Специалист от Сицилия

1

Три седмици след като съюзниците нахлуха в Сицилия през 1943, малък отряд мароканци от англо-канадската армия, която напредваше навътре от крайбрежието, уби командира си и дезертира. Като заграбиха четири джипа, мароканците офейкаха от полесражението на запад и го удариха на мародерство. Когато бензинът им свърши в Кампамаро, те превърнаха селото в своя крепост и база за набези в околностите. Вдигнали над коленете галабеите си, с развяващи се плитки и с ножове между зъбите, те връхлитаха от мрака върху уединени чифлици, грабеха, палеха, режеха главите на непокорните и изнасилваха мъже, жени и деца; сетне с крясъци и кикот бързаха обратно в Кампамаро с плячката, украсили ръцете си с колекция от пръстени, изтръгнати или отрязани от пръстите на жертвите. Понякога влачеха със себе си някое и друго момиче или момче, а когато свършеха с тях и изтерзаните, окървавени деца се измъкваха с пълзене, те думкаха барабаните си и лудуваха цяла нощ.

През нощта на третия ден от престоя им в Кампамаро седемнадесетгодишният Марко Ричоне, който още при появата на мароканците се беше укрил заедно с майка си и сестричката си в една стара изба за зехтин, се измъкна и се добра през планините до чифлика на най-близкия в околността „почтен мъж“, Таляфери от Сан Стефано.

Таляфери — дребен, съсухрен от слънцето селянин, който беше живял много години в Америка — повика тримата си подчинени от братството и всички заедно скроиха план за действие. Тъй като разбираха, че са много малко на брой, за да се опълчат срещу мароканците с оръжие, а и не бяха сигурни дали подобна съпротива ще остане безнаказана след пристигането на основните съюзнически сили, те измислиха класическо разрешение на проблема. Марко Ричоне описа обстановката в района на Кампамаро: мароканците гладуват, няма никакъв хляб, а селяните са изклали и изяли всички други животни освен свинете, които съгласно мюсюлманската религия не стават за ядене. Намериха девет пилета из стопанствата на Сан Стефано, заклаха ги и ги инжектираха с мишемор. Ричоне се нае да отнесе пилците в Кампамаро. Дадоха му велосипед и той пое по планинския път към селото, окачил пилетата на кормилото. Щом се появи в селото, мароканците рипнаха отгоре му, виейки като песове. Вързаха му ръцете и го замъкнаха в една барака, където му се изредиха — от старши сержанта надолу по чин и старшинство — всички, които пожелаха. Сетне изпекоха пилетата на шиш и ги изядоха. Изтече повече от половин час, преди да се прояви парализиращото действие на отровата, проникнала в тъканта, нервите, кръвта и костите и избила накрая през върха на всеки косъм от твърдата коса на мароканците. С кипнали вътрешности мароканците се мятаха с вопли във всички посоки, разкъсваха с нокти плътта си, повръщаха жлъчка, а от задниците им струеше кървава слуз. Смъртта настъпваше бавно, един успя да изпълзи на половин миля от селото и там, задъвкал буца пръст, издъхна цели осем часа по-късно.

Преди, да изтече денят, всичко свърши и в Кампамаро трябваше да помислят какво да правят с труповете на единадесетте мароканци. Те усложняваха положението, защото се разчу за появата на съюзнически авангарди в околността. Изходът бе предложен от досетливия Ричоне, който измъкна отнякъде един захвърлен от немците автомат и с него направи на решето труповете, като преди това ги разположи така, сякаш те бяха паднали с оръжие в ръка и с лице към врага.

Хитростта беше по на почит от храбростта в Кампамаро и в селото започнаха да гледат на Ричоне като на герой. Преди богослужението свещеникът дон Емилио Кардона го прегърна на прага на черквата пред очите на всички. Земевладелецът дон Карло Маня даде да се разбере, че не възразява той да се сгоди за дъщеря му, която беше слабоумна, но имаше най-голямата зестра в областта. Група старци, които всеки ден в пълно мълчание играеха карти в селската кръчма и не допускаха никого при себе си, го поканиха да играе с тях. Мина повече от седмица, преди първите съюзнически танкове да влязат в Кампамаро, а дотогава труповете на мароканците, които никой не беше пипнал, пострадаха от горещината и от рояците сиви врани в околността. Съюзниците не проявиха никакъв интерес, извлякоха труповете през нощта и ги заровиха в зеленчуковите градини, където те щяха да послужат вместо тор.

С приключването на този епизод завърши и участието на Кампамаро в световния конфликт, но ролята на Марко Ричоне за спасяването на селото не мина незабелязана и за нея се заговори. Проявените от Ричоне качества не се срещаха често, за да бъдат пренебрегнати. Нанесеният от Мусолини удар върху братството на почтените го беше отслабило и обезкръвило; страшното някога братство сега се оглавяваше от непрекъснато намаляващ брой старци. Мнозина от тях смятаха, че няма да е зле да се посмекчат строгите изисквания и да се потърси нова кръв.

Не мина и месец и в един дом в Сан Стефано зад спуснатите капаци на прозорците се състоя рядка и вълнуваща церемония, при която Таляфери и тримата му подчинени се събраха да приемат Ричоне за член на братството. Петимата, облечени като за сватба в тесни тъмни костюми, насядаха около една маса; сетне, използвайки кухненския нож вместо обреден кинжал, всеки от тях прободе върха на палеца си. Капките кръв падаха и се смесваха върху къс хартия със знаци, преписани от книгата на свети Киприан — селски наръчник по магия, който винаги може да се намери в такива затънтени планински села. Таляфери подържа хартията над пламъка на една свещ, изгори я и церемонията завърши. Никой не продума нито дума. Петимата станаха и се прегърнаха.

Церемонията потресе Марко Ричоне. Отсега нататък той щеше да принадлежи на тях, щеше да бъде верен само на тях и на никой друг. Вече нямаше защо да раболепничи пред закона, да се тревожи да не престъпи божите заповеди, защото тайнствените мълчаливи хора, които го взеха под закрилата си, сами диктуваха законите и по своему опрощаваха греховете. От него се искаше само да бъде предан на непоклатимия кодекс и на онези, които живееха по него; а тъй като богатството и общественото положение не означаваха нищо в братството, негови членове можеха да бъдат и овчари, и принцове; но те можеха да бъдат разпознати начаса сред тълпата по твърдия им поглед, по онова зловещо спокойствие, което идва от съзнанието за собствената сила и неуязвимост.

2

Отвън цареше обедното спокойствие на големия славен град, потънал в тъмнооранжево под многото си куполи; вътре — напрегната апатия сред поръждавелите палмови листа на хотел „Соле“, където всяка палма сякаш тънеше в малка пустинна мараня. Бяха изпратили Марко с почти безнадеждната заръка за мартини в един град, който не предлагаше нищо друго освен марсала; при това във виното често имаше противно много жълтък. Брадли остана да отбива нападките на Локатели.

— Пот ме избива всеки път, когато мисля за това — рече Локатели. — Той дори още не е възмъжал. Двадесет и две годишен хлапак.

Брадли престана да тананика самодоволно Non Ti Scorda di Me1, мелодия, пропита от носталгията, която бе обзела всички към края на войната.

— Тук годините не са същите — каза той. — Тези хлапаци растат бързо. Преди да навършат двадесет, те вече са зрели хора със съзнание за отговорностите си. На вид може да е хлапак, но всъщност е сериозен семеен мъж.

— Знаеш ли на колко години е жена му?

— Четиринадесет. Какво от това? Такъв е обичаят тук.

— Досега не са ни възлагали по-сериозна задача от тази.

— И едва ли ще ни възложат.

— Ще ни изстинат местата, ако нещо се оплеска.

— Нищо няма да се оплеска. Той е човек на дон К. и това ми стига. Дон К. не е вчерашен, още не съм срещал човек като него. Нашият приятел ще изпълни всичко, каквото му е наредено. И то компетентно.

Брадли скопчи ръце, а сетне ги разтвори, като с този жест сякаш събра и отхвърли всички други възражения на Локатели. Той съзнаваше, че е човек, в чиито жили тече по-хладна кръв, който не действува импулсивно, защото всичко обмисля, и се стараеше някак си да компенсира това: беше прихванал от италианците изразителната им жестикулация, както и цяла гама от екзалтирани възгласи. И сега запремигва ненужно, а сдържаният и навъсен Локатели, който рядко използваше ръцете си освен при хранене, продължаваше да се терзае от опасения и да мрънка предупреждения.

— Ние ще спасим Европа — заяви Брадли — и този невзрачен на вид младеж ще ни помогне в това. Чака го голямо бъдеще.

— Не, така няма да я спасим — възрази Локатели. — Ако действаме по сценария на дон К., няма да постигнем друго, освен да създадем куп мъченици. Ако изпортим нещо, свършено е с нас в тази страна. Край!

Наблюдавайки го, Брадли поклати глава. Локатели седеше с присвита между раменете глава и приличаше на лешояд. Брадли овладя обхваналото го раздразнение. Този човек, някогашният безценен сътрудник, сега се превръщаше в тежест, и то само защото песимизмът беше заразителен. Той беше един от основателите на Централното управление за информация още преди Пърл Харбър и с ентусиазъм се беше прехвърлил в неговия филиал — предизвикалото завист и насмешки Управление за стратегическо разузнаване, чиито сътрудници още тогава бяха кръстени от випускниците на Уест Пойнт „драгуните на Донован“. Локатели се залавяше за всичко с байроновска стръв и жар: не го плашеше никаква операция нито в норвежкия тил, нито в окупирана Франция. Той за малко не постигна най-големия си успех в тайното посещение при Мусолини през 1943 и последвалото го споразумение, съгласно което диктаторът трябваше да остане като глава на италианското правителство, напълно готов да сътрудничи на победителите и да дресира народа си така, както не биха могли да сторят това съюзниците. Изпълнението на споразумението беше осуетено от намесата на Чърчиловите войнолюбци и с това звездата на Локатели беше започнала да залязва. С ликвидирането на Управлението за стратегическо разузнаване го завещаха на ЦРУ заедно — както сега си мислеше Брадли — с маса други безделници. Още ненавършил четиридесет, Локатели сякаш изведнъж се състари: по челото му се очертаха дълбоки бръчки, а очите му изгубиха блясъка си.

Брадли вдигна глава и видя Марко, който идваше към тях между палмите, стъпвайки безшумно с американските офицерски боти с каучукови подметки.

— Ето ги и напитките — рече той — Постарай се да не проличи, че не му вярваш много. Чувствителен е въпреки каменното си лице. — И той подхвърли: — Как успя?

— Намерих — отвърна Марко. — И му казах, че трябва да е много сухо.

Той пристъпваше внимателно по излъсканите плочки, впил поглед в двете чаши на подноса, с напрегнато и лишено от всякаква изразителност лице, което сякаш те гледа от някоя сватбена фотография или от портрет при годишен акт.

— Истинско: сухо мартини — каза Брадли — Фантастика, а? Как успя?

— С бармана сме от един край — поясни Марко. — Калтанисета. — За пръв път от запознанството им преди една седмица той се усмихна.

Излязоха с щабната кола на пет мили от града по пътя за Сагана и паркираха в някаква изоставена кариера за варовик, изсечена в планинския склон. Мястото пустееше под обедното слънце, миришеше на пелин и пустиня, а отразените от бели скали слънчеви лъчи ги заслепяваха от всички посоки. Поеха по една пътека и изгубиха пътя от очи. На места през тревата избиваше варовита кал и Брадли забеляза колко внимава Марко да не изцапа ботите си. Локатели беше поизостанал от тях.

— Всичко ли върви според очакванията ти? — попита Брадли.

— Всичко е екстра — увери го Марко. — Големият митинг ще се състои в Коло на 1 май. Кремона се е съгласил да присъства, а това значи, че там ще бъдат и всички провинциални партийни лидери. Точно на това се надявахме.

— Радвам се, че е така. Все пак искаме да чуем всички подробности по операцията, която предлагаш. Сега не е време за увъртания и тайни. За нас не е достатъчно да ни кажеш, че еди-кой си ще бъде ликвидиран, трябва да знаем как смяташ да действаш.

Брадли усети, че Марко се смущава. Държеше се като срамежливка, от която искат да измъкнат подробности за половия акт.

— Ще ги отпратят — отговори той. — Няма никакви проблеми. Те просто ще изчезнат.

Спокойният и сдържан младеж, който обикновено избягваше да бъде категоричен, си позволи един рядък, нетърпящ възражение жест — сякаш с невидимо перо в ръка сложи черта в края на страницата.

— С това ти пак не ни казваш нищо — отбеляза Брадли.

Локатели присви очи напрегнато, подготвяйки се за нещо, което не би искал да чуе.

— Ще ги нападнат бандити — обясни Марко.

— Боже мой! Бандити, а? Да не искащ да кажеш, че пак нашият стар приятел Атилио Месина?

— Атилио е единственият от бандитите, който все още има сили да извърши такава операция.

— Виж ти! Добре измислено, няма що. А той съгласен ли е да направи тази услуга?

— Ще му наредят и той ще го изпълни.

Не прозвуча ли гордост в тихия и равен глас? Трудно беше да се каже. Ако някой друг беше заявил такова нещо, Брадли не би си сторил труд дори да се разсмее при подобна нелепост. Но в устата на Марко всичко звучеше изумително достоверно.

— Кой ще му нареди?

— Един човек.

— Искаш да кажеш дон К.

Марко не отговори нищо, а Брадли вече съжаляваше за нетактичността си.

— Как ти се струва това, Джон? Бива си го, а? Атилио ще разреши всичките ни проблеми. Какво ще кажеш?

Локатели гледаше встрани.

— Предпочитам да не коментирам.

Камък на шията, помисли си Брадли. Чудеше се понякога дали центърът не му беше натътрузил нарочно този човек. Дали те — опасявайки се от дързостта, съмнявайки се в проницателността и силата му — не бяха натоварили Локатели с тайната задача да го контролира?

Марко се беше спрял да отрие ботата си о сноп едра трева. Откъсна листо от един храст и с него изчисти от лъскавата кожа полепналия варовик.

— Цялата компартия на Сицилия ликвидирана с един замах — отбелязва Брадли. — Просто насъскваш бандитите срещу тях. От това по-просто здраве му кажи! В която и да е друга страна това би било чиста фантазия.

— И тук е чиста фантазия — каза Локатели.

— Ще ликвидираме само ръководителите — поясни Марко. — Шепа хора, които влияят опасно на селяните.

— И ще се вдигне страхотна олелия — рече Локатели.

— Да, страхувам се, че тук си прав, Джон — съгласи се Брадли. — Представяш ли си каква врява ще настъпи?

— Обществеността ще възнегодува срещу бандитите — отбеляза Марко. — Бандитите ще действат по нареждане, но за това няма да знае никой.

— Смяташ, че истината никога няма да излезе наяве? — попита Локатели.

— Уверен съм — отговори Марко.

— Откъде тази увереност?

— Има начини да се осигури това.

— Без тайни и увъртания, моля — намеси се Брадли.

— Освен нас само бандитите ще знаят истината, а те също ще изчезнат. Щом стане ясно, че от бандитите вече няма полза, те ще бъдат отстранени.

Отстранени. Изчезнали. Брадли слушаше думи от собствения си речник. „Живеем в странен свят. Тези евфемизми, предполагам, изпълняват някаква защитна функция… ограждат въображението от вредната действителност.“

Вървящият редом с него Локатели се приближи и закътка укорително със сух, сякаш излизащ от корема му глас:

— … А да си се замислял някога какво ли ще каже генералът за това?

— Генералът — повтори Брадли. — Нелсън ли беше онзи, който държеше далекогледа пред сляпото си око? Генералът? Защо да си създаваме ядове предварително, а, Джон? — Той се взираше в трите сенки мъничета, които бягаха пред тях под обедното слънце. — Как беше името на онова място, Марко? Където бандитите ще пречукат комунягите?

— Коло. Близо до Лекара Фриди.

— Не го зная. Удобно ли е за операцията?

— Митингът ще се състои на открито, в горния край на един проход, наоколо е все планина. Естествен амфитеатър от скали.

— Добре го каза — рече Брадли. — Образно.

— Там ще се съберат няколко хиляди души от селата около двата края на прохода. В даден момент пътищата могат да бъдат блокирани и хората ще се окажат в капан. Цялата местност ще бъде под обстрела на картечници и минохвъргачки.

— Вече използват и минохвъргачки, а?

— И противотанкови гранатомети — допълни Марко. — Модерни полеви телефони, радиопредаватели, всичко. Вашата армия им даде всичко, каквото поискаха, без планинска артилерия.

Брадли вдигна вежди и ококори очи да покаже изненадата си.

— От кого са взели цялата тази железария?

— От предишния генерал — отговори Марко.

— Да, разбира се, почвам да забравям. Времето, когато задвижиха онази платонична история със сепаратистката държава. Жалко, че нищо не излезе от това. Ще задоволиш ли любопитството ми: къде ще бъдат полицията и карабинерите по време на тази работа?

— Някъде другаде.

— Просто някъде другаде. Марко, непрекъснато ме смайваш. Още един въпрос: можем ли да изтървем тази работа?

— Не ви разбирам, мистър Брадли.

— Колко души освен Кремона възнамерявате да очистите?

— Най-много тридесет. В това число мнозинството от провинциалните партийни лидери.

— Изключено — обади се Локатели. — Дума да не става.

— Тридесет бива — рече Брадли. — Стотина ще дойдат малко множко.

Измъчен и тревожен, но възпиран от благоприличие в присъствието на Марко, Локатели отчаяно впиваше нокти в дланите си.

— Ловка политическа хирургия, на време и на място — отбеляза Брадли. — Не е кой знае каква цена за свободата.

— Клането си е клане, както и да го наричаш — възрази Локатели. — Кремона го имат тук за герой.

— Имаха го — поправи го Брадли. — Мина им вече времето на партизаните. Колко й трябваше на тълпата в Ерусалим да забрави Исус Христос? Тези твои бандити — обърна се той към Марко, — които ние, напразно или не, снабдявахме с оръжие, винаги са отстъпвали по брой на силите за сигурност — горе-долу един срещу тридесет. Как така все още действат?

— Има някои неща, в които човек не може да вникне напълно — каза Марко. — Може би още не им е дошло времето да изчезнат.

Ама че страна! Ама че страна! С някакъв див възторг Брадли заоглежда пейзажа, издълбаните стени на кариерата и небето с ленивите врани под него. Една конска муха го ухапа по напуканата кожа на ръката и мигновено беше размазана.

Марко продължаваше обичайното изложение, което рано или късно всеки сицилианец правеше пред готовия да го слуша чужденец:

— От многовековната си история сме извлекли много поуки. Научихме се да разрешаваме по свой начин проблемите си. Чужденецът не винаги може да ни разбере.

— Струва ми се, че си прав. Марко. Едва ли някой чужденец ще ви разбере. Кога трябва да се произнесем по този твой възхитително прост план?

— Трябва да знаем скоро — каза Марко. — Митингът е само след две седмици, а такава възможност може и да не ни попадне вече.

Утробният глас на Локатели заскърца в ухото на Брадли:

— Генералът е в отпуск още цяла седмица. Най-малко седмица, докато го видиш.

— Кой ти е казал, че искам да го видя? — удиви се Брадли. — Ще му кажем, когато всичко свърши.

Оставиха Марко на Куатро Канти и гледаха след него, докато стегнатата му тъмна фигура се разводни и изчезна в хорския водовъртеж. Брадли свърна във „Виа Македа“. Поради недостига на бензин все още нямаше много коли, но срещнаха няколко шарени каруци и много пешеходци, по чиито лица все още личаха следите от военновременния глад. В редици по десетина те крачеха по улицата към любимите си кафенета, където се редяха за чашка ерзац кафе преди следобедната почивка.

Локатели отново премина в настъпление:

— Тук не е Италия, а сицилианците не са италианци.

— Казвал си го и преди, Джон. Може би има разлика, но какво от това? Не бива да очакваш, че ще споделя предубежденията ти.

— За бога, какво знаем за този човек?

— Освен че го праща дон К., той е проверен от нашето разузнаване. Работил е две години за англичаните в Катания, а после още две години в базата в Калтанисета. Поисках справка от командира на базата, той е в луд възторг от него. Каза ми, че от всички сицилианци, работили при тях, Марко единствен не е уличаван в кражба. Говори се също, че е член на Почтеното братство.

— Ако съществува такова братство — отбеляза Локатели.

— Да.

— И какво възнамеряваш да правиш? — попита Локатели.

— Да продължа — каза Брадли.

— Не съм срещал по-шантава работа от тази.

— Единственото разумно нещо. Звучи необмислено, но ако премислиш, не е така. И без това сицилианците сами ще го свършат.

— Защо тогава не го оставиш на тях?

— Защото като участваме и ние, ще можем да насочваме операцията. Искам да съм в течение. „Пък и защото — помисли си Брадли — обичам историята и искам да съм част от нея; защото обичам тази страна и смятам, че е мой дълг да я защитя.“

— Кажи това на генерала и чуй какво смята той.

— Той е обикновен войник, това не е лъжица за неговата уста. Пък и време няма. Шефът е човек простодушен, да е жив и здрав. Но войникът си е войник.

Един невъзможен участък от пътя ги принуди да намалят скоростта на пешеходна: бомбените кратери от преди четири години бяха запълнени с чакъл и пръст, но пътната настилка не беше възстановена.

— Този план е самодейност в най-лошия смисъл на думата — обади се Локатели.

— Бих казал самодейност в грандиозен мащаб.

— Като си помисля какво рискуваме, тръпки ме побиват.

На Брадли му се искаше да каже: това е ново смело начинание и ние двамата сме в него. Какво значение имат генералите и политиците? Ние сме новите хора. Ние даваме тон.

Но той просто подхвърли:

— Трябва да пийнеш.

Бяха вече на площад „Руджеро Сетимо“; отвъд него градът не предлагаше никакви развлечения, но на самия площад се намираше единствената пивница в Палермо — освен бара в хотел „Соле“, — където понякога можеше да се намери истинско сухо мартини. Ще прекарат там половин час и Локатели вероятно ще измъкне от джоба украсената с автограф снимка на Дучето с някакво странно бомбе, която той винаги носеше със себе си, и ще заклати глава над нея. „Надеждата на нашето време — ще каже той. — Най-оригиналният философ след Платон.“ А Брадли вежливо ще се съгласи с него.

Той спря до тротоара, изключи двигателя и добродушно плесна Локатели по кокалестото бедро.

— Горе главата, Джон. Може дори да успея да ти уредя някоя отпуска по болест в родината, ако те интересува това, но само след голямото събитие, разбира се. Само след събитието.

Марко бързаше, доколкото му позволяваше тълпата, по булевард „Виторио Емануеле“ и влезе в кафене „Венеция“, където застана малко встрани от другите клиенти, конто пиеха някаква помия от печени орехи. Получи чашка истинско кафе от бармана, който почти не го познаваше, но реагираше отзивчиво на цялата гама от трепети на човешката душа. На стъкления щанд бяха наредени малки сладки от марципан и жълтък. Марко взе една, глътна я на две хапки и обърса старателно краищата на пръстите си с книжната салфетка. Барманът се навърташе наоколо, вдигнал почтително вежди, готов да поднесе втора чашка от кафето за привилегировани, но Марко поклати глава. Нямаше за какво да говори с раболепния младеж зад бара. За Марко този човек и бъбривите му клиенти почти не съществуваха, макар че те бяха напълно реални в сравнение с чужденци като Брадли и Локатели, които принадлежаха към някакъв призрачен свят — бездънните декори на собствената му вселена, която ще престане да съществува заедно с него.

Когато излезе от кафенето, един-двама от посетителите се обърнаха и го проследиха с поглед. Той извървя бързо стоте крачки до „Вико Марота“, където живееше и където го очакваше тялото на младата му жена. Възбуда и нетърпение закипяха в кръвта му, когато свърна от главната улица в тесния проход към глухата и задънена уличка, където той и Тереза живееха след сватбата. Тук, на тъмните приземни етажи, живееше цяла колекция от най-евтините и най-мърляви курви в града; на горните етажи, където бяха наблъскани полугладни чиновници, вятърът все още развяваше разкъсаните плакати с лика на Мусолини. Минавайки покрай един джип с карабинери от новия отряд за борба с бандити, които бяха насядали в него като пъстри новооперени пилци по краищата на гнездото си, докато сержантът им подръпваше с удоволствие от забранената цигара, Марко влезе в един вход и се изкачи до квартирата си на третия етаж.

Чу как Тереза зашляпа с чехлите по голия под на коридора. Зад открехнатата врата се показа предпазливо триъгълното й личице, сетне тя откачи верижката и го пусна да влезе. Прегърна го през врата, а той впи устни в нейните, усети зъбите й срещу своите, натиска на гърдите й и издутия корем, долови мириса на плътта й. Тя не носеше нищо под роклята, като всяка сицилианка у дома си през лятото; той повдигна роклята й до кръста, погали я по задника, сетне — пъхнал два пръста на дясната си ръка между краката й, — я вдигна на ръце и я пренесе през коридора в стаята със защорени прозорци, в която нямаше нищо освен полумрак, маса и едно легло.

Марко отпусна жена си на леглото и я облада с победна агресивност, разпалван от нейните писъци, били те от болка или от удоволствие. Голям му е като на африканец, обичаше да се хвали с него майка му пред всичките си приятелки. В села като Кампамаро и Сан Стефано все още се ширеше старият обичай: при оброка на децата половите органи на момчето да се показват пред близките на момичето, та да се знае какво може да се очаква от него, като му дойде времето. Обикновено той прекарваше с нея час или повече, тласкан по равно от традицията и от страстта, забавяйки докрай оргазъма; после, обезсилени, те хапваха малко макарони и той тръгваше да довърши работата си за деня. Така минаваше сиестата всеки ден, а вечер си лягаха рано, за да започнат отново неуморното друсане, без да губят много време. Всеки достоен за уважение мъж всекидневно налагаше такава епитимия на жена си и на себе си.

Отдръпвайки се накрая, Марко с уплаха видя кръв по чаршафа.

— Сигурно съм те наранил.

— Не си.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

Той провери с пръст петното и после го разгледа внимателно.

— Поразгорещих се.

— Не.

— Страх ме е за детето. Трябва да повикаме доктор Беломети.

— Няма да му дам да припари до мен. Ще полежа с вдигнати колене. Ще подложа възглавница под краката.

— Той си спомни, че това й беше помогнало при ужасния кръвоизлив през първата брачна нощ.

— Отивам за доктор Беломети — настоя той.

— Не го искам. Повикай Бруна, ако можеш.

Бруна беше акушерката, беззъба кудкудякаща вещица, която раздаваше ужасни варива и беше търсена от всички старомодни съпрузи, които отхвърляха услугите на лекарите по гинекологични въпроси.

Но Марко отиде за Беломети, с което доказа, че е в състояние да скъса с традицията при действително критични обстоятелства.

— Тя има кръвотечение още от първата нощ — обясни той на доктора. — Не много. От време на време.

Беломети, който беше роден в някакво селище от коптори в арабски стил на планината Камарата, където достигналата брачна възраст жена никога не излизаше на улицата след шест сутринта и където все още виждаше в спомените си изцапаните с кръв чаршафи, изложени триумфално по прозорците на брачните стаи, погледна Марко с уважение. Времената се измениха, предимно към по-лошо, но все още се срещаха неколцина истински мъже.

— А пък и тези болки…

— Искаш да я прегледам?

— Да, докторе. Не се сърдете, моля, но първо си измийте ръцете. Ако ви трябва пеницилин, мога да намеря.

— Вярвам в провидението, чистите бинтове и чистия въздух — рече Беломети. — Боите се от слънцето… оттук и половината беда. Държите щорите спуснати и стаята се превръща в свърталище на бацили.

„Селяни, преселили се в града — мислеше си Беломети, — но си останали селяни по душа, потискани от ужасното еднообразие на селския живот, търсещи избавление от него във всякакви буйства, а това в леглото е просто най-достъпното.“ Сети се за онзи contadino2, който не можеше да си позволи нищо освен кукурузена каша, който пъхаше в устата си сурови люти пиперки и дъвчеше, докато от очите му не рукнеха сълзи. Знаеше, че в някои села вестникопродавците изкарваха по някоя лира в повече с някой брой, в който оцветяваха на ръка снимките на жертвите на вендета с течащата от тях кръв.

Беломети накара Тереза да легне на хълбок с прибрани към корема крака и започна прегледа, а Марко, с гръб към тях, се вслушваше с тревога в учестеното й дишане. Беломети беше единственият мъж освен него, който виждаше и докосваше тялото й. Сякаш я дефлорираха за втори път, мислеше си Марко; и колкото повече се мъчеше да си внуши, че докторът изпълнява дълга си безпристрастно и добросъвестно, както вече е правил стотици пъти, толкова по-упорито във въображението му засядаше мисълта, че Беломети все пак е мъж. Красотата на Тереза — гъстата черна коса, ограждаща лицето, пълните устни и характерните за южнячката хубави очи, тънката талия, пищната гръд и широките бедра — караха всеки мъж на улицата да обръща глава и трудно беше да се повярва, че разголените й срамни части и прегледът на тялото й няма да възбудят всеки мъж, дори привикналия доктор.

Тишината, нарушавана от време на време от леките въздишки на Тереза, бе прекъсната от един единствен сподавен стон, когато Беломети вмъкна разширителя и го разтвори докрай. Миг по-късно прегледът завърши и докторът съобщи, че няма нищо сериозно. Марко погледна крадешком предната част на панталоните на доктора, докато двамата крачеха по коридора към вратата, и подозренията му се разсеяха. Беломети, бърникайки в чантата си, снижи гласа си до шепот:

— Ден-два почивка, това е всичко. Необходими са известни предпазни мерки на този стадий. Не се отпускай с цялата си тежест върху нея. Подпирай се на лакти. Тя е млада, но добре сложена. Ще намина пак идната седмица, ако искаш.

Той си тръгна, като на вратата припомни на Марко, че природата е най-големият лечител и че всъщност да умреш е така естествено, както и да живееш, но визитата му с нищо не успокои Марко. Този следобед се страхуваше да остави Тереза сама, боеше се, че тя просто не поиска да признае болките, опасяваше се от ново кръвотечение. Струваше му се, че ако в негово отсъствие се случи опасен кръвоизлив, ще удари часът на старите вещици наоколо с техните тайни лекарства и с опасните инфекции, които могат да предизвикат.

3

Два дни по-късно Марко се отправи с Брадли и Локатели към Монтелупо, селото на бандитите. Той ги беше посъветвал да не отиват с него, но отстъпи пред настойчивостта на Брадли. За това пътуване Брадли беше наел един фиат четиристотин с регистрационен номер от Палермо, а двамата американци се бяха преоблекли като търговски пътници в лошо ушити костюми от местна тъмносива тъкан. Локатели също беше настоявал Марко да отиде сам при бандитите, изтъквайки, че има опасност да бъдат отвлечени, и ставаше все по-мрачен, докато Марко им показваше по запустелия планински път местата, където бандитите бяха устройвали засади, и крайпътните кръстове с букетчетата увехнали цветя, поставени от опечалените родственици. Брадли шофираше така, както говореше и се движеше — самоуверено и претенциозно.

— Как ще се държим, ако наистина ни пипнат? — попита Локатели.

Брадли забеляза, че с растящата си придирчивост и с чувствителността си към етичните проблеми Локатели ставаше все по-нерешителен. Опасността — призрак, който някога прогонваха със смях — сега беше станала нещо реално. Стиснал с ръце краищата на седалката в колата, Локатели се кахъреше и за въоръжените засади сред скалите, и за скоростта на колата по пътя, който изобилстваше с остри завои и пропасти.

— Това няма да стане — отсече Брадли. — Няма такава вероятност.

— А защо не?

— Защото ако знаем нещо за тези момци, то е, че имат идеално разузнаване. Те се дърпат с полицията и с армията, не с нас.

— Ами всички онези цивилни, конто те държат за откуп?

— Италианци, не американци. Досега не е имало нито един случай със служители на съюзниците.

— Ако ни наредят да спрем, спираме веднага — каза Марко. — Никакви опити за съпротива или за бягство. Когато обясним кои сме, ще ни пуснат.

— Според теб колко души има в този район?

Брадли съсредоточи вниманието си върху идващия остър завой. Взе на голяма скорост наклонената дъга, скосена малко повече от необходимото, като в средата даде газ и задните гуми обсипаха с град от чакъл тънката стена от бучиниш и повитица, която скриваше пропаст, дълбока сто фута. Колата се наклони и поднесе, пейзажът се размести рязко като в калейдоскоп. Над главата си Локатели видя варовикова скала и разбра, че тя продължава в пропастта, вдясно от пътя. Той стисна зъби. Цяла армия може да се скрие в гъстите шубраци между скалите.

— Сто-двеста души, а сега може би и по-малко — отговори Марко. — Някои от бандитите прекарват в планината само свободното си време. Края на седмицата, когато няма какво да правят или когато не могат да намерят никаква работа по чифлиците.

Локатели се намръщи.

— Знаеш ли какво ще направя, когато сляза от кораба? — обърна се той към Брадли. — Ще коленича и ще целуна земята.

— Ще ти доскучае, когато се махнеш оттук — рече Брадли. — Ще разбереш, че ти липсва напрежението.

Показа се Монтелупо — купчина сиви келяви постройки сред скалите.

— Е, пристигнахме — рече Брадли. — Романтично е по своему, нали?

Той намали скоростта, за да се полюбува на дивата природа, прикътала селото. Ето какво значи да си в естествената си среда, помисли си той: тези грамадни бели скали, кацнали сякаш нарочно една върху друга; тези подобни на ледници залежи от варовик, които по-далеч приличаха на снежни полета; тук-там някой бор, причудливо огънат от вятъра; в подножието ждрело, в което се хвърля водопад; идиличният овчар на хълма, който при даден знак сигурно изкопава оръжието и тръгва с бандата на Месина. С една дума, мястото все още пазеше изящния си езически чар и Брадли хареса всичко наоколо.

От главния път към селото се виеше тесен неравен черен път, по който те изминаха няколкостотин метра, и спряха под сянката на една смокиня. Марко отиде да се срещне с бандитите. Недалеч от мястото, където спряха, в някакъв обор без прозорци, чиято врата беше отворена, се тъмнееха силуети на хора и кози. Една пършива магарица вдигна опашка и пусна към тях жълта струя. Навсякъде наоколо по изполющените клонки цъкаха насекоми.

— Не мога да разбера защо няколко хиляди войници и полицаи търсят из целия остров този приятел — каза Локатели, — когато той си седи в родното село.

— При това си живее не лошо — добави Брадли. — Четиринадесет карабинери загинаха при засади миналата седмица, а главният полицейски инспектор — как му беше името? — се качва тук да пийне бутилка вино с него.

— Какво значи това тогава? — попита Локатели.

— Нужен им е.

— Ако вземеш да напишеш това в книга, никой няма да ти повярва.

— Няма да публикуват такава книга.

— На двайсет-трийсет метра от нас се крие тайфа бандити. Най-опасните в историята.

— Въпреки това тук си в пълна безопасност, колкото и на „Деветдесет и трета“ улица в Ню Йорк. Дори повече.

— Не би трябвало да е така — рече Локатели. — Всичко това би могло да се избегне.

Голяма лъскава конска муха влетя с бръмчене в колата. Локатели, я пропъди и бързо вдигна стъклото.

— Какво би могло да се избегне?

— Цялата тази бъркотия. Ако бяхме готови за игра с Мусолини, нямаше да възникне нито един от тези проблеми.

— Зная — каза Брадли. — Неведнъж си ми повтарял това. Но не бяхме. Там е бедата, не бяхме.

Марко отиде в селската кръчма, където го очакваше негова милост Санто Флорес. Той беше „почтеният мъж“, който властваше над голям, но без определени граници район североизточно от Палермо. Попрехвърлил шестдесетте дебелак с прошарена коса, обезсилен от огромната си маса и слабите дробове, той можеше да се придвижва само с помощта на двамата си телохранители, които го подкрепяха отстрани и кажи-речи го тътреха. Шествието се запъти бавно към щаба на Атилио Месина на една уличка в края на селото: двамата телохранители влачеха по калдъръма сумтящия и задъхващ се от астма Санто Флорес, следвани на почтително разстояние от Марко. Улицата беше безлюдна, капаците на всички прозорци — затворени. Минаха през площадчето, където по нареждане на Месина бяха екзекутирани публично полицейски доносници и хора, обвинени в потискане на бедните, и свърнаха в тясната уличка към дома на майката на бандита, където той живееше, когато не действаше в планините.

Тук Санто Флорес, който беше получил кавалерска титла от краля на Италия и беше близък приятел на няколко херцози, беше набутан безцеремонно заедно с охраната му в някакво предверийце, а Марко го въведоха при Атилио Месина. Знаменитият бандит го изненада в известен смисъл. Трудно беше да се повярва, че този натруфен със зелена копринена риза младеж с къси пръсти и зализана коса е могъл да извърши толкова много убийства. Той влезе в стаята като актьор и в претъпканото със селска покъщнина помещение замириса на одеколон. През войната се беше изявил като изтъкнат партизански командир, беше сразявал всички изпратени срещу него войски, което му беше създало ореол на съвременен Робин Худ за радост на певците на балади. Англичаните, а после и американците го снабдяваха с оръжие в налудничавите си надежди, че някак си ще съумеят да откъснат Сицилия от Италия, като създадат самостоятелен марионетен режим — нещо като колония или дори американски щат — начело с Месина. Този сапунен мехур вече се беше пукнал, съюзниците искаха да го заличат от паметта си, а за хората от тайното братство, които сега държаха властта в ръцете си, Месина беше само един досадник. Бяха решили да го ликвидират, но му бе отредено да изпълни една последна задача, преди да мине в забвение.

Марко връчи на Месина писмото от дон К., в което на бандата нареждаха да се хвърли срещу комунистите в Коло. В замяна човекът, който тъй или инак се разпореждаше със съдбините на всички сицилианци, гарантираше на бандитите, че ще им бъде разрешено да емигрират в Бразилия.

Без да каже нито дума, Месина разкъса плика и извади писмото. Четеше го бавно, мърдайки устни беззвучно, както правят всички полуграмотни селяни. На лицето му се изписваха последователно мислите, които го вълнуваха: начумереното съмнение в началото отстъпи място в края на самодоволна усмивка. Марко констатира с презрение тази неспособност да се крият чувствата; впрочем какво друго можеше да се очаква от един бандит.

Месина отиде до вратата и извика; миг по-късно в стаята влезе Анибале Сарди, негов братовчед и заместник-командир на бандата. С огромните си черни, доближени очи, с лицето си на невестулка и с американската си офицерска униформа, комично съчетана с лъснати черни ботуши, Сарди направи още по-лошо впечатление на Марко. Всъщност взаимната неприязън между бандитите и хората от Почтеното братство беше нещо традиционно. „Почтените“ презираха бандитите заради тяхната недисциплинираност, разгорещеност и липса на определена цел, а бандитите на свой ред презираха онези, на които според тях не достигаше мъжество и които постигаха целите си с непочтени средства. Много често, когато в трудни времена бандитите — наети да охраняват собствеността на едрите земевладелци — превишаваха пълномощията си и се налагаше да бъдат ликвидирани, техни палачи ставаха „почтените“.

Месина и Сарди отидоха до картата, забодена с карфици на стената в един ъгъл на стаята. Месина намери Коло, показа го на братовчеда си и двамата поведоха тих разговор. Междувременно оставиха Марко да чака прав. Оказаният му хладен прием беше оскърбителен: по местния обичай трябваше да го поканят да седне, да изпие чаша вино и да му предложат втори стол, на който да остави шапката си независимо дали носи шапка или не.

Друго Марко не беше и очаквал. Бандитите на Месина бяха дръзнали да оскърбяват и заплашват дори хора с ранга и престижа на Санто Флорес и „почтените“ преглъщаха обидите, без да проявят с нищо гнева си, само регистрираха лица, имена, време и място и ги влагаха в архива на неумолимата си памет. За Марко това посрещане послужи само за тренировка на волята. То му даде възможност да упражнява изкуството на безразличието. Безразличието е бронята на „почтените“, които се стремят да развият у себе си безстрастие, граничещо със себеотрицанието, и така се подготвят за хладнокръвни и резултатни действия. Той стоеше и наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете на сакото си, и си налагаше да не изпитва каквото и да било към онези, чиито нареждания току-що беше предал.

След няколко минути го отправиха без нито дума, само с едно кимване на главата, сякаш отпъждаха досаден просяк. Навън Санто Флорес се беше пльоснал на един стол, а до него стояха навъсените му телохранители. Преди двадесет години Санто Флорес също би останал невъзмутим пред оскърблението, но с постепенното отслабване на физиката и нервите, беше загубил малко и от самоконтрола си и сега се тресеше с почервеняло от яд лице.

4

В навечерието на 1 май всички участници в драмата, която щеше да се разиграе на другия ден, заемаха местата си. Мрачни и притеснени от наперените си нови униформи, бандитите бъхтеха през планините към мястото, където щяха да устроят засадата. Те вече бяха убедени, че някъде отпред ги чака гибел и че краят им наближава. Наетите да помагат в операцията овчари, които трябваше да носят тежките оръжия, вършеха това с нежелание и неприязън, а някои от тях дори трябваше да бъдат изкарани от домовете им под дулото на пистолета. Малко преди бандата да тръгне на поход, Месина разбра, че Сарди се е уговорил с един белодробен специалист от Палермо, който се съгласил при необходимост да му даде алиби, като потвърди, че на 1 май Сарди е бил на изследване в неговата клиника.

Хиляда или повече селяни от шест села в района се бяха стекли в градчето Миера в подножието на планинския проход Коло, където идния ден щеше да се състои политическият митинг. Те бяха заели хановете и всички свободни стаи в частните домове, а онези, за които не стигнаха места, вече се бяха разположили удобно, и в добро настроение по улиците. Митингът се очертаваше като най-внушителната публична изява от този род в Западна Сицилия още от дните преди фашистката диктатура, но много хора бяха дошли заради скотовъдната изложба и зрелищата, а не толкова от интерес към политиката. Когато Брадли, Локатели и Марко пристигнаха в градчето със стария раздрънкан фиат, вече беше паднала безлунна, дъхаща на трева нощ. Известно време Локатели се дърпаше и не искаше да участвува в експедицията, но накрая, след като Брадли се съгласи на сериозни изменения в плана, той реши да отиде с тях. След като видя, че не подействува нито един от доводите му в полза на така наречената от него „икономия на терора“, Брадли се съгласи с предложенията на сънародника си, тъй като не искаше и да помисли да действува сам. Беше решено да не убиват Кремона и секретарите на провинциалните партийни организации, а да ги отвлекат и да ги отстранят от политическата сцена, докато минат изборите.

Но той отхвърли и опасенията на Локатели от връзките им с дон К.

— Не виждам защо изобщо трябва да участвува този човек — каза Локатели. — Можеш ли да ми обясниш защо той трябва да ни помага?

— Той ни е длъжник — отговори Брадли. — А и за него е изгодно, ако сме заедно в тази работа.

— Защо?

— Защо ли? Ами защото се прикриваме едни друг.

— Никак не ми се ще да прикривам този човек.

Запазили им бяха стаи в местната locanda3. Брадли и Локатели излязоха да се поразходят, а Марко отиде на среща с пратеник на бандитите. Гледаха след него, докато той изчезна в празничната тълпа, изпълнила осветяваната от ракети улица.

— Мислил ли си някога за предчувствието? — попита Брадли.

— Май не съм.

— Понякога се чудя. Ясно като в мъгла — рече Брадли. — Този младеж предизвиква у мен странно усещане — нещо, което не мога да обясня. Струва ми се, че той е способен на големи дела, които далеч надхвърлят сегашната операция. Имам планове за него.

— Няма никакъв морал — отбеляза Локатели.

— Напротив, моралът му е много строг. Само че се различава от нашия.

— Водил съм интересни разговори с него — каза Локатели. — Интересува го само едно — семейството му. За него не съществува нищо друго, в това число ти и аз. Ето какво трябва да помниш за него.

— Не бих казал такова нещо.

— Това е типичен сицилиански манталитет. Мислят само за своите. Не ги е грижа за никого извън семейството.

— Може да се окаже много полезен за нас… Нямам предвид само сегашната операция — каза Брадли. — Струва си да имаш под ръка такъв момък.

Марко се срещна със своя човек в една пивница в покрайнините на града. Онзи биеше на очи с бялата си градска мушама с ватирани рамене и се перчеше с часовника си с датник и с двата тежки златни пръстена. Този деветнадесетгодишен розоволик син на фермер на име Кучинели беше най-добродушният и същевременно най-жестокият от бандитите: в актива си имаше осемнадесет убийства. Марко го измъкна от пивницата на улицата, където Кучинели огласи нощта с безсмисления си смях. Месина беше избрал именно него за тази задача, защото знаеше, че ако карабинерите го сгащят, Кучинели никога няма да им се даде жив и да им позволи чрез изтезания да измъкнат от него плановете за засадата. Кучинели съобщи на Марко, че бандитите са заели вече позиции в планините над откритата местност, където щеше да се състои митингът, и че те ще нападнат точно в девет сутринта. На свой ред Марко го уведоми, че сега има други нареждания и Кремона и приятелите му трябва да бъдат заловени живи. Кучинели се разкиска в знак на съгласие, прегърна Марко на раздяла и му подари две американски пури, които Марко прие учтиво, но ги захвърли, щом Кучинели изчезна от погледа му.

Марко после намина при друг бандит, който иначе — когато имаше достатъчно работа — работеше като сарач да изхрани семейството си; даде му плик с двадесет хиляди лири, нареди му да вземе двама приятели и да отиде в село Фермагоста, на десет мили източно от Миера, където призори на другия ден да нападнат с халосни гранати полицейския участък и да удължат нападението колкото се може повече. Въпреки дадените от високо място нареждания от района да бъдат изведени частите за обществена сигурност, за да се гарантира на бандитите пълна свобода на действие, някой беше оплескал работите и тридесет и двама души от отряда за борба с бандитите бяха останали в Миера, та по този начин Марко се надяваше да ги извади оттам.

Брадли и Локатели сновяха между отделните групи и разглеждаха семействата, наклякали като вещици от всякакъв чешит около казаните, в които се вареше шкембе за вечеря; детската публика в кукления театър, която кръвожадно приветстваше избиването на сарацините от кръстоносците; тълпата, привлечена от певеца на балади, който обещаваше — въпреки забраната на полицията — да възпее подвизите на Атилио Месина.

Локатели се задръгна отчаяно по брадата и по шията, които го сърбяха от нерви. Откакто Марко ги напусна, той се чувствуваше съвсем беззащитен и изоставен на произвола на съдбата.

— Как смяташ, къде е Ричоне? — попита той Брадли.

— Спомена нещо, че търси някакъв приятел. Вероятно това е предлог да се измъкне от нас.

— Днес май е по-кротък от други път.

— Ти си по-вещ от мен в настроенията.

— Тази история май му действува на нервите.

— Няма такова нещо у Марко. Той е костелив орех. Може би е станало нещо в семейството. Жена му нещо не е в ред. Не ме посвети в подробности.

— Чудно как изобщо е отворил дума за това.

— Нямаше друг избор. Тя не се доверява на техния лекар и ходи при акушерка. Той се бои да не я инфектират.

— Нещо опасно ли е?

— Изглежда. Ако говорим за селските акушерки, тази страна е, кажи-речи, като Африка. Спират вагиналните кръвотечения с варени билки, които натъпкват вътре. Сапунът и водата са табу.

— Какво го накара да се обърне към теб?

— Искаше да знае имаме ли гинеколози в армията.

— Имаме ли?

— Има по един във всяка военна болница, вероятно заради медсестрите. Във всеки случай уредих да я приемат, щом се върнем.

— Утре, надявам се — рече Локатели.

— Разбира се, утре. Не се тревожи, Джон, тази работа няма да отнеме повече от два часа.

Локатели пак се почеса по шията. Едно дете, побягнало от разхвърчалите се от огъня искри, се блъсна в краката му и нададе вой; Локатели напразно прерови джобовете си за парче шоколад, с което да го успокои.

— Все още не ме свърта от тази история, Роналд.

— Зная, Джон. Така си устроен. Трябва да престанеш да се тревожиш и да разбереш, че на този етап вече не можем да направим друго.

— Според мен ние поехме един много опасен и в крайна сметка безчовечен път. Погледни само това гъмжило от деца.

— Няма нищо страшно. Никой няма да пострада.

— И няма да стрелят с минохвъргачки. Уверен ли си в това?

— Напълно.

— Защото няма точен минохвъргачен огън… поне аз не съм видял такова нещо.

— Минохвъргачки няма да има — увери го Брадли. — Идеята, както се разбрахме, е да се дадат няколко изстрела във въздуха, тълпата да се разбяга и бандитите да се втурнат и да хванат червените. Това е определено за девет сутринта. По същото време ще има надбягвания с мулета и парад с каруци, а децата ще гледат точно това. Мястото е два пъти по-голямо от футболно игрище. Всички атракции и сергиите с лакомства са в единия край, а политическият митинг е на другия. Хората, които се забавляват на панаирната площ, няма дори да разберат какво става. Доволен ли си?

— Не, не съм — отвърна Локатели, — защото в такива случаи обикновено нещо се изпортва. Виждал съм твърде много типично военни бъркотии. Ще съм доволен, когато всичко свърши.

— Няма да има никаква бъркотия, защото главата, разработила плана, просто не е военна. Десет минути — толкова ни трябват за тази малка операция, а после всички се връщаме у дома.

— Дано е така — каза Локатели. — Дано!

Спаха зле през тази нощ на смехове, груби шеги и музика на латерна, които отекваха из глухите улици. На закуска Локатели опита попарата от хляб в козя суроватка и я заряза.

— Виждал ли си Марко? — попита той.

— На покрива е с бинокъла — отговори Брадли, който въпреки всичко, което предстоеше, се чувствуваше чудесно.

— Как мислиш, закъде се разбърза толкова полицията?

— Мога да ти кажа: към Фермагоста. Нападнали са казармата на карабинерите рано тази сутрин.

— Далеч ли е оттук?

— Не, но няма да се пречкат тук поне до обяд. Ще трябва да се изкачат дотам пеша, за да не попаднат на засада.

— Съвпадение?

— Едва ли — каза Брадли. Той си позволи една многозначителна самодоволна усмивка, после бързо огледа малката гола стая, подредена бедно, но с вкус. Двама селяни в дебели празнични дрехи и с шапки ядяха мълчаливо кукурузената си каша в далечния ъгъл. Над дарение от восъчна хризантема една мадона, притиснала до гърдите си типичен за местните бордеи младенец с маймунско личице, гледаше безучастно пред себе си. — Всичко ще мине добре — каза той. — Политиканите тръгнаха с оркестъра преди половин час, а на площада чакат да бъдат строени още пет-шестстотин души.

— Митингът е по-голям, отколкото си мислех — рече Локатели и вдигна ръка към гърлото, докъдето вече се беше разнесъл нервният обрив.

— Марко смята, че от Миера ще се съберат около хиляда души. Предполага се, че от другата страна ще дойдат два пъти повече.

— Три хиляди. Как ли ще ги сместят?

— Ще бъдат попритеснени — каза — Брадли.

— Много народ. Нещо положително ще се обърка.

— Няма. Защо да се обърка?

— Ще има стрелба. Ти сам каза, че идеята е да се обърне тълпата в бягство. Ще изпотъпчат децата. В паниката мнозина ще бъдат смазани.

— Да се надяваме, че това няма да стане — каза Брадли.

— Надявай се ти. Но това не е достатъчно.

— Всичко става. Трябва да сме готови да приемем, че ще има няколко пострадали. Но какво са те в сравнение с огромната изгода, която сигурно ще дойде в резултат от тази малка превантивна операция. Нацистите обръщаха в паническо бягство тълпите по пътищата на Франция. Идеята беше добра, защото така не се стигна до сражения. Хората трябва да бъдат сплашени, за да се отдръпнат от червените. Акцията може фактически да прекрати гражданските конфликти на този остров за цяло десетилетие.

— Терорът не дава желания резултат — каза Локатели.

— За съжаление, дава.

— Трябва да убеждаваме хората, а не да ги тероризираме. Ако тази работа се превърне в клане, ще стане сто пъти по-лошо.

— Няколко души с изпочупени кокали — това още не е клане — рече Брадли. — Хайде да не губим чувството си за перспектива.

Последната латерна в шествието се изтърколи покрай тях в магарешката каручка и от нея се разнесе старата популярна песен „Mamma sono tanto felice“. Локатели усети как сълзите напират в очите му. Макар да гледаше с презрение и недоверие на сицилианците, той се разчувства.

— Има ли друг такъв народ? През всичките години у тези хора не изчезна желанието да пеят серенади на майките си.

— Те гласуваха единодушно за червените при първия тур миналия месец — каза Брадли.

Той остави лъжицата на масата и се усмихна помирително на Локатели. Някога този човек предизвикваш възхищение у Брадли, когато беше в състояние да се надсмива над всички предписания и да поема всякакви рискове. Но с течение на годините заедно с физическите сили го напусна и мъжеството. Сега той винаги разглеждаше всеки проблем от двете му страни. Със секването на жизнените му сили го обземаше гибелно състрадание, което едва прикриваше слабостта и нервното изтощение. Би било много по-разумно, ако не бяха го включили в тази операция. На следващата среща с генерала Брадли възнамеряваше да засегне колкото се може по-деликатно въпроса за подмяната… „за предпочитане с някого, който гледа на нещата по-простичко. По-силна личност. Може би дори, ако позволите, с нотка на цинизъм в характера?“ Хрумна му един цитат от Лорка (генералът веднъж беше доверил, че е във възторг от него): „… човек с окаменели устни.“

— Нали не се каниш да се измъкнеш сега, Джон? — попита той тихо. — Не се каниш да излезеш от играта и да ме оставиш да се оправям сам?

След час градчето опустя. Ослушвайки се през прозореца за глухото потракване на каручките с латерните, Локатели чу само цвъртенето на врабците. Покритите с оръждавели храсталаци планини се издигаха около Миера, но дори през бинокъла на Брадли по склоновете им не се забелязваше никакво движение.

Марко пристигна с колата и Локатели пръв слезе при него.

— Нещо си притихнал. Perché stai zitto? Тревожи ли те нещо?

— Нищо, мистър Локатели.

— Смяташ ли, че всичко е наред?

— Всичко.

— Там ли са всички?

— Повечето. Митингът вече започна.

— А нашите приятели?

— Готови са за действия. Говорих снощи с един техен човек.

— Може ли да се разчита на тях?

По гладкото безизразно лице на младоженеца пробягна ехидна усмивка.

— Те са бедни, глупави хора, мистър Локатели, но са длъжни да изпълнят заповедите.

Брадли слезе с тропот по стълбите. Очите му блестяха, лицето беше изопнато от възбуда. Радостно предчувствие го караше да се вълнува, изпълваше го с убеждението, че сега е пред върха на своята кариера. Той се ухили на Локатели, прегърна Марко и го потупа леко по гърба.

— Колко време ще ни е необходимо да стигнем там, Марко?

— Десет минути. Може и по-малко, ако пътят е свободен.

— О, чудесно! По-добре няколко минути по-рано, вместо да закъснеем за представлението.

Качиха се във фиата, Брадли на волана, и потеглиха. След пет мили по лъкатушещия и разбит черен път наближиха прохода. Наложи се да намалят скоростта: няколко изостанали семейства, които се придвижваха с овцете и магаретата, бяха блокирали пътя. В такъв ден селяните махаха с ръка на непознатите, а понякога протягаха към тях бутилки с вино. Марко се наведе и дръпна Брадли за ръкава.

— Ако спрете, оттук се вижда всичко.

Брадли изтегли колата от пътя, форсира я по една височинка и изключи двигателя. Излязоха от колата, изкатериха се по склона и се огледаха. На две мили от тях планината Пицута, където чакаше в засада основното ядро на бандитите, беше забила причудливия си връх в небето; отвъд платото тънеше в мараня, подобен на стъпаловидна пирамида, връх Кумета, където извиканите на помощ овчари под дулата на бандитските пушки чакаха да ударят в тил тълпата селяни. Коло се гушеше между двете планини сред огромни валуни, разхвърляни там от предисторически катаклизми.

— Лунен пейзаж — рече Брадли и разпери широко ръце от удивление и възторг пред открилата се гледка. Тя се отпечата в ретината на очите му малко разфокусирана, с призрачни контури в цветовете на дъгата и с мрачния скален масив, увенчан с някаква неестествена светлина. Вятърът свистеше тихичко между острите като бръснач хребети, както свистят в небето черните бързолети. На няколкостотин метра от тях група селяни беше открила пряк път до целта надолу по склона; от такова разстояние те изглеждаха странно разкривени, сякаш слезли от картините на Брьогел. Трудно можеше да се различи нещо от човешкия мравуняк в Коло поради разстоянието.

— Ще трябва да се доближим.

— Искате да влезем в Коло, така ли, мистър Брадли? — попита Марко предпазливо.

— Защо не? Оттук не се вижда нищо.

— Може би няма да намерим безопасно място за паркиране.

— Защо да не си опитаме късмета?

Качиха се отново в колата и продължиха; в подножието на Пицута влязоха в Коло, където вмъкнаха колата сред невъзможното гъмжило от селски каруци, и започнаха да си пробиват път пеша през шумната оживена тълпа. Шумното празнично веселие беше преобразило до неузнаваемост кротките сицилианци. Възрастните се мъчеха да надвикат детските пискуни и свирки, латерните свиреха, а панаирджийските кресльовци рекламираха хазартните игри и показа на разни изроди. Млади селяни се надбягваха с мулета, преструвайки се, че не могат да ги обуздаят. От тълпата се носеше мирис на кожи, кравешка пот, въжени подметки и дърва за огрев. Брадли забеляза много майки кърмачки. Интересно, помисли си той, дали има някакъв политически смисъл във факта, че повечето от момчетата носеха червени книжни шапки.

Започнаха да търсят митинга и видяха, че хората са се събрали около огромен камък, от който ораторът говореше пред тълпата. Кремона беше започнал речта си. Той беше партизанин, герой от три схватки с немските войски в района на Удине; там беше загубил до китката ръката си, беше попаднал в плен и беше изтезаван от Гестапо в казармите в Палманова, откъдето беше избягал и поел отново командването на бригадата „Гарибалди“. С осем от привържениците си той стоеше под червеното знаме, пъхнал протезата в джоба на куртката и жестикулирайки непрекъснато със здравата си ръка, сякаш се мъчеше да отпъди досаден комар, както се стори на Локатели. Поради разстоянието беше невъзможно да се долови какво говореше героят с тънкия си пронизителен глас. В очакване на операцията нервите на Локатели отново му изневериха: техният бунт се изрази в спазми в стомаха. Той се изпърдя предпазливо, опасявайки се, че газовете могат да бъдат последвани от диария.

Вече беше девет и четвърт, нападението закъсняваше с петнадесет минути. Брадли често поглеждаше часовника си, тревожейки се, че всеки момент Кремона може да завърши речта си, да слезе от трибуната и да изчезне.

— Какво бави нещата? — попита той шепнешком Марко.

— Според мен не са разчели колко време им трябва да се спуснат от планината.

— Къде според теб са сега нашите приятели?

— Може би са вече в тълпата и си пробиват път към оратора.

— Работата е там, че той всеки момент може да свърши речта си. Какво ще стане тогава?

— Той ще говори най-малко още час. Тези речи са много дълги. Тепърва разправя за приключенията си през войната. Това винаги продължава половин час.

Локатели не можеше да чуе разговора им. Брадли дари Марко с изпитаната си макиавелска усмивка.

— Ясно ли им е, че ако не могат да го заловят, трябва да го отстранят по какъвто и да е начин?

— Ясно им е.

В този миг Марко само гореше от нетърпение операцията веднъж да завърши; иначе му беше все едно — разбира се, при условие че нейният изход удовлетвори началниците му. В ума му беше само Тереза. Предишната нощ тя отново се беше оплакала от болки. Сега той си я представяше в леглото в мрачната вътрешна стая; твърде свенлива, за да повика на помощ съседките, а болките започват да се повтарят и да стават по-остри; без помощта на акушерката, която Марко докарваше с колата; пищейки от болка и страх, докато водата изтича и кървавият зародиш излиза от утробата й. Тези видения бяха последвани ни от други: неудържим кръвоизлив, сепсис и разложение.

Когато Брадли заговори отново, той сякаш даде израз на собствените опасения на Марко:

— Да се надяваме, че не е станало нищо лошо.

— Дано е така, мистър Брадли.

— Чухте ли? — обади се Локатели.

— Какво? — попита Брадли.

— Този пукот. Като че ли е изстрел. Брадли се ослуша.

— Фойерверк — каза той. — Ракети. На тези празници винаги правят фойерверки.

Както хората от Почтеното братство властваха над бандитите и ги използваха, така и те на свой ред използваха и потискаха злочестите овчари в своя район, много от които в трудни времена бяха готови сами да го ударят на разбойничество, но, общо взето, предпочитаха да бъдат оставени на мира и да си гледат животните. Готвейки се за операцията в Коло, бандитите завербуваха насилствено петдесет и трима овчари. Трима избягаха по пътя — единият от тях раниха, но той успя да изпълзи извън обсега на бандитския огън. Макар че на всеки овчар дадоха по една лека карабина, шестимата бандити, които отговаряха за тях, им нямаха доверие и сами носеха патроните. Те носеха и един радиопредавател, с който щеше да работи един от бандитите и с чиято помощ щяха да поддържат връзка с основния отряд. Овчарите и техните пазачи заеха преди здрач позиции по склоновете на пирамидалната планина Кумета. Според плана на другата сутрин по радиосигнал от Месина те трябваше да се спуснат от планината, да заобиколят в тил празнуващата тълпа и да заловят — или при необходимост да убият — онези политически личности, които се опитат да избягат, когато Месина нанесе главния удар. За да няма нови бягства на овчари, бандитите, които и без това бяха изнурени от дългия преход през планините, трябваше да ги пазят и цяла нощ.

Слухът, че ги водят в капан и че техните командири се канят да ги оставят на произвола на съдбата, беше разстроил дисциплината сред бандитите. Те чувстваха, че няма да се оправят без численото превъзходство на овчарите, но не можеха да рискуват да им раздадат патроните преди часа на нападението. След безсънната нощ нервите взеха да им играят номера: макар и лишени от въображение, тези хора започнаха да мислят за знамения и поличби и да вземат пасящите овце за човешки фигури, дебнещи сред скалите. Установената сутринта радиовръзка с Месина, който се намираше на Пицута, внесе известно успокоение, но по-късно, когато до началото на операцията оставаха броени минути, едно непредвидено обстоятелство обърка всичко. Двама младежи от Миера, които търсеха уединено място за срещата си с някаква странстваща проститутка, се натъкнаха на скривалището на бандитите. И тримата бяха хванати и вързани. Оказа се, че едно от момчетата е братовчед на радиста, и бандитът научи от него, че чичо му и леля му са сред тълпата в Коло. Убеден, че клането е неизбежно, радистът изведнъж свърна зад една скала и побягна. Двама от другарите му го подгониха, а петима овчари, възползвайки се от суматохата, също побягнаха. Започна престрелка между бандитите и дезертьорите, но никой не беше ранен. С излизането на радиопредавателя от строя връзката между двата бандитски отряда беше прекъсната.

Мълчанието в ефира хвърли в пълно отчаяние бандитите на Пицута и скоро те бяха сковани от нерешителност. Тези необразовани хора бяха запазили вродената си схватливост и изтънчените си животински сетива и така надушваха близостта на смъртта, сякаш тя издаваше мирис. Между отделните групи по склоновете на Пицута все едно по телепатичен път запълзяха слухове. Всички започнаха да мислят, че полицията и карабинерите са решили да забравят прословутите си традиционни разногласия и да се обединят, за да ги унищожат. Някои твърдяха, че са чули стрелба в района на Кумета, и като най-правдоподобно се наложи обяснението, че това е внезапно нападение от страна на временно обединилите се сили за поддържане на реда.

Основният отряд на бандитите беше разделен на три групи, всяка от които беше получила по една картечница „Бреда“, и за всеки случай по една 78-милиметрова минохвъргачка, макар че използването им беше забранено. Малко след девет, когато напрежението беше достигнало своя връх и вече петнадесет минути нямаше връзка с Кумета, един пост на горния склон на Пицута съобщи, че откъм тила на бандитите напредва отряд от тридесетима души, които вече са на половин миля от тях. Около Месина се надигна вълна от паника и той сметна за необходимо да я спре, като извади пистолета си. Той не вярваше, че появата на тези неизвестни хора крие някаква опасност: по-вероятно бе това да са селяни, които отиват на митинга, а не цивилни полицаи, изпратени да нанесат предателски удар. Но време за изясняване нямаше, първоначалният план беше рухнал с мълчанието от Кумета и подготвеният с такава хитрост капан вече не съществуваше. Ако сега Месина наредеше на хората си да влязат в селото и да заловят Кремона и другите политически водачи, нямаше кой да пресече на червените пътя за бягство. Нямаше никакво време да се скалъпва нов план, а и Месина не беше уверен докога ще съумее да удържи бандата си. Не беше в характера на бандитите да изчакват, те се изявяваха най-добре в боя, Месина даде знак на картечарите да открият огън.

Джузепе Кремона, ръководителят на Сицилианската комунистическа партия, веднага разбра какво означава глухото тракане, което накара някои от неговите слушатели да затърсят с поглед ракети в небето. Беше преживял много сражения и засади и можеше да разпознае тежката картечница по бавното й равномерно тракане. Той закрещя предупредително и размаха ръце като голяма птица, която се готвеше да литне, но макар че на отделни места, където куршумите попаднаха на плът и кости, тълпата се люшна, той не успя да накара всички да разберат какво става. Секретарите на осем провинциални партийни организации седяха тържествено на столовете зад Кремона и третият ред от картечницата на Месина повали четирима от тях на куп, от който зашуртя кръв. Единият се повдигна и се хвърли към Кремона да му покаже ръката си — три от пръстите висяха на парченца кожа; но когато Кремона се обръщаше да го прегърне и утеши, едни куршум се впи в гръкляна му. За миг Кремона остана прав, олюлявайки се и вдишвайки въздух през дупката в гърлото, сетне рухна възнак.

Както и Кремона, Брадли остана поразен от първоначалната мудна реакция на тълпата, от ръкомаханията и крясъците, предизвикани по-скоро от недоумение, отколкото от страх. Когато различиха далечния грак на картечниците сред врявата, която сами бяха вдигнали, и когато се затъркаляха първите окървавени жертви, първият порив на хората беше не да бягат, а да се скупчат като стадо. На картечарите на Месина отдалеч им се струваше, че тази плътна селска маса потръпва при досега на куршумите както потръпва кожата на коня, когато му досаждат насекоми. Скоро откриха огън всички картечници, а бандитите, въоръжени само с пушки, стреляха неистово, без да си дават труд да се прицелват. Под този огън тълпата се разпръсна; от нея се отдели една обзета от паника група, която още не беше схванала откъде се стреля, и хукна към Пицута да търси укритие. Това беше добре дошло за бандитите, които обезумяха съвсем и откриха огън с минохвъргачките. Стрелбата беше несръчна и напосоки, мините падаха ту сред тълпата, ту около нея някои не причиняваха никаква вреда, а други избиваха сума народ.

Страхът, помисли си Брадли, е заразително и опасно чувство, тигър, който трябва да бъде прикован и обезоръжен със силата на погледа. Безсмислено е да бягаш, да залягаш, дори мускул да трепва по лицето ти, когато мините свистят над главата ти. Към него се носеше човек в селска имитация на градски костюм; лицето му беше кървава маска, на която личеше само зейналата устна кухина. Зад човека обезумели мулета се вдигаха на задните си крака и едно от тях, галопирайки, изръси вързоп синкави черва от разпрания си корем. Деца, които не бяха потърсили закрила зад полите на майка си, бягаха като зайци и пред всяка избухнала отпред мина отскачаха назад, сякаш да избягнат ловджийска мрежа.

Локатели също беше обзет от животински страх, но критичният момент му възвърна предишното ледено спокойствие. Той се стегна вътрешно, не му оставаше нищо друго, освен да се държи. Без нужда стисна окуражаващо ръката на Марко, когато наблизо избухналата мина продъни тъпанчетата му и вдигна фонтан от разбита на прах скална маса. Наоколо бръмчаха рикоширащи куршуми, а мините сякаш сдъвкваха скалите и плюеха парчета обсидиан, остри като бръснач. Той избърса кристалния прах от лицето си и зачака момента, когато ще може да се даде помощ, да се потърси безопасно място за осакатените деца, да се успокои обезумялата тълпа и да се преброят жертвите.

Вдъхнал кордитен дим и варовиков прах, Брадли вдигна по навик ръка към устата си да заглуши кашлицата и видя нещо като червен плужек, залепнал на опакото й. Преди да го тръсне с погнуса от ръката си, за миг си помисли, че това може да е късче от устна. Наблизо избухна мина и във въздуха се разхвърчаха някакви парцали и късове — сигурно беше пряко попадение. Един странен пример на човешко поведение прекъсна хода на мислите му: някаква жена стенеше ужасена не толкова защото беше ранена, а защото кръвта беше съсипала празничната й рокля.

Неистовият шум вече беше затихнал и Брадли изведнъж се намери сам. Беше спокоен, но задъхан, сякаш току-що се беше изкачил бегом по стълби. Крясъците заглъхваха, някъде далеч пропукаха няколко изстрела. Селяните около него се раздвижиха като насън, изнурено. Някъде зад гърба му кисел старчески глас непрекъснато се оплакваше от някаква рана. Коло беше побрал цялата тази агония и страх в някакви си петнадесет минути.

В същото време сред кратката схватка с овчарите на Кумета бандитите побягнаха, като носеха един от другарите си, който беше смъртно ранен. На Пицута Месина беше дал заповед да се изтеглят, но една отдалечена група, с която той не можа да се свърже, продължаваше безцелно да обсипва с куршуми тълпата в усилията да поддържа духа си. Брадли изведнъж бе обзет от чувство за празнота, загуби всякакъв интерес към всичко. Нещо се беше изцедило от него, оставяйки само тъжна пустота — също като след близост със жена, помисли си той.

Марко отново изникна отнякъде и отупа праха от тъмния си костюм. Лицето му беше напълно безизразно.

— Нещо май я оплескахме, а? — каза Брадли.

— Прекалено много стрелба — отвърна Марко. — Кремона е мъртъв — добави той бързо, чувствайки инстинктивно, че тази вест ще компенсира донякъде провала на първоначалния план.

Брадли се помъчи да постигне каменното лице на Марко.

— А онези, които бяха с него?

Марко беше готов с допустимия сега евфемизъм:

— Според мен те също са отстранени, мистър Брадли.

— Цялата тайфа? Не може да бъде! Месина сигурно е мръднал.

— Той винаги е бил луд — отбеляза Марко. — Но сега е и луд, и самотен. Сега той вече никъде няма приятели.

Интуицията му подсказваше, че Брадли не е недоволен от неочаквания развой на събитията. Марко изобщо не беше допускал, че Брадли е искал да бъдат изтълкувани буквално дадените от него в последната минута нареждания да бъде ограничен мащабът на бандитската операция. Бяха се разбрали помежду си, разменяйки си заговорнически погледи. „Не бяхме искали на съвестта ни да тежи клане — беше казал тогава Брадли и почти със същия тен, с който настояваше за предпазливост и умереност, беше добавил: — Но лично аз няма да се разстроя, ако на някои бъде даден малък урок.“

Изказаните под формата на намек становища на Брадли бяха съвпаднали с мненията на Марковите началници. Беше дошло време да се ликвидират бандитите, а на селяните много отдавна трябваше да бъде даден урок. Сам Марко чрез стария си приятел Таляфери беше предложил с един куршум да убият двата заека. Селяните сигурно никога нямаше да забравят клането, което им устроиха този ден, и скоро щяха да узнаят кой го е извършил. Бандитите изобщо не биха просъществували без тайната подкрепа на селяните: те им даваха храна и подслон, уведомяваха ги за местонахождението на войската и на полицията. Сега селяните ще се опълчат против бандитите и ще ги оставят в ръцете на хората от Почтеното братство, които бяха решили да ги ликвидират.

— Къде е Локатели? — попита Брадли.

— Върна се там да помага на ранените. — Да отидем да помогнем и ние — рече Брадли. — Трябва да направим, каквото можем, за тези хора.

5

Изнизаха се неусетно два безгрижни месеца. Марко продължи да работи в складовете на базата в Калтанисета, където отговаряше за договорите за доставки от населението. Благодарение на него останалата на острова малка група съюзнически войски беше снабдена с най-зрялото и най-сочното грозде и с най-отбраните домати на такива ниски цени, които подбиваха всички доставчици на едро в Палермо. Полковникът повиши заплатата му и му даде за лично ползване един джип. Марко се хранеше в офицерския стол, но се държеше все тъй коректно, не говореше, странеше от другите и не пиеше в бара. Като забеляза, че за редките отсъствия на Марко винаги има разрешение от щаба, полковникът заподозря, че Марко може да е нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед, и един ден го покани на обед в изискания ресторант „Ла Паломино“. Но Марко тактично отклони поканата.

В семейството му всичко вървеше добре въпреки трудните времена. Тревожните симптоми у Тереза бяха изчезнали, когато той се върна от Коло, и повече не се появиха. Една седмица те се пазиха, но сетне престанаха да се въздържат и подновиха буйствата в леглото. Въпреки че той непрекъснато се суетеше около нея и я тъпчеше с какво ли не — хомеопатични лекарства, шарлатански лекове, инжекции и прекалени дози витамини, — Тереза си беше здрава.

Марко изпращаше редовно пари на майка си и на по-големия си брат Паоло, който така и не се оправи напълно след войната и двегодишния престой в английския лагер за военнопленници. Сестра му Кристина, която през 1943 беше офейкала с един офицер от съюзническите армии, накрая беше открита в Катания, където изкарваше хляба като проститутка. Марко изпрати при нея един свещеник, който да я придума да се откаже от този живот, и й отпусна зестра от сто хиляди лири; тя се надяваше скоро да се омъжи за някакъв майстор от фабрика за пластмаси. Марко непрекъснато настояваше майка му и брат му да се преместят при него в Палермо, но както изглежда, те бяха доволни от живота в планинското село и му отказваха под разни предлози.

В средата на август полковникът от склада предаде на Марко бележка от Брадли, който го канеше на среща в Парко дела Фаворита. Отиде с известно нежелание, предчувстващ, че го чака неприятност. Брадли, когото той не беше виждал от май, му стисна ръката до болка, ощастливи го с актьорската си усмивка и два пъти му благодари, че е дошъл. Седнаха под палмите на разкошна стара скамейка от ковано желязо във викториански стил. Мина доста време, докато американецът стигна до същината на въпроса.

— И кога очаквате детето?

— След два месеца.

— Чудесно — рече Брадли. — Сигурно се вълнуваш много?

— И двамата се вълнуваме.

— У дома ли ще ражда?

— В болницата Санто Анджело.

— Това е най-добрата болница. Разправят, че е обзаведена с много съвременна техника. Ще я гледат добре.

— Запознаха ме с главния гинеколог — каза Марко.

— Чудесно. Друго си е да имаш връзки. Какви са плановете ти за близко бъдеще?

— Надяваме се да отидем на почивка, щом Тереза бъде в състояние да пътува. На езерата. Сирмионе.

— Там е хубаво. Особено в това време на годината. Ще се отървете от жегата. И Сирмионе ще ви хареса. Скромно, но приятно място. Зная го добре.

— Чува ли се нещо за мистър Локатели? — попита Марко.

— Не ми е писал — отвърна Брадли. — Както знаеш, той се върна в Щатите.

Лицето му, което на места носеше отпечатъка на удоволствията, характерни за наближаващия средна възраст човек, беше се изопнало, сякаш разчертано на квадрати и триъгълници от енергичната ръка, на художник кубист. Той се озърна бързо и предпазливо по навик, но мястото беше спокойно и едва ли някой би могъл да им досажда. На двайсетина метра от тях стар градински пазач събираше на бастун с шип твърдите, опадали през лятото листа на някакво екзотично дърво, и сумтеше от удоволствие при набучването на всяко листо. По-нататък някаква бавачка, натъкмена с одежди от края на века — с дантелена шапчица, колосани маншети и памучни ръкавици, наблюдаваше изпод слънчобрана си две деца.

— Имаме голям проблем, Марко — рече Брадли. — Историята в Коло се обърна срещу нас.

— Не ви разбирам, мистър Брадли.

— Някой се е раздрънкал пред един смахнат сенатор у нас и му е представил доклад с всички подробности. И, между другото, точния брой на пострадалите.

— Макар че тези сведения изобщо не бяха публикувани тук?

— Да. Нещо повече, назовани са, изглежда, имената на всички участници и най-вече моето.

— Имате ли представа кой би могъл да предаде тези сведения?

— Да, но това е само подозрение, тъй че не искам да говоря повече по въпроса. Вероятно се досещаш кого имам предвид?

— Само петима души знаеха всички факти около Коло, мистър Брадли. В това число и мистър Локатели. Мистър Локатели май беше много разстроен от станалото.

— Да, така е. А и беше започнал да пие твърде много. Казах, че не желая да говоря повече за това, да спрем дотук. Бедата е там, че може да се вдигне адски шум. Засега вестниците още не знаят нищо, но ако тази работа се разчуе, ще я използват като оръжие при изборите. Противниците на президента няма да се спрат пред нищо, за да дискредитират правителството. Не е изключено да изпратят тук комисия от Конгреса.

— С каква цел?

— Да съберат факти и да разпитат свидетели.

— В Сицилия е невъзможно да се намерят свидетели.

— Да, разбира се, това все пак е нещо. — Лицето на Брадли се разтегна като ластик в признателна усмивка, сетне изведнъж се сви. — Какво стана с онези бандити, които организираха тази работа? Защо те още шарят насам-натам? — Ако някое заинтересувано лице успее да се добере до тях сега, ще имаме големи неприятности.

Полюлявайки се във въздуха, край тях мина кафяво листо на път към земята, където, застанал нащрек като дуелист с острия си бастун, го чакаше старият пазач. Зад него бавачката от миналия век дремеше, присвита свенливо.

— Станаха някои неизбежни задръжки — отговори Марко. В разговорната му реч все повече се чувствуваше влиянието на многобройните писма, които той диктуваше при работата си в склада. — Но смятаме, че въпросът ще бъде разрешен в близките дни — добави той.

— Радвам се да чуя това. Напоследък във вестниците почти не пишат за тях. Трудно е човек да разбере какво се мъти.

— Водачите, Месина и Сарди, са изолирани от техните хора — обясни Марко. — А без ръководство останалите са като тяло без глава. Могат да бъдат ликвидирани всеки момент.

— Виж, това е добре — рече Брадли. — А самите Месина и Сарди? Лесно ли ще бъде да ги довършим, както май си мислиш?

— Смятаме, че няма да има никакви затруднения. Сарди е готов да предаде Месина, когато му дойде времето.

— Да го предаде на кого?

— На полицията.

— Но нали полицията винаги е подкрепяла Месина?

— Само полковниците и генералите, мистър Брадли. Обикновените полицаи го ненавиждат. Той е избил твърде много от тях.

— Прощавай, Марко, не знаех как стоят нещата. Живея между вас вече толкова години, но все още съм пеленаче, когато опре до такива работи. Значи големците смятат, че е полезно да имат под ръка този човек, а дребните риби са на друго мнение. Впрочем, като става дума за ликвидирането на бандите, кой ще се заеме с тази мръсна работа? Хората от братството?

— Кой, мистър Брадли?

— Приятелите, ако предпочиташ. Теб те наричат приятел, нали?

— Старая се да бъда приятел на моите приятели.

— Я не го усуквай. Зарежи заобикалките — разсмя се Брадли. — Добре, така да бъде. Главното са твоите уверения, че каквото и да се случи, няма защо да губим съня си заради бандитите.

— Бъдете спокоен.

— В течение ли е дон К. на замисленото от теб окончателно разрешение на въпроса?

— Кой е този дон К., мистър Брадли?

— Дон Клаудио Вилалба. Нима изобщо не си чувал за него?

— Зная го по име, разбира се. Но нищо повече.

— Слушай, Марко, кой кого се мъчи да избудалка? Ще те смая ли, ако ти кажа, че поддържаме връзка с дон К. още отпреди нахлуването? Ще те изненада ли това, Марко?

Очите на Марко гледаха Брадли с такава безизразност, с каквато гледаха на богомолците огромните мозаечни липа на светците от стените на катедралата в Монреале. Тази подчертана безизразност на погледа и равнодушието на лицето минават пред сицилианците за невъзмутимост, която е много на почит, но това е всъщност чисто източна и отрицателна черта, нямаше нищо общо със западното разбиране за невъзмутимост. Брадли понякога подозираше, че зад това се крие дори умението да престанеш да мислиш.

За миг той се ядоса. „Тоя знае, че на мен ми е известно, тогава какъв смисъл има всичко това? Защо не бъде поне малко откровен с мене?“

— Нима не ти идва наум — попита той, — че цялата тази тайнственост може да иде много далеч? Разбирам много добре, че такава е местната традиция, от която се възхищавам и която уважавам, но когато двама души като нас — нека бъдем реалисти! — преследват едни и същи цели, това може да доведе до объркване и да намали ефикасността. „Да му кажа ли? — помисли си той. — Защо пък не.“ — Знам кой е дон К., знаем кой си и ти. Известно ни е, ако щеш, и това, че дон К. те изпрати при нас, че се славиш като неговия най-буден момък. При това положение защо отсега нататък да не поразменяме някои сведения? Това ще облекчи живота ни.

Марко се усмихна, както правеше винаги, когато е смутен.

— Мистър Брадли, вие грешите много, уверявам ви. В нашата страна обичат да преувеличават. Твърде много хора говорят, каквото им хрумне. Всеки може да ви потвърди, че работя осем часа на ден в склада на базата. Не ми остава никакво време да се бъркам в работи, които не ме засягат. Може да се каже, че имам няколко връзки — приятели, ако щете, — но нищо повече. Мъча се да помогна, това е напълно естествено.

Брадли слушаше усмихнат обичайната димна завеса от думи и оправдания. Наследство от Изтока. Никога не ги заставяй да кажат просто „да“ или „не“, дори да се опиташ, ще бъде чиста загуба на време.

— Да, да, зная — рече той. — Добре, Марко. Нека бъде твоята.

Съвещанието, на което трябваше да бъдат обсъдени плановете на Марко за ликвидирането на бандитите — дон К. беше запознат с тези планове от Таляфери, — се състоя във вилата на архиепископа в Монреале. Присъстваха шефовете на единадесет фамилии от Почтеното братство, всеки от които, влизайки, се навеждаше да целуне пръстена на ръката на дон К. По това време дон К. беше на петдесет и няколко години, човек с грубовато, уморено лице и със замислени очи. Беше известен с немарливото си облекло, с навика си да ходи винаги по чехли, с грубия си език, с лъхащия от него лек мирис на краварник, с умението си да се прави на заспал посред някой отегчил го разговор и с хипнотичната си, както изглежда, власт над истинските господари на острова: принцовете, херцозите, бароните, самия архиепископ. За него имаше безброй легенди; според една от тях по време на съюзническия десант тон просто вдигнал телефона, помолил да го свържат с немския фелдмаршал в Рим и му наредил да изтегли войските си. От факта, че войските загадъчно изчезнаха, че Западна Сицилия се предаде на съюзниците без нито един изстрел и че след време съюзниците обсипаха дон К. с почести и любезности, може да се предположи с основание, че в легендата има нещо вярно. Когато войната свърши, той беше дал да се разбере, че целта му е да установи мир и порядък в Сицилия, и то тогава, когато в планините шареха тридесет и две банди от престъпници, а в източния край на острова действаше без особен успех сепаратистка армия, тайно въоръжена от съюзниците, и когато възкръсналите профсъюзи правеха непоносим живота на едрите земеделци и ги плашеха с призрака на класовата борба.

Марко беше повикан в Монреале, в случай че се наложи да го разпитат за подробностите на плана, но той прекара в бездействие часове в един хамбар заедно с телохранителите, които бяха дошли с господарите си; те бяха все хора, известни с умението си да мълчат. В няколкото случая, когато стана дума за дон К., те говореха почтително за „известно лице“. Съвещанието започна в седем сутринта, а по пладне Марковият покровител Таляфери излезе, потупа го по рамото и му кимна, давайки да се разбере, че всичко е минало гладко. Двамата отпътуваха с колата на Таляфери.

Планът на Марко, който допадна на всички от братството, защото беше лесно осъществим, предвиждаше бандите, изолирани от водачите си, да бъдат примамени от планините, където те бяха в стихията си, в непознатите им равнини, където можеха да ги притиснат без шанс за спасение и спокойно да ги избият. Планът допадна много на дон К., защото му даде възможност да определи за екзекутор единствения човек от братството, който застрашаваше поста му начело на организацията — Бенедето Джентиле от Монреале. Започнал живота си като козарче, той беше запазил любовта си към животните и това го караше да живее като примитивен номад в колибите, построени покрай пасищата на огромните му вече стада. Джентиле, който имаше зъб на бандитите заради навика им да задигат козите му, прие с удоволствие възложената му задача. Така той подписваше собствената си смъртна присъда, според дон К., защото беше достатъчно да се разчуе, че Джентиле е виновен за убийството на някой бандит, и той щеше да стане жертва на роднините на убития. Дори и могъщият Джентиле не би могъл да оцелее, щом го подгонят десетина или повече мъже, които ще зарежат всякакви други занимания и ще чакат, ако се наложи, години наред, докато дойде денят на разплатата.

В съответствие с плана на Марко на полицейските началници беше наредено да изтеглят от Монреале всички свои сили и да ги съсредоточат в планините в района на Трапани. Там бандитите се държаха в очакване на новини от Месина и Сарди, които уж действаха за паспорти за тях с оглед на безпрепятственото им заминаване за Южна Америка. Както обикновено, техен шпионин в полицията ги държеше в течение за намеренията и придвижването на полицейските сили и само часове след пристигането на полицейските отряди в района на Трапани бандитите получиха писмо, написано уж от Месина. В него се нареждаше на бандата да се придвижи на малки групи на интервали от по два дена към Монреале, където да се обадят на Джентиле, който ще ги подслони и ще ги упъти по-нататък.

В това нямаше нищо необичайно. При безкрайните си скитания бандитите винаги се придвижваха на тройки и на четворки, за да не бият на очи, и когато спяха под покрив, това винаги беше дом на човек от Почтеното братство. Джентиле беше сварен неподготвен от пристигането на първата четворка бандити, които направиха прехода през планините два пъти по-бързо, отколкото очакваше той; наложи се да ги приемат приятелски, да разсеят вродената им мнителност, да притъпят бдителността им, след което ги придумаха да пийнат вино със сънотворно, вързаха ги и ги предадоха на полицията. Положението ставаше опасно за Джентиле, затова той незабавно опаса фермата си с въоръжени мъже, конто посрещнаха следващата група с огън от засада. Единственият оцелял бандит, по когото стреляха от канавките и иззад стените, успя да се измъкне до шосето за Палермо, където го подгониха с кола и го прегазиха.

Третата и четвъртата група — станали по-предпазливи просто инстинктивно, поради засилилото се чувство за обреченост, което ги мъчеше от дълго време — решиха да изменят маршрута си, който ги водеше на изток. Но бяха загубени. Без нови инструкции от Месина, които уж трябваше да получат чрез Джентиле, те се заскитаха безцелно из местността, пълна с капани. В момент на смут и отчаяние техният шпионин ги заряза, отиде в един участък на карабинерите, каза кой е и представи удостоверение от тайната полиция, което криеше в тръбичка, пъхната в ануса. Сержантът на карабинерите позвъни в щаба в Палермо за инструкции, получи ги, върна се, подсвирквайки си, извади пистолета си и със завидно хладнокръвие стреля два пъти в главата на шпионина.

Неколцината останали на свобода бандити загубиха всякакво самообладание и се разбягаха във всички посоки като подплашени овце, чули вълчия вой. Някои от тях бяха заловени от овчарите, които те така често бяха тормозили в миналото, и според един обичай, запазил се в района от бронзовия век, бяха вързани и хвърлени в дълбоки пропасти, за да не могат родствениците да открият останките им и „в присъствието на трупа“ да дадат обет за кръвна мъст. Беше време, когато всеки подозрителен странник можеше да бъде взет за бягащ бандит и — за по-сигурно — биваше бързо и тихомълком ликвидиран. Двама души, които влязоха в болницата в Монреале с огнестрелни рани, но без задоволително обяснение как са ги получили, бяха прехвърлени тайно в Корлеоне в клиниката на известния доктор Ди Анджелис, член на Почтеното братство, който ги приспа с инжекции. Друг човек от братството беше посетен една нощ от красивия и безстрашен Кучинели, който с автомат в ръцете най-приятелски поиска да му дадат кола, пари и храна; всичко това му беше дадено незабавно, но Кучинели не беше изминал и десет мили, когато динамитен заряд разпердушини и него, и колата така, че родителите му получиха за погребението само една ръка и чифт напоени с кръв ботуши.

Онези, които загинаха от ръцете на безмилостни врагове, можеха да се смятат за щастливи, защото двамата, които Джентиле беше упоил и предал на властите, както и няколкото закъсали бандити, прибрани от полицията, бяха бити с пръчки по тестисите при разпита; а ако полицията сметнеше, че някои от тях се държат арогантно, разпитът започваше, след като им натъпкваха в устата човешки изпражнения.

Почти всички бяха станали бандити като млади, сърцати и решителни селяни, твърде смели, за да търпят униженията и военновременните беди. В планините те се биеха умно и често по рицарски, но постепенно, под непрекъснатото напрежение, мъжеството им се бе изродило в животинска жестокост и накрая се беше стигнало до там, че ги унищожаваха с не по-малка жестокост. Последната отчаяна тройка, издържала триседмична обсада в неотбелязаните на картата пещери на Страсета, уби един ефрейтор от карабинерите, взет като заложник, и изяде бутовете му. Когато ги заловиха, за това им престъпление ги окуциха, поляха ги с бензин и ги накараха да бягат, за да се спасят; малко по-късно мъчителите им се впуснаха след тях, като ги „обстрелваха“ с горящи клечки кибрит. Месина, който не знаеше нищо за тези събития, беше изпратен от главния инспектор Манкузо в Кастелветрано да чака военен самолет, който щеше да кацне на тамошната писта и да го измъкне от страната. В деня преди отлитането Манкузо пропътува с кола петдесетте мили от Палермо до Кастелветрано да се сбогува с Месина. Той взе със себе си една хубавичка проститутка от най-добрия публичен дом в града и кошница храна и същата вечер тримата се угостиха с печени на шиш дроздове, пармска шунка и вино от Орвието. След вечеря двамата се развличаха поред с проститутката. Хлипайки прочувствено, Манкузо обясни на Месина, че го обича повече от собствения си син, и макар това да не беше съвсем вярно, той наистина се беше привързал към бандита през двете години, когато под неговото командване хиляда полицаи безуспешно преследваха разбойниците из планините. Когато Манкузо си тръгна в два часа сутринта, Месина беше много пиян, а един час по-късно, когато пристигна Сарди, за да свърши работата, за която щяха да му платят толкова добре, той беше заспал на стола.

Арестуван въпреки дадените му обещания, Сарди малко по-късно почина в затвора. Смъртта му не изненада никого, но за нея беше необходима старателна подготовка. Бандитът беше заявил откровено, че когато го изправят в съда, той ще разкаже всичко, което му е известно; опасявайки се, че ще се опитат да му затворят устата, той стана изключително предпазлив: не хапваше нищо от онова, което му носеха в килията, преди то да бъде опитано от котенцето, което му бяха разрешили да държи при себе си. За онези, които изчакваха и следяха какво става, удобният случай дойде, когато Сарди почувствува отново болка в гърдите. Лекарят му предписа едно добре известно патентовано лекарство. Когато му занесоха шишенцето в килията, Сарди го огледа внимателно, разпечата го и изпи съдържанието. И в същия миг се строполи на пода и закрещя, а след половин час беше мъртъв.

Същия ден главният инспектор Манкузо, на излизане от кафене „Венеция“, където беше изпил чашка черно кафе и изял два малки бадемови кекса, получи сърдечен удар на улица „Македа“ и почина в линейката на път за Санто Анджело. При следствието за причините за смъртта му следователят беше удивен от обстоятелството, че линейката е пътувала цял час до болницата — разстояние, което обикновено се изминава за десетина минути. Когато седмица по-късно полковник Фоска, командир на отряда карабинери за борба с бандитите, който често беше работил заедно с Манкузо, падна под колелата на трамвая, оказа се, че е получил апоплектичен удар. В пивниците и кафенетата на Палермо, където коментираха тези неща, хората недоумяваха как такъв млад и енергичен човек е намерил смъртта си по този начин, но скоро го забравиха. През този период Марко получаваше разрешения за отсъствие от склада много по-често, отколкото преди.

Оставаше още онази главна фигура, страшният Джентиле, който през целия си живот не беше напуснал фермата си повече от пет-шест пъти. Но сега, разбрал, че вдовицата на един от загиналите при клането в Коло е принудена да продаде стадо кози, той се изкуши да посети Миера. По това време като че ли никой не беше в състояние да намери пари, затова и цените бяха ниски; освен това Джентиле разчиташе на факта, че ако неговият агент разгласи предварително, че той ще бъде там, другите купувачи едва ли ще си дадат труд да дойдат. Джентиле пристигна, огледа козите, предложи цена и седна на сянка край една от масите пред кафенето на малкия площад, където няколко седмици преди това селяните се събираха под знамената, преди да потеглят за Коло. Близо до него на въртележката с кончета играеха деца, а в далечината тънеше в мъглявина силуетът на фаталния Пицута. Тук пред очите на не по-малко от стотина души към Джентиле приближи един непознат, който погледна да свери външността на Джентиле със снимката в ръката си, извади от джоба си тежък револвер и стреля пет пъти в главата и тялото на Джентиле. Полицията не можа да намери нито един свидетел, който да е видял нещо или да е чул стрелбата — факт, който печатът изкоментира с беззъб сарказъм. Във вестниците се появиха снимки на покрития с одеяло труп и ручейчетата кръв по калдъръма. След два дена имаше репортажи за погребението на. Джентиле: дългата цяла миля колона от коли, морето от цветя, надгробното слово на един депутат от парламента. После хората забравиха всичко. В онези времена такива неща ставаха всяка седмица.

Ликвидирането вървеше бързо и гладко и към края на септември, по-малко от месец след срещата на Марко с Брадли, всичко завърши успешно. Дон К. изрази в типичния за него стил благодарността си към Марко за участието му в успешната операция. Марко, който никога не чакаше награди, беше навестен от Таляфери, който го поздрави и му предаде добрите пожелания и признателността на „известно лице“. Същевременно Таляфери го посъветва да закупи колкото се може повече земя в един район край южните покрайнини на Палермо. Голяма част от този район заемаха старите общински сметища и затова се смяташе, че той не става за нищо. Но само седмица след като Марко внесе депозит за 10 декара, закупени почти без пари, общината съобщи, че районът е определен за срочно изграждане на нов индустриален комплекс. Още на другия ден Марко разпродаде земята и получи сума, петнадесет пъти по-голяма от заплатената от него. Една десета от печалбата той дари на сиропиталището Дели Ермети, защото така постъпваше всеки член на братството, а не защото бе уверен, че за постъпката му ще бъде докладвано на дон К., което щеше да укрепи още повече положението му.

Това трябваше да се отпразнува и Марко заведе Тереза на екскурзия до крайморския градец Мондело, където беше запазил маса в ресторанта „Зу Тану“. Ресторантът беше образец на сицилианска викториана, нещо средно между замък и джамия, изграден сред тамаркските в края на сърпообразния плаж, на един час път с карета от Палермо в добрите стари дни, когато принцове и херцози пристигаха с куртизанките си, за да се възбудят с омари и шампанско, преди да се полюбят в някоя от интимните стаи в заведението. Сред плюша, мраморните купидони и потъмняла позлата цареше атмосфера на строга дискретност. Постоянните посетители на „Зу Тану“ бяха необщителни, разговаряха почти шепнешком в дълбоките ниши с маси и никога не виждаха повече, отколкото би трябвало да видят. Заведението беше любимо място за отдих на хората от братството, когато изпадаха в романтично настроение.

Специалитет на заведението бяха подвижните плажни кабини, останали още от времето, когато човекът се сетил да се къпе в морето. Някога те били изтегляни с коне във водата на дълбочина една-две педи, което давало възможност на посетителите да слязат по няколкото стъпала от онова, което тогава минавало за разкошно обзаведена стая, и да потопят в морето крайниците си в пълно уединение. Конете бяха изчезнали още в началото на двадесетте години, но все още се намираха няколко кабини, които — макар и поразкапани — се използваха често от гостуващите двойки, които ги наемаха за няколко часа с една единствена цел.

Наемането на кабините беше почти задължително при сантиментални годишнини, но когато Марко даде знак на келнера какво им е необходимо, с разочарование разбра, че всички по-хубави кабини са наети; свободна беше само една малка: тясна, неудобна и тъмна, обзаведена с едно канапе, чиито пружини бяха съсипани от стогодишна усилена употреба. Тереза беше в последния месец от бременността, пъпът й — хлътнал в огромния корем, движенията й — бавни и затруднени; Марко помнеше предупрежденията на доктор Беломети, тъй че можеха да се сношават само в една неудобна и непристойна поза.

По-късно, когато си припомняше събитията през този ден, Марко стигна до извода, че именно тогава Тереза, едва навършила петнадесет години, изведнъж беше престанала да бъде дете и беше поела задълженията си на зряла жена. В разговора той просто беше подхвърлил, че се е случило нещо съвсем неочаквано и сега тяхното собствено бъдеще и бъдещето на детето може да се смятат за сигурни. Беше й казал, че скоро ще напуснат малката квартира във Вико и ще започнат нов живот, и Тереза, без да го разпитва повече, мислеше как ще устроят живота си при тези нови обстоятелства.

Като всички селяни, родени в каменистата пустиня на Сицилия, и те бяха жертва на една особена психоза: непреодолим страх от безсилието и самотата, срещу който воюваха непрекъснато с всички средства. Наплашени от несигурното настояще и ужасното минало, селяните бягаха при първа възможност от планинските села към която и да е малка община, където вече нямаше да бъдат жертва на разбойници, и живееха с надеждата, че по-нататък ще се преселят в самия Палермо с неговите вечни тълпи и три вида полиция. Всеки човек като Марко, който си оставаше селянин по душа, с гените на безнадеждно раболепие в кръвта си, търсеше непрекъснато обич и преданост, правеше всичко възможно да завърже колкото се може повече връзки, да се огради с верни приятели и с хора, които са му задължени, да бъде кръстник, когато това е възможно, да урежда политически бракове за децата си. Всяка жена като Тереза, узнала какво е страх още в скута на майка си и видяла с очите си страданията на беззащитните, искаше да отгледа неуязвими синове, които да станат адвокати, политици и свещеници. В безпощадната борба за парче изпосталяла земя безспорен победител ставаше онзи, който можеше да огради семейството си с крепостен вал и да го брани от всички останали. Такива хора бяха не само силни, но и добри — в местния диалект се използва една и съща дума за „доброта“ и „сила“. Така дон К., който беше най-силен, беше и най-добър — носител на железния ореол на могъществото. Безсилие и нещастие фактически са равнозначни думи. Ако има възможност за избор, жената избира съпруга си така, както това правят жените в африканските племена: не по неговата външност, а по това, дали е способен да се бие за нея и за семейството. Тереза инстинктивно беше усетила у Марко безграничната селска твърдост и дори ако той беше джудже, тя пак щеше да се омъжи за него, а не за някакъв красив слабак, който няма да може да защищава бъдещето на семейството си.

6

През следващия месец бяха положени здравите основи на благополучието на семейство Ричоне. С помощта на Таляфери те се пренесоха в изискания район Акуасанта, в апартамент, който купиха за две трети от исканата цена. Той беше в нов жилищен блок с мраморно преддверие, асансьор, с големи колкото купел плювалници на всяка стълбищна площадка, с огромни прозорци, плувен басейн, детска площадка и портиер, облечен в нещо като адмиралска униформа, който се обръщаше към всички с учтивата форма в трето лице единствено число — обичай, възстановен след Мусолини. В апартамента оставаха две свободни стаи и те решиха, щом се роди бебето, да опитат отново да придумат майките си — и двете бяха вдовици — да останат при тях. Марко беше особено привързан към тъща си, която все така прекарваше дните си, наведена над гергефа в родното си село Пиопо. Като разбра, че брат му Паоло иска да купи гараж в Кампамаро, той му изпрати като подарък двеста хиляди лири. Стана член на три местни клуба и две благотворителни организации. Купи си кола „Ланча Аугуста“ със специална каросерия „Фарина“ и в свободното си време се занимаваше с регулирането на двигателя й. В края на месеца в болницата Санто Анджело се роди първото им дете.

Два дена по-късно Брадли позвъни по телефона и поиска нова среща с него.

— Преди всичко най-сърдечни поздрави, Марко. Забележително събитие. Син, а? Чудесно! Надявам се, и двамата са добре.

— Добре са, мистър Брадли. Нямаме главоболия. Всичко свърши за два часа.

— Чудесно! Как ще го кръстите?

— Амедео.

— Хубаво име. Необикновено. Харесва ми. Забележително събитие, Марко. Радвам се и за двама ви.

Този път бяха седнали в друг ъгъл на Парко дела Фаворита, в изоставена беседка край един повреден фонтан; изтичащата под земята вода изпълваше въздуха с дъх на оранжерийни растения.

— Новото е, че вече си тръгвам — рече Брадли. — Идната седмина заминавам за Щатите. Исках да те видя и да се сбогуваме.

— Ще се видим пак, нали, мистър Брадли?

— Не съм сигурен, Марко. Едва ли ще се върна тук. Няма какво да правя тук, нямам вече поле за действие.

— Беше ни много приятно да работим с вас. Ще ни липсвате.

— Благодаря, Марко. Искам да те попитам нещо направо. Как вървят нещата при тебе сега? Разбрах, че базата е закрита. Къде ще приложиш своите удивителни способности?

— Надявам се да постъпя в една компания за продажба на недвижими имоти.

— Смяташ ли, че това ще те удовлетвори? — Лицето на Брадли беше готово да се разтегли в подигравателна усмивка и това накара Марко да оспори намека, че новата му работа ще бъде нещо посредствено.

— Това е промяна за мен. Ще натрупам опит.

— Напоследък тук стана някак тихо — рече Брадли. — Истински завет… Това, впрочем, се дължи главно на теб, Марко. Минаха дните, когато човек не можеше да отвори вестник, без да прочете, че са отвлекли някого или че Месина е обстрелвал някой полицейски участък. Ти свърши удивителна работа.

— О, моята роля беше съвсем скромна.

— Виж, тук не можеш ме излъга. Не допускаш ли, че зная повече, отколкото си мислиш? Всички онези фокуси зад закрити врата във вилата на един божи служител. Чието име по-добре да не споменаваме, Марко, по-добре да не споменаваме. Пък и защо да се тревожим? Резултатите са налице.

— Онези неприятности, за които споменахте, там в родината… Някакъв сенатор, който любопитстваше, нали? Какво излезе накрая?

— Нищичко. Всичко заглъхна от само себе си. Знаех, че ще стане така, ако нещата се развиеха в желаната от нас посока.

— Радвам се. Сега сигурно сте спокоен.

— Спокоен, а? Не ме пързаляй. Това беше труден момент, признавам. — Брадли изведнъж присви вежди като от силна болка и стисна дясната си ръка, сякаш беше изпарил пръстите си във вряла вода. Както много други жестове, които беше научил от италианците, и този не беше съвсем уместен — в случая защото беше неаполитански, несвойствен за Сицилия. — Все пак, това е минала работа. Сега трябва да мислим за бъдещето, а то ще бъде интересно, Марко. И трудно, няма защо да си правим илюзии. Нямам предвид вече Сицилия… това е стара история. Говоря за Берлин, Латинска Америка. Рано или късно, Далечния Изток.

— Да става каквото ще, важното е аз да си живея на спокойствие.

— Не бива да се разсъждава така, Марко. Старите хора може би имат право да мислят така, но младите трябва да проявяват интерес. Говоря за бъдещето на цивилизацията. Не те ли тревожи заплахата за нашата западна култура и наследство?

— Ако искате да бъда откровен — не, мистър Брадли, не ме тревожи; твърде дребна личност съм, да ме вълнуват такива работи. Нека други да мислят по тях.

Брадли изведнъж го сграбчи за ръката, давайки си вид, че върши това импулсивно. И този жест беше неуместен пред един сицилианец — мъжете в Сицилия си позволяваха такива жестове само при някои тържествени случаи.

— Марко, ти ще пропаднеш тук. Ще си пропилееш живота.

— Съжалявам, че мислите така, мистър Брадли. Не виждам какво бих могъл да променя.

— Какво ще кажеш да дойдеш в Щатите?

— Вие се шегувате, мистър Брадли.

— Този път не се шегувам. Предложението ми съвсем не е шега, уверявам те. Бих искал да влезеш в моята организация.

— Изключено. Извинете. Тук е целият ми живот, моето семейство.

— Не искам да решиш въпроса още сега. Не настоявам да чуя от теб „да“ или „не“, просто си помисли. Не мога да ти предложа кой знае какъв материален стимул, но повечето хора намират, че днес в Щатите се живее доста добре в сравнение с тукашните трудни условия. Мога да ти кажа едно: на жена ти ще й хареса там. Ще имаш възможност да изпратиш момчето си в добро училище, когато му дойде времето. Защо не поговориш с Тереза и да видиш какво мисли тя по този въпрос? Може би няма да е лошо да поговорим тримата за това.

— Не разбирам едно, мистър Брадли — за какво съм ви? Аз следвам право във вечерни курсове, но ще минат години, докато завърша, ако изобщо завърша. А и законодателството в Щатите е различно. Ще трябва да започвам всичко отначало.

— Марко, нужни са ни необикновените ти способности, а ти знаеш не по-зле от мен какво имам предвид. Преди да отхвърлиш това предложение, искам да го премислиш много внимателно. Има време за още разговори на тази тема, преди да замина. Трябва да се запиташ дали искаш да прекараш остатъка от живота си в някаква канцелария в един тих град като този, или да станеш двигател на събитията.

— Непременно ще помисля върху това — рече Марко — и ще поговоря с Тереза, но едва ли ще се решим на такава крачка. Тя има майка, аз също, да не говорим за брат ми и сестра ми. Не можем да ги оставим тук. Току-що купих нов апартамент в Акуасанта. Трябва да мислим за много приятели и роднини. Смятам, още сега мога да кажа: изключено.

— Все пак, моля те, помисли ден-два — каза Брадли. — Ще ти се обадя пак тази седмица.

След разговора, Брадли отиде направо в стария си щаб на улица „Асидоро Карини“, където неговият приемник Алистер Фергюсън само за една седмица беше извършил коренни промени. Както беше обещал генералът, това беше млад човек с твърд характер и с „реалистичен поглед“. Всичко у Фергюсън, който за първи път стъпваше в Европа, беше свежо и ново, в това число и живата му младежка дързост, придобита във военното училище, която носеше като костюм от скъп магазин. Гладко обръснат, с лице на типична съвременна издънка на Ню Ингланд с монголоидни скули, гъсти безцветни вежди, весели бръчици около очите и розови, все още младежки свежи страни. Макар че на входа към „палацо“-то стоеше постоянно на пост италиански войник, а посетителите трябваше да показват пропуските си на бариерата пред приземния етаж, Фергюсън беше настоял да сложат секретна брава на вратата му, а със секретна ключалка се затваряше и новата чудесна автоматизирана картотека, която заемаше една трета от кабинета му.

— Не клъвна — каза Брадли. — Както и очаквах.

— Защо отказва?

— Защото и тук му било много добре. Млада жена, дете, прилично състояние, известно обществено положение. Защо да се отказва от всичко това заради живот, който — откровено казано — не гарантира дори елементарна сигурност?

— Защо наистина?

— Не ламти за пари, както ламтят хората у нас. А и вече има това, което човек иска от живота.

— Ако не и повече.

— И колкото и странно да е, сицилианците не са любители на приключения.

Брадли поглади с ръка неотдавна внесеното от САЩ писалище на Фергюсън, което изпълваше кабинета с мириса на изкуствена кожа. Почти от едно поколение сме, а ни дели цял едни човешки живот, помисли си той. Американците се проявяваха все повече и повече като американци и този млад човек нямаше да успее да прикрие своята националност и намеренията си, както наивно си мислеше той, когато, облечен в неугледен италиански костюм от евтин плат, се смесеше с тълпата в Палермо. На другия ден след пристигането на Фергюсън Брадли го беше подложил на една проверка, която според него мина задоволително.

— Карабинерите са пипнали един подозрителен — подхвърли Брадли. — И се канят да му откъснат мъдете.

— Как, буквално?

— Именно. Рекох си, че може би ще поискаш да дойдеш с мен. Смята се, че така ще могат да изтръгнат признание за не повече от десет секунди. Може би има какво да понаучим от тях. Не зная, но струва ми се, че светът не върви към добро. Чакат ни трудни времена.

Отидоха заедно на разпита, който беше кратък и признанието дойде бързо. Брадли съвсем не държеше да гледа това зрелище, но с усилие на волята си наложи да не чува нищо и да не мисли за нищо. Когато всичко свърши, Фергюсън като че ли беше попребледнял, но не загуби присъствие на духа.

— Получените навреме сведения могат да спасят живота на стотици, а и на хиляди невинни хора — каза Брадли. — Самият аз винаги съм бил вярващ християнин. Единственото, с което не мога да се съглася, е, че на злото трябва да се отвръща с добро.

— Ще се оправи ли този човек? — попита Фергюсън с похвално нехаен тон.

— О, вероятно да. Макар че едва ли вече ще бъде мъж като преди.

— Толкова ли ни е необходим Ричоне? — възобнови прекъснатия разговор Фергюсън.

— Рано или късно ще ни потрябва. Това момче е наистина голям тактик. Когато става въпрос да се подготви операция, той е ненадминат. Той организира блестящо тази история с Месина. Не беше пропусната нито една подробност.

— Но дали тази пека я наречем специфична способност ще намери приложение в Щатите? Искам да кажа, в непозната обстановка.

— Щатите непознати за сицилианец? Ти се шегуваш. Той ще се чувствува като риба във вода.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Фергюсън.

— Не зная. Трябва да помисля. Ще ми се да го взема, ако мога да измисли как. Дон К. може би ще помогне.

— Ще се съгласи ли?

— Ако го понатисна.

— А как би погледнал Ричоне на това, да го измъкнат оттук, без да го питат дали това му харесва или не? — попита Фергюсън.

— За това ще мислим, когато стане…, ако изобщо стане.

Затруднен донякъде от неумението си да борави със съвременните евфемизми, Фергюсън затърси необходимата дума.

— Смяташ ли, че той… хм… премахна Джентиле?

— Не собственоръчно, разбира се. Имаме работа с човек, който пипа тънко. Ето какво е направил той — и мога да те уверя, че това е истина: подшушнал на един от хората на Месина, че Джентиле има вина за деликатния край на прочутия им роднина.

— Макар че Джентиле е един от тайфата, с други думи неприкосновен на теория?

— Възможно е да е неприкосновен при обичайни обстоятелства, но той беше започнал да става твърде самоуверен. Възможно е да е решено на някакъв съд, че той трябва да изчезне.

Мушкайки нервно с пръст няколко пъти, Фергюсън успя да натисне един бутон на картотеката си. Едно от чекмеджетата се плъзна напред, електрическият механизъм забръмча и се показа секция от някакъв класьор. Но той видя, че картоните са празни, и това го разочарова.

— Как успяваш да се докопаш до всички тези истории? — попита той.

— Връзки. Виждам често една известна личност, напуснала неотдавна затвора в Данемора.

— Да не е Спина?

— Именно. Дон К. го поканил на знаменитото съвещание в Монреале, когато са взели решението.

— А защо Спина трябва да ни върши услуги? Та нали когато го измъкнахме от затвора, бяхме квит. Той с нищо не ни е задължен.

— Засега не, но той смята, че може да дойде такова време.

— Полага ли ми се да зная нещо повече?

— Много малко. Съгласен съм с онази стара поговорка в нашата служба: колкото по-малко знае човек, толкова по-добре за него. Спина май смята, че скоро можем да му бъдем полезни. Това задоволява ли любопитството ти?

— Бих искал да се срещна с него — рече Фергюсън. Брадли поклати глава.

— Няма да стане. Той е приятен, но крайно необщителен. От време на време бъбрим на чашка кафе. За мен прави изключение, защото сме стари приятели, но общо взето избягва хора.

— Джон Локатели участвува в онази работа заедно с теб, нали?

— Работихме заедно известно време.

— Какво според теб го е подтикнало към това, което направи?

— Беше зле с нервите, струва ми се.

— Мислиш ли, че само страхливецът посяга на живота си?

— Не — отговори Брадли. — Никога не съм бил на такова мнение. Той вече беше стар за този начин на живот, който беше принуден да води. Вероятно нервите му не са издържали на напрежението и натоварването. Може би някои неща са прелели чашата. Кои сме ние да отсъдим?

— Беше приятен човек. Видях го в Центъра. Дойде да ни изнесе лекция.

— Един от най-добрите — каза Брадли. — Чувствителен… може би прекалено чувствителен за нашата работа. Вероятно си чул за голямата сделка с Мусолини, която почти беше сключил. Всички ние се възхищавахме от Джон Локатели. Смятам, че нервите му не са издържали.

— Той си остана идеалист до края — рече Фергюсън, сетне се намръщи: беше изтървал дума, характерна за един свят, от който се беше отрекъл. — Беше някак си искрен — поправи се той.

— Локатели си позволи разкоша да пази съвестта си чиста — отбеляза Брадли. — Това го принуждаваше да действува донякъде като въжеиграч. Къде по-добре е да предадеш съвестта си в ръцете на родината. — И двамата се разсмяха.

— Предполагам, че тази двойна игра с Джентиле щеше да го разстрои — каза Фергюсън.

— Сигурно си прав. Той беше обикновен войник, който живееше с митовете от миналото.

— В Центъра говорят за тези неща.

— За какви неща?

— Като тази история с Джентиле.

— Още ли се говори за това?

— Вълшебните приказки на нашето време — каза Фергюсън. — Слушаш ги и ги забравяш, защото всъщност не вярваш в тях. После изведнъж се озовеш в място като това и виждаш, че всичко е реално. Проучвам някои от работите, които ми даде. Тези вендети. Невероятно! Онзи четиринадесетгодишен хлапак, когото застреляли онзи ден за нещо, което баща му е извършил, преди той да се роди. Как могат да бъдат такива тези сицилианци?

— Защото са различни от нас.

— Аз съм тук, защото не ме изпратиха в Париж — каза Фергюсън.

— Зная.

— На теб всъщност ти харесва тук, нали?

— Да.

— А какво ти харесва, ако разрешиш да попитам?

— Какво ми харесва ли? Не зная. — Та може ли човек да обясни тази сплав от неопределени усещания? Този душевен отклик на лапис лазули на големия град, мраморните грифони, гърдестите ангели, прозиращото през палмите небе, бледожълтите лица, парадирането с кръвта на девствениците, дъха на невидима вода, лицето на Христос, надничащо иззад рамото на усмихващия се архиепископ? — Нещата, както разбираме, са започнали тук приблизително както в Атина. — И аз помогнах за спасяването на този край, убеждаваше се той, помогнах да го защитим. — Трябва да идеш в Сиракуза — каза гласно.

— С удоволствие. Този град мирише целия на лайна — възмути се Фергюсън.

— Говорехме защо сицилианците са различни — продължи Брадли. — Те имат своя религия, различна от християнството. Придържат се към традициите. Тяхната преданост има по-ограничен обхват, но е по-силна от нашата. Ако са на твоя страна, това е до края. Затова искам да взема Ричоне. Представям си ситуации, в които ще бъде незаменим.

Фергюсън се помъчи да изтълкува усмивката на Брадли. Той все крои нещо, за това го бяха предупредили още в Щатите. И доста фантазира. Досега винаги е сполучвал, но някой ден ще оплеска здравата работите. Фергюсън усещаше, че е на път да се набърка в една от онези грандиозни авантюри, на каквито почиваше легендата за Брадли.

— Ако се наложи да отидеш при дон К., какво според теб ще направи той?

— Ще упражни натиск — отвърна Брадли, изпитвайки несъмнено удоволствие от евфемизма. — Не твърдя нито за миг, че ще стане така, но има вероятност хората на Джентиле да разберат кой всъщност го е пречукал. Ако стане така, колко време даваш на Марко да остане на този остров?

Очите на Фергюсън се разшириха от възхищение. Ето какво се казва предателство от най-чиста проба: небивала измама, тройна игра, студена и романтична като полярен леден връх.

— Разбирам — каза той.

7

Сицилия се успокои и се занизаха години на мирен живот, благоденствие и братска любов. Хрисимите и невероятно трудолюбиви селяни се върнаха по нивите и безропотно работеха по дванадесет, четиринадесет и дори шестнадесет часа на ден; профсъюзните водачи, които се опитваха да се намесят, първо бяха предупредени, а после онези от тях, които упорстваха, бързо и тихомълком бяха ликвидирани. Хората от Почтеното братство се грижеха за пласмента на земеделските произведения и разпределяха горе-долу справедливо между селяните водата от кладенците и водопроводите под техен контрол на цени, които селяните така или иначе смогваха да платят. Църквите бяха пълни. Дребните кражби престанаха: туристка, забравила чантата си на някоя маса в кафенето, можеше да я намери след един ден на същото място. Собствениците на магазини се върнаха към почтената търговия. Проститутките от гладните следвоенни дни отдавна бяха превъзпитани. По време на всички църковни празници се организираха религиозни шествия и раздаваха безплатно макарони. Всички гласуваха за християндемократите и хората жадуваха да направят нещо за ближния си.

За Марко и за Тереза това беше период на спокойствие и задоволство, когато думата „надежда“ изгуби всякакъв смисъл при един живот, от който едва ли би могло да се иска нещо повече. Година след Амедео им се роди момиченце, което изрекоха Лучия. Семейство Ричоне потърсиха от Кампамаро бавачка; облечена във все още модния късен викториански стил, с бели памучни ръкавици и обшит с дантели слънчобран, тя извеждаше децата всеки ден в близкия „Парко дела Фаворита“. Всички опити да придумат майките си да напуснат планинските села и да дойдат да живеят с тях в Палермо не дадоха резултат и в края на всяка седмица Марко и Тереза отиваха веднъж до Кампамаро, веднъж до Пиопо. Те бяха все така влюбени един в друг и Марко не преставаше да трепери над здравето на Тереза. Доктор Беломети правеше редовни визити да лекува децата от въображаеми болести и по настояване на Марко ги инжектираше с витамини, които бяха съвсем ненужни при отличното им здраве. На шестия си рожден ден Амедео тръгна на детска градина, която се държеше от монахини и беше субсидирана почти изцяло от баща му.

Марко работеше при стария си покровител Таляфери, който с финансовата помощ на дон К. беше открил на „Виа Кавур“ кантора за продажба на недвижими имоти, и за няколко години преуспя дотам, че изкупи една цяла строителна компания; тя започна да застроява с жилища и фабрики земите, конто Таляфери често успяваше да закупи на нищожни цени в покрайнините на града. Таляфери се грижеше за приятелите си и за приятелите на своите приятели. Следващата му стъпка беше да стане собственик на компания за камионен превоз, с която превозваше материали до многобройните строителни обекти. Би му било много по-лесно и по-удобно, ако даваше за ремонт камионите в самия Палермо, но той ги изпращаше за основен ремонт в гаража на Паоло в Кампамаро на тридесет мили от града.

Ръководството на кантората за недвижими имоти беше работа, която допадаше на Марко. Важно беше да поддържа добри отношения с градските власти; да умее да прави услуги на кмета и на влиятелните общински съветници; да помни именните дни на децата и на съпругите на градските първенци; да знае как да прави подаръците с жест и по такъв начин, че влиятелният и същевременно докачлив човек да не се обижда; да бъде изключително коректен при всяка сделка. Изпълнявайки всекидневните си задължения, той се срещаше с всички по-влиятелни граждани на Палермо и неизменно им правеше добро впечатление. Беше удостоен с честта да коленичи пред архиепископа и да целуне пръстена му. В елегантно обзаведената му квартира в Акуасанта идваха на вечеря и командирът на карабинерите, и началникът на pubblica sicurezza4. Успехът му беше окончателно затвърден при кръщавката на дъщеря му, когато наред със секретаря на архиепископа и много барони сред гостите изведнъж се появиха и двама размъкнати непознати. Това бяха дон К. и неговият градинар и шофьор. Дон К. постоя пет минути, остави плик с петдесет хиляди лири, пошушна нещо неразбираемо на ухото на Марко и си тръгна, но Марко съзна, че от тялото на стареца в неговото се вля могъщество и че всички гости станаха свидетели на този апотеоз. Тези дни вдъхваха надежда, че слънцето ще сияе вечно на безоблачно небе.

Но ето че в Палермо пристигнаха двамата братя Джони и Пит Ла Барбера, изгонени като нежелателни лица от Съединените щати. Завърнали се в родината си, те основаха авангарда на онова, което вестниците щяха по-късно да нарекат La Mafia Nuova — Новата мафия. Джони беше на четиридесет и три, а Пит на четиридесет години; напуснали Сицилия още като деца и натрупали солидно състояние от лихварство и безогледни гешефти в нюйоркското пристанище, докато някому не хрумнало, че щом не са се потрудили да получат американско гражданство, нищо не пречи да ги изгонят.

Джони и Пит се открояваха рязко на фона на Палермо. Редом с белите си кадилаци бяха донесли и навика си да се перчат, нещо непознато за сдържаната атмосфера на острова. Двамата знаеха не повече от няколко италиански думи. Посещаваха често ресторанти като „Каприче“ и „Олимпик“, където правеха шумни гуляи в компанията на най-скъпите куртизанки в града и няколко от местните паразити. Отначало сицилианците сметнаха за свой дълг да ги приемат, но направиха това сдържано. Човек от Почтеното братство, принуден по някаква причина да прекоси Атлантика, винаги можеше да разчита на гостоприемство от друга страна на океана и знаеше, че ако реши да остане, ще му намерят място. Затова местните хора гледаха да проявяват търпимост към братята от Америка.

Три месеца след пристигането им в Палермо братята Ла Барбера купиха един бивш военен лагер на пътя за Бокадифалко зад чертите на града, превърнаха главната сграда в лаборатория, оградиха целия участък с телена ограда, по която течеше електричество, и започнаха да преработват внасяния от Бейрут морфин в чист хероин. След това поеха малка фирма за опаковка и експорт на плодове и в продължение на няколко месеца всяка каса лимони, изнасяна за Щатите, съдържаше поне един пластмасов лимон, пълен с хероин. Когато един честен докер откри в открадната от него каса пълен с хероин лимон и съобщи това на нюйоркската полиция, тя ликвидира мрежата, а братята Ла Барбера вложиха в строителството трите милиона долара, спечелени от наркотиците.

Градът се разрастваше и много фирми участваха в строежа на нови пътища, мостове, жилищни райони, учреждения и хотели, и във всяка от тях част от капитала принадлежеше на хора от братството. Беше време, когато някои добре си оплитаха кошниците, а дребните актове на принуда бяха прикривани зад лицемерни приказки и усмивки, но с появата си на сцената братята Ла Барбера сложиха край на мекия афоризъм „живей и не пречи на другите да живеят“. На острова винаги е било обичайно да се предупреждава врагът един единствен път, но онези, които влизаха в конфликт с братята Ла Барбера, отказвайки да им се продадат или да ги вземат за съдружници, биваха избивани направо от засада, прегазвани с кола или дори — предварително зашеметени — хвърляни в морето. За ужас на зачитащите традициите хора от братството някои непокорни биваха избивани дори пред очите на семействата им и за пръв път в историята на Сицилия похитиха една жена, за да принудят съпруга й да се подчини. Братята Ла Барбера се оградиха с местни престъпници — straccie, или измет, както ги наричаха хората от братството, — подсилени от гангстерски елит, внесен от Съединените щати. За по-малко от година те овладяха центъра на Палермо. Пратениците на дон К., които отидоха в щаба на Джони Ла Барбера на „Виа Македа“ с поръчение да предотвратят избухването на война, просто бяха изхвърлени по стълбите от охраняващите щаба straccie.

Няколко дни по-късно, през есента на 1953 година, Джони Ла Барбера отвори с ритник вратата на канцеларията на Таляфери, блъсна секретарката, която се опита да му препречи пътя, влезе, отпусна се в един стол и сложи крака върху бюрото на Таляфери.

Таляфери четеше някакво писмо, което секретарката току-що беше донесла. Той продължи четенето. Ла Барбера извади голяма пура, подряза края й и я пъхна обратно в горния джоб на сакото си. Таляфери продължи да чете, отбеляза, без да бърза, нещо върху писмото с дребния си акуратен почерк и го остави встрани.

— Ти си Таляфери, нали? — попита Ла Барбера. Едър мъж, той имаше пискливия глас на джудже.

Таляфери вдигна поглед.

— Точно така.

— Аз съм Джони Ла Барбера.

— Зная. Виждал съм те.

— Хей, ти говориш английски доста добре. Как така?

— Живях дванадесет години в Щатите. Какво те води насам?

— Таляфери, пречим си един на друг. Ти подбиваш моите цени, аз твоите. Докъде ще стигнем така?

— Аз не се оплаквам — рече Таляфери.

— Така ли? Аз пък имах впечатлението, че работите ти не вървят много добре през последните няколко месеца. Може да са празни приказки, но разправят, че са отхвърлили твоята оферта за строежа на новия Сагански мост.

Таляфери проучваше внимателно едрото кокалесто лице, търсейки признаци на слабост и суетност, които биха му подсказали как да започне щурма на тази цитадела.

— Още не съм чул да са приели твоята.

— Защо ми казваш това?

— Роси не се е отказал още.

Ла Барбера се ухили до ушите, а на бузите му цъфнаха детски трапчинки.

— Не чете ли сутрешния вестник? Клетникът ни напусна. Взе, та умря. Някой му пръснал черепа в онова кабаре в Мондело… как му викаха.

— Жалко — рече Таляфери. — Роси беше добър мой приятел.

— Да, добър момък беше. Имаше само един недостатък: беше вироглав. Не вървеше в крак с времето.

— Ти драскаше да изкупиш част от предприятието му, нали?

— Ами! Кой ти каза?

— Тези работи се разчуват.

— Не е точно така. Може би съм му предложил сделка, каквато съм готов да предложа и на теб. Твоите работи забоксуваха и, както е тръгнало, след един месец току-виж си фалирал. През последните седмици се наложи да уволниш половината си хора. Чувам, че е спрял строежът и на сградата на Криспи след злополуката със скелето, при която се претрепаха двама души.

Таляфери се беше втренчил в ръката си, свита в юмрук. Този разговор беше покачил кръвното му и той усещаше как тупкат слепоочията му. Беше от онези хора, които се измъчват, когато не могат да намерят отдушник за гнева си.

— Какво искаш? — попита той.

— Участие наполовина — отсече Ла Барбера. — Плащам по сегашните цени. Ако ме караш да чакам, ще получиш много по-малко.

— Няма го майстора — каза Таляфери.

— Помисли. Не бързай и помисли хубаво.

— Няма какво да мисля.

— Сега все още има какво да продадеш. Имаш авоари. Инвентарът и машините можеш да запишеш по костуемата цена. Няма да те мина, Таляфери: обичам да играя честно с всеки.

— Казах не.

Ла Барбера стана.

— Жалко, мислех си, че ако станем съдружници, ще можеш да изплуваш. Знаеш къде да ме намериш, ако решиш другояче.

Таляфери го изпрати до вратата и видя, че на площадката на стълбището чакаха двама ухилени рецидивисти, побойниците на Ла Барбера. Единият поздрави най-нахално Таляфери и това безочие не по-малко от самото посещение на Ла Барбера убеди Таляфери, че неписаният кодекс на уважението, изграждан с такива грижи поколения наред, започваше да се руши; трябваше вече да се предприема нещо.

Той повика Марко в дома си близо до Орто Ботанико да говорят за евентуални мерки и Марко предложи план, който трябваше да бъде представен на дон К. за одобрение.

— Няма да го хареса — отбеляза Таляфери. И двамата знаеха, че с годините шефът им ставаше все по-ревностен привърженик на мирните разрешения на споровете.

Но една ранна утрин два дни по-късно изгоря до основи гаражът на Таляфери с пет камиона в него. Таляфери позвъни по телефона на Марко.

— Свързах се още веднъж с едно лице по въпроса за новия момък и получихме разрешение.

Марко се обади по телефона на Ла Барбера, представяйки се за служител на агенцията за недвижими имоти „Гарибалди“; беше разбрал, че Ла Барбера веднъж се е обаждал в агенцията по повод продажбата на някаква къща.

— Мистър Ла Барбера, при нас е записано, че търсите да купите къща в центъра на града. Интересувате ли се още от това?

— Ако отговаря на изискванията ми — преписка Ла Барбера — и ако цената е подходяща.

— Смятам, че ще ви хареса. Къщата е значително по-голяма от онази, за която се интересувахте, и е в самия център на града, на площад „Карачоло“. Седем спални и три гостни на три етажа. Според мен това е великолепна къща, и то с едно голямо удобство: има двор, така че ако имате кола, това решава и проблема за гаража. В нашата практика къщи с двор са голяма рядкост.

— Ще намина да я огледам — каза Ла Барбера.

Предлаганата къща беше наистина чудесна, построена в испански стил за любовницата на последния от вицекралете. Дори Ла Барбера остана поразен от великолепието на архитектурата и особено от това, че тук, в самото сърце на многолюдния град, имаше място за двата бели кадилака. Ла Барбера заплати без колебание исканата цена, поръча мебели за няколко милиона лири и след седмица се нанесе с брат си Пит.

Три дена по-късно двамата взеха по една приятелка и отидоха с колата на Джони в ресторанта „Зу Тану“ в Мондело. На Джони му беше хрумнало да запази същата маса, на която Роси беше намерил своя край. Вечеряха превъзходно с омари, специалитета на заведението, отклониха предложението на келнера да се уединят след вечеря в две от знаменитите плажни кабини на ресторанта и потеглиха направо към дома на „Пиаца Карачоло“.

Прибраха се късно. Джони позвъни на звънеца при дворните врати от ковано желязо, но портиерът не се появи и когато Джони задърпа нетърпеливо дръжката, оказа се, че вратите са отключени. Той влезе в двора, следван от другите, запали осветлението и видя, че зад кадилака на Пит е паркирана някаква чужда кола, която трябваше да бъде преместена, за да може да вкара от улицата своята. Когато Ла Барбера отвори ядосано вратата на неканената Алфа-Ромео, проехтя взрив, от който целият площад лумна в зеленикава светлина, всички прозорци в радиус от четвърт миля се изпочупиха, а няколкото закъснели минувачи паднаха на колене, убедени, че е настъпил краят на света. От четирите жертви не беше останало почти нищо, по което да ги разпознаят, но на другия ден сложиха в четири ковчега няколко наслуки събрани парчета човешко месо. Полицията и погребалното бюро тихичко се договориха, че в два от тях лежат останките на момичетата, и затова те бяха украсени с бели панделки — символ на чистота и девственост. Семействата и на двете момичета по-късно получиха анонимни дарения от по двеста хиляди лири.

Обстоятелствата около този епизод, който предизвика малка гражданска война в Палермо през есента на 1953 година, бяха проучени с математическа точност от Алистер Фергюсън и изложени подробно пред началниците му във Вашингтон. След няколко дни Брадли, който не беше идвал в Сицилия повече от шест години, пристигна за разговор с него. Той беше посрещнат от Фергюсън на летището, а когато влязоха в града, Брадли, воден от сантиментални подбуди, настоя да пийнат по чашка в хотел „Соле“.

— Нищо не се е изменило — отбеляза Брадли. Но промяна имаше и за миг Брадли изпита тъга. Нима годините биха могли да изличат спомените? Ядката на великолепния някога Палермо се беше сбръчкала, а градът сякаш се беше смалил. Или може би той гледаше вече с помътен взор познатата му в миналото красота?

— Този град има характер — каза Фергюсън.

Той също се беше изменил — до такава степен, че Брадли едва позна наивния ентусиаст от миналото. Сега беше обут в сандали, на ръката си носеше масивен златен пръстен, гравиран с някакви, изглежда, кабалистични знаци, а движенията му бяха някак сънливи и заучени като у пушач на опиум. Поръча си марсала с жълтък в отделна чаша, после изля жълтъка във виното и старателно го разбърка с лъжичката. Ето, помисли си Брадли, какво е станало от човека с твърд характер, на когото генералът разчиташе, от поборника за нов реализъм, от многообещаващия млад човек, изпратен да защищава останките от извоюваните с труд сфери на влияние в тази страна. Хвана се като удавник за сламката: да не би Фергюсън да е прибягнал към тази ловка преструвка, за да изпълнява по-добре тайните си задължения?

— Май си променил отношението си към Сицилия, щом си кандидатствал за втори срок тук — рече Брадли.

— Работата е там, че кажи-речи станах италианец — отговори Фергюсън и обърса с пръст остатъка жълтък от устните си.

Той продължаваше да симулира дейност и досега го спасяваха само редовните и многословни доклади. Събираше слухове, разкриваше или измисляше заговори, виждаше опасности за сигурността в скандалното поведение на дребни политици. Във Вашингтон бяха доволни от него, но посещението на Брадли го завари неподготвен. Наблюдаваше гостенина внимателно и подготвяше грижливо защитата си. През годините, откакто замина Брадли, беше чул много работи за него и нищо от чутото не предизвикваше у него желание да се сближи с този човек. Един от онези луди, говореха за Брадли, който действува все на своя глава и вярва, че съдбата е положила здраво ръка върху рамото му и го напътства.

— Щом ти отърва, защо не? — рече Брадли. — Да тръгваме, а?

Карайки лудешки черната си алфа-ромео с напълно безизразно лице, Фергюсън отведе Брадли в стария му щаб, където сега не се виждаха разните хитроумни ключалки. Посрещна ги старото писалище на Фергюсън, внесено на времето специално от САЩ, което сега беше отрупано с документи. Наоколо по пода имаше купчини илюстровани списания, а по стените висеше колекция от жестикулиращи марионетки.

— Ти пристигаш в смутно време — рече Фергюсън. — Още две коли хвръкнаха вчера във въздуха. Тринадесет-четиринадесет убити. Забравих вече колко загинаха онзи ден.

— Видях снимките в „Джорнале“ — каза Брадли. — Много кървава история. Кой печели засега?

— Старата фирма — отговори Фергюсън. — Новите момчета нямаха никакви шансове, след като твоят приятел Марко очисти братята Ла Барбера. Джони беше мозъкът на организацията. Когато си отиде, те станаха стадо овце. Оказват все още някаква съпротива, но това е само въпрос на време. Липсва им стратегия.

— Четох последния ти доклад — рече Брадли. — Откъде знаеш, че експлозията във вила „Медина“ е наистина работа на Марко?

— Откъде зная? Как да ти обясня? Живея тук близо седем години. Идва време, когато вече можеш да надушиш такива неща от въздуха. Предполагам, че това е въпрос на нюх. Тук факти и слухове вървят ръка за ръка. Накрая човек добива усет и така или иначе налучква истината. Забавното е, че всъщност Палермо съвсем не е тайнствено място, когато го опознаеш. Може да се каже, че всички знаят всичко. Само че никой не може да докаже нищо. Това е нещо като шесто чувство — той затвори очи и потупа главата си, — нещо като нюх, струва ми се.

— Според теб как Марко е разбрал, че Ла Барбера търси да купи къща?

— Просто логична догадка. Всички в този град искат да имат къща, но деветдесет и девет на сто от населението живее в апартаменти, притеснявано от съседите. Отделните къщи са не повече от двеста в целия град и можеш да чакаш години да купиш такава къща. Достатъчно е било само да предложат къща с двор и не биха сбъркали. Всеки ще я лапне веднага.

— Просто, като си помислиш, но трябва да си гений да се сетиш. Виждал ли си Марко напоследък?

— От време на време. Зная къде живее в Акуасанта. Искаш ли да го видиш?

— Не — отговори Брадли. — В никакъв случай. Помниш ли, казах ти, че ще дойде време, когато той ще ми потрябва? Както изглежда, това време почти е дошло. Човекът, когото трябва да видя, е дон К. Правил съм му някоя и друга услуга в миналото, затова вярвам, че няма да ми откаже, ако поискам той да ми услужи сега.

Марко беше изненадан, но не и разтревожен от това, че трябваше да се яви пред дон К. в чифлика му в подножието на Камарата. Само най-привилегированите от хората на братството — онези, които заемаха отговорни и поверителни постове — биваха приемани от великия човек в дома му, но откакто дон К. го почете с присъствието си на кръщавката на Лучия, Марко си беше позволил да смята, че го ценят много.

При такива случаи се спазваше известен протокол. Дон К. приемаше гостите си на двора, под сянката на една смокиня. Обикновено той беше удивително мълчалив човек, който предпочиташе да общува с жестове, малко на брой и сдържани: рязко отмятане на главата означаваше отрицание във всички възможни степени; потрепването на пръстите му изразяваше съмнение, а когато не вярваше в нещо, затваряше клепача си с показалеца. Но при такива аудиенции той полагаше нарочни усилия и задаваше множество въпроси със слабия си дрезгав глас. Въпросите биваха банални — като онези в официалните бланки, — а и дон К., който ги задаваше просто от вежливост и за да запълни с нещо паузите между глътките лайкова отвара, сервирана от икономката му, знаеше предварително всички отговори. Говореше се, че той познава до най-малките подробности живота на всеки член на братството. В този уединен чифлик сред изгорелите от слънцето смълчани поля, където вонеше на свински тор и жужеха мухи, нищо не убягваше от зоркия му поглед и никой не беше извън обсега на властта му.

По пътя Таляфери намекна на Марко как да се държи.

— И той е човек, та покажи, че го уважаваш, но не се престаравай. Недей да коленичиш. Той не обича да му се подмазват. Други са времената сега.

Покровителят на Марко му подсказа и още нещо. Всеизвестно беше, че дон К. не обича суетността, а Марко беше прекалено издокаран за това посещение. Вторият костюм след съответния оглед също се оказа неподходящ и Таляфери го посъветва да купи нещо по-подходящо от оказионен магазин. Някакъв костюм, който хем да не му приляга, хем да не прилича на плашило с него, и по възможност да е прилично позакърпен. Новата Ланча аугуста също не подхождаше. Трябваше да мине със стария фиат с разтраканите бутала и изпочуканите калници.

През лятото дон К. ставаше към три и половина преди изгрев слънце и обичаше да дава аудиенции преди закуска, затова на Марко беше наредено да се яви към седем. Пътуваше се два часа по хубаво шосе, бетонирано още от съюзниците чак до Леркара Фриди, а след това по изрутен път до село Камарата и отвъд него. В края на долината в подножието на планината Камарата дон К. притежаваше хиляди декари земя с цвят на пергамент, на която отглеждаше пшеница по методи, които изискваха максимален брой работна ръка, за да се добие минимална реколта. Това беше такова кътче от света, където но празниците ядяха магарешко месо, където през 1852 година бяха изгорили на клада някаква вещица и където селяните величаеха с „ваше превъзходителство“ всеки заможен на вид странник, а понякога, когато в началото на зимата храната поскъпваше, продаваха достигналата брачна възраст дъщеря на онзи, който даде за нея най-много.

В утринната дрезгавина чифликът на дон К. приличаше на изградена от кал казба в Атласките планини. Квадратните прозорчета по стените надничаха иззад защитни валове от сиви кактуси. Облечените в черно старици, които пренареждаха царевичните мамули, оставени да зреят на плоския покрив, забулиха лицата си по арабски, когато се изправиха да видят Марко. Тънките пиперки, окачени на един прозорец, приличаха на окървавени ножове. Шест коли, все изпочукани, бяха напъхани под оскъдната сянка сред кактусите и Марко забеляза между тях знаменитата бланки на дон К., модел 1928 година, почервеняла от ръжда и с привързана с канап предна лява врата.

Той се досети, че е свикано някакво съвещание, на което провинциалните шефове на братството са пристигнали с взети под наем стари коли, и че в този момент те, преоблечени като метачи и пазачи, обсъждат с главния някакъв изключително важен въпрос, по който се искаше и тяхното мнение.

На вратата го чакаше управителят на чифлика, облечен в кадифена куртка и черен брич. Един от онези селяни със спечени лица, които бяха издрънкали от дон К. по една къщица и няколко декара камениста земя, а в замяна изпълняваха всякакви работи и му служеха за телохранители, когато се наложеше той да пътува до Палермо или до Монреале. Той въведе Марко в гола като затворническа килия стая, в която имаше ниска пейка и чешма в единия ъгъл, от която капеше вода в един леген. Първата работа на всеки, който пристигаше в чифлика след прашния път, беше да се измие и Марко изплакна ръцете си на чешмата и ги избърса в мърлявата кърпа, закачена на гвоздей до нея. Сетне отиде и седна на пейката; на другия й край вече се беше разположил някакъв младеж, влязъл в стаята след него, който вонеше на овце. Когато Марко погледна към него, момъкът извърна глава към стената, но щом Марко стана да надзърне през решетестия прозорец, веднага почувствува върху себе си празния поглед на овчаря.

През прозореца се виждаше един ъгъл от двора, стена с поизлющена мазилка, счупено колело на каруца, потънал в прах и курешки хамут и една мършава котка, която потупваше земята с лапите си като някое хлапе, което за първи път докосва клавишите на пианото. Появиха се трима души от братството. Те вървяха вкупом, умислени. На Марко му се стори, че месестите им мрачни лица — признак за преуспяване в селска Сицилия — се бяха изопнали и изострили от някакви непредвидени обстоятелства. Когато се приближиха, сякаш попрегърбени под тежестта на дългите пелерини, които все още се носеха в тези краища, Марко позна един от главатарите на хората на Джентиле и собствения си покровител Таляфери. В този миг Таляфери вдигна глава и погледите им се срещнаха. Марко кимна леко, но Таляфери начаса отвърна очи и тримата отминаха и се скриха от погледа му.

Той се върна и отново седна на пейката. Младият овчар се взираше в загрубелите си ръце и от време на време пукаше пръсти. Марко съзнаваше, че се е случило нещо лошо. Той съзнаваше също, че в братството няма приливи и отливи на сполуката: звездата ти или изгрява, или не.

Измина половин час. Овчарят — Марко вече се опасяваше, че той е негов пазач — пропукваше с пръсти и току се въртеше насам-натам, от което стаята се размирисваше на обор и на овча пикоч. В полегатия сноп слънчеви лъчи закръжи муха месарка и бръмченето й го омота като ласо; едно от петлетата на дон К. се опита да изкукурига, но се получи нещо като скимтене. Марко наблюдаваше от прозореца как хората от братството излизаха на двора и пак изчезваха неохотно, тикайки или мъкнейки след себе си сенките си. В този интервал той стоически се прости с много надежди. Случило се беше нещо. Може би смъртта вече дебнеше някъде по безлюдния път назад към Палермо.

Накрая по застлания с плочи двор зашляпаха бързи стъпки, вратата се отвори и в стаята се втурна едно спретнато човече. То беше облечено в най-разкошния костюм, който Марко бе виждал някога, макар че нещо у дребосъка създаваше впечатлението, че той сякаш чезне бавно в дрехите си, които потрепваха около ръцете и пищялите му като от лек ветрец. В пасторалната тишина той кършеше стави енергично и обувките му припряно проскърцваха.

— Salutami gli amici5 — поздрави той на завален италиански и премина на английски: — Ти си Ричоне, нали? Аз съм Спина. Драго ми е.

Марко пое смутен малката му ръка, като се колебаеше дали да я целуне, и изпита облекчение, когато човечето я отдръпна. Чувал беше за тази далечна и легендарна личност, за човека, който от килията си в един строго охраняван затвор в Съединените щати беше подготвил с дон К. освобождаването на Сицилия от ботуша на държавите от Оста, и като награда беше помилван и върнат в Италия. Слуховете, басните и фактите бяха изградили един властен, вселяващ страх образ. Спина беше двойникът на дон К. в Съединените щати, същински Цезар, който властваше безразделно и помиташе всякаква съпротива срещу плановете му за най-ефикасна военна реорганизация на мафиотските фамилии. Трудно можеше да се повярва, че това съсредоточено, енергично, усмихнато, съсухрено човече един априлски ден през 1931 година беше пошепнал заповедта за ликвидирането на стария главатар, страшния Джузепе Масерия, и на четиридесет от главните му привърженици с предупреждението да не убиват никого пред жена му и децата му, и заедно с това беше наредил да закупят за погребенията цветя за 20 000 долара.

В действителност славата на Спина се беше оказала почти непоносима за сицилианските мафиоти. Докато те се занимаваха с парчета неплодородна земя и с оскъдните й плодове, Спина беше въртял цяла империя от казионни развлечения. Те командваха стотина души, а Спина властваше над десет хиляди. В основата си сицилианските мафиоти си оставаха селяни по душа, докато преди да изчезне временно от сцената, Спина беше и финансист, и политик, и генерал. По тази причина, когато бе принуден да се върне в родината си, Спина беше приет с предпазлива сдържаност, която той преодоля с обаянието си. Той се усмихваше, придумваше, ласкаеше и в края на краищата сицилианците клекнаха и почти му простиха огромната гангстерска кола и диамантените пръстени. Хората от братството се утешаваха с мисълта, че Сицилия не може да предложи нещо от такава величина, което да задържи Спина по-дълго между тях. Той блестеше прекалено, беше твърде пищен. Не можаха да разберат и дръзкия демократизъм в обноските му, който ги смущаваше, както беше смутил и Марко, защото ги лишаваше от възможността да проявят уважението си в подходяща форма, а това беше толкова необходимо за тяхното добруване и душевно спокойствие, колкото и уважението, което те на свой ред очакваха от останалите.

— Говорих със стария за тебе, Ричоне — каза Спина. — Чух някои хубави работи и жалко, че трябваше да се случи така.

Марко отново се смути. Би било най-добре да се обръща към Спина с малкото му име, предшествувано от „дон“, но не можеше да си спомни името и знаеше, че колкото повече се мъчеше, толкова по-малка надежда имаше да си го спомни.

— Мистър Спина, страхувам се, че не разбирам какво става тук.

Пъргавите мускули на лицето на Спина незабавно изписаха по него удивление.

— Да не искаш да кажеш, че никой не ти е обяснил, Ричоне? Става дума за съд, и то от рода на онези, които са устройвали в миналото — още по времето на дон Вито Ферера, а и преди това. Струва ми се, че хората от тези пущинаци още вярват в привидения. Извикали са двадесет, че и повече свидетели. Това може да продължи целия ден: Няма да повярваш, но там има и някакъв старец с овчи кожи. — Той се разсмя така, че се видяха чак кътниците му, а от това главата му заприлича още повече на череп. — Човек в овчи кожи, и това никому не прави впечатление.

— Някои от хората на село са много изостанали, мистър Спина — каза Марко. Подигравката на Спина го беше сепнала. Хората, които ходят в овчи кожи, правят това, защото са обърнали гръб на корумпирания живот в градовете и са отишли в планините, но те са уважавани като привърженици и пазители на старите традиции. Неуважението на Спина беше типично за новите, които се бяха върнали отвъд океана след войната и бяха готови да потъпчат всички стари обичаи. Марко остана жегнат от лековатото презрение на Спина. За него братството беше станало баща, майка, брат и сестра. То му беше протегнало ръка и го беше измъкнало от непоносимия живот в Кампамаро. То го беше освободило от присъщото на селяните раболепие и го беше преизпълнило с онази студена самоувереност, която предизвикваше уважение у всички, които имаха работа с него! Но той се почувствува задължен да приеме върху себе си част от презрението на Спина — презрение, което хем го жегна, хем му вкара заразата на съмнението.

— И ти нямаш никаква представа защо са те извикали?

— Понятие нямам, сър.

— Чувам, че си момче на място. Говорят, че си корав. И не хленчиш, дори когато не ти върви. Повикаха те, защото си сгазил лука. Имаш ли представа защо някои от тези люде искат да опърлят задника ти?

— Не, сър.

— Ще ти кажа. Обвиняват те, че си предал някой си Бенедето Джентиле, който се споминал при трагични обстоятелства преди няколко години. Нека ти кажа направо ако те намерят за виновен, знаеш какво те очаква.

Облизвайки устните си с езика, Марко усети някаква забелила се кожица и я отхапа. Страхът, който като любовта има много лица, го докосна с краищата на хладните си пръсти. В случая това беше мъчително нежелание да мре. Преди години като младеж, когато се беше сблъскал с мароканците, не беше изпитал такъв страх; тогава животът му се струваше като нещо просто и безформено, без определено начало и край. Сега неговият живот беше оплетен с живота на жена му и на децата му и не можеше да бъде унищожен, без това да, осакати и техния живот. Тези скъпи нему същества бяха присадени към него. Трябваше му време да развърже тези нежни филизи на зависимостта и да ги подготви да живеят без неговата закрила. Още не беше готов да мре.

— Нещо май си потиснат, а?

— Мисля си разни работи, мистър Спина. Просто мисля.

— Е, не го вземай много присърце. Както е тръгнало, няма да те намерят за виновен. Трябваше да те съдят, защото така искаха хората на Джентиле. Ще те оправдаят с единадесет гласа срещу един — при положение, че старецът се въздържи.

Студената сянка на смъртта се отдръпна. Марко се отърси от видението на пустия път за Палермо, осеян с кръстовете на толкова много вече забравени жертви на засади. Тази нощ Тереза ще го чака и той ще се върне.

— Но още не ти се е разминало — продължи Спина. — Хората на Джентиле, а те са много, ще гледат да те халосат по главата, каквото и да стане. Освен това старецът трябва да бъде успокоен. Както аз виждам нещата, ще се наложи да напуснеш Италия.

Марко кимна и чакаше какво ще последва.

— Какво смяташ по въпроса?

— Имам жена и две деца.

— И двамата сте млади. На жена ти ще й хареса една промяна.

— Купихме нов апартамент миналия месец, мистър Спина.

— Недей да хленчиш, Ричоне. Купил си го евтино, чух за тази работа. Ще го продадеш, и то с печалба сега.

Опасността беше разчовъркала паметта на Марко и той си спомни първото име на Спина.

— С радост ще се съглася на всичко, което предложите, дон Салваторе.

— Ти си късметлия, Ричоне, макар че не разбираш това. О’кей, съгласен съм, че имаш известно влияние тук, но не голямо. Ще станеш на петдесет и пет години и ще завъдиш камъни в бъбреците, докато почнат да целуват пръстена ти. Това тук не е работа. Знаеш ли какво? Този пършив остров адски ме гнети. Човек като теб може да се изяви само в Щатите. Да си купи за една година „Линколн континентал“ да стане може би собственик на модерна къща и на крайбрежна вила на Лонг Айлънд.

Защо Спина? Марко се замисли. Защо за решението на дон К. го уведомяваше великият Спина, когато досега това винаги правеше неговият покровител Таляфери, чрез когото се предаваха всички заповеди?

— Бързо ли трябва да стане това, дон Салваторе? — попита Марко.

— Заминаването ли? Доста бързо, Ричоне. Тази работа е неотложна. Дон К. може да постигне споразумение с противниците ти да останеш тук не повече от седмица. След това петдесетина от хората на Джентиле с въздушни пушки дванадесети калибър, заредени е едри сачми, ще започнат да те търсят. Няма да успееш и да се помолиш.

Спина събра ведно пръстите си без кутрето и плавно завъртя ръка. Този изящен жест можеше да означава какво ли не в зависимост от контекста, но в случая обещаваше ликвидираме. Той се усмихна, от което зъбите му лъснаха, а кожата по бузите и челюстта се опъна. Отмъстителите с въздушните пушки бяха за Марко театрална история. В действителност по-вероятно беше да стане друго: да се занижат години на дебнене, докато един ден при него потърси работа някой буден млад Джентиле, който си е сменил името и е скрил миналото си; или пък някой Джентиле, посветил живота си на проучване на навиците му, ще успее да постъпи на работа в кафенето, където Марко пиеше кафето си; или някой монтьор с тайни връзки в гаража, където поддържат колата му, ще намери начин да почовърка тук-таме.

— Дълго ли ще трябва да живея там, дон Салваторе?

— Десет години, може би. Приятелите ти предпочитат да останеш жив. Тази твоя мила млада съпруга е твърде млада, за да остане вдовица.

— Не съм сигурен дали ще мога да продам за една седмица апартамента и мебелите, дон Салваторе.

— Не се притеснявай, Таляфери може да се погрижи за това и да ти преведе парите. Това решава ли проблема?

— Предполагам да, дон Салваторе.

— Ето така трябва да се мисли, Ричоне. Това е правилният философски подход. Всички знаят, че ти тук се представи добре. Ще се погрижат за теб, когато стигнеш отвъд. Ще те свържат с необходимите хора и ще получиш всички възможности да се проявиш.

— Искам да ви благодаря за проявения от вас интерес, дон Салваторе.

— Няма защо, Ричоне. Няма защо. Заинтересувах се от теб, защото си човек с перспективи. Струва ми се, че ще стигнеш далеч. Изпращам те на място, където можеш да дишаш с пълни гърди. Чувал ли си за Солсбъри, Масачусетс? Сигурно не. Та там имам добър приятел, който държи в ръцете си целия бизнес — мой съдружник още от времето, когато работех в спиртоварните. Той е добър човек и разполага с какво ли не. Ето къде те изпращам, Ричоне.

— Благодаря ви още веднъж, дон Салваторе. Искам да разберете, че съм ви дълбоко благодарен, от все сърце.

— Не мисли за това, Ричоне. И се помъчи да не говориш като италианец. Имаш ли връзки, всичко се оправя. Приятелите се поддържат и си помагат един на друг. Рано или късно и аз ще поискам услуга от теб и зная, че няма да ми откажеш.

— Само ми дайте такава възможност, дон Салваторе. Друго не искам.

— Да минем към подробностите — каза Спина. — „Причипе ди Пиемонте“ заминава от Генуа за Ню Йорк в понеделник, на осми. Точно след една седмица. Предчувствах как ще се развият нещата, затова за теб и за семейството ти е запазена каюта първа класа. Парите за билетите плаща някой, чието име няма защо да споменаваме. Бъди така любезен да ми спестиш благодарностите.

С нас всичко ще бъде наред, мислеше Марко, с Тереза, с децата и с мен, а другите? Какво ще стане с тях? Двете майки вдовици, които са вече на години? Кристина, чийто съпруг буржоа рано или късно може да използва миналото като предлог да я изостави? Паоло с новия му гараж, агенцията „Аджип“ и правото му да поддържа колите с марка „Фиат“, но и с влошаващата се астма, която натоварва още повече болното му сърце? Легионът от братовчеди — първи, втори, трети и т.н., — които се появиха още при първия признак за преуспяването му и започнаха да искат от него закрила, любов, пари, коледни пуйки, кукли, съвети при бракове и искове за земя — всички тези отговорности, които той беше поел върху себе си с готовност, почти с благодарност. Какво ще правят всички тези хора? Към кого ще се обърнат за помощ и подкрепа, когато той замине?

— Е, какво ще кажеш — попита Спина. — Как ти изглежда бъдещето сега?