Специалист от Сицилия

1

Един разкошен ден през зимата на 1959 година въстаниците влязоха в Хавана. Градът беше превзет толкова спокойно, дори безгрижно, че жителите едва ли осъзнаха какво ставаше. Предишния ден из града се перчеха свирепите полицаи на президента, готови всеки момент да натиснат спусъка, а на другия ден те изчезнаха, за да бъдат заменени от хиляди учтиви дребни селяни в униформа, чужди на всякакви крайности — ако не се смята, че за двадесет и четири часа пресушиха целия запас от кока-кола в Хавана. Е края на пистата на летището Ранчо Бойерос чакаха самолети, с които трябваше да емигрират президентът, близките му приятели и видните членове на правителството и на които беше разрешено да излетят. Общо взето, този развой на събитията беше посрещнат с радост и облекчение. Ресторантите и кафенетата бяха пълни както винаги, а масите в кабаретата трябваше да се запазват от предишния ден. Съвършено непознати хора се здрависваха и се радваха, че са живи и здрави. Проститутките, най-добродушните и най-безкористните в света, работеха както обикновено. Самолетите и параходите продължаваха да стоварват туристи, които и сега играеха свободно в казината. Всяка нощ стотина от тях се напиваха до безсъзнание и биваха прибирани от новите отряди за охрана на реда, които се грижеха за тях, поеха ги с черно кафе и ги връщаха почтително в хотелите. Войниците, селяни от глухата провинция, играеха в захлас на топчета по гладките, застлани с красиви плочки тротоари на Хавана, и канеха чужденците и местните жители да участвуват в играта.

Атмосферата на вежливост и търпимост, създадена от новото кубинско правителство, не изненада Салваторе Спина: той не се и съмняваше, че зад здрависванията и усмивките се крие твърда решителност. Разбирайки по-добре от мнозина други накъде духа вятърът, той беше убеден, че победата на въстаниците е неизбежна, и остана изненадан само от бързината, с която рухна старото правителство.

Дори и тогава неговото изключително, пословично щастие не му измени. В деня, преди да падне Хавана, в пристанището влезе „Голфо ди Поликастро“, който му докара от Неапол най-голямата партида хероин, достигала някога западното полукълбо. Спина беше закупил в Турция деветдесет процента от всичкия произведен за годината опиум и подминавайки традиционния френски посредник и лабораториите в Марсилия, беше уредил преработката му в един стар гараж за автобуси в Порта Нуова, предградие на Палермо. „Голфо ди Поликастро“ возеше двеста и петдесет килограма хероин в седем обикновени, здрави куфара, поверени на помощник-капитана на кораба; това означаваше, че срещу 130 милиона долара този хероин щеше да предложи поне на пет милиона души кратката измамна забрава на всякакви болки, отчаяние, глад, страсти, самота и страх.

Когато малко след разсъмване Спина се качваше на кораба, съпровождан от началника на митницата, който подтичваше по трапа до него, той дочу пушечната стрелба в източните предградия, където останките от правителствените войници стреляха безразборно и нервно по всичко, което се движеше, а после захвърляха оръжието и се прибираха на автостоп по домовете си. Спина изпи по едно капучино с помощник-капитана, който му се падаше далечен роднина, благодари му и го освободи от седемте куфара; сетне Спина, началникът на митницата и няколко моряци пренесоха куфарите до кадилака му, който ги чакаше на кея.

В тази мека тропическа утрин, огласяна от тракането на лебедки, крясъците на виещите се над, отпадъците от корабите чайки, звънът на църковните камбани и приближаващата стрелба, за Спина настъпваше краят на цяла една епоха. Мислено той вече виждаше началника на митницата като затворник на остров Пинос. Предишната вечер беше позвънил на директора на затвора с молба Боначеа Леон да бъде прехвърлен в крилото за политическите затворници, а всички негови документи да бъдат оформени на името на друг затворник, държан там без съд и присъда по някакво доста неясно обвинение, че бил опасен за режима, който беше пред рухване. В замяна директорът щеше да получи гостоприемство или пари в Маями, но шестото чувство на Спина му подсказваше, че този човек, известен с жестокостта си, изобщо няма да доживее наградата.

Минаваха седмици и всичко вървеше нормално. Жадната за всякакви поводи за празненства Хавана се втурна да празнува. Спина, както и всички други, ходеше по улиците, размахваше знаменце, когато му го пъхаха в ръката, и винаги беше готов да се спре и да прегърне първия попаднал му брадат млад войник. Не му оставаше нищо друго, освен да се отпусне и да се забавлява, защото новото правителство, на пръв поглед толкова безгрижно, се оказа удивително компетентно, когато се стигна до въвеждането на контрол по пристанищата и летищата; наложи се да бъдат прекратени доставките на хероин за Съединените щати, докато не се измислят нови начини и средства за преодоляване на контрола. Почти всички от предишните връзки на Спина сега бяха в затвора, а неколцина вече бяха разстреляни в сухия ров до вътрешната стена на крепостта Кабаня, където последната гледка, която осъдените виждаха в земния си живот, беше грамадната, осветена от прожектори статуя на Христос, извисяваща се над контурите на крепостта.

Вече месец седемте куфара стояха в хранилището в кантората на Спина. Чужденците оставаха незасегнати от неприятностите, с които се сблъскваха някои кубински граждани, но неговият инстинкт отново му подсказа, че рано или късно нещата ще се влошат; ще отворят сейфовете в банките, ще започнат обиски, ще вземат да разследват защо някои богати чужденци още стоят в страната, въпреки че източниците за печалби наглед са секнали. За да не привлича вниманието, той се залови с дребен износ на крокодилски кожи за някаква фиктивна компания в Щатите.

Идеята за подходящо място за хероина хрумна на Спина една вечер, когато гледаше през прозореца на кантората си гробището „Колумб“. То сякаш беше макет на голям град с тринадесет авенюта, пресечени от седемнадесет улици: величествено гето на мъртвите, в което семействата на богатите и властните бяха намерили покой във великолепни гробници — често миниатюрни копия на разкошните вили, заемани от тях приживе. В Хавана култът към мъртвите едва ли отстъпваше по нещо на същия култ в Египет при фараоните. Много от гробниците бяха обзаведени със скъпа вносна мебел и с такива удобства като телевизори, а в някои имаше дори климатична инсталация и асансьори. Гробището не беше и безлюдно, както са повечето гробища; кубинците отделяха доста време за посещения на гробовете и по добре осветените улици се тълпеше народ, особено в края на седмицата и в празнични дни; положили свежи цветя на гробовете, хората намираха, че гробището е приятно място за вечерна разходка, и не бързаха да се разотиват.

На другия ден Спина отиде на гробището и откри, че сред многото добре поддържани и пребоядисвани през последните години гробници имаше няколко, които изглеждаха изоставени и дори занемарени. Той поговори с главния пазач, който потвърди, че за някои гробници никой не се е грижил вече десетилетия наред; тези гробници му създавали затруднения, добави той, защото били откупени завинаги и сега не можело да се направи нищо те да не загрозяват общия вид. Администрацията на гробището би се радвала, ако такива занемарени гробници, бъдат преоткупени и подновени, затова с удоволствие биха свързали Спина с комисионер по продажбата. Скоро Спина се добра в едно провинциално градче до някаква немощна старица, наследила една, гробница от свой далечен роднина, чието име вече не помнеше, и тя с радост се съгласи да му я продаде. Сделката беше уредена веднага. Спина получи ключа и скоро след това беше заведен като собственик в гробищния регистър под името Артуро де Баеса. В гробницата бяха погребани осем възрастни и единадесет деца; срещу малка сума администрацията уреди прехвърлянето на костите им в общата костница. Спина не пожали пари за ремонта на гробницата отвън и отвътре, а когато всичко беше готово, там внесоха три нови ковчега с медни плочки, на които бяха изгравирани имената Луиза, Симон и Педро де Баеса, заедно с хероина в сандъци с надпис „мебели“. Сам Спина прекара няколко часа в гробницата, прехвърли хероина в ковчезите, а после ги намести в три от нишите, където преди това бяха другите ковчези.

Годините, преобразили дон Винченте от американец на средна възраст в стареещ сицилианец, не бяха пощадили и гласа му: когато той позвъни на другия ден, Спина едва го позна. Нямаше го някогашният говор, характерен за Мълбъри Бенд; от другия край на лошата линия долиташе немощен грак и Дон Винченте говореше почти на диалект.

— С Виктор станаха лоши работи. Смазаха го от бой още през декември.

— Боже мой, Вин. А аз нищо не зная. Какво е станало?

— Сбил се с тайфа от пуерторикански хулигани. Млатили го с дръжки от търнокопи. Горкият, лежа два месеца в интензивното отделение. Челюстта му още се крепи с тел.

— Madonna troia! Пуерториканци, казваш?

— Точно така. Кълна се в паметта на сестра ми, която умря девственица…

Спина търпеливо изслуша докрай клетвата за отмъщение, която дон Винченте произнесе.

— Какво да се прави, Вин? Какво да се прави? Те вече надушиха организацията. А си вдигнал аларма, а са ти подпалили чергата.

Жизнерадостен по природа, Спина изведнъж се почувствува стар и го налегна мъка. Просто не му се вярваше, че е дошло времето, когато банда смрадливи латиноамериканци могат да набъхтят сина на сицилианеца, от който някога трепереше цялото източно крайбрежие, и никой не си помръдва пръста да го защити или да отмъсти за него.

— Момчето при теб ли е сега? — попита тоя. Тънкият сенилен глас на дон Винченте долетя през пращенето по линията:

— Живее при Марк Ричардс и жена му. Искам да кажа, Ричоне… онзи момък, който ти ми изпрати. Няма да повярваш, като чуеш защо. Някой — не е важно кой — е платил на тези пуерториканци да очистят Виктор, а когато разбраха, че той все пак не е пукнал, изпратиха писмо, че ще го причакат, щом излезе от болницата. Решихме, че за него ще е по-безопасно в града, където Ричардсови ще се грижат за него, отколкото при нас в гората.

— Боже мой! Ужасна работа, Вин. Никога не съм мислил, че ще доживея деня, когато тайфа имигранти ще ни се качи на главата.

— За себе си мога да се погрижа, Салва, знаеш много добре, но не мога да си позволя никакви рискове с Вик. Те не само размазаха лицето му, засегнат е мозъкът му. Говори сега като осемдесетгодишен старец. Както ми обясниха, в черепа му се образувала някаква течност. Не може да стои прав, заваля се. Първите две седмици край леглото му денонощно имаше две болногледачки, поддържаха живота му със системи и с разни тръби в носа му. Когато свалиха превръзките и ми разрешиха да го видя, помислих, че е станало грешка. „Сигурни ли сте, че това е синът ми?“ — попитах аз. Той само бръщолевеше нещо неразбрано. Плаках като дете.

— Сигурно си се чувствал ужасно. Бих искал да помогна някак, Вин.

— Впрочем, надявах се на това. Виктор засега е при Ричардс, но нещо ми говори, че нещата там не са както трябва. Ричардс е славен момък, но жена му не се трае и май не е много привързана към момчето.

— Защо не го пратиш при мен за един-два месеца, Вин? А и Ричардс може да дойде с него. Виктор ще се попече тук на слънце, ще отпочине, ще набере сила. Между другото, в тази страна не обичат много пуерториканците, така поне разбрах.

— Надявах се, че ще помогнеш, Салва. Може би ще се възползвам от предложението ти. Щом като е в състояние да пътува, а? Само за месец-два. Да не му се случи нещо.

— Виктор е умно момче — каза Спина. — Понякога се чудя дали имаш представа колко умно е това момче. Ще се радвам да ми погостува.

Виктор пристигна три дена по-късно, придружен от Марк Ричардс, и Спина го настани на безопасно място в едно ранчо в Пинар дел Рио, собственост на негов кубински приятел. Тук Виктор спеше до късно, упражняваше се в стрелба с пистолет, като стреляше мишелови, вечер ходеше на кино или на бой с петли и за удивление на домакините, не обръщаше внимание на хубавичките девойки, които сами посещаваха бара и други заведения. В спокойния отморяващ тропически климат той започна бързо да възстановява силите си. След няколко дни се сприятели със собственика на един гараж в близкото село, който му разреши да извършва от време на време дребни ремонти по колите на негови клиенти.

Марк ангажира стая в хотел „Севиля“, а няколко часа по-късно Спина го покани в кантората си, която гледаше към гробището. Когато стисна ръката на Спина, Марк почувствува как по собствената му ръка пробягна тръпка.

— Дон Салваторе — промълви той.

— Стига с това „дон“ — каза Спина и прегърна Марк през раменете. — Добре че дойде така бързо, Марк. Какво мислиш за Вик?

— Ще бъде окей — отвърна Марк.

— Разбира се. И да ти кажа още нещо. Този пердах му беше нужен, от него ще има само полза. И мен ме натупаха, когато бях колкото него. Единадесет счупени кости, но ми подействува добре. Знаеш ли какво? Станах малко философ по този начин, а това никак не вреди. — Мургавото лице на Спина се набръчка в усмивка, когато си спомни с гордост и умиление как го бяха изхвърлили от колата в някакво празно място, смятайки го за мъртъв. Раните зараснаха, болката отдавна беше забравена, но тази преживелица беше го инжектирала с една неуморима способност за съпротива, която не бе му изневерила и до днес.

— Как мислиш, ще излезе ли нещо от него? — попита той.

— Всичко ще бъде окей — повтори Марк.

— Престани, за бога, с това „окей“! — ядоса се Спина. — Защо непрекъснато трябва да дърдориш като американец? Искам да зная какво наистина мислиш.

Марк покорно изреди в ума си по италиански качествата на Вик, сетне изложи заключенията си на английски:

— По ум той се е метнал на баща си и в крайна сметка ще стане добър организатор. Предпочитам да се опра на него, отколкото на който и да било друг. Вече не е самохвалко, но още не умее да се владее. Това е, което трябва да научи.

— Каза ми всичко, което трябва да зная — рече Спина. Така си го представям и аз. Човек би могъл да разчита на него. Чувам, че жена ти не се е зарадвала от престоя му у вас. Какво става с Тереза напоследък? Дон Винченте смята, че вече май не се погаждате.

— По някои неща не сме на едно и също мнение — рече Марк.

— Жалко. Тя беше приятно момиче. Помня каква беше, когато ви изпратих тогава от Генуа. Мила и някак свенлива.

— Тя пак си е такава, но ни е трудно да живеем на новото място. Тереза иска да се приспособи и полага прекалено много усилия за това.

— Всичко е от промяната на климата — каза Спина. — В Солсбъри е доста студено през зимата. Жените не издържат, имат си разни женски неприятности. Така беше с дона Карлота. Тровеше живота на дон Винченте, докато не хвана религията.

— Можете ли да си представите: жена ми влезе в комитета за защита на гражданите? — попита Марк. — Мотае се с група еврейки и участвува в протестни митинги и демонстрации пред общината.

По покритото с мрежа от бръчици лице на Спина се изписа истинско съчувствие. Позорът на приятеля беше и негов позор.

— Трябва да я махнеш оттам и да отидете на друго място — каза той.

— Нали работя в Солсбъри — отговори Марк. — На врата ми виси дом, който е твърде голям за нас. Трябва да се плащат и сметките.

— Можеш да се наредиш по-добре, сам знаеш — рече Спина. — По мои сведения дон Винченте фактически се е оттеглил. Защо да стоиш в Солсбъри? Вземи Тереза и идете на друго място, където тя ще бъде по-доволна, а и ти ще се наредиш по-добре.

— Може и така да направя, ако се открие възможност.

— Чудесно. Ето това исках да чуя. Точно сега имаш такава възможност. Искам да работиш за мен. Нужен ми е persona di fiducia17.

Спина прекоси стаята и отново прегърна Марк. Марк стана, протегна ръка нерешително, колебаейки се дали да отвърне на прегръдката му. — Искам да работим заедно — ти и аз — продължи Спина. Това прозвуча като заповед.

Марк погледна дребното съсухрено лице и усети на раменете си хищните лапички. Той прикри смущението си с усмивка.

— Щом брадатият се махне — каза Спина, — трябва да бъдем готови да вземем в свои ръце работите в този град. Това е отлично място. — Той посочи през прозореца белите кули и небостъргачите на фона на далечното море и пищните гробници долу. Там беше дошла някаква компания с флейти и китари да прави серенада на мъртвите. — Пак ще потече голямата пара. Искам да включиш и Виктор в играта, затова исках да чуя какво мислиш за него. Може би ще успеем да се договорим с дон Винченте да прехвърли хотелите на него. След година младежът може да стане най-големият собственик на казина в Куба.

— Каква ще бъде моята роля в това? — попита Марк.

— Нужен ми е тук човек, на когото мога да вярвам. Не някакъв дръвник, а човек с ум и въображение, който би могъл да решава наистина сериозни проблеми. Марк, започнал съм тук голяма работа. Предполагам, че вече знаеш с какво се занимавам.

— Подочух нещичко.

Тънкият пронизителен кикот на Спина прозвуча като далечен грак на врана.

— Все същият diplomatico18, а? Знаеш много добре, че търгувам с наркотици, и, струва ми се, винаги си знаел това. Интересува ме как гледаш на това.

— Разправят, че съм старомоден — отвърна Марк.

— И аз чух такова нещо. Какво имаш против?

Марк потърси оправдание за онова, което сега и на него му се стори като глупав личен предразсъдък.

— Където съм се родил, с наркотици не се занимаваха. Това е всичко. — Усети да го обзема слабост и страх да не загуби престижа си в очите на Спина. — Работех за дон Винченте, а той не обичаше хората му да се бъркат в такива каши. Думата му беше закон.

— Светът се промени — каза Спина. — Днес половината континент пуши марихуана, гълта или си инжектира наркотици. Аз само задоволявам съществуващото търсене. Положението е същото, каквото беше в дните на сухия режим. Ако ние не дадем на хората онова, което търсят, някой друг ще стори това. Както и да е, пука ли ти какво ще стане с тях?

Това беше възможност да си върне загубените позиции. Съдбата на наркоманите вълнуваше Марк не повече от съдбата на жителите на Венера, ако там имаше такива.

— Ни най-малко — отвърна той твърдо.

— Хората от нашия край са прекалено умни, за да гълтат наркотици. Ако тези животни искат да се тровят, какво ни засяга? Не аз създадох този пазар, той съществуваше и преди мен.

— Струва ми се, че сте прав — каза Марк. Наркоманите бяха глупаци и той изпитваше към тях такава антипатия, каквато други изпитват към нарушителите на закона. Каквото и да е възмездието, те си го заслужават.

— Е, и какво ще кажеш?

— Още трябва да преустроя живота си. Позволете ми да помисля няколко дни.

Спина кимна с разбиране, но Марк почувствува властната му воля. Стареещият глава на мафията сега излъчваше някаква тайнствена сила — като онези странстващи илюзионисти, които идваха по празници да мамят планинците в Калтанисета. Тези дрипави нищожества подчиняваха тълпите на своята воля, опияняваха ги с безумни надежди, заслепяваха ги с видения на феникси и ангели, които се изпаряваха на разсъмване.

— Мисли колкото искаш — каза Спина. — Сега е спокойно и мога да се оправя сам, но може би скоро ще ми потрябваш, а тогава бих искал да съм сигурен, че мога да разчитам на теб.

Марк кимна. Какво по-сигурно от това, помисли си той, че когато го призоват, той ще бъде принуден да се подчини.

От кантората на Спина Марк отиде в новосъздаденото Министерство на националното възстановяване, за да обсъди бъдещето на капиталовложенията на дон Винченте в хотелите с един чиновник от отдела, който се занимаваше с конфискуваното имущество на чужденците. На този етап национализацията не беше завършена още юридически, останалите в Хавана чужди капиталисти се мъчеха с всевъзможни доводи и уговорки да отложат окончателната катастрофа с надеждата, че ако новата власт падне, онези предприятия, които още не бяха национализирани, ще започнат отново да функционират без юридически усложнения, свързани с прехвърлянето на собствеността. Както и всеки друг представител на чуждестранния капитал, Марк беше готов да се хване и за сламка, от това нямаше да загуби. Имаше няколко свободни дни, защо да не използва времето да направи в крайна сметка нещо за стария си работодател.

Щом Марк излезе, Спина заключи кантората, взе такси до края на „Прадо“, където го освободи, и свърна в улица „Анимас“, най-любимата му улица в света. Вървеше бавно в топлия благоуханен въздух под чуруликането на хиляди невидими птици, които никога не можеха да заспят от шума на Хавана. Множеството кубинки, излезли на вечерна разходка, му приличаха на танцьорки от някакъв мюзикъл, които всеки миг можеха да изпълнят някой танцово-музикален номер. Той се сля с върволицата красиви жени, които с изразителни жестове обсъждаха събитията на деня и насищаха въздуха с мириса на плътта си. Ветрила шумяха меко над мозаечната настилка на улицата, а изящна плетеница от сенки трепкаше като листак, когато ветрецът разлюляваше окачените на синджири улични фенери.

Спина беше на път за „Буена Сомбра“, най-известния публичен дом в града, който беше позакъсал, и Спина успя да го купи съвсем евтино. Към наркотиците го бяха подтикнали чисто икономически съображения — нали трябваше да се живее, а иначе у него имаше естественото влечение към всичко, свързано с нежния пол. Обичаше компанията на жени, а там те като правило откликваха на ухажванията му и му отговаряха със симпатия. Най-лекият начин да влезе в живота на колкото се може повече жени беше организираната проституция; от негова гледна точка оттам падаха малко пари, но огромно развлечение.

В това отношение Хавана предлагаше изключителни възможности. Красиви и нуждаещи се жени колкото щеш, безграничен пазар, но организацията беше примитивна. Публичните домове на Хавана бяха в такова състояние, че туристът трябваше да бъде мъртвопиян, преди да го примъкнат вътре, за да не вижда помещенията, облицовани с плочки като обществени клозети, вещиците, които прибираха парите, и да не усеща миризмата на антисептичните средства и на мръсните пешкири. Подобни места се посещаваха от простолюдието.

Богатите възможности на туристическия пазар оставаха неизползвани поради тези лоши условия и именно тук Спина разгръщаше способностите си. Той купи шест такива заведения, махна плочките, обезшуми клозетните казанчета и инсталира уютни американски барове с меко осветление, комплектувани с приятни бардами, конто кацаха на високите столчета и пиеха оцветена вода. Те вземаха от клиентите пет пъти повече отпреди.

Данните от едно проучване убедиха Спина в огромните възможности на системата за продажна любов. Той остана изумен, когато разбра от хора, които знаеха на пръсти местния плътски пазар, че почти всяка втора жена в Хавана е готова при случай да се продаде за не повече от пет долара и че това не прави никому никакво впечатление. Увериха го, че с това се занимават дори иначе почтени съпруги, когато мъжете им оставаха без работа и без пари, както и зле платените продавачки, чистачки и перачки, за които подобна сума беше непреодолима съблазън.

Затова в свободното си време, когато някой би се отморявал с дърводелство или с отглеждане на орхидеи, Спина започна да организира този податлив материал и състави каталог с адреси, телефони, физически данни и снимки на разположение на хора, които работеха на комисиона във всеки хотел. Деветдесет процента от жените бяха цветнокожи — „карамелени задници“, както ласкаво ги наричаше Спина, — но някои клиенти предпочитаха бели и за да задоволи това търсене, той се сдоби с „Буена Сомбра“. Специалитетът на заведението, управлявано от културна възрастна аристократка, бяха бели девойки от обеднялата буржоазия, но сега то беше сериозно засегнато от новия повей и от това, че мнозина богати кубинци не се доверяваха на новата власт и започваха да напускат страната.

Входът към „Буена Сомбра“ беше незабележим — тясна врата между магазин за обувки и банка. Спина натисна звънеца и бе въведен от прислужницата, чевръсто мулатче с огромни очи. То тръгна да съобщи за Спина, но той извика след него:

— Хей, зъркел, ела тук. Говориш ли английски? Как се казваш?

— Динора, сър. На вашите услуги.

— На вашите услуги, а? Много мило. На колко си години?

— Тринадесет, сър.

Спина извади с два пръста петдоларова банкнота от джоба на претрупаната си с басти риза и й я подаде. Стана му драго, когато момичето направи реверанс.

— Някой те е възпитал много добре, Динора. Окей, върви да кажеш на сеньората, че съм тук.

Заведението плаче за нова метла, помисли си той. Къщата беше мрачна и старомодна, с вътрешен двор, с твърде много потъмнели огледала и изподрани маслени платна. Плискащият в центъра на двора фонтан привлече вниманието му и той забеляза, че дори златните рибки, които лениво кръжеха в басейна, изглеждаха някак безцветни и стари. Твърде много гербове и почти никакъв живот, светлина и музика. Мадам — стара вещица с жълта перука и с безброй замазани с пудра бръчки, уж внучка на някакъв генерал — беше превърнала приемната, която трябваше да вдъхва бодрост и увереност у клиентите, в бърлога с изпотрошена мебел. Но най-лошото нещо в заведението бяха дванадесетте котарака на сеньората. Спина не понасяше котки, противни му бяха дори загладените, охранени галеници, които се срещат в повечето американски домове, а кубинската порода — мършави, проскубани, дългокраки, с големи тестиси и зли муцуни — го изпълваше с погнуса. Още при първата им среща Спина беше показал ясно отвращението си.

— Никакви котки тук, сеньора!

— Сеньор Спина, те са моето семейство. Трудно ще ми е да се разделя с тях.

Спина запуши носа си с кърпичка.

— Ще бъда откровен. Тук вони. Можете да отглеждате птици. Вземете си куче, ако щете. Ако държите на котките си, ще трябва да ги гледате на друго място.

— Добре, сеньор Спина. — Тя се обиди, но нямаше как. Беше известна като честна и делова жена, а ето че й показаха кой тук е господарят.

— Готов съм да пооживя заведението, сеньора, ако изпълнявате нарежданията ми. Изхвърлете котараците на улицата, където им е мястото, вижте някой да почисти добре къщата и оставете отворени прозорците. След ден-два ще мина да видя какво става.

Този път не се виждаха никакви котки и Спина заговори за плановете си.

— Времената се менят — отбеляза той, след като сеньората го поздрави и му предложи чашка кафе, — а ние трябва да вървим в крак с тях. Доходите ви пак са паднали този месец. Трябва да направим нещо да увеличим клиентелата.

— Заведението трябва да мисли за реномето си — възрази тя. — Клиентелата ни е консервативна. Твърде големи промени може да предизвикат недоволство.

Спина подуши въздуха.

— На какво мирише?

— Парфюмиран аерозол, сеньор Спина. Наредих да почистят къщата, както поръчахте. Аерозолът премахва мириса на застояло.

— Стори ми се, че още вони на котки — каза той. — Да се върнем към клиентелата, сеньора. Трябва да разберете, че аристокрацията на този остров загива. Колко клиенти, например, имахте днес?

— Понеделник никога не е хубав ден. Но бяхме удостоени с посещение на маркиз де Санта Ана.

При произнасянето на това име сеньората сниши гласа си до почтителен шепот.

— И колко време стоя маркизът?

— Почти целия следобед.

— Мога ли да зная колко му взехте за посещението?

Тя обясни кротко:

— Тук не говорим за такса. Клиентът може да остави толкова, колкото сметне за необходимо.

Тя вдигна чашката му и оправи изящно извезаната батистена покривчица под нея.

— Това вече е беда. А колко сметна за необходимо да остави клиентът в случая?

— Двадесет и пет долара.

— Едно време доста пари — отбеляза Спина, — а днес нищо. На този остров идват като туристи някои от най-големите тузове в света. За времето, което е прекарало със Санта Ана, вашето момиче би могло да забавлява трима-четирима от тях. — Той подбираше думите си внимателно, стараейки се те да не звучат обидно. Беше човек, който с усмивка на уста можеше да поднесе лоша вест.

Сеньората се овладя с лек унил жест, сякаш пропъждаше дим от себе си; отвращението, което породи у пея вулгарното предложение на Спина, не пролича зад мрежата от бръчки.

— Страхувам се, че младата дама, която беше с маркиза, не би се съгласила да забавлява, както се изразихте вие, трима-четирима туристи за един следобед.

— Извинете, сеньора, не разбирам. — При тази съвсем непривична за него ситуация Спина едва се удържа да не избухне в смях. — Не е ли това въпрос на чест за фирмата?

— Всички момичета в заведението имат такъв шик и маниери, които привличат благовъзпитания човек — отговори тя.

— Мога ли да видя снимка на предпочитаната от маркиза?

— Разбира се.

Тя отдели една снимка от купчината, от която клиентите правеха избора си.

За Спина имаше нещо познато в снимката.

— Виждал ли съм я преди?

— Не, сеньор Спина.

Фотографията беше ярка и неконтрастна — от онзи вид, който беше излязъл от мода още преди двадесет години. На светлия, леко замъглен фон лицето би могло да бъде ликът на някоя киноактриса от тридесетте години, например Джийн Харлоу.

— Изключително момиче — каза сеньората — с трагична съдба. Загуби съпруга си при революцията. Опрели го на една стена и го разстреляли по бързата процедура. Това се случи на мнозина. Тя говори английски перфектно.

— Само с такива снимки ли разполагате? — попита той. — Клиентите не очакват ли да видят нещо голо?

Устата на сеньората — безжизнена цепка в маската от гущерова кожа — потрепна, но тя не каза нищо.

— Ще ми се да поговоря с това момиче — каза Спина. — Повикайте я. Може да почетем стихове заедно. — Това лице от миналото го заинтригува.

— Ще й телефонирам да разбера дали е свободна — каза сеньората. — Сега може да не е удобно; иначе тя ще бъде тук след половин час.

— Добре. Да поговорим за бъдещето. Както намекнах вече, тук всичко трябва да се промени. Каня се да разпердушиня този приют и да започна отначало. Ще направим козметична операция на „Буена Сомбра“ — музика, свестен бар с бардами, дансинг, приветлива атмосфера. Може би на маркиза няма да му допадне, когато завършим всичко това, но туристите от корабите ще проправят пътека до тази врата. Ще трябва да видя всички момичета във вашия списък и лично да ги огледам, за да съм сигурен, че са подходящи за такова заведение, каквото имам предвид. Ако реша да ги наема, трябва да запомнят само едно: че това е професия. С нея те ще си изкарват прехраната, следователно трябва да работят както всички други. Сеньората слушате, втренчила поглед в схванатите си от артрита пръсти.

— Къде е моето място в тази нова схема, сеньор Спина?

— Както казах. Надявам се, че ще можем да работим заедно. Ако е така, толкова по-добре. Ако не… е, трябва ли да ви казвам…

Тя кимна покорно. Една сълза се отърколи изпод клепача и мигом изчезна в релефа от бръчки.

— Ако останете, ще трябва да свикнете да стоите зад кулисите — каза Спина. — Може да ви отделя канцелария на горния етаж. Тази стая ще ни е нужна. Ще трябва да преместите всички тези вехтории на друго място.

Срещата на Сипна с Мария де Мора, звездата на „Буена Сомбра“, не мина успешно. Макари все още жизнен и полово активен на петдесет и пет години, той все по-често търсеше възбуда в младостта, а Мария, която никак не приличаше на носталгичния си портрет, вече не беше така млада. Тя беше слаба и скована, с изящни безчувствени черти, тъжни очи и замислен вид. Приливът на кръв в слабините на Спина секна, когато тя се изправи пред него. Той хвана Мария за ръката, безжизнена като гипсова отливка, и я поведе към посочената стая, а сеньората тръгна след тях с ужасната си усмивка, къткайки насърчително.

Стаята му напомни най-добрата спалня в четвъртокласен хотел в Нови Орлеан: креват с балдахин, тежка, разнебитена мебел, пропит от меланхолия интериор и едва прикрит от аерозола мирис — почти сигурно — на котарак. Мария седна на края на леглото, с ръце в скута, замислена, с невиждащи очи. Когато малката прислужница Динора, потръсквайки самонадеяно младата си гръд, им донесе кафе в малки чашки и шафранени сладки, Спина я ощипа по бузата и я потупа по задника, преди тя да си тръгне.

Той направи всичко възможно да предразположи Мария.

— Хубаво момиче си. Хубава коса, хубави очи. На колко години си?

— Двадесет и шест.

— Сеньората ми каза, че си загубила съпруга си.

— Убиха го при революцията.

— Жалко. Сигурно животът ти е труден. Семейство имаш ли?

— Само майка. — Тя упорито отбягваше погледа му и отговаряше на въпросите му безучастно, едва ли не с негодувание.

— Слушай, Мария — каза Спина, — по една случайност аз съм собственик на този вертеп, но сега можеш да ме смяташ просто за клиент, който е видял снимката ти и те е харесал. Хайде, дръж се с мен като такъв.

Нищо по извърнатото й встрани горестно лице не показваше, че е чула думите му. Струваше му се, че ако беше изтръгнал ръката й, то пак нямаше да трепне.

— От сеньората разбрах, че днес вече са те търсили веднъж. — Той отпусна ръка на коляното й. Тя реагира мигновено, като в самоотбрана.

— Не идвам тук често. Човекът, с когото се видях днес, е стар приятел. Решихме да се срещнем тук, защото така ни е по-удобно. — Говореше през зъби, почти без да движи устните си.

— Госпожо — каза той, — аз съм клиент, който иска да спи с теб. Аз съм някой си, който има пари за пилеене. Насам ме насочи добър приятел от домакинството на туристическия кораб, който току-що влезе в пристанището. Работя в „Бетлъхем Стийл“, имам жена и семейство в родината. Никога преди не съм кръшкал, но сега търся малко любов — преди да е станало много късно. Нужно ми е насърчението на една топла любвеобилна жена. Дори и да ти действам дяволски потискащо, длъжна си ла намериш начин да не го показваш.

— Искате да се съблека ли? — попита тя.

— По дяволите, да, Мария, или ме подтикни аз да сторя това. А то сега ме караш да нервнича. Струва ми се, че ако само те докосна, ще ми завъртиш шамар.

Тя стана със застинало лице, обърна се и засъблича роклята и комбинезона си с тромави, непохватни движения. Когато остана само по пликчета и сутиен, тя се присви плахо като плувец, който се готви да скочи в студено море. Оглеждайки тялото й с вещината на познавач, Спина реши, че то рядко е било излагано на показ. Ако някога са галели тези бедра, това е ставало на тъмно. Имаше нещо призрачно в кожата й, а когато я пое и разтвори бедрата й, тя се сгърчи. Какво, по дяволите, правят тези кубински богаташи, когато лягат с жена? — почуди се той. Пренасят се в миналото. Като преди един век.

След десет минути Спина беше пак при сеньората.

— Не искате ли да останете с нея?

— Не — отвърна той, — пък и едва ли някой друг освен маркиза би искал.

— Сеньор Спина, кажете, моля, какво има.

— Стаята вони — каза той. — Толкова вони на котки, че ми идеше да си запуша носа.

— Не мога да разбера — заоправдава се тя. — Всичко беше измито много грижливо.

— Някакъв гаден котарак се е разписал под всички мебели. Освен това вашата приятелка е дама, а дамите не подхождат за такова заведение. Тук е необходимо не само желание за работа, а и малко жар, дори да ви липсва.

— Сеньор Спина, ще повикам друга. Едно много мило момиче, много по-младо от Мария. Ще наредя да бъде тук след десет минути.

— Достатъчно — каза той. — За днес ми стига едно такова приключение. Не бих искал второ от този род.

— Тази е съвсем друга. Нещо, което никога няма да забравите. Още ли сте в „Севиля“? Ще ви я пратя там.

— Друг път, може би.

Ще трябва да я махна, помисли си той, няма да е зле да й кажа още сега. Обмисляше как най-деликатно да й каже това, когато сред хаоса от мебели нещо зашава около краката му и една огромна сива котка рипна в скута му. Той скочи на крака и изкрещя от погнуса. Котката за миг остана увиснала на ноктите си, сетне тупна на земята и Спина я запрати с ритник в другия край на стаята.

— Окей, сеньора — процеди той, прикривайки обзелия го бяс с ледена усмивка. — Струва ми се, това решава въпроса.

Тя разбра, че с нея е свършено, и към презрението, което вече изпитваше към него, сега се прибави и омраза. Понечи да го изпрати до вратата, но той я отблъсна и тя се свлече в стола си; видя как ръката му опипа крадешком тялото на Динора, докато малката прислужница му отваряше вратата. Именно при тази гледка в главата й се зароди план за отмъщение.

Мекият като мляко нощен въздух обля лицето на Спина. Мозаечната настилка беше осеяна със отъпкани угарки, наоколо се издигаха сякаш изваяни от слонова кост сгради и пъстрееха реклами за безалкохолни напитки и цигари. Успокоен, градът се готвеше за голямата схватка със сънищата, просяците стояха застинали като часовои на поста си, победената армия от продавачи на лотарийни билети се разотиваше под знамената на непродадените билети, а бездомниците вече спяха в напуснатите от ваксаджиите столове.

Като организатор Спина се беше научил да цени и да обича реда и тънко развития усет за време на изтънчената съвременна цивилизация. Хавана му предлагаше удоволствията си като кошница отбрани плодове. Бунтовниците бяха дошли с намерението да унищожат симетрията на този строй, но той вярваше, че нанесените от тях щети ще бъдат временни в крайна сметка те ще бъдат победени. Той трябва само да си опича ума, да се спотайва, да отстъпва кротко и с готовност пред властите и да избягна неприятностите. В края на краищата сладкият живот ще се върне, а когато това стане, Куба ще принадлежи не на онези, които проливаха кръвта си, за да си я възвърнат, а на синдикатите начело със самия него. За него кратковременното захлаждане не беше лошо — то вече прогони дребните гангстери, надошли тук от Флорида, и сега те бяха готови да продадат капиталовложенията си на хора от неговия калибър, които смятаха, че ще издържат до края.

Вече виждаше светлината в края на тунела. При едно от неотдавнашните си кратки посещения в Турция той си беше осигурил правото да изкупи по-голямата част от произвеждания в страната опиум за следващите три години и се канеше да разшири операциите см в Далечния Изток, където негови хора вече действаха сред племената в Лаос и Северна Бирма. Спина винаги бе вярвал — може би подсъзнателно, — че рано или късно ще поеме в Куба империята от хотели и казина на дон Винченте, и тази увереност придоби по-конкретни очертания след нещастието сполетяло Виктор. Той знаеше, че Виктор го боготвори, а по думите на дон Винченте занапред той щял да се подчинява на неговото ръководство с още по-голяма готовност.

Беше доволен и от това, че сключи, както той смяташе, негласен съюз с Марк Ричардс. Той беше усетил у Марк онази потребността се посвети в служба на човека, който предизвиква у него възхищение, каквото изпитваше самият Спина за непоклатимата преданост на човек като Ричардс. Вече виждаше как Марк лека-полека поема грижата за всички подробности по организацията, която възнамеряваше да създаде, а това щеше да му даде възможност да отдаде силите си на големите удари, които ги очакваха. В случай на затруднения с правителството на САЩ биха могли да привлекат тайнствения Брадли. Спина така и не беше успял да разбере що за птица е този Брадли; но макар и да не вярваше на честите намеци, че президентът се вслушва в Брадли, нямаше съмнение, че той е реална сила. Спина знаеше, че някой ден Брадли ще представи сметка за оказаните услуги.

По ъглите стояха вестникопродавци с последните вечерни издания. Той купи „Пост“, но го пъхна в джоба си, без дори да си направи труд да види заглавията, затова не разбра, че в този ден новото правителство беше обявило решението си да поведе борба с проституцията. В района на „Прадо“ той поспря да се ръкува с две кривокраки войничета, които се прибираха късно след някаква забава с кока-кола. Взвод момичета в зелени милиционерски униформи, които той беше видял през деня по време на строева подготовка под командата на черен като въглен сержант, сега се качваха в автобуса, за да се разотидат но домовете си. Това беше още едно знамение на времето — на неблагоприятното време. Но то щеше да мине.

Спина беше наел в „Севиля“ апартамента, където преди беше отседнал Коболд; още щом мина през въртящите се врати на хотела, той забеляза, че само за един ден работите се бяха влошили. Огромната картина в маслени бои на кораба „Мари Селесте“ на фона на замъка Моро беше свалена и подменена с пропаганден плакат срещу неграмотността, а половината от залата за хазарт беше преградена и бяха сложили там чинове и черна дъска — персоналът на хотела щеше да има уроци по математика. Хубавичко момиче му подаде позив, който го канеше да помогне при събирането на кафето, за което не обещаваха друга награда освен похвала. Той се усмихна и й се поклони. Макар че ядеше и пиеше умерено, Спина обичаше чашка коняк преди лягане, затова отиде в бара и си поръча „Реми Мартен“. Барът беше пълен с брадати офицери, окачили по вратовете си верижки със сребърни куршуми. Те бяха приветлива тайфа и както винаги, той се ръкува с тях и почерпи всеки, който прие да пийне. Сетне отиде да си легне.

В дванадесет и половина, тъкмо се канеше да позвъни долу за перачката, когато на вратата се почука и на прага се появи Динора, съпровождана от пиколото. Тя не показваше ни най-малки признаци на стеснение. Чудесно хлапе, помисли си той, готово на всичко и нежно. Обзе го бащинско чувство, но не задълго. Знаеше не повече от десетина испански думи, но доколкото разбра от казаното и от живата й мимика, тя му беше изпратена като подарък от сеньората. Хитра стара вещица, помисли си той, сякаш това ще й помогне.

Но когато след малко пристигна отрядът от нравствения отдел на милицията, той разбра, че старата сеньора все пак го беше надхитрила. Младата инспекторка нареди на Динора да се облече и я отведе в един изправителен център, където щеше да прекара цяла година. На Спина дадоха половин час да събере личните си вещи, след което двама полицаи го придружиха до летището.

Хладнокръвен и решителен при критични обстоятелства, Спина рядко губеше самообладание. Единственият човек, който би могъл да го спаси сега, съобрази той, беше Брадли, но когато набра дадения му от Брадли номер, обади се Фергюсън, който отсече, че Брадли е напускал Куба.

— Ще бъда в Насау — каза Спина. — Кажете му да ме потърси в „Къмбърланд Хаус“.

Фергюсън окачи слушалката.

Двамата полицаи правиха компания на Спина през следващите шест часа в чакалнята на летището. Закусиха заедно, като приятели, при което двамата упорито упражняваха английския си с американеца и усърдно записваха нови думи и изрази. В девет сутринта самолетът излетя. Това беше провал, но Спина не падна духом. Ако преди беше готов да се погоди с режима и да чака някой друг да го свали, сега той си даде дума да съдейства лично за това. Беше скътал пет милиона долара в една банка в Насау за непредвидени обстоятелства.

3

След няколко дни, прекарани на Бахамските острови, Спина се прехвърли в Антигуа, спретнат и спокоен остров, предан на американските туристи и техните долари. Тук, седмица по-късно, към него се присъедини Виктор.

Наеха стаи в хотела-казино „Галеон Бей“, където Спина можеше да отпочине в обстановка, възможно най-близка до обстановката на любимата му Куба. Казиното действаше по установения кубински образец с най-разнообразни мошеничества: жени, които раздаваха белязани карти по масите за игра на „двадесет и едно“, подпълнени с живак зарове, „техника“ за контрол над различните операции, докарани от Нова Англия проститутки, които минаваха за скучаещи богаташки дъщери, „утешители“ — специалисти по психологията на загубата, — които можеха да успокоят жертвата и да я върнат у дома в Грейт Нек19 зашеметена, но все още усмихваща се. Спина, страстен играч, който знаеше всички тънкости на нечестния хазарт, губеше пари при тези игри по същия лесен начин, както и хипнотизиралите магнати, примамени тук „да се повеселят“; много от проститутките, доведени тук да ухажват смелите прахосници и да ги тласкат надолу по пътя на разорението, го вземаха за наивник.

Седмиците се нижеха приятно. Спина поддържаше жизнеността си с раци, стриди и сурови яйца с коняк, забавляваше се с проститутки почти всяка нощ и губеше на игралните маси по хиляда долара на ден. Всеки ден плуваше по малко за здраве в топлото море и печеше на благодатното слънце кожата си, вече сбръчкана като кората на стара киселица. Нае една 160-тонна яхта с екипаж от девет пияни холандци и я държеше в Инглиш Харбър. През вечер организираше забави за свободните от работа момичета от казиното, на които канеше и всяка харесала му „плажна мацка“, както ги наричаха на острова. Виктор оставаше безразличен при предлагания му богат избор от компаньонки за леглото, които биха възбудили всеки паша.

Спина се разтревожи от това.

— Какво става, Вик? Да не са те кастрирали?

— Просто нещо съм поизморен. Още две седмици и ще се оправя.

Виктор действително се оправяше. Нервността и параноята намаляваха всеки ден. Вече не се оплакваше от това, че когато влиза някъде, хората се подбутват и го зяпат. Чукането в главата, което го тормозеше месеци наред, спря, престана да вижда двойно. Говорът му стана по-ясен, ръцете вече не трепереха, а куцукането личеше само когато беше уморен.

Терзан от самота, Спина се привърза истински към Виктор и тази симпатия се основаваше не толкова на наблюдения, колкото на интуиция, която според него никога не му изневеряваше. Достатъчни му бяха само пет минути с някой човек, за да го приеме или отхвърли. Никога не би могъл да изрази с думи какво именно му харесваше у Виктор, но с животинския си инстинкт той смътно усещаше сила зад външната слабост на Виктор, способност за преданост и желязна воля.

— Какво искаш да правиш днес, Вик? — питаше той. Отговорът обикновено беше един и същ:

— Да не би да ти се играят карти или нещо такова, Салва!

— По дяволите, не. Всичко в това бунище е предрешено. Писна ми да ме скубят тези мошеници.

— Тогава може да се поразходим с кораба.

Такава беше представата на Виктор за удоволствие. Те събуждаха капитана, нареждаха му да събере екипажа от пивницата „Адмирал“, сетне плаваха с яхтата по крайбрежието. Често ги следваше стадо делфини; тогава, седнали в столове на кърмата, те стреляха по тях с Викторовия полицейски пистолет. Спина беше лош стрелец и рядко улучваше, но струите кръв, които изведнъж рукваха и се оттичаха във водата зад подскачащите, лудуващи животни, показваха, че куршумът на Виктор е попаднал в целта.

Състоянието на Виктор продължи да се подобрява и това личеше от обнадеждващия факт, че все повече не го свърташе на едно място.

— Салва, ще ми се да правя нещо, за да си изкарвам прехраната. Може да поработя за теб. Защо не организираме някоя игричка някъде, че да пооберем парите на тия ливади?

— Това, дето го виждаш тук, е нищо — каза Спина. — Дребна работа, скука. Тези типове си скъсват задниците, за да смъкнат няколко хиляди седмично. — Трябва да се мисли с милиони. Не се вълнувай. Вик. Ще дойде и нашето време.

— Ще ми се да почна нещо. Както се чувствам напоследък, мога да правя всичко.

— Имай търпение — каза Спина. — Почивай. Казах ти вече, двамата започваме работа, щом обстановката в Куба се промени. А защо пък да не ти кажа: май ще имаме трети съдружник — не кой да е, а нашият стар приятел Марк Ричардс.

— Не се занасяй.

— Не се занасям, момчето ми. Съвсем сериозно. Говорих с него по една работа оня ден. Трябва да уточним още едно-две неща, но той май е на път да се съгласи. Как ти се струва?

— По-хубаво от това, здраве му кажи! Марк е чудесен. Слушай, Салва, да знаеш, че няма друг като него.

— Не познавам по-сигурен човек, когото да имаш зад гърба си, ако играта загрубее.

— Знаеш ли, Марк не говори много, няма да го чуеш да дърдори, но пък върши работа. Действува.

— И още как, момчето ми, и още как! Както, съм обмислил работите, след месец-два ти, аз и Марк се връщаме пак в Куба и ще поразчистим терена.

— Щом брадатият падне, а?

— Щом го махнат. Ще се качим на първия самолет от този остров за Хавана. Викторе, вярвай ми, момчето ми, ще преобразим този град. Това, дето го виждаш тук, пет пари не струва. Лас Вегас няма да може да се мери с Хавана, след като см свършим работата.

— Не виждам каква полза ще имаш от мен, Салва, но аз наистина ще се постарая.

— Зная, и ще бъдем страшен екип. Но слушай какво ти казвам: имай още малко търпение, трябва да сме сигурни, че си окей, преди да се развъртим там.

— Аз и сега съм в ред — възрази Виктор. — Никога не съм се чувствал по-добре.

— Ще повярвам, когато те видя да хванеш някоя за задника — отсече Спина. — Да се поразходим ли с яхтата следобед?

— Непременно. Да вървим да чукнем някой и друг делфин.

При тази разходка с яхтата имаше малко приключение. Напоследък Спина вземаше със себе си наред със сандвичите едно хубавко и глуповато цветнокожо момиче — бивша стюардеса, която предишната година беше достигнала до първото пресяване в конкурса за „Мис Свят“. Един от холандците, младеж от Лайден, който беше втори механик в машинното, се беше влюбил наивно в тази, както я виждаше той, пленница на бели робовладелци, и се мъкнеше пиян цяла седмица.

Докато яхтата излизаше в морето, Спина, седнал в стола си на палубата, се възхищаваше от красотата на залива и галеше разсеяно по задника момичето, което току-що му беше донесло лимонов сок. Нечии неуверени стъпки нарушиха спокойствието му — по трапа се изкачваше безумно влюбеният холандец.

— Хей, ти, мръсен жабар! Не пипай момичето! — развика се той, пръскайки слюнки от ярост и размахвайки бирена бутилка.

Спина прекъсна съзерцанието си и извърна леко глава към клатушкащия се срещу него холандец. Момичето се опита да се изплъзне, но той я стисна здраво за ръката.

— Чу ли кво казах, мистър?

Холандецът се приближаваше, вдигнал бутилката над главата си, а. Спина стоеше спокойно и го гледаше с любопитство. Когато ги деляха само три крачки, между тях застана Виктор. Холандецът понечи да замахне към главата на Виктор, сетне отпусна ръка. Виктор го гледаше мълчаливо, с ръце в джобовете, докато морякът отстъпи.

— Май все пак си поприхванал нещо от характера на стария — подхвърли по-късно Спина.

Денят не беше добър за делфини поради вятъра и вълнението, но накрая намериха жива цел в един бял рибояд, който се спусна от пухкавите облаци и кацна на мачтата. Спина, у когото беше пистолетът, се прицели, присви лявото око, стреля и го рани в крилото; птицата се преметна и падна в морето. Тя зацапа във водата, като влачеше простреляното си крило, а Спина подаде пистолета на Виктор, който я довърши с точен изстрел в гърдите от двадесет ярда. Ветрецът грабна валмо пух, преди стегнатото грациозно тяло на рибояда да се превърне в куп подгизнали пера. Спина се разсмя доволен.

По-късно, след като подремна в шезлонга на палубата, той тръгна да търси Виктор и го намери в незаключената кабина заедно с конкурсната красавица, която драсна гола към гардероба. Спина беше вън от себе си от радост. Нищо не би могло да докаже по-добре, че Виктор се е оправил напълно.

На другата сутрин от Куба пристигна очакваният пратеник на Брадли и след дълъг разговор с него. Спина се съгласи на една забележителна сделка.

— Така ще изпълните един патриотичен дълг, мистър Спина — уверяваше го Фергюсън. — На колко оценявате въпросната стока?

— В Куба, дето е сега ли? По дяволите, де да знам. Доставена в САЩ, десетина милиона долара по цени на дребно при бърза продажба.

— От които сте готови да пожертвувате половината — тоест пет милиона — за фонда на кампанията „Да спасим Куба“?

— Точно така. Но ако мистър Брадли ми даде гаранция. Аз съм не по-малко заинтересован от него Куба да бъде спасена. С тези пари вашите приятели могат да си купят няколко реактивни самолета.

— Да се надяваме — каза Фергюсън.

— Трябва ми помощта на Брадли, за да измъкна стоката. Тя не ми върши никаква работа там, в Куба.

— Уверен съм, че мистър Брадли ще може да ви помогне. — На широката жизнерадостна усмивка на Спина той отговори със спокойната полуусмивка, която вече му беше навик и която напомняше на Брадли за гримасата на дете, страдащо от запек. „Ето, значи, къде се корени злото — мислеше Фергюсън. — Този любезен, сбръчкан мъж, когото толкова много хора около него хвалят за великодушието, му, за дружелюбието, за свойственото му меко и вежливо отношение към подчинените, за смелостта и стоицизма, с конто посреща несполуките“.

Фергюсън сега изповядваше будизма на „малката колесница“, или хинаяна, в който потърси утеха, когато повече не можеше да се примирява с предателството и лъжата в професията си. Беше станал вегетарианец, спеше на дъска и щадейки живота на всяко живо същество, не позволяваше на слугата си да използва дори флайтокс в квартирата му. Макар и да не беше обявил още това, след няколко месеца възнамеряваше да напусне ЦРУ и да започне да странства из онези страни в Далечния Изток — Бирма, Лаос, Цейлон, където будизмът бе съхранен в чистия си вид. Но преди това възнамеряваше да даде своя особен принос за благополучието на човечеството — а тъй като през цялата си подготовка беше изучавал методите на конспирацията и лукавството, планът му можеше да бъде осъществен само чрез тези познати нему методи. Фергюсън се канеше да унищожи съюза между Спина и своя шеф, като използва при необходимост коварство, двуличие и всякакви уловки и трикове.

Спина, още не си беше съставил определено мнение за Фергюсън, но му беше ясно, че той нямаше да направи кариера. Беше му отказал всичко: ядене, пиене и сърдечната покана да остане няколко дни и да се убеди в щедрото гостоприемство на хотела-казино „Галеон Бей“.

— Този вертеп привлича курвите като мухи — уверяваше го Спина. — Луди са по гангстерите, дето въртят големите игри. Ако се интересуваш, всичко е за сметка на заведението. Бели, черни, все едно. Хареса ли ти нещо, достатъчно е да свиеш пръст и да споменеш името ми.

— С голямо удоволствие бих се възползвал от това предложение — каза Фергюсън, — ако не бързах толкова. — Безкрайното търпение, на което учеше хинаяна, изключваше всякакви емоции, камо ли проява на презрение. Фергюсън се беше научил да изпитва само състрадание към хора като Брадли и Спина, чиито души, попаднали под жестоката власт на един върховен закон, бяха обречени на превъплъщение в някоя низша животинска форма, например плужеци или плъхове. — При друг случай, с удоволствие — добави той учтиво.

— Тогава, като дойдете другия път — каза Спина. — Сигурен съм, че ще се върнете скоро.

— Искрено се надявам на това, мистър Спина.

— Да смятам, че се разбрахме.

— Разбира се — потвърди Фергюсън. — Сега ще докладвам веднага на мистър Брадли и не се съмнявам, че той ще задвижи работите. Ако възникнат някакви дребни проблеми, ще се видим пак.

— Радвам се, че се запознахме, Фергюсън — каза Спина. — И не забравяйте: поиска ли ви се да прекарате весело някоя вечер, винаги можете да направите това тук.

4

— Просто да не повярваш — каза Брадли. — Значи всичко мина добре?

— По-добре не би могло и да бъде — отговори Фергюсън. — Да ти налея нещо. Искаш ли пресен ананасов сок?

— Чудесно.

— Сигурно си капнал от пътуване.

— Може би леко замаян от дълго седене в самолетите. Хубаво е да си пак в Хавана. Този град още ми харесва.

Фергюсън наля от каната чаша ананасов сок и му я подаде. Брадли се канеше да отпие от сока, но забеляза, че в него плава някаква мушичка, и остави чашата.

— Тук май е пълно с мухи.

— По това време на годината са малко досадни. Мъча се да не им обръщам внимание. Комарите също са проблем. Вечер гъмжи от тях.

— Нехигиенично. Мухи навсякъде — отбеляза Брадли. — Нямаш ли стомашни болки?

— Малко диария от време на време — разсмя се тихо Фергюсън. — Нищо страшно.

— Що се отнася до новината — подхвана Брадли, — по-хубава не съм чувал от години. Започвам да виждам светлина в дъното на тунела. След тази дълга, тъмна нощ. А как ти се видя великият Спина? Помня, че отдавна искаше да се запознаеш с него.

— Съвсем обикновен — каза Фергюсън. — Винаги съм смятал, че убиец като него трябва да изглежда като убиец, но той няма такъв вид. Съвсем обикновено човече, което е в плен на плътските си желания.

Брадли го погледна развеселен.

— Пада си по момичетата, нали? Въпреки напредналите години. Важното за нас е, че държи на думата си. Ако каже пет милиона, толкова ще бъдат. Парите ще получим, щом изпълним нашата част от уговореното.

— Не ти ли се струва странно, че престъпникът май повече държи на думата си, отколкото хората, които обикновено спазват законите? — попита Фергюсън.

— Често се случва така. Хора като Спина са много трудни за разбиране. Във всеки случай, досега всичко върви добре. Сега бих искал да ти прехвърля останалата част от операцията. Работата е там, че утре трябва да се върна в Гватемала с онези каубои от игралните домове. С надеждата, че всичко ще изкараш до успешен край, аз задвижих тук подготвителните работи, така че не ти остава да вършиш кой знае какво. Попълних документите още преди да заминеш, сега остава само да ги представиш в митницата. Щом получиш разрешителното от митницата, просто отиваш в гробището Колумб, искаш среща с шефа, който при това ми е личен приятел, и му даваш пълномощното и ключа от гробницата. За останалото ще се погрижи той, включително за превоза до летището.

— Не трябва ли да се поинтересувам за самолета?

— Не е необходимо. Впрочем колкото по-малко шум, толкова по-добре. Задачата ти приключва, щом предадеш пълномощното и ключа.

— Можем ли да сме сигурни, че митницата ще пусне етиката да мине толкова лесно?

— А защо не? — Няма никакви основания за подозрения. Редовно превозват трупове и в двете посоки. В Щатите има около два милиона кубински семейства. Тия хора имат особено отношение към покойните и съвсем естествено е онези, които вече са се заселили за постоянно и не мислят да се връщат — да поискат останките на родителите им да бъдат изровени и прехвърлени при тях. Същото правят и кубинците, които пристигат в Куба от Щатите. Митницата не отваря стари ковчези.

— Струва ми се, че не правим кой знае какво за тези пет милиона.

— Прав си — съгласи се Брадли, — но сега ние тук сме единствената връзка на Спина. Изборът е: това или нищо. Той знае също, че няма да го измамим.

Канеше се да добави още няколко уверения за леснината и сигурността на операцията, когато изведнъж забеляза, че някаква буболечка зашава на пода около левия му крак. Взря се и видя огромна хлебарка. Повдигна обувката си и я спусна внимателно с надеждата да смачка насекомото, без да замърси пода. То изпука под подметката, но в един отчаян изблик на жизненост под смачканата си броня хлебарката заприпка по плочките, оставяйки след себе си розова следа. Брадли я настъпи пак и този път я размаза. На няколко крачки от него изпод един стол изпълзя друга, чудовищно голяма хлебарка, и той скочи и се запъти към нея.

— Мога ли да те помоля да не правиш това, Роналд? — обади се Фергюсън.

Брадли се засмя виновно, сетне сви устни и седна, а хлебарката пропълзя и се скри под канапето.

— Прощавай — каза той. — Съвсем забравих. Та прегърна будизма, нали?

— Правилно — каза Фергюсън.

— Работата е там, че човек обикновено свързва тези неща с някаква особена одежда и бръсната глава. А ти нямаш такъв вид, Алистър. Виждам, че дори си престанал да носиш сандали.

— Не е нужно да рекламирам вътрешното си душевно състояние — тросна се Фергюсън. Той веднага се самоупрекна за неволния изблик на гняв, лицето му пак стана спокойно и на него цъфна леката усмивка, която в очите на Брадли изглеждаше толкова идиотска.

— Като будист ти не би убил дори хлебарка, нали?

— Не — призна Фергюсън с подкупваща искреност. — Защото убитата хлебарка може да се окаже, например, дядо ти в друго превъплъщение.

Брадли сподави в себе си желанието да обърне всичко на шега. Човекът говореше съвсем сериозно.

— Прилоша ми от това, което току-що направи — обясни Фергюсън. — За мен това е преднамерена намеса, все едно да хвърлиш гаечен ключ в някаква удивително сложна машина.

— Беше много глупаво от моя страна — призна Брадли. — Боя се, че не си дадох сметка какво правя. Всички ние по различни пътища се стремим към един и същ далечен идеал. Винаги съм проявявал дълбок интерес към религиозните убеждения на другите. Нещо повече: те ме вълнуват, ако са искрени. Дори да не ги споделям. Ако имам някакви възражения, що се отнася до теб Алистър, те са, че поради убежденията си ти ядеш по-малко и от коте. Станал си кожа и кости. Фергюсън кимна — явно прие това като комплимент.

— Теглото ми е добро за ръста, може би фунт-два по-малко. Постенето прояснява ума.

— И намалява плътските желания, а?

— До известна степен. Което никак не е лошо.

— Прощавай за хлебарката. Значи ти си истински будист, Алистър, и не би отнел живота на никаква твар, ако можеш да избегнеш това. Знаеш ли какво? Всичко ми изглежда някак си фантастично. Сега дори не ми се вярва, но някога се говореше, че те подготвят като звяра на випуска. Когато чувах, че се интересуваш от нравите на Изтока, мислих, че става дума за нещо като карате.

— Методите за самоотбрана действително помагат да се, разбере мъдростта на Изтока. Известно време се интересувах от джудо и бой със саби, но тези интереси скоро избиха в други насоки. Струва ми се, че това е естествен развой при мен.

— Кажи ми, не ти ли е трудно да съчетаваш личните си убеждения с изискванията на нашата работа?

Фергюсън се замисли сериозно над този въпрос.

— Сега не. Преди като че ли имаше такова нещо. Трябва да призная, че ме измъчваха съмнения.

— Все пак, намерил си някакво задоволително разрешение на въпроса.

— Струва ми се, да. Доколкото изобщо е възможно.

— Как го постигна, Алистър?

— Това е нещо твърде сложно, тъй че не е лесно да се отговори. Мръсотията съществува навсякъде. Не винаги е възможно да избегнеш допира с нея. Въпросът е да не се окаляш.

Брадли се разсмя.

— Не зная изобщо как да разбирам това. Откровено казано, бих се разтревожил, ако тези нови за теб религиозни убеждения започнат да изместват верността ти към професионалния дълг, защото в такъв случай няма да ти остане друго, освен да се оттеглиш. Нашата професия е такава, че изисква всеотдайност и своеобразен религиозен плам. Религия в религията, както понякога се изразявам аз.

— Съгласен съм — каза Фергюсън.

— Съгласен с какво — че трябва да се оттеглиш?

— Да.

— А можеш ли да ми гарантираш, че си готов без никакво колебание да изпълниш докрай тази наша задача?

Фергюсън се поколеба, чувствуваше как Брадли го наблюдава.

— Готов ли си, Алистър?

Лъжата го унизяваше като личност, връщаше го далеч назад по дългия път, изминат от цели поколения към постигането на крайното съвършенство, запращаше го извън циклите на превъплъщението, но моментът му диктуваше да понесе това наказание.

— Струва ми се, да — каза той.

— Докрай?

— Да.

— Добре, така се чувствам къде по-добре. Успокои ме.

5

Спина позвъни на Марк, усети някаква предпазливост и нежелание у него и се постара да ги преодолее.

— Слушай, Марк, хлапакът си върна разсъдъка, държи се нормално и пак подгони мадамите. Пратих го на преглед при един тукашен доктор и той ни даде зелена улица. Това ще му помогне да участвува в онази работа. Сега трябва да действува, да носи отговорност, да знае, че прави нещо в този живот. Само че не бива да го оставяме да действува самостоятелно. Някой трябва да стои до него да го упътва. Сам бих сторил това, но знаеш как стоят нещата. Ако свършим тази работа и бутнем мангизите на нашите приятели, смятай, че всичко е наред. Ще могат да купят всякаква железария, каквато им трябва там.

— Какво трябва да правя? — попита Марк.

— Искам да го посрещнеш на летището в Маями. Той ще ти каже накъде ще тръгнете след това. И помни, за теб няма никакви проблеми. Стоката е опакована. От момента, когато я изпратят от острова, докато ти я поемеш, всичко е уредено. След това ти ще й береш грижата. Не мога да ти кажа къде трябва да я доставиш, защото не зная. Вик ще ти даде един телефон, на който да се обадиш, щом сте готови да тръгнете. Няма никаква опасност нещо да се обърка, шансовете за това са едно на милион.

Марк се обади с равен, безизразен глас:

— Аз ли ще получа парите?

— Не. Ще ги преведат на нашия общ приятел чрез банката. За това ще се погрижат хората, които приемат стоката. Няма за какво да се безпокоиш. Предаваш стоката и си отиваш. Това е всичко.

— Добре — каза Марк. — Ще го чакам на летището. Има ли още нещо?

— Не се сещам друго, може би трябва да внимаваш само за едно. Вик вече, не избухва, та съм спокоен с него, но внимавай за онова негово желязо — за всеки случай, а? Знаеш какви са младежите. Сега носи със себе си тая играчка, ще му кажа да я остави, но нали знаеш — малко предпазливост не пречи. Гледай да не купи друга в Маями или другаде, без да го усетиш. Всичко става.

— Разчитайте на мен — каза Марк. — Ще го държа изкъсо.

— Когато се нахвърли на онзи карамелен задник, рекох си: няма страшно — каза Спина. — Щом един мъж може да яха, значи не е в лоша форма.

— Ще ми се да я видя пак, когато се върна — каза Виктор. Той сметна, че не е зле да затвърди убеждението на Спина, че си е възстановил мъжествеността. — Надявам се да е още тук.

— Къде ще иде? Ще седи и ще те чака. Ще излезем с яхтата още в деня, в който се върнеш. Мисля да се поупражнявам с този твой пистолет, докато те няма.

— Важното е да знаеш как да го държиш — обясни Виктор, малко горд от възможността да посъветва великия Спина по такъв въпрос. — Всичко можеш да направиш с такъв пистолет, стига да го държиш както трябва.

Трябва да го чувстваш като част от ръката си. Прицелваш се така, като че ли сочиш с показалец.

— Разбирам, зависи как го държиш — съгласи се Спина. — Как ти лежи в ръката.

На път за летището минаха през село Ол Сейнтс, осеяно с екзотични дървета и с изоставени разнебитени коли. Със скорост осемдесет мили в час удариха някакво куче и то отхвръкна през оградата в една градина. Виктор едва се задържа на седалката, докато Спина изправи колата.

Сипна беше налучкал верния тон помежду им. Усмивка разтегли подобното му на череп лице.

— Колата май е като пистолета, Вик. Ти и машината трябва да сте едно цяло, нали?

Някакво задръстване в Паръм ги изненада — попаднаха сред негри, които ги зяпаха от двете страни на пътя. По-нататък разпердушиниха една кокошка, която опръска с кръв предното стъкло, и Спина пусна пръскалката и чистачките.

— Ще пристигнем много рано — каза той и намали скоростта. Виктор с облекчение отпусна мускулите си и разтвори стиснатите си юмруци. През последните пет минути чувствуваше как слепоочията му пулсират.

— Трябва да поговорим — каза Спина. — Марк е в беда. Може би още не знае това, а може и да знае. Трябва да му кажеш нещо, което не можех да му кажа вчера по телефона. Има слухове, му кажи, че много скоро ще искат да говорят с него по онази история с Коболд. Той знае за какво става дума. Говори се, че някаква курва май го е наклепала.

— Андрю Коболд ли?

— Разбира се, Андрю Коболд, кой друг? Онзи негодник, дето работеше при баща ти. Носят се слухове, че се канят да му се нахвърлят.

— Така си и мислех, Марк е очистил Коболд.

— Нямаш право да мислиш нищо — отсече Спина. — Никой не ти е дал право на мнение по въпроса. Полага ти се да знаеш само, че федералните са се заинтересували от случая. Не разбирам само какво ги е спирало досега. Може би се канят да го изнудват. Кажи му, че според мен най-добре ще е да изчезне. Кажи му, че това е още една причина, поради която трябва да успеем с кубинската сделка, защото от Куба няма да го екстрадират. И още едно нещо — помни, че каквото каже Марк, това е. Той е шефът.

— Разбира се, Сал.

Спина погледна през прозореца към небето. Блестейки на слънцето зад телефонните жици и редкия шумак, самолетът от Маями се снижаваше за кацане, като влачеше след себе си черта от мръсен дим. Той почака малко, сетне се обади:

— Имаш ли въпроси?

— Само едно нещо — каза Виктор. — Какъв смисъл има да се мъкнем чак до Седж Бей за тези ковчези? Не можеха ли да ги стоварят в някое място като Бискейн или Форт Лодърдейл, където човек може да иде, без да му се схване задника в автобуса? Струва ми се, че е глупаво да ги мъкнем от единия край на щата до другия.

— Имат си съображения — обясни Спина. — На хората, които се занимават с наркотици, тези дни им се привиждат призраци. Нали чу как Бюрото за борба с наркоманията миналата есен е проследило онзи кораб от Франция?

— Това беше работа на синдиката от Ню Джързи, нали?

— Същото е и сега. Синдикатът има клон във Флорида. В момента три от техните момчета излежават присъди от осем до петнадесет години в Латуна. Трябва да се очаква, че ще бъдат предпазливи. Ти трябва само да наемеш катафалка до Форт Пиърс, след това да се свържеш с тях и да правиш, каквото ти кажат. Може да ти се наложи да променяш маршрута два-три пъти. И сигурно така ще стане. Тези момчета просто искат да опекат така работата, че да са сигурни, че няма да станат храна на лъвовете заради някаква шибана грешка от твоя страна.

— Няма да има такова нещо — увери го Виктор.

— Дано, момчето ми. Заради всички мас. — Спина натисна педала за газта. Озеленената магистрала на Антигуа свършваше в едно кафяво парче пустиня, където самолетът на „Пан Америкън“ очакваше пътниците си.

6

На летището в Маями беше оставена бележка за Марк да позвъни на дон Винченте.

— Слава богу, че Тереза знаеше къде мога да те намеря. Слушай, Марко, стегни се: имам лоши новини. Вчера са убили брат ти. Току-що ми позвъни едно лице от Палермо.

— Паоло? — възкликна Марк. — Паоло ли са убили?

— Да, убили са го.

Думите в упътването за използването на телефона изведнъж се завъртяха пред очите на Марко и се подредиха в безсмислени изречения, сред които изпъкна една единствена неуместна италианска дума: Timballo. Timballo — прочете той. Барабан. Какъв барабан? Думата изчезна, не остана нищо освен хаотичен английски текст. Гласът на дон Винченте дърдореше и писукаше някъде в пространството. Марко притисна отново слушалката към ухото си.

— Дон Винченте, какво се е случило? Не разбирам.

— Казвам, че сложили бомба в колата му и я взривили.

— И Паоло хвръкнал с колата?

— Да, заедно с колата — натърти дон Винченте и за миг в сериозния му тон се промъкна нотка на раздразнение. — Сложили в багажника голям заряд, парчета от колата се разлетели на стотина метра.

— Може би е някаква грешка. Там, където живеехме, имаше поне петнадесет-двадесет Ричоне. Може би бомбата е била за някой от тях.

— Няма грешка — каза дон Винченте. — Докопали са брат ти, горкият, дето държеше гаража. Убили са го тази сутрин. Ако те интересува времето, малко след седем. Брат ти е мъртъв. Това е.

Неверие и убеждението, че го е сполетяла трагедия, за миг съжителстваха в ума на Марк. Сетне неверието рухна.

— Той беше кротък човек — каза Марк. — Никога не е имал неприятности.

— Така е. Но един друг, когото знаем, имаше Те чакаха дълго.

— Нищо ли не е казал? Не са ли викали свещеник?

— Казах ти три пъти — събирали са го по цялата улица. Няма го. Вече нищо не може да го върне, Марк. Трябва да приемеш фактите.

Марко беше разтърсен като човек след ампутация. В живота му цъфна кървяща рана.

— Не е страдал — промълви той за самоуспокоение.

— Какво каза?

— Беше добър човек. Казвам, че не е страдал.

— Разбира се, че не е. Та как би могъл? Нямаш време да страдаш, когато се разлетиш на късчета.

— Дон Винченте, прощавайте. Не зная какво би трябвало да кажа в такъв момент. Не забравяйте, че Паоло ни отгледа след смъртта на татко, аз тогава бях още дете. Струва ми се, че би ми било по-леко, ако го бях видял, преди да издъхне.

— Зная това, Марк. Слушай, имам една идея. Ако искаш, мога да уредя да заминеш за погребението.

— Трябва да отида, каквото и да стане.

— Нищо няма да стане, нищо. Вече говорих с онова лице и то обеща да се погрижи за всичко. Ще задържат погребението до пристигането ти. Можеш да отидеш за един ден и да се върнеш. Няма и да забележат, че си там. Един вид примирие. Някой ще те посрещне и ще се навърта около теб, докато отлетиш. Но останеш ли повече от двадесет и четири часа, ще те върнат в ковчег.

— Ще взема първия удобен самолет. Благодаря ви за всичко.

— Няма защо, Марко. Ти си член на моето семейство, това важеше и за брат ти. Трябва да направя, каквото мога. Ще се свържа с Палермо, та да знаят, че пристигаш. Как мислиш, колко време ти трябва да стигнеш там, от където си сега?

— Не зная. Всичко зависи от връзката между самолетите. Може би седемнадесет-осемнадесет часа. Не по-малко.

— Ще те чакат — каза дон Винченте.

Час по-късно Марк посрещна Виктор със самолета от Антигуа, намериха на летището ресторанта „Хауард Джонсън“ и се настаниха в един празен ъгъл. Ръкостискането на Виктор беше яко, походката му — наперена, но под външната самоувереност все още прозираше — като при двойна експонация — някаква сянка на отчаяние.

— Уф, радвам се да те видя пак, Марк.

— Аз също се радвам. Изглеждаш екстра.

— Така се и чувствам — ухили се широко Виктор. Беше се научил да прикрива с усмивка напрежението и смущението, но усмивката беше изкуствена и някак неуместна.

— Добре ли прекара в Антигуа?

— Чудесно. Слънце, море, мадами, пиячка. Всичко колкото ти душа иска.

— Разправят, че било много хубаво място — каза Марк. — Имаш хубав тен.

Всъщност Виктор навсякъде беше загорял великолепно, но на фона на загара малките светли белези изпъкваха по-ясно, отколкото при естествено бледата му кожа.

— Живот на открито — обясни Виктор. — Там така я карат, че забравяш всички грижи. Живееш, кажи го, ден за ден.

— Хубаво, стига да падне такова нещо — каза Марк. — Как е Салва?

— Ударил го е на живот. Ще ти кажа нещо за Салва: у този човек има живец. — Усмивката се появи и изчезна, оставяйки за миг впечатлението за униние.

— Тук си прав — каза Марк. Вече се беше овладял напълно — монарх, който управляваше империята на спокойствието. Келнерката в баварска носия изпълни поръчката им и той й кимна приятелски.

— Как са Тереза и децата?

— Добре са.

— Страшни хлапета имаш. По-забавни са от стадо маймуни. Много ми хареса у вас, всяка минута беше удоволствие.

— И ние ти се радвахме, Вик. Децата все за теб говорят.

Настъпи мълчание. Голямата стрелка на часовника над главата на Виктор се премести на 1,45. В 2,30 Марк трябваше да тръгва.

— Ето ни пак заедно — каза Виктор. — Готови да тръгнем на път заедно. Знаеш ли, Марк? Страшно се радвам, че ще ти помагам в тази работа. Чувствам, че поне веднъж в живота си ще бъда полезен. Кога тръгваме?

Марк сложи равна лъжичка захар в кафето си и замислено го разбърка.

— Има промяна в плановете — обясни той. — Съжалявам, Вик, но се налага да обсъдим някои неща.

Тревога осени лицето на Виктор, от което то доби по-интелигентен вид.

— За бога, Марк! Какво е станало?

— Току-що разбрах, че са убили брат ми Паоло.

— Какво? Убили брат ти Паоло? Шегуваш се.

— За съжаление, не. Убили са го там, в Сицилия. Току-що ми каза баща ти. Ще го погребват утре и аз трябва да бъда там.

Потресен, Виктор затърси по лицето на Марк някакъв признак на вълнение, по напразно.

— Боже мой, Марк. Не разбирам. Убили брат ти, а ти седиш тук и разговаряш с мен, като че нищо ме е станало. Наистина ли брат ти Паоло е мъртъв?

— Взривили го с колата му — каза Марк. — Ще се наложи да ти обясня по-подробно, отколкото трябва, иначе няма да разбереш нищо. Имах неприятности с някои хора в родината. Те чакаха десет години да си разчистят сметките, както обичайно. Тъй като не можаха да докопат мен, пречукали са него. Затова трябва да отида там. Не приятно ми е да те оставя, но виждаш как са работите. Би трябвало утре мен да погребват, а то него погребват. Може ли да го заровят в земята, а мен да ме няма там?

— Разбира се, че не може, Марк. Просто не мога да ти опиша какво изпитвам, но сигурно се досещаш, разбрах, че малко са добрите хора като Паоло. Тереза непрекъснато ми разправяше за него. Мисля, че тя страшно го обичаше, както и всички други.

— Бяхме много привързани — обясни Марк. — Не искам да преувеличавам, но за мен той беше повече баща, отколкото брат. Чул си, че беше две години в един английски лагер, а когато се върна при нас, ребрата му се брояха. Той затова и не се ожени, трябваше да се грижи за нас. Нямаше как да изхрани жена и деца.

— Тереза ми разправяше. Говореше с възторг за него.

— Всички говореха така — каза Марк. — Той беше необикновен човек.

Образът на брат му, който досега той помнеше само с меката, неопределена доброта, беше придобил със смъртта нови измерения. В живота той беше незначителен човек, но тази смърт в резултат на вендета незабавно го извиси. И в Кампамаро за него щяха да си спомнят вече така, както си спомнят за онези, които са извършили ужасни престъпления или велики благодеяния. В краткия човешки живот мястото му в паметта на народеца беше осигурено; quella benedetta anima — тази благословена душа.

— За да хвана самолета за Рим — продължи Марк, — трябва да взема самолет оттук след половин час. Разбрах от Салва, че сте подготвили всичко. Знаеш ли какво остава да се направи?

— Няма нищо особено — каза Виктор. — Съгласно плана трябва да отидем в Седж Бей и да вземем стоката, която е изпратена в три ковчега на едно местно погребално бюро. За всичко е помислено. На всеки два часа оттук тръгва автобус за Седж Бей. Остава ни само да вземем ковчезите и да наемем катафалка за превоза им. Трябва да звънна на един телефон от Седж Бей, щом сме готови да тръгнем.

— С колко време разполагаме за тази работа? Искам да кажа, може ли да почака, докато отида до Сицилия и се върна?

— Салва каза, че доставката трябва да стане до три дена.

— Добре, проверих разписанията и връзките и ако всичко върви добре, ще се оправя за два дена.

— А аз какво да правя през това време — попита Виктор.

— Ще вземеш стая в хотела на летището и ще ме чакаш там. — Той погледна часовника. — Сега е два след обед, понеделник. Да се уговорим така: ако не се върна до четири след обед в сряда, действай сам. Какво ще кажеш?

— Ще се оправя, Марк. Остави тази работа на мен. Няма да има никакъв проблем.

— Не се съмнявам. Знаеш, че предпочитам да съм до теб, и ще направя всичко възможно да се върна навреме, но ако не успея, сигурен съм, че няма да провалиш мен и Салва.

След няколко минути извикаха пътниците за самолета на Марк. На бариерата Марк и Виктор си стиснаха ръце и се прегърнаха.

— До скоро виждане — каза Марк. — И помни: ако не успея да се върна, запази хладнокръвие. Каквото и да стане, не губи самообладание. Имаш мозък, използвай го!

7

По време на дългия полет през Атлантика от Ню Йорк до Рим Марк стигна до едно решение: ще се възползва от това посещение и ще се опита да преговаря за връщането си в Сицилия. Тъй като деловите му връзки с дон Винченте почти бяха прекратени, животът в Нова Англия не предлагаше кой знае какви перспективи. Нямаше особен талант или стремеж да се занимава с дребни сделки по продажбата на недвижими имоти, а и чувствуваше, че семейството му бавно се разпада под влиянието на новия начин на живот. Впрочем дон Винченте го беше подпитал вече какво мисли за кубинския проект, но първоначалният ентусиазъм на Марк беше поизстинал.

— В Солсбърн няма никакво бъдеще, Марко, дори и да искаме да останем тук. Грубшек няма да го преизберат, а щом той си отиде, онзи конски сурат Вайсман ще забие отново крак по улицата. Не че сега имам от тях кой знае каква полза. Но трябва да приемем фактите: щом като тези латиноамериканци могат да идват тук и да ни пердашат, значи времената са се изменили. Въпросът, който ме интересува, е: имаш ли някакви лични планове?

— Не бих казал такова нещо.

— Струва ми се, че трябва поне да помислиш за кубинския проект. От нашия човек там знаем, че това е сигурна работа. Имам предвид Брадли. Предполагам, че го познаваш по-добре от мен. Услужих му преди няколко години, когато още действахме заедно. Мога да ти кажа, че именно той надуши какво вършеше Коболд.

— Тръпки ме побиват от Брадли — каза Марк. — Инстинктивно не му вярвам.

— И мен ме побиват тръпки от него, но той е полезен. Това ново правителство е на път да си отиде, просто плаче някой да го свали. Аз рискувах тридесет милиона в Куба и сега има изгледи да си върна част от тях.

— Ще си върнете всичко. Имате много приятели, които работят за вас. Вие дори не сте виждали повечето от тях.

— Тогава защо да не се присъединиш към нас? Защо да не задвижим пак стария синдикат? — За миг надежда и плам позачервиха жълтеникавите страни на дон Винченте, а уморените му очички заблестяха. — Е, Марко? Какво ще кажеш?

— Ще трябва да поговоря с Тереза, дон Винченте. Имаме проблеми с децата и с училището. Не зная как тя ще погледне на една нова промяна на обстановката. Идеята май не е лоша, но да видим какво ще каже тя. Знаете как е — жените са консервативни.

— Все пак, помисли, Марко. Ако решиш да дойдеш, с радост ще те приемем. Винаги можеш да разчиташ на това.

В Рим нямаше директна връзка, а на всичко отгоре самолетът излетя с три часа закъснение, тъй че Марко кацна в Палермо едва в десет часа сутринта във вторник.

Там всичко се беше променило. Годините не само го бяха откъснали от познатия пейзаж, нарушен сега от огромни нови сгради, но той беше забравил и как изглеждат съотечествениците му; мъжете, които щъкаха като раци по лъскавите помещения на летището, му се сториха по-дребни, а ведрите някога лица на жените сега изглеждаха празни и апатични.

Посрещна го дребно спретнато човече със загоряла от слънцето кожа и с черна пура в ъгъла между тънките, едва забележими устни.

— Аз съм Джо Фоска, приятно ми е.

— Радвам се, Джо.

— Хубаво си е човек пак да поговори английски — отбеляза Джо.

— Да не би да си живял в Щатите? — попита вежливо Марк.

— Знаеш ли шестдесет и девета улица на изток? Държах апартамент там осем години. После за известно време въртях италианската лотария в Бруклин. Изгониха ме едновременно със Спина. Заедно се върнахме. Сега съм пак в пущинака, в Калстелнуово. — Той направи гримаса. — Изкарвам колкото за яденето.

На паркинга на летището ги чакаше червена „Алфа Ромео“. Седнаха и Фоска включи двигателя.

— Накъде? — попита Марк.

— Казано ми е да те откарам в Кампамаро, да остана с теб, докато свърши погребението, и да те върна пак тук.

— Искам да отида в Пиопо да видя тъщата — каза Марк. — Искам да посетя и роднините си в Калтанисета и Сан Стефано.

— Няма да го бъде — отговори Фоска. — Ще те следят през цялото време, докато си тук, и ако не правиш това което е наредено, ще те пречукат.

— Чии нареждания изпълняваш? На един, който се казва Джентиле… или на някой, свързан с групата на Джентиле?

— Не изпълнявам ничии нареждания. Това е приятелски жест от моя страна. Правя услуга, като се надявам, че и ти някога ще ми помогнеш. Искам само едно: да не ме забършат и мен, ако вземеш да правиш някакви номера.

— Защо не ме закараш тогава до дон К.? Няма да се отклоним кой знае колко много.

— От вчера е на легло след нов сърдечен пристъп. Не може да те приеме.

— Познаваш ли Таляфери?

— Познавах го. Умря през юни миналата година. Ти май губиш връзките си. Така става, когато си далеч.

— Ами Креспи? Онзи, когото избраха за депутат от Калтанисета в листата на християндемократите. Той ми е братовчед.

— Виж, това е друго нещо. Разправят, че той ще влезе в новото правителство. Само че повечето време той е в Рим.

— Трябва ми траурен костюм — каза Марк.

— Добре, можем да спрем пътем в града.

Спряха пред магазин за готови дрехи на една улица зад черквата „Санта Мария Нуова“, където продаваха евтино облекло. В Палермо само работниците купуваха конфекция и обикновено костюмите бяха скроени така, че в тях човек добиваше скромен, дори раболепен вид. Но в кройката на траурните костюми имаше известен шик. Най-тържествените случаи в живота на бедните бяха свързани с обичаи, съпътстващи смъртта. Вталеното сако на избрания от Марк костюм с широки ревери и ватирани рамене сякаш бе кроено за някакъв адмирал. Марк се огледа в зацапаното огледало и разбра, че траурът му отива. Зад гърба му Фоска цъкаше одобрително. Някакъв мълчалив човечец, влязъл след тях в магазина, пробираше евтините вратовръзки, закачени на въртящата се стойка, и не обърна внимание на доближилия го продавач. Когато Марк и Фоска излязоха, той се повъртя още миг край стойката и после тръгна след тях.

Растящото отчаяние внесе известен ред в мислите на Марк. Той се сети за някакъв телефонен номер, който беше записал в бележника си.

— Може ли да се обадя по телефона?

— Защо не? Стига да съм до теб, докато разговаряш.

Отбиха се в съседния бар, Марк купи жетон, влезе в кабината и набра един номер в Палермо Обади се някаква жена.

— C’e l’avvocato Crespi?20

Гласът й прозвуча укорително:

— Vuol parlare con l’Onorevole?21

— L’Onorevole. Si. Scusi tanto. Mi sono dimenticato.22

Обади се нетърпелив мъжки глас:

— Pronto. Chi parla?23

— Джовани, аз съм, Марко. Братовчед ти Ричоне. Говоря английски да не би да подслушват тук телефоните.

— Марко, радвам се да те чуя. Много време мина, а? Цели десет години. Кога можем да се видим?

На Марк не му се вярваше, че говори с човека, който преди едно десетилетие беше длъгнест, вързан в езика семинарист, който се канеше да обърне гръб на църквата и да стане юрист.

— Слушай, Джовани. Тук съм за кратко време и работата е малко сложна. Ще ми се да те видя. Знаеш за смъртта на брат ми Паоло. Може би ще бъдеш на погребението, тогава ще се видим там и, надявам се, ще можеш да ми помогнеш.

— Марко, просто нямам думи. Съболезнованията нищо не значат. Четох за Паоло и ми е мъчно, че няма да мога да го изпратя в последния му път. Той беше прекрасен човек и смъртта му е трагедия за мен. Как погребението не беше някой друг ден! Може би си чул: хората в Калтанисета решиха да ме изберат за свой представител и оттогава вече нямам личен живот. Впрочем чиста случайност е, че ме намираш тук. Дойдох от Рим вчера, утре заминавам обратно, а трябва да говоря на три събрания.

— В такъв случай ще си зает. Да, разбирам, изключено е.

— За голямо съжаление. Таксито вече ме чака, иначе бих ти предложил да прескочиш да се видим.

— Нищо. Разбирам. Зает човек си.

— Неприятно е, че се разминаваме така, Марко. Слушай, защо не спреш в Рим на връщане? Ще се радвам да те приема у дома и да те поразведа из града.

— Тук съм само за един ден. Довечера трябва да взема самолета за Щатите.

— Много жалко, Марко! Но това е, какво да се прави? Както и да е, имаш адреса ми. В Рим ще ме търсиш чрез Камарата на депутатите. Е, просто да се надяваме, че ще се видим скоро. Винаги съм готов да направя всичко за теб, Марко, помни — всичко.

В колата Фоска каза, сякаш четеше мислите му:

— Май си позагубил ориентирите тук. Мога да те разбера, сам съм го изпитал. Когато се върнах от Щатите, никой не ме бръснеше за нищо. Пък и нямах никакви разправии с разни Джентиле.

Бяха вече в предградията и отпред, зад черно-сребристите кубове на новите заводи, се показа Рочела. При светофара ревът на ауспуха на колата премина в мъркане, но беше заместен от оглушителния шум на индустриалния район.

— Подразбрах това-онова за теб — обади се Фоска. — Твоят случай ме заинтригува. Доколкото разбирам, тук си градил солидна база от привърженици, но котка ти е минала път. Щом си офейкал, цялата организация се е разпаднала като къщичка от карти. Онези две добри любезни момчета, които са работели за теб в Калтанисета — как бяха, Сарди и Лобрано? — не са оцелели и месец. Торят маргаритките сега. Мата се изхитри и мина на страната на Джентиле. Джордано го подхлъзнаха и сега излежава петгодишна присъда в Учардоне. Закрилата изчезна яко дим. Дон К. трябваше да се съюзи с тайфата на Джентиле, за да се справи с конкуренцията в наше лице — новопристигналите.

— Ти познаваше ли брат ми? — попита Марк.

— Зареждах един-два пъти колата си на неговата бензиностанция, но не си спомням да съм го виждал. Съдено му беше да го пречукат рано или късно, защото теб те нямаше. Разбираемо е. Той май нямаше никакви връзки. Могли са да го пречукат, когато им скимне.

— Кого са натоварили с убийството?

— Някой от главорезите на Джентиле. Скоро ще узнаеш, но каква полза от това? Там, където отиваме, няма и помен от цивилизация. Живеят в миналото.

Когато завиха по пътя за Багерия, Марк се обърна: оттук Палермо изглеждаше като прояден зъб, който едва се подава от челюстта на хоризонта. Големите промени бяха настъпили само в градовете; извън тях се меняха само годишните времена. Изгореният от слънцето пейзаж изглеждаше сив и зърнест като стара кинолента. Волове теглеха ралата, които чегъртаха малките парчета земя между скалите. От колибите към тях зяпаха селяни, замаяни от пагубния труд.

— Тук е доста спокойно сега — каза Фоска. — Когато се върнах, пет години се води гражданска война. Не им беше леко на онези, които се връщаха от Щатите. Повечето от нас подкрепяхме Джони Ла Барбера, но не умряхме от скръб, след като някой вдигна във въздуха братята Ла Барбера. Който и да е бил, с това той въведе нова мода. Днес решат ли да пречукат някого, вдигат го във въздуха с колата му.

Марк усети някаква горчилка в гърлото си и преглътна.

— Така сигурно не страдат — каза той.

Кампамаро беше почти неузнаваемо. Жителите му бяха вложили парите, получени от спекулациите и дребните мошеничества от следвоенните години, в строеж на всякакви грозотии, каквито можеха да си позволят. В старанието си да не изостават от градовете бяха започнали — и зарязали наполовина — един площад, набразден като бойно поле с ровове за дренажни тръби, които така и не бяха поставили; виждаха се също четири циментови пейки, пълен със зеленясала тиня шадраван и обществен клозет, който още не бяха свързали с водопровода. В опушената селска кръчма, където някога старците бяха почели Марк с поканата да играе карти с тях, сега имаше джукбокс, висеше реклама за пепси-кола и седяха младежи от новото поколение. Нито едно познато лице. Старците не се виждаха — заедно със свещеника и с дон Карло Маня ги бяха изгонили оттук да чакат смъртта далеч от хорските очи. Слабоумната дъщеря на дон Карло, която някога предлагаха на Марк за невеста, беше отдавна омъжена и беше народила няколко слабоумни като нея деца, а някогашните момичета, които той мечтаеше да обладава, сега носеха маската на наближаващата средна възраст. Вече беше трудно да се познае в коя от селските съборетини, сега облицовани еднакво с шлакови блокчета, го бяха замлъкнали да се гаврят с него мароканците и кои от засадените със зеле лехи бяха наторени с праха на африканците. Само планините бяха останали такива, каквито ги помнеше — като огромни купчини каменна сол, които хвърляха кристални отблясъци под безжизненото небе.

Паоло беше построил гаража си до старата им къща, Експлозията — станала, когато след едно обаждане по телефона той седнал в камиона и включил двигателя, за да отиде някъде да оправи нещо — беше предизвикала поразителни разрушения. До неузнаваемата купчина от разкривен метал между изгорелите бензоколонки бяха оставени радиаторът, две колела, бронята и регистрационната табелка, събрани по дворовете и покривите, където ги беше запратила силата на взрива. Върху останките на камиона беше положен венец от няколкостотин вече жълтеещи кали. Къщата беше изподраскана от разхвърчалия се метал, и почерняла от пожара. Единственият прозорец на първия етаж беше счупен; превързани с креп палмови клонки красяха сега балкончето, а широки ленти от черен сатен с бели букви „Паоло“ бяха забодени във вид на огромен кръст на фасадата — знак, че смъртта е поразила този дом.

— Дон К. разреши погребението и нареди всичко да бъде първокласно — обясни Фоска. — Поръчахме ковчег от тиково дърво. Би било добре да видиш брат си за последен път, но трябваше да заковем ковчега. Досещаш се защо.

Марк знаеше. При такива трагедии, когато от жертвата не оставаше почти нищо, една погребална фирма от Палермо изпращаше восъчна кукла; в ковчега поставяха тази кукла, облечена в празничния костюм на покойния, а на мястото на лицето залепваха увеличение от някоя неотдавнашна снимка. В такива случаи не беше прието да държат ковчега отворен, за да се простят скърбящите с покойника.

— Поръчахме около хиляда кали и доведохме три оплаквачки — продължи Фоска. — Вече не се намират оплаквачки в наши дни. Не искат да идват в такива селища, ако не ги докараш с някой лъскав автомобил и не им обещаеш богата кльопачка. Зор видяхме, докато ги намерим.

Марк слезе от колата и се огледа. По всички прозорци откъм улицата бяха застинали забулени фигури, по-нататък, в края на селото, чакаше старата катафалка, а около нея стояха мълчаливо онези, които щяха да носят ковчега, и наетите от Фоска три жени, които щяха да дерат дрехите си и да вият. Това беше драма, каквато селянинът едва ли би могъл да види повече от един-два пъти в живота си; обичаят предписваше точно каква роля да играе всеки от многото актьори, а на Марк беше отредена главната роля. Правилата изискваха всички да се държат така, като че убитият е починал от естествена смърт, а чак накрая една от оплаквачките трябваше да обяви, че той е жертва на вендета.

Селските първенци се струпаха пред Марк да стиснат ръката му и да изкажат съболезнованията си. Злощастието го беше откроило ярко от останалите. Първо го обсеби един дребен свещеник с птиче лице; последва го учителят — млад интелигент, от когото струеше доброжелателство; след него собственикът на един завод за цимент, после един „почтен мъж“ с рязко издълбани черти, а след тях цяла тълпа от бакали и касапи, които представяха местната буржоазия. За миг му се стори, че сред тях зърна лицето на човека, който го последва в магазина за дрехи.

Един по един влязоха в къщата и се наредиха около ковчега, затрупан с планина от венци. Дори къщата му се стори непозната; Паоло беше пристроил тази стая и всичките му спестявания бяха отишли да я натъпче с евтина, лъскава мебел. Между две напукани огледала от стената ги гледаше стара фотография. Полуувехналите кали изпълваха стаята с почти животинска миризма, която се смесваше със спарения мирис на дрехи, държани в ракли и проветрявани само в случаи като този.

Свещеникът изблея някаква молитва на латински, сетне главната оплаквачка Мария Ла Скадута — епилептичка с мъжки черти, с надупчени от шарка бузи и с нисък, гърлен глас, който беше на път да я наложи като народна певица в телевизията в Палермо — започна да нарежда. Никой не я разбра какво говореше, защото в всъщност тя декламираше някаква старинна погребална ода, която нямаше нищо общо нито с живота на Паоло, нито с обстоятелствата около неговата смърт. Тя произнасяше неправилно стародавните думи и ги кълчеше дотам, че те губеха всякакъв смисъл, но макар тя да дърдореше безсмислици, събралите се реагираха нервно на интонацията.

Когато дойде време да се обяви, че Паоло е бил убит, хората вече бяха на границата на истерията. Ла Скадута беше успяла да забрави името на убиеца и се наложи да й го подскажат шепнешком. Сетне тя отметна глава назад и произнесе: „Джузепе Джентиле. Era lui chi ha mandatu i sicariu“24. Разнесоха се възклицания на ужас и почуда. Втората професионална оплаквачка нададе див вой и увисна в ръцете на „почтения мъж“, симулирайки припадък, а третата, стенейки, внимателно одраска бузата си колкото да пусне капчица кръв. Дребният свещеник се повдигна на пръсти, прегърна утешително Марк през рамото и изцитира нещо за смирението от Стария завет. След това всички се изнизаха на улицата.

Старата катафалка вече беше дошла на заден ход на уреченото място, носачите изнесоха ковчега, плъзнаха го в катафалката и отрупаха покрива й с венци. Шофьорът, с фрак и черни очила, метнал черна дамаска на коленете си, включи двигателя и прекара катафалката зад стария водач от братството „Сан Роко“, който чакаше с барабан в ръце да оглави шествието. След него се наредиха свещеникът, клисарите с хоругвата на светеца и момченцата, които щяха да пръскат светена вода.

По знак на свещеника барабанът задумка, катафалката с грохот включи на първа и рязко потегли, а трите оплаквачки зад нея се загърчиха и запищяха. Марк вървеше сам, следван от Фоска и от първенците на Кампамаро, които забъхтиха из прахта в редици по шест. Дълга нестройна опашка от работници от циментовия завод, на които местният „почтен мъж“ беше наредил да присъстват, и няколко изполичари и козари завършваха шествието.

Марк беше впил поглед в ковчега, покрит с пурпурно кадифе, от което висеше черен шнур с пискюл. В ковчега нямаше нищо от брат му, към гробището возеха кукла с ново копринено бельо и с празничния костюм на Паоло и неясно увеличение на лика му от една групова снимка, правена преди седем години при някакъв излет на членовете на клуба „Ротари“. Това бе известно на всички, но то нямаше значение, защото според народните поверия пискюлът на черния шнур олицетворяваше душата на покойния, която сега беше с тях и която щеше да отлитне едва след като заровят тялото. След няколко минути, когато започнеха да спускат ковчега в гроба, щеше да настъпи най-драматичният момент от погребението — Марк беше длъжен пред очите на всички да вземе пискюла в ръка, без никаква дума или жест, с което щеше да поеме върху себе си целия дълг на отмъщението. В това отношение Кампамаро не беше навлязъл във века на пепси-колата и машинките за еспресо.

Шествието продължаваше да се мъкне нестройно под съпровода на барабана към ниската каменна църква в края на селото. По покривите бяха накацали жени и деца; черковната камбана биеше, сирената на невидимия оттук завод за цимент виеше тъжно в знак на траур, професионалните оплаквачки хлипаха високо и късаха дрехите си. Наближаваше заветният, свещен миг. Миналата година в Бомпенсиере, от другата страна на планината, бяха избутали някакъв четиринадесетгодишен хлапак да поеме съдбоносния пискюл, а шест месеца по-късно той бе намерен убит от засада с ловджийска пушка.

При входа на гробището катафалката изскърца и спря, носачите измъкнаха ковчега, шествието се прегрупира и отново пое, сгъстено от тясната, лъкатушеща между гробовете пътека. Край гроба Марк го притиснаха от всички страни. Положиха ковчега на земята, без да свалят кадифето, и черният шнур с пискюла сега се беше намотал отгоре му като змия. Всички гледаха Марк очаквателно в тишината, нарушавана само от далечните гласове на жените и децата, които бяха слезли от покривите и припкаха по улицата към гробището. Всички гледаха и чакаха. Всички те смятаха, че щом е дошъл тук, той трябва да изиграе отредената му роля. Така смяташе свещеникът с молитвеника в ръка, чиито дълбоко хлътнали очи придаваха мъртвешки вид на лицето му. Така смятаха Фоска, „почтеният мъж“ и всички дребни служители и бакали от селото. Интелигентният млад учител беше оставил за по-добри времена прогресивните си идеи и сякаш настояваше Марк да остане верен на миналото. Ла Скадута и двете й помощнички бяха показали на какво са способни и сега очакваха и той да стори същото. Работниците от циментовия завод, козарите и изполичарите очакваха от него да зачете традицията, с която всички те бяха родени. Той чувствуваше силата на тяхната воля, решителния им мълчалив натиск. У него се бореха желанието да се противопостави на това масово внушение и атавистичният порив да грабне пискюла и да го стисне в ръката си пред очите на всички; от тази вътрешна борба ръцете му затрепераха. Той затвори очи и помисли за жена си и децата си.

В дълбоката, смутна тишина свещеникът разтвори молитвеника и зачете.

Сега всички лица, които с такава надежда гледаха Марк, се извърнаха от него. Той разбра, че се е откъснал завинаги от Кампамаро.

8

Мъглата, която падаше на талази върху Айдълуайлд в продължение на тридесет и шест часа, наруши разписанието на самолетите в половината от големите летища в света. Единственият шанс на Марк да се върне в Маями в четири след обед в сряда зависеше от почти идеалната точност, с която той трябваше да се прехвърля от самолет в самолет, но самолетът на „Алиталия“ от Ню Йорк пристигна в Рим със закъснение от пет часа; Марк се качи в него, но по обратния път наредиха на самолета да измени курса и да кацне в Бостън. Марк изпусна Виктор за двадесет минути: докато слезе от самолета и стигне до телефонната кабина в залата за транзитни пътници, Виктор беше освободил стаята в хотела и вече беше в таксито на път за автобусната станция на компанията „Грейхаунд“.

Към седем вечерта, след две прехвърляния, Виктор пристигна в Седж Бей. По това време той вече не беше във форма. Последните часове в Маями беше се изтормозил, очаквайки завръщането на Марк, а сега нервната лабилност, за която предвидливо не беше споменал нито пред Спина, нито пред Марк, премина в мъчителна мигрена. Той влезе в мъжката тоалетна в станцията, изми се със студена вода, отби се в бара да пийне нещо набързо и събрал сили, тръгна към града. Беше хубава вечер в началото на пролетта, гаснещата дневна светлина сякаш се отцеждаше бавно към сияещия в зелено хоризонт, светлините на града мигаха колебливо покрай далечната брегова линия, а последният катер прокарваше нетрайна бяла черта при тъмнеещия вход на пристанището.

Виктор взе такси до погребалното бюро, собственост на някой си Едуин Акс, което беше досам морския бряг. Тъй като Акс беше единственият собственик на погребално бюро в Седж Бей, Виктор се надяваше, че щом се върне от Рим, Марк ще намери номера в телефонния указател и ще уведоми собственика на бюрото кога ще пристигне.

— Вашият приятел сигурно не е успял да се свърже с нас — каза Акс. — Вчера буря повреди някои тукашни линии.

— Кога ще ги оправят? — попита Виктор. — До довечера ще стане ли?

— Съмнявам се. Вероятно утре. Централата ни тук е доста първобитна работа. Не зная защо, но извън чертите на града телефонът работи идеално.

Акс беше едър, жизнерадостен, приказлив човек с невероятно игриви очи на тъпото си лице, но самият той се движеше — може би под влиянието на постоянната близост с морето — тежко и отмерено като рибар с високи ботуши. Говореше с удоволствие за работата си.

— Това някога беше хладилник за риба — обясни той. — Пипнахме го, щом го обявиха за продажба. Тук никой вече не се занимава с риболов. Изкарваме поминъка главно от града, но при нас попадат маса хора и отвън.

Виктор се чудеше какво да прави. Да почака ли още, или да тръгва веднага? Акс нямаше как да знае какво всъщност има в ковчезите, но въпреки това той някак си притесняваше Виктор. Имаше нещо отблъскващо в този човек, който си изкарваше прехраната от трупове.

— Поддържаме доста оживени връзки с Бахамските острови — продължи оживено Акс. — Там май хвърлят топа по-често, отколкото на други места, където не водят толкова бурен живот. Търсят ни, защото сме къде по-евтини от погребалните бюра в големите градове. Бизнесът ни с Куба по-рано вървеше оттук натам, но сега става обратното. За втори път тази година получаваме стока от там. Сигурно е знамение на времето. Толкова много кубинци идват тук. За нас е добре, че там не държат да ги заравят в земята. Искам да кажа, че не се налага да се занимаваме с ковчези, които са престояли дълго в земята и са поизгнили.

Излязоха от канцеларията на Акс и тръгнаха към близката варосана сграда със следи от скорошен ремонт.

— Вижте — продължи Акс, — при цялото ми уважение към мистър Баеса трябва да кажа, че кубинците не умеят да се грижат за покойниците си. Обикновено те наемат ниша в гробницата за някоя и друга година, а после, ако вноските прекъснат, останките просто ги измъкват и ги хвърлят безцеремонно в така наречения fosa comun — общ гроб. Това би било оскърбително за повечето американци. Дълбоко религиозен човек трудно би оправдал такава практика. Прав ли съм?

— Прав сте — съгласи се Виктор.

— Ковчезите обикновено са от най-евтин материал, а и много често са толкова тесни, че едва побират покойника. — На безизразното му лице изведнъж се изписа гримаса на неподправена погнуса. — Налага се да прибягват до хитрини, за които по-добре да не говорим… Е, стигнахме.

Той отключи вратата от полирано дърво, дръпна встрани вътрешната стъклена преграда и запали яркото осветление. Виктор се озова в помещението, което би могло да мине за току-що построен супермаркет, в който още не са доставили стоката. Вътре имаше доста много големи бели емайлирани шкафове, подобни на хладилници за дълбоко замразяване. В тях държаха ковчезите. Във въздуха се носеше лек мирис на парфюмиран аерозол.

— Мисля, че ще намерим онова, което търсим, в онзи ъгъл — каза Акс. — Да, тук са. Три ковчега от Куба, изпратени — ако не се лъжа — от някой си мистър Фергюсън. Ще ви ги извадя. Не разбрах дали сте осигурили някакъв превоз?

— Бих искал да наема катафалка от вас, ако е възможно.

— Разбира се, защо не? За къде?

— Форт Пиърс. Мистър Баеса възнамерява да се засели там. И иска родителите му да бъдат погребани в местното гробище.

— Естествено. Форт Пиърс. Хубаво място е. Сума кубинци сега купуват места в този район. Лично аз смятам, че там е влажничко, но това явно не тревожи нашите кубински приятели. Свикнали са, техният климат също е влажен.

— Бих искал да тръгна с катафалката, ако не възразявате.

— Защо не, пътят е приятен. Ще видите много повече от този край, отколкото ако пътувате с влак, а той заслужава да се види. Тръгвате утре, предполагам?

Виктор най-после взе решение.

— Искам да потегля още тази вечер. — Не зная дали ще е възможно — каза Акс. Игривите му очи зашариха и Виктор си въобрази, че долавя в погледа му любопитство.

— Работата е там, че нямам много време.

— Малко трудно ще е да намерим шофьор толкова късно. Форт Пиарс е далеч. Страхувам се, че ще трябва да заплатите двойно, ако изобщо успеем да склоним някого да тръгне. — Акс вдигна глава нагоре, сякаш проследяваше ято птици. Така той прикриваше смущението си, когато се опасяваше, че може да поставят под съмнение ефикасността на неговото предприятие. — Хората, които съм принуден да наемам — продължи той, — не обичат да им заповядват. Тоя занаят изглежда привлича хора, които предпочитат да си гледат спокойствието.

— Съгласен съм да заплатя двойно — каза Виктор. — Ако искате, и тройно. Важното е да потеглим.

Акс отпусна глава и погледите им се срещнаха, а Виктор затърси по лицето му нови признаци на любопитство.

— Какво да кажа на вашия приятел, ако позвъни? — попита Акс.

— Кажете му само, че съм тръгнал — отвърна Виктор.

— Да му кажа ли да ви потърси във Форт Пиърс?

— Може.

— На кой номер да ви търси?

— Той знае.

— Много добре — каза Акс. — Лично аз смятам, че със същия успех бихте могли да тръгнете и рано сутринта. Готов съм да ви приютя, ако нямате нищо против да преспите в скромното ми жилище. Жал ми е за парите ви.

Тупането в слепоочията влудяваше Виктор и той започна да губи търпение.

— Много мило от ваша страна, мистър Акс, но утре ме чака маса работа. Ще ви бъда много признателен, ако успеете да намерите шофьор отнякъде.

— Ами да опитаме — каза Акс. — Ако никой от моите хора не склони, тук наблизо има агенция за коли под наем. Почакайте за минутка, ще прескоча дотам да видя могат ли да ни помогнат.

Той тръгна, а Виктор започна да оглежда внимателно ковчезите. Огледа главите на винтовете по капаците. По потъмнелия метал не се виждаха малки лъскави драскотини, каквито остават след използването на отвертка.

Акс още го нямаше и колкото повече време минаваше, толкова повече се опъваха нервите на Виктор. След двадесетина минути Акс се върна, като стъпваше тежко по пода и въртеше очи — същински докер, който гази в мокър пясък.

— Е, провървя ни все пак. Случих много добър човек, и сигурен. Няколко пъти съм прибягвал до услугите му в такива екстрени случаи. Добре че го заварих у дома, след малко ще дойде. Ще кажа на секретарката ми да подготви документите и квитанцията, която ще подпишете.

Шофьорът приличаше на онези индианци от племето Су, които Виктор беше гледал по филмите. Мършав човек, познал немотията още в майчината утроба, с рязко изсечени скули и челюст и с остър нос.

— За колко време ще стигнем? — попита Виктор.

— До Форт Пиърс ли, мистър? Откъде искате да минем? Шосе №1 или магистралата?

— По магистралата.

— Повечето хора предпочитат шосе №1. Пътуването по крайбрежието е приятно. Има хубава гледка към морето.

— Нощем едва ли.

— Сега е пълнолуние. В морето се виждат светлините на рибарските лодки. Някои от тези градчета като Юпитер и Стюарт нощем са много красиви. Ако тръгнем по шосето, ще минем през Палм Бийч.

— Нищо, карай по магистралата.

— Ако искате по магистралата, ще стигнем за три часа и половина.

— Три и половина часа! Боже мой, какво е разстоянието?

— Някъде към сто и четиридесет мили.

— И ще ги вземем за три и половина часа?

— Не по-малко. Тази таратайка е износена, не вдига повече от шейсет. Мистър Акс не обича да хвърля пари за катафалките си — от време на време ги позацапа с боя и толкоз. А и пътят оттук до Китс Холоу не е много добър. Чак там се излиза на №1.

— Да тръгваме тогава.

— Както кажете. — Шофьорът беше недоволен и това пролича както по мрачното му лице, така и по тона му.

Туптежът в слепоочията на Виктор се засили, а когато се размърда на неудобната седалка, усети бодежи по местата, където имаше спукани или счупени кости. Той отдаде това на рязката промяна на климата. Бяха вече в запуснатите окрайнини на града, където около паянтовите къщурки се мотаеха по долни ризи мършави, сякаш болни от треска мъже; когато шофьорът спря да поздрави някакъв свой приятел, някъде отблизо долетя жабешки кряк и свирене на щурци.

Пътят беше разкалян.

— Вали ли много тук? — попита Виктор.

— Сега му е времето, мистър.

— Ще намерим ли скоро някой телефон, който работи?

— Сега поправят мрежата в този район.

— Спри до тази пивница — каза Виктор. — Трябва да се обадя.

Той влезе в пивницата, поръча чаша уиски и халба бира и от автомата избра един номер в Маями. Телефонът даваше заето. Виктор излезе от кабината и се върна до входа. От другата страна на улицата, под ошмулените от вятъра палми, две дървени къщи се подпираха една друга; ситен дъжд дупчеше черната локва, чиито очертания напомняха картата на Южна Америка. Крайслерът катафалка, клюмнал до тротоара със замъглените си стъкла и стичащите се по страните му струйки вода, се вплиташе идеално в пейзажа, сякаш винаги е бил там. Виктор почака пет минути и отново избра номера. Този път му отговори детски глас.

— Обажда се Виктор — каза той. — Кажи на татко ти, че Виктор иска да говори с него.

Отговор не последва и той помисли, че са ги прекъснали; после долетя мъжки глас.

— Кой е?

— Виктор. Поръчано ми е да ви се обадя. Току-що пристигам.

— Откъде се обаждаш?

— От автомата в някаква пивница.

— Караш ли стоката?

— Да.

— Слушай, я ми дай Ричардс.

— Той не е с мен. Не успя да дойде.

— Как така не успя да дойде? Знаем, че той се занимава с тази работа.

— Забавиха го някакви семейни неприятности.

— Това не ми харесва. Ние разчитахме, че Ричардс отговаря за това.

— Можех да го изчакам, но ми казаха, че стоката ви трябва до три дни. Да го изчакам ли?

— Не, идвай ти. Сам ли си?

— Има и шофьор.

— Познаваш ли го?

— Откъде да го познавам? Тук съм за пръв път в живота си. Дадоха ми го заедно с колата.

— Аха. Добре, слушай сега: научи името и адреса му. Всичко, каквото можеш да разбереш за него — възраст, що за човек е. И най-важното откъде е. Искаме да знаем всичко за него.

Виктор остави слушалката до апарата и вече отиваше към вратата, когато жената, която му беше сервирала напитките, се показа иззад мънистената завеса.

— Слушайте, не задържайте много телефона. Тук чакат още двама, и те искат да се обадят.

Той махна с ръка и излезе навън. В катафалката шофьорът седеше сгърчен, със затворени очи, сякаш беше получил сърдечен удар, докато чакаше.

Виктор го сграбчи за рамото и го разтърси.

— Как се казваш?

Човекът отвори очи и с мъка се окопити.

— Питам как се казваш?

— Еди.

— Второто име?

— Мистър, има ли значение това?

— Току-що говорих с един приятел, който разправя, че те познавал.

— Името ми е Еди Морено. — В гласа на шофьора прозвуча сдържана гордост. — Морено. Тъмен, по испански.

— Да, разбирам. И живееш в Седж Бей, а?

— Работя в Седж Бей, а живея в Ню Ривър Инлет. Чували ли сте за Ню Ривър Инлет?

— Не.

— Така си и мислех. Това е малко селище. Преди живеех в Саймън Дръм. Знаете ли? Според мен вашият приятел сигурно е сбъркал. — Той се захили лукаво и отметнал глава назад, изгледа косо Виктор.

— Ще ида да му обясня — каза Виктор. — Искаше да те поздрави.

Жената стоеше до телефона с ръце на кръста и се махна едва когато той я изгледа свирепо.

— Не се бавете много, мистър, моля ви — изхленчи тя.

— Казва се Еди Морено — съобщи Виктор по телефона. — Живее в Ню Ривър Инлет, преди това е живял в Саймън Дръм. Възраст около тридесет и, пет, тегло към сто и четиридесет паунда. Може да е от индиански произход.

— Добре, приятелю. Ще проверим всичко това, но ще трябва време. Обади ми се пак след един час, само че на друг номер. Запиши: Копървейл, осемдесет и осем, петдесет и три. Продължавай по шосе 107, но позвъни пак, преди да стигнеш в Китс Холоу. Може да ти дадем друг маршрут.

— Добре, ще се обадя пак.

— И още нещо. Я ми кажи това-онова за Ричардс. Как е малкото му име?

— Марк. Приятелите му го наричат Марко.

— Що за човек е? Как изглежда?

— Около тридесет и пет. Възнисък. Слаб. Черна коса, прошарена по слепоочията. Остър нос. Прилича малко на Джордж Рафт в първите му филми. „Сега проверяват мен — помисли си той. — Нещо май не им харесва.“

— Да знаеш случайно откъде е родом?

— Някъде около Калтанисета. Нещо друго?

— Няма. Време е да тръгваш.

Виктор излезе на улицата, влезе в катафалката и затръшна вратата. Шофьорът включи двигателя и те потеглиха с грохот. След няколко минути последните бордеи в покрайнините на Седж Бей изчезнаха зад мрачната палисада от дървета покрай пътя.

— Намали скоростта — каза Виктор.

— Мислех, че бързате.

— Не мога да понасям люшкането на тази таратайка. Повдига ми се.

— Както кажете.

— Намали още. Карай с тридесет.

— Мистър, требва да ви кажа, че така ще се влачим цяла нощ.

— Колкото по-дълго пътуваме, толкова повече ще вземеш. Какво те тревожи?

— Бъркате. Парите са едни и същи, времето няма значение. А мен ме чака жена ми. Тя не обича да закъснявам вечер. — Той мърмореше с раздразнение и хапеше устните си като старец.

— Как се нарича тази местност?

— Всичко това тук е Евърглейдс. А ей там, виждате ли, започва блатото Биг Сайпръс.

— Пустичко е тук, а, Еди? Няма много движение по този път.

— Има, но по-рано. По него минават момчетата от химическия, завод, които се връщат в Кларксвил и Стан Крийк. Но те са се прибрали преди час-два.

Виктор усети да му се схваща дясната ръка, чиито сухожилия и хрущяли бяха пострадали от първия удар със соната, който беше отбил. Той задърпа ръчката на вратата, за да оправи вдървения си палец. Крайниците му започнаха, да изтръпват с намаляването на прилива на кръв към пръстите на ръцете и краката. Опита се да отклони вниманието си от тези симптоми — лекарят го уверяваше, че те заедно с мигрената са колкото от физически, толкова и от психически характер — с похотливи мисли за познатата на Спина стюардеса, която не успя да обладае, защото загуби всякаква потентност в критичния момент. Опитът беше неуспешен: не можа дори да си представи разкошното, податливо тяло на момичето.

— Колко остава до Китс Холоу?

— При тази скорост, четиридесет минути.

— Карай по-бавно. Не се чувствам много добре.

— Това е от ресорите — обясни шофьорът. — Отпред олеква. — С товара отзад тежим два тона. Искате ли да спра за малко?

— Не, карай — каза Виктор. Досадната зеленина, която се стелеше под светлината на фаровете, го хипнотизираше. Виеше му се свят, повдигаше му се. Недоверието му към шофьора се засили.

— Много ли пътуваш, Еди?

— Разбира се. Повечето време съм зад волана.

— За кого работиш? За мистър Акс?

— Не, той ме наема от дъжд на вятър. По-често работя за фирмата за дървен материал в Седж Бей, а през туристическия сезон — за „Хърц“.

— Това тук карта ли е? Я да я видя. Сигурно познаваш отлично този край, Еди. Докъде пътуваш най-често?

— Нейпълс, Аркейдия, Канал Пойнт, Пунта Горда. Кажи-речи навсякъде.

— Фирмата за дървен материал, казваш? — Виктор разглеждаше подробната карта. — Знаеш ли къде е езерото Истокпога например?

— Разбира се.

— Как се стига дотам?

— По шосе 98. На север от езерото Окичоби.

— Съвсем убедителен си, Еди. Положително прекарваш много време зад волана.

— Мога да ви кажа пътя до всяко място във Флорида, мистър, вярвайте ми.

Вниманието на Виктор изведнъж бе привлечено от квадратче светлина, която за миг блесна на предното стъкло и изчезна. Той се извърна. Фаровете на някаква кола проблеснаха на един завой на стотина ярда зад тях.

— Карай по-бързо! — нареди той на шофьора. Морено натисна газта и стрелката на спидометъра бавно допълзя до цифрата 65.

— По-бързо не можеш ли?

— Най-много толкова, мистър.

Светлините зад тях изостанаха, но не много.

— Добре, сега по-полека. Намали до двадесет — каза Виктор.

Колата зад тях също намали скоростта, а след една миля зави вляво.

— Тази кола зад нас накъде ли отиде? — попита Виктор.

— Сигурно към Джексън Понд. В завода работят няколко души от Джексън Понд.

— На мене ми се стори, че ни следяха. А на тебе?

— Не. За какво пък ще ни следят?

— Защо оня ускоряваше и забавяше заедно с нас?

— За да се движи с нас. Сигурно акумулаторът му е изтощен и е искал да използва нашите светлини.

— Да, може би е така, възможно е. Просто генераторът му е кофти и оня го е страх да не се загуби в пущинака. Слушай, трябва да се обадя на човека, на когото караме тези трупове, и да му кажа, че ще закъснеем. Къде е най-близката телефонна будка?

— Имаше една до бензиностанцията край пътя недалеч оттук. Ако не са я прибрали, когато бензиностанцията изгоря.

След пет минути спряха до изгорялата бензиностанция. Мястото между обгорелите помпи беше обрасло с татул до колене, а дивата лоза придаваше на останките от сградата вид на вековна развалина.

Телефонът работеше. Часът беше 20,55. Виктор почака пет минути, сетне пусна десетцентова монета и избра номера в Копървейл, но никой не отговори.

— Заето — обясни той на шофьора. — Трябва да почакаме.

— Има друг телефон в Хъни Майл.

— Този тук работи. Да не рискуваме.

— Ще стигнем във Форт Пиърс чак след полунощ — замърмори Еди.

Виктор изрита встрани парче обгоряло дърво.

— Какво е станало тук?

— Човекът се разорил и докарал от Маями някакъв спец по палежите. Докато пристигне пожарната от Селд Бей, всичко изгоряло.

— Как му е името на този спец? — попита Виктор.

— Фостър. Бенедикт Фостър.

— Откъде знаеш всичко това, Еди? Как се извъди толкова отракан?

— Чета вестници както всички.

— И имаш добра памет, а?

Виктор отново избра Копървейл и този път телефонистката му каза да пусне четиридесет цента, когато го свърже. Обади се същият глас.

— Слушай внимателно, приятелю. Искам да зная къде си, но не споменавай самото място. Само ми кажи горе-долу колко мили измина по пътя, откакто се обади предишния път.

— Тридесетина.

— Тридесетина, а? Добре, сега слушай, имаш ли карта?

— Да.

— На около пет мили преди града, към който се движите, вляво се отклонява друг път. Тръгваш по него.

— Нещо друго?

— Да. Този тип с теб. Проверихме и на двете места, които ти ни каза, никой не е чувал за него. Откъде ти хрумна да го помъкнеш със себе си? Мислехме, че ти и Ричардс идвате сами.

— Не ставаше иначе. Сами ще се убедите.

— Да си забелязал някой да се е лепнал зад теб?

— Мисля, че не, но е възможно.

— Трябва веднага да разбереш това със сигурност.

— Как?

— Просто отбиваш някъде по пътя, спираш и изчакващ малко. Ако трябва да се отървеш от този дръвник, можеш ли да се оправиш сам дотук?

— Сигурно.

— Добре тогава, провери го внимателно и ако забележиш нещо подозрително, отърви се от него.

— Добре.

— И се обади пак след един час. Хендерсън, осемдесет и четири, тридесет и едно. Дръж ни в течение. Може би ще изпратим някой да те посрещне.

Отпред луната изгряваше иззад дърветата и предметите в кабината започнаха да се различават на слабата й светлина. Бързо и безшумно Виктор бръкна в чантата си, извади пистолета „Берета“, който беше купил в Антигуа, без Спина да разбере това, и го пъхна под ризата си във висящия през рамото му кобур.

— Да карам ли по-бързо? — попита Еди.

— Продължавай така. Нещо ми се гади. На завоите така люшка, че ми се обръща стомахът.

— Сигурно сте изморен, мистър. По-добре да се опитате да подремнете.

— Не ми е до сън, Еди. Имам да мисля за сума неща. Мисля си за теб. Ти си индианец, нали?

— Баща ми беше индианец — каза Еди и по навик потрепна и се усмихна виновно. — Семинол. Едно от местните индиански племена.

— Чувал съм за семинолите. Индианците от блатата, а? Когато бях в Корал Гейбълс, там показваха селище на семиноли — туристическа атракция. За пет-десет цента може да снимаш индианка, която кърми бебето си. Баща ти също ли живееше в Ню Ривър Инлет… или, може би, в Саймън Дръм?

— В Саймън Дръм. Преди няколко години там още живееха две-три индиански, семейства. Трябваше да се преселим заради децата. Най-малката е болна от паралич. Там не можеха да я лекуват както трябва, та се преместихме в Инлет и сега два пъти седмично я водим в Бискейн.

— Как е тя сега?

— Доста добре. През последните няколко години почнаха да се справят с тази болест.

— Паралич, а? Лоша работа.

— Докторът каза, че пет години трябва да се занимаваме само с нея. Специални грижи. Детето не беше стъпило в училище до миналата година. Всичките пари отиваха за лечение. През всичкото време все за нея трябваше да мислим. — В гласа му се промъкнаха плачливи нотки. Виктор усети, че нещо го е изплашило. „Сигурно е видял пистолета“, помисли той.

— Да, това е истинска беда, Еди. Като те слушам, доста привързан си към семейството. Най-скъпото нещо за човека, изглежда, е семейството. Човек все гледа да се върти около семейството, доколкото е възможно, нали? Само едно ме смущава в теб и в тъжната ти история, Еди, и понеже искам да съм спокоен по този въпрос, не е зле да запалиш лампата и да ми подадеш шофьорската си книжка.

Шофьорът включи осветлението в кабината, извади книжката от джоба на ризата си и му я подаде. Виктор я разгледа.

— Снимката е хубава, Еди, но тук пише, че живееш в Йехо Джънкшън. Защо?

Еди всмукна бузите си, после лицето му застина в глупава, мазна усмивка.

— Живял съм там три месеца и по това време извадих книжката, това е всичко.

— И не си се потрудил да смениш адреса, когато си се преселил в Ню Ривър Инлет. Какво пък толкоз. А сега това твое семейство живее в Инлет?

— Да.

— Но ти каза, че трябва да се прибереш у дома при жена си в Седж Бей. Съвсем ме объркваш, Еди. Не зная какво да мисля за тези твои истории, една с една не се връзват.

— Това беше просто оправдание, мистър. Исках да се прибера по-рано и казах първото нещо, което ми хрумна.

— Звучи правдоподобно, предавам се. Но кажи ми само още едно нещо, Еди. Задоволи любопитството ми: колко ти плащат за тази работа?

— Да ви закарам до Форт Пиърс?

— Щом така ти харесва повече. Да, да кажем за това.

— Седемдесет и пет. По-малко от обичайната тарифа. Мистър Акс не плаща извънредни за нощна работа.

— Е, макар и малко, но помага да покриваш разходите.

— И още как.

— Тези черни пътища вдясно, които подминаваме, накъде водят?

— Сигурно надолу, към някоя река. Не зная. Тук е пълно с реки.

— Свърни в следващия. — Виктор пъхна ръка в ризата и стисна пистолета, без да го изважда.

— Това пък защо? — попита Еди.

— След малко ще разбереш — каза Виктор. — Прави, каквото ти казвам.

Морено отби катафалката в следващия просека и в същия миг Виктор се пресегна и изключи фаровете. Изненадан от внезапния мрак, шофьорът натисна рязко спирачката, после изви волана, за да изправи колата, която занесе по калта в страничния път. Той се стесняваше по нанадолнището, ограден от двете страни от плътна маса ниски бодливи палми. Морено намали съвсем скоростта и превключи на първа.

— Спри тук! — изкомандува Виктор. Колата спря с подплъзване.

— Излез!

Морено като че ли не чуваше. Той продължаваше да стиска волана с дясната си ръка, а с лявата бърникаше в жабката.

Когато Виктор, без да откъсва поглед от предното стъкло, извади пистолета и го насочи към гърдите му, Морено вдигна бавно ръце до ушите си като новопокръстен при обред на религиозна секта. Виктор се пресегна, отвори жабката и измъкна отвътре стар автоматичен колт.

— За какво ти е това желязо? — попита той. — Боиш ли се от нещо?

— Два пъти вече ме ограбват. Шофьор, който не носи патлак в днешно време, е направо луд.

Виктор размаха беретата под носа му.

— Да се връщаме на пътя, Еди. Струва ми се, че ще се случи нещо интересно.

Морено излезе от колата и Виктор му даде знак да върви отпред. На лунната светлина той изглеждаше съвсем дребен с детската си глава върху тесните, отпуснати рамене. Минаха обратно петдесетте ярда до пътя, а там Виктор го изблъска пред себе си в ниските храсти.

— Няма да нервничиш, Еди. Няма да вдигаш глава, слушай ме и всичко ще бъде наред.

— Мистър, няма ли да ми кажете защо е всичко това?

— Когато му дойде времето, Еди, когато му дойде времето. Ще почакаме тук малко да видим дали няма да се случи нещо, което да потвърди растящите ми подозрения.

След пет минути сред тихите нощни звуци в околиите гъсталаци Виктор долови съскането на автомобилни гуми по асфалта. Секунди по-късно покрай тях, по посока към Китс Холоу, бавно мина буик със загасени фарове. Колата пропълзя в петнистата сянка на дърветата, пърпорейки с ауспуха, и след малко сивата й маса се сля с дърветата.

— Май пак нечий акумулатор се е изтощил, а, Еди? — обади се Виктор. — Добре, а сега да се поразходим из гората.

Поеха обратно по черния път, Морено малко пред Виктор; подметките им затъваха във влажната мъхеста почва, а те вдишваха тъмния ухаещ въздух на Евърглейдс. Бакърената месечина беше изгряла над блатото и осветяваше безформената водна площ между стволовете на кипарисите. Дебела разпокъсана пелена от мъгла се стелеше над водата. Виктор вървеше с насочен в гърба на Морено пистолет, а слепоочията му пулсираха. Откъм блатото в низината долиташе тихият съсък на насекоми, сякаш някъде далеч изпускаха пара; няколко чапли, сгушили се в шубраците, пропляскаха крила, сетне се стаиха отново.

— Тихо място — каза Виктор. — Може да прекараш цял месец тук и да не видиш жива душа.

— Долу има някаква къща — подхвърли Морено през рамо.

На едно хълмче край блатото се очертаваше призрачна старинна сграда с портал и те заслизаха към нея по стръмния склон. Изящното някога стълбище, вече протрито и прогнило, водеше към веранда, от която беше останал само сивият гредоред. На портала, висок и широк, нямаше врата, липсваха и стъклата на прозорците, от които боята се беше излющила отдавна. Някъде в тъмата се разкиска кукумявка.

— Било е къща — каза Виктор. — Когато мене още ме е нямало на този свят. А и тебе.

Той напрегна слух. В тъмнината отвред долитаха тих цвъртеж и нощните призиви на животните, близо до тях нещо прошумоля в тревата. Сърцето му се сви. Изпитваше ужас от влечуги.

— Там има привързана лодка — обади се Морено. През последните няколко минути страхът беше поизтънил гласа му, а и дъх не му достигаше. Той отри с пръсти потта от дълбоките бръчки по лицето си. — Тук често идват ловци, ловят нощем алигатори.

— Вече не идват — възрази Виктор. — Не идват в Евърглейдс. Дори аз зная това. По такива пущинаци се мотаят само туристи. И то през лятото, не през март. — Той остави за миг Морено, отиде до лодката и се върна. — Тази твоя лодка е продънена и пълна с вода. Струва ми се, че сега на няколко мили около нас няма жив човек. Сами сме. Еди, как мислиш, защо този буик ни следеше?

— Защо пък трябва да ни е следил, мистър? Бога ми, сигурно са били някои с мадами и са търсели къде да спрат.

— Със загасени фарове?

Морено сви рамене.

— Да ти кажа ли какво мисля аз? Мисля, че това е същата кола, която зави преди към Джексън Понд. Щом сме отминали, той се е върнал на шосето. Луната беше изгряла, фаровете вече не са му трябвали. Когато спряхме да се обадя по онзи телефон, и той е спрял. Чакал е там, някъде на двеста ярда зад нас, но нямаше как да го видим.

— Ако тази кола наистина ни е следяла, мистър, аз нищо не зная за това.

— Тук трябва да помислим хубавичко, Еди. И да решим дали е така. А сега ще взема да пребъркам джобовете ти, та затова дръж ръцете си нагоре, искам да разбера що за птица си.

Морено вдигна ръце, Виктор отиде до него и изпразни джобовете му, в които се оказаха няколко монети, халка за ключове, фенерче и оръфан портфейл. Виктор запали фенерчето, за да разгледа съдържанието на портфейла.

— Няма кой знае какво тук, Еди. Две банкноти по десет долара и три по един. Известие за просрочена застраховка, изпратено на твоя адрес в Йехо Джънкшън. Квитанция от гараж. Сметка за пет и деветдесет и пет от ресторанта на мотела „Фламинго“ в Имокали и религиозна брошурка „Гответе се за среща с Всевишния“. Знаеш ли какво? Всичко у теб — оръфаната ти риза, панталоните с кръпка на коляното, обувките, дето само що не са паднали от краката ти, и тези боклуци по джобовете, да не говорим за онова, което ми разказа за себе си — създава впечатление, че си доста беден човек. Вярно, носиш оръжие, но кой ли пък не носи в тия времена? И ето че пред мен е човек, който се трепе кажи-речи ден и нощ, за да може да изпраща всяка седмица по няколко долара на обичното си семейство в Ню Ривър Инлет. Трябва да ти призная, Еди — много си падам по хората, за които жената и децата са всичко. Ето с какво ми правиш впечатление. Но, Еди, една дреболия разваля хубавата ти фасада. Я ми кажи коя е тази Анди? Гледам тук снимка на една прелестна млада фльорца, явно твоя позната. „С обич на Еди, чудесния човек. И благодаря за Рено. Анди.“ Така пише на снимката. Благодаря за Рено, а? Какво си правил в Рено, Невада? Не си ми разправял за това.

— Бях мухоловка в едно от тамошните казина.

— Преди два месеца, ако се съди по датата на снимката. Мухоловка в казино в Рено, а? Виж, това променя представата ми за теб. Защо не ми разказа за Рено?

— Беше ме страх.

— Но от какво, Еди, от какво? Защо дишаш така? Трябва да престанеш да пушиш една от друга тези душегубки. Какво те изплаши толкова?

— Не знаех какво ще си помислите. Може ли да си сваля ръцете?

— Не, дръж ги както са. Я да поговорим за тази твоя прелестна млада мадама. Това се казва курва! Май се е наконтила с визон. С обич на чудесния човек. Бас държа, че си им взел ума там. Ти в смокинг, подръка с това сладурче. Твоят старец в Саймън Дръм би могъл да се гордее с теб.

Изведнъж Виктор ръгна Морено в чатала с дулото на пистолета. Той изскимтя като куче.

— Слушай, Еди, нали тук си държиш яйцата? Давам ти три секунди. Ако не проговориш, от тях нищо няма да остане. Това — като начало. Ти си някакъв частен копой, нали? От онези, за които пишат в книгите. Слушал ли си някога за мафията, Еди? Всеки ще ти каже, че няма такова нещо, но сега може би имаш работа точно с нея. — Той махна предпазителя. — Първи въпрос, Еди. За кого работиш — за Бюрото за борба с наркоманията ли?

— Махнете пистолета и ще ви кажа всичко. Виктор отдръпна пистолета.

— Е?

— Да, нещо такова. Трябваше да се съглася, защото парите все ми не стигат. От бюрото ми подхвърлят по нещо от време на време. Бяха изпратили двама специални агенти от Маями, които ви чакаха, но днес след обед катастрофираха с колата. Други двама са тръгнали от Мелбърн; затова Акс ви е карал да пренощувате у него. Когато сте настояли да тръгнете веднага, той не е имал друг избор, освен да извика мен, защото там само аз имам разрешително за частен детектив.

— Значи Акс знаеше за тази работа?

— Нямаше как да не знае. Хората от бюрото по необходимост са го предупредили. През последните две седмици там се мотаеха агенти всеки ден. Пратката от Куба се забави по някаква причина. Пристигна едва преди два дена. От Куба им бяха съобщили, че е потеглила.

— Предупреждение от Куба, а? Ето какво било! И извадиха всичко и на негово място сложиха торби с варовик или нещо подобно, така ли?

Морено постепенно си възвръщаше самообладанието, дишането му се успокои и той беше готов да се впусне в подробности.

— Не. Един от тях настояваше за това, но другите решиха, че не е много умно. Искаха чрез вас да стигнат до онзи, който ще приеме стоката, и се страхуваха да не би да спрете някъде и да проверите. Решиха, че не е необходимо да вадят стоката, нямаше да загубят нищо от това. Сложиха ви опашка, имат патрулни коли по всички пътища оттук до Маями. Тази катафалка бие на очи. Неприятно ми е да ви кажа това, мистър, но няма да са измъкнете.

Виктор го гледаше, преценявайки всички възможности. В държането на Морено, в изражението му вече се прокрадваше наглост, възвръщаше се самоувереността му. Очевидно той по-скоро се радваше на тази развръзка, отколкото да се бои от опасността, която го грозеше.

— Много скоро онези в патрулната кола ще разберат, че са ви изпуснали, и ще поискат по радиото да се блокира пътят при Китс Холоу, а после ще се върнат и ще огледат всички тези странични пътища.

У Виктор се засилваше чувството, че е попаднал в капан. Бяха му устроили капан и преди, в онзи зимен ден в Чипнук, когато едва не го смазаха от бой, а ето че сега се повтаряше същото; докато осъзнаваше това, обзеха го опасенията и фобиите, които психиатрите така и не успяха да излекуват докрай. Защо, по дяволите, Марк не е тук сега, когато наистина му трябва? Нещо зашава в нозете му: две огромни чифтосали се жаби пропълзяха на осем крака покрай обувките му.

— Как мислиш, има ли тук змии нощем? — попита той ни в клин, ни в ръкав.

— Точно нощем излизат. Водни и гърмящи змии. Мой приятел умря миналата есен от ухапване. Сега гъмжи от тях. В болниците имат серум, но човек трябва да иде навреме. — В гласа на Морено се прокраднаха весели нотки, сякаш смъртта на приятеля му беше нещо забавно.

— Тук ли стана това?

— В този район. На пет-десет мили оттук.

— То е все едно тук. Как се нарича това място?

— Гус Флат.

— Гъмжило от гърмящи и други отровни змии. Боже мой, нищо чудно, че никой вече не живее тук!

Чувството, че е попаднал в капан, извика на живот всички стари симптоми. Плъзналите по тялото му тръпки говореха, че не всичко е излекувано докрай: изпокъсаните нервни влакна, блокираните вени, инертната тъкан на зарасналите рани, която пречеше на възстановяването на клетките. „Бях добре, докато нямаше какво да ме тревожи — помисли си той. — Тези копелета наистина ме подредиха за цял живот.“

— Къде е най-близкото селище в тази посока? — Виктор посочи към застиналата между дърветата водна повърхност, започнала да блещука в тропическата нощ.

— Най-близкото селище ли? Копър Слау, струва ми се. На десет мили по права линия. Ако мислите да тръгнете в тази посока, имайте предвид, че натам са все обрасли с кипариси разливи, които бъкат от алигатори. Нима да се измъкнете жив.

— Лоша работа, а, Еди? Знаеш ли какво? Виждал съм алигатори само в зоологическата и не искам да ги срещам другаде.

— Аз съм бил в Бразилия — каза Морено. — Чували ли сте за Мато Гросо? Мато Гросо е нищо в сравнение с това, което ви чака там. За да стигнете оттук до Копър Слау, ще ви трябва един от онези речни булдозери, с които горските си проправят път през мангровите дървета и кипарисите. А и да успеете, там вече ще ви чакат. Слушайте, мистър, защо не поразмислите и не се предадете? Каквото и да правите, рано или късно ще ви пипнат и тогава ще ви приберат задълго. Все още имате възможност да направите нещо за себе си. Както стоят нещата сега, очакват ви осем до петнадесет, най-малко, но лично ви гарантирам, че ако се предадете, ще ви осъдят на половината.

— Осем до петнадесет, казваш? — отекна Виктор. — Осем до петнадесет е много време, Еди. Доста време, казвам ти.

— Още сте млад. Боже мой, няма да сте и на средна възраст, когато излезете. Ако искате да живеете спокойно, трябва само да престанете да създавате трудности на властите. Затруднявате ли ги, те непременно ще ви смажат, с всички средства. Това е най-голямата пратка хероин, която някой се е опитвал да вкара в страната. Попаднете ля на някой строг съдия, ще ви закопае. Ще има да седите в затвора, докато ви изпадат зъбите.

Виктор притисна с лявата си ръка стомаха, защото изведнъж болка проряза червата му. Знаеше, че това е началото на стомашно разстройство на нервна почва — най-острото и най-необузданото от всичките му стари психоматични заболявания. Струваше му се, че някой му беше бръкнал в корема и изтръгваше вътрешностите му. Зрението му пак се разфокусира — двойният образ на Морено сега го наблюдаваше с любопитство. Глупавото, гузно индианско лице беше добило буден, умен вид. През болките на Виктор му хрумна, че ако Морено сега му се нахвърли, а той натисне спусъка, нищо няма да излезе. Автоматичните пистолети са несигурни, на тях не може да се разчита. „Макар и дребен, як е като биче — помисли си Виктор. — Знае всякакви хватки, а на мен ми е зле.“

— Слушай, Еди — каза той. — Трябва да се изкензам. Дръж ръцете горе и не мърдай. Мръднеш ли, пречуках те. — „Аз мога да го задържа на разстояние, докато си свърша работата, няма страшно. Реши ли да ме нападне, сега е моментът.“

Разхлаби колана с лявата си ръка и клекна, като държеше дулото на пистолета, насочено срещу Мореновия пъп. Тънката рядка струйка не облекчи никак болката. Не можеше да контролира изобщо мускулите на дебелото черво и да му помогне да се освободи от съдържанието си.

Под меката светлина на луната Морено се взираше в него и по лицето му пробягваха презрение и подигравка. Спазмата премина. Виктор си даде сметка, че следващият проблем е да говори ясно, без да смърмолечква думите.

— Зле ли ви е, мистър? — попита Морено. — Може би сте яли нещо развалено.

— Нищо ми няма — каза Виктор. — Ходеше ми се още когато тръгнахме от Седж Бей.

През сфинктера му сякаш премина натрошено стъкло и огън и той стисна зъби да не изохка, когато болката го прободе отново и обхвана целия корем.

— Струва ми се, че сте доста зле — каза Морено. — Май сте се отровили с нещо.

Виктор изцеди още една струйка, болката отслабна и той можа да си поеме дъх.

— Къде, казваш, ще ме съдят?

— Не съм казвал нищо за съд. Сигурно ще ви съдят в Талахаси за нарушение на федералните закони.

— И най-малко от осем до петнадесет?

— Или от пет до осем, ако се спогодим. — Тук, на юг, италианците май не ги обичат много както черните и индианците. Как се чувствува индианецът в такъв край, Еди? Не много добре, а?

— Ако се държиш добре с тукашните, и те се отнасят добре, няма значение дали си италианец, индианец или някакъв друг. Хората не обичат да им създават неприятности, така е навсякъде. Когато си загазил, няма смисъл да усложняваш живота на другите. А ето че ти, приятелче, си натясно. Единственият изход е да се предадеш. Признай се за виновен, ще полежиш малко и толкоз.

Изведнъж огънят във вътрешностите на Виктор угасна и с отминаването на болката мозъкът му се проясни отново. Той се изправи, вдигна панталоните и затегна колана, като все още държеше пистолета, насочен в слънчевото сплитане на Морено, усмихна се доволно.

— Хрумна ми нещо по-добро, Еди. Току-що реших, въпреки всичко няма да се предам.

— Правиш голяма грешка, момче, това мога да ти кажа.

— Ти сам каза, че в катафалката лежи най-голямата партида хероин, която някога е внасяна в страната. Е, добре, аз не искам да се разделям с нея. Ще кажеш защо? Не съм виждал по-добро скривалище от тези гори за партида наркотик. Трябва само ние с тебе да пренесем ковчезите до някое сигурно местенце сред дърветата, да ги позакрием с папрат и готово.

— Ще ги намерят, където и да ги скриеш — възрази Морено. — При този обрат гласът му отново стана неуверен.

— Защо мислиш така?

— Близко до ума е. Ще тръгнат по следите ни, после ще почнат да търсят наоколо. Тези ковчези тежат цял тон. Те ще се досетят, че няма защо да търсят надалеч.

— Да, Еди, разбирам те. Но няма, да има никакви следи. Ние с теб ще ги заличим за пет минути на този чакъл. Няма да намерят и никаква катафалка. От теб сега искам само да тръгнеш обратно към катафалката, като не забравяш, че пистолетът е насочели в гръбнака ти, и да разтовариш ковчезите.

Морено се обърна и се заизкачва по склона. Той влезе в кабината, натисна едно копче на контролното табло, с което се отваряха задните врати на катафалката, и първият ковчег се хлъзна навън по ролките. След пет минути и трите ковчега бяха стоварени и замъкнати в сливака встрани от пътя. По сливака се виеше пълзящо растение, чиито големи сърцевидни листа закриваха и най-малката пролука. В сянката на шубрака просветваха само светулки.

— Никой няма да намери тези ковчези, Еди, освен ако ние не им покажем къде са.

— Какво ще правиш по-нататък, момче? — попита Морено.

„Трябва да му дам някаква надежда, иначе ще ми се нахвърли — помисли си Виктор. — Трябва да го убедя, че има шансове. И това да стане без много суетене.“ Още не можеше да разчита на силите си; пак виждаше двойно, главата му кънтеше, страх го беше, че всеки миг пак може да го присвие стомахът.

— Мисля да изхвърля катафалката.

— Къде?

— Долу в блатото. Къде другаде?

— Коритото на реката е далеч. Водата тук е плитка — само два-три фута. Не върши работа.

— Два-три фута вода и два-три фута тиня под нея. Тази таратайка тежи колкото един локомотив. Ще потъна цялата. Всякакви следи от нас трябва да изчезнат, Еди, а ти лично трябва да вземеш важно решение. Преди малко ти казах, че лодката е пробита. Не е. Трябва само да изгребем водата от нея и лодката ще плава. Искам да ти дам възможност да останеш жив. Ти знаеш как да се оправяш по тези реки. Ако искаш да ми помогнеш, заповядай. Дръж се разумно, от тази работа можеш да изкараш сума пари. Този хероин принадлежи на най-големия синдикат в югоизточните щати и ако кажа на моите хора, че си ми помогнал пратката да стигне до тях, мисля, че ще ти се отблагодарят, както му е редът. Макар че от време на време го удряш на живот в Рено, Еди, бас държа, че сто хиляди долара няма да ти навредят — моите приятели знаят как да се отплащат за всяка услуга.

— Защо трябва да вярвам на всичко това, приятелче? Сега говориш така, но знам ли какво ще ти хрумне, когато слезем от лодката?

— Еди, трябва да ми вярваш, защото нямаш друг изход. Държа те под прицел с пистолета. Смятам да се измъкна, но ако си наумиш да ми попречиш, ще ти пръсна главата. Предлагат ти сделка, поразмърдай си мозъка и приеми, без да спориш. Дори да ме изправиш пред съда в Талахаси, в крайна сметка ще загубиш, защото щом дадеш показания, синдикатът ще изпрати двама главорези да те ликвидират.

— А какво ще ти попречи да ме пречукаш, когато стигнем, където трябва?

— Чувствата, обясни Виктор. — И аз като всеки друг имам чувства. Знаеш ли, взех, че се привързах към теб, Еди. Доста умен ми се виждаш, сече ти пипето. Ако се оправим с тази работа, може и съдружници да станем. Значи, нямам интерес да те пречукам.

— Сто хиляди казваш?

— Точно така.

— Ще трябва да се пръждосам оттук, поне докато се слегне пушилката. Как мислиш, къде да отида?

— В Мексико, Еди. Може да вземеш и онази мацка с визона. Казват, че Акапулко е хубаво местенце.

— Да, сигурно не е лошо.

— А сега трябва да направим нещо, за да прикрием следите си, и не е зле да почнем със засипването за следите от гумите.

Виктор премести пистолета в лявата си ръка и откърти две сухи клонки, които висяха над главата му. Подаде едната на Морено и за няколко минути заравниха плитките колеи, издълбани, когато Морено спря рязко в калта.

Виктор се изправи, захвърли клонката и проследи с поглед черния път чак до самия бряг, където той се губеше под храсталак от блатна мирта, посребрен от мъглата.

— Стръмно, а? — обърна се той към Морено. — Как според теб са слизали и са се изкачвали хората, които са живели някога тук?

— С мулешка талига — отговори Морено. — Тогава всяка къща е имала такава талига. Добър впряг мулета може да изтегли дотук талига колкото къща.

— Ти всичко знаеш, Еди. С какво ще гребем, когато седнем в лодката?

— Отпаряме две дъски от къщата, поодялваме ги и ето ти гребла.

— Ами тези мангрови дървета и блатни кипариси? Ще можем ли да се промъкнем през тях?

— Ако знаеш пътя, може. Не е толкова трудно.

— Значи преди малко ти преувеличаваше, Еди.

— Нека е така. Просто трябва да държим широките протоци. Нищо друго.

— Е, ние май сме готови за голямото пътешествие — каза Виктор. — Остава само да потопим този сандък. Трябва да седнем в него, да го засилим и да скочим.

— Или да го бутаме — предложи Морено. — Защо да не подпрем по едно рамо?

— Защото трябва да съм сигурен, че ще се скрие под водата. Трябва да върви с петдесет, когато полети във водата. Превключваш на втора, издърпваш смукача докрай, отпускаш съединителя и скачаш.

— А ти какво ще правиш?

— Ще седя вътре до теб. Оставяме вратите отворени и щом се понесе към водата, скачаме.

— Защо не разкараш този пистолет? Щом аз ти вярвам, и ти трябва да ми вярваш.

— Вярвам ти, Еди, ще го скрия, щом седнем в лодката. Ще станем приятели, както си му е редът. Нас двамата ни чака голямо бъдеще. Може дори да ти предложат да влезеш в синдиката.

Морено се колебаеше, глождеха го съмнения, чувстваше инстинктивно скритата лудост на човека пред себе си. Впил поглед в дулото на пистолета, насочен сега в дясното му око, той се мъчете да отгатне какви процеси в мозъка на Виктор сменяха широката му усмивка с гримаси и скърцане на зъбите.

— Сядай и пали, Еди.

Морено седна зад волана и включи двигателя, а Виктор се качи до него.

— Отвори ли вратата, Еди?

— Разбира се.

— Добре, дай още газ.

Морено издърпа смукача и моторът изрева. Готов за скок, Виктор провеси десния си крак през вратата. Държеше пистолета до слепоочието на Морено.

— Добре, Еди, тръгвай.

Катафалката подскочи. Виктор натисна спусъка и пистолетът рипна в ръката му като животинка, попаднала в капан. От рязкото дърпане на колата целта се беше изместила. Той видя черното петънце на бузата на Морено почти до ухото; секунда, преди да загуби съзнание, Морено пусна волана, за да се хвърли встрани, а Виктор се изтърколи от вратата, тупна на пътя, претърколи се през глава и се изправи навреме, за да види как катафалката цопна в блатото. От двете й страни се вдигнаха водни стълбове, които се извиха като крилата на голям сив гълъб, който се готви да кацне. После залепилият се водовъртеж се сключи над покрива, от който секунди по-късно забълбукаха мехурчета. Те се появяваха и се пукаха дълго време, сетне секнаха. Надигналата се като мехур вода се слегна, а дървесните жаби, замлъкнали за миг, продължиха да крякат. Виктор се изправи, пъхна пистолета под ризата си и се запъти към гъсталака. Навалиха го всички онези безразсъдни страхове на беглеца. Струваше му се, че го следят, в главата му се загнезди нелогичната мисъл, че Морено някак си е успял да избяга.

Почака десетина минути, сетне запристъпва леко сред листака, като се промъкваше от храст до храст, заобикаляйки огрелите от бялата лунна светлина места. Стигна до брега на блатото и между палмовите листа взе да се взира към водата: не можеше да се отърве от мисълта, че рано или късно, загубил само малко кръв и изтощен, Морено ще се покаже от водата и със сетни сили ще се добере до брега. „Може би куршумът му е изкъртил само някой и друг зъб — мислеше той. — Дребничък е, но е як. А може би е успял да скочи от колата, преди тя да падне във водата, и сега се крие някъде и чака да се махна.“

Отново се ослуша дали някакво движение или звук няма да издадат спотайващия се Морено, после приклекна, сякаш се готвеше да нападне някого из засада от храсталака, и хукна към разрушената къща. Мушна се вътре през някакъв процеп в стената. Джунглата на Евърглейдс беше нахълтала през прозорците в първите две стаи. Взетото от Морено фенерче освети по оголените греди пълзящи растения, дървесни гъби и прилепи. Виктор не беше подготвен за чистотата в третата стая, където беше разтребвано. В правоъгълника лунна светлина на преметения под се виждаше стол-люлка със счупено облегало. В ъгъла висеше рибарска мрежа, а в бюфета с увиснала на пантите вратичка имаше празна бутилка от уиски и тенекиени кутии, вероятно за брашно, захар и сол. На мястото на някогашната камина четири тухли ограждаха въглени. Тухлите бяха още топли и в стаята миришеше леко на тютюнев дим. Пак го обзе чувството, че го следят; и този път то беше толкова силно, че той опря гръб в стената и извади пистолета. В къщата се чуваха някакви скърцания, под прозореца изведнъж изтопурка нещо. Той отиде до прозореца и погледна навън, но не видя друго освен осветения от луната листак в края на блатото. „Някой живее тук постоянно — помисли си той. — Някакъв скитник. Може би е видял всичко и просто е офейкал. Трябва да тръгвам.“

Първо трябваше да намери нещо, от което да направи гребла. Полуизгнилият бюфет като че ли предлагаше най-доброто разрешение на проблема и той откърти една от полиците. „Но как да я оформя като весло? — помисли си той. — Какво да използвам за нож? Може би все пак трябваше да взема със себе си индианеца и да се отърва от него в Копър Слау.“ Трябваше да тръгва. Върна се през пълните с пълзящи растения стаи и излезе на лунния светлик. Ускори ход, а после хукна към лодката, по калта, в която обувките му залепваха. Тази капитулация отвори клапана на страха. Въображаемото се сля с действителността и го подгони със заплашителни шумове, движения и сенки; струваше му се най-вече, че го гони някакво злокобно същество, хем човекоподобно, хем свръхестествено — самата смърт.

9

Марк беше казал на Тереза, че сигурно ще отсъства три-четири дена, но тя нито се изненада, нито се зарадва при внезапното му завръщане и дори не го попита защо е толкова потиснат.

— Мислех, че си още в Маями. Какво искаше ди Стефано?

— Търсил ме е да ми каже, че брат ми е мъртъв — отговори Марк с извърнато лице.

Маската на безразличие, която Тереза носеше грижливо като елегантна рокля, мигновено падна. Тереза открай време имаше слабост към Паоло.

— Madonna! Какво е станало?

— Автомобилна катастрофа. Бях там за погребението.

Тя мълвеше нещо неразбираемо с побелелите си устни, а той напразно чакаше онзи изблик на помрачение и озлобление против тържеството на смъртта, на който тя беше способна.

— Къде го погребаха? — попита тя тихо и спокойно.

— В Кампамаро. В гроба на баща ни и майка ни.

— Бог да го прости.

Тереза не го попита нищо друго. Очевидно не я интересуваха никакви подробности от престоя му в родината им, нито новини за приятелите им.

— Опитах се да ти се обадя от Маями — каза той, — но никой не отговаряше.

— Излизах често — каза тя.

Изведнъж той си спомни, че децата бяха във ваканция и че ги бяха пратили при приятели.

— Виктор обажда ли се?

— Не, когато съм била тук.

— Трябваше да се обади в понеделник. Тревожа се за него.

— Ако е чул моя глас, сигурно е затворил телефона. Впрочем, веднъж някой позвъни и направи точно така.

Марк се мъчеше да пробие стената на явното й безразличие, за да я накара да разбере колко съдбоносно се оказа за него това посещение в Сицилия и как то го беше довело до кръстопът в живота му.

— Там вече нищо не ми остана. Мама и Паоло са мъртви. А защо да не съм реалист — едва ли някога ще видя сестра си или ще получа вест от нея. Креспи ми даде да разбера, че не желае да ме види… Останалите приятели също, никой не се обади — те са ме отписали. За мен това е край.

Тя беше отишла в кухнята и той я завари там да си играе машинално с циферблатите на новата перална машина.

— Често съм си мислил да направя още една крачка и да извадя документи за гражданство. Струва ми се, че вече няма никакъв смисъл да отлагаме това. Дълбоко в душата си винаги съм се надявал, че някой ден може да се върнем. Но сега смятам, че вече нищо не ни свързва със Сицилия.

— Отдавна трябваше да извадиш тези документи.

— Не бях сигурен тогава, но сега съм. Въпросът е решен.

Пак се помъчи да се пребори с нейното безразличие и мълчание.

— Получих едно предложение. Можем да се измъкнем оттук, да отидем в Куба и да започнем отново. Какво ще кажеш?

Изведнъж стената на безразличието рухна. Тя го изгледа с гняв, който я състари с двадесет години и изкриви до неузнаваемост лицето й.

— За бога, не ми говори за Куба! Той се отказа от нови опити.

— Мисля, че разговорът ни тази вечер няма да доведе доникъде. Изморен съм, а сигурно и ти. Да поговорим утре.

На другия ден, когато той се върна от кантората, тя го посрещна със свити устни.

— Виктор да се е обаждал случайно? — попита той.

— Не, не е звънял. Идва някакъв детектив днес, искаше да говори с теб.

— От полицията ли?

— Не, от някакво бюро.

— Видя ли картата му?

— Трябваше ли да му я искам? Той беше много учтив. Някой си мистър Смит, работи за някаква фирма в Бостън.

— Частният детектив е длъжен да си покаже картата — каза Марк. — Как иначе човек ще знае с кого си има работа? Тези типове знаят как да се намъкнат. Запомни, че не си длъжна да разговаряш с тях, нито да ги пускаш в къщата. Каза ли какво иска?

— Нещо за Куба. Впрочем, не искам да чуя вече за тази страна. Остави визитната си картичка и помоли да му се обадиш.

— Не виждам защо — каза Марк. — Появи ли се пак, дай му моя телефон в кантората; ако не съм зает, ще поговоря с него. Нещо друго да е станало днес?

— Да — каза Тереза. — Видях Хана.

— Хана ли?

— Хана Коболд.

— Да, съвсем забравих. Тя се беше свързала с някакво детективско бюро, нали? Може би посещението на този човек има връзка с това.

— Възможно е — каза Тереза. — Щом се отнася до Куба. Хана изхарчи за частни детективи половината от парите, които й остави Андрю.

— Без особен резултат, струва ми се.

— Така беше до преди няколко дни, но сега има нещо ново. Тя нито за миг не прие, че той е загинал така, както я уверяваха, и сега се оказва, че е права.

— Искаш да кажеш, че не са го убили студенти-революционери?

— Не, убил го е или някакъв американец, или някой, който е бил нает от американец. Бюрото изпратило свой човек в Куба и той останал там три месеца, за да изясни случая. Кубинците му оказали голяма помощ и доста неща излезли наяве. Едно от типичните за синдиката убийства.

— Каква е разликата между такова типично за синдиката убийство и всякакво друго убийство?

— В грижливото обмисляне, в подготовката. Синдикатът знае как да заличи следите си. Ако могат да намерят начин да натопят невинен човек, правят точно това. Всички очевидци като правило биват убивани. Този път са застреляли някакъв кубински рибар, който видял какво е станало. Няма такива революционери, които ще вземат да убиват бедни рибари.

Марк забеляза растящото й възбуждение и някаква непозната, рязка нотка в гласа й. Почувствува се като животно, което дебнат и го тикат към скрития капан.

— Откъде знаеш всички тези неща? — попита той.

— Същото беше и в Сицилия. В Пиопо, когато бях малка, „почтените мъже“ избиха осемнадесет души. Убиха чичо ми, а в затвора изпратиха за десет години невинен човек.

— Никога не си ми разказвала за това.

— Мога да тая в себе си разни неща не по-зле от теб. Убиха чичо ми, защото започна да се съди за някаква земя, а в Прочида25 изпратиха човек, който не беше сторил никакво зло нито на него, нито на когото и да било. Така действаха там, така сега действат и тук — само че тук ги наричат синдикат. Толкова хора отидоха в затвора за убийства, които не са извършили! Както и този студент-революционер, на когото са подхвърлили оръжието, с което беше убит Андрю Коболд. Само „почтените мъже“ биха се сетили за такова нещо.

— Като жена виждаш само едната страна на нещата — отбеляза Марк. — А има много други неща, които ти просто не можеш да разбереш.

— Слушала съм това и преди — възрази тя. — Бузите й пламтяха от възбуда, от нещо като ликуване. — Но ако мълчех, това съвсем не значи, че не съм знаела какво става. Ти искаше да повярвам на версията, която пуснаха за убийството на Андрю, но аз не повярвах нито дума. Андрю беше убит, защото се вдигна срещу контрабандистите на наркотици в Куба.

— Той е мъртъв, няма го вече, не е важно защо. Каквото и да открият, няма да могат да го върнат. Той беше съпруг на жена, която дори не ти е близка приятелка. Защо това те интересува толкова много?

— Интересува ме, защото засяга мен и децата ми.

— По какъв начин? — попита той, привидно спокоен, но вече усещайки хладната сянка на тона, което щеше да последва.

— Когато са убили Андрю, с него е било някакво момиче на име Линда Уотс. — Някаква злоба изостри чертите на лицето й. Той никога не беше я виждал такава.

— И какво?

— Кубинската полиция твърди, че е възможно да са я използвали като примамка.

Чувството, че се отдалечава от самия себе си, което винаги изпитваше в кризисни мигове, го обзе и сега. Изчезна усещането за собственост „аз“ — скоро щеше да види себе си като трето лице в тази схватка.

— Участвала е в стриптийзни номера в някакво кабаре тук в града. Проститутка — добави Тереза, произнасяйки тази дума внимателно и неуверено, сякаш беше чуждица. — Пристигнала е в Куба три дена преди смъртта на Андрю и е отпътувала на другия ден след смъртта му.

— Не виждам тук някаква драма. Нима не е имал право да покани там своя приятелка?

— Тя не му е била приятелка. Кубинската полиция е успяла да провери почти всяка нейна стъпка в Хавана. Тя не е спала с Коболд. В хотела, където е отседнала, е дала някакъв адрес в Бостън и те вече са намерили съквартирантката й, с която е живяла, преди да дойде в Солсбърн. След като е отпътувала от Хавана, изчезнала е някъде три месеца, после се появила в Бостън да прибере някои вещи оттам. Разказала на приятелката си, че някакъв мъж я взел със себе си на екскурзия в Куба и че там имала големи неприятности. Знае се, че след това е променила името си, но още не могат да я намерят. Сега казват, че това е въпрос на дни. — Задъхана от този словесен водопад, тя зачака неговия отговор.

— Още не си ми казала какво общо имаш ти с тази работа — каза той.

— Имам общо, защото ми се падаш съпруг. Ти си завел Линда Уотс в Хавана.

Беше безсмислено и недостойно да отрича факт, който сигурно е бил проверен и потвърден от добросъвестното бюро в Бостън. Той мълчеше и наблюдаваше лицето й, по което негодуванието като че ли започна да отстъпва място на някакво странно облекчение.

— По-добре да ти кажа всичко. Установили са, че ти си пътувал с нея до Куба и обратно. Хората от бюрото са показали на Хана снимка на трима ви в някакво нощно заведение. Видели са те да я прегръщаш в Айдълуайлд в деня, когато ти се върна. Впрочем, последното сведение не е от бюрото. Съобщи ми го човек, който смята, че не заслужавам да съм толкова щастлива, и направи всичко възможно да науча това дълго преди случаят да се разчуе.

Марк обмисляше грижливо проблема.

— Това, което ми разказа — започна меко той, — не хвърля никаква светлина върху смъртта на Андрю Коболд. С него е имало момиче, когато са го убили. Предполагам, че това е нов елемент, но той едва ли има някакво особено значение. Защо трябва да е използвана за примамка? Ако полицията гради хипотезата си върху факта, че тя е избягала и е сменила името си, това е неубедително. Такива момичета винаги се сблъскват с неприятности и никога не им липсват причини да искат да излязат от обръщение.

— Хипотезата за примамката е на полицията, не е моя. Те са убедени, че Андрю е бил убит от американец или от гангстер, нает от американец, и че момичето е послужило за примамка. Както и да е било, ще узнаем истината, щом намерят момичето, а това ще стане скоро.

— Говорила ли си с някога по този въпрос? С когото и да било?

— Не — каза тя. — Направих всичко, което се очаква от една добра съпруга сицилианка. За последен път.

Той се вгледа в лицето й с любопитство, сякаш я виждаше за пръв път.

— Трудно ми е да повярвам, че ти си същата онази жена, за която се ожених — каза той.

В миг лицето й се беше скрило под маската на отчуждението, както беше ставало и в миналото. Но сега гой разбра, че безценните качества — мълчанието и покорството — се бяха стопили заедно с младостта й. През последните няколко години всичко се беше променило толкова бързо и така изцяло. Децата, някогашните сицилианчета, вече бяха истински американчета — твърде самостоятелни за годините си, някак отчуждени от родителите си, както ставаше в Америка. Семейството се разпадаше, не беше вече едно цяло. „В Сицилия — спомни си той — се държехме заедно, за да се борим с врага, да не го допускаме у дома.“

Настъпи време за признания.

— Каквото съм правил, правил съм го за всички ни, а не можех да избирам какво да правя.

— През целия си живот си бил член на братството — каза тя и замлъкна, поразена от собственото си безразсъдство, сякаш се страхуваше, че той ще я удари.

Марк се взираше в това ново, неузнаваемо лице и клатеше глава в недоумение.

— Хората от братството са чудовища — продължи тя. — Чудовища с по двадесет ръце и с по десет глави. Никой от вас няма личен живот. Никога не сте били свободни да живеете като другите хора. Първо това беше дон К., после Винченте ди Стефано. Кой ще дойде след Ди Стефано. Ти си човек, който само изпълнява чужди заповеди. Не ти се разрешава дори да мислиш самостоятелно.

Хладнокръвно Марк се питаше откъде знае тя всички тези неща, как е получила тези опасни познания, забранени от обичая за жените. Може би всички съпруги знаят в крайна сметка, може би навикът на жената да се преструва е толкова дълбоко вкоренен, колкото и навикът на мъжа да пази тайна.

— Ще те напусна — каза тя. — Не сега, не веднага, защото още не съм обмислила всичко, но щом успеем да уредим нещата помежду си. Не искам развод, но ако ти искаш да се разведем, ще направя всичко необходимо, за да те освободя. Иска ми се да намеря някаква работа. Видях в „Глоуб“ обявление, че търсят хора за работа в социалната област. А може да се хвана в някоя болница, да ме обучават за милосърдна сестра.

Той остана спокоен, защото не й повярва. Такава закана от католичка и майка никога не би могла да бъде осъществена.

— А децата — попита той. — Какво ще стане с тях?

— Ще обсъдим това — отговори Тереза. — Няма защо да бързаме. Мартин може да се запише в Чоут. Ако имаш средства за това. А за Луси е подходящ и някой манастирски колеж.

— Никога не сме мислили да пращаме децата на училище в друг град.

— Никога не сме предполагали, че ще се случи това. Щом хората на Хана Коболд завършат разследването, тя ще предаде материалите на прокурора. Когато стане това, децата трябва да бъдат някъде, където няма да видят тукашните вестници и другарчетата няма да им се подиграват заради баща им.

— Мога да направя така, че да не споменават името ми при никакви обстоятелства — предложи Марк.

— Съмнявам се. Дори ако хората в града не знаят какъв си, поне им е известно, че си свързан с Ди Стефано. А Маккларън само чака такова дело. Ще те разпъне.

Той вече излизаше от стаята, когато тя го повика. В ръката си държеше писмо.

— Прощавай — каза тя. — Това писмо пристигна, докато те нямаше. Донесе го един от кантората ти. Вчера забравих да ти го дам.

Той отиде в съседната стая, разряза плика и извади писмото.

Той пъхна писмото в джоба си, после заразглежда плика от обратната му страна, но ясните очертания на печата не му подсказаха нищо. „Интересно дали го е отваряла — помисли си. — Всеки на нейно място би го отворил“.

10

Все още в Хавана, Брадли действаше неуморно за свалянето на новото, ляво правителство и непрекъснато досаждаше на Белия дом, за да се добере до президента, пред когото да изложи собствения си план. Накрая Хауард Спрингфийлд, човек от секретната служба и както се говореше, съветник на президента, биде изпратен в Куба да поговори с него.

По телефона Брадли предложи на пратеника да се срещнат в клуба „Маирамар Бийч“.

— Всяко такси ще те докара до клуба. Там можем да поплуваме, ако искаш, и да се поразговорим за едно-друго.

Клубът, последната покупка на дон Винченте в Хавана, напоследък бе иззет от правителството. Спрингфийлд, който произхождаше от такава среда, че познаваше само провинциалните голф-клубове в родината си, остана поразен от разкоша на „Маирамар Бийч“ — от мрамора, от полираното тиково дърво, от маслените платна и бюстовете на големи захарни магнати, били президенти в миналото, които гледаха спокойно новите посетители на клуба — половината от тях негри.

Спрингфийлд взе срещу заплащане бански костюм и хавлия и остави на рецепцията бележка за Брадли да го търси на плажа. След отлива едрозърнестият и бял почти като захар пясък беше осеян с малки медузи. Морето беше тихо и тук-таме леко замъглено — като огледало, на което някой току-що е дъхнал. Към брега то зеленееше и светлината трепкаше и играеше по повърхността му, но по-навътре беше мъртво и безцветно, а на хоризонта, подобно на синкав белег, се очертаваше далечна буря. Пеликаните летяха толкова ниско, че докосваха с криле отраженията си във водата.

Спрингфийлд влезе в морето и едва направил няколко маха, ята от ситни сребристи рибки се втурнаха към повърхността и започнаха да го гъделичкат. Това усещане беше неприятно, а водата — толкова топла, че не му подействува освежително. Той излезе и легна на пясъка. От клуба излетя сюрия деца, водени от учителката, и смехът им огласи целия залив. Те започнаха да градят огромен пясъчен замък, като работеха по план, който разгънаха и затиснаха с четири камъка на пясъка. Русата учителка, по бански костюм и с прическа в класически гръцки стил, която удължаваше великолепно лицето й, ги остави за малко и поцапа в морето, вдигайки искрящи пръски вода.

Спрингфийлд чу зад гърба си стъпки по мекия пясък и когато се обърна, видя Брадли, препасан през кръста с хавлиена кърпа от клуба.

— Здравей, Хауард.

— Добро утро, мистър Брадли.

— Радвам се, че дойде — каза Брадли. — Успя ли да ми уредиш среща с президента?

— Не успях.

— Доколкото разбрах, през изтеклата седмица той е бил в Палм Бийч — отбеляза Брадли.

— В момента е на остров Скуо.

— Мислиш ли, че мога да се видя с него там?

— Съжалявам, той е на почивка. Но вече има уредена среща с Редпат, тъй че Редпат може да изложи вашите искания.

Спрингфийлд беше работил при Брадли в ЦРУ и въпреки че оттогава бяха изминали цели три години, все още се боеше от него. Макар и вече далеч от обсега на неговата власт, той и сега продължаваше да му говори в учтива форма и дори си помисли, че е проява на неуважение да се изтяга така на пясъка в присъствието на Брадли и да не скочи на крака.

— Много съм огорчен от това — каза Брадли. — Беше ми дадено да разбера, че ще мога да се срещна с него. Мистър Редпат много държеше аз лично да изложа мнението си, тъй като съм най-добре запознат с нещата.

Сарингфийлд полагаше всички усилия да не преиграе, да не би едно твърде рязко държане да издаде липсата му на самочувствие.

— Лично президентът ме изпрати тук — каза той. — Нося подписано от него пълномощно, с което той ми възлага да изслушам всички поверителни сведения, които искате да изложите.

— Ти носиш пълномощно, подписано от президента! — каза Брадли, като в това фамилиарно „ти“ успя да вложи цялото си презрение. Употребено с такъв тон, местоимението означаваше, че президентът е извършил глупава грешка, като е дал на Спрингфийлд такова пълномощно.

В този миг Спрингфийлд усети да го напушва кихавица. В миналото сблъскванията му с Брадли винаги оказваха такова въздействие. Колко глупав е този човек, каза си той за стотен път, но това пренебрежително отношение не можеше да заличи напълно страха му от Брадли.

— Точно така — отвърна Спрингфийлд решил да запази спокойствие.

— Ти работиш в разузнаването доста отдавна и не може да не знаеш, че някои неща се казват само на президента. Аз вече отказах да говоря пред Съвета на началник-щабовете.

— Можете да откажете да разговаряте и с мен — каза Спрингфийлд. — Аз съм натоварен да се срещна с вас, за да обсъдим всички въпроси, които бихте поставили. Ако не желаете да разговаряте, то си е лично ваша работа.

Брадли клекна до него и заби в пясъка кривите пръсти на нозете си. Спрингфийлд усети върху себе си погледа му и дори леката усмивчица, изразяваща хем презрение, хем безсилие.

— Доколкото схващам, Хауард, ти си един от способните, предани млади хора, с които се е оградил президентът. Новата августовска епоха, както е казал поетът. Просто да не повярва човек.

— Да, от ваше гледище — отвърна Спрингфийлд.

— Кажи ми как я караш с това ново обкръжение. Да не би случайно да си се отдал на абстрактна живопис?

Сърбежът в носа на Спрингфийлд се усилваше. Ако имаше носна кърпа, щеше да се издуха. Той обърна глава с надежда да отвлече вниманието си от този сърбеж. Някаква платноходка с триъгълно, опърпано тъмночервено платно влизаше в пристанището и той се загледа в нея.

— В края на краищата ти не си учил в Харвардския — продължи Брадли. — А това, за съжаление, е най-важното за тази среда. Поканиха ли те на годишния прием на клуба „Гридайърн“?

Спрингфийлд не бе канен на този прием.

— Ако нямате да ми кажете нещо конкретно, може би ще трябва да приключим този разговор — каза той.

— Той симпатичен ли ти е като човек — имам предвид президента?

— Мистър Брадли, по-добре да не ми задавате такива въпроси. Нямам желание да споделям с вас личното си мнение.

— Но ние сме работили заедно цели три години. Аз очаквах да срещна повече разбиране от твоя прана.

— Предлагам да отидем до гардероба и да ви покажа пълномощното — каза Спрингфийлд. — Ако то не представлява интерес за вас, можете да напишете на него „не важи“, а после всеки от нас да си върви по пътя.

Още малко и ще пратя по дяволите това копеле, помисли си Спрингфийлд. Той се измести така, че профилът на Брадли изчезна от зрителното му поле. Децата вече бяха завършили внушителния пясъчен замък и чакаха да видят какво ще каже хубавата учителка. Изправена над тях, тя започна разбор на работата им. Някога пясъчните замъци се строяха както падне, а сега този е подчинен на определен план и логика. Някои от учениците получиха похвала, работата на други бе коригирана. Ето, ъгълът ни тази кула трябва да се оправи, а тук е нужно да се сложи една мидена черупка. На края на една от кулите бе забито и се развя малко национално знаме. Каква спокойна атмосфера! Трудно беше да се повярва, че всички седели върху вулкан, както се мъчеха да убедят Спрингфийлд.

Като се завъртя на деветдесет градуса, Брадли отново се натрапи на погледа му и с помирително движение на ръката, сякаш подреждаше цветя, каза:

— Всъщност не са нужни много приказки. Това, което предлагам, е просто и сигурно разрешение на един проблем, тегнещ не само на любимия ни президент, а и на всички нас. Предполагам, знаеш не по-зле от мен какво става през тези дни във Флорида и Гватемала.

— Сигурно говорите за шапката разбойници, които събирате от кръчмите, за да извършат нашествие в Куба. Да, чух за това, та кой ли вече не е чул?

— Аз лично не съм много съгласен с този план, въпреки че Редпат напълно го одобрява — каза Брадли. — Има опасност маса хора да бъдат избити. Дори при най-добро стечение на обстоятелствата можем да очакваме от две до десет хиляди убити и ранени.

— При най-добро стечение на обстоятелствата?

— Именно. В противен случай тази цифра може да бъде пет пъти по-голяма. Положението е такова, че тая операция ще ни струва сто милиона долара — по петдесет милиона на седмица, ако тя продължи две седмици, както се предвижда. Но какво става, ако продължи, да речем, шест месеца или повече? Освен това какви ще бъдат международните последици? Колкото и да убеждаваме хората, че това е дело на кубинци, никой няма да ни повярва.

— В такъв случай какво е сигурното разрешение, което предлагате?

— Да изпратим група спецове, които да отстранят брадатия.

— Очаквах нещо от този род — каза Спрингфийлд.

— Аз проучих по-издълбочко нещата и мога да те уверя, че положението е идеално: тук няма мерки за сигурност. Те просто не съществуват. Брадатия се разхожда, където му хрумне, и никой и не помисля да го пази. Накарах моя помощник да следи къде и как се движи и установихме, че той все пак спазва определен режим. Можем да дадем на съответния спец всички необходими данни.

— Имате ли конкретно предвид някой, който да свърши тази работа?

— Имам, разбира се. Истински майстор.

— Ясно — каза Спрингфийлд. — Само че някои неща в този план ме смущават.

— Казвай.

— Какво ви кара да мислите, че с отстраняването само на един човек режимът ще падне?

— Ами това е еднолична власт. И смятаме, че ще можем да се спогодим с приемника му, който и да е той. Вече разговаряхме с един от членовете на кабинета и той ни увери, че единствено Брадатия държи юздите.

— Преди малко споменахте нещо за международни последици — отбеляза Спрингфийлд. — Представяте ли си как ще реагират латиноамериканските страни, които ни мразят и в червата?

— Това не е проблем. Те може само да се досетят кой има пръст в тази работа, но никога няма да могат да го докажат. Да отстраниш един човек и да финансираш цяло нашествие не е едно и също. Между другото, и Съюзът за прогрес може да свърши нещо. Щом Брадатия изчезне от сцената, няма да е зле да пуснем някой и друг долар, където трябва, нека пак започнат да зобят от нашата ръка.

Спрингфийлд се изправи на крака.

— По този въпрос ли искахте да разговаряте?

— Да, в най-общ смисъл. Но ако президентът благоволи да ми отдели час, час и нещо, готов съм да му изложа всичко в подробности. Ти кога ще се видиш с него?

— Не знам — отвърна Спрингфийлд. Това беше неговият триумф и той му се наслаждаваше. Никога в живота си не бе изпитвал такова удоволствие. — Изложеното от вас не заслужава да го безпокоя и да нарушавам почивката му — добави той. И с това единствено изречение зачеркна всички стари победи на Брадли.

Станал господар на положението, той се запъти към клуба. Брадли, неочаквано сразен, се помъкна до него и раболепно взе да го моли и увещава, но Спрингфийлд почти не го слушаше. „Как се справих с това положение? — питаше се тон. — Надявам се по същия начин, по който биха постъпили Джон, Лестър или Боб: с ледено спокойствие, по без злост.“

Пред прага на клуба Спрингфийлд се спря и се обърна усмихнат към Брадли:

— Чувам, че вас, хората от ЦРУ, все още ви наричат мечтателите на Донован. Но знаете ли какво ще ви кажа? Времената се менят и това налага и ние да се променяме.

Паднал духом от това поражение, Брадли отлетя за Гватемала, където инспектира контингента от мърляви емигранти и наемници, които чакаха знак да нападнат Куба, после, изпълнен с лоши предчувствия, се върна във Флорида, за да се срещне с шефа си — Джулиъс М. Редпат, ръководител на службата за специални операции, който го очакваше във вилата си в Палм Бийч. Това стана в същия ден, в който Виктор се трепеше из блатото.

— Най-после реших, че трябва да се видя с президента — каза Редпат. — Това се дължеше на теб, струва ми се. — Той заклати усилено глава, може би за да подчертае думите си, а може би и от нерви. Редпат беше ипохондрик, човек изтощен и състарен от напрежения, който просто излъчваше песимизъм. — Но ще ти кажа направо: не мисля — и никога не съм мислил, — че може да се работи с този човек. Той явно беше решил да избегне среща на четири очи, но тъй или инак, останах с много лошо впечатление от него. Единственият човек, в чиито съвети е готов да се вслуша по кубинския въпрос, е Хауард Спрингфийлд. Между другото, твоят вариант беше отхвърлен доста категорично.

— Спомена ли се моето име?

— Не, но Спрингфийлд загатна косвено за теб, и то по много обиден начин. Подхвърли нещо за неврастениците, които чували гласове. И при тези думи президентът, представи си, се разсмя.

Редпат седеше нещастен на тръстиковия си стол. Беше се опитал да заличи посърналия си болнав вид с пъстро, ярко облекло — раирани бермуди и риза с цветя, но те само подчертаваха унинието му. На младини беше поел ръководството на най-дръзките хора в управлението, беше насочвал главозамайващи преврати, беше водил тайни войни и беше мамил и месил като глина един или друг от покорните президенти, убеден, че бляскавите крайни резултати оправдават всичко — както го и оправдаваха. Въпреки сбръчкания си, нездрав вид в душата си Редпат все още беше пират.

Като стана дума за сегашния президент, който, уви, съвсем не можеше да се меси като глина, нещо го присви в стомаха.

— Извинявай за миг — каза той, стана, отиде до бюфета, наля си в малка чашка някаква бяла течност и я глътна, мръщейки се при миризмата на мента. После отново се тръшна на стола. — Боя се, Роналд, че повече не можем да разчитаме на Белия дом, нито лично ние, нито нашето управление. Не ме питай откъде имам тези сведения, но важното е, че след срещата с президента той недвусмислено е дал да се разбере, че не гледа с добро око на нас. Ако не ме лъже паметта, казал е приблизително следното: „Направих грешка, като оставих на служба Редпат. Трябва да се направи нещо с това ЦРУ. Боби си пилее силите в министерството на правосъдието. Но мястото му е там, ако решим да запазим ЦРУ. Понякога се чудя как Айзенхауер се е оправял с тази глутница кучета. Макнамара се справя добре с отбраната, Ръск направи много за Държавния департамент, но няма кой да сложи на мястото им Редпат и ЦРУ. А според мен, господа, тъкмо това трябва да се направи.“ Това са горе-долу думите на президента, да му се не види и президентът.

— Не звучат много обнадеждващо — отбеляза Брадли.

— Тези думи звучат като погребален звън за всички мои надежди. Не мога да повярвам, че като отхвърля твоето просто разрешение на кубинския проблем, той действително приема другия вариант. Колкото и да го одобрява на думи, усеща се, че не е особено въодушевен от него. Той казва „да“ по такъв начин, че то звучи като „не“. Невъзможно е да измъкнеш от него твърдо обещание. Истината е, че не ни достигат хора, пари и оръжие. Не е изключено тази операция да започне полуподготвена и ако стане така, това ще е една от най-големите катастрофи в историята на нашата страна.

— Най-голямата — поправи го Брадли.

— Роналд, сложи ръка на сърцето си и ми кажи: мислиш ли, че аз съм човек, който е в състояние да се заблуждава?

— Какво говориш, Джулиъс? В никакъв случай.

— Благодаря ти — каза Редпат. — Това поне ме успокоява, а аз имам нужда от успокоение. — Клепачите му трепкаха нервно и между тях проблясваше само бялото на очите му. Той изведнъж посегна към саксията с бугенвилията, откъсна клонка и взе да я върти в пръстите си. — Имам чувството, че нашата страна е оставена на произвола на съдбата. Зад кулисите действат някакви тайнствени сили, недемократични сили, над които ние нямаме власт.

— Както знаеш, аз съм на същото мнение.

— И си го изразил така добре в онази глава, която ми показа. Между другото, има ли нещо ново около книгата ти?

— Вече е в издателството. Надявам се скоро да я пуснат за печат.

— Точно сега й е времето. Тя може да ни спаси кожите, Роналд. Ако се провалим с тази кубинска история, знаеш ли какво ще стане? Ще ни погребат.

— Затова не бива да се проваляме и всъщност аз затова дойдох днес тук да поговоря с теб. Доколкото разбрах, пак не ни достигат средства.

— Нищо не ни достига. Откакто дойде новото правителство, не ни е отпуснат пукнат грош. И ни държат сметка за всеки цент от средствата, с които разполагаме.

— А защо да не пуснем шапката? — попита Брадли.

— Пускахме я няколко пъти — отвърна Брадли. — Но е почти невъзможно да стреснеш хората с опасност, която не ги застрашава пряко. Няколко от петролните магнати, наши приятели, казаха, че им трябвало време да помислят. Един-двама души с капитали в Куба — по-конкретно Ди Стефано — проявиха щедрост, но все още сме зле.

— Пет милиона долара оправят ли ни?

— Пет милиона ще бъдат манна небесна.

— Аз знам откъде можем да ги измъкнем. Помниш ли Салваторе Спина?

— Как да не го помня? Нали преди година-две се запознах с него. Такъв човек не се забравя.

— Той е заложил много нещо в Хавана. Сигурен съм, че ще направи всичко, което е по силите му.

— Пет милиона ли каза? Аз вече се чудя какво ще ги правим.

— Можем да купим например седем парчета „Б-26“.

— Я не се шегувай.

— Аз рядко се шегувам, когато става дума за сериозни работи.

Изведнъж Редпат претърпя физическа промяна. Мускулите на лицето му се изопнаха и това придаде нещо дръзко и пиратско на изражението му. Изпитите му бузи добиха цвят и на всяка от скулите се появи силна червенина, сякаш някой неопитен гримьор му беше сложил руж.

— Къде ги? — попита той с твърдост, която прозвуча едва ли не като заплаха.

— Стоят замразени във военновъздушната база Милонга в Сан Хосе.

— И ще можем ли да ги вземем?

— Защо не? Костариканският президент и неговият министър на отбраната само това чакат. От години се мъчат да ги пробутат, но няма кой да ги купи.

— Те нямат право да препродават военни съоръжения, доставени от нашето правителство, без да получат разрешение от Държавния департамент. А той положително ще поиска да разбере в чии ръце ще отидат тези бомбардировачи.

— Няма какво да разбира. Кой ли вече не притежава старите „Б-26“, а те са и толкова еднакви на вид. Ние имаме девет, нали така? Значи, ще станат шестнайсет.

— Ама ти виждал ли си ги?

— Ей с тия две очи. Седем прекрасни „Б-26“ — ухили се самодоволно Брадли.

— И казваш, ония там са в състояние да продадат държавна собственост и да приберат парата в собствения си джоб?

— Като нищо. Миналата година продадоха една английска фрегата. И досега ядат парите от нея. С президента не съм се срещал, но познавам много добре министъра на отбраната. Той има четиринайсет спортни коли, един реактивен самолет, един хеликоптер и голяма яхта. Дай му само пари и веднага им намира мястото. За него пет милиона долара нищо не са.

— Бог да ги благослови тия корумпирани латиноамерикански политици! — възкликна Редпат.

Седемте бомбардировача „Б-26“, предлагани тайно за продан, не бяха се вдигали във въздуха, откакто бяха купени преди пет години, и стояха в импровизирани хангари, чиито покриви не можеха да ги опазят от поройните летни дъждове. Преди няколко месеца Брадли беше довел един специалист да ги прегледа. Цената, която бяха поискали първоначално, беше 200 000 долара на самолет, а сега искаха половин милион.

— Сума пари сме хвърлили по тях — обясни представителят на Министерството на отбраната.

Специалистът на Брадли поклати глава. Ръждата беше проникнала навред. Картечниците бяха задигнати, липсваха части от уредите, гумите вече не ги биваше и нищо не можеше да накара да се отворят бомбохранилищата на три от самолетите.

Министърът на отбраната нямаше нищо против някоя американска фирма да извърши основен ремонт срещу 35 000 долара на самолет, които да бъдат платени от евентуалния купувач, и в прилив на добри чувства се съгласи тази сума да се смята за депозит, който после ще бъде приспаднат от общата цена. Беше дадено нареждане работата да започне.

След три месеца ремонтът бе завършен и специалистът на Брадли го увери, че самолетите ще могат да летят. И точно тогава долетя съкрушителната вест, че Виктор Ди Стефано не е успял да изпълни задачата, и това бе потвърдено по телефона от самия Спина. А то означаваше, че няма пари за самолетите.

В Маями Редпат почти не хранеше надежда, че ще може да събере средства отнякъде.

— Няма време — каза той. — Представлението започва само след няколко дни и няма начин да го спрем.

Не се ли снабдим с тези самолети, спукана ни е работата. Не можеш ли да измислиш нещо?

— Мога да ти назова някои имена — отвърна Редпат, — но денят вече преваля. Трябваше по-отрано да потърсим финансовата подкрепа на наши приятели. Дори един петролен магнат не държи милиони под дюшека си.

В отчаяна надпревара с времето Брадли хукна към Тексас, но изпечените бизнесмени, които до болка стискаха ръката му с яките си лапи, не се отнесоха с нужната сериозност към въпроса и той си тръгна само с голи обещания и уверения, че те напълно го разбират. От Хюстън отлетя за Сан Хосе, за да се остави на милостта на своя приятел, министъра на отбраната, който го посрещна с гореща прегръдка и хиляди съжаления, че не може да му даде самолетите на кредит. Условието плаща в брой при доставката оставаше в сила.

В това време Редпат беше вече в Гватемала, където подготовката за нашествието в Куба привършваше. Брадли пристигна там от Сан Хосе, за да докладва на шефа си, че е ударил на камък.

— Видях се с Рикардо Астуриас, министъра — каза той, докато се здрависваха. — Работата с бомбардировачите няма да стане.

Редпат очевидно не се изненада.

— Откровено казано, никога не съм бил сигурен, че ще стане.

— Средства не се намериха, а Астуриас и компания не са съгласни да почакат. Хора без вяра, те нямат вяра на никого.

— Естествено — каза Редпат.

— Ти разбра ли, че трябва да благодарим на Фергюсън за всичко, което се случи? — попита Брадли. — Той се е бил съюзил с нашите врагове. Какъв наивник съм аз. Та ние сме заобиколени от шпиони.

— Не вярвай никому, клетвите за вярност са вятър работа — каза Редпат. — Не знам дали съм разбрал правилно, но той загинал при малко необичайни обстоятелства. Някъде в Далечния Изток, нали?

— В Лаос, по-точно — отвърна Брадли. — Пътувал с някакъв речен кораб, който бил нападнат от бунтовниците. За щастие, той бил единствената жертва.

На лицето на Редпат се изписа униние.

— Знаеш ли, ако беше успял да събереш средства, ония щяха да намерят някакъв предлог да отменят продажбата. Мисля, че те не действат на своя глава, а по заповед — сещаш се откъде. Убеден съм, че президентът се готви да ни измени. Куба ще бъде пожертвувана, а с нея — и всичко, за което сме се борили, Роналд, всичко, за което сме се борили.

Двамата седяха на верандата на фермерска къща, наета за ръководителя на службата за специални операции. На пътя долу някакъв индианец, тръгнал на кон към пазарското градче Реталулеу, теглеше на въже биче, което току рипаше и се дърпаше. В далечината безупречният конус на вулкана Санта Мария изпускаше струйка дим, която се виеше във вид на въпросителна. Откъм градчето, където се обучаваха нашествениците, долетя тръбен сигнал.

— Легионът на обречените — обади се Редпат. — Без необходимата подкрепа от въздуха те ще бъдат избити още на брега, ако изобщо стъпят на сушата. Ние, драги, сме свидетели на саботаж, на най-перфидния и чудовищен саботаж. Това е предварително подготвен разгром, след който президентът възнамерява да обърне гръб на Куба и на всичко онова, което тя символизира.

— И международният комунизъм ще възтържествува — каза Брадли.

— Благодарение на възможността да установи предмостие в самия Бял дом. Ако не ме лъже паметта, това е основната теза в твоята книга.

— Да, преди всичко в Белия дом. Това започва още от времето на първия мандат на Рузвелт и неговия нов курс.

— Най-сетне някой да отвори очите на американския народ. Кога ще излезе книгата?

— Боя се, че няма да излезе — усмихна се горчиво Брадли. — Съюзниците на международния комунизъм се оказаха по-силни от мен. Спряна е.

— Какво говориш, Роналд!

— Да, и то най-хладнокръвно и дипломатично. Понякога човек не може да не се възхити от начина, по който действат при подобни ситуации. Издателите държаха сума време готовия ръкопис, после просто се извиниха и казаха, че нямало възможност.

— Показали са я, предполагам, на някого от вътрешния кръг.

— Положително. Единственото им обяснение беше, че книгата не била достатъчно убедителна. Дори не се опитах да споря с тях, защото много добре знаех, че никога няма да ми кажат истинската причина за спирането й. Животът, драги ми Джулиъс, ме научи да бъда реалист. Аз вече съм белязан, а струва ми се и ти. В Тексас научих, че на вицепрезидента ще му духнат под опашката през шейсет и четвърта. Той беше последната ни надежда.

— Аз съм дълбоко убеден — каза Редпат, — че предстоящото фиаско ще послужи като повод да ни унищожат. Никой от нас няма да избегне чистката, която предстои, освен ако не сме готови да предприемем крайни мерки — да защитим не само себе си, но да защитим и страната.

— Крайни мерки ли? — учуди се Брадли и се вгледа в мрачното лице на Редпат, мъчейки се да разбере какво иска да каже.

— Нужно ли е да ти обяснявам? Мерки, с които да предотвратим една изключителна опасност. Действия, които в други времена биха били немислими. Чудя се, Роналд, дали изобщо ти е минало през ум каква е истинската цел на това мое посещение в Гватемала. Едва ли.

— Мисля, че дойде тук, за да се погрижиш нашествието да се осъществи.

— Дойдох тук — подчерта Редпат, — за да проуча една забележителна мистерия: убийството преди няколко години на президента Кастильо Армас. — Изведнъж той издаде напред долната си челюст — маниер, в който смяташе, че има нещо наполеоновско — и зачака напразно Брадли да ахне от изненада. — Подложена на обективен анализ — продължи Редпат, — това е една от най-успешните операции от този род. Бърза, чиста и без неприятни последици, що се отнася до общественото мнение. Намерили са изкупителна жертва, която са представили като човек с психическо разстройство и която безшумно са ликвидирали. Истинските подбуди за убийството — политически, разбира се — нито за миг не са излезли наяве. Ако е нужно да се прибягва до убийства, те трябва да се извършват по такъв начин — усмихна се той, доволен от това тържество на смъртта.

— Доколкото си спомням, и самият аз почти повярвах на официалната версия — каза Брадли. — Само дето всичко беше прекалено чисто. Единствено това ме смути.

— А кой, мислиш, е извършил тази операция?

— Предполагам, някой от нашите престъпни синдикати. Изпълнението й говори за сицилиански стил. Вероятно са наели някой спец от мафията, който срещу съответен хонорар е свършил всичко на високо професионално равнище. — Брадли потри ръце, което в случая означаваше, че няма какво повече да каже.

— Твоите догадки и моите изводи съвпадат — каза Редпат. — Е, как мислиш, можем ли ние с теб да извлечем някаква поука от този случай, която да ни е от полза? — попита той и в тъпичкия му глас прозвуча богат подтекст.

Брадли издържа погледа, му, който изведнъж заблестя сред тъмната мозайка на чертите на лицето, после каза някак притеснен:

— Не разбирам накъде биеш, Джулиъс.

— Защо трябва да играем на криеница? Въпросът стои така: ти лично съгласен ли си да капитулираш и да се оставиш да те заколят като овца, или предпочиташ да се бориш заедно с мен за принципите, в които вярваме? Горя от нетърпение да ме увериш в своята преданост.

— Нима някога си се съмнявал в нея? — отвърна Брадли. — Освен това нямам намерение да си сложа главата на дръвника.

— Ти имаш специални връзки. Единствен измежду нас. И винаги си казвал, че рано или късно може да възникне такова трудно положение, което ще ни принуди да се обърнем към тях. Според мен това време вече е дошло. Ясен ли съм?

— Повече от ясен — отвърна Брадли и се изправи на крака. Редпат вече беше станал и двамата си стиснаха ръце.

— Не искам да драматизирам нещата — каза Редпат, — но имам чувството, че съдбата ни зове.

Брадли имаше същото чувство. Той усети гърлото му да пресъхва, както му се случваше понякога, когато слушаше възвишена музика.

— Родината чака дела от нас — завърши патетично Редпат.

Три дена по-късно капитан Перес, кубинец на средна възраст, който командваше военното летище край Хавана, получи призори заповед по телефона да влезе в бой с нашественици, нарушили през нощта кубинските териториални води. Капитанът, смел, но не особено амбициозен човек, получил този чин само благодарение на прослужените години, се намери в чудо. Беше 15 април 1961 година. Предишния ден бяха извършени тайнствени въздушни нападения над всички по-важни военни летища, с което бяха извадени от строя една четвърт от и без това оскъдните въздушни сили на страната, в това число и пъргавият „Т-33“ на капитана, учебен реактивен самолет, който ставаше и за бойни цели, но не можеше да се сравнява с „Миг“, „Мираж“ или „Вампайър“. Така капитанът остана само със стария английски „Сий Фюри“, бавна и тромава машина, която не обичаше. В живота си той не беше убил човек, а и другите двама пилоти, с които разполагаше — лейтенантите Ферер и Матеос, нямаха никакъв боен опит.

Ферер щеше да лети с един „Б-26“, сглобен от събрани оттук-оттам резервни части, с четири вместо нормалните осем картечници. А за Матеос оставаше втори „Сий Фюри“. Перес, който не бе мигнал през нощта, остави телефонната слушалка, изгълта четиринадесетото си кафе от полунощ насам, написа писмо на жена си — нещо като завещание и препоръки за образованието на децата, и тръгна да се качи на самолета.

Вече се знаеше, че нашественикът е в залива Кочинос, и двадесет минути след излитането трите самолета се озоваха над залива. Перес забеляза, че повечето противникови съдове бяха хвърлили котва на около миля от брега; обаче най-големият от транспортните кораби — „Либърти“, чиято палуба бе претъпкана от въоръжени нашественици, се беше добрал на стотина ярда от сушата и от него спускаха десантни лодки. От три хиляди фута височина тази картина изглеждаше спокойна, но Перес не знаеше, че поради паника и объркване десантът е бил забавен и по грешка се е завързал бой между командосите от корабите и парашутистите, долетели на помощ със самолети от Централна Америка. След тази бъркотия един от батальоните на борда на големия транспортен кораб беше отказал да дебаркира.

Перес хвърли една от двете 250-паундови бомби, която не попадна в целта, и вдигна самолета, надупчен на няколко места от тежкокартечен огън. Реши, че ако иска да удари транспортния, ще трябва да рискува: ще пикира ниско, въпреки че при изтеглянето на самолета нагоре, крилата му може да се откъснат. Макар да имаше усещането, че капилярите в носа му се пръсват, от 1200 фута той насочи самолета с 400 мили в час право към средата на претъпканата с хора палуба и изстреля четирите си ракети. Всичките попаднаха в целта и корабът почти веднага започна да потъва. При второто си нападение потопи малък транспортен съд по-навътре в морето, а после разпръсна с картечницата върволицата от десантни лодки.

Матеос, който по мнението на Перес имаше лошо зрение и не можеше да умери дори планина, удари с 500-паундова бомба кърмата на кораба, който носеше боеприпасите и свързочните съоръжения. Той избухна и само след минути отиде на дъното.

— Най-голямата случайност в историята на бойната авиация — такава бе скромната оценка на Матеос за собствения му успех и макар в себе си Перес да беше съгласен с това, тази случайност обуслови пълния провал на нашествието. В течение на няколко дни достигналите до брега десантници се мъчеха да се отбраняват, но онези, които следяха иззад кулисите операцията, вече знаеха, че с тези нещастници е свършено. Президента не само го мамеха, но и не му се подчиняваха, а накрая просто го принудиха да разреши една последна бомбардировка със самолети от Централна Америка с единствената надежда, че това ще даде възможност на оцелелите да се изтеглят. Обаче и този план се провали, защото някой не се беше съобразил с разликата във времето: бомбардировачите „Б-26“ долетяха над залива точно един час по-рано от самолетите, които трябваше да им се притекат на помощ от един самолетоносач, и намериха там края си.

Четири дена след фиаското в залива Кочинос последните оцелели нашественици се предадоха и бяха откарани в затвора.

11

— Марк — каза гласът, — тук е Брадли. Да, Рони Брадли, твоят стар приятел. От фирмата, в която работеше преди, ми дадоха телефонния ти номер. Аз съм тук, в града, и непременно искам да те видя. Слушай, дали да не се срещнем при онзи гараж — „Харисън“ ли беше? — на Двадесет и втора улица? След като се видяхме последния път, купих оная таратайка и доколкото разбрах, в „Харисън“ се намират части за стари коли. А пък там е тихо, спокойно място, където човек може да си чуе думата. Имаш ли възможност да се срещнем там след един час?

— Можехте да дойдете у дома, но щом предпочитате навън, аз нямам нищо против — отвърна Марк. Тоя Брадли сякаш никога няма да порасне. Защо е цялата тази глупава секретност, що за театър? Защо да не се срещнат просто в някое заведение?

В Солсбъри имаше една уличка, подобна на Парко дела Фаворита, със складове за старо желязо от двете страни, която не се виждаше от Двадесет и втора улица поради камарите коли, чакащи да бъдат отмъкнати част по част или да бъдат смазани от хидравличната преса. Оставил поршето си в тази уличка, Брадли причака Марк на пътя за „Харисън“ и така стисна ръката му, че едва не я счупи.

— Не сме се виждали цяла вечност, Марк, да знаеш само колко се радвам. Изглеждаш великолепно. Поотслабнал, но все така хубав.

Брадли беше напълнял малко в лицето и веждите му се бяха прошарили, но друга промяна в него нямаше. Носеше най-хубавия спортен костюм, който Марк бе виждал някога, с консервативна английска кройка; но за Солсбъри този костюм беше едва ли не крещящ. Седнаха в колата на Брадли. Близкият кран, който Марк мислено оприличи на богомолка, опипваше внимателно разхвърляната железария, преди да сграбчи в металните си челюсти някоя жертва. Крановикът, плешив, остронос и червендалест, ги погледна с безразличие от кабината си; някъде зачегърта ножовка — като хриплива тропически птица.

— Радвам се да те видя, Марк — повтори Брадли. — Искрено се радвам. Откога не сме се виждали. Колкото пъти съм идвал в този край, толкова пъти съм се отбивал в Солсбъри с надежда да те намеря, но теб все те няма. Ако не ме лъже паметта, последния път ти беше в Хавана. Тази година няколко пъти видях името ти във вестниците. Знаеш ли, когато решиха да оттеглят обвинението в убийство, почувствувах това като моя лична победа. Щом онова момиче, Уотс, изчезна отново от сцената, разбрах, че за съда това е загубена кауза. Дори преди още да изгубят главната си свидетелка, това дело ми се струваше най-голямата глупост. С какво се занимаваш напоследък? Още ли въртиш търговията с недвижими имоти?

— Работя частно като консултант — отвърна Марк. — Напуснах фирмата, в която работех, наскоро след като мистър Ди Стефано се отказа от нея.

— А как е Дон Винченте? И него не съм го виждал от години. Хора като него са рядкост, винаги съм му се възхищавал. Напоследък, както чувам, нещо не му върви. Особено с този негов син, Виктор. Искрено ми е мъчно за горкия старец. Не стига, че изгуби всичките си капитали в Куба, ами да се случи и такова нещо със сина ли. Едно зло само не идва.

Марк изчакваше, а в това време напрежението вършете своето коварно дело. Той си спомни някогашните похвати на Брадли — игра на котка с мишка.

— На Виктор му нанесоха много лош побой, но предполагам, че вече се е оправил — каза Марк. — Когато го видях последния път, изглеждаше много добре.

— Аз нямах предвид побоя — уточни Брадли. — Нима не знаеш? Миналата седмица са го пипнали в Бонито Спрингс. Ще го съдят за убийството на един агент от Федералното бюро за борба с наркоманията и за контрабанда с хероин — най-голямото количество, което някога е влязло наведнъж в страната. Мисля, че ще отиде на електрическия стол.

— Лоша работа — каза Марк. — Не знаех това. В действителност тридесет и шест часа след залавянето на Виктор той беше научил за случилото се, но искаше да чуе официалната версия и да прецени доколко Брадли я е редактирал в своя изгода.

— Просто невероятно, истинска драма — каза Брадли с широк замах, на който попречи тясното пространство в колата. — Виктор карал хероина с погребална кола. Когато обръчът около него се затегнал, успял да скрие пратката, застрелял агента и потопил колата в някакво блато. Онези намерили някакъв смахнат скитник, приютил се там в полусъборена къща, който видял всичко. Виктор се крил две седмици из гъстаците на Евърглейдс, като се хранел със сурова риба. През това време му покарала брада и той напуснал пущинака и се хванал на работа като келнер в един ресторант за пържени пилета. И именно там го спипали.

— Аз знаех само, че го търсят, нищо повече.

— Той ти беше много близък, нали? — попита Брадли.

— Винаги съм го съжалявал.

— Доколкото разбрах, живял е у вас един-два месеца.

— Трябваше да се погрижим за него след онзи побой. Каквото и да е сторил, в много отношения той е свястно момче.

— Ако даде да се разбере къде е скрил хероина, Виктор ще има голяма полза. Ти също.

— Защо пък аз? Всичко, което зная за тази история, го зная от вестниците и сега от вашия разказ.

— Марк, хайде да не си играем на криеница. Големи мъже сме, познаваме се добре, имаме си уважението. Затова, мисля, че мой дълг е да ти кажа без всякакви усуквания: очакват те неприятности.

— Не ми казвате нищо ново.

— Не говоря само за случая с Коболд; това е само част от бедата. Направо казано, ФББН се готви да те депортира. Ще те пратят там, откъдето си дошъл.

— Стига блъфове, Брадли.

— Прекалено много уважавам твоята интелигентност, за да блъфирам. Те могат да те депортират и ще го направят. Да оставим Коболд и Линда Уотс, но ти си много тясно свързан с лицето, внесло в страната хероин на стойност десет милиона долара и очистило един от техните агенти. И още нещо: от момента на пристигането ти в Щатите до преди месец-два си работил за друго лице, окачествено напоследък от „Провидънс Джърнал“ като — цитирам дословно — „един от най-зловещите главатари на подземния свят“.

В краищата на стиснатите устни на Марк трепна презрение.

— О, да, това са вестникарски номера, известни и на двама ни — продължи Брадли, — обаче и те имат значение, когато ще трябва да се обоснове необходимостта от депортиране. Някои казват, че ти си бил дясната ръка на Ди Стефано. Точно в този момент това е предостатъчно. На тях им е ясно, че не могат да повдигнат срещу теб достатъчно аргументирано обвинение, но най-лесното нещо е да те депортират. Не мога да разбера защо — противно на всякакъв здрав разум — повечето от вас не си мръдват пръста да получат американско гражданство. На Бюрото му е достатъчно да посочи някакви причини, че си нежелателен, и те точно това се готвят да направят! Ще станеш жертва на пробуденото обществено съзнание, народът се тревожи от нарастваща употреба на опиати. Неприятно ми е да ти го кажа, но след две седмици ще бъдеш пътник. Ако това може да бъде утеха, ще добавя, че не си единственият. Ти ще си третият в течение на един месец. Една от техните периодични акции.

Това беше тежък удар за Марк, който напоследък работеше търпеливо и се лишаваше от много неща с надежда да си изгради някакво ново бъдеще, да заживее незабелязван от никого в някой друг град и накрая да убеди Тереза да се върне при него. Сега той си даде сметка, че Брадли не блъфира; глупаво би било да блъфира, защото той знаеше, че с помощта на многото си връзки Марк много лесно можеше да провери какво му готви Бюрото за борба с наркоманията.

— Каква сделка предлагате? — попита Марк. Брадли трепна.

— Тази дума не ми харесва, Марк. Ние с теб сме, тъй да се каже, стари бойни другари. Аз водех самотен живот в службата и имам много малко приятели, но тебе винаги съм те числил към тях. И двамата сме в затруднение, Марк. Обръчът около теб се затяга, а току-що разбрах, че делото, за което цял живот съм се борил, се руши… Трябва да помислим как да си помогнем един на друг. Така гледам аз на този въпрос.

Марк много добре разбираше, че е настъпил решителен час. Независимо от сантименталните бръщолевеници на Брадли фактите бяха факти, неумолими, както винаги. В момента оръжието срещу него беше депортирането и той напълно съзнаваше, че под дулото на това оръжие ще бъде принуден да направи нещо за Брадли. В Сицилия нямаше да го оставят жив и двадесет и четири часа, а Брадли положително знаеше и това.

— Говорете — подкани го Марк. — Няма защо да го увъртаме.

— Тъй да бъде — каза Брадли. — Чувал ли си някога за една личност на име Армас? Кастильо Армас?

— Името ми звучи познато — отвърна Марк. — Преди няколко години вестниците гърмяха за него, за същия ли става дума?

— През 1957, ако трябва да бъдем точни — каза Брадли. — Той беше президент на Гватемала и го ликвидираха по политически причини.

— Не го ли пречука някакъв смахнат тип от охраната на президентския дворец?

— Да, според официалното обяснение, което скалъпиха. Но истинските факти са други, това беше много специално убийство, извършено от… мафията; предпочитам да наричам нещата с истинските им имена. Извинявай, че употребих тази дума, Марк, помня, че я смяташе за обида.

Някога Марк би посрещнал тези думи с каменно изражение. Но сега се засмя:

— Няма нищо, аз само я свързвам с жълтия печат и толкоз.

— Не викай на черното бяло и обратно — казвам аз. — Но както и да е, да продължим: доколкото се простират нашите сведения, убиецът е кубинец, който излежава доживотна присъда. Директорът на затвора трупа парици, като го пуска сегиз-тогиз да свърши някоя работа от този род.

„Колко е малък светът“, помисли си Марк.

— Това не ти ли се струва невероятно? — попита Брадли.

— Не дотам. Не забравяйте, че става дума за Латинска Америка.

— В страната го закарал и после го извел някакъв пилот от синдиката.

— Искате да кажете пилот от мафията?

— Щом предпочиташ тази дума — ухили се Брадли. — Знаем, че е бил върнат в килията само след дванайсет часа. — Той се въодушевяваше все повече и повече и току въртеше изпъкналите си очи. — Каква великолепна организация! Като убиец подставят някакъв кретен, когото после очистват, но край него подхвърлят дневник, в който той обяснява защо е извършил убийството. И накрая доказват, че е бил луд. Всички се захапаха на тая въдица и случаят скоро се забрави. Всяко чудо за три дена.

— Хората са наивни, вярват всичко, което им се поднесе.

— Естествено, след това е трябвало да се доуредят някои неща. Как наричахте вие това? Риполитура ли беше?

— Рипулитура — поправи го Марк. — С две „у“.

— Извинявай, рипулитура. Започвам да го забравям италианския. Та както виждаш, това е било операция от не много голям мащаб, но изпипана докрай. Двайсет-трийсет души, които са знаели повече, отколкото трябва, изчезват. По това време станаха доста автомобилни катастрофи и поне една злополука със самолет, която остана неизяснена. Който и да е замислил тази операция, личи, че, не е пропуснал нито една подробност.

— Майстор, ако се съди по това, което разказвате.

— Да — съгласи се Брадли, — дори бих казал организационен гений. Бедата е там, че ние не можем да намерим този майстор. Затова и дойдох при теб. Мисля, че ти ще можеш да се справиш.

— Какво имате предвид? — попита Марк.

— Искаме да разработиш план за подобна операция. Не се изненадвай, като ти обясня каква е нейната крайна цел. Ако е необходимо да размислиш, давам ти двайсет и четири часа.

Марк се изненада здравата, но всяка емоция у него предизвикваше собственото му противодействие. Като разбра за какво става дума, той остана спокоен като сфинкс.

— Е, какво ще кажеш? — попита Брадли.

— Загубих всички връзки — отвърна Марк. — През последните пет години се занимавах само с продажба на недвижими имоти.

— Добре, няма да говорим за онова пътуване до Хавана, но какво ще кажеш за предишните години? Говоря за Месина, Сарди, Манкузо, Джентиле и останалите. А кой видя сметката на братя Ла Барбера?

— Какво искате от мене?

— Марк, аз съм може би единственият англосаксонец, който е прекрачвал поне с един крак прага на „Почтеното братство“. Зная много работи.

— Аз бях длъжен да изпълнявам някои задачи и се стараех да ги изпълнявам колкото е възможно по-добре.

— С други думи, изпълнявал си заповедите на вишестоящите, смятайки, че това е твой дълг.

— Нека е така.

— Би ли ми обяснил Как беше убит Месина? Не е нужно да навлизаш в подробностите, аз ги зная. Това, което ме интересува, е стратегията.

Миналото се беше превърнало в далечна история и Марк рядко си спомняше за него. Той посбърчи чело, докато се мъчеше да събере в няколко прости думи епопеята от кръвопролития и предателства. Най-сетне заговори, но бавно и съсредоточено, сякаш обмисляше решението на някаква математическа задача.

— Въпросът беше да го откъснем от приятелите му и да го примамим, някъде самичък. В планините той имаше голямо влияние, но извън тях беше нищо. Щом успяхме да го подмамим да слезе от планините, с него беше свършено.

— Ами Джентиле?

— С него беше същото. Когато се намираше сред обкръжението си, никой не можеше да припари до него. Този човек беше маниак на тема кози. Номерът се състоеше в това, да се устрои разпродажба на кози извън неговата територия, нищо повече. Подробностите са различни, но в общи линии замисълът беше същият. Това се отнася и за Кремона.

— Обаче ликвидирането на Армас е поставило съвсем различен проблем, поне аз така го виждам — каза Брадли. — Това е политическо убийство, нали така? Следователно не може да не е различно. Трудността в този случай се е свеждала, предполагам, до следното: как да се направи тъй, че гватемалският народ да не разбере истината. Съдя единствено по това, което ми разказахте. И тук вече на сцената излиза жертваният козел — подставеният убиец.

— Идеалното би било да се съчетаят двата способа — каза Брадли.

— Най-сигурната работа.

— От теб се иска да свършиш точно това — настоя Брадли. — Ето такава операция ни е нужна. Снайперист, и повечко рипулитура. Майсторство, майсторство, се иска Марк, нали?

— Искате да ви се свали месечината — възрази Марк, но вече съзнаваше, че няма друг изход, освен да се съгласи.

— В замяна — продължи Брадли, сякаш не беше чул последните му думи — ти предлагам моите гаранции, че ФББН ще престане да се занимава с въпроса за твоето депортиране. Освен туй онова момиче, Уотс, може да излезе от укритието си, с което ще се сложи край на слуховете, че си я пратил на оня свят. И ако искаш, мога да ти уредя гражданството. С една дума, ще те оставят на мира и това е най-важното.

— В сделката трябва да се включи още нещо.

— Какво е то, Марк? Мисля, че съм достатъчно щедър.

— Виктор Ди Стефано. Никак не ми се ще момчето да отиде на електрическия стол.

— Не съм сигурен дали мога да ти обещая нещо по този въпрос.

— Трябва да ми обещаете. Ще се наложи да включа в играта баща му, а не мога да ида при него с празни ръце.

— Какво ще иска старият? Осем до петнадесет?

— Пет до осем — отвърна Марк. — Най-много! Той има невероятна слабост към момчето.

— Ще видя какво може да се направи. Повече от това не мога да обещая. Ти ме познаваш добре, Марк. Имам някои и други връзки и ще направя всичко, което е по силите ми. Кога ще се видиш с Дон Винченте?

— При първа възможност.

— Отлично. Знаеш ли какво, Марк? Аз не съм по пиенето, но ми се иска да пийнем нещо, за да отпразнуваме този случай. Колко дълго време беше нужно.

— За какво беше нужно дълго време?

— За да се съберем отново, и то с определена цел. Още преди петнадесет години в Сицилия аз бях убеден, че рано или късно ще се наложи да бъде изпълнена някаква задача, която единствен ти си в състояние да изпълниш, и наредих работите така, че да се съберем един ден. За твое добро, за мое добро и за доброто на тази страна. Много време трябваше да чакам, но сега нещата се нареждат така, както аз ги предвиждах.

На Марк му се стори, че има нещо налудничаво в усмивката и в погледа на Брадли. „Този човек е мръднал — помисли си той. — Трябва да е психопат или нещо подобно.“

— Не разбирам — каза на глас. — Какво значи наредили сте работите така, че да се съберем?

— Помолих Дон К. да те изпрати при мен в Щатите и той изпълни молбата ми. Преди това, когато влязохме в Сицилия, бях се погрижил Дон К. да стане кмет на родния си град. И той много държеше да ми се отплати.

Дъхът на Марк спря. Нещо в съзнанието му, нещо, което още нямаше определена форма, разбърка представите му и извика на живот смътни решения на невъзниквали досега въпроси. Той беше толкова смаян, че изумлението засенчи всички други усещания. После го обзе спокойствие — подобно на онова, което настъпва след обезболяването с упойна на страшна рана. Дъхът му се върна.

— Значи Дон К. ме е хвърлил в лапите на шайката на Джентиле.

— Нямам представа какви са техническите подробности, но аз в никакъв случай не бих допуснал враговете ти да те разкъсат. Дон К. се съгласи с мен, че за един млад човек с изключителни способности като твоите Новият свят предлага далеч по-светло бъдеще от Стария. В онези дни перспективите и за двама ни изглеждаха доста розови, макар че сега не всичко се развива така, както се надявах. Ние с теб възобновяваме деловото си сътрудничество в момент, когато делото, за което съм работил цял живот, е застрашено. Ако някога съм имал някаква амбиция, тя е била да служа на родината си и да подобря участта на човечеството, но ти това не можеш да го разбереш, нали?

„Gli anime, che ti murt, дано бог накаже мъртвите ви души!“, продума Марк на себе си, без да помръдне устни. Дедите му, тези корави мъже, надживели вековете на безнадеждност, не му позволяваха да излива гнева си — така се пилеят напразно сили, — а изискваха да разсъждава и да се владее. Сега за него беше важно едно — да остане в Съединените щати, а после ще предаде Брадли на тайния, вътрешен съд, който ще си каже думата. Ако бъде решено Брадли да заплати с кръвта си за смъртта на Паоло, и това ще стане. Но врагът не бива да разбере какво му се готви, затова — спокойно, никакви прояви на ненавист.

— Ти си човек, лишен от всякакви страсти — казваше в това време Брадли. — Май не познавам друг като тебе. Дори мускулче не трепна на лицето ти. Не мога да си представя някой, който да посрещне по такъв начин подобна вест. Или имаш железни нерви, или усещанията та са различни от тези на другите хора. Кое от двете?

Марк обърна към него окаменялото си лице.

— Просто съм се научил да гледам философски на всичко.

12

Вечерята у Ди Стефано се оказа чревоугодническа оргия, примесена с мъка. Престарялата Дона Карлота, някогашната кръшна красавица от Кастеламаре Дел Голфо, която сега приличаше на съсухрен старец с женски дрехи, се разпореждаше на масата, отрупана с лакомства, които новата прислужница пуерториканка неспирно принасяше. Това беше вечеря в семеен кръг. Бяха сложени прибори дори за отсъстващия Виктор, но двамата свещеници, чиито зловещи сенки Марк забеляза в коридора, не бяха поканени на трапезата. Дона Карлота беше напудросала и начервосала костеливото си лице. Носеше рокля с ръждив цвят, купена на старо и излязла от мода още преди петнадесет години, и ломотеше непрекъснато, като в промеждутъците между думите пъхаше в устата си огромни хапки, които дъвчеше настървено и преглъщаше толкова трудно, че чак очите й изхвърчаха. Дългите й кокалести пръсти бяха омазнени от ровене в чинията.

— Както виждаш, ние сме в пълно отчаяние — каза тя. — Ridotti alla disperazione. Горкото ми момче! То е истински светец. Кажи ми, Марко, какво се готвят да правят с него?

Дон Винченте седеше приведен над чинията си, пълна с подправен с шафран ориз. Очите му имаха жълтия цвят на шафрана. Ядеше трудно, насилваше се да гълта само защото смяташе, че храната е полезно нещо. Той махна с ръка, чиито свити пръсти напомняха нокти на граблива птица.

— Нищо лошо няма да му се случи, мамичко. Ще го пуснат. Всичко ще се оправи.

— Ти само говориш, но нищо на правиш. Пръста си не помръдваш за родния си син.

В този миг прислужницата донесе в тавичка печено прасенце сукалче в чеснов сос, което прибави към вече сложените на масата талярини, пълнени ангинари, пилешко и телешко. Дона Карлота проследи с поглед тавичката.

— Вземи си от прасенцето — подкани тя Марк. — И няма защо да благодариш, тук си все едно у дома си. — Тя грабна чинията му и сложи в нея бутчето и пет-шест ребра.

Дон Винченте побърза да отвърне поглед от нея. При вида на ядене жена му забравяше всичко на тоя свят. След като си сложи в чинията едната плешка и натъпка устата си с хляб, тя отново се сетя за своята мъка и очите й се наляха със сълзи.

— Това е нагласена работа — отсече тя.

— Нагласена, разбира се — каза Дон Винченте. — Истински заговор. Това наше момче е много наивно. Аз разбрах, че му кроят нещо, още когато се опитаха да го обвинят в изнасилване. На времето си създадох много врагове в Сицилия и сега те си разчистват сметките с мен.

— Изключено е нашият син да се занимава с наркотици — каза Дона Карлота. — Ние сме му дали много добро възпитание. Може би не знаеш, Марко, но той редовно ходеше на черква. Само че баща му… Ma lei non mangia. Защо не ядеш? Ако не обичаш свинско, пилето е много хубаво. Вземи си от него.

Дон Винченте изплакна устата си със сицилианско вино, което имаше цвят на химическо мастило.

— Всичко това беше започнато от оня конски задник Маккларън, но зад него стои друг, който му бута пари, и аз непременно ще разбера кой е той.

— Момчето ни е чисто като кладенчова вода — обади се Дона Карлота. — На мравката път сторва. А те ще ми разправят, че бил застрелял човек. Глупости! — По бузите й се отърколиха две сълзи. — Яж де! — подкани тя Марк. — Porca miseria, извинявай, ама много ми се виждаш отслабнал.

— Когато мистър Труман посети нашия град, тогавашният кмет — холандецът, как му беше името? — ме представи и той се ръкува с мен. Тогава пуснах няколко приказки, където трябва, и Солсбъри гласува за демократите. Сега ми се струва, че съм направил грешка. Труман беше окей, Айзенхауер — също, но, бога ми, погледни какво е сега. Виж какво става. Кои имат полза от сегашната власт? Аз ще ти кажа: черните муцуни, комунягите и разни латиноамерикански отрепки.

— Нашето момче има… как беше тая дума? — намеси се пак Дона Карлота. — Момче, дето се вслушва в божието слово и го разпространява, докато останалите дечурлига играят на топка или бягат от училище.

— Призвание — подсказа Марк.

— Да, призвание. Vocazione. Точно това исках да кажа. Нямаш представа колко добро момче е нашият Виктор. Марко, ти си най-добрият ни приятел, направи нещо да го спасиш, нали виждаш, че баща му пръста си не помръдва.

— Да ти кажа ли какво ми рече Труман тогава? Помня думите му, като че вчера е било. Мистър Ди Стефано, казва — това беше преди да почнат да ми викат Стивънс, — мистър Ди Стефано, аз високо ценя огромния принос на италианската общност за процъфтяването и благоденствието на нашата нация. Имах възможност да чуя как се изказват за вас хората в този град и за мен беше истинско удоволствие да се запозная с вас и да ви стисна ръката.

— Как няма да я стисне? — обади се Дона Карлота. — Кой изправи на крака този град? Кой направи така, че нито един мъж, глава на семейство, да не се реди на опашките на безработните за лъжица чорба? Кой направи дарение от четвърт милион долара за градската болница? Кой се погрижи за зестрата на двайсет и две момичета от сиропиталището?

— В горния си джоб имах хубава пура — продължи дон Винченте. — Той я измъкна и я прибра за спомен. Знаеше тоя човек как да си създава приятели.

— А сега никой пръста си не мръдна да спре червените, които прибраха всичко, каквото имахме в Куба. Кой ще даде сега двеста пуйки за бедните по случай Коледа? Не Маккларън.

— Конски задник — допълни Дон Винченте. Той отпи още една глътка от тръпчивото вино и се понамръщи. — Всичко затвориха в този град. Трийсет и две здания на „Дуайт Стрийт“ пустеят, безработицата достигна досег процента. Сигурно знаеш, че ако човек рече да поиграе на рулетка, трябва да се разходи чак до Кранстън. А чу ли за бандите от малолетни, които вилнеят по улиците? Не си ли обърнеш джобовете и не им ли дадеш часовника си, пречукват ти краката. И всички тия младоци смъркат опиати. Ти как му викаш на това — прогрес ли, демокрация ли?

— Този град се превърна в джунгла — каза Марк. — И това всеки го знае.

— А как се живееше някога тук — въздъхна Дон Винченте. — Тихо, спокойно. Полицията нямаше друга работа, освен да глоби някого за неправилно паркиране. А за сегашното положение можем да благодарим на Маккларън.

— Quello stronzo — каза Дона Карлота. — Иска да отрие о нас посрания си задник.

Дон Винченте махна с ръка — един вид, не обръщай внимание на нейните вулгарни изрази.

— Не говори такива думи, мамичко. По-добре наречи го фашкия и толкоз… Та ти казвам, Марко, някога аз държех в ръцете си този град. Президентът Айзенхауер ми изпрати снимката си, подписана собственоръчно. Сигурно някой му е прошепнал колко съм отпуснал за предизборната му кампания.

Просълзена, Дона Карлота задърпа Марк за ръкава.

— Моля те, направи ми удоволствието да опиташ поне от това нещо. Ще попиташ от какво са направени тези кюфтета и когато ти кажа, просто няма да повярваш. Опитай ги и ми кажи вкусни ли са.

— За бога, мамичко, остави човека на мира — повиши глас Дон Винченте. — Не виждаш ли, че не му е до ядене. Толкова главоболия си има.

— Извинявам се. Забравих. Прощавай, Марко, сигурно не ти се говори по този въпрос, но какво става с Тереза? Нещо ми подсказва, че много скоро ще се съберете отново. Не може да не се съберете. Заради децата, Марко, заради децата. В такива времена не бива да мислим само за себе си.

След вечерята Дон Винченте отведе Марко в стаята си, където телевизорът, сглобен от самия него, излъчваше някакви зеленикави призрачни образи, а канарчето — проскубано, защото си сменяше перушината — хвърчеше непрестанно и пръскаше наоколо семе и пясък. Когато Дон Винченте се пресегна да изключи рекламния брътвеж, Марк долови някаква нервност по лицето му, което обикновено беше сънливо и неподвижно.

— Казвай сега. Какво става?

— Дотук всичко е добре — отвърна Марк: — Най-важното е, че успяхме да открием следите на Леон. Оказва се, че Салваторе го е измъкнал от кубинския затвор и го е натоварил на последния самолет, заминал за Маями преди преврата.

— Салва умее да гледа напред — каза Дон Винченте. — Винаги е бил предвидлив. И затова се издигна толкова бързо до върха.

— Казах на Брадли, че ще намеря въпросния човек, но ми е нужно време. Той е уредил нещата с Бюрото — засега да не ме закачат.

— Струва ми се, че играе честно. Знам, че тръпки те побиват от него, но засега нямаме основания да се оплакваме. Разбра ли, че Виктор са го прехвърлили в Луисбърг? Сложили са му телевизор, хранят го с месо и яйца. Казаха ми, че задържаните там стоят по цял ден навън в градина с рози и се радват на живота. Успяхме да отложим още веднъж гледането на делото. Сега остава само да намерим някой свой човек във Вашингтон, за да уреди нещата така, че Виктор да направи предварително пълни самопризнания, да му турят осемнайсет месеца и да го пуснат под гаранция.

— Аз ходих до Маями, като мислех, че за ден-два ще мога да открия Леон. Но се оказа, се сега там има милион кубинци. Пълен хаос. И ако не бяха там някои наши приятели, щях да се върна със съвсем празни ръце. Няма да е зле да изпратите на Малатеста и на Венециано в Джексънвил някакъв подарък в знак на благодарност за извършената работа. Двамата трябва да са разговаряли с около хиляда бегълци, говорещи испански.

— Винаги е полезно да имаш приятели — отбеляза Дон Винченте. Той бе прекъснат от един петел, който се вмъкна в стаята и падна в краката му. Това беше един от любимците на Дона Карлота. Излюпени в брачното й ложе, тези петли прекарваха живота си на затворено, в къщата, и до един страдаха от рахит. Дон Винченте изпухтя, взе птицата, приглади перата й и я сложи на крака.

— Накрая намерихме името на Леон в списъците на един от комитетите за освобождение, които създават там. Но се установи, че той е офейкал в Мексико още преди няколко месеца. Задържали го в Маями по подозрение, че е подпалил някаква къща, обаче той успял да избяга.

— Палежите ли са му специалност?

— Не, той просто е луд. Убива и пали.

— И, казваш, сега е в Мексико.

— Да. Настанили са го в затворническа болница за невменяеми. Още щом преминал границата, застрелял някакъв мексиканец и щели да го съдят за убийство, но после установили, че е психически болен. Наказателният кодекс в Мексико е много хуманен.

— Ето това е carogna — каза Дон Винченте. — Чудя се как ги търпи господ. — Той се изплю в малкия пиринчен плювалник и обърса устата си с опакото на ръката. — И мислиш ли, че ще можеш да ги склониш да ни го отпуснат?

— Вече съм уредил това. Отидох до мексиканската столица и се видях там с нашия приятел Паскуале. Той ми уреди среща с един човек от управата на затворите, който е заинтересован да събере голяма сума за благотворителни цели. Нужни са сто хилядарки, но сметката плаща Брадли.

— Браво, Марко, това се казва работа! Значи, по всяко време можеш да го подбереш тоя.

— Да. Трябва само да ги предупредя няколко дни по-рано. А докато ни потрябва, той ще си седи в болницата и ще плете там кошници. Можем да го вземем за два-три дена, както направихме в Куба. Така никой няма да забележи отсъствието му.

— Какво друго имаме да правим? — попита Дон Винченте.

— Да намерим пилот.

— А защо да не използваме същия? — Можем ли да го открием?

— Можем. Докато те нямаше, и аз проучих едно-друго — обясни Дон Винченте. — Излезе, че този пилот е не някой друг, а знаменитият Хари Морган, когото Роси от Ню Джързи използва и за отвличането на Калдос.

— Аз мислех, че той вече не е между живите? Не се ли обеси в затвора в Панама или нещо подобно?

— В Доминиканската република — уточни Дон Винченте. — Готвеха се да го екстрадират оттук и затова се наложи да изчезне. Според моите сведения той живее сега там под чуждо име.

Марк помнеше много добре случая с Хари Морган и отвличането на един от видните доминикански бежанци, когото бяха хванали насред Манхатън, упоили и натоварили на самолет. Тогава бяха организирани много протестни акции. И докато траеше този шум, Маккларън успя да вдигне тиража на своя вестник с няколкостотин броя, а Тереза се включи в един от комитетите за спасяването на Калдос, образувани две-три седмици след неговото тихо и скромно погребение.

— Това беше нечувана глупост — каза Дон Винченте. — Преди двадесет години, да речем, Роси би дошъл да се посъветва с мен и аз щях да кажа „не“. Но сега никой никого не зачита и не уважава. Навъдили са се едни егоисти, които само създават главоболия на приятелите си. Разчистването на терена след тази операция се превърна в същинска война. Толкова много хора бяха избити. Вярно, приятелите на Роси получиха като награда концесии за игрални домове в Доминиканската република, но какво да кажем за всичките нещастници, които трябваше да платят за това?

— Казват, че в това отношение операцията с Армас е била по-добра.

— Едва ли. Такива работи не носят нищо добро. Дано са си взели някаква поука след случая с Калдос. Винаги съм казвал на моите хора: не си играйте с наркотици и с политика! На всички нас ни е нужен спокоен живот.

— Амин — заключи Марк.

— Колкото до Морган — каза Дон Винченте, — работата стои така: шуреят на Роси, Кардильо, има сега концесия в Трухильо Сити26. Той се грижи за Морган и следи да не му се случи нещо, а Морган изпълнява от време на време някои задачки — нали трябва да си заслужи хляба. Но ще ти кажа откровено, Марко, аз вече нямам влияние върху Кардильо. До преди няколко години беше друго, той слушаше думата ми. — Помътените му очи се изпълниха с тъга. — Нямам вече някогашната тежест, Марко. Навсякъде се говори, че съм се натопил в Куба с трийсет милиона, и хората вече ми нямат онова уважение, което имаха някога. — Той се замисли как по-точно да определи положението, в което е изпаднал, но наум му дойде само един типичен сицилиански израз. — Усещам, че костите ми се разпадат.

— Парите ви не са загубени. До края на годината ние ще се върнем в Куба.

Дон Винченте поклати глава.

— Слушай, Марко, не се оставяй да те лъжат. Няма да се върнем, повярвай ми, и хора като Роси и Кардильо знаят това не по-зле от мене. Затова трябва да ти кажа, че ако искаш да използваш Морган за операцията, която Брадли замисля, аз лично с нищо не мога да ти помогна. Ще трябва сам да се срещнеш с Кардильо. Най-многото, което мога да направя, е да го предупредя, че ще отидеш, и да го уверя, че си човек на място.

— Благодаря, Дон Винченте. Ще замина за там при първа възможност.

— И щом се върнеш, обади ми се. Искам да знам какво си уредил с Кардильо. — Дон Винченте заби поглед в екрана на телевизора, сякаш търсеше в неговите дълбини някакъв знак за онова, което ще му донесе бъдещето. — Нещо не ми харесва в тая работа — каза най-после. — Винаги съм смятал, че ние държим Брадли като резерв, за всеки случай. А излиза обратното. Ще ти призная, че и мене тръпки ме побиват от него. Non è un cristiano27. И ако мразя нещо на тоя свят, това са загадките.

13

„Изпрати ни своя снимка, замини за Трухильо Сити, отседни в хотел «Манагуа», където ще те потърсим“ — такива бяха инструкциите, конто Марко получи, когато по нареждане на Дон Винченте се обади на един телефонен номер в Синсинати.

Седмица по-късно той пристигна в столицата на Доминиканската република — странна, потънала в тишина тропическа страна, където тридесетгодишната диктатура бе наложила своя зловещ покой. На граничния пункт, докато подпечатваха паспорта му, той бе заснет със скрита камера, конфискуваха вестника му и му отнеха транзистора с уверение, че ще му го върнат, когато напусне страната. От всяка стена го гледаше втренчено образът на диктатора: плещест човек с дебели бърни, облечен в генералска униформа с четири реда медали; капитан на руля на най-големия кораб в света, държавник в пълни доспехи, поучаващ кроткия си сенат. Той беше дошъл на власт с избори, в които бе събрал повече гласове, отколкото бяха гласоподавателите, после хладнокръвно бе премахнал 30 000 свои политически противници и сега, както се говореше, слагаше в джоба си 75 процента от националния доход.

Марк бе удивен от ярко осветените, но съвсем безлюдни улици на града, както и от раболепието на шофьора на таксито, който го поздрави и му се поклони както когато седна в колата, така и когато спряха пред „Манагуа“. Там портиерът и пиколото също му свалиха шапки и му се поклониха ниско. Страна, където хората, които придружават и обслужват чужденците, имаха строги заповеди да бъдат вежливи с тях.

Марк се настани в хотела и започна да чака, но измина почти денонощие, без нищо да се случи. Убиваше времето както можеше: написа дълго писмо на Тереза, молейки я да му разкаже по-подробно за децата, пък и за себе си. Поплува в басейна на хотела, купи си и прелисти спортни и порнографски списания, които бяха единственото четиво на английски, предлагано на щанда за цигари. На чужденците не бе позволено да напускат пределите на града без специално разрешение от полицията, а единствените забележителности, които обиколката с такси можеше да предложи, бяха три църкви и една западнала зоологическа градина. При залез слънце градът замираше.

През нощта хотелът се превръщаше в шумен оазис сред смълчаната пустош на града, тъй като комарджиите се изсипваха в казиното и хазартните игри започвала. Марк остана в бара, докато всички с изключение на един от посетителите отидоха да играят. Най-после другият клиент плати сметката си, стана, премести се на масата на Марк и му подаде ръка, добре гледана ръка.

— Вие сте, Ричардс, нали? Казвам се Джони Кардильо. Казаха ми, че сигурно тук ще ви намеря.

Кардильо бе наследил изпитото лице на селянин с вдлъбнати очи, източен нос и малки, недооформени уши, прибавени като че ли по-късно. Беше облечен в сив вълнен костюм, чиято придирчива старомодност издаваше произхода му.

— Американец ли сте или италианец, Ричардс?

— Сицилианец.

— От коя част на Сицилия? — попита Кардильо, недоверчиво вторачен в него.

— Кампамаро. Близо е до Калтанисета.

— А ходили ли сте в Ена?

— На петнайсетина мили е от мястото където съм роден.

По лицето на Кардильо плахо трепна, а после се изписа задоволство.

— Я виж ти! Баща ми е родом от Ена, а майка ми беше от Санта Катерина, по пътя за Калтанисета.

— Баба ми по бащина линия живееше там. Държеше фурната. Умря на деветдесет и четири години.

— В Санта Катерина? Светът наистина е малък, Ричардс. Не можех да си представя, че ще срещна човек от Калтанисета в дупка като тази. Каква случайност, нали, paisano28? И докога смяташ да останеш в Трухильо Сити?

— Вероятно няколко дни. Не повече.

— Жалко, Ричардс. Рядко имам възможността да си побъбря със земляк. Добре би било да останеш повечко. Това местенце си го бива. Може би ще успея дори да те включа в играта. Преди да се преместим, се бяхме подредили в Хаити. Бил ли си в Хаити? Там има прекалено много черни, та не е по вкуса на богаташите, които докарвахме от Канзас и Сент Луис. А тук командват белите. Държат чернокожите на мястото им. — Той загаси цигарата си в пепелник, украсен, като всички останали, с малък бюст на диктатора.

— Добродетелят — каза Кардильо. — Сам той е наполовина негър. Може и да не ти харесва — на повечето хора не харесва — и все пак именно той държи юздите на тази страна. Сега, когато изгубихме Куба, трябва да признаем, че южно от Рио Гранде този тип е единственият, който ни пази от комунизма.

Влязоха двама северноамериканци с типични лица на комарджии.

— Ей, приятелчета, къде е тук играта? — се провикна единият и Кардильо, с жест на човек, който натирва стадо, им посочи вратата в дъното.

— Разбрах, че искаш да се срещнеш с Морган, Ричардс — каза той, когато те се отдалечиха. — Това може да се уреди — иначе не бихме ти казали да дойдеш, — но първо трябва да си поговорим. Смяташ ли да ни отървеш от него?

— Само за около една седмица. След това мислехме да го изпратим обратно. На този етап все още не може да се каже дали планът в крайна сметка ще бъде осъществен.

— Е, да. Ами ако се осъществи, дали не би могъл да го отведеш, а после да не ни го върнеш?

— Не ви ли върши работа понякога?

— Вършеше ни, но вече не. Както вероятно си чул, доста се потрудихме, докато го накараме да се заеме с една задача в Гватемала, но оттогава не си струва труда да го държим. Дойде време да се простим с него. Той е добро, откровено момче. Наистина приятно. Но вече три години е затворен тук и от самотата нещо започва да му хлопа. Готов е пред всеки да разкрие душата си. Някой ден ще се появи ей тук, където сега седим, и ще изплюе камъчето пред първия пияница. Този човек официално е мъртъв, Ричардс. А си губим половината от времето, опитвайки се да му попречим да прави бели, но рано или късно ще ни се изплъзне и когато това стане, ще си имаме ужасни неприятности.

— И затова искате да се отървете от него.

— И на мен ми се иска ти да ни помогнеш, paisano. Лично аз винаги ще ти помогна, стига да мога, и ще ти бъда много задължен, ако в замяна ми направиш тази дребна услуга. Знаеш ли, че този тип писал на някаква мацка в Щатите, за да й съобщи, че всъщност е жив, и да я покани да дойде тук? Трябваше да я очистим с една автомобилна катастрофа. А това са излишни неприятности.

— А защо сами не се отървете от него? — попита Марк.

— Ще навреди на мнението за нас. Един от местните клечки — някакъв генерал от военновъздушните сили — го е взел под крилото си. Ако Морган случайно изчезне, ще се досетят кой е виновен. А скандалът е последното нещо, което бихме искали тук.

— Кога мога да поговоря с него?

— Веднага, стига да искаш. Но запомни едно: ще направим всичко, за да ти помогнем, но ако той не се съгласи да се заеме с тази работа, не можеш да го принудиш. Ще трябва да намериш някакъв начин да го примамиш: това е единствената ти надежда.

— Обича ли парите?

— Не дотам, колкото обикновено ги обичат. Няма какво да прави с тях. Животът му е, така да се каже, доста затворен.

— А като пилот наистина ли е толкова добър, колкото твърди?

— В лек самолет той е ненадминат. Може да се приземи където поискаш — и после да се измъкне. А и от нищо не го е страх. Знаеш ли какво ще ти кажа? Той трябваше да е сицилианец. Трябваше да се роди в място като Ена, където щяха да го научат да си затваря устата.

Морган живееше в бунгало на две мили извън града по крайбрежието — мрачен бетонен куб, ограден с бодлив тел, чиято врата се пазеше от дребничък, сънлив войник. Заревото над града осветяваше изпосталели кучета, които душеха за отпадъци по брега, и сива плетеница от прилепи на фона на кобалтовите небесни простори.

— Сеньор Лънт — каза Кардильо, после подаде цигара на войника, който им отвори вратата, и натисна звънеца. Едва свалил пръста си от него, вратата се отвори и един мъж, облечен като член на скаутската организация „Орел“, застана на прага в светлината на лампата, озадачен и вежливо усмихнат.

— Това е Хари Морган — каза Кардильо. — Хари, запознай се с Марк Ричардс, много добър мой приятел. Ще ни поканиш ли, Хари? Доведох Марк, защото той иска да ти направи едно предложение, което според мен много ще те заинтересува. Не ми е казал всички подробности, но ми се струва, че такъв шанс се пада на човек веднъж в живота. Искам просто да те уверя, че Марк е сериозен човек. Нали ме разбираш, Хари? Е, сега ще ви оставя да си поговорите, а аз ще се върна в „Манагуа“, където, ако не се лъжа, ме очаква един покер. Марк, обади ми се, когато решиш да се върнеш, и аз ще дойда да те взема.

Морган придърпа малък дървен стол и Марк седна неудобно на него.

— Да ви налея нещо за пиене, мистър Ричардс? — каза Морган. — Колко жалко, че мистър Кардильо си тръгна. Искате ли ром с кола? Тук ромът си го бива — или поне човек свиква. Мога да ви почерпя и уиски, ако искате, но според мен в тази жега уискито не е приятно. Тук имам климатична инсталация, но се развали преди месец и сигурно чакат резервни части. Тук всичко се внася от чужбина — ето това е проблемът. И след като заговорихме за пиене, нека ви предупредя за леда. Водата не е добра за пиене, трябва да й сложите стерилизиращи таблетки, преди да я пиете. — Усмихна се сънливо. — Но повечето хора забравят.

Марк знаеше, че Морган е тридесетгодишен, но той изглеждаше на двадесет, а и нещо в мекия му, унесен глас му напомни за един пазач на фар, когото някога бе познавал — някакъв негов четвърти или пети братовчед в Сицилия, чийто наряд далеч от всякакви хора на една скала в Тиренско море бе продължил дванадесет месеца без прекъсване.

— Щом няма лед, предпочитам ром с кола, Хари. Ром с кола — чудесно.

Морган отиде до хладилника за пиенето, а Марк огледа стаята. Беше най-обикновено крайморско бунгало, оскъдно обзаведено за летовници, които не оставят никаква следа от себе си, когато го напуснат. Три стола от небоядисано дърво, малка грубовато изработена маса, под от керамични плочки, чиито натрапващи се цветове и замърсена глазура се опитваха да имитират линолеум, една хонконгска гравюра на сламена колиба в пластмасова рамка, редица нови евтини чинии в кухненския бокс и няколко чаши от дебело стъкло на нощната масичка.

— Май имах някъде лимон, но сигурно са го изхвърлили. По-хубаво е с резенче лимон. Получаваме лимони само веднъж месечно през зимата. В най-студените месеци.

Морган беше донесъл питиетата, главата му бе килната встрани, погледът — спокоен, но унесен и Марк си спомни за погледа на един слепец, който се бе научил да усеща препятствията, които не можеше да види. Морган постави чашите на масата и избута встрани разпръснатите отгоре й мидени черупки.

— Когато дойдохте, лъсках миди — обясни той. — Понякога човек трудно запълва времето си. За да ми е по-леко, колекционирам мидени черупки. — Марк си спомни за пазача на фара и как той плетеше чудесни дантели. — Неприятното е, че по тези брегове те не са много разнообразни, така че трябва да търся цветовите разновидности. Имам доста добра колекция от вкаменени дървета, която мога да ви покажа, преди да си тръгнете. Тук, където седим сега, преди хиляди години е имало гора, а след това нивото на океана се покачило и водата я заляла. Важното е човек да се занимава с нещо.

— Не излизате често напоследък, така ли?

— Аз съм, тъй да се каже, орел с подрязани криле — отвърна Морган. А след това се усмихна с мрачна скромност. — Е, може би не орел. Сигурно знаете защо съм тук. Щом сте приятел на мистър Кардильо, мисля, че мога спокойно да говоря пред вас. Не може да се каже, че съм затворник, и все пак никъде не мога да ходя, освен ако мистър Кардильо или генерал Ромеро не са с мен, а те и двамата са заети хора. Генерал Ромеро се интересува от вкаменелости, но не говори добре английски. При това положение човек трябва да си намира занимания, а аз все някак се справям. Миналата седмица мистър Кардильо ме заведе на кино, но в тази страна се прожектират твърде стари филми. Гледали ли сте Кърк Дъглас и Лорън Бакол в „Младежът с тръбата“? Гледал съм го вече три пъти, в Щатите и тук. Убива времето.

— А не четете ли? Видях „Плейбой“ и „Ескуайър“ на щанда за цигари в „Манагуа“.

— Да ви призная, избягвам да гледам такива списания, защото при живота, който водя, май не е добре да се превъзбуждам.

— Мислех си, че за Кардильо не би било трудно да ви уреди. Доколкото виждам, тук мацките са в изобилие.

Морган изведнъж се нацупи, в погледа му трепна укор.

— Не бих имал нищо общо с момиче, с което не сме поне сгодени, мистър Ричардс. Не съм покварен човек. Иначе нямаше да бъда добър пилот. Имаше едно момиче, по което си падах, но то умря при катастрофа. Добре се разбирахме и съм доволен, че успях да остана верен на паметта й.

— И никой ли не се грижи за вас, Хари? Не ви ли пере някой, не ви ли готви?

— О, да, разбира се. Нямам от какво да се оплача. Една жена — Жозефа, идва всеки ден да чисти и да пере. Стига да искам, и ще ми готви, но онова, което тук наричат храна, не ми харесва кой знае колко. Ще ми се до края на живота си да ям всеки ден пилешка супа и ягодов сладкиш за десерт, но може би си мисля така, защото сега това е невъзможно. Ако помоля Жозефа да ми купи картофи от пазара, непременно ще ми донесе батати. Доколкото знам, тук проблемът със суровините е неразрешим. Така че всъщност преживявам само с яйца. Според мен всичко е навик. Нека ви покажа нещо.

Отвори едно чекмедже на масата, извади папка, натъпкана очевидно с изрезки от вестници, поразрови ги и подаде една на Марк. Снимка на Морган на петнадесет години, когато произнася реч по случай постъпването му в скаутската школа за летци в Бетъл, щата Върмонт, през 1950 година. Униформата бе същата като тази, която носеше сега.

— В края на следващата година вече пилотирах сам — добави Морган.

Марк забеляза, че като първи скаут в Бетъл Морган носи очила.

— И сега ли имате лошо зрение? — попита той.

— Не. Съвсем нямам лошо зрение.

— Но носите лещи, нали?

Морган кимна.

— Разбира се, че нося, и точно това ме провали. Може да се каже, то ме докара дотук. — Направи гримаса и за миг несломимият оптимизъм на момчешкото му лице бе засенчен от мъка и отчаяние.

— Бях луд по самолетите. Каквото и да станеше, аз трябваше да летя, а никоя компания не вземаше пилоти с лошо зрение, просто им е забранено. Имам съвсем незначителен недостатък, който се оправя с лещи, но това хич не интересуваше компаниите. Направо смешно. Решиха, че съм годен да пилотирам аеротаксита в Канада, където трябва да се приземяваш и да излиташ от вода и да разпознаваш от пръв поглед хилядите най-различни езера. Там нямат никакви навигационни устройства, а теорията ни най-малко не помага.

Навън кучетата вече се биеха за плячката от отлива, после започна гонитба и лаят и скимтенето постепенно заглъхнаха. Възцари се убийствена тишина. „Как понася този човек всичко това, запита се Марк. Аз не бих издържал и седмица.“

— Защо ви отнеха разрешителното, Хари?

— Пренасях наркотици от Куба, мистър Ричардс. Все нещо трябваше да правя. В Канада студовете започват през октомври и чак до май не можеш да летиш. В Куба нямаше трудности, докато не дойдоха червените. Кацахме и излитахме от летище Райчо Бойерос заедно с редовните полети, а след това прониквахме във Флорида, летейки под обхвата на радара. Нямаше нищо опасно, стига да се държиш на разстояние от Ки Уест.

— Познавате ли човек на име Спина? И той се занимавал с тази работа.

— Не, но сигурно защото аз работех само с дребните риби. Направих тридесетина полета, а после някой пусна по петите ни Бюрото за борба с наркоманията. Хората, за които работех, сигурно доста са се изръсили, защото ми дадоха условна присъда, но пък изгубих разрешителното си заради незаконно влизане в Съединените щати.

— И това означаваше, че в Щатите с вас е свършено.

— Ако става въпрос за законна работа, с мен бе свършено навсякъде. После отидох на работа при мистър Уилямсън в Киапас, Мексико. Той измъкваше древни статуи от джунглата, а след това ги продаваше на музеи и колекционери. Индианците очистиха писта със своите качете край някакъв храм, който мистър Уилямсън бе открил, след това я обгориха и аз пристигах със самолета си да вдигам товара. Номерът бе да спуснеш колесара точно в началото на пистата, защото тя бе дълга само тридесет-четиридесет ярда, и не ги ли пуснеш, забиваш се в джунглата на другия край. После, натоварен с няколко тона каменни божества, трябваше да мисля как да излетя, без да отнеса върховете на дърветата. Трябва да ви призная, мистър Ричардс, ето това бе летене. Там можех да покажа на какво съм способен. — Засмя се едва ли не с детински възторг. — Хубаво време беше. Ето това е моят хазарт. Още щях да съм там, ако не бяха хванали мистър Уилямсън. Лепнаха му десет години.

— А после дойде аферата Калдос, така ли?

— Нямах друг избор. Трябваше да приема, каквото ми се предлага, пък и се сприятелих с мистър Роси. Но трябва веднага да ви кажа, че сделката не ми бе изяснена както трябва. Казаха ми, че този Калдос бил замесен в големи обири и поради някакви причини не можел да бъде екстрадиран. Как можех да знам, че се готвят да го убият?

— Как можехте да знаете ли, Хари? А колко ви платиха?

— Не си спомням.

— Не ме занасяйте!

— Не, съвсем не, мистър Ричардс. За моя критерий беше доста тлъста сума, но не си спомням точно колко. След това отидох в Гватемала, но и за това не си спомням колко ми платиха. Нямам голяма нужда от пари. Според мен най-важното в живота е да се изявиш. Изглежда, всички сме устроени еднакво. Да свърша онова, с което се залавям, колкото е възможно по-добре — ето това е важното за мен. Парите идват на второ място.

— За пътуването, което аз ви предлагам, дават сто хилядарки — засмя се Марк. — Но щом разсъждавате така, сигурно не трябва и да опитвам да ви примамвам с пари.

— Мистър Ричардс, за какво са ми на мен сто хилядарки? На Жозефа плащам петнадесет долара седмично. Храната сигурно ми струва още двадесет долара. Тази бърлога е безплатна. Мистър Кардильо каза, че искате от мен да ви закарам някъде, но дори и милион да ми платите, аз пак ще си остана бедняк, защото няма какво да правя с тези пари. Понякога си мисля, че ще остана тук до края на живота си.

— Ами ако ви уредя да се измъкнете от Доминиканската република?

— Това вече е друга работа.

— Може и да се уреди. Няма нищо невъзможно; това може да бъде едно от условията. Хората, за които работя, са много влиятелни. Вие ще им направите добра услуга, а те от своя страна с готовност ще ви се отплатят. Какво ще им пречи да ви извадят ново пилотско разрешително на името Лънт? Тогава ще можете да се върнете в Канада.

— Лицето ми — отвърна Морган. — Твърде много хора са виждали лицето ми по вестниците. Може и да ви прозвучи странно, но в известен смисъл Канада е малка страна.

— Не сте ли чували за пластичната хирургия, Хари? Ще отидете в клиника и след седмица ще излезете толкова различен, че и родната ви майка няма да ви познае. Ако Канада не ви изглежда достатъчно сигурно място, можете да работите в Австралия като пилот във вътрешността. Или пък приятелите ми могат да ви уредят в някоя редовна товарна самолетна компания в Южна Америка. Това как ви се струва?

— Редовна компания. Господи! Наистина ли си мислите, че е възможно?

— Харесва ви, нали, Хари? Да речем „Аеронавиш ду Бразил“?

— Да ми харесва? Та към това съм се стремял цял живот.

Марк неволно се усмихна при вида на такова въодушевление. Да събужда надежди бе познат елемент в работата му. Никой от „почтените“ не би признал това, но когато някоя жертва трябваше да бъде подготвена за своята участ, практическите съображения винаги се примесваха с известни състрадания. По правило обреченият не трябваше нито за миг да подозира, че дните му са преброени, той трябваше да умре неочаквано и щастлив — както, например, мистър Масерия умря по нареждане на Спина на банкет в негова чест в ресторанта „Скарпато“ на Кони Айланд, със стомах, сгрян от храната и виното, обкръжен от усмихнатите си приятели. На Марк, комуто повечето от себеподобните бяха неприятни, Морган му стана симпатичен, той се възхищаваше от редкия му стоицизъм. Момчето не хленчеше, успяваше някак да се нагоди. Марк нямаше какво друго да предложи на Морган освен розови обещания и затова не ги скъпеше.

— Мислите ли, че някой ден ще мога да се върна в Щатите, мистър Ричардс?

— Разбира се, защо не?

— Може би след две или три години?

— Е, да речем, най-много пет. С ново лице и нова самоличност. Уилбър Дж. Лънт от Рио де Жаненро, Бразилия. Как ви се струва?

— Всичките ми приятели ме мислят за умрял. Смятате ли, че ще мога да им се открия? Зная, че това трябва да бъде направено дискретно.

— След време, може би. Сега би създало прекалено много неприятности. Но някой ден вероятно ще можем да го направим. Ще трябва да помисля за това.

— Наистина би било великолепно да се върна в Канада за летните полети. Канада е страхотно място през лятото. Под теб се простират хиляди мили борова гора и в тях няма нищо освен мечки и лосове. Човек има чувството, че цялата страна му принадлежи. Мога ли да разчитам, че ще летя догодина в Канада, мистър Ричардс?

— Няма никакво съмнение — отвърна Марк. — Идния юни ще бъдете там и ще оглеждате всички тези хиляди езера, които толкова си приличат.

— Мистър Ричардс, за тази работа, която сега ми предлагате: можете ли да ми кажете за какво точно става въпрос?

Марк поклати глава.

— Не мога да ви съобщя подробности, Хари, тъй като сам не ги знам. Исках да се срещна с вас, за да разбера дали сте съгласен по принцип. Единственото, което засега мога да ви кажа, е, че вероятно ще е нещо като полета до Гватемала. Ако изобщо се осъществи, разбира се, защото още нищо не е окончателно решено. Това е само предварителен разговор, за да видя дали бихте се заели с подобно нещо.

— Разбира се, че бих се заел — отвърна Морган. — Бих се заел с каквото и да е, само и само да се измъкна оттук. — В скованата му усмивка имаше следа от тревога. — Моля ви, не си мислете, че си пъхам носа в личните ви планове, мистър Ричардс. Когато вземете решение, бих искал само да зная колко ще трае полетът, тъй като ако разстоянието е голямо, ще трябва да помислим за допълнителни резервоари за гориво. Повярвайте — интересуват ме само техническите подробности. Останалото не е моя работа. Когато сте готови, трябва само да ми съобщите колко мили трябва да прелетим, а другото оставете на мен.

14

Знаейки, че Марк е намерил необходимите хора, през следващите шест месеца Брадли не губеше напразно времето си. Второто пътуване из Тексас за набиране на средства даде по-добри резултати от първото. Той се обърна за помощ към такива хора, чиято дискретност съперничеше на богатството им, и успя да прехвърли четвърт милион долара в една банка в Трухильо Сити, откъдето Марк бе упълномощен да тегли. „Нужен ни е самолет с далечина на полета до хиляда и петстотин мили — писа той на Марк. — И то такъв, в който да могат да се поставят допълнителни резервоари за гориво.“ Марк уреди покупката на двумоторен „Бийчкрофт“ и Морган, извън себе си от радост, че отново е на щурвала, скоро започна да удивява жителите на Доминиканската република със смелите си акробатически номера в небето.

Марк се завърна в Солсбъри, обяви за продан къщата си на „Шамплейн“ авеню и се настани в един хотел в центъра на града. За бъдещето хранеше предпазливи надежди. Сдържано вежливите писъмца, с които Тереза отначало му съобщаваше, че е получила парите за издръжката на децата, бяха последвани от писма, в които имаше поне някакви вести, както и грижливо прибавени послеписи от Мартин и Луси. Марк се опитваше да сложи ред в работите си в Солсбъри, тъй като възнамеряваше, щом изчезне опасността, да го депортират, да замине — вероятно за Калифорния, където имаше връзки с италианците, производители на вино. Надяваше се, че накрая упорството на Тереза ще бъде сломено и тя ще се върне при него и ще заживеят в нова среда, където никой няма да ги познава.

Очаквайки делото си в затвора на Луисбърг, известен като „пандиз за мафиоти“, Виктор трупаше килограми от първокачествени бифтеци. Тъй като стана ясно, че има влиятелни познати, към него се отнасяха със страхопочитание както затворниците, така и пазачите, а оправдаването му, ако изобщо се стигнеше до съд, се смяташе за несъмнено. Той бе наследил семейната мания по домашни животни и държеше в килията си една клетка с бели плъхове и една мина, която говореше със силен бруклински акцент. Понеже разполагаше със свободно време, пишеше на Марк и Спина почтителни многословни писма, изпълнени с подробности за затворническия живот.

Спина, който чакаше в Антигуа — с все по-слаба надежда — да си възвърне влиянието в Куба, неочаквано бе посетен от Брадли. Двамата се отправиха към брега, където нямаше жива душа.

— Ти си човек на действието — каза Брадли. — Как понасяш такъв живот?

— Нямам друг избор — отвърна Спина. — Късметът ми ме изостави.

— Все още ли мислиш, че някой ден ще се върнеш?

— Не — докато онзи, който се намърда на топлото местенце, стои в Белия дом.

— Точно затова дойдох да си поговорим — каза Брадли. — Сега се подготвя една операция. Можеш да се измъкнеш от всичко това и отново да заживееш истински живот.

— Я да чуем?

Брадли изясни плана, който щеше да промени съдбините на Америка и да открие пътя за златния век на справедливостта и просвещението.

— И какво накара Ричардс да се включи в играта? — попита Спина.

— Аз му помогнах в аферата с Коболд, пък и успях да направя нещичко за Виктор ди Стефано. Той много обича това момче. Може би по този начин иска да изрази благодарността си.

Устните на Спина се разтеглиха в усмивка, която разкри порцелановата белота на зъбите му.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Брадли? Харесваш ми — винаги си ми харесвал. Де аз да можех да уреждам нещата като теб. А с какво ще ми се отплатиш?

— Като начало ще отменя заповедта за депортирането ти.

— Кажи ми аз какво трябва да направя за теб.

— Да се заемеш с рипулитурата — отвърна Брадли.

— С какво? Господи, нима все още се говори за рипулитура? Слушай, не можем ли просто да си говорим на английски?

— Исках да кажа с прочистването, което ще последва. Винаги съм смятал, че в това ти си истински специалист, особено откакто мистър Масерия се прости с белия свят.

— Но какво мога да направя аз, след като съм забутан в тази дупка?

Брадли се спря изведнъж и двамата застанаха един срещу друг — Спина, усмихнато, издокарано джудже със сбръчкана загоряла кожа, които хармонираше с плавеите, изхвърлени от водата на брега; Брадли, тръпнещ от възбуда, сякаш по тялото му течеше електрически ток.

— Посветих няколко години на изучаването на твоята житейска история — каза Брадли. — Вероятно съм открил само върха на айсберга и все пак, струва ми се, научих достатъчно.

— Продължавай — отвърна Спина. — Какво научи?

— Научих как се манипулира с хора — каза Брадли. — Ти беше цар в това отношение. По власт ти съперничеше на президента на Съединените щати.

Споменът за миналото засенчи ироничната усмивка на Спина.

— Да, май наистина имах доста приятели — отвърна той.

— Какво значи „имах“? Ти все още имаш. Във всеки град на Щатите, и сам го знаеш. Хиляди членове на твоята прословута организация ще бъдат много доволни ако могат да ти услужат. И това знаеш, нали? Само пръста си да помръднеш, и те ще дотичат. Каквото и разчистване да е необходимо, те с радост ще го направят за теб.

— Може би, може би. На времето помогнах на някои и сега все ще се намерят двама-трима, които биха ми направили услуга.

Брадли усети, че е на прага на успеха.

— Не мисля, че държиш да живееш в Щатите — каза той, — и все пак не би било зле да знаеш, че стига да поискаш, можеш да се върнеш.

— Наистина ще ми е приятно да се видя отново с някои от момчетата — каза Спина. — Да си призная, старите приятели ми липсват.

В едно приятно есенно утро в Сицилия, на път за дом за безпризорни деца в Палермо, натоварен със сладкиши и играчки, дон К. усети остра болка в гърдите, последвана от силен световъртеж. Спря колата, покатери се на ниския крайпътен насип и приседна там; на фона на притъмнялото небе пред погледа му се поклащаха червените гроздове. Когато шофьорът му се наведе над него и долепи ухо до устните му, Дон К. успя да промълви: „Колко прекрасен е животът!“. Това бяха последните думи на този възрастен човек, който цяло десетилетие бе тайният управник на Сицилия. Погребението му бе най-внушителното след погребението на Гарибалди, а за да се поддържа редът на движението, от Палермо трябваше да бъде извикана моторизирана полиция.

Новината за смъртта на дон К. бе съобщена на Марк от дон Винченте.

— Това променя всичко. Ето защо те повиках. На погребението пискюла е поел дон Джузепе.

— Извинете, Дон Винченте, но какво значение има това?

— Огромно значение: всички мислеха, че ще бъде избран Роко Джентиле, но не стана така. Джентиле би те пречукал само носа си да покажеш, но Джузепе е мой стар приятел. Като деца играехме заедно. Ако все още искаш да се върнеш, мога да го уредя. Трябва да разбереш, Марко, че тук никога няма да бъдеш щастлив, а за Куба вече и дума не може да става. Не е ли по-добре да се върнеш с Тереза и децата и да се заловиш, да речем, със свиневъдство?

— Мислите ли, че тя ще се съгласи?

— Разбира се, че ще се съгласи: вече говорих с нея. Бостън като че ли не й харесва толкова, колкото очакваше, пък и кръвта вода не става. Ако искаш, ще поговоря с Джузепе, а той може да се срещне с хората на Джентиле и да оправи работата. Е, сигурно ще трябва да се поохарчиш за danaro di sangue29. Родът на Джентиле има внуци. Джузепе може да сватоса Амадео или Лучия за някой от тях.

— Моите съселяни се отвърнаха от мен, защото не поех пискюла, когато Паоло бе убит.

— Раздай им befana30 за децата. Купи на всички момичета говорещи кукли, а на момчетата адмиралски униформи. Занеси им малко лакомства — няколко бутилки „Асти Спуманте“, малко сирене, салам, консерви. Аз ли да те уча? Знаеш не по-зле от мен как стават тези неща. Повярвай ми, скоро ще забравят.

— И кога според вас може да стане това?

— Ще трябва да почакаш три месеца. Ако го помоля, Джузепе ще ми направи тази услуга, но не мога да искам от него да свърши всичко още утре. Но какво значение има това, щом Бюрото за борба с наркоманията не бърза да те депортира? Свърши тази работа с Брадли и можеш да заминеш.

— До две седмици ще бъде свършена. Ще уредя да пуснат Леон, като ги предупредим един ден по-рано, а Кардильо ще изпрати Морган веднага, щом го известим. Важното е, че Салва се съгласи да участвува в тази операция.

— Имате нужда от него. Изглежда, много народ ще бъде замесен и опитът му ще ви е от полза.

— Единственото, което чакаме сега, е нареждане от Брадли.

— Къде каза, че е срещата ви?

— Някъде по мексиканското крайбрежие, около Матаморос. Край границата, на изоставено летище.

— Коя граница?

— Американската.

— Американската граница, така ли? Не те ли учудва нещо в този план? Защото аз съм изненадан.

— Всичко ме учудва — отвърна Марк.

— Какво ти разказа Брадли за подготвяния удар?

— Нищо.

— И ти нямаш представа кой ще бъде очистен?

— Той смята, че това не е необходимо — поне до последния момент. Аз съм просто надзирател на подготовката за тази операция.

— Не става ли дума за Куба? Не е ли всичко това скроено за онзи, брадатия?

— Мястото, което са избрали, не отговаря — каза Марк. — Защо ще се срещаме в Матаморос, ако ще ходим в Куба? Достатъчно е човек само да погледне картата.

— Да, достатъчно е само да погледнеш картата.

— Какво ли означава това? Ще разбера всичко още щом се видя със Салва — отвърна Марк. — Той ще се занимава с прочистването, така че Брадли и приятелите му да излязат от тази работа ни лук яли, ни лук мирисали. Салва сигурно е наясно.

— Напоследък доста си мисля за Брадли — каза Дон Винченте. — И имам чувството, че той и хората от неговата служба — каквато и да е работата им — са ни наблюдавали от години. Мисля, че още в Сицилия те е наблюдавал, а оттогава следи и двама ни. Искал е да научи всичко за начините, по които действаме.

— Той пипа ловко — каза Марк. — Доколкото разбрах, вероятно ще отменят обвинението в убийство срещу Виктор, след като онзи, смахнатият, е изчезнал. Дон Винченте кимна със зловеща радост.

— Пипа ловко, защото ние му показахме всичко, на което нас бащите и дядовците са ни научили. Или почти всичко. Та спомни си за операцията срещу Армас. Преди тридесет години хора като Брадли не съществуваха. И знаеш ли какво ще ти кажа, Марко? Те видяха как нашите управляват Сицилия през главата на краля и дучето, или на който и да е управник, и решиха, че могат и тук да постигнат същото.

В обобщението на Дон Винченте Марк долови някакво предупреждение.

— Сега те може би прибягват до нас за последен път — добави старецът. — Сигурно смятат, че няма какво повече да научат от нас. Обзалагам се, че Брадли ни е включил в тази операция за по-голяма сигурност, защото знае, че ще се справим. След това той ще знае как се организират такива неща. И когато реши да очисти някого, ще може сам да го свърши.

Срещнаха се в хотел „Хамилтън хаус“, отидоха направо в стаята, която Марк бе запазил, и се хвърлиха в леглото без всякакви предисловия и увертюри. Както в миналото, любовта им бе груба и невъздържана, но и зашеметяваща като непрекипяло вино, изпито в жегата. Тя беше без бельо, също както преди да дойдат в Америка, и изпищя, когато я облада. Видя му се по-стегната.

— Отново си като девствена — каза й после.

— Измина една година от последния път — отвърна тя.

Върнали се бяха всички човешки ухания от миналото и острите, тръпчиви усещания, които постепенно се бяха притъпили и атрофирали с годините и светските съблазни. Възвърнал се бе приключенският дух.

— А сега какво ще правим? — попита Тереза.

— Ще приберем децата от училище и ще се преместим другаде — отговори той.

— Къде?

— Да речем, в Калифорния.

— Няма ли да те депортират?

— Вече не. — Опита се да измисли някакво обяснение, което да не е опетнено от миналото, но не успя. — Този въпрос е уреден — каза най-после.

— Защо в Калифорния?

— Не е речено непременно Калифорния. Може и във Финикс, Канзас или Чикаго, ако предпочиташ.

— Искаш да кажеш място, където имаш познанства.

— Приятели или приятели на мои приятели — отвърна Марк. — Дон Винченте има връзки в повечето големи градове.

— Трябва ли да ги използваме? — попита Тереза. — Не можем ли да се справим и сами?

След като години наред бяха живели заедно без обяснения, сега те трудно идваха наум, макар че бе готов да ги даде.

— По-лесно е с връзки, когато започваш всичко отначало на ново място — каза той. Зад това кратко изречение се криеше страхът на сицилианския селянин — врастнал в костите му и носен до смъртния одър, — страхът от самотата в чужда страна. Този страх, неподвластен на разума като ужаса от призраци, все още караше селяните от Кампамаро, Агридженто и Калтанисета да се прибират вечер уморени до смърт в подобните на крепости планински села, за да избягнат призраците на мародерите — призраци, защото мародерите бяха изчезнали от тези места още преди петдесет, че и повече години. Всеки сицилианец наследяваше този страх от баща си и го предаваше на сина си; всеки сицилианец си създаваше колкото може повече връзки и се съюзяваше с кого ли не, само и само да се защити от злонамерения свят.

— Ако Калифорния и Средният Запад не ти допадат — каза Марк, — можем окончателно да заминем и да се върнем при хората, които познаваме.

— Искаш да кажеш у дома? Той долови надежда в гласа й.

— Ако решим, това е възможно след три месеца. Може би това е разрешението. Да те депортират е едно, а да си отидеш по своя воля — друго.

— Но нали казваше, че вече изобщо не мислиш да се връщаш, че си загубил всичките си приятели.

— Така си мислех тогава. Случиха ми се лоши неща и бях паднал духом. Имах неприятности, за които не съм ти разправял, но сега всичко ще се уреди. — Притисна я към себе си. — Ние двамата имаме общо около хиляда братовчеди на онзи остров. Трябва само да се върнем и да им кажем кои сме.

— Искам да се върна в Палермо и да живея в жилищен блок с петнайсет-двайсет семейства, да изпращам децата да си играят в Парко дела Фаворита и всяка неделя да ходим в Мондела и да ядем риба както някога.

— Можем да изпратим децата в кварталното училище — каза Марк. Винаги бе смятал, че децата трябва да растат край родителите си. Ето къде беше сбъркал Дон Винченте: беше изпратил в пансион двете по-големи момчета, Марио и Клаудио, и когато изгуби досег с тях, бедите започнаха.

— И ще можем ли отново да се наричаме Ричоне? — попита Тереза. — Не искам вече да съм Ричардс. Това не ни донесе друго освен нещастия. Искам пак да бъда Ричоне.

— Разбира се, можем да сменим името си и Мартин ще стане Амадео, а Луси — Лучия. Ако решим да заминем.

— Аз вече реших — каза тя с въодушевление. И той изведнъж осъзна колко много се е променила. Лицето й бе изгубило предишния си мрачен, безжизнено интелигентен вид и си бе възвърнало наивността и чистотата — също като портрет, изчистен след нескопосен ретуш и възстановен в първоначалната си свежест.

— Как беше в Бостън? Кажи ми истината.

— Ужасно, просто съществувах. Това не беше живот. Имах една-единствена радост — да виждам децата в края на седмицата.

— Не постъпи ли на работа в болница?

— Не ме приеха.

— Но нали щеше да караш някакви специални курсове?

— Нищо не излезе. Успях само да попълня формулярите. Смути ги, струва ми се, родното ми място, пък и нямах необходимия ценз. Единственият ми ценз беше това, че съм живяла в най-заможния квартал на Солсбъри. В Бостън живеех в една квартира с две келнерки от флорентинския ресторант. В него и работех.

— Келнерка! Господи! И въпреки това ми връщаше парите, които ти изпращах.

— Само първия път, но после не — каза Тереза. — Както и да е, въпреки мизерията беше хубаво. И полезно. Научих какво всъщност е животът. Момичетата бяха чудесни. Те са сестри, от Катания, и имат още три сестри в родината; и пестяха и за техните, и за своите зестри. Така и трябва да бъде. Същото трябваше да правя и аз, вместо да водя такъв глупав живот в Солсбъри.

— Някой разбра ли, че си в Бостън и с какво се занимаваш?

— Всички разбраха. Някакъв репортер попадна на следите ми и снимката ми се появи във вестника.

— Такива трябва да бъдат разстрелвани.

— Впрочем това нямаше значение. Момичетата страшно се развеселиха от тази история, а на мистър Аниели, собственика, тя направи такова впечатление, че ми предложи по-добра работа. Ще речеш, че съм киноактриса.

— Вестниците писаха такива гадости — каза Марк.

— „Глоуб“ беше най-поносим — отвърна тя. — Поне в сравнение с останалите. Не зная какво е публикувал „Икзаминър“, понеже още щом го зачетох, започна да ми се повдига.

— Сигурно знаеш, дето Маккларън ме обвини, че съм убил онова момиче Уотс.

Тереза изтръпна.

— Чух такова нещо.

— Писа, че съм я залял с цимент и съм я хвърлил в реката.

— Не исках да говорим за това, не искам дори да мисля, — каза Тереза. — Но бях сигурна, че е поредната лъжа на Маккларън.

— Тази измислица най-много ме вбеси.

— Марк, никога не съм ти задавала излишни въпроси и няма да ти задавам. Но за да е спокойно на душата, кажи ми само едно: какво всъщност се случи с нея?

— Живееше с някакъв човек, който бил светилото в една религиозна секта. Когато работата се разчу, той помолил да го направят мисионер, оженили се и заминали заедно. Сега са при ескимосите в Аляска или там някъде.

— Готов ли си да се закълнеш.

— В каквото поискаш.

— Не, няма да искам такова нещо, защото никога не си ме лъгал. Тя беше красиво момиче, нали? Едва ли е водила такъв живот, за какъвто пишеше Маккларън.

— Не е. Такива като Маккларън гледат всичко да омърсят. Те имат един драскач от порно-списанията, който ги снабдява с подобни истории по поръчка. Тя направи всичко по силите си, за да не ми създаде неприятности. — Той затърси думи да изрази признателността си и се отчая от бедността на своя английски. Англосаксонското „окей“, с което се изразяваше какво ли не, беше бледо, неубедително. Затова Марк каза: — Era una brava figluola31.

— Ти беше ли влюбен в нея? — попита Тереза и гласът й изведнъж прозвуча глухо и унило. — Сигурно всеки мъж би се влюбил.

Той остана изумен от този въпрос и искрената му изненада я успокои.

— Такова нещо е невъзможно.

— Но тя беше хубава, нали? А ти току-що каза, че била и добра.

— Но тя беше проститутка — отвърна Марк. — Може би условията са я принудили, но беше. За да се влюби в проститутка, един мъж трябва нещо да не е в ред.

— Защо?

Този път той се сблъска с препятствията не само на езика, но и на мисълта. Животът му, както и животът на Тереза, бе изграден върху предварително и завинаги установени догми. Той вярваше, защото вярваше, и колкото по-древна, атавистична и ирационална, толкова по-дълбока бе вярата му. Плътта на проститутката или на жена, чиято девственост е отнета от друг, е омърсена и да обича такава жена би било престъпление срещу него самия.

— Защо? — повтори Тереза въпроса си.

— L’honore32 — бе отговорът, който изключваше всякакъв по-нататъшен спор.

Тя кимна с разбиране, но не и в знак на съгласие.

— Eh, già, l’honore33.

Изведнъж се почувствува щастлива и спокойна. Ако не друго, l’honore я беше закриляла да не претърпи поражение от красотата на една непозната жена. Viva l’honore!34

— Кога ще заминем? Кога да им кажа, че напускам работа? Трябва да ги предупредя няколко дни отнапред.

Това, че не беше готова да замине веднага, го изпълни с облекчение. Той се страхуваше да не би тя да настои да се върне с него в Солсбъри още сега.

— И аз имам да уреждам някои неща — каза той. — Знаеш ли дали не е по-разумно да останеш в Бостън, докато се приготвим за път? Можем изобщо да не спираме в Солсбъри, а да приберем децата и да заминем за Флорида или някъде другаде и там да изчакаме, докато дойде време да тръгнем. Може би ще е най-добре да напуснеш след десет дена, за по-сигурно. Дотогава ще съм уредил всичко, ще отидем до училищата да вземем децата и ще заминем.

— Представяш ли си как ще се изненадат? Те нито за миг не престанаха да питат за теб.

— В училище не знаят нищо, нали? — попита той.

— Не, за щастие. Дори да са чули нещо, никой не се е изпуснал.

— Сигурно няма да рониш сълзи, ако не видиш повече Солсбъри.

— Няма — отвърна тя. — Нито сълза. Но къде да те търся, ако се случи нещо?

Тя забеляза как за частица от секундата изражението му се промени под въздействието на някаква мисъл и отново я загризаха съмнения.

— Точно тази сутрин ми съобщиха, че трябва да замина за няколко дни. Няма да можеш да ме намериш, но затова пък аз ще направя всичко възможно да ти се обадя.

— Моля те, кажи ми къде отиваш — настоя Тереза.

— Не мога, защото и сам не зная.

— Значи отиваш някъде, но къде — не знаеш. Аз се надявах, че с тези неща веднъж завинаги е свършено.

— Правя услуга на един приятел — обясни Марк. Усети как необходимостта да се изплъзне го обезсилва. — Това е едно от онези неща, които не мога да ти обясня. — Умолителният му поглед настояваше да не го пита повече. — След една седмица ще ти кажа всичко, което искаш — добави той. — Отново ще бъда господар на себе си.

Тя се извърна, за да скрие сълзите си.

— Сам се залъгваш, но мене не можеш излъга — каза тя. — Сега разбирам, че господар на себе си ти никога няма да бъдеш.

16

На летище Матаморос Спина взе Марк в колата си и двамата се понесоха на юг през пустинна местност, а дъждът се сипеше от облаците, които се кълбеха като дим над главите им.

— Успях да убедя Лупо, Ди Анджелис и Чанфарани от Мемфис — каза Марк. — Трябваше доста да ги увещавам, но накрая успях. Щом те са съгласни да помогнат, предполагам и другите ще се съгласят.

— Младият Лупо — обади се Спина. — Не съм го виждал от години. Той се ожени за племенницата ми. Разбира се, че ще помогне. Та нали аз го направих човек.

— Вече намерихме изкупителна жертва — добави Марк. — И няколко резерви, за всеки случай.

— Някой луд ли?

— Малко чалнат. Участвува в разни движения, пише глупави писма до политически дейци и обича да си играе с оръжие. Брадли го откри. Вече го е използвал за една-две дребни работи.

— Дневник ще остави ли? — попита Спина.

— За това не сме мислили. Във всеки случай трябва да скроим нещо ново. Начинът, по който Кардильо е организирал операцията в Гватемала, е подходящ за малка страна, но сега този тип не бива да бъде премахнат незабавно. Народът трябва да има възможност да види снимката му във вестниците, да разбере колко е бил смахнат. Така всичко ще бъде не толкова загадъчно.

— Напълно си прав.

Спина намали скоростта. Някакъв автобус се беше обърнал в жълтеникавата кал и локви на пътя и той се опита да пощади загазилите пътници — да не ги наплиска допълнително.

— Това е голяма работа — продължи той, заобикаляйки мястото на произшествието. — Трябва да се обмисли откъм всички страни. Върху нашите приятели не бива да паднат никакви подозрения. Трябва да мислим в перспектива. Аз никога не съм играл шах, но доколкото знам, добрият играч отнапред вижда развоя на цялата партия.

— Тук в Мексико някои хора ще знаят повече, отколкото трябва — отбеляза Марк.

— Мда-а, и положението е дори по-лошо, отколкото предполагаш. Оказва се, че онзи твой приятел от управата на затворите е дал част от плячката си на свой другар, който надушил какво става. Това създава допълнителна работа. Ще трябва да се погрижим поне за двама от откачените в затворническата лудница. Питал ли си се как Леон ще пристигне дотук от столицата на Мексико? Някой трябва да го доведе, нали? А това още повече усложнява нещата. Ами какво да кажем за онзи тип, когото Кардильо е пратил да изпроводи Морган?

— Ако и той трябва да бъде премахнат, краят му се не вижда. А и Кардильо може да се разсърди, оня е член на синдиката.

— За да няма никаква опасност, всички празнини трябва да бъдат запълнени. Ще имам работа с дни в тази страна.

— А приятелите ми в Щатите вероятно ще имат достатъчно занимания седмици наред.

— Ти също, не забравяй! — каза Спина. — И ти също.

— О, не, това не влиза в сделката — отвърна Марк. — Аз съм освободен от акцията по прочистването.

— Ех, защо не съм на твое място. Там, където отиваш, всички са на наша страна. Дори ченгетата. Брадли казва, че е привлякъл и полицията, и аз му вярвам. Ще ти окажат всякаква помощ. Слушай, да не би да искаш да кажеш, че от теб се иска само да подготвиш работата и да даваш указания?

— И още да се погрижа всичко да върви според плана. Такава ни е уговорката.

— Защо се отнасят към теб като към велик консултант? — попита Спина. — Каквото искаш, това правиш. Може би заради аристократичния ти вид.

В дъжда изплуваха очертанията на кирпичената постройка край летището. До преди година тук кацаха самолетите на една местна компания, която едва креташе със своите „ДС-3“, но когато и последният от тях катастрофира, възцари се тишина. Над сградата, която някога приютяваше пътници и багаж, все още се вееха като хоругви на вятъра изпокъсаните реклами за кока-кола и немска бира. Няколко невзрачни мексиканци, прогонени от прогизналата пустиня като бълхи от козината на давещо се куче, клечаха под навеса й, увити презглава с шалове и одеяла, от които надничаха стоическите им безизразни лица. На стотина крачки от тях Моргановият бийчкрофт се бе сгушил между кактусите, почти неразличим от самолетните останки, които обикновено се валят около такива летища.

— Мислите ли, че в такова време ще можем да излетим? — попита Марк.

— Разбира се. Има достатъчна видимост. А това е най-важното — отвърна Спина.

— Дано сте прав — каза Марк. — Морган какво знае?

— Знае къде отива и толкоз. Не задава никакви въпроси. Той ще остане в самолета.

— Този човек ще си остане цял живот на четиринадесет години. Кардильо каза ли ви, че не иска да го връщаме?

— Каза ми. Когато ти си отидеш, ще трябва да помисля какво да правя с него. — Смехът на Спина все повече напомняше на Марк крякането на папагал.

Морган чакаше в празното помещение зад някогашното гише за билети. Вдигна поглед от комикса, който четеше, все още унесен и леко усмихнат, но щом видя Марк, скочи на крака и му подаде ръка.

— Радвам се, че те виждам отново, Хари — каза Марк.

— Забравих нещо в колата — обади се Спина. — Ей сега ще се върна.

— Както изглежда, ще попътуваме заедно, Хари — рече Марк.

Хари застана мирно, стегнат и нетърпелив, с новата си пилотска дреха с три нашивки — отличия за добър пилотаж.

— Не зная как да ви благодаря за всичко, което направихте за мен — каза той. — Не мога да повярвам, че най-после отново съм свободен човек.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна Марк. — Успях да ти помогна, но и ти правиш нещо за мен.

— Горя от нетърпение да поемем — каза Морган. — Доста съм възбуден, струва ми се. Кога смятате да излетим?

— Щом се появи другият пътник.

— Аз познавам ли го?

— Всъщност, да. Спомняш ли си Боначеа Леон, с когото сте били в Гватемала?

Младежкото лице на Морган помръкна.

— Прекалено добре.

— Защо говориш така? Не ти ли е приятен?

— Той едва ли може да бъде приятен някому, мистър Ричардс. Щом се налага, ще го изтърпя, но откровено казано, от него ме побиват тръпки. Напомня ми един тип, когото веднъж гледах във филм на ужасите. Никому не е приятна компанията на ненормален човек.

— Ще трябва да го изтърпиш, Хари. Колко ще трае полетът?

— Пет часа, мистър Ричардс, с толеранс до половин час. Сега духа попътен югозападен вятър, но той скоро ще утихне и ще изгубим малко скорост. Обаче допълнителните резервоари са сложени, така че няма да имаме проблеми.

Той говореше бързо, изливаше порой от думи със словоохотливостта на човек, който дълго време е бил сам. — Можем да очакваме известна турбулентност в този район, и ще прелетим под опасните слоеве. То и без това ще ни се наложи да летим ниско, за да избегнем радарите. Ще гледам пътуването ви да бъде спокойно. Самолетът не е лош, издържа на бури по-добре от „ДС-7“. Времето няма защо да ни тревожи чак толкова. По тези краища септември е лош месец, но мине ли октомври, можеш да бъдеш спокоен. Когато не вали, и ноември е хубав, а декември е просто мечта. Жалко, че не извършваме този полет през декември. Минавал съм над тези места със стоката, за която ви споменах и която изнасяхме от джунглата; гледката е великолепна. Наистина е чудесно отново да управляваш самолет. Днес може би няма да има много добра видимост и все пак надявам се да пътуваме спокойно и приятно.

По мократа настилка навън изсвистяха гуми и миг по-късно Спина им махна от прага.

— Пристигна!

— Извинявай за секунда, Хари — каза Марк.

Той тръгна след Спина към пустата чакалня и видя двама души, застанали с гръб към тях. Единият, нисък и дребничък, с войнишки панталони и карирана риза, беше Боначеа Леон. Другият, дебел и късокрак, със зелено военно яке, беше по-възрастен. И двамата се бяха навели над някаква книжна торба, завързана с канап, който по-възрастният развързваше бавно с удивително тънките си пръсти. До торбата на пейката лежеше кафяв калъф с оръжието.

— Кой е другият? — попита Марк.

— Интимният му приятел, представи си — отвърна Спина. — Току-що един от охраната ми обясни. Не искал да мръдне никъде без него.

— Не разбирам.

— Казах ти, този тип трябвало да е все с него. Били влюбени, така да се каже — допълни Спина и направи гримаса на отвращение.

— И той ли е смахнат?

— Иска ли питане? Но влиза в общата сметка, за него няма да плащаме допълнително.

— И сега какво ще правим? — попита Марк.

— Какво сте се разбрали с приятеля ти в Мексико? Да прати Леон, а аз да се погрижа за връщането му. Изобщо не е ставало дума за още един смахнат.

— Е, сега навън имаме три ченгета и един шофьор, които щом се върнат, ще разкажат на приятелите и съседите си какво са видели тук, плюс един излишен кретен; всички те трябва да бъдат премахнати, но кога, боже мой, и къде? Нямаше ли Леон жена и дете, към които бил страшно привързан?

— Оставил ги е в Куба.

— А да, спомням си. Той явно е доста любвеобилен. И няма да тръгне без онзи, другия, така че поемаме двоен риск. Ами ако решат да не се връщат в Мексико?

— Едва ли ще се осмелят да останат сами в чужда страна, където ще ги преследват. В Мексико си живеят доста добре. Мексиканците са много внимателни към смахнатите. Не, ще се върнат там, откъдето са дошли.

— Ще трябва да поемем риска, а когато се върнат, ще решим какво да правим с тях — реши Спина.

— Сега е късно да предприемем каквото и да е друго.

— Слушай, онези, които ги доведоха, искат да си тръгват, а на мен ми се ще да ги снимам за всеки случай — каза Спина. — Я ги забаламосай, пък аз ще ги щракна няколко пъти.

Треперещите в тъничките си униформи пазачи се бяха скупчили на входа заедно с шофьора на камионетката и гледаха сивата дъждовна пелена. Единият от тях, с огромни мустаци като на Панчо Виля, държеше белезниците, които бе свалил от Боначеа Леон и приятеля му. Марк извади от джоба си плоско шише, подаде им го и те се ухилиха, разкривайки великолепни зъби. Шишето обиколи всички, грижливо избърсвано с чиста носна кърпа от всеки, който отпиваше последен, и пак се върна у Марк. В това време Спина се въртеше наоколо незабелязан, прилепил един „Минокс“ към очите си.

— Май е време да тръгваме, а? — каза пазачът, който говореше английски. Всички вдигнаха шапки за поздрав и отново се усмихнаха. — Ваш покорен слуга — додаде пазачът и заедно с останалите се отдалечи под дъжда, а шофьорът се втурна да запали мотора на камионетката.

Спина прибра своя „Минокс“.

— Утре трябва да дам тези снимки на Паскуале — каза той. — Дано са излезли. Нямаше достатъчно светлина.

Върнаха се при Леон и приятеля му. Най-после успял да развърже канапа, дебелият отвори бавно пакета, от който се показаха два обемисти мексикански сандвича — хлебчета, натъпкани по средата с резенчета домати, чушки и месо. Той взе единия сандвич и деликатно го подаде с два пръста на Леон, който отхапа единия му край и започна бързо да дъвче. Приятелят му се бе навел към него, настойнически усмихнат, после изведнъж започна да се кълчоти вулгарно, сякаш играеше кючек. Синкавата му долна бърна бе провиснала, а бузите му бяха намазани с пудра.

Леон, изцапан от домат по космиците в крайчеца на устата, изведнъж усети, че ги наблюдават. Усмихна се хитро, разполови сандвича и подаде неотхапания край на Марк. Очевидно се радваше, че отново го вижда.

— Искаш ли малко тако? — покани го той.

Марк отказа с глава.

— Запознай се с приятеля ми Ернесто — каза Леон. — Мой много близък приятел.

Дебелият се поклони и рече:

— Encantado35.

— И този тип трябва да снимам — прошепна Спина. — Да отидем към вратата, че там е малко по-светло.

Марк посочи с глава към вратата и четиримата се запътиха натам. Спина направи снимките и в същия миг, сякаш бе натиснал бутон, дъждът спря и се показа мъгливото слънце. С крайчеца на окото си Марк видя Морган, придърпал якето над главата си, да скача през локвите към самолета.

— Май вече можем да тръгваме — каза Марк.

— Да, така изглежда. — В гласа на Спина прозвучаха умолителни нотки. — Ей, защо не се върнеш тук и да ми помогнеш в работата. За тези няколко дни никой в Солсбъри няма да пририта за теб.

— Съжалявам, но имам да уреждам семейни работи — отвърна Марк. — Смятам веднага да отпътувам за Делано. Там имам приятел с лозе. Ако се забавим, ще пропуснем края на гроздобера. На децата много ще им хареса гроздоберът.

— Гроздобер — отекна Спина. — Не съм бил на гроздобер от четиридесет години. И на мен много ми харесваше. — Отстъпи, без повече да упорства. — И все пак, може би ще се срещнем по-скоро, отколкото очакваш. Калифорния ми харесва. Колко време смяташ да останеш там? Ако всичко завърши благополучно, може би не след дълго ще ви изненадам там. Я ми напиши адреса си — човек никога не знае.

Морган бе стигнал до своя бийчкрофт и се бе качил на пилотското място. Отново щастлив, той си подсвиркваше любимата песен „Призрачен ездач в небето“.

17

Залегнал в храстите, Боначеа Леон стреля четири пъти по фигурата в колата, която приближаваше отдолу, изчака секунда, за да осмисли гърчовете на жертвата си, после скочи, втурна се нагоре по тревистата могила и се прехвърли през оградата. Марк се опита да му издърпа снайпера, за да го хвърли в храстите, но Боначеа не го пусна, отскубна се със злобна, маймунска гримаса и побягна между паркираните коли към железопътната кула, под която бяха оставили Форда. Ернесто запрати калъфа под един храст и хукна след него, а Марк ги последва.

Наоколо, броня до броня, бяха паркирани стотици коли, но Леон скачаше ловко като маймуна по броните и капаците им. В далечината по надлеза се мяркаха хора, но иначе нямаше жива душа. Покрай улиците, по които щеше да мине кортежът, се бе изсипало цялото население на града, а на места като това господстваха само гълъбите, котките и непривичната тишина. През една пролука между редиците от автомобили Марк видя форда, който се открояваше с полепналата по него изсъхнала кал, и когато го наближи — с лозунга „Голдуотър — президент“, залепен на предното стъкло. Филипс, човекът на Брадли, беше стъпил на бронята и ги чакаше. Марк забеляза ужаса, който се изписа на лицето му, когато Леон се втурна към него, все още стискайки снайпера. Филипс скочи на земята, пресрещна Леон и му го измъкна от ръцете. Огледа се отчаяно къде да го скрие, после го хвърли през прозореца на задната седалка. Беше изгубил самообладание и се суетеше объркан. Ернесто бе изостанал някъде из лабиринта от коли и Филипс взе да размахва ръце и да го вика.

Ето че полицейски сирени нададоха вой по „Елм стрийт“ и Марк видя главите на тичащи хора да подскачат между колите край оградата, където те бяха изчакали приближаването на кортежа. Ернесто се появи задъхан и се строполи на задната седалка до Леон. Филипс запали мотора и сменяйки рязко скоростите, зави със свистене наляво и профуча покрай редицата коли. По-надолу платното бе преградено от камион, оставен там, за да не би да се измъкнат други коли и да ги блокират; щом видя форда, шофьорът включи двигателя и отмести камиона, за да минат.

Марк дръпна Филипс за ръкава.

— По-полека, приятелю, успокой се. Колкото по-бавно се движим, толкова по-добре.

Пред тях полицейски коли и пеши полицаи започваха да нахлуват в района на железопътното депо откъм „Хюстън стрийт“ и минута по-късно фордът бе спрян от един полицай на мотоциклет. Филипс му показа специалния си пропуск и полицаят наду сирената и ги поведе по „Хюстън стрийт“ чак до виадукта, където им махна да продължат и се върна обратно. По пътя, който водеше извън града, нямаше голямо движение и Филипс насочи колата по скоростното платно, а след това по булевард „Замп“ към автострадата „Торнтън“ и излезе от града. Беше стиснал зъби и от време на време преглъщаше с подчертано усилие. Ернесто вече не дишаше така тежко и бузите му отново се бяха зачервили. Той погледна с възхищение Леон, който спеше, и за пръв път се обади:

— Чудесен беше.

До летище Райт в окръга Ван Зенди пътуваха час, като почти през целия път Филипс поддържаше скорост от осемдесет мили. Леон продължаваше да спи, Ернесто си тананикаше някаква испанска песничка, после изведнъж подаде глава от прозореца и повърна. Марк мечтаеше за спокойно бъдеще. На входа на летището Филипс показа пропуска си и излязоха на бетонната настилка пред хангарите. Самолетът стоеше до един хангар двеста ярда по-нататък, но от Морган нямаше и следа. Летището, което се използваше от товарни самолети, аеротаксита и няколко чартърни линии, изглеждаше необичайно безлюдно. Товарните самолети стояха между купищата натрупани на електрокари сандъци, които или чакаха да бъдат натоварени, или пък току-що бяха разтоварени. Виждаше се един електрически стартер, изоставен от обслужващите го. Иззад купчина чували с изкуствен тор се подаде някакъв човек и се запъти към тях, въртейки верижката на свирката си.

— Да сте виждали пилота на този самолет? — провикна се Марк.

— Разбира се, влезе в сградата. Ей сега ще се върне. Какви са новините от Далас?

— Ние идваме от Остин. Току-що пристигаме.

— Чухте ли, че убили президента.

— Чухме нещо такова.

— И жена му убили. А, изглежда, и няколко други, които били в тяхната кола. Някакъв смахнат със снайпер. Това можеше да се очаква. Ние тук не жалим кой знае колко за него.

— Да влизаме вътре — обърна се Марк към Филипс — и да видим какво прави това глупаво копеле.

Влязоха през служебния вход на сградата. Първото нещо, което Марк видя вътре, бяха трима мъже с бутилки бира в ръка, които се подпираха един друг. Пиянски смях, викове и прегракнало пеене долитаха през вратата на бюфета. Когато влезе, Марк видя някакъв човек да танцува като мексиканец около шапката си, която бе хвърлил на пода. Друг го прегърна и му бутна чаша в ръката. Трети, с едро, червендалесто тексаско лице беше прегърнал бармана. Четвърти държеше плакат, на който се виждаше ликът на президента в анфас и в профил. „ТЪРСИ СЕ ЗА ИЗМЯНА. ТОЗИ ЧОВЕК СЕ ТЪРСИ ЗА ПРЕДАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ“, гласеше надписът. Марк се върна бегом, преследван от смях, напомнящ зловещия грак на тропически птици, и започна да нахълтва от стая в стая. Накрая видя Морган да излиза от мъжката тоалетна. Марк го настигна, хвана го за раменете и се взря в лицето му. Под момчешките му очи бяха избили червени петна, усмихваше се глупаво.

— Къде ходиш, дявол да те вземе? — викна Марк. — Кой ти разреши да напускаш самолета?

Краката на Морган се огънаха и той опря глава на гърдите на Марк. Слюнка потече от крайчеца на устата му и той я сръбна. Дъхът му миришеше на ядене и лош алкохол.

— Досега седях в самолета, както ми казахте. Дори спах. Но после дойдоха някакви хора и ме поканиха да пия с тях. Празнуваха.

— И ти само това чакаше. Колко изпи?

— Две, доколкото си спомням. Ръжено уиски с лед. За да отпразнувам с момчетата. Някой ми обеща да наглежда самолета. — Той се поклащаше вдървено като играчка, която се крепи само защото има олово отдолу.

— Пиян си като свиня — каза Марк. — Дали пък не са ти сложили нещо в питието? Да се махаме оттук. — Той хвана Морган за ръката, за да го крепи, и го измъкна от сградата. — Слушай, за какво си говорихте с тези приятелчета? Какво им каза? Каза ли им нещо за себе си или за нас?

— Нищо. Може да съм им казал, че отиваме в Хюстън, но това е всичко. Не си спомням. Ако някой ме е питал, сигурно това съм му отговорил.

— Това си им казал, а? В дневника на летището отбелязваш Литъл Рок, а им казваш, че отиваме в Хюстън! Първо напускаш самолета, а после правиш такава щуротия! Да не мислиш, че те са глупаци като теб? Още сега някой ще се заинтересува какво е станало тук. И, разбира се, ще се обадят в Хюстън и там ще ни посрещнат с почести.

— Момчетата изобщо не ме слушаха. Убит е президентът и те празнуват. Толкова са радостни — сякаш по-хубаво нещо не им се е случвало. Някой ме попита накъде пътуваме, ей тъй, колкото да подхване приказка, и аз му отговарям от учтивост. Така е, когато пиеш с компания.

— Кретен! — прекъсна го Марк. — Федералната полиция ще ни причака в Хюстън или някъде другаде в щата. Ще вдигнат обща тревога. „Има вероятност едно към четири да се случи точно това“, помисли си Марк. Той се спря и извърна Морган към себе си. — Слушай, ще ти стигне ли горивото, за да летим направо за Матаморос, без да кацаме в Хюстън?

Морган се замисли, сбърчил лице, докато преценяваше разстоянието, горивото и евентуалния вятър.

— Да-а — отговори той чак след минута. — Ще стигне. Ако прелетим направо през Мексиканския залив, а не следваме крайбрежната линия, ще стигне.

„Друг изход няма“, рече си Марк. Той мислеше да остави Морган и другите в Хюстън и да вземе първия самолет за Ню Йорк, но трябваше да се откаже от тези намерения. Е, какво толкова, ще се върне с тях до летището край Матаморос. Разликата е само пет-шест часа. „Каквото и да се случи — каза си, — утре ще бъда в Бостън.“.

Делтата на река Бразос се разстилаше под тях като жилчиците на пеперудено крило. Марк седеше на първото от пътническите места вдясно, зад Морган, който, вече изтрезнял, дъвчеше шоколад и от време на време вдигаше ръка от лоста, за да потърка слепоочието си, където под оредяващата коса се бе появил пърхот. Леон отново бе заспал на мястото зад Марк, а изражението му на безметежна умора сегиз-тогиз се сменяше с измъчена усмивка — като на бебе с колики. Ернесто си тананикаше под носа някаква мексиканска балада сред грохота на двигателите и тракането на разни разхлопани части, което се чуваше от всички части на кабината. Всеки път, когато попадаха във въздушна яма, се кръстеше. Хюстън остана зад тях и пред погледа им се очерта Мексиканският залив. Слънцето, което потрепваше зад замъглените прозорци, се готвеше да се скрие зад хоризонта някъде около Корпус Кристи, където се стелеха като син дим горещите мъгли на пустинята. Всичко като че ли вървеше по план. Когато прелитаха над Хюстън, Морган го успокои, като посочи таблото и вдигна пръст, за да му покаже, че имат предостатъчно гориво.

Това беше краят на операцията, а за Марк — краят на всички подобни операции. Изведнъж се почувствува празен, като поет, останал без вдъхновение. Някаква съставка, някакво загадъчно вещество в организма му, което до този момент бе имунизирало нервите му против страх, се беше изчерпало. Нямаше я вече хладната възбуда, която бе изпитал, когато уби мароканците, и по-късно, когато лично бе ръководил убийството на бандитите на Месина, и след това, когато бе наблюдавал смъртта на Коболд. В Далас той бе спокоен, но унил — човек, лишен от призванието си. Това бе първият признак за вътрешния бунт в него. Нещо в него се беше прекършило, той вече не беше същият.

Спина, който ги чакаше на изоставеното летище, щеше да остане изненадан, но и доволен, че отново го вижда. Всъщност Спина бе самотник, който се нуждаеше от приятел, който искаше да има около себе си някой близък, докато върши работата си. Навярно пак ще се опита да го увещава, но Марк тактично ще му откаже.

Изпитваше някакво непознато чувство на свобода, но и на празнота и умора. Двадесет години бе спазвал дисциплина, по-строга, отколкото в която и да е армия. Бе войник в ударна част, който изпълняваше безпрекословно заповедите на командирите и беше сляпо предан на делото. Сега беше останал без командири, защото сам се бе откъснал от тях. Връщайки се мислено назад, той си даде сметка, че повратният момент бе настъпил, когато с ужас разбра, че в замяна на някаква услуга Дон К. е бил готов да го продаде на Брадли и е изложил семейството му на опасност от вендета, което и доведе до смъртта на брат му. Едно божество позорно го беше предало, ала отвръщайки се от него, той бе изгубил вяра не само в онзи мъгляв кодекс на честта, за който винаги се бе сражавал, но и вяра в самия себе си.

Спина също беше станал жертва на разочарованието. И двамата, както разбираше Марк, са били сведени до положението на наемници. Онова, което се вършеше, нямаше нищо общо с делото, на което се бяха заклели да служат. Това беше сделка, договор, и то при крайно неизгодни условия. Ролята на Спина беше да накара много гласове да замлъкнат; да наеме специалисти убийци, когато се наложи; да подкупи полицаи, политици и съдии, да подготви една грандиозна измама, в която нацията щеше да повярва. Нека се оправя сам с всичко това. Предстоящата рипулитура напомняше на Марк за една статия, която бе прочел в „Рийдърс Дайджест“: как погребали някакъв фараон заедно със съкровищата му, а след това палачът удушил всички, които били свързани със строежа на тайната гробница и накрая сам той бил удушен. И накрая сам той бил удушен.

Главата му се отпусна на гърдите. За секунди му се присъни, че се обажда по телефона на Тереза. „Пристигам, Arrivo subito!“36

Гласът й звучеше отдалеч, много отдалеч, глух и смазан от мъка. „Tu non arrivi mai. Addio“37.

Марк трепна и се събуди — все още стискаше слушалката, макар че тя беше замлъкнала. Всички зле закрепени неща в самолета тракаха още по-силно, а Морган се обърна и му посочи с глава предпазния колан.

Докато го закопчаваше, Марк забеляза планина от облаци в късния здрач, чиито розови върхове пронизваха небето пред самолета, който с пълна скорост набираше височина. Грейналите облаци, гладки и розови като моминска плът, се стелеха под тях, но изведнъж небето изчезна и те се понесоха стремглаво надолу през запенен котел, докато накрая самолетът удари в по-плътни въздушни пластове. Коланът на Ернесто се скъса и той излетя от мястото си и едва не проби тавана, върху който се изсипа и целият багаж. Сетне със зинала уста тупна на пътеката. Леон започна да повръща, а Морган, спокоен и с повишен дух от опасното положение, овладя майсторски самолета, направи остър завой, потърси пролука през облаците и успя да проникне в по-спокоен въздух. Под тях морето се простираше като настилка от блещукащ гранит, а мексиканското крайбрежие се очертаваше белезникаво в сгъстяващата се синева на запад.

— Ето, това е то красотата на летенето! — възкликна победоносно Морган, но никой не го чу.

Самолетът се спускаше плавно към Матаморос, чиито трепкащи светлинки вече се виждаха. Марк беше разкопчал предпазния колан, за да се притече на помощ на Ернесто, и точно в този миг някакво скрито устройство, не по-голямо от джобен часовник, избухна в опашката на самолета. То бе нагласено да избухне малко след като заредят в Хюстън, за което бяха предвидени четиридесет и пет минути. Ако бяха оставени десет минути повече, много усилия и находчивост щяха да отидат на вятъра, В ушите на Марк взривът прозвуча не по-силно от хрускане — все едно, че някой беше разчупил сухар. Когато самолетът започна да пада, той се вкопчи в ръчките, мислейки, че пак са попаднали във въздушна яма. Сивото море се втурна да ги прибере.