Специалист от Сицилия

1

С него се залови Андрю Коболд, някога Андреа Копола.

— Името ти вече не е Марко Ричоне — каза Коболд. — Помъчи се да забравиш, че си се казвал така. Сега си Марк Ричардс. Ще получиш прилична длъжност в организацията на Стивънс и ще живееш на „Шамплейн авеню“, което се смята за прилично място. Гледай да се държиш на положение.

— Ще положа всички усилия, сър.

— И не ме наричай сър. Тук сме в демократична страна.

Коболд седеше и го наблюдаваше със сънливите си очи. Той беше млад, започнал да плешивее човек с гъсти — сякаш за утешение — черни косми около ушите и с млечнобяла момичешка кожа. На лицето му се четеше ту презрение, ту примирение, а когато се изправи, Марк остана удивен от ниския му ръст. Коболд беше юрист, шеф на юридическия отдел на компанията „Винсент Стивънс“, и по мнението на мнозина в организацията, която се доверяваше повече на слухове, отколкото на факти, беше първият претендент за короната на Стивънсовата империя, основана от дон Винченте ди Стефано. Според слуховете Коболд беше изместил законния наследник, сина на дон Винченте.

— Хайде, кажи сега — каза Коболд сърдечно. — Как мислиш, откъде съм?

Марк знаеше, че Коболд е роден в Америка, наследил е от баща си малко състояние, дошло от търговия с бира през сухия режим, и е завършил Юридическия факултет в Харвардския университет. Той вдигна рамене.

— Роден съм в Мълбъри Бенд — каза Коболд. — На „Елизабет стрийт“. Май не знаеш къде е това, нали?

— Та аз едва съм стъпил в Щатите — отвърна Марк.

— Да, разбира се. Мълбъри Бенд беше италианското гето. Баща ми е започнал като сарафин. Мъча се да ти обясня, Ричардс, че не бива цял живот да живеем с тежките спомени от миналото. Сега е 1956 година. Сицилия вече е затворена страница и аз се надявам да направя от теб американец. Впрочем, откъде това хубаво произношение у теб?

— Две години бях преводач при англичаните, а след това започнах работа в склада на американската база в Калтанисета, мистър Коболд.

— Това е вече качество — отбеляза Коболд. — Иначе — защо да не бъда откровен — познава се, че си италианец. Какво пиеш, Ричардс? Имам предвид в родината.

— Понякога вино.

— Така си и мислех. Е, ще трябва да свикнеш с уиски. Сигурно често си похапваш макарони?

— Не много — отговори Марк. — Един-два пъти седмично.

— Не ги яж пред хора. Веднага ще разберат какъв си. Цялата работа е да не биеш на очи, да бъдеш колкото се може по-незабележим. И запомни: тук мъжете не се целуват.

Коболд барабанеше лекичко върху бюрото с красиво подрязаните си нокти. Космите, които вече изчезваха от главата му, растяха в изобилие на всички други места и покриваха плътно пръстите и китките. Зад него на стената висеше плакат от Тулуз-Лотрек, на който се въртяха танцьорки от „Мулен руж“.

— Кога за последен път изведе мисис Ричардс в града?

— Преди около седмица, мистър Коболд.

— Бих искал да правиш това редовно. Никому няма да се стори странно, че те вижда с жена ти. Напротив. В нашата страна отношението към жените е по-различно. Няма защо да се боиш: никой няма да я ощипе по задника на обществено място. Искам да се нагодиш към новата обстановка. Ще живееш в изискан квартал. Подражавай на съседите си. Коси с машинката тревната площ в неделя. Запиши се в тенис-клуба. Не искам да те виждам повече с тези дрехи. Поръчай си два костюма, а в края на седмицата се обличай спортно. Подстрижи се. Извинявай, че се налага да ти говоря така, Ричардс, но в организацията на Стивънс няма място за мустакати шмекери.

— Не се безпокойте, мистър Коболд. Разбирам ви напълно.

— Добре. Сега ще отскочим до извънградския клуб да пийнем нещо и да обсъдим някои по-деликатни работи. Какво смяташ да си поръчаш?

— Уиски — отговори Марк.

— Не е задължително. Може да бъде джин-тоник или мартини с водка. А торта?

— Не, не торта.

— Чудесно. Никаква торта. Напредваш.

Келнерът беше беловлас, със затворено лице на патриций — жив реквизит в тази стая с открит гредоред и с английски спортни репродукции по стените.

— Приятелят ми ще пие малцово уиски с лед — каза Коболд. — „Глен Ливет“ или „Глен Грант“, ако има. За мен същото. Тук е много приятно — продължи той. Тихо. Особено през лятото. Винаги духа прохладен ветрец. Дон Винченте ще те предложи за член. Не го пуснаха в клуба, когато за пръв път дойде тук, затова той го купи.

Движейки се крадешком като убиец по дебелия килим, келнерът донесе питиетата и се отдалечи.

— Има някои неща, които трябва да знаеш — рече Коболд. — Ще се срещнеш със самия дон Винченте след няколко дни или седмици, но аз ще ти кажа това-онова за нашата компания. Тя е била замислена като семейно предприятие, но излезе нещо друго. Двамата му по-големи синове загубиха интерес и напуснаха дома. Що се отнася до най-малкия… Впрочем ще имаш възможност сам да прецениш. Сигурно си чул за някои от лудориите му.

— Разбрах, че се интересува от момичета и от спортни коли — каза Марк.

— Притежаваме няколко фабрики, една банка и двата хотела в града, трите ресторанта и този клуб. Работата е там, че дон Винченте не е вечен, а аз не мога да си представя как Виктор ще поеме работите, когато му дойде времето. Вероятно ще се съгласиш с мен, когато го видиш. — Той сниши глас, макар че двамата бяха сами в стаята, и леката насмешка на лицето отстъпи място на сериозно изражение. — Имаме капиталовложения и в много увеселителни заведения, въпреки че инвестициите ни там намаляват. Някои от тях не са чак дотам законни, но полицията си затваря очите. Възнамеряваме да се откажем от тази…, така да се каже, граничеща с допустимата дейност и да вложим парите на други места. Точно сега дон Винченте изкупува хотели в Хавана, за която се говори, че ще стане столицата на развлеченията. Но тъй като си в отдела за недвижими имоти, сигурно знаеш всичко това.

— Външнотърговската секция ще се занимава с това — каза Марк. — Моят отдел отговаря главно за града и околностите му.

Коболд се намести по-удобно в креслото, кръстоса крака и отметна глава.

— Чувам, че си успял да зърнеш легендарния Спина малко преди да напуснеш родината.

— Бях с него само около час.

— Забеляза ли нещо необичайно у него?

Марк се замисли.

— Да, имаше нещо. Той съвсем не беше такъв, какъвто си го представях. Аз го мислех за едър, нахакан мъж. А се оказа дребен, приятен човечец. Човек усеща, че може да се погоди с него. В лицето е като маймуна.

— Очистил е доста народ на времето — рече Коболд. — Той и дон Винченте са били съдружници преди много години. Въртели са италианската лотария в Лоуър Манхатън. Това е било, преди да се разделят пътищата им. Както знаеш, Спина бе изпратен в затвора за принуждаване към проституция. Доколкото ми е известно, той и дон Винченте са родени в едно село и заедно са емигрирали. Алкамо Марина, ако не ме лъже паметта. Последният мохикан, а? Депортираха го още щом го пуснаха от Данемора. Разправят, че сега живеел в Неапол.

— Кани се да напусне Италия — каза Марк. — Може би вече е заминал.

— Сигурен ли си?

— Освен ако не се шегуваше. Дойде в Палермо на кораба да се сбогува и каза, че ще чака да му се обадя в Хавана, някой ден, ако ми падне път към Куба.

— Така ли каза? Значи все пак отива в Хавана. А на теб той ти хареса, нали? Не можа да устоиш на знаменитото му обаяние.

— Не е трудно човек да го хареса.

— Чувал ли си за Кастеламарската война, която се водеше тук през тридесетте години?

— Чувал съм.

— Беше наредил да очистят четиридесет души за една нощ. Той е убиец, Ричардс. Просто убиец. Човек, който няма място в днешно време.

Марк не отговори. Беше безразличен към такива кървави легенди. Спина му се притече на помощ в Сицилия, помогна на него и на семейството му да напуснат страната безопасно и се погрижи дон Винченте да го вземе под закрилата си. Не го засягаше какво е правил този човек с враговете си; той цял живот щеше да бъде задължен на Спина.

Марк знаеше също, че Коболд е загубил баща си в Кастеламарската война.

2

През първите шест месеца в Солсбъри Тереза не беше на себе си. По време на двуседмичното пътуване често беше мислила за градовете на Съединените щати и си ги представяше като Палермо, само че с по-широки улици, по-високи къщи, по-просторни площади и с по-опасно улично движение: места, където характерната за града близост между хората е още по-изявена и където не съществуват ненавистните за селянина тишина, уединение и скука. Колко по-различен се оказа въображаемият от истинския Солсбъри! Повечето къщи бяха от дърво — материал, който потиска селянина, жадуващ за здравата закрила на камъка; и още по-лошо, на всички по-елегантни улици като „Шамплейн авеню“ те бяха застроени далеч една от друга върху широки тревни плещи. Сицилианците се страхуват от открито пространство. В Шака, Агридженто или Палермо те живеят натъпкани като сардели в жилищни блокове и съседите им винаги са наоколо — по стълбите, площадките, коридорите, по всички балкони и долу на улицата. Постоянното гласовито човешко присъствие ги избавяше от спомените за мародерите от миналото и същевременно непрекъснато им напомняше, че всъщност животът на всички хора тече в една и съща посока.

Шест месеца Тереза стискаше зъби, бореше се със самотата, утешаваше се с децата и с растящо любопитство изучаваше и преценяваше новия свят около себе си. Сетне у нея започна да настъпва промяна. Тя беше добър лингвист, по-добър дори от Марк, с изумителна памет, изключително умение да имитира и истинско уважение към словото. Говореше английски, където й паднеше: с продавачите в магазините, с разносвачите на продукти, с чистачката, с Марк у дома и накрая, когато доби увереност, и със съседите. След година тя владееше езика до съвършенство и говореше с истински солсбърски акцент, необременен от проточените в края на думите гласни, които толкова често издават италианските емигранти. Типичната млада сицилианка, която някога излизаше от къщи само за да отиде на църква, сега прекарваше колкото се можа повече време в града, обикаляше супермаркетите, разглеждаше витрините, сутрин ходеше у съседките на кафе, а следобед — на бридж. Погрижи се да вземе жена за децата (по това време вече бяха решили, че Амедео занапред ще се нарича Мартин, а Лучия — Луси) и намери време да се запише в благотворителните дружества „Сент Винсент де Пол“ и „Крайст Чайлд“. Марк й купи фолксваген и тя се научи да го кара за по-малко от месец.

Новите запознанства раздвижиха ума й и разшириха кръга на интересите й. В Сицилия младите жени, събрали се на приказки, говореха почти само за децата си или за половия си живот със съпрузите, който украсяваха с подробности, породени от необуздана фантазия. Тук никой не говореше за себе си. Отвореше ли се дума за секс, обсъждаха го някак си между другото — сякаш говореха за някоя телевизионна серия — и не му обръщаха повече внимание, отколкото на грънчарството, кошничарството или политиката на републиканците.

Марко забеляза у Тереза някакви нови пориви, някакви нови заложби и една почти неженска любознателност, а заедно с това — и промяна във външността й: тя отслабна, бедрата и гърдите й загубиха съблазнителната си закръгленост, тя стана по-жива и, струваше му се, дори израсна на височина.

Освен това непрекъснатият вулкан на половия им живот позастина. Непоклатимият сицилиански обичай да се търкалят в леглото през деня трябваше да се наруши, защото в Солсбъри нямаше следобедна почивка. За мъже с положението на Марк — заместник-ръководител на отдела за недвижими имоти, тези почивки бяха заменени от дълги делови обеди. В дните, когато се случваше свободен, той се връщаше у дома и двамата се хвърляха в леглото. Само в тези мигове те отново се връщаха към италианския и неговите вулгаризми, за които не можеха да намерят задоволителни съответствия в английския език.

Тя беше започнала да носи пликчета. В началото това го шокира: там, в родината им, такива неща носеха само проститутките от публичните домове, за да възбуждат клиентите. Но той скоро се примири с пликчетата и дори започна да изпитва удоволствие, когато ги сваляше. Някои американски обичаи никак не бяха лоши.

Първата работа на всички италиански емигранти беше да се превърнат колкото се може по-бързо в безупречни американци. Италианците се бяха появили в този район преди около двадесет и пет години и бяха изтласкали първоначалните заселници от холандски и немски произход, за да намерят място под бащинското крило на младия тогава всемогъщ Винченте ди Стефано.

Коболд обясни на Марк как е започнало това обединяване на чисто национална основа.

— Той е въртял всичко. Държал е в джоба си всички политици. И се е отнасял добре със сънародниците си. Ако си от Неапол или от Сицилия, получаваш работа. Ако идваш някъде от околностите на Кастеламаре, получаваш по-хубава работа. Нещата са се изменили оттогава. — Намираха се в извънградския клуб и Коболд току-що беше излязъл от сауната и си беше направил маникюр.

— Как е уискито? — попита — той.

— Добро е — отговори Марк.

Коболд помириса с наслада своята чаша.

— Това не е обикновено вино, а отлежало бордо, което също можеш да пиеш пред хора.

— Какво е станало после? — полюбопитствува Марк.

— Какво ли? Моята диагноза е, че те са живели прекалено добре прекалено дълго време. Чети историята. Нито една империя не е вечна. Синовете не се интересуваха от работата. Той ги изпрати в Принстън, а щом завършиха, те поеха по свой път. Сигурно знаеш поговорката: „Не нареждай децата си по-добре, отколкото си бил и ти.“ Беше време, когато бих го нарекъл Capo del Capi6, нямаше друга такава личност в тази страна. Нямаше ръководител в Съединените щати, който да не му изпрати поздравителна картичка за именния му ден. Разбира се, все още всеки е добре дошъл в нашия град, но вече няма кой да ги подкрепя. Сега имаме само крал без армия. — Той отпи от бордото и го задържа в устата си да се наслади на букета му, преди да го глътне. — Можеш да ме разглеждат като илюстрация на този процес — продължи той. — Баща ми е дестилирал отровни напитки и така се е сдобил с необходимите средства да ме изпрати в колеж, а аз сега пия „Мутон Ротшилд“. Можеш ли да си ме представиш с пистолет в ръка?

— Как си представяте бъдещето на организацията?

— Бъдещето ли? Ще ти кажа, щом питаш: то е неясно, струва ми се. Гледам с предпазлив оптимизъм на кубинския проект, защото там преминаваме в сферата на напълно законния бизнес. Тук не съм толкова уверен. С набраната инерция можем да продължим още известно време; колко — не се наемам да гадая. Този бизнес се опираше на пряката лична власт, която при необходимост прибягваше и до принуда, но сега това вече не може да стане защото мина времето на такива хора. — Той остави чашата на масата и се разсмя. — Марк, зная те вече почти от година и ще ти кажа нещо, което ще те развесели. Когато те видях за пръв път, просто недоумявах какво правиш тук… защо на стария му е притрябвало да те докара тук. Ти нямаше вид на човек с други качества освен онова, което някога наричаха мишци. Нима в нашата страна вече не се въдеха такива таланти, та старецът ги търсеше в чужбина?

Той се разсмя отново, а Марк заедно с него.

— Дойдох тук — каза той — само защото Салваторе Спина уреди това.

Коболд се замисли пак; на дискретното осветление в клуба лицето му изглеждаше жълтеникаво и потиснато.

— Което само по себе си би могло да предизвика подозрения — каза той. — Сигурно не знаеш цялата истина за Спина. Заплетена история. Лабиринт от заговори и интриги. И когато започнах да се интересувам от тази работа, помня, че се натъкнах на някой си Брадли, който беше набъркан по някакъв начин в нея. Или Спина е работил за Брадли, или Брадли за Спина. Така и не разбрах.

— Случваше ми се да виждам Брадли от време на време в Палермо — каза Марк. — Беше офицер. Не съм чувал той да е бил свързан по някакъв начин със Спина. Но кой знае, Брадли се познаваше с доста странни личности.

— Нещо ми говори, че той скоро ще цъфне тук — каза Коболд. — И ако съдя по онова; което научавам от моите агенти, от него добро не чакай. Впрочем същото важи и за Спина. И запомни, Марк: щом Спина ти е направил услуга, рано или късно ще поиска да му се отплатиш.

3

Четиринадесет месеца след като пристигна в Щатите, Марк беше повикан да се яви пред дон Винченте. Старецът живееше на две мили от града в голяма занемарена къща с парк, скрита сред дървеса, която беше престроил отчасти в стила на някакъв замък на рода Орсини, оставил у него неизгладимо впечатление, когато към тридесетата си година беше посетил Италия.

Марк подкара колата по алеята, която лъкатушеше сред зле поддържани рододендрони, и спря, когато пътя му препречи огромната жълтеникава сграда. Едната трета от къщата, престроена като замък, имаше назъбени стени от жълти тухли; от порталната кула зееха амбразури, а над осеяния със счупени бутилки от „Кианти“ ров висеше имитация на подвижен мост. При посещението на дон Винченте в родината някой му показал конната статуя на Марк Аврелий, а един от неговите подлизурковци побързал да му внуши, че прилича на императора, и намекнал и за очебийното сходство между двамата, що се отнася до могъществото и престижа. Дон Винченте помислил по въпроса и когато се върнал, поръчал при един местен каменоделец статуи в римски стил, изобразяващи него и семейството му. Статуите бяха отрупани около входа: облечен в тържествени одежди, с венец от лаврови листа на главата, дон Винченте гледаше начумерено Марк от гърба на чудовищно дебел кон; съпругата му дона Карлота, издокарана като римска императрица, се изтягаше самодоволно върху обраслия с мъх каменен диван. Марио и Клаудио, двете по-големи момчета, облечени като млади сенатори, бяха заели местата си в колекцията по-късно. Виктор, непрокопсаният син, тогава още не е бил роден.

Възрастен мъж — трябва да беше градинарят — въведе Марк в къщата, където цялата обстановка му беше съвсем позната; това би могло да бъде дом на всеки заможен сицилианец от предишното поколение: прашни гипсови светци, картина на религиозна тема във всяка стая и лек, лъхащ сякаш от самите стени мирис на цветя, вехнещи в семейния олтар, на тамян и на чесън. Дон Винченте го прие в претрупаната с викторианска мебел гостна. Той беше човек с тъжно лице, огромен орлов нос, малки зачервени очи, червена пуешка брадичка, която се губеше в пазвата на ризата му, и почти толкова неспретнат, колкото и дон К. На младини той би могъл да мине за американец от второто или третото поколение, но с напълняването слабото му някога и свежо лице отначало беше станало месесто, а след това и тлъсто; и сега Марк остана удивен, като видя, че редом с това връщане към сицилианския тип дон Винченте беше си пуснал невероятно дълги нокти на кутретата по някогашната мода в Сицилия.

Дон Винченте се държеше любезно и непринудено. Когато Марк се наведе да целуне пръстена му, той отпусна меката си ръка на рамото му и сам го целуна по бузата. Зад тях, извисявайки се като кула сред хаоса от инкрустирани и варакосани мебели, внесеният от Италия голям старинен часовник с ярко украсен циферблат отмерваше времето с тържествена точност, а едно канарче писукаше в клетката си и сипеше по килима семена и песъчинки.

— Ричардс, колко време си вече в Щатите?

— Малко повече от година, дон Винченте.

— Срамота! Да не се видим досега. Всъщност аз бях и зает. Как впрочем се държат с теб?

— Много добре, дон Винченте. Не мога да се оплача от нищо.

— Чувам много работи за теб. Разправят, че работиш добре. Още ли живееш на „Шамплейн авеню“? Хубаво място е. Аз сам бих живял там, ако не живеех тук. Много приличен квартал. Как си със съседите?

— Много добре. Свестни хора са.

— Чудесно. Животът в градец като Солсбъри се различава от живота в големия град. Старай се да се харесаш на хората. В какви обществени организации членуваш?

— В „Кивани“ и в дружеството „Кристофоро Коломбо“. Току-що ме приеха и в тенис-клуба.

Дон Винсент вдигна вежди, по-точно голата кожа над очите, където някога е имало вежди. Така изражението му напомняше замислен папагал.

— Чудя се как си успял, Ричардс. В този клуб не се влиза току-тъй.

— Вие сте дали препоръка за мен, дон Винченте.

— Виж ти! Сигурно е така. Радвам се, че са те приели. Сега ти пиеш, така да се каже, от един водопой с някои от величията в окръга. Но трябва да направиш и друго: да гледаш да те изберат за церемониалмайстор на парада в деня на свети Роко.

— На този ден вече не правят паради, дон Винченте.

— Така ли? Много лошо. Какво пък, времената се менят. Чувам, че жена ти се занимава с благотворителност. Това също е добре. След време тя трябва да кандидатства за милосърдна в някоя болница. Тя май е още твърде млада, може би като поостарее.

На вратата се появи младеж в брич и се покашля да привлече вниманието им. Това беше Виктор, мъчното дете на дон Винченте; въпреки изрива, който обезобразяваше лицето му, слабохарактерната брадичка, гузния поглед и сприхавото изражение веднага личеше, че той е син на баща си.

— Нещо пак ми заглъхна колата, татко. Мога ли да взема твоята?

— Разбира се. Много добре знаеш, че можеш. Но ще те помоля да не нахълтваш така и да пречиш, когато имам поверителен разговор.

— Луд е по колите — обясни той на Марк, когато Виктор излезе. — Снощи блъснал своя „Тъндърбърд“ в някакво дърво и си мисли, че не зная. Направил го е на парчета. — В хрипкавия му смях имаше снизхождение. Сетне непринуденият му бащински тон изведнъж изчезна и Марк усети дистанцията между себе си и него. — Ричардс, ще те питам нещо. Ти често се виждаше с Коболд, нали?

— Само по работа, дон Винченте. Иначе той не е много общителен.

— Да, зная, че е затворен. Както и да е, успя ли от тези ваши срещи да си съставиш някакво мнение за него?

— Той е умен човек, дон Винченте. Това е безсъмнено. Получил е добро образование и му личи.

— Не ми казваш нищо ново — отбеляза дон Винченте с известна строгост.

— Той ви е много предан.

Подчинените на дон Винченте, конто добре познаваха капризите му и се съобразяваха с тях, бяха предупредили Марк, че е по-добре при шефа да се ходи с добри вести, отколкото обратното. Дон Винченте обичаше да чува, че неговите подчинени му служат добре.

— Натоварих го с голяма работа в чужбина. Знаеш ли това?

— Чух, че е в Куба.

— Правилно. Хавана. Сега там имам големи капиталовложения и го пратих да оправи местните политици. Върши добра работа. — Развъртяло се изведнъж по пода на клетката, канарчето ги поръси със семена. — Не помня някога да съм имал основания за недоволство от работата на Коболд. Бедата е там, че той се оказа carogna7. Ходил е в Бюрото за борба с наркоманията. Там, в Хавана, въртят голяма търговия с наркотици и той се е раздрънкал.

— Не вярвам, дон Винченте.

— Млъкни и слушай. Никой не те кара да вярваш, от тебе се иска да слушаш. Не разрешавам и никога не съм разрешавал щуротиите с наркотици. А моите приятели да правят, каквото щат, това си е тяхна работа. Но Коболд се е опитал да предаде един мой приятел, а ти знаеш какво означава това. — Изплавало иззад облака, слънцето заблестя срещу тях през високия прозорец от цветно стъкло и на жълтата светлина лицето на дон Винченте застаря и придоби восъчен оттенък. — За щастие все още имаме връзки от другата страна. Впрочем един от хората там те познава още от Палермо. Забравих му името.

— Да не е Брадли? — попита Марк.

— Възможно е. Казваше, че сте работили заедно. Обеща да намине някой ден да се видите. Хубаво е да имаш връзки в такива времена, Ричардс. Когато някой се мъчи да предаде мой приятел, все едно, че предава мен. Човекът, за когото се е раздрънкал, е и твой приятел.

Спина, помисли си Марк. Всичко съвпада. При срещите си с Коболд в извънградския клуб било при деловите обеди, било при обсъждането на чашка на юридическата страна на някоя нова сделка със земя — неизбежно възникваше една и съща тема: Спина и преместването му в Хавана, участието му в търговията с наркотици, възможните му амбиции. Мъчейки се да спечели симпатиите на Марк или поне да го неутрализира като привърженик на Спина, Коболд открито намекваше какво може да се очаква от Спина. Здравето на дон Винченте се влошаваше и ако още важеше някогашният суров сицилиански обичай, той отдавна да беше детрониран. Макар и само няколко години по-млад от дон Винченте, Спина беше сравнително здрав и тъй като дон Винченте нямаше достатъчно умен и силен син да го наследи, Спина виждаше себе си като негов законен приемник. Но понеже след изгонването му от Щатите не можеше да се върне там, той беше убедил дон Винченте да прехвърли капиталите и дейността си в Хавана, където в подходящи я момент смяната щеше да бъде уредена без много шум. Марк не споделяше тревогите на Коболд за състоянието на нещата сега и в бъдеще, но ето че Коболд се беше опитал да използва властите като оръдие за собствените си амбиции и желание за мъст, което очевидно беше непростимо престъпление.

— Чух, че си майстор по тънките работи, Ричардс, затова ще те помоля да направиш нещо за мен.

— Всичко, каквото мога, дон Винченте.

— Мразя предателите, сигурно и ти ги мразиш. Този човек сядаше на масата ми всяка неделя. Онази негова голяма къща на „Риджуей“, аз му я подарих за сватбата. Всеки ще ти каже, че с него се отнасях по-добре, отколкото със собствения си син. Знаеше всичките ми планове. Това е голяма измяна. — От вълнението в края на огромния нос на дон Винченте се появи и затрептя капка. Той извади кърпа и шумно се изсекна. — Ще ми направиш голяма услуга, Ричардс, ако отидеш в Хавана и уредиш тази работа.

— Когато казвате да я уредя, дон Винченте…

— Това значи да я уредиш. Повече не искам да чуя за мистър Коболд.

Молбата — всъщност заповедта — изискваше незабавно съгласие. Дори най-малката проява на нежелание би била фатална, защото и най незабележимото колебание начаса щеше да бъде открито.

— Кога искате да тръгна, дон Винченте?

— Още щом намислим как да се оправим с тази работа. Разноските са от мен. Останалото е твоя грижа. Зная, че нямаш никакъв личен опит като Sicario. От теб се иска да организираш работата… и ще ти кажа откровено, няма да е лесно. Възможно е това да се окаже най-трудната задача, с която досега си се залавял. Този Коболд е къде-къде по-хитър от Джентиле.

Джентиле, помисли си Марк, той знае за Джентиле. Седи си тук в този приют сред пущинака, никъде не излиза, а знае всичко, което става. Възхищението му от дон Винченте се засили.

— Коболд е хитър. Сигурно се досеща какво го чака. Живее в баровски хотел и не мърда никъде без двама телохранители. Току-що ми докладваха обстановката. Те спят в апартамента му. Чакат го пред вратата, дори когато отива в клозета. Можеш да наемеш всички убийци в Куба и пак да не успееш да се докопаш до него. Щях да забравя да ти кажа, че той се има много с тамошния полицейски началник.

— Който и да се наеме с това…

— Ти — прекъсна го дон Винченте.

— … ще трябва да го пречука, когато телохранителите липсват.

— Разбира се. А кога ще се удаде такъв случай?

— Когато е с жена.

— Значи той си пада по мадами, а? — попита дон Винченте.

— Така разправят.

— Макар че си има хубава женичка. Еврейка.

— Не знаех, че е женен, дон Винченте.

— Той не говори за нея и не я показва никому. Не ни се ще да набърквам жени в тази работа, но ако няма друг изход…

Дон Винченте се славеше с пуританството си, със своята неприязън към проституцията, с готовността си по-скоро да се откаже от някоя сделка, отколкото да разреши непристойни кабаретни номера в увеселителните си заведения. Жените, дори да не бяха сицилианки, за него бяха бъдещи майки.

— Може да не се наложи да намесваме жена, дон Винченте. Може би тези телохранители не са непрекъснато с него. Ще трябва всичко да се види на място. Ще трябва да се отиде там и ден-два да се следи къде ходи, за да се реши какво може да бъде направено.

— След работа той винаги е мъкнел някоя фуста със себе си — рече дон Винченте. — Това трябваше да ми подскаже, че не бива да му се вярва.

— По какви момичета си падаше нашият стар приятел Коболд? — попита Марк помощника си Ди Сантис.

— Блондинки — отговори Ди Сантис. — Студени красавици. Както и всеки втори италианец.

— Чакай, ти сам си италианец.

Ди Сантис току-що беше завършил университета, където беше специализирал икономика. Имаше типичното за родените в Америка италианци чувство за хумор.

— Разбира се, че съм, но се мъча да избягвам пороците на нацията.

— Къде може човек да потърси такива руси бомби?

— Навсякъде. Нашият край е пълен с такива курви, които допадат на хора като Коболд. Така е, откакто телевизията заби нож на Холивуд и Калифорния загуби чара си. Сега на „Дуайт стрийт“ можеш да гледаш кабаретни номера на двадесет места.

Така беше. Техният стил и репертоар варираше от „Фламинго“, където в събота вечер показваха всичките тридесет и две пози от Камасутра и гърлите шареха между масите, готови да рипнат върху някой хубавец и да наврат главата му между гърдите си, до „Баварския замък“, където сега се подвизаваше една певица на блусове, чието главно достойнство беше високият мелодичен глас — тя не сваляше пликчетата си.

Линда Уотс, родом от Саут Бенд, щата Индиана, беше по начало сериозна девойка и в миналото способна секретарка, но бе имала нещастието да спечели градския конкурс за красавици. След това тя се почувствува задължена да позира за снимки в списанията, а оттам мина към участие в кабаретни програми. Не можеше нито да пее, нито да танцува много добре, но имаше грациозни движения и онзи вид несигурна хубост, която зависи от краткотрайния тен и грим.

Марк отиде в гримьорната й след нейния номер. Някога дон Винченте беше собственик на „Баварския замък“ и макар че го беше продал заедно с всичките си други владения на „Дуайт стрийт“, името му все още значеше нещо там.

— Чувам, че работата не върви много добре, Линда. Какво ще кажеш да спечелиш набързо десет хиляди?

— Десет хиляди? Какво трябва да направя — да ограбя банка?

Смехът й беше неприятен. Той беше част от арсенала на момиче, принудено да търси закрила зад щита на привидна житейска опитност и твърдост. По същата причина и лицето й беше започнало да губи от миловидността си. Спасяваше я онова, което винаги оставаше ново и привлекателно за южняка: сините очи и плътно прилепналият шлем от бледозлатиста коприна.

— Ще трябва да позабавляваш един мой приятел.

— Да се разберем веднага. Аз си изкарвам прехраната с пеене… поне засега.

— Ангажиментът ти тук приключва, нали?

— Другата седмица. Провалих се — най-страхотният провал в историята.

— Няма защо да се унижаваш. Прекалено добра си за такъв вертеп — каза той съвсем искрено.

— Благодаря за благата дума, приятелю; имах нужда от нея. Във всеки случай пак ме чака помощта за безработни. Каква беше сумата, която спомена?

— Десет хиляди.

— Чудех се дали съм чула добре. Какво му е на твоя приятел — да не е болен от проказа?

— Доколкото знам, нищо му няма.

— Разправяха ми за някакъв петролен шейх: когато лягал с момиче, избивало го да чупи кокоши кълки. Да не става дума за нещо такова?

— Приятелят ми е млад, хубав, обаятелен и паралия. Много бих се изненадал, ако има склонност към извращения. Ще трябва да прекараш най-много два-три дена с него.

— И нощи, естествено.

— Възможно е. Не зная. Ако той пожелае, да. Когато задачата приключи, ще се наложи да забравиш всичко.

Последното изречение сложи край на шеговитата й самозащита. Лицето на Линда доби замислен, умен вид, около устата и носа изведнъж се появиха бръчици.

— Защо? — попита тя отривисто и малко по-тихо. Марк отпи без удоволствие от чашата уиски с лед, която му донесоха по нейно настояване. Той предпочиташе глуповатата шеговитост от преди една минута. Сега лицето на Линда беше прекалено, по мъжки хладнокръвно.

— Защото ще получиш цяла пачка, а нямаш пукнат цент.

— Не те питам за това. Искам да зная повече за тази работа. Нима очакваш да приема такова предложение, без да зная за какво става дума?

— В града ще се намерят двеста добри момичета, които ще легнат с този мъж и за стотачка — каза Марк. — Разликата е там, че ти имаш глава. Запознах се с биографията ти и разбрах, че умът ти сече. Оттук и предложението за десетте хиляди. Мога само да ти кажа, че става въпрос за законна сделка. Няма да ти се наложи да престъпваш закона.

— Млад, обаятелен и паралия, а? А къде ще стане всичко това? Тук в Солсбъри?

— Не. В един курорт, някъде на юг. Щом изтече договорът ти. Моят приятел вече е там. Ще заминеш и ще останеш с него няколко дни, ще се помотаете известно време, после се прибираш в хотела.

— Няма ли да се връщам тук?

— Не, прибираш се в хотела. Това влиза в сделката.

— Искаш да кажеш да остана там?

— Да. Докато не ти се каже нещо друго.

— Не разбирам. Ще трябва да ми обясниш малко по-подробно.

— Няма нищо повече за обясняване. Човекът е самотен. Интересува се от момичета, особено от твоя тип. Там, където той е сега, няма такива момичета, затова те изпращаме при него. По-точно, завеждаме те, защото и аз ще дойда с теб.

— С други думи, поднасяте му много скъп подарък. — Тя се постара гласът й да звучи колкото се може по-язвително. — Ти си италианец, нали?

— Защо мислиш така?

— Личи ти по всичко с изключение на говора. Италианците държат всичко в нашия град. Зная случайно, че и този вертеп е собственост на италианец.

— Бил е — поправи я той. — Не виждам какво отношение има това към нашата работа.

— Нещо ме кара да мисля, че работиш за същия този човек.

— Не е важно кой съм аз и за кого работя. Зная случайно, че искаш да зарежеш този занаят, а моето предложение ти дава възможност да сториш това. Вашите знаят ли какво правиш тук, в Солсбъри?

— Как не! — стресна се тя. — Аз съм от добро презвитерианско семейство. Баща ми беше дякон.

— Трябва да се върнеш у дома — каза той. — Ти си доста хубавичко момиче. Трябва веднага да се върнеш в Саут Бенд, да се омъжиш за някой застраховател и да си родиш деца. Говоря сериозно: този живот не е за тебе. Ще се върнеш, все едно че ти е провървяло, и никой няма да знае нищо. Можеш да забравиш изобщо за случилото се.

— Трябва да помисля — каза тя. — Ще помисля и ще ти кажа.

— Съжалявам, но се налага да решаваш незабавно. Какво ти пречи да решиш веднага?

Досегашната й нерешителност я беше посъстарила; временните сенки под очите скоро щяха да станат постоянни.

— Да ти кажа ли? Защото ме е страх.

— От какво?

— От цялата тази работа. Има нещо странно в нея. Той сложи ръце на раменете й.

— Малката, за какъв ме помисли преди няколко минути?

— За италианец.

— Добре, да допуснем, че наистина съм италианец. Сигурно си чула какво говорят за тях?

— И още как — рече тя. — И още как.

— Каквото и да са ти разправяли, на всички е известно едно: италианците не създават неприятности за хубавите момичета. Питай когото искаш от приятелите си. Освен това имам чувството, че двамата ще се разбираме добре.

— Но нали не става дума за теб, а за друг.

— Да, но аз ще бъда там. Ще имам грижата за теб, докато дойде време да се върнем.

Тя кимна, сякаш в знак на благодарност, и леката начумереност изчезна от лицето й.

— Виждаш ли, работата е там, че лесно се плаша — каза тя. — Не обичам да съм сама.

4

Два дена по-късно, в навечерието на заминаването, Марк се натъкна на усложнения у дома си.

Бяха планирали за седмица напред да ходят тук и там и Тереза, която никога не го питаше защо излиза или кога ще се прибере, като че ли се ядоса, когато той й каза, че ще пътува.

— Не можа ли поне да ме предупредиш?

— Самият аз не знаех до днес.

— Но защо Куба?

— Защото компанията иска да увеличи капиталовложенията си там.

— Ти не говориш испански.

— Няма защо да говоря испански. От мен се иска да направя оценката на една сграда.

— Колко време няма да те има?

— Вероятно седмица. Възможно е и по-малко.

— Ще взема да отменя всичко. Не виждам защо да не дойдем с теб. Слънцето ще подейства добре на децата.

— Съжалявам. Няма да стане.

— Защо?

За пръв път в семейния им живот тя поставяше под съмнение безпрекословната му власт. В Сицилия той щеше да й обърне гръб и да излезе начаса, без да й отговори, а по-късно през деня или същата нощ в леглото тя щеше да направи всичко възможно да изкупи непокорството си. Но сега той отговори меко:

— Защото няма време да уредя всичко необходимо.

— Не е нужно много време да запазиш още три билета.

— Това е командировка — каза той спокойно, но в тона му се почувствува категоричност. — Ще бъда непрекъснато в движение.

— Не можеш ли да ни оставиш в някой хотел някъде по крайбрежието, докато вършиш работата си?

— И това не може.

Той си обясни държанието й с влиянието на дамския клуб и обкръжението от дейни, будни жени. Нейните снимки го убеждаваха, че тя си е останала същата, но той вече не долавяше хубостта й, както човек не долавя уханието на дълго употребяван парфюм. Той не искаше от жената да бъде тъпа, но смяташе, че умът й трябва да бъде подчинен на онази особена женска проницателност, която е нейна дарба. Приятелките, които Тереза беше успяла да намери в Солсбъри, не му харесваха поради склонността им да мислят повече и да чувстват по-малко.

— Ако смяташ, че децата се нуждаят от курорт, защо да не отидете в Маями? Слънце, колкото щеш, плюс чистота и храна, с която са свикнали.

— Маями ми омръзна — каза тя. — Затова не искам. Защо поне веднъж не ни вземеш със себе си, когато тръгваш някъде?

— Защото там, където отивам, не е подходящо за семейни излети. Точно сега в Куба става революция; по улиците убиват хора. Кой води жената и децата си по такива места? Аз сигурно пак ще ходя там и ако дотогава революцията е свършила, ще уредя да дойдеш и ти. Обещавам ти.

Но Тереза не се успокои и негодуванието й се изрази в мълчание, което продължи до края на деня. За пръв път се наложи той да й подобрява настроението, а не обратното, както винаги ставаше в миналото при редките им спречквания.

Марк беше оставил на Линда билета до Ню Йорк на контролното гише и когато се качи в самолета, тя вече седеше на мястото си. Той не погледна към нея. Когато стюардесата мина с куп списания, той взе „Нюзуик“ и заби нос в него. След няколко минути погледна назад и видя, че тя вече оживено разговаряше със съседа си, който се беше наклонил към нея, цял превърнат в слух. Марк забеляза, че белият ленен костюм й отива повече от ламената рокля в „Баварския замък“. Беше й се сторило съвсем логично, че той не иска да ги видят заедно в самолета. Седяха отделно и в самолета от Ла Гуардия до Маями. Този път тя седеше пред него, на втората редица. Изглеждаше доволна и спокойна, поръча си едно след друго две питиета, сетне натисна копчето, за да извика стюарда, и започна някакъв разговор с него, жестикулирайки изящно като танцьорка от Бали. По-късно, следвана от мъжките погледи, мина уханна и надменна по пътеката до тоалетната, където остана доста време.

В Маями паспортните формалности го принудиха да й помогне.

— Какво е това? — попита тя.

— Туристическа карта. Необходима ти е за Куба.

— Не ми каза, че отиваме в чужбина.

— Хавана не е чужбина. Това е тропикът на САЩ. Там говорят английски.

— Нямам нищо против — каза тя. — Веднъж гледах някакъв стар филм за Куба. Не беше ли с Алис Фей? Винаги ми се е искало да отида в Хавана.

От десет хиляди фута Куба беше парче земя, окъпано в сияйна светлина и наметнато със зелен килим. Самолетът заслиза с подрусване през кълбестите облаци и въздушните течения на ранната вечер и ги стовари в Ранчо Бойерос. Потопиха се веднага в топлия като мляко въздух, в процеждащата се през палмите зеленикава светлина и в нелепата тълпа от туристи със сламени шапки и с маракаси в ръце. Сега Марк и Линда вървяха неотлъчно един до друг. Той я водеше за ръка и колкото по-открито, почти безсрамно, изразяваха възхищението си набитите мъже в удивително чисти ризи, които с нежелание им правеха път и я изпращаха с блеснали очи, толкова по-здраво той я стискаше за ръката. Взеха лимузина до центъра на града, където Марк остави Линда в „Линколн“, тих хотел на „Авенида Италия“, а сам продължи към „Севиля“, където беше отседнал Коболд.

Зарегистрира се и получи стая на петия етаж с изглед към тясна улица с бясно движение. Самият хотел беше шумен, с голи подове от керамични плочки и вечно тръшкащи се врати; хладните стени още не бяха поели натрупаната през деня жега. Той взе душ, преоблече се в лек костюм и се опита да позвъни на Коболд, но от централата му казаха, че не отговаря. После слезе при рецепцията и под предлог, че е недоволен от стаята си, поиска плана на хотела. Коболд беше отседнал в надстройката на осмия етаж в апартамент с гостна и спалня навътре; тъй като апартаментът беше ъглов, спалнята се проветряваше от две страни.

Следващият час мина в разузнаване на хотела и околността. „Севиля“ беше замислен във величествения стил на миналото с щедро използване на пространството за вътрешни дворове, коридори и площадки на стълбищата. Асансьорите се обслужваха от персонал и се движеха бавно. Главният вход беше откъм улица „Куартелес“, тя беше с еднопосочно движение и излизаше на булевард „Марти“ със задължителен завой надясно. В хотела можеше да се влезе и през друг вход откъм булеварда през един безистен. Поради обявеното военно положение и спорадичната стрелба по улиците и двата входа се охраняваха от войници с автомати.

Преглеждайки набързо хаванския вестник „Пост“, излизащ на английски, който той купи от тютюнопродавницата, Марк разбра, че същата сутрин от улиците са прибрани пет трупа — жертви на престрелки или на убийства от предишната нощ. Той излезе на улица „Куартелес“, свърна надясно и се озова на малък площад, където видя паркирани половин дузина полицейски коли с картечници, които чакаха да бъдат вдигнати по тревога. Беше ясно, че около „Севиля“ нямаше никаква възможност да бъде ликвидиран Коболд.

Служебният вход на хотела също не беше подходящ за бързо бягство след операцията; до сутерена се отиваше или с асансьора, за който се чакаше средно три минути, или през една врата в края на стълбището, която като че ли беше постоянно заключена.

Марк беше седнал в бара да обмисли на чашка кафе тези обстоятелства, когато го потърсиха по телефона. Обаждаше се Линда.

— Помолих те да не звъниш по телефона — каза той.

— Извинявай. Скучаех. Успя ли да видиш твоя приятел?

— Още не.

— Чудя се какво да правя.

— Защо не излезеш да се поразходиш?

— В този град? Невъзможно. Не ме оставят на мира дори във фоайето. Трябваше да се кача в стаята си. На мога ли да дойда да пийнем нещо?

— Не, по-добре стой там. Ще почакам приятеля си още един час и ако не дойде, ще мина да те взема да вечеряме някъде.

Към девет Коболд още не беше дошъл, затова Марк отиде с такси до „Линколн“, взе Линда и отидоха в ресторант „Ел Бохио“, рекламиран като местна забележителност във вестник „Пост“. За да привлекат туристи, бяха го построили като селска колиба с тръстиков покрив; сервираха в градината под окичените с разноцветни лампи дървета, пълни с тревожно чуруликащи птичета. Нощта беше скрила всички увехнали от слънцето багри на Хавана и я беше превърнала в творба, изваяна от слонова кост.

От околните сгради струеше меко сияние, сякаш камъкът още задържаше част от слънчевата жарава на деня, а лекият шум в ресторанта скоро потъна в царящото наоколо спокойствие.

Като поемаха в дробовете си мекия въздух на града и галени от неговите тихи звуци, Марк и Линда се преобразиха. Романтичната й душа, потънала до вчера под пластове от безразличие, взе връх и преструвките, които тя с такава упоритост се беше мъчила да усвои, загубиха убедителност. Марк, привърженик на всичко земно и измеримо, се трогна от тази промяна у нея. Той забеляза, че гласът й омекна, а резкият смях, който често й служеше като щит, изчезна. Сега тя отново беше секретарка в отпуск, откровена и безгрижна, която няма какво да загуби.

Между кратунките, увиснали от увитото около решетка стебло, двамата виждаха канала Моро, по който — сякаш теглена от невидими сценични работници — се плъзгаше към морето гемия с опънати на скърцащите мачти платна. На носа й стояха безмълвни трима рибари с фенери на дълги прътове:

— Каква красота — каза тя.

— Градът е доста приятен, когато за час-два престанат да се стрелят помежду си.

— Чудесен е. Иска ми се да остана тук и изобщо да не се връщам у дома. Защо ли не направим точно това?

Дава ми да разбера, помисли си той, че е достъпна: нещо, в което изобщо не беше се съмнявал. Предпочитайки да не излиза от рамките на деловите отношения, той извади от джоба си плик с десет стодоларови банкноти и го бутна към нея.

— Щях да забравя — каза той. — Авансът, за който говорихме.

— Не сега — възрази тя.

— Работата си е работа. Вземи го.

Тя пак отказа с глава, но той взе чантата й, отвори я и пусна вътре плика.

— Защо трябваше да ми напомняш?

— Говориш, като че ли те чака кой знае какво изпитание.

— Така е.

— Слушай, Линда, не се докачай, но зная как стоят нещата в кабаретния свят. Все си преживяла едно-друго. Просто ти се е налагало.

— Смяташ ли, че съм правила нещо такова преди?

— Сигурно не, но все пак не виждам какво толкова те плаши.

— Има нещо ужасно безсърдечно в тази история. Слушай, сериозно, мога ли да се откажа сега?

— Не — каза той. — Не можеш. Късно е да се отказваш.

— Колко време трябва да прекарам с този твой приятел?

— Предполагам два-три дена. Казах ти вече.

— Не може ли по-малко?

— Не зная. Може толкова, а може и повече. Още дори не сме сигурни дали той ще се съгласи.

— Искаш да кажеш, че когато ме види, може и да не поиска да спи с мен?

Марк сви рамене.

— Какво ще правим тогава?

— В такъв случай сделката пропада, но хилядарката е твоя.

— Дано стане така — каза тя.

— Не вярвам. Моят приятел има добър вкус. Струва ми се, че той ще хлътне здравата по тебе.

— Ти си женен, нали?

— Да.

— Обичаш ли жена си?

— Да.

— Как е в леглото? Повечето италианки са добри, нали?

— Така разправят. Лично аз никога не съм имал основание да се оплаквам.

— Ти не ме харесваш — каза Линда.

— Тук бъркаш.

— Искам да кажа, че физически не те привличам.

— Защо мислиш така?

— Защото ако те привличах, нямаше да ми кажеш онова, което каза за жена ти.

— В повечето случаи говоря истината. Не мога другояче.

— Жалко, че храниш към нея такива чувства — от моя гледна точка, разбира се. Кажи ми готов ли си да направиш нещо за мен?

— Зависи. При сегашните обстоятелства съм длъжен.

— Не се тревожи, няма да искам от теб да си навлечеш неприятности. Само ми се иска да поостанем тук ден-два, когато свърши това. Не непременно тук, в града, а може би на някой хубав плаж, където ще можем да се къпем, да лежим на слънце, да се отпуснем. Ако ме харесваш, това няма да е кой знае какво затруднение за теб.

— Не мога да ти обещая нищо — отговори Марк. — Ще видя какво мога да направя.

— Тук е чудесно — каза тя. — Но после ме чака Саут Бенд, така че няма защо да се размечтавам.

На връщане извървяха пеша шестте преки до „Линколн“ покрай сивите стени на сградите от стария град, изпъстрени от нощните светлини. Линда остана очарована от семействата, насядали благопристойно в сутеренните всекидневни с решетести прозорци, от окичените с палми градски площади и от файтоните, теглени от слаби като скелети, но пъргави коне, изпод чиито копита хвърчаха искри. Марк се размисли при вида на многото жълти коли на военните и на силите за сигурност, струпани на всяко кръстовище, които опипваха мрака със снопове светлина от въртящите се лампи.

На една пресечка от хотела видяха малка тълпа. Хората гледаха мълчаливо нещо в канавката. Марк докосна ръката на Линда.

— Почакай ме тук малко — каза той и си запробива път през тълпата.

В канавката лежеше младеж с неестествено разперени ръце и крака. Главата му опираше о бордюра. Изтеклата ся празните очни кухини кръв беше засъхнала по бузите.

— Muerto — прошепна някой доверително на ухото му. — Estudiante. Policia. Le han sacado los ojos8.

Той се върна при Линда и бързо я отведе.

— Какво имаше? — попита тя.

— Някакво момче, пречукано от полицията — отговори той. — Тук май не си поплюват.

В хотела тя каза:

— Качи се при мен. — И след няколко минути: — Моля те, не си отивай.

Той се възбуди от увереността, че нейното тяло го очакваше, че оставайки все още тайна за него, то щеше да му принадлежи без всякакви предисловия или уговорки. Обзе го нещо като онази радост в детството, когато сутринта на Богоявление будеха него, брат му и сестра им, за да получат подаръците си, увити в пакети така, че не можеше да се познае какво има вътре. Но в хотелската стая с нейния мирис на „Флит“, с къркорещите тръби и с трепкащата синкава светлина на старомодните флуоресцентни лампи го очакваше познатата проза. От Линда лъхаше на алкохол, а тя усещаше в устата си мириса на престояла бира.

— Така ли се любите с жена ти? — попита тя.

При тези думи той стана и отиде до прозореца. Звездите бяха изчезнали, небето беше бледо и пусто, а отвъд града унилата луна беше превърнала в стомана Хаванския залив. Марк започна да се облича, замисли се какво му предстои на другия ден.

5

Коболд му позвъни в стаята от кафенето на хотела преди осем сутринта и Марк се облече бързо и слезе. Завари Коболд самичък пред барчето, в тънък ленен костюм, който не беше измачкан въпреки влагата на Хавана. На близката маса, пльоснали се като отегчени шимпанзета в зоологическата градина, седяха двама нискочели мулати. Телохранители, помисли си Марк. Той седна до Коболд пред барчето и срещна хладния му поглед.

— Виж ти неочаквано удоволствие — обади се Коболд без капка удоволствие в гласа.

— Звънях ти два пъти — каза Марк. — Снощи се прибрах късно.

— Разбрах — рече Коболд. — Всъщност снощи те видях в „Ел Бохио“. Малко фалшиво, но все пак приятно заведение. Какво те води в Хавана?

— Компанията се интересува от някакъв имот.

— За какво ще го използва?

— За казино.

— О, господи! Пак ли? Пак казино! — На лицето му се изписа недоверие. — Все пак, защо ти?

— Питай Теди Маклийн от външнотърговския отдел — каза Марк.

— Казината тук са спомен от миналото, поне ако се съди по сегашната обстановка.

— Не аз определям политиката на нашата компания.

Мрачен негър в хусарска куртка се довлече до бара при тях.

— Кафе? — попита Коболд.

— Може.

— Traigame dos cafés9 — поръча Коболд на бармана. — Искаш ли препечен хляб? — обърна се той към Марк.

— Само кафе.

— Y un tostado para mi10.

Барманът се отдалечи, а слънцето, което дебнеше някъде зад сивите силуети на сградите от другата страна на улицата, заби между тях като меч непоносимо ярък лъч. Коболд мълча намусен десетина секунди.

— Къде се намира този твой имот? — попита той изведнъж с рязък даскалски тон.

— „Авенида де Масео“, 264–66. — Марк беше подготвен за разпит.

— Искаш да кажеш „Малекон“, крайбрежната улица. Вече не я наричаме „Масео“. — Коболд се пооживи, може би утешен от възможността да постави на място Марк, да му покаже, че той е външно лице. — Сградата е от години в списъците на комисионерите. Целият морски бряг се превърна в огромно бунище. Можеш да купиш на нищожна цена парцел на „Малекон“. Колко искат сега?

— Триста хиляди.

— Триста хиляди ли? Значи сто хиляди по-малко от миналия месец. Другия месец ще можеш да го купиш за двеста хиляди — ако още го продават. Ако изобщо продължават продажбите. Нека ти кажа нещо, Ричардс. Ако компанията купи този имот, ще си хвърли парите на вятъра. Не мога да разбера само защо са изпратили теб, когато е било достатъчно да ми се обадят по телефона.

— Изглежда евтино в сравнение с всичко друго, което са закупили тук — отбеляза Марк. — Предполагам, че дон Винченте искаше да дойда тук, защото покупката на недвижими имоти влиза в моята сфера.

Барманът пристигна с кафето и препечения хляб и ги удостои с измъчения си поглед.

— Лошото на нашата компания е — рече Коболд, — че в много случаи дясната ръка не знае какво прави лявата. Не веднъж, а десет пъти съм казвал на дон Винченте: сега не е време да се купуват имоти в Хавана. Зная, че нямаш понятие от политика, Ричардс, но не си ли разбрал, че в тази страна става революция? Чу ли стрелбата снощи?

— Видях някакво момче, което сигурно са го изхвърлили от полицейска кола. Някой му беше извадил очите.

— Обичайна история — каза Коболд. — Донеси още малко масло — извика той след бармана. — Имаше сражение по улиците към три сутринта. Двадесет или тридесет студенти убити. Трябва да разбереш едно: тези момчета — имам предвид студентите — са на път да победят. Правителството всеки момент ще падне. Затова няма никакъв смисъл да се купуват имоти сега. Ако искаш да правиш някаква сделка, ще трябва да я правиш с новите. Каквото и да купиш сега, може да го загубиш. Ако купиш онзи парцел на „Малекон“, ще го загубиш. Но уговоря ли аз сделката с новото правителство, това е друга работа. Те ще спазят всички условия. Затова ти казвам, че си губиш времето.

Някакъв подранил пияница влезе, поклащайки се леко — като носен от вълните удавник, чието разплуто лице скоро щеше да стане храна за рибите. Един от нискочелите на масата стана от стола, хвана го за ръката и бързо го изпроводи навън.

— Защо са ти тези горили — попита Марк.

— В такъв град не винаги знаеш кой ти е враг — обясни Коболд: — Глупаво е човек да рискува. Впрочем, тези двамата са полицаи. Можеш ли да ми кажеш в кой друг град срещу малък хонорар местният полицейски началник ще уреди да се грижат за теб?

— Доколкото разбрах, Салваторе Спина е в града — каза Марк. — Какво мисли той за бъдещето тук?

— Не съм се виждал със Салва. Обстановката тук е такава, че той на една страна, аз — на друга. Спина се занимава с наркотици. Чувам, че само миналия месец е продал стока за пет милиона долара. Разправят също, че от тази сума на тукашния президент се паднал почти един милион. Което значи, че Спина поддържа президента, а президентът — Спина. А щом дойде новата власт, Спина ще изчезне. Ние пък вършим законна търговия, значи оставаме тук. И защо не? Субсидираме нещо сигурно.

— Тази работа ми се струва малко опасна.

— Още седмица-две. Другия месец един много добър наш приятел ще седи в президентското кресло.

Докато Коболд продължаваше да говори, като подчертаваше от време на време думите си с гъвкави движения на ръцете и с изразително повдигане на веждите, което беше наследил от баща си, Марк си блъскаше главата със сложните технически проблеми около ликвидирането му. Телохранителите като че ли бяха бдителни и кадърни. Влезе още някакъв турист, не толкова пиян, но заразен от временна лудост, която обземаше повечето посетители на Хавана. Хилеше се глупаво и размахваше купеното от сувенирния магазин препарирано алигаторче. Запъти се към тях с най-добри чувства, но телохранителят му препречи пътя. Куба е страна, помисли си Марк, в която предпазните мерки са усъвършенствани да парират всякаква опасност. В процентно изражение, беше разбрал той, полицаите тук бяха шест пъти повече, отколкото в САЩ. Пределно ясно му беше, че никой наемен убиец не би са наел с тази работа, колкото и да му обещаеш, защото едва ли щеше да остане жив после.

— Едно не разбирам — продължаваше Коболд, — каква е ролята на Брадли в тази игра. Нали помниш, говорихме за него и преди. Не мога да се отърва от мисълта, че той стои зад Спина. Но защо? Моите хора ми докладват, че се е появил тук миналата седмица. Ти как мислиш?

— За Брадли ли? Нищо не мога да кажа.

— Има нещо у него, от което ме свива под лъжичката — рече Коболд. — Същото изпитвах отначало и когато ти дойде. Не ми беше съвсем ясно какво правиш в Щатите. Сега вече те познавам по-добре и разбрах, че играеш почтено. Не обичам много загадките. Както и да е, хайде да забравим неприятностите. Колко време ще останеш?

— Не повече от необходимото — каза Марк. — Трябва да видя този имот, да го оценя и след това потеглям.

— Защо бързаш? Остани поне няколко дни. С удоволствие ще те поразведа — искам да кажа, ще ти покажа неща, които човек като тебе може да оцени и които туристите не виждат. Този град има какво да предложи. Да вземем този хотел. Можеш ли да ми посочиш друг първокласен хотел в света, където ако попиташ пиколото за жена, той ти докарва цяла колекция? Виждал ли си такова нещо? При това предлагат ти не скапани уличници, а наистина хубави фльорци.

— Значи тук ти харесва?

— Много. Бих препоръчал този град на всеки, който няма възражения срещу карамелените задници. Ако ти се прииска, кажи да ти доведат prieta. Така им викат тук; учтивата дума за негърка. — Той се разсмя така, сякаш устата му беше пълна. — Нощем, както казват, всички котки са сиви.

Трябва да се намери някакъв начин, мислеше Марк. Например ако Коболд има кола, може да докарат със самолет от Палермо онзи специалист, който взриви колата на братята Ла Барбера в двора на дома им на „Пиаца Карачоло“.

— Нещо, което никога няма да срещнеш тук — каканижеше Коболд, — е гъшата кожа. Кожата им е една такава, мека като коприна, каквато рядко се среща при белите. Лично аз не поддържам мнението, че имат неприятен мирис, и за себе си мога да кажа, че съм доста придирчив в това отношение. Между другото — ще ми простиш любопитството — откъде намери това лъчезарно създание, с което беше снощи? Сигурно не е местна придобивка.

— Тя е от нашия град, пожела да дойде с мен. Искаш ли да те запозная?

— Ако не си придобил някакви изключителни права върху нея — отвърна Коболд.

— Няма такова нещо. Оказа се, че намеренията й са били други. Според мен целта й е била по-скоро да види Хавана, а не да прекара уикенда е мен.

— Чудесно… искам да кажа от мое гледище — допълни Коболд. — Защо да не вечеряме заедно довечера? Да кажем в „Ел Парадисо“? Имат го за най-доброто кабаре в света.

— Ще я попитам.

— Как мислиш, ще дойде ли?

— Не виждам защо да не дойде. Ще й се обадя по-късно и ще ти кажа.

— Така. Няма да се ангажирам тази вечер. Хайде да се разберем така: ако не ми се обадиш, значи всичко е наред и ще ви чакам във фоайето в осем.

Когато Коболд се изниза от стола, телохранителите скочиха и тръгнаха към него от двете му страни.

— Чакам ви, значи — каза той, обърна се и излезе, следван по петите от двамата мулати.

Досега, помисли си Марк, всичко според плана върви толкова лесно. За него беше странно, че този човек — толкова благоразумен в действията си, толкова проницателен, умен и властен, че както разправяха, беше започнал да оспорва влиянието на самия дон Винченте — не беше унаследил нищо от инстинкта на дедите си, който да го предупреди, че смъртта го дебне.

Разположено достатъчно близо до брега, за да се вижда заливът, но и достатъчно далеч, за да не може вятърът да донася мириса на изпражнения от плажа, „Ел Парадисо“ минаваше за най-шикарното кабаре в света. Обикновено небето служеше за покрив на огромната кръгла сграда, увенчана с диадема от светлини; но кабарето се славеше с един механизъм, посредством който само със завъртането на един ключ 22 000 квадратни фута покрив се плъзгаше безшумно на мястото си и заменяше истинските, забулени от дъжда звезди с още по-ярък небосвод с хиляди изкуствени звезди, които мигаха досущ като истински в сини розетки от анодизиран алуминий.

Заведоха ги до запазената от Коболд ъглова маса. Той се разположи в ъгъла между двете стени така, че да може да вижда всичко, а ако някой искаше да има вземане-даване с него, първо трябваше да мине покрай двамата телохранители в тъмносини костюми на съседната маса, конто седяха замислени на чашка „дайкири“.

Присъствието на Линда измени до неузнаваемост държането и дори външния вид на Коболд. Сутринта във влажната атмосфера на „Севиля“ той се беше сторил вулгарен на Марк, а сега у него личеше известно достойнство.

Целият чаровен фалш на Хавана като че ли беше съсредоточен тук, за да създаде около тях романтична атмосфера. От чудесните имитации на тропически дървета, по чиито клони бяха залепени истински орхидеи, над масите висяха пластмасови лиани, а от изкусно прикритите лампи струеше лунна светлина. В „Ел Парадисо“ всичко беше на висота. Храната — отлична, обслужването — бързо, шампанското — истинско. Два оркестъра изпълняваха ту рокендрол, ту оглушителни ритми от африканските джунгли.

Коболд се държеше с Линда пленително, с внимание и уважение. Ясно беше, че тя го харесва и че той е запленен от нея. Красотата й сега беше подчертана до съвършенство: великолепните коси — посребрени от скъпата лунна светлина на „Ел Парадисо“, лицето й — като на дете, очите й — без сянка от хитрина; и нито гънка или бръчица, която да загрозява безупречната й кожа.

Седнал на безопасното място в ъгъла, Коболд се извини, че не може да танцува, понеже си бил навехнал глезена, и Марк и Линда излязоха на дансинга.

— Е, какво ще кажеш? — попита Марк.

— Никак не е лош — отговори тя. — Надмина очакванията ми.

— Андрю си го бива. Казах ти, че ще ти хареса.

— Какво ще стане по-нататък?

— Струва ми се, ти също му харесваш. Така че нека нещата вървят по естествения си път. Ще ме блъсне страшно главоболие. Когато си тръгнем, вероятно ще го склоня да ме остави в „Севиля“, а после да те закара в хотела ти.

— А после?

— После ли? Ами, зависи. Аз държа нашият приятел да те вижда колкото се може по-често през следващите няколко дни. А на теб оставям да прецениш как най-добре може да стане това.

— Трябва ли веднага да легна с него?

— От теб се иска да решаваш сама. Ще ти позвъня сутринта. Няма да е зле да те покани някъде утре вечер. А ако поиска и вдругиден — още по-добре.

— Искаш да го виждам колкото се може по-често.

— Именно. Искам да сте заедно колкото е възможно повече време.

Оркестърът засвири нещо с труден латиноамерикански ритъм, който ги прикова в ъгъла на дансинга, а после те се отлепиха един от друг, за да поддържат по-лесно такта. През изкуствената джунгла на „Ел Парадисо“ Марк виждаше непрекъснато обърнатия към тях малък бледен овал на лицето на Коболд.

— Кажи ми, моля ти се, за какво е всичко това — каза Линда.

— Свързано е с една сделка. Трябва да съм по възможност в течение на това, как той си прекарва времето. Ако не друго, поне ще зная кога е с тебе.

— Когато котката я няма, мишките играят, а?

— Нещо такова.

— Какви са тези двама кубинци с него?

— Телохранители — каза той. — Положението в страната е несигурно. Полицията осигурява охрана на всеки, който идва тук по важна работа.

— Разбирам — каза Линда. — А защо и на теб не дават телохранители?

— Не съм чак толкова важен. Аз просто искам да купя една разнебитена сграда на брега.

— Какво трябва да кажа за себе си, ако почне да ме пита?

— Казвай му истината, доколкото е възможно. Не съчинявай.

— А ако разбере за нашата уговорка? — попита тя.

— Ще бъде фатално. Не мога да си представя нещо с по-неприятни последици.

— Чудя се дали ме е страх от теб — каза тя. — Като че ли да.

— Няма от какво да се страхуваш — каза Марк. И — додаде по-бавно: — Зная, че ще изпълниш задълженията си. Докрай.

— Започваш вече да не ми харесваш толкова — каза тя.

— Жалко. Ти започваш да ми харесваш все повече.

— Може ли да се върнем на масата сега?

— Когато оркестърът спре — отговори той. — И помни, че Коболд ни гледа. Не поглеждай към него. Отпусни се и се дръж така, като че ли ти е много забавно и интересно.

Рано сутринта Марк позвъни на Линда от стаята си.

— Как е?

— Прекрасно — отговори тя. — Поне така мисля. Току-що се събудих.

— Прощавай, че се измъкнах така снощи. Пред очите ми се мержелееха тъмни петна. Иначе прекарахме добре вечерта, нали? Знаех, че ще се радваш да се запознаеш с Андрю Коболд. Как мина?

— Чудесно — каза тя. — Андрю беше очарователен.

— Какво има за днес? Някакви специални планове?

— Имам новина за теб. Ще обядваме заедно. Мисля, че довечера отиваме на друго място, пак със звезди на покрива. Доволен ли си?

— Да.

— Така и мислех.

— Нещо за утре?

— Всъщност да. Утре отиваме с кола на излет на някакъв плаж.

— На кой плаж?

— Не ми казаха.

— Ще ми се да те видя днес по някое време — каза Марк.

— Както искаш. Предполагам следобед ще бъда повечето време в стаята си.

— Ще ти се обадя към пет или шест — каза той. — Да видим как се оформят нещата. Може би ще успеем да пийнем по нещо.

От опит Марк знаеше, че телефонните разговори се подслушват, за срещите се докладва, проверяват се подробностите по предполагаемите делови преговори. Всичко трябваше да съвпада, затова той добросъвестно отиде да огледа сградата на „Малекон“ с един човек от кантората за продажба на недвижими имоти. Трите съседни сгради бяха строени от някакъв милионер, пощурял от печалбите от продажбата на захар. Те бяха странни и отвратително боядисани крайбрежни дворци, предназначени за развлечения, но видът им говореше за маниащина и ужасии. Марк добросъвестно изкачи мраморните стълбища с позлата, разгледа покоите на Синята брада, където витаеше дух на обреченост, прекоси прогнилия под, за да хвърли поглед към морето през зацапаните от солената вода прозорци. От една миля навътре, подгонени от свежия северняк, гривестите жълтеникави вълни се устремяваха към брега и се разпадаха там немощни, замърсени от нечистотиите на градските клоаки. Почти пред самата сграда приливът тършуваше с никотиновите си пръсти между черните скали, а десетки негри, подредени грижливо като украшения върху камина, клечаха по естествена нужда.

Като завърши огледът, Марк с непроницаемо лице се осведоми за всички подробности и поиска да му дадат фотокопия от договора за наемане на сградата. Посолството го снабди със списък на оценителите, но не се реши да препоръча нито един от тях. „До един са продажници“, осведоми го търговското аташе.

Той позвъни в кантората си в Солсбъри и поговори с Маклийн, който отговаряше за външнотърговските сделки, предполагайки, че някой е заложил ухо някъде по линията.

— Да правя ли оценката сега?

— Както искаш — отговори Маклийн. — Ако смяташ, че си струва.

— Поговорих с Андрю Коболд. Той не мисли така.

— Андрю Коболд ли? Какво прави той там?

— Урежда нещо с тукашните власти. Не ми се полага да зная какво точно.

— Добър момък е този Коболд.

— Един от най-добрите.

— Казваш, че не възприема нашата идея?

— Смята, че трябва да изчакаме, че можем да спечелим.

— А ако някой друг ни изпревари?

— Андрю казва, че това няма да стане. Според него сградата е обявена за продажба от години. Тук изобщо нещо се мъти. Може би не биваше да купуваме всички тези хотели. Мисля, че трябва да поизчакаме.

— Ти си там на самото място, Марк. Прави както намериш за най-добре.

— Има някои неща, конто трябва да обсъдя с теб, преди да предприема каквото и да било.

— Във всеки случай виж каква е най-ниската цена сега. Това няма да ни навреди.

— А оценката?

— Защо пък да не я направят? Колко струва това?

— Тук всичко става бавно. Може да заседна до четвъртък. Не трябва ли да бързам?

— Ден-два нямат значение. Може да се поогледаш няма ли още нещо, което представлява интерес за нас.

— Добре.

— И поздрави Андрю, ако го видиш пак.

— Непременно.

— Кажи му също, че му пожелавам успех с каквото и да се е заел там.

6

Дон Винченте му беше дал един адрес на ъгъла на „10-а“ и „27-а“ улица, Ведадо, който се оказа уединена административна сграда до стената на гробището Колумб. На входа стоеше кубински часовой, а друг войник шареше около гишето при входа, където някакъв цивилен, когото Марк взе за американец, го попита за целта на посещението, поговори с някого по телефона и едва тогава му разреши да се качи в асансьора. На петия етаж трети кубински войник го придружи по коридора до един кабинет, където го очакваше Салваторе Спина.

— Изненадан ли си, Ричардс?

— Почти, дон Салваторе.

— Не ти личи — каза Спина. — Нищо не проличава на този твой сурат. Казвал ли ти е някой, че приличаш на сфинкс?

Марк пое малката загоряла ръка и се наведе над нея, без обаче да я докосне с устни. Спина се беше състарил от последната им среща насам и изсушената му от слънцето кожа, станала вече на пергамент, скоро щеше да се втвърди като гьон. Но веселите маймунски очички опипващи безизразното лице на Марк, бяха по-живи от всякога.

— Аз знаех, че сте в Неапол, дон Салваторе.

Това беше казано от дипломатичност. Тактът изискваше да не се даде на Спина да разбере, че в компанията „Винсент Стивънс“, пък и във всяка от другите организации в Съединените щати, с които тя поддържаше някакви връзки, почти всички знаеха, че той се е прехвърлил в Куба, като и причините за това. Беше кажи-речи обществена тайна, че Спина е сложил ръка върху международната контрабанда с наркотици, която в бъдеще щеше да се ръководи от Хавана. Някои дори знаеха, че огромни количества хероин и кокаин сега се превозваха направо от Средиземноморието в Куба, където ги стоварваха без никакви митнически неприятности, а оттам ги прехвърляха в Щатите по добре проверени и сигурни канали.

— Реших да се заселя в Хавана преди осемнадесет месеца — обясни Спина. — Чудесен град. Хубав климат, а и аз обичам морето. Какво ще кажеш за тази гледка, Ричардс? Не е ли чудна?

Марк покорно хвърли поглед навън към града под ветровитото небе. На миля от брега рибарски лодки играеха по вълните по посока към пристанището. Долу гледката се изчерпваше със самото гробище — престолния град на мъртвите, чиито гробове стигаха досам високите огради: десет хиляди кубинци, подредени в спретнатите архиви на смъртта.

— Наистина много хубава гледка, дон Салваторе. Спокойна.

— Изпълва ме с усещане за лекота и простор — каза Спина, — а на мен точно това ми трябва. Хавана е чудесен град. Жалко, че дойде точно сега, когато шепа студенти създават главоболия. Снощи имаше нападение срещу двореца, както сигурно си чул. Избити са всички нападатели, та може би работите ще поутихнат за известно време. Сегашният президент се оказа наш много добър приятел, а със следващия може и да не се работи толкова леко. Колко мислиш да останеш тук?

— Колкото се наложи, дон Салваторе.

— Не повече, а? Защо? Не ти ли харесва Хавана?

— В Щатите ме чакат жена и две деца.

— Да, разбира се, зная. Домошар си ти, Ричардс. Какво пък, няма да те държим повече от необходимото. Мога да ти кажа направо, че зная защо си тук и какво трябва да направиш. Задачата ще бъде сложна. Имаме затруднения с този Коболд; хитър е, а пръснал и маса пари, където трябва. Сигурно си чул всичко това?

— Дон Винченте ми каза как стоят работите.

— ’ncarugnutu11, по нашенски. Човек, който престъпва клетвата си. Има само едно средство в случай като този, Ричардс. Livarisi! la petra di la scarpa — да извадиш камъчето от обувката. Нали си чувал този израз? Разбираш какво искам да кажа?

— И още как, дон Салваторе. Не виждам друг изход.

— Откога си тук?

— От два дена.

— Значи не си имал много време да проучиш обстановката.

— Усетих само, че той май се досеща какво го чака. Не мърда никъде без две кубински фантета.

— Разбрах, че си дошъл тук с някаква фльорца. Тя включена ли е в играта?

— Казаха ни, че Коболд бил по женската част. Сметнахме, че може да лапне по нея, та тя да го следи изкъсо.

— Лапна ли?

— Така изглежда, дон Салваторе. Ще се види с нея два пъти днес и утре пак.

— Въпросът е дали освобождава от време на време фантетата, Ричардс.

— Ще знаем отговора след няколко часа, дон Салваторе.

— Защото ако ги държи все около себе си, не виждам какво може да се направи. За да ликвидираме Коболд, трябва ни някой кубински наемник, но докато не отстраним фантетата, няма да се намери човек, който да се заеме с тази работа. Сигурно ще искат да използват картечница, а ще ги е страх да не би да чукнат някое фанте по погрешка. Миналия месец един уби полицай; пипнаха го, вързаха го за бронята на една патрулна кола и го влачиха от Ведадо чак до полицейското в центъра на града. По костите му не беше останало месо да нахраниш и едно куче.

Марк разбра, че този случай е потресъл Спина, който се гнусеше от някои работи, изпитваше отвращение при вида на кръв и не обичаше ненужното насилие. Още от времето, когато трябваше да бъдат ликвидирани старият му шеф Масерия и онези, които му бяха останали верни, Спина предпочиташе да чуе, че са довършили някого чисто, с един-единствен куршум в главата.

— Ти си специалистът, Ричардс. Какво е разрешението?

— Ако успеем да го отделим от тия горили, някой добър стрелец може да му види сметката. Но ще намерим ли такъв?

— Разбира се, тук е родината на добрите стрелци, няма никаква трудност да намерим някой. Но аз трябва да намеря начин да гарантирам сигурността му. Тази услуга може да ми направи един много близък приятел, но ако нещо, се оплеска, аз отнасям всичко. Не мога да си позволя провал в тази работа. Първо искам да зная как ще можем да го откъснем от онези и тогава ще говоря с моя приятел.

— Той се кани утре да заведе въпросното момиче на излет някъде по крайбрежието.

— Не виждам какво ще ни помогне това. Предполагам, че не си ходил по тукашните плажове. Ако отидат някъде на плаж, това ще бъде или Хайманитас, или плажът на яхтклуба. Яхтклубът е ограден с десетфутова ограда, за да не влиза там всякаква сган. На Хайманитас на всеки десет крачки стърчи пазач, а има и келнери по плувки, та ако някому се припие нещо, да не излиза от водата. Да ликвидираме нашия приятел на тези плажове — то е, кажи го, все едно да влезем в двореца и да пречукаме президента.

— Нещо ми говори, че те ще отидат на някой уединен плаж, дон Салваторе. Идеята за излет не се връзва някак с описваните от вас места. Струва ми се, че Коболд ще търси място, където да остане насаме с момичето, където да са далеч от тълпата.

— Може и да си прав тук. Кой ще ти тръгне на излет с мадама по места като Хайманитас или яхтклуба?

— Можем ли да намерим толкова добър стрелец, че да го чукне, когато е с момичето?

По живото лице на Спина се изписа изненада и възмущение.

— Зависи какво подразбираш под това. Да не искаш да кажеш, когато са се вкопчили?

Макар и прекарал няколко години в Данемора за организиране на проституцията в Ню Йорк, Спина хранеше нежни чувства към жените изобщо и не щеше и да чуе някоя жена да стане жертва на злодеяние.

— Не, имам предвид, когато са близо един до друг. Да кажем на една-две крачки.

— Разбирам. Виж, ако ме питаш, не ми се поемат никакви рискове. Затова ако наемем някого, той трябва да е стрелец и половина. Познавам един, за когото разправят, че от двеста ярда може да улучи право в главата човек сред тълпа от хора.

— Тук, в Куба ли, дон Салваторе?

— Всъщност той излежава доживотна присъда на остров Пинос за ред убийства и палежи. Може би ще издействувам да ми го дадат за един ден.

— Искате да кажете, че ще го пуснат от дранголника да свърши тази работа?

— Ако познаваш, когото трябва, и ако платиш достатъчно, всичко е възможно. Този приятел е психопат, мръднал. Влече го към убийства, защото чувал камбани в главата си или нещо такова. Разправят, че никога не пропуска. Както разбрах, последния път го пуснали да пречука някакъв мексикански политик в Ногалес, който се заканвал да раздрънка нещо за някаква концесия за казино. Някакви приятели от Феникс потрошили сума ти пари по това казино. Те разбрали, че мексиканецът е луд по коне и родео, та отишли да го видят в Ногалес и организирали родео в негова чест. Проблемът бил как да го отделят от хората около него; и взели, та го натряскали здравата, качили го на коня и го извели на арената. Този психопат му пробил главата още с първия куршум от сто и петдесет ярда. При това конят рипал като щур. Какво ще кажеш, а?

— Малко ми е трудно да повярвам.

— Какво? Че е успял да убие мексиканеца върху подскачащия кон от сто и петдесет ярда?

— Не толкова това, а другото: че в една цивилизована страна е възможно да пуснат човек от затвора за такава работа.

— Кой ти говори за цивилизована страна? Броили са двайсет хиляди да го измъкнат, за да свърши тази работа. Мисля, че ще го наемем за по-малко. Във всеки случай няма защо да се тревожиш, сметката плащам аз.

— Ако смятате, че това може да се уреди, въпросът почти е решен.

— Ще поговоря с моя приятел в правителството и ще ти кажа, щом науча нещо. Къде да те търся?

— Довечера се връщам в „Севиля“. А сега искам да видя момичето, може да ми каже нещо ново.

— Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че истинската му страст е фотографията — каза Линда. — Иска да ме снима… та затова отиваме на плажа.

— Какви снимки?

— Художествени, предполагам. — Тя направи гримаса.

Марк беше отскочил до „Линколн“ за десет минути и сега те седяха във вътрешния двор и пиеха сок от тропически плодове с привкус на ягоди и сметана, от който в устата оставаше неприятно усещане. Както всеки сицилианец, Марк ценеше високо достойното поведение, затова неволно се възхищаваше от умението на Линда да се приспособява към обстановката. Дори когато си почиваше, тя не губеше грациозността си. Трудно беше човек да си представи, че тази невъзмутима руса Прозерпина ще се изправи пред слабоумната публика и ще започне бавно да се разсъблича под музикален съпровод. Нищо чудно, че имаше всички изгледи Коболд да хлътне по нея.

— Интересно защо не е останал снощи? — каза той.

— Сигурно защото онези бяха с него.

— С тези телохранители ще закъса с любовта.

— Върви ли всичко според очакванията ти? — попита тя.

— Ще продължим да опитваме — каза той. — Как мина обедът?

— Хубаво. Отидохме в един рибарски ресторант край доковете. Там обядваха истински рибари, не само туристи.

— С телохранителите на съседната маса?

— Точно така. Този път бяха с кремави костюми от лъскава коприна.

— За какво разговаряхте?

— За разни работи. С него се прекарва добре, забавен е. Много мил е, човек веднага го харесва.

— Не забравяй, че работиш за мен — каза Марк.

— Нямам намерение да забравям. Това не ми излиза от ума.

— Все едно, че си агент по недвижими имоти или застрахователен агент. Личните отношения с клиента не влизат в сметката.

— Разбирам това много добре. Може би трябва да добавя към казаното досега, че ти все още ми харесваш повече от него.

— Хубав комплимент — каза той. — Дано си искрена.

— Разбира се. Надявам се, че си помислил по това, за което те помолих — да останем тук ден-два, след като свърши тази история.

— Още нищо не съм решил, но ще помисля. Тези телохранители…

— Ти се отби при мен само по работа, нали? Продължавай.

— Сигурно са били в колата, когато е пристигнал да те вземе?

— През цялото време. Единият седеше до него отпред, другият до мен.

— Да знаеш случайно колата негова ли е?

— Не. Наема я от „Хърц“. „Кадилак“. С шофьор.

— Каза ли ти какво ще прави днес след обед?

— Спомена нещо за среща с някакъв политик. Ще мине да ме вземе към осем. Ще вечеряме в „Сан Суси“, а утре ни чакат плаж и снимки.

— Не знаеш ли къде е това?

— Не. Отиваме на излет, това е всичко, което ми каза, а ако вятърът утихне, ще се къпем.

— Сигурно ще ти се обадя сутринта — каза Марк.

Той позвъни на Спина от една телефонна кабина.

— Можем ли да разговаряме?

— Откъде се обаждаш?

— От една кабина близо до „Линколн“.

— Няма опасност да ни подслушват — каза Спина. — Но човек никога не знае. Внимавай какво приказваш, а преди да продължим, имам новина за теб. Човекът, от когото се интересуваме, може би ще бъде доставен.

— Отлично. Аз също имам новини. Нашият приятел утре отива на плаж с намерението да прави снимки.

— На голо ли?

— С такова впечатление съм.

— Полезно сведение. Значи плажът трябва да бъде уединен. Някъде около Санта Фе или Баракоа. Кажи-речи единствените места в радиус петдесет мили от града, където човек може да прекара необезпокояван от никого. Имаш ли карта?

— Мога да взема.

— Сигурно в едно от тези две места. Може би не е зле да отидеш там веднага и да огледаш района. Виж какво може да се направи, ако се окаже, че сме прави.

— Добре — съгласи се Марк.

— А щом се върнеш, бих искал да се срещнем.

Едно обаждане на Коболд реши всичко.

— Тъкмо излизам — каза той. — Иначе можех да ти покажа най-хубавите места на картата. Сега във водата е истинска напаст от жарещи медузи, така че ако искаш просто да поплуваш, по-добре иди на някой от клубните плажове. Можеш да се запишеш за член в самия хотел.

— Бих искал да се отърва от кресливата музика. Предпочитам плаж, където мога да се разсъблека на открито.

— Тогава ще подминеш клуба „Мирамар“. Кажи им да те карат на запад от града. На изток няма нито едно прилично място. Баракоа не е лошо, но зад рифа има акули и баракуди, така че не влизай навътре. Ще наемеш ли кола?

— Сигурно ще взема от „Хърц“.

— Не паркирай колата много далече. Ще ти свалят гумите за пет минути.

Марк продължи няколкостотин ядра по страничния път и паркира в сянката на раздърпана от вятъра палма, където следите от колелата на колите, които преди него бяха слизали към брега, бяха почти засипани. Той изключи двигателя и за минутка остана неподвижен; розови рачета заизлизаха от дупките си в пясъка наоколо. Горе по шосето минаваха камиони — по един на три-четири минути. Над „Мирамар“, влачейки зад себе си реклама на бирата „Кристал“, кръжеше ниско самолет, който после отлетя, а пясъкът и водата погълнаха бумтежа на моторите му. Недалеч стърчеше навес, стъкмен от потрошени мачти и плавей и покрит с палмови листа, а пред него имаше купчина големи раковини. Той беше виждал по брега и други такива навеси; издигаха ги вероятно скитници негри, които спяха, където им падне. Марк излезе от автомобила и отиде до водата; тя беше изхвърлила на брега върволица от лъскави медузи — купчинки желе, сякаш току-що изтърсени от купичките, а приливът беше застинал като глеч над полупотопения коралов риф. Прелитащият над водата кафяв пеликан изведнъж се гмурна за риба, изчезна за миг в матов гейзер от пяна, сетне отново се появи на повърхността двадесетина ярда по-далеч. Някъде между брега и хоризонта бързоходен катер пореше водата по посока към „Миримар“. Марк махна с ръка, но не получи никакъв отговор от катера, от което заключи, че сигурно не го виждат.

След около час иззад скалите изникна ненадейно негър от купчина раковини, които беше извадил от плитчината. Недалеч от навеса той се зае да им извади месото. На всяко друго място той просто би използвал мачете да среже върха на раковината, но тук, близо до крайбрежните клубове, лакираните раковини се продаваха като сувенири. За да извади месото, негърът вдигаше всяка раковина високо над главата си, после я запращаше с всичка сила в мокрия пясък. След двадесет-тридесет хвърляния зашеметеното и умиращо мекотело накрая се пущаше от черупката. Ловецът на раковини, дангалаг с огромни ръце и крака, с порижавяла от слънцето и от солената вода коса, направи цяло представление от тази операция; подскачаше и танцуваше по пясъка, а когато хвърляше раковината, отмяташе глава и изкрещяваше някакво заклинание. Той като че ли не забелязваше Марк. Марк гледаше лудориите му с презрение — това беше някакъв получовек, същество от мрачните дълбини на един чужд нему свят, полуобезумял от немотия и самота.

Той изчака, докато слънцето се сблъска с пламтящия хоризонт на запад и отскочи лекичко, преди да потъне в него; после пое обратно към Хавана и кантората на Спина зад гробището.

— Така, вече разполагаме с този човек — каза Спина. — Всичко е уредено. Дават ни го при същите условия, както и с мексиканеца: двадесет хилядарки на ден, или петдесет за седмица. Пристига утре сутринта със самолет от Нуева Герона.

— Придружава ли го тъмничар?

— Такова нещо не е казано.

— Дон Салваторе, а откъде са сигурни, че той ще се върне в затвора?

— Моят приятел обясни, че той имал синче, което държали като заложник, докато се върне.

— Това е дивотия.

— Разбира се, че е дивотия. Повече от дивотия. Както и да е, сега той е на наше разположение. Въпросът е, ще можем ли да го използваме? Да ти е хрумнало нещо? Какво става с онзи плаж?

— Ако отидат някъде, това ще бъде преди Баракоа.

— Така си и мислех.

— Ако му трябва спокойствие, там е кажи-речи единственото такова място.

— Пусто е, а? Провери ли?

— Само разни празноскитащи.

— Как е движението по пътя?

— От време на време минават камиони за фермите. Не много. Местността изглежда така, като че ли оттам е минал ураган.

— А полиция няма ли?

— Не видях такова нещо.

— Те и в града имат маса работа, та няма защо да си търсят белята в околностите.

— Там е много тихо. Само на двадесет мили от града, а все едно че си в друг свят.

— Чиста работа — каза Спина. — Знаеш ли какво? Толкова чиста, та чак не му се вярва на човек. — Той се усмихна някак тъжно, сякаш си спомни нещо лично преживяно. — Сполучливият удар не се нанася току-тъй. Да пречукаш някого чисто и безпрепятствено е най-трудното нещо на този свят. Все ще се случи нещо непредвидено.

— Може да премислят и изобщо да не отидат на плаж, дон Салваторе. А може и ураган да връхлети утре.

— Сигурно ще има ураган утре, ако ни е съдено да преживеем още едни през този сезон. Все пак трябва, струва ми се, да сме готови, в случай че няма да има ураган.

7

Боначеа Леон беше една от най-жалките отрепки, които Марк някога беше срещал. Към единадесет сутринта двамата пристигнаха в Марианао и оставиха колата в паркинга на един ресторант малко след кръстопътя с „Авенида дел Голфо“, откъдето минаваше всяка кола, движеща се на запад. Седнаха под един чадър с реклами на кока-кола на петдесетина крачки от пътя — синкава лента с наредени покрай нея на равно разстояние сенчести палми. Ресторантът беше един от многото в околностите на Хавана, който вечерно време обслужваше бели мъже с чернокожите им любовници; всеки можеше да паркира колата си край пътя в отделна бамбукова клетка и скрит от очите на останалите, да чака да бъде обслужен. По пладне Марк и Боначеа бяха единствените посетители. Палещите лъчи на слънцето бяха потопили в безмълвие цялата околност. Не минаваха почти никакви коли. Шофьорът, истински гангстер от Канзас, доставен от Спина заедно с колата, отпиваше газирано питие зад волана.

Приличаше на гангстер от филмите през тридесетте: не се делеше от меката си шапка и цедеше през зъби думите си. И тримата бяха снабдени с официални ordenes de mision12, които ги избавяха от неприятности с полицията, а Боначеа имаше и специален открит лист, подписан от секретаря на министъра на вътрешните работа.

Боначеа ядеше сандвич с кюфте със съсредоточеността на човек, който слуша класическа музика. Той седеше прегърбен и дъвчеше замислено, а ризата му висеше като торба около хлътналия му гръден кош. Имаше восъчната кожа на туберкулозно болен, под която сякаш не течеше кръв. Изпод гладкото изпъкнало чело гледаха сънливи, бадемовидни очи, които заедно с гладката, не видяла бръснач кожа над горната устна и няколкото тънки косъмчета в краищата на устата подсказваха, че някъде в родословието се е намъкнал китайски имигрант. Не бяха говорили нищо за предстоящата задача, но Боначеа, който беше научил английски в затвора, се радваше на възможността да разисква кариерата си на художник.

— Обичате ли да рисувате, мистър? — попита той Марк.

— Обичам, разбира се — каза Марк с извърнато встрани лице.

— Какво рисувате, мистър? — любопитстваше Боначеа.

— Каквото ми падне. Задната веранда. Стените. По дяволите, всичко.

— Аз рисувам картини — обясни Боначеа и извади от джоба си куп изрезки от вестници за самостоятелната изложба в Нуева Герона на картини, рисувани от него в затвора. Марк им хвърли поглед и ги върна. Изпита погнуса дори само от докосването до изрезките, пипани преди това от Боначеа. Поотмести стола си, за да не допира неговия, но почти веднага Боначеа, жаден за всякакво общуване, пак се доближи към него.

Спина беше успял да понаучи нещо за Боначеа. Бил е говедар в Алта Гарсия, провинция Камагуей, на шестнадесетгодишна възраст го завербували в един отряд, сформиран от някакъв кубински диктатор за борба с враговете му. Връщайки се веднъж с влака у дома след обичайната касапница, Боначеа стрелял по един селянин, който пътувал с волска кола по успоредния на железопътната линия път, и го убил, за което получил доживотна присъда. Той обяснил на психиатъра, че нямал никаква причина да убива селянина, но споменал, че тогава имал ерекция. От вниманието на някои лица, които били на процеса, не убягнала една характерна подробност: от влак, движещ се почти с четиридесет мили в час, Боначеа беше успял да улучи човека право в главата.

Марк изпи бирата си и тялото му мигом я превърна в пот. От напрежение стомашните му мускули се стегнаха, сякаш се готвеше да вдига тежко, и той почувствува, че не може да поеме достатъчно въздух в дробовете си. Както се взираше в синкавия блещукащ път, стеклата се от клепачите пот замъгли погледа му. Боначеа го дърпаше за ръкава. Сега искаше да му покаже семейни снимки: бърнеста мулатка, жена му, и къдрокосо светлооко момченце с моряшко костюмче. Това беше синът му, когото държаха като заложник. Боначеа се беше венчал в енорийската църква на Нуева Герона в присъствието на заместник-директора на затвора. „Живее си като в луксозен хотел — беше отбелязал Спина. — Жена му го навестява и той може да я чука, когото си поиска. Той е ценна вещ.“

Боначеа си поръча още един сандвич, повдигна горното парче да помирише месото и задъвка отново. После бръкна в устата си с тънкия си пожълтял от никотина показалец, извади от зъбите някакво хрущялче, разгледа го с интерес и го перна от пръста си. Принуден да гледа всичко това, Марк изпита такава погнуса, че тя изблъска на заден план напрежението от очакването. В старата Сицилия човек, принуден да се занимава с такава работа, поне би знаел как да се държи. От служителя на смъртта се изисква минимум достойнство, но този беше достоен само за презрение. Огромна хапка беше разкривила раболепната усмивка на Боначеа; сетне гърлото му се сви, той преглътна, изпъшка и отново даде знак на келнера.

Марк се загледа встрани, където пейзажът излъчваше трептяща омара от всичките си пори. Жегата беше покрила със сиво наметало всички цветове, а жълтеникавата лагуна, която лежеше между ресторанта и морето, се беше раздвижила. Появи се рекламна кола, чиито високоговорители зареваха в напечената пустош възхвали за лекарството против болки „Мехорал“; от срещуположната посока покрай ресторанта пробръмча на „Веспа“ някакъв свещеник и расото му сякаш остави чернилка в пепеливия въздух. Когато и той отмина, наоколо не остана живо същество освен бялата чапла, кацнала върху една разкапана крава в блатото.

Гангстерът в колата натисна лекичко клаксона и Марк поглеждайки към Хавана, видя как от влажната далечина изплува наетият от „Хърц“ шоколадов кадилак. Той стана и се мушна зад бамбуковата преграда, през която можеше да вижда пътя, а човекът от Канзас се просна на предната седалка и се направи на заспал. Кадилакът на Коболд наближи, забави ход и сви рязко в паркинга, при което гумите му изсвистяха по чакъла. Един от телохранителите седеше отпред до шофьора, а Коболд беше отзад, между другия телохранител и облечената в бяло Линда. Първият телохранител влезе в ресторанта, сетне излезе с няколко мукавени кутии и синя пластмасова торбичка. Той сложи всичко в багажника и те продължиха пътя си в западна посока. Марк и Боначеа изчакаха кадилакът да изчезне от погледа им, после се качиха в колата и тръгнаха след него, но бавно, кажи-речи със скоростта на пешеходец. След пет мили видяха, че кадилакът е паркирал точно там, където предполагаше Марк. Свърнаха, от пътя в горичката от ниски палми. Боначеа взе от багажника пушката в кафявия брезентов калъф за въдици и като оставиха шофьора в колата, двамата с Марк се спуснаха на плажа й тръгнаха по пясъка.

Миналогодишният ураган беше изсипал пясъци с различни цветове и ги беше размесил. Сред локви от застояла морска вода стърчаха палми, окичени с раковини, а тук-там от пясъка се подаваха бамбукови стебла — като снопчета косми, щръкнали от брадавиците по иначе гладка буза. С калъфа за въдици Боначеа веднага се превърна в част от пейзажа: някакъв скитник по крайбрежието, тръгнал да търси удобен прибой за лов на костури. Марк му даде знак да не бърза и продължи напред сам; така щеше да му бъде по-лесно при неочаквана среща, ако изведнъж налетеше на тях зад някоя дюна („Мина ми през ум, че може да ви срещна някъде тук, Андрю. Не, няма да ви преча. Да знаеш някое място, където мога да се изкъпя гол?“).

За щастие той забеляза Коболд и компанията му от върха на пясъчния насип откъм подветрената страна на палмовата горичка. Там долу цареше оживление. Под плажния чадър бяха наредени сгъваема масичка и няколко стола, а Линда и шофьорът разопаковаха кутиите с храна; Коболд и телохранителите бяха слезли досам водата и гледаха двете редици рибари, които теглеха въжетата на една плитководна мрежа и бавно я извличаха на брега.

Коболд се залови със снимките: групови снимки и снимки в едър план на рибарите, после изщрака цял филм по рибите, пляскащи в последната преграда на мрежата. Когато накрая изтеглиха улова на брега, той отново снима рибата, после рибарите с риби в ръцете. Последваха преговори между един от телохранителите и рибарите, след което Коболд си избра риба и подаде пари. Последва събиране на плавей и стькване на огън, за да се изпече рибата. Под чадъра започнаха да отварят бутилки и да изпразват чаши. Рибарите, общителни хора, се присъединиха към компанията на Коболд и приеха да хапнат и да пийнат с тях. Никой не бързаше, Коболд току вдигаше фотоапарата за нови снимки. Линда позираше с рибарите, а Коболд приклякаше и снимаше ту от един, ту от друг ъгъл; тя се смееше срещу слънцето през мрежата от златисти коси, а зад нея тъмнееха телата и проблясваха зъбите на десетина усмихнати кубински синдбадовци.

Марк и Боначеа клечаха в парцаливата сянка на палмовата горичка, а комарите се кълбеха като дим над гниещата растителност и ги хапеха. Боначеа беше извадил отнякъде нов сандвич и дъвчеше, а около устата му се въртеше рояк нетърпеливи мухи. Долу на плажа Коболд се поотдалечи от останалите, приклекна и презареди апарата в собствената си сянка. Марк дочу драскането на метала по твърдия брезент при изваждането на пушката от калъфа, а секунди по-късно почувствува върху ръката си лекото, но противно докосване на пръстите на Боначеа.

— Ahora? — прошепна Боначеа. — Сега ли?

— Не. За бога, почакай, докато не ти кажа. Вдига ли много шум тази играчка?

— Малко.

Създалата се обстановка в най-добрия случай може да се оцени като задоволителна, помисли Марк. Нямаше никаква възможност операцията да мине гладко, в класически стил. Професионалистът у него се стремеше тя да остане неразрешима загадка, сензация за утрешните издания на вестниците, която — в тази страна с всекидневно изобилие от убийства — ще бъде забравена до довечера. Ако имаше свидетели, никой не трябваше да остане жив, за да каже какво е видял. Но в случая това беше невъзможно. На плажа имаше твърде много хора: рибарите, които май нямаха никакво намерение да си тръгват, шофьорът и двамата телохранители, които миг след изстрела щяха да се втурнат като хрътки към мириса на барут. И най-важното, имаше жена, която Марк, не щеш ли, харесваше и която при всички случаи, съгласно непоклатимите традиции, трябваше да бъде пощадена.

Той наблюдаваше и изчакваше удобния момент. Обстановката наистина не беше от най-добрите, но по-добра възможност едва ли щеше да се представи. Долу на плажа, където сивотата на тропика по пладне беше погълнала всички цветове с изключение на червеното на плажния чадър и оранжевото на Линдините бикини, оживлението постепенно замираше. Някои от рибарите накрая събраха улова и тръгнаха в индианска нишка — хора без сянка — към своето невидимо село. Малцина останали, неуспели да се преборят със съня, се бяха изтръшкали в тясната като нож сянка на една измъкната на брега лодка. Разхладила глезените си във водата, Линда се върна и се обтегна по корем под чадъра, а Коболд приседна на пясъка до нея. Шофьорът и телохранителите се настаниха на столовете и единият от тях задряма, клюмнал глава на гърдите и провесил ръце до пясъка. След като Линда излезе от водата, морски птици долетяха от изцъкленото небе и накацаха там, където отливът беше оставил локвички по пясъка. Самолетът с рекламата за цигари мина още веднъж над далечния „Мирамар“, бръмчейки приспивно, а после потъна отново в плътната тишина на небето.

Будният телохранител стана и се затътри към перестия бамбук върху една изкорубена скала, която показваше докъде бият вълните по време на бурите през септември. Той се скри навътре в бамбука, разкопча панталона си и се изпика. Някакъв камък или раковина привлече вниманието му; той го вдигна, разгледа го и го захвърли. Помая се още няколко минути, като подритваше пясъка и си избираше камъни, сложи някои в джоба си, отказа се от други и се върна на мястото си.

Боначеа, подпрял се на колене и лакти, се местеше насам-натам, за да намери по-добра опора, и пясъкът тихо проскърцваше под него. Той издърпа затвора на пушката.

— Ahora — прошепна той отново.

— Не. Казах ти, чакай.

Последва безкрайно дълга пауза, през която сърцето на Марк натежа в гърдите му и започна да се надува като плондер; сетне Коболд изведнъж се надигна, изправи се на крака и протегна ръка на Линда да вдигне и нея. Един от телохранителите също стана от стола си и понечи да тръгне след тях, но Коболд му махна да се върне. Хванали се за ръце, те закрачиха към бамбука и бледите им градски тела изглеждаха тъмни на фона на ослепително белия пясък. Фигурата на Коболд закриваше отчасти Линда; окаченият на врата фотоапарат се люшкаше по гъсто окосмената му гръд. Спъван от пясъка, той сякаш газеше до колене във вода, разперил ръце да се хване за въздуха.

Навлязоха в бамбука с илюзията, че никой не ги вижда. Сега, помисли си Марк. Устата му се напълни със слюнка, която не беше в състояние да преглътне. Неподходящ момент и неподходяща обстановка. Заповед, изпълнена така, както не би трябвало — в нарушение на неписаните закони. Той вдигна ръка да даде знак на Боначеа. Линда свали бикините си. Коболд я прегърна за миг, сетне отстъпи и вдигна апарата към очите си.

Боначеа душеше въздуха като куче. Марк го погледна с крайчеца на окото и забеляза обезумелия израз на лицето му. Изведнъж усети острия котешки мирис на потта му.

— Ahora?

— Да, Ahora!

Изстрелът не беше нещо повече от хълцане, пръдня, презрително „пфу“, но през дулото просъска като змийски език отлитащият куршум. Трудно беше да се повярва, че след този звук — като от детско пушкало — ще последва нещо сериозно, но почти в същия миг приклекналата фигура с фотоапарата, вече омаломощена от жегата, сякаш се разпадна. От коленичилата и трепкаща като мираж фигура на Линда долетя пронизителен писък. Някаква птица, кацнала досам водата, подскочи във въздуха и се спусна на същото място. Изпод сянката на преобърнатата лодка се изтърколи рибар, който се обърна с лице към тях, засенчил очи. Един от телохранителите се разкрещя, взе да сочи с ръка и посегна към хълбока си.

Марк и Боначеа се обърнаха и криейки се зад дюната, забързаха надолу. Но не изминали и тридесетима крачки, видяха да се задава ловецът на раковини, когото Марк беше срещнал предишния ден. От палещото обедно слънце абаносовата му кожа беше посивяла като на прокажен. Той се шляеше по брега, понесъл няколко раковини и малък октопод, окачен на кука. Любопитството и надеждата да продаде октопода го накараха да свърне и да затича към тях. Когато позна Марк, устата му се разтеглиха в глупава усмивка.

Боначеа се разкикоти и цял олигавен, вдигна пушката, а негърът спря и белозъбата му усмивка се изкриви от объркване. Той захвърли раковините и октопода и вдигна ръце да закрие лицето си, после, когато Боначеа натисна спусъка и пушката хлъцна, ги отпусна. Куршумът се заби точно под носа, където остави едва забележима дупчица, прониза мозъка и излезе откъм тила, изхвърляйки костици, мозък и кръв. Негърът заподскача бясно — един последен лудешки танц на нервни клетки и мускули, след който рухна на пясъка, Боначеа избърса с ръка лигите си и пъхна пушката в калъфа. Когато излязоха на пътя, шофьорът ги забеляза и докато те тичаха към него, той изплю угарката от пурата и включи двигателя.

Срещнаха първото градско такси в предградието „Алмандарес“, а щом видяха телефонна кабина, Марк нареди на шофьора да спре.

— Откарай този човек на летището — каза той. — Вътрешни линии.

После влезе в кабината и набра номера на Спина.

— Рекох си, че сигурно чакате да ви се обадя.

— Как мина? — попита Спина.

— Всичко е наред.

— Сигурен ли си, че всичко е както трябва?

— Повече или по-малко. Не можах да проверя, но изглеждаше добре от мястото, където се намирах. Ако този човек наистина е това, за което го представят…

— Мина ли, така да се каже, гладко? Нали разбираш какво искам да кажа?

— Може би не толкова гладко. Имаше известно усложнение.

— Какво става с тази особа?

— Заминава. Тази вечер има самолет.

— Обратно там, откъдето дойде, в уюта и уединението на личния си апартамент. Ама че страна, а? Ама че страна! Ами фльорцата?

— Ако всичко върви според очакванията, тя може да тръгне утре.

— Работата може да се проточи — каза Спина. — Може да решат да я поразпитат, макар и формално. Възможно е да се проточи. Ти с нея ли тръгваш?

— Мисля, че така ще е най-добре — каза Марк. — Просто да съм сигурен, че няма да й се случи нещо.

— Това е разумна мярка. Слушай, важното е да се пипа внимателно. Сам разбираш. Няма значение какво ще каже тя тук, защото никой няма и да я слуша и всичко може да се уреди. По-важно е какво ще разправя впоследствие. За мен това няма значение, но аз мисля за теб. Един ден може да ти навлече големи неприятности. Може да се намериш натясно.

— Благодаря за предупреждението. Ще взема всички необходими мерки.

— Налага се. Трябва да проумее, че говори ли, ще си загуби езичето. Слушай, смяташ ли да се отбиеш при мен, преди да тръгнеш?

— Не знам. Ще ми се, но по-добре първо да видя как ще се развият нещата. Струва ми се, че в близките часове ще съм зает.

— Е, ако не се видим, приятно пътуване, и не забравяй да наминеш, когато дойдеш пак. Тук въртим голяма работа, тя тепърва ще се разраства, та смятам, че пак ще се върнеш.

— И аз мисля така.

— И поздрави от мен всички симпатяги у дома. Кажи им, че много ми се иска да дойда да се видим, но те знаят как е.

Той взе такси до „Севиля“. Никой не беше го търсил. Отиде в бара и за пръв път в живота си поръча двоен коняк. После се качи в стаята си, съблече се, пусна жалузите и си легна. Лежа цял час и недоумяваше защо се чувства така, мъчеше се да разсее непреодолимото безпокойство, досадната тревога, която изпитваше за пръв път и която всеки друг незабавно би определил като срам. През целия си живот Марк се беше задоволявал да спазва правилата, да държи себе си отговорен само пред моралните закони на своите събратя. Сега за пръв път той наруши духа на собствения си морален кодекс. Спомни си, че дори Спина беше останал потресен от предложението Коболд да бъде ликвидиран в присъствието на жена.

Когато телефонът иззвъня, първата му мисъл беше да не го вдига. Но накрая вдигна слушалката, знаейки, че го търси Линда.

— Аз съм в болницата Мирафлорес. Случи се нещо ужасно.

Последва пауза. Може би имаше неизправност по линията, или пък й беше трудно да говори.

— Не те чувам — каза той. — Говори. Какво има? Какво се е случило?

— Андрю е тежко ранен. Стреляха по него, струва ми се, че умира. Полицията е тук сега и не мога да разбера какво говорят. Той само лежи там, никой не се грижи за него, не се опитват дори да му помогнат.

— Не го ли прегледа лекар?

— Дойде, погледна го и отмина. Ужасно е. Оставят го да си умре.

— Идвам веднага — каза Марк.

Болницата Мирафлорес беше на другия край на града, в Буена Виста, близо до летището, и докато той се облече, повика такси и прекоси града, мина повече от половин час. Намери Линда в приемната на отделението за нещастни случаи. Някаква монахиня бъбреше молитви над покритото с чаршаф тяло в носилката, сложена върху количка. Вонеше на етер, усещаше се и лекият мирис на кръв. Сакат човек в мръсен болничен халат събираше с метла угарки и окървавени парчета памук. Линда се появи, съпровождана от една сестра, която побърза да ги остави сами.

— Той издъхна — каза тя. — Накараха ме да подпиша документ. — Марк беше удивен от безизразния й глас, който контрастираше странно с разстроения й вид. — Не ги интересуваше нищо друго, освен да подпиша необходимия формуляр. Не помогнаха с нищо. Погледнаха го и толкоз.

— Вероятно не са можели да направят нищо. Той в съзнание ли беше?

— Според мен не. Изобщо не се помръдна. Лежеше неподвижен до последните минути, а преди да умре, захриптя ужасно.

— Не е усетил нищо — каза Марк. — Сигурно е било някаква нервна реакция.

— Дано да е така — отвърна тя. — Имаше страшна рана. — Тя вдигна разплакалото си лице, станало неприветливо от скръбта. — Знаех, че ще умре.

Монахинята стана, пусна броеницата в джоба на полата си, взе огромната сламена торба, пълна с пакети сапун на прах, тоалетна хартия и бисквити, и си тръгна. Под чаршафа Коболд изглеждаше съвсем дребен, все едно, че там лежеше труп на дете.

— Полицаите бяха тук до преди няколко минути и казаха, че искат да ме видят пак — каза тя. — Взеха ми туристическата карта. Утре сутринта трябва да отида в някакво учреждение.

— Кажи ми какво стана — каза Марк.

— Бяхме на плажа и някой стреля по него.

— Кой?

— Не видях. Той ми говореше нещо и изведнъж се строполи. Остана да лежи на пясъка с раздробено лице. Чух изстрел и той падна, това беше всичко.

— Сами ли бяхте?

Тя го погледна с някакво неясно любопитство.

— Защо ми задаваш въпроси? Може и да съм луда, но нещо ми говори, че знаеш предварително всички отговори. Както и да е, отговорът е: не. Там бяха онези двамата, които не се отделяха от него, и шофьорът. Всички тръгнаха заедно с полицията.

— Трябва да пийнеш нещо, аз също — каза Марк. — Да излезем оттук и да отидем някъде да поговорим.

В пивницата на съседната пряка кубински работници играеха на домино, някакъв папагал кряскаше по испански, а на тезгяха беше заспала котка. Той поръча два коняка.

— Може да са го застреляли революционерите — каза той.

Това предположение като че ли я раздразни. Лицето й се изопна и тя впери очи в неговите.

— Не подценявай интелигентността ми — каза тя.

— Казах „може“. Сума народ избиват сега в тази страда. В „Пост.“ днес имаше предупреждение от полицията да не се пътува извън града.

— Защо им е потрябвало на революционерите да стрелят по Андрю? — каза тя. — Ако са искали да убиват някого, щяха по-скоро да убият кубинците, които бяха с нас. Андрю нямаше нищо общо с тях.

— Може би тук бъркаш.

— Какво отношение имаш ти към тази история и какво е моето място в нея? Защо преди всичко ме доведе тук? Защо ми даде пари да следя Андрю?

— Казах ти вече.

— Но не успя да ме убедиш. Зная, че съм тъпа, но не чак дотам.

— Казах ти всичко, което можех да ти кажа. Не е в твой интерес да знаеш повече.

— Утре полицията пак ще ме разпитва. Някакъв полицейски капитан, който говори английски, ще ни задава сума въпроси. Ще ме пита защо съм дошла тук.

— Отговорът е, че си дошла на почивка.

— С тебе?

— Разбира се. Защо не? Ако те питат.

— Да кажа ли че ти и Андрю се познавахте?

— Ако те питат.

— А да им кажа ли, че ходихме заедно в онова кабаре?

— Кажи им всичко. Няма смисъл да криеш каквото и да било.

— Включително и нашата сделка?

— Не, за това няма да споменаваш.

— Знаех, че няма да искаш това да се разчуе — каза тя.

— От самото начало ти дадох да разбереш, че ти са плаща за твоята съобразителност — рече Марк.

— Да, но сега искам да зная истината.

— Много добре, ето: истината е, че Андрю взе да се бърка в голямата политика Започна да има вземане-даване с противната страна и плати за това скъпо. Това беше неизбежно.

— А ти какво общо имаш с тази история?

— Двамата работехме в една фирма. Той боравеше с парите на нашата фирма. Трябваше да знаем къде отиват тези пари и с кого поддържаше той връзки.

— И ти разбра ли? — попита тя.

— Нямах достатъчно време.

— Искам да ти кажа нещо — рече тя. — Андрю ми харесваше. Беше много мил човек. Сега е мъртъв, и струва ми се, никога през живота си не съм изпитвала по-голяма мъка. Ако бях от цивривите, очите ми щяха да изтекат.

— Той беше симпатяга — каза Марк, — но обичаше да рискува. И рискуваше безразсъдно. — Той я прегърна през рамото и я погали по бузата. Влезе весникарче с първото вечерно издание на „Ел Сол.“ и Марк купи един брой и хвърли поглед на заглавията да види колко души е покосила смъртта този ден.

— Скоро ли ще напуснем този ужасен град? — попита Линда. — Можем ли да тръгнем утре?

— Надявам се — каза той. — Ако полицията те пусне, ще вземем следобедния самолет.

Спина знаеше от опит, че главният проблем, когато искаш да подкупиш латиноамерикански политик е да намериш посредник, чрез когото да предадеш парите. В Хавана това ставаше лесно и беше известно: отиваш направо в данъчното, плащаш в аванс предполагаемия годишен доход и още там искаш да ти уредят среща със секретаря на онзи министър, когото искаш да подкупиш. Тъй като данък в аванс; плащаха само онези, които си бяха наумили да подкупят някого, не ставаха никакви недоразумения. В общината Спина проследи с възхищение как дребният чиновник с посивяла коса сложи плика с петдесетте стодоларови банкноти, които той му даде, в детска касичка, после влезе в една вътрешна стая, откъдето скоро долетя слаб звън, означаващ вдигането на слушалката от вилката.

От общината Спина отиде с такси до Министерството на вътрешните работи, където го чакаше секретарят на министъра — латиноамериканец, който съскаше, когато говорете английски, въпреки че три години бе следвал право в САЩ. Секретарят носеше типичната кубинска риза — безупречно изгладена, с прекалено много басти и копчета, и огромен венчален пръстен на пълничката си ръка; когато се усмихваше, в краищата на устата му проблясваше злато.

— Интересите ни очевидно съвпадат — каза той. — Ние съвсем не бихме искали да се създаде впечатлението, че животът и имуществото на чужденците в нашата страна не се охраняват както трябва.

Спина изпита страшно презрение към този човек. Веднъж заплатил за сътрудничеството, той не виждаше защо да не диктува условията си.

— В печата трябва да излезе подробен репортаж за случилото се — каза той. — По-късно тази тема може да бъде изоставена и забравена. Но искам да видя черновата на репортажа.

Ароматът на кафе надделя над благоуханието на женски кремове, когато келнер от отсрещното кафене влезе при тях с две чашки кафе на табличка. Спина отказа захар, а секретарят вдигна чашката към устата си и ноздрите му затрептяха като на заек, когато гризе прясна маруля.

— Тези младежи вече разбират, че силите им са на изчерпване — каза секретарят, — и точно затова предприемат такива отчаяни и глупави акции. В случая имаме пълни самопризнания, повдигнати са обвинения и срещу много други лица.

— Наистина действате бързо — усмихна се иронично Спина. — Намерено ли е оръжието, с което е извършено убийството?

— Още не, струва ми се.

— Вижте там да го намерят — рече Спина. — До утре, ако е възможно. Погрижете се във вестниците да излезе заключението на експерт по балистика.

— На първа страница ли?

— Не, не, някъде на последната. Кратко съобщение. Тази история не бива да се раздухва.

— Разбира се — съгласи се секретарят. — Разбира се. Оставете това на мен. Смятам, че зная какво точно е необходимо.

Той говореше със спокойния и убедителен тон на шивач, конто обсъжда с клиента кройката на сакото. Секретарят беше човек с железни нерви. Кубинците, които се възмущаваха от злоупотребите на своите управници, говореха, че само за една година той е сложил в джоба си 50 000 долара от обществените фондове, а неговият началник, министърът — четвърт милион.

— Смятате ли, че вашият посланик ще остане доволен? — попита той.

— Защо не? Сигурно ще му направи впечатление бързината, с която бяха извършени арестите.

Секретарят стана да си стиснат ръцете.

— Мистер Спина, повярвайте ми, много съм ви признателен. Много сте любезен. — В гласа му лесно се промъкна подходящият глух тон: — Щях да забравя. Какво ще наредите за тленните останки? Искате ли да бъде погребан в Куба? Предполагам, че в такъв случай вашето посолство ще се свърже с нас да ни даде указания.

— Погребение, в Куба ли? — ахна Спина. — Какво говорите! Той беше влиятелен човек. Той заслужава най-богатото погребение, което може да му организира родният му град. Ще наемем самолет да го откара в родината. Зад ковчега му ще вървят две хиляди негови съграждани, господин секретар.

Брадли си беше уредил среща с Алистър Фергюсън в едно кафене на открито в Централния парк. Още едно сияйно утро заливаше със слънце градските паркове и кубинците бързаха по своите работи, които като че ли не ги водеха наникъде в този град с цвят на слонова кост и канела.

— Как я караш? Свикваш ли вече? — попита Брадли. Фергюсън вдигна чашата си с пенлив ананасов сок, помириса я и я остави отново на масата.

— Предполагам, че ще свикна — отговори той неуверено. — Много неща тук ме изненадват.

— Точно така се чувствуваше някога и в Палермо — каза Брадли. — Сигурно вече си забравил. А накрая трябваше просто насила да те изхвърлим оттам. Не се тревожи, винаги можеш да разчиташ на мен. Ще наминавам оттук поне веднъж месечно.

Фергюсън направи печална физиономия и Брадли го потупа по рамото. Той се надяваше, че Фергюсън ще се справи със задачата, която му бяха възложили за Куба.

В Сицилия така и не му се удаде възможност да покаже на какво е способен, да изяви онази многообещаваща твърдост и решителност, с която беше спечелил благосклонността на началниците си още в школата. Ако някъде човек можеше да покаже колко струва, тук беше мястото.

— Съжалявам, че трябваше да дойде краят на безметежното ти съществуване — каза той. — Вярвам, че тук ще ти хареса. Градът е покварен, но е и забавен, предлага най-разнообразни развлечения за всякакви вкусове. — Той замълча и заби във Фергюсън знаменития сицилиански поглед в собствения си леко смекчен вариант. — Тук сега е и арена на международна борба — добави той.

— Да не повярва човек — учуди се Фергюсън. Беше спрял поглед на няколко мършави негри, които, осветени до кръста от слънчевите лъчи, леещи се между царевично-жълтите сгради, търсеха под столовете угарки от пури. Няколко души спяха наблизо върху красивите градински пейки. Някой беше пъхнал карамфил в телефонната слушалка до касата на кафенето.

— Това е Берлин на шестдесетте години — каза Брадли. — Интересите на западния свят тук са поставени на карта, както беше в Берлин, а нашите национални интереси — далеч повече. Куба не е на четири хиляди мили от нас, тя е в нашия заден двор.

Фергюсън вдигна очи към него в недоумение. Докато говореше, Брадли беше унищожил цяла чиния огромни скариди, чистейки ги с невероятна бързина и ловкост. Сега той държеше с два пръста тлъстото розово месо на раковидното и го клатеше почти заканително под носа на Фергюсън.

— Сега обстановката тук е пълна с опасности за всичко, което ни е скъпо, макар че още не познавам човек, който да разбира колко реална е тази опасност. Вчера ми показаха оперативната сводка на собствената ни информационна служба, в която всъщност се твърди, че червените изнемогвали. А истината е, че ние губим тази война. Казвам „ние“, защото тя е толкова наша война, колкото и на кубинците.

Той пъхна скаридата в устата си и задъвка бързо, почти гневно. Изведнъж погледът му взе да блуждае. Той извади от горния джоб на сакото си малък микрофон и промърмори нещо неразбрано в него. Предишния ден, когато разговорът им беше прекъснат по същия начин, Брадли беше обяснил: „Записвам мислите си на тази машинка, която винаги нося със себе си. Работя върху една книга от много години. Опитвам се — повтарям, опитвам се не толкова да събера мъдростта на вековете в една единствена книга, колкото да изложа тази мъдрост на съвременен език за доброто на човечеството.“ По-късно той показа на Фергюсън един куфар с хиляди чисто напечатани на машина страници. „Тук е рецептата, Алистър. Помни ми думата, тук е отговорът на всичко. Догодина, с божия помощ, книгата ще бъде публикувана и светът вече няма да бъде същият.“

Фергюсън си припомни мълвите от миналото. Говореше се, че Брадли е мегаломан, който има собствени рецепти за болките на човечеството. Но някой, който беше извършил непростимия грях да изтъкне това през главата на Брадли пред някакво началство, беше смъмрен рязко, а по-късно и понижен. Какво от това, ако човек показва, че има вяра в себе си? Всеки има правото да стори това. За него ще съдят по делата му и по нищо друго. Брадли беше отдаден на службата си. Винаги беше проявявал въображение плюс похвална инициативност и никога не оставяше каквито и да е съображения да го отвличат от целта му. Затова оставаше извън обсега на клеветниците, особено на онези с нисък ранг в организацията, с ранга на Фергюсън. Докато Фергюсън вегетираше спокойно в Сицилия, почти го бяха забравили, но щом поиска разрешение да се ожени за някаква местна девойка, молбата му беше отхвърлена незабавно. Оттогава не го напускаше мисълта, че в службата просто го търпят и че една само погрешна крачка ще сложи край на кариерата му.

— Главната цел на нашата среща — продължаваше Брадли — е да те запозная с подробностите около едно произшествие, чието значение е по-голямо, отколкото изглежда на пръв поглед. Преди два дена един човек на име Коболд беше убит на един плаж недалеч оттук. Сигурно си прочел за това.

— Имам изрезки от вестниците.

— Да кажеш нещо по въпроса?

— „Диарио де ла Марина“ твърди, че той вероятно е пречукан от червените, което, естествено, ме наведе на мисълта, че правителството е решило да го премахне по някакви свои съображения.

— Бъркаш. Това убийство е гангстерска работа и аз ще ти обясня за какво става дума.

Брадли се намести в стола си, очисти нова скарида и пусна главата, щипците и черупката в устата на зиналото до него куче. Две великолепни мулатки минаха покрай тях, погълнати изцяло от собствените си кискания. Фергюсън ги проследи с поглед и въздъхна мислено.

— Спина е тук — каза Брадли.

— Чух това.

— Върти търговийка с наркотици за сто милиона долара. Зае се и да постави местната проституция на рационална основа. Коболд оглавяваше група, която се занимава с хотелите и игралните домове.

Брадли се усмихна предпазливо, подготвяйки се за следващата фраза. Напоследък преуморените му лицеви мускули започнаха да губят еластичността си, така че устните му закриха зъбите с известно закъснение.

— Бедата е там — продължи той, — че тези хора се ръководят от свое собствено разбиране за вярност. Спина беше заинтересуван да премахне Коболд във всички случаи, но някога той е бил съдружник с шефа на Коболд, Винсент Стивънс. Те още са приятелчета, затова, преди да ликвидират Коболд, Стивънс е трябвало да бъде убеден, че Коболд е предател. Възникнал проблем, докато някому не хрумнало да втълпи на Спина, че Коболд се мъчи да го предаде на бюрото за борба с наркоманията. Налагаше се една наистина голяма операция, за да бъде заловен един от леките самолети, които той използва за прехвърляне на наркотиците във Флорида, което между другото означаваше да се наблюдават стотина малки летища из целия щат. Щом успяхме да пипнем самолета, на Спина е било съобщено, че Коболд е уведомил агентите от бюрото за всички подробности около каналите, по които се прехвърля наркотикът. След два-три дена в Хавана пристигна един от първокласните екзекутори. Познай кой?

— Допускаш, че познавам някой от екзекуторите?

— Поне един.

— Да не би да е Ричоне?

— Сега Ричардс. Марк Ричардс. Нашият стар приятел от Палермо и никой друг.

— Ричоне, а? Значи в края на краищата той май влезе в работа, както смяташе ти.

— Сигурен бях. Но това все още е дреболия. Някой ден Ричардс ще извърши нещо наистина голямо. Ще влезе в историята. Вярвай ми, Алистър, чувствам това ей тук. — Брадли потупа почтително благоутробието си. — Мисля, че тази операция не е нещо повече от пробен курс. Очакват ни по-големи работи — нещо, което наистина ще е от значение за мира и стабилността в нашия свят.

— Значи Ричоне е убил Коболд?

— Не бих допуснал нито за миг такова нещо. Той не е по тази част. Но подозирам, че той е организаторът. Достатъчно е да ти кажа, че Коболд умря при тайнствени обстоятелства от огнестрелна рана два дена след пристигането на Ричардс в Куба. Вероятно Ричардс се е срещнал със Спина и заедно са скроили тази работа.

Фергюсън си даде сметка, че вече нищо не може да го изненада. Откакто дойде в Куба, животът за него започна да губи едно от измеренията си. Човек не може много дълго да се удивлява на невероятното. Само за няколко дни главата му се напълни с какви ли не кървави басни, които той вече приемаше така, както детето приема някоя жестока приказка, без да се трогне от нея. След двуседмичен престой в този град убийството загуби за него всякакъв драматизъм.

— Сега остава да се види — продължи Брадли — дали с кончината на Коболд военната обстановка ще се подобри.

— Може би е твърде късно.

— Не непременно, защото тук продължават да се стичат милиони от доларите на Стивънс и други, които следват примера му. Те са влиятелни и съобразителни хора и понеже са вложили сума пари в тази страна, няма да седнат да си въртят палците и да гледат как тя отива по дяволите. Трябва да разбереш, че Спина с всичко, което той олицетворява, ми е толкова неприятен, колкото — не се съмнявам — и на теб, но точно сега той за нас струва колкото ескадрила бомбардировачи.

— Кубинците ще му разрешат ли да остане? Имам предвид, когато ликвидират този бунт.

— Как смяташ? В митницата и в Министерството на вътрешните работи няма нито едно началство, което да не участвува в бизнеса с наркотиците. Не след дълго Спина ще стане още по-могъщ. Винсент Стивънс не е здрав човек и когато той се оттегли или умре, Спина или ще поеме неговите работи тук, или ще сключи някакво споразумение за съдружие с некадърния му син. И в двата случая резултатът ще бъде един и същ, защото този хлапак ще прави онова, което му нареди Спина. Което означава, че след президента нашият приятел ще бъде най-голямата фигура в страната.

— ФБР не се ли занимава с него?

— Едва ли могат да му направят нещо. Той е, кажи-речи, неуязвим. Казаха ми, че за няколко часа във Флорида може да се построи достатъчно добра писта за кацане на „Бийчкрофт“ или „Сесна“. Тези самолети могат да излитат оттук с товар наркотици и да минават под обсега на радара, когато си поискат. Такава ситуация не е по силите на нашите органи, които следят за спазването на законите. Постави се на тяхно място. Дори ако удвоят или утроят силите си във Флорида, те ще оголят с това други опасни места по границата и тогава наркотиците ще започнат да идват от Мексико или Канада. В крайна сметка нещата няма да се променят съществено.

— Сигурно е така — съгласи се Фергюсън. — Значи кубинците трябва да свикнат със Спина и толкоз.

— Като че ли — каза Брадли. — Освен ако не успеят да потушат бунта… В такъв случай — завеса за всички ни, включително и за Спина.

— Авиацията е действала вчера около Ескамбрей обстрелвали са разпределителните гари и са бомбардирали мостове. Впрочем, колко е оттук до Ескамбрей? — попита Фергюсън.

— Съвсем близо. Трябва само да спечелят едно голямо сражение и целият фронт ще рухне. Това, което няма да прочетеш във вестника, е, че армията се е разбягала. Сега между нас и тях има само петдесет стари танкове „Шерман“. Ако се промъкнат покрай тях, ще бъдат тук след два часа, при което Куба, каквато я знаем, ще престане да съществува, а САЩ ще имат в тила си враждебна държава. — По лицето на Брадли изведнъж се разля умора. Под очите му се очертаха торбички, а краищата на устните му се скриха в две тъжни гънки. — От Коболд имаше за какво да се търси отговорност — каза той.

9

Както и преди, двамата пътуваха в самолета на отделни места, за всеки случай. На гишето на „Америкън еърлайнс“ в Айдълуайлд13 Марк купи билет за Индианаполис и го даде на Линда. Беше четири часът след обед, период на затишие, и нямаше много пътници. Марк съжаляваше, че се разделят. Наблизо имаше бар, чийто сумрак предлагаше укритие от студения блясък на летището; той влезе, увери се, че вътре няма почти никой, и й махна с ръка да го последва. Поседяха заедно на чашка, после той я целуна и се обърна да си тръгне; точно тогава се случи нещо, което става веднъж на десет хиляди пъти — една от онези случайности, която го беше тормозила и в миналото. В бара влязоха мъж и жена. Мъжът му беше непознат, но Марк беше виждал някъде жената. Погледите им се срещнаха за миг, после и двамата извърнаха глава и Марк се запъти да хване своя самолет.

Към седем си беше у дома. Взе Тереза в обятията си.

— Мислех, че никога няма да се върнеш. Защо не се обаждаше по телефона?

— Опитвах всяка вечер, безнадеждна история. Телефоните им са ужасни.

— Много се тревожех за теб — каза тя. — Чу ли за Андрю Коболд? Горкият.

— Да — отговори той. — Ужасно. Бях там, когато се случи това. Предишния ден се бяхме видели за малко.

— Жена му е просто съсипана. Говори се, че компанията ще му устрои истинско италианско погребение. Тя не иска и да чуе за такова нещо.

— Не я виня — каза Марк. — Отдавна мина времето на такива погребения. Той си отиде, горкият, защо да се прахосват на вятъра толкова пари? По-добре да ги дадат за благотворителни цели. Къде са децата? — попита той.

— Легнаха си — каза тя. — Обещах да ги водя на цирк утре, затова си легнаха рано. Хайде и ние да си легнем рано.

— Горя от нетърпение — рече той.

Започнаха да се любят на кушетката, после продължиха на пода. Тя знаеше, че селяшката вулгарност — характерна черта на скитащите проститутки от неговото юношество — винаги го възбуждаше, и се постара да им подражава колкото е възможно по-добре.

На закуска сутринта той усети, че атмосферата е някак по-студена. Вместо сицилианското момиче от вечерта пред него стоеше решителна и самоуверена млада американка с идеи.

— Не исках да те тревожа снощи — каза Тереза, — но се носят някои странни слухове.

— Какви слухове?

— За Андрю Коболд. Направил е завещание в деня преди заминаването си.

— Няма нищо странно в това.

— Имало нещо в едно писмо, което писал до жена си. Тя го получила в деня, когато научила за смъртта му. Четейки между редовете, твърди тя, станало й ясно, че той е знаел, че животът му е в опасност.

— Човек няма да сбърка, ако каже, че точно сега животът на всички в Куба е в опасност. Загива маса народ.

— Ти не остана ли с впечатление, че него нещо го тревожи?

— Служебно, може би. Но нищо повече.

— В един вестник пишат едно, в друг съвсем друго. Защо не изяснят нещата? Ненавиждам загадките. Във всеки случай, писмото е у прокурора.

— Съмнявам се дали ще открият какво всъщност е станало — рече Марк. — Пък и дали си струва да се търси истината? Куба е странно място, техните представи за ред и законност са много различни от нашите. Добре че не те послушах да взема теб и децата със себе си.

— Започвам да мисля, че постъпи правилно.

Последва кратко мълчание. Марк гледаше през прозореца, който винаги му се струваше твърде голям. След есенните дъждове поляните зеленееха ярко — сякаш зеленото бе получено по химически начин. Сега чинарите закриваха отчасти дома им от пътя и предлагаха някакво уединение, но след месец листата щяха да опадат и всичко щеше да бъде открито като на длан. Би било добре да огради къщата с висока стена. Преживяното в Куба го изтощи, той се чувствуваше беззащитен и изложен на опасност. Припомни си със завист, че домът на англичанина е неговата крепост, спомни си с тъга каменната утроба на Кампамаро, който беше изграден така, че калканите на къщите образуваха една непрекъсната висока ограда, надупчена само тук-таме от прозорчета в горната част, през които не би могъл да се промъкне неканен гост. В Солсбъри той се чувствуваше беззащитен.

— Имам новина за теб — каза Тереза. Стреснат от тези думи, той се върна в не особено приятното настояще.

— Каква?

— Канят ме да вляза в току-що създадения комитет за защита на гражданите.

— Какво е това? Дано не е нещо политическо.

— Филиал на дружеството „Кристофоро Коломбо“ — обясни тя. — Състои се от лица от италиански произход, живеещи в града.

— От какво ще се защищавате?

— От мошеничества и всякакви форми на корупция. Трябва да докажем, че италианското малцинство не е по-лошо от другите граждани.

— А необходимо ли е това?

— Да. Наехме една фирма да ни направи някои справки и вече установихме, че италианците, които са десетина процента от населението, притежават повече от половината предприятия в града.

— Спечелили са ги с труд — каза той. — Промяната на темата му напомни за дон Винченте. Той погледна часовника си: след по-малко от час трябваше да бъде при него за доклад.

— Не всички — каза тя. — Някои просто са изхвърлили старите собственици и са се намъкнали на тяхно място.

— В далечното минало може би има такива случаи — съгласи се той, — но времената се измениха.

— Обявяваме война на всички тези кабарета и игрални домове на „Дуайт стрийт“. Искаме подкрепата на Маккларън от „Икзаминър“. Той започва кампания във вестника редом с нашата дейност.

— Трябва да потърсите някой друг — рече Марк. — Маккларън е смахнат. От него няма да имате полза. Недей да мислиш, че не ви симпатизирам, но Маккларън не е подходящ човек.

— Той е искрен, каквото и да говорят за него — каза Тереза. — Комитетът се срещна с него и от идния понеделник той започва поредица от статии с очерк за Винсент Стивънс, така нареченият благодетел на нашия град.

Тревогата на Марк се засилваше. Необходим му беше дълъг период на спокойствие зад дебели стени, без телефони, само с някогашни приятели наоколо.

— Мисля, че правите грешка — отбеляза той.

— Защо?

— Защото това писание положително ще бъде нападка срещу него, а дон Винченте, представи си, подписва чека със заплатата ми.

— Значи ли това, че той не може да върши нищо лошо?

— Той се погрижи за нас, когато пристигнахме тук и нямахме никакви приятели. Аз нямах никаква квалификация. Без дон Винченте не бих могъл да намеря работа и като келнер. Какво очакваш да кажа? Как ще пратим Мартин в университета „Нотрдам“, ако съм таксиметров шофьор?

В раздразнението си, което граничеше с гняв, Тереза беше неузнаваема в сравнение с предишната нощ и в този миг на напрежение той прозря каква ще бъде тя в близките години. На лицето й вече личеше онази мъжка енергичност, която тя прихвана като заразна болест от будните и целенасочени жени, с които дружеше. Наблюдавайки я, докато тя се събличаше тази сутрин, огряна от късите лъчи на есенното слънце, той с изненада констатира, че гърдите и бедрата й губят своята заобленост.

— Отричаш ли, че е забогатял от контрабанда на спиртни питиета? — попита тя.

— Не, разбира се — каза Марк. — Той е бил тогава хлапак без бъдеще, който също е искал да живее и който е трябвало да се бори както може. Но с онези дни вече е свършено. Дано твоят приятел Маккларън има поне добрината да спомене, че дон Винченте пожертва четвърт милион долара за новото крило на болницата.

— Нима не разбираш? — възкликна тя. — Всичко това е част от фасадата. Той открадва десет милиона, после връща четвърт милион да запуши устата на хората. Този град е покварен от горе до долу и всичко това е негова работа.

— Този град е открит за всички, защото такава е волята на неговите жители. Предишният кмет се опитал да поразтреби и те го махнали. Ако не ти харесва онова, което става тук, не вини дон Винченте, а онези, които са избрали Грубшек, сегашния кмет. Гражданите на този град са избрали Грубшек с такова мнозинство, каквото не е получавал никой досега.

— Грубшек и началникът на полицията, как му беше името, са в джоба на Стивънс.

— Те са в джоба на кого ли не.

— Миналата есен, когато този отвратителен син на Стивънс прегазил някакъв човек, баща му уредил с полицията да го пуснат. Как се нарича това?

— Та кой нормален баща няма да направи всичко възможно за сина си?

— За мен това не е нормален баща — възрази Тереза. — Във всеки случай „Икзаминър“ ще настоява за преразглеждане на делото и при цялата тази гласност бас държа, че то ще бъде преразгледано.

Марк я погледна изумен. В това състояние тя беше готова да се бие с него. Тя стоеше в лагера на противника. Сбъркахме, че дойдохме тук, помисли си той. Трябваше да търпим. Може би трябваше да се преселим в Рим и да се надяваме на по-добри дни.

— Направи ми една услуга — каза той. — Зарежи тази работа.

— Ти нещо не си добре.

— Може би.

— Какво ти е?

Нямаше как да й обясни на английски — не можеше да направи това дори на италиански — обзелото го чувство на обреченост, предчувствията, които инстинктът му нашепваше.

— Sono seccato. Пресъхнах. — Този израз би могъл да означава всичко, зависи как ще го използва събеседникът. Тъй като не можеше да разбере собственото си безпокойство, нямаше начин да обясни на Тереза какво чувствува. Реши да смени темата. — Получих писмо от Паоло. Има си неприятности. Някой се е погрижил новият път за Палермо да заобикаля селото и го натискат да продаде гаража. Астмата му се е засилила много. Май че ще загуби агенцията си.

В такива моменти Марк винаги обичаше да мисли и да говори за живота в родината, в който за него вече нямаше място.

— Открили мед в парцела на братовчед ми Роси. Жалко, че не съм там да го поздравя… В Калтанисета пак са на власт християндемократите. Кандидатът е наш роднина по майчина линия. Зет на моя втора братовчедка… Направили са филм за Месина.

— За бандита ли?

— Да, за бандита. Голям смях паднал… В Сан Стефано се строи хотел за туристи. В такова бунище, представяш ли си?

— Пише ли Паоло нещо за сестра ти? — попита Тереза.

— Мъжът й заминал на работа в Германия. Тя е сама с три малки деца.

— Не е трябвало да заминава.

— А какво да прави? При затворена фабрика и половината град в списъка на чакащите помощ безработни? Ех, защо не съм там. В такива времена Паоло се нуждае от мен, макар че не го признава. Хората там са прекалено търпеливи. Не искат да ме тревожат с неприятностите си. В момента имам чувството, че всичко се разпада.

— Поне все още ти пишат — отбеляза Тереза. — Аз май не получавам вече никакви писма. От мама нямам вест цели шест месеца. Скарала се е с бакалина, който й пишеше писмата. Може да е болна, а аз нищо не зная.

— Трябва да се върнем — каза той и усети как гърлото му се стегна при тези думи.

— Искаш да кажеш у дома? В Сицилия?

Дали по лицето й не се изписа тревога?

— Точно така. Оставихме там хора, които не могат да свържат двата края. Те се нуждаят от нас, а и ние от тях. Тук сме оставени сами на себе си. — Той търсеше отчаяно разумни доводи в подкрепа на носталгията и на неясните си, необясними опасения. — Хлапаците в този град са много лоши. Скоро ще трябва да изпратим Мартин в интернат, макар че и двамата не искаме това. Ако остане тук, ще го тормозят, защото е католик.

— Решаваш ти — рече Тереза. — Но ако заминаваме, не можем да чакаме повече, трябва да тръгнем веднага.

— Мнозина се връщат — каза той. — Поне половината. Постоят тук четири-пет години, посъберат малко пари и се връщат.

— Говориш за ергените, а не за семействата. Не можеш да изтръгнеш току-тъй едно семейство. Още една година и ние ще сме пуснали прекалено много корени.

Тя иска да остане, помисли си той. Тя вече е американка.

Дори на утринна светлина къщата на дон Винченте в гората изглеждаше мрачна и зловеща. Станала жертва на патологично скъперничество и на религиозна лудост, жена му дона Карлота вече не държеше постоянна прислуга. Завесите бяха свалени за пране и така и стояха незакачени, през стъклата не се виждаше от мръсотия, а октомврийските ветрове бяха посипали алеята с клонки. Един от свещениците, които дона Карлота винаги държеше около себе си, мълчаливо отвори на Марк, сетне се затътри някъде навътре в дома. Дон Винченте го очакваше в претрупаната с викторианска мебел стая, още по-разхвърляна при дневна светлина. Той подаде глава — сякаш го бяха изненадали — от един бял пуловер с висока яка; излишен подарък от жена му, който не само не отговаряше на възрастта му, а го състаряваше още повече. Той се защура като бръмбар и вдигна прах във въздуха, докато местеше мебелите да освободи място, където да седнат по-удобно.

Когато Марк му показа изрезката от хаванския „Пост“, дон Винченте я прегледа внимателно, като клатеше глава, от което изкуствените му челюсти потракваха леко.

— Четох за това в тукашния вестник — каза той. — Напечатаха доста приличен некролог. Да й е драго на вдовицата да го чете, някак си хем възвишен, хем сдържан. Този път не се разглаголстваха както обикновено. Значи пипнали са юнаците, които извършиха тая работа, а?

— Ченгетата в Хавана действат бързо — обясни Марк. — Ще ги съди военен съд. Обвиняват ги в заговор и убийство.

— Чух по радиото тази сутрин, че намерили оръжието, с което е извършено убийството, под пода на къщата на един от тези юнаци. Това не е твоя работа, нали?

Марк поклати глава.

— Трябва да е на Салваторе — заключи дон Винченте. — Познавам почерка. — Сви пръсти в знак на задоволство, сетне промени тона, което означаваше, че с този въпрос е приключено. Марк не беше очаквал благодарности. Почтените мъже не си разменяха благодарности. Както и арабите, сицилианците от старата школа благодаряха на бога, но никога на човека.

— Чу ли за неприятностите ми с Маккларън? — попита дон Винченте и трепна, сякаш току-що го беше ухапала бълха.

— Тереза ми каза — отговори Марк.

— Иска да пише за мен във вестника си. Не възразявам, нека пише, каквото си иска.

— Тереза каза, че той се канел да иска преразглеждане на онази история с катастрофата на Виктор миналата година — обясни Марк, знаейки кое може да бъде неприятно в нападките на Маккларън.

— Тъкмо щях да тя кажа — подзе дон Винченте. — Може да говори, каквото си иска, само да не закача момчето ми. Злополуката беше опит за злепоставяне от един тип, с когото се карах преди години, и аз не искам Виктор да пострада заради мен. Вик не е лошо момче, трябва само човек да намери общ език с него, и аз не искам никой да се заяжда с него. Марк, ще ми направиш услуга, ако отидеш при Маккларън и му обясниш какво мисля аз. Искам ти да направиш това, защото си дипломат и знаеш как да придумаш човек, без да става нужда да му избиваш зъбите с ритници. — Той се наведе и лекичко прегърна Марк през раменете.

— Веднага ли да отида, дон Винченте?

— Ами ако този очерк, или както му викат там, ща излиза идната седмица, нямаме много време за губене.

— Ще поговоря с него още днес — каза Марк.

— Няма защо да го притискаш много. Тази работа може да се уреди по приятелски, така винаги е по-добре. Нека пише, каквото си иска, само да не набърква Виктор.

— Ще поговоря с него в този смисъл.

Марк отиде с колата до „Икзаминър“, който се помещаваше в сграда от сгуробетон между един молитвен дом от бели дъски и една питиепродавница в някога процъфтяващ, а после западнал квартал на града. Религиозен фанатик, Маккларън понякога четеше проповеди в дома, а веднъж се появи по телевизията с хора на девическата гимназия във Фриймонт и призоваваше народа да се върне към вярата в адския огън и вечните мъки. В намерението си да прочисти атмосферата в града той се ръководеше от две съображения; в тази кампания виждаше лек не само за язвите на обществото, но и за увеличаване на тиража на собствения си вестник. Беше едър, но крехък на вид мъж с безцветни очи и с вдървена стойка, още не стар, но с хрипливия глас на старец. Неуверено, сякаш се крепеше върху протези, той пристъпи и подаде ръка на Марк.

— Вие не ме познавате — каза Марк. — Казвам се Ричардс. Аз съм от компанията „Винсент Стивънс“ и ако можете да ми отделите минутка, бих искал да поговорим за очерка за мистър Стивънс, който ще публикувате идната седмица.

— Седнете, мистър Ричардс — каза Маккларън. — Сигурно сте дошли да ми съобщите, че се отказвате от тази реклама.

Марк забеляза, че едрите, зачервени и с възпалени стави ръце на Маккларън потреперваха. Маккларън ги скри под бюрото.

— Доколкото зная, за такова нещо и дума не може да става. Това не е в стила на мистър Стивънс. Струва ни се, че той би могъл дори да ви съдейства по някакъв начин и да ви помогне да изложите правилно всички факти. Той на драго сърце ще ви съдейства, ако смятате, че това ще ви е от полза.

— Виждате ли, мистър Ричардс, не съм уверен, че тази идея е добра. — Във втренчените воднисти очи на Маккларън проблесна и мигом изчезна предизвикателна искра. — „Икзаминър“ е напълно обективен вестник. Така и трябва да бъде. Нима допускате например, че мога да бъда накаран да махна някои неща?

Сухата правоверна миризма в стаята погъделичка носа на Марк и той неочаквано кихна.

— Мога да ви уверя — и смятам, че с това изразявам мнението и на мистър Стивънс, — че той дори не си е помислил такова нещо. Той само смята, че има цял куп факти около детството му — както в Сицилия, така и тук, — които положително не са ви известни. И не би имал нищо против да седне с някой от вашите репортери, а може и лично с вас, ако искате, и да поговори за която и да е страна от живота си, ако бихте искали да знаете повече подробности. Като младеж, току-що пристигнал в тази страна, той е попаднал случайно сред тайфа от доста буйни хора — имената на някои от тях вече са познати на всички.

— Сигурно с така — съгласи се Маккларън. — Хора като Маранцано и Шулц Холандеца. Позорът на нашата страна.

— Както е известно, мистър Стивънс е имал късмет да се откъсне от тази среда. Но макар че никога не се е бъркал в престъпния свят по онова време, по някаква щастлива случайност той имал възможност да следи отблизо някои големи операции. Струва ми се, че някои от личните му спомени, публикувани за пръв път от вашия вестник, могат да бъдат крайно интересни за читателите.

— Готов съм да се съглася с вас, мистър Ричардс — каза Маккларън. — Ако можем да поместим нещо ново и от такова естество, за каквото споменахте вие, то положително ще предизвика интерес. — Едрото му отпуснато лице се изопна от напрегнатото мислене. — Такъв материал не се намира лесно.

— При това съвсем достоверен. Никакви празни приказки, само онова, което е ставало зад кулисите. Мистър Стивънс има няколко интересни писма от видни личности и може да се съгласи вие да ги използвате. Не разбирам много от журналистика, но мисля, че такава статия ще бъде препечатана от всички вестници в страната.

— Не е изключено — каза Маккларън, — при условие че материалът съдържа неизвестни неща и е достоверен. — Очите му сякаш се събраха на носа. — При какви условия мистър Стивънс е готов да ни преотстъпи изключителното право да използваме този материал?

— Впрочем, да — каза Марк. — Нещо съвсем дребно. Той би искал в очерка да не споменавате нищо за сина му Виктор.

— Е, при тези обстоятелства бих могъл да направя това — съгласи се Маккларън. — Смятам, че положително ще можем да се споразумеем в тази насока.

— Мистър Стивънс е много привързан към сина си. Една блага дума за това момче и вие сте приятел на Стивънс за цял живот. Естествено, обратното също е вярно.

4

Още от пубертета голяма част от времето на Виктор беше посветена на изучаването на теорията и практиката на изнасилването. Първото физическо насилие той извърши още като ученик във Фриймонтската гимназия. Обикновено жертвите биваха слугинчетата на майка му, а стратегията му се основаваше на удобното разположение на стаите в къщата. На слугинята винаги даваха мансардата в едно крило, отделено с тъмни стълбища и коридори от останалата част на къщата, а спалнята на Виктор — достатъчно далеч от покоите на родителите му — беше на пътя към това крило. Петнадесетгодишният Виктор изчакваше удобния случай да сложи силна доза сънотворно в храната на момичето, след което, без да бърза, се залавяше с безчувственото й тяло. Той беше общо взето свенливо, затворено момче и не можеше да събере достатъчно самоувереност дори и при безчувствена жертва. Но той изучаваше прилежно физиологията и когато не успяваше да обезчести някоя девственица, знаеше как да извърши малка операция с джобното си ножче, за да си улесни работата. По-късно с нарастването на увереността и потенцията той загуби вкус към пълната пасивност и измисли начин да сплашва момичетата, за да ги накара да капитулират: в гредите на мансардата скриваше малък високоговорител, от който се разнасяха зловещи звуци, записани на скрития в един шкаф отвън магнетофон. Щом преценеше, че страхът е омаломощил достатъчно жертвата, той почукваше на вратата и предлагаше закрила. Слугините бяха все пуерториканки от бедни емигрантски семейства, понякога и сираци, които едно католическо дружество изпращаше за къщна работа в семейства, чиято порядъчност се установяваше предварително чрез най-внимателна проверка.

Сегашната слугиня, заменила предишната, която месец преди това изведнъж си отиде със зачервени очи, без да каже дума, беше петнадесетгодишно момиче на име Елвира. Седмица след като пристигна, Елвира се събуди една нощ от странни шумове в стаята. Тя се завя презглава и полежа така няколко минути с разтуптяно сърце; после, когато шумът заглъхна, стана от леглото да запали малката лампа, дадена й от дона Карлота. Но Виктор беше изключил тока в тази част на къщата и стаята остана тъмна. Изведнъж нещо невидимо над главата й забълбука и закряска, Елвира се втурна към вратата, издърпа резето и изскочи в коридора, където я чакаше Виктор.

За нещастие Виктор, който се напиваше лесно, този път беше безпаметно пиян и в боричкането с нея загуба всякакъв страх от възможните последици и прекали с насилието. При дефлорацията той разкъса не само химена, но и вътрешната стена на влагалището. Когато най-после я пусна, Елвира се втурна гола и ужасена по стълбите надолу, прикрила половите си органи с ръце, а между пръстите й струеше кръв. На виковете й притича дон Винченте, който предпочете да не вика линейка, а загърна девойката с одеяло и сам я откара в болницата, където взе да пъха стодоларова банкноти в ръцете на когото му попадне.

На другия ден безмълвието на къщата беше нарушено от полицейския началник Хенри Вайсман, който мълчаливо връчи на дон Винченте куп снимки. Вайсман беше обхождал улиците петнадесет години като обикновен полицай, докато изведнъж преди година новият кмет Джордж Грубшек го повиши. Бавно, но сигурно професията на този човек беше изваяла от мекия овал на лицето му един квадрат от мускули и кости; от двете страни на носа към краищата на устата му се спускаха дълбоки бръчки, издълбани от суровото всекидневие на професията му.

Дон Винченте се взря в недоизсъхналите, увиващи се лъскави снимки: фотографът беше заснел отблизо с почти неестествена яснота разпокъсаната окървавена тъкан, драскотините от нокти по корема и бедрата, сърповидните отпечатъци от зъби по гърдите. Устата му се напълни със слюнка, за миг той не беше в състояние да проговори и с мъка преглътна.

— Кметът може ли да се оправи с това? — попита той накрая.

Вайсман поклати глава в знак на отрицание. По лицето му — обикновено барометър за гняв, сега личаха, макар и едва забележимо, загриженост и смущение. От устата му се носеше сладникав дъх на уиски, от който на дон Винченте му се догади.

— Едва ли. Един от докторите в болницата се ребчи. Ако не вземем мерки, ще извика щатската полиция.

— Какви мерки?

Вайсман сви рамене, в погледа му се четеше нерешителност и несигурност.

— Кой е правил тези снимки?

— Нашият фотограф. Не знаеше кой е замесен в тази работа.

— Можеш ли да вземеш негативите?

— Мога, разбира се, но когато фотографът на щатската полиция се залови да щрака, снимките ще бъдат същите.

— Нямаше ли някаква уговорка щатската полиция да не се занимава с нашия град?

— В случай на дребни нарушения, да. Но това е голяма история, мистър Стивънс. В някои щати за такова нещо изпращат на електрическия стол. Всеки съдия, който види тези снимки, ще осъди сина ви поне на десет години.

— Слушай, Вайсман, а кой ти каза, че моят син е извършил това? Не е синът ми. Тук има нещо нагласено. — Обзет от гняв, дон Винченте почти повярва на думите си. Виктор беше изнасилил малолетно момиче, той знаеше това, но нищо не можеше да го убеди, че синът му е нанесъл тези рани, показани на снимките. Какво целеха тези хора? Какво им пречеше да извадят от полицейските архиви набор снимки от някое дело за изнасилване и да използват сегашните му неприятности, за да го изръсят? Дон Винченте знаеше всичко за Вайсман, по-специално това, че всяка седмица е събирал по пет долара от всяка проститутка в Солсбъри. Той беше от онези хора, които дон Винченте просто не можеше да търпи, макар че беше принуден да прибягва до услугите им.

— Вземи тези снимки и се махай оттук, Вайсман — каза той. — Ако стане така, че някой ден синът ми го изправят пред съда и излязат наяве снимки като тези, на другия ден ти се връщаш там, откъдето започна — ще биеш крак по улиците.

Дон Винченте позвъни на кмета Грубшек.

— Джордж, този конски задник Вайсман беше при мен с куп снимки. Знаеш ли за какво става дума?

— Подочух нещо — отговори Грубшек. — Не звучи много приятно. Нещо за сина ти и за някакво малолетно момиче.

— Имаше си някаква неприятност с момичето, което прислужва у нас. Някаква хлапачка от Пуерто Рико. Нали ги знаеш какви са. Разправят, че сега всички те пафкат опиум. Ако тя или семейството й имат някакви оплаквания, готов съм да ги изслушам. Можеш ли да се свържеш с тях? Предпочитам да оставя това на теб. А за Вайсман какво да ти кажа — нещо не ми харесва у този човек. Може би трябва пак да го направим обикновен полицай. Добре ще е да се свържеш колкото се може по-скоро със семейството на това момиче, Джордж, и да уредиш нещата така, както намериш за най-добре. Ще направиш ли това и да ми кажеш какво става?

— Разбира се. Винсент. Ще ти позвъня, щом науча нещо.

— И кажи на Вайсман, че ако чуя пак за тези снимки, лично ще му подпаля задника.

— И това ще направя. — Грубшек се сети нещо. — Къде е сега Виктор?

— Излезе да се поразкара с колата — каза дон Винченте. — Тази история доста го разтревожи. Казах му да излезе, да иде някъде и да се поразведри.

— Може би ще е по-добре да не се мярка навън през следващите няколко дни — рече Грубшек. — Тези хора са разстроени, а момичето сигурно има братя. Някои от тези пуерториканци са доста буйни.

През двадесетте години бащата на Грубшек, полски емигрант, работеше в ужасния завод за костено брашно на чикагската кланица с двадесет и три долара седмична заплата. Синът му сега беше собственик на шивачница с осемдесет работника, в която дон Винченте имаше скромен дялов капитал от 20 000 долара. Грубшек живееше в най-голямата къща на „Шамплейн авеню“, имаше малка яхта и очакваше до края на мандата си — още близо три години — да натрупа някъде към един милион долара от рушвети и от това, че държеше здраво в ръцете си шефа на плановия отдел в градския съвет. Сега Грубшек беше жертва на една дилема. Слуховете и собственото му тънко обоняние му подсказваха, че дон Винченте може би изживява последните си дни като фактор в Солсбъри. Говори се, че той бърза да разпродаде тукашните си имоти и прехвърля капитала си в чужбина, а хората, които само формално бяха собственици на заведенията по „Дуайт стрийт“, признаваха в частни разговори, че вече не получават нареждания от дон Винченте. От друга страна, не се знаеше до каква степен дон Винченте държи още в ръцете си избирателния апарат, затова Грубшек се опасяваше, че ако в този критичен момент не помогне на най-видния гражданин в Солсбъри, шансовете му да бъде преизбран ще бъдат нищожни.

Семейство Касалс живееше на последния етаж в един блок на „43-та“ улица. Мъжът с жената и две малки деца живееха в една-единствена стая с два дюшека на пода, три стола, един скрин, готварска печка и куп счупени играчки. Когато Грубшек започна да обяснява какво го води тук, Касалс на бърза ръка експедира семейството навън и покани кмета да седне в едно изпокъсано кресло. Грубшек остана изненадан, че Касалс е съвсем млад човек с гладко лице, умни очи и огромно чело, над което стърчаха снопчета преждевременно побеляла коса. Беше един от последните топли есенни дни; притиснат между високите сгради, въздухът не помръдваше, а писъците на играещите на двора деца, усилени от акустиката, долитаха като крясъци на първобитни ловци. Над една трета от мръсния прозорец висеше накриво — като просната да съхне рибарска мрежа — кафяво перде. Във въздуха се носеше тежката неприятна миризма на евтин полурафиниран зехтин.

— Говоря ви не толкова като мъж на мъж — каза Грубшек, — а като баща на баща. Аз самият имам пет деца. — Той се разсмя с дълбок гръден смях, усъвършенстван в радиостудиото. — И шестото е на път.

Касалс слушаше с мрачно, напрегнато изражение. Досега не беше казал нито дума. Закриваше често устата си с ръка, като че ли очакваше пристъп от кашлица — признак за лошо здраве в миналото.

— Фактът, че дойдох тук като кмет — продължи Грубшек, — изразява тревогата на обществеността в нашия град от тази злощастна случка, да не говорим за ужаса и мъката на онези, конто са пряко засегнати.

Искрените очи на Касалс следяха Грубшек над свитата ръка, която той отново вдигна към устата си.

— Простете, не чух името ви — каза тихо той и отпусна ръката.

Боже мой, попита се Грубшек, нима той не разбира за какво, по дяволите, му говоря?

— Казвам се Грубшек. Кметът Джордж Грубшек — обясни той. — Ще ми бъде приятно, ако ме наричаш Джордж.

— Роберто Касалс — представи се пуерториканецът. Той скочи, поклони се и седна отново.

— Преди да продължим, искам да разбереш, че не съм дошъл да оказвам какъвто и да е натиск върху теб, Роберто — каза Грубшек. — Ти можеш да вдигнеш голям шум около тази история, дума да няма. От друга страна, може да не искаш. Много зависи от теб, но аз съм уверен, че ти си такъв човек, дето ще премисли два, дори три пъти, преди да предприеме нещо, което може да доведе до не много приятни последици. Прав ли съм?

Касалс кимна бавно и пак поднесе ръка към устата си.

— Преди всичко — продължи Грубшек — трябва да вземем под внимание интересите на твоето момиченце. Трябва да се помъчим да забравим личните си чувства и да мислим първо за нея. Как, каза, е името й?

— Елвира.

— Елвира. Боже мой, какво хубаво име! Аз самият имам три дъщери. Та, представи си, ако работата стигне до съд й това момиченце бъде принудено да дава показания — а това е неизбежно, — трябва да помислим преди всичко какви ще бъдат психологическите последици за нея. Не си прави илюзии, Роберто, това би било тежко изпитание за всяко девойче.

— Не искам Елвира да страда повече, преживяното й стига — рече Касалс.

— Разбира се, че не искаш: кой истински баща ще иска? Ще се опитам да ти обясня какво я чака в съда. Ще трябва да се изправи в оная ложа и да разкаже най-подробно какво й се е случило, а може и няколко пъти, и то пред цял куп чужди хора — журналисти и просто любопитни, отишли там, защото са мръсни типове.

— Значи, ще трябва да опише всичко?

— Боя се, че е така. И ще я подложат на кръстосан разпит. Бил ли си някога на кръстосан разпит? Това може да травматизира човек. Някои от адвокатите прибягват до много груба тактика — мъчат се да шашардисат свидетеля, да го принудят да си противоречи и да го изкарат лъжец. Представи си момиче от прилично семейство да бъде изложено на такава гавра — на такова публично обсъждане на всички подробности за онова, което се предполага да е станало.

— Предполага ли се, мистър Грубшек?

— Това е просто юридически термин Роберто. Не че аз мисля така. Всяка простъпка е под въпрос, докато не бъде доказана. Юридическа тънкост. Нека сега да погледнем на тази работа от друга гледна точка. Дори ако Елвира се реши на такова тежко изпитание, има вероятност всичко това да е напразно. Три от всеки четири дела за изнасилване дори не стигат до разглеждане в съда. Причината, както ми обясняват мои приятели юристи, е в юридическата презумпция, че всяка здрава и читава млада жена е в състояние да защити честта си от един нормално развит мъж, стига някой да не му помага. Ако я ударят по главата или започнат да я душат, това е друга работа. В останалите случаи винаги има известно съмнение и според мен повечето съдебни заседатели никак не са склонни да признаят някого за виновен.

Лицето срещу Грубшек изведнъж се състари, краищата на устата се свиха. Грубшек знаеше, че пуерториканците лесно ги избива на плач, а той се боеше от сълзи. Зад провисналото перде той забеляза раздвижване в сградата отсреща. На всеки от трите прозореца, които гледаха насам, се появи по една черна лъскава глава.

— Мистър Грубшек, какво според вас трябва да направя? — попита Касалс.

— Какво да направиш, Роберто? Нищо сложно, уверявам те. Според мен ние и двамата искаме да спестим излишните страдания. В известен смисъл горкият младеж е колкото за порицание, толкова и за съжаление, защото тази ужасна история ще тежи на съвестта му цял живот. Но аз се тревожа повече за неговите родители. Бащата и майката са всъщност най-свестните хора, които познавам. Всички в нашия град не само ги уважават, а направо ги обичат. Да се окаля доброто им име — от това нито Елвира, нито който и да било ще има полза. Помъчи се да се поставиш на мястото на мистър Стивънс. Този скандал ще го довърши. Винаги съм казвал, че заедно с виновните страдат и невинните. Целта ми е да ви срещна двамата. Те са наистина прекрасни хора, и аз случайно зная — но това само между нас, — че мистър Стивънс, бащата, е готов да жертва много, ако му се даде възможност да изглади вината на сина си.

Дали този човек разбира за какво става дума? Това е въпросът. Нямаше и следа от някаква неприязън, както се опасяваше Грубшек; не му се вярваше също, че Касалс просто изчаква да види колко може да го одере. Започваше да мисли вече, че Касалс е просто тъп, за което можеше да се съжалява, защото току-виж се оказал толкова тъп, че да не си знае интереса. На застиналото в примирение лице на пуерториканеца живи бяха само очите. Ама че място за живеене, помисли си Грубшек. Той нямаше представа, че все още може да има такива условия за живот. Някаква саката смесица от музика, идваща от грамофони и радиоапарати, примесена с далечните крясъци на деца, се носеше в застоялия въздух, а зад тънките стени на жилищата в блока се чуваше като от празен стомах някакво гъргорене и куркане.

— Нашите градове са прекалено големи — каза Грубшек. Отвратителната среда тук му подсказва една идея. — Трябва да се направи нещо за вас. Децата ви имат право, както и всички други деца, да живеят на широко. И да могат да играят в безопасност — на зелени поляни, сред растения и дървета. Слушай, Роберто, хайде да не се преструваме. Мистър Стивънс иска да се погрижи за вас. Останал си без работа поради лошото здраве, той още утре може да ти намери по-добра. А междувременно ще намери за теб и семейството ти жилище, където ще може да дишате истински, чист въздух. Как ти се струва това? — Топ млъкна и промени изражението на лицето си — от весело то стана сериозно. — Не трябва да забравяме и Елвира. Мистър Стивънс е готов да отдели нещо за банкова сметка… няколко хиляди долара… да осигури бъдещето й, нещо като начало на зестра.

Вратата на стаята се пооткрехна и Грубшек видя през процепа мисис Касалс. Тя надничаше като подплашено животно, младото й, изпоцапано лице беше белязано от тревогите на бедността. Просто да не повярва човек, че тя има толкова голяма дъщеря.

— Моля, влезте и вземете участие, мадам — повика я Грубшек. — Сигурно знаете защо съм тук. Ние с Роберто, като разумни хора, се мъчим заедно да уредим тази неприятна работа и ще сме ви много благодарни, ако ни помогнете с нещо като майка на Елвира.

Мисис Касалс влезе, едва пристъпвайки, сякаш с мъка освободила се от някакви въжета, които я задържаха на площадката на стълбището. Тя затвори вратата и се облегна на нея, готова всеки момент да избяга.

— Идвам от името на мистър Стивънс, бащата на младежа — обясни Грубшек. — Доколкото може да бъде обезщетена дъщеря ви за случилото се, той е готов на всичко.

Свела очи, мисис Касалс прошепна нещо по испански на мъжа си.

— Какво казва тя? — попита Грубшек.

— Иска да знае дали синът на мистър Стивънс е съгласен да се ожени за Елвира — преведе Касалс.

По лицето му Грубшек разбра, че той съзнава колко нереалистично е предложението на жена му.

— Страхувам се, че синът на мистър Стивънс още не е дозрял да поеме отговорностите на брака — каза той. — Мистър Стивънс има предвид, както обясних на съпруга ви, да заплати доста солидна сума… освен това може да уреди Роберто на работа и да ви намери евентуално по-хубаво жилище.

— Но ще искате ли от мен нещо в замяна на това, мистър Грубшек? — попита Касалс. Той приближи жена си, хвана я нежно за ръката, отвори вратата, изтика я навън и пак затвори вратата.

— Почти нищо, Роберто. Нищо по-лесно от това. Зад всичко стои някакъв проклет доктор. Не разбирам подбудите му, но предлагам да му кажеш да не си пъха носа във вашите работи. Освен това нека Елвира се откаже от показанията си пред полицията. Това е всичко. Всичко. Нищо повече. — Той разпери ръце като фокусник и се усмихна.

— Простете, мистър Грубшек. Мъча се да ви разбера, но какво значи „да се откаже от показанията си“? — В изражението му настъпваше някаква промяна, неподвижните дотогава скули се раздвижиха от някакво вълнение, някаква възбуда, която Грубшек не можеше точно да определи.

— Просто казано, Роберто — заобяснява той любезно и прелюбезно, — тя трябва да каже, че всичко е станало с нейно съгласие. За нея това не е проблем: в полицията са свикнали хората да променят показанията си. Те просто са лудували, стигнало се дотам и тя не казала „не“ — поради наивността си например, просто не е разбирала какво става. Или дори може да обясни, че е направила първоначалните показания от страх какво ще каже баща й. Оставям на теб да решиш. Може да измислиш и нещо по-убедително.

Когато Касалс стана и пристъпи две крачки към него, Грубшек инстинктивно се изправи. И както стоеше така, гъста алена светлина го плисна в очите, а в главата му сякаш се затръшна автомобилна врата. Но всякакъв звук изчезна, когато някакви меки ръце запушиха ушите му и ги напълниха с кънтяща пустота. Той падна в креслото с такава сила, че отскочи. Всички предмети в стаята, включително лицето на Касалс, чиито очи го следяха с изпитателен поглед, застинаха в онзи пиянски световъртеж, който предшества повръщането. През потрепващите му устни изхвръкна един зъб, който за миг увисна, на кървавата слюнка, сетне падна в скута му. От главата му изчезнаха всякакви мисли, остана само изумлението.

— За кво? — изхриптя тон. — За кво?

След една седмица младият лекар, който пръв прегледа Елвира и по-късно се заинтересува от нейния случай, беше повикан в канцеларията на председателя на управителния съвет на градската болница. Началникът му бързо мина към същината на въпроса.

— Джон, зная какво мислиш по тази история с Касалс, но не одобрявам идеята ти да започнеш нещо като кръстоносен поход в нейна защита. Дори от гледище на собствените ти интереси това е неуместно, защото могат да те обвинят, че търсиш евтина популярност. А освен това — нека бъда съвсем откровен — по този начин може да навредиш и на интересите на болницата.

Председателят зачака да чуе какво ще каже младият гинеколог, но отговор не последва. Искаше да приключи разговора бързо но не знаеше как да стори това.

— Стивънс е най-щедрият патрон, който нашата болница е имала, и надали ще има друг такъв — продължи той с подчертана твърдост. — Тази година трябва да преобзаведем рентгеновото отделение и аз много се надявам, че пак ще мога ла се обърна към него.

— Разбирам, сър.

— Нещо повече, почти съм убеден, че полицията ще е много доволна да се отърве от тази история. Момичето на Касалс е много непоследователно в показанията си, чувам, че имало големи несъответствия. Та мисълта ми е, ако дойдат пак при теб, добре, но ако не дойдат, на твое място бих престанал да се интересувам. И прави, каквото правиш, но стой по-далеч от печата. Никой не може да ме убеди, че тези работи не се уреждат по-добре извън съда, а да вземеш да пречиш на такова уреждане значи да навредиш на всички заинтересувани.

Стиснал устни, младият гинеколог се видя принуден да се съгласи. Ако се възпротивеше на началника си, нямаше да го уволнят, но сигурно щеше да се наложи да напусне, а дори да не навредеше на кариерата му, този инцидент едва ли щеше да му бъде от полза. Лекарското съсловие беше твърдоглаво и закостеняло и не беше благоразположено към младежите с чепат и независим характер.

Стана така, че с щатската полиция не последваха никакви усложнения. Един ден капитан Уилбър Харт — когото също смятаха за млад човек с голямо бъдеще — завари жена си да разопакова пакет, в който се оказа визонено палто. Липсваше името на изпращача, макар че Харт се досещате кой е той, но това го лиши от възможността да демонстрира прочутата си неподкупност, като върне палтото. Семейство Касалс продължаваше да упорства с беднотата и гордостта си, а след като в „Икзаминър“ бе съобщено, че полицията се отказва от делото срещу Виктор Стивънс, усилията да бъдат придумани вече нямаха никакъв смисъл.

Веднага след това Виктор получи първото от няколко писма със закани за убийство: недодялана и неграмотна работа с надраскана сякаш от дете рисунка — две човечета, които бият и мушкат с нож трето. Дон Винченте погледна сериозно на писмата. Негови приятели, бегло запознати с престъпния свят в Ню Йорк и Ню Джързи, му бяха казали за появата на бандитски шайки от пуерториканци, които по жестокост и дори по организация не отстъпвали на сицилианците от „Унионе Сичилиана“ от предишното поколение. Следователно не беше изключено семейство Касалс, решени да си отмъстят, да са се обърнали за помощ към някоя от тези шайки. Пред дон Винченте стоеше трудната задача да държи сина си у дома, докато преминат неприятностите.

Прилъган за кратко време при публикацията на очерка за дон Винченте, „Икзаминър“ беше принуден под натиска на общественото мнение — изразил се в рязкото падане на тиража му — да промени отново позицията си.

При този завой всички грехове на не дотам видни граждани, за които дон Винченте нямаше никаква вина, бяха приписани на него. В неделните си проповеди Маккларън ломотеше несвързано за нови Содом и Гомора, а всеки понеделник минаваше към енергични действия, като разпращаше репортерите си из хазартните бърлоги, свърталищата за облози и публичните домове в Солсбъри да търсят разкаяли се курви и скъсали с уродливото си минало комарджии, които да се присъединят към новия кръстоносен поход и да разобличат покварата на градските управници. Той извади на показ много случаи на шантаж, като гледаше да скрие от читателите факта, че повечето от тях бяха станали в далечното минало. Дребни търговци например, намерили живота непоносим, бяха се продали на по-могъщите си конкуренти. Веднъж някакъв гараж, чиито собственици се възпротивили на натиска да го продадат, бил унищожен при експлозията на една бензиноколонка. Когато една компания за камионен превоз упорствала в желанието си да работи самостоятелно, само за една седмица на три нейни коли изхвърчали колелата. Такива разкрития станаха сензационно четиво и увеличиха временно тиража с около хиляда броя, но тези истории бяха вехтория с десетгодишна давност, макар че малцина забелязаха това.

Възбудени от разкритията, по улиците започнаха да действат „граждански отряди“. Те се състояха предимно от дами на средна възраст от методистката или лютеранската църква, но имаше един отряд от млади жени, ръководени от Тереза. Те обграждаха съмнителните заведения, скандираха лозунги, разпространиха дванадесет хиляди позива, счупиха един прозорец, заляха с мастило роклята на някаква дама-благотворителка, която бяха взели погрешно за съдържателка на публичен дом, представиха петиция в кметството с искане за оставката на кмета и накрая се разотидоха.

Изтекоха няколко седмици. Младият гинеколог съумя да обърне гръб на неотдавнашните неприятности и работата отново го погълна. Грубшек, чиято разточителност го държеше непрекъснато във финансови затруднения, току се тревожеше, че не може да продаде изгодно яхтата си, а за идния сезон беше поръчал нова четиридесетфутова.

Мисис Уилбър Харт все мереше визоненото си палто, но не смееше да се покаже с него. В стремежа си да увеличи тиража на вестника Маккларън изравяше нови и нови скандали. Пострадал от тази кампания, дон Винченте се раздели с останалите си активи в Солсбъри. Компанията му за продажба на недвижими имоти мина в други ръце, но Марк запази поста си като управител на вече отслабената от липсата на връзки с общината компания. Дон Винченте и дона Карлота продължиха да вярват, че синът им по начало е добра душа. А съпрузите Касалс понякога оплакваха съдбата на дъщеря си, която след завръщането ся от болницата се облече цялата в черно и изобщо не излизаше.

За Марк нещата се влошиха. Разбра, че майка му е болна от тумор, което обясняваше мълчанието й, а от писмото на нейния лекар не ставаше ясно има ли изгледи тя да се оправи напълно след неизбежната операция. Паоло го уведоми с кратко писъмце, че е загубил агенцията си. Писмата до сестра му оставаха без отговор, а след като изпрати телеграма с платен отговор до кмета на Сан Грегорио — градчето в Катания, където тя живееше със съпруга си. — Марк разбра, че тя е хукнала с някакъв търговски пътник от Торино и е взела със себе си и децата. Кметът не беше успял да разбере къде е отишла тя. Междувременно някаква голяма минна компания беше лишила с измама братовчед му Роси от всякакви права над медните залежи в неговата земя.

Тези хора се нуждаят от мен, казваше си Марк, а аз седя тук, откъснат от тях. Първата безусловна заповед за всеки член на Почтеното братство е да се грижи предано, каквото и да му струваше това, за благополучието на своето семейство и приятелите си. В едно-единствено интервю за печата дон К., шефът на братството в Сицилия, неотдавна беше заявил открито: „Живея, за да служа на другите. Това е смисълът на живота ми.“ И тези думи бяха напълно искрени. Сегашните неприятности на дон Винченте накараха Марк да се привърже още повече към него; семейството на дон Винченте замени собственото му семейство, почти изцяло лишено сега от неговата закрила.

След месец Марк получи вестта за смъртта на майка си. Мъката му се засилваше и от това, че неотдавнашните събития помрачаваха все повече отношенията му с Тереза.

— Нима ти наистина вярваш, че той изобщо не я е нападнал? — попита тя. Лицето й пак беше замръзнало в това ново изражение на гняв и мъжка решителност.

— Зависи какво разбираш под „нападнал“. Говорих в клуба с Вайсман. Тя положително го е насърчила, макар че може да не е очаквала нещата да стигнат толкова далеч.

— Той от години върши такива безобразия и все му се разминава.

— Защо мислиш така?

— Всички говорят това.

— Хорските приказки не са доказателство. Този момък е италианец като нас. Маса хора в този град все още с готовност вярват на всичко лошо за италианците. Точно като кампанията, която води „Икзаминър“. Стивънс е италианец, значи дай да му пришием всички хулиганщини в този град.

— Достатъчно е да го погледнеш, за да разбереш, че е психопат.

— За теб може да е така, за мен не е. Познавам Виктор много добре. Половината му беда е, че родителите му са го родили късно. Той страда от прекаленото треперене над него и от липса на самоувереност. Отнасяй се с него както трябва и ще видиш, че е разбран.

— Ти винаги ще го защищаваш, каквото и да стане. Какъв смисъл има да говорим за това?

— Защищавам го, защото вярвам, че заслужава защита.

— Той си е жив гангстер. Ти знаеш ли, че е свързан със Спина?

— Със Спина?

— Да, Спина, стария ти приятел от Сицилия. Човекът, който уреди да дойдем тук. Виктор Стивънс миналата година е ходил в Насау, за да се срещне с него.

— Това е ново за мен — каза Марк. — Откъде имаш тези сведения?

— От Хана Коболд.

— Жената… по-точно, вдовицата на Коболд! — Марк беше удивен. Втората от заповедите, от която Коболд би трябвало да се ръководи в живота си, повеляваше потайност и мълчание, най-вече в присъствието на жени. — Аз дори не знаех, че е женен, докато ти не ми каза онзи ден.

— Той не говореше много за нея — обясни Тереза. — Тя е еврейка. Някои италианци от второто поколение тук са си все същите, дори онези, които са завършили колеж. Впрочем, тя иска да поговори с теб, когато имаш време.

— С мен? За какво?

Само жена, живяла с него десет години, би могла да долови тревогата и раздразнението в равния му глас.

— За Андрю. Тя търси някое частно детективско бюро, което би се заело да разследва обстоятелствата около смъртта му, и смята, че ти можеш да я насочиш.

Още преди Тереза да му отговори, той знаеше какво го чака. Малкото безлично нищожество, това еврейче от дълбините на Коболдовия живот, излизаше на сцената с твърдото убеждение, че правосъдието и законът са вечни. Сега тя щеше да действува търпеливо, неуморно, подготвена за всякакви разочарования и пречки по пътя към целта й. Защо ще пита точно него за детективско бюро! Всеки знае как и къде може да се намери такова бюро. Хана Коболд по този начин го предупреждаваше, че го следи.

— С частни детективи не се занимавам — отсече той. — Само ще хвърля пари на вятъра, но защо не се обърне към бюрото на Пинкертон? Кажи й, че може да намери телефона в указателя.

11

Виктор избягваше старите си любими свърталища и прекарваше повечето от времето си у дома, докато не секнаха заплашителните писма и тайнствените обаждания по телефона, чиято цел сигурно беше да се проверява дали е в къщи или навън. На дванадесети декември беше двадесетият му рожден ден. Дон Винченте му беше подарил нов светлокафяв „Тъндърбърд“ в замяна на колата, която той разби малко преди историята с Елвира, и рано следобед Виктор тръгна с приятеля си Джони Вентура, китарист в един рок състав, към ресторанта „Дофен“ край езерото Машапог на петдесетина мили от града.

При Стърбридж те излязоха от магистралата и хванаха шосето за Уилбър Крос. Беше прекрасен ден в началото на зимата: под кристалното небе се стелеше равна плодородна земя с педантично планирани и оцветени сгради като изпипани играчки на някое милионерско дете; петна от скреж като сив мъх се таяха в сенките, където чакаха падането на нощта, за да плъзнат отново навсякъде. Към „Дофен“, масивна фермерска къща в сдържания местен стил, чието очарование беше нарушено от пристройките от жълтеникави тухли, се стигаше по черен път, който се отклоняваше от път № 197 след гората Нипмък. Ресторантът се посещаваше от млади художници от Устър и Спрингфийлд, които срещу безплатна храна бяха нашарили стените му с неразгадаемите си картини.

По пътя Виктор и Джони спираха два пъти да пийнат нещо и пристигнаха в ресторанта малко преди три часа, когато обедната суетня вече беше свършила. Покрай едната стена на ресторанта имаше сепарета, а отсреща — дълъг бар. Сепаретата още бяха заети и те седнаха на една маса в средата на ресторанта. Специалитетът на заведението беше пържола на дървени въглища; един от готвачите с бяла шапка прие поръчката им и се върна в края на ресторанта при скарата, над която се стелеше синкав дим. Напитки им сервира момиче в унгарска носия. Гърмеше рок музика. Пиха бира, после мартини с водка. Виктор тъкмо допиваше втория си коктейл, когато четирима дребни мургави мъже влязоха и седнаха на съседната маса.

— Ето го — каза един от тях на останалите, прикривайки с ръка устата си.

На Виктор му направи впечатление само това, че четиримата някак си не пасваха на обстановката. Бяха твърде дребни, твърде тихи и твърде сплотени като група. Младите художници и техните почитатели, които идваха тук, защото храната беше евтина и можеха да хапнат и на кредит, имаха нещо общо по външност и държане, което у тези хора липсваше. Те приличаха на келнери в почивния си ден, лишени от професионалното самочувствие. Келнерката прие поръчката им за напитки от един от тях, който се обърна към нея с почтителност, на каквато тя не беше свикнала, и с нервна усмивка й се извини, че приятелите му много дълго избират. Той седеше с лице към Виктор, който обърна глава, сетне пак погледна към него, по-скоро чувствайки, отколкото виждайки с периферното си зрение, че този човек не сваля очи от него. Човекът му се усмихна като на стар познат.

Виктор зарови в паметта си, като се мъчеше да си спомни къде е виждал това лице с добре оформени, стегнати черти, малки очи и черна гъста коса, която започваше едва ли не от веждите. Не можа да си припомни. Джони подхвана разговор за един мач на отбора „Ред сокс“, който бяха гледали заедно през лятото. Когато келнерката мина покрай тях, Виктор протегна ръка така, че тя, ще не ще, трябваше да я докосне с бедрото си. Нещо пак го накара да обърне глава; онзи още го следеше с поглед, все така усмихнат. Той каза нещо, но то потъна във внезапно нахлулите от близката врата шумен говор и рок музика. Озадачен, Виктор се наведе към човека, очаквайки да затихне глъчката.

— Мръсно копеле — изруга онзи, все тъй усмихнат. Или поне нещо такова.

— Кво каза? — попита Виктор. Може би така му се чу, или пък онзи беше пиян.

— Мръсно копеле — повтори човекът, този път съвсем ясно.

Лицето на Виктор пламна и той стана, клатушкайки се след трите бири и четирите мартини. В такива случая много му се искаше да може да гледа с онзи прословут поглед, който за баща му в началото на кариерата му е бил по-добра защита от всякакъв револвер. Но в погледа на дон Винченте искреше увереност в собствените сили, която той не можа да предаде на никой от синовете си. Вместо това Виктор прибягваше към ругатни.

В ресторанта настъпи тишина. Джукбоксът замлъкна и всички обърнаха глави към тях.

— Ако някой се интересува — каза човекът, — мога да ви представя мистър Виктор Стивънс. Прочутият мистър Виктор Стивънс, всички сте слушали за него. Когато няма кого да изнасили, прибягва до ръчната индустрия.

— Който сега май си е наумил да вдига патърдия или нещо такова — намеси се втори от компанията. Той побутна чашата си, подпря се с ръце на масата и стана.

— Да се измитаме оттук — зашепна Джони. Но до Виктор вече бяха застанали и го държаха за ръцете двама колежани, които действаха като пазители на реда в съботните вечери, когато ставаше прекалено оживено, а иначе работеха в кухнята.

— Не чухте ли как този ме оскърби? — попита Виктор.

— Чухме, мистър Стивънс, и ще помолим и него, и компанията му да напуснат. Но струва ни се, във ваш интерес е вие и приятелят ви да тръгнете първи.

— Пуснете ми ръцете. Трябва да платя.

— Всичко, което сте консумирали тук, е за сметка на заведението. А сега да тръгваме, мистър Стивънс, ще бъдете ли така добри? Колкото по-скоро се махнете оттук с приятеля си, толкова по-малка е вероятността да пострада някой.

Виктор и Джони излязоха, седнаха в колата и запрашиха по черния път към шосето. Джони предложи уж по-пряк път, но той ги изведе до някаква ферма и трябваше да обръщат. Едва върнали се до кръстопътя, един „Скайларк“, в който седяха четиримата, ги настигна и ги притисна към края на пътя. Като ги видя да излизат от автомобила, всеки стиснал по една дръжка от кирка, Виктор изскочи от колата и хукна обратно към ресторанта, сподирен от четиримата. От ресторанта го деляха две мили, той имаше малък аванс пред преследвачите си, но след толкова седмици, прекарани главно пред телевизора в пиене на бира, той не беше във форма и знаеше, че няма да им избяга. Продължи да тича, защото не му оставаше нищо друго, ала четиримата дребни мъже бавно, но сигурно го настигаха. Отдясно видя някаква занемарена овощна градина с чепати, болнави ябълкови дръвчета и се втурна през ниския жив плет с надеждата да се скрие някъде. Но дръвчетата бяха хилави и далеч едно от друго, а безлистните им клони не предлагаха убежище.

Когато първият почти го настигна, той се завъртя около едно дърво и хукна обратно, мятайки се бясно като обкръжен от кучета елен, без да мисли какво прави. Накрая го сгащиха. Опрял гръб в едно дръвче, той дишаше тежко с широко отворена уста, а по брадата му се стичаха слюнки. Те не бързаха, сами не можеха още да си поемат дъх, но се хилеха един на друг, малко неуверени какво да правят по-нататък.

С настъпването на вечерта животът замираше и наоколо цареше ужасна пустота. Разпокъсани облаци се точеха по изсушеното небе. Чайки, долетели от крайбрежието по течението на реката до езерата около Уебстър, се рееха обратно към брега. Виктор виждаше през плета червената светлина на колата си някъде в далечината, но Джони Вентура беше изчезнал — той се влачеше по черния път към „Дофен“ да търси помощ, а дотам му оставаше още цяла миля. В низините легнаха сенки, а лицата на оградилите го пуерториканци жълтееха на чезнещата светлина. Сега като че ли ги беше обзело смущение, почти срам. С помътен от страх разсъдък Виктор търсеше думите, които можеха да ги умилостивят, оправданието, което би го извинило, подкупа, който да отсрочи изпълнението на присъдата.

— Слушайте, момчета, просто нямаше как… — Това беше всичко, което му дойде наум.

Водачът на пуерториканците, който така упорито се усмихваше, сега стана сериозен и сякаш размисляше над молбата, като се мръщеше и потрепваше нервно. Той стоеше широко разкрачен, стиснал с две ръце сопата, докато другите започнаха да се оглеждат неспокойно.

— Anda, хайде — обади се един от тях. Макар че гореше от нетърпение да действува, той беше плах човек и извърна поглед встрани. Досега те стояха като група хора, срещнали се случайно на ъгъла, които не знаят какво да си кажат и чакат някой пръв да наруши мълчанието.

— Защо не вземете колата ми, момчета? — попита Виктор с хрипкав и жаден, но лишен от надежда глас.

Забил поглед в обувките си, плахият пуерториканец каза:

— Мистър Стивънс, трябваш ни ти, а не лайнарската ти кола:

— Màtalo — обади се друг. Por que estamos esperando14?

— Tu primero15.

Заспориха шепнешком, сякаш се страхуваха да не ги подслушват, и размахваха дръжките за кирки. Въпросът като че ли беше кой трябва да започне.

— No, tu16.

Първият колеблив, слаб, нерешителен удар, удар на родител, който трябва да накаже обичното си дете, нанесе пуерториканецът, който беше престанал да се усмихва. Виктор отби удара с дясната си ръка, но в този момент пристъпи плахият пуерториканец който размаха дръжката над главата си и го халоса с все сила. Ударът счупи челюстта на Виктор на две места. После друга дръжка се изви като лястовиче крило, порещо маранята, и се стовари като чук върху дясната му скула. Той усети как костта хрусна като стъкло, окото му се разфокусира и светът за него се разпадна в двойни образи от навъсени лица и вдигнати ръце. Пулсът му затрака бавно като метроном в ушите му. Той се свлече на колене, подпирайки се на здравата си ръка, и въпреки болката успя да стигне до мисълта, че ако сега се отпусне на земята, повече няма да стане. Би се молил, ако можеше да си припомни думите на която и да е молитва, но не можа и призова майка си. Последният удар му счупи няколко ребра, парче кост прониза дроба му. Той вече не можеше да говори, макар че устните му, запенени от бликащата от дроба яркочервена кръв, все още се мъчеха да произнесат думата „майчице“. Като на умиращ на арената бик ректалните и пикочните му сфинктери излязоха от строя.

— Я! Тоя се напика! — възкликна един от пуерториканците.

Виктор се свлече по хълбок в локвата пикоч на заскрежената трева, а пуерториканците се запътиха мълчаливо към колата си.

Виктор прекара три месеца в болницата и мина през няколко от седемте възрасти на човека, от мяукащото и повръщащо пеленаче до твърде ранната сенилност, от която — с изчезването на пораженията и възстановяването на нервите — излезе с все още крехко здраве.

Дон Винченте сподели мъката си с Марк.

— Горкото момче, по цял ден седи у дома. Половината време спи, а вземе ли да бълнува, подмокря се. Не му се ще да разговаря с никого.

Дон Винченте не каза направо „направи ми една услуга“, но мисълта му беше такава и Марк се почувствува задължен да задоволи неизказаната молба.

— Защо трябваше да идва тук? — попита Тереза.

— Просто защото тук има по-добри възможности да се погрижим за него. Във всеки случай, аз предложих това. Знаех, че се надяват на мен. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Колко време ще остане у нас?

— Колкото иска.

— Лошо е за децата.

— Не — възрази той, — не е лошо. Дори е добре. Той играе с тях, доколкото му позволяват силите. Те го обичат.

— Тръпки ме побиват, като се вторачи в мен.

— Не може да гледа сега другояче. Трябва да минат още шест месеца, докато почне да затваря повреденото си око.

— Колкото пъти го погледна, спомням си за ужасната история с онова девойче — каза Тереза.

— Не е направил нищо ужасно на никого — каза Марк. — Нали делото беше прекратено?

— Защото подкупиха полицията.

— Защо говориш така? Три от четири дела за изнасилване отпадат поради липса на достатъчно доказателства. Отпадат, защото няма никакво изнасилване.

— Като баща, би ли помислил да оставиш Луси самичка с него?

— Защо не?

— Да оставим настрана това, че правиш нещо за човека, който може би ти е помогнал някога — каза Тереза. — Но просто не мога да разбера защо обичаш това момче. Какво точно ти харесва у него?

— Той има характер — каза Марк.

Тази типично сицилианска похвала я вбеси.

— Би ли ми обяснил какво точно значи това?

— Да. Той не хленчи. Предан е. На път е да стане мъж.

— Почтен мъж. Като теб.

— Надявам се.

— Почтените мъже уважават жените — отбеляза тя.

— И той уважава жените.

Тереза се предаде.

— Не можем да останем сами напоследък — каза тя. — Противно ми е да търпя чужд човек у дома.

— Като се пооправи, ще излиза по-често и ще го виждаш по-рядко. А дотогава вярвам, че ще направиш всичко той да се чувствува като у дома си.

Предпазните мерки, взети по настояване на Марк, вбесиха Тереза. Бяха повикани хора от една специализирана фирма, които инсталираха алармена система срещу крадци; по препоръка на фирмата поставиха решетки на всички прозорци откъм двора на първия етаж, а вратата на задния вход обковаха със стоманена плоча и сега я запречкваха и със заключен с катинар железен лост в добавка към обикновената брава. Нощем силни лампи осветяваха моравите пред и зад къщата.

— Съседите… — заоплаква се тя.

— Да вървят по дяволите — каза той спокойно.

Марк купи въздушна пушка, която държеше в един шкаф в спалнята. Където и да отидеше Виктор, той го придружаваше. Всеки ден ходеха в градската болница където раздвижваха пръстите на лявата ръка на Виктор, и в една клиника, където психиатърът се мъчеше да възстанови паметта му и да разсее маниакалните му страхове.

Двамата се разбираха добре. — Виктор беше признателен за това, което правеха за него, а раздялата със семейството му подейства добре във всяко отношение. Той полагаше безнадеждни усилия да накара Тереза да го приеме, куцукаше из градината и вършеше с готовност всичко, което тя му поръчваше. Играеше неуморно с децата, направи им грубовата колибка за зайци, учеше кучето на разни номера и с часове изрязваше снимки на коли от списанията и ги лепеше в албуми. В някои отношения външността му се подобри. Лицето на разглезеното дете изведнъж стана мъжествено. В изражението му — в клепача на нараненото око, с който той се мъчеше да мига, и в лицевите мускули около устата, която отново трябваше да се научи да се усмихва — личеше някакво достойнство. Повредената му челюст го караше да гълта някак думите, но лекарите твърдяха, че с време това ще се оправи. Нямаше вече и следа от пубертетния изрив, изчезна някогашната му склонност да фучи и да ругае и сега говореше спокойно.

На Марк му се струваше, че Виктор не проявява никакъв интерес към женския пол. Освен това той страдаше от параноя и Марк трудно го убеди, че лекарят, който масажираше и раздвижваше китката на лявата му ръка, за да възстанови стисъка, не е преоблечен убиец.

Един ден, като оправяше леглото на Виктор, Тереза намери под възглавницата полицейски пистолет с късо дуло, тридесет и осми калибър.

— Какво очакваш след всичко, което му дойде до главата? — каза Марк. — Разбира се, че носи оръжие.

— Вече не мога да издържам — заяви тя с разтреперан глас, граничещ с истерия. — Време е да избереш кой да си отиде: той или аз.

Марк я изгледа сурово, сетне омекна.

— Предстои му още един преглед в болницата идната седмица. Да се договорим така: нямам намерение да го гоня, но ако лекарят разреши, ще се опитам да го изпратя някъде за няколко седмици. Ако реши да се върне, негова работа, но така поне ще можеш да си поотдъхнеш.