумен до вцепенение. Но чух домакина ни да отвръща:

— Не. Или поне така ми се струва. Можеш да разпиташ Сибил за това, стига да поемеш риска, че ще ти бръмнат ушите от приказки. Ще се опита да те посвети във вярата си, при това с извънредно старание.

— Никога не съм чувала Сибил да споменава за Один — добави Кейти. — Повечето пъти просто говори за „Богинята“. Култът на Один не беше ли на друидите? Аз не съм наясно. Боя се, че Сибил ни смята за безнадеждно старомодни и дори не си прави труда да говори за теология с нас.

— Нека и сега не говорим повече за това — настоя Джери и подкара колата по алеята.

Ниската и дълга къща на семейство Фарнсуърт се беше разпростряла на голяма площ и като че излъчваше дух на ленив разкош. Джери спря под навеса пред главния вход и всички излязохме. Той плясна с длан по покрива на колата, все едно потупваше врата на кон. Возилото се отдалечи само и сви зад ъгъла.

Няма да се впускам в описания на този дом, защото макар да беше прекрасен и по тексаски уютен, отделните дреболии вътре просто не си бяха постоянно на мястото, за да им отделям прекалено внимание. Почти всичко се състоеше от „холограми“, както ги наричаше Джери. Как да ги опиша? Замръзнали съновидения? Обемни картини? Нека го кажа така — креслата бяха плътни и устойчиви, същото важеше за масите. Останалото в къщата трябваше да се пипа внимателно, защото често се оказваше красиво… и недосегаемо като небесна дъга.

Не знам как се правеха призрачните предмети. Току-виж законите на физиката в този свят не бяха същите като в щата Канзас от моята младост.

Кейти ни въведе в „семейната дневна“ и Джери се закова на прага.

— Проклет индийски курварник!

Таваните на огромното помещение изглеждаха невъзможно високи за такава едноетажна постройка. И всяка стена, арка, ниша и греда бяха покрити с изваяни фигури. Но какви! Усетих, че се изчервявам. Очевидно бяха копия на скулптурите от печално известния пещерен храм в южна Индия, изобразяващи всевъзможните приумици на сладострастието в най-неприлични и грубо нагледни подробности.

— Извинявай, миличък! — каза Кейти. — Хлапетата си танцуваха тук. — Тя се забърза някъде наляво, потъна сред няколко преплетени тела и изчезна. — Какво предпочиташ, Джерълд?

— Ами… нека е Ремингтън номер две.

— Ей сегичка.

Изведнъж стъписващите изваяния изчезнаха, таванът неочаквано стана много по-нисък и наглед вече беше от масивни дървени греди и мазилка. Едната стена се превърна в панорамен прозорец с изглед към планини, които повече подхождаха на щата Юта, но не и на Тексас. В онази срещу нас се появи внушителна камина, градена от големи камъни, в която вече весело пламтеше и пращеше огън. Мебелите като че принадлежаха на стила, незнайно защо наричан „мисионерски“, излъсканите каменни плочи на пода бяха покрити с индиански килимчета.

— А, така е по-добре. Благодаря ти, Кетрин. Настанявайте се, приятели, кой където свари.

Аз обаче имах благоразумието да не се пльосна в „татиното“ кресло — различих го по размерите и кожената тапицерия. Кейти и Марга седнаха една до друга на диван. А Джери, както и очаквах, се намести в своето кресло.

— Любима, какво ще пийнеш?

— Кампари с газирана вода, моля.

— Само се правиш на благородна девица. А ти, Марги?

— И аз ще се задоволя със същото.

— Значи станахте две благородни девици. Алек?

— Каквото пият дамите.

— Синко, търпя подобни щуротии само у по-слабия пол. Но ти си голям мъж. Опитай пак.

— Е, тогава нека е шотландско със сода.

— Бих те нашибал с камшик, ама нямам коне тук. Давам ти последен шанс.

— Ъ-ъ… чист бърбън?

— Отърва се на косъм. Значи „Джак Даниълс“, водата отделно. Оня ден, представи си само, някакъв тип се опитал да си поръча в Далас ирландско уиски. За малко да го изнесат от града, вързан на прът. После му се извинили все пак. Бил янки от Севера, пък те не отбират от хубости.

През цялото време домакинът потропваше с пръсти по масичката до креслото. Щом прекъсна това наглед безцелно занимание, до мен изведнъж изникна солидна ниска чаша с кафява течност, имаше и друга с вода. Установих, че и другите вече са получили каквото пожелаха. Джери вдигна чашата си.

— Салуд! — Отпихме и той продължи: — Кетрин, имаш ли представа къде се спотайва нашето невръстно беладжийче?

— Скъпи, според мен всички са в басейна.

— Тъй ли…

Пръстите на Джери отново затропаха нервно. Неочаквано във въздуха пред нас се появи момиче, седнало на трамплин. Беше огрята от ярка слънчева светлина, макар стаята да тънеше в сянка. Капки се стичаха по кожата й. Тя се обърна към Джери, който й каза:

— Здрасти, Пискунче.

— Здрасти, татенце. Цунк-цунк.

— Нежностите след малко. Кога те наплясках за последен път?

— На деветия ми рожден ден. Тогава подпалих леля Мини. Сега какво съм направила?

— В името на яките, златни, мазни, напращели топки на Господа, защо си позволяваш да оставиш пуснато в дневната онова вулгарно пищно порно?

— Татенце, я не си вири носа така. Разглеждала съм книгите ти.

— Няма никакво значение що за книги държа в личната си библиотека. Отговори на въпроса.

— Просто забравих да изключа програмата. Съжалявам.

— И кравата казала същото на мисиз Мърфи, ама оборът продължил да си гори. Виж какво, мила моя, позволихме ти да боравиш с пулта както намериш за добре. Но щом свършиш, длъжна си да го нагласиш както си го заварила. А ако не знаеш как се прави това, връщаш всичко на нула и така пускаш стартовата програма.

— Добре де, татко. Просто забравих.

— Не ми се измъквай. Още не съм те сдъвкал както заслужаваш. В името на грамадния кожен пакет на Кошчей, откъде се сдоби с тази програма?

— В университета. Учебна касета от моя курс по тантрическа йога.

— „Тантрическа йога“ ли? Ей, въртигъзче, нямаш нужда от такъв курс. А майка ти знае ли?

Кетрин се намеси веднага.

— Скъпи, именно аз я поощрих да се запише в курса. Ясно е, че Сибил си има природната дарба, но всеки талант се нуждае и от обучение.

— Нима? Е, по този въпрос никога не бих се престрашил да споря с майка ти, затова се оттеглям на предишната си отбранителна позиция. Та да си поговорим за касетата. Как точно ти попадна в ръцете? Запозната си с действащите закони за авторското право, а и двамата помним шумотевицата около онази касета с "Космически кораб „Джеферсън“…

— Татко, по-лош си и от слон! Никога нищо ли не забравяш?

— Никога, че и малко отгоре. Да знаеш, че както и да се оправдаеш, по някой друг повод може да ти го изкарам през носа. Е, какво е положението?

— Искам си адвоката!

— Аха, значи наистина е пиратско копие!

— Много ти се иска, за да ми се подиграваш. Не ти се отваря парашутът, татенце. Платих си пълната такса по каталог и в библиотеката ми направиха официално копие. Изяж се от яд сега!

— Ти се изяж. Напразно си се охарчила.

— Аз пък не съм съгласна. Харесва си ми.

— И на мен. Но парите наистина си ги дала напразно. Защо не я поиска от мен?

— Какво?!

— Видя ли сега! Отначало си помислих, че си човъркала ключалките в моя кабинет или си им направила някоя магия. Радвам се да чуя, че просто си прахосваш парите. И колко ти струваше?

— Ами… четирийсет и девет и петдесет цента. Това е с намалението за студенти.

— Доста добра цена. Аз платих шейсет и пет. Добре де. Само че появят ли се в сметката ти за семестъра, ще ти ги удържа от издръжката. И още нещо, захарче… Доведох вкъщи много симпатични дама и господин. Влизаме значи в дневната… по-скоро в онова, което трябваше да е дневна. И нашите двама мили гости изведнъж виждат насреща си цялата „Кама Сутра“, при това с такива цветове и ясен образ, че едва ли не чуват пъшкането. Ти какво мислиш за ситуацията?

— Не съм искала да стане така.

— Тъй да бъде, обаче не е вежливо да стъписваш хората, особено пък гостите, затова нека бъдем по-внимателни отсега нататък. Ще се появиш ли за вечеря?

— Да. Стига да ме пуснете по-рано, че ще трябва да отлитам. Имам среща.

— А кога ще се прибереш?

— Няма. Имаме всенощно сборище. Репетиция за Лятната нощ.

Джери въздъхна.

— Май трябва да благославям Трите дърти вещици, че си взимаш хапчетата.

— Дрън-дрън. Татенце, я не се дръж като някой селяндур. Никоя не е забременявала по време на Черен Сабат. На всички им е ясно това.

— Само не и на мен. Е, да се благодарим, че поне имаш желание да вечеряш с нас.

Изведнъж момичето писна и цопна във водата, но не се изгуби от картината, която веднага я обхвана отново. Тя изскочи на повърхността, от устата й пръсна цяло фонтанче.

— Татко, ти ме бутна!

— Как можеш да си помислиш подобно нещо? — отвърна той с тон на оскърбена невинност и след миг живата картина изчезна.

Кейти Фарнсуърт каза небрежно:

— Джерълд все опитва да се налага на дъщеря си. Разбира се, без никакви изгледи за успех. Най-добре ще е да я тръшне на леглото и да си задоволи кръвосмесителния нагон. За жалост и двамата са прекалено превзети.

— Жено, напомни ми в най-скоро време, че трябва да те набия.

— Добре, миличък. Но не би ти се наложило да я насилваш. Обясни й простичко намеренията си, тя ще се облее в сълзи и ще се съгласи. И двамата ще прекарате най-чудесните мигове в живота си. Маргрете, ти какво би казала?

— Съгласна съм с тебе.

Дотогава вече бях толкова зашеметен, че дори не се стреснах от думите на Марга.

Вечерята беше истинска наслада за сетивата и твърде смущаваща като светско събитие. Бе поднесена в официалната трапезария, тоест все същата дневна, само че друга програма контролираше холограмите. По-висок таван, равномерно разположени прозорци с дълги до пода завеси от двете им страни, а зад тях — старателно поддържан парк.

Една част от обзавеждането сама влезе на колелца в стаята и изобщо не ми приличаше на холограма… поне нямах основания да я помисля за такава. Представляваше банкетна маса, която (доколкото успях да забележа) съчетаваше в себе си фурна, печка, зимник и каквото още има в добре оборудвана кухня. Не знам дали греша, но поне не видях нашата домакиня да си помръдне пръста, а и никакви слуги не се мяркаха наоколо. Въпреки това нейният съпруг я поздрави за готварското майсторство, двамата с Марга се присъединихме към него съвсем искрено.

Джери все пак свърши малко работа на вечеря — разряза печеното, което би стигнало за стотина прегладнели от поход скаути. Щом напълнеше някоя чиния, тя се плъзгаше към онзи, за когото беше предназначена, също като детско влакче, само че нямаше нито локомотивче, нито малки релси. Дали холограми прикриваха някакви механизми по масата? Така ми се стори. Но и това означава да обясня една загадка с друга.

(По-късно научих, че склонните към пъчене и перчене домакинства в Тексас, поне в този свят, по-скоро се хвалели с присъствието на хора слуги, само че Джери и Кейти имаха по-нормални склонности.)

Около масата седяхме шестима. Джери и Кейти в двата края, Маргрете вдясно от домакина, а дъщеря му Сибил вляво. Аз бях вдясно от домакинята, а срещу мен бе настанен младежът, с когото Сибил щеше да излиза тази вечер.

Представи се като Родерик Лаймън Кълвърсън трети и май изобщо не успя да запомни моето име. Отдавна си мисля, че мъжките особи от моя животински вид трябва да бъдат отглеждани в бъчви и хранени през дупка, а когато навършат осемнадесет, да бъде взето сериозно решение — избиване на капака на бъчвата или запушване на дупката с чеп.

И младият Кълвърсън с нищо не разклати убеждението ми, при това в неговия случай бих гласувал за използването на чепа.

Още в началото на вечерята научих от Сибил, че двамата следват заедно в университета. Но ми се стори, че за семейство Фарнсуърт е същият непознат, какъвто беше за мен. Кейти го попита:

— Родерик, вие също ли чиракувате за вещер?

Лицето му се поизкриви, сякаш бе подушил нещо противно, но Сибил му спести необходимостта да отговаря на толкова невежлив въпрос.

— Мамо, та Родерик е получил своя атаме толкова отдавна!

— Съжалявам, ако казах нещо неуместно — невъзмутимо рече Кейти. — Това да не е някаква диплома, с която свършва периодът на чиракуването?

— Мамичко, това е свещен кинжал, използва се само при ритуали. Може да служи за…

— Сибил! — намръщено я прекъсна Кълвърсън и се вторачи в мен. — Тук присъстват и непосветени.

Представих си колко по-добре би изглеждал със синина под окото, но не позволих на мислите си да проличат.

— Род, значи сега си дипломиран чародей, а? — подметна Джери.

Сибил отново се намеси.

— Татенце, правилната дума е…

— Недей да се пениш, захарче! И той си има уста. Какво ще кажеш, Род?

— Споменатата от вас дума се използва само от невежи…

— Я задръж малко! Съзнавам, че за някои неща не съм осведомен, затова винаги търся нови знания, каквото правя и в момента. Но не е редно да споделяш трапезата ми и да ме наричаш „невежа“. Би ли могъл да ми отговориш без празни приказки?

Ноздрите на Кълвърсън се раздуха, но младежът успя да се овладее.

— Обикновено мъжете, посветени в Учението, се наричат „вещери“, а жените — „вещици“. Магьосник или магьосница също е приемливо, само че не е съвсем точно… не всички магьосници са вещери и не всички вещери си служат с магия. А „чародей“ смятаме за оскърбление, защото хората обикновено свързват тази дума с преклонение пред дявола, а ние, посветените в Учението, не му се кланяме. Освен това тази дума намеква не само за правене, но и за разваляне на заклинания, а Учението забранява на вещерите да престъпват клетвата си. Виновният, дори ако е дал дума на непосветен, подлежи на сурово наказание, даже на прогонване, ако клетвата е била толкова важна. Затова не съм „дипломиран чародей“. Сегашното ми положение, определено правилно, е „приет в Учението“, иначе казано — вещер.

— Чудесно обяснение! Благодаря ти. И те моля да ме извиниш, че използвах за тебе и пред тебе думата „чародей“…

Джери замълча, след миг Кълвърсън се усети и каза припряно:

— О, няма за какво! Аз също не исках да ви обидя.

— Още веднъж ти благодаря. Иска ми се да добавя още нещо към твоите коментари за смисъла и произхода на думите. Вещица и вещер имат общ корен с древната дума за знание, а пълното име на Учението е „Учение за мъдростта“. Прав ли съм?

— Моля? О, да! Мъдростта. В това е целият смисъл на Старата вяра.

— Добре. А сега ме слушай внимателно, синко. Мъдростта предполага и да не се гневиш без нужда. Повелите на Учението пренебрегват дреболиите, същото важи и за истински мъдрия човек. Като например едно недорасло момиче да споменава предназначението на кинжала „атаме“ пред непосветени — между другото, това съвсем не е тайна. Същото е и един стар дърдорко да употреби неправилно някоя дума. Е, разбра ли какво искам да ти кажа? — Джери пак изчака и съвсем кротко повтори: — Разбра ли ме?

Кълвърсън си пое дълбоко дъх.

— Да, разбрах ви. Мъдрият човек не обръща внимание на дреболиите.

— Чудесно. Мога ли да ти предложа още едно парче от печеното?

Младежът си затвори устата задълго. Аз също, както и Сибил. Кейти, Джери и Маргрете поддържаха неспирния поток от любезни празнословия, пренебрегващи напълно факта, че един от гостите току-що е бил публично и звучно нашляпан. Накрая Сибил се обади:

— Татко, вие с мама очаквате ли от мен да присъствам на поклонението пред огъня в петък?

— „Очакване“ едва ли е подходящата дума — отвърна Джери, — щом си избрала друга вяра. По-скоро е надежда.

— Сибил — добави Кейти, — днес ти се струва, че твоето вещерско сборище е единственото, от което имаш нужда. Но всичко може да се промени… а и доколкото разбирам, Старата вяра не забранява на посветените в нея да участват в ритуали и на други църкви.

— Госпожо Фарнсуърт — намеси се най-после и Кълвърсън, — това правило е отражение на вековете, дори хилядолетията, през които сме били преследвани. Нашите канони все още повеляват, че всеки член на сборище трябва и да принадлежи за пред хората към някоя от радващите се на одобрение църкви. Но вече не се престараваме в прилагането на това задължение.

— Ясно — промълви Кейти. — Благодаря ти за разяснението, Родерик. Сибил, щом новата ти вяра поощрява принадлежността и към друга църква, може би е благоразумно да участваш достатъчно редовно в ритуалите, просто за да си запазиш „червените точки“. Току-виж ти потрябвали някой ден.

— Именно — одобри нашият домакин. — Червени точки! Сладурче, хрумвало ли ти е някога, че точно защото твоят баща е истинска опора на църквата и при нужда веднага вади чековата си книжка, той продава повече кадилаци от всеки друг търговец в щата Тексас?

— Татенце, това ми звучи направо безсрамно.

— Няма съмнение. Точно така се продават кадилаците. И не наричай вярата ни поклонение пред огъня. Знаеш, че не е вярно. Не се покланяме на огъня, а на онова, което символизира.

Сибил започна да мачка ленената салфетка и за миг заприлича на притеснено тринайсетгодишно момиченце, а не на зрялата жена, за каквато я представяше тялото й.

— Татко, точно в това е лошото. Досега огънят означаваше за мен пречистване, вечен живот, но вече започнах да навлизам в Учението, в историята му. Татенце, за една вещица огънят е начинът, по който са ни избивали!

В този миг дишането ми едва не спря от потреса, който изпитах. Дотогава не бях приел и с чувствата си, че тези двамата — наглият, но съвсем обикновен младеж и хубавичката, доста мила дъщеря на Кейти и Джери, нашите несравними добри самаряни… са вещер и вещица.

Знам, знам, пише го в Изход, двадесет и втора глава, стих осемнадесети: „И да не оставяш вещица жива“. Също толкова строга повеля като Десетте заповеди, дадени на Мойсей направо от Бог, в присъствието на всички чада Израилеви…

Как си позволявах да споделям трапезата с тях?

Ако щете, наречете ме страхливец. Не станах и не ги заклеймих. Седях си мирно и тихо.

— Миличка! — с укор се обади Кейти. — Та това е било през средновековието, а не днес и не тук.

— Госпожо Фарнсуърт — подхвана Кълвърсън, — всеки вещер или вещица знае, че следващият ден може отново да ни донесе същите гонения. Достатъчна е една година с твърде лоша реколта. А и трагедията в Сейлъм не е била нито толкова отдавна, нито толкова далече от тук. — Той поумува и добави: — Пък и достатъчно християни още се навъртат наоколо. Ако им беше по силите, щяха пак да разпалят кладите. Като в Сейлъм.

Моментът едва ли беше най-подходящият да си отворя устата, но аз избълвах:

— Нито една вещица не е била изгорена в Сейлъм!

Той се вторачи в мен.

— А вие какво знаете за това?

— Кладите са горели в Европа, не и тук. В Сейлъм вещиците са били обесени, а една е била смазана до смърт.

(А не би трябвало изобщо да се стига до огъня. Господ Бог наш ни е заповядал да не ги оставяме живи. Не ни е повелявал да ги умъртвяваме чрез мъчения.)

Очите му сякаш се опитваха да пробият дупки в челото ми.

— И какво? Като ви слушам, май одобрявате бесенето им.

— Нищо подобно не съм казвал!

(Прости ми, мили Боже!)

Джери реши да се намеси.

— Забранявам тази тема! Повече няма да говорим за такива неща на масата. Сибил, не настояваме да идваш с нас, ако това те разстройва или ти напомня за трагедии от миналото. И като споменахме за бесене, според вас какво заслужават крайните защитници на „Далас Каубойс“?

Два часа по-късно с Джери Фарнсуърт пак седяхме в същата стая, но този път беше „Ремингтън номер три“ — зад прозорците бушуваше снежна буря, по пода понякога привидно бръсваше хладен повей, веднъж дори чух далечен вълчи вой. Пламъците в камината придаваха особен уют на тази обстановка. Домакинът сипа кафе, също и бренди в кристални чаши, които май щяха да стигнат за аквариум на някоя златна рибка.

— Чувал си за благородно бренди — започна той уж сериозно, — например „Наполеон“ или „Карлос Примеро“. Но това тук е направо от кралско потекло, та чак страда от наследствената хемофилия на владетелите.

Преглътнах на сухо, а и не се засмях на шегата. Все още ми се свиваше стомахът, щом си помислех за умиращи вещици. Дали с нахлузена примка на шията или с гърчове в огъня… И всички до една с милото личице на Сибил.

Има ли някъде в Библията определение за вещица? Дали пък тези съвременни поклонници на Учението съвсем не са онова, което Йехова е нарекъл „вещица“?

Стига си увъртал, Алекс! Налага се да приемеш, че „вещица“ в Изход е съвсем същото като „вещица“ в днешен Тексас. Ти си съдникът, а тя си призна прегрешението. „Е, ще осъдиш ли невръстната дъщеря на Кейти на смърт чрез обесване? Ще ритнеш ли столчето под краката й?“ Недей да бягаш от отговорност, момче. Точно това правиш цял живот.

И Пилат Понтийски си измил ръцете.

Аз няма да осъдя вещицата на смърт! Бог да ми е на помощ, но другото не ми е по силите.

— За успеха на вашите начинания — вдигна наздравица Джери. — Отпивай бавно, за да не те удари в главата веднага. Просто ще ти поотпусне нервите, но пък ще ти изостри ума. А сега, Алек, кажи ми защо очакваш скорошния свършек на света.

През следващия един час аз се впуснах в подробно излагане на всички признаци и знамения, изтъкнах, че са посочени не в едно пророчество, а в множество — в Откровенията, при Даниил, Езекиил, Исая, в посланията към солунците и коринтяните, а и самият Исус ги е посочвал отново и отново, както е речено във всичките четири Евангелия.

За мое учудване Джери имаше екземпляр от Библията. Затова избирах цитати, които лесно би разбрал и мирянин, дори му записвах прилежно главите и стиховете, за да ги прочете отново по-късно. Първо послание към солунците, разбира се, глава четвърта, стихове от 15-ти до 17-ти. Всички петдесет и един стиха на 24-та глава в Евангелието от св. Матей. Същите пророчества при св. Лука в двадесет и първа глава. Говорих му и за тридесет и трети стих от тази глава, объркал мнозина с думите „това поколение“. Всъщност Христос е казал, че поколението, което види знаменията, ще дочака и Неговото пришествие, ще чуе Зова, ще преживее Съдния ден. Посланието е съвсем ясно, ако прочетете всичко. Грешките са започнали от тълкуванията на отделни думи. Иносказанието за смокиновото дърво подсказва истинския смисъл.

Подбрах за Джери и предсказанията от Исая, Даниил и другите в Стария завет, съвпадащи с онези в Новия.

Дадох му списъка и го подканих настоятелно да прочете текстовете внимателно и ако срещне затруднения, просто да поразмишлява по-упорито. И да потърси просветление в Бог. Защото: „Искайте и ще ви бъде дадено. Търсете и ще намерите.“

— Алек, с едно мога да се съглася — каза ми той. — Като слушах новините през последните няколко месеца, все ми се струваше, че Армагедон може да започне и следобед вдругиден. Защо да не го наречем края на света и Съдния ден, щом няма да остане нищо? — Той видимо се натъжи. — Преди се чудех в какъв свят ще живее Сибил, когато порасне. Сега се питам ще успее ли да порасне.

— Джери, старай се, търси своя път към спасението на душата си. После поведи по него жена си и дъщеря си. Нямаш нужда от напътствията ми, нямаш нужда от никого, освен от Исус. Защото е рекъл: „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него“. Откровения, глава трета, двадесети стих.

— Да, ти вярваш.

— Така е.

— Алек, как бих искал и аз да поема по твоя път. Би ме утешило, като гледам що за свят е нашият. Но не мога да открия доказателствата във виденията на отдавна мъртви пророци. Всеки ги тълкува както му изнася. Теологията никому не е помогнала. Все едно да търсиш в тъмната изба посред нощ черна котка, която никога не е влизала там. Теолозите са способни да убедят сами себе си в какво ли не. О, това важи и за моята църква, но тя поне е честна в своето многобожие. Всеки, който може да се покланя на троицата, но в същото време настоява, че вярата му е монотеизъм, явно ще успее до повярва във всичко, което умът му успее да измисли. Само ще му трябва време, за да измисли основанията си. Извини ме за грубата откровеност.

— Джери, във въпросите на вярата прямотата е необходимост. „Защото зная, че е жив Изкупителят ми, и че накрая ще застане на земята“. Това пак е от Йов, глава деветнадесета. Той е и твой Изкупител, Джери и ще се моля душата ти да Го открие.

— Боя се, че не е особено вероятно — рече той и стана.

— Не си го открил засега. Не се отказвай. Ще се моля за тебе.

— Благодаря ти, че се опитваш да ми сториш добро. Обувките удобни ли са ти?

— О, съвсем са ми по мярка.

— Щом настояваш още утре да тръгнете на път, трябва да имаш обувки, които няма да ти направят целите ходила в мазоли, докато стигнете до Канзас. Сигурен ли си, че тези са подходящи?

— Напълно. И наистина трябва да тръгнем. Останем ли още само един ден, така ще ни разглезите, че никога няма да потеглим.

(Не можех да му призная истината — колко ме разстроиха приказките за вещерство и огнепоклонничество. Изгарях от желание да се махна. Не биваше да го обременявам и със собственото си слабодушие.)

— Е, тогава да те заведа във вашата спалня. И внимавай да не вдигаш шум, защото Марги може би вече спи. Освен ако нашите дами не са будували като нас.

Когато застанахме пред вратата на спалнята, той ми протегна ръка.

— Ако ти си прав, а аз греша, според думите ти може да се съди, че и за тебе има възможност да се отклониш от правия път.

— Вярно е. Засега не съм постигнал спасението на душата си. Ще трябва още да се потрудя.

— Желая ти сполука. Но ако не намериш спасението, ще ме потърсиш ли в ада?

Доколкото успях да преценя, Джери говореше съвсем сериозно.

— Не знам дали това е позволено там.

— Е, поне се постарай. Аз също ще те потърся. И ти обещавам — той се ухили, — истинско адско гостоприемство. Топло, та чак горещо!

Отвърнах му с усмивка:

— Значи си уговорихме среща.

Моята любима пак бе заспала, без да си свали дрехите. Засмях се и съвсем безшумно легнах до нея. Внимателно настаних главата й на рамото си. Исках да я събудя полека, за да я съблека и да я настаня удобно в леглото. А през това време имах да разплитам хилядите мисли, бушуващи в главата ми.

Скоро забелязах, че започва да се развиделява. И установих, че постелята е твърде грапава и неудобна. Когато стана по-светло, аз видях, че сме се изтегнали върху купа сено в плевня.